Винаги в същия ден

Шеста главаХимия

Четвъртък, 15 юли 1993

Брикстън, Ърлс Корт и Оксфордшър

Тези дни вечерите и утрините проявяват склонност да преливат едни в други. Старомодните идеи за ден и нощ са се превърнали в отживелица и Декстър вижда повече изгреви отпреди.

На 15 юли 1993-та слънцето изгрява в 05,01 часа. Декстър го наблюдава от задната седалка на очукано минитакси, прибирайки се у дома от апартамента на един непознат в Брикстън. Не точно непознат, а чисто нов приятел — един от многото напоследък. Този път — графичен дизайнер на име Гибс или Гибси или може би Бигси, и приятелката му — смахнатата Тара, миниатюрно като птичка създание с натежали клепачи и широка алена уста, която не говори много, защото притежателката й предпочита да общува посредством масажи.

Първо срещна Тара — малко след два в нощния клуб под железопътните мостове. Цяла вечер я бе наблюдавал на дансинга как с широка усмивка по пакостливото си лице изскача зад някой непознат и започва да му разтрива раменете или гърба. Най-сетне идва ред на Декстър, той кима, усмихва се и изчаква дългия миг на прозрението. Момичето, естествено, сбърчва чело, насочва показалец към върха на носа му и казва, както казват всички напоследък:

— Ти си известен!

— А ти коя си? — надвиква той музиката, стисва двете й ръце и ги задържа, сякаш поздравява отдавна изгубен приятел.

— Аз съм Тара!

— Тара! Тара! Здравей, Тара!

— Ти си известен? С какво си известен? Кажи ми!

— Работя в телевизията. Водя „с размах“. Интервюирам поп звезди.

— Знаех си! Наистина си известен! — изкрещява очаровано тя, надига се на пръсти и го целува по бузата и го прави толкова мило, че той трогнато надвиква музиката: — Прекрасна си, Тара!

— Прекрасна съм! — крещи тя в отговор. — Прекрасна съм, но не съм известна.

— А заслужаваш! — напряга гърло Декстър и я прегръща през кръста. — Според мен всички трябва да са известни!

Забележката е необмислена и безсмислена, но Тара явно се трогва, защото отвръща:

— Ааааа! — Изправя се на пръсти и обляга дребничката си елфическа глава на рамото му. — Мисля, че си прекрасен — изкрещяна в ухото му и той не възразява.

— И ти си прекрасна — казва и те се плъзват в безкрайната спирала на „прекрасен си“.

Танцуват, смучат се по бузите и се хилят и за кой ли път Декстър се удивява колко леко вървят разговорите, когато никой не е с ума си. В прастари времена, когато хората разчитаха само на алкохола, събеседването с момиче изискваше размяна на погледи, купуване на питиета, тягостно обсъждане на книги и филми, родители и сродници. Днес е възможно да прескочиш почти незабавно от „как се казваш“ на „покажи ми татуировката си“, да речем, или на „какво бельо носиш“ и това определено беше напредък.

— Прекрасна си — изкрещява той, когато тя потърква слабини в бедрата му. — Мъничка си като птичка!

— Но съм силна като вол — извиква тя и показва спретнат бицепс с размера на мандарина. Такъв великолепен бицепс, че той се изкушава да го целуне.

— Красив си. Тооолкова красив.

— И ти си красива — изстрелва той в отговор и си мисли: „Божичко, невероятно добре се получава. Подаваме си репликите толкова гладко“.

Малка и миловидна, тя му напомня на миниатюрно колибри, но той не успява да произнесе думата „колибри“, вместо това я улавя за ръцете, придърпва я към себе си и изкрещява в ухото й:

— Как се казваше птичката, която се вмества в кибритена кутийка?

— Какво?

— ПТИЧКА, КОЯТО МОЖЕШ ДА СЛОЖИШ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА СЪВСЕМ ДРЕБНА ПТИЧКА ТИ СИ КАТО МАЛКА ПТИЧКА НЕ СЕ СЕЩАМ КАК Й БЕШЕ ИМЕТО. — Той доближава палец и показалец. — МАЛКА ПТИЧКА. ТИ СИ КАТО НЕЯ.

Тя кима — или в знак на съгласие, или в ритъма на музиката. Натежалите й клепки пърхат, зениците блуждаят, прибелва очи като куклите на сестра му и Декстър забравя за какво говори, за миг изгубва напълно нишката и когато Тара го улавя за ръцете, стиска ги и повтаря пак колко с прекрасен и как трябва да го запознае с приятелите си, понеже и те са прекрасни, Декстър не отказва.

Озърта се за Калъм О’Нийл — някогашния си съквартирант в университета — и вижда, че той си облича сакото. Навремето най-заклетият мързеливец в Единбург, сега Калъм е преуспял бизнесмен, едър мъж в скъпи костюми, забогатял от поддръжка на компютри. Но с успеха бе дошло отрезвяването — никакви наркотици, по малко алкохол само в почивни дни. Изглежда не на място тук, на тръни. Декстър застава до него и го улавя за двете ръце.

— Къде отиваш, приятелю?

— У дома! Два след полунощ е. Чака ме работа.

— Ела с мен. Искам да те запозная с Тара.

— Декс, не искам да се запознавам с Тара. Трябва да вървя.

— Знаеш ли какво си? Лека категория!

— Пиян ли си? Давай, прави каквото щеш. Ще ти се обадя утре.

Декстър прегръща Калъм и му казва колко е велик, но Тара го дърпа за ръката, той се обръща и се оставя да го поведе през тълпата към едно от сепаретата за отдих.

Клубът е скъп и изискан — поне така се предполага — макар че напоследък Декстър рядко плаща за каквото и да било. Освен това е малко тихо за четвъртък вечер, но поне са спестили страховитата техномузика; няма ги и страховитите хлапета с костеливи бръснати глави, които си свалят ризите и се завират похотливо в лицето ти с оголени зъби и измъкнали челюсти. В клуба тази нощ преобладават приятни, привлекателни двайсетинагодишни от средната класа — сродни души като приятелите на Тара, пушещи, разговарящи и дъвчещи дъвка, излегнати по канапетата. Декстър се запознава с Гибси — или Бигси? — Прекрасната Тара и приятеля й Стю Стюпот, и с Очи, който носи очила, и с приятеля му Марк, когото за жалост явно наричат просто Марк, и всички му предлагат пакетчетата си с дъвка, шишетата си с минерална вода и пакетите си „Марлборо Лайтс“. Хората издигат в култ приятелството, но тук то наистина изглежда невероятно лесно и скоро той си представя как всичките се натоварват на каравана и поемат на излет или пекат барбекю на плажа по залез. А и те очевидно го харесват, разпитват го как е в телевизията, какви други знаменитости познава, а той им разказва пикантни клюки и през цялото време Тара стои зад него и масажира врата и раменете му с миниатюрните си тънки пръстчета, които го карат да потръпна от възторг, докато внезапно и необяснимо разговорът стихва — навярно пет секунди тишина — но достатъчно за мимолетно отрезвяване, което изненадващо му припомня какво му предстои утре, не, не утре, днес, за бога, по-късно днес, и усеща първия нощен пристъп на паника и ужас.

Но няма проблем, всичко е наред, понеже Тара му предлага да потанцуват, преди да е станало късно, и всички стават и се скупчват около парапетите над релсите с лице към диджея и светлините и танцуват по сухия лед, усмихват се, кимат и се мръщят загадъчно един на друг със сбърчени вежди. Кимането и хиленето обаче сега произтичат не толкова от въодушевление, колкото от необходимост от потвърждение, че наистина се забавляват, че ще се забавляват до безкрайност. Декстър се пита дали да си свали ризата, жестът помага понякога, но мигът отлита. Някой наблизо подвиква колебливо: „Всички заедно!“, но не убеждава никого. Врагът — трезвата съвест — ги завладява и Гибси или Бигси се предава пръв, заявява, че музиката не струва, и цялата компании застива като с магическа пръчка.

Декстър поема към изхода, представяйки си пътя до дома, заплашителната върволица нелегални таксита пред клуба, ирационалния страх да не го убият, празния апартамент в Белсайз Парк, безсънните часове под душа и пред грамофона, докато бумтенето в главата му престане и успее да заспи и да посрещне деня, и за пореден път го залива вълна от паника. Трябва му компания. Оглежда се за телефонен автомат. Би могъл да провери дали Калъм е буден, но сега не му е до мъжки разговори. Може да се обади на Наоми, но тя ще е с приятеля си, или на Йоланда, но тя е на снимки в Барселона, или на Страшната Ингрид, но тя му каза, че изпречи ли се още веднъж пред погледа й, ще му изтръгне сърцето с голи ръце. Или на Ема, да, Ема, не, не Ема, не и в това състояние, тя не разбира, не одобрява. Но все пак най-много иска да види Ема. Защо не е с него тази вечер? Иска да й зададе толкова въпроси — защо не са заедно? Заедно щяха да са страхотен екип, страхотна двойка. Декс и Ем, Ем и Декс, всички го казват. Изненадва го внезапният прилив на обич към Ема и решава да вземе такси до Ърлс Корт и да й каже колко е неотразима, колко много и истински я обича, колко е секси и защо да не опитат, просто да видят какво ще стане и дори да не проработи, дори само да поседят и да поговорят, поне ще е по-добре, отколкото да прекара самотно нощта. Не бива да остава сам. На всяка цена…

Държи слушалката, когато, слава Богу. Бигси или Гибси предлага всички да му гостуват, живеел наблизо, и те излизат от клуба — внушителна тълпа, която се отправя към Колдхарбър Лейн.

Апартаментът е просторно жилище над стара кръчма. Кухнята и дневната, спалнята и банята са без стени; единственият реверанс към уединението е полупрозрачната завеса за баня, която обгражда и тоалетната. Докато Бигси тършува из плочите си, всички се строполяват на купчина върху огромното легло, покрито с комични акрилни тигрови кожи и черни синтетични чаршафи. Над леглото има огледало и те се взират и него с натежали клепачи, възхищават се как са поронили глави в скутовете си, как ръцете им търсят ръцете на ближния, слушат музика, млади и дръзки, привлекателни, преуспели и в разцвета на силите си, и със замаяни глави си мислят колко великолепно изглеждат и какви добри приятели ще бъдат отсега нататък. Ще си организират пикници и дълги лениви недели по кръчмите и Декстър отново се радва на живота.

— Смятам, че си удивителен — казва някой на някого, но няма значение на кого, защото всички са наистина удивителни. Хората са удивителни.

Часовете незабелязано отминават. Някой заговаря за секс и всички се надпреварват с лични откровения, за които ще се разкайват на сутринта. Някои се целуват и Тара все още си играе с врата му, прокарва по гръбнака му твърдите си миниатюрни пръстчета, но действието на наркотика е отшумяло и доскоро приятният масаж сега се превръща в силно мушкане и ръгане и когато се взира в палавото личице на Тара, то изведнъж му се струва сгърчено и зловещо, с прекалено широка уста и твърде кръгли очи като на малък бозайник без козина. Забелязва също така, че е по-възрастна, отколкото си е мислел — за бога, нищо чудно да е на трийсет и осем — и между зъбите й има нещо като бяла паста, като циментов разтвор. Декстър вече не може да сдържа ужаса от деня, пълзящ по гръбнака му, ужас, страх и срам, изливащи се в лепкава химическа пот. Той се изправя рязко, потреперва и прокарва бавно длани надолу по лицето си, сякаш да изтрие нещо.

Навън просветлява. Косовете огласят Колдхарбър Лейн. Обзема го усещане — ярко като халюцинация — че е напълно, празен, празен като великденско яйце. Масажистката Тара е образувала огромен напрегнат възел между раменете му, музиката е спряла и някои от хората върху леглото иска чай и всички надигат глас за чай, чай, чай. Декстър се измъква от купчината тела и тръгва към огромния хладилник, същия модел като неговия — зловещ и индустриален, сякаш излязъл от генетична лаборатория. Отваря вратата и се взира празно вътре. Салата гние в пликче, найлонът е издут и всеки момент ще се пръсне. Очите му се въртят в орбитите, зрението му се замъглява, после се фокусира и той забелязва бутилка водка. Скрит зад вратата на хладилника пресушава пет сантиметра и ги полива с кисела глътка ябълков сок, който се пени гнусно върху езика му. Трепва, преглъща течността и дъвката заедно с нея. Някой пак настоява за чай. Той открива кутия мляко, разклаща я, хрумва му нещо.

— Няма мляко! — извиква.

— Трябва да има — изкрещява Гибси или Бигси.

— Не. Кутията е празна. Ще отида да купя. — Оставя пълната неотворена кутия в хладилника. — Връщам се след пет минути. Някой иска ли нещо? Цигари? Дъвка?

Новите му приятели не отговарят и той се измъква тихомълком, препъва се по стъпалата и излиза на улицата, профучавайки през вратата, сякаш се бори за глътка въздух, и продължава да тича, за да не види никога повече всички тези удивителни хора.

На Илектрик Авеню открива офис на минитаксита. На 15 юли 1993-та слънцето изгрява в 05,01 и Декстър Мейхю вече е в ада.

Ема Морли се храни здравословно и пие умерено. Напоследък спи по осем часа, събужда се лесно и без будилник малко преди шест и половина, изпива голяма чаша вода — първите 250 милилитра от ежедневните литър и половина — която отлива от чисто нова гарафа в комплект с чашата, която стои, озарена от свежите утринни лъчи, точно до топлото й, чисто двойно легло. Гарафа. Притежава гарафа. Още не й се вярва.

Притежава и мебели. На двайсет и седем е твърде остаряла да живее като студентка и си е купила легло — голямо, двойно, от ковано желязо и ракита, набавено от лятната разпродажба в магазина за мебели в колониален стил на Тотнъм Корт Роуд. Именувано „Таити“, то заема цялата спалня в апартамента й в съседство с Ърл Корт Роуд. Юрганът е с гъши пух, чаршафите — от египетски памук, най-добрият — както я информира продавачката — в целия свят. Всичко това символизира нова епоха на порядък, независимост и зрялост. В неделя сутринта тя се изляга върху „Таити“, сякаш е сал, и слуша „Порги и Бес“ и злокобно пращящата плоча със „Сюити за виолончело“ на Бах. Пие кафе и с най-хубавата си писалка записва наблюдения и идеи за разкази върху снежнобелите страници на скъпи бележници. Понякога, когато Музата я изостави, се пита дали не бърка любовта към писаното слово с най-обикновен фетиш към канцеларските принадлежности. Истинският писател, роденият писател, драска думи по смачкани листчета, по гърба на автобусни билети, по стените на килията. Ема изгубва нишката върху евтината хартия.

Друг път обаче пише щастливо часове наред, сякаш думите са си били там поначало, и се наслаждава на уединението в едностайния си апартамент. Не че е самотна, или поне не прекалено често. Излиза четири пъти седмично и би могла да увеличи дозата, ако пожелае. Среща се със старите приятели, а има и нови — колегите й от колежа по педагогика. През почивните дни изяжда с кориците светските списания — всичко без клубния раздел, където статиите сякаш са написани с руни и неразгадаеми фрази от сорта на „гъмжи от фенове без ризи“. Подозира, че никога, никога няма да танцува без сутиен в пълна с пяна зала, и това я устройва. Вместо това гледа независимо кино, посещава галерии с приятели, а понякога наемат хижи, разхождат се сред природата и се преструват, че живеят там. Околните й казват, че изглежда по-добре, по-уверена. Зарязала е кадифените диадеми, цигарите, закусвалните за бързо хранене. Притежава кафемашина и за пръв път, откакто се е родила, се замисля дали да не инвестира в ароматни потпури.

Радиочасовникът отброява минутите, но тя се излежава спокойно и слуша новините. Джон Смит е в конфликт с профсъюзите и тя се чувства раздвоена, понеже харесва Джон Смит, той излъчва порядъчност, самочувствие и мъдрост. Дори името му подсказва солиден, здравомислещ и принципен мъж. За пореден път си напомня да размисли дали да не стане член на Лейбъристката партия; може би така ще й поолекне на съвестта, че напусна Организацията за глобално разоръжаване. Не че не симпатизира на целите им, но да настояваш за многостранно разоръжаване вече й звучи леко наивно, все едно да се бориш за универсално благодушие.

На двайсет и седем, Ема се пита дали остарява. Навремето се гордееше с непоклатимите си убеждения, но напоследък все по-често приема, че спорните теми са по-многолики и сложни, отколкото е смятала някога. Определено няма изградено мнение по следващите две новини — Маастрихтския договор и войната в Югославия. Трябва ли да проучи въпроса, да вземе страна, да бойкотира нещо? Апартейдът поне не поставяше дилема. Сега в Европа бушува война и тя не е дала никакъв личен принос за нейното прекратяване. Заета е с пазаруване на мебели. Отмята неспокойно новия юрган и се плъзва в тясното пространство между стената и леглото. Придвижва се странично към коридора и в миниатюрната баня, за която никога не се налага да чака, защото живее сама. Хвърля тениската си в плетения кош за пране — ратанът навлезе широко в живота й след онази съдбовна разпродажба на Тотнъм Корт Роуд — слага си старите очила и изопнала рамене, се изправя гола пред огледалото. „И по-лошо може да бъде“, помисля си и застава под душа.

Закусва, взряна през прозореца. Апартаментът се намира на шестия етаж в червен тухлен блок, и гледката е към друг червен тухлен блок. Ърлс Корт Роуд не й е присърце — изглежда запусната и временна, все едно живее в резервната стая на Лондон. Наемът за едностайния апартамент също е безумен; сигурно ще си потърси нещо по-евтино, когато започне да учителства, но засега й е приятно тук, далеч от „Локо Калиенте“ и от безмилостния социалистически реализъм на стаята в Клаптън. Освободила се от Тили Килик след шестгодишно съжителство, тя се наслаждава, че в кухненската й мивка не плува сиво бельо и в чедъра й не личат следи от зъби.

Понеже вече не се срамува от това как живее, дори покани родителите си на гости — отстъпи на Джим и Сю „Таити“, а тя спа на канапето. Три потискащи дни те обсъждаха до безкрайност етническия коктейл в Лондон и цената на чаша чай и макар да не изразиха задоволство от новия й начин на живот, майка й поне не й предложи да се върне в Лийдс и да заработи в Газовото дружество.

— Браво, Еми — прошепна баща й, когато ги изпращаше на гара Кингс Крос, но браво за какво? Сигурно, че най-сетне е пораснала.

Все още няма приятел, разбира се, но това не й пречи. От време на време, много рядко, в четири часа следобед, да речем, в дъждовен неделен ден, я обзема паника и дъхът й почти секва от самота. Веднъж или дваж се случи да вдигне телефонната слушалка да провери дали не е повредена. Понякога си мисли колко хубаво би било да я събуди звън посред нощ: „Вземай веднага такси“ или „Искам да те видя, трябва да поговорим“. Но през повечето време се чувства като героиня от роман на Мюриъл Спарк — независима интелектуалка, с остър ум и потайно романтична. На двайсет и седем Ема Морли може да се похвали с отлична диплома по английски и история, с ново легло, едностаен апартамент на Ърлс Корт, много приятели и допълнителна квалификация по педагогика. Ако интервюто днес мине добре, ще започне да преподава английски и драматургия — теми, които познава и обича. На ръба е на нова кариера — на вдъхновяваща учителка — и най-сетне, най-сетне в живота й цари относителен порядък.

Има и среща.

Истинска, официална среща. Ще седи в ресторанта с мъж и ще го гледа как се храни и говори. Някой иска да се качи на палубата на „Таити“ и тази нощ тя ще реши дали да му позволи. Застава пред тостера, реже банана — първата от седемте порции плодове и зеленчуци за деня — и поглежда календара: 15 юли 1993-та, въпросителен и удивителен знак. Паметна дата.

Леглото на Декстър е вносно — италианско: ниска черна платформа в центъра на просторната празна стая като сцена или тепих. Всъщност случва се да изпълнява и двете функции. В девет и половина той лежи буден в него, обзет от ужас и себеомраза, съчетани със сексуално напрежение. Нервните му окончания са превъзбуден и в устата си усеща неприятен дъх, сякаш езикът му е намазан с гел за коса. Скача внезапно, заобикаля лъскавите черни табли и отива в шведската кухня. Във фризера на огромния индустриален хладилник открива бутилка водка и си налива два пръста в чашата, след което добавя портокалов сок. Окуражава се с мисълта, че тъй като още не е заспивал, това не е първото му питие за деня, а последното за предишната нощ. На всичкото отгоре табуто да не се пие през деня е преувеличено; в Европа не го спазват. Номерът е да се използва приповдигнатият духа ефект на алкохола срещу потискащия на наркотиците; напиваш се, за да си трезвен, което, като се замисли, звучи съвсем разумно. Насърчен от логиката си, той си налива още два пръста водка, пуска си музиката от филма „Глутница кучета“ и се олюлява към банята.

След половин час все още е там, питайки се какво да направи, та да спре да се поти. Два пъти си сменя ризата, изкъпа се със студена вода, но потта струи от гърба и челото му, мазна и лепкава като вода, каквато сигурно е. Поглежда си часовника. Вече е закъснял. Решава да кара с отворени прозорци.

Пакет с размерите на тухла — старателно увит в няколко пласта цветна хартия — стои до вратата, за да не го забрави. Вдига го, заключва апартамента и излиза на зелената улица, където го чака колата му — яркозелена „Мазда MRII“ със сгъваем покрив. Никакво място за пътници, никаква възможност за покривен багажник, в багажника едвам се вмества резервна гума, та камо ли бебешка количка — кола, която тръби младост, успех, ергенство. В багажника е скрита музикална уредба, сменяща пет диска — футуристично чудо от миниатюрни пружинки и матова черна пластмаса. Той избира пет диска (безплатни копия от звукозаписните компании — още една облага от работата) и пъха блестящите дискове в кутията, сякаш зарежда револвер с куршуми.

Слуша „Кранбърис“, прекосявайки широките жилищни улици на Сейнт Джонс Уд. Не е точно по вкуса му, но е важно да си стилен, щом оформяш музикалните пристрастия на хората. Часът пик е отминал и той стига М40 преди края на албума и поема на запад през именията и жилищните комплекси на града, където живее толкова успешно, толкова модерно. Не след дълго покрайнините отстъпват пред иглолистни плантации, минаващи за природа. По стереото звучат „Джамирокуай“ и той се чувства много, много по-добре, по момчешки дързък в малката спортна кола, и само лекичко му се повдига. Увеличава звука. Познава лично вокалиста на групата, интервюирал го е неколкократно и макар да не би го нарекъл приятел, се смята за близък с него, та възприе доста лично призива му да бдим над планетата Земя. Песента е ремикс — дълга, много дълга версия — и времето и пространството се разтягат и Декстър се отнася. Сякаш след много, много часове очите му се замъгляват и прибелват за последен път от останките от снощните наркотици във вените му, чува клаксон и осъзнава, че кара със сто и деветдесет километра в час точно по средата на двете платна.

Сепва се и се опитва да насочи колата обратно в средното платно, но открива, че е забравил как се управлява воланът, и лактите му отказват да се разгънат, докато се мъчи да изтръгне кормилото от някаква невидима сила. Внезапно скоростта пада до деветдесет и пет километра в час, краката му натискат едновременно спирачката и газта и прозвучава нов клаксон — от камион колкото къща, изникнал зад него. Вижда разкривеното лице на шофьора в огледалото — огромният брадат мъжага му крещи и сред черните огледални сенки лицето му прилича на череп с три дупки. Декстър извърта волана още веднъж, без дори да погледне към аварийното платно, и внезапно го обзема увереност, че ще умре тук и сега, в огнено кълбо на фона на дългия ремикс на „Джамирокуай“. Аварийната лента обаче е празна, слава Богу, и той издишва рязко през устата — веднъж, два пъти, три пъти, като боксьор. Изключва музиката и кара в тишина със сто и десет километра в час, докато стига отклонението.

Изтощен, свива в отбивка, паркира и сваля назад седалката, затваряйки очи с надеждата да подремне, но пред погледа му се мержелеят трите черни дупки в крещящото лице на шофьора на камиона. Навън слънцето е твърде ярко, колите по шосето бучат прекалено силно, а и това да се мяташ трескаво в елегантна кола в 11,45 в лятно утро, изглежда окаяно и нездравословно и той се изправя, изругава и подкарва, докато стига крайпътния ресторант, познат му от тийнейджърските години. „Белият лебед“ е верига, предлагаща закуски и невероятно евтини пържоли и пържени картофки. Той паркира отпред, взима опакования подарък от задната седалка и влиза в просторната позната зала, ухаеща на лак за мебели и застоял цигарен дим.

Обляга се свойски на бара и поръчва малка халба бира и двойна водка с тоник. Помни бармана от началото на 80-те, когато пиеше тук с приятели.

— Преди години се отбивах често тук — разговорливо заявява.

— Нима? — отговаря изпитият, невесел мъж.

Дори да го разпознава, барманът не си признава. Декстър тръгва да седне на някоя маса, стиснал по една чаша в ръка, и пие мълчаливо в компанията на пакета — разноцветно петно в мрачната зала. Озърта се наоколо и се замисля колко далеч е стигнал за десет години и колко с постигнал — известен телевизионен водещ, а още няма двайсет и девет. Понякога му се струва, че лечебните свойства на алкохола граничат с вълшебство, понеже след десет минути се връща сковано в колата и пуска отново музиката — „Би-лавд“ зачуруликват безгрижно и след още десет минути той свива в алеята пред къщата на родителите си — уединено просторно имение от 1920 година с фасада, обрамчена с дървени греди, придаващи му мнимо овехтял и мнимо недодялан вид. Удобен, уютен семеен дом в Чилтърнс. Декстър го оглежда с ужас.

Баща му вече стои на прага, сякаш не е мръдвал оттам с години. Навлечен е прекалено много за юли — краят на ризата му се подава под пуловера, стиска чаша чай. Навремето му се струваше като великан, а сега изглежда прегърбен и изнурен, с бледо, издължено лице, изпито и сбръчкано след шестте месеца, откакто състоянието на съпругата му се бе влошило. Вдига чаша за поздрав и за миг Декстър се вижда през бащините очи и потръпва засрамено от лъскавата си риза, от самодоволната си поза зад волана на спортната кола, от наглия шум, с който спира върху чакъла, от жизнерадостната музика на стереото.

Жизнерадостен.

Идиот.

Преситен.

Глупак.

Скроили са ти шапката.

Грознико.

Изключва музикалната уредба, сваля подвижното радио от таблото, после се взира в него. Спокойно, в Чилтърнс си, пее Стокуел. Баща ти няма да ти открадне стереото. Само се успокой. Баща му вдига пак чашата си, но не помръдва от прага, Декстър въздъхва, взима подаръка от седалката, мобилизира всичките си умствени способности и излиза от колата.

— Каква нелепа кола — промърморва неодобрително баща му.

— Е, не я караш ти, нали? — отвръща Декстър.

Успокоява го познатата рутина — бащата: строг и прагматичен, синът: безотговорен и безочлив.

— Не ми и трябва. Хлапашки играчки. Отдавна те чакаме.

— Как си, старче? — казва Декстър в прилив на привързаност към скъпия си стар баща и инстинктивно го прегръща, потупва го по гърба и после — каква ирония — го целува по бузата.

Застиват.

Декстър някак си е развил рефлекс за целуване. Беше мляснал звучно косматото ухо на баща си. Някаква подсъзнателна част от него си мисли, че все още е в клуба под железопътните мостове с Гибси, Тара и Очи. Усеща слюнката по устните си и вижда смайването по лицето на баща си, който го поглежда старозаветно. Син целува баща си — нарушава природен закон. Още преди да прекоси прага, илюзията за трезвеност се е изпарила. Баща му изсумтява през нос — или отвратено, или защото подушва дъха на сина си, и Декстър се чуди кое е по-зле.

— Майка ти е в градината. Цяла сутрин те чака.

— Как е? — пита Декстър.

Надява се да чуе: „Много по-добре“.

— Върви и виж. Аз ще сложа чайника.

Антрето е тъмно и хладно след яркото слънце. По-голямата му сестра Кейси влиза откъм задния двор, понесла поднос; лицето й излъчва вещина, благоразумие и благочестие. На трийсет и четири, тя се е въплътила в образа на строга болнична сестра и ролята й отива. Полуусмихнато, полусмръщено докосва с буза лицето му.

— Блудният син се завръща!

Умът на Декстър не е чак толкова размътен, та да не разпознае укора, но той пренебрегва забележката и поглежда към подноса. Купичка сивокафеникава пшенична каша, разтворена в мляко, с неизползвана лъжичка до нея.

— Как е тя? — пита с надежда да му отвърне: „Много по-добре“.

— Върви и разбери сам — отговаря Кейси, той се шмугва покрай нея и се чуди: „Защо никой не ми казва как е?“.

Наблюдава я от вратата. Седи в старомоден стол с високи облегалки, обърнат към полята и горите. Оксфорд — сиво мъгляво петно в далечината. От този ъгъл широкополата шапка и слънчевите очила крият лицето й — напоследък очите я болят от светлината — но по отслабналите ръце и начина, по който дланта й виси отпуснато върху подплатената облегалка, заключава, че се е променила много, откакто я видя за последно преди три седмици. Доплаква му се. Приисква му се да се сгуши като дете и да усети прегръдката и, приисква му се също да побегне тутакси оттук, но и двете му желания са неизпълними и той слиза по стълбите с пресилено жизнерадостни подскоци — изпечен водещ на шоупрограма.

— Здравееей!

Тя се усмихва, сякаш и усмивките вече изискват усилие. Той се привежда под периферията на шапката да я целуне. Кожата на бузата й му се струва смущаващо хладна, изопната и лъскава. Под шапката е вързан шал за коса да прикрие оплешивяването, но той се опитва да не се взира твърде отблизо в лицето й и придърпва набързо ръждясал градински стол. Шумно го приближава до нейния. Сега и двамата са обърнати към пейзажа, но той усеща погледа й.

— Потиш се — казва тя.

— Горещо е. — Тя не изглежда убедена.

Не се представя добре. Съсредоточи се. Не забравяй с кого разговаряш.

— Подгизнал си.

— Заради ризата. От изкуствена материя е.

Тя се протяга и докосна плата с опакото на дланта си. Сбърчва отвратено нос.

— Откъде е?

— „Прада“.

— Скъпо.

— Само най-доброто. — За да смени темата, той вдига пакета от стената на алпинеума. — Подарък за теб.

— Колко мило!

— Не е от мен. От Ема е.

— Личи си. По опаковката. — Тя развързва внимателно панделката. — Твоите са в залепени с тиксо торбички за отпадъци.

— Не е вярно… — усмихва се ведро той.

— … Ако изобщо ги има.

Трудно му е да задържи усмивката, но слава Богу, очите й са приковани в пакета, докато разопакова старателно хартията, разкривайки купчина книги с меки корици: Едит Уортън, Реймънд Чандлър, Ф. Скот Фицджералд.

— Колко мило от нейна страна. Ще й благодариш ли от мое име? Прекрасната Ема Морли. — Тя поглежда към корицата на Фицджералд. — „Красиви и прокълнати“. Това сме ти и аз.

— Кой, кой е обаче? — казва той, без да се замисли, но тя, слава Богу, явно не го чува, зачетена в картичката — черно-бял колаж от плакати от 82-ра: „Тачър вън!“. Засмива се.

— Толкова мило момиче. Толкова остроумно. — Взема романа и измерва дебелината му с палец и показалец. — Прекален оптимист може би. За в бъдеще я посъветвай да се насочи към разказите.

Декстър се усмихва и изсумтява покорно, но всъщност мрази черния хумор. Целта на този хумор е да покаже смелост, да повдигне духовете, но той го намира глупав и отегчителен. Би предпочел неизразимото да си остане неизразено.

— Как е Ема?

— Много добре, мисля. Вече е квалифициран учител. Утре ще се явява на интервю за работа.

— Ето това се казва професия. — Тя се обръща към него. — Не смяташе ли и ти да ставаш учител? Какво промени плановете ти?

Той забелязва сарказма.

— Не ми допадна.

— Не — отвръща пестеливо тя.

Възцарява се тишина и той пак усеща, че губи контрол над деня. Подведен от телевизията и филмите, Декстър смяташе за единствено предимство на болестите способността им да сближават хората, да пораждат естествено разбирателство помежду им. Но те открай време се чувстваха близки, открай време бяха откровени един с друг и неподправеното им разбирателство сега се бе превърнало в горчивина, омерзение и споделен гняв от случилото се. Вместо мили и успокоителни, срещите им се изродиха в препирни и обвинения. Преди осем часа споделяше с непознати най-дълбоките си тайни, а сега бе неспособен да разговаря с майка си. Нещо не е наред.

— Е, миналата седмица гледах шоуто ти — обажда се тя.

— Нима?

Тя мълчи и той се принуждава да попита:

— Как ти се стори?

— Смятам, че си много добър. Много естествен. Изглеждаш много добре пред камера. Както съм казвала и преди, самото предаване не ме впечатлява.

— Е, то не е предназначено за хора като теб.

Тя настръхва и вдига надменно глава.

— Какво искаш да кажеш?

Поруменял, той продължава:

— Искам да кажа, че е глуповато вечерно шоу, това е. За зрители, прибрали се от нощните заведения…

— Тоест — не съм била достатъчно пияна да му се насладя?

— Не…

— Не съм монахиня, вулгарното не ме отвращава, просто не разбирам защо е необходимо да унижаваш някого през цялото време.

— Не унижаваме никого, забавляваме се…

— Организирате състезания за най-грозната приятелка в Англия. Не смяташ ли, че е унизително?

— Не, не точно…

— Насърчавате мъжете да ви изпращат снимки на грозните си приятелки…

— Забавно е… смисълът е, че момчетата ги обичат, въпреки че… не отговарят на всеобщите критерии, това е Целта. Забавно е.

— Непрекъснато повтаряш „забавно“, „забавно“… Мен ли се опитваш да убедиш или себе си?

— Да не говорим за това, моля те.

— А смяташ ли, че те се забавляват, момичетата, „грозните патета“?

— Мамо, аз просто представям музикалните групи. Разпитвам поп звездите за вълнуващите им нови записи, това ми е работата. Средство и цел.

— Но каква цел, Декстър? Винаги сме те възпитавали да вярваш, че можеш да постигнеш всичко, което пожелаеш. Просто не мислех, че ще пожелаеш това.

— Какво искаш да правя?

— Не знам. Нещо добро.

Тя рязко поставя лявата си длан върху гърдите и се обляга назад.

След миг той проговаря:

— Това е добро. По свой начин. — Тя изсумтява. — Глупава програма, само развлекателна, и разбира се, и на мен не ми допада изцяло, но е опит, ще ме отведе по-нататък. Всъщност мисля, че ми се удава. И ми доставя удоволствие.

Тя изчаква малко и казва:

— Е, тогава не трябва да се отказваш, предполагам. Работата трябва да доставя удоволствие. Знам, че с времето ще се заемеш с друго, но… — Тя го улавя за ръката, без да си довърши мисълта. После се засмива задъхано. — Все пак не разбирам защо говориш, сякаш си отрасъл в бедняшки квартал.

— Защото съм гласът на народа — отвръща той и тя се усмихва, едва забележима усмивка, но достатъчна.

— Не бива да спорим — отбелязва.

— Не спорим, обсъждаме — отговаря той, макар да му е ясно, че спорят.

Ръката й се вдига към главата.

— Взимам морфин. Понякога не знам какво говоря.

— Нищо нередно не си казала. Аз самият съм малко отегчен от себе си.

Слънцето отскача от плочките и той усеща как кожата на лицето и на ръцете му гори, пращи като на вампир. Залива го нова вълна пот. Повдига му се. „Запази спокойствие — окуражава се. — Не е от химикалите“.

— Безсънна нощ?

— Почти.

— Живееш с размах, а?

— Донякъде. — Той потърква слепоочия да подскаже главоболие и неволно казва: — Намира ли ти се малко излишен морфин?

Тя дори не си прави труда да го погледне. Времето тече. Напоследък забелязва, че се видиотява. Решимостта му да не губи разсъдък, да стъпва здраво по земята, се стопява и той констатира — съвсем обективно — че става все по-неразумен и егоистичен, а глупавите забележки зачестяват. Старае се да го надмогне, но усеща, че е неподвластен да промени положението — като наследствено оплешивяване. Защо не се предаде и просто да си бъде идиот? Да сложи край на терзанията. Времето тече и той забелязва как тревата и плевелите са си пробили път по тенис корта. Мястото вече се руши.

Най-сетне тя проговаря:

— Предупреждавам те, че баща ти готви обяд. Яхния от консерва. Бъди нащрек. Поне Кейси ще се върне за вечерята. Ще пренощуваш, нали?

Мисли си, че може да остане. Открива се възможност да поправи грешките.

— Всъщност не — отговаря.

Тя полуизвръща глава.

— Имам билети за „Джурасик Парк“. Премиера. Ще дойде и лейди Даяна! Не с мен, бързам да уточня. — И докато говори, гласът, който чува, е глас на презрян човек. — Не мога да пропусна, от работата ме задължават, отдавна е насрочено. — Очите на майка му се присвиват почти незабележимо и за да я умилостиви, той добавя припряно: — Ще водя Ема. Бих пропуснал, но тя очаква с нетърпение прожекцията.

— О. Добре.

И пак тишина.

— Животът, който водиш… — казва равно тя.

Тишина.

— Декстър, извини ме, но явно се изтощих. Ще трябва да се кача горе и да подремна.

— Добре.

— Трябва ми помощ.

Той се озърта трескаво за сестра си или за баща си, сякаш притежават квалификация, чужда нему, но тях ги няма. Ръцете на майка му стискат облегалката на стола, напряга се безрезултатно и той осъзнава, че трябва да го направи. Леко, неубедително я улавя под ръка и й помага да стане.

— Искаш ли да…?

— Не. Вътре се справям сама. Затрудняват ме само стълбите.

Прекосяват вътрешния двор; ръката му досяга предпазливо тъканта на синята лятна рокля, която виси от раменете й като болничен халат. Бавните й стъпки го влудяват като лична обида.

— Как е Кейси? — пита, за да запълни времето.

— О, добре. Харесва й да ме командва, но е много грижовна. Изяж това, изпий онова, поспи. Строга, но справедлива, такава е сестра ти. Отмъщава си, задето не й купи онова пони.

„Щом Кейси я бива толкова — чуди се той, — къде се е дянала точно когато имат нужда от нея?“ Вече са в къщата, пред стълбището. За пръв път забелязва колко много са стъпалата.

— Как…?

— Най-добре просто ме вдигни. Не съм тежка напоследък.

„Не умея. Негоден съм за това. Мислех си, че ще бъда, но не съм. Липсва ми нещо и не мога да го правя“.

— Боли ли те някъде? Искам да кажа… трябва ли да внимавам за…?

— Не се безпокой.

Тя сваля шапката и наглася шала. Той я стисва по-здраво под лопатките, пръстите му лягат в ямките между ребрата, после сгъва коляно, усеща сгъвките на краката й над лакътя си — гладки и хладни — и когато решава, че е готова, я вдига нагоре и тялото й се отпуска в ръцете му. Тя въздъхва силно и диханието й — сладко и горещо — погалва лицето му. Или е по-тежка, отколкото предполага, или той е по-слаб, отколкото си мисли — блъсва рамото й в парапета, наглася се наново, обръща се настрани и започва да се изкачва. Главата й е отпусната върху рамото му, шалът се плъзва по страните й. Наподобяват пародия на сватбена церемония.

— Младоженецът пренася невястата през прага — и няколко забавни реплики пробягват през ума му, но никоя не улеснява положението. Стигат площадката и тя проговаря първа:

— Моят герой.

Поглежда го и двамата се усмихват.

Той отвари с ритник вратата на тъмната стая и я оставя върху леглото.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не. Всичко е наред.

— Трябва ли да пиеш някакво лекарство?

— Не. Не.

— Сухо мартини с маслинка?

— О, да, моля.

— Искаш ли да те завия?

— Само с чаршаф.

— Да спусна завесите?

— Да, но не затваряй прозореца.

— Доскоро тогава.

— Довиждане, скъпи.

— Довиждане.

Той й се усмихва бегло, но тя вече се е извърнала на една страна и той излиза от стаята и притваря вратата. Някой ден, много скоро, навярно преди да измине година, ще излезе от стаята и никога повече няма да я види. Тази мисъл е толкова непонятна, че той я прогонва яростно, съсредоточавайки се върху себе си — върху махмурлука си, умората, която изпитва, бучащата в слепоочията му болка, докато слиза по стъпалата.

Просторната разхвърляна кухня е празна. Отваря хладилника, който също е полупразен. Увяхнал керевиз, пилешки скелет, отворени консерви и евтина шунка — всичко подсказва, че баща му е поел домакинските задължения. На вратата на хладилника открива отворена бутилка бяло вино.

Изважда я и отпива — пет глътки от сладката течност, пред, да чуе бащините стъпки в антрето. Оставя бутилката и избърсва уста с опакото на дланта си. Баща му влиза, понесъл две найлонови торби от местния супермаркет.

— Къде е майка ти?

— Измори се. Пренесох я горе да подремне.

Декстър иска да му покаже, че е смел и зрял, но баща му не изглежда впечатлен.

— Разбирам. Поговорихте ли си?

— Малко. За това-онова. — Гласът му звучи странно в собствената му глава — гръмко, провлечено и пресекливо. Пиянски глас. Пита се дали баща му разбира. — Ще поговорим пак, когато се събуди. — Отваря отново вратата на хладилника и се преструва, че за пръв път вижда виното. — Може ли? — Взема бутилката, изпразва останалото в чаша и се шмугва край баща си. — Ще отида за малко в стаята си.

— Защо? — намръщва се баща му.

— Да потърся нещо. Стари книги.

— Не искаш ли да обядваш? Нещо за ядене с виното?

Декстър поглежда към найлоновия плик в краката на баща си, издут под тежестта на консервените кутии.

— По-късно може би — казва, вече излязъл от стаята.

На площадката забелязва, че вратата на родителите му е зейнала широко и отново пристъпва тихо вътре. Летният бриз полюшва завесите и слънчевите лъчи падат и се отдръпват от спящата под стария чаршаф фигура, изпод който се подават мръсните й стъпала с извити навътре пръсти. Вместо уханието, което помни от детството — на скъпи лосиони и екзотични пудри — надушва зеленчукова смрад, което предпочита да забрави. Болничната миризма е превзела родния му дом. Затваря вратата и се препъва към банята.

Проверява аптечката — огромните таблетки на баща му издават нощни страхове; има и шишенце от стария валиум на майка му от 1989-а, отдавна заменен с по-силни лекарства. Той изважда по две таблетки от двете шишенца и ги пъха в джоба си: после си взима още един валиум, който преглъща с вода от чешмата — да уталожи напрежението.

Стаята му сега е превърната в склад и той си проправя път край старо канапе, шкаф и кашони. По стените висят няколко оръфани семейни снимки и неговият черно-бял колаж от мидени черупки и листа — килнат на една страна и избледнял. Като дете, изпратено в стаята си, тон ляга в двойното легло, скръстил ръце под главата. Винаги си беше представял как, да речем, на четирийсет и пет-петдесет ще разполага с нещо като емоционален и умствен арсенал, улесняващ го да преодолее загубата на родителите. Ако притежаваше такъв арсенал, всичко щеше да е наред. Щеше да се държи благородно и всеотдайно, мъдро и философски. Може би дори вече щеше да има свои деца, да е съзрял от бащинството, да е проумял живота като кръговрат.

Но той не е на четирийсет и пет, а на двайсет и осем. Майка му е на четирийсет и девет. Станала е ужасна грешка, събитията се развиват твърде скоротечно и как да надмогне това, как да приеме, че необикновената му майка чезне така? Не е справедливо на фона на всичко, с което трябва да жонглира. Той е зает млад човек на ръба на успешна кариера. Откровено казано, има много по-приятни неща. Усеща нов подтик да заплаче, но не е плакал от петнайсет години. Отдава желанието на химикалите и решава да подремне. Остави чашата върху куфара до леглото и се обръща на една страна. Да се представяш като достойно човешко същество изисква упорство и сили. Малко почивка и после ще й се извини и ще й покаже колко много я обича.

Събужда се стреснато и си поглежда часовника. После сверява отново — шест и половина следобед. Спал е шест часа, напълно невъзможно, но дръпва завесите и вижда как слънцето се спуска към хоризонта. Главата още го боли, очите му са като залепени с дъвка, в устата си усеща метален вкус и се чувства прежаднял и прегладнял повече от всякога. Чашата с вино излъчва топлина в ръката му. Отпива половината и сбърчва отвратено лице — тумбеста синя муха е паднала в течността и жужи пред устните му. Декстър изпуска чашата и разлива виното по ризата си и по леглото. Оправя се замаяно.

Наплисква си лицето в банята. Потта по ризата се е вмирисала на вкиснато — издайническа алкохолна воня. Леко замаяно той я намазва обилно с рол-он дезодоранта на баща си. Отдолу дочува тропане на тигани и тенджери и бръщолевене на радио — семейна шумотевица. Бъди ведър, излъчвай свежест, доволство и любезност и си тръгвай.

Но щом минава край стаята на майка си, я вижда в профил, седнала на ръба на леглото, вперила очи в полята, сякаш го очаква. Обръща бавно глава, но той се закопава на прага като дете.

— Проспа целия ден — казва тихо тя.

— Успах се.

— Разбирам. По-добре ли се чувстваш?

— Не.

— О, добре… Баща ти, боя се, е малко сърдит.

— Нищо ново значи. — Тя се усмихна снизходително и окуражен, той добавя: — В момента май всички са ми ядосани.

— Горкичкият Декстър — казва тя и той се чуди дали долавя сарказъм. — Ела и седни тук. — Тя се усмихва и отпуска ръка на леглото. — До мен. — Той влиза покорно в стаята и сяда. Бедрата им се докосват. Тя обляга глава на рамото му.

— Не сме на себе си, нали? Аз определено не съм на себе си. Никак. Ти също. Не мога да те позная. Не те помня такъв.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа… да говоря ли откровено?

— Налага ли се?

— Мисля, че да. Полага ми се по право.

— Казвай тогава.

— Мисля… — Тя вдига глава от рамото му. — Мисля, че дълбоко в себе си имаш сили да си добър човек. Дори изключителен. Винаги съм го вярвала. Майките са длъжни да вярват, нали? Но не смятам, че си го постигнал. Не още. Трябва ти време. Това е.

— Разбирам.

— Не бива да се обиждаш, но понякога… — Тя го улавя за ръката и гали опакото на дланта му с палец. — Понякога се тревожа, че вече не си добър.

Помълчават малко. Накрая той се обажда:

— Не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нещо.

— Сърдиш ли ми се?

— Малко. Но напоследък се сърдя на всички. На всички, които не са болни.

— Съжалявам, мамо. Много, много съжалявам.

Тя притиска ръката му с палец.

— Знам…

— Ще остана. Да пренощувам.

— Не, не тази вечер. Зает си. Ела пак и ще започнем на чисто.

Той става, улавя я леко за раменете, докосва лицето й с буза — усеща дъха й в ухото си — топъл, сладък дъх — и тръгва към вратата.

— Благодари на Ема от мое име — казва тя. — За книгите.

— Непременно.

— Изпрати й поздрави. Когато я видиш довечера.

— Довечера?

— Да. Нали каза, че ще излизате?

Той си спомня лъжата.

— Да, да. И съжалявам, че днес… днес не се държах добре.

— Да. Винаги има следващ път, предполагам — усмихва се тя.

Декстър слиза тичешком по стълбите, разчитайки инерцията да го отнесе надалеч, но баща му е в антрето. Чете местния вестник или се преструва, че чете. За пореден път остава с усещането, че го чакат — дежурен стражар, стиснал белезниците.

— Успах се — казва Декстър към гърба на баща си.

Той разгръща вестника на следващата страница.

— Да, знам.

— Защо не ме събуди, татко?

— Нямаше смисъл. Освен това не мисля, че е редно. — Обръща друга страница. — Не си на четиринайсет, Декстър.

— Но сега трябва да тръгвам!

— Е, щом трябва…

Изречението замира недовършено. Вижда Кейси в дневната; тя също се преструва, че чете, с укоризнено поруменяло фарисейско изражение. „Изчезвай веднага, незабавно, защото надвисва апокалипсис“. Той протяга ръка за ключовете си върху масичката в антрето, но не ги намира.

— Ключовете за колата?

— Скрих ги — казва баща му, без да отлепя очи от вестника.

Декстър се засмива.

— Не можеш да ми криеш ключовете!

— Е, очевидно мога. Искаш ли да ги потърсиш?

— И защо? — негодува Декстър.

Баща му вдига поглед от вестника и сякаш души въздуха.

— Защото си пиян.

Кейси става от дивана в дневната, отива до вратата и я захлопва.

Декстър се засмива неубедително.

— Не, не съм!

Баща му надниква над рамото му.

— Декстър, разбирам кога някой е пиян. Особено ти. От дванайсет години те виждам пиян, забрави ли?

— Но аз не съм пиян, само махмурлия, това е.

— Както и да е. Няма да шофираш.

Декстър отново се засмива присмехулно и прибелва възмутено очи, но от гърлото му не излиза нищо, освен немощно, пискливо:

— Татко, на двайсет и осем съм!

Баща му отговаря със заучена реплика:

— Без малко да ме заблудиш. — Бръква в джоба, изважда своите ключове, подхвърля ги във въздуха и ги улавя с престорена приветливост. — Хайде. Ще те закарам до гарата.

Декстър не се сбогува със сестра си.

„Понякога се тревожа, че не си много добър“. Баща му кара в мълчание, а Декстър пламти от срам в големия стар „Ягуар“. Когато тишината става непоносима, баща му проговаря тихо и сериозно, вперил очи в шосето:

— В събота ела и см вземи колата. Трезвен.

— И сега съм трезвен — отвръща Декстър, а гласът му пак прозвучава като капризен хленч. — За бога! — добавя напълно безсмислено.

— Няма да споря с теб, Декстър.

Той се смъква обидено в седалката, опрял чело и нос в стъклото, пред което се изнизват елегантните имения край пътя. Баща му винаги се е ужасявал от конфликтите и сега очевидно се гърчи в агония, пуска радиото да запълни тишината и те слушат класическа музика — банален и бомбастичен марш. Наближават гарата. Колата спира на паркинга, празен в почивния ден. Декстър отваря вратата и стъпва на чакъла, но баща му не понечва да се сбогува, просто седи и чака с включен двигател — безучастен като шофьор, заковал поглед в таблото, с пръсти, потупващи в такт с налудничавия марш.

Декстър разбира, че трябва да се примири с наказанието и да си тръгне, но гордостта не му позволява.

— Преди да си замина, искам да ти кажа, че реагираш твърде преувеличено…

Внезапно по лицето на баща му се изписва гняв; с оголени, плътно стиснати зъби и пресеклив глас той отвръща:

— Не смей да поставяш под съмнение моята преценка. И тази на майка си. Вече си мъж, не си дете.

Също толкова бързо гневът се стопява и баща му изглежда така, сякаш ще заплаче. Долната му устна трепери, той стиска волана с едната ръка, а дългите пръсти на другата закриват очите му като превръзка. Декстър припряно отстъпва от колата и понечва да се изправи и да затвори вратата. Баща му обаче изключва радиото и проговаря отново:

— Декстър…

Декстър се навежда и надзърта към него. С овлажнели очи, но твърд глас баща му казва:

— Декстър, майка ти те обича много. Аз също. Винаги сме те обичали и винаги ще те обичаме. Мисля, че го знаеш. Но докато майка ти е жива… — Той замлъква и свежда поглед надолу, сякаш търси думите. После продължава: — Декстър, ако дойдеш пак при майка си в такова състояние, кълна се, че няма да те пусна в къщи. Няма да ти позволя да прекрачиш прага. Ще ти захлопна вратата в лицето. Не се шегувам.

Декстър зяпва, но от устата му не излизат никакви думи.

— А сега си тръгвай.

Декстър затваря вратата на колата, но тя не се заключва. Бутна я пак в същия момент, когато баща му потегля напред с почервеняло лице и после на заден ход излаза от паркинга. Декстър го проследява с поглед.

Гарата е пуста. Той се озърта по перона да открие телефонния автомат, добрия стар телефонен автомат, благодарение на който като тийнейджър организираше бягствата си. Часът е 6:59. Влакът за Лондон пристига след шест минути, но той трябва да се обади.

В 7:00 Ема се поглежда за последно в огледалото да се увери, че не личи да е полагала кой знае какви усилия. Огледалото е облегнато нестабилно на стената и тя знае, че скъсява отражението като в зала на смеха, но въпреки това цъка с език при вида на ханша и късите крака под дънковата пола. Твърде топло е, но тя не понася зачервените си колене и е обула чорапогащник. Косата й, току-що измита и с аромат на нещо, наречено „горски плодове“, пада надолу пригладена и уханна, сякаш специално фризирана, и Ема я разрошва с върховете на пръстите си, за да й придаде небрежен вид. С кутрето забърсва петънцата червило в ъгълчетата на устните си. Изглеждат много червени и тя се пита дали не прекалява. Все пак едва ли ще се случи нещо. Сигурно ще се прибере преди десет и половина. Пресушава последната глътка от голямата чаша водка с тоник, примижава от металическия вкус, който пастата за зъби придава на течността, взима си ключовете, слага ги в най-хубавата си дамска чанта и затваря вратата.

Телефонът иззвънява.

Пресякла е коридора до средата, но го чува. За миг се замисля дали да изтича да вдигне, но вече е закъсняла, а и сигурно са майка й или сестра й да питат как е минало интервюто. Чува да се отваря асансьорът в дъното на коридора. Хуква да не го изпусне и вратата му се затваря точно когато се включва телефонният й секретар.

… след сигнала оставете съобщение и аз ще ви се обадя по-късно.

Здрасти, Ема, Декстър е. Какво исках да кажа? Е, исках да кажа, че съм на гарата и тъкмо се прибирам от нашите… и се питах какао ще правиш тази вечер. Имам билети за премиерата на „Джурасик Парк“! Всъщност май сме я пропуснали, но пък партито след прожекцията? Ти и аз? Принцеса Даяна ще е там. Съжалявам, дрънкам глупости, в случай че си там. Вдигни телефона, Ема. Вдигни го, вдигни го, вдигни го. Не? Добре… ясно. Сега си спомних, че тази вечер си на среща, нали? Твоята СРЕЩА. Е — забавлявай се, обади ми се като се прибереш, ако се прибереш. Разкажи ми всичко. Сериозно. Обади ми се при първа възможност.

Гласът му пресекна, той си поема дъх и продължава:

Невероятно гаден ден, Ем — отново заеква. — Държах се ужасно, ужасно лошо. Трябва да приключва, но не иска. Иска да види Ема Морли, за да си признае греховете, но тя е на среща. Ухилва се и казва: Утре ще ти се обадя. Искам да науча всичко! Ах, ти, неустоима красавице! Затваря. „Неустоима красавице…“

Релсите трополят и той чува грохота на приближаващия влак, но не може да се качи, не и в това състояние. Ще почака следващия. Влакът за Лондон пристига и сякаш го подканва, пуфтейки учтиво, но Декстър остана зад прозрачната пластмаса на телефонната кабина, усеща как лицето му се сгърчва и дъхът му излита остро и насечено. Сълзите потичат и той си повтаря, че виновни са химикалите, химикалите, химикалите.

Седма главаДобро чувство за хумор3

Четвъртък, 15 юли 1993

Ковънт Гардън и Кингс Крос

Йън Уайтхед седеше на масата за двама във „Форелис“ в Ковънт Гардън и си поглеждаше часовника — петнайсет минути закъснение. Успокои се обаче, че това е част от изтънчената игра на котка и мишка, тоест — от репертоара на ухажването. Е, нека играта започне! Потопи чабатата4 в купичката със зехтин, сякаш е четка за боя, разтвори менюто и разгледа какво му е по джоба.

Кариерата на комик все още не му беше донесла предвкусваното богатство и мечтаните телевизионни изяви. Неделните вестници ежеседмично тръбяха, че комедията е новият рокендрол, но незнайно защо, той все още се домогваше до вторничната отворена сцена в „Сър Лафалотс“. Беше осъвременил репертоара си в унисон с новите тенденции, включваше политически и наболели теми, пробваше ролева комедия, сюрреализъм, комични песни и скечове. Нищичко не предизвикваше смях. Веднъж кривна към по-саркастичен стил и си спечели юмруци и ритници, а участието му в неделната трупа за импровизирани комедийни представления доказа само, че не е смешен, и то по напълно интуитивен, спонтанен начин. Но той продължаваше да се бори и да кръстосва периферните квартали в търсене на бурни аплодисменти.

Навярно нещо в името „Йън Уайтхед“ не позволяваше да го изписват със светещи букви. Обмисляше дори да го смени с нещо по-предизвикателно, по-енергично и едносрично — Бен, Джак или Мат — но преди да уточни комичния си персонаж, си намери работа в „Соникотроникс“, магазин за електроника на Тотнъм Корт Роуд, където болнави на вид младежи в тениски продаваха компютърна памет и графични карти на болнави на вид младежи в тениски. Парите не бяха много, но вечерите му бяха свободни за сценични изяви и той често изпробваше новите си реплики пред колегите.

Но най-хубавото, ненадминатото предимство на „Соникотроникс“ беше, че по време на обедната почивка се натъкна на Ема Морли. Стоеше пред офиса на Църквата по сциентология, чудейки се дали да не се подложи на личностния тест, когато я видя полускрита зад огромния ратанов кош за пране, и щом я прегърна, Тотнъм Корт Роуд засия и се превърна в улицата на мечтите.

Среща номер две — в лъскав италиански ресторант до Ковънт Гардън. Собствените му вкусове клоняха към лютивото, соленото и пърженото и би избрал къри за вечеря. Но вече поназнайваше достатъчно за приумиците на женското съсловие и разбираше, че тя ще предпочете пресни зеленчуци. Погледна отново часовника си — двайсет минути закъснение — и усети как стомахът ми се присвива мечтателно: отчасти от глад, отчасти от любов. От години сърцето и стомахът му бяха препълнени с копнеж по Ема Морли — не само платоничен, но и плътски. И досега пазеше спомена — щеше да го пази до живот — за деня, когато я зърна в разностилни бикини и сутиен в служебната стая в „Локо Калиенте“, осветена от следобедното слънце като в катедрала, а тя му се разкрещя да излезе и да затвори проклетата врата.

В неведение, че мисли за бельото й, Ема Морли го наблюдаваше, застанала до салонния управител. Отбеляза, че той определено изглежда по-добре напоследък. Ореолът от ситни руси къдрици беше изчезнал, подкъсен и пригладен леко с гел. Вече не приличаше на новодошъл в града. Всъщност, ако изключим ужасните дрехи и вечно отворената уста, Йън би могъл да мине за привлекателен.

Макар обстановката да бе необичайна за нея, тя определи ресторанта като класическо място за среща — достатъчно скъп, не твърде осветен, не и особено претенциозен, но не и безвкусен, място, където подправят пиците със свеж риган и босилек. Изглеждаше изискано, но не прекалено, и поне не предлагаха къри или, не дай си Боже, рибено бурито. Имаше палми и свещи, а в съседната зала позастарял мъж свиреше Гершуин на голямо пиано — „Надявам се да бди над мен“.

— С някого ли сте? — попита салонният управител.

— С онзи мъж там.

На първата им среща Йън я заведе да гледат „Зли и мъртви: Средновековие“ и „Одеон“ на Холоуей Роуд. Ема не беше придирчив сноб и за разлика от повечето жени и харесваше филми на ужасите, но въпреки това изборът й се стори странен, любопитно самонадеян. В „Евриман“ даваха „Три цвята: Синьо“, но на екрана в „Одеон“ един мъж размахваше трион вместо ръка и тя намираше гледката за непонятно освежителна. Вярна на традицията, очакваше после да бъде поканена на ресторант, но Йън очевидно смиташе, че е престъпление да пропуснат обилната вечеря, включена в цената на билетите. Той огледа съсредоточено менюто с отстъпка, сякаш се колебае кой кулинарен шедьовър да избере, и накрай се спря на начос за ордьовър, хот-дог за основно ястие и понички за десерт, които прокарваше с кофа „Лилт“ с лед с размерите на човешки торс, та после озвучаваше малкото съзерцателни сцени в „Зли и мъртви: Средновековие“ с дискретни оригвания в шепи, разнасящи топъл тропически аромат.

И въпреки това — влечението към свръхнасилие и солени храни, горчицата по брадичката му — Ема прекара по-приятно, отколкото очакваше. По пътя към бара той митна от външната страна на тротоара, да не би да я блъсне заблуден автобус — тя за пръв път виждаше на живо този странно старомоден жест — докато обсъждаха специалните ефекти, обезглавяванията и изкормванията. След известен размисъл Йън обяви „Зли и мъртви: Средновековие“ за най-добрия от трилогията. Трилогиите и касовите хитове, комедиите и ужасите заемаха централно място в културния живот на Йън и в бара те проведоха интересен дебат дали комиксите се отличават с дълбочината и посланието на, да речем, „Нежна е нощта“. Покровителствен и грижовен, той беше като по-голям брат, от когото научава много любопитни неща, с тази дребна разлика, че иска да спи с нея. Толкова напрегнато, толкова многозначително я гледаше, че тя непрекъснато опипваше лицето си, да не би нещо да е полепнало по него.

Сега, в ресторанта, също й се усмихна широко и скочи тъй въодушевено, че удари масата с хълбок и разсипа водата върху маслините.

— Да донеса ли кърпа? — попита тя.

— Не, няма проблем, ще го попия със сакото си.

— Не! Недей! Вземи моята салфетка.

— Е, прецаках маслините. Не буквално, бързам да добавя.

— О. Няма нищо.

— Шегичка! — изкрещя той, сякаш викаше: „Пожар!“.

Не се беше чувствал толкова нервен от последната катастрофална вечер с трупата импровизатори. Скастри се наум да се успокои и продължи да потупва покривката за маса. Вдигна поглед и видя как Ема съблича лятното си сако, изопнала рамене и гърди, както правят обикновено жените, без да съзнават какви терзания причиняват. Ето го — втория за тази вечер изблик на желание и любов към Ема Морли.

— Изглеждаш прекрасно — изстреля той, неспособен да се овладее.

— Благодаря! Ти също — отвърна механично тя.

Облечен беше в комедийния си костюм — омачкано ленено сако над черна тениска. В чест на Ема нямаше имена на групи или иронични надписи — тоест стопроцентов шик.

— Харесвам го — посочи тя сакото. — Добре ти стои.

Йън потърка ревера с палец и показалец с изражение:

„Нима? Тази дрипа?“.

— Да взема ли сакото ви? — попита сервитьорът, любезен и представителен.

— Да, благодаря.

Ема го подаде и Йън се сепна, че после ще се наложи да му даде бакшиш. Няма значение. Тя заслужава.

— Нещо за пиене? — попита сервитьорът.

— Бих желала водка с тоник.

— Двойна? — подтикна я сервитьорът към разточителство.

Тя погледна към Йън и забеляза искрицата паника, блеснала върху лицето му.

— Неразумно ли е?

— Не, не.

— Добре. Двойна!

— Вие, сър?

— Аз ще изчакам виното, благодаря.

— Минерална вода?

— Чешмяна! — изкрещя той, после по-спокойно: — Чешмяна, ако обичате, освен ако…

— Както желаеш — обажда се Ема окуражително. — Сервитьорът се отдалечава. — И между другото, тази вечер си делим сметката. Никакви възражения. 1993-та е.

Йън се влюбва още повече в нея. Но решава да поспори в името на доброто впечатление.

— Но ти си студентка, Ем!

— Вече не. Вече съм квалифициран учител. Днес беше първото ми интервю за работа.

— Как мина?

— Много, много добре.

— Поздравления, Ем, чудесно!

Той се хвърли напред през масата да я целуне по бузата, не, по двете бузи, не, почакай, само по едната, не, май все пак по двете.

Подготвил бе предварително иронични забележки за менюто и докато Ема се опитваше да се съсредоточи, пусна в ход няколко хитроумни каламбура — торта „Гараш“ за грош и прочее. Дали стейкът „алангле“ е наистина английски, след като се произнася а ла френски? И от къде на къде добрата стара говежда пържола се е превърнала в „рагу“ в наши дни? Какво, дивеше се той, наричат „алфа-бети спагети“? Мокри набъбнали буквички в червен сос? Или?

С всяка следваща фраза надеждите на Ема за вечерта избледняваха. „Опитва се да ме вкара в леглото с изтъркани смешки — мислеше си тя, — а всъщност ще ме отведе с метрото до вкъщи“. В киното поничките и насилието поне му отвличаха вниманието, но тук, лице в лице, оставаше само манията по заучени реплики. Често й се случваше. Всички момчета в курса по педагогика си падаха по американски хумор, особено след няколко халби бира, и макар да я влудяваха, разбираше, че донякъде ги насърчава — широко ухилени, момичетата ги наблюдаваха как показват номера с кибритени клечки, фокуси от детските програми и скечове от 70-те. Натрапчива кабаретна болест, срещу която нямаше лек.

Изгълта водката на един дъх. Йън вече държеше менюто с вината и разиграваше сценки на тема „виното е снобска напитка“: чувствен повей на пушек от горски огън, съчетан с аромат на карамелизирана ябълка, и така нататък. Мажорната аматьорска комедия сякаш нямаше край и Ема си представи въображаем, фантастичен мъж, който спокойно преглежда списъка с вината и просто поръчва, непретенциозно, но авторитетно.

— … оттенък на пушен бекон… и прочее и прочее… със сочен привкус на жирафско месо…

„Ще ме докара до ступор — помисли си тя. — Дали да го прекъсна, или да го замеря с препечена филийка, но пък той ги изяде…“ Озърна се към съседните маси — и там се разиграваха роли и за какво в крайна сметка? Нима романтичната любов е шоу за скрити таланти? Изяж си порцията, после отиваме в леглото, влюбваш се в мен и аз ти обещавам още дълги години първокласни спектакли?

— … представи си да описват така бирата. — Глазгоуски акцент. — Нашето специално пиво глези небцето със силен полъх на краен квартал, раздрънкана пазарска количка и градско падение. Върви прекрасно с домашно насилие!

Ема се запита откъде произтича заблудата, че забавните мъже са неустоими; Кати не копнее за Хийтклиф, понеже е голям смешник, и най-непоносимото на този артилерийски обстрел е, че тя всъщност харесва искрено Йън, беше тръгнала за срещата развълнувана и обнадеждена, но той продължаваше да бърбори…

— … нашият портокалов сок е портокалов с натрапчив вкус на портокали…

„Е, стига толкова“.

— … изстискано, не, нежно оцедено от кравешко виме, фермерското мляко от 1988-а се отличава със забележително млечен вкус…

— Йън?

— Какво?

— Млъкни, моля те!

Възцари се тишина, по лицето на Йън се изписа дълбоко страдание, а Ема се почувства неловко. Набеди двойната водка. За да разведри обстановката, каза на висок глас:

— Да поръчаме ли валполичела?

Той погледна менюто.

— Боровинки и ванилия. Така пише.

— Пише го сигурно защото виното е с привкус на боровинки и ванилия.

— Харесваш ли боровинки и ванилия?

— Обожавам ги.

Очите му се стрелнаха към цената.

— Тогава да поръчаме!

След това, слава Богу, положението започна леко да се подобрява.

Обсъдиха старите времена. Три години по-рано. Ема си избра супа и риба, а Йън предпочете коктейл от въглехидрати, започвайки с огромна купа с месна паста, погребана под преспи пармезан. Обилната порция и червеното вино го поукротиха малко и Ема също се поуспокои. Всъщност се напиваше все по-решително. И защо не? Нима не го е заслужила? Десет месеца се беше трудила усърдно за кауза, в която вярваше, и макар някои от местата, където стажуваше за преподавател, да бяха неподправено ужасни, тя съзнаваше ясно, че тази професия й приляга. На интервюто този следобед събеседниците й явно усетиха същото. Директорът кимаше и се усмихваше одобрително и макар да не смееше да го изрече гласно, знаеше, че работата й е в кърпа вързана.

Защо да не го отпразнува с Йън? Докато говореше, тя го огледа изпитателно и реши, че определено е по-привлекателен от преди: лицето му вече не й навяваше мисли за трактори. Не че беше деликатен или изтънчен; ако избират герои за военен филм, той щеше да е редовият куражлия Томи, който пише писма на майка си, а Декстър щеше да е — какъв? Безочлив нацист. Въпреки това й харесваше как я гледа. Обичливо, ето я думата. Обичливо и пиянски и тя също усещаше как крайниците й натежават и се стоплят и как обичливостта му я заразява.

Той сина последното вино в чашата й.

— Виждаш ли се със старите приятелчета?

— Не. Веднъж налетях на Скот в „О, Цезар!“, ужасният италиански ресторант. Добре изглеждаше, все така гневен. Но иначе се старая да ги отбягвам. Като затворниците — излезеш ли на свобода, най-добре забрави за съкилийниците. Освен теб, разбира се.

— Не беше чак толкова зле, нали?

— Две години от животи ми, които няма как да върна. — Изречено гласно, наблюдението я стъписа, но тя сви рамене. — Не знам, не се чувствах особено щастлива, това е.

Той се усмихна тъжно и побутна ръката й.

— Защо тогава не отговаряше на съобщенията ми?

— Не отговарях ли? Не знам… — Вдигна чашата към устата си. — Нали сме тук сега? Да сменим темата. Как върни комедийната ти кариера?

— О, добре. Участвам в импровизирано шоу, много напрегнато, много непредвидимо. Понякога не съм никак смешен! Но това е част от насладата при импровизациите, нали? — Ема не беше много сигурна, но все пак кимна. — А във вторник вечер изнасям програма в „Мистър Чакълс“ в Кенсингтън. По-саркастична, по-алегорична. Представям скеча на Бил Хикс за рекламата. Вземам на подбив глупавите реклами по телевизията.

Той се плъзна в комедийната плоскост и лицето на Ема застина в усмихната маска. Признанието би го сразило, но откакто го познаваше, Йън я беше разсмивал два пъти: първия път — когато падна по стълбите в мазето. Притежаваше добро чувство за хумор и същевременно не беше ни най-малко забавен. За разлика от Декстър. Декстър не си падаше изобщо по шегите, смяташе чувството за хумор — като политическата съвест — за злепоставящо и плебейско явление, но с Декстър тя се смееше непрекъснато, истерично понякога, друг път искрено, до полуда. На екскурзията в Гърция се смяха цели десет дни, след като разрешиха онова дребно недоразумение. Почуди се къде ли е Декстър сега.

— Гледаш ли го по телевизията? — попита Йън.

Ема трепна, сякаш са я спипали на местопрестъплението.

— Кого?

— Приятелят ти Декстър. Онази глупава програма.

— Понякога. Така де… ако случайно съм включила телевизора.

— И как е той?

— О, нормално, както винаги. Е, малко объркан, честно казано, малко излязъл от релсите. Майка му е болна и… той не го понася много добре.

— Жалко. — Йън се намръщи загрижено и се помъчи да измисли начин да смели темата. Не грубо, но просто не искаше някой заболял непознат да му помрачи вечерта. — Често ли си говорите?

— С Декс? Почти всеки ден. Виждам го по-рядко обаче заради работата и приятелките му.

— С кого излиза сега?

— Нямам представа. Като златни рибки са; безсмислено е да ги кръщаваш, след като и без това са еднодневки. — Беше използвала тази реплика и преди и се надяваше Йън да я хареса, но той се мръщеше. — Защо гледаш така?

— Сигурно защото не го харесвам.

— О, помня.

— Постарах се.

— Е, не го приемай лично. Не го бива с мъжете, намира ги за излишно племе.

— Всъщност винаги съм смятал…

— Какво?

— Че те приема за даденост. Това е.

Когато сервираха вторите чаши с бренди, те вече бяха несъмнено пияни. Всички в ресторанта изглеждаха пияни, дири среброкосият пианист, който свиреше тромаво „Ти ме въздигаш“ и помпаше педала, сякаш е развалена спирачка. Принудена да повиши глас, Ема го чуваше как отеква в главата й, докато въодушевено и пламенно разказваше за новата си кариера:

— Голяма гимназия в северен Лондон. Ще преподавам английски и малко драматургия. Хубаво училище, децата са с разнороден произход, не е като уютните гнезденца в предградията, пълни с кротки агънца. Децата са предизвикателство, но какво толкова? Те трябва да бъдат такива. Ще го кажа все пак… Сигурно ще ме изядат жива тези нехранимайковци. — Тя разклати брендито в чашата, както правеха във филмите. — Представям си как съм седнала на ръба на бюрото, обяснявам как Шекспир е бил първият рапър или нещо такова и хлапетата ме слушат ококорени като… като хипнотизирани. Представям си как се нося върху вдъхновени младежки рамене. Така ще обикалям училището, паркинга, стола — върху раменете на боготворящи ме ученици. Като в „Общество на мъртвите поети“ — carpe diem учител.

— Моля? Какъв учител?

— Carpe diem.

— Карпе…?

— Улови мига!

— Това ли означава? Мислех, че е улови кърпата!

Ема изхихика любезно и Йън се задейства като при стартов сигнал.

— Точно там ми е грешката! О, ученическите ми години щяха да са съвсем различни, стига да знаех! Толкова пропилени мигове…

Достатъчно!

— Йън, стига! — рязко възкликва тя.

— Какво?

— Стига роли! Не се налага… — Той се натъжи и тя съжали за грубия тон, приведе се напред и го улови за ръката. — Не е необходимо през цялото време да остроумничиш, да съчиняваш каламбури и смешки. Това не е импровизирано шоу, Йън, а просто… говорене и изслушване.

— Съжалявам, аз…

— О, не си само ти, всички мъже са такива… непрекъснато изпълняват номера си. Божичко, какво не бих дала за някои, който просто разговаря и изслушва! — Усещаше, че казва твърде много, но инерцията я повлече. — Недоумявам какво го налага. Не си на прослушване.

— Но всъщност съм. Донякъде?

— Не и с мен. Не бива да е така.

— Съжалявам.

— И престани да се извиняваш.

— О. Добре.

Йън помълча малко и сега на Ема и се прииска да се извини. Не биваше да споделя мислите си; откровенията не водят до нищо добро. Понечи да се извини. Но Йън въздъхна и подпря буза с длан.

— Ето как смятам, че стоят нещата… Когато в училище не си особено умен, не изглеждаш добре и нямаш много приятели, но един ден казваш нещо и някой се засмива, е… улавяш се за това като удавник за сламка, нали? Подиграват ми се, казваш си, имам глупаво едро лице и дебели крака и никой не ме харесва, но поне мога да разсмивам хората. И чувството е толкова приятно — да разсмееш някого, че залагаш всичко на това. Казваш си, ако не съм смешен, значи съм… нищо. — Той се взираше в покривката за маса и редеше малка пирамида с трохите. След миг добави: — Мислех си всъщност, че знаеш как е.

Ръката на Ема отскочи към гърдите.

— Аз?

— Знаеш какво е да играеш роля.

— Не играя роли…

— Онова за златните рибки. И преди си го казвала.

— Не, аз… и какво от това?

— Просто мисля, че си приличаме. Ти и аз. Понякога.

Първо се почувства засегната. „Не си прав“, прииска й се да възрази, „що за нелепа идея“, но той й се усмихваше толкова — как беше думата, да, обичливо — а и тя се държа малко грубо с него. Накрая сви рамене.

— Не ти вярвам обаче.

— За какво?

— Че никой не те е харесвал.

Той заговори с присмехулен носов глас:

— Е, документалните свидетелства доказват противното.

— Аз съм тук, нали? — Настана мълчание; наистина бе прекалила с пиенето и сега беше неин ред да човърка трохите по масата. — Всъщност си мислех колко по-добре изглеждаш напоследък.

Той постави длани върху корема си.

— Е, тези дни тренирам.

Тя се засмя, съвсем непресторено, погледна го и реши, че в крайна сметка лицето му не е чак толкова неприятно. Не е лице на глупав изнежен младок, а на благопристоен, почтен мъж. Знаеше, че след като платят сметката, ще се опита да я целуне и този път тя ще му позволи.

— Трябва да вървим — каза.

— Ще поискам сметката. — Той се обърна към сервитьора и драсна във въздуха. — Странна е, нали, тази дребна мимика, която всички използват? Чудя се на кого ли е хрумнала за пръв път?

— Йън?

— Какво? Съжалявам, Съжалявам.

Разделиха си сметката, както се бяха уговорили, и когато отваряше вратата, Йън отметна глава назад, сякаш го е ударила по носа.

— Малко пантомимична комедия…

По небето се стелеше тежка завеса от черни и пурпурни облаци. Топлият вятър ухаеше на нажежен метал, предвещавайки буря. Тръгнаха на север през площада. Ема се чувстваше приятно замаяна от брендито. Открай време мразеше Ковънт Гардън с перуанските му музиканти, жонгльорите и пресиленото веселие, но тази вечер всичко й се струваше нормално. Естествено и нормално се чувстваше и хванала под ръка този мъж, който винаги бе проявявал мил интерес към нея, нищо че носеше сакото си метнато през рамо, пъхнал пръст в малката примка под яката. Вдигна очи и забеляза, че се е намръщил.

— Какво има? — попита и притисна ръката му с лакът.

— Просто… май прецаках малко вечерта. Нервничех, преигравах, засипах те с глупави забележки. Знаеш ли кое притеснява най-много комедиантите?

— Дрехите?

— Че хората винаги очакват да ги забавляват. А те се стремят да ги разсмиват…

Отчасти за да смени темата, тя постави ръце върху раменете му, за да не изгуби равновесие, надигна се на пръсти и го целуна. Устните му бяха влажни, но топли. „Боровинки и ванилия“, промърмори тя, без да отлепя устни от неговите, макар всъщност да усещаше вкус на пармезан и спирт.

Няма значение. Той се засмя и тя отстъпи назад, улови лицето му в длани и срещна очите му. Стори й се, че Йън ще се разплаче от благодарност, и се почувства доволна, че го е целунала.

— Ема Морли, искам само да кажа… — Той я изгледа тържествено. — Мисля, че си абсолютно ненадмината.

— Ах, какъв ласкател! — каза тя. — Да се прибираме в апартамента ти. Скоро ще завали.

Само луминесцентните улични лампи и фаровете на преминаващите автобуси осветяваха сутеренния едностаен апартамент на Йън на Кали Роуд. По няколко пъти в минута цялата стая започваше да вибрира, разтърсена от една или повече мотриси по Северната линия, Пикадили или Виктория или от автобуси 30, 10, 46, 214 и 390. От гледна точка на обществения транспорт апартаментът бе вероятно най-стратегически разположеният в цял Лондон, но само от тази гледна точка. Грохотът отекваше в гърба на Ема, легнала върху сгъваемото легло със свлечен до средата на бедрата чорапогащник.

— Кой беше този?

Йън се заслуша в громоленето.

— Пикадили.

— Как го търпиш, Йън?

— Свиква се. А имам и… — посочи двете дебели сиви восъчни ларви на перваза на прозореца — еластични восъчни тапи за уши.

— О, чудесно!

— Само дето онзи ден забравих да си ги сваля. Помислих, че имам тумор в мозъка… Но се разминах с по-малката злина.

Ема се засмя, но простена при звука на поредния въздушен мехур, уталожил пристъпа на гадене. Той я улови за ръката.

— Олекна ли ти?

— Добре ми е, стига да не затварям очи.

Тя се обърна към него и смъкна завивките надолу да открие лицето му. С лека погнуса забеляза, че юрганът не е пъхнат в калъф и е с цвят на гъбена супа. Стаята миришеше на магазин за дрехи втора ръка — типично за мъж, който живее сам.

— Мисля, че е заради второто бренди. — Той се усмихна, но белият лъч от преминаващия автобус прекоси стаята и тя забеляза, че изглежда притеснен. — Сърдиш ли ми се?

— Не, разбира се. Просто… целуваш момиче, а на него му се повръща…

— Казах ти, от алкохола е. Чувствам се прекрасно. Наистина. Просто исках да си поема дъх. Ела чук… — Понечила го целуне, но най-хубавият й сутиен се бе изкривил и телчетата се забиха под мишницата й. — Ох! Ох!

Намести го и отпусна глава между коленете си. Той й заразтърква гърба като медицинска сестра и тя се почувства виновна, задето е провалила всичко.

— Май е най-добре да си тръгвам.

Заслушаха се в свистенето на гумите по влажната улица. Белите лъчи неспирно сновяха из стаята.

— Този?

— Номер 30.

Тя си вдигна чорапогащника, изправи се несигурно и си намести полата.

— Прекарах чудесно!

— Аз също…

— Просто прекалих с алкохола.

— Аз също.

— Ще се прибера да изтрезнея…

— Разбирам. Все пак. Жалко.

Тя си погледна часовника. 11,52 преди полунощ. Под краката и изгромоли мотриса, припомняйки й, че стои в идеалния център на забележителен транспортен възел. Пет минути пеш до Кингс Крос, линията към Пикадили — и си е вкъщи до 12,30. Прозорецът бе осеян с дъждовни капки, но не много.

Представи си обаче разходката в другия край, тишината на празния апартамент, боричкането с връзката ключове, мокрите дрехи, полепнали по гърба й. Представи си как лежи сама в леглото, таванът се върти, „Таити“ се люлее под нея, гади й се, разкайва се. Толкова ли ще е зле да остане тук, да се порадва на малко топлина, нежност, близост? Или предпочита да е като онези момичета в празнични нощни рокли, които понякога вижда в метрото — пияни, бледи, умислени? Дъждовна пелена обсипа прозореца — по-силно този път.

— Искаш ли да те изпратя до станцията? — попита Йън и си навлече тениската. — Или…

— Какво?

— Защо не останеш да пренощуваш тук? Просто… ще се погушкаме.

— Гушкане.

— Гушкане. Прегръдки. Или пък ще лежим смутено един до друг.

Тя се усмихна и той се усмихна обнадеждено в отговор.

— Разтвор за контактни лещи — каза тя. — Нямам.

— Аз имам.

— Не знаех, че носиш контактни лещи.

— Е, открихме още една прилика. — Той се усмихна и тя му се усмихна. — Ако извадиш късмет, нищо чудно да открия и резервни тапи за уши.

— Йън Уайтхед. Ах, ти, хитрецо!

… вдигни, вдигни, вдигни. Почти полунощ е. Удари ли дванайсет, ще се превърна в… какво?… Не знам, в идиот сигурно. Та както и да е… ако чуеш това…

— Ало? Ало?

— Там си!

— Здрасти, Декстър.

— Не те събудих, нали?

— Тъкмо се прибирам. Добре ли си, Декстър?

— О, напълно.

— Защото звучиш доста смахнато.

— О, организирал съм парти. За себе си. Малко частно парти.

— Намали музиката, моля те.

— Всъщност се питах… чакай да намаля музиката… дали не би желала да се отбиеш. Има шампанско, има музика, нищо чудно да се намерят и наркотици. Ало? Ало? Там ли си?

— Нали решихме, че това не е добра идея?

— Нима? Защото аз смятам, че е прекрасна идея.

— Не може да ми се обаждаш изневиделица и да очакваш да…?

— О, хайде, Наоми, моля те. Искам ля те видя.

— Не!

— За половин час ще си тук.

— Не. Вали като из ведро.

— Нямам предвид пеш. Вземи такси, аз плащам.

— Казах не!

— Наистина трябва да се видя с някого, Наоми.

— Обади се на Ема!

— Няма я. И не се нуждая от такава компания. Знаеш какво искам да кажа. Всъщност не докосна ли човешко същество тази нощ, може наистина да умра.

— …

— Знам, че си там. Чувам как дишаш.

— Добре.

— Добре?

— Ще дойда след половин час. Спри да пиеш. Чакай ме.

— Наоми? Наоми? Разбираш ли?

— Какво?

— Разбираш ли, че ми спасяваш живота?

Осма главаШоубизнес

Петък, 15 юли 1994

Лейтънстоун и Кучешкият остров

Ема Морли се храни здравословно и пие умерено. Спи по осем часа, събужда се бързо и без будилник малко преди шест и половина, изпива голяма чаша вода — първите 250 милилитра от дневната доза от литър и половина, която си налива от гарафата, поставена в слънчевия сноп до двойното й легло.

Радиочасовникът се включва и тя се излежава, заслушана в новините. Лейбъристкият лидер Джон Смит е починал; излъчват репортаж за заупокойната служба в Уестминстърското абатство и цитират съболезнования от съмишленици и опоненти: „най-великия премиер, който не успяхме да излъчим“, както и деликатни хипотези кой ще го замести. За пореден път Ема си напомня да обмисли възможността да постъпи в Лейбъристката партия, след като членството й в Организацията за глобално разоръжаване отдавна е прекратено.

Последвалите безкрайни новини от Световното първенство по футбол я принуждават да отметне летните завивки, да скочи от леглото, да си сложи старите очила с дебели рамки и да се промуши в тясното пространство между леглото и стената. Запътва се към миниатюрната баня и отваря вратата.

— Минутка!

Захлопва вратата, но недостатъчно бързо, та да си спести гледката на превития одве над тоалетната чиния Йън Уайтхед.

— Защо не заключваш, Йън? — крещи през вратата.

— Съжалявам!

Ема се обръща, връща се в леглото и намусено изслушва прогнозата за времето и в далечината — бученето на тоалетното казанче, звучно издухване на нос, после още веднъж тоалетното казанче. Най-сетне Йън застава на прага със зачервено мъченическо лице. Без бельо и в черна тениска, която се спуска малко над хълбоците му. Няма човек на планетата, който би се въздържал да не зяпа, но все пак Ема полага усилие да не отлепя очи от лицето му, издишвайки бавно въздуха през устата си.

— Ох. Беше неповторимо преживяване.

— Не ти ли олекна?

Тя си сваля очилата — за да не се поддава на изкушението.

— Никак — издува устни той и си разтърква стомаха. — Сега ме заболя коремчето.

Говори тихо, почти стене и макар Ема да смята, че Йън е страхотен, нещо в думата „коремче“ я подтиква да си представи как му захлопва вратата в лицето.

— Казах ти, че този бекон е развален, но не ме послуша.

— Не е от него…

— О, не, беконът не се разваля. Трае вечно.

— Мисля, че съм пипнал вирус…

— Е, нищо чудно. Всички в училище се присвиват, може аз да съм ти го донесла.

Той не възразява.

— Цяла нощ не съм мигнал. Не съм на себе си.

— Знам, скъпи.

— Диария плюс повд…

— Незаменима комбинация. Като лунна пътека и музика.

— Мразя да се разболявам през лятото.

— Не си виновен — казва Ема и се изправя.

— Сигурно е гастроентерит — казва той, наслаждавайки се на сложната диагноза.

— Така изглежда.

— Чувствам се толкова… — Със стиснати юмруци търси точната дума, обобщаваща сполетялата го несправедливост.

— Като развалина. Не мога да отида на работа в този вид.

— Не ходи тогава.

— Но трябва…

— Тогава върви.

— Не мога. Как бих могъл? Имам чувството, че мозъкът ми се е разводнил — прокарва длан по челото си той. — Превърнал се е в мазна слуз.

— Е, този образ ще ме крепи през деня.

— Съжалявам, но така се чувствам.

Той се придвижва странично към своята страна от леглото и с още един мъченически стон се пъха под завивката.

Тя си вдъхва мислено кураж, преди да стане. Днес е голям ден за Ема Морли, монументален ден и не й е до неговите страдания. Днес е премиерата на спектакъла „Оливър“ с участието на учениците от Кромуелската гимназия и подводните камъни, вещаещи крах, са почти неизброими.

Днес е голям ден и за Декстър Мейхю. Той лежи сред възел от влажни чаршафи и си представя всичко, което може да се обърка. Тази нощ ще го излъчват на живо в националния ефир в собственото му телевизионно шоу. Поле за изява. Поле за изява на дарбите му и внезапно той се усъмнява, че притежава такива.

Предишната вечер си легна рано като пеленаче, сам и трезвен, още по светло, с надеждата тази сутрин да се събуди със свежо лице и остър ум. Но се мята буден седем — или девет? — часа и сега се чувства изтощен, замаян и изтерзан. Телефонът звъни, той се изправя рязко и телефонният секретар включва собствения му глас: „Е! Говори!“, нарежда самонадеяно гласът и той си мисли: „Идиот. Трябва да сменя съобщението“.

Машината изпиуква.

Е, добре. Здрасти, аз съм.

Разпознава гласа на Ема и го обзема обичайното облекчение. Посяга към слушалката, но се сеща, че са се скарали и той е сърдит.

Съжалявам, че се обаждам толкова рано и прочее, но някои хора работят по светло. Исках само да кажа, че не съм забравила колко важна е тази нощ, и ти пожелавам успех. Сериозно. Пожелавам ти го от сърце. Ще се справиш. И не само — ще пожънеш овации. Само се облечи прилично и не говори с онзи странен акцент. Знам, че си ми сърдит, задето няма да дойда, но ще те гледам по телевизията и ще те окуражавам с цяло гърло…

Той вече е станал от леглото, гол, и се взира в телефона. Размисля дали да вдигне.

Не знам кога ще се прибера, знаеш колко непредсказуеми са училищните пиеси. Врял и кипял си в този смахнат бизнес, наречен шоу. Ще се обадя по-късно. Успех, Декс! С много, много обич. И… между другото, непременно смени съобщението на телефонния секретар!

И тя затваря. Размисля дали да не й позвъни, но усеща, че тактически е по-добре да се посърди още малко. Пак се бяха скарали. Тя смята, че не харесва приятеля й, и въпреки пламенните му възражения той наистина никак не го харесва.

Постара се, наистина. Тримата ходиха на кино, в евтини ресторанти и мръсни стари кръчми. Декстър гледаше Ема в очите и се усмихваше одобрително, докато Йън я прегръщаше през рамо — млади влюбени, стиснали халбите. Седнали в тясната й кухня, в миниатюрния й апартамент на Ърлс Корт, играеха „Не се сърди човече“ толкова яростно, все едно си разменят крошета без боксови ръкавици. Дори посети „Лабораторията на смеха“ в Мортлейк и с приятелчетата от „Соникотроникс“ изгледаха представлението на Йън. Ема се усмихваше нервно и го ръгаше с лакът да не пропусне да се засмее.

Но при всичките му старания враждебността е очевидна и взаимна. Йън използва всяка възможност да намекне, че Декстър е позьор, понеже е в центъра на общественото внимание, че е сноб и конте, понеже предпочита такситата пред нощните автобуси, членските клубове пред общодостъпните барове, добрите ресторанти пред заведенията за бързо хранене. И най-лошото е, че Ема приглася на непрекъснатото омаловажаване, не пропуска да припомни провалите му. Нима не съзнават колко е трудно да запазиш здравия си разсъдък и почтеността си сред вихрушката от събития, в които се е превърнал животът му? Посегне ли към сметката след вечеря, предложи ли да плати такси вместо автобус, двамата мърморят и се цупят, сякаш ги обижда. Защо не се радват, че преуспява, защо не приемат признателно щедростта му? Чашата преля през последната мъчителна вечер — „видеопарти“ на разнебитено канапе, „Стар Трек: Гневът на Хана“, питиета в консервени кутийки и къри, стичащо се по панталоните му „Драйс ван Нотен“. Зарече се отсега нататък да вижда Ема само насаме, ако изобщо я вижда.

Изпитваше нелогична, необяснима… какво?… Ревност? Не, не ревност, но може би се чувстваше засегнат. Винаги бе очаквал Ема да е на разположение, готова да откликне при повикване като служба за спешна помощ. След катаклизма миналата Коледа, когато почина майка му, той започна да изпитва насъщна необходимост от нея точно в момента, когато тя се отдалечи най-много от него. Навремето му се обаждаше веднага щом я потърси, сега дните се нижат без нито думичка. Обяснява, че е „пътувала с Йън“, но къде? Какво правят двамата? Пазаруват мебели? Гледат „видео“? Или комедийни скечове по кръчмите? Йън дори се бе запознал с родителите на Ема — Джим и Сю. Тя казва, че им допада. Защо Декстър никога не се е срещал с Джим и Сю? Няма ли да го харесат повече?

Най-неприятното е, че Ема някак си се наслаждава на новооткритата независимост от Декстър. Той се чувства така, сякаш му дават урок, сякаш самодоволството й му зашлевява плесница.

— Нима очакваш хората да си организират живота около теб, Декстър? — злорадо отбеляза тя веднъж и сега пак се бяха скарали само защото не поиска да присъства в студиото, когато излъчват шоуто му.

— Какво искаш да направя? Да отменя „Оливър“, понеже ще те дават на живо по телевизията?

— Не можеш ли да дойдеш след това?

— Не! На другия край на града е!

— Ще изпратя кола!

— Трябва да разговарям с децата, с родителите…

— Защо?

— Декстър, вразуми се! Това ми е работата!

И той разбира, че се държи детински, но ще се чувства по-добре, ако Ема е сред публиката. Става по-добър човек, когато е край нея. А нали приятелите са за това — да те подкрепят, да те подтикват да надскачаш себе си? Ема е неговият талисман, медальонът, който му носи късмет, а сега няма да е там. И майка му няма да е там и той се пита не е ли безсмислено всичко.

След дългия душ му олеква донякъде, облича си лек кашмирен пуловер с остро деколте, който се носи без риза, бледи ленени панталони с шнур, които се носят без бельо, нахлузва чифт „Брикънстокс“ и отскача до вестникарската будка да прегледа телевизионните рубрики и да провери дали пресслужбата си е свършила работата. Както подобава, продавачът се усмихва на известния си клиент и Декстър се прибира у дома с цял наръч вестници. Вече е по-добре, обзет от тревога, но и от въодушевление, и докато машината за еспресо загрява, телефонът отново звъни.

Още преди да се включи телефонният секретар, нещо му казва, че е баща му и няма да приеме обаждането. Откакто почина майка му, обажданията станаха все по-чести и по-мъчителни — неловки, заобиколни и с дълги затишия. Баща му — издигналият се от нулата мъж — сега се оказва безпомощен пред най-нищожните задачи. Скръбта го е сразила и при редките посещения у дома Декстър го вижда как се взира колебливо в чайника, сякаш е извънземна технология.

„Е! Говори!“, нарежда идиотският глас.

Здравей, Декстър, баща ти е — използва безизразния си телефонен тон. — Обаждам се да ти пожелая успех в телевизионното шоу довечера. Ще те гледам. Много съм развълнуван. Алисън щеше да се гордее с теб — следва тишина. И двамата осъзнават, че последното сигурно не е вярно.

— Само това исках да кажа. И още… не обръщай внимание на вестниците. Просто се забавлявай. Дочуване. Дочуване…

Да не обръща внимание на какво? Декстър сграбчва слушалката.

Дочуване.

Баща му прекъсва връзката. Нагласил е часовниковия механизъм на експлозивите и оставя слушалката. Декстър се взира в купчината вестници, която сега му се струва заплашителна. Пристяга шнуровете на ленените панталони и разгръща на телевизионните рубрики.

Когато Ема излиза от банята, Йън разговаря по телефона и по кокетния му, угоднически глас тя веднага разбира, че отсреща е майка й. Приятелят й и майка й се впуснаха в подмолна афера още след първата им среща в Лийдс по Коледа: „Прекрасно брюкселско зеле, госпожо Морли!“, „Ах, каква сочна пуйка!“… Взаимното им обожание нажежава атмосферата и на Ема и баща й им остава само да цъкат и да прибелват очи.

Изчаква търпеливо Йън да приключи.

— Довиждане, госпожо Морли. Да, и аз се надявам. Нищо и никаква лятна настинка, ще се справя. Довиждане, госпожо Морли, довиждане.

Ема взима слушалката, а Йън — отново смъртно болен — се затътря обратно в леглото.

Майка й е опиянена от копнеж.

— Какво прекрасно момче! Нали?

— Да, мамо.

— Надявам се, че се грижиш добре за него.

— Тръгвам на работа, мамо.

— Защо всъщност се обадих…? Изскочи ми от ума…

Обаждаше се да поговори с Йън.

— Да ми пожелаеш успех може би?

— Успех за какво?

— За училищната пиеса.

— О, да, желая ти успех. Съжалявам, че няма да я гледаме, но в Лондон е толкова скъпо…

Ема прекратява разговора, преструвайки се, че тостерът е лумнал в пламъци, и отива да види пациента, завит през глава под завивките, мъчейки се да „отдели пот“. Част от нея смътно осъзнава, че се проваля като приятелка. Ролята й е непозната и понякога се улавя как плагиатства „влюбено поведение“ — хващане за ръка, гушкане пред телевизора и тем подобни. Йън я обича, казва й го, дори прекалено често, и тя смята, че може би също ще успее да го заобича, но й трябва малко практика. Категорично възнамерява да се постарае и сега, решена да прояви съчувствие, ляга до него и го прегръща.

— Ако мислиш, че няма да успееш да дойдеш на представлението довечера…

Той се изправя ужасено.

— Не! Не, не. Със сигурност ще дойда.

— Ще те разбера, ако…

— … дори да е с линейка.

— Нищо и никаква училища пиеса, колко ли неща ще се объркат…

— Ема! — Тя вдига глава да го погледне. — Това е голямата ти нощ! Не бих я пропуснал за нищо на света!

Тя се усмихва.

— Добре. Радвам се.

Привежда се и го целува антисептично със затворени устни, взима си чантата и излиза от апартамента, готова за големия ден.

Заглавието гласи: „Това ли е най-противният мъж в телевизията?“. За секунда Декстър решава, че е грешка, защото под заглавието случайно са поместили негова снимка, а под нея чете една-единствена дума: „Самохвалко“, сякаш Самохвалко му е презимето. Декстър Самохвалко.

Стиснал здраво миниатюрната чаша за кафе с показалец и палец, той продължава по-нататък:

Телевизията тази вечер

Има ли по-самодоволен и по-самонадеян хвалипръцко от Декстър Мейхю в днешната телевизия? При вида на наглото му хлапашко личице подсъзнателно ни се приисква да ритнем екрана. В училище си имахме израз за такива случаи — „този се мисли за ВЪРХА“. Странно, но някой в света на медиите явно го обича толкова, колкото той обича себе си, понеже след три години „с размах“ (не ви ли призлява от малките буквички? ама че отживелица) сега той представя собствено музикално шоу: „Късно нощем“. Та…

Насилва се да спре дотук, да затвори вестника, но с периферното си зрение вече е мернал една-две думи. Едната е „нелеп“. Продължава да чете:

Та ако наистина искате да видите гимназист, домогваш се до ранга „хубавец на випуска“, завалвайки думите и флиртувайки с „дамите“, мъчейки се да спечели хлапетата, които му се присмиват, тогава включвайте телевизора. Шоуто е на живо, така че може и да се насладите на нелепата му техника за събеседване или пък, ако предпочитате, да си изгладите лицето с парна ютия на степен „памук“. Копродуцент е „гръмогласната“ Суки Медоус, музика от „Шед Севън“, „Екобели“ и „Лемънхедс“. Не казвайте, че не сте предупредени.

Декстър има папка с изрезки в кутия от обувки „Патрик Кокс“ в дъното на гардероба, но решава да пропусне тази статия. С цената на огромна шумотевица и неразбория успява да си направи още едно еспресо.

„Синдром на поотрасналото кученце, това е, британски синдром — мисли си. — Преуспееш ли малко, им се приисква да те съборят, е, не ми пука, харесвам си работата, бива ме много; по-тежка е, отколкото смятат, стоманени топки, това се изисква, за да си телевизионен водещ, и ум като… като… е, най-малкото бърз ум и освен това не бива да го приемаш лично, критици… кому са нужни критици, кой мечтае да стане критик, предпочитам да изложа гърди на предната линия, отколкото да съм… да съм някакъв злобен евнух за броени грошове, а и никой не е издигнал паметник на критик и аз ще им покажа откъде изгрява слънцето, ще им покажа на всички“.

Вариации на този монолог прибягват през ума на Декстър през целия му голям ден; по пътя към продуцентския офис, докато го откарват с лимузината до студиото на Кучешкия остров, по време на следобедната генерална репетиция, на продуцентския съвет, докато го гримират и му правят прическа и така чак до момента, когато остава сам в гримьорната и най-сетне успява да отвори чантата си и да извади бутилката, която е пъхнал там сутринта, да си налее голяма чаша водка, да я допълни с топъл портокалов сок и да отпие.

— Удряй! Удряй! Удряй! Удряй! Удряй!

Четирийсет и пет минути преди да се вдигне завесата, този напев оглася цялото крило с кабинети по английски.

— Удряй! Удряй! Удряй!

Забързана по коридора, Ема вижда как госпожа Грейнджър излита от съблекалните, сякаш бяга от пожар.

— Опитах да ги спра! Не ме слушат!

— Благодаря, госпожо Грейнджър. Ще се оправя.

— Да доведа ли господин Годалминг?

— Сигурна съм, че всичко ще е наред. Вие отидете да порепетирате с оркестъра.

— Знаех си, че е грешка. — Госпожа Грейнджър се отдалечава бързо с длан върху гърдите. — Предупреждавах ви, че нищо няма да излезе.

Ема поема дълбоко дъх, влиза и вижда тълпата — трийсет тийнейджъри с цилиндри, кринолини и изкуствени бради викат и дюдюкат, докато Хитреца, опрял колене в ръцете на Оливър, притиска лицето му в прашния под.

— Какво става тук, хора?

Викторианската тълпа се извръща.

— Махнете я от мен, госпожице — изломотва Оливър в балатума.

— Бият се, госпожице — казва дванайсетгодишният Самир Чаудхри, дегизиран с бакенбарди колкото овнешки котлети.

— Виждам. Благодаря, Самир.

Пробива си път през тълпата да ги разтърве. Соня Ричардс — кльощавото чернокожо момиче в ролята на Хитреца, стиска рошавите руси кичури на Оливър. Ема я улавя за раменете и я поглежда втренчено.

— Пусни го, Соня. Пусни го. Хайде.

Най-сетне Соня разтваря пръсти и отстъпва назад; гневът се оттича и очите й овлажняват от накърнена гордост.

Мартин Досън — сирачето Оливър, изглежда зашеметен. Висок и едър, по-едър дори от господин Мамбъл, но месестото му лице се сгърчва, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Тя започна! — вика той с глас, колебаещ се между бас и сопрано, и избърсва мръсното си лице в опакото на дланта.

— Стига, Мартин…

— Да, затваряй си плювалника, Досън…

— Не се шегувам, Соня! Край!

Сега Ема е в центъра на тълпата, стиснала противниците за лактите като съдия на боксов мач. Разбира, че за да спаси шоуто, трябва да импровизира вдъхновяваща реч, един от многото моменти а ла Хенри V, съставляващи работния й ден.

— Погледнете се! Вижте колко чудесно изглеждате в костюмите! Вижте малкия Самир с огромните му бакенбарди! — Тълпата се засмива и Самир услужливо се почесва по изкуствените косми. — Приятелите и родителите ви са в залата, за да гледат страхотно, истинско представление! Или поне така смятах. — Тя скръства ръце и въздъхва. — Защото сега ми се струва, че трябва да отменим постановката…

Блъфира, разбира се, но ефектът е мигновен — всеобщ възглас на шумен протест.

— Но ние не сме направили нищо, госпожице — възразява Фейджин.

— Кой тогава крещеше: „Удряй! Удряй!“, а, Родни?

— Но тя побесня като горила, госпожице! — изчуруликва Мартин Досън и Соня се пресяга към него.

— О, Оливър, още ли искаш?

Чува се смях и Ема го парира с прастарата „опровергай недоброжелателите“ реч:

— Стига! Вие трябва да сте задружни другари, а не тълпа! Налага се да ви кажа, че в залата има хора, които не смятат, че ще успеете! Съмняват се, че сте способни, смятат, че е твърде сложно за вас. „Та това с Чарлс Дикенс, Ема! — така ми казват. — Те не са достатъчно умни, нито дисциплинирани да работят заедно. Няма да се справят с «Оливър». Дай им нещо мило и лесно“.

— Кой го казва, госпожице? — пита Самир, готов да надупчи гумите на виновника.

— Няма значение кой, важното е, че така мислят. И може би са прави! Може би трябва да отменим представлението! — За миг се замисля дали не прекалява, но тийнейджърският апетит за драматизъм е безкраен и множеството с бонета и цилиндри надава възмутен възглас. Дори да разбират, че преувеличава, те се наслаждават на предизвикателството. Тя замълчава за ефект. — Така… Със Соня и Мартин ще отидем да си поговорим. Искам вие да поседнете и да поразмишлявате над ролите си. После ще решим какво да правим по-нататък. Ясно? Разбрахте ли?

— Да, госпожице!

В съблекалнята настава затишие, докато тя извежда противниците навън, но в мига, щом затваря вратата, врявата се възобновява. Тя отвежда Оливър и Хитреца към дъното на коридора, покрай спортната зала, където госпожа Грейнджър дирижира оркестъра, изпълняваш оглушително нестройна версия на „Бъди разумен“, и Ема за пореден път се пита защо се подлага на това.

Първо се обръща към Соня.

— Е? Какво стана?

Вечерното слънце струи през големите прозорци с решетки в учебния кабинет и Соня се взира с престорено отегчение към крилото за природни науки.

— Посдърпахме се, това е.

Сяда на ръба на бюрото, разлюляла дълги крака в стари окъсани панталони и черни маратонки със станиолени катарами. По тясното й, упорито, симпатично лице е изписано строго изражение, сякаш да предупреди Ема да й спести словоизлиянията на тема „улови мига“. Другите деца се страхуват от Соня Ричардс и дори Ема понякога усеща как я полазват тръпки. От безизразния поглед, от стаената ярост.

— Няма да се извиня — отсича Соня.

— Защо не? И моля, не казвай: „Той започна“.

Лицето й се разкривява от негодувание.

— Но той наистина започна!

— Соня!

— Каза…

Тя млъква.

— Какво каза? Соня?

Соня размисля; претегля безчестието на издайника срещу чувството за справедливост.

— Каза, че играя добре ролята, понеже всъщност не играя, защото и в действителност съм си селячка.

— Селячка.

— Да.

— Така ли каза Мартин?

— Да. Затова го ударих.

— Хмм… — Ема въздъхва и се вторачва в пода. — Първо ще ти припомня, че каквото и да казва някой, не бива да го удряш. Никога.

Соня Ричардс й е любимка. Знае, че не бива да има протежета, но Соня е толкова очевидно умна, най-умната в класа й, но и агресивна — тънка като вейка фигурка, изтъкана от негодувание и накърнена гордост.

— Но той е такъв досадник, госпожице!

— Соня, моли те! — казва Ема, макар дълбоко в себе си да смята, че Соня е права. Мартин Досън се отнася с децата, с учителите и с цялата гимназиална система, сякаш е мисионер, благоволил да ги осени с присъствието си. Миналата вечер по време на генералната репетиция ронеше истински сълзи, пеейки „Къде е любовта?“. При високите тонове се напъваше, сякаш отделя бъбречни камъни, и Ема се запита мимоходом какво ли ще е усещането да се качи на сцената, да закрие с длан лицето му и да го блъсне силно назад. Забележката за „селячката“ е съвсем в стила му, но все пак…

— Ако е казал това…

— Каза го, госпожице…

— Ще говоря с него и ще разбера, но ако е истина, това издава само невежеството му. И твоето плиткоумие да се уловиш на въдицата му. — Запъна се на „плиткоумие“. „По-разговорно, по-непосредствено“, укорява се. — Но… ако не успеем да се справим с тази… каша, наистина ще се наложи да отменим представлението.

По лицето на Соня отново се спуска мрачен облак и Ема стъписано забелязва, че е на път да се разплаче.

— Няма да го направите!

— Възможно е да се наложи.

— Госпожице!

— Не можем да излезем на сцената, Соня!

— Можем!

— Нима? И ти ще зашлевиш Мартин, докато пеете в дует „Кой купува“? — Соня се усмихва неволно. — Умна си, Соня, толкова умна, но хората ти залагат капани и ти влизаш право в тях. — Соня въздъхва, придава си строго изражение и поглежда към малкия правоъгълник изсъхнала трева до природонаучното крило. — Справяш се прекрасно, не само с пиесата, но и в клас. Писмените ти работи този срок бяха наистина интелигентни, проницателни и обмислени. — Разколебана как да приеме похвалата, Соня изсумтява и се намръщва. — Следващият срок ще напреднеш още повече, но трябва да овладееш темперамента си, да покажеш на другите по-доброто си лице. — Изнася поредната реч. Понякога си мисли, че прахосва твърде много енергия за речи. Надява се тази да подейства вдъхновяващо, но погледът на Соня се отклонява над рамото й, към вратата на класната стая. — Соня, слушаш ли ме?

— Брадата пристигна.

Ема се обръща и вижда космато лице да се взира през стъклената врата като любопитна мечка.

— Не го наричай Брадата. Той е директор — казва на Соня и му маха да влезе.

Вярно е обаче. Първата — и втората — дума, която й хрумна, щом зърне господин Годалминг, е „брада“. Покрива целите му страни — не е рошава, ниско подрязана е, но много, много черна, като на конкистадор, със сини очи, надзъртащи изпод руното като дупки в килим. Затова е Брадата. Той влиза и Соня започва да се чеше по брадичката, а Ема разширява предупредително очи.

— Добър вечер — поздравява директорът с веселия си извънслужебен тон. — Как сте? Наред ли е всичко, Соня?

— Малко сме се понаежили, сър — отговаря Соня, — но мисля, че ще се оправим.

Ема изсумтява и господин Годалминг се обръща към нея.

— Всичко наред ли е, Ема?

— Със Соня тъкмо си повдигахме духа за спектакъла. Искаш ли да отидеш в съблекалнята да се подготвяш, Соня? — С облекчена усмивка момичето се смъква от бюрото и поема към вратата. — Кажи на Мартин, че ще се забавя малко.

Ема и господин Годалминг остават сами.

— Е! — усмихва се той.

— Е…

В пристъп на сърдечност господин Годалминг понечва да седне разкрачен върху стола, по средата на движението очевидно се разколебава, но накрая решава, че няма връщане назад.

— Трудно дете е Соня.

— О, само поза.

— Чух, че някой се сбил.

— Дребна работа. Сценична треска.

Яхнал стола, той несъмнено се чувства много неудобно.

— Чух, че протежето ти налагало бъдещия ни отговорник на випуска.

— Младежка избухливост. А и Мартин не е съвсем невинен.

— Дочух, че го зашлевила.

— Явно си добре информиран.

— Е, нали съм директор.

Господин Годалминг се усмихва през руното и Ема се пита дали ако се вгледа достатъчно дълго, ще забележи как косъмчетата порастват. Какво ли се случва под цялата тази растителност? Да не би там да се крие всъщност красиво лице? Той кима към вратата.

— Видях Мартин в коридора. Много е… разчувстван.

— Е, от шест седмици съпреживява ролята си. Вживява се е по-точната дума. Много професионално подхожда. Би се разболял от рахит, ако му беше по силите.

— Добър ли е?

— Божичко, не! Ужасен е. Мястото му е в сиропиталището. Запее ли „Къде е любовта?“, те съветвам да си запушиш ушите с навити на топчета хартийки от програмата. — Господин Годалминг се разсмива. — Соня обаче е ненадмината. — Директорът не изглежда убеден. — Ще видиш.

Той се размърдва неловко на стола.

— Какво да очаквам тази вечер, Ема?

— Нямам представа. Всичко е възможно.

— Аз лично бих предпочел „Нежно милосърдие“. Припомни ми? Защо не представихме „Нежно милосърдие“?

— Е, това е мюзикъл за проститутки и…

Господин Годалминг се разсмива отново. Често се смее с Ема и останалите също са го забелязали. В учителската стая се носят слухове, мрачни мълви за фаворизиране, и той несъмнено я изпива с поглед тази вечер. Минава минута и тя се озърта към вратата, където Мартин Досън наднича просълзен през стъклото.

— Най-добре да си поговоря с Едит Пиаф ей там, преди да излезе от релси.

— Разбира се, разбира се. — Господин Годалминг изглежда доволен да слезе от стола. — Успех с представлението! Със съпругата ми цяла седмица го очакваме с нетърпение.

— Не ми се вярва.

— Вярно е. Трябва да те запозная после с Фиона. Защо да не се почерпим четиримата с… годеника ти?

— Божичко, не! Само приятел. Йън…

— На партито след шоуто…

— Вода и разтворим сок?

— Готвачът напазарува от „Кеш&Кери“.

— Дочух слухове за миникексчета…

— Учителската кариера… хммм?

— Не била бляскава, казват…

— Много си красива, Ема, между другото.

Ема разперва ръце. Гримирала се е — малко червило в тон с роклята на цветя, тъмнорозова и навярно възтясна. Поглежда към роклята, сякаш е приятно изненадана, но по-скоро е стъписана от забележката.

— Как не! — отвръща, но той забелязва колебанието й.

След малко той се извръща към вратата.

— Да изпратя ли Мартин?

— Да, моля.

Тръгва към вратата, после спира и се обръща.

— Съжалявам, да не би да наруших някакъв личен етикет? Не мога ли да кажа на член от екипа си, че изглежда добре?

— Може, разбира се — отговаря тя, но и двамата знаят, че не е използвал думата „добре“. Казал е „красива“.

— Извинете, но търся най-противния мъж в телевизията? — подвиква Тоби Мъри от прага с характерния си пискливо-хленчещ гласец. Носи кариран костюм и е със сценичния грим; лъскавата му коса е пригладена на шеговит перчем и на Декстър му се приисква да го замери с бутилка.

— Скоро ще разбереш, смятам, че търсиш себе си, а не мен — отвръща Декстър, внезапно забравил какво е лаконичен изказ.

— Добър ответен удар, супермомче — казва вторият водещ. — Значи си видял рубриките?

— Не.

— Защото мога да ти го ксерокопирам…

— Просто някакъв неграмотен драскач, Тоби.

— Значи не си чел „Мирър“. Или „Експрес“, „Таймс“…

Декстър се преструва, че преглежда сценария.

— Никой не е издигнал паметник на критик.

— Вярно. Но и никой не е увековечил и телевизионен водещ.

— Майната ти, Тоби!

— Ах, le mot juste! Най-сетне намери думата!

— Защо си тук всъщност?

— Да ти пожелая успех!

Той приближава, обляга ръце върху раменете на Декстър и ги стиска. Закръглен и сприхав, в шоуто Тоби играе ролята на безочлив шут с остър език и Декстър го презира, презира това подгряващо парвеню и му завижда. На репетициите той се въртеше около Декстър, пускаше долнопробни шегички и го иронизираше, карайки го да се чувства като глуповато, плиткоумно хлапе с муден ум. Отблъсква ръцете на Тоби. Казват, че антагонизмът е сърцевината на голямата телевизия, но Декстър се чувства като параноик с мания за преследване. Приисква му се още една водка — да приповдигне духа му — но не може, не и пред бухалското лице на Тоби, хилещо му се в огледалото.

— Трябва да си събера мислите, ако не възразяваш.

— Разбирам. Съсредоточавай се на воля.

— Ще се видим по-късно?

— Да, красавецо. Успех! — Той затваря вратата и я отваря отново. — Не, наистина. Пожелавам ти успех!

Декстър се уверява, че е сам, налива си водка и се поглежда в огледалото. Яркочервена тениска под черно официално сако над избелели дънки над островърхи черни обувки, с късо подстригана коса — на пръв поглед олицетворение на млад лондончанин, но внезапно го обзема чувството, че е стар, изтощен и непреодолимо тъжен. Притиска с по два пръста очите си и се опитва да обори напиращата меланхолия, но рационалното мислене му убягва. Все едно някой е отлепил главата му от раменете и я е разтърсил. Думите се превръщат в каша и той не вижда начин да се съвземе. „Не се разпадай — казва си, не сега. Дръж се“.

Но на живо един час е невъзможно дълго телевизионно време и той решава, че му трябва помощ. На масичката в гримьорната има малка бутилка вода, Декстър я излива в мивката, надзърта към вратата, изважда пак шишето с водка от чекмеджето, сипва десет, не петнайсет сантиметра от прозрачната течност и затваря капачката. Поднася бутилката към светлината. Никой не би открил разликата и той, разбира се, няма да я пресуши цялата, но тя е там, в ръката му, за да му помогне да издържи. Измамата го въодушевява и го окуражава. Отново е готов да покаже на зрителите — и на Ема, и на баща си — на какво е способен. Той не е просто някакъв говорител, той е водещ.

Вратата се отваря.

— ПРИВЕЕЕТ! — казва Суки Медоус, която ще води предаването с него.

Суки е национална любимка, жена, за която енергичността е начин на живот, граничещ с пълен хаос. Тя навярно би подхванала и съболезнователно писмо с „Привеет!“ и Декстър щеше да намира тази безпощадна жизнерадост за изтощителна, ако Суки не бе толкова привлекателна, популярна и влюбена в него.

— КАК СИ, СКЪПИ? РАЖДАШ БАГЕРИ, ПРЕДПОЛАГАМ!

В това се състои другият голям талант на Суки като телевизионен водещ — да разговаря винаги, сякаш се обръща към огромна тълпа, събрала се в празничен ден край морския бряг.

— Малко съм нервен, признавам.

— ОООО! ЕЛА, ЕЛА ТУК!

Тя увива ръка около главата му и я стиска като футболна топка. Суки Медоус е симпатична, от типа жени, които наричат миньончета, и ври и кипи като вентилатор, изпуснат във вана. Напоследък помежду им прехвърчат искри, ако приплескването на главата му до гърдите й може да се определи като флирт. Двете звезди се сближиха трудно и от професионална, ако ли не от емоционална гледна точка, това изглежда логично. Тя притиска още по-силно главата му.

— ЩЕ НАДМИНЕШ СЕБЕ СИ! — После го дръпва ненадейно за ушите и извръща лицето му към своето. — ЧУЙ МЕ! ВЕЛИКОЛЕПЕН СИ! ЗНАЕШ ГО. ДВАМАТА ЩЕ СМЕ СТРАХОТЕН ЕКИП. ТИ И АЗ. МАМА Е ТУК ТАЗИ ВЕЧЕР И ИСКА ДА ВИ ЗАПОЗНАЯ СЛЕД ШОУТО. МЕЖДУ НАС ДА СИ ОСТАНЕ — СМЯТАМ, ЧЕ СИ ПАДА ПО ТЕБ. АЗ СИ ПАДАМ ПО ТЕБ, ЗНАЧИ И ТЯ ТРЯБВА ДА СИ ПАДА ПО ТЕБ. ИСКА ДА Й ДАДЕШ АВТОГРАФ. НО ТРЯБВА ДА МИ ОБЕЩАЕШ ДА НЕ СИ УГОВАРЯТЕ СРЕЩА!

— Ще се постарая, Суки.

— ИМАШ ЛИ РОДНИНИ В ЗАЛАТА?

— Не…

— ПРИЯТЕЛИ?

— Не…

— ХАРЕСВА ЛИ ТИ КАК СЪМ ОБЛЕЧЕНА?

Носи асиметрична блузка и миниатюрна поличка и стиска задължителната бутилка с вода.

— ВИЖДАШ ЛИ МИ ЗЪРНАТА?

Флиртува ли?

— Само ако се вгледам — отвръща механично той и се усмихва бегло.

Суки надушва нещо. Разтваря ръцете му встрани и интимно измучава:

— КАКВО ТИ Е, СКЪПИ?

Той свива рамене.

— Тоби намина. Вдигна ми кръвното…

Преди да успее да довърши, тя го изправя на крака, прегръща го през кръста, а ръцете й мачкат съчувствено ластика на боксерките му.

— НЕ МУ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ! РЕВНУВА. ЗАЩОТО СИ ПО-ДОБЪР ОТ НЕГО! — Вдига очи към лицето му и брадичката й се забива в гърдите му. — ТИ СИ ПРИРОДЕН ТАЛАНТ, ЗНАЕШ ГО.

Студийният мениджър застава на прага.

— Готови ли сте, приятелчета?

— СТРАХОТНИ СМЕ ЗАЕДНО, НАЛИ? ТИ И АЗ. СУКИ И ДЕКС. ДЕКС И СУКИ. ЩЕ ГИ УБИЕМ! — Тя го целува внезапно, много силно, сякаш подпечатва документ.

— СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ, ЗЛАТНО МОМЧЕ! — изкрещява в ухото му, взима си бутилката с вода и изтичва към студиото.

Декстър се поглежда за последно в огледалото. Златно момче. Въздъхва и притиска и десетте си пръста към черепа, опитвайки се да не мисли за майка си. „Дръж се, не се прецаквай. Бъди добър. Направи нещо добро“. Усмихва се с усмивката, която използва специално за телевизията, взима бутилката с „подсилена“ вода и тръгва към студиото.

Суки го чака пред огромния декор, улавя го за ръката и я стисва. Хората от екипа се щурат наоколо, потупват го мимоходом по рамото или го удрят приятелски с юмрук по ръката, а високо над главите им комични танцьорки по бикини и с каубойски ботуши протягат прасци през комичните си клетки. Тоби Мъри подгрява публиката, която, да не повярваш, се залива от смях, и Тоби ненадейно ги представя: „Аплодисменти за домакините ни тази вечер, Суки Медоус и Декстър Мейхю!“.

Той не иска да излиза. От тонколоните бумти музика: „Танцът започва“ на „Продиджи“, и той иска да остане зад завесите, но Суки го тегли за ръката и тутакси изскача пред ярките прожектори и надава гръмогласен вик:

— КАААААК СТЕЕЕ?

Декстър я следва по петите — уравновесената, изтънчена част от дуото. Както винаги, декорите включват множество скелета и те се изкачват по рампата, докато публиката остава под краката им. Суки не млъква през цялото време:

— ВЕЛИКОЛЕПНИ СТЕ! ГОТОВИ ЛИ СТЕ ЗА СТРАХОТНО ЗАБАВЛЕНИЕ? ХАЙДЕ! ДА ВИ ЧУЯ!

Декстър застава онемял на платформата до нея и стиснал безмълвния микрофон в ръката си, осъзнава, че е пиян. Големият му пробив на живо в национален ефир, а той е пропит с водка, зашеметен от водка. Платформата му се струва невъзможно висока, много по-висока, отколкото по време на репетициите. Приисква му се да легне, но направи ли го, два милиона зрители може да забележат, затова си придава решителен вид и измучава:

— Привееет на всичкииии добре лиии сее чувствате?

Един-единствен, кристално ясен мъжки глас долита до платформата:

— Хвалипръцко!

Декстър търси с поглед саботьора — кльощав ухилен подлец с напомадена коса. В залата обаче еква смях, гръмогласен смях. Дори операторите се смеят.

— Агентът ми, дами и господа — отвръща Декстър и го възнаграждават с дискретно веселие, но това е всичко. Явно са чели вестниците. Най-противният мъж в телевизията. „Божичко, вярно е — мисли се Декстър. — Наистина ме мразят“.

— Една минута! — изкрещява студийният мениджъри Декстър внезапно остава с усещането, че е на ешафод. Търси дружелюбно лице сред множеството, но не открива, и пак му се приисква Ема да е тук. Би могъл да блесне пред нея, да покаже най-доброто от себе си, ако Ема или майка му бяха тук, но те не са; залата е пълна със злобни, присмехулни лица на хора много по-млади от него. Трябва някак си да си приповдигне духа, да напипа настроението и желязната пиянска логика му подшушва, че алкохолът ще му помогне, защото… защо не? По-лошо от това няма накъде. Танцьорките застиват в клетките си, камерите се плъзват на позиция и той отвинтва капачката на контрабандната си бутилка, надига я, преглъща и трепва. Вода. Бутилката с вода съдържа вода. Някой е заменил водката с…

Суки е взела неговата бутилка.

Трийсет секунди и са в ефир. Сбъркала е бутилките. Държи я в ръка като малък стилен аксесоар.

Двайсет секунди. Тя отвинтва капачката.

— Как си? — крещи той.

— СТРАХОТНО Е, НАЛИ?

Тя пружинира на пръсти като професионален боксьор.

— Взел съм твоята бутилка.

— Е, И? ИЗТРИЙ ГЪРЛОТО!

Десет секунди и публиката започва да надава въодушевени възгласи, танцьорките се хващат за пръчките на клетките и започват да се въртят, а Суки надига бутилката.

Седем, шест, пет…

Той посяга към бутилката, но, смеейки се, тя отблъсва ръката му.

— МАХАЙ СЕ, ДЕКСТЪР, ИМАШ СИ ВОДА!

Четири, три, две…

— Но това не е вода — казва той.

Тя я изгълтва на един дъх.

Надписите текат на екрана.

Суки кашля, зачервена и запенена, през тонколоните екват китари и барабани, танцьорките извиват тела, а от високия таван се спуска камера като граблива птица, полита над главите на хората в залата, устремена към водещите, и на зрителите пред екраните се струва, че триста младежи ръкопляскат на привлекателна жена, която повръща на платформата.

Музиката стихва и се чува само кашлянето на Суки. Декстър е застинал като истукан. Онемял и в пиянски ступор, пилот, който всеки миг ще разбие самолета си. Машината се спуска стремглаво към земята, която се надига да го посрещне. „Кажи нещо, Декстър — прозвучава глас в слушалките му. — Ехо! Декстър! Кажи нещо!“. Ала мозъкът му отказва да работи, устата му отказва да се раздвижи и той стои там, окаменял във всяко отношение. Секундите се разтеглят.

Но слава Богу, Суки — истинска професионалистка — си избърсва устата с опакото на дланта.

— Е, ДОКАЗАХМЕ, ЧЕ СМЕ НА ЖИВО! — И откъм публиката долита облекчен смях. — ЗАСЕГА ВСИЧКО ВЪРВИ ПО МЕД И МАСЛО, НАЛИ, ДЕКС?

Тя го сръгва в ребрата с показалец и той оживява.

— Жалко за Суки… — казва. — В бутилката има водка! — И надига иронично палец и отмята китка да имитира потаен алкохолик. Публиката се засмива отново и той се чувства по-добре. Суки също се засмива, смушква го с лакът и вдига юмрук като вариететен клоун. Само той съзира искрицата презрение в очите й. Намира убежище в екрана, където текат помощните реплики.

— Добре дошли при нас! Аз съм Декстър Мейхю…

— … А АЗ СЪМ СУКИ МЕДОУС!

И течението ги подема. Представят петъчното шествие от страхотни комици и музиканти, Декс и Суки — обаятелни и привлекателни като двете най-популярни деца в гимназията.

— И така… без повече приказки… да чуя аплодисментите ви, моля! — Той махва с ръка назад като цирков водещ. — За „Шед Севън“!

Камерата се извръща от тях, сякаш й е доскучало, и сега върху музиката от оркестъра в ушите му се наслагват гласове. „Добре ли си, Суки?“, пита продуцентът. Декстър я поглежда умолително. Тя присвива очи. Дали ще им каже — Декстър е алкохолик, пиян е, не се владее, аматьор, не заслужава доверие.

— Да — отговаря тя. — Просто дребен инцидент…

— Ще пратим някого да ти оправи грима. Две минути, хора. И Декстър, дръж здраво юздите!

„Да, дръж здраво юздите“, повтаря си той, но мониторите му казват, че остават петдесет и шест минути и двайсети две секунди в ефир, и той наистина се съмнява, че ще успее.

Аплодисменти! Аплодисменти, каквито чува за пръв път в живота си, отекват от стените на спортната зала. И, да, оркестърът звучеше глухо, а певците — пискливо, не се разминаха и без технически проблеми — липсващи реквизити и срутени декори — и разбира се, не биха могли да мечтаят за по-благосклонна публика, но все пак пожънаха триумф. Смъртта на Нанси просълзи дори господин Рътлидж, химика, а преследването по лондонските покриви, представено с театър на сенките, се оказа неповторим похват, посрещнат с възклицания и ококорени очи като зрелищна заря. Соня Ричардс оправда очакванията и блесна на сцената, а на Мартин Досън му остана само да скърца ядно със зъби, докато тя обираше най-бурните аплодисменти. Следват овации, викат ги на бис, публиката трополи възторжено с крака по пода и Соня, която плаче — за бога, наистина плаче! — издърпва Ема на сцената, стиска й ръката и повтаря: „Браво, госпожице, чудесно, удивително, удивително!“. Училищно представление — най-дребният възможен успех — но сърцето на Ема ликува и усмивката не слиза от лицето й, докато оркестърът изпълнява какофонична версия на „Бъди разумен“ и тя се покланя ли, покланя, стиснала за ръцете четиринайсетгодишните актьори. Въодушевена от добре свършената работа, за пръв път от десет седмици нито веднъж не усеща порив да ритне Лайънъл Барт.

На почерпката след това кока-колата родно производство се лее като вино, а има и пет бутилки с искрящо пери5 за възрастните. Йън стои в ъгъла на спортната зала с поднос с миникексчета и пластмасова чаша с разтворими прахчета против разстройство, които си е донесъл специално за партито, и масажира синусите си, усмихва се и търпеливо очаква Ема да се наслади на славословията. „Достойно за Уест Енд!“, казва някой донякъде нереалистично и тя не скастря Родни Чанс, нейния Фейджин, когато, замаян от карамелизирани близалки, й казва, че е „твърде умна за учителка“. Господин Годалминг („наричай ме Фил, моля“) я поздравява, докато Фиона, червенобуза като фермерска съпруга, ги гледа втренчено, отегчена и раздразнителна.

— През септември трябва да поговорим с теб за бъдещето ти тук — казва Фил, навежда се и я целува за сбогом, а няколко хлапета и учители започват да подсвиркват.

За разлика от повечето партита в света на шоубизнеса, това приключва в десет без четвърт и вместо в огромна лимузина, Ема и Йън се качват в автобус номер 55, после в номер 19 и накрая в метрото и се прибират у дома.

— Толкова се гордея с теб — казва Йън, подпрял глава на нейната. — Но мисля, че вирусът се е загнездил в дробовете ми.

Още щом влизат в апартамента, усеща аромата на цветята. Огромният букет червени рози лежи килнат на една страна в глинената купа върху кухненската маса.

— О, божичко, Йън, прекрасни са!

— Не са от мен — промърморва той.

— О. От кого са тогава?

— От Златното момче, подозирам. Пристигнаха сутринта. Много помпозно, ако ме питаш. Ще си взема горещ душ да ми поолекне.

Тя си сваля мантото и отваря малката картичка. „Извинения за цупенето. Надявам се представлението да мине добре. С много обич — Декс“. Това е всичко. Прочита го два пъти, поглежда си часовника и бързо включва телевизора да гледа големия пробив на Декстър.

Четирийсет и пет минути по-късно, на фона на финалните надписи, тя се смръщва и се опитва да осмисли видяното. Не разбира много от телевизия, но е съвсем сигурна, че Декстър не е блеснал. Изглеждаше колеблив, дори уплашен понякога. Бъркаше репликите, гледаше в грешната камера, приличаше на неумел аматьор и сякаш усетили безпокойството му, музикантите, които интервюираше — рапърът на турне, четиримата нахакани млади манчестърци — реагираха презрително и саркастично. Хората в студиото също го наблюдаваха смръщено, скръстили ръце високо на гърдите като намусени тийнейджъри в пантомима. За пръв път, откакто го познава, той изглежда като риба на сухо. Да не би, да не би… да е пиян? Не знае много за медиите, но разбира кога колата полита към дерето. Когато последната група изпълнява песента си, Ема вече е закрила с длани лицето си. Знае достатъчно за телевизията, за да заключи, че Декстър не се е представил идеално. Тези дни иронията е на мода, но не чак дотам, че дюдюкането да изразява одобрение.

Изключва телевизора. Откъм банята долита звучно изсекване в хавлия. Тя затваря вратата и вдига телефона, оформяйки устните си в насърчителна усмивка, и в празния апартамент в Белсайз Парк проехтява телефонният секретар. „Е! Говори!“, казва Декстър и Ема подхваща речта си: „Здрасти, човече! Привет! Знам, че сега празнуваш, но исках да ти кажа… Е, първо ти благодаря за цветята. Толкова са красиви, Декс, но не биваше. Но най-важното: БРАВО. На теб! Беше фантастичен, непосредствен и забавен, хареса ми много. Великолепно, великолепно шоу, наистина.“ Тя се колебае. „Наистина“ беше излишно. Продължава: „Все още ме стъписва комбинацията тениска-сако и, да, танцьорките в клетки несъмнено са освежителна гледка, но, Декстър, като изключим това, беше превъзходно. Наистина. Наистина се гордея с теб, Декс. В случай че те интересува, «Оливър» също мина добре.“

Усеща, че представлението й започва да звучи неубедително и решава да приключва. „Та така. И двамата имаме повод за празник! Благодаря още веднъж за розите. Желая ти прекрасна вечер. Ще поговорим утре. И ще се видим във вторник, нали? Браво на теб! Сериозно. Браво. Чао.“

На партито след шоуто Декстър стои сам на бара, скръстил ръце, привел рамене. Хората наминават да го поздравят, но никой не се задържа дълго и потупването по гърба изглежда по-скоро утешително или в най-добрия случай: „Радвам се, че се измъкна сух“. Той продължава да пие целенасочено, но шампанското е безвкусно и нищо не разведрява усещането за разочарование, разруха и срам.

— Привет! — казва замислено Суки. Някогашната съзвезда, сега несъмнено звездата, сяда до него. — Защо си тъй мрачен?

— Здрасти, Суки.

— Е? Мина добре, нали?

Декстър не е убеден, но те все пак чукат чаши.

— Съжалявам за… алкохолния инцидент. Дължа ти извинение.

— Да.

— Сипах си го просто за да се отпусна.

— Ще го обсъдим. Но друг път.

— Добре.

— Защото втори път няма да изляза с пияница на сцената.

— Знам. Няма. Ще ти се реванширам.

Тя се обляга на него и опира брадичка върху рамото му.

— Другата седмица?

— Другата седмица?

— Ще ме заведеш на вечеря. Непременно в скъп ресторант. Във вторник.

Челото й докосва неговото, ръката й е върху бедрото му. Във вторник се бяха уговорили да вечерят с Ема, но знае, че винаги може да го отложи, тя няма да се обиди.

— Добре. Следващият вторник.

— Очаквам го с нетърпение — ощипва го Суки по бедрото. — Е? Ще се поразвеселиш ли сега?

— Ще пробвам.

Суки Медоус го целува по бузата, после доближава устни плътно, много плътно до ухото му:

— А сега ела и кажи „здрасти“ на маааа—ама!

Девета главаЦигари и алкохол

Събота, 15 юли 1995

Уолтъмстоу и Сохо

Думите сияеха отровнозелени върху екрана — плодовете на цяла сутрин работа. Седнала пред миниатюрното бюро в миниатюрната тъмна стаичка в миниатюрния нов апартамент, тя прочете написаното, после го препрочете, а зад гърба й вентилационната тръба загъргори присмехулно.

През почивните дни или вечер, ако събереше сили, Ема пишеше. Беше подхванала два романа (единият се развиваше в Гулаг, другият — в постапокалиптичното бъдеще), детска илюстрована книжка (със собствени илюстрации) за жираф с къса шия, язвителна, гневна телевизионна драма за объркания емоционален живот на прехвърлилите двайсетте, авангардна новела за тийнейджъри и зли учители роботи, радиопиеса в стил „поток на съзнанието“ за суфражетка пред прага на смъртта, комичен монолог и сонет. Всички бяха недовършени, дори четиринайсетте стиха на сонета.

Думите върху екрана слагаха началото на нов проект — опит за поредица комерсиални, дискретно феминистки криминални романи. На единайсет беше изчела Агата Кристи от кора до кора, по-късно й попаднаха Реймънд Чандлър и Джеймс М. Кейн. Защо да не опита нещо по средата? За пореден път обаче откриваше, че четенето и писането не са едно и също — не можеш просто да напоиш гъбата и след това да я изстискаш. Не успяваше да измисли дори имена детектива си, камо ли смислен и оригинален сюжет. Дори псевдонимът й звучеше ужасно. Ема Н. Уайлд? Почуди се дали ще се окаже от онези хора, които цял живот опитват нещо? Опита се да сформира музикална група, да пише пиеси и детски книги, опита да е актриса и да постъпи в издателство. Криминалната проза навярно щеше да е поредният проект, добавен към цирковото изкуство, будизма и испанския. Преброи думите. Трийсет и пет, включително заглавието и отвратителния псевдоним. Простена, спусна хидравличния лост на стола и потъна към килима.

Някой похлопа по талашитената врата.

— Как е положението в стаичката на Ан Франк?

Отново същата реплика. За Йън шегите не бяха за еднократна употреба — използваш ги неумолимо, докато се разпаднат в ръцете ти като евтин чадър. Когато започнаха да излизат, приблизително деветдесет процента от всичко изречено от Йън, попадаше в категорията „хумористично“ — каламбур, смешна интонация, анекдот. Надяваше се с времето да ги сведе докъм четирийсет на сто — поносим дял — но почти две години по-късно процентът не падаше под седемдесет и пет и съжителството им продължаваше под шапката на комичното. Кой е способен да се весели две години? Отърва се от черните му чаршафи и бирените подложки, тайно бракува бельото му, сведе до минимум „летните печива“, но явно достигаше границите, до които е възможно да преобразиш един мъж.

— Чаша хубав чай за дамата? — попита той с кокни акцент.

— Не, благодаря, скъпи.

— Препечена филийка с яйце? — с шотландски акцент. — Яйчице и филийка за сладуранката?

„Сладуранка“ беше ново изобретение. Подтикна го да се обоснове и той й обясни, че е много, ужасно, ужасно сладка. Предложи й да отвърне на жеста с обръщението „сладурко“; сладуранка и сладурко, сладурко и сладуранка, но тя отказа.

— … тъничка филийка? Да си подплатиш стомаха за довечера?

Довечера. Това било значи. Йън често пускаше в ход диалектите си, когато в ума му се завърти нещо, което не може да изрече с нормален глас.

— Голяма вечер! Ще покорявате града с Телевизионера!

Реши да не обръща внимание на забележката, но той не я улесни. Облегнал брадичка върху главата и, зачете думите върху екрана.

— „Портрет в пурпурно“…

Тя закри екрана с длан.

— Не надничай над рамото ми, моля.

— Ема Н. Уайлд. Коя е Ема Н. Уайлд?

— Псевдонимът ми, Йън…

— Какво означава „Н“?

— Нетърпима.

— Ненадмината. Неустоима.

— Непоносима.

— Ако ти се прииска да го прочета…

— Защо да ми се прииска да го прочетеш? Глупаво е.

— Ти не пишеш глупости.

— Е, този път съм написала.

Тя отметна глава, изключи монитора и без да се обръща, разбра, че я той гледа като нахокано пале. Прекалено често й се случваше с Йън — да се люшка между раздразнение и разкаяние.

— Съжалявам! — каза, сплете пръсти в неговите и разлюля ръката му.

Той я целуна по темето, после проговори в косата й.

— Знаеш ли какво според мен означава „Н“? „Н“ като „Наистина Невероятна“. Ема Н. Н. Уайлд.

При тези думи той излезе от стаята — класическа техника, правиш комплимент и побягваш. За да не се огъне веднага, Ема захлопна вратата, включи отново монитора, прочете написаното, потрепери видимо, затвори папката и я прати в кошчето за отпадъци. Електронен звук на смачкана хартия. Музиката на творчеството.

Пищенето на пожарната аларма оповести, че Йън готви. Тя стана и последва миризмата на прегоряло масло по коридора към кухнята трапезария; не точно отделно помещение, просто най-мръсната четвърт от дневната на апартамента, който бяха купили заедно. Ема се колебаеше, приличаше й на място, където честичко викат полицията, но Йън я обори — било лудост да живеят под наем, и без това повечето нощи прекарвали заедно, било близо до училището й, първото стъпало към съвместния живот и прочее, и прочее. И така те събраха вноската и купиха няколко книги за обзавеждане; едната даваше съвети как да боядисаш талашита така, че да заприлича на италиански мрамор. Обсъждаха вдъхновено дали да не инсталират камина, къде да сложат полички и вградени шкафове, какво да им служи като килер. И паркетът! Йън предложи да наеме дърводелец да изглади и излъска дъските, както си му е редът. През една дъждовна февруарска събота те вдигнаха килима, огледаха унило изпотрошените греди, изронения цимент и старите вестници и гузно върнаха килима на мястото му, сякаш прикриват труп. Стремежът им да създадат домашен уют изглеждаше мимолетен и неубедителен, сякаш бяха деца, устроили си скривалище. Въпреки пребоядисването, репродукциите по стените и новите мебели апартаментът запазваше занемареното си излъчване на нещо нетрайно.

Сега Йън стоеше в кухнята сред ореол от задимена слънчева светлина, извърнал широкия си гръб към нея. Ема го огледа от прага — познатата стара окъсана сива тениска, няколко сантиметра от бельото, подаващи се над ластика на анцуга. Под кафявите косми на гърба му се четеше етикетът „Келвин Клайн“ и изведнъж й хрумна, че Келвин Клайн изобщо не е имал предвид това.

Проговори, за да наруши мълчанието.

— Не е ли попрегоряло?

— Не е. Хрупкаво е.

— Аз казвам „изгоряло“, ти казваш „хрупкаво“.

— Да спуснем завесата!

Мълчание.

— Виждам ти гащите.

— Да. Нарочно е. — Проточен, възтънък гласец. — Нарича се „мода“, скъпа.

— Е, несъмнено е много провокативно.

Нищо. Само цвърчене на прегоряла храна.

Този път обаче беше ред на Йън да се огъне.

— Е? Къде ще те води алфа-мъжкарят тази вечер? — попита, без да се обръща.

— Някъде в Сохо. Не знам.

Знаеше всъщност, но името на ресторанта напоследък се бе превърнало в синоним на изтънчено столично заведение и тя не искаше да влошава положението.

— Йън, ако ти е неприятно…

— Не, върви, забавлявай се…

— Искаш ли да дойдеш с нас?

— Какво? Хари, Сал и моя милост? О, не, не мисля.

— Ще се радвам, ако дойдеш.

— Двамата ще си бърборите през цялото време, сякаш ме няма…

— Не си спомням да се е случвало.

— Последния път се случи!

— Не е вярно.

— Сигурна ли си, че не искаш пържена филийка с яйце?

— Да!

— И между другото, тази вечер изнасям програма. Забрави ли? „Домът на Ха-Ха“ в Пътни.

— Платена програма?

— Да, платена! — отсече той. — Така че благодаря много, но съм зает.

Започна да рови шумно из шкафа. Накрая извади някакъв кафеникав сос.

— Не се безпокой за мен.

Ема въздъхна раздразнено.

— Ако не ти е приятно да ходя, просто го кажи.

— Ем, не сме сиамски близнаци. Върви, щом искаш. Забавлявай се. — Шишето със соса изсъска болестотворно. — Само не скачай в леглото му.

— Е, това е малко вероятно, нали?

— Да, все това повтаряш.

— Той излиза със Суки Медоус.

— Но ако не беше с нея?

— Ако не беше, нямаше да има никакво значение, защото те обичам.

Това обаче не беше достатъчно. Йън не каза нищо И Ема въздъхна, прекоси кухнята, затъвайки на всяка крачка в линолеума, и го прегърна през кръста. Усети го как се отпуска, опря лице в гърба му, вдиша познатия топъл аромат на тялото му, целуна го по тениската и измърмори:

— Не изглупявай.

Постояха малко така, докато стана ясно, че Йън предвкусва с нетърпение закуската.

— Добре. Ще трябва да се залавям с есетата — каза тя и се отдръпна.

Двайсет и осем зашеметяващи изложения за гледната точка в „Да убиеш присмехулник“.

— Ем? — обади се той, когато тя стигна вратата. — Какво ще правиш после? След около хиляда и седемстотин часа?

— Ще съм на смъртно ложе. Защо?

Той се настани пред кухненския плот с чинията в скута.

— Рекох си, че можем да си полегнем… така де… за малко следобедни наслади.

„Привързана съм към него — помисли си тя, — но не съм влюбена и не го обичам. Опитах се, постарах се с всички сили да го заобичам, но не мога. Живея с мъж, когото не обичам, и не знам какво да правя“.

— Може би — отвърна тя от прага. — Може би.

Издаде устни като за целувка, усмихна се и затвори вратата.

Вече нямаше сутрини. Само след сутрини.

С туптящо сърце, плувнал в пот, Декстър се събуди малко след пладне от мъжки крясък. Стори му се, че долита от улицата, но се оказа водещият на „Столичани“. Пак бе заспал пред телевизора и сега го подканваха да потърси героя в себе си.

Съботите след „Късно нощем“ винаги протичаха така — в задушната стая с плътно затворени щори, през които не прониква нито лъч светлина. Ако беше жива, майка му щеше да му извика да се събужда, да оползотвори деня си, но той седеше върху черното канапе, надянал вчерашните боксерки, пушеше, играеше „Ultimate Doom“ на плейстейшъна и се стараеше да не си мърда главата.

В ранния следобед усети как го обзема меланхолията на почивните дни и реши да поупражнява диджейските си умения. Макар и аматьор, Декстър разполагаше с цяла стена дискове и редки плочи, подредени по чамови рафтове, изработени по поръчка, две двойни гнезда за дискове и микрофон — всичките приспаднати от данъците му. Прекарваше часове наред в музикалните магазини в Сохо, надянал огромни слушалки като разполовени кокосови орехи. Все още по боксерки, нехайно редуваше дисковете в чисто новата си уредба, подготвяйки следващото домашно парти с приятели. Нещо обаче не се получаваше и той скоро се отказа.

— Дисковете не са плочи — обяви и едва след малко осъзна, че го е казал на съвсем празната стая.

Меланхолията пак пропълзя, той въздъхна и тръгна към кухнята бавно като пациент след операция. Огромният хладилник беше пълен до пръсване със забележителна нова марка изискан сайдер. Освен като водещ на шоуто („Катастрофална телевизия“, така го наричаха, явно похвално) напоследък започна да се изявява в реклами. Бил хамелеон, казваха — явно също похвала — образец на новата порода британски мъже: столичанин, богат, мъжкар с неприкрит сексуален апетит, страстен почитател на скъпите коли, огромните титанови часовници и лъскавите стоманени джунджурии. Досега бе участвал в рекламата на въпросния първокласен сайдер, пригодена да привлече вниманието на младежите, облечени от главата до петите в „Тед Бейкър“, и на нова марка мъжки самобръсначки — невероятен високотехнологичен предмет с множество ножчета и овлажняваща лента, която оставяше слузеста следа като размазан сопол.

Опипа почвата дори в света на модните подиуми — отколешна мечта, която не смееше да оповести, и която омаловажаваше като „дребно забавление“. Този месец участва във фотосесия за мъжко списание на тема „гангстерски шик“ и в протежение на девет страници дъвка пури или лежа надупчен от куршуми в няколко маркови двуредни костюма. Броеве от списанието бяха небрежно разпръснати из целия апартамент, за да привличат вниманието на гостите. Имаше дори в тоалетната и понякога той се взираше в снимката си — мъртъв, но красиво облечен, проснат върху капака на „Ягуар“.

Да си водещ в катастрофална телевизия не беше чак толкова зле, но колко пъти може да катастрофира една кола? По някое време в неопределеното бъдеше щеше да се наложи да направи нещо добро като компенсация за всичко „толкова-лошо-че-чак-ти-харесва“. В стремежа си да извоюва престиж бе основал собствена продуцентска компания — „Мейхем Ти Ви“. В момента „Мейхем“ съществуваше само като стилно лого върху скъпа хартия, но това несъмнено щеше да се промени. Налагаше се. Както казваше агентът му Арън: „Ти си страхотен водещ на младежки предавания, Декси. Проблемът е, че не си младеж“. За какво друго го биваше, предвид въпросното ограничено актьорство? Познаваше много актьори — и професионално, и социално — играеше покер с някои и честно казано, щом тях ги биваше…

Да, професионално и социално последните няколко години бяха време на златни възможности, на страхотни нови приятели, партита и премиери, разходки с хеликоптери и безкрайни разговори за футбол. Не липсваха и спадове, разбира се — усещане за тревога и всеобхватен ужас, един-два случая на публично повръщане. Мернеше ли се в бар или клуб, нещо в присъствието му предизвикваше другите мъже да го нападат с ругатни и дори с юмруци, а наскоро го повалиха на сцената с бутилка, докато подгряваше публиката за концерта на „Кула Шейкър“. Не беше забавно. В наскоро появилата се рубрика „Кое е хит и кое — не“ беше в позорния списък. Тази не-хитовост му повлия тежко, но той се опита да я омаловажи като завист. Завистта е данъкът, който плащаш за известността.

Наложи се да направи и други жертви. За жалост бе принуден да загърби неколцина стари приятели от университета, защото все пак вече не беше 1988-а. Бившият му съквартирант Калъм, онзи, с когото възнамеряваха да започнат общ бизнес, продължаваше да изпраща все по-саркастични съобщения, но Декстър се надяваше скоро да усети накъде духа вятърът. Какво очакваха, всички да живеят в огромна къща до края на дните си? Не, приятелствата са като дрехите — вършат работа, но в крайна сметка се износват и ги израстваш. Предвид това той бе възприел политика „трима постъпват, един напуска“. Бе заместил загърбените стари приятели с трийсет, четирийсет, петдесет по-преуспели и по-представителни. Количественият прираст бе неоспорим факт, макар Декстър да не беше съвсем сигурен, че всички са му присърце. Беше известен, не, прославен с коктейлите си, с безумната си щедрост, с диджейството и партитата, които организираше след шоуто в апартамента си. Събуждайки се сутрин сред задимените руини, неведнъж бе откривал, че портмонето му липсва.

Няма значение. Беше случил най-доброто време да е млад, преуспял британец. Лондон вреше и кипеше и Декстър оставаше с усещането, че някак си той е отговорен за това. Мъж с модем, минидискова музикална уредба, знаменита приятелка и десетки копчета за ръкавели, с хладилник, пълен с първокласен сайдер, и баня, пълна със самобръсначки с мултифункционални ножчета, какво повече би могъл да желае от живота! Добре си беше тук, спуснал щорите в средата на деня, в средата на годината, в средата на десетилетието, в центъра на най-вълнуващия град на планетата.

Следобедът се стелеше пред него. Не след дълго трябваше да се обади на дилъра си. В огромното имение край Ладброук Гроув тази нощ организираха парти. Първо щеше да вечеря с Ема, но до единайсет все някак щеше да се отърве от нея.

Ема лежеше във ваната с дъх на авокадо. Чу как вратата се захлопва и Йън поема на дългото пътешествие към „Дома на Ха-Ха“ в Пътни за програмата си — петнайсет безрадостни минути за разликата между котките и кучетата. Пресегна се към чашата с вино на пода в банята, вдигна я с две ръце и изгледа смръщено кранчетата за водата. Странно колко бързо се беше изпарила радостта да притежаваш свой дом, колко незначителни и окаяни изглеждаха общите им вещи в малкия апартамент с тънките му стени и чуждите килими. Не че беше мръсно — всяко ъгълче бе излъскано — но навсякъде витаеше усещане за отчайваща лепкавост и упорит мирис на мухлясал кашон. През първата им нощ тук, когато затвориха вратата и наляха шампанското, я обзе непреодолимо желание да се разплаче. „Трябва ни време, за да го почувстваме като свой дом“, каза й Йън, прегърнал я в леглото, „и поне сме изкачили първото стъпало“. Но представата как изкачват цялото стълбище заедно, крачка по крачка, година след година, я изпълваше с ужасяващо униние. И какво я очакваше най-горе?

Достатъчно. Тази нощ трябваше да бъде по-специална, празнична. Ема излезе от ваната, изми и си почисти зъбите с конец, докато венците я заболяха, намаза се обилно с освежителен лосион „Горски цвят“, претършува оскъдния си гардероб за дреха, с която няма да изглежда като госпожица Морли, учителка по английски, за срещата с известния си приятел. Спря се на възтесни обувки и къса черна коктейлна рокля, която беше купила пияна от „Карън Милън“.

Погледна си часовника и пусна телевизора, за да запълни времето. В повсеместно търсене на „Най-талантливия домашен любимец“, Суки Медоус се намираше на скарбърското крайбрежие и представяше на зрителите куче, което бие барабани. Застанало пред миниатюрно дайре, кучето размахаше палки, залепени с тиксо за лапите му. Вместо да се смути от гледката, Суки Медоус се смееше, бърбореше и се вълнуваше и за миг на Ема й се прииска да се обади на Декстър, да измисли някакво извинение и да се върне в леглото. Защото, наистина, нима имаше смисъл?

Не заради жизнерадостната приятелка. Всъщност напоследък Ем и Декс не се разбираха особено добре. Той често отменяше срещите им в последната минута, а когато се виждаха, изглеждаше разсеян, неспокоен. Разговаряха със странни, сподавени гласове и бяха изгубили умението да се разсмиват; вместо това си разменяха злостни, хапливи реплики. Приятелството им заприличваше на увяхнал букет, който тя продължаваше да полива на инат. Защо да не го остави да умре? Нереалистично беше да очаква приятелствата да траят вечно. А и имаше много други приятели — старата задруга от колежа, бившите съученици и Йън, разбира се. Но на кого би могла да се довери за Йън? Не на Декс, вече не. Кучето размахваше палките, Суки Медоус се заливаше от смях и Ема изключи телевизора.

Застана пред огледалото в коридора. Надяваше се да излъчва дискретна изисканост, но се чувстваше недодялана. Напоследък поглъщаше невъобразимо количество пеперони и резултатът беше видим — малко кръгло шкембенце. Ако беше тук, Йън щеше да й каже, че е красива, но тя забелязваше само издутия под черната коприна корем. Закри го с ръка, затвори входната врата и пое на дългото пътешествие от бившия общински апартамент на Е17 Фрит Стрийт.

— ПРИВЕЕЕТ!

В горещата лятна нощ на Фрит Стрийт той разговаряше по телефона със Суки.

— ВИДЯ ЛИ ГО?

— Кое?

— КУЧЕТО БАРАБАНИСТ! БЕШЕ УДИВИТЕЛНО!

Декстър стоеше пред „Бар Италия“, изтънчен и матовочерен в риза и костюм и с филцова шапка, килната към темето. Отдръпна телефона на педя от ухото си. Имаше чувството, че дори да затвори, пак ще я чува.

— … С МАЛКИ ПАЛКИ В МАЛКИТЕ МУ ЛАПИ!

— Беше невероятно — каза той, макар всъщност да не бе събрал сили да гледа предаването.

Завистта не беше утешително чувство за Декстър, но той дочуваше слуховете — че Суки е истинският талант, че тя го изстрелва нагоре — но се успокояваше с идеята, че популярността на Суки и високата й заплата са нещо като артистичен компромис: Най-талантливият домашен любимец? Не би се продал така за нищо на света. Дори да го молят.

— ДЕВЕТ МИЛИОНА ЗРИТЕЛИ ТАЗИ СЕДМИЦА ДЕСЕТ ДОРИ…

— Суки, нека ти припомня едно свойство на телефона. Не се налага да крещиш в него. Телефонът върши тази работа вместо теб…

Тя изсумтя обидено и прекъсна връзката. На отсрещния тротоар Ема спря и видя как Декстър изруга телефона в ръката си. Все още изглеждаше великолепно в костюм. Шапката помрачаваше ефекта, но поне не носеше нелепите огромни слушалки. Лицето му грейна, когато я забеляза, и у нея се надигна вълна от нежност и приятно предвкусваме.

— Наистина трябва да се отървеш от това — кимна тя към телефона.

Той го пъхна в джоба си и я целуна по бузата.

— Е, така имаш избор — да ми се обадиш, лично на мен, или да набереш сграда, в която в момента може и да ме няма.

— Да набера сграда…

— А ако пропусна обаждането?

— Боже опази да пропуснеш обаждане!

— Вече не е 1988-а, Ем…

— Знам…

— Шест месеца, давам ти шест месеца да се огънеш…

— Никога…

— Да се обзаложим?

— Добре. Ако някога, някога си купя мобилен телефон, ще те почерпя една вечеря.

— Е, какво облекчение.

— Освен това увреждат мозъка…

— Нищо подобно…

— Откъде знаеш?

Замълчаха, и двамата обзети от смътно усещане, че срещата им не започна добре.

— Не мога да повярвам, че вече ме кастриш — нацупи се той.

— Е, това ми е работата. — Тя му се усмихна и го прегърна, допряла буза в неговата. — Не те кастря. Съжалявам. Съжалявам.

Дланта му докосваше голия й врат.

— Не сме се виждали от цяла вечност.

— Наистина цяла вечност.

Той отстъпи назад.

— Красива си, между другото.

— Благодаря. Ти също.

— Е, не точно красив…

— Представителен тогава…

— Благодаря. — Улови я за ръцете и ги разпери настрани. — Трябва по-често да носиш рокли. Изглеждаш почти женствено.

— Харесвам шапката. А сега я свали, моля.

— И обувките!

Тя извъртя глезен към него.

— Първите ортопедични обувки с високи токчета на света.

Запроправяха си път през множеството към Уордър Стрийт. Ема го хвана за ръката, после потърка с палец и показалец странната мъхава материя на костюма му.

— Какво е това, между другото? Кадифе? Велур?

— Молескин.

— Навремето имах такъв анцуг.

— Страхотна двойка сме, нали? Декс и Ем…

— Ем и Декс. Като Роджърс и Астер…

— Бъртън и Тейлър…

— Мария и Йосиф…

Декстър се засмя, улови я за ръката и скоро стигнаха ресторанта.

„Посейдон“ беше огромен бункер, изкопан сред руините на подземен паркинг. Влизаше се по огромно театрално стълбище, надвиснало като по магия над главната зала, за да привлича непрестанно погледите на клиентите, които през цялото време оценяваха красотата и известността на новопристигналите. С чувството, че не е нито красива, нито известна, Ема се спускаше предпазливо надолу, стиснала с една ръка парапета, а с другата — закрила корема си. Накрая Декстър я улови за тази ръка и огледа залата като собствен архитектурен шедьовър.

— Е? Как ти се струва?

— Клуб „Тропикана“ — каза тя.

Интериорът трябваше да излъчва романтиката на луксозен лайнер от 20-те — кадифени сепарета, сервитьори в ливреи, понесли подноси с коктейли, декоративни люкове, откриващи гледка към нищото, а липсата на естествена светлина придаваше на залата подводен вид, сякаш вече са се сблъскали с айсберга и са поели към дъното. Шумотевицата и претрупаната показност подкопаваха допълнително ефекта на следвоенна елегантност и в крайна сметка преобладаваше атмосфера на младост, секс, пари и фритюрници. Цялото бургундско кадифе и колосан прасковен лен на света не биха могли да заглушат врявата откъм откритата кухня — царство на безупречна белота и неръждаема стомана. „Е — помисли си Ема, — върнахме се най-сетне в 80-те“.

— Сигурен ли си, че няма проблем? Изглежда много скъпо.

— Казах ти. Аз черпя.

Той прибра щръкналия етикет на роклята й, след като прочете марката, улови я за ръката и я преведе през последните стъпала с бодра стъпка а ла Фред Астер право в сърцето на коктейла от пари, секс и младост.

Угоднически усмихнат красавец с абсурдни военноморски еполети им съобщи, че масата им ще се освободи след десет минути, и те се запътиха към бара, където друг мним моряк жонглираше с бутилки.

— Какво искаш, Ем?

— Джин и тоник?

Декстър зацъка с език.

— Не си в „Мандела Бар“. Поръчай си нещо стилно. Две мартинита „Бомбайски сапфир“, много сухи, с резен лимон. — Ема понечи да заговори, но той вдигна властно пръст — Довери ми се. Най-доброто мартини в Лондон.

Тя замълча и покорно възнагради с ахкане и охкане представлението на бармана, придружено от коментара на Декстър.

— Номерът е всичко да е много, много студено, преди да започнеш. Ледена вода в чашата, джинът да е от фризера.

— Откъде знаеш?

— Мама ме научи, когато бях на… колко?… На девет. — Чукнаха чаши в мълчалив тост за Алисън и двамата отново се обнадеждиха — за вечерта и за приятелството си. Ема надигна мартинито към устните си.

— Не съм опитвала досега.

Първата глътка беше вкусна, леденостудена и опияняваща и тя се постара разтреперените й пръсти да не разлеят течността. Накани се да му благодари, когато той й връчи чашата си, вече наполовина празна.

— Отивам до тоалетните, невероятни са. Най-добрите в Цял Лондон.

— Очаквам с нетърпение мига! — отвърна Ема, но той беше изчезнал и тя остана сама с две питиета в ръцете, стараейки се де излъчва самоувереност и изисканост, за да не я помислят за сервитьорка.

Изневиделица пред нея застана висока жена в леопардов корсет и чорапи с жартиери. Появи се толкова ненадейно, че Ема извика тихо, а мартинито се разля по китката й.

— Цигари? — Жената беше необикновено красива, чувствена и полугола като излязла от рекламен плакат. Гърдите и се издигаха над голям поднос с цигари и пури. — Желаете ли нещо? — повтори тя, усмихната през дебелия слой пудра, и намести с една ръка черното кадифено колие около врата си.

— О, аз не пуша — каза Ема, сякаш възнамерява в най-скоро време да поправи този недостатък, но жената вече бе насочила усмивка някъде над рамото й, пърхайки енергично с дебела дантела възчерни клепки.

— Цигари, сър?

Декстър се усмихна, извади портфейла си от вътрешния джоб на сакото и огледа изложената под гърдите й стока. С размаха на ценител избра пакет „Марлборо Лайтс“. Цигареното момиче кимна, сякаш „сър“ е направил отличен избор.

Декстър й подаде банкнота от пет лири, сгъната по дължина.

— Задръж рестото — усмихна се той.

Има ли по-могъща фраза от „задръж рестото“? Навремето я произнасяше притеснено, но вече не. Тя го възнагради със забележителна афродизиакална усмивка и в един жесток миг на Декстър му се прииска да е дошъл на вечеря с Цигареното момиче, не с Ема.

„Колко трогателно“, рече си Ема, забелязала самодоволството, което пробяга по лицето му. Някога, не толкова отдавна, момчетата искаха да бъдат Че Гевара. Сега всички мечтаеха да са Хю Хефнър. С конзола за плейстейшън. Цигареното момиче се запровира из множеството, а Декстър го изпрати с поглед, пламнал от желание да го потупа по задника.

— По молескина ти капят лиги.

— Моля?

— Какво е това?

— Цигарено момиче — сви рамене той и пъхна неотворения пакет в джоба си. — Част от славата на ресторанта. Придава блясък, театралност.

— Защо тогава е облечена като проститутка?

— Не знам, Ем, може би широките й черни панталони са за пране. — Той взе мартинито си и го пресуши. — Постфеминизъм, а?

Ема го изгледа скептично.

— О, така ли го наричаме вече?

Декстър кимна към задника на Цигареното момиче.

— И ти би могла да изглеждаш така, стига да поискаш.

— Никой не пропуска подтекста по–сполучливо от теб, Декстър.

— Искам да кажа, че е въпрос на избор. Придобиваш власт…

— И ум като бръснач…

— Щом иска да се облича така, има право да се облича така!

— Но ако откаже, ще я уволнят.

— Същото важи и за сервитьорите. А може би й харесва, може би е забавно, може би се чувства сексапилна. Това е феминизъм, нали?

— Е, не точно речниковата дефиниция.

— Не ме изкарвай шовинист, Ема. Аз също съм феминист! — Ема се обърна и прибели очи и той си спомни колко досадна и нравоучителна е понякога. — Наистина! Феминист съм!

— … а аз ще се боря до смърт, до смърт, за правото на жената да показва циците си в името на бакшиша!

Сега беше негов ред да прибели очи и да се засмее снизходително.

— Не е 1988-а, Ем.

— Какво значи това? Непрекъснато го повтаряш, но не разбирам смисъла.

— Означава, че не бива да водиш обречени на провал битки. Феминисткото движение трябва да се бори за равностойно заплащане, равни възможности и граждански права, а не да решава какво да носят и какво не жените в събота вечер.

Ема зяпна възмутено.

— Нямах предвид…

— Както и да е! Извел съм те на вечеря. Не ми трий сол на главата.

В такива моменти й се налагаше да си напомня колко го обича или колко го обичаше някога, много отдавна. Бяха на път да подхванат дълъг безсмислен спор, който тя усещаше, че ще спечели, но ще обрече вечерта на пълен крах. Затова скри лице в питието си, заби зъби в стъклото и започна да брои бавно. Накрая каза:

— Да сменим темата.

Но той не я слушаше. Надничаше над рамото й към салонния управител, който им махаше.

— Хайде. Уредил съм цял банкет.

Настаниха се в сепарето от пурпурно кадифе и разгледаха мълчаливо менюто. Ема очакваше нещо изискано, френско, но се оказа, че ресторантът предлага просто скъпи аламинути — рибен кейк, овчарски пай, бургери; „Посейдон“ беше от местата, където поднасят кетчуп в сребърни канички.

— Това е модерна Великобритания — търпеливо обясни Декстър, сякаш да плащаш безбожни суми за наденички и миш-маш е много модерно, много Британско.

— Аз ще си поръчам стриди — каза Декстър. — От местните.

— Дружелюбни ли са? — тихо попита Ема.

— Какво?

— Местните — дружелюбни ли са? — упорито повтори тя и си помисли: „Божичко, заприличвам на Йън“.

Декстър се намръщи недоумяващо и се вгледа отново в менюто.

— Не те са просто по-сладки, по-перлено фини от скалните стриди, по-деликатни. Ще си взема дванайсет.

— Оказваш се неподозиран експерт.

— Обичам гастрономията. Винаги съм обичал храната и виното.

— Помня как веднъж ми сготви пържена риба тон от консерва. Още я усещам в дълбините на гърлото си. Амоняк…

— Не готвенето, а ресторантите. Напоследък почти не се храня у дома. Всъщност ме поканиха да поддържам неделна рубрика.

— За ресторанти?

— За коктейл барове. Седмична рубрика, озаглавена „Пред бара“, нещо като светска колонка.

— И ще и пишеш лично?

— Разбира се! — отвърна той, макар да го увериха, че рубриката ще бъде старателно редактирана.

— Че каква им е философията на коктейлите?

— Ще останеш изненадана. Коктейлите са много модерни. Излъчват ретро блясък. Всъщност… — Той опря уста в празната чаша. — Аз самият съм нещо като миксолог.

— Сексолог?

— Миксолог.

— Съжалявам, стори ми се, че чух „сексолог“.

— Попитай ме как се прави коктейл… какъвто си избереш.

Тя опря показалец на брадичката си.

— Добре… хмм… светло пиво!

— Сериозно, Ем. Изисква истинско умение.

— Кое?

— Миксологията. Организират специални курсове.

— Защо не се дипломира в тази област тогава?

— Определено щеше да е по-полезно, по дяволите!

Забележката прозвуча толкова войнствено и горчиво, че Ема трепна видимо. Декстър сякаш също се стъписа леко и скри лице зад менюто с вината.

— Какво предпочиташ — чернено или бяло? Аз ще си поръчам още едно мартини, после ще започнем с хубаво розово „Мускаде“ със стридите и накрая ще минем, да речем, на „Марго“. Как ти се струва?

Той поръча и пак се запъти към тоалетните, понесъл второто си мартини, което на Ема й се стори малко необичайно и смътно обезпокоително. Минутите се разтегнаха. Тя прочете етикета на виното, препречете го, взря се невиждащо в пространството и се почуди кога ли той се беше превърнал в такъв изпечен… миксолог! И защо тя е толкова рязка, подла и мрачна? Всъщност не я интересуваше как е облечено Цигареното момиче, не толкова, защо тогава се държеше пуритански и осъдително? Зарече се да се отпусне и да се забавлява. Това беше Декстър все пак, най-добрият й приятел, когото искрено обича. Нали?

В най-удивителната лондонска тоалетна, Декстър се протегна към казанчето и си помисли почти същото. Обичаше Ема Морли, предполагаше, че я обича, но все повече го отблъскваха морализаторският й тон, класовата й докачливост, анахронизмът й. Изглеждаше като… като държавна чиновничка. Съвсем нелепо на място, аранжирано като свърталище на тайни агенти. След мрачния идеологически Гулаг на образователната система от средата на 80-те, чувството за вина и болшевишката политика, най-сетне му беше позволено да се позабавлява, а нима е престъпно да пийнеш коктейл, да изпушиш цигара, да пофлиртуваш със симпатично момиче?

И шегите; защо винаги се заяждаше с него, припомняше му несполуките. Той не ги беше забравил. Всички язвителни забележки за излишния „шик“, за възширокия й ханш, за ортопедичните обувки с високи токчета… безкрайно… бездънно самоунижение. „Пази Боже от комедианти — помисли си той, — с техните иронични подмятания, с остроумните им забележки, несигурността и себеомразата им“. Толкова ли е трудно да бъде изискана, благосклонна и самоуверена, вместо през цялото време да се държи като раздразнителна второстепенна актриса?

И класа! Къде е класата? Води я в елегантен ресторант за своя сметка и тя надява работническата униформа. Суетата и самомнението, стаени в ролята на герой на отруденото съсловие, го подлудяваха. Защо продължава да натяква, че е учила в общинска гимназия, никога не е прекарвала ваканции в чужбина, никога не е вкусвала стрида? Вече е почти на трийсет, всичко това е далечно минало, време е да поеме отговорност за живота си. Подаде лира на нигериеца, който му връчи хавлията за ръце, върна се в ресторанта, видя как Ема върти разсеяно приборите в погребалната си рокли и отново го обзе раздразнение. В бара вляво видя Цигареното момиче. Тя беше сама и също го забеляза, усмихна му се и той предприе обиколна маневра.

— Пакет „Марлборо Лайтс“, моля.

— Пак ли? — засмя се тя и го докосна по китката.

— Какво да кажа? Аз съм като досаден пудел.

Тя се засмя отново и той си я представи в сепарето до него и как ръката му гали под масата бедрото й над жартиерите. Пресегна се да извади портфейла.

— Всъщност по-късно вечерта ще ходя на парти у старо приятелче от колежа… — „Старо приятелче, добре прозвуча“, помисли си — … и не искам да остана без цигари.

Стисна между показалеца и средния си пръст спретнато сгънатата по дължина банкнота от пет лири и й я подаде.

— Задръж рестото.

Тя се усмихна и той забеляза дребно петънце рубинено червило върху белия й преден зъб. Прииска му се неудържимо да я улови за брадичката и да го изтрие с палец.

— Имаш червило…

— Къде?

Той протегна ръка, докато пръстът му застана на сантиметри от устата й.

— Ето. Тук.

— Ама че съм! — Тя прокара върха на розовия си език напред-назад по зъба. — По-добре ли е? — усмихна се широко.

— Много по-добре — ухили й се той и отстъпи назад.

После се обърна отново към нея.

— Само от любопитство — каза. — По кое време свършваш тук?

Стридите бяха пристигнали и лежаха лъскави и извънземни върху леглото си от топящ се лед. Ема запълваше времето с упорито пиене, залепила си усмивка на човек, на когото му е безразлично, че са го оставили сам. Най-сетне го видя да се олюлява към нея. Строполи се в сепарето.

— Помислих, че си паднал в дупката!

Така казваше баба й. Заимстваше бабешки фрази.

— Съжалявам — отвърна той, но нищо повече. Подхванаха стридите. — Слушай, тази вечер има парти. У приятелчето ми Оливър, с когото играем покер. Разказвал съм ти за него. — Той пъхна стридата в устата си. — Барон е.

Ема усети как морската вода се стича по китката й.

— И какво значение има това?

— Моля?

— Че е барон.

— Просто споменавам. Симпатяга е. Искаш ли лимон?

— Не, благодаря. — Тя преглътна нещото, мъчейки се да проумее дали я канят на партито, или просто я информират за събитието. — И къде ще празнувате?

— В Холанд Парк. Огромно имение.

— О, добре.

Все още се колебаеше. Кани ли я, или се извинява, че ще бърза да тръгва? Изяде още една стрида.

— Чувствай се добре дошла — обади се Декстър най-сетне и се пресегна за соса.

— Наистина?

— Абсолютно — отвърна той. Тя го изгледа как отваря лепкавата капачка на соса с острието на вилицата си. — Само че не познаваш никого.

Определено не беше поканена.

— Познавам теб — тихо каза.

— Да, предполагам… И Суки! Суки също ще дойде.

— Не снима ли в Скарбъро?

— Тази вечер ще я докарат.

— Суки жъне успехи, нали?

— Да. И двамата жънем успехи — додаде той бързо и прекалено високо.

Тя реши да не се задълбочава.

— Да. Това имах предвид. И двамата сте добри. — Взе стрида, после я остави. — Суки ми харесва — добави, макар да я беше виждала само веднъж, на грандиозно тематично парти в частен клуб в Хокстън. И наистина я хареса, макар да я глождеше усещането, че Суки я възприема като странна птица — невзрачна, старомодна приятелка на Декстър, — поканена на партито като награда от телефонно състезание.

Декстър преглътна поредната стрида.

— Страхотна е, нали? Суки?

— Да. Как вървят нещата помежду ви?

— О, добре. Но е трудно, знаеш… през цялото време да си в полезрението на обществеността.

— Аз ли не зная! — възкликна Ема, но той сякаш не я чу.

— И понякога имам чувството, че излизам с публичния регистър, но е страхотно. Наистина. Знаеш ли кое е най-хубавото?

— Не.

— Тя разбира как е. Да си в телевизията. Наясно е.

— Декстър, ти си непоправим романтик!

„Ето ги пак — помисли си той, — хапливите забележчици“.

— Е, поне съм искрен — сви рамене и реши, че плати ли сметката, срещата им приключва. И добави, сякаш току-що му хрумва. — Та за това парти… Притеснявам се как ще се прибереш вкъщи.

— Уолтъмстоу не е Марс, Декс, намира се в североизточен Лондон. Обитаема планета.

— Знам!

— На Виктория Лейн!

— Но с градския транспорт е дълъг път, а партито започва едва в полунощ. Ще пристигнем и ще трябва да си тръгваш. Освен ако не ти дам пари за такси…

— Имам пари. Получавам заплата.

— От Холанд Парк до Уолтъмстоу?

— Ако не е редно да идвам…

— Нищо подобно! Не е нередно. Искам да дойдеш. Да решим по-късно, става ли?

И без да се извини, той пак тръгна към тоалетните, отнасяйки чашата си, сякаш там е резервирал друга маса. Ема седеше, пиеше ли, пиеше вино и продължаваше да кипи, докато накрая се превърна във врящ казан.

И удоволствието се изпари напълно. Той се върна точно когато сервираха основните ястия. Ема огледа панираната си в бирено тесто треска с грахово пюре. Дебелите бледи картофи бяха машинно нарязани на съвършени овали и подредени като тухлена стена, върху която панираната риба се олюляваше нестабилно на десет сантиметра над чинията, като че ли се кани да скочи в гъстото зелено блато долу. Що за игричка? Дървена колибка с рибен покрив? Тя изтегли внимателно едно картофено кръгче от върха на купчината. Твърдо и студено отвътре.

— Как е Краля на комедията?

Откакто се върна от тоалетната, гласът на Декстър звучеше още по-предизвикателно и провокативно.

Обзе я предателско настроение. Навярно сега й се удаваше случай да довери някому бъркотията, настанала във връзката й, да сподели колебанието какво да предприеме. Но не можеше да твори с Декс, не сега. Преглътна суровия картоф.

— Йън е страхотен — отвърна категорично.

— Добре ли съжителствате? Как е апартаментът?

— Фантастично. Още не си го виждал, нали? Трябва да ни дойдеш на гости!

Поканата прозвуча неубедително и в отговор Декстър измърмори необвързващо „Хмм“, все едно подозира, че отвъд централната градска зона всякакво забавление е невъзможно. Възцари се тишина и те се върнаха към чиниите.

— Как е стейкът ти? — попита накрая тя.

Декстър очевидно бе изгубил апетит. Режеше кървавото месо, без да го яде.

— Великолепен. Как е рибата?

— Студена.

— Така ли? — Той надникна в чинията й, после поклати вразумително глава. — Прозрачна е, Ем. Рибата се приготвя, така, че да запази прозрачния си цвят.

— Декстър… — Гласът й прозвуча строго и остро. — Прозрачна е, защото е дълбоко замразена. Не се е размразила.

— Нима? — Той мушна ядосано пръст под панировката. — Е, ще я върнем тогава!

— Няма проблем. Ще изям само картофите.

— Не, майната им! Върни им рибата! Няма да плащам за проклета замразена риба! Да не би да сме в „Биджамс“6? Ще ти вземем друго.

Той махна на сервитьора и самоуверено заобяснява, че рибата е зле приготвена, в менюто пише прясна риба, отказва да я плати и държи да го възмездят с основно ястие за сметка на заведението. Ема се опита да вметне, че вече не е гладна, но Декстър на свой ред настоя да си избере нещо, защото е безплатно. Не й остана друг избор, освен да се вторачи отново в менюто под втренчените погледи на сервитьора и на Декстър, чийто стейк си стоеше в чинията, нарязан, но недокоснат, докато най-сетне разрешиха проблема, тя си поръча безплатна зелена салата и отново останаха сами.

Седяха мълчаливо сред руините на вечерта пред две чинии нежелана храна и Ема се уплаши, че ще заплаче.

— Е. Всичко е наред — каза Декстър и постла салфетката си върху коленете.

Прииска й се да си е у дома. Реши да пропусне десерта, да забрави за партито — той и без това не искаше да отиде с него — и да се прибере у дома. Може би Йън ще се е върнал, мил и загрижен и влюбен в нея; ще седнат, ще си поговорят или просто ще се сгушат пред телевизора.

— Е? — Очите му блуждаеха из залата. — Как е училището?

— Добре е, Декстър — намръщи се тя.

— Какво? Какво сбърках? — раздразнено попита той и рязко впи очи в нея.

— Ако не те интересува, не питай — равно отвърна тя.

— Интересува ме! Просто… — Той си наля още вино. — Мислех, че пишеш някаква книга или нещо такова.

— Пиша някаква книга или нещо такова, но трябва и да си изкарвам прехраната. И още повече, Декстър, харесвам работата си и съм много добър учител, по дяволите!

— Не се съмнявам! Просто… знаеш сентенцията… Онези, които могат…

Ема зяпна. Не губи самообладание…

— Не, не съм я чувала, Декстър. Кажи ми. Каква сентенция?

— Е…

— Сериозно, Декстър, кажи ми я.

— Не е важно.

Той очевидно се смути.

— Настоявам, Декстър. Довърши изречението. „Онези, които могат…“?

Той въздъхна, стисна чашата с вино и проговори с равен тон:

— Онези, които могат, го правят, а които не могат, преподават…

— И онези, които преподават, ти казват върви на майната си — просъска тя.

И чашата с вино полетя към скута му, когато Ема блъсна масата, скочи, грабна си чантата, събаряйки бутилки и чинии, и излетя от сепарето и от това омразно, омразно място. Всички се бяха вторачили в нея, но какво от това? Тя искаше просто да се махне оттук. „Не плачи, не плачи“, повтаряше си. Надзърна през рамо към Декстър, който попиваше яростно скута си, успокояваше сервитьора и се канеше да я последва. Тя се обърна, побягна и пред нея се изпречи Цигареното момиче. Слизаше по стълбите с дълги крака на високи токчета, разтворила в усмивка алени устни. Ема усети как против волята й горещи сълзи на унижение напират в очите и, усети как се препъва с глупавите, глупави токчета и чу как публиката в ресторанта ахна дружно, когато се строполи на колене. Цигареното момиче се озова до нея и я улови за лакътя с изражение на влудяваща искрена загриженост.

— Добре ли си?

— Да, благодаря, нищо ми няма…

Сега и Декстър застана до нея, понечи да й помогне да се изправи. Тя отблъсна решително ръката му.

— Пусни ме, Декстър!

— Не крещи! Успокой се!

— Няма да се успокоя…

— Добре… съжалявам, съжалявам, съжалявам. С каквото и да съм те обидил, съжалявам!

Тя се обърна към него с пламнали очи.

— Какво? Нима не знаеш?

— Не! Върни се на масата и ми обясни!

Но тя се запрепъва нагоре и профуча през летящите врати. Блъсна ги силно зад гърба си и металният ръб го удари по коляното. Той закуцука след нея.

— Глупава работа… И двамата сме пийнали… Това е.

— Не, ти си пиян! Ти си винаги пиян или не си на себе си заради нещо си всеки път, когато се срещаме. Съзнаваш ли, че не съм те виждала трезвен — буквално — от колко? От три години? Забравих как изглеждаш, когато не си пил. Мислиш само за себе си, за новите си приятелчета или тичаш до тоалетните през десет минути. Не знам дали си пипнал дизентерия или прекаляваш с коката, но все едно — адски грубо е и най-вече отегчително. Дори когато си говорим, непрекъснато гледаш над рамото ми, да не би да изскочи по-добра възможност…

— Не е вярно!

— Вярно е, Декстър! Е, майната ти! Ти си телевизионен водещ, Декс. Не си изобретил пеницилина. Работиш в телевизия, при това долнопробна телевизия. Е, стига! Писна ми!

Крачеха през множеството на Уордър Стрийт в помръкващия летен ден.

— Да отидем някъде да го обсъдим.

— Не искам нищо да обсъждам, искам да се прибера у дома.

— Ема, моля те?

— Остави ме на мира, Декстър.

— Държиш се истерично. Ела тук…

Той я улови отново за ръката и се опита — колко идиотски — да я прегърне. Тя го отблъсна, но той не я пусна. Хората ги зяпаха — поредната двойка кавгаджии в Сохо в съботната вечер — и Ема най-сетне отстъпи и му позволи да я издърпа в страничната уличка.

Мълчаха. Декстър се отдръпна настрани и я погледна. Тя стоеше с гръб към него и бършеше очи с длан. Внезапно го заля гореща вълна от срам.

Накрая Ема проговори тихо, с лице към стената.

— Защо си такъв, Декстър?

— Какъв?

— Знаеш какъв.

— Аз съм си аз!

Тя се обърна към него.

— Не, не си. Знам какъв си и това не си ти. Сега си ужасен. Противен си, Декстър. Искам да кажа… винаги си бил малко противен от време на време, малко самовлюбен, но беше и забавен, и мил понякога. Интересуваше се и от другите, не само от себе си. Сега нямаш мярка… с алкохола, с дрогата…

— Просто се забавлявам!

Тя изсумтя веднъж и го погледна с очи, обрамчени от размазани черни петна.

— И понякога избухвам, това е. Ако не ме кореше през цялото време…

— Укорявам ли те? Не мисля. Старая се да не го правя. Просто… — тя млъкна и поклати глава. — Знам, че преживя много през последните години. Опитвах се да проявявам разбиране… заради майка ти… Но…

— Да?

— Не смятам, че си човекът, когото познавах. Вече не си ми приятел. Това е.

Той не можа да измисли отговор и те постояха смълчани, докато накрая Ема протегна длан, улови го за пръстите и ги притисна.

— Може би… може би… това е всичко — каза. — Няма смисъл да продължаваме.

— Няма смисъл? Кое няма смисъл?

— Ние. Ти и аз. Приятелството ни. Исках да поговоря с теб, Декс. За Йън и за мен. Ако ми беше приятел, щях да ти разкажа, но не мога, а щом не мога да споделям с теб, е, какъв е смисълът? От нас?

— Не разбирам…

— Ти самият твърдеше, че хората се променят, не бива да го приемаме сантиментално. Продължават напред, срещат други хора.

— Да, но нямах предвид нас…

— Защо?

— Защото ние… сме си ние. Декс и Ем. Нали?

Ема сви рамене.

— Може би сме се раздалечили.

Той помълча малко, после проговори:

— Ти ли си се отдалечила от мен или аз от теб?

Тя избърса нос с опакото на дланта си.

— Мисля, че ти ме смяташ за… досадна. Мислиш, че ти развалям стила. Вече не съм ти интересна.

— Ем, не те смятам за досадна.

— Нито пък аз! Нито пък аз! Смятам, че съм прекрасна, стига да можеш да го забележиш. Смятам, че някога го забелязваше! Но щом не е така и щом ме приемаш за даденост, добре… Аз просто не искам повече да търпя да се отнасяш така с мен.

— Как се отнасям?

Тя въздъхна и помълча. После отговори:

— Сякаш винаги искаш да си другаде, с другиго.

Понечи да отрече, но Цигареното момиче чакаше в ресторанта, пъхнало номера на телефона му в жартиерата си. По-късно щеше да се пита какво би могъл да каже. Да се пошегува например? Но сега не му хрумваше нищо и Ема пусна ръката му.

— Е, това е — каза тя. — Върви на партито си. Отърва се от мен. Свободен си.

Декстър се опита да се засмее колебливо.

— Звучиш, сякаш скъсваш с мен!

Тя се усмихна тъжно.

— Така е. В известен смисъл. Ти не си някогашният Декстър. А аз много, наистина много го харесвах. Искам да се завърне, но междувременно, съжалявам, но недей да ми се обаждаш повече.

Тя се обърна и леко нестабилно тръгна по страничната уличка към Лестър Скуеър.

За миг в ума на Декстър изплува мимолетен, но ярък спомен от погребението на майка му — лежи свит на пода в банята, а Ема го прегръща и го гали по косата. Но той някак си бе успял да обезсмисли, да захвърли нехайно това. Тръгна след нея.

— Хайде, Ем… Още сме приятели, нали? Знам, че съм малко странен, но… — Тя спря за малко, но остана с гръб към него и той разбра, че плаче. — Ема?

Тя се обърна бързо, дойде при него и приведе лицето му към своето. Усещаше топлата й влажна буза, чуваше забързаните тихи думи в ухото си и за кратко го озари мисълта, че ще му прости.

— Декстър, обичам те толкова много. Толкова, толкова много и навярно винаги ще те обичам. — Устните и го докоснаха по скулата. — Просто вече не те харесвам. Съжалявам.

И тя си тръгна, а той остана сам на глухата уличка, мъчейки се да си представи какво ще прави сега.

Йън се връща точно преди полунощ и вижда Ема, сгушена на канапето, да гледа някакъв стар филм.

— Рано си се прибрала. Как е Златното момче?

— Ужасно — измърморва тя.

Ако и да изпитва злорадство, Йън не го издава.

— Защо? Какво стана?

— Не искам да го обсъждам. Не тази вечер.

— Защо не? Хайде, Ема! Какво ти каза? Скарахте ли се?

— Йън, моля те. Не тази вечер. Просто ела тук.

Тя се надига, за да му направи място на канапето, и той забелязва роклята, която никога не е обличала за него.

— Така ли отиде на срещата?

Ема стисва ръба на роклята с палец и показалец.

— Беше грешка.

— Красива си.

Тя се сгушва до него и обляга глава върху рамото му.

— Как мина шоуто?

— Не много добре.

— Онзи скеч за котките и кучетата ли изигра?

— Аха.

— Дюдюкаха ли?

— Малко.

— Може би не е най-добрият ти спектакъл.

— И ме освиркаха.

— Това е част от играта, нали? Случва се на всеки, нали?

— Предполагам. Но понякога се тревожа…

— Че?

— Че не съм особено забавен.

— Йън? — проговаря тя в гърдите му.

— Да?

— Ти си много, много забавен.

— Благодаря, Ем.

Той обляга глава върху нейната и си представя малката пурпурна кутийка с годежния пръстен. От две седмици е пъхната в чифт сгънати на топка чорапи и чака да настъпи мигът. Не точно сега. След три седмици ще бъдат на брега в Корфу. Представя си ресторант с изглед към морето, пълнолуние и Ема в лятна рокля, смугла и усмихната. Може би и купа калмари на масата. Представя си как шеговито и връчва пръстена. От няколко седмици съчинява наум романтично-комични сценарии. Дали да не го пусне в чашата й с вино, докато е в тоалетната? Или да го пъхне в устата на печената риба и да се оплаче на сервитьора? Дали да не го скрие между калмарите? Това може би е вариант. Или пък просто да й го даде. Изрича негласно думите: „Омъжи се за мен, Ема Морли. Омъжи се за мен“.

— Обичам те много, Ем — казва.

— И аз те обичам — казва Ема. — И аз.

Цигареното момиче седи пред бара по време на двайсетминутната си почивка: наметнало сако върху униформата си, отпива от чашата с уиски и слуша как този мъж говори ли, говори за приятелката си, горкото симпатично момиче, което падна по стълбите. Очевидно се бяха скарали. Цигареното момиче току се изключва от монолога на мъжа, кима от време на време и тайничко си поглежда часовника. Остават пет минути до полунощ и тя наистина трябва да се залавя пак за работа. Най-големи бакшиши получава около дванайсет — кулминацията на похотта и глупостта на мъжката клиентела. Още пет минути и тръгва. Клетникът и без това едва се държи на краката си.

Разпознава лицето му от онази идиотска телевизионна програма — не излиза ли със Суки Медоус? — но не си спомня името му. Гледа ли изобщо някой шоуто му? Костюмът му е лекьосан, джобовете — издути от пакети неизпушени цигари, носът му е мазен, дъхът — лош. И на всичкото отгоре още не си е направил труда да я попита за истинското й име.

Цигареното момиче се казва Черил Томсън. Всъщност е медицинска сестра — изтощителна работа — но от време на време взема по някоя смяна тук, защото е съученичка на управителя и бакшишите са невероятни, ако си готов да пофлиртуваш малко. У дома, в апартамента й в Килбърн, я очаква годеникът й. Мило, италианец, метър и деветдесет, бивш футболист, а понастоящем — неин колега. Много красив. Ще се женят през септември.

Би могла да разкаже всичко това на мъжа, ако я беше попитал, но той не я попита. Затова две минути преди полунощ в деня на свети Суидин тя се извинява — трябва да поработя, не, не мога да дойда на партито, да, запазих телефона ти, надявам се да се сдобрите с приятелката ти — и оставя мъжа сам пред бара, а той си поръчва ново питие.