Винаги в същия ден

Десета главаCarpe Diem

Понеделник, 15 юли 1996

Лейтънстоун и Уолтъмстоу

Ема Морли лежи по гръб на пода на директорския кабинет с усукана около кръста рокля и издишва бавно през уста.

— О! И между другото, за девети клас трябват нови екземпляри на „Сайдер с Роузи“.

— Ще се погрижа — казва директорът, закопчавайки ризата си.

— И докато съм още върху килима ти, остана ли нещо, за обсъждане? Бюджетни въпроси, проверки от инспектората? Друго, към което да се върнем отново?

— Бих искал да се върна отново върху теб — казва той, ляга отново и я целува по врата. Господин Годалминг — Фил — е шлифовал до съвършенство изкуството на безсмислените намеци.

— Какво означава това? Нищо не означава — цъка тя с език, отблъсква го и се пита защо след секс, дори след приятен секс, се чувства толкова раздразнителна. За малко не помръдват и двамата. Шест и половина вечерта е, в края на срока, и гимназията на Кромуел Роуд е зловещо притихнала като всяко училище след часовете. Чистачите са си свършили работата, вратата на кабинета е затворена и заключена отвътре, но въпреки това тя усеща безпокойство и тревога, трябва ли да изпитва приятна възбуда, привързаност и задоволство? През последните девет месеца Ема правеше любов върху служебни килими, пластмасови столове и ламинирани маси. Винаги грижовен към персонала си, Фил е свалил дунапренената възглавничка от стола прел бюрото и сега тя лежи под ханша й, но въпреки това й се приисква някой ден да прави секс върху мебели, които не убиват.

— Знаеш ли какво? — казва директорът.

— Какво?

— Смятам, че си ненадмината. — Стисва гърдите й за по-убедително. — Не знам какво ще правя шест седмици без теб.

— Поне килимът ти ще си отдъхне.

— Цели шест седмици без теб. — Брадата му стърже по врата й. — Ще полудея от желание…

— Е, винаги можеш да прибегнеш до госпожа Годалминг — казва тя и чува гласа си: горчив и подъл. Сяда и дръпва роклята над коленете. — И между другото, нали дългите ваканции са предимство на учителската професия? Така ми каза. Когато кандидатствах…

Той я поглежда скръбно откъм килима.

— Не бъди такава, Ем.

— Каква?

— Саркастична.

— Съжалявам.

— И на мен не ми е приятно. Ни най-малко.

— Аз пък смятам, че ти е приятно.

— Не ми е приятно. Да не помрачаваме мига. — Той поставя утешително длан върху гърба й. — За последен път сме медно чак до септември.

— Добре, извиних се, нали?

За да отбележи, че сменя темата, тя извива кръст и го целува. Наканва се да се отдръпне, но той поставя ръка върху тила й и я целува отново, потърквайки я нежно с брада.

— Божичко, как само ще ми липсваш!

— Знаеш ли какво трябва да направим? — пита тя, без да отлепя устни от неговите. — Имам радикално предложение.

Той я поглежда тревожно.

— Да?

— Това лято, веднага щом свърши срокът…

— И?

Тя опира показалец в брадичката му.

— Трябва да я избръснеш.

— Не става! — сяда той.

— Откога те познавам, а всъщност не знам как изглеждаш!

— Така изглеждам.

— Но лицето ти, истинското ти лице! Нищо чудно да се окажеш красавец! — Ти го стисна за лакътя и го дръпна надолу. — Кой се крие зад маската? Нека надникна, Фил. В истинското ти „аз“.

Засмиват се успокоени.

— Ще се разочароваш — казва той и поглажда брадата си като домашен любимец. — Всъщност нямам избор — или я запазвам, или се бръсна три пъти дневно. Бръснех се сутрин и до обяд заприличвах на крадец. И реших да я оставя като запазена марка.

— О, запазена марка…

— Изглеждам небрежно. Хлапетата я харесват. Придава ми либерален вид.

Ема се засмива отново.

— Не е 1973-та, Фил. В наши дни брадата означава други неща.

Той свива отбранително рамене.

— Фиона я харесва. Казва, че иначе брадичката ми е слабохарактерна. — Следва мълчание, както винаги, когато споменава съпругата си. За да разведри настроението, добавя самоиронично: — Е, знаеш, че децата ме наричат Брадата.

— Не, не знаех. — Фил се засмива и Ема се усмихва. — А и не те наричат Брадата, а Брада. Без определителен член, Орангутанчо.

Той се изправя рязко, строго намръщен.

— Орангутанчо?

— Другият ти прякор.

— Кой го е измислил?

— Децата.

— Орангутанчо?

— Не знаеше ли?

— Не!

— Олеле, съжалявам.

Той се сгромолясва отново върху пода, мрачен и наскърбен.

— Не мога да повярвам, че ме наричат Орангутанчо.

— Само на шега — утешително вмята тя. — Обичливо.

— Не звучи много обичливо. — Той потърква брадичка, сякаш успокоява домашен любимец. — Защото тестостеронът ми е в повечко, затова.

Думата „тестостерон“ го възбужда отново, той придърпва Ема и пак я целува. Има вкус на служебно кафе и на бялото вино, което държи в шкафа с документите.

— Ще се изрина — казва тя.

— Е, и?

— Хората ще разберат.

— Всички са се прибрали.

Ръката му е върху бедрото й, когато телефонът иззвънява и той се сгърчва като зашлевен. Изправя се нестабилно.

— Не вдигай! — простенва Ема.

— Не бива!

Той си навлича панталоните, сякаш да разговаря с Фиона гол от кръста надолу е твърде непоносимо предателство, все едно се страхува някак си гласът му да не прозвучи голокрако.

— Привет! Здравей, скъпа! Да, знам! Тъкмо излизам…

Обсъждат домашни теми — паста или яхния, телевизия или видео — и Ема се отвлича от съпружеския живот на любовника си, придърпвайки смачканото си бельо изпод бюрото, където се валя сред кламери и капачки от химикалки. Облича се и застава до прозореца. Щорите са прашни, навън струйка розова светлина огрява крилото по природни науки и внезапно на Ема й се приисква да бъде в парк, или на брега на морето или на някой площад в европейски град, където и да е, само не тук, в служебен кабинет с женен мъж. Как става така, че един ден се събуждаш трийсетгодишна и нечия държанка? Думата е отблъскваща, раболепна и тя би желала изобщо да я изтрие от ума си, но друга не й хрумва. Тя е държанка на шефа и единственото успокоително обстоятелство е, че той няма деца.

Аферата — друга ужасна дума — започна предишния септември след катастрофалната екскурзия в Корфу и годежния пръстен в купата с калмари.

— Смятам, че искаме различни неща — беше най-доброто, което успя да измисли, и останалата част от дългите предълги две седмици мина в мъгла от слънчево прегаряне, мусене, самосъжаление и безпокойства дали бижутерите ще си вземат обратно пръстена. Нямаше по-тъжно нещо насита света този нежелан годежен пръстен. Той си стоеше в куфара в хотелската стая и излъчваше скръб като радиация.

Тя се върна от екскурзията кафява и нещастна. Майка й, която бе уведомена за предложението, която всъщност си беше купила рокля за сватбата, се гневеше и се вайкаше седмици наред, докато Ема не започна да се съмнява дали е постъпила правилно. Но да приеме й се струваше пораженческо, а от романите знаеше, че никога не бива да се жениш от мекушавост.

Аферата разреши проблема. По време на рутинна среща тя избухна в сълзи в кабинета на Фил, а той заобиколи бюрото, прегърна я и притисна устни към косата й, сякаш казваше: „Най-после“. След работа я заведе в кръчма, където бе чувал, че може да се пийне и хапне добре. Поръчаха си стейк и салата с козе сирене и когато коленете им се допряха под голямата дървена маса, тя си изля душата. След втората бутилка вино останалото беше въпрос на формалност; прегръдката, превърнала се в целувка в таксито към вкъщи, кафявият служебен плик в пощенската й кутия (за снощи — непрекъснато мисля за теб, чувствам се така от цяла вечност, трябва да поговорим, кога ще поговорим?).

Ема черпеше всичките си познания за изневярата от телевизионните сериали от 70-те. Свързваше я с „Чинцано“, с партита и с изискани сирена и вина, смяташе я за специалитет на хората на средна възраст, предимно от средната класа; голф, яхти, изневери. Сега, действително въвлечена в афера — с целия й арсенал от тайни погледи, улавяне за ръка под масата, ласки в килера за канцеларски материали — тя с изненада установи колко познато й изглежда всичко и колко могъщо чувство е похотта, когато е съчетана с угризения и себеомраза.

Една вечер, след секс сред декорите за коледната й постановка на „Мерзост“, той тържествено й подаде кутийка в подаръчна опаковка.

— Мобилен телефон!

— В случай че ми се прииска да ти чуя гласа.

Седнала върху Омерзената светкавица, тя се взря в кутийката и въздъхна.

— Е, все някога трябваше да се случи.

— Какво има? Не ти ли харесва?

— Не, страхотно е — усмихна се тя при спомена. — Просто изгубих един облог, това е.

Понякога, когато се разхождаха и разговаряха през някоя ведра есенна вечер из най-безлюдните кътчета в парка или допрели бедра, се кикотеха на училищния коледен концерт, подпийнали от евтиното вино — понякога тя си мислеше, че е влюбена във Филип Годалминг. Той беше добър, принципен, пламенен учител, макар и малко помпозен. Имаше хубави очи, беше забавен. За пръв път в живота си тя беше обект на почти маниакално сексуално влечение. На четирийсет и четири той, разбира се, беше поостарял и тялото му напомняше меко тесто, но пък беше съвестен и страстен любовник, понякога твърде страстен за вкуса й. Гледаше я в очите, говореше. Беше й трудно да повярва, че мъжът, който призовава към благотворителност в съвещателната зала, използва такъв език. Понякога й се приискваше да се отдръпне и да му каже: „Господин Годалминг, не ругайте!“.

Но вече са минали девет месеца, вълнението е отшумяло и й е все по-трудно да разбере защо е тук, защо се щура из училищните коридори в красивите летни вечери. Трябва да е с приятели или с любовник, с когото се гордее и когото не се налага да крие от другите. Намръщена от угризения и неудобство, тя чака пред момчешките тоалетни, докато Фил се мие със служебен сапун. Отговорничка на Отдела по английски и драма и негова държанка. О, мили Боже!

— Готово! — пристъпва той до нея.

Улавя я с все още влажна ръка и я пуска дискретно, когато излизат на открито. Заключва главния вход, включва алармата и те тръгват към колата му във вечерната светлина, спазвайки професионална дистанция. От време на време коженият му куфар я удря по глезена.

— Бих те закарал до метрото, но…

— … най-добре да не рискуваме.

Продължават напред.

— Още четири дни — жизнерадостно заключава той, за да запълни тишината.

— Къде щяхте да ходите? — пита тя, въпреки че знае.

— Корсика. Ще се разхождаме, Фиона обожава разходките. Разходки, разходки, разходки до премаляване. Като Ганди е. После, надвечер, сваляме маратонките и…

— Фил, моля те…

— Съжалявам, съжалявам. — За да смени темата, пита: — А ти?

— Може би ще погостувам у дома в Йоркшир. Ще остана там, ще поработя.

— Ще поработиш?

— Знаеш. Ще пиша.

— А, писането! — Като всички останали и той го казва, сякаш не й вярва. — Не е за мен и теб, нали? Тази прословута книга?

— Не. — Стигат до колата му и на нея й се приисква да си тръгне по-бързо. — И без това не смятам, че ти и аз сме много интересни.

Той се обляга на синия „Форд“ в очакване на трогателното сбогуване, а тя помрачава мига. Той се намръщва, а горната му устна розовее изпод брадата.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам, просто…

— Да?

— Фил, това… връзката ни. Не съм щастлива.

— Нещастна си?

— Е, не е идеално, нали? Веднъж седмично на служебния килим.

— Изглеждаше ми доволна.

— Нямам предвид задоволена. За бога, не става дума за секса, а за… обстоятелствата.

— Е, аз съм щастлив…

— Нима? Наистина?

— Доколкото си спомням, ти също се чувстваше така.

— Развълнувана, предполагам, за известно време.

— За бога, Ема! — Той я изпепелява с поглед, сякаш я е спипал да пуши в женските тоалетни. — Трябва да тръгвам! Точно сега ли намери?

— Съжалявам, аз…

— Мамка му, Ема!

— Хей! Не ми говори така!

— Аз не… просто… Нека мине ваканцията. И после ще решим какво да правим.

— Не мисля, че имаме избор. Нали? Или приключваме, или продължаваме…

Той снишава глас.

— Има и друго, което бихме могли… бих могъл да направя. — Озърта се, уверява се, че не го дебне опасност, и я улавя за ръката. — Ще й кажа през лятото.

— Не искам да й казваш, Фил…

— Докато сме в чужбина или преди това, следващата седмица…

— Не искам да й казваш. Няма смисъл…

— Нима?

— Да.

— Защото според мен има, може би има.

— Добре! Ще говорим следващия срок. Да си… да си насрочим среща отсега.

Поразведрен, той облизва устни и пак се оглежда за любопитни минувачи.

— Обичам те, Ема Морли.

— Не, не ме обичаш — въздъхва Ема. — Не истински.

Той накланя брадичка, сякаш я гледа над въображаеми очила.

— Аз преценявам, не смяташ ли?

Тя мрази този директорски поглед и тон. Приисква й се да го срита по пищяла.

— Тръгвай вече — казва му.

— Ще ми липсваш, Ем.

— Приятна екскурзия, ако не се чуем…

— Нямаш представа колко ще ми липсваш…

— Корсика, прекрасна е…

— Всеки ден.

— Довиждане, довиждане…

— Хмм…

Той вдига куфарчето като броня и я целува. „Винаги дискретен“, мисли си тя безучастно. Той отваря вратата на колата и стъпва вътре. Тъмносиня „Сиера“, кола тъкмо като за директор на училище, с жабка, пълна с военнотопографски карти.

— Още не мога да повярвам, че ме наричат Орангутанчо… — промърморва, клатейки глава.

Тя остава за малко на празния паркинг и го проследява с поглед как се отдалечава. На трийсет години, почти влюбена в женен мъж, но поне няма замесени деца.

Двайсет минути по-късно застава под прозореца на дългата, ниска тухлена сграда, в която се помещава апартаментът й, и забелязва светлина в дневната. Йън се е върнал.

Размисля дали да не се скрие в съседната кръчма, или да се види с приятели, но знае, че той просто ще седне на фотьойла на тъмно и ще чака като наемен убиец. Поема дълбоко дъх и си изважда ключовете.

Откакто Йън се изнесе, апартаментът е по-просторен. Без кашоните с видеокасети, зарядните, адаптерите и кабелите, плочите в картонени опаковки мястото изглежда като тършувано от крадец и за кой ли път Ема си напомня с колко малко може да се похвали през последните осем години.

Чува шумолене в спалнята. Оставя си чантата и пристъпва тихо към вратата.

Съдържанието на скрина й е разпиляно по пода — писма, банкови разписки, овехтели хартиени албуми със снимки и негативи. Застава безмълвно и незабележимо на прага и се взира в Йън, който рови из дъното на чекмеджето и сумти от напрежение. Носи разкопчан суичър, анцуг и неизгладена блуза — облекло, подбрано старателно да излъчва максимален емоционален смут и да предизвиква чувство за вина.

— Какво правиш, Йън?

Той се сепва, но само за миг, след което я поглежда високомерно като благороден крадец.

— Закъсня — укорява я.

— Какво те засяга?

— Просто съм любопитен къде си била.

— Имах репетиции, Йън. Мисля, че се разбрахме да не се появяваш без предупреждение.

— Защото си довела някого?

— Йън, изобщо не съм в настроение за… — Тя си съблича сакото. — Ако търсиш дневник или нещо такова, губиш си времето. От години не пиша дневник.

— Всъщност просто си прибирам вещите. Моите вещи. Лично мои.

— Взе си всичко.

— Паспортът ми. Няма го.

— Е, веднага ще те ориентирам, че не е в чекмеджето с бельото ми.

Той импровизира, разбира се. Тя знае, че паспортът е у него; иска просто да претършува апартамента, за да й покаже колко зле се чувства.

— Защо ти е паспортът? Ще пътуваш ли някъде? Ще емигрираш?

— О, това ще ти хареса, нали? — озъбва се той.

— Е, не бих възразила — отговаря тя, прекрачва бъркотията и сяда на леглото.

Той подхваща с гангстерски глас:

— Е, лоша работа, скъпа, ’щото никъде няма да ходя.

Като отхвърлен любовник Йън открива в себе си дозиран плам и агресия, липсвали досега в комедийните му скечове, и тази вечер определено е замислил забележително представление.

— И без това не бих могъл да си го позволя.

Приисква й се да го освирка.

— Значи не участваш в много програми?

— А ти как смяташ, слънчице? — отвръща той и разперва длани, сочейки наболата си брада, неизмитата коса, бледото повяхнало лице, изражението „виж-докъде-ме-докара“. Йън превръща в спектакъл самосъжалението, моноспектакъл на самотния неудачник, старателно усъвършенстван вече шест месеца, и поне тази вечер Ема няма време за него.

— Откъде се появи това обръщение, Йън? „Слънчице“? Не съм убедена, че ми харесва.

Той продължава да търси и промърморва нещо в чекмеджето: „майната ти, Ем“, вероятно. Върху тоалетната масичка има отворена кутия със силна евтина бира. Пиянство — е, това вече е добра идея. В същия миг Ема решава да се напие възможно най-бързо. Защо не? На другите явно им помага. Въодушевена от плана, тя се запътва към кухнята да го приведе в действие.

Той тръгва след нея.

— Е, къде беше?

— Казах ти. В училището. На репетиция.

— Какво репетирахте?

— „Бъгси Малоун“. Много е смешно. Защо? Билета ли искаш?

— Не, благодаря.

— Ще има халосни патрони.

— Мислех, че си с някого.

— О, моля те… пак старата песен…

Тя отваря хладилника. Има половин бутилка вино, но в подобни случаи помага само твърд алкохол.

— Йън, защо си се вманиачил, че съм с някого? Не можеш ли просто да приемеш, че не бяхме подходящи един за друг?

Със звучно хлопване тя дръпва вратичката на фризера. По пода се разпилява лед.

— Но ние сме подходящи едни за друг!

— Е, добре тогава, щом смяташ така, да заживеем пак заедно! — Зад стар пакет палачинки с говежди пълнеж открива бутилка водка. — Да! — Плъзва палачинките към Йън. — Ето! Тези са твои! Преотстъпвам ти ги доброволно. — Блъсва вратата на хладилника и се пресяга за чаша. — И между другото, дори да бях с някого, Йън? Какво от това? Разделихме се, забрави ли?

— Да, да, май си спомням. И кой е той?

Тя отсипва щедро от бутилката.

— Кой той?

— Новият ти приятел? Хайде, кажи ми. Няма проблем — подсмихва се Йън. — Все пак сме приятели, нали?

Ема надига чашата, после се привежда облакътена на плота, притиснала с длани очите си, докато ледената течност се спуска надолу по гърлото й. Минава минута.

— Господин Годалминг. Директорът. Аферата ни продължава вече девет месеца, на приливи и отливи, но според мен на първо място е сексът. Честно казано, положението е малко унизително и за двамата. Срамувам се и се чувствам тъжна. Но както винаги си напомням, поне няма замесени деца. Е? — Говори в чашата. — Вече знаеш.

В стаята е тихо. След малко…

— Поднасяш ме.

— Погледни през прозореца, сам ще се увериш. Чака в колата. Тъмносиня „Сиера“…

Той изсумтява недоверчиво.

— Мамка му! Не е смешно, Ема.

Ема оставя празната чаша върху плота и издишва бавно.

— Знам, че не е. Положението по никакъв начин не би могло да се определи като „смешно“. — Тя се обръща и го поглежда. — Казах ти, Йън, не излизам с никого. Не съм влюбена в никого и не искам да бъда. Искам просто да ме оставят на мира…

— Имам теория! — гордо обявява той.

— Каква теория?

— Знам кой е.

— Кажи ми тогава. Шерлок? — въздъхва тя.

— Декстър! — победоносно възкликва той.

— О, божичко…

Тя пресушава чашата.

— Прав съм, нали?

Тя се засмива горчиво.

— Божичко, де да беше…

— Какво означава това?

— Нищо. Йън, както добре знаеш, не съм разговаряла с Декстър от месеци…

— Така твърдиш!

— Държиш се нелепо, Йън. Какво си мислиш? Че сме били тайни любовници?

— Така сочат доказателствата.

— Доказателства? Какви доказателства?

И за пръв път Йън придобива гузно изражение.

— Бележниците ти.

Секундите текат. Тя отмества чашата си встрани, и не се изкуши да я хвърли.

— Чел си бележниците ми?

— Надникнах. Веднъж-дваж. През годините.

— Кучи син!

— Поемките, вълшебните дни в Гърция, копнежът, страстта…

— Как смееш! Как смееш да си пъхаш носа!

— Та ти не ги криеше! Какво очакваш!

— Очаквах, че мога да ти имам доверие, и очаквах да проявиш достойнство…

— Както и да е… не ми трябваше да ги чета, беше си очевидно, че между вас…

— Търпението ми се изчерпа, Йън! Месец след месец хленчиш, разхождаш се с унила физиономия и обикаляш като бито куче. Ако още веднъж се появиш изневиделица и започнеш да ровиш из чекмеджетата ми, кълна се, ще извикам проклетата полиция!

— Добре! Хайде! Обади се! — Той пристъпва към нея, а разперените му длани запълват тясната стая. — Този апартамент е и мой, забрави ли?

— Нима? Как така? Нито веднъж не си плащал ипотеката! Аз я плащах! Нищичко не си направил. Само се оплакваше.

— Не е вярно.

— И си харчеше парите за глупави видеокасети и полуфабрикати…

— Помагах. Когато можех…

— Е, крайно недостатъчно! Божичко, мразя този апартамент, мразя живота си тук. Ако не се изнеса, ще полудея.

— Но това беше домът ни! — възразява отчаяно той.

— Не бях щастлива, Йън, нито за секунда. Не разбираш ли? Аз просто… попаднах тук. Ти също. Сигурно го усещаш.

За пръв път я вижда такава, за пръв път я чува да говори така. Стъписан, ококорил очи като уплашено дете, той тръгва несигурно към нея.

— Успокой се! — Улавя я за ръката. — Недей така…

— Махни се от мен, Йън! Не се шегувам! Просто се махни!

Крещят си и тя си мисли: „За бога, като онези смахнати съпрузи сме, които огласят блоковете нощем“. Някъде някой се пита дали да се обади в полицията. Как стигнаха дотук?

— Махай се! — вика тя, а той се опитва отчаяно да я прегърне. — Върни ми ключовете и изчезвай! Не искам да те виждам повече!

И после, съвсем ненадейно, те се разплакват и се стоварват на пода в тесния коридор на апартамента, който купиха, изпълнени с толкова надежди. Ръката на Йън покрива лицето му и той се мъчи да си поеме дъх и да проговори.

— Не издържам… Защо ми се случва всичко това… Какъв ад! В ада съм, Ем!

— Знам. Съжалявам.

Тя го прегръща през рамо.

— Защо не можеш да ме заобичаш? Да се влюбиш в мен? Влюби се за малко, нали? В началото.

— Разбира се.

— Не може ли да се повтори?

— О, Йън… Опитвах се. Не мога. Съжалявам, ужасно съжалявам.

След известно време те лежат един до друг върху на същото място, сякаш са залепени. Главата й е върху рамото му, ръката — върху гърдите му. Усеща мириса му, топлия, уютен аромат на тялото му, с който е свикнала. Накрая той казва:

— Трябва да тръгвам.

— Трябва.

Извърнал зачервеното си, подпухнало лице, Йън сяда и кимва към листовете, бележниците и снимките, разхвърляни по пода на спалнята.

— Знаеш ли кое ме натъжава?

— Кое?

— Че нямаме повече снимки. Ние двамата имам предвид. Има хиляди с теб и Декстър и почти никакви с мен и теб. Не отскоро поне. Все едно сме се отказали да се снимаме.

— Нямахме приличен фотоапарат — отвръща несигурно тя, но той решава да не спори.

— Съжалявам, че… тършувах из вещите ти. Напълно неприемлива постъпка.

— Няма нищо. Просто недей повече.

— Някои разкази са много добри, между другото.

— Благодаря. Макар да не бяха предназначени за читатели.

— Какъв е смисълът? Някой ден ще ги покажеш някому. Ще ги публикуваш.

— Може би. Някой ден.

— Не стиховете. Не им показвай стиховете, а разказите. Те са хубави. Пишеш добре. Умна си.

— Благодаря, Йън.

Лицето му помръква.

— Не беше толкова зле, нали? Животът с мен?

— Беше страхотно. Просто си го изкарвам на теб, това е.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Няма нищо за разказване.

— Тогава?

— Тогава?

Тя се усмихва. Той застава пред вратата, стискал дръжката с една ръка, неспособен да си тръгне.

— Едно последно нещо.

— Да?

— Не излизаш с него, нали? С Декстър. Развил съм параноя.

Тя въздъхва и поклаща глава.

— Йън, кълна се в живота си. Не излизам с Декстър.

— Защото прочетох във вестниците, че се е разделил с приятелката си, и си помислих, че след като скъсахме и той също е свободен…

— Не съм се виждала с Декстър от… божичко… векове.

— Но случвало ли се е нещо? Докато бяхме заедно? Между теб и Декстър? Зад гърба ми? Понеже не мога да понеса мисълта…

— Йън! Нищо не се е случвало между мен и Декстър — казва тя, надявайки се да си тръгне, без да зададе следващия въпрос.

— Но искало ли ти се е?

Да. Понякога. Често.

— Не. Никога. Бяхме просто приятели, това е.

— Добре. Добре. — Той я поглежда и се опитва да се усмихне. — Много ми липсваш, Ем.

— Знам.

Той поставя ръка върху стомаха си.

— Поболях се.

— Ще премине.

— Наистина ли? Защото ми се струва, че полудявам.

— Знам. Но не мога да ти помогна, Йън.

— Винаги би могла… да размислиш.

— Не мога. Няма. Съжалявам.

— Добре. — Той свива рамене и се усмихва със стиснати устни а ла Стан Лоръл. — Все пак трябваше да попитам.

— Предполагам.

— И все още смятам, че си ненадмината.

Тя се усмихва, защото той иска да се усмихне.

— Не, ти си ненадминат, Йън.

— Е, няма да споря! — Той въздъхва безпомощно и се пресяга към вратата. — Добре. Предай поздрави на госпожа Морли. Доскоро.

— Доскоро.

— Чао.

— Чао.

Той се обръща, отваря рязко вратата и отскача назад все едно го е блъснала по лицето. Ема се засмива дежурно, Йън поема дълбоко дъх и си тръгва. Тя остава на пода още минута, после става бързо и с възобновена решимост грабва ключовете си и излиза.

Посреща я кварталната шумотевица в лятната вечер — викове и крясъци, отекващи по стените на сградите. Прекосява предния двор. Къде са купищата ексцентрични приятели, които да й протегнат ръка в трудния момент? Не трябваше ли да седи сега на меко канапе с шестима-седмина остроумни столичани? Нали това е градският живот? Но те или живеят на два часа път оттук, или са със семействата и любовниците си и слава Богу, вместо тях наблизо има магазин с потискащ, обезкуражаващ надпис: „ЗАКЪДЕ БЕЗ ПИТИЕ“.

Хлапета със заплашителен вид обикалят край входа, но тя се чувства безстрашна и си пробива път през множеството с поглед, вперен право напред. Избира възможно най-безобидната бутилка вино и се нарежда на опашката. По лицето на мъжа пред нея е татуирана паяжина и докато го чака да отброи достатъчно жълти монети за два литра силен сайдер, тя забелязва шампанското, заключено в стъклена витрина. Прашно е — като реликва от невъобразимо луксозно минало.

— И това шампанско, моля — казва.

Касиерът я поглежда подозрително, но тя му показва банкнотите, които стиска здраво в ръка.

— Празник, а?

— Точно така. Голям празник. — После я озарява идея: — И пакет „Марлборо“.

Излиза от магазина, попеела прозрачното найлоново пликче с бутилките, блъскащи се в крака й, и трескаво пъхва в устата си цигара, сякаш взема противоотрова. В същия миг чува глас.

— Госпожице Морли?

Озърта се гузно.

— Госпожице Морли? Тук съм!

Размахала дълги крака, към нея върви Соня Ричардс — протежето й, нейният проект. Кльощавото попрегърбено момиче, което изигра ролята на Хитреца, се е променило и сега е ослепително — високо, с пригладена назад коса, самоуверено. Ема се вижда ясно през погледа на Соня Ричардс — привела рамене, със зачервени очи, захапала цигара, на прага на „ЗАКЪДЕ БЕЗ ПИТИЕ“. Образец за подражание, вдъхновяваща фигура. Скрива нелепо запалената цигара зад гърба си.

— Как сте, госпожице?

Сега Соня изглежда малко неспокойна, озърта се наляво и надясно, сякаш съжалява за срещата.

— Страхотно! Страхотно? А ти, Соня?

— Добре съм, госпожице.

— Как е в колежа? Всичко наред ли е?

— Да, много добре.

— Само шестици, нали?

Соня поглежда крадешком към найлоновия плик с подрънкващи бутилки и към дима, виеш се зад гърба на Ема.

— Догодина и университет?

— Нотингам, надявам се. Ако се представя добре на изпитите.

— Ще се представиш. Сигурна съм.

— Благодарение на вас — казва Соня, но не особено убедено.

Настава тишина. Ема отчаяно вдига бутилките с едната ръка, а пакета цигари — с другата — и ги разклаща.

— СЕДМИЧЕН ПАЗАР! — казва.

Соня изглежда смутена.

— Е. Аз трябва да тръгвам.

— Радвам се, че те видях, Соня. И успех! Искрено ти го желая.

Но Соня вече се отдалечава, без да се обръща назад, и Ема — учителката от типа „carpe diem“ — я проследява как изчезва от погледа й.

По-късно през нощта се случва нещо странно. В просъница, легнала на канапето пред включения телевизор, я събужда гласът на Декстър Мейхю. Не разбира какво точно й казва — нещо за единични стрелци, за варианти с няколко играчи и за нонстоп екшън. Объркана и разтревожена тя се насилва да отвори очи и той застава точно пред нея.

Ема се изправя нестабилно и се усмихва. И преди е гледала програмата. „Геймър“ е късно телевизионно предаване за горещи новини и мнения за най-популярните компютърни игри. Декорът е осветена в червено пещера от полиестерни камъни, сякаш компютърните игри са своето рода чистилище, в което хлапета с пепеляви лица седят прегърбени пред огромен екран, а Декстър Мейхю ги окуражава да натискат бутоните и да стрелят по-бързо, по-бързо, още по-бързо.

Така наречените турнири се редуват със сериозни анализи — Декстър и жена с оранжева коса обсъждат новите игри на пазара. Навярно заради миниатюрния телевизор на Ема, но той й се струва понапълнял, със сивкава кожа. Нищо чудно да е заради миниатюрния екран, но нещо се губи. Самонадеяният мъж от спомените й е изчезнал. Говори за „Дюн I“ и изглежда несигурен, дори малко смутен. Въпреки това я залива вълна от обич към Декстър Мейхю. От осем години всеки ден, всеки ден мисли за него. Липсва й и иска да си го върне. „Искам най-добрия си приятел — мисли си тя, — защото без него нищо не е добро и нищо не е както трябва. Ще му се обадя“, казва си и заспива.

Утре. Още сутринта. Ще му се обадя.

Единайсета главаДве срещи

Вторник, 15 юли 1997

Сохо и Саут Банк

— Е, лошата новина е, че наистина свалят „Геймър“ от програмата.

— Нима? Наистина?

— Да.

— Добре. Ясно. Добре. Обясниха ли защо?

— Не, Декси, просто не смятат, че нощната аудитория се е запалила особено по пикантната романтика на компютърните игри. Мислят, че не са улучили подходящите съставки, и прекратяват програмата.

— Разбирам.

— И започват наново с друг водещ.

— И друго име?

— Не, името остава.

— Аха. Значи програмата ще е същата.

— С много съществени промени.

— Но продължава да се нарича „Геймър“?

— Да.

— Същото студио, същият формат и така нататък?

— Горе-долу.

— Но с друг водещ.

— Да. Друг водещ.

— Кой?

— Не знам. Но няма да си ти.

— Не ти ли казаха кой?

— Казаха „по-млад“. Някой по-млад, търсят младеж. Това е.

— С други думи… съм уволнен?

— Е, предполагам, че може да се тълкува и другояче, просто са решили да сменят посоката. Да се отдалечат от теб.

— Добре. Ясно. А каква е добрата новина?

— Моля?

— Нали каза „лошата новина е, че свалят «Геймър» от програмата“. Каква е добрата новина?

— Това е всичко. Нямам други новини.

Точно в същия момент, на по-малко от две мили от другата страна на Темза, Ема Морли стои в издигащия се асансьор със старата си приятелка Стефани Шоу.

— Ще се повторя, но не забравяй — главното е да не се уплашиш.

— Защо да се плаша?

— Тя е легенда, Ем, в издателската сфера. Прочута е.

— Прочута? С какво?

— Че… че е забележителна личност. — Макар да са сами в асансьора, Стефани Шоу снишава глас до едва доловим шепот. — Прекрасен редактор е, просто е малко… ексцентрична.

Изкачват останалите двайсет етажа в мълчание. Стефани Шоу изглежда елегантна и дребничка в колосана бяла блуза — не, не блуза, шемизета — плътно прилепналата черна пола и спретнат кок. Цяла вечност я дели от навъсеното готическо създание, което на лекциите седеше до нея, и Ема с изненада установява, че изпитва боязън от старите си познайница, от деловото й, сериозно изражение. Стефани Шоу сигурно бе уволнявала колеги. Сигурно нарежа например: „фотокопирай ми го, моля!“. Ако Ема кажеше нещо подобно в училището, щяха да й се изсмеят в лицето. Тя стои в асансьора, кръстосала ръце, и внезапно я напушва смях. Все едно играят на „Офиси“.

Вратите се отварят на трийсетия етаж — обширно пространство без преградни стени, с високи матови прозорци и изглед към Темза и Ламбърт. Когато пристигна в Лондон, Ема започна да пише оптимистични импровизирани писма до издатели. Представяше си как побелели секретарки с очила като полумесеци отварят пликовете с ножове за хартия от слонова кост в претрупани с овехтели мебели стари имения. Но тук атмосферата е модерна, светла и младежка, истински образец на съвременно работно място. Вдъхват и увереност само купчините книги, осеяли пода и масите, огромни надвиснали кули от книги, на пръв поглед разхвърляни съвсем безразборно. Стефани крачи напред, Ема я следва и над стените от книги надзъртат лица и оглеждат новодошлата, която се опитва да си свали сакото в движение.

— Е, не мога да гарантирам, че го е прочела докрай или че изобщо го е прочела, но поиска среща с теб, а това е страхотно, Ем, наистина страхотно.

— Оценявам го, Стефани.

— Довери ми се, Ем, написаното е добро. Ако не беше, нямаше да й го дам. Не е в мой интерес да й пробутвам безсмислици.

Беше училищна история, любовна всъщност, за по-големи деца. Действието се развиваше в гимназия в Лийдс. Реалистичният, неподправен сюжет се въртеше около училищна постановка на „Оливър“ и се водеше от името на Джули Крискол — безотговорно момиче с остър език, изпълняващо ролята на Хитреца. Към текста имаше и илюстрации — небрежни скици, карикатури и саркастични балончета с реплики като в дневник на гимназистка.

Беше изпратила двайсет хиляди думи и бе чакала търпеливо, докато получи откази от всички издатели — пълен комплект. „Неподходящо за нас, съжаляваме, че не сме полезни, надяваме се да успеете другаде“, и прочее. Единствено мъглявостта на всичките тези откази й вдъхваше оптимизъм — очевидно не четяха много внимателно ръкописа, отхвърляха го със стандартно писмо. От всичко написано и недописано, това беше първото, което не поиска да смачка, след като го прочете. Знаеше, че е успяла. Очевидно трябваше да прибегне до ходатайство.

Имаше влиятелни познайници от колежа, но се бе зарекла никога да не моли за услуги; да дърпа за ръкава по-преуспелите си връстници беше все едно да иска пари от приятел. Но вече бе напълнила цяла папка с откази и както майка й не спираше да й напомня, не ставаше по-млада. По време на една обедна почивка седна в празна класна стая, пое дълбоко дъх и се обади на Стефани Шоу. Не бяха се чували от три години, но поне се харесваха искрено и след като си побъбриха приятно, тя попита: „Ще прочетеш ли нещо? Аз го написах. Няколко глави и схематично представяне на глупава книжка за тийнейджъри. Става дума за училищен мюзикъл“.

И ето я сега, на истинска среща с издател, с истински издател. Ръцете й треперят от много кафе, призлява й от притеснение и положението й никак не се подобрява от факта, че се бе наложило да се измъкне от училището. Днес се провежда жизненоважно събрание, последното преди ваканцията. Като непослушен ученик тя се събуди тази сутрин, запуши си носа с пръсти, обади се на секретарката и с хриплив глас обясни, че е пипнала грип. В отговор телефонната линия излъчи категорично съмнение. Нямаше да й се размине и кавгата с господин Годалминг. Фил щеше да се разяри.

Сега обаче няма време за безпокойства, понеже са пред ъгловия офис — стъклен куб прескъпо търговско пространство, в който различава застанала гърбом, тънка като тръстика женска фигура, а отвъд нея — стъписваща панорама от катедралата „Свети Павел“ чак до Парламента.

Стефани посочва нисък стол до вратата.

— Почакай тук. После се отбий при мен. Да ми разкажеш как е минало. И помни — не се страхувай…

— Обясниха ли защо? Защо ме уволняват?

— Не.

— Хайде, Арън, кажи ми.

— Е, точният израз беше, точният израз беше, че си малко стил „1989“.

— Олеле. Олеле. Добре. Ясно. Майната им.

— Точно така. И аз това казах.

— Нима?

— Казах им, че ме съм останал много доволен.

— Е, и какво ново на хоризонта?

— Нищо.

— Нищо?

— Има едно предаване… Бой между роботи и някой представя роботите…

— Защо се бият роботите?

— Кой знае? Заложено е в природата им, предполагам. Агресивни роботи.

— Не мисля…

— Добре… Автомобилно шоу в „Хора и мотори“?

— Сателитният канал?

— Сателитните и кабелните телевизии са бъдещето, Декс.

— Ами ефирните?

— Там цари затишие.

— Не и за Суки Медоус, нито за Тоби Мъри. Включа ли телевизора, виждам все проклетия Тоби Мъри.

— Телевизията е мода, Декс. Той е на мода сега. Преди беше ти, сега е негов ред.

— Бях краткотрайна мода?

— Не си краткотрайна мода. Искам да кажа, че всеки преживява възходи и сривове. Смятам, че трябва да обмислиш смяна на посоката. Трябва да променим мнението на хората за теб. Репутацията ти.

— Чакай… чакай… каква репутация?

Ема седи в ниския кожен стол и чакали, чака, наблюдава офиса в действие и позорничко завижда на този корпоративен свят и на елегантните млади професионалисти, които го обитават. Лека ревност, това е. Този офис не се отличава с нищо специално или забележително, но сравнен с гимназията на Кромуел Роуд, определено е футуристичен — пълна противоположност на учителската стая с чаши с кафеникави петна, продрани мебели, начумерени дежурни и всеобща атмосфера на разочарование и недоволство. И разбира се, децата са страхотни, някои от тях — понякога, но сблъсъците напоследък стават по-чести и по-сериозни. За пръв път чува да й казват „Говори ми на шапката“ и намира това отношение за трудно оборимо. Или пък губи нишката, липсва и мотивация, енергия. Положението с директора също никак не я улеснява.

Ако животът й беше поел в друга посока? Ако бе упорствала с писмата до издатели, когато беше на двайсет и две? Дали тогава Ема, а не Стефани Шоу щеше да хапва вегетариански сандвичи в прилепнала пола? От известно време живее с убеждението, че назрява промяна, дори само защото трябва да настъпи промяна, и може би е това, може би тази среща е новото начало. Стомахът й се свива очаквателно за пореден път, когато личната асистентка оставя слушалката на телефона и приближава. Марша ще я приеме. Ема се изправя, приглажда си полата, защото така е виждала да правят по телевизията, и влиза в стъкления куб.

Марша — госпожица Франкоум? — е висока и импозантна, с остри черти, придаващи й вид на морски хищник. В началото на четирийсетте, с късо подстригана и вчесана напред в съветски стил коса, с дрезгав и властен глас. Тя става и протяга ръка.

— О, сигурно сте дванайсет и половина.

Ема отвръща треперливо, че „да, точно така, дванайсет и половина“, макар, строго погледнато, срещата да бе насрочена за дванайсет и четвърт.

— Selzen Sie, bille hin — казва Марша, незнайно защо. Немски? Откъде се взе? Е, както и да е, най-добре да се включи в играта.

— Danke — отговаря отново Ема с тъничък гласец, озърта се, сяда на канапето и оглежда стаята — награди по полиците, корици на книги в рамка, сувенири, свидетелстващи за блестяща кариера. Обзема я усещането, че не трябва да е тук, че мястото й не е тук, че губи времето на тази вдъхваща страхопочитание жена. Тя публикува книги, истински книги, които хората купуват и четат. Марша определено не я улеснява. В натежалата от тишина атмосфера тя спуска щорите и ги наглася така, че кабинетът потъна в полумрак. Седят в тъмнината и Ема се чувства като на разпит.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Невероятно заета съм, едва успях да ви вмъкна. Но не искам да прибързвам. В подобни случаи е належащо да се вземе правилното решение, нали!

— Жизненоважно. Абсолютно.

— Кажете ми откога работите с деца?

— Хмм… да видим… от 1993-та — около пет години.

Марша се привежда трескаво напред.

— А приятно ли ви е?

— Да. През повечето време поне. — Ема усеща, че се държи малко резервирано, твърде формално. — Когато не ме ядосват.

— Децата ви ядосват?

— Понякога са истински нехранимайковци. Честно!

— Нима?

— Да. Предизвикателни, подмолни…

Марша се наежва и сяда зад бюрото.

— И как въдворявате дисциплина?

— О, нищо особено — замерям ги със столове! Шегувам се! Обичайните мерки — карам ги да излязат от стаята и прочее.

— Разбирам, разбирам.

Марша не казва нищо повече, но излъчва дълбоко неодобрение. Очите й се стрелват към листовете върху бюрото й и Ема се пита кога най-сетне ще подхванат същинската тема.

— Е — обажда се Марша, — английският ви е по-добър, отколкото очаквах.

— Моля?

— Искам да кажа… говорите го съвсем свободно. Все едно цял живот сте прекарали в Англия.

— Е… така си е.

Марша я поглежда раздразнено.

— Не и според автобиографията ви.

— Моля?

— В биографията ви пише, че сте германка!

Ема се пита как да реагира? Да се престори на германка? Не става. Не владее немски.

— Не, аз определено съм англичанка.

И каква биография? Не е изпращала биография.

Марша клати глава.

— Съжалявам, явно е станала някаква грешка. Вие сте срещата ми в дванайсет и половина, нали?

— Да! Така мисля. Не съм ли?

— Бавачката? Кандидатствате за тази длъжност?

— Имам лоша репутация?

— Донякъде. В медийните среди.

— Каква по-точно?

— Че… си малко ненадежден, това е.

— Ненадежден?

— Непрофесионален.

— В какво отношение?

— В алкохолно отношение. Че се появяваш пиян в студиото.

— Хей, никога…

— И си арогантен. Хората те смятат за арогантен.

— Арогантен? Аз съм самоуверен, не съм арогантен.

— Хей, просто ти казвам какво мислят другите, Декс!

— Другите? Кои са тези „други“?

— Хората, с които си работил…

— Нима? Божичко…

— Ако смяташ, че имаш някакъв проблем…

— Какъвто нямам…

— … сега е моментът да го преодолееш.

— Но аз нямам проблем.

— Е, тогава всичко е наред. Междувременно те съветвам и да внимаваш колко харчиш. Поне за няколко месеца.

— Ема, толкова съжалявам…

Тя крачи към асансьора, смутена и със зачервени очи. Марша я следва плътно, а Стефани върви след Марша. От офисите надничат глави и оглеждат процесията. „Това ще й е за урок — мислят си сигурно, — да не лети из облаците“.

— Много съжалявам, че ви изгубих времето — казва любезно Марша. — Някой трябваше да се обади да отложи…

— Няма проблем… — промърморва Ема.

— Не ще и дума, че ще поискам обяснение от асистентката. Сигурна ли сте, че не сте получили съобщението? Мразя да отменям срещи, но просто не успях да прочета материала. Бих го прегледала и сега, но горката стара Хелга чака в съвещателната зала…

— Разбирам, разбирам…

— Стефани ме увери, че сте изключително талантлива. Очаквам с нетърпение да прочета работата ви…

Стигат до асансьора и Ема натиска бутона с все сили.

— Да, добре…

— Ако не друго, от това поне ще излезе забавна история.

Забавна история? Натиска отново бутона, все едно избожда око. Не иска забавни истории, иска промяна, прелом, не анекдоти. Животът й е изтъкан от анекдоти, безкрайна огърлица от противните копеленца, сега мечтае поне веднъж нищо да не се обърква. Иска успех или поне надежда за успех.

— Опасявам се, че следващата седмица е невъзможно, понеже излизам в отпуска. Тоест няма да уточняваме срещата отсега. Но обещавам да е преди края на лятото.

Преди крия на лятото? Месеците ще се нижат без никаква промяна. Натиска още веднъж бутона на асансьора и не отговаря нищо — обиден тийнейджър, който ги кара да страдат. Те чакат. Марша очевидно не се впечатлява и я оглежда с острите си сини очи.

— Кажи ми, Ема, с какво се занимаваш в момента?

— Преподавам английски. В гимназията в Лейтънстоун.

— Сигурно е много отговорно и изморително. Откъде намираш време за писане?

— Вечер. През почивните дни. Рано сутрин понякога.

Марша приспива очи.

— Явно влагаш много желание.

— Това е единственото нещо, което искам да правя.

Ема се изненадва. Не само от искрения си тон, но и от прозрението колко верен е отговорът. Асансьорът се отваря зад гърба й и тя поглежда през рамо вече с надежда да остане.

Марша протяга ръка.

— Е, довиждане, госпожице Морли. Очаквам с нетърпение следващата ни среща.

Ема улавя дългите й пръсти.

— А аз се надявам да си намерите бавачка.

— И аз се надявам. Последната беше истинска психопатка. Не искате ли да опитате? Сигурно не, но предполагам, че ще ви се удава.

Марша се усмихва и Ема се усмихва в отговор, а зад Марша Стефани ту хапе долната си устна, ту оформя безмълвно „съжалявам, съжалявам“ и сочи миниатюрният телефон: „Обади се!“.

Вратите на асансьора се затварят и Ема се обляга на стената. Спускайки се трийсет етажа надолу, усеща как вълнението в стомаха и се превръща в буца горчиво разочарование. В три сутринта, неспособна да заспи, тя си представяше как новата й издателка я кани на импровизиран обяд. Представяше си как отпива резливо бяло вино в Оксо Тауър и омайва събеседничката си със забавни истории от училищния живот, но ето я сега — изхвърлена на Южния бряг след по-малко от двайсет и пет минути.

През май беше празнувала тук изборните резултати, но сега еуфорията е отшумяла. Понеже заяви, че е болна от грип, няма как да отиде на събранието. Чувства как и тук тлеят разпри, обвинения, подли забележки. За да си проясни ума, решава да се поразходи и тръгва към Тауър Бридж.

Но дори Темза не успява да я разведри. Тази част от Южния бряг е в процес на възобновяване — хаос от скелета и брезент, сред който Пауър Стейшън се издига сива и потискаща в летния ден. Ема е гладна, но няма къде и с кого да похапне. Телефонът й иззвънява, тя започва да тършува из чантата си с надеждата разговорът да я поразсее и твърде късно осъзнава кой се обажда.

— Така значи! Грип, а? — казва директорът.

Тя въздъхва.

— Да.

— И си на легло, предполагам… Всъщност не ми изглежда така, май по-скоро се наслаждаваш на слънцето.

— Фил, моля те, не ми създавай неприятности.

— О, не, госпожице Морли, не може така. Да прекратиш връзката ни и същевременно да очакваш снизходително отношение… — С този глас й говори от месеци, официозно, монотонно и злобно, и тя се разгневява при мисълта за капаните, които непрекъснато си поставя сама. — Щом искаш отношенията ни да са чисто професионални, така да бъде! И затова настоявам да ми обясниш защо пропускаш жизненоважното ни събрание днес?

— Недей, Фил. Не съм в настроение.

— Защото не ми се иска да налагам дисциплинарни наказания, Ема…

Тя отдалечава телефона от ухото си, за да заглуши сърдития глас на директора. Вече грамаден и старомоден, този телефон й е любовен подарък от него, за да „чува гласа й, когато му домъчнее“. За бога, дори правиха телефонен секс по него. Той поне правеше…

— Беше изрично уведомена, че събранието е задължително. Срокът още не е приключил…

В миг тя си представя колко приятно ще е усещането да захвърли проклетото нещо в Темза, да проследи как се забива във водата като тухла. Но първо трябва да извади СИМ картата, което някак си ще помрачи символиката, а и драматичните жестове са за филмите и телевизията. Освен това не може да си позволи да купи друг.

Не и сега, когато напуска работа.

— Фил?

— Да се придържаме към господин Годалминг, ако обичаш.

— Добре. Господин Годалминг?

— Да, госпожице Морли?

— Напускам.

Той се засмива с влудяващия си престорен смях. Вижда го като на длан как клати бавно глава.

— Ема, не можеш да напуснеш.

— Мога и го правя. И още нещо, господин Годалминг?

— Да, Ема?

Ругатнята се оформя върху устните й, но тя не успява да я изрече. Произнася безмълвно и с наслада думите, изключва телефона, пуска го в чантата си и зашеметена от въодушевление и страх за бъдещето, продължава на изток по брега на Темза.

— Съжалявам, че не мога да те заведа на обяд, но имам среща с друг клиент…

— Няма проблем, благодаря, Арън.

— Може би следващият път, Декси. Какво има? Звучиш потиснат, приятелю.

— Не, нищо. Просто съм малко разтревожен.

— Защо?

— Е, знаеш. За бъдещето… За кариерата ми. Не го очаквах.

— То винаги е неочаквано, нали? Бъдещето? Затова е и толкова ВЪЛНУВАЩО! Хей! Я чакай! Имам теория за теб, приятелю. Искаш ли да я чуеш?

— Казвай.

— Хората те обичат, Декс, наистина. Проблемът е, че те обичат цинично, иронично, „обичам-да-го-мразя“, нещо такова. Трябва да накараме някого да те заобича искрено…

Дванайсета главаДа кажеш „Обичам те“

Сряда, 15 юли 1998

Чичестър, Съсекс

После, без да разбира напълно как се е случило, Декстър открива, че е влюбен, и внезапно животът му потича безметежно.

Силви Коуп. Тя се казва Силви Коуп, красиво име, и попитат ли го как изглежда, той подсвирква и казва: „Страхотно… страхотно… просто удивително!“. Красива е, разбира се, но по-различна от другите — не е вулканичен магнит за момчета като Суки Медоус, нито е манекенски красива като Наоми, Ингрид или Йоланда. Силви излъчва изящна, класическа красота. В предишното си телевизионно амплоа би я нарекъл „аристократична“, дори „съвършено аристократична“. С дълга права светла коса, разделена на път точно по средата, с дребни, чисти черти и бледо сърцевидно лице, тя му напомня жена от картина, чието име не помни, средновековна картина на жена с цветя в косите. Такава е Силви Коуп — жена, на която би й отивало да прегърне еднорог. Висока и стройна, малко аскетична, често доста сериозна, с лице, което не движи много-много, освен да се понамръщи или да прибели очи при поредната му глупост; Силви е съвършена и изисква съвършенство.

Ушите й стърчат съвсем леко и сияят като корали, когато светлината пада откъм гърба й. На същата светлина се забелязва и фин мъх по скулите и по челото й. В други, по-лекомислени времена Декстър би сметнал тези особености — розовите уши, косматото чело — за отблъскващи, но сега тя седи срещу него на масата върху английската морава в разгара на лятото, по небето прелитат лястовички, а свещите хвърлят отблясъци по лицето и, сякаш я е нарисувал онзи художник… художникът със свещите… Декстър я гледа и я намира за напълно хипнотична. Тя му се усмихва и той решава, че моментът е назрял. Тази вечер ще й каже, че я обича. Никога не го е казвал преди, никога трезвен и никога с умисъл. Казвал е „мамка му, колко те обичам“, но това е различно и той усеща, че е време да изрече думите в най-чистата им форма. Планът дотолкова обсебва вниманието му, че за миг изпуска нишката на разговора.

— Та с какво точно се занимаваш, Декстър? — пита майката на Силви откъм далечния край на масата. Хелън Коуп, дребна като птичка и в дискретен бежов кашмир.

Декстър продължава да се взира нямо в Силви, която вдига предупредително вежди.

— Декстър?

— Ммм?

— Мама ти зададе въпрос.

— Съжалявам, отнесъл съм се.

— Той е телевизионен водещ — отговаря Сам, един от братята близнаци на Силви. Деветнайсетгодишен, с гръб на професионален гребец, Сам е едро, самодоволно нацистче. Досущ като брат си Мъри.

— Е или беше? Още ли си в телевизията? — ухилва се Мъри и те тръсват огледално русите си бретони. Спортисти, с чиста кожа, синеоки, сякаш отгледани в лаборатория.

— Мама не питаше теб, Мъри — срязва го Силви.

— Е, все още съм водещ. Донякъде — казва Декстър и си мисли: „Ще ви спипам, кучи синчета“. И преди са се виждали — Декстър и близнаците. В Лондон. С подсмихване и намигване показваха, че не харесват новия приятел на сестра си и смятат, че тя заслужава нещо по-добро. Семейство Коуп са победители с главна буква и допускат до себе си само победители с главна буква. Декстър е просто хубавец с попреминала слава, позьор без перспектива. На масата се възцарява мълчание. Трябва ли да каже нещо?

— Съжалявам, какъв беше въпросът? — пита Декстър, разсеял се за момент, но решен да се върне на гребена на вълната.

— Попитах с какво се занимаваш сега? Какво работиш? — повтаря майката на Силви търпеливо, без да оставя ни най-малко съмнение, че провежда интервю за поста „приятел на Силви“.

— Е, разработвам няколко нови телевизионни предавания. Чакаме одобрение за излъчване.

— Какви са тези предавания?

— Едното е за лондонския нощен живот, нещо като „какво-се-мъти-в-столицата“, а другото е спортно. За екстремни спортове.

— Екстремни спортове? Какво означава това?

— Хмм… планинско колоездене, сноуборд, скейтборд…

— А ти пробвал ли си някой екстремен спорт? — ухилва се Мъри.

— Карам скейтборд понякога — оправдава се Декстър и забелязва, че в отсрещния край на масата Сам е натъпкал салфетката си в устата.

— Виждали ли сме те по Би Би Си? — пита Лайънъл, бащата. Представителен, закръглен, самодоволен и все още странно рус пред прага на шестдесетте.

— Едва ли. Предаванията се излъчваха късно нощем, опасявам се. — „Късно нощем, опасявам се. Понякога карам скейтборд“. За бога, защо говори така? В обкръжението на семейство Коуп нещо го подтиква да се държи като участник в историческа драма. Излъчват се в тъмна доба, опасявам се. Но е готов на всякакви жертви…

Сега Мъри, другият близнак — или пък Сам? — вметва с пълна със салата уста:

— Попадали сме на онова шоу, „с размах“. Ругатни и пеперудки, дето танцуват в клетки. Не ти харесваше, че го гледаме, мамо, не помниш ли?

— Божичко, онова ли? — намръщва се госпожа Коуп, Хелън. — Помня го. Смътно.

— Ненавиждаше го — казва Мъри или Сам.

— Крещеше ни да го изключим — казва другият — „Изключете го! Ще ви повреди мозъците!“.

— Интересно, така казваше и майка ми — обажда се Декстър, но никой не подема забележката и той се пресяга към бутилката с вино.

— Ти си бил, значи! — казва Лайънъл, бащата на Силви с вдигнати вежди, сякаш джентълменът на трапезата му се е оказал мерзавец.

— Е, не беше чак толкова зле. Аз интервюирах музикалните групи и кинозвездите.

Пита се дали „музикалните групи и кинозвездите“ не звучи твърде помпозно, но няма шанс да размисли дълго — близнаците са нащрек, готови да го застрелят.

— И сега ли се виждаш с много кинозвезди? — казва единият с престорено възхищение, нахално смахнато арийче.

— Не. Вече не. — Той решава да отговори честно, но без разочарование и самосъжаление. — Това е… минало.

— Декстър скромничи — обажда се Силви. — Непрекъснато получава предложения. Просто подбира внимателно. Истинската му мечта е да продуцира. Има собствена продуцентска компания! — гордо уточнява тя и родителите й кимат одобрително. Бизнесмен, предприемач — това е друго нещо.

Декстър също се усмихва, но всъщност напоследък в живота му е настанало затишие. „Мейхем Ти Ви“ още няма осъществен проект, нито е събудила нечий интерес и засега съществува само под формата на скъпо гравирана хартия. Арън, агентът му, го е изоставил. Няма реклами, нито промоции, нито премиери. Той вече не е гласът на първокласния сайдер, тихомълком го отстраниха от покер клуба и дори момчетата от „Джамирокуай“ вече не му се обаждат. И въпреки всичко, въпреки сушата от професионални възможности, той се чувства добре, защото е влюбен в Силви, в прекрасната Силви, с която се отдават на безметежни кратки ваканции.

Почивните дни обичайно започват на летище „Станстед“, откъдето отлитат за Генуа, Букурещ, Рим или Рейкявик — екскурзии, които Силви организира предварително с прецизността на военен стратег. Смайващо привлекателна урбанистична европейска двойка, те отсядат в закътани бутикови хотели, разхождат се и пазаруват, пазаруват и се разхождат, пият черно кафе в миниатюрни чашки в кафенета на открито, после се заключват в стилната си минималистична спалня в бежово с един-единствен бамбуков филиз във високата ваза.

Когато не разглеждат малки магазинчета в големите европейски градове, прекарват времето си в Западен Лондон с приятелите на Силви — дребнички симпатични момичета със строги лица и техните розовобузи, дебелогъзи приятели, които, като Силви и като приятелките й, работят в сферата на маркетинга, на рекламата или в Ситито. Всъщност те не са му много присърце, тези свръхуверени свръхмомчета. Напомнят му префектите и отговорниците на випуска от гимназията — не неприятни, просто не особено забавни. Няма значение. Не можеш да градиш живота си около забавното, пък и има полза от този не тъй хаотичен, по-подреден начин на съществуване.

Свежестта и пиянството не си съответстват и с изключение на чаша шампанско или вино на вечеря, Силви не близва алкохол. Не пуши, не взема наркотици, не яде червено месо, хляб, рафинирана захар и картофи. И най-важното — не може да търпи пиянството на Декстър. Легендарните му умения да приготвя коктейли не я вълнуват ни най-малко. Смята пиянството за недостойна, немъжествена черта и неведнъж в края на вечерта той се е оказвал сам на масата заради третото мартини. Макар да не го е изричала гласно, тя му е поставила ултиматум — действай разумно, подреди живота си или ще ме изгубиш. В резултат на което напоследък пиянските нощи са намалели значително, както и сутрините, изпълнени със срам и себеомраза. Вече не си ляга с бутилка червено вино до леглото, в случай че ожаднее в просъница, и е благодарен за това. Чувства се като прероден.

Но най-забележителното у Силви е, че той я харесва много повече, отколкото тя — него. Харесва праволинейността, самоувереността и уравновесеността й. Харесва амбицията й — яростна и безпардонна — и вкуса й — скъп и безупречен. Харесва, разбира се, и как изглежда и как изглеждат двамата заедно, но харесва и липсата на всякаква сантименталност. Тя е твърда, блестяща и желана като диамант и за пръв път в живота си той се домогва до някого. На първата им среща — разорително скъп френски ресторант в Челси — той я попита разтревожено дали се забавлява. Отговори му, че се чувства чудесно, но не обича да се смее на публично място, понеже не харесва как смехът се отразява на лицето й. И макар част от него да изтръпна от хлад при тези думи, друга част се възхити от последователността й.

Гостуването — първото в дома на родителите й — е част от дълъг уикенд. Отбиха се за кратко в Чичестър, преди да продължат към вилата под наем в Корнуол, където Силви ще го научи как да кара сърф. Той, разбира се, не можел си позволи дълги почивки, трябва да работи или по-точно — да търси работа. Но въображението му рисува Силви с изопнато, порозовяло от слънцето лице, в бански костюм и с коса, прибрана на тила, и той се предава. Поглежда я сега, за да провери как се представя, и тя му се усмихва насърчително в сиянието на свещта. Справя се прилично засега и си сипва последна чаша вино. Не бива да прекалява. Пред тези хора не бива да губи разсъдък.

След десерта — шербет от ягоди от собствената им градина, който той засипва с похвали — Декстър помага на Силви да отнесе чиниите в къщата — безупречно имение от червени тухли. Влизат в кухнята във викториански провинциален стил и започват да зареждат съдомиялната машина.

— Непрекъснато бъркам братята ти.

— Ето един добър начин да ги запомниш — Сам е злобен, Мъри е подъл.

— Не мисля, че ме харесват.

— Те не харесват никого, освен себе си.

— Май ме смятат за фукльо.

Тя улавя ръката му над кошничката с прибори.

— Има ли значение какво мислят роднините ми за теб?

— Зависи. Има ли значение за теб какво мислят роднините ти за мен?

— Малко, предполагам.

— Е, тогава и за мен е важно — отговаря съвсем искрено той.

Тя застива и го поглежда изпитателно. Освен на смеха на обществени места, Силви не е привърженичка и на показната любвеобилност, на прегръдките и гушкането.

Сексът със Силви напомня оспорвана игра на скуош; причинява му мускулна треска и го оставя със смътното усещане, че е изгубил. Физическият контакт е рядко явление и когато се появява, изниква сякаш изневиделица — ненадейно и ожесточено. Сега тя внезапно стисва врата му с длан и го целува силно, улавя същевременно другата му ръка и я притиска между бедрата си. Той поглежда очите й — широко отворени и напрегнати, и се постарава лицето му да изрази желание, а не болка от забитата в прасците му врата на съдомиялната машина. Чува как семейството влиза в къщата, наглите гласове на близнаците отекват в коридора. Опитва се да се отдръпне, но долната му устна, приклещена здраво между зъбите на Силви, се разтяга комично като на анимационен герой. Той изскимтява, а тя се засмива и пуска устната му, която се прибира като ластик.

— Едва ще дочакам да си легнем — задъхва се Силви, докато той проверява за кръв с опакото на дланта си.

— Ами ако ни чуят родителите ти?

— Няма значение. Вече съм голямо момиче.

Той се пита дали да й го каже сега — че я обича.

— За бога, Декстър, тенджерите не се слагат направо в машината. Първо се изплакват.

Тя тръгва към дневната и го оставя да плакне тенджерите.

Декстър не се плаши лесно, но в това семейство има нещо, нещо самодостатъчно и самодоволно, което го принуждава да е нащрек. Определено не е въпрос на класа; и той е отрасъл в привилегирована среда, макар и по-либерална и бохемска от консервативните тори Коуп. Тревожи го принудата да се доказва като победител. Семейство Коуп са ранобудни птици, планинари, плувци, здрави, енергични, надменни, и той се зарича да не им позволи да го сломят.

Влиза в дневната и Силите на Оста се вторачват в него и замлъкват припряно, сякаш са го обсъждали. Той се усмихва уверено и се отпуска в едно от ниските канапета с дамаска на цветя. Дневната е издържана от начало до край в стил провинциален хотел; дори списанията „Провинциален живот“, „Поглед отвътре“ и „Икономист“ са подредени ветрилообразно върху масичката за кафе. За миг се възцарява тишина. Часовникът тиктака и той обмисля да се пресегне към броя на „Лейди“, когато:

— Сетих се! Да поиграем на „Там ли си, Мориарти“! — обажда се Мъри и семейството започва да кима одобрително, включително Силви.

— Какво е „Там ли си, Мориарти“? — пита Декстър и семейство Коуп дружно поклащат глави, възмутени от невежеството на пришълеца.

— Прекрасна домашна игра! — отговаря Хелън и за пръв път тази вечер изглежда оживена. — Играем я от години!

Междувременно Сам вече свива на руло един брой на „Дейли Телеграф“ и го превръща в дълга твърда пръчка.

— Единият е със завързани очи и държи навит вестник. Двамата коленичат един срещу друг и вторият…

— … който също е със завързани очи — поема щафетата Мъри, ровейки същевременно из чекмеджетата на автоматичното писалище за ролка тиксо. — Онзи с навития вестник казва: „Там ли си, Мориарти?“.

Подхвърля тиксото на Сам.

— А другият отговаря „Да!“ или „Тук съм!“ и после се навежда напред или настрани, за да не го улучат. — Сам донавива вестника като твърда бухалка. — Защото целта е да се ориентираш по звука и да удариш съперника.

— Имаш три опита; пропуснеш ли и трите пъти, оставаш и следващият цели теб — додава Силви, въодушевена от перспективата да се позабавляват във викториански стил. — А ако улучиш, си избираш следващия съперник. Поне ние я играем така.

— Е? — пита Мъри, потупвайки длан с хартиената полицейска палка. — Кой обича екстремните спортове?

Решават Сам да се изправи срещу пришълеца Декстър и — изненада, изненада! — Сам ще е въоръжен с бухалката. Полесражението е големият избелял килим в средата на стаята. Силви разполага Декстър на фронта, застава до него и закрива очите му с голяма бяла кърпа — принцесата оказва благоволение на верния рицар. Той зърва за последно коленичилия срещу него Сам, който, злорадо ухилен иззад превръзката, потупва длан с палката. Декстър усеща непреодолимо желание да победи и да покаже на семейството с кого си има работа.

— Покажи им откъде изгрява слънцето — прошепва Силви.

Горещият й дъх погалва ухото му и той си спомня онзи момент в кухнята, когато ръката му се плъзна между бедрата й. Тя го улавя за лакътя и му помага да коленичи. Противниците застават един срещу друг в тишината като гладиатори върху арена, застлана с персийски килим.

— Играта започва! — обявява Лайънъл като римски император.

— Там ли си Мориарти? — изкикотва се Сам.

— Тук съм! — отговаря Декстър и се привежда назад пъргаво като балерина.

Първият удар го улучва точно под окото и галещото слуха „Пляс!“ отекна в стаята.

— Ох! Олеле! — ахнат зрителите и се заливат от смях.

— Това болеше — обажда се влудяващо Мъри и Декстър усеща горчилката на унижението, но се смее добродушно; със сърдечен, „браво-на-теб“ смях.

— Спипа ме! — признава и разтърква буза, но Сам е надушил кръв и вече пита:

— Там ли си, Мориарти?

— Да.

Преди да успее да мръдне, вторият удар уцелва бедрото му, запраща го на земята и семейството отново избухва в смях, а Сам просъсква тихичко: „даааа“.

— Добър удар, Сами — обажда се майката, горда от момчето си, и Декстър усеща дълбока ненавист към тази проклета глупава игра — налудничав семеен ритуал за взаимно унижение…

— Два от два — злорадства Мъри. — Браво, братле!

„Не казвай «братле», кучи сине“, мисли си Декстър, пламнал от ярост, защото ненавижда да му се надсмиват, камо ли това племе, което очевидно го смята за неудачник, за мамино синче, недостойно да бъде приятел на безценната им Силви.

— Май вече му хванах цаката — подсмихна се той, заложил на чувството за хумор, макар да му се иска да разплеска лицето на Сами с юмруци.

— Готови отново… — казва Мъри пак с онзи гласец.

— … или с тиган, тиган от калена стомана…

— Е, ще бъде три от три според мен…

— … или с ковашки чук, или с боздуган…

— Там ли си, Мориарти? — казва Сам.

— Да! — отвръща Декстър и се сгъва в кръста като нинджа, приведен надолу и надясно.

Третият удар го блъсва нагло по рамото и го поваля назад към масичката за кафе. Краят на бухалката го уцелва толкова безочливо и точно, че той е убеден, че Сам мами. Смъква рязко кърпата, решен да търси справедливост, но вижда Силви, приведена над него, усмихната, усмихната съвсем истински, забравила какво причинява смехът на лицето й.

— Удар! Ненадминат удар! — крещи онзи кучи син Мъри и Декстър се изправя нестабилно на крака с гримаса на доволство. Възнаграждават го със снизходителни аплодисменти.

— Дааа! Дааа! — грачи Сам с оголени зъби и с разкривено розовобузо лице се тупа победоносно по гърдите.

— Повече сполука следващия път! — проточва Хелън, смахнатата римска императорка.

— Ще свикнеш — ръмжи Лайънъл и разярен, Декстър забелязва, че близнаците се поздравяват с вдигнати палци за победата над неудачника.

— Е, аз въпреки това се гордея с теб — промърморва Силви, разрошва му косата и го потупва по рамото, когато сяда на канапето до нея. Не трябва ли да е на негова страна? Не е ли чувала за преданост?

Турнирът продължава. Мъри побеждава Сам, Лайънъл побеждава Мъри, после Хелън побеждава Лайънъл и всички се веселят и посрещат с жизнерадостни възгласи деликатните плесници с навития вестник, много по-безобидни сега, отколкото когато млатеха него по лицето сякаш с дървен вестник. Потънал дълбоко в канапето, той наблюдава намръщено и като отмъщение се заема да изпразни бутилката на Лайънъл с много добро кларе. Навремето нямаше да се отчая. Ако беше на двайсет и три, щеше да се чувства сигурен, обаятелен и самоуверен, но някак си е изгубил това умение и пресушава бутилката във все по-черногледо настроение.

После Хелън побеждава Мъри и Сам побеждава Хелън. Накрая идва ред Сам да се опита да улучи сестра си и Декстър изпитва известно удоволствие и гордост от лекотата, с която Силви отбягва отчаяните махове на брат си, превивайки се в кръста, гъвкава и атлетична, неговото златно момиче. Той я гледа усмихнато от дълбините на канапето и точно когато решава, че всички са забравили за него:

— Хайде сега! Твой ред е! — Силви му подава бухалката.

— Но ти победи!

— Знам, но ти още не си удрял, горкичкият — съжалява го тя. — Хайде. Пробвай. Улучи ме!

Семейство Коуп харесва идеята; възнаграждава я с гърлен варварски одобрителен ропот със странен еротичен подтекст и Декстър няма избор. Честта му, честта на фамилия Мейхю е заложена на карта. Декстър оставя тържество чашата, изправя се и взема бухалката.

— Сигурна ли си? — пита, коленичейки върху килима на една ръка разстояние от нея. — Защото съм много добър на тенис.

— О, сигурна съм — усмихва се предизвикателно тя и протяга напред ръце като гимназистка, докато й завързват очите.

— И ми се струва, че и в това ще съм много добър.

Зад него Сам му пристяга кърпата здраво като турникет.

— Ще видим…

Арената стихва.

— Добре, готова ли си? — пита Декстър.

— О, да.

Той стисва бухалката с две ръце и ги вдига на нивото на раменете.

— Сигурна ли си?

— Готова съм, когато…

За миг в ума му пробягва образ — бейзболен играч замахва за удар — и той разсича диагонално въздуха, страховито кроше, което просвистява звучно и откатът от удара го изпраща на седмото небе с вибриращи ръце и гърди. Следва смаяно мълчание и Декстър е убеден, че се е справиш много, много добре. После чува трясък и цялото семейство издава ужасен вик.

— СИЛВИ!

— О, божичко!

— Скъпа, миличка, добре ли си?

Декстър смъква кърпата и вижда, че Силви някак си се е пренесла в далечния край на стаята и се е строполила пред камината като марионетка с прерязани конци. Ококорените й очи мигат на парцали, свитата й в шепа ръка прикрива лицето, но тъмната струя кръв вече се стича под носа й. Тя стене тихо.

— О, божичко, съжалявам! — възкликва той ужасен. Тръгва бързо към нея, но семейството вече я е обградило плътно.

— За бога, Декстър, какво те прихвана? — пролайва Лайънъл със зачервено лице, възправен в цял ръст с изпънати рамене.

— ДОРИ НЕ ПОПИТА „ТАМ ЛИ СИ, МОРИАРТИ“? — пищи майка й.

— Така ли? Съжалявам…

— Не, само замахна като луд!

— Като побъркан.

— Съжалявам, съжалявам, забравих. Аз бях…

— Пиян! — довършва Сам. Обвинението тегне във въздуха — Пиян си, човече. Като пън.

Те се обръщат и го изпепеляват с очи.

— Не беше нарочно. Просто съм ти улучил лицето под странен ъгъл.

Силви дръпва Хелън за ръкава.

— Как изглежда? — пита плачливо, дискретно отмествайки ръка от лицето си, все едно шепата и е пълна с ягодов шербет.

— Не е чак толкова зле — ахва Хелън и дланта й закрива ужасено устата. По лицето на Силви рукват сълзи.

— Искам да видя, искам да видя! Банята! — хлипа тя и семейството я изправя на крака.

— Наистина стана случайно… — Уловила ръката на майка си, Силви го подминава бързо, вперила очи право напред. — Да дойда ли с теб? Силви? Силв?

Не получава отговор и проследява нещастно с поглед как майка й я отвежда в коридора и я подкрепя по стълбите към банята.

Стъпките им отшумяват.

И в стаята остават само Декстър и мъжете Коуп. Те се изпепеляват с погледи като в праисторическа сцена. Той усеща как ръката му инстинктивно стисва по-здраво завития „Дейли Телеграф“ и казва единственото, което му хрумва.

— Олеле.

— Е? Мислиш ли, че оставих добро впечатление?

Декстър и Силви лежат в голямото меко двойно легло в стаята за гости. Силви се обръща към него с безизразно лице; само изящното й малко носле потрепва обвинително. Изсумтява, но не казва нищо.

— Искаш ли пак да ти се извиня?

— Декстър, няма нужда.

— Прости ли ми?

— Простих ти — отсича тя.

— И смяташ, че не ме мислят за жесток психопат или нещо подобно?

— Не те смятат за психопат. А сега да го забравим.

Тя се обръща настрани, намества се в другия край на леглото и изключва нощната си лампа.

Минава минута. Като посрамен ученик той усеща, че няма да може да заспи, ако не го успокоят.

— Съжалявам за… провала — прохленчва. — Отново!

Тя се обръща към него и го погалва мило по лицето.

— Не изглупявай. Всичко беше наред, докато не ме удари. Те наистина, наистина те харесаха.

— Ами ти? — продължава да опипва почвата той.

Тя въздъхва и се усмихва.

— И аз те харесвам.

— Някакъв шанс да получа целувка?

— Не мога. Ще ми потече кръв от носа. Утре ще те възмездя.

Тя се обръща пак на другата страна. Вече доволен, той се отпуска и скръства ръце зад тила. Леглото е огромно, меко и мирише на чист лен, а прозорците са отворени в тихата лятна нощ. Без завивки и одеяла, те лежат под тънък бял памучен чаршаф и той различава прекрасния овал на краката й, тесния й ханш, извивката на дългия й гладък гръб. Еротичният потенциал на вечерта се бе изпарил след удара и пред заплахата от мозъчно сътресение, но той се протегна към нея, пъхва ръка под чаршафа и я докосва по бедрото. Кожата е хладна и гладка.

— Утре ни чака дълъг път — промърморва тя. — Да заспиваме.

Той продължава да се взира в тила й, където дългата мека коса се спуска покрай врата, разкривайки по-тъмни кичури. „Искам да я снимам — мисли си, — толкова е красива. Ще го нарека «Тъкан».“ Пита се дали все пак да не й каже, че я обича, или, по-предпазливо — мисли, че я обича: звучи по-трогателно и същевременно предоставя спасителен вариант. Кървавият тампон на нощната й масичка обаче му напомня, че моментът не е подходящ.

Усеща, че все пак трябва да каже нещо. Целува я вдъхновено по рамото и прошепва:

— Е, знаеш поговорката… — Замълчава за ефект. — Винаги нараняваме онези, които обичаме.

Възхитен от хитроумния си замисъл, той изчаква с вдигнати вежди Силви да схване намека.

— Хайде да поспим — казва тя.

Признал се за победен, той ляга по гръб и се заслушва в тихото бучене откъм магистралата. Някъде в къщата точно в този момент родителите й го разкъсват на парченца и той ужасено осъзнава, че го напушва неудържим смях. Разкикотва се, после се засмива, мъчейки се да не вдига шум, но тялото му се тресе и раздрусва дюшека.

— Смееш ли се? — промърморва Силви във възглавницата.

— Не! — отрича Декстър и изопва покорно лице, но смехът го залива като цунами и той усеща как поредната истерична вълна се надига в стомаха му. В някой бъдещ момент дори най-злощастното бедствие се превръща в анекдот и той съзира потенциала за весела историйка. История, която би искал да разкаже на Ема Морли. Но не знае къде е Ема Морли, нито какво прави. От две години не я е виждал.

Но ще запомни историята. И някой ден ще й я разкаже.

Засмива се отново.

Тринайсета главаТретата вълна

Четвъртък, 15 юли 1999

Съмърсет

Започнаха да пристигат. Безкраен водопад от луксозно гланцирани пликове, леещ се върху изтривалката й. Сватбени покани.

Не бяха първата вълна. Част от връстниците им се бяха оженили още в университета, но по преднамерено небрежен начин — ексцентрични пародии на сватби като комичните студентски „вечерни партита“, когато в официални рокли похапваха консерви с риба тон. Студентските сватбени тържества бяха пикници в местния парк, а гостите носеха костюми и бални рокли втора ръка. После отиваха в кръчмата. На сватбените снимки младоженците вдигаха халби бира пред камерата, начервените устни на булката стискаха цигара, а подаръците бяха скромни — собственоръчно записана касета с хитовете на деня, фотоколаж, прикрепен с кламери, кутия свещи. Да се ожениш в университета беше удивителна дързост, безобиден бунтарски акт — все едно да си направиш миниатюрна татуировка на невидимо място или да си обръснеш главата с благотворителна цел.

При втората вълна — сватбите в средата на двайсетте — все още се усещаше полъхът на шеговитостта, на импровизацията. Тържествата се провеждаха в общински зали или в дворовете на родителите, обетите бяха съчинени лично в строго светски дух и някои винаги прочиташе поемата за нежните ръце на дъжда. После обаче надвисна сянката на студения професионализъм. Идеята за безупречна организация надигна глава.

В някой бъдещ момент се очакваше и четвърта вълна — вторите сватби. Горчиво-сладки, със смътно извинителен привкус, те приключват преди девет и половина заради децата. „Не е кой знае какво — повтарят домакините, — просто повод за парти“. Но засега тази година е годината на третата вълна и именно третата вълна е най-могъща, най-пищна, най-изтощителна — сватбите на подминалите трийсетте — и никой вече не се смее.

Третата вълна е като потоп. Всяка седмица донася нов луксозен плик в кремаво, дебел като писмо бомба с изчерпателна информация — триумф на хартиеното инженерство — и обилна доза телефонни номера, имейл адреси, уебсайтове, как да стигнем дотам, как да сме облечени, откъде да купим подаръците. Резервират се цели провинциални хотели, сервират се цели пасажи сьомга, огромни тенти изникват за една нощ като бедуински градове. Наемат се копринени сиви костюми и цилиндри, които се носят с подобаваща сериозност. Настават златни времена за цветари, ресторантьори, струйни квартети, ваятели на ледени скулптури, производители на фотоапарати за еднократна употреба. Прилични музикални групи с богат репертоар от американски кавъри свирят до припадък. Църквите отново са на мода и щастливите двойки изминават краткото разстояние от храма до мястото, където се провежда тържеството, в автобуси с открити покриви, в балони с нагорещен въздух или върху гърбовете на еднакви бели жребци. Сватбата изисква огромни запаси любов, всеотдайност и свободно време не само от младоженците, но и от гостите. Конфетите струват по осем лири кутията. Чувалче ориз от бакалията на ъгъла вече не върши работа.

Госпожа и господин Антъни Килик канят Ема Морли и придружител на сватбата на дъщеря си Тили Килик и Малкълм Тайдуел.

На отбивката на магистралата Ема седеше в новата си кола, в първата си кола — „Фиат Панда“ четвърта ръка — и се взираше в поканата, предричайки със сигурност, че на сватбата ще има мъже с пури и англичани в шотландски полички.

Ема Морли и придружител.

Пътният й атлас беше древно издание с няколко липсващи квадранта. Тя го завъртя на сто и осемдесет градуса, после обратно на деветдесет, но все едно се опитваше да навигира с карта от епохата на Вилхелм Завоевателя и тя го плесна върху съседната седалка — мястото на въображаемия й придружител.

Ема беше шокиращ шофьор — едновременно нехаен и вцепенен от страх — и през първите петдесет мили беше карала разсеяно с очилата, плюс контактните лещи, и другите коли изскачаха заплашително от нищото като неидентифицирани летящи обекти. Често се налагаше да спира, за да нормализира кръвното си налягане и да попива потта над горната си устна. Взря се в огледалото, за да провери грима си, мъчейки се да прецени критично ефекта. Червилото беше възчервено и възярко, а малкото пудра, която бе нанесла върху скулите си, й придаваше крещящ и абсурден вид на актриса в комедия от Реставрацията. „Защо — удиви се тя, — винаги изглеждам като момиченце, експериментирало с грима на майка си?“ На всичкото отгоре беше допуснала елементарната грешка да се подстриже, не — да се коафира — предния ден и косата й приличаше на каскада старателно пригладени пластове и вълнички. Майка й би го нарекла „прическа“.

Тя придърпа трескаво края на роклята си в китайски стил — наситеносиня, копринена или от някакъв заместител на коприната — с която напомняше закръглена недоволна сервитьорка в „Златния дракон — храна за дома“. В седнало положение материята се издуваше и разтягаше и съчетанието от нещо в „коприната“ и изтръпването от дългото пътуване я караше да се поти обилно. Климатикът на колата работеше на две степени — ледена вихрушка и сауна, и цялата й елегантност се бе изпарила някъде след Мейдънхед, заменена от два тъмни мокри полумесеца под мишниците. Тя вдигна лакти нагоре и надникна към полукръговете. Запита се дали да не завие в обратната посока, да се върне вкъщи и да се преоблече. Или просто да завие в обратната посока. Да се прибере вкъщи, да си остане вкъщи и да попише. Все пак с Тили вече не бяха първи приятелки. Мрачните времена, когато Тили й беше хазяйка в миниатюрния апартамент и Клаптън, хвърляха дълга сянка и те така и не уредиха спорния въпрос за неосъщественото връщане на възвратимия депозит. Как да поднесе искрени благопожелания на младоженците, след като младоженката й дължи петстотин лири.

От друга страна, щеше да се срещне с много стари приятели. Сара Си, Каръл, Сита, близнаците Уотсън, Боб, Дългокосата Мери, Стефани Шоу от издателството й, Калъм О’Ннйл — сандвичевият милионер. Декстър щеше да дойде. С приятелката си.

Точно в този момент, докато тя сушеше подмишниците си пред вентилатора и се чудеше какво да прави, Декстър я подмина незабелязано в спортната си „Мазда“, придружен от Силви Коуп на съседната седалка.

— Кой ще присъства? — попита Силви, намалявайки стереото. „Травис“ — неин избор този път. Силви не проявяваше интерес към музиката, но за „Травис“ правеше изключение.

— Много колеги от университета. Пол, Сам, Стив О’Ди, Питър и Сара, близнаците Уотсън. И Калъм.

— Калъм. Добре. Калъм ми харесва.

— Дългокосата Мери, Боб. Божичко, не съм ги виждал от години. Старата ми приятелка Ема.

— Поредната бивша?

— Не, не е бивша…

— Забежка?

— Не, просто стара, стара приятелка.

— Учителката по английски?

— Беше учителка по английски. Сега с писател. Разговаря с нея на сватбата на Боб и Мери, помпиш ли? В Чешър.

— Смътно. Доста привлекателна.

— Предполагам — сви енергично рамене Декстър. — Посдърпахме се малко. Разказвал съм ти. Не помниш ли?

— Всички ми се сливат. — Тя се обърна към прозореца.

— И успя ли да я вкараш в леглото?

— Не, не съм.

— А младоженката?

— Тили? Какво Тили?

— Правил ли си секс с младоженката?

Декември 1992-ра. Онзи ужасен апартамент в Клаптън, които винаги миришеше на пържен лук. Масажът на стъпалата, излязъл от контрол, докато Ема пазаруваше в „Улуъртс“.

— Не, разбира се. За какъв ме мислиш?

— Струва ми се, че всяка седмица сме на сватба в компанията на цяла каруца хора, с които си спал…

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Хей, сега няма друга, освен теб.

Стиснал волана с едната ръка, той се протегна и постави другата върху корема на Силви — все още плосък пол прасковения сатен на късата й рокля — и после я отпусна върху голото й коляно.

— Не ме оставяй да разговарям с непознати — каза Силви и увеличи звука на стереото.

Денят преваляше, когато Ема — закъсняла и изтощена — се озова пред портите на внушителното имение, питайки се дали охраната ще я пусне да влезе. Предприемчиви инвеститори бяха превърнали просторния Мортън Менър Парк в Съмърсет в нещо като „всичко в едно за сватбения ден“, включително параклис, банкета зала, лабиринт, СПА, стаи за гости с модерни бани, заградени от висока стена, обрамчена с бодлива тел — сватбен лагер. С ненужни пристройки, изкуствени пещери, ровове и арки, замък и надуваем замък мястото напомняше младоженски Дисниленд, предоставян на щастливите двойки срещу главозамайваща сума. Необичаен избор за бивш член на Партията на социалистическите работници. Ема напредваше по просторната алея, зашеметена и паднала духом.

Пред параклиса мъж с буйна перука и в лакейски редингот застана пред нея, помаха й с развети ръкавели и надникна през стъклото на колата.

— Проблем ли има? — попита тя, едвам сдържайки се да добави „господин полицай“.

— Трябват ми ключовете, мадам.

— Ключовете?

— За да паркирам колата.

— О, божичко, наистина ли? — възкликна тя, смутено оглеждайки плесенясалите гумени уплътнения и купищата вафлени станиоли и празни пластмасови шишета по пода.

— Добре… добре… Вратите не се заключват, затварят се с тази отвертка, няма ръчна спирачка, така че я паркирай на равно място, срещу дърво или я остави на скорост. Ясно?

Лакеят стисна ключовете между върховете на палеца и показалеца си, сякаш му подаваха умрял плъх.

Шофирала беше на бос крак и едва натъпка подутите си стъпала в обувките — като грозната сестра на Пепеляшка. Церемонията беше започнала. От параклиса долиташе „Савската кралица пристигна“, изпълнена от четири или пет ръце в ръкавици. Запрепъва се по чакъла към параклиса, вдигнала лакти да изпари част от потта като дете, преструващо се, че е самолет. Накрая подръпна за последно края на роклята, промъкна се дискретно през голямата дъбова врата и се шмугна зад плътното множество. Хористите пееха, щракайки маниакално с пръсти, а щастливите младоженци се усмихваха широко с овлажнели очи. Ема виждаше за пръв път младоженеца — тип ръгби играч, представителен, с бледосив костюм и с червени резки от самобръсначка по бузите. Той движеше лицето си срещу Тили с изражение, изобразяващо различни варианти на „най-щастливия ми миг“. Ема установи с изненада, че младоженката се е спряла на стил Мария-Антоанета — розова коприна и дантели, кринолин, коса, вдигната високо в пищна прическа, изкуствена бенка. Зачуди се дали преподавателите на Тили по история и френски не са се отнесли твърде щедро с нея. Тили обаче изглеждаше много щастлива, той изглеждаше много щастлив и цялото множество изглеждаше много, много щастливо.

Редуваха се песен и скеч, скеч и песен и сватбата заприлича на мюзикъл, а Декстър усети как съзнанието му се зарейва надалеч. Розовобузата племенница на Тили четеше някакъв сонет, нещо за брак между две съзнания, които не признават пречки, каквото, по дяволите, и да означаваше това. Той се постара да се съсредоточи върху логиката на сонета и да приложи романтичното внушение към собствените си чувства към Силви, после насочи вниманието си към въпроса с колко от присъстващите е спал. Не злорадо, а съвсем, а по-скоро носталгично. „Любовта не се мени си кратките му часове и дни…“, прочете племенницата на младоженката, когато Декстър стигна до пет. Пет бивши любовници в един тесен параклис. Дали е своего рода рекорд? Дали да добави допълнителни точки за булката? Никаква следа от Ема Морли засега. С Ема — пет и половина.

От ъгъла на параклиса Ема наблюдаваше как Декстър брои на пръсти и се чудеше какво всъщност прави. Носеше черен костюм с тънка черна вратовръзка; като всички младежи напоследък се опитваше да заприлича на гангстер. В профил личеше, че брадичката му започва да увисва, но все още изглеждаше красив. Отвратително красив, впрочем, и не толкова сивкав и подпухнал, както преди да срещне Силви. Откакто се бяха скарали, Ема го беше виждала три пъти, винаги на сватби. Всеки път той я прегръщаше и я целуваше, сякаш нищо не се е променило, и казваше „трябва да поговорим, трябва да поговорим“, но така и не поговориха. Той беше винаги със Силви и двамата бяха изключително заети да изглеждат красиви. Ето я и нея — отпуснала собственически длан върху коляното му, озърта се бдително наоколо, въртейки глава и врат като дългостеблено цвете.

Дойде ред на обетите. Ема погледна към тях тъкмо когато Силви улови Декстър за ръката и стисна петте му пръста, сякаш в знак на съпричастие с щастливата двойка. Прошепна му нещо и Декстър й се усмихна широко и леко сконфузено. От говори й тихо и макар да не четеше много умело по устни, Ема си помисли, че най-вероятно й казва. „И аз те обичам“. Той отклони смутено очи от Силви, срещна погледа на Ема и се ухили като заловен на местопрестъпление.

Кабарето приключи с нестройна версия на „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“ и гостите последваха щастливата двойка навън, където срещата на старите приятели се разгоря с пълни сили. Декстър и Ема се търсеха сред тълпата прегръщащи се, подвикващи и ръкуващи се хора, докато ненадейно се озоваха един до друг.

— Е? — каза той.

— Е?

— Познавам ли те отнякъде?

— Лицето ти определено ми говори нещо.

— И твоето. Но си някак променена.

— Да, аз съм единствената жена тук, обляна в пот — отвърна Ема, подръпвайки материята под мишниците си.

— Имаш предвид росни капчици.

— Не, имам предвид пот. Все едно са ме извадили от езеро. Естествена коприна, друг път!

— Ориенталска тема?

— Наричам го стил „Сайгонски водопад“. Китайски всъщност. Основният недостатък на тези рокли, разбира се, е, че след половин час ти се приисква да ги смениш — каза тя и още по средата на и изречението почувства, че не е трябвало да го подхваща. Дали й се стори, или той наистина прибели леко очи. — Моля?

— Нищо. Роклята ми харесва. Всъщност от самото начало ми хвана окото.

Сега тя прибели очи.

— Е, вече сме квит.

— Исках да кажа, че изглеждаш добре. — Той се втренчи в темето й. — Да не би това да е…?

— Какво?

— Стил „Рашел“?

— Не рискувай с предположенията, Декс — отвърна тя и припряно заразрошва косата си с върховете на пръстите. Погледна към Тили и чисто новия й съпруг, които позираха за снимки. Тили кокетно размахваше ветрило пред лицето си. — За жалост не съм разбрала, че модната тема е френската революция.

— Мария-Антоанета? Е, знаем поне, че ще има пасти.

— Пътуват към нас с двуколка.

— Какво е двуколка?

Погледите им се срещнаха.

— Не си се променил, а?

Декстър подритна чакъла.

— Е… малко.

— Заинтригува ме.

— По-късно ще ти разкажа. Виж…

Тили стоеше права в открития сребрист „Ролс-Ройс“, с който младоженците щяха да изминат стоте метра до мястото на приема, и стискаше букета си с две ръце над главата, все едно се кани да хвърля тояга.

— Ще отидеш ли да си пробваш късмета, Ем?

— Не ме бива в улавянето — отвърна тя и прибра ръцете си зад гърба точно когато букетът полетя към множеството и улучи възрастна болнава леля, което незнайно защо разгневи тълпата, сякаш нечий последен шанс за бъдещо благополучие се разби на пух и прах. Ема кимна към смутената леля и олюляващия се унило в дланта й букет.

— Това съм аз след четирийсет години — каза тя.

— Нима? След четирийсет? — каза Декстър И Ема то настъпи с токчето. Над рамото й той виждаше Силви, която го търсеше с поглед. — Ще тръгвам. Силви не познава никого. Изрично ми е наредено да не се отдалечавам. Ще дойдеш ли да кажеш „здрасти“?

— По-късно. Сега ще отида да поздравя щастливата младоженка.

— Попитай я за депозита, който ти дължи.

— Мислиш ли? Днес?

— Ще се видим после. Може би ще сме на една маса.

Той кръстоса пръсти и тя кръстоса своите в отговор.

Мрачното утро се бе преродило в прекрасен следобед. Високи облаци се търкаляха по необятното синьо небе над шествието от гости, следващо сребристия „Ролс-Ройс“ към голямата морава за шампанско и леки сандвичи. Там Тили най-сетне отбеляза със силен крясък, че е забелязала Ема, и те се прегърнаха, доколкото успяха, през пищния кринолин на булчинската рокля.

— Толкова се радвам, че дойде, Ем!

— И аз, Тили! Изглеждаш невероятно.

Тили размаха ветрило.

— Нали не мислиш, че съм прекалила?

— Никак. Ослепителна си. — Погледът й неволно се стрелна към изкуствената бенка, която приличаше на капнала върху устната й муха. — Церемонията също беше прекрасна.

— ООО, така ли? — Припомни си стария навик на Тили да започва всяко изречение със съчувствено „ооо“, сякаш Ема е котенце, наранило миниатюрната си лапичка. — Плака ли?

— Като сиротно дете…

— ООО! Толкова, толкова се радвам, че дойде. — Тили я потупа царствено с ветрилото по рамото. — Очаквам с нетърпение да ме запознаеш с приятеля си.

— Е, аз също, но за жалост нямам такъв.

— ООО! Нима?

— Да. От известно време.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Иначе щях да забележа, Тили.

— ООО? Много съжалявам. Е, намери си тогава. БЪРЗО! Не, сериозно, момчетата са страхотни. Съпрузите — още подобри. Трябва да ти намерим съпруг! — заключи тя. — Тази вечер! Ще те уредим! — И Ема усети как буквално я потупва по главата. — Ооо. А видя ли се с Декстър?

— За кратко.

— Познаваш ли приятелката му? С косматото чело? Красива е, нали? Като Одри Хепбърн. Или Катрин? Вечно ги бъркам.

— Одри. Тя определено е Одри.

Шампанското се лееше и над голямата морава се стелеше носталгия. Старите приятели наваксваха пропуснатото време и споделяха колко печелят и колко килограма са наддали.

— Сандвичи. Бъдещето е в сандвичите — констатира Калъм О’Нийл, който печелеше и тежеше доста повече от преди. — Висококачествена, етично ориентирана храна за всякакви случаи, това е! Храната е новият рокендрол!

— Мислех, че комедията е новият рокендрол.

— Беше, а сега е храната. Движи се в крак с времето, Декс!

Бившият съквартирант на Декстър се бе променил почти до неузнаваемост през последните няколко години. Преуспял, наедрял и динамичен, той беше продал компанията за поддръжка на компютри с огромна печалба и бе основал верига за сандвичи „Природно препитание“. Сега, със спретнатата си козя брадичка и ниско подрязана коса, Калъм беше образец на добре поддържан, самоуверен млад предприемач. Калъм подръпна ръкавелите на съвършено скроения си костюм и Декстър се запита възможно ли е това да е съшия кльощав ирландец, който три години бе ходил с едни и същи панталони.

— Всичко е природосъобразно, свежо, правим сокове от пресни плодове по поръчка, купуваме кафе направо от производителите. Имаме четири клона. Пълни са непрекъснато, сериозно, непрекъснато. Налага се да затваряме в три следобед, понеже ни свършват продуктите. Казвам ти, Декс, хранителната култура в тази страна се променя, хората търсят качество. Не се задоволяват с рибни консерви и пакет чипс. Искат сандвичи с аспержи, сок от папая, раци…

— Раци?

— С черен хляб и босилек. Сериозно, раците са като яйцата по наше време, босилекът — като марулята. Раците се развъждат лесно, размножават се като мишки, вкусни са, те са омарите на бедняка! Хей, ела някои ден да го обсъдим.

— Кое? Размножаването на раците?

— Не, бизнесът. Мисли, че ще откриеш възможност за изява.

Декстър заора в моравата с върха на обувката си.

— Работа ли ми предлагаш, Калъм?

— Не, казвам просто да дойдеш и…

— Не мога да повярвам, че приятел ми предлага работа.

— Да дойдеш да обядваме! Не раци, разбира се! В приличен ресторант! Аз черпя. — Той положи огромната си длан върху рамото на Декстър и прошепна: — Напоследък не те виждам много по телевизията.

— Защото не гледаш кабелни и сателитни програми. Ориентирал съм се натам.

— И какво по-точно правиш?

— Новото шоу „Екстремен спорт“. Екстремен с „Х“ — Хтремен. Интервюта със сърфисти, сноубордисти… Така де… От цял свят.

— Значи пътуваш много?

— Само представям репортажите. Студиото е в Мордън. Та така… пътувам много, но само до Мордън.

— Е както казах, ако ти се прииска да смениш професията… Разбираш от храна и напитки, общуваш добре с хората, стига да решиш. Бизнесът е общуване. Мислех си, че може да ти хареса. Това е.

Декстър изсумтя тихо, огледа стария си приятел и се помъчи да го подразни:

— Кал, забрави ли как три години не свали един чифт панталони?

— Отдавна беше.

— Цял семестър вечеряше с консерви кълцано свинско.

— Какво да ти кажа! Хората се променят! Та какво решаваш?

— Добре де. Ще ме почерпиш един обяд. Но те предупреждавам, че не разбирам нищо от бизнес.

— Няма значение. Просто ще си побъбрим. — Той потупа почти заплашително ръката на Декстър. — Не си се обаждал от много време.

— Така ли? Бях зает.

— Не чак толкова.

— Хей! Защо не ми се обади ти?

— Обаждах се. Често. Не вдигаше.

— Така ли? Съжалявам. Изживях труден период.

— Чух за майка ти. — Той се втренчи в чашата си — Съжалявам. Прекрасна дама беше. Майка ти.

— Няма проблем. Вече съм го преодолял.

За момент се възцари мълчание — спокойно и мило — докато двамата оглеждаха как по моравата старите им приятели разговарят и се смеят под лъчите на залязващото слънце. Наблизо новата приятелка на Калъм — миниатюрна ослепителна испанка, танцьорка в хип-хоп видеоклипове, обясняваше нещо на Силви, която се бе привела да я чува по-добре.

— С удоволствие ще си поговоря пак с Луиза — каза Декстър.

— Не се престаравай — сви рамене Калъм. — Луиза е в началото на края.

— Някои неща не се променят значи. — Симпатична сервитьорка с боне приближи да им долее шампанско. И двамата й се усмихнаха широко и чукнаха чаши.

— Единайсет години от завършването — поклати невярващо глава Декстър. — Единайсет! Как, по дяволите, е възможно?

— Виждам, че Ема Морли е тук — вметна Калъм ни в клин, ни в ръкав.

— Знам.

Озърнаха се и забелязаха, че тя разговаря с Мифи Бюканън — отколешен кръвен враг. Дори отдалеч личеше, че Ема скърца със зъби.

— Дочух, че сте се скарали.

— Да.

— Но вече се сдобрихте?

— Не съм сигурен. Ще видим.

— Страхотно момиче е Ема.

— Да.

— Много се е разхубавила напоследък.

— Да, да.

— Някога…?

— Не. Почти. Веднъж-дваж.

— Почти? — подсмръкна хапливо Калъм. — Това пък какво ще рече?

Декстър смени темата.

— Ти си добре, нали?

Калъм отпи от шампанското.

— Декс, на трийсет и четири съм, имам красива приятелка, собствена къща, собствен бизнес. Работя здраво и това ми харесва, печеля достатъчно. — Облегна ръка върху рамото на Декстър. — А ти, ти водиш среднощно телевизионно шоу! Съдбата е щедра към нас!

И отчасти от накърнена гордост, отчасти от съживено чувство за съперничество, Декстър реши да му каже.

— Искаш ли да чуеш нещо забавно?

Ема чу възторжения вик на Калъм О’Нийл от другата страна на моравата и видя как сключва ръка около врата на Декстър и трие с кокалчета скалпа му. Усмихна се и се зае отново да мрази с всички сили Мифи Бюканън.

— Разбрах, че си безработна — казваше тя.

— Е, аз предпочитам да се възприемам като самонаета.

— Като писателка?

— За година-две. Творчески отпуск.

— Но всъщност не см публикувала нищо?

— Още не. Но получих малък аванс за…

— Хмм… — прекъсна я скептично Мифи. — Хариет Боуен вече публикува три романа.

— Да, споменавали са ми. Няколко пъти.

— И има три деца.

— О. Виж ти.

— Виждала ли си моите две? — Наблизо две огромни хлапета в костюми с жилетки см триеха сандвичи по лицата — Айвън! Не хапи брат си!

— Прекрасни момченца!

— Нали? Ти имаш ли деца? — попита Мифи, сякаш положението е „или-или“: романи или деца.

— Не…

— Излизаш ли с някого?

— Не…

— С никого?

— Да.

— Някой на хоризонта?

— Не.

— Е, въпреки това изглеждаш по-добре от преди. — Мифи я огледа изпитателно от главата до петите, все едно обмисля да я купи на търг. — Ти си сред малцината тук, които са отслабнали! Искам да кажа… никога не си била кой знае колко дебеля, само пухкава, но вече не си.

Ема усети как пръстите й се сключват по-плътно около чашата с шампанско.

— Е, радвам се, че не съм пропиляла последните единайсет години.

— И навремето имаше много силен северняшки акцент, а сега говориш като всички останали.

— Нима? — изненада се Ема. — Колко жалко! Е, не съм го изгубила нарочно.

— Честно казано, винаги съм смятала, че маниерничиш, че се преструваш.

— Моля?

— Акцентът ти. Гват-ей-мала това, Гват-ей-мала онова… дрън-дрън-дрън. Все едно ни го натриваш в носовете. Но сега вече говориш нормално.

Откакто се помнеше, Ема завиждаше на хората, които винаги казват това, което мислят и чувстват, без да ги е грижа какво впечатление оставят. Тя не владееше това умение, но сега усети как устните и оформят едно „М“.

— … и постоянно беше разгневена…

— О, аз все още се гневя, Мифи…

— За бога! Декстър Мейхю е тук! — Сега Мифи шепнеше в ухото на Ема, стиснала с една ръка рамото й. — Знаеш ли, че веднъж се понатиснахме?

— Да, споменавала си ми. Много, много пъти.

— Все още изглежда великолепно! Нали изглежда великолепно? — въздъхна мечтателно тя. — Как така не успяхте да се сближите?

— Не знам — заради акцента ми, или защото бях твърде пухкава?

— Не беше чак толкова зле. Хей! Виждала ли си приятелката му? Красива е, нали? Какво изящество!

Мифи се обърна да чуе отговора, но с изненада установи, че Ема е изчезнала.

Гостите вече се тълпяха край тентата, скупчени трескаво около списъка за настаняване по масите, сякаш проверяват изпитни резултати. Декстър и Ема се откриха в тълпата.

— Пета маса — каза Декстър.

— Аз съм на двайсет и четвърта — каза Ема. — Пета маса е съвсем близо до младоженката. Двайсет и четвърта е в ъгъла до химическата тоалетна.

— Не го приемай лично.

— Какво е основното ястие?

— Носят се слухове, че е сьомга.

— Сьомга, сьомга, сьомга, сьомга. Ям толкова много сьомга, че два пъти годишно усещам порив да заплувам по течението.

— Ела на пета маса. Ще разменим картичките с имената.

— Да фалшифицираме плана за настаняване на гостите? За такива неща наказват с разстрел. В градината има гилотина.

Декстър се засмя.

— Ще поговорим после?

— Ела при мен.

— Или ти — при мен.

— Или ти — при мен.

— Или ти.

Като наказание за старо прегрешение Ема бе настанена между възрастните леля и чичо на младоженеца от Нова Зеландия и фразите „прекрасна природа“ и „чудесен начин на живот“ се въртяха цели три часа. От време на време гръмогласен смях откъм пета маса прекъсваше мислите й — Декстър и Силви, Калъм и Луиза — масата на красавците. Ема си наля нова чаша с вино и попита отново за природата, за начина на живот. Китове? Виждали ли са истински китове, попита после и погледна завистливо към пета маса.

На пета маса Декстър погледна завистливо към двайсет и четвърта маса. Силви беше изобретила нов план — закриваше с длан чашата на Декстър, щом го видеше да посяга към бутилката — който превърна дългата вечеря в неумолимо изпитание за рефлексите му. „По-умерено, моля те“, прошепна му тя, когато Декстър успя да отбележи точка, и той я увери, че ще внимава, но в резултат го налегна скука и нарастваща завист от влудяващата самоувереност на Калъм. На двайсет и четвърта маса виждаше как Ема разговаря любезно и откровено с двама старци със загорели лица, забелязваше колко внимателно ги изслушва, как се смее на шегите на възрастния мъж, потупвайки го по ръката, как ги снима с фотоапарата за еднократна употреба, как се обляга назад, за да я снимат. Декстър огледа синята рокля — преди десет години не би облякла никога такава дреха — и забеляза също, че ципът на гърба не е вдигнат докрай, а ръбът на роклята се е набрал до средата на бедрото и в ума му изплува мимолетен, но ярък спомен — Ема в стаята на Ранкейлър Стрийт в Единбург. Утринната светлина, струяща през завесите, ниското единично легло, усуканата около кръста й пола, отпуснатите над главата ръце. Какво се бе променило оттогава? Не много. Същите трапчинки се образуваха около устните й, когато се засмее, само че малко по-дълбоки. Очите бяха същите — искрящи и проницателни — и тя все още се смееше, без да разтваря плътните си устни, сякаш крие тайна. В много отношения изглеждаше по-привлекателна, отколкото на двайсет и две. Вече не си подстригваше сама косата например, библиотечната бледност бе изчезнала, изчезнали бяха раздразнителността и избухливостта. „Как бих се почувствал — запита се той, — ако виждах за пръв път това лице?“ Ако беше разпределен на двайсет и четвърта маса, ако седнеше там и й се представеше. Помисли си, че от всички хора тук иска да говори само с нея. Взе си чашата и бутна стола назад.

Но някой чукаше с нож да привлече внимание. Речите Както повелява традицията, бащата на младоженката беше пиян и се държеше просташки, кумът беше пиян и досаден и също забрави да спомене младоженката. Ема усещаше как с всяка чаша силите й се изчерпват. Представяше си хотелската стая в главната сграда, чистия бял халат, леглото с балдахин. Ще има масажна вана, по която напоследък всички са полудели, и твърде много хавлии за един човек. Сякаш да затвърди решимостта й, оркестърът задърпа струни, а басистът подхвана ритъма на „Още един падна убит“. Ема прецени, че е време да се оттегли, да си вземе парчето от сватбената торта, опаковано в специална кадифена торбичка с шнурчета, да се качи в стаята си и да проспи остатъка от сватбата.

— Извинете, познавам ли ви отнякъде?

Длан върху ръката й, глас изотзад. Приведен над нея, Декстър се усмихваше замаяно, стиснал бутилка шампанско.

Ема вдигна чаша.

— Възможно е, предполагам.

Тонколоните засвистяха, оркестърът засвири и цялото внимание се насочи към дансинга, където Малкълм и Тили се полюшваха на фона на специалния поздрав — „Кафявооко момиче“, клатеха ревматично хълбоци с изпружени нагоре палци.

— За бога! Кога започнахме да танцуваме като старци?

— Не говори в множествено число — каза Декстър и седна.

— Можеш ли да танцуваш?

— Не помниш ли?

Ема поклати глава.

— Нямам предвид на подиум със свирка и без риза. Имам предвид истински танц.

— Мога, разбира се. — Той я улови за ръката. — Искаш ли да ти докажа?

— По-късно може би. — Вече се налагаше да крещят. Декстър стана и я дръпна за ръката. — Да отидем някъде. Ти и аз.

— Къде?

— Не знам. Но има лабиринт.

— Лабиринт? — След миг ти стана. — Защо ми казваш чак сега?

Взеха две чаши и тихомълком излязоха в нощта. Беше още топло, прилепите се стрелката и мастиленото лятно небе, докато те крачеха ръка за ръка през розовата градина към лабиринта.

— Е, какво е усещането? — попита Ема. — Да гледаш стара тръпка в ръцете на друг.

— Тили Килик не ми е стара тръпка.

— О, Декстър… — Ема поклати бавно глава. — Кога ще помъдрееш?

— Не знам за какво говориш?

— Трябва да е било… нека помисля… декември 1992-ра, в онзи апартамент в Клаптън. Дето миришеше на пържен лук.

Декстър трепна.

— Откъде знаеш?

— Е, когато тръгнах за „Улуъртс“, вие си масажирахте стъпалата с най-хубавия ми зехтин, а когато се върнах от „Улуъртс“, тя плачеше и по най-хубавия ми килим личаха мазни стъпки, както и върху канапето, върху кухненската маса и по стената, доколкото си спомням. Анализирах внимателно уликите и стигнах до съответното заключение. О, освен това ти беше хвърлил средството си за контрол на раждаемостта най-отгоре в кофата за отпадъци. Мил жест, несъмнено.

— Така ли? Съжалявам.

— Освен това тя ми каза.

— Така ли? — Той поклати разочаровано глава. — Обещахме си да го пазим в тайна!

— Жените обожават да обсъждат тези неща. Безсмислено е да ги увещаваш, в крайна сметка истината винаги излиза наяве.

— Ще го запомня за в бъдеще.

Застанаха пред входа на лабиринта — висок пет стъпки, старателно подрязан жив плет, сред който се влизаше през тежка дървена врата. Ема спря с ръка върху желязната дръжка.

— Дали е добра идея?

— Че защо не?

— Ами ако се изгубим?

— Ще се ориентираме по звездите или нещо такова. — Вратата се отвори с проскърцване. — Дясно или ляно?

— Дясно — каза Ема и те пристъпиха в лабиринта. Високите храсти бяха осветени отдолу с разноцветни лампички, из въздуха витаеше летен аромат, плътен и упойващ, почти материален, на топли листа. — Къде е Силви?

— Няма проблем. Калъм я омайва. Калъм — душата на компанията, най-очарователният ирландски милионер. Реших да ги оставя на спокойствие. Вече не мога да се съревновавам с него. Твърде е изморително.

— Той се справя много добре.

— Всички казват така.

— Благодарение на раците.

— Знам. Преди малко ми предложи работа.

— Ловец на раци?

— Не знам още. Иска да обсъдим „възможностите“. Твърди, че бизнесът е общуване. Каквото и да означава това.

— Ами „Екстремен спорт“?

— Ах! — засмя се Декстър и прокара ръка през косата си. — Гледала си го значи?

— Не съм пропускала епизод. Познаваш ме, обожавам да гледам сноуборд в ранните утринни часове. Най-освежителни са моментите, когато казваш, че нещо е „жестоко“…

— Карат ме да го казвам.

— „Жестоко“ и „яко“. „Забележете тези яки техники — истинска стара школа“…

— Е, мислех, че минавам между капките…

— Невинаги, братко. Ляво или дясно?

— Ляво може би. — Походиха мълчаливо, заслушани в приглушеното бумтене на оркестъра, които изпълняваше „Предразсъдък“. — Как върви писането?

— О, добре, когато се захвана. През повечето време се помайвам и ям бисквити.

— Стефани Шоу каза, че са ти платили аванс.

— Не много, колкото да изкарам до Коледа. После ще видим. Пак ще стана учителка, предполагам.

— За какво е книгата?

— Не съм сигурна още.

— За мен е, нали?

— Да, Декстър, цялата дебела книга е за теб. Заглавието е „Декстър Декстър Декстър Декстър“. Дясно или ляво?

— Да пробваме ляво.

— Всъщност е книга за деца. За тийнейджъри. Момчета, любов и прочее. За училищна пиеса, онова представление „Оливър“, което подготвих преди години. Комедия.

— Е, явно ти се отразява добре.

— Така ли?

— Абсолютно. Някои изглеждат по-добре, други — по-зле. Ти определено си се разхубавила.

— Мифи Бюканън ми каза, че вече не съм пухкава.

— Ревнува. Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. Искаш ли да кажа, че и ти изглеждаш по-добре?

— Ако ти се откъсне от сърцето.

— Е, изглеждаш. Ляво?

— Ляво.

— По-добре от рокендрол годините ти. Когато живееше с размах, или каквото там правеше. — Помълчаха; после Ема проговори отново: — Тревожех се за теб.

— Така ли?

— Всички се тревожехме.

— Просто фаза. Всички преживяват разюздани фази.

— Нима? Не и аз. Хей, надявам се, че вече не носиш онова таке.

— Не съм слагал шапка от години.

— Радвам се да го чуя. Обмисляхме да организираме атентат срещу шапките ти.

— Знаеш как е… Купуваш си филцова шапка просто за разнообразие, после продължаваш — кепета, такета, бомбета…

Поредният кръстопът.

— Дясно или ляво? — попита тя.

— Нямам представа.

Надзърнаха в двете посоки.

— Удивително, нали, колко бързо доскучава?

— Да поседнем, а? Ей там.

Сред храстите имаше малка мраморна пейка, осветена отдолу от синя флуоресцентна лампа. Седнаха върху студения камък, напълниха си чашите, чукнаха ги и опряха рамене.

— Божичко, без малко да забравя… — Декстър бръкна в джоба на панталона си, много внимателно извади сгъната салфетка, положи я върху дланта си като фокусник и я разгъна — крайче по крайче. Сгушени в салфетката като лястовичи яйца, лежаха две смачкани цигари.

— От Кал — прошепна той благоговейно. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Не съм докосвала цигара от години.

— Браво на теб. И аз съм ги отказал. Официално. Но тук съм в безопасност… — Той запали контрабандата с театрално разтреперени ръце. — Ема се засмя. Шампанското и самотата приповдигнаха духа им и сега и двамата се почувстваха сантиментално, носталгично, точно както се полага на сватбена церемония. Усмихнаха се през цигарения дим. — Калъм твърди, че сме поколението на „Марлборо Лайтс“.

— За бога, колко потискащо! — изсумтя Ема. — Цяло поколение, сведено до марка цигари. Надявах се на повече. — Тя се усмихна и се обърна към Декстър. — Е? Как си ти?

— Добре. По-разумен.

— Сексът в тоалетните изгуби горчиво-сладкия си чар?

Той се засмя и заоглежда върха на цигарата.

— Просто трябваше да преработя системата си.

— И го постигна?

— Така мисля, до известна степен.

— Защото те озари истинската любов?

— Отчасти. И защото вече съм на трийсет и четири. На трийсет и четири оправданията се изчерпват.

— Оправдания?

— Е, ако си на двайсет и две и се прецакваш, можеш да кажеш: „Е, няма проблем, на двайсет и две съм само“. На двайсет и пет, на двайсет и осем. Но „На трийсет и четири съм все пак“? — Той отпи от чашата и се облегна на живия плет. — В живота на всеки има дилема. Моята беше — възможно ли е да поддържам зряла, всеотдайна любовна връзка и пак да ме канят за тройки.

— И какъв е отговорът, Декс? — тържествено попита тя.

— Отговорът е: не, невъзможно е. Разбереш ли го, всичко изглежда по-лесно.

— Вярно е, оргията не те топли нощем.

— Оргията ще те изостави, когато остарееш. — Той отпи отново. — Както и да е… и без това никога не са ме канили за тройка. Само ставах за посмешище, прецаквах всичко. Прецаках си кариерата, разочаровах мама…

— … Е, последното не е вярно…

— … Разочаровах приятелите си — Декстър се облегна на рамото й за ефект. — Реших, че е време да направя нещо както трябва. Срещнах Силви, тя е страхотна, наистина, и ме държи в правия път.

— Прекрасно момиче.

— Да. Да.

— Много красива. Разумна.

— Малко страшна понякога.

— Излъчва топлота. Напомня ми на Лени Рифенщал8.

— Лени коя?

— Няма значение.

— Няма никакво чувство за хумор, разбира се.

— Е, какво облекчение! Чувството за хумор не е най-важното — каза Ема. — Досадно е непрекъснато да се държиш като шут. Като Йън. Само дето той не беше забавен. Не, по-добре да си с човек, от когото наистина се възхищаваш, човек, който ще разтрие с мехлем изранените ти стъпала.

Той се опита и не успя да си представи как Силви докосва краката му.

— Каза ми веднъж, че не се смее, защото смехът не се отразява добре на лицето й.

Ема се изкикоти тихичко. Съумя да отговори само: „Оу!“

— Оу! Но ти я обичаш, нали?

— Обожавам я.

— Обожавам. Е, „обожавам“ е още по-добре.

— Тя е неотразима.

— Да.

— И наистина ме изправи на крака. Вече не вземам наркотици, не пия и не пуша. — Тя погледна към бутилката в ръката му, към цигарата в устата. Той се усмихна. — Специален повод.

— Значи истинската любов най-сетне те откри.

— Нещо такова. — Той й напълни чашата. — А как е при теб?

— Е, аз съм добре. Добре. — Тя стана, за да смени темата. — Да повървим, а? Ляво или дясно?

— Дясно. — Той се изправи с въздишка. — Виждаш ли се още с Йън?

— От години не съм го виждала.

— Някой друг на хоризонта?

— Не започвай, Декстър.

— Какво?

— Да съчувстваш на старата мома. Доволна съм от живота си, благодаря. И отказвам да се самоопределям чрез мъжа до себе си. Или липсата на такъв. — В гласа й се прокрадна истински плам. — Загърбиш ли тревогите дали ще срещнеш подходящия човек, любовта и прочее, си свободен да живееш истински. Обичам си работата например. Отредила съм си една година да опитам да пробия. Парите са малко, но съм свободна. Следобед ходя на кино. — Тя млъкна рязко. — Плуване! Плувам много. Плувам и плувам и плувам, миля след миля. За бога, мразя плуването до дъното на душата си. Да свием наляво.

— Знаеш ли… и аз се чувствам така. Нямам предвид плуването, а необходимостта да ходя на срещи. Откакто съм със Силви, спестявам огромни количества време и физическа и умствена енергия.

— И как оползотворяваш свободните пространства?

— Играя „Тум Рейдър“ предимно.

Ема се засмя. Повървяха мълчаливо. Тя се притесни, че не оставя желаното впечатление за уравновесена и силна жена.

— Не съм чак толкова… хмм… скучна и непривлекателна. И аз се радвам на светли мигове. Излизах с един мъж, Крис. Твърдеше, че е зъболекар, но всъщност беше хигиенист.

— Какво стана с него?

— Изпари се. И по-добре. Бях убедена, че непрекъснато ми оглежда зъбите. Все ми натякваше да си ги почиствам с конец: използвай конец. Ема, използвай конец. Срещите ни протичаха като профилактични прегледи. Много напрегнато. А преди това беше господин Годалминг. — Тя потръпна. — Господин Годалминг. Какво бедствие!

— Кой беше господин Годалминг?

— Друг път ще ти разкажа. Ляво или дясно?

— Ляво.

— Както и да е… ако се отчая съвсем, ще разчитам на твоето предложение.

Декстър се закова на място.

— Какво предложение?

— Не помниш ли? Нали каза, че ако на четирийсет съм сама, ще се ожениш за мен?

— Така ли казах? — Той сбърчи чело. — Малко снизходително звучи.

— И на мен ми се стори така навремето. Но не се бой, не мисля, че е обвързващо или нещо подобно, няма да те държа отговорен за думите ти. Освен това остават още седем години. Много време…

Тя тръгна от ново, но Декстър изостана, почесвайки глава като момче, което се кани да си признае, че е счупило най-хубавата ваза.

— Опасявам се, че трябва да оттегля предложението.

Тя спря и се обърна.

— Нима? Защо? — попита, но дълбоко в себе си вече знаеше отговора.

— Сгодих се.

Ема примигна; много бавно.

— С какво се сдоби?

— Не, сгодих се. За Силви. Ще се женим.

Отмина миг, навярно една секунда, през която лицата им издадоха какво чувстват, и после Ема се усмихна, засмя се и го прегърна.

— О, Декстър! Чудесно! Поздравления!

Понечи да го целуне по бузата точно когато той извърна глава. Устните им се докоснаха и те усетиха вкуса на шампанско по тях.

— Радваш ли се?

— Да се радвам? Съсипана съм. Но наистина, сериозно, чудесна новина!

— Мислиш ли?

— Повече от чудесна, това е… това е… жестока новина! Жестока и яка! Стара школа!

Той отстъпи назад и бръкна във вътрешния джоб на сакото.

— Всъщност затова те доведох тук. Исках да ти го дам лично…

Дебел плик от плътна лилава хартия. Ема го пое внимателно и надникна вътре. Пликът беше облицован отвътре с оризова хартия, а поканата приличаше на папирус или на пергамент.

— Е! — Ема я вдигна като поднос върху петте си пръста. — На това му се казва сватбена покана!

— Харесвали ти?

— Изящен стил!

— Осем лири всяка.

— По-скъпи са от колата ми.

— Помириши я.

— Да я помириша? — Тя я поднесе предпазливо към носа си. — Ароматизирана е! Сватбените ти покани са ароматични?

— Предполага се, че мирише на лавандула.

— Не, Декстър, мирише на пари! — Тя разтвори внимателно картичката и той я проследи как я чете, припомняйки си как отмята бретон с връхчетата на пръстите. — „Господин и госпожа Лайънъл Коуп ви канят на сватбата на дъщеря си Силви и господин Декстър Мейхю“… Не мога да повярвам, че го виждам черно на бяло. „Събота, 14 септември“… Чакай, това е само след…

— Седем седмици…

Той не отлепяше поглед от лицето й, от това вълшебно лице, за да види как ще се промени, когато разбере.

— Седем седмици? Мислех, че организацията отнема години!

— Е, обикновено, но нашата сватба е от спешните.

Ема се намръщи. Все още недоумяваше.

— С триста и петдесет гости…

— Тоест?

— Силви май е бременна. Е, не „май“. Бременна е. Наистина. С истинско бебе.

— О, Декстър! — За втори път долепи лице до неговото.

— А кой е бащата? Шегувам се! Поздравления, Декс! За бога, трябва да хвърляш бомбите една по една, а не да ги мяташ наведнъж! — Тя обгърна лицето му с длани и се взря в очите му. — Жениш се?

— Да!

— И ще ставаш баща?

— Знам! Мамка му — баща!

— Позволено ли е? Искам да кажа… ще ти разрешат ли?

— Очевидно.

— Още ли е у теб онази цигара? — Той бръкна в джоба си. — Как се чувства Силви?

— Щастлива е! Е, притеснява се, че ще надебелее.

— Е, възможно е, предполагам…

Той й запали цигарата.

— … Но го иска — да се омъжи, да има деца, свое семейство. Не иска да преполови трийсетте сам-самичка.

— Като МЕН!!!

— Точно така. Не иска да е като теб! — Той я улови за ръката. — Нямах предвид това, разбира се.

— Знам. Шегувам се. Поздравления, Декстър!

— Благодаря. Благодаря. — Кратко мълчание. — Остави ми малко — каза той, издърпа последната цигара от устата й и я сложи между своите устни. — Гледай!

Извади от портфейла см късче износена хартия, разгъна го и го поднесе под неоновата светлина.

— Това е скенер на дванайсет седмици. Невероятно, нали?

Ема взе хартийката и я огледа съвестно. Красотата на ултразвуковите снимки въздейства само на родителите, но на Ема не й беше за пръв път и знаеше какво се изисква от нея.

— Прекрасно! — въздъхна тя, макар всъщност да й приличаше на полароидна снимка на подплатата на джоба му.

— Виж! Това е гръбнакът!

— Великолепен гръбнак.

— Виждат се дори миниатюрните пръстчета.

— Ооо! Момче или момиче?

— Момиче, надявам се. Или момче. Няма значение. Харесва ли ти наистина?

— Абсолютно. Чудесно е! По дяволите, Декс, ще се обърна за минутка…!

След миг тя го прегърна отново, обвила с длани врата му. Чувстваше се пияна, изпълнена с обич и малко тъга, сякаш нещо свършва. Прииска й се да каже нещо в този смисъл, но реши, че е най-добре да се пошегува.

— Е, ти унищожи всичките ми шансове за бъдещо щастие, но се радвам за теб, наистина!

Той приведе глава да я погледне и внезапно нещо се раздвижи между тях, нещо живо и вибриращо в гърдите му.

Ема постави ръка върху тях.

— Сърцето ти ли е това?

— Мобилният ми телефон.

Тя отстъпи назад. Той извади телефона от вътрешния си джоб и погледна екрана, разтърси отрезвително глава и подаде виновно цигарата на Ема, сякаш е димяща пушка.

Зарецитира бързо: „Не се издавай, че си пиян, не се издавай, че си пиян“, надяна си рекламна усмивка и натисна зеления бутон.

— Привет, любов моя!

Ема чуваше гласа на Силви.

— Къде си?

— Поизгубих се.

— Изгуби се? Как така?

— Е, в лабиринт съм и…

— Лабиринт? Какво правиш в лабиринт?

— Просто… размотавам се. Решихме, че ще е забавно.

— Е, ти се забавляваш Декс. А аз слушам как някакъв старец възпява Нова Зеландия…

— Знам, знам… опитвам се да се измъкна, но… така де, оплел съм се в лабиринта! — Той се разкикоти, но телефонът мълчеше. — Ехо! Там ли си? Чуваш ли ме?

— С някого ли си, Декстър? — сниши глас Силви.

Той погледна към Ема, която се преструваше, че продължава да се диви на ултразвуковата снимка. Позамисли се, застана с гръб към нея и излъга.

— Цяла банда сме. Ще изчакаме още петнайсет минути после ще прокопаем тунел. Ако и това не проработи, ще изядем някого.

— Слава Богу, ето го Калъм! Ще поговоря с Калъм. Побързай, моля те!

— Добре. Идвам, идвам. Чао, скъпа, чао! — Той прекъсна връзката. — Личеше ли ми, че съм пиян?

— Ни най-малко.

— Трябва да излизаме.

— Да, разбира се. — Тя се озърна безпомощно в двете посоки. — Трябваше да оставим диря от трошички.

Сякаш в отговор на думите й, нещо изжужа, зацъка и лампите, осветяващи лабиринта, се заизключваха една по една, потапяйки ги в мрак.

— Много услужливо — вметна Декстър.

Застинаха за миг, докато очите им се приспособят към тъмнината. Оркестърът изпълняваше „Валят мъже“ и те се заслушаха внимателно в приглушената мелодия, сякаш да ги ориентира къде се намират.

— Трябва да се връщаме — обади се Ема, — преди да завалят мъжете.

— Добра идея.

— Имаше някакъв трик, нали? — каза Ема. — Доколкото си спомням, опираш лявата си ръка върху стената, вървиш напред и в крайна сметка намираш изхода.

— Да го направим тогава!

Той наля последните две чаши шампанско и остави празната бутилка върху тревата. Ема си свали обувките, протегна пръсти към живия плет и отначало плахо, те поеха през тъмния коридор от листа.

— Ще дойдеш ли? На сватбата ми?

— Разбира се. Но не мога да обещая, че няма да се разкрещя по време на службата.

— Тази чест трябваше да се падне на мен!

И двамата се усмихнаха в мрака и продължиха напред.

— Всъщност исках да те помоля за услуга.

— Само не настоявай да ти стана кум, Декс!

— Няма. Но от цяла вечност се мъча да напиша реч и се чудех дали не би могла да ми помогнеш?

— Не! — засмя се Ема.

— Защо не?

— Ще помрача емоционалната й стойност. Просто опиши искрено какво чувстваш.

— Е, не съм сигурен, че съветът ти е много добър. „Благодаря на организаторите и между другото, умирам от страх“. — Той присви очи в тъмнината. — Мислиш ли, че се получава? Струва ми се, че навлизаме все по-навътре.

— Довери ми се.

— Не искам да пишеш цялата реч, само да я поизгладиш…

— Съжалявам, ще трябва да се оправяш сам.

Спряха на кръстопът.

— Определено сме минавали оттук.

— Просто ми се довери. Продължаваме.

Повървяха мълчаливо. Наблизо оркестърът подхвана „1999“ на Принс под въодушевените възгласи на гостите.

— Когато за пръв път чух тази песен — обади се Ема, — ми прозвуча като научна фантастика. 1999-а. Въздушни коли, храна на таблетки и екскурзии до луната. Сега е 1999-а и аз карам „Фиат-противна-Панда“. Нищо не се е променило.

— Само дето аз вече съм семеен мъж.

— Семеен. Божичко, не се ли страхуваш?

— Понякога. Но после си спомням какви идиоти успяват да отгледат деца. Казвам си, че щом Мифи Бюканън го може, значи е фасулска работа.

— В коктейл-баровете не пускат бебета, нали знаеш? Много навътре го вземат.

— Няма проблем. Ще се науча да си стоя у дома.

— Но си щастлив?

— Да? Мисля, че съм. А ти?

— По-щастлива. Горе-долу щастлива.

— Горе-долу… Е, не звучи зле.

— На повече не мога да се надявам.

Върховете на пръстите й докоснаха твърда повърхност, която й се стори позната, и тя разбра точно къде се намират. Свиеха ли вдясно и после наляво, щяха да излязат в розовата градина, да се върнат при гостите, при годеницата му и приятелите им и нямаше да остане време за разговори. Внезапно я обзе непреодолима тъга и тя спря, обърна се и улови Декстър за ръцете.

— Може ли да кажа нещо? Преди да се върнем при другите?

— Да.

— Малко съм пияна.

— Аз също. Няма проблем.

— Просто… липсваше ми. Наистина.

— И ти на мен.

— Но ти ми липсваше много, много, Декстър. За толкова неща исках да си поговорим, а теб те нямаше…

— И аз също.

— И се чувствам виновна, задето изчезнах така…

— Недей. Не ти се сърдя. По онова време бях малко… противен.

— Повече от малко. Беше ужасно отвратителен…

— Знам…

— Досаден, самодоволен егоист…

— Да, казвала си ми го.

— Но въпреки това. Трябваше да проявя разбиране… заради майка ти и…

— Това не е оправдание.

— Не е, но ти го преживя много тежко.

— Още пазя писмото ти. Красиво писмо. Оценявам го.

— Но все пак трябваше да упорствам. Да не губя връзката. Затова са приятелите, нали? Да поемат част от удара.

— Не те виня…

— И въпреки това…

Смути се, усетила, че очите й се напълват със сълзи.

— Хей, хей… Какво има, Ем?

— Съжалявам, прекалих с пиенето…

— Ела, ела…

Той я прегърна, опрял лице в кожата на врата й; долови аромат на шампоан и влажна коприна. Ема също вдъхваше мириса на афтършейв, на пот и алкохол, на костюма му. Помълчаха малко и най-после тя си пое дъх и каза:

— Знаеш ли? Когато… не те виждах, мислех за теб всеки ден, наистина всеки ден по един или друг начин…

— И аз…

— … „Искам Декстър да види това“, „Къде ли е Декстър сега?“ или „Божичко, ама че идиот е този Декстър“… Знаеш как е… И днес, когато те видях, си помислих, че си се върнал — моят най-добър приятел. И сега всичко това — сватбата, бебето… Толкова съм щастлива за теб, Декс. Но усещам, че ще те изгубя отново.

— Ще ме изгубиш? Как така?

— Знаеш как е. Семейството и новите задължения те поглъщат и губиш връзка с хората…

— Невинаги.

— Не, но се случва. Знам. Приоритетите ти ще се променят, ще си намериш нови приятели, симпатични млади двойки, с които си се запознал в предродилните курсове, двойки с бебета, които ще те разбират, или ще си твърде изморен от недоспиване…

— Всъщност нашето бебе няма да ни създава грижи. Просто го оставяш в стаята с консервена кутия, отварачка и газово котлонче. — Усети смеха й в гърдите си и си помисли, че най-прекрасното чувство на света е да разсмееш Морли. — Няма да стане така, обещавам.

— Наистина?

— Абсолютно.

Тя се отдръпна да го погледне.

— Заклеваш се? Няма да изчезваш повече?

— Ако ти не изчезнеш, няма да изчезна и аз.

Устните им се докоснаха отново. Застинаха така, със здраво долепени устни, с отворени очи, неподвижни. Мигът се разтегна като забавен кадър на лъчисто объркване.

— Колко е часът? — попита Ема и извърна уплашено лице.

Декстър си дръпна ръкава и погледна часовника.

— Наближава полунощ.

— Е! Трябва да вървим.

Тръгнаха мълчаливо, несигурни какво се е случило и какво ще последва. След два завоя стигнаха изхода на лабиринта. Ема понечи да отвори тежката дъбова врата, но Декстър я улови за ръката.

— Ем?

— Декс?

Прииска му се да я поведе обратно в лабиринта. Да си изключи телефона и да останат там, докато партито приключи, да се изгубят и да си разкажат всичко, което им се беше случило.

— Приятели отново? — каза накрая.

— Приятели отново. — Тя пусна ръката му. — А сега да отидем да намерим годеницата ти. Искам да я поздравя.

Четиринайсета главаБащинство

Събота, 15 юли 2000

Ричмънд, Съри

Джасмин Алисън Виола Мейхю.

Роди се късно вечерта на третия ден от новото хилядолетие и следователно щеше да израства със столетието. Мъничка, но здрава, и според Декстър — неизразимо красива. Знаеше, че би пожертвал живота си за нея и същевременно се чувстваше напълно убеден, че такава ситуация е малко вероятно да възникне.

Тази нощ, седнал в ниския пластмасов болничен стол, стиснал миниатюрното вързопче с пурпурно личице, Декстър Мейхю си даде тържествено обещание. Реши отсега нататък да постъпва както трябва. Изключвайки няколко биологични и сексуални императиви, всичките му думи и деяния ще са достойни за очите и ушите на дъщеря му. Ще живее, сякаш винаги е под зоркия поглед на Джасмин. Никога няма да й причини болка, страх или смущение и в живота му няма да има нищо, нищичко, от което да се срамува.

Тържественото обещание издържа приблизително деветдесет и пет минути. Докато седеше в тоалетната и издишваше цигарен дим в празно шише от минерална вода, явно малко от дима излезе навън и задейства пожарната аларма, изтръгвайки изтощената му съпруга и дъщеря му от насъщния им сън, и когато го изведоха от кабинката, стиснал затвореното шише с жълтосив дим, изморените присвити очи на Силви му казаха всичко — Декстър Мейхю просто беше негоден.

Нарастващата враждебност помежду мм се задълбочи от факта, че в началото на новото хилядолетие той остана без работа и дори без перспектива за работа. Програмното време на „Екстремни спортове“ се изместваше все повече към изгрев-слънце, докато стана ясно, че никой, дори най-заклетите поклонници на ВМХ9 няма как да будуват толкова до късно в делничен ден, независимо колко жестоки, яки и майсторски са демонстрациите. Епизодите изтляха, а отпуската по бащинство преля в не толкова модерното състояние на безработица.

Преместването се оказа временна разтуха. След бурна съпротива ергенският апартамент в Белсайз Парк беше отдаден под наем за огромна сума и заменен за спретната къща в Ричмънд със, както я рекламираха, „купища потенциал“. Декстър протестираше, че е твърде млад да се мести в Съри, едва в средата на трийсетте, но се сблъска с непреодолима стена от доводи — качество на живот, добри училища, транспортни връзки, сърнички, бродещи из парка. Беше близо до родителите й, близнаците живееха в съседство и Съри спечели. През май започнаха безкрайната и бездънно скъпа задача да изшкурят всяка дървена повърхност и да съборят всяка неносеща стена. Спортната „Мазда“ също бе пожертвана за ван втора употреба, който вонеше неизличимо на оповръщано от предишното семейство.

Беше паметна година за семейство Мейхю, но Декстър се наслаждаваше на свиването на гнездо далеч по-малко от очакваното. Представяше си семейния живот като продължение на реклама с щастливи новодомци — привлекателни младежи в сини гащеризони, стиснали валяци за латекс, вадят порцеланови сервизи от стар скрин и се отпускат блажено върху голямо старо канапе. Представяше си как разхожда кучета със сплъстена козина в парка, представяше си как изтощени, но ведри сядат вечер край трапезата. А в близкото бъдеше се мержелеят каменни фонтанчета, огньове на плажа и пъстърва, печена върху изхвърлени от морето съчки. Представяше си как измисля интересни игри и поставя рафтчета по стените и как Силви носи старите му ризи на голо. И пуловери. Той носи пуловери и осигурява прехраната на семейството си.

Вместо това се караха, разменяха си удари под кръста и се гледаха мрачно през тънката пелена от дървесен прах. Силви се застояваше все повече в къщата на родителите си, уж за да не пречи на строителните работници, но всъщност за да отбягва апатичния си, негоден съпруг. От време на време се обаждаше и му предлагаше да отиде да се види с приятеля си Калъм, рачешкия барон, и да му припомни предложението за работа, но Декстър се противеше. Надяваше се телевизионната му кариера да се възроди, да заработи като продуцент или да се преквалифицира в оператор или редактор. Обещаваше да помага на работниците, за да спестяват от дневната надница. Всъщност правеше чай, купуваше бисквити, учеше разговорен полски и играеше на плейстейшъна на фона на оглушителното бумтене на машината за полиране на паркет.

Навремето се бе питал какво става с позастарелите кадри в телевизионната индустрия и сега разбра отговора. Стажант-редакторите и стажант-операторите бяха на по двайсет и четири, двайсет и пет, а той нямаше опит в продуцентството. „Мейхем Ти Ви“, собствената му независима компания, се бе превърнала по-скоро в алиби за бездействието му. В края на данъчната година формално я закри, за да не плаща за счетоводен баланс, и двайсет топа оптимистично гравирана хартия най-позорно отидоха на тавана. Единственият светъл лъч беше възможността отново да вижда Ема, с която тайно ходеше на кино, вместо да се учи да забърква цимент с Йежи и Лех. Но когато излизаше на светло от киносалона във вторник следобед, го обземаше непоносима тъга. Припомняше си обета да бъде идеален баща. Припомняше си колко отговорности има. В началото на юни Декстър се огъна, срещна се с Калъм О’Нийл и бе приет в семейството на „Природно препитание“.

И този Ден на свети Суидин сварва Декстър в риза с къси ръкави с цвят на овесена каша и вратовръзка с цвят на гъби да наглежда огромната ежедневна доставка от босилек в новия клон на Виктория Стейшън. Брои кашона със зеленина, а шофьорът стои до него с бележник в ръка и го зяпа откровено. Декстър инстинктивно разбира какво ще последва.

— Не бяхте ли в телевизията?

Позна…

— В древни времена… — отвръща нехайно Декстър.

— Как се наричаше? Май „с размах“?

Не го поглеждай…

— Нещо такова. Да подпиша ли тази фактура?

— И излизаше със Суки Медоус.

Усмивка, усмивка, усмивка…

— Както казах, беше много, много отдавна. Един кашон, два, три…

— Тя е навсякъде тези дни, нали?

— Шест, седем, осем…

— Неотразима е.

— Наистина. Девет, десет…

— Какво беше усещането, когато излизахте?

— Шумно.

— А на теб какво ти се случи?

— Животът. Случи ми се животът. — Той взима бележника му. — Тук ли да се подпиша?

— Да. Тук.

Декстър слага автограф на фактурата, бръква в най-горния кашон, изважда шепа босилек и го подушва дали е свеж. „Босилек — марулята de nos jours, на нашето време“, обича да повтаря Калъм, но на Декстър мъничко му нагарча.

Истинският централен офис на „Природно препитание“ се намира в Кларкънуел — свеж, чист и модерен, с изстисквачки, торби с кафе на зърна, унисекс тоалетни, високоскоростен интернет; огромни платна а ла Уорхол с крави, пилета и раци висят по стените. Отчасти работно място, отчасти тийнейджърска спални, архитектите го бяха нарекли „бленувано селение“ — с малки букви. Но преди да бъде допуснат в бленуваното селение, Декстър трябва да опознае работата. Кал държи всичките му изпълнителни директори да си „поизцапат ръцете“ и един месец Декстър ще стажува в ролята на дегизиран мениджър в последния имперски подстъп. Вече три седмици почиства сокоизстисквачки, прави сандвичи с мрежичка за коса, смила кафе, сервира на клиентите и за своя изненада, се чувства добре. Нали в това е разковничето — бизнесът е общуване, както обича да казва Калъм.

Най-лошо е, когато го разпознаят; мимолетното съжаление, пробягващо по лицето на клиентите, разбрали, че бивш телевизионен водещ им сервира супата. Най-неприятни са връстниците му, прехвърлили трийсетте. Да си вкусил слава, дори най-нищожна слава, и да си и изгубил, да си остарял и понапълнял е нещо като жива смърт и те се взират в Декстър зад касата, все едно гледат каторжник с вериги.

— На живо изглеждаш по-дребен — казват понякога и това е вярно, той наистина се чувства по-дребен сега.

„Но няма проблем — иска му се да каже, докато им сипва супа от индийска леща. — Добре съм. Умиротворен. Тук ми харесва и е само временно. Усвоявам нов занаят, осигурявам прехраната на семейството си. Желаете ли хляб? Пълнозърнест или с пшенични трици?“

Сутрешната смяна в „Природно препитание“ започва в шест и половина и приключва в четири и половина и след като предава касата, той се влива в тълпата, отправила се с влака към Ричмънд след съботното пазаруване. После изминава скучния двайсетминутен маршрут към викторианските къщи, които са много, много по-просторни вътре, отколкото изглеждат отвън. Най-сетне пристига у дома — в Къщата на Коликите. Докато крачи по плочника в градината (има градински плочник — как се случи това?), вижда Йежи и Лех да затварят входната врата и подхваща с дружелюбния тон и лекия кокни акцент, задължителен, когато разговаряш със строителни работници, макар и поляци.

— Czesc! Jak sic masz?10

— Добър вечер, Декстър — казва снизходително Лех.

— Госпожа Мейхю? Вкъщи ли си е? — Трябва да обръщаш словореда, това е закон.

— Да.

— Как са те днес? — снишава глас той.

— Малко… изморени, струва ми се.

Декстър сбърчва чело и подсвирква шеговито.

— Тревожно ли е положението?

— Малко.

— Ето. — Декстър бръква във вътрешния си джоб и им подава две контрабандни десертчета с мед, фурми и овесени ядки. — Крадени са. Не казвайте на никого.

— Добре, Декстър.

— Do widzenia11.

Той застава пред входната врата и изважда ключовете си с ясното съзнание, че най-вероятно някъде в къщата някой плаче. Понякога се чуди дали не дават дежурства.

Джасмин Алисън Виола Мейхю чака в антрето, седнала нестабилно върху найлоните, които предпазват прясно лакираните дъски. Дребничка, със съвършени черти и овално личице, тя е миниатюрно копие на майка си и за кой ли път в гърдите му се надига дълбока обич, примесена с непреодолим ужас.

— Здравей, Джаз? Съжалявам за закъснението — казва той, обгръща я през коремчето и я вдига над главата си. — Как мина денят ти, Джаз?

Глас откъм дневната:

— Не искам да я наричаш така. Тя с Джасмин, не е Джаз. — Силви лежи върху покритото с найлон канапе и чете списание. — Джаз Мейхю звучи отвратително. Като саксофонистка в лесбийска фънк група. Джаз. Пфу!

Той обляга дъщеря си на рамо и застава на прага.

— Е, щом си я кръстила Джасмин, ще я наричат Джаз…

— Не съм я кръстила аз, кръстихме я ние. И знам, че ще я наричат така, но просто не ми харесва.

— Добре, ще променя изцяло начина, по който разговарям с дъщеря си.

— Браво.

Той застава до канапето, поглежда си многозначително часовника и си мисли: „Нов световен рекорд! От четирийсет и пет секунди съм си вкъщи и вече обърках конците“. Забележката съдържа точните пропорции самосъжаление и враждебност; допада му и се кани да я изрече гласно, когато Силви се изправя и сбърчва чело. Обвива колене с овлажнели очи.

— Съжалявам, скъпи. Денят беше ужасен.

— Какво стана?

— Не иска изобщо да спи. Цял ден е будна, всяка минута от пет сутринта.

Декстър обляга единия си юмрук на хълбока.

— Е, скъпа, ако й беше дала приспивателно, както ти препоръчах… — Но подобни шегички не му се удават и Силви не се усмихва.

— Цял ден плаче и хленчи, навън е горещо, вътре — скучно, Йежи и Лех тропат и хлопат и… не знам… просто съм изморена, това е. — Той сяда, прегръща я през рамо и я целува по челото. Тя продължава: — Ако пак ми се наложи да кръстосвам проклетия парк, ще се разкрещя, кълна се…

— Не се съмнявам.

— Обикалям край езерото, веднъж-дваж, после край люлките и пак около езерото. Знаеш ли кой беше най-хубавият ми миг? Помислих си, че са ми свършили пелените и ще се наложи да ходя до „Уейтроуз“ за нови, но открих един пакет. С четири пелени! И се почувствах на седмото небе!

— Другия месец се връщаш на работа.

— Слава Богу! — Тя обляга глава върху рамото му и въздъхва. — Май не трябва да излизам довечера.

— Не, излез! От седмици го очакваш с нетърпение.

— Не съм в настроение… Женско парти? Стара съм женски партита.

— Глупости…

— И се боя…

— За какво? За мен?

— Да те оставя сам.

— Е, на трийсет и пет съм, Силви. И преди са ме оставяли сам вкъщи. А и няма да съм сам, Джаз ще се грижи за мен. Ще си прекараме чудесно, нали, Джаз?… Мин. Джасмин.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. — „Не ми се доверява. Мисли, че ще се напия. Но няма. Няма“, мисли си той.

Женското парти е в чест на Рейчъл, най-кльощавата и най-злобната от приятелките на съпругата му. Наели са апартамент в хотел и барман, когото да използват, както намерят за добре. Лимузина, ресторант, маса в нощен клуб, късна закуска на другия ден — всичко е планирано с поредица безапелационни имейли, за да не остане никаква възможност за спонтанност и радост. Силви ще се прибере едва следобед и за пръв път Декстър ще бди на пост цяло денонощие. Силви е в банята, гримира се и го наглежда как коленичи да изкъпе Джасмин.

— Сложи я да си легне към осем.

— Добре.

— Има много сухо мляко, пасирала съм зеленчуковото пюренце. — „Пюренце“, колко досадно го произнася. — В хладилника е.

— Пюренце в хладилника, знам…

— Ако не й хареса, има готови бурканчета в шкафа, но те са само за краен случай.

— Ами чипс? Мога да й дам чипс, нали, ако избърша солта?

Силви цъка с език, клати глава, слага си червило.

— Поддържай й главичката!

— А солени ядки? Подходящи са за възрастта й, нали. Малка купичка фъстъци?

Той надзърта над рамо към нея, предвкусвайки усмивка, и се стъписва — за кой ли път — колко е красива в семплата, но елегантна черна рокля и с високите токчета, с още влажна от душа коса. Изважда едната си ръка от коритцето на Джасмин и погалва смуглия прасец на жена си.

— Изглеждаш прекрасно, между другото…

— Ръцете ти са мокри.

Тя отдръпва крак. Не са правили любов от шест седмици. Той очакваше известно охладняване и раздразнителност след раждането, но оттогава мина много време и понякога тя го поглежда… как?… Не точно презрително, но…

— Иска ми се да се прибереш тази нощ — казва той.

Разочарование. Това е. Разочарование.

— Внимавай с Джасмин. Поддържай й главичката!

— Знам какво правя! — отсича той. — За бога!

И ето го отново. Погледът. Силви несъмнено се разкайва; сбъркала е, очакванията й не се оправдават.

На вратата се звъни.

— Таксито ми. Ако изникне нещо непредвидено, търси ме на мобилния телефон, не в хотела, разбра ли?

Тя се навежда и докосва с устни темето на Декстър, после се навежда още по-надолу към коритцето и целува доста по-убедително дъщеря си.

— Лека нощ, скъпа моя. Наглеждай татко…

Джасмин се намръщва и нацупва устни и когато майка й излиза от банята, в очите и просветва страх. Декстър го забелязва и се засмива.

— Къде отиваш, мамо? — прошепва той. — Не ме оставяй с този идиот!

Долу входната врата най-сетне се захлопва. Силви е излязла, той е сам и свободен да постъпва идиотски.

Всичко започва с телевизора в кухнята. Джасмин вече пищи, докато Декстър се опитва да я закопчае в детското столче. Подчинява се на Силви, но сега се извива и крещи — компактен вързоп от мускули и врява, гърчещ се с изненадваща сила и без видима причина — и Декстър си мисли: „Научи се да говориш“. Научи някакъв проклет език и ми кажи къде бъркам. Колко остава, докато проговори? Година? Осемнадесет месеца? Налудничава, абсурдна проектантска грешка е тази безсловесност точно когато езикът е най-необходим. Трябва да се раждат проговорили. Не да обсъждат сериозни теми, не да разменят остроумни забележки, а да представят само основна практична информация. „Татко, вие ми се свят. От тази играчка ми призлява. Присвива ме коремът“.

Най-сетне я закопчава, но тя редува крясъци и плач и той пъха лъжиците в устата й в промеждутъците, обирайки от време на време размазаното пюре с върха на лъжицата, сякаш е пяна за бръснене. С надеждата да я поуспокои, включва малкия портативен телевизор върху кухненския плот, който Силви не одобрява. Понеже е събота, час пик на зрителския интерес, от екрана неизбежно го поздравява широката усмивка на Суки Медоус — на живо от студиото, където гръмогласно обявява резултатите от лотарията на тръпнещата в очакване нация. Той усеща как стомахът му се присвива леко от завист, после цъка с език, поклаща глава и понечва да смени канала, когато забелязва, че Джасмин е замлъкнала и застинала, хипнотизирана от крясъците на бившата му приятелка.

— Виж, Джасмин, това с бившата приятелка на татко. Много е шумна, нали? Шумно, шумно момиче!

Сега Суки е богата и още по-бъбрива и известна любимка на зрителите и макар нещата между тях да не потръгнаха, макар да не ги свързваше нищо, той усеща носталгия по нея, по дивите години в края на двайсетте, когато публикуваха снимките му по вестниците. Пита се какво ли ще прави Суки тази вечер.

— Може би татко трябваше да остане с нея — изрече предателски, припомнил си нощите в черни таксита и в коктейл-барове, ресторанти и клубове, годините, когато в съботните вечери не сервираше средиземноморски сандвичи с мрежичка за коса.

Сега Джасмин се разплаква отново, понеже някак си има сладък картоф в окото и докато я бърше, той усеща непреодолима нужда да запали цигара. И защо не? Защо не се поглези след тежкия ден? Гърбът го боли, палецът му е превързан с хлабав син пластир, пръстите му миришат на раци и престояло кафе и той решава, че определено се нуждае от почерпка. От благодатта на никотина.

Две минути по-късно навлича бебешкото кенгуру, с мачовско задоволство закопчава катарамите и намества вървите, сякаш си слага парашут. Натъпква плачещата Джасмин отпред и решително поема по дългата улица, засенчена от дървета, право към досадната галерия с магазинчета. „Как стигнах дотук — чуди се той, — до бакалията в Съри в събота вечер?“ Дори не е Ричмънд, а квартал на квартала, и той пак се сеща за Суки, която сега покорява нощния град с красивите си приятелки. Дали да не й се обади, когато Джасмин заспи? Просто за едно „здрасти“? Да си сипе чаша вино, да поговори със стара приятелка. Защо не?

Пред магазина за алкохол потръпва от приятно очакване, блъсва вратата и тутакси се изправя пред висока лъскава стена от бутилки. Откакто Силви забременя, се наложи правилото да не държат алкохол вкъщи, за да предотвратяват навика за ежедневно подпийване.

— Омръзна ми да седя вечер на канапето — каза Силви, — и да те гледам как се напиваш сам.

Приемайки думите й като предизвикателство, той спря, повече или по-малко. Сега обаче е в магазина за алкохол, който се пръска по шевовете от толкова съблазнителни напитки, че е глупаво да не се възползва. Уиски и бира, вино — бяло и чернено — той ги изпива с очи и купува две бутилки качествено „Бордо“ — не иска да рискува — и пакет цигари. После — защо не? — се отбива в тайландския ресторант.

Скоро слънцето залязва и Джасмин заспива върху гърдите му, докато той крачи енергично към дома по приятните улички, към спретнатата къща, която ще изглежда прекрасно, когато приключи ремонтът. Отива в кухнята и без да сваля заспалото бебе от кенгуруто, отваря едната бутилка и си напълва чашата, извил ръце като балетист над вързопчето. Поглежда чашата — почти ритуално — после я пресушава с мисълта: въздържанието щеше да е по-лесно, ако алкохолът не беше толкова вкусен. Затваря очи и се подпира на кухненския плот, усетил как напрежението се свлича от плещите му. Навремето използваше алкохола като стимулант за повдигане на духа, за зареждане с енергия, но сега пие като всички родители — набавя си вечерния седатив. Поуспокоен, той оставя спящото бебе в гнездо от възглавнички върху канапето и влиза в малката градина — простор за пране, обкръжен от дъски и торби с цимент. Не сваля кенгуруто, което виси от рамото му хлабаво като кобур, все едно е полицай в почивка, от отдела за убийства, изнурен романтик, меланхоличен, но опасен, който в свободното си време бави деца в Съри. За да допълни впечатлението, остава само цигарата. Първата от две седмици и той я запалва благоговейно, вдишва с наслада първата глътка дим и всмуква толкова силно, че чува прашенето на тютюна. Горящи листа и петрол с вкус на 1995-а.

Мозъкът му постепенно се изпразва от работа, от фалафели, от овесени питки и той се обнадеждава; навярно ще успее да постигне това състояние на умиротворено бездействие — нирваната на изтощения родител. Заравя фаса дълбоко в купчина пясък, взима Джасмин, изкачва на пръсти стълбите към нейната стая и дръпва надолу щорите. Решава да смени памперса й, без да я събужда, като майстор обирджия на сейфове.

Щом я оставя върху леглото, тя се събужда и пак започва да плаче и да се дави ужасно. Дишайки през устата, той я преоблича възможно най-бързо и сръчно. Част от положителната реклама за удоволствието от бебетата е, че „акото“ им не е отблъскващо, че акото и пикото им не миришат и са ако не приятни, то поне безобидни. Сестра му твърдеше дори, че „можеш да си го намажеш на препечена филийка“, толкова безвредно и ароматно било това „ако“.

Но въпреки всичко никой не би се разхождал с кафяво под ноктите си и с въвеждането на изкуственото мляко и твърдите храни, то определено заприлича повече на „ако“ на възрастен. Малката Джасмин е произвела нещо като четвърт килограм фъстъчено масло и се е изхитрила някак си да го размаже по гърба си. С позамаяна от виното на гладно глава, Декстър го изгребва и изстъргва с половин пакет бебешки кърпички, а когато те свършват, с ръба на еднодневната си пътническа карта. Натъпква още топлата купчинка в пликче за памперси с химически аромат и го изхвърля в коша за отпадъци, забелязвайки с погнуса капчиците конденз по капака. Джасмин не млъкна през пялото време. Вече чиста и свежа, той я вдига и я притиска към рамото си, люлеейки се на пръсти, докато глезените го заболяват, и като по чудо тя се успокоява отново.

Декстър застава до кошарката и й я оставя, но тя пак се разплаква. Вдига я и тя млъква. Оставя я и тя започва да пищи. Схваща тенденцията, но му се струва безсмислено, абсолютно погрешно тя да изисква толкова много, докато храната му изстива, виното стои отворено, а тази стаичка мирише натрапчиво на сгорещено „ако“, фразата „безусловна“ любов се повтаря като рефрен напоследък, но сега той усеща остра необходимост от известни условия.

— Хайде, Джаз. Играй честно! Бъди добричка. Татко е станал в пет сутринта…

Тя замлъква отново, той усеща топлия й равномерен дъх върху врата си и пак се опитва да я остави в леглото — много неусетно, като на абсурдно забавен кадър извършва прехода от вертикална към хоризонтална позиция. Все още не е свалил мачовското кенгуру и сега си представя, че е сапьор; нежно, нежно, нежно…

Тя се разплаква.

Той обаче затваря вратата и слиза долу. Трябва да прояви твърдост. Да бъде безпощаден, така пише в книгите. Ако тя можеше да го разбере, щеше да й обясни: „Джасмин, и двамата се нуждаем от лично пространство“. Нахранва се пред телевизора, но за кой ли път се стъписва при мисълта колко трудно е да пренебрегнеш бебешките писъци. „Контролиран плач“, така го наричат, но той е изгубил всякакъв контрол, от гърлото му напира вик, усеща викторианска омраза към съпругата си — що за безотговорна повлекана изоставя бебето си с баща му? Как смее? Изключва телевизора и тръгва да си налее още една чаша вино, но с изненада установява, че бутилката е празна.

Няма значение. За всеки родителски проблем си има разрешение — шише мляко. Забърква бялата течност, качва се горе. Вие му се свят, кръвта бучи в ушите му. Ожесточеното личице поомеква, когато поставя шишето в ръцете й, но след миг тя надава нов писък — яростен вой — и той забелязва, че е забравил да завърти капачката на шишето и топлото мляко се е разляло и е наводнило чаршафите, дюшека, напълнило е носа и очите й и тя се залива от плач, истински плач и защо не, нали баща й се вмъкна в стаята и лисва топло мляко в лицето й. Паникьосан, той посяга за кърпа, но пръстите му напипват най-красивата й кашмирена жилетка върху купчината с изпрани дрехи. Бърше косата и очите й, обсипвайки я с целувки, ругаейки се наум — „идиот, идиот, съжалявам, съжалявам“ — а с другата ръка започвала сменя подгизналите от мляко чаршафи, дрехите и, памперса й, трупайки всичко на пода. Сега изпитва облекчение, че не може да говори. „Погледни се само! Идиот! — би казала. — Неспособен си да се погрижиш за едно бебе!“. Той слиза долу и с една ръка приготвя ново шише с мляко, после се качва горе, нахранва я в тъмната стаичка и за пореден път главата й клюмва върху рамото му, тя е спокойна, тя спи.

Затваря тихо вратата и слиза на пръсти по голите дървени стъпала — крадец в собствения си дом. В кухнята го чака втората бутилка вино. Налива си още една чаша.

Вече е почти десет. Опитва се да гледа телевизия, онова нещо, наречено „Биг Брадър“, но недоумява какво точно да следи и се чувства като навъсено старче, проклинащо развалата на днешната телевизионна индустрия.

— Не разбирам — изрича гласно.

Пуска си музика — компилация, предвидена да създава атмосфера на европейски бутиков хотел — и се мъчи да прочете захвърленото списание на Силви, но дори това надминава възможностите му. Включва плейстейшъна, но не намира утеха нито в „Метал Джиър Солид“, нито в „Куейк“, нито дори в най-високото ниво на „Тум Рейдър“. Нуждае се от компанията на възрастно човешко същество, от събеседник, който не умее само да пищи, да плаче и да спи. Взема телефона. Вече е откровено пиян и с пиянството се е завърнал някогашният порив — да каже нещо глупаво на красива жена.

Стефани Шоу има нова помпа за гърди. Последен писък на модата, финландска, бръмчи и жужи под тениската й като малък извънбордови мотор, докато седят на канапето и се опитват да гледат „Биг Брадър“.

Ема смяташе, че я канят на вечерно парти, но в Уайтчапъл откри, че Стефани и Адам са твърде изтощени да готвят; надявали се, че няма да се обиди. Вместо това седят, гледат телевизия и си говорят, докато помпата за гърди жужи и бръмчи, придавайки на дневната атмосфера на кравеферма. Поредната вълнуваща нощ от живота й на кръстница.

Има разговори, които са втръснали до болка на Ема, и всички се отнасят до бебета. Първите няколко бяха любопитни и да, донякъде бе интересно, забавно и трогателно да вижда чертите на приятелите си примесени и слети в миниатюрните създания. И разбира се, радостта на другите винаги доставя ответна радост.

Но не чак толкова. И тази година й се струва, че щом излезе от вкъщи, пред лицето й тутакси размахват поредното новородено. Изпитва същия ужас, когато някой извади купчина снимки колкото тухла — чудесно е, че сте си прекарали ваканцията добре, но какво общо има това с мен. Ема си е изработила очаровано изражение и го надява, когато приятелките й разказват за родилните мъки, какви упойки се използват, дали са се огънали и са предпочели епидурална упойка, как агонията се редува с блаженство.

Но чудото на раждането или на родителството като цяло не я изпълва със съпричастие. Ема не иска да говори за безсъници. Не бяха ли чували за тях предварително? Не иска да обсъжда бебешките усмивки или как бебето отначало приличало на майка си, а после заприличало на баща си, или отначало било досущ като баща си, а поеме устата му заприличала досущ на майчината. И що за вманиачаване по размера на ръчичките, миниатюрните ръчички с миниатюрни ноктенца. Нямаше ли да е по-удивително, ако ръцете бяха огромни?

— Виж какви лапи размахва това бебе!

Това вече ще си заслужава обсъждането.

— Заспивам — обажда се Адам, съпругът на Стефани откъм фотьойла, подпрял глава с юмрук.

— Време е да тръгвам — казва Ема.

— Не! Остани! — настоява Стефани, но не обосновава молбата.

Ема изяжда още един пържен картоф. Какво е сполетяло приятелите й? Бяха забавни, обичаха развлеченията, бяха общителни и интересни, но напоследък се заредиха вечери с бледи, раздразнителни двойки с празни лица в миризливи стаи, където разговорите се въртят около удивителния факт как бебето пораства с всеки изминал ден, вместо да се смалява. Изтощена е да надава възторжени викове при вида на пълзящо бебе, сякаш пълзенето е напълно неочаквано явление. Какво са предвиждали? Летене? Безразлична е към аромата на бебешките главички. Пробва веднъж — замириса й на каишка на часовник.

Телефонът й звъни в чантата. Вдига го и се вглежда в името на Декстър върху екрана, но не си прави труда да отговори. Не, не иска да извърви целия път от Уайтчапъл до Ричмънд, за да го гледа как пръхти в коремчето на малката Джасмин. Отегчена е до смърт от приятели, вглъбени в ролята на младия татко — измъчени, но добродушни, изтощени, но модерни в сака и джинси, с наедрели кореми под блузите, подхвърлящи във въздуха наследниците си с горди, самодоволни изражения. Дръзки пионери, първите мъже в световната история с напишкани панталони и оповръщана коса.

Не може, разбира се, да сподели гласно наблюденията си. Неестествено е жена да намира за отегчителни бебетата или по-точно, разговорите за бебета. Ще си помислят: хаплива, ревнива, самотна. Отегчава я обаче и натякването колко е щастлива, че си отспива, разполага с времето си и личния си живот, може да излиза на срещи или тутакси да замине за Париж. Сякаш я утешават и тя ги ненавижда, чувства се унизена. От къде на къде я изпращат в Париж? Особено я дразнят шегичките за биологичния часовник — от приятелите й, от семейството, във филмите и по телевизията. Най-идиотската, най-малоумната дума е „единачка“, следвана на милиметри от „шокохолик“ и тя отказва да се вписва в приложни психологически модели. Да, разбира аргументите, практическите императиви, но положението изобщо не зависи от нея. И, да, от време на време се опитва да си представи как се поти от болка в син болничен халат, но лицето на мъжа, уловил я за ръка, остава упорито замъглено и тя отпъжда фантасмагоричното видение.

Когато се случи, ако се случи, ще обожава детето си, ще се диви на миниатюрните му ръчички и дори на миризмата на скрофулозната му главичка. Ще обсъжда предимствата и недостатъците на епидуралната упойка, на безсънието, на коликите, каквото и да означава това. Някой ден може би дори ще гука при вида на мъничките „буйки“. Но междувременно възнамерява да спазва дистанция и спокойствие, да бъде разумна и да не се поддава на масовата истерия. И в този ред на мисли, първият дребосък, който я нарече „леля Ема“ ще получи кроше в лицето.

Стефани е приключила с доенето и показва млякото си на Адам, като го поднася към светлината, сякаш е превъзходно вино. Всички са единодушни, че помпата е ненадмината.

— Сега е мой ред! — казва Ема, но никой не се засмива и точно навреме бебето се събужда горе.

— Някой трябва да изобрети — казва Адам — бебешка кърпичка с хлороформ.

Стефани въздъхва и излиза и Ема решава да си тръгне възможно най-скоро. Няма да си ляга, ще поработи върху ръкописа. Телефонът изжужава отново. Съобщение от Декстър с молба да се запъти към Съри, за да му прави компания.

Тя изключва телефона.

… Знам, че е далеч, но ми се струва, че ме е налегнала постродилна депресия. Вземи такси, аз ще платя. Силви я няма! Не че има значение, знам, но… има свободна спалня, ако решиш да пренощуваш. Както и да е… обади ми се, ако получиш съобщението. Чао. Поколебава се, повтаря Чао и прекъсва връзката. Безсмислено съобщение. Примигва, поклаща глава и си сипва още вино. Прехвърля телефония указател и стига до „С“ — „Суки мобилен“.

Отначало тя не вдига и той въздъхва облекчено, защото в крайна сметка какво добро ще излезе от това обаждане на бивша приятелка. Кани се да изключи, когато ненадейно чува познат рев:

— АЛО!

— Здрасти! — Той изтупва от праха усмивката на телевизионен водещ.

— КОЙ Е? — Тя надвиква врява, ресторант може би.

— Вдигнете малко шум!

— КАКВО? КОЙ Е?

— Познай!

— КАКВО? НЕ ЧУВАМ…

— Казах „познай“…

— АЛО? КОЙ Е?

— Познай!

— КОЙ?

— КАЗАХ ДА СЕ ОПИТАШ… — Играта става изтощителна и той казва просто: — Декстър е.

За миг настава мълчание.

— Декстър? Декстър Мейхю?

— Колко Декстъровци познаваш, Суки?

— Не, знам кой Декстър, просто… ПРИВЕТ, ДЕКСТЪР. Здрасти. Почакай…

Той чува стържене на стол и си представя любопитните погледи, които я съпровождат, докато прекосява ресторанта и излиза в коридора.

— Е, как си, Декстър?

— Добре, добре, обаждам се само да кажа, че те видях по телевизията тази вечер и се сетих за старите времена реших да се обадя да кажа „здрасти“. Изглеждаш страхотно между другото. Шоуто ми харесва. Чудесен формат. — Чудесен формат? Ама че клоун. — А ти как си, Суки?

— О, добре, добре.

— Навсякъде си! На гребена на вълната! Наистина!

— Благодаря. Благодаря.

Настава мълчание. Палецът на Декстър поглажда бутона за изключване. Натисни го. Престори се, че линията прекъсва. Затвори, затвори, затвори…

— Не сме се чували… от колко? Пет години?

— Знам, но се сетих за теб, понеже те видях по телевизията. Изглеждаш страхотно между другото. Как си? — Млъкни, това вече го каза. Съсредоточи се. — Искам да кажа, разкажи нещо повече… Много е шумно край…

— В ресторант съм. Вечерям с приятели.

— Познавам ли ги?

— Не мисля. Те са ми нови приятели.

Нови приятели. Враждебност ли долови?

— Добре. Ясно.

— Е. А ти къде си, Декстър?

— О, вкъщи.

— Вкъщи? В събота вечер? Ти?

— Е, ммм…

Понечва да й каже, че е женен, има дете, живее в Ричмънд, но усеща, че това ще подчертае отявленото безсмислие на обаждането, и замълчава. Затишието продължава известно време. Забелязва засъхналия сопол върху памучния пуловер, с които някога посрещаше гости в студиото, и надушва непозната миризма по върховете на пръстите си — противен коктейл от мръсен памперс и пържени скариди.

— Сервираха основното ястие — прекъсва мислите му Суки.

— Добре, както и да е… просто си спомних старите времена, прииска ми се да те видя. Да обядваме, да пийнем… нещо такова…

Музиката в слушалката стихва, сякаш Суки се е оттеглила в усамотен ъгъл. С позагрубял глас му казва:

— Знаеш ли какво, Декстър? Не мисля, че одобрявам идеята.

— О, няма проблем…

— Не съм те виждала от пет години и смятам, че ако няма специален повод…

— Просто ми хрумна…

— Не че беше много мил с мен, нито пък особено заинтригуван, през повечето време беше пиян…

— О, не е вярно!

— Дори ми изневеряваше, по дяволите, вечно търчеше подир някоя стажантка, сервитьорка и прочее… На всичкото отгоре ми се обаждаш, все едно сме стари дружки. Въобразяваш си, че изпитвам носталгия по „старите времена“? По шестте ни златни месеца, от които, честно казано, ми се повдига!

— Разбрах гледната ти точка, Суки.

— И освен това съм с мъж, с много, много мил мъж и се чувствам много щастлива. Всъщност в момента ме чака.

— Добре! Върви тогава! ВЪРВИ! — Горе Джасмин започва да плаче, сигурно защото й става неловко.

— Не може да ми се обаждаш ей така, просто защото ти е скимнало и…

— Няма, аз просто… за бога, стига!

Воят на Джасмин отеква по голите дървени стъпала.

— Какъв е този шум?

— Бебе.

— Чие бебе?

— Моето. Имам дъщеря. На седем месеца.

Настава тишина. Достатъчно дълга и Декстър видимо се сконфузва. После Суки казва:

— Защо тогава ме каниш на среща?

— Просто… да пийнем приятелски.

— Имам приятели — тихо отронва Суки. — А ти отиди нагледаш дъщеря си, Декс.

И прекъсва връзката.

За момент той не помръдва, заслушан в замрялата линия. После сваля телефона, взира се в него и поклаща рязко глава, сякаш са му ударили плесница. Наистина са го зашлевили.

— Е, приятен разговор — промърморва.

Телефонен указател, покажи номер, изтрий номер. „Изтриване на Суки мобилен?“, пита телефонът. „Мамка му! Да! Изтрий я! Да!“ Той натиска трескаво бутона. „Номерът изтрит“, казва телефонът, но не му е достатъчно. „Номерът е унищожен, номерът е изличен“, това иска. Плачът на Джасмин достига кулминацията на първата фаза, той се изправя рязко и запраща телефона в стената, където той оставя черна бразда под „Прасенце и топка“. Хвърля го пак за симетрия.

Проклинайки Суки, проклинайки себе си и глупостта си, Декстър приготвя малко шише с мляко, завинтва здраво капачката, пъха го в джоба си, грабва бутилката вино и се втурва нагоре по стълбите към виковете на Джасмин — смразяващ дрезгав рев, който сякаш раздира гърлото й. Той влетява в стаята.

— Мамка му, Джасмин! Млъкни! — изкрещява и тутакси запушва засрамено устата си с длан, защото я вижда в кошарката — седнала, с ококорени от ужас очи. Вдига я, обляга се на стената и я прегръща, попивайки хлиповете й с гърди, после я слага в скута си, гали я нежно по челото и когато и това не помага, започва да я гали още по-нежно по косата. Дали няма някакво тайно местенце, което трябва да разтриеш с палец? Той потрива дланта й, а пръстите й разгневено се свиват и отпускат. Всичко удря на камък: големите му дебели пръсти опитват това, поглаждат онова — безрезултатно. „Може би не се чувства добре — мисли си той — или й липсва майка й“. Безполезен баща, безполезен съпруг, безполезен приятел, безполезен син.

Ами ако наистина е зле? Може би я мъчат колики. Или и никнат зъби, дали й никнат зъби? Обзема го тревога. Трябва ли да я заведе на лекар? Може би, само дето е твърде пиян да шофира сега. Безполезен, безполезен, безполезен мъж.

— Хайде, съсредоточи се — казва.

На поличката вижда шишенце със сироп — „може да предизвика сънливост“, пише на етикета, най-красивите думи на света. Навремето вълшебните думички бяха: „Ще ми заемеш ли една тениска?“ Сега — „може да предизвика сънливост“.

Друса Джасмин върху коляното см и тя стихва малко, после поставя лъжичката пред устата й, докато преценява, че е преглътнала пет милилитра. През следващите двайсет минути й изнася идиотско кабаре, размахвайки говорещи животинки пред очите и. Изрежда скромния си репертоар от смешни гласове, молейки я ту пискливо, ту басово, ту с различни акценти да се усмири, да се отпусне, да заспи. Показва й илюстровани книжки, клати панорамните човечета, сочи страниците и повтаря: „Патица! Крава! Парен локомотив! Я какъв весел тигър!“. Изнася умопомрачителен куклен театър. Гуменото шимпанзе пее първия куплет от „Пей, звънче“ отново и отново, Тинки Уинки изпълнява „Стария Макдоналд“, плюшено прасенце необяснимо защо й представя „Стълба към небето“. Заедно се промъкват под арките на бебешкия уред за гимнастика и заедно тренират. Той пъхва мобилния телефон в миниатюрните й ръчички, показва й как да натиска бутоните, пуска й мелодийки, докато тя най-сетне, слава Богу, се укротява и само проскимтява, будна, но доволна.

В стаята има музикална уредба във формата на неугледен парен локомотив. Той си проправя път, подритвайки разхвърляните книжки и играчки, и я пуска. „Релаксираща класика за малчугани“, част от проекта на Силви за цялостен контрол върху бебешкото съзнание. Пискливите тонколони подхващат „Танца на Захарната фея“. Той завърта комина на парния локомотив, за да увеличи звука, и започва да се олюлява във валсова стъпка из стаята, притиснал Джасмин към гърдите си. Малката се протяга, заострените и пръстчета се свиват в юмруци, после се отпускат и за пръв път тя поглежда баща си, без да се мръщи. Той улавя мигновено отражение на собственото си лице да се усмихва срещу него. Тя млясва с уста и ококорва очи. Засмива се.

— Моето момиче! — казва той. — Моята красавица!

Настроението му се разведрява и му хрумва идея.

Прегърнал Джасмин, блъскайки се в рамките на вратите, той се връща в кухнята, където всичките му дискове са складирани временно в три огромни кашона, докато поставят рафтовете. Хиляди са — предимно безплатни копия, свидетелство за времената, в които се водеше влиятелна фигура, и видът им го връща към диджейските му дни, когато обикаляше из Сохо, надянал абсурдните слушалки. Коленичи и тършува из кашона с една ръка. Номерът е да не приспива Джасмин, да не й позволява да се унася и затова ще си организират парти, само двамата, но ще се забавляват като в нашумял хокстънски клуб. Майната й на Суки Медоус! Той ще пуска музика на дъщеря си.

Усетил прилив на сили, прокопава геоложките пластове от дискове, представящи десет години музикална мода, и въодушевен от плана си, избира няколко, нареждайки ги на купчина върху пода. След асид джаза и брейка, фънка от 70-те и асид хауса идва ред на прогресив рока, електронната музика и биг-бийт компилациите, започващи с „чил“. Накрая открива дори малка, неубедителна колекция от барабани и бас. Старата музика трябва да доставя удоволствие, но той с изненада установява, че дори видът на албумите го смущава и изнервя, наситен със спомени за безсънни параноични нощи с непознати в апартамента му, за разговори с приятели, които вече не познава. И танцовата музика го плаши. „Ето как е — мисли си той, — ето какво е да остаряваш“.

После забелязва диск с обложка с почерка на Ема. Компилацията, която миналия август, точно преди сватбата му, бе записала на чисто новия си компютър за трийсет и петия му рожден ден. Компилацията се нарича „Единайсет години“ и от вътрешната страна на собственоръчно изработената обложка има снимка — размазана от евтиния принтер на Ема, но въпреки това си личи как двамата са застанали на планински скат — на върха на Трона на Артур, угасналия вулкан, извисяващ се над Единбург. От сутринта след дипломирането преди… колко… дванайсет години? На снимката Декстър, в бяла риза, се е облегнал върху скалата, а от устата му виси цигара. Ема седи малко по-встрани, свила колене и опряла брадичка върху тях. Носи джинси в стил 50-те, пристегнати силно в кръста, малко по-пълничка е от сега, а нескопосаният и къносан бретон се спуска пред очите. Със същото изражение е и на всички следващи снимки — усмихната накриво със затворена уста. Декстър се взира в лицето й и се засмива. Показва снимката на Джасмин.

— Погледни! Това с кръстницата ти — Ема! Виж колко строен е бил татко. Гледай — скули! Някога татко имаше скули!

Джасмин се засмива безмълвно.

Връщат се в стаята й, той я оставя в ъгъла и изважда диска от кутийката. Вътре е пъхната плътно изписана картичка с поздравления по случай миналогодишния му рожден ден.

Той се усмихва и пъха диска в уредбата с форма на парен локомотив.

Започва с „Масив Атак“ — „Недовършено съпричастие“. Вдига Джасмин и пружинира, без да отлепя крака от пода тананикайки думите в ухото на дъщеря си. Старата поп музика, двете бутилки вино и безсънието го замайват и го настройват сантиментално. Той увеличава звука на локомотива до възможния максимум.

Следват „Смитс“ — „Светлината, която никога не гасне“ — и макар никога да не си е падал по „Смитс“, той се върти привел глава, отново на двайсет, пиян на студентско диско парти. Пее доста силно — и фалшиво — но не се смущава. В тясната спалня в къщата в Ричмънд той танцува с дъщеря си на фона на музика от играчка и внезапно го обзема доволство. Повече от доволство — въодушевление. Прави пирует и стъпва върху дървено куче, олюлява се като уличен пияница и се подпира с една ръка на стената. „Олеле! По-полека, момче!“, изрича полугласно, после поглежда към Джасмин и вижда, че тя е добре, не се е уплашила, смее се, неговата красива, прекрасна дъщеря. Светлината, която никога не гасне.

После идва ред на „Върви до мен“ — песен, която майка му свиреше, когато беше малък. Спомня си как тя танцуваше в дневната с цигара в едната ръка и чаша — в другата. Обляга Джасмин на рамото си, усеща дъха й върху врата си, улавя ръката й и подема старомоден бавен танц из хаоса. Изтощен, замаян от червеното вино, изпитва внезапно желание да поговори с Ема, да й каже какво слуша и сякаш по даден знак телефонът му иззвънява при последните трели на песента. Той тършува из разхвърляните играчки и книги; може би е Ема, чула е съобщението и му се обажда. На екрана се изписва „Силви“ и той се изпотява; трябва да отговори. Трезвен, трезвен, трезвен, повтаря си. Подпира се на кошарката, гушва Джасмин в скута си.

— Здрасти, Силви!

В този момент „Изправи се срещу властта“ на „Пъблик Енсми“ внезапно гръмва от локомотива и той се препъва към него да натисне грубоватите бутони.

— Какво беше това?

— Просто музика. С Джасмин си организирахме малко парти, нали, Джаз? Искам да кажа Джасмин.

— Будна ли е още?

— Опасявам се.

Силви въздъхва.

— Какво правиш?

„Пуших цигари, напих се, упоих бебето ни, обадих се на старите си приятелки, танцувах и си говорех сам. Олюлявам се като уличен пияница“.

— О, просто си почивам, погледах телевизия. А ти? Забавляваш ли се?

— Горе-долу. Всички са пияни до козирката, разбира се…

— Освен теб.

— Твърде съм изморена да пия.

— Много е тихо. Къде си?

— В хотелската стая. Ще си полегна малко, после ще се върна за следващата вълна.

Докато я слуша, Декстър оглежда разрухата в стаята на Джасмин — накиснатите с мляко чаршафи, разпилените играчки и книги, празната бутилка от вино и мръсната чаша.

— Как е Джасмин?

— Усмихва се. Нали, слънчице? Мама се обажда.

Той допира съвестно телефона до ухото на Джасмин, която мълчи. Никой не се забавлява и той си го взима обратно.

— Пак съм аз.

— Но се справяш.

— Разбира се. Съмнявала ли си се? — Настана затишие.

— Връщай се при компанията.

— Може би… Утре се прибирам. Към обяд. Около единайсет.

— Добре. Лека нощ.

— Лека нощ, Декстър.

— Обичам те — казва той.

— И аз.

Тя понечва да прекъсне връзката, но той се чувства принуден да добави още нещо.

— И Силви? Силви? Там ли си?

Тя вдига телефона към ухото си.

— Да?

Той преглъща и облизва устни.

— Исках просто да кажа… Знам, че не се справям много добре в момента… с бащинството, със съпружеския живот и прочее. Но работя върху това, старая се. Ще стана по-добър, Силви. Обещавам ти.

Тя явно осмисля думите му, понеже проговаря след известно мълчание с леко напрегнат глас:

— Декс, справяш се добре. Ние просто… се учим… това е.

Той въздъхва. Някак си се е надявал на повече.

— Връщай се вече при компанията.

— До утре.

— Обичам те.

— И аз.

И тя изчезва.

Къщата изглежда прекалено тиха. Джасмин е заспала в скута му. Той не помръдва цяла минута, заслушан в бученето на кръвта и виното в главата си. За миг го залива вълна от ужас и самота, после се изправя и вдига отпуснатата като котенце Джасмин към лицето си. Вдишва аромата й — млечен, почти сладък, негова плът и кръв. Плът и кръв. Фразата е клише, но понякога той наистина зърва част от себе си в изражението й, разпознава се и не може да повярва. За добро или за зло, тя е част от мен. Оставя я нежно в кошарката.

Настъпва пластмасово прасенце; остро като кремък, то се забива в стъпалото му, Декстър изругава тихо и изключва лампата в спалнята.

В хотелската стая в Уестминстър, десет мили източно по брега на Темза, съпругата му е приседнала гола на ръба на леглото. Телефонът виси в ръката й и тя започва тихо да плаче. Откъм банята долита шуртенето на душа. Силви не харесва как сълзите се отразяват на лицето й и когато шумът секва, бързо изтрива очите си с опакото на дланта и пуска телефона върху купчината разхвърляни по йода дрехи.

— Наред ли е всичко?

— О, знаеш… Не съвсем. Звучеше доста пиян.

— Убеден съм, че ще се справи.

— Не, наистина пиян. Странно. Най-добре да се прибирам.

Калъм завързва колана на халата, влиза в спалнята и се привежда да целуне голото й рамо.

— Както казах, сигурен съм, че ще се справи. — Тя не отговаря и той сяда и я целува отново. — Опитай се да забравиш. Позабавлявай се. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не.

— Искаш ли да полегнеш?

— Не, Калъм! — Тя отблъсква ръката му. — За бога!

Той устоява на изкушението да отвърне, обръща се и с избледняващи надежди за вечерта се връща в банята да си измие зъбите. Обзема го ужасното усещане, че тя ще настоява да обсъдят положението — „не е честно, не бива да продължаваме, трябва да му кажа“; и прочее, и прочее. Не може ли да му спести опяването, мисли си раздразнено той. Нали вече му даде работа? Не е ли достатъчно? Плюе и се жабурка, връща се в спалнята и се строполява върху леглото. Посяга към дистанционното и прехвърля гневно каналите, докато госпожа Силви Мейхю седи и съзерцава през прозореца светлинките край Темза и се чуди какво да прави със съпруга си.

Петнайсета главаЖан Себерг

Неделя, 15 юли 2001

Белвил, Париж

Трябваше да пристигне от Ватерло в 15,55 на 15 юли.

Ема застана навреме пред входа за пристигащи на дю Нор и се сля с тълпата посрещачи — нетърпеливи любовници с букети, отегчени шофьори, потни под костюмите, стиснали табелки с имена. Дали да не напише „Декстър“ върху лист хартия. Да го напише с правописни грешки. Сигурно ще го развесели, но струва ли си усилието? Освен това влакът вече наближаваше, а множеството напираше към перона. След дълга пауза вратите се отвориха със съскане, пътниците се изсипаха навън и Ема се лашна напред с приятелите и роднините, любовниците и шофьорите, източили шии към лицата на новодошлите.

Тя си надяна усмивка. Последния път, когато го видя, си бяха казаха доста неща. Последния път, когато го видя, се беше случило нещо.

Декстър седеше в последния вагон на влака и чакаше другите пътници да слязат. Не носеше куфар, а само малка раница на съседната седалка. На масичката пред него лежеше книга с ярка обложка, а под карикатурното момичешко лице бе изписано заглавието — „Непобедимата Джули Крискол срещу целия широк свят“.

Дочете книгата точно когато влакът навлезе в парижките покрайнини. Първата книга, изчетена от край до край от няколко месеца насам; фактът, че е предвидена за единайсет-четиринайсетгодишни и съдържа илюстрации, помрачаваше донякъде задоволството от умствените му способности. Докато вагонът се изпразни, той погледна отново от вътрешната страна на задната корица, където бе поместена черно-бяла снимка на авторката. Взря се напрегнато в нея, сякаш да я запечата в паметта си. В скъпа на вид снежнобяла риза, тя седеше малко неловко на ръба на дървен стол, прикрила уста с ръка в мига преди да избухне в смях. Разпозна изражението и жеста, усмихна се, прибра книгата в раницата, вдигна я и тръгна след последните пътници, които се канеха да слязат на перона.

Последния път, когато я видя, си казаха доста неща. Случи се нещо. Какво ще й каже сега? Какво ще му отговори тя? Да или не?

Докато го чакаше, тя си подръпваше косата, сякаш да я удължи. Скоро след като пристигна в Париж, с речник в ръка, събра смелост да отиде на фризьор — un coiffeur — и да се подстриже. Макар да не посмя да го изрече гласно, искаше да заприлича на Жан Себерг, защото щом си решил да бъдеш белетрист, трябва да го направиш както подобава. Три седмици по-късно вече не й се доплакваше, когато се погледне и огледалото, но въпреки това ръцете й блуждаеха по главата, сякаш наместват перука. С усилие на волята насочи вниманието си върху копчетата на чисто новата си гълъбовосива риза, купена тази сутрин от магазин, не — от бутик — на Рю дьо Греней. Две разкопчани копчета — твърде консервативно, три — разкриваха триъгълника между гърдите й. Разкопча третото копче, цъкна с език и насочи очи към пътниците. Тълпата оредяваше и тя започна да се пита дали не е изпуснал плака. Най-после го видя.

Изглеждаше съсипан. Изпит и изтощен, с набола брала, която не му отиваше и му придаваше вид на затворник, и тя си припомни колко подводни камъни крие това гостуване. Но той я забеляза, усмихна се и забърза крачка. Тя също се усмихна и се смути, застанала пред входа, чудейки се къде да дене ръцете си, очите си. Разстоянието помежду им изглеждаше огромно; усмихваш се, придаваш си сериозно изражение, усмихваш се, придаваш си сериозно изражение цели петдесет и пет метра? Четирийсет и пет метра. Погледна надолу към пода, после нагоре към покрива. Четирийсет метра, обърна се пак към Декстър, пак към пода. Трийсет и пет метра…

Преодолявайки обширното пространство, той с изненада установи колко се е променила през осемте седмици, откакто не я беше виждал, двата месеца, откакто се случи всичко. Косата й бе подстригана много късо, с бретон над челото, а лицето й беше добило цвят — лятното лице, което помнеше добре. Беше облечена по-стилно — обувки с високи токчета, елегантна тъмна пола, бледосива риза, разкопчана смело на деколтето и разголваща кафявата кожа и триъгълника лунички под врата й. Все още не знаеше къде да дене ръцете си и накъде да гледа и той също се смути. Десет метра. Какво да каже и как да го каже? Дали ще е „да“ или „не“.

Той забърза към нея и най-сетне се прегърнаха.

— Не биваше да ме посрещаш.

— Трябваше, разбира се. Турист…

— Харесва ми. — Прокара палец по късия й бретон. — Има си специална дума, нали?

— Мъжкарана?

— Гамен. Приличаш на гамен.

— Не на мъжкарана?

— Ни най-малко.

— Да ме беше видял преди две седмици. Бях като атентатор. — Лицето му ме помръдна. — За пръв път отидох на парижки фризьор. Какъв ужас! Седнах на стола, повтаряйки си наум: „Arretez-vous, arretez-vous!“12. Най-смешното е, че дори в Париж те питат добре ли прекарваш тук. А аз си въобразявах, че разговарят за съвременен балет и докъде се простира свободната воля на индивида. Но не! Чуваш само: „Que faites-vous de beeu pour les vacances? Vous sortez de soir?“13 — Лицето му си оставаше застинало. Насили се да се успокои, да не го засипва с думи, да не прекалява, да не оригиналничи. Arretez–vois.

Ръката му докосна късите косъмчета на тила й.

— Е, според мен ти отива.

— Не съм убедена, че е подходяща за чертите ми.

— Напротив, съвсем подходяща е. — Той я хвана за лактите и я огледа от главата до петите. — Все едно сме на бал с маски и ти си предрешена като изтънчена парижанка.

— Или момиче на повикване.

— Но от висока класа.

— Още по-добре. — Тя го докосна по брадичката и поглади наболите косъмчета. — А ти как си предрешен?

— Като прецакан разведен със суициден синдром. — Забележката прозвуча изтъркано и му се прииска да си вземе думите обратно. Започна да се проваля още на гарата.

— Е, поне не си жлъчен — каза тя, улавяйки се за първата безобидна забележка.

— Искаш ли да се кача пак на влака?

— Още не. — Тя го хвана за ръката. — Хайде, да вървим.

Излязоха от Гар дю Нор в жежкия задимен въздух; типичен парижки летен ден, задушен, с плътни сиви облаци, вещаещи дъжд.

— Мислех първо да пийнем кафе край канала. На петнайсет минути пеш е. Става ли? После още петнайсет минути до апартамента ми. Предупреждавам те обаче, че не е нищо особено. В случай че си представяш лъскав паркет и огромни прозорци с ефирни завеси или нещо такова. Просто две стаи с изглед към вътрешен двор.

— Мансарда.

— Точно така. Мансарда.

— Писателска мансарда.

Подготвяйки се за посрещането, Ема бе запаметила живописен маршрут, или възможно най-живописен срез прахоляка и шумните улици на североизточен Париж. „През лятото ще отседна в Париж, за да пиша“. През април идеята й се струваше смущаващо ексцентрична и невероятно отегчена до смърт от натякванията на семейните си приятели, че може да замине за Париж, когато й хрумне, тя реши наистина да го направи. Лондон се бе превърнал в огромни детски ясли. Защо да не избяга за малко от бебетата, да се впусне в приключение? Градът на Сартър и Дьо Бовоар, на Бекет и Пруст… И ето я тук, авторка на детска белетристика, макар и пожънала търговски успех. Единственият начин идеята й да не изглежда претенциозна бе да се установи възможно най-далеч от туристическия Париж — на границата между Белвил и Менилмонтан, в сграда от деветнайсети век в работнически квартал. Никакви туристически атракции, почти никакви забележителности.

— Но всъщност обстановката е ведра, мултинационална, евтино е и… Божичко, щях да кажа много „истинска“.

— Имаш предвид бандитска?

— Не, просто… истински Париж. Звуча като студентка във ваканция, нали? На трийсет и пет, в двустайна мансарда.

— Париж ти отива.

— Така е.

— Изглеждаш фантастично.

— Нима?

— Променила си се.

— Не съм. Никак.

— Променила си се. Красива си.

Ема сбърчи чело, вперила поглед напред. След малко изкачиха каменните стъпала към Канал Сен Мартен и малкото кафене край водата.

— Прилича на Амстердам — приветливо констатира той и дръпна стола.

— Всъщност е стара индустриална връзка към Сена. — За бога, зауча като екскурзовод. — Минава под Плас дьо ла Репюблик, под Бастилията и после се влива в реката. — Просто се успокой. Той ти е стар приятел, забрави ли? Просто стар приятел. Замълчаха, загледани във водата, и тя веднага съжали за преднамерено живописния избор на мястото. Държеше се като влюбена ученичка. Потърси как да наруши тишината.

— Е, вино ли ще си поръчаме? — каза накрая.

— По-добре не. Гледам да не пия.

— О? Нима? Откога?

— От месец и нещо. Не че съм абсолютен въздържател. Просто се старая да се ограничавам. — Той сви рамене. — И без това не ми помага. Не е кой знае какво.

— О. Добре. Кафе тогава?

— Да, само кафе.

Сервитьорката приближи — смугла, симпатична, дългокрака, но Декстър дори не вдигна поглед. „Положението явно е сериозно — помисли си Ема, — щом не зяпа сервитьорките“. Поръча на демонстративно разговорен френски, после се усмихна неловко, забелязала вдигнатите вежди на Декстър.

— Взимам уроци.

— Очевидно.

— Е, тя не разбра нито дума. Сигурно ще ни донесе печено пиле.

Нищо. Той седеше и побутваше с нокътя на палеца си кристалчетата захар по металния плот на масата. Тя опита пак. Нещо безобидно.

— Кога за последно беше в Париж?

— Преди три години. Със съпругата ми. За поредната ни прословута миниваканция. Четири нощи в „Жорж V“. Той хвърли кубче захар в канала. — Какво прахосничество!

Ема отвори уста и я затвори. Не знаеше какво да каже. Вече бе използвала репликата „поне не си жлъчен“.

Декстър обаче примигна, поклати глава и сръга ръката й с лакът.

— Ето как си представям следващите няколко дни — ти ми показваш забележителностите, а аз те сподирям унило и правя глупави забележки.

Тя се усмихна и го сръга в отговор.

— Не е изненадващо. Знам какво преживя, какво преживяваш — и покри ръката му с длан.

След миг той покри нейната, тя го последва и продължиха, по-бързо и по-бързо — като детска игра. Но също и като актьори, напрегнати и самовглъбени. Смутена, тя реши да се престори, че трябва да отиде до тоалетната.

В малката, душна кабинка се погледна смръщено в огледалото и си подръпна бретона, сякаш да изтегли още коса. Въздъхна и се зарече да се успокои. Събитието беше просто инцидент, случайност, нищо особено, той е просто стар, стар приятел. Пусна казанчето за правдоподобност и излезе в топлия сив следобед. На масата пред Декстър стоеше книгата й. Тя седна предпазливо и я побутна с показалец.

— Това пък откъде се взе?

— Купих я на гарата. Имаше огромни купчини. Навсякъде е, Ем.

— Прочете ли я?

— Не мога да помръдна от трета страница.

— Не е смешно, Декс.

— Ема, книгата е чудесна.

— Е, дреболия. Детска книжка.

— Не, наистина, гордея се с теб. Не че съм тийнейджърка, но ме разсмя. Прочетох я на един дъх. Говоря като човек, който петнайсет години чете „Хауърдс Уей“.

— „Хауърдс Енд“ искаш да кажеш.

— Както и да е. За пръв път прочитам нещо от край до край.

— Е, шрифтът е огромен.

— И това ми допадна най-много. Едрият шрифт. И илюстрациите. Забавни са, Ем. Нямах представа, че можеш рисуваш.

— Е, благодаря…

— Освен това историята е любопитна и весела. Гордея се с теб, Ем. Всъщност… — Той извади химикалка от джоба си — Искам посвещение.

— Не изглупявай!

— Не, настоявам. Ти си… — Той зачете от задната корица: — „Най-оригиналният детски белетрист след Роалд Дал“. — Казва деветгодишната племенничка на издателката. — Той я побутна с химикалката. — Не раздавам автографи, Декс.

— Хайде. Моля те. — Той се изправи, преструвайки се, че трябва да отиде до тоалетната. — Оставям я тук. Напиши нещо. Нещо лично, с днешна дата. В случай че станеш наистина известна и ми потрябват пари.

Декстър стоеше в тясната кабинка и се чудеше докога ще издържи. По някое време щеше да се наложи да поговорят, идиотско бе да заобикалят темата. Пусна казанчето за ефект, изми си ръцете и ги подсуши в косата, после излезе на тротоара, където Ема тъкмо затваряше книгата. Понечи да прочете посвещението, но тя сложи длан върху корицата.

— Не пред мен, моля те.

Той седна и прибра книгата в раницата, а тя се приведе над масата, сякаш се връща към деловата част.

— Е, как са нещата при теб?

— О, фантастично. Разводът приключва през септември, точно преди годишнината от сватбата. Почти две години семейно блаженство.

— Говорите ли си?

— Само в краен случай. Е, спряхме да си крещим и да хвърляме предмети, сега се придържаме към „да“, „не“, „здравей“, „чао“. С което се ограничавахме и докато бяхме женени впрочем. Чу ли, че вече живеят у Калъм? В нелепото му имение в Мъсуел Хил, където ходехме на вечерни партита?

— Да, чух.

Той я изгледа остро.

— От кого? От Калъм?

— Не, разбира се. Просто… от други хора.

— Които ме съжаляват.

— Не точно… Загрижени са. — Той сбърчи отвратено нос.

— Загрижеността не е обидно нещо, Декс. Говори ли с Калъм?

— Не. Той се опитва. Засипва ме със съобщения, все едно нищо не се е случило. „Е, приятелче! Обади ни се!“ Мисли, че трябва да излезем на по бира „да обсъдим положението“. Може би трябва да приема. Така или иначе ми дължи надницата за три седмици.

— Намери ли си работа?

— Още не. Даваме под наем проклетата къща в Ричмънд и апартамента и така се прехранвам. — Той допи утайката на кафето и се вгледа в канала. — Не знам, Ем. Преди осемнайсет месеца имах семейство, кариера — нищо особено, нова пак имах възможности, получавах предложения. Имах ван, спретната къща в Съри…

— Която мразеше.

— Не я мразех.

— Мразеше вана.

— Е, да, него го мразех, но поне беше мой. А сега внезапно се озовах в едностаен апартамент в Килбърн с моята половина от сватбените подаръци и нямам нищо. Само аз и купчина кашони. Животът ми на практика приключи.

— Знаеш ли какво трябва да направиш според мен?

— Какво?

— Защо… — Тя пое дълбоко дъх и го улови за ръката. — Защо не помолиш Калъм да те върне на работа? — Той я изгледа яростно и си дръпна ръката. — Шега! Шегичка — каза тя и се засмя.

— Е, радвам се, че руините на семейния ми живот те развеселяват, Ем.

— Не ме развеселяват, но смятам, че самосъжалението не помага.

— Не е самосъжаление, а действителността.

— „Животът ми на практика приключи“?

— Искам да кажа… Не знам. Просто… — Той погледна към канала и въздъхна театрално. — На младини всичко изглеждаше възможно. Сега всичко изглежда невъзможно.

Ема, за която важеше обратното, каза само:

— Не е чак толкова зле.

— Значи има светла страна? Когато съпругата ти е избягала при най-добрия ти приятел?

— Той не ти е „най-добрият“ приятел, не се бяхте виждали от години. Смятам само… Добре. Като начало — не е едностаен апартамент в Килбърн, а превъзходен двустаен в Уест Хампстед. Готова съм да убия човек за такова местенце. И си там само докато си върнеш апартамента.

— Навършвам трийсет и седем след две седмици! На средна възраст съм!

— Трийсет и седем все още се води средата на трийсетте. Приблизително. Вярно, нямаш работа в момента, но не живееш от подаяния. Имаш доход от наем, което си е жив късмет, ако ме питаш. Мнозина сменят посоката на по-зряла възраст. Ще потъгуваш малко, но ти не беше особено щастлив и когато беше женен, Декс. Знам, нали те изслушвах през цялото време. „Не разговаряме, не се забавляваме, не излизаме…“ Знам колко е трудно сега, но след време ще го приемеш като ново начало. Нова възможност. Можеш да се захванеш с какво ли не, просто трябва да решиш…

— Например?

— Не знам… Медиите? Защо не пробваш пак да водиш предаване? — Декстър простена. — Добре де, нещо зад кадър? Продуцент, режисьор? — Декстър се намръщи. — Или фотография! Непрекъснато говореше, че искаш да станеш фотограф! Или нещо гастрономическо, не знам… И ако удариш на камък навсякъде, можеш винаги да разчиташ на дипломата по антропология. Няма да вземаме под внимание тройките. — Тя го потупа по ръката за допълнителен ефект. — Винаги се търсят антрополози. — Той се усмихна, после си спомни, че не бива да се усмихва. — Здрав си, способен, финансово стабилен, сравнително привлекателен мъж в средата-към-края на трийсетте. Ти си… добре, Декс. Просто трябва да си възвърнеш самочувствието. Това е.

Той въздъхна и се вгледа в канала.

— Приключи ли с насърчителната реч?

— Да. Как ти се струва?

— Все още ми се иска да скоча в канала.

— Да вървим тогава. — Тя остави банкнота върху масата. — Апартаментът ми е на двайсетина минути в тази посока. Да се разходим или да извикаме такси?

Тя понечи да се изправи, но Декстър не помръдна.

— Най-лошото е, че ми липсва Джасмин. — Ема седна отново. — Това направо ме подлудява, а дори не бях добър татко или нещо такова.

— О, хайде…

— Не бях, Ем, бях безполезен, напълно. Мразех това, не исках да съм там. През цялото време се преструвахме, че сме съвършено семейство, а аз си мислех каква грешка съм допуснал, как изобщо не ставам за това. Мислех си колко прекрасно ще е да мога пак да спя, да излизам през почивните дни или просто да излизам, да не се прибирам до зори, да се забавлявам. Да бъда свободен, да не нося отговорност. И сега го имам, нищо не правя. Съзерцавам кашоните и ми е мъчно за Джасмин.

— Но ти я виждаш.

— През две седмици. За една мизерна нощ.

— Но би могъл да я виждаш по-често, да помолиш за повече време…

— Разбира се! Но забелязвам страха в очите й, когато майка й си тръгва: „Не ме оставяй с този смахнат, тъжен идиот!“. Обсипвам я с подаръци. Жалка картина! Всеки път, когато идва, намира цяла купчина, като на Коледа, защото ако не разопаковаме подаръци, не знам какво да правя с нея. Ако не разопаковаме подаръци, тя ще се разплаче и ще пита къде е мама, което означава — мама и онзи кучи син Калъм. Не знам дори какво да й купувам, защото всеки път е различна. Обърнеш си гърба за една седмица, за десет дни, и всичко се променя! Искам да кажа… тя проходи, за бога, а аз го пропуснах! Възможно ли е? Как е възможно да ме няма? Нали това ми е работата? Нищо лошо не съм направил и изведнъж… — Гласът му потрепери и той бързо смени тона, превключвайки на гняв. — И междувременно, естествено, този нещастник Калъм е с тях в огромното си нещастно имение!

Инерцията на яростта обаче не бе достатъчна да прикрие пресекващия му глас. Той млъкна рязко, притисна длани към носа си и разтвори широко очи, сякаш се опитва да възпре кихавица.

— Добре ли си? — попита тя и го потупа по коляното.

Той кимна.

— Няма да съм такъв през цялото време, обещавам.

— Няма проблем.

— Има… Унизително е. — Той стана припряно и си взе раницата. — Моля те, Ем. Да поговорим за нещо друго. Разкажи ми нещо. Разкажи ми за теб.

Тръгнаха покрай канала, заобикаляйки Плас дьо ла Репюблик, после свърнаха на изток по Рю дьо ла Фобур Сен Дени. Тя заразказва за работата си.

— Втората книга е продължение. Виждаш ли колко съм оригинална? Написала съм около три четвърти. Джули Крискол отива на училищна екскурзия до Париж и се влюбва във френско момче и преживява много приключения, изненада, изненада. Това е извинението ми да съм тук. „С изследователска цел“.

— И първата книга се продава добре?

— Така казват. И, достатъчно, за да ми платят за още две.

— Наистина ли? Още две продължения?

— Опасявам се. Джули Крискол е като верига за бързо хранене. Светкавична възвръщаемост на средства! Разговаряме и с телевизията. За шоу. Анимация за деца, базирана върху илюстрациите ми.

— Майтапиш се!

— Знам. Глупаво звучи, нали? Ще работя в медии! Ще бъда помощник-продуцент!

— Какво означава това?

— Нищичко. Искам да кажа, че не ме интересува. Харесва ми. Но някой ден ми се иска да напиша зряла книга. Винаги съм си мечтала за това — за страхотен, гневен, критичен роман, нещо необуздано и неподвластно на времето, разбулващо човешката душа, а не тийнейджърски любовни романси в дискотеките.

— Но ти не пишеш само това, нали?

— Може би не. А може би инерцията те подема. Мечтаеш да промениш света с помощта на езика, но в крайна сметка се задоволяваш да скалъпиш няколко смешни историйки. За бога, чуй ме само! Моят живот в изкуството!

Той я сръга с лакът.

— Какво?

— Радвам се за теб. — Прегърна я през рамо и я притиска към себе си. — Писател. Истински писател. Най-сетне правиш това, което винаги си искала да правиш.

Повървяха така, малко сконфузено и неловко: раницата го удряше по хълбока и накрая неудобството надделя и той отдръпна ръка.

Лека-полека настроението им се поразведри. Облачната пелена се разкъса и с напредването на вечерта Фобур Сен Дени се оживи. Многолика, хаотична, шумна и трескава, понякога почти нетърпима, и Ема току поглеждаше крадешком Декстър като разтревожен екскурзовод. Пресякоха широкия многолюден Булевар дьо Белвил и продължиха на изток по границата между XIX и XX век. Докато изкачваха хълма, Ема сочеше баровете, които харесва, разказваше за местната история, за Едит Пиаф и за Парижката комуна от 1871-ва, за местните китайски и северноафриканси общности и Декстър ту се заслушваше, ту се замисляше какво ще последва, когато най-сетне пристигнат в апартамента. „Виж, Ема, за онова, което се случи…“

— Нещо като парижкия Хокни… — казваше тя.

Декстър се усмихна с влудяващата си усмивка.

Тя го сръга.

— Какво?

— Отиваш в Париж и откриваш квартала, който напомня най-много на Хокни…

— Интересно е. Поне на мен ми е интересно.

Най-после свиха по тиха странична уличка и застанаха пред нещо като врата на гараж, където Ема набра някакъв код на таблото и натисна с рамо тежката порта. Влязоха в ограден двор, мръсен и занемарен, с очукани саксии с клюмнали цветя. В двора ехтяха съревноваващи се телевизори, викове на деца, играещи футбол с топка за тенис, и Декстър с усилие на волята потисна напиращото раздразнение. Репетирайки за случая, си бе представял засенчено от дървета площадче, сводести прозорци, изглед към „Нотър Дам“. Атмосферата беше приятна, дори шик, с урбанистични, индустриални оттенъци, но нещо по-романтично щеше да го улесни.

— Както споменах не е нищо впечатляващо. Петият етаж за съжаление.

Тя натисна ключа за входната лампа, която беше с таймер, и те се заизкачваха по стълбите от ковано желязо — тесни и стръмни и сякаш преднамерено отбягващи стената. Внезапно на Ема и хрумна, че очите на Декстър са точно на едно ниво с гърба й, и тя започна нервно да придърпва полата си, приглаждайки несъществуващи гънки. Когато стигнаха площадката на третия етаж, таймерът изключи лампата и те останаха на тъмно. Ема протегна слепешком ръка назад да му помогне и най-накрая застанаха пред вратата й. Усмихнаха се на мъждивата светлина, струяща откъм малкото прозорче на етажа.

— Пристигнахме! Chez moi14!

Тя извади огромна връзка с ключове и започна да отключва ключалка след ключалка. Най-сетне вратата се отвори и разкри малък, но приятен апартамент с одраскани, боядисани в сиво дъсчени подове, голямо, меко канапе и бюро с изглед към вътрешния двор. По стените се редяха книги на френски със строги корици в еднакво бледожълто. Върху масата в тясната кухничка имаше свежи цветя и плодове, а през другата врата се виждаше спалнята. Още не бяха обсъждали пренощуването, но Декстър забеляза единственото легло — от ковано желязо, огромно и тежко като от старинна ферма. Една спалня, едно легло. През прозорците нахлуваше вечерна светлина, привличайки вниманието към този факт. Той погледна към канапето и установи, че не се разгъва. Не. Едно легло. Усети как кръвта забушува в гърдите му, мака всъщност причината да бе по-скоро в дългото изкачване.

Тя затвори вратата и настана тишина.

— Е! Пристигнахме.

— Чудесно е.

— Горе-долу. Кухнята е ей там.

Безпокойството и изкачването бяха изнервили Ема и тя се запъти към хладилника, отвори го и извади бутилка газирана вода. Заотпива на огромни глътки, когато ръката на Декстър се озова върху рамото й, после някак си той застана пред нея и я целуна. С уста, пълна с шипяща вода, тя стисна плътно устни, за да не плисне в лицето му като фонтан. Отдръпна се назад и посочи бузите си, издути като балони размаха ръце и издаде звук, наподобяващ „почакай малко“.

Декстър отстъпи кавалерски назад, за да й позволи да преглътне.

— Съжалявам.

— Няма проблем. Изненада ме. Това е.

Тя изтри уста в опакото на дланта си.

— Добре ли си вече?

— Да, но, Декстър, трябва да ти кажа нещо…

И той пак я целуна, тромаво и прекалено силно, и тя се облегна върху кухненската маса, която ненадейно се плъзна шумно по пода. Ема се извъртя бързо да улови вазата и фруктиерата.

— Олеле.

— Всъщност, Декс…

— Съжалявам, аз…

— Малко съм нервен…

— Срещнах някого.

Той отстъпи цяла крачка назад.

— Срещна някого?

— Мъж. Срещам се с него.

— Мъж? Аха, добре. И? Кой е той?

— Казва се Жан-Пиер. Жан-Пиер Дюсолие.

— Французин?

— Но всъщност…

— Не, Декс, уелсец…

— Е, просто съм изненадан.

— Изненадан, че е французин, или изненадан, че аз имам приятел?

— Не, само… е, малко бързо ми се струва. Искам да кажа… само от няколко седмици си тук. Първо си разопакова багажа или…

— Два месеца! Тук съм от два месеца и се запознах с Жан-Пиер преди месец.

— И къде по-точно?

— В малко бистро наблизо.

— Малко бистро? Аха… И как?

— Как?

— Как се запознахте?

— Е, хмм… вечерях сама, четях книга, той беше с приятели и ме попита какво чета… — Декстър простена и поклати глава, майстор, осмиващ творението на колега. Ема не му обърна внимание и закрачи из дневната. — Както и да е… разговорихме се…

Декстър тръгна след нея.

— Как? На френски?

— Да, на френски. И си допаднахме и сега… се виждаме! — Тя се отпусна върху канапето. — Е, вече знаеш!

— Ясно. Разбирам. — Вдигна вежди, после ги отпусна. Лицето му се разкриви от старание да се намръщи и да се усмихне едновременно. — Браво на теб, Ем, звучи прекрасно.

— Не се дръж покровителствено, Декстър. Все едно съм старица…

— Не те покровителствам! — С престорено нехайство той се обърна и погледна през прозореца. — И що за човек е този Жан…

— Жан-Пиер. Мил. Много красив, много чаровен. Готви страхотно. Разбира от кулинария, вино, изкуство и архитектура. Той е, той е… французин до мозъка на костите си.

— Имаш предвид грубиян?

— Не…

— Нечистоплътен?

— Декстър!

— Носи наниз чесън, кара велосипед…

— За бога, понякога си непоносим…

— Е, какво, по дяволите, означава „французин до мозъка на костите си“?

— Не знам… с изискани обноски, много привлекателен и…

— Секси?

— Не съм казала „секси“.

— Не, но ти си станала много секси — прическата, разкопчаната риза…

— Що за глупава дума? Секси?

— Но правите много секс, нали?

— Декстър, защо се държиш толкова…?

— Ти сияеш, изглеждаш изкусително…

— Няма причина да…

— Какво?

— Да злорадстваш, все едно съм направила нещо нередно.

— Не злорадствам, просто си мислех… — Той млъкна и пак се вгледа през прозореца, опрял чело на стъклото. — Трябваше да ми кажеш, преди да дойда. Щях да си резервирам хотел.

— Няма проблем да останеш при мен! Аз просто ще спя с Жан–Пиер тази вечер. — Макар и с гръб към нея, Ема го усети как потреперва. — Ще спя у Жан-Пиер. — Тя се приведе напред, подпряла брадичка с юмрук. — Ти какво очакваше, Декстър?

— Не знам — промърмори той в стъклото. — Не това.

— Е, съжалявам.

— Защо мислиш, че дойдох, Ем?

— Да се поразведриш. Да избягаш от проблемите. Да разгледаш забележителностите!

— Дойдох да обсъдим онази нощ. Ти и аз. Най-сетне заедно. — Той зачовърка с нокът маджуна по стъклото. — Мислех си, че си го приела по-сериозно. Това е.

— Спахме веднъж, Декстър.

— Три пъти!

— Нямам предвид количеството, Декстър. Прекарахме една нощ заедно, една нощ.

— И си мислех, че заслужава внимание. А ти побягна в Париж и се хвърли на врата на първия срещнат французин…

— Не съм побягнала, вече си бях резервирала билета! Защо си мислиш, че всичко, което се случва, става заради теб?

— И може би трябваше да ми се обадиш, преди да…

— Да ти поискам позволение?

— Не, да разбереш как се чувствам.

— Я чакай! Ядосан си, че не сме анализирали чувствата си? Защото смяташ, че трябваше да те почакам?

— Не знам — промърмори той. — Може би!

— За бога, Декстър, да не би… да не би да ревнуваш?

— Не, разбира се!

— Защо се цупиш в такъв случай?

— Не се цупя.

— Погледни ме тогава!

Той се обърна с навъсено изражение, кръстосал демонстративно ръце, и Ема не успя да се сдържи и се разсмя.

— Какво? Какво? — избухна той.

— Осъзнаваш ли иронията, Декс?

— Каква ирония?

— Най-неочаквано ти се оказваш консервативен и… и моногамен.

Той помълча и се обърна пак към прозореца.

По-помирително тя добави:

— Виж… И двамата бяхме малко пияни.

— Аз не бях чак толкова пиян…

— Свали си панталоните през обувките, Декс! — Той обаче отказваше да я погледне. — Не стой там. Ела и седни тук. — Тя вдигна босите си крака и ги подви под себе си. Той блъсна с чело стъклото веднъж, после още веднъж, без да се обръща към нея, прекоси стаята и се строполи върху канапето като сърдито дете. Тя облегна стъпала върху краката му.

— Добре, да поговорим за онази нощ, щом искаш.

Декстър не отговори. Тя го сръга с крак и когато той най-после я погледна, каза:

— Добре. Аз съм първа. — Пое дълбоко дъх. — Мисля, че ти беше извън себе си и малко пиян, и ми дойде на гости, и… просто се случи. Мисля, че заради раздялата със Силви, преместването, липсата на Джасмин се чувстваше самотен и ти трябваше рамо, върху което да поплачеш. Или с което да си легнеш. И това бях аз. Рамо, с което да си легнеш.

— Така ли мислиш?

— Да.

— … И спа с мен, за да се почувствам по-добре?

— Почувства ли се по-добре?

— Да, много по-добре.

— Е, и аз. Значи се е получило.

— Но не в това е въпросът.

— Е, има и по-лоши причини да спиш с някого. Знаеш, предполагам.

— Но секс от съжаление?

— Не съжаление, състрадание.

— Не ме дразни, Ем.

— Не те дразня, просто… нямаше нищо общо със съжалението и ти го разбираш. Но е… сложно. Ние. Ела тук.

Тя го побутна още веднъж с крак и след миг той се свлече като отсечено дърво, отпускайки глава върху рамото й.

Тя въздъхна.

— Отдавна се познаваме, Декс.

— Знам. Просто реших, че е чудесна идея. Декс и Ем, Ем и Декс, ние двамата. Да опитаме, да видим как ще се получи. Мислех, че и ти го искаш.

— Искам го. Исках го. В края на осемдесетте.

— И защо не сега?

— Защото е твърде късно. Ние закъсняхме. Изморена съм вече.

— На трийсет и пет си!

— Просто смятам, че времето ни е минало.

— Откъде знаеш, след като не сме опитали?

— Декстър! Срещнах друг мъж!

Поседяха мълчаливо, заслушани в детските викове в двора, в далечния шум от телевизорите.

— И го харесваш? Този мъж.

— Да. Наистина го харесвам. Много.

Той се пресегна и подпря лявото й стъпало във все още прашната си от улицата длан.

— Не улучвам момента, нали?

— Не.

Той огледа стъпалото й. Ноктите бяха лакирани в червено, но късо изрязани, най-малкият — извит и почти невидим.

— Краката ти са отвратителни.

— Знам.

— Малкият ти пръст е като царевично зърно.

— Остави го на мира тогава.

— Онази нощ… — Той натисна с палец твърдата кожа на петата й. — Наистина ли ти се стори толкова ужасна?

Тя го ритна по хълбока с другия си крак.

— Не пускай въдицата, Декстър!

— Не, честно, кажи ми…

— Не, Декстър, не беше толкова ужасна, всъщност беше една от най-красивите нощи в живота ми. Но все пак мисля, че трябва да спрем дотук. — Тя свали крака на пода и се премести плътно до него, улови го за ръката и облегна глава върху рамото му. И двамата впериха очи в рафтовете с книги. След малко Ема въздъхна. — Защо не ми каза това преди… не знам… осем години?

— Бях се отдал на… забавления, предполагам.

Тя вдигна глава и го изгледа косо.

— И сега вече не се забавляваш и си помисли: „Защо пък да не пробвам с добрата стара Ема…“.

— Нищо подобно…

— Аз не съм утешителна награда, Декс. Не съм резервен вариант. Мисля, че заслужавам повече от това.

— И аз мисля, че заслужаваш повече от това. Затова дойдох. Ти си вълшебна, Ем.

След миг тя стана рязко, взе една възглавничка, замери го ненадейно по главата и тръгна към банята.

— Млъкни, Декс!

Той се протегна да я улови за ръката, но тя се отдръпна.

— Къде отиваш?

— Да се изкъпя, да се преоблека. Не мога да се мотая цяла вечер — изкрещя тя от другата стая, заизважда гневно дрехи от гардероба и ги нахвърля по леглото. — Той ще пристигне след двайсет минути!

— Кой?

— Познай! НОВИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ!

— Жан-Пиер?

— Аха. В осем. — Започна да разкопчава миниатюрните копчета на ризата, после се отказа, съблече я припряно през глава и я метна върху пода. — Ще излезем на вечеря! Тримата!

Той отпусна глава назад и изстена тихо и продължително.

— Божичко! Трябва ли?

— Да, опасявам се. Уговорили сме се. — Вече беше гола и гневна — от себе си, от ситуацията. — Ще те заведем в ресторанта, където се запознахме. Прословутото бистро! Ще седнем на същата маса, ще се държим за ръцете и ще ти разкажем всичко от игла до конец. Ще бъде много, много романтично. — Тя захлопна вратата на банята и изкрещя отвътре: — И няма да се чувстваме неловко!

Декстър чу как душът зашуртя и легна върху канапета вперил поглед в тавана, сконфузен от нелепата см експедиция. Мислеше, че е открил разковничето, че ще се спасят взаимно, а всъщност Ема от години не се нуждаеше от спасител. Нуждаеше се само той.

И може би Ема беше права, може би просто се чувстваше малко самотен. Чу как древните водопроводи изгъргориха, когато душът секна, и тази ужасна, срамна дума изплува отново в съзнанието му. Самотен. И най-лошото — знаеше, че е вярно. Никога не беше си представял, че ще е самотен. За трийсетия си рожден ден бе напълнил цял нощен клуб на Риджънт Стрийт; на тротоара пред входа гостите се редяха на опашка. СИМ картата на телефона в джоба му преливаше от номерата на стотиците хора, с които се бе запознал през последните десет години, и въпреки това единственият човек, с когото през цялото това време му се бе искало да поговори, се намираше в съседната стая.

Вярно ли беше? Той обмисли още веднъж идеята, разбра, че няма грешка, и стана рязко с намерението да я сподели веднага с нея. Тръгна към спалнята, но се закова на място.

Виждаше я през пролуката на вратата. Седеше на малката нощна масичка с все още мокра от банята къса коса, с дълга до коленете старомодна рокля от черна коприна; разкопчана на гърба чак до кръста, тя разкриваше сенките под лопатките й. Седеше неподвижна, с изопнат гръб и много елегантна, сякаш чака някой да дойде и да вдигне ципа на роклята. Представата му се стори много изкусителна, този семпъл жест — и познат, и нов — излъчваше такава близост и топлота, че той почти пристъпи в стаята. Ще закопчае роклята, ще я целуне по врата и по рамото и ще й каже.

Но не помръдна. Мълчаливо я видя как вдига от тоалетната масичка дебел, овехтял от разлистване френско-английски речник. Тя заотгръща страниците и спря внезапно, отпусна глава, разтърка чело, отметна бретон и изсумтя гневно. Раздразнението й развесели Декстър. Помисли си, че се усмихва тихо, но тя погледна към вратата и той отстъпи крадешком назад. Дъските по пода скърцаха под краката му, докато подскачаше тромаво към кухнята, където развъртя и двете кранчета и заразмества напосоки чашите на фона на течащата като алиби вода. След малко чу как старомодният телефон в спалнята подрънква и спря чешмата, за да подслуша разговора с този Жан-Пиер. Тих любовен шепот, на френски. Напрегна слух, но не разбра нито думичка.

Телефонът иззвънтя още веднъж, когато Ема остави слушалката. След известно време тя застана на прага зад него.

— С кого говори? — попита той през рамо с небрежен тон.

— С Жан-Пиер.

— И как е Жан-Пиер?

— Добре е. Добре.

— Е? И аз трябва да се преоблека. Кога каза, че ще дойде да ни вземе?

— Няма да идва.

Декстър се обърна.

— Какво?

— Казах му да не идва.

— Наистина? Така ли му каза?

Прииска му се да се засмее…

— Казах му, че съм пипнала ангина.

Прииска му се да се засмее гръмогласно, но се въздържа, не още… Избърса ръце.

— Как е ангина? На френски?

Тя вдигна пръсти към гърлото си.

— Je suis très desolé, mais mes glandes sont gonflées — отрони с прегракнал глас. — Je pense que je peux avoir l’amygdalite.15

— L’amy.

— L’amygdalite.

— Впечатлен съм…

— Е — сви рамене тя, — проверих го в речника.

Те се усмихнаха. После, сякаш ненадейно и е хрумнало нещо, тя прекоси стаята с три големи крачки, улови лицето му и го целуна, а той я прегърна и пръстите му докоснаха все още голия й гръб, хладен и влажен от душа. След малко, без да отлепя ръце от лицето му, тя се взря напрегнато в него.

— Ако оплескаш нещата, Декстър…

— Няма…

— Ако ме подведеш, ако ме подхлъзнеш… ще те убия! Ще ти изям сърцето, кълна се!

— Няма да го направя, Ем.

— Честно?

— Кълна се. Няма.

Тогава тя се намръщи, поклати глава и го прегърна пак, притисна лице към рамото му и издаде гърлен звук, който прозвуча почти гневно.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. О, нищо. Просто… — Тя вдигна очи към него. — Мислех, че най-после съм се отървала от теб.

— Не можеш — отвърна той.