Вирт

11

Излязох към седем часа. Мърльо беше написал, че има среща с Шебека в дванадесет, но аз исках да съм там по-рано. Хем да огледам наоколо, хем да се придвижа по светло. Пространството пред Хилтън беше огромно бунище. Самият хотел, полусрутен и запустял отдавна, беше станал сборно място на всякаква измет и нощни твари. В някои от запазените помещения бяха направени заведения, повечето отвратително мръсни и опасни. В тях се предлагаше всичко, което човешкият ум беше изобретил като наркотик. Тълпи влизаха и излизаха с празни погледи и олигавени физиономии.

Точно пред някогашния параден вход от парчетата на хотела беше изградено едно заведение, което носеше фамозното име „Велика България“. В него се събираха хора от всякакъв калибър и прекарваха нощта в мрачни запои. Навсякъде по стените бяха наредени празни шишета от всевъзможен алкохол, който някога се беше произвеждал по света. Шишета от вино, масивни бутилки от шампанско, квадратите на Johnie Wolker, елегантни стъкленици от френски коняци, дългунестата METAXA и стотици други бутилки от всякакъв вид ракии, водки, саке, текила, ром, бренди, джин, узо, мартини, патейрос и всичко, което човечеството беше измислило като алкохолен продукт. Както казваше собственикът на „Велика България“ — Доктора, бивш професор по куп науки и върл националист, — успоредно с цефализацията на човека се е развивала и дестилацията. Колкото повече се е усъвършенствал мозъкът и централната нервна система, толкова по-фини и по-многобройни са ставали методите за дестилация на алкохол. Така изложената колекция от древни съдове сякаш помагаше на клиентите, които се наливаха единствено и само с отвратителен цвеклов спирт, да постигнат някаква достоверност в пиянството. Макар че, както казваше същият този Доктор — понякога предпочитам да изям едно лайно, вместо да се напивам — пак ще ми е гадно в устата и пак ще повръщам.

Влязох във „Велика България“, за да изчакам срещата с Шебека. Преди това огледах колоните в разрушения Хилтън, където трябваше да се срещнем. Много неприятно място. Колоните бяха на открито, а в същото време от всички страни ги обграждаха порутени коридори, разрушени стени, алчни тъмни подземия, водещи незнайно къде. Край тези колони се чувствах беззащитен. Нито знаех къде мога да се скрия, нито накъде евентуално да избягам, нито откъде могат да дойдат неприятностите. А че срещата ми с Шебека щеше да е низ от неприятности, не се и съмнявах. Обиколих няколко пъти около колоните, отбелязах една удобна за прикритие полусрутена стена, зад която започваше тъмен и вонящ коридор, опитах да се покатеря до един трегер, зад който ми се стори, че има прозорец и, след като се ожулих порядъчно, проклинайки всичко, излязох от колоните и се упътих към „Велика България“.

Имах два часа на разположение. Трябваше да вечерям и да помисля. Заведението беше пълно. Народът се наливаше с етилов алкохол, тъпчеше се с мутирали картофи с маргарин и хич не му пукаше. Не бях гладен. Не ми се и пиеше. Не вървеше обаче да стърча на бара, без нищо да правя. Изкушавах се с пачките, които тежаха в джоба ми, отредени за ВИРТ, да си поръчам една по-фина картофена водка. Отказах се все пак. В единия край на заведението се бяха събрали десетина души. Приближих се бавно. Както обикновено, Доктора беше събрал около себе си слушатели и пробваше красноречието си върху тях. Познавах някои от присъстващите. Редовни посетители на „Велика България“ и постоянни участници в кръчмарските дискусии. Седнах на един стол в ъгъла и се заслушах. Доктора беше висок и слаб, изключително темпераментен и ужасно гръмогласен. Доколкото си спомням, беше участвал в някакви правителства преди тридесетина години като експерт по какво ли не.

— Всичко, което стана в последните тридесет години, е закономерно — горещеше се той и слабото му лице се обливаше в червенина. — Ние натрупахме познания, които не успяхме да осмислим. Всичко, което бяхме успели да изградим като научни парадигми и морални норми, се срина.

— Научните парадигми, да — обади се дребен мургав мъж с оредяла коса — най-малкото, защото наука в момента почти няма. А и тези, които мислят, че са учени, по никой начин не могат да обяснят какво става и защо става. Но моралните норми, които са изграждани през хилядолетията, не са се променили. Това, че не се спазват, не значи, че не са верни.

Доктора почервеня още повече:

— Човечеството се променя като цялостна система и заедно с нея се променя и цялата надстройка. Това, че ти не го виждаш, не значи, че моралът не се е променил. Но аз друго искам да ви кажа — Доктора спря за секунда и отпи юнашка глътка от чашата пред себе си. Със сигурност не пиеше вода. — Забележете, че човечеството успя да промени физическата структура на пространството. Електромагнитните вълни вече не се разпространяват по законите, които бяхме извели. Гравитацията май не се съобразява с нашите учебници и формулите, по които работехме, да не говорим за светлината, звуковите вълни и химическите процеси. Това е сламката, за която трябва да се хванем. Ние променихме фундаментални закони. Наистина несъзнателно, след безогледно експлоатиране на планетните ресурси и никакво внимание към ноосферата. Кажете ми друг жив организъм, населявал някога нашата планета, да е успял да промени по някакъв начин физическата структура на пространството? Да не би динозаврите да са накарали електромагнитните вълни да се движат по различен от известния ни доскоро начин, или мамутите? Не са го сторили и делфините, нито кучетата, нито маймуните. Значи, можем да се опитаме да направим целенасочено това, което сме направили погрешка. Защото по някакъв начин ние успяхме да променим нашата планета за няколко месеца. Така, както дивакът, запалил някога случайно огън и изпепелил гора, се е чудил и вайкал, така и ние сега. Чудим се и се вайкаме над изпепелената гора. Трябва да разберем кое копче сме натиснали и кой лост сме дръпнали.

След тази продължителна лекция Доктора, явно уморен, обърна чашата до дъно. Чудно е как от всички полезни и култивирани с толкова труд растения се запазиха най-устойчиво картофите и захарното цвекло. Мисля, че причината е една-единствена — да си правим алкохол. Без него сме загинали. Ето за това ми се иска някой ден да изнесе лекция Доктора. Облегнах се на стола и притворих очи. Сякаш от някакъв далечен бряг до мен достигаха гласовете на Доктора и компанията. Спореха, надвикваха се, някой ядно тропаше по масата и настояваше за тишина. Тишината обаче и тя като мен май беше затворила очи и отсъстваше от масата за дискусии. Тези хора бяха преживяли едни ужасни години, живееха в не по-малко ужасно време и, което е най-неприятното, не виждаха никаква утеха в бъдещето. Колективният архетип този път не можеше да намери символите, за които като за спасителна клонка да се хванат. Доктора освен експерт по всичко и участник в поне три правителства, беше и специалист по митовете. Сега — казваше той — митове няма. Забелязвате ли, че липсват всякакви измислени истории, фолклорни разкази и митологични символи? Целият ни Аз е обърнат към миналото, понеже настоящето е неясно, поради причина на несъществуващото бъдеще. Митовете възникват, когато обществото има развитие, когато настоящето му проектира миналото в бъдещето. И когато там, в това бъдеще, макар и за миг в колективното несъзнателно се мерне някаква проекция, колкото и мъглива да е тя, това се приема за знак, че бъдещето съществува. Бъдеще извън рамките на биологичната индивидуалност, ноосферично бъдеще. Сега, колкото и да се напрягаме, никаква сянка от това бъдеще не се вижда. Поспорих тогава с него, не защото съм някакъв оптимист, а защото все пак силно се съмнявах в тезата за липса на бъдеще. Иначе фактите бяха такива. Обикновеният, уличен фолклор изчезна, нямаше вицове, не се пишеха стихове и песни, да не говорим за кино и театър. Колко ли от тези хора, които сега, замаяни от цвекловия спирт и наркотиците, получили някакво интелектуално удоволствие от споровете край масата, щяха да доживеят до следващата година? Колко ли от тях щяха да потърсят проекцията на бъдещето?

Отворих очи и бавно станах. Нито ми се търсеше проекция, нито ми се говореше. Имах намерение да доживея до следващата година. За тази цел ми трябваше ВИРТ.