Вирт

9

Запътих се към сградата на Първо (и единствено) софийско управление на полицията. Началник беше дебелият Матей. Дебелият Матей беше не просто дебел, а огромен. Невероятно корумпиран, груб и циничен, той притежаваше и огромна физическа сила. От него се страхуваха и подчинените му, и бандитите. Досега се бяха опитвали да го убият поне десетина пъти. Всички опити завършваха с куп трупове, между които обаче липсваше неговият. Матей не подбираше средства, за да остане във властта. Купуваше политици и сам се продаваше. Пазареше се с бандюгите като на селски пазар, но и се биеше с тях, когато му противоречаха. Най-интересното бе, че в ценностната система на този мошеник и главорез аз заемах видно място. Бих го нарекъл лично и дори достойно. По незнайни причини Матей се грижеше за мен и се отнасяше винаги с внимание и уважение, което понякога малко ме притесняваше и дори плашеше.

Вярно, че някога, преди тридесет години ходехме заедно с оръжие в ръка по разни умиротворителни акции на ООН. Всъщност под егидата на ООН, но зад тях фактически стояха Микроген. Микроген, или МГ, беше най-богатата компания в света. Не просто най-богатата, а най-влиятелната, най-могъщата и най-безкомпромисната. Тя беше продукт и собственост на един друг могъщ монополист — Майкрософт. Причината точно Майкрософт да породи Микроген, а не някоя от другите световни икономически акули, бе една единствена и много проста. Майкрософт беше лидер и ненадминат специалист по борба с нелегалните интелектуални продукти. Нито една полиция по земята, нито ЦРУ, нито КГБ, нито прехвалените израелски и английски служби, нито пипалата на Камората, Триадата, японската и руската мафия, нито агентите на музикалните и филмовите компании можеха да се похвалят с полицейския апарат, с мрежата от доносници и специалните служби, които Майкрософт беше отгледал и разстлал по света. В сравнение с тази мрежа за контрол (естествено и наказание) над ползването на интелектуалните продукти на Майкрософт, всичко останало, което беше създало човечеството като тайни служби от времето на египетските жреци до днес, беше като детска игра. Стигна се дори дотам, че делата по лицензионните нарушения на продуктите на Майкрософт бяха станали повече от всички други граждански дела, взети заедно. Цели съдилища, армии от адвокати и куп полицейски бригади се занимаваха само и единствено с Майкрософт и нарушителите на правата му. Микроген директно прекопира схемата за тотален контрол и полицейски надзор, които вече десетки години упражняваше Майкрософт.

Само че в случая ставаше въпрос за нещо много по-важно. Първият продукт на Микроген бе генно стабилизиран ориз. Оризът беше действително чудо на генетиката и човешкото развитие. Издръжлив на всички познати болести, нападащи това нежно растение, отблъскващ вредителите чрез модифицираната си външна обвивка, издръжлив на студ, жега, суша и природни стихии, този продукт на Микроген сякаш щеше да реши колосалния проблем на Земята — глада. Микроген започнаха да продават продукта си на висока цена, предвид почти сто процентната събираемост на реколтата. Естествено, имаше пазар. Още по-естествено беше, че получи страхотно разпространение по света. И тогава Микроген нанесоха удара си. Измислиха лицензна годишна такса за ползване правото на всеки фермер или държава да сее от нейния продукт — Ориз-Г, както го наричаха. Лицензите бяха непосилни, като се има предвид, че Микроген започнаха да пускат всяка година нови и нови генно модифицирани култури, включително и нови версии на Ориз-Г. Много държави и фермери се отказаха от ползването им, а много ги ползваха нелегално. Тогава в действие се включи апаратът на Майкрософт и започна едно велико дебнене, следене и съдене.

Драмата стана пълна, когато обикновените култури, тези, с които човечеството се беше изхранвало хилядолетия наред, изведнъж започнаха да мутират и загиват. Говореше се, че пръст, при това среден, имал Микроген, защото разпространил бактерии, унищожаващи всички други видове ориз, освен Ориз-Г. Някаква плаха световна организация се опита да разплете случая, но кълбото се обърка още повече. Хилядите дела, които бяха заведени срещу Микроген, не стигнаха до никаква развръзка, обикновените земеделски култури загиваха и хора и цели държави се принуждаваха да отглеждат продуктите на Микроген, повечето от тях естествено нелегално. Печалбите на монополиста станаха толкова големи, че наложиха дори в Съвета за сигурност към ООН да се приемат резолюции срещу държави, които ползват и поощряват използването на пиратски — каква дума само! — селскостопански култури. Колкото и да е чудно, Микроген се наложиха и в международното право, осигурявайки на нарушителите жестоки санкции, парични глоби, ембарго, включително и военна намеса в особено нахалните държави, които вместо да оставят народа си да пукне от глад, отглеждаха и консумираха пиратски видове Ориз-Г, Боб-Г и Леща-Г.

Както казваше преди двеста години един брадат всезнайко, господстващите в икономиката господстват и в правото. Когато по света почти не остана културно растение, което да не е под опеката на Микроген и Микроген беше властелинът на света, всичко се срина. Гените на суперрастенията на Микроген полудяха и за няколко месеца буквално се стопиха като тънки восъчни свещи в стар параклис. Хаосът беше толкова голям, че никой не успя да поиска сметка от хората, стоящи зад името Микроген, нито да разбере защо всъщност е станало така.

Точно в този период, когато Микроген беше господарят на света и чрез ООН налагаше волята си, ние с Матей работехме в един техен клон за следене на нарушенията в централна Азия. Ходехме като пъдари сред селяните и налагахме закона. Това се наричаше операция по опазване на интелектуалната собственост. Тези операции си граничеха с военни действия, но то и международното право се бе превърнало във военно право.

В една такава операция някъде по чукарите на Пакистан, които още тогава изглеждаха така, както изглежда сега Витоша, му спасих живота. В това нямаше нищо героично, нито велико. Спасяването на живот се беше превърнало в рутинно занимание из тези лунни пейзажи и никой не обръщаше особено внимание на такова събитие. Нито спасеният, нито спасителят. Защото неспасяванията бяха много по-чести. Матей, който тогава не беше дебелият, обаче обърна внимание на тази случка. Полужив, с камъни в устата вместо зъби, ме стисна за яката и ме дръпна към себе си. От устата му вонеше на кръв и повръщано, ушите му липсваха, а вместо коса имаше кървава маса.

— Слушай, копеле — изфъфли той, — ако си искал да имаш роб, вече го имаш. Твой съм, когато, където, и както и да ти потрябвам.

И наистина, тридесет години този човек, издигнал се до най-влиятелната длъжност в държавата и покрил се със злокобна слава, не ме оставяше. Търсеше ме, уреждаше ми работа, предлагаше ми пари и постове. Когато, макар и рядко, се забърквах в някоя каша, ме спасяваше. Веднъж в годината ме канеше на гости. Напиваше се юнашки и все това повтаряше:

— Роб съм ти, копеле, роб.

Въпреки тази „робска“ преданост, аз не обичах да го търся за помощ и почти не го търсех. Сега ми се налагаше.

Софийското управление, първо и единствено, се намираше в сравнително нова сграда. На входа стоеше дежурен — младо момче със зареян мътен поглед. Явно едва удържаше на наркоглада. Можех да го разбера. Казах му кой съм и закъде съм се запътил и след две минути бях в кабинета на дебелия Матей. Той седеше зад бюрото си огромен и страшен. Не си бе правил труда да заличава белезите от умиротворителните операции по лицето си и сега то изглеждаше почти същото, както преди тридесет години в Пакистан. Само зъби си беше сложил. Като ме видя, изсумтя. Това за Матей беше признак на доволство. Понякога си мисля, че сигурно е луд, щом намира нещо интересно в мен. То бива благодарност, ама тридесет години благодарност си е чиста лудост.

— Не си спомням в последните десет години да си идвал при мен без покана — каза той. — Ако не е нещо важно, можеш да се измиташ и да дойдеш довечера у нас.

Не му обърнах внимание. Матей беше груб, прям и откровен. Независимо дали ставаше въпрос за власт, пари или жени. Така говореше и с приятелите си.

— Е, ако черпиш една цигара, може и да ти кажа — отвърнах аз.

Матей се пресегна и бутна към мен масивна стара кутия, вероятно пълна с истински цигари.

— Взимай — ухили се той. — Имам страхотна работа за теб. След две седмици пристига един арабски големец. Официална охрана естествено ще има. Трябва му обаче и скрита охрана. Такава, която не се набива на очи, не шумоли, не се пречка в краката и не се бие с журналистите. Точно за теб. Ако не ти се занимава с него, мога да ти уредя и друго. Искаш ли да си охрана на разкопките на складовете в Илиянци? Има място и за наблюдател в санитарната зона в Княжево.

Изкуших се да запаля от цигарите, но се въздържах. Нищо не ми трябваше от Матей, освен малко информация. Съвсем малко информация по случая с Мърльо. Той видя, че се замислям и ме подкани.

— Ако това те интересува, обади се. Сега казвай какво искаш.

Отворих уста да го попитам за Мърльо и я затворих. Някаква тънка струна звънна в мен, някакъв presentiment, който ме накара да се откажа от въпроси за Мърльо. Защо не попитах дебелия Матей, страховития шеф на Софийската полиция, така и не мога да обясня. Някаква опасност ли усетих, някаква беда ли, но не го попитах нищо. Само че Матей не случайно бе станал шеф на полицията. При него явно също дрънна някаква струна, защото ме загледа втренчено, сякаш усещайки, че нещо се мъча да скрия, нещо, което допреди секунди съм бил готов да изпея. Трябваше бързо да решавам, защото Матей ми е роб, ама не искам да ставам подозрителен на главния полицай в София.

— Абе — безгрижно започнах аз, с което станах още по-подозрителен, — имам една поръчка за нещо, което е най-малкото странно. Ти чувал ли си за ВИРТ?

Матей продължаваше да е нащрек, но малко се отпусна.

— Може и да съм чувал — измърмори той.

— Трябва ми този ВИРТ, или малко от него, ако е насипен. Аз така и не разбрах какво е. Наркотик ли е? Храна ли е? Оръжие ли е?

Матей премина в друго състояние. Започна да се ядосва. Това ставаше, когато нямаше информация за нещо.

— Разкажи какво си открил — глухо каза той.

— Нали ти казвам, нищо. Единствената информация е, че в София някъде има ВИРТ. Но кой го има и за какво служи не знам.

Този път скрих цялата истина. Реших, че е по-добре да не знае за Бебо Шебека и човека от Симеоново.

— Кой ти го поръча?

Тук нямаше какво да крия. Така или иначе щеше да разбере кой ми плаща.

— Някакъв руснак. Богат е. Пътува често до България и носи стока. И той не знае какво точно е ВИРТ, или не иска да ми каже. Обаче плаща добре.

— Колко дава?

— Колкото му кажа. Поне така ми каза. Намери ми ВИРТ и потом искай всичко. Нали ти казвам, богат е.

— Добре — надигна се Матей, — ще ти помогна. Делим на две.

Понякога се чудя колко е практичен. Предложението му беше от тези, на които не можеш да откажеш. Свих рамене в отговор.

— Ще видя какво мога да открия — продължи той, — а ти, ако откриеш нещо, веднага ми се обади. Не прави нищо на своя глава. Чу ли?

Погледът му беше тежък и изпитателен. Добре че го познавах от години, та не се стреснах особено. От друга страна, не го и лъжех много. Освен мъглявата информация от Мърльо за Шебека и човека от Симеоново, нямах никакви други сведения за вирта. Съвестта ми беше горе-долу чиста пред моя роб дебелия Матей. Приготвих се да си ходя. Внезапно поради някаква глупава приумица го попитах:

— Ти харесваш ли Витоша?

В първия момент сякаш не ме чу, или не разбра какво го питам. Гледаше ме безизразно и мрачно. После се усети.

— Витоша ли? Защо питаш? — усетих в гласа му някаква заплаха.

— Просто така — абсолютно искрено му отвърнах аз.

— Знаеш ли къде съм роден? — дрезгаво попита Матей.

— Не — смутено отговорих аз, усещайки, че въпросът ми го е засегнал по някакъв начин.

— В Рударци. Гората стигаше до стаята ми, лятно време катериците влизаха през прозореца и ядяха закуската ми. Зимата тичах гол до кръста до Живата вода и там виках с пълни сили. Катерех се до Камен дел, без да използвам ръцете си. Обикалял съм планината за двадесет и четири часа. Пускал съм се на една ска от Черни връх до Княжево. Витоша беше като част от тялото ми. Част, на която не обръщаш много-много внимание. Знаеш, че съществува и толкова. Като коса или уши например — Матей се потупа с едната ръка по голата си скалпирана глава, която имаше цвят на стара турска керемида, а с другата се погали отстрани, там, където трябваше да има уши, а не спаружени дребни късчета кожа.

— Това харесва ли ти? — попита той и ме заби два метра в земята. Откъде да знам, че дебелият е израснал край Витоша и трябва ли да знам всичко?

— Довиждане — изломотих аз и отворих вратата, — ще се чуем.

— И ако разбереш нещо, веднага се обади — настигна ме гласът му. — Не прави нищо сам, защото ще ти откъсна топките и ще накарам да ги забодат на Черни връх.

Ако намериш кой да отиде дотам — рекох си аз и затворих вратата след себе си. Вместо да получа информацията, която ме интересуваше, се сдобих с неочакван партньор.