ВИС

ГЛАВА 13

Дебелият Андро, когото всички от неговия кръг наричаха помежду си Луканката, излезе от кооперацията без никакво притеснение. Кварталът беше тих и спокоен. Единственият му проблем идваше от стръмнината на улицата към парк-хотел „Москва“. Никога не бе обичал физическите усилия. Пък и отдавна отвикна да върви пеш. Предпочиташе да работи с мозъка си и то когато ставаше дума за пари.

Всъщност Андро разполагаше с богат арсенал от автомобили. На негово разположение бяха два мерцедеса — класа, едно БМВ-седмица, както и четирима шофьори по всяко време на денонощието. В двора си държеше вехта шкода за парлама. Единствено тя му се водеше като собственост и той често шеташе нагоре-надолу с нея. Обичаше да се прави на скромен и народен човек. Навсякъде твърдеше, че луксозните возила били на приятели фирмаджии. Изпращали му ги, когато имали нужда от експертни консултации.

Луканката всъщност разполагаше с целия финансов ресурс на комунистическата партия, което означаваше и на държавата. Бе раздал милиони долари на абсолютно неподходящи хора. Въобразяваше си, че може да ги превърне в бизнесмени, които при нужда да поддържат каузата. Това обаче не стана. Повечето от тези парвенюта започнаха да живеят нашироко. Купуваха скъпи коли и поддържаха алчни любовници. Стратегията му пропадаше с всеки изминал ден.

Въпреки, че бе престъпник от изключително висока класа, Андро си оставаше непоправим романтик. Искрено вярваше в добротата на хората и дори себе си смяташе за добър човек. Изобщо нямаше представа за проблемите на нормалните граждани. В известен смисъл бе жертва на популизма, с който любимата му партия управляваше повече от четиридесет и пет години. И през ум не му минаваше, че цялата държава върви пеш. Андро очевидно не харесваше този начин на придвижване. На всичко отгоре му предстоеше важна и много неприятна среща с генерал Гоцев.

Той живееше на същата улица, но от другата страна на трамвайната линия. Бе неприятен и стряскащ тип. Действията му в повечето случаи не можеха да се предвидят. Андро и генералът се познаваха още от Москва, където някога следваха заедно, но след това Гоцев изненадващо замина за САЩ. Там се изпращаха само прецизно проверени и сигурни хора.

И двамата естествено бяха вербувани от КГБ. Дебелият обаче беше страхливо мекотело и затова неговата задача се ограничаваше в доносничене за висшия ешелон в България.

Гоцев беше решителен и смел. Не можеше да му се отрече. Обичаше да се доказва и на него разчитаха да пробие в САЩ. Това означаваше да създаде своя мрежа, дори да опита да проникне в ЦРУ. И той постигна целта си по един остроумен и доста рискован начин — позволи да бъде разконспириран от ФБР. Разбира се, веднага го прехвърлиха на ЦРУ.

Генерал Гоцев имаше лична драма, за която знаеха много малко хора. Дъщеря му беше с непоправими увреждания.

— Обичам детето безумно. Това е причината, да работя за КГБ — обяснил той на разследващия офицер.

— ОК, ние знаем за твоя проблем — отвърнал му американският офицер. — Приемам признанието ви като съгласие да си сътрудничим.

Гоцев нямаше никакви скрупули. Стана двоен агент без угризения. Умееше да се подсигурява срещу издънки. Пред КГБ изтъкна версията, че нарочно се е разконспирирал, за да проникне в структурите на ЦРУ. Не забрави да добави верността си към идеите на комунизма. Без съмнение бе добър актьор. Като малък имаше мечта да се снима в някой филм. Американският начин на живот откровено му харесваше. Остана там десет години. Когато го отзоваха в България, банковата му сметка на Каймановите острови бе набъбнала твърде много. След завръщането трябваше да шпионира собствената си държава в полза на Русия и САЩ, но това въобще не го притесняваше.

Сега обаче Андро се нуждаеше от неговата помощ, въпреки че прекрасно познаваше характера му. Видя го едва след като пресече трамвайната линия. Генералът спокойно чакаше на предварително уговореното място. Бяха връстници, но Гоцев го превъзхождаше по телосложение и външен вид. Изглеждаше строен и слаб. Бодър и невероятно запазен за годините си. За разлика от Андро, който криеше затлъстялото си тяло в костюм, генералът се обличаше спортно. Той изобщо вършееше като младо момче. Бе усвоил това поведение от престоя си в Америка. Сега се хилеше отсреща облечен в джинси и спортна риза. Поздрави го с неприкрита ирония:

— Здрасти, Анди!

— Стига с това „Анди“!

— ОК, Андрюха!

Андро ненавиждаше маниера на Гоцев да театралничи и да се прави на шут и предпочиташе да говори суховато, само по същество.

— Защо ме домъкна тук? — продължи раздразнен той. — Можехме да се видим в ресторанта на Интерпред или просто да се срещнем вкъщи.

— Престани! — прекъсна го безцеремонно Гоцев. — Знаеш отлично. Дори тапетите имат уши. Пък и за теб е добре да се поразходиш. Отпрал си корем като бременна жена. После двамата се размърдаха нагоре-надолу. Стигнаха до гроба на Дънов. Не се обичаха, но си бяха нужни.

— Имаме проблем — промърмори Андро.

— Ти имаш проблем. Моите съм ги решил — отвърна му Гоцев.

— Правиш се на голям тарикат, обаче политическата власт я изпуснахме и сме на път да изпуснем икономическата. Както върви, като нищо ще ни натикат в затвора.

— Какво общо имам аз? — дръпна се генералът. Той винаги знаеше докъде свършва разговора и откъде започва конспирацията. Луканката явно искаше нещо от него. И генералът го научи само след минути.

— Знаеш, че не обичам насилието — почеса се по врата дебелият, — но как да ти го кажа?… Имаме сериозна нужда от наша ударна организация с желязна и кървава дисциплина. Като тази на сицилианската мафия. Тя ще държи хората в стрес, а оттам и в подчинение.

— По-кротко, Андро.

— Нека граби, бие, убива и насилва, когото си поиска — съвсем загуби контрол Луканката. — Новите са мекушави. Играят си на демокрация, но нямат представа от организация, а пък законите им нищо не струват. Положението трябва да стане нетърпимо и след това на бял кон се връщаме ние, облечени в подходящи костюми.

— А какво ще правим с тази пасмина когато забогатее? — погледна го съвсем сериозно този път генералът.

— Ще я унищожим с лекота — засмя се Андро. — Можем да им дадем пари, за да кротуват. Можем да ги затворим. В крайна сметка можем да ги изселим.

Гоцев слушаше със сериозен вид, но вътрешно се подсмихваше. Удивляваше се как може подобен наивник да разполага с финансовия ресурс на цялата партия. Познаваше престъпността в Съединените американски щати. Прекрасно знаеше, че никой не може да се оправи с големите пари. Поне до този момент нито една държава не бе успяла.

— Добре — съгласи се той. — Какво по-конкретно искаш от мен?

— Искам да създадеш структурите. Новите мафиоти няма да имат проблеми с парите. Дори да са прости цървули, с твоето влияние и с финансите на хората, които представлявам, още утре ще се събудят босове.

— Тази работа ще свършат само борците.

— Борците ли? — изненада се Андро. — Те нямат достатъчно ум за подобна дейност.

— Не ги познаваш — отвърна му генералът. — Може да са селянчета, но амбициите им са огромни и са изключително задружни. Приличат на сицилианците.

— Ами хубаво — съгласи се дебелият. — Аз също познавам един от тях, викат му Илия Зъбчето. Струва ми се голям боклук. От УБО ни изпревариха и го напълниха с пари.

— Съгласен съм с теб. Момчето не струва пет пари, но по-трагичното е, че пазвантите на властта правят зад гърба ни собствена организация. И за това си виновен, ти, драги! Защо ги остави безконтролно да разполагат с толкова много средства?

— Кой ме е питал? Гръбчев, а след него и Кашев бяха много влиятелни и се ползваха с личната протекция на Тодор Живков. Измислиха нововъведение в схемата и ми отнеха парите. Обаче и ти, и твоята Държавна сигурност също не свършихте нищо. Сигурен съм, че нямате внедрен човек в техните среди.

— Не е моя вината — озлоби се внезапно Гоцев. — Обаче съм подготвил такъв гангстер, че техният лигльо Илийчо ще се посере като разбере.

— Договорились! — не се стърпя да употреби любимия си русизъм Андро. Следваше с огромни усилия генерала по стръмната уличка на гърба на руското посолство.

— Не сме още! — отвърна сухо Гоцев. — Искам позиции в горивата, както и връзка с контрабандните канали.

— Имаш ги!

— Затова ще отговаря един мой далечен роднина и бивша барета. Все още не е достатъчно брутален, но след като усети вкуса на големите пари, ще се обучи. Вярно момче.

— Добре — успокои се Андро. — За контрабандните канали имаш ли човек?

— Естествено, при това изключително подходящ. Абсолютно животно. Препоръча го онова леке Боби Радев.

— И той ли е борец?

— Какъв друг? Наскоро излезе от затвора. Помаче от някакво ловешко село.

— Помак ли? — искрено се учуди дебелакът. — Винаги си твърдял, че мразиш малцинствата.

— Този ми трябва, за да утъпче пътеката. После ще видим.

Андро наистина се боеше от генерала, но нямаше алтернатива. Нищо на този свят не ставаше лесно. По-важното бе, че вече започваха истинска работа.