ВИС

ГЛАВА 12

През отпуската всяка вечер с Венци бяхме в казиното на хотел „Плиска“. Там вече работеше Андрейчо. Водеха го като охрана на входа, но по-скоро беше портиер. До него стоеше мълчалив и здрав тридесегодишен мъж. С времето се опознахме и от оскъдните му реплики разбрах, че е бил барета във Враня. Дори състезател в националния отбор по карате. Наричаха го Румен Греблото, защото през юношеските си години бил гребец.

— Защо напусна баретите? — попитах го една вечер.

— В такива поделения няма безопасни акции — трябва да разчиташ сто и двайсет процента на човека до теб и на този, който ти пази гърба.

— А ти защо не разчиташ?

— Скапа се поделението. Повече от момчетата станаха престъпници. Започнаха да излизат в бойни екипировки и маски, както се ходи на служебни акции, но ограбваха магистрални тирове със стока или преминаващи през България богати чужденци.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно. Връзката им с митничарите бе публична тайна. От митницата им подаваха имената на колите, които си заслужаваше да бъдат ограбени.

— Ти защо не си участвал в тези акции? — обърна се Венци към него.

— Още един път ме попитай и ще ти извия врата — разгневи се Румен.

— Какво толкова съм казал?

— В една държава щом полицаите станат престъпници, тежко и горко на всички.

Една вечер при нас се отби треньорът му по карате. Бяха връстници, но Румен се обръщаше към него само с „тренер“, което говореше за сериозно уважение. Името на треньора беше Бойко, а прякорът му Боко Тиквата. Така го наричаха хората от най-близкото му обкръжение. Заради твърдата му глава. Той пък наричаше Румен „Паша“. Причината беше съвсем елементарна. Румен поддържаше характерна за турските паши от старите снимки брада. Твърдеше, че била неговата запазена марка. Боко току що се бе уволнил от пожарните подразделения на МВР. Хареса ни започна често да излиза с нас. И ние го харесахме, макар че се държеше наставнически.

— На грешен път сте, момчета! — заяви един ден той. — Трябва да се върнете отново към спорта.

— Борбата ни погуби здравето — отвърнах му аз. — Не ни даде нищо.

— Тогава се заеми с бизнес. Обидно е да останеш беден в този богат свят.

— Какъв?

— Аз организирам охранители. Това мога, това правя. Смятам, че и на вас ще ви отива.

— В никакъв случай! — избухнах.

— Сега не сте съгласни с мен, но някой ден горчиво ще съжалявате — приключи Боко.

Румен мълчеше отстрани. Не каза дума. Просто се виждаше, че портиерската работа никак не му е присърце.

Една вечер голяма група подпийнали цигани, окичени в злато, напираха да влязат в заведението. Румен беше на смяна. Застана пред тях и заяви, че няма да ги пусне, защото са мотани. Те веднага организираха тълпа. По цигански обичай започнаха да отправят един през друг неразбираеми обвинения. Аз Венци и Андрей бяхме наблизо. Можехме да ги разпилеем начаса, още повече нямахме никакви други развлечения за вечерта. Тогава се появи Боко.

— По-кротко, момчета! — спокойно се обърна към тях той. — Приятелят ми ви обясни, че не можете да влезете в казиното в това състояние. Ако имате някакви претенции, да минем зад хотела.

Говореше с напълно нормален тон. Дори дружелюбно. Но в начина му на изразяване се чувстваше заплаха и циганите с животинския си инстинкт доловиха това. Направо изтрезняха. Смутолевиха нещо като извинение и си тръгнаха мирно и тихо.

— Благодаря ти — сдържано стисна ръката му Румен. След което отиде до тоалетната.

— Не си мислете, че Пашата се уплаши — усети нашето разочарование Боко. — Той е по-див и необуздан от вас, затова се намесих.

— Тия мангали заслужаваха бой.

— Боят не решава нищо. Румен е охранител и трябва да се грижи за семейство. Това се прави предимно с такт. Пък и все някой ден ще се намери кой да те пребие — довърши лекцията си Боко.

Той безспорно ни досаждаше с постоянни си напътствия, но го приемахме. Беше мъжко момче. Румен също го обичаше. Разказа ни за състезание в Унгария преди години, когато някакъв англичанин пренебрежително блъснал Боко. Вероятно всичко трябвало да се размине, ако това не се било случило на официалното откриване. Нашият човек носел националния флаг. Боко се сбил с цялата английска група. Успокоил се чак след като ги натръшкал всичките. После гордо вдигнал знамето. Отстранили го веднага, но след прибирането в България го похвалил лично лидерът на държавата Тодор Живков. Боко умееше да се пласира и това се виждаше с просто око.

Такива бяха вечерите ми. Но и утрините не им отстъпваха. Трябваше да ходя до Военна болница, където симулирах рехабилитация на ръката. Лекарят, който ми прибра парите за фалшивата операция, настояваше да изиграе ролята си докрай.

— Ще държиш пръстите си свити — даде ми съвет той, след като ми махна конците. — Номерът минава, когато се правиш, че не можеш да си разгъваш показалеца. В центъра по рехабилитация ме посрещна руса жена. Изглеждаше около трийсетгодишна. Косата й беше събрана на кок. Имаше отегчен вид, но го компенсираше с огромна доза сексапил. Опипваше ръката ми нежно и с подчертано внимание. Съвсем естествено за едно младо момче това бе силно възбуждащо, но трябваше да се правя, че изпитвам силна болка. Циркът продължи само два дни. На третия ден тя най-неочаквано постави дланта ми с болното сухожилие върху гърдите си, което разпознах като откровена покана за секс. — Видя ли, че раздвижих пръстите ти! — засмя се жената. — И мъртъв да бях щях да се раздвижа — отвърнах аз. Беше самата истина.

Тя наистина притежаваше качества и достатъчно развит бюст, за да не бъде подмината с пренебрежение. Най-лошото в такива връзки е, че трябва да слушаш споделени житейски неволи. Мадамата не направи изключение. Омъжила се много млада за по-възрастен от нея лекар и бързо се разочаровала от него. Всъщност всички семейни жени, с които впоследствие имах връзки, ми говореха същото. Явно репертоарът е еднакъв и отдавна уточнен.

— Той чука наред сестрите в отделението — оплака се тя.

— Можеш ли да му се сърдиш, след като аз чукам теб? — контрирах я.

Блондинката се захили и за пореден път поиска нестандартен секс. Постоянно сменяше менюто. В началото беше интересно, но на десетия ден се чудех как да се оттегля без скандал. Тя не беше вчерашна. Забеляза промяната в държанието ми и за моя изненада не реагира като пренебрегната жена. Опитът си казваше думата. Замени ме с огромна лекота. При една от следващите симулации пред кабинета заедно с мен чакаше едър и симпатичен новобранец. Сменили му гипса предния ден. Тя излезе, огледа войничето и го покани да влезе първи, въпреки че бях дошъл по-рано. Всичко стана ясно. Разделихме се като интелигентни хора, които са си дали един на друг каквото им е било нужно.