ВИС

ГЛАВА 16

Същата вечер усетих безскрупулната мощ на ВИС. Пелтека ни напусна веднага след като се върнахме от акцията.

— Отивам да чукам, момчета! — заяви той. — Не мога да пропусна нощта.

Този, когото беше претрепал с ръкавици, се оказа негов човек и той ни го остави за отговорник. Казваше се Петко. Забелязах, че не го свърта на едно място и след половин час той също изчезна някъде.

— Наблизо съм. Вие, лягайте да спите! — нареди той. Насядахме кой където намери, но към шест часа сутринта Петко ни разбуди.

— Ставайте, че възникна проблем!

Яхнахме отново колите и този път потеглихме към друга кръчма на Слатинския редут. Оказа се, че Петко се е скарал с някакъв дебелак. Искаше просто да си отмъсти. Реших да се включа по-активно и първи го ударих с юмрук зад тила. След което нашите хора го смляха.

Когато ме приемаше на работа, Васко ми каза:

— В този занаят има много кръв. Никога не гледай пребития, защото ще се озлобиш и ще загубиш чувство за мярка.

Това и направих, но онези не мирясаха. Вече развиделяваше и хората минаваха страхливо покрай нас. Прокрадна се дори една полицейска кола, която не посмя да спре. После натоварихме дебелака в багажника на колата и го закарахме зад зоологическата градина. Там Петко поиска да го държим докато го бие. Беше толкова пиян, че не можеше да намери лицето му. Накрая му удари една глава, но вместо да нарани него, нарани себе си. Уцели го по зъба. Добре че минаха някакви възрастни хора, забързани за работа. Иначе не мога да се представя какво щеше да стане.

Петко се оказа артист. Изигра изключително смешна сценка.

— Айде, Гошко, да те водя в къщи — хвана за ръка той дебелака. — Толкова си се напил, че две не виждаш! — Сетне изчакахме старците да си заминат и отново го срита: — Повече да не съм те видял в това заведение!

— Няма да ме видиш! — обеща откачил от страх онзи и кой знае защо добави: — Само не казвай на мама!

Явно беше истински дебил, не по-малък от Петко. Захвърлихме го в канавката и си тръгнахме. Същият Петко, обаче ми даде ценен съвет:

— Ако искаш да изкарваш повечко пари, идвай в офиса към 12 часа — каза ми той. — По това време ходим да търсим нови обекти.

С него не бяхме в една група, но другите момчета още на следващия ден споменаха за нов китайски ресторант, някъде в Лозенец. Намерихме мястото веднага. Собственикът го беше разположил на долния етаж на къщата си. Изглеждаше доста прилично. Заварихме истински китайски готвач да се върти около два казана и веднага ги обърнахме. Чорбаджията тутакси дотича от горния етаж. Изтръпна като ни видя.

— Влизай в колата! — срита го един от нашите.

— Що бе, момчета? — опъна се той.

— Много питаш — набутаха го другите на задната седалка и му наведоха главата, за да не вижда къде отиваме.

Това в общи линии нямаше значение, защото в крайна сметка щяхме да стигнем до офиса на ВИС. Правихме такива номера от психологическа гледна точка. Някои от „клиентите“ дори се попикаваха от страх.

В офиса ни посрещна Тони, който се водеше директор по търговската част. Той беше бивш сервитьор и Васил му имаше пълно доверие, защото в гладните години бе застанал твърдо зад него. Когато Бореца се върнал от Унгария, заварил апартамента си празен, като кафез. Жена му го беше напуснала заедно с цялата мебелировка. Тони живееше под него и му даде шест стола, — на които да спи. Такива жестове не се забравят.

— Колко печелиш, тарикат? — попита уплашения — собственик той.

— Пет хиляди марки на месец — опита се да излъже онзи.

Ние го бяхме наритали достатъчно в колата, за да ни признае, че изкарва над десет хиляди. Пък и на Тони такива не му минаваха. Почти целият му живот се изчерпваше с бакшиши и ресторантьорски сметки.

— Пет хиляди вземаш само от салатите, мухльо! Не ме лъжи!

— Десет хиляди — призна си онзи.

— Това значи петнайсет хиляди. Ще ни даваш десет от тях.

— Много са ми.

— Виждаш ли ги тези изгладнели вълци — посочи ни тогава Тони. — Десет хиляди или веднага те качват на Витоша.

— Както кажеш — клекна собственикът. Междувременно секретарката съвсем равнодушно попълваше типовете договори, в които трябваше да се нанесе само името на клиента и сумата. Така не се губеше време. И накрая човечецът кротко подписа.

Тони още на място ни раздаде по две хиляди и петстотин марки на човек. Оказа се, че това е традиция във ВИС. Групата, която доведе нов клиент, си разделя по равно първата вноска.

Работният ден нямаше край. Тъкмо се бяхме прибрали, когато в офиса нахлу длъгнест, уродлив тип. Наричаха го Джуна. Знаехме го като катерач по балконите и перфектен крадец. След него се появи и Бранко Сводника. Той не пропускаше нито едно красиво момиче и правеше всяко от тях проститутка. Беше обзаведен с изключително красива метална бухалка.

— Ставайте момчета! — развика се Джуна. — Тръгваме към Илиянци.

— Какво ще правим там? — попита един от нашите.

— Биете наред и не отговаряте на никакви въпроси — обади се Бранко.

— Някакъв китаец ми върти номера. Него трябва специално да го обработите — допълни го Джуна.

По пътя най-безцеремонно обясни, че изпълняваме стратегията му за овладяване на пазара. Малко по-късно това стана.

Разпиляхме павилионите на жълтурковците още с влизането си. Особено жесток беше Бранко. Славеше се като изключително безскрупулен и безмилостен към всички. Нахвърли се веднага върху китаеца, за когото говореше Джуна и започна да го налага ожесточено с металната си бухалка. Привършихме набързо и се върнахме в офиса.

— Какво стана? — обърна се Васко към Джуна.

— Превземаме пазара.

— Отсега нататък си Мето от Илиянци или ако искаш Мето Илиянски.

— Може.

Баретите нахлуха в офиса трийсет минути по-късно. Ние веднага се проснахме по очи на земята и това ни спести много разправии. Нахвърлиха ни в душегубката и ни закараха в районното управление на „Люлин“. Там ни заключиха в общо помещение, но след около час извикаха петима, между които бях и аз. Вече имахме карти, на охранители от компанията ВИС-1. Оперативният полицай ги държеше в ръката си. Разглежда ги дълго. После някой му звънна по телефона. Явно Васил беше задействал системата за спасяване.

— Да — повтаряше през цялото време той. — Разбирам. След това хвърли картите на масата и ни изгледа с огромно омерзение.

— Убили сте човек, а сега трябва да ви пусна. Свободни сте!

Дори не бяхме разбрали, че онзи тъп сводник е претрепал с металната си бухалка китаеца. Беше го бил до смърт.