Войната на таралежите

1.

Зимата се стори на децата безкрайно дълга. Уж дните зимно време са по-къси, а като се проточат, край нямат. Дългите летни дни минават бързо — в игри навън, но когато е студено, родителите гледат децата им да са в къщи, да не настинат, а в къщи ли са — карат ги да учат.

И все пак децата не можеха да се оплачат, зимата се случи мека и как да е, успяха да изравнят двора. След първия сняг се отвори хубаво време чак до Нова година. И баскетболното табло завършиха, макар че не всичко мина без премеждия.

На следния ден, след като застоялата, миришеща на вкиснало зеле вода ги заля, по улицата мина каруца със зеле. Подгонени от подранилия сняг хората бързаха да си купят зимнина. Купи си и Худерова. Камен я гледаше през затворения прозорец как прекарва стоте кила от тротоара до входа на блока с количката за близнаци. И знаеше, че след малко Худерова ще звънне за ключа от мазето-работилннца, за да си иска кацата. Добре, че излязоха предвидливи и още същата вечер изхвърлиха разпилените дървени дъги и скъсани обръчи далеч от блока.

Худерова едва не припадна като видя, че кацата я няма. Камен се правеше на учуден. В това време дойде дядо му, той знаеше истината, и успя да успокои Худерова, като и предложи да откупи зелето. През зимата щеше да изпраща Камен да й носи от време на време от тяхното зеле, а тя щеше да го благославя и да разправя, че е много добро дете. Какво да се прави, това е животът!

Второто премеждие беше свързано със Стоименов. Веднъж слезе в мазето-работилшща съвсем изненадващо, тъкмо когато боядисваха в зелено плота от бюрото. Нямаше как да го скрият, боята лепнеше.

— Ха така! — погледна ги доволен Стоименов. — Ето, виждате ли как може да се работи без гюрултия… Какво е това?

— Таблото, баскетболното — каза Камен колебливо.

— Зелено! Браво! — Стоименов премрежи очи сякаш гледаше произведение на изкуството. — Мисля, че трябва и бял кант да му направите.

— И бяло квадратче над коша — каза Камен.

— Правилно! — одобри Стоименов.

— По снимка от едно ръководство го изработваме — обади се Маляка.

— Добре — отново одобри Стоименов. — А обръч?

Обръчът на Худерова вече бяха боядисали в червено и Камен щеше да му плете мрежичка, но предпочетоха да не му го показват. Макар и боядисан, държаха го скрит под разни боклуци в единия ъгъл на мазето.

— Обръч ни е обещан — отвърна едно момче.

— На него баща му е кацар — измисли веднага Маляка. — Като отиде на село, ще донесе обръч.

— Добре! — пак се съгласи Стоименов и си отиде. Децата така и не разбраха на какво дължат това посещение. Важното бе, че Стоименов не видя пораженията, които нанесоха на бюрото му. Друго нищо не се случи през тая зима, училището си е нормална работа, свързаните с него главоболия също. Важното е, че децата, които обикновено са непостоянни, не загубиха желание да станат големи спортисти. Напротив! Маляка прочете три пъти книгата от треньора на българския баскетболен отбор Никола Бабинов „А, Б на баскетболната игра“. Чудесна книга! Чете я нелегално, под нея винаги имаше разтворен учебник — я по история, я по география, я по нещо друго. След като научи ръководството почти наизуст, зачуди се да го даде ли на другите. Страхуваше се, че ще го питат откъде познава Бабинов, нали на първа страница стоеше автографът му. А се срамуваше да празнае, че е ходил на частни уроци при него. Изглежда, че тренировките при Пангаров все пак бяха помогнали за по-доброто оросяване на мозъка му, защото вече съзнаваше, че бе постъпил глупаво, по детински. Накрая Маляка даде книгата на приятелите си, най-напред на Камен, разбира се. Каза, че когато я купувал, в книжарницата се случил и Бабинов и му я надписал. Книжката мина от ръка на ръка, отделни глави четоха и заедно, като на кръжок. Накрая се почувствуваха теоретически подготвени, оставяше само да приложат теорията на практика.

2.

На девети март топлото пролетно слънце събра отново малките баскетболисти на двора. Локвите бяха изсъхнали, нямаше вече кал. Тук-таме почвата се бе слегнала от влагата, особено на мястото на старите лехи. Заловиха се най-напред да изравнят бабунките. Като ще е игрище, за свят да е!

Мина Константинов, както винаги добродушно им намигна. На ревера му още висеше голяма мартеница.

— Здравейте, спортисти! Кога ще го освещаваме?

— Два-три дни ще е — отвърна Камен.

В това време две момчета домъкнаха отнякъде голяма греда. Не им стана приятно, че Константинов е там. Гледаха гузно.

— Не питам от къде е бе, не питам — засмя се Константинов.

Не беше и за питане.

Този ден работиха до късно, не защото нямаха да учат, не и поради хубавото време, а защото родителският контрол беше отслабнал — в училище имаше родитело-учителска среща.

Класната на шести „г“ Ана Добрева си даваше сметка, че пролетта се отразява не много добре на успеха и затова реши да стегне класа от самото начало. Каза няколко общи думи за дисциплината. Не откъсваше поглед от третия чин. Бащата на Маляка непрекъснато говореше с бащата на Камен и това я дразнеше.

— Тихо там! — почука нервно с молива по катедрата, но изведнъж се усмихна. — Извинете, аз така, по навик!

— А, нищо! — каза Маляков.

Ама че нахал!

Добрева обходи с поглед класа. Майката на Пантата отсъствуваше. Сто на сто синът й не е съобщял за срещата.

Класната никак не се лъжеше. Пантата беше решил, че майка му не е виновна за нищо, та да я кара да се черви пред всички заради него. По повечето предмети той поддържаше някакво средно ниво, но по математика го бе закъсал здравата.

Добрева отвори дневника и започна да прави преглед на успеха по азбучен ред. Говореше бавно — знаеше, че обикновено майките си водят точни бележки за всеки ден и после в къщи трият сол по главите на децата си — защо еди кой си е по-добър от тебе, защо дружиш с оня, той има лошо държане… И така нататък.

Когато стигна до Димитър Маляков. Добрева поклати глава. Не знаеше точно какво да каже. Напоследък Маляков все по-често идваше неподготвен по различни предмети. Но каза само, че от Маляков можело да се очаква повече. И добави: „Много повече“.

За Камен бе съвсем лаконична, добре вървял. Премълча, че е необичайно разсеян и че по разказвателните предмети си е намалил успеха.

Когато прочете името на Лъчезар Пантев, вдигна глава, дали майка му не се е сгушила някъде назад. Нямаше я. А беше предупредила момчето, че ако майка му не дойде, тя ще отиде при иея. Вдигна рамене. Какво да занимава останалите родители с Лъчезар Пантев. За него може би трябваше да говори с директора. Този спорт, този спорт! Отгоре на всичко два пъти отсъствува по два дни, понеже имал състезания. След като свърши с успеха, Добрева затвори бележника и съобщи на родителите, че предстои 25-годишнина на училището, която по решение на Министерството ще се чествува тържествено. Всеки клас трябваше да подготви своя програма.

Георги Милчев, бащата на Юлия, най-добрата ученичка в класа, се сви на чина си. Чак сега разбра, защо класната бе заръчала на срещата да дойде непременно той.

— Не навеждайте глава като слаб ученик, другарю Милчев — пошегува се Добрева. — Все едно, от вас очакваме сценария за програмата, други писатели нямаме в класа.

Георги Милчев поглади голямата си гъста брада, пусната сякаш да компенсира липсата на коса.

— А може би децата сами… — опита да се откачи той.

— О — каза Добрева, — веднага бих се съгласила с вас, ако знаех, че във всички класове децата сами ще си подготвят програмата. Но за съжаление… Пък и знаете ли какво, другарю Милчев, без конкуренция сте. Друг баща писател в нашето училище няма. Само в осми „г“ има един, но той е хуморист, не става за тържествени случаи.

Георги Милчев прие да напише програмата на класа за двадесет и пет годишнината на училището. Прие, защото Добрева му се поправи. Впрочем, Добрева направи отлично впечатление и на останалите родители. Особено тези, които я виждаха за първи път, като инженер Маляков.

— Как я намираш, тази, Добрева? — попита той бащата на Камен.

— Добра учителка — отвърна бащата. — Камен винаги говори хубаво за нея.

— А моят все някак с пренебрежение се отнася към математиката. Само да каже нещо лошо за класната си, ще му откъсна ушите…

— Остави му ги — засмя се бащата на Камен. — Много му отиват.

3.

Пантата никак не се съмняваше, че след родитело-учителската среща Добрева ще отиде у тях. Тя го познаваше добре, но и той нея. Затова купи билети за кино. Провери кой е най-дългият филм по екраните. Оказа се, че е „Допълнение към закона за защита на държавата“ — по-дълъг от него нямаше. Прожектираха го в едно далечно кино. Още по-добре — ще накара майка си да се върнат пеша, а Добрева ако си няма работа…

В къщи каза, че билетите му са дадени безплатно от училище, като награда за системна и старателна работа. Майките са безкрайно доверчиви, но сега майката на Пантата се изненада.

— Каква награда, майче, какво старание? Че нали те гледам.

Пантата й обясни, че старанието си е старание, независимо от резултатите.

— И знаеш ли какво разправя за мен Пангаров? — попита той важно майка си.

— Какво?

— Че имам бляскаво бъдеще. Та той без мене е нищо! Аз постигам седемдесет на сто от кошовете във всяка среща. Звезда съм аз, майче, и вече всички трябва да се съобразяват с това. Ей на, толкова отличници, а билетите дадоха на мене.

Майката въздъхна дълбоко. Може и да е прав, човек никога не знае къде ще си намери щастието в живота.

Филмът беше хубав, но наистина трая дълго, отне им кажи речи три часа. Пантата предложи на майка си да вървят пеша, за да се поразходят. Тя се чувствуваше уморена, но се съгласи. Дори й стана приятно. Толкова бързо минават годините, утре ще изхвръкне синът й от къщи и тя ще остане съвсем сама. Хвана го под ръка и тръгнаха бавно. Миришеше на пролет.

— Отдавна не съм се разхождала до късно — каза майката с някаква мъка в гласа.

— Че защо не го правим по-често?!

— Ти стягай учението!

Докато вървяха, майката поглеждаше от време на време към сина си. Радваше му се. Той й беше единствената утеха и надежда в този свят. Ей на, и на кино взе да я води. При това безплатно, за награда.

— Все пак ти си добро момче! — каза майката развълнувана.

— Защо „все пак“? — попита Пантата.

Отвори дървената вратичка на оградата и замръзна място. На скованата от дъски пейка пред къщата седеше Ана Добрева. Чакаше ги.

4.

Треньорът на детския отбор на „Академик“ Христо Пангаров се качваше бавно по стълбите на училище „Кирил и Методий“. Спря на първата площадка и се загледа през прозореца към двора, където учителката по физкултура изпитваше учениците по бягане. Две-три деца му харесаха и той се опита да ги запомни по физиономия. Щяха да му трябват догодина, за новия набор.

Тръгна по пустия коридор. Иззад една врата долиташе висок преподавателски глас. Някой наливаше паралели и меридиани в главите на децата. В съседната стая пък имаха час по музика — пееха народна песен. Пееха я фалшиво, много фалшиво. Сякаш като е народна песента, мислеше си Пангаров, могат да правят с нея каквото си искат. Също като с анцузите, никак не ги пазеха. Я да бяха техни, лични…

Спря се пред директорската врата и почука. Не изчака отговор, натисна дръжката и влезе.

— Викали сте ме, другарю директор!

Директорът вдигна глава.

— А, вие ли сте? Заповядайте, седнете!

Седна на креслото до бюрото. Заразглежда накачените по стените портрети на Левски, Ботев и патроните на училището Кирил и Методий.

— Малко съм разтревожен — каза директорът.

— Какво се е случило?

— Някои от децата, които тренират при вас, са си развалили катастрофално успеха.

— Кои например?

— Пантев най-вече.

— Кой?

— Лъчезар Пантев от шести „г“…

— А, Пантата ли? — треньорът се замисли и веднага отсече: — Ще го изгоня!

Пангаров не блъфираше. Пантата напоследък взе да му се качва на главата. Мислеше се за много голям. През зимната ваканция, когато отборът бе на лагер-школа в Панчарево, той дори се осмели да му се озъби пред останалите ученици.

Пангаров знаеше как да се справя с подобни главозамайвания. Чакаше само удобен случай. И ето го сега, директорът му го поднасяше наготово. Значи и в училище се е отпуснал. Добре, добре! На първата тренировка, тоест още утре сутринта, ще извади пред строя Пантев и ще го разжалва, ама така, че за цял живот да го запомни. Пантев нямаше да изтрае дълго, в това Пангаров бе уверен. Най-много след месец щеше да се завърти около него, да му покаже бележника си и да го помоли за прошка. Тогава Пангаров, разбира се, щеше да го прибере обратно. Предстояха важни състезания, а без Пантев? Защо да се лъже, Пантев е стълб на отбора. Но тогава той ще се завърне кротък като агънце.

— Да, да, ще го изгоня! — повтори Пангаров. — Мене прости хора не ми трябват. Ако губим, само от простотия губим. Гледахте ли вчера по телевизията мача с Унгария.

— Не! — отвърна директорът.

— Не?! — възкликна поразен Пангаров. Как може директор, интелигентен човек, да не гледа мача с Унгария! Театрите на празни салони играеха заради този мач, а той не го гледал. — Три на две! — съобщи резултата Пангаров. — За Унгария! Само от простотия! Представете ми списък, ще ги изгоня. Всичките. Калпазани!

Погледът му отново спря върху портретите на стената.

— Ей на! — каза той. — Ама и науката ни не е наука. Какво знаем ние за тях? За Левски, да, отличен бил на дълъг скок. А останалите? Спортували ли са? И какво?

Пангаров напусна стаята. Вратата изскърца зад гърба му. А директорът остана с поглед впит в портретите на стената. Дявол да го вземе, никога не си бе задавал въпроса дали са спортували тези хора.

5.

На другия ден след посещението на треньора Пангаров при директора, отборът на Камен се събра отново в двора. В единия край стърчеше забита гредата. Закрепиха на нея таблото с боядисания в червено обръч и висящата под него мрежичка. Всички с радост признаха, че игрището, макар и с един кош, е съвсем истинско. Лично Константинов излезе на двора, за да ги поздрави. Обещаха му в неделя да го включат в тренировката.

Баба Гинка погледна от прозореца. Тончо редеше ревностно камъчета по линията. Можеше да е спокойна. Откак се захванаха с това игрище Тончо не бе изчезвал, все на двора стоеше.

Худерова простираше на балкона, мяташе гащички на въжето и дърпаше макарата. Над двора се проточи цяла върволица бели флагчета. Внуците й бяха пораснали. В прането нямаше вече пелени — напикаваха се направо в гащичките. Игрището никак не я вълнуваше. Щом има къде да си мята прането и с игрище и без игрище, все едно.

Децата поставиха и последното камъче от очертанията на игрището, поставиха го като точка на една дълга, уморителна, но плодоносна работа. Прибраха инструментите. Щеше да започне церемонията по освещаването. Бяха намислили пръв в баскета да стреля Камен, сетне Маляка, негова бе топката и т.н. Но церемонията се забави, защото видяха, че Стоименов слезе по стълбите. Ако сега, на дневна светлина си познае плота на бюрото!… Маляка търкулна топката в ъгъла при оградата. Възрастните като се заядат с децата, все топката им гледат да вземат.

Стоименов излезе от входа и — право към баскета. Заразглежда го. Децата направиха полукръг около него, готови да се защищават. Стоименов премести погледа си на тях, пак погледна таблото, после децата и каза:

— Браво!

Въздишка на облекчение!

— Служи ви работилницата, а? — имаше предвид общото мазе.

— Служи — отвърна Маляка. — Много даже.

— Нека ви служи! Само тихо! — и той тръгна към улицата.

Децата погледнаха към своя баскет. Е, щом Стоименов и сега не си позна плота, значи всичко е наред. След толкова усилия! Остана само да вземат топката…

Не е много за вярване, но топката падна от небето. Падна точно в средата на обръча, не го докосна дори, Не някоя друга топка, а топката на Маляка.

Обърнаха се изненадани. Захилен до уши, зад тях стоеше Пантата, по долни черни гащи и моряшка фалнелка, готов за игра. С два скока той се озова под коша, хвана топката, направи бързо показен дрибъл, сетне с две-три дълги като на антилопа крачки приближи коша, скочи и топката за втори път мина през обръча на Худерова, без да го докосне. Ефектно и резултатно! Пантата погледна съучениците си като победител, погледна игрището и ги похвали:

— Царе сте!

Децата не реагираха на похвалата му. Отношенията им с Пантата бяха съвсем охладнели. Този елитен играч така се фукаше, че им идваше да му фукнат една… Откъде накъде, с какво право пръв той хвърли топката на Маляка в коша.

— Ще ви тренирам! — каза Пантата.

— Ти си гледай отбора! — отвърна му недружелюбно Камен.

— Напуснах го аз отбора! — каза Пантата и спомена за „напускането“ помрачи лицето му. Какво напускане само! По-голям позор в живота си Пантата не познаваше. Никой в момента не мразеше Пангаров повече от него.

Децата не му повярваха. Кой е луд да напусне такъв отбор — тренировки, състезания, лагер-школи.

— Взех си шапката и напуснах! — повтори лъжата Пантата.

Хвърли отново топката. Безупречно попадение! С един скок се озова под коша и хвана топката преди да е тупнала на земята.

— Затова ли си без анцуг? — попита Камен.

— Притрябвал ми е анцугът им! — отвърна Пантата. — Сдадох го!

Децата мълчаха. Имаше нещо съмнително в цялата работа.

— Камене — каза Пантата, — ще трябва да повишим успеха.

— Кой успех?

— Моя! — отвърна Пантата и му подаде остър пас. Камен хвана топката. Пантата му направи знак да стреля в коша. Камен се прицели и шутира. Топката удари обръча, поколеба се, но влезе. Това като че ли послужи за знак. Децата се разтърчаха из игрището, всяко гледаше да докопа топката и да я изпрати към коша. В обръча на Худерова все по-често и по-често попадаха неточни удари и докато децата се усетят, той клюмна. Собствениците на току-що завършеното баскетболно игрище стояха като попарени. Гледаха увисналия обръч, гледаха се помежду си, гледаха към Пантата. Пантата помисли, че очакват помощ от него и му стана приятно. Само да може да намери изход от това положение! Да, хрумва му нещо.

— Кой ще ми даде някой стар панталон, че да не ходя до в къщи? — попита той.

Камен донесе анцуг. Пантата го навлече и каза:

— Елате!

Тръгнаха след него, цялата тайфа, без изключение, Догони ги гласът на баба Гинка. Викаше Тончо. Но Тончо нямаше намерение да се подчини.

Никой не знаеше къде ги води Пантата, но чувствуваха, че е намерил разрешение. Групата беше доста внушителна и трудно се движеше вкупом. Понякога трябваше да си пробиват път сред навалицата, особено на светофарите, където се събираха повече хора. Притичаха през една улица на червено и милиционерът изсвири продължително след тях.

— Само Левски—Спартак! — извика му приятелски Пантата, но ускори крачката.

— Защо Левски—Спартак, нали тренираше в Академик! — попита го Камен.

— Само Левски—Спартак! — повтори Пантата, — От академиците по-прости хора не съм виждал!

Пантата заведе групата в училището. Пресякоха двора, свиха край оградата на плувния басейн и спряха на последния прозорец. Пантата клекна, сложи ръце отстрани на очите да не му пречи светлината и се взря вътре. До него клекнаха Камен и още две деца. Маляка се опитваше да си провре главата, но нямаше място. Останалите се скамарчиха наоколо, всяко искаше да разбере какво става. Пръв си дръпна главата Камен. В погледа му имаше и изненада, и радост. Маляка използува момента и зае позиция. Най-напред не видя нищо, после очите му свикнаха с тъмното. Край празния, занемарен плувен басейщ съзря баскетболно табло. Истинско! Е, малко очукано и старо, но със здрав, железен обръч. Маляка подсвирна от възторг.

— Ще ви направя страшни баскетболисти! — каза Пантата. — Само да знаете, за слаб успех ще гоня, по бели гащи ще ви гоня!

— А как ще го вземем? — попита Маляка.

— Ще помислим!

— Може да го поискаме — предложи Камен.

— Ти луд ли си?

— Може и да го дадат!

— А ако не го дадат? Тогава край.

— А ти какво, да не искаш да го крадем? — дръпна се Камен.

— Защо го казваш толкова лошо? Ако успеем да го вземем с намерение един ден да го върнем, това кражба ли е?

Децата се замислиха. Щеше им се да не е кражба. Щом ще го връщат, каква кражба е? Смущаваше ги само дебелата телена мрежа пред прозореца на плувния басейн.

6.

Едно такси спря на улицата пред блока, в който живееше Камен. Шофьорът натисна нетърпеливо клаксона. Баба Гинка погледна любопитно от прозореца.

— Тошкови къде живеят? — попита шофьорът.

— Съседния вход! — отвърна баба Гинка. — Защо?

— За болницата бързаха, а ги няма — недоволствуваше шофьорът.

Думата „болница“ възбуди любопитството на баба Гинка и тя реши да разбере какво става. Както си беше по пантофи, грабна пазарската чанта.

На улицата пред таксито завари дядото на Камен с куфарче в ръка, Камен, близначетата и баща им.

— Ти къде си тръгнал? — попита тя изненадана.

— Перде ми падна — посочи дядото към лявото си око. И с перде щях да я карам, едно е, не са две, ама като рекоха…

— На добър час! — подаде му ръка баба Гинка. Забрави, че е тръгнала на пазар и се върна обратно.

— Е, хайде — каза дядото на Камен. Правеше се, че му е безразлично, но се вълнуваше.

— А ти не се тревожи — прегърна Камен дядо си. — Ще идвам редовно.

Целуна го. Мъчно му беше, но от друга страна това перде тормозеше все повече и повече дядо му. Казаха, че операцията е лека и семейният съвет реши да не я отлагат. Само Тошко и Стефчо бяха против. Интересно им се струваше да имат дядо с перде на окото. Дори се гордееха с това. Когато някое дете им се хвалеше с новата си играчка, те казваха:

— Да, ама дядо има перде на окото, а твоят ня-ма-а-а!

Преди да се качи ла таксито, дядото се обърна към Камен:

— Пък транзистора…

— Не се безпокой!

Ставаше дума за транзистора, на който Камен правеше приспособление за слушалка. Със слушалката дядо му щеше да може да слуша радио когато поиска, без да пречи на другите. Оставаше още малко работа и след ден-два Камен смяташе да му го занесе направо в болницата.

Щом таксито потегли, Камен прибра братчетата си, Сега те оставаха на неговите ръце. Закара ги у Пантата, остави ги да си играят в градината. А той влезе при приятеля си. След като Пантата изхвръкна от отбора, между двамата отново се събудиха старите приятелски чувства. Камен искаше да помогне на Пантата в училище, особено по алгебра.

Завари го да учи. По масата имаше пръснати тетрадки и учебници.

— Опита ли се да ги решиш? — попита Камен.

— По история кълва — отвърна му Пантата. — За великите географски открития имаме, нали?

— Да!

— Това за Колумб не било само лаф!

— Кое?

— Дето открил Америка! Едно кафе ще пиеш ли? — попита той. Правеше се на възрастен.

— Може — съгласи се Камен.

— Какъв номер само! Хем филмът беше двусериен, час се разхождахме след него, и тя пак чакаше.

— Само Добрева може да го направи! — каза Камен. — Тя не обича да я вземат за будала. Сядай да решаваме!

— Ти решавай, аз ще направя кафето — каза Пантата и излезе от стаята.

Камен идваше за първи път у Пантата. Обстановката му се стори твърде скромна — гардероб, две легла, кръгла маса. На стената имаше закачен стар стенен часовник, до него — семейна снимка. Макар и снет до кръста, бащата изглеждаше едър, здрав човек, очите му съвсем като на Пантата. Над леглото бе залепена изрезка от вестник „Старт“ със снимката на капитана на българския национален баскетболен отбор, същата, върху която Малака беше залепил своята физиономия, за да види как ще изглежда като капитан.

Когато Пантата донесе кафеварката в стаята, за да я включи в контакта, Камен решаваше задачите.

— Майка ми не спа тогава, честна дума! — Пантата все още мислеше за неприятната среща с Добрева.

Камен слушаше с едно ухо.

— Готово! — каза той.

— И двете ли?

— Първата! Сядай да решим заедно другата.

— Ти карай, карай! — насърчи го Пантата. — Да стане кафето.

Камен прочете задачата на глас. Замисли се, почна да пише. А Пантата отново се върна към близките спомени.

— Иначе не ме издаде за билетите — каза той. — Ама и мама, първо с тези билети започна, колко се зарадвала, когато съм й казал, че са за старание. Добрева така ме погледна, че в земята потънах: „Не са за старание — рече тя, — а за насърчение. Защото успехът е отражение на старанието! А той с успеха е зле“. Майка ми прибледня.

Кафето започна да капе в каничката и Пантата приготви чашите.

— Излезе! — възкликна зарадван Камен.

— Браво! — похвали го Пантата, поднесе му кафето и добави: — Страшно добър човек е мама. Обещах й да се поправя и ще удържа думата си. Не че не обичам да уча, ама как да ти кажа…

— Майка ти ли те накара да напуснеш отбора? — попита Камен.

Пантата трепна. Смути се. Отпи от кафето. Погледна към тавана. Колебаеше се.

— Ще ти призная нещо, ама никому нито дума.

— Добре — съгласи се Камен.

— На никого не съм го казвал, но ти, ти си ми най-добрият приятел. Ако кажеш на някого…

— Няма!

— Закълни се!

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, но това, което искам да ти кажа, е много тайно.

— Защо тогава искаш да ми го кажеш?

— Защото ми тежи.

— Добре, заклевам се.

— В майка си.

— В майка си!

— Мене ме изгониха от отбора!

— Знам! — каза Камен. Пантата го погледна изненадан.

— Знаеш?! От къде?

— Цялото училище говори. Пет души от отбора на Пангаров са от нашето училище.

Пантата въздъхна тежко.

— Много долно беше — призна с горчивина в гласа той. — Този Пангаров се оказа голям кретен. Извади ме пред строя. Каза, че ме разжалва. Накара ме веднага да сдам анцуга и…

— Затова ли дойде по черни гащи?

— Затова. Добре, че тази сутрин сложих черни, обикновено нося бели. Можеш ли да си представиш — по бели гащи през целия град! При това във време студено за сезона, така казаха по радиото сутринта, студено за сезона.

Пантата започна да се смее. Стана му весело.

— Знаеш ли, щом ти признах и ми олекна. Едно е хората да говорят, друго е сам да си го кажеш.

Камен се замисли. Сега той се колебаеше.

— И аз имам да ти признавам нещо.

— Какво?

— На никого не съм го казвал. И на Маляка дори.

— Кажи!

— Закълни се да мълчиш.

— Заклевам се.

Камен се канеше да каже, каквото имаше да казва, но не се решаваше. Стана, отиде до прозореца, погледна навън. Братчетата му си играеха кротко. Беля някаква да правеха, щеше да отвори прозореца, да им се скара и да си тръгне, без да каже това, което му тежеше. Защо му трябваше да започва?

— Заклех се! — подсети го Пантата. Камен се извърна към приятеля си:

— Аз май съм влюбен.

— В кого?

— В Юлия!

Пантата прецени за миг избора му и отсече:

— Може.

7.

Учителката по български език Станчовска се разхождаше бавно из стаята на шести „г“. Преподаваше поредния урок. Говореше с чувство. Спираше между редиците и пак тръгваше. Стараеше се да задържи вниманието върху урока.

Само Маляка не внимаваше. Този час той трябваше да изпълни важна задача във връзка с баскетболното табло. Бяха решили да го вземат без да питат и да го върнат, когато пораснат. Теглиха жребие, падна се на Пантата да проникне в мазето, без да го види някой. Решиха обаче, че не бива, и без друго е закъсал с успеха, ако го хванат, може да го изхвърлят от училище. Теглиха ново жребие, падна се на Камен. Ала Камен, като председател, не трябваше да се замесва в подобни работи. Накрая възложиха задачата на Маляка и той се съгласи. Ето защо сега, вместо да внимава в урока, стискаше с два пръста носа си, а с дланта на другата ръка натискаше устата си. Когато усети, че повече не може да издържа, отпусна ръце и преднамерено шумно пое дълбоко въздух.

Станчовска мина край него, но нищо не забеляза. Жалко, отново трябваше да се мъчи.

Момичето, което седеше зад Маляка, го бутна и му подаде листче. Пантата му пращаше бележка. Пишеше му: „Дръж повече, това е нищо“. Маляка написа отдолу: „Повече, ама ще пукна“. Пусна бележката по обратен път към Пантата и запуши отново нос и уста.

Този път стана морав. Едва успя да си поеме дъх. Започна да диша тежко като стар пушач.

— Маляков, какво ти е? — попита Станчовска. Вместо него се изправи Пантата.

— Него му е лошо, другарке Станчовска.

Станчовска погледна с едва забележима ирония към Пантата.

— „Него му е лошо!“ — повтори тя. — Ех, Пантев, Пантев! На него му е лошо, а не „него му е лошо“. И не „другарке“, а другарко. Или просто можеше да кажеш — лошо му е. Колкото по-кратко, толкова по-малко грешки. Седни!

Пантев си седна. Хвърли око към Маляка. Нищо му нямаше вече. А Стаичовока отново попита:

— Какво ти е?

Маляка се изправи. Вместо отговор, вдигна нещастен рамене. Нищо му нямаше вече.

— Излез, поразходи се малко на чист въздух!

Маляка не чака нова покана. Изхвръкна бързо навън. Забрави, че трябва да му е лошо. Взе стълбите надолу по две. Преди да влезе в сутерена се огледа. Никой не трябваше да го види, затова и акцията се провеждаше по време на час, когато децата са по класните стаи, и чистачките си говорят някъде с метли в ръце.

Маляка се шмугна през желязната врата. Дишаше тежко, този път от страх. Ако го спипат, нямаше да може да обясни какво прави. Цяла сутрин се мъчи да измисли някаква лъжа, какви ли не лъжи му минаха през главата, но нито една не беше за пред хора.

Когато стигна до вратата на басейна, погледна през ключалката. Баскетболното табло си стоеше там, край занемарения плувен басейн. Натисна дръжката. Заключено! Така и очакваше. Измъкна от джоба си кутийка, от кутийката — восък. Затопли го между дланите на двете си ръце, дъха му топъл въздух, мачка го и накрая го залепи на ключалката. Почака малко да застине, отлепи го внимателно, прибра отпечатъка в кутийката. Измъкна се благополучно и излезе на двора да подиша чист въздух. Сега вече нека го вижда, който си иска. И да го пита, каквото си иска. Все едно му беше. Станчовска го изпрати да се поразходи и да подиша чист въздух. Който не вярва, да провери!

След училище се замъкнаха право на пазарчето, където имаше работилница за ключове. Ключарят, симпатичен инвалид, ги посрещна с приветлива усмивка.

— Ако не сте вие да си губите ключовете, от глад ще умра! — пошегува се той. — Дай да видим! — и протегна ръка.

За голямо негово учудване Маляка му подаде малка кутийка. Човекът я отвори и видя отпечатъка.

Не знаеше какво искат от него, но разбра, че тук се крие някаква детска лудория.

— Баба ми загуби ключа от мазето! — каза Маляка.

Ключарят задържа погледа си върху него толкова дълго, че на Маляка му стана неприятно. Още повече, че го гледаше право в очите. Почувствува как се изчервява.

— Да дойде баба ти!

Ама че неприятен човек! Как ще дойде баба му, когато имаше само един дядо и той живееше в Каспичан? Да не иска от там да го докара!

— Стар човек да разкарвате! — тросна се Маляка. — Още две братчета имам. Близнаци. И една сестра! — взе да разправя каквото му падне.

— Ашколсун! — похвали го ключарят. Излязоха.

— Никакво доверие на децата, значи! — рече Маляка.

— Майка ми дори! — оплака се Пантата. — Хванах я да ми рови в чантата!

— Търсила ти е бележника! — каза Маляка. Вървяха известно време без да говорят.

— Трябва да го измъкнем по някакъв начин! — каза Камен. Мислеше си за баскета.

— За да го измъкнем, първо трябва да се вмъкнем! — отвърна му Маляка.

— Абсолютно си прав! — съгласи се Пантата и сложи ръка върху рамото му.

8.

Бащата на Юлия, писателят Георги Милчев, почеса плешивата си глава, сетне прокара ръка по брадата си. Работеше върху сценария но случай 25-годишнината на училището, където се учеше дъщеря му, и се ядосваше. Не че му струвате кой знае какво да го натрака на машината! Не можеше да се примири, че училището се е превърнало в голямо игрище, на което родителите се състезават, правят си фалове и си бият дузпи в името на щастието на своите деца. Ето и тази забава! Откъде накъде, шести „г“ клас ще обира лаврите на най-добре представил се клас (той не се съмняваше, че това ще е така), само защото той, професионалният писател, е родител на едно от децата. Абсолютна глупост!

Реши да състави само план за сценария. Планът му отне доста време и сега се потеше над финала. Знаеше, че всички класове ще завършат програмата си с песента „Върви, народе възродени“, затова искаше да измисли нещо по-свежо и оригинално. Нищо не можа да измисли, класиката си е класика. Написа като последна точка от програмата, че учениците запяват химна на Кирил и Методий и извика Юлия.

— Ето! — подаде й той плана.

— Какво е това?

— Планът за вашето тържество. Разработил съм го подробно, а сценария ще напишеш сама.

Юлия поклати отрицателно глава. Самата дума „сценарий“ я плашеше. Не че не можеше да пише. Напротив, пишеше добре и напълно самостоятелно. Не даваше на баща си да й проверява съчиненията. Страхуваше се, че дори една дума да прибави той от себе си, в класа ще разберат. Те и сега подозират, че шестиците, които получава по български, не са само нейни. Особено Маляка. Защо я ненавиждаше така, не можеше да си обясни, но знаеше какво разправя — всичките й съчинения, от „Мама“ в първи клас, до „Аз и космоса“ в пети клас, били дело на баща й.

— Не мога да го напиша! — каза Юлия.

— Защо?

— Защото не е възложено на мен, а на тебе.

Милчев стана от мястото си, отиде нервно до прозореца, върна се при бюрото си. Дявол да го вземе, дъщеря му имаше право. Точно така, на него бяха възложили написването на програмата. Петнайсет години след като завърши университета, той получи домашна работа, без да се усети. Тази мисъл го изпълни с гняв и той избухна:

— Може ли такова нещо! Да карат всичко родителите! Те утре могат да ни изпратят и на абитуриентския бал. С автобуси! В зала Универсиада! А вие — какво? Ще стоите отстрани и ще ни махате с ръка. Не съм съгласен!!!

Последните думи Милчев изрече толкова силно, че майката на Юлия веднага отвори вратата и каза с укор:

— Жорж!

Милчев, като много по-умен от жена си, замълча. Знаеше, че тя е малко превзета и че обича да се налага, но се бе примирил и с това.

— Трябваше да откажеш — упрекна го Юлия. — Аз не съм писателка и не мога да поема такава задача.

— Писателството е въпрос на труд преди всичко! — отвърна Милчев.

— Жорж, остави детето! По-добре ще го направиш ти.

Милчев отново не възрази на жена си. Но промърмори под нос:

— Двадесет и пет годишнина на училището! Вместо да му направят ремонт, взели да правят забава.

Седна зад бюрото, отвори нервно пишущата машина и сложи лист. Майката направи знак с глава на Юлия. Двете излязоха от кабинета. Щом затвориха вратата и машинката затрака.

— Той е такъв — каза майката. — Докато не се раздразни, не може да пише.

9.

Камен вдигна ютията, наплюнчи пръст и пипна. Плюнката изцвърча и той издърпа шнура от контакта. Намокри бялата кърпа със стара четка за бръснене, нагласи я върху ръба на панталона си и притисна отгоре ютията. Изглади си крачолите внимателно, провери с пръст ръба, като че ли е нож за рязане и метна внимателно панталона върху креслото да изстине, та да станат ръбовете по-трайни. После сложи бяла риза. Застана пред огледалото по бели гащета и се засмя — спомни си за позорното изгонване на Пантата от отбора. Обу внимателно панталоните и пак застана пред огледалото. Върза една от вратовръзките на баща си, но не се хареса и я махна. Опита как ще е с пионерската връзка. Свали и нея. Огледа се отново. Усмихна се. После направи сериозна физиономия, за да вади как изглежда по-добре. Тръгна сериозен.

Все така сериозен се изкачи по широкото стълбище на луксозната кооперация. Спря пред вратата, на която пишеше „Семейство Милчеви“. Оправи си косата и реши, че е страшно глупаво да си влюбен. Вместо да учи или още по-добре — да е с приятелите си, той тръгнал да ходи при Юлия.

Звънна и застана във войнишка поза „свободно“, за да изглежда по-непринуден.

Отвори му Юлия и го погледна изненадана. Никак не го очакваше.

— Влез де, какво има?

Камен се смути и продължи да стои „свободно“. Бабата на Юлия мина уж случайно, надникна да види кой е и отмина.

— Аз за програмата, да видя какво става? — смотолеви Камен.

— Коя програма?

— Сценария за чествуването.

Показа се и майката. Нея Камен познаваше от родитело-учителските срещи. Веднъж, след като той изнесе доклад за успеха на класа, тя го погали по главата и щипна по бузата. Оттогава не я обичаше.

— Покани момчето! — каза майката, след като Камен я поздрави любезно, но въздържано, за да не го погали пак по главата и щипне по бузата.

Влязоха в обширен хол. Камен не бе свикнал на такъв разкош. Като на кино. Впрочем целият този разкош се дължеше на майката на Юлия, тя умееше да превръща хонорарите на мъжа си във вещи.

Камен почувствува погледа на Юлия. Дявол да го вземе, защо се заплесна. Трябваше да поведе някакъв разговор, но не знаеше какъв.

— Искаш ли да пусна някоя плоча? — попита Юлия.

— Добре — съгласи се Камен. Музиката винаги може да спаси човека от необходимостта да говори глупости.

Холът се изпълни със звуците на модерна мелодия. Камен бръкна с ръце в джобовете и погледна Юлия. Тя се поклащаше в такта на мелодията. Имаше нещо грациозно в движенията й. Пък и у дома си беше, чувствуваше се по-сигурна. Камен много искаше да каже нещо мъдро, но нищо не му идваше наум. В такъв случай златното правило е човек да мълчи и той постъпи точно така. Заоглежда отново хола — гипсови тавани, тежък кристален полилей, персийски килим, старинни мебели, наскоро тапицирани.

— Хубаво е! — каза Камен.

Юлия вдигна неопределено рамене. Всичките тези мебели и джунджурии никак не я интересуваха. Тя приличаше повече на баща си. Най-щастлива се чувствуваше, когато пътуваше с него из страната.

— Купуват стари мебели, защото е модерно! — отвърна му Юлия. — По-шик било, но не смеят да седнат на тях. Ти какъв смяташ да станеш?

— Не съм мислил още. А ти?

— Учителка!

— Точно това ли намери! — не одобри решението й Камен.

— Винаги съм искала да стана учителка. Класната ли ти каза да дойдеш?

— А не, аз сам. Ей така! Да не каже после, че съм председател, а не се интересувам.

Юлия му подаде зелена папка. Камен я взе, но не му се тръгваше.

— Това какво е? — видя някаква голяма кутия на библиотеката.

— Монополи!

— Какво?

— Игра. Така се казва. Много е интересна. Искаш ли да ти я покажа.

Когато майката на Юлия донесе кутия с бонбони, за да ги почерпи, завари ги да играят проснати на персийския килим.

Камен не каза на Маляка, че отива у Юлия. Изобщо не му се обади. Знаеше, че Пантата ще го потърси, за да решават задачи и като не го намери, ще звънне на Маляка. Настръхваше при мисълта, че Пантата ще се усмихне иронично като разбере, че е отишъл у Юлия. Изобщо вятър излезе и неговата теория, че на човек му олеква, като си сподели тайната. Напротив, сега се стесняваше от Пантата. Много неприятна работа.

Маляка звъня на Камен малко след като той излезе. Много се учуди, че няма никой. По-късно пристигна и Пантата. Повъртяха се на двора, скучно им беше. Дойдоха още две съотборничета и решиха да отидат в мазето-работилница да поиграят на часовник.

Не се знае кой е измислил тази игра, но от време на време играеха на нея и страшно се забавляваха. За играта взеха часовника на Маляка, много ефектен, хващаше око отдалече. Имаше бяла пластмасова кутия с тъмносин циферблат, осеян със златни звездички. Не струваше кой знае колко, но по нашите магазини точно такива нямаше, та всички ахкаха като го видеха. Завързаха го с тънък найлонов конец за каишката. Пантата протегна ръка през прозорчето и постави часовника на тротоара. Не чакаха дълго. Младият мъж, който вървеше наперено по улицата, изведнъж забави крачките си. Децата се спогледаха. Знаеха, че е клъвнал.

Мъжът спря край часовника, заозърта се гузно като крадец, наведе се бързо и… часовникът изчезна в прозорчето на мазето. Мъжът се стъписа за миг, но се окопити и забърза по улицата, изпроводен от бурния смях на децата.

— Видя ли го само как беше облечен — каза Маляка. — Модна къща „Валентина“! И въпреки това…

— Прави ли ви впечатление, че никога не вдигат скандал? — попита Пантата.

Но животът почти веднага го опроверга.

Пантата дръпна найлоновия конец. Тъкмо навреме — един дебел мъж едва не докопа часовника. Като чу смеха на децата, приклекна до прозорчето и взе да вика:

— Как не ви е срам да се подигравате с възрастните хора, хулигани такива!

— Извинявайте, господине — отговори му много кротко Маляка, но в това „господине“ вложи цялото си презрение, — кое по-точно ви кара да смятате, че сме хулигани?

— А какво друго, какво друго? Сложили тука един часовник…

— Този часовник, ГОСПОДИНЕ, е негов — намеси се Пантата — и той може да го слага където си иска. Часовникарят каза да му прави всяка сутрин слънчеви бани, защото много изостава. Рахитичен е!

Дебелакът се изплю шумно в мазето и си тръгна.

— Хайде стига толкова — каза Пантата. — За най-малкото и веднага хулигани ни наричат. А те? Човек да не може да си остави спокойно часовника на улицата.

Маляка обаче сложи отново часовника на тротоара.

— В известен смисъл тази игра е възпитателна — каза той.

Някой почука на вратата — три пъти, пауза и още два пъти. Свой значи. На прага стоеше Камен с изгладен панталон и бяла риза.

— Спукахме ти звънеца — каза Пантата. — Къде ходиш?

Камен не му отговори. Направи се, че играта с часовника много го интересува.

— Кълват ли?

Пое конеца и тикна папката със сценария в ръцете на Маляка. Отвън по тротоара отекнаха стъпки. Покрай прозорчето минаха два женски крака й отминаха.

— Какво е тава? — попита недоумяващ Маляка.

— Кое? — обърна се към него Камен. Маляка четеше сценария.

— Сценарият за тържеството.

— Кой ще прави всичко това?

— Кое?

— Слушай: „От едната страна излизат двама ученика, облечени като патроните на училището Кирил и Методий. От другата — ученици символизиращи азбуката“. Леле-е-е! Добре, че училището ни не се казва Бенковски. Щяха да ни нарат да минем с коне през сцената.

Децата се засмяха, а Маляка продължи да чете.

— И две балерини е вмъкнал! — каза той. — Като препинателни знаци. Как го пък измисли!

— Ако можеше и едно баскетболно табло да измисли!

Последното подхвърли Пантата, като шега. Останалите го приеха също като шега, засмяха се. Но веднага след това като че ли съзряха в тази шега някаква възможност.

— Защо не? — каза Камен. — И едно табло.

— Какво табло?

— Онова, училищното, дето е захвърлено в плавалнята.

Решиха да говорят с Юлия. Щяха да я посветят в плановете си за игрището, нищо тайно нямаше в тях. Трябваше да я убедят да помоли баща си да вмъкне в художествена форма и едно баскетболно табло. Те веднъж да го изкарат от онази дупка, пък после.

Така, увлечени отново в плановете си, забравиха за часовника. Сетиха се едва когато Камен забеляза, че държи в ръката си найлоновия конец. От часовника нямаше и помен.

10.

Същия ден след часовете останаха да поиграят баскетбол в училище. Игрището както винаги беше заето от други деца, но те бяха от по-долните класове и Маляка веднага се разпореди:

— Хайде, чупката!

Едно хлапе му се изрепчи. Пантата тръгна към него и то подви опашка. Разделиха се на две и играта започна. Пантата се държеше като треньор и на двата отбора. Натрупаха се доста зяпачи и Маляка изпита вълнението на участник в официална баскетболна среща. Липсваше му само духова музика. Но вместо духова музика — появиха се трима дангалаци, от най-горните класове.

— Хайде, баста! — каза този, който носеше топка. Маляка се възмути от дъното на душата си. Може ли такова нахалство. Като са по-големи, да не мислят…

Какво мислеха Маляка не разбра, защото още при първия му опит да се опре, едно от момчетата шутира така топката, че тя изхвърча през оградата и Маляка хукна да я гони. Топката беше негова — хубава, нова баскетболна топка, която баща му донесе от Милано. Ако изчезне и тя, много ще му дойде за днес.

Дангалаците започнаха да си подават топката и да стрелят от време на време в коша. Просто безобразие — трима души на два коша.

— Хайде да ви играем! — предложи им Пантата.

— На нас? — попита присмехулно единият.

— На вас! Ще ви дадем двама души от нашите.

— Няма нужда! — отвърна му дангалакът. — Трима сме ви достатъчни. А вие, колкото искате, толкова.

— Добре!

— Безплатни уроци обаче не! — каза дангалакът. — На левче!

Отборът на Пантата се оттегли на съвещание. Пре-бъркаха джебовете си. Дойде и Маляка — той имаше двайсет стотинки.

— Левче, ама не от всичките! — предложи им Пантата и уточни: — Едно левче!

— Добре! За деца с намаление, като в зоологическата градина! Който пръв направи трийсет точки. После ще ходите до в къщи за ново левче.

Скоро дангалаците разбраха, че са преценили зле силите на противника. Този, Пантата, бе просто неудържим. Хване ли топката…

При десет на четири големите спряха играта.

— Слушай бе, професионалист! — каза единият дан-галак. — Къде ги дават така, ние трима, вие пет.

Останаха Пантата, Камен н Маляка. Картината обаче не се промени. Все едно Пантата вкарваше кошовете. Срещата завърши при тридесет на двадесет и пет.

— Левчето — каза Маляка.

— Що рече? — попита предизвикателно дангалакът.

— Мани ги — Пантата дръпна Маляка да си вървят.

Тръгнаха щастливи. Юлия, която присъствува на мача, им обеща, че ще накара баща си да вмъкне кош в сценария. И ги похвали. Каза им, че са отлични баскетболисти.

На децата, които бяха спечелили такава убедителна победа, не им се прибираше в къщи. Вървяха бавно. В гърдите им гореше състезателна страст. Беше по-силна отпреди, когато Пангаров я палеше с огъня на олимпийското злато.

— Страшни сме! — възкликна Маляка. — Можехме да им играем и на два лева.

Този ден дядото на Камен чака с нетърпение. Отгоре на всичко се похвали на съседа си по легло, че внукът му ще го посети. Искаше да сподели с някого радостта си от предстоящата среща с Камен. Пък и скучно му беше. В стаята имаше само три легла. Съседът му отляво, човек минал седемдесетте, никак не обичаше да разговаря. Другият, отдясно, лежеше с почти изцяло бинтована глава. Само устата и носът му се додаваха навън. Тъпчеха го с разни приспивателни и непрекъснато спеше.

Единственото нещо, с което дядото можеше да прогони скуката си, оставаха книгите. Макар че му забраняваха да чете, за да не претоварва здравото око, той четеше тайно. Но утре, след операцията? Разчиташе само на транзистора.

— Ще си имаш неприятности! — предупреди го старецът отляво като видя, че дядото пак чете.

— Какво да правя — въздъхна дядото и затвори книгата. — Май вече се разминавам с четенето.

— Какво, какво? — обади се бинтованата глава. Беше се събудила.

— Нищо, нищо!

— За разминаване ставаше дума! — каза бинтованият. Почака малко, но след като никой нищо не му отвърна, въздъхна тъжно: — Шашкънин, разминава ли се на дълги светлини!

И отново настъпи тишина.

— Страшно са претрупани децата в училище — без да се усети, взе да мисли на глас дядото на Камен. — Като нищо може да са ги задържали и да откарат до среднощ. Или да са им шибнали някое ненадейно класно за утре.

— Той транзистора, така и не ти го донесе! — каза лежащият до прозореца.

— Нали това ти казвам, време няма! — раздразни се дядото на Камен, стана от леглото, нахлузи си пантофите и излезе от стаята.

В коридора по пейките седяха болни с близките си. Дядото мина бавно край тях. Спря се до огромния френски прозорец. От осмия етаж градът се виждаше като на длан. Взря се със здравото си око към улицата, после погледна към стълбището. Повъртя се така около час. Близките вече се разотиваха — персоналът ги пускаше и когато няма приемен час и те гледаха да не прекаляват.

В шест и половина дядото разбра, че Камен няма да дойде. Влезе в стаята и седна тежко на леглото. Старецът в ляво го погледна, видя, че е тъжен, и поклати глава:

— А бе калпазани са! — каза той. — Можеше да намери малко време…

Това жегна дядото.

— Че той идва! — излъга той. — Ей до сега разговаряхме.

Дядото обърна гръб, никак не обичаше да лъже, ала ето на, налагаше се.

— Нещо неприятно ли се е случило? — попита недоверчиво старецът.

— Защо неприятно, нищо неприятно, смяхме се дори! Ти какво искаш, да продължа да се смея ли?

Вратата се отвори и дядото трепна. Сестрата носеше вечерята на бинтоващата глава. Седна до него да го храни.

— Той е председател на отрядния съвет! — каза ни в клин, ни в ръкав дядото. — Много е зает.

— Абе! — отвърна пренебрежително старецът.

— Шашкънин с шашкънин! — изруга тихо бинтованата глава. Мислеше си за катастрофата.

Камен се прибра гузен в къщи. Знаеше, че ще оперират дядо му и носеше в чантата си транзистора със слушалките. След училище обаче се заигра и…

В хола завари братчетата си да се боричкат с баща му на килима.

— Ела да го победим! — викна Стефчо. Камен се включи в борбата.

— Хайде, ще вечеряме! — обади се от кухнята майката.

Това реши изхода от борбата. Бащата се остави да го тушират. Близначетата нададоха победни викове и отидоха доволни да си мият ръцете.

— Как е дядо ти?

Въпросът преряза Камен.

— Аз такова, не успях. Трябваше да зарежа…

— Не ме интересува какво е трябвало да зарежеш — изгледа го баща му с яд и презрение. — Нещо е трябвало да зарежеш! От нещо е трябвало да се откажеш. А как иначе? Услуга, която нищо не ти струва, нищо не доказва. Приятелство, за което нищо не си готов да жертвуваш, не е приятелство. Знаеш ли от колко удоволствия се е отказвал дядо та заради тебе? А ти, време не намери!

Камен стоеше с наведена глава. Идваше му да потъне в земята. Ако можеше да върне времето назад, сто пъти щеше да се откаже от играта.

В хола влезе майка му.

— Поръча ли нещо дядо ти?

Изведнъж почувствува, че въпросът й попадна в празно пространство. Камен гледаше виновно надолу.

За разлика от Камен, Маляка се прибра в отлично настроение, въодушевен от голямата победа. Но в къщи завари атмосферата твърде напрегната. Сестра му току-що бе казала на техните, че ще се жени. Тази вест не изненада Маляка. Той знаеше, че сестра му си има приятел. Миналата година я видя да се целува е него по устата. След това тя се разболя от грип, но той не я издаде на родителите си и те помислиха, че просто се е простудила.

Маляка седна и зачака да се разкарат тъмните облаци, за да не се излее всичко върху главата му. А после щеше да разкаже как бяха набили дангалаците. Но атмосферата никак не се разведряваше — майка му и баща му мълчаха. Сестра му шеташе около готварската печка. За първи път, откакто Маляка я помнеше, тя правеше нещо в кухнята.

— За онзи ли? — попита Маляка.

— Какво за онзи?

— Ще се жениш!

— Кой онзи бе?

— Дето се целувахте.

— Глупак!

Маляка не се обиди. Разбираше, че сестра му има нужда да излее нервите си, а друг по-подходящ от него нямаше.

Седнаха да вечерят. Маляка все търсеше повод да им разкаже за баскетболната игра след училище, но повод не намери.

— Аз вуйчо ли ще му се падам? — попита Маляка. Погледнаха го като треснати.

— Като роди де, като роди! — зае отбранителна позиция Маляка.

— Вън! — посочи с пръст баща му вратата на кухнята.

Маляка си отиде в стаята. Шантави хора, нищо не можеш да ги попиташ! На брата на майка си той викаше вуйчо. Следователно детето на неговата сестра ще вика на нейния брат също вуйчо. А брат на сестра му е той. Значи — вуйчо! Можеха да му го кажат тихо и кротко, вместо да го гонят.

Когато Пантата се прибра, майка му още я нямаше. Седна веднага да учи. Вчера го изпитаха по история, знаеше си, получи много добър, пет плюс. Хареса му, не било лошо. Майка му го завари над учебника. Не повярва на очите си. Дори се уплаши, реши, че се е случило нещо лошо. Поиска му бележника. Като видя петицата по история, целуна го по бузата. Пантата я прегърна. Целуна я и той. Радваше се, че майка му е щастлива. Хем без да се налага да я лъже.

— Хайде да излезем след вечеря да се поразходим — предложи Пантата.

— Защо? — тюпита майка му. Обзе я някакво съмнение.

— Ей така, ти обичаш…

— А не, не! — каза тя. — Не ми се разхожда. — А й се разхождаше.

Юлия завари баща си в кухнята да пържи тиквички за вечеря. Готвенето му беше хоби и това страшно ядосваше жена му — как може един писател да се умирисва на пържено?!

— Вместо да приказваш — каза й Милчев, — обели чесън.

— Жорж! — укори го отново Милчева. Според нея един писател не биваше да мирише и на чесън.

Юлия се залови да бели чесъна.

— Какво каза класната ти? — попита Милчев.

— За сценария ли?

— Ъхъ!

— Не го е чела още — отвърна тя. — Но го разгледахме в отрядния съвет, затова се забавих.

— Е, и?

— Хареса се. Няма начин да не вземем първото място.

— Трябва! Ще ме засрамите в противен случай. Юлия дори не бе и мечтала така лесно и толкова бързо да дойде до темата, която я интересуваше. Просто баща й сам се подложи.

— Само че няма нищо за спорта — каза Юлия.

— За спорта ли? Какво за спорта?

— Ами за спорта. Такава е директивата, без спорт не може. И плувен басейн имаме.

— Да не искате по бански костюми да ви изкарам на сцената?

Милчев наистина се нервира. Мозък нямат тези в училище. Спорт! На всяка манджа мерудия!

— Трябва баскетболно табло! — каза Юлия.

— Какво? — Милчев сметна, че или не е чул добре, или има някакво недоразумение. Само това оставаше — баскетболно табло! И Кирил и Методий да целят коша с топка.

— Трябва да вмъкнеш нещо за баскетбола! — потвърди Юлия. — Имаме един съученик, Пантев, той например може да вкарва кошове през цялото време.

— На представлението? — с ирония попита баща й, не разбра, че точно това имаше предвид дъщеря му.

— Да!

— Глупости! Табло! От къде на къде?

— Табло има, ти само го вмъкни.

— Ами, ами!

— Ще го вмъкнеш, моля ти се! — настоя Юлия.

— Стига глупости! — махна с ръка бащата.

— То пък като че ли останалото… — избухна Юлия, но успя да се овладее.

— Какво, кажи де, какво?

Юлия се подвоуми, но не успя да се въздържи. Остави чесъна настрана, вдигна театрално ръка и с фалшива приповдигнатост цитира от сценария:

— Трепета, с който ние прекрачваме този свещен праг.

— Е? — недоумяваше бащата.

— Юлия, това е много хубаво — обади се майка й.

— Може да е хубаво, но не е вярно.

— Кое не е вярно? — попита баща й.

— Няма такова нещо!

— Какво нещо?

— Трепет няма! И праг няма! Ходим си на училище и толкоз. Без праг! И без трепет!

— Сега още не го усещате. Като пораснете, ще разберете. А дотогава ще мълчиш, защото виждаш ли? — показа й той дланта си.

— Жорж! — намеси се веднага майката.

Юлия скочи сърдита и хлопна вратата на кухнята.

Баща й тръгна да я гони, но жена му го хвана за ръката и го погледна кротко:

— Жорж, като иска баскетбол, сложи баскетбол! Какво ти струва?

Този път Милчев кипна. Започна да вика високо, за да го чуе и Юлия.

— Защото нищо не ми струва, затова е станала такава. Каквото поиска, това! Рокля, рокля! Грамофон, грамофон! Пържени тиквички, хайде, Георги Милчев пържи тиквички. И китара й купих. Сега пък баскетбол. Няма баскетбол!

Щеше да удари с юмрук в тигана, в който цвърчаха весело тиквичките, но се усети навреме, отиде до масата и стовари юмрук върху нея. Обеленият чесън подскочи и се разпиля по пода.

По-късно майката отиде при Юлия. Намери вратата на стаята заключена. Помоли я да отвори, време било за вечеря. Юлия отказа. Имаше намерение да упражни допълнителен натиск. Майка й обеща да говори с баща й за баскетболното табло. Тя пак отказа да отиде на вечеря. Знаеше, че огъне ли се веднъж… Но и баща й не се предаде. Забрани на майка й да я моли повече. Нека стояла гладна. Добре, ще стои!

В единадесет часа долови плахи стъпки пред вратата. Дръжката се наклони — майка й се опитваше да отвори. Като разбра че е заключено, отиде си. Юлия чака до среднощ. Премаляваше й от глад. Отключи внимателно вратата и надникна в хола. Пълна тишина. Тръгна бързо към кухнята. Студени, тиквичките й се сториха още по-вкусни. После се вмъкна в кабинета на баща си и взе пишещата машина. Отиде в банята, по-отдалечено място от спалнята на майка й и баща й нямаше. Постави машината на пералнята. Седна на ръба на ваната. Сложи лист и се замисли.

11.

На следващия ден Юлия със свито сърце показа на Камен, Маляка и Пантата това, което беше съчинила:

„Четири ученика в спортни екипи изнасят на сцената истинско баскетболно табло, но старо, употребявано, за да се види размахът на спортната дейност в училище «Кирил и Методий», да разберат всички, че не от вчера и не от онзи ден се спортува тук, а цели двадесет и пет години. Един ученик обикаля около баскетболното табло и вкарва символично кошове“.

Много го харесаха. Камен каза, че това, което. Юлия е написала, направо е по-хубаво от останалото. Маляка забрави за миг неприязънта си към нея и обвиненията, че баща й пише съчиненията и заяви, че-фразата „… не от вчера и не от онзи ден се спортува тук…“ е направо готово заглавие за статия за кой и да е вестник. Пантата само имаше някакви възражения, но не ги сподели. Той си мислеше, че това, дето един ученик обикаля баскетболното табло и вкарва символично топката в коша, трябва да е по-конкретно, в смисъл, че стрелбата в коша няма защо да е символична. Тогава, без съмнение, той щеше да изпълнява тази роля. А сега можеха да я дадат на всеки.

— Тебе май не ти се поправи? — видя Юлия колебанието на Пантата.

— На мене? — направи се на учуден Пантата. — Нищо подобно!

След часовете Добрева задържа класа, за да разпредели ролите. Азбуката раздаде на момичетата, тъй като буквите трябваше да танцуват и постепенно да се подредят на сцената като напишат лозунга „Труд и учение, учение и труд!“. Запетайката и удивителната не знаеше на кого да даде, момичетата се свършиха.

— Хайде, има ли доброволци? Или да посочвам!

Пантата вдигна ръка. Искаше да каже, че случайно е видял една роля в сценария, която много му е-харесала, та ако може…

— Лъчезар Пантев — каза класната и записа името му.

— Не, не, аз исках само да питам…

— Да се научиш кога се пита, кога не! — скара му се тя. — Ако е за урок, ръка няма да вдигнеш! Ти ще бъдеш удивителната, Пантев. Изправяш се като свещ след лозунга, това е! И без друго си по спорта!

Маляка реши да спаси положението. Вдигна ръка, за да каже на класната, че по принцип щом става дума за балерини, трябва да са момичета и ако в класа не достигат, то може да се вземат отвън.

— Маляков — каза класната. — Добре, ти ще си запетайката.

Маляка си смъкна ръката. Погледна към класа като отровен. Наоколо се подхилваха. Идваше му да се гръмне. Не е въпросът, че ще играе запетайка, а дето трябваше да се яви като балерина, ей това го обиждаше най-много!

Добрева продължи да чете сценария. Щом има балет, трябва естествено да има и музика.

— Дончо!

Едно момче се изправи.

— Ти ще свириш на акордеон. Балет от някоя опера.

— Ама аз не мога, другарко — смути се Дончо.

— Питах ли аз, кой има акордеон, питах! Ти каза ли, че имаш, каза!

— Имам, но не свиря.

— А кой ще свири тогава?

— Леля ми свири добре.

Добрева едва се сдържаше да не избухне. Ненавиждаше цялата тази подготовка на програми, не за друго, а защото учениците бяха само обикновени изпълнители. Никаква възможност нямаха да изявят истинските си творчески способности.

— Добре — каза тя, — попитай леля си дали е съгласна да свири на тържеството.

Добрева въздъхна тежко. Заби отново глава в сценария н зачете:

— Четири ученика в спортни екипи…

Гласът й постепенно стана колеблив. Юлия наведе глава и нервно застиска ръце. Пантата се превърна в слух — дали ще успее да грабне по някакъв начин ролята, която искаше. Маляка седеше свит на чина си, свит като запетайка. А Камен реши, че всичко е пропаднало, толкова колебливо и неуверено четеше Добрева. Децата, непосветени в тайната, се спогледаха. Някак си ни в клин, ни в ръкав идваше този баскетбол. А Добрева се чудеше какво да каже.

— Извън нашите възможности е — рече тя. — Трябва баскетболно табло.

— Има едно в мазето, другарко — стана Камен. — Виждал съм го.

— Юлия, трябва да поговориш с баща си или аз да поговоря с него. Може би ще минем и без…

— Хубаво е това за баскетбола! — прекъсна я Камен. — А може и да се обиди бащата на Юлия, толкова труд е положил.

Добрева се замисли. Аргументът бе силен. Човекът е писател, премислял е всяка дума, вложил е някаква идея. Случва се да четеш нещо и да ти се струва глупаво, но като се замислиш! Вярно, понякога не схващаш дълбокия замисъл на писателя, по не винаги писателят е виновен.

— Ако разрешите — изправи се на чина си Пантата.

— Какво?

— Да донесем таблото от мазето…

Добрева почувствува, че нещо не е съвсем в ред. Срещна погледа на Юлия. Долови смущението й, но го изтълкува погрешно.

— Не, не, идеята е добра, написано е чудесно, но…

Пантата продължи да стои прав. Изправи се и Маляка. И Камен.

— Какво има?

— Да го донесем! — настоя Маляка.

Добрева се поколеба и махна с ръка. Тримата изхвърчаха навън преди да е променила решението си.

След малко вратата се отвори, без да се почука. Показа глава чистачката, или Ленчето, както й викаха учениците.

— Ма, казала си баскета да им дам! — рече прислужницата.

— Дай им го! — отвърна й Добрева.

— Божке-е-е — прекръсти се прислужницата. — Ма ти акъл нямаш! — и сърдита хлопна вратата.

Децата се разсмяха. Добрева почука на катедрата, за да въдвори ред.

— Със затворени уста — продължи да чете сценария — учениците пеят песента за солунските двама братя… Знаете ли я?

— Да-а-а-а! — отговориха децата хорово.

— Да опитаме тогава!

И класът запя така, както е по сценария, със затворени уста. Докато вратата се отвори. Нашите спортисти мъкнеха баскетболното табло. Песента постепенно стихна. Класната гледаше ужасена това старо, мръсно, покрито с два пръста прах табло. Нервите й не издържаха.

— Да го махате оттук! Веднага!

Помъкнаха го обратно по коридора. И надолу по стълбата. През двора. И по улицата.

— Къде бе? — попита ги някакво момче.

— Казаха ни да го махаме! — отвърна Пантата.

Спираха от време на време да си починат. Разменяха си местата. И пак продължаваха. Тежеше, но не се оплакваха. Минаха между блоковете и спряха на игрището. Облегнаха таблото на стърчащата като пирон греда.

— Браво! — похвали ги Константинов.

Посочи с очи таблото, тоест, откъде е? Е, откъде ще е, или нещо подобно искаха да му кажат децата с вдигане на рамене. Изобщо — един мълчалив разговор, при който нещата останаха неизяснени и така бе най-добре.

След малко пристигна и бащата на Камен. Връщаше се от работа.

— Да не сте го задигнали отнякъде? — без заобикалки попита той.

— Ами — отвърна Пантата. — От училище ни го дадоха.

— Вместо домашно вероятно! — пошегува се бащата, влезе във входа, но се показа веднага: — Да не вземете сами да го вдигате, че да се изтърсите. Ще ме извикате да помогна.

По-късно се появи и Юлия. Мъкнеше им чантите. Като видя баскетболното табло, очите й светнаха — значи все пак трудът й не е отишъл напразно.

— Мога да кажа тогава на класната, че татко се отказва от спортната част.

— По-добре е да си мълчим!

— Страшно й замириса на Добрева тази работа, а?

— Важното е, че всичко свърши добре. Благодарение на писателския авторитет на баща ти. И на тебе! — похвали я Камен.

— Класната каза ли нещо? — попита Маляка.

— Утре след часовете, пак.

— Ще ни изкривят! — каза Маляка.

— Ти и без друго трябва да се изкривиш, нали си запетайка?

Как да не я мрази човек!

— Сега ли ще го вдигаме? — попита Пантата.

— Ами кога, да не искаш нощес да го задигне някой.

Пантата въздъхна:

— Пак не остана време за учене.

Дойде и Тончо. Като видя таблото, провря глава през коша.

12.

Наложи се тази вечер Маляка да отиде с родителите си на кино от осем вечерта. Решението дойде след кратък, но твърде бурен скандал. Изобщо откакто сестра му каза, че ще се жени, спокойствието в този дом свърши. Тя им бе купила билетите за кино, без да ги пита, защото нейният годеник, така го наричаше вече, щял да дойде на гости, за да свикне с обстановката. Тогава чак разбраха, че се канят да живеят у тях. Маляков заяви на дъщеря си, че той самият обича шегите, но такава тъпоумна шега никога не е мислил, че може да му се изиграе. Ако те живеят заедно, къде ще спи брат й? Милата му сестра бе помислила и за това — ще спи в хола. Мъжът й ще донесе пружина от таванската си стаичка.

— Мъжът ти ли? — извика баща й. — Аз пък не разрешавам. Ще ти скрия паспорта и… Дай го!

Момичето не се възпротиви, даде паспорта и посъветва баща си да прочете какво пише в него. Пише, че вече е омъжена.

Излязоха един час преди киното — родителите на Маляка имаха нужда от чист въздух. И него помъкнаха. Добре, че мълчаха през цялото време.

В киното Маляка направи голямо откритие. Няколко реда напред зърна Добрева.

Никой ученик не може да си представи как изглежда учителят им извън училище. Или по-скоро, мъчно му е да предположи, че учителят е съвсем като останалите хора и прави това, което правят и те. Маляка например нямаше да се изненада, ако му кажеха, че сутрин, когато Добрева става, взима дневника от нощната масичка и отива в кухнята да закуси. Никога не беше я виждал без дневник. Камен мислеше, че през свободното си от училище време, Добрева решава задачи. От къде иначе ще знае как се решават всички задачи. А Пантата виждаше в хола на Добрева черна дъска.

Че Добрева е влюбена обаче, на никого не можеше да мине през ума. А Маляка откри точно това. Добрева седеше няколко реда напред, а до нея — млад, едър мъж. Още светеха лампите, когато той постави ръка през рамото й. Прегърна я. Лампите загаснаха и тя склони глава към него. Значи, Маляка успя да я хване на местопрестъплението! Точно така си помисли — хванах ли ви на местопрестъплението! Нека сега то вдигне на дъската, нека го пита каквото си иска, нека не знае нито дума от урока. Нека! Какво ще му направи?!

На следващия ден получи отговор на въпроса. Добрева го вдигна. Той бъкел не знаеше.

— Защо не си готов?

— Снощи бях на кино! — каза Маляка и зачака ефекта от думите си.

— Е, какво от това? И аз бях!

— Видях ви — отвърна Маляка многозначително.

— И аз те видях.

И му писа двойка. Такава двойка му завъртя, че напълно уби радостта му от заболяването на учителя по трудово. Последните два часа имаха при него, а да свършиш два часа по-рано никак не е дребна работа.

— Какво ще правим? — попита Пантата. — Много е рано.

— В нашето кино дават „Приключенията на Гъли-вер“! — каза Юлия. — Искате ли да отидем?

В групичката бяха Камен, Маляка и още едно момиче.

— Гледала съм го, много е хубав! — каза момичето. На Камен това никак не се поправи. Той трябваше да ходи при дядо си, на всяка цена! А цената се оказа твърде голяма — да не отиде с Юлия на кино. Ето, дори и Добрева ходи на кино.

— Камене, ти? — попита Юлия.

— Ами аз, такова, трябва да ходя при дядо.

— Точно сега ли? Ще отидеш друг път.

— Сега трябва! — отвърна й той.

— Както искаш! — разсърди се Юлия. — Панта, хайде!

— Защо не оставиш заедно да го гледаме? — обърна се Камен към Пантата.

— Ако е гот наистина, и с тебе ще го гледам! — обеща му Пантата. — Хайде, Маляк!

Маляка отказа. Остана с Камен.

— Ти защо не отиде? — попита го Камен.

— Пак не мога да я трая тази Юлия. Все отгоре те гледа.

Този път Камен не я защити.

Отидоха заедно до болницата. Маляка остана долу пред вратата. Дядото на Камен обаче слезе да го види, затъжил се беше за всички. Иначе се чувствуваше добре, операцията излезе сполучлива и след някой и друг ден щеше да се прибере.

Когато се върна в къщи, Маляка завари ергенската пружина на зет си в хола. Зет му се разхождаше вече из къщата по пантофи.

— Здравей, шурей! — обърна се той към Маляка.

— Шуреи ли се падаме? — попита Маляка и изпита някаква гордост. Тази дума му вдъхваше уважение.

— Ако се ожениш за сестра ми — отвърна зет му, — и аз ще ти бъда шурей, ама тя е на двадесет и две!

Като чу двадесет и две, Маляка си спомни за двойката, която носеше в чантата си. Но този път реши да не крие бележника. Кой ще се занимава сега с неговия бележник!

13.

Вратата на апартамента на баба Гинка се отвори и на стълбището горд, захилен до уши, изскочи Тончо, облечен от глава до пети като каубой, препасан с широк колан, на който висяха два кобура със стърчащи дръжки на пистолети. Тончо забърза надолу по стълбището, но вървеше много смешно. Костюмът му беше тесен и той се боеше да не се пукне по шевовете.

Излезе на двора. Децата играеха на баскетбол. Игрището беше напълно готово и те тренираха всяка сутрин, без изключение. Тончо застана встрани с ръце върху дръжките на оръжието. Почака така, но като видя, че никой не го забелязва, извади двата пистолета и гръмна.

Гърмежите прекъснаха моментално играта — като със съдийска свирка.

— Я-а-я-я! — нададоха вик децата. Заобиколиха Тончо. Взеха да се смеят.

— Какво е това, бе?

— Татко и мама се върнаха! — съобщи тържествено Тончо.

— Браво!

— Това ти ли си, Тончо? — попита една съседка.

— Татко и мама се върнаха! — повтори радостен Тончо.

— Друго какво ти донесоха? — попита любопитната съседка.

— Страшно много неща донесоха, ама казаха много-много да не разправям.

— О-о-о, другарю Ташев — чу се гласът на Константинов от балкона. — Добре дошли!

Другарят Ташев, бащата на Тончо, стоеше на своя балкан, подпрял ръце на перилото и гледаше към двора, сякаш отдолу минава деветосептемврийска манифестация.

— Добре заварил, Константинов. Как е трабантът?

— Добре е. А ти какво, без кола ли?

— Ти за колата не питай! По-добре си заший връзки на шапката, да не падне когато я видиш.

— Докара ли я?

— На път е — отвърна Ташев.

На балкона при него излезе баба Гинка.

— Ха честито! — обади се Худерова. — Сега като се прибраха, кефа ще си гледаш.

— Ща! — отвърна баба Гинка.

— Порасли са децата — обади се Ташев. — Цели мъже са станали.

— Растат — отвърна хапливо Худерова. — И родителите им като са в чужбина, пак растат. Стига да има дядовци и баби.

— Да са живи и здрави! — каза Ташев.

— Много добри деца! — похвали ги баба Гинка. — Мрежите ми носеха, боклука ми хвърляха, за Тончо се грижеха и да ти кажа право, те го научиха да се къпе сам.

— Тончо! — извика Ташев. — Я ела да ти дам нещо за приятелчетата.

Тончо изчезна във входа и след малко домъкна голяма кутия шоколадови бонбони. Наобиколиха го. Децата се чудеха какъв бонбон да вземат — толкова различни видове имаше.

— Хубави са! — обади се едно баскетболистче.

— Много са хубави — потвърди Маляка. — Също като нашите „Албена“ са!

— Трънки! — каза Камен.

— Честно бе — отвърна му Маляка. — Татко слага „Албена“ в такива кутии и никой не може да ги познае. Ядат и ахкат от възторг!

Междувременно около кутията се присламчиха и две момиченца от съседния двор. Почерпиха се. Пристигнаха и близначетата. Грабнаха по два бонбона.

— Ей! — скара им се Тончо.

— За дядо бе, за дядо! — отвърна Стефчо и набута и двата в устата си.

Изядоха бонбоните. Не оставаше нищо друго, освен да възобновят играта. Включи се и Тончо, нямаше как да го изгонят.

— Ей, Тончо — викна Ташев от балкона на сина си. — Ти гледай сега да омърляш новите дрехи! Я ела да се преоблечеш!

Тончо тръгна към балкона.

— Ей сега ще се върна! — обеща той.

14.

Ако мъж сложи ръка през рамото на жена, това още не значи, че тя е влюбена в него. Може да й е брат или приятел. Но в случая с Добрева, Маляка не грешеше. Тя бе влюбена в мъжа от киното. И той в нея. Казваше се Атанас Чолаков, млад и много способен учен-кибернетик. Работеше по усъвършенствуването на електронно-изчислителната техника. Макар и само двадесет и пет годишен, имаше вече много научни публикации.

Добрева се запозна с него във Варна, точно преди две години. Тя не знаеше, дали Наско, така му казваше, помни тази дата, но реши да го изненада. Излезе сутринта да му купи подарък. За такава годишнина и за такъв мъж по-добър подарък от хубавата книга няма. Затова влезе в книжарницата за художествена литература. Тръгна да разглежда щандовете. Вниманието й привлече добре оформена книга с твърда корица и обложка със заглавие „Светът вчера, денят утре!“ от Георги Милчев, бащата на Юлия. Разлисти я и реши да я купи. В този момент авторът на книгата посегна и я взе от ръката й.

Добрева се обърна рязко, но като го видя, усмихна се.

— Ще ви я надпиша! — каза той и извади писалка.

— Ало, защо драскате по книгата — провикна се момиче в синя престилка, което следеше да не изчезне нещо.

— Ще я платя — отвърна Милчев.

— То остана и да я откраднете! — обърна се към него касиерката. Никой нямаше на касата и можеше да се поразсее с малък скандал. Но изведнъж лицето на Милчев й се видя познато, досети се кой е:

— Извинявайте, другарю Милчев, не ви познах.

— Ами толкова писатели, къде ще ги помни човек всичките! — успокои я Милчев.

Отвън, преди да се разделят. Милчев съвсем случайно попита:

— Вървят ли репетициите?

— Да, да, сценарият ви е много хубав! — отвърна Добрева и се ядоса на себе си. Трябваше да му благодари още щом го видя.

— Дано — отвърна Милчев. — За първи път пиша сценарий.

— Получил се е.

— Юлия ми каза, че отрядният съвет настоявал да се отрази спортната дейност.

Милчев забеляза, че изражението на Добрева се промени. Някакво недоумение имаше в очите й.

— Нещо за баскетбола. Аз, разбира се, отказах…

Сбогуваха се набързо. На Добрева всичко й стана ясно. Историята с баскетболното табло отдавна я смущаваше, но тя не обичаше да обвинява хората, без да има доказателства.

Когато разпределяше ролите, усъмни се в поведението и на Пантата, и на Камен, и на Маляка. Камен дори я прекъсна, докато говореше, нещо, което никога не беше си позволявал. А и пасажът за символичните удари в коша стоеше като кръпка. Но остана вярна на принципа си — да не бърза да обвинява. Никоя лъжа не остава скрита. „… Баскетболно табло, но старо, употребявано, за да се види размахът на спортната дейност в училище «Кирил и Методий…»“, спомни си Добрева. Старо, употребявано! Хайде де!

До ушите на Добрева достигнаха радостни детски викове. Мина между блоковете. Като видя игрището, спря се. Децата играеха разпалено. Познаваше ги до едно — тримата от шести „г“, Сашо от шести „а“, четирима от шести „б“, двама от шести „в“. Позна баскетболното табло, което с такова настървение атакуваха и отбраняваха.

Пръв я забеляза Камен, един по един и останалите.

— Хайде бе, мърлячи! — не беше я видял Пантата. Думите му потънаха в мъртвата тишина.

Камен тръгна към Добрева. Искаше да й каже нещо, но тя го изпревари:

— Не ви е срам!

— Ще го върнем — каза Камен.

— Ще го върнете, разбира се. И то веднага. Сваляйте го!

Свалянето се оказа по-трудно от закачването. Константинов пристигна да види какво става. Готвеше се да прави скандал — защо ще им отнемат играта на децата, но по погледа на Камен разбра, че е по-добре да мълчи и да помогне. Мина синът на Стоименов, ученикът — и него повикаха.

След малко помъкнаха баскетболното табло по улицата. Класната ги накара да го оставят в училищния двор. Повика тримата от шести „г“. Заведе ги при директора.

— Какво има? — погледна той учуден Добрева.

— Виждате ли ги! — посочи тя с глава към тримата, но в гласа й нямаше укор.

Затова може би директорът не попита какво са направили, а каза само:

— Е?

— Знаете ли какво са направили?

— Какво! — гласът на директора прозвуча строго.

— Баскетболно игрище! Сами!

— Браво! — похвали ги директорът.

— Но нямат баскетболно табло! Искам да ви помоля да им дадете старото, което е захвърлено в плувния басейн.

— Да го вземат! Ще направим протокол за брак! И тримата стояха като треснати.

— Няма ли да благодарите на другаря директор? — попита Добрева.

— Благодарим — измърмориха нестройно момчетата.

Навън, пред директорския кабинет, Добрева им каза:

— Какво ви струваше да попитате по-рано? Ако може, може, ако не, не! Хайде сега!

Децата хукнаха надолу по стълбите. През прозореца на коридора Добрева ги видя да прекосяват тичешком двора.

Тези, които ги чакаха, не можеха да си обяснят радостта им. Маляка взе да разказва какво се е случило. Децата се прегръщаха като футболисти след отбелязан гол. Когато първоначалната радост премина, грабнаха таблото и тръгнаха бодро. Никак не им тежеше, въпреки че наближаваше обед и слънцето за първи път тази година жулеше вече силно. Беше тридесет и първи май. На следващия ден щяха да чествуват Деня на детето. Ще чествуват, мислеше си Маляка, но на училище ще ходят. Възрастните на своите празници не работят, а те, нали са деца…

Този ден закъсняха за първия час — поставяха баскетболното табло на мястото му. Добрева не прие обясненията и им написа по едно неизвинено.