Войната на таралежите

1.

До края на учебната година оставаше по-малко от месец. Слънцето прежуряше и напомняше за ваканция и море. Децата се препичаха и дебнеха в огледалото, което бяха поставили така, че да виждат цялата улица. Мълчаха. Мързеливо време!

Пръв забеляза идващата кола Маляка. Търкулна бързо топката между блоковете и хукна след нея. Чу се изсвирване на гуми по асфалта и колата закова на педя от детето. Шофьорът се отпусна на седалката. Изтри потта от лицето си. Какво щеше да стане!

Маляка грабна топката и ухилен до уши се върна при приятелите си.

— Нали ви казах — обади се Добролюб. — Винаги спират на топка. Видиш ли топка, следва дете. Старо правило!

Освен Добролюб, тук бяха Камен и Сашо, момчето от шести „а“. Седяха на пейката за резервни играчи. Бяха я поставили отстрани на блока така, че да могат да се облягат на стената. Обикновено се събираха тук, ако Худерова, баба Гинка, Шейтанова или някоя друга баба не се настанеше преди тях да си пече ревматизма на слънце. Децата избягваха да стоят отзад на двора. Какъв двор — в него вече се мъдреха три гаража, масивни, с дървени врати, на всяка от които висеше голям катинар. Встрани на гаражите имаше изкопан канал, покрит с дебели дъски, за да не падне някой в него. Грижа за децата! От игрището нямаше и помен. Впрочем личеше едната странична линия. Майсторите, които Константинов доведе, се оказаха пъргави — за осем дни направиха цялата тази беля.

— Да отидем от десет на кино — предложи Маляка.

— Вчера бяхме!

Сашо изби топката от ръцете на Маляка н хукна след нея.

Остро изскърцаха спирачките. Москвичът се поднесе на една страна.

Шофьорът подаде глава през отвореното стъкло, лицето му пламтеше от напрежение и гняв.

— Внимавай с тази топка, че…

— Лявата ви спирачка изпуска! — отвърна учтиво момчето, взе топката и се върна при другарчетата си на пейката.

— Яд ги е за гумите! — каза Маляка. — Нека!

Отново млъкнаха.

— Ще ви платя киното! — предложи Маляка. Не му се препичаше повече на слънце.

— Колко ти е заплатата? — попита Добролюб.

— Левче, но имам и допълнителни. Пет за шестица, три за петица.

— Сега това е много модерен начин на заплащане — каза Добролюб.

Маляка се замисли. Мъчеше се да разбере какво толкова модерно има в този начин на заплащане. Шестица — къде ти! От петици до края на годината я хване три лева, я не. Физкултурата не му признаваха за премиални.

— На мене нищо не ми дават — обади се Камен. — Когато ми потрябват пари, искам!

— Като няма щатна таблица! — каза Добролюб. — На едни дават, на други не дават. Според мене заплатите на децата трябва да се изравнят със закон.

Добролюб търкулна бързо топката и хукна. Изскочи на платното. Колата се закова пред него. От нея изскочи Ташев и докопа Добролюб за ризата.

— Вие друга работа нямате ли, бе! Седемнадесет долара за стъкло дадох, сега да не искате да си изкривя калника в някого от вас.

Децата наскачаха от пейката и отстъпиха назад.

— Той без да иска! — умолително каза Маляка.

— На кого ги разправяш, на кого ги разправяш! Всеки ден…

Добролюб използува момента. Отскубна се. Ташев успя само да го ритне по задните части:

— Глупак!

— Това за мене ли се отнася? — обиди се Добролюб.

— Клепоух глупак! — трепереше от яд Ташев.

— Като кажа на татко, ще видим кой е глупак!

— Ти пак ли философствуваш! — подгони го Ташев, но се отказа. — Говорихме — обърна се той към Камен и Маляка, — чужди деца в двора да не събирате! На Константинов откраднаха огледалото!

Откъм улицата се чу бибикане на коли. Ташев ся беше оставил форда най-безцеремонно на средата на платното.

— Какво става? — показа се на прозореца баба Гинка.

— Отивам в Перник, довечера ще закъснея! — викна и Ташев и изтича, за да отприщи движението.

— Ще го съдя за обида! — каза Добролюб.

— Ако съдеха за обида на дете, всички възрастни щяха да са по затворите! — отвърна Маляка. — Баща ми поне!

— На родителите е позволено да обиждат децата си — отвърна Добролюб. — Но за обида на чуждо дете! Жалко, че не съм длъжностно лице.

— За какво ти е да си длъжностно лице?

— За обида на длъжностно лице се лежи в затвора.

— А за ученици как е? — попита Маляка. — Според мене учениците трябва да се смятат за длъжностни липа.

— Едва ли, но за „клепоух глупак“ може да го накарат да ми плати 100 лева. Като нищо!

Камен подсвирна, сумата му направи впечатление.

— Ще отида да се посъветвам с адвокат! — каза Добролюб и взе да рови в джобовете си. Имаше банкнота от два лева и стотинки.

Децата решиха да го придружат. Струваше им се любопитно да отидат на адвокат. Камен звънна отдолу на братчетата си — дядо му отиде рано до поликлиниката и ги остави на него — но те не се обадиха и той отскочи до горе. Върна се след малко, братчетата му ги нямаше.

— Да са се мяркали? — попита той приятелите си.

— Не са.

Викна и Тончо се показа на балкона.

— Виждал ли си Стефан и Тошко?

Тончо се прибра без да му отговори. През отворения прозорец се чу глезения му глас…

— Видя ли ма-а-а! Що не ме пусна, като ме викаха за сладолед!

Камен реши, че ще извърти ушите на Стефчо и Тошко до мораво. Да усетят по сто хиляди карфички във всяко ухо, пък после нека смеят пак да ходят за сладолед.

— Клепоух глупак, нали? — клатеше заканително глава Добролюб, докато вървяха към сладкарницата. На устните му имаше ехидна усмивка.

В сладкарницата не ги намериха. На ъгъла продаваха „ескимо“ и Камен разпита продавача идвали ли са две близначета. Не бяха идвали. Няма ги и в градинката. Камен взе да се тревожи. Знаеше, че е безсмислено, но погледна и в колониала. Нямаше ги. Върнаха се в двора. Ни следа от близначетата. Взе да ги вика по име. Обади се само Стоименов, от прозореца.

— Какво си се развикал такъв, какво?

— Ами, братчетата, няма ги.

— Че къде са?

Стоименов разбра, че Камен е разтревожен и слезе долу.

— Няма къде да изчезнат — опита се да го успокои той. — В мазето гледахте ли?

Вярно, как не се бяха сетили. Слязоха по тъмното стълбище. Стоименов — с тях. Натиснаха бравата на мазето-работилница. Някой подпираше вратата отвътре, но шум не се чуваше.

— Ще ви откъсна ушите, да знаете! — закани се Камен.

Стоименов натисна със все сила вратата, тя се открехна и отвътре заизлизаха кълба тютюнев дим. Показа се уплашеното лице на сина му, ученика, а зад него, свели гузно глави, стояха неподвижно двама негови приятели.

Шамарите започнаха веднага. Първият накара средношколникът да се хване за бузата, вторият го изхвърли върху бюрото, на което децата бяха взели плота. Дървените летви, замаскирани отгоре с табаци, изпращяха и задните части на неукрепналия още пушач потънаха в чекмеджето.

Вестта за изчезването на близначетата се разнесе бързо. Баба Гинка слезе на двора, Худерова зае позиция на балкона.

— Сигурен ли си, че не са отишли с дядо ти? — попита баба Гинка.

— Какво ще правят в поликлиниката? Оставих ги да закусват и…

— При дядо ти са отишли значи! — заключи баба Гинка.

Групата деца тръгнаха към поликлиниката. Някаква надежда се породи у Камен, може пък пак да са отишли. Но тя трая кратко. Видя дядо си още преди да стигнат поликлиниката. Играеше табла в един двор.

— При тебе ли са Стефан и Тошко? — викна отдалеч Камен.

— Къде са? — скочи дядо му. Тревогата обзе изведнъж и него.

— Час и половина вече, никакви ги няма. Дядото захвърли заровете. Партньорът му се взря с късогледите си очи и каза:

— Геле! — вдигна доволен глава, но противник срещу него нямаше.

Дядото на Камен припкаше с децата по улицата.

— Това може да е отвличане — каза Добролюб на Маляка, но тихо, за да не чуе Камен. — От нашия клас така изчезна едно момче.

В очите на Маляка се появи ужас.

— Намериха ли го?

— Да. Оказа се не отвличане, а бягство. При леля си отишло. Поради слаб успех. Много го биел баща му за лоши бележки.

— Престана ли след тая работа? — заинтересува се Маляка.

— Престана — отвърна Добролюб, — обаче поради повишаваме на успеха, не за друго.

Минаха покрай строеж, на който бяха издълбани основите. Долу имаше насъбрана вода. Добролюб спря, погледна към водата. Една дъска плаваше отгоре като лодка. Маляка отгатна страшната мисъл, която мина през главата на Добролюб.

— Остани да провериш — нареди Добролюб на едно от децата. — Може да е дълбоко.

Момчето се смъкна бързо в изкопа. Взе една захвърлена летва и затърси с нея по дъното. Водата обаче се оказа само три пръста дълбока.

Малко преди обед паниката беше вече неописуема. Близо три часа от Стефчо и Тошко нямаше и следа. Маляка позвъни в Бърза помощ. Нещастие с близначета не беше регистрирано от четири години.

Добролюб каза, че трябва да се обърнат към милицията. Набра номера.

— Слуша майор Илиев — обадиха се веднага от другия край на жицата.

Добролюб разказа за изчезналите братчета.

— Уведомени сме за случая — отвърна майорът.

— Вземете и допълнителни мерки — нареди му Добролюб.

— Кой се обажда?

Добролюб тракна слушалката.

— Кой се обажда! — ядосваше се той. — Все трябва някой да се обажда.

Маляка започна да си нарежда чантата. Наближаваше време за училище. Добролюб не си тръгваше и Маляка го покани на обед. Поканата бе приета с удоволствие.

— Тоя, Ташев, той е виновен за всичко! — каза Добролюб и се настани на масата.

— Нищо общо няма той с изчезването на Тошко и Стефчо! — отвърна Маляка.

— Има, има — настоя Добролюб. — Ако не бяха развалили игрището, нищо нямаше да се случи.

Обядваха попска яхния. Добролюб я хареса и Маляка му сипа допълнително.

— Да! — каза по едно време Добролюб.

— Какво? — попита Маляка.

Оказа се, че в главата на Добролюб се е родила нова идея и тя бе следната: да заинтересуват някой журналист, като му подскажат връзката между изчезването на близначетата и гаражите в двора! Първият вестник, който им попадна в къщата бе „Народна младеж“. Абсолютно подходящо за случая! Добролюб набра номера на дежурния редактор.

— Какво има, другарко? — обадиха се от редакцията.

Страшно неприятно му стана на Добролюб, гдето го нарекоха другарко, но понесе обидата философски. Щом мислят, че е жена, поне да използува това. Каза, че се обажда една възмутена и обезпокоена за своите деца майка. Съобщи точния адрес, на който група нахалници са си построили гаражи върху детско игрище, поради което са изчезнали две близначета.

— Как ви е името, другарко?

Добролюб погледна към Маляка. Дали чува, че го вземат за жена.

— Ало, ало — чукна той няколко пъти по вилката и затвори телефона.

— Цар си! — похвали го Маляка. — Как се сети да се представиш за майка.

— За малко обаче не ме хвана по гласа! — отвърна Добролюб.

Тръгнаха. Добролюб каза, че няма да ходи първите два часа, за да го питат къде е бил. И тогава щял да разкаже за изчезналите близначета.

— Да участвуваш в търсенето на изчезнали деца винаги прави добро впечатление! — каза той. — А когато са близначета, впечатлението е двойно по-добро.

Маляка не посмя да отсъствува — първият час имаше при Добрева, а тя е една… Но поне щеше да се извини с чисто сърце, че е без домашно.

Докато Добрева записваше в дневника отсъствуващите, Маляка седеше на чина си с вдигната ръка. Добрева затвори дневника, написа заглавието на новия урок, обърна се към класа и чак тогава видя Маляка.

— Какво има?

— Нямам домашно!

— Добре, седни! — каза раздразнено Добрева. Не обичаше да я прекъсват насред урок. Подчерта заглавието на черната дъска, обърна се към класа и видя, че Маляка продължава да стои с вдигната ръка.

— Какво искаш?

— Да кажа защо съм без домашно.

— Защото си калпазанин!

Децата се разсмяха. Това засегна Маляка. Когато дойде на училище, той не каза на никого за изчезването на близначетата. Искаше да съобщи тази поразяваща новина в клас, та да погледнат и на него като на герой. А вместо това Добрева се опита да го унижа.

— Другарко Добрева — каза Маляка с чувство за достойнство и изпълнен дълг, — изчезнаха братчетата на Камен. Цяла сутрин ги търсихме. ЗАТОВА съм без домашно.

— Така ли? — Добрева обърна глава към празния чин на Камен. — Намерихте ли ги?

— Не! Даже не съм обядвал.

— Върви си, Маляков!

Маляка не почака нова покана. Пъхна тетрадката в чантата си.

— Изобщо не трябваше да идваш — каза Добрева.

— Не трябваше — съгласи се Маляка, — но не исках да губя от училище и затова. Довиждане!

Излезе тихо, затвори внимателно вратата и хукна по коридора. Дано още не са намерили Стефчо и Тошко! Страшно много му се искаше да присъствува на този тържествен момент.

Уви, от близначетата все още нямаше и следа. Дядото на Камен седеше съвсем отчаян пред блока на един стол и гледаше ту в единия, ту в другия край на улицата.

Баба Гинка се въртеше край него, тюхкаше се, опитваше се да го успокои.

— Няма какво да се тревожиш толкова — нареждаше тя. — Крият се някъде. Сигурно си ги обидил. Те сегашните са чувствителни, нищо не можеш им каза напреки! И Тончо, и той някой ден няма да се върне от „Алианса“, защото му е като смърт. Аз не бих го и водила, ама майка му… Дипломат ще го прави… Като гледам нейния…

— Веднъж да се намерят — чувстваше се виновен дядото, — табла няма да пипна повече!

Худерова, и тя се завъртя край него. Буташе количката с внучетата.

— Ти не си виновен — каза тя. — Оставили ги на ръцете ни. Ей ги и моите, щом пораснат и те ще изчезнат. Като родителите си. Тръснаха ми ги и никакви ги няма.

— А бе тръгнах аз да си меря кръвното, добре беше и рекох… — започна отначало дядото разказа за това, как е отишел съвсем случайно да изиграе една табла с Дончо. Но Худерова, като чу „кръвно налягане“ и веднага грабна думата.

— Мойто да видиш. Тази Шайтанова, все ще намери с какво да го вдигне.

— Сто и петдесет на осемдесет беше, докторът ми вика „момче си“ и аз…

— Сто и петдесет на осемдесет! — възкликна баба Гинка. — Че ти си много добре тогава.

Шайтанова се зададе, връщаше се от магазина с две кофички кисело мляко и Худерова тръгна в обратна посока. Не искаше да я вижда.

— Горе главата де, ще се намерят — каза Шайтанова на дядото, погледна към отдалечаващата се Худерова и прибави по-високо, дано да чуят всички. — Ама и Худерова е една. По цял ден дебне кой от къде влиза и излиза, а Тошко и Стефчо не видяла!

Отзад, в двора, край трабанта, поставен върху канала, се въртеше Константинов. Той си имаше грижи с колата, беше извикал техник и чакаше да види колко ще го оскубят. Техникът запали мотора, даде газ и спуканото гърне на колата затряска като картечница.

— Ало, Константинов — чу се истеричният глас на Стоименов. — Какво става?

— Трабанта…

— Трабанта! — викна Стоименов. — А аз помислих, че трета световна война избухва. Навряхме децата по мазетата да пушат, а двора на автосервиз объркахме.

— Ти забравяш някои неща, Стоименов — опита се да отбие атаката Константинов. — Че най-вече ти…

— Какво аз, какво аз?! Да не би аз да съм си построил гараж?! Прогонихте децата на улицата, после…

Точно в този момент в двора пристигна Яким Стоянов, дежурният журналист от вестник „Народна младеж“. Погледна към Константинов, погледна и нагоре, към прозореца на Стоименов. Техникът натисна отново педала. Стоименов си затисна ушите. Журналистът махна с ръка пред носа си — разгонваше кълбата дим.

— Ей на, околната среда овонихме! — закрещя отгоре Стоименов.

— Кой е домоуправителят? — попита журналистът. — Ей го на, той е — посочи Стоименов с пръст към Константинов. — Домоуправител!

— Аз съм от вестник…

— От къде, от къде казахте сте, че не чух? — провикна се Стоименов.

— От вестник „Народна младеж“.

— Ха така — каза щастлив Стоименов. — Тъкмо мислех да се обърна към пресата! — И той изчезна от прозореца, за да се появи след миг но пантофи на двора.

— Кой даде разрешение за тези гаражи? — попита Яким Стоянов.

— Като ще пишете, пишете поне честно! — предупреди го Константинов. — Не е въпросът до гаражите. Детски домове няма. После гаражите пречели. На какво пречат?

— Как на какво бе, Константинов — обади се Стоименов. — Докато децата играеха тук, на игрището си, никое дете не изчезна. Сега наведнъж две!

2.

Междувременно, здрави и читави, близначетата играеха на воля в двора на детска градина номер двадесет и четири. Как попаднаха там не им беше съвсем ясно. Сутринта брат им ги остави да закусват. Не им се пиеше мляко и решиха да излязат. Стефчо предложи на Тошко да изядат по един сладолед. В кварталната сладкарница не намериха. Минаха под подлеза на отсрещната страна на булеварда. До киното продаваха сладолед, но им поискаха пари. Нямаха. Показаха си голите длани, за да се увери продавачката, че наистина нямат. Тя се засмя, а някакъв чичо ги почерпи по един сладолед.

На автобусната спирка чакаше група от детска градина номер двадесет и четири. Те се завъртяха около децата. Познаваха няколко от тях, живееха наблизо. Дойде автобусът, двете възпитателни бързаха да качат децата и Тошко и Стефчо не видяха как се озоваха в автобуса. Останаха много доволни, когато разбраха, че ги водят в зоологическата градина.

На обед се върнаха в детската градина. Имаха вече много приятелчета. Обядваха. След обед всички отидоха в спалното помещение. Това беше първото, което не се хареса иа двете деца. Те излязоха на двора. И без друго креватчета за тях нямаше. А и дворът им хареса страшно много. Какво ли нямаше в него! Започнаха да се спускат по дървената пързалка. Една лелка им се скара. Каза им да се махат, това било само за деца от детския дом. Двамата се скриха в едни храсти. И там стояха докато останалите станаха от сън. Тогава се смесиха отново с тях. И закуска получиха. А после — пак на пързалката. Панталоните им цъфнаха от спускане.

Към пет часа родителите започнаха да си прибират децата. Постепенно Стефчо и Тошко останаха сами. Чак тогава възпитателките им обърнаха внимание. Работното им време изтече, а тези двете?

— Вие кои сте, бе? — попита ги едната.

Не стана нужда да обясняват. Приятната музика, която се разнасяше от радиото заглъхна, и говорителката каза:

— Съобщение на Народната милиция. Изчезнали са две близначета, Тошко и Стефчо, четиригодишни, облечени в…

— Леле-е-е! — цапна се по челото възпитателката и ги грабна за ръка. — Хайде!

— Лелко, утре може ли пак? — попита Тошко. Когато дядото зърна Тошко и Стефчо, водени от възпитателката, не стана от стола. Почувствува слабост в краката си, силите му го напуснаха. После се окопити, прегърна ги, като се мъчеше да спре напиращите сълзи. Възпитателката започна да го хока, но той не чу какво точно му каза.

3.

Рано на другата сутрин, зад блоковете, на мястото на бившото игрище, пристигна журналистът Яким Стоянов. Водеше със себе си фоторепортер — сух мъж с фотографска чанта през рамо.

Яким Стоянов се беше амбицирал. Още вечерта разговаря с главния си редактор. Каза му, че случаят на „Васил Мулетаров“ 17 ще бъде само повод, за да повдигне остро някои твърде важни въпроси.

— Действувай! — съгласи си главният редактор.

И ето, че Яким Стоянов действуваше. Най-напред се залови да обяснява на своя колега замисъла си. Фоторепортерът огледа с професионален поглед обстановката и извади фотоапарата.

От входа излезе Ташев. Учуди се малко на тия двама непознати мъже, които правеха снимка на поваленото край оградата баскетболно табло. Да не би нещо… Отиде и отключи гаража — всяка сутрин проверяваше дали колата му е там.

Щрак! — и него заснеха. Тъкмо да ги пита за какво им с това и отново — щрак! Отказа се да ги пита. Но тръгна с лоши предчувствия за работа.

— Искам да ми направиш и една панорама! — каза журналистът на фоторепортера. — Отгоре. Да се види цялото безобразие. Хвани този, хвани го!

Щрак!

Върху фотолентата се отпечатаха задните части на един от съседния блок, който беше наврял главата си в мотора и го човъркаше.

— Говорих с главния за половин страница — каза Стоянов на колегата си. — Ще мога да обхвана проблема от всички страни.

Добролюб, виновникът за готвената в печата атака срещу Ташев и сие, пристигна в двора доста рано. Знаеше, че Тошко и Стефчо са намерени, съобщиха му но телефона. Сега идваше у Маляка.

Добролюб не обърна внимание на Яким Стоянов и фоторепортера, който правеше снимки, но Яким Стоянов го извика.

— Ти тук ли живееш, момченце?

— Защо?

— Дошли сме от вестника, във връзка с вашето игрище.

— От „Народна младеж“ ли?

— Откъде знаеш, че сме от „Народна младеж“.

— Ами — оплете се Добролюб. — Аз ей тъй, на слуки.

— Е, случи — каза Стоянов. — От „Народна младеж“ сме. Вчера тук изчезнаха две близначета.

— Знам!

— А бе ти много знаеш! Остава сега да познаваш и брат им.

— Познавам го.

— Браво! Я го извикай. И другите деца. Изобщо вие, които…

След малко в двора слезе Камен с братчетата си, Маляка и няколко съседски деца. Извикаха по телефона и другите съотборници, тъй като разбраха, че ще нм правят снимка. Стоянов поразпита децата. Те му разказаха всичко за игрището, как са го правили и прочие.

— Ще махнат ли гаражите? — попита Добролюб.

— Ще ги махнат не, ами… Печатът е сила, моето момче! Как махнаха курниците в квартал „Възход“?! Цяла седмица миришеше на печени пилета.

— Чичо-о-о! — дръпна го за ръката Тошко.

— Казвай, чичовото!

— Много хубаво е в детската градина.

— По-хубаво от детска градина ще го направим! — посочи журналистът с ръка празното пространство между блоковете. — Я се наредете за една снимка.

В двора вече имаше доста деца. Фоторепортерът се зае да ги подрежда около захвърленото баскетболно табло. Само Тончо стоеше настрана.

— Я и ти! — викна го Стоянов.

— Този е дете на онзи, който… — Маляка посочи към гаражите.

— Няма значение, всички! — заповяда Стоянов.

Добролюб се присламчи към него. Този човек му вдъхваше доверие. Дръпна го настрана и му каза поверително:

— Баща му ме нарече клепоух глупак!

— Е? — погледна журналистът клепналите му уши.

— Може ли да се направи нещо!

— Нищо не може да се направи! — отсече уверено журналистът. — Казана дума, хвърлен камък! Хайде — изпрати го при готовите за снимка деца.

По прозорци и балкони стояха майки и баби. От време на време някоя от тях даваше нареждане на детето си да си оправи яката или алаброса, или да си издуха носа, че да не излезе на снимката с отворена уста като абдал. Възрастна селска женица от съседния блок се осведоми за какво е целият този шум и като разбра, че снимката е за вестник, помоли да почакат и нейните внучета. Една баба доведе тригодишно момиченце и най-нахално го нагласи пред останалите.

— Махай се ма, това не е за момичета! — избута го Тончо.

Момиченцето ревна. Баба му се скара на Тончо. Баба Гинка се скара с бабата. А Яким Стоянов върна момиченцето в групата. Дотърчаха и други деца. В целия квартал вече знаеха, че правят снимка за вестник.

— Дай я надълго, така че от едната страна да се виждат гаражите, а от другата, децата. Ще пиша отдолу: „Кое е по-важно за нашето бъдеще?“. Как ти харесва? — попита журналистът своя колега.

— Бомба е! — отвърна вместо него Маляка и реши да запомни заглавието.

4.

Добрева отиде близо час и половина по-рано на училище. Предишната вечер закъсня и когато се прибра, никак не й беше до преглеждане на тетрадките с последното контролно. Отложи за следващата сутрин, когато установи, че поговорката „не отлагай днешната работа за утре“ не е случайна. Утре, днешната работа тежи много повече.

В контролните нямаше нищо изненадващо, те отразяваха точно познанията на всички. Тъкмо се канеше да прибере тетрадките и влезе прислужничката. Съобщи й, че директорът я вика.

Добрева направи гримаса. Нея я беше яд на директора заради ролята, която той изигра при тази глупава история със счупеното стъкло на форда. Защо му трябваше да намесва и родителите в нея. Все пак, тогава най-много я огорчиха децата. Та те всички, до един, гласуваха против Камен. С каква изненада гледаше вдигнатите ръце, как обхождаше с поглед класа и се надяваше, че един, поне един ще е имал доблестта да не вдигне ръка. Нямаше такъв! Юлия, и тя! Стана да го защити, а после… И Маляка, уж неразделни приятели… И Пантев, който напоследък й поднесе толкова приятни изненади. И Камен! Кой намисли тази велика глупост — човек да гласува против себе си!

Добрева прекоси коридора, почука на вратата на директора и влезе.

— Седни, Добрева, седни, — посочи й директорът любезно креслото. — Какво ново? Как е успехът?

— Общо взето…

— А Маляков?

— Той винаги е бил най-стабилният: три, четири, три, четири.

— Ще те помоля, Добрева, да му обърнеш повече внимание.

— Не ви разбирам.

— Бих искал за срока да има шест!

Добрева вдигна вежди. Шегува ли се? Не, говореше съвсем сериозно.

— Мисля, че няма да може да изкара толкова!

— Тогава ти ще му пишеш! Ще си затвориш очите и ще му пишеш, моля те!

Добрева не вярваше на ушите си.

— Абсурд, няма да е честно спрямо останалите…

— Добрева, моля те!

— Но вие винаги сте казвали, че задачата на учителя е не просто да дава знания на учениците си, а и да ги възпитава като честни граждани!

— Е да, но…

— Как да ги възпитавам на честност, когато искате аз да постъпвам нечестно?

— Какво нечестно намираш, Добрева?

На този въпрос Добрева избухна. Много й се събра и не успя да се сдържи.

— Не, другарю директор — каза категорично тя, — няма да се подчиня! На Маляков ще пиша толкова, колкото заслужава. Както и на всички останали, Омръзна ми вече да гледам как всеки ден пристигат родители, които се карат с нас за успеха на децата си. Карат се или искат обяснение, или молят — според възпитанието, културата и поста си. Бащата на Димитър Маляков, и той идва вчера да ми иска обяснение. Да идва, който ще да идва, все едно. За мене всички са равни. За вас виждам, че е друго. На Камен заради онази детинска постъпка, освен наказанието по пионерска линия му намалихте и поведението с две единици. А Маляков мина само а мъмрене. Ако сега настоявате, аз, аз ще си подам оставката!

Докато говореше, Добрева стана от мястото си и отиде до прозореца. Предпочиташе да говори права, такава й беше професията.

Директорът се приближи до нея. Външно изглеждаше напълно спокоен.

— Защо придаваш толкова голямо значение на всичко това? — попита той.

— Така са ме учили. Каквото са ме учили, това съм научила! И с децата е така — ще научат това, което ние ги учим.

— Тогава научи още нещо, Добрева. Научи се да различаваш важното от неважното.

— Аз не мога да деля родителите на важни и неважни.

— Изопачаваш думите ми, или пък не ме разбираш. Бащата на Маляков не е чак толкова важен. Поне моята кариера не зависи от него. Нито твоята. Но оказа се, че той може да помогне да отпуснат средства за плувния басейн, знаеш в какво състояние е. Кой ще го използува? Аз ли? Или ти? Ще го използуват децата. Това е важното, Добрева. А неважното е, че синът на Маляков ще има шест. Струва ли си заради един калпазанин да оставим децата без плувен басейн?

Добрева не изтърва нито дума от тази пропита с логика реч. Лицето й остана сериозно през цялото време и по него не можеше да се разбере съгласна ли е с директора, или не. След като директорът свърши, тя попита:

— Това ди е всичко?

— Това!

Тръгна си без да каже дума.

— Мисля, че се разбрахме! — викна след нея директорът.

Добрева излезе без да му отговори. Мина й мисълта да си подаде оставката, но се отказа. Струваше й се, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Грабна тетрадките с контролното и ги хвърли в кошчето за боклук. Това не я успокои и тя отново ги прибра.

Този ден настроението й беше толкова лошо, че часовете й се сториха по-дълги отколкото и на най-мързеливия ученик. Вечерта се срещна, както обикновено, със своя приятел, кибернетика Анастас Чолаков. Разказа му всичко и му поиска съвет. Анастас Чолаков притежаваше остър ум, а си беше и веселяк по рождение. Веднага състави план за действие, чудесен план. Смяха се много. После той я прегърна, целуна я и й предложи да се оженят. Добрева се съгласи.

5.

Дежурният на шести „г“ застана до катедрата, за да докладва отсъствуващите, но Добрева дори не отвори дневника. За най-голямо учудване на всички, прати го да си седне. После каза:

— Маляков!

Маляка се изправи на мястото си. Добрева му посочи дъската и той тръгна с неуверена крачка. Взе тебешира, обърна се към Добрева и зачака. Добрева го гледа дълго. Знаеше ли той, че баща му е ходил при директора, или не?

Маляка не знаеше и се чудеше какво й хрумна на Добрева да го вади по този странен начин на черната дъска.

— Как се намира лицето на правоъгълник?

Въпросът бе съвсем прост и затова Маляка не отговори веднага. Не вярваше, че класната може да го пита толкова елементарно правило.

— Като умножим едната страна по другата.

— Ако едната е шест сантиметра, а другата три, колко ще е лицето?

Маляка написа на черната дъска шест по три, постави знака за равенство и след него резултата — осемнадесет.

— Ако едната е осем, а другата шест.

Маляка се справи бързо и е тази задача, но недоумението му растеше. Та тя ако продължи да го изпитва така, шестицата не му мърда.

— Десет по три? — гласът на Добрева бе подчертано ироничен.

Този път Маляка написа направо резултата.

— Седем но девет?

Шестдесет и три, разбира се, но откъде накъде Добрева започна да го изпитва таблицата? Кой я знае какво е намислила!

— Отлично, Маляков, шест! — подаде му тя бележника.

Маляка обичаше да си мечтае, да си фантазира. Бе мечтал и за шестица. Но сега не се почувствува щастлив. Изпитваше срам. Добрева изтри получените от Маляков безпогрешни резултати и се обърна усмихната към класа.

— А сега ще се запознаем с графично решаване на уравнения от вида „а по хикс равно на нула“. Готов ли си Маляков?

Искаше да го унижи, повече от ясно беше. Маляков взе да се досеща защо. Не знаеше само кой е идвал в училище, майка му или баща му.

След часа Маляков се опита да се държи нормално пред съучениците си, но се чувствуваше гузен. Децата го закачаха за шестицата, присмиваха му се. На връщане от училище едно момче подхвърли:

— Няма ли да черпиш за алгебрата?

Маляка извади левче и купи сладолед на всички.

— Баща ти ще ти бутне ли сега пет лева за шестицата? — попита Камен.

— Къде ще ходи!

— Тя май те подиграваше, Маляк — каза Юлия.

— Препитваше ме върху стария материал! — озъби й се Маляка.

— Да, да, препитваше те таблицата за умножение! — отвърна му друго момче.

— Все едно по Отечественознание да те питат на площад Руски паметник кой паметник се издига! — обади се Пантата.

Децата се разсмяха, а на Маляка му стана още по-обидно.

— А бе, Маляк — закачи го едно момиче. — Ако изкараш пет шестици по пет лева, колко лева ще получиш от милия си татко?

— Ама изядохте сладоледа, нали! — озъби се Маляка и побягна огорчен към къщи.

След като се увери, че у тях още никой не се е прибрал, Маляка извади бележника си от чантата. Не искаше родителите му да видят шестицата, можеше да ги подтикне да хукнат на просия и по другите предмети.

Маляка скри бележника в полилея, скривалището му още не беше разконспирирано. Тъкмо слезе от масата, и пристигна баща му.

— Майка ти няма ли я?

— Няма я!

Отговорът прозвуча така студено и остро, че бащата се усъмни.

— Какво ново?

— Нищо!

— Не те ли изпитаха?

— Не.

— По математика?

— Не.

— По друго?

— Не.

Тези кратки отговори никак не задоволиха бащата. Че синът му криеше нещо от него, криеше, но какво?

— Я си дай бележника!

— Прибраха ни ги! — излъга Маляка.

— Защо?

— Изглежда ще ги премахват.

— Как така ще ги премахват?

— Реформа някаква правят.

Бащата се замисли.

— Умно! — отсече тон. — Невротизираха и децата, и родителите с тези бележници, бележки и незнам си какво. Ха дано сега майка ти миряса.

Инженер Маляков извади вестник „Вечерни новини“ и седна на стола. Здрачаваше се, а холът не беше от най-светлите.

— Запали лампата!

Маляка завъртя ключа. В първия момент баща му помисли, че е изгоряла крушка. Погледна нагоре и видя на тавана очертана сянката на бележника. Маляка го беше поставил точно върху крушката.

По очите на сина си разбра всичко. Качи се пъргаво на масата и бръкна в полилея.

— Да знаеш какво те чака! — закани се той. Отвори бележника. Шестицата се изписа на лицето му. Така го завари жена му, стъпил на масата, преливащ от задоволство.

— Виж! — протегна топ ръка. — И повече да не съм чул, че не се грижа за него.

Слезе от масата, извади пет лева от джоба си и ги подаде на сина си.

— Думата си е дума, въпреки че не знам кой на кого трябва да ги даде.

Маляка не посегна веднага към парите. Помисли дали да не отблъсне ръката на баща си. Така щеше да запази част от достойнството си. Но после реши, че пет лева никак не са малко, че откакто обещаха да му дават по пет лева за шестица, не бе получил нито една. И ги взе.

— Ти пък гледай сега да ми мъкнеш всеки ден шестици за по десет-двайсет лева, че да трябва да ходя в училище и да моля учителите да ти пишат по-евтини бележки — каза бащата шеговито.

През нощта Маляка спа зле.

На сутринта, щом остана сам, Маляка отвори учебниците. Но не му се учеше. Тази шестица съвсем уби желанието му за учене. Отскочи до будката да купи вестник. Може пък да е излязла статията за тяхното игрище. Колко ли снимки щяха да отпечатат? При всички снимки той все гледаше да е в средата, дано е излязъл добре. Прегледа вестника и отиде при Камен. Завари го сам, учеше. След онзи инцидент, приеха братчетата в детската градина и сега дядо му спокойно ходеше да играе табла.

— Няма и днес! — показа Маляка вестника.

— Не може да не излезе!

— Че не може, не може. Ех, как ще гръмне като излезе! Преди две години разрушиха с трактори незаконно построени вили край София. Мислиш ли, че и при нас в двора ще пуснат някой трактор?

— Ако питат тебе, ще бомбардират гаражите от въздуха! — отвърна Камен. — Края на годината е, защо не седнеш да учиш.

— Ако ги разрушат до десетина дни, тъкмо за ваканцията ще е! — каза Маляка.

Телефонът иззвъня. Обади се приятелят им от шести „а“, за да съобщи, че във вестника още няма нищо.

6.

Директорът на училище „Кирил и Методий“ стоеше на прозореца на кабинета си и гледаше как децата изскачат въодушевени на двора. Изглеждаше ядосан. На вратата се почука и някой влезе в стаята. Без да се обърне, директорът каза:

— Ела, Добрева, ела!

Знаеше, че е тя. В гласа му имаше горчивина.

Добрева застана до него на прозореца. Загледа се в децата, които вървяха радостни по улицата.

— Щастливи са! — каза директорът. — До голяма степен благодарение на тебе.

— Знам — отвърна Добрева. — Но и на вас.

Директорът се дръпна от прозореца и седна зад бюрото си. Не очакваше такъв отговор и затова не знаеше как да реагира. В тона на Добрева имаше нещо предизвикателно.

— Седни — посочи й той канапето.

Добрева седна, държеше се съвсем спокойно. А директорът барабанеше нервно с пръсти.

— Писала си на всички шестици на класните. Дори и само за една решена задача. Мога ли да зная защо?

— Защото вие наредихте да пиша на Маляков шест! Нямах основание да не пиша и на останалите.

— Кому са нужни тези демонстрации, Добрева. Мислех, че се разбрахме като хора. А ти ми правиш номера. Едно е да повишиш на някого успеха, друго е на цяло училище.

Тъжна усмивка се появи на лицето на Добрева.

— Аз, другарю директор, мечтаех да стана лекарка. Знаете ли защо не станах? Защото не ми стигнаха пет стотни. Представете си — ПЕТ СТОТНИ! Може би вместо мене е влязъл някой, на когото са повишили успеха по някакви причини. Разбирате ли ме сега? Не искам да бъда несправедлива!

7.

Маляка реши да напусне дома си, да избяга. В училище бързо се разпространи, че всички ученици дължат на баща му успеха си по алгебра. По-слабите ученици бяха щастливи, силните му се надсмиваха, а Пантата направо се чувствуваше ограбен. Неговото класно беше без грешка, пълна, заслужена шестица. Първото му отлично класно по алгебра, и го приравниха с четворките. Изобщо, помисли си Пантата, винаги има нещо, което прави учението безсмислено.

Когато Маляка си слагаше дрехите в куфара, още не знаеше къде да отиде. Трябваше да се махне, това бе всичко. Сети се за Добролюб. Разбира се, че ще отиде при него. Освен подслон, Добролюб можеше да му даде и съвет. Добролюб беше и умно момче, и добър приятел.

Маляка се измъкна от блока, без да го види някой. На улицата срещна баба Гинка, поздрави я любезно и не предизвика никакво съмнение. В трамвая познати нямаше.

Щом го видя с куфарче и нещастна физиономия, Добролюб разбра, че работата е дебела.

— Какво се е случило?

— Може ли да остана десетина дни при тебе?

Добролюб се затрудни. Десетина дни, гостенин за десетина дни! Твърде малък е, за да решава самостоятелно такива въпроси. Седна на кушетката да помисли. А Маляка остана прав по средата на стаята.

— Десет дни ли? — попита Добролюб.

— Може и по-малко. Повече в къщи обаче няма да се върна. Направиха ме за смях.

— Те всички родители се бъркат, ама баща ти… Все едно ти да отидеш при неговия началник и да поискаш да му увеличи заплатата.

— Бих отишъл — отвърна Маляка, — но татко няма да разбере подтекста — Ще ме пребие от бой.

Настъпи мълчание, което Маляка използува, за да разгледа стаята. Не беше за първи път тук, но сега търсеше място за спане. Имаше само една кушетка.

— И на земята мога да спя — каза той. Добролюб мълчеше и Маляка започна да се притеснява. Стана му неудобно.

— Питай майка си…

— Веднага ще се обади на вашите! — каза уверено Добролюб. — Знаеш ги родителите, страшна мафия са!

Маляка не знаеше точното значение на думата мафия, но и да го знаеше, каква полза? Щеше ли това да облекчи тежкото му положение на бездомник?

Маляка вече съжаляваше за смелото решение да напусне дом и семейство. Кой го биеше по главата да бяга?! Като че ли не той има нужда от родителите си, а те от него! Опита се да прогони тези тревожни мисли, но напразно. С всяка измината секунда все по-ясно му ставаше, че е голям глупак.

— Тогава какво да правя? — попита отчаян Маляка.

— Колкото по-бързо се прибереш у вас, толкова по-добре! — посъветва го Добролюб.

Добре, че дойде тук! В този момент Маляка изпита безкрайна радост, че е дошъл именно при Добролюб. „И най-тъмният облак има светло очертание“ — спомни си той старата поговорка. Добролюб беше светлото очертание на идиотската му идея да избяга от къщи.

Маляка взе куфара си.

— Благодаря ти! — каза той.

— Няма за какво — отвърна Добролюб. — Аз ще те изпратя.

Прекосиха хола. Майката на Добролюб, както обикновено, свиреше.

— Добри! — усети го тя.

— Да, мамо.

— Къде?

— Скоро ще се върна.

Пианото засвири отново все същото упражнение. На Маляка му се прииска да запита Добролюб дали винаги разговаря с майка си през тази стъклена врата, но се отказа. Въпросът му се стори твърде деликатен.

— По цял ден ли свири така? — попита Маляка.

— До десет вечерта! После започват да тропат отгоре, отдолу.

Маляка въздъхна. Помисли си, че ако човек иска да успее, трябва от сутрин до вечер да си губи времето в учене. И пианото, и спорта, и математиката — все едно.

Добролюб видя, че приятелят му се омърлуши.

— Нищо няма да разберат — реши да го успокои той. — Рано е още. Ако искаш, дай куфара на мене, утре ще ти го донеса.

— И да ти го дам, все това.

— Не е все това! Няма да те питат къде си бил.

— Те знаят — отвърна Маляка.

— Какво?

— Оставих им писмо.

— Какво писмо?

— Прощално. Добролюб прехапа устни.

— Е, няма да ти се размине, братле — каза той.

— Знам — отвърна Маляка.

Не взеха трамвай. Решиха да вървят пеша, въпреки че Малякови живееха далеч. Когато наближиха дома им, вече се свечеряваше.

Тази вечер родителите на Маляка се върнаха както обикновено към шест часа. Че синът им го няма, не им направи никакво впечатление — той се заплесваше след училище и понякога закъсняваше.

Прощалното писмо откри майка му след около час. Маляка го беше забол с карфичка на таблата на кревата им между двете възглавници. Прочете го и ревна. Уплашен, бащата грабна листа от ръцете й. Докато се запознаеше с прощалния текст на сина си, лицето му се наля с кръв.

— Пътищата ни се разделят… — цитира той от писмото и повиши глас. — Ама, че глупак.

— Трябва да го потърсим, веднага, чуваш ли! — изпадна в истерия майката.

— Той ще се върне, ма! — крясна бащата. — Къде ще ходи?! Ще се върне и тогава пътищата ни ще се пресекат отново!

Чуха, че някой отваря външната врата. Бащата изскочи в хола, след него майката. Беше Маляка с приятеля си. Добролюб му бе предложил да се качи горе, защото пред чужди хора нямало да посмеят да го пипнат. На бащата му притъмня. Замахна. Майката се хвърли върху сина си и шамара изплющя върху бузата на Добролюб. Маляков се почувствува много неловко. Хвана сина си за ухото, отмъкна го в спалнята и остана там известно време насаме с него.

Когато излезе в хола, Добролюб си беше отишъл. А Маляка се оттегли на балкона. Не искаше никой да види сълзите му. Чувствуваше се обиден. Помисли си отново, че ще е най-добре да напусне тази къща. Реши обаче, сега за сега, да си наляга парцалите.

8.

Постепенно отношенията между Камен и Пантата съвсем се влошиха. Ако двамата бяха седнали да поговорят като мъже, щяха да се разберат. Камен обаче предпочете да си мълчи и… — неизказаните думи винаги разяждат приятелството.

Истината бе, че Камен действително ревнуваше. Не можеше да прости на бившия си приятел, че се съгласи Юлия да му помага по математика. А дали само по математика? Съчинението на Пантата по литература, което Станачкова прочете пред целия клас, наистина си заслужаваше шестицата. Сам ли го бе писал? Или бащата на Юлия вече пишеше по две домашни. Баща й го е писал, разбира се, кой друг!

Сега вече Камен чувствуваше, че мрази Юлия.

Уж я мразеше, но все нещо го човъркаше. Наблюдаваше с едно око Юлия и Пантата. Дяволи, с нищо не се издаваха. Дори Пантата се правеше, че избягва Юлия. Повече разговаряше с Лидия.

Една сутрин майката на Пантата спря Камен на улицата.

— Отдавна не си идвал. Какво правиш?

— Добре съм.

— Да не сте се скарали нещо с Лъчезар.

— А, не!

— Камене, той в училище? …

— Какво?

— Засилил се е, казва.

— Да.

— Не е лъжа значи, засилил се е!

— Да.

— Гледам до късно учи. Ако има нещо тревожно, кажи!

— Няма нищо.

— Отбий се у дома, там си е.

— Защо да му преча, нека учи.

— Какво ще му пречиш! Той решава задачи с една съученичка.

Нещо внезапно преряза Камен така силно, че дори майката на Пантата разбра. Едва-едва й кимна и тръгна в обратна посока.

Вървя из улиците на квартала без посока, докато се озова на трамвайната спирка. Взе трамвая — реши да се развее малко из центъра.

Слезе на Халите и тръгна към Лъвовля мост. Спря пред киното да разгледа фотосите.

— Камене!

Обърна се — Юлия! Толкова се изненада, че добър ден не й каза.

— Ти не си ли у Пантата?

— Какво да правя у Пантата?

— Мислех, че решавате задачи.

— Не иска. Много е самоуверен. Ама съм страшна учителка, нали?

— Страшна си! — похвали я Камен. Доброто му настроение се възвърна. Значи друга някоя съученичка е у Пантата. Може би Лидия? Лидия ще е, коя друга. Човек трябва да е сляп, за да не види, че на Пантата му се решават задачи с Лидия.

— Гледал ли си го? — попита Юлия.

— Кого да съм гледал — беше се разсеял и не знаеше за какво говорят.

— Филма?

— Не, ако искаш? — предложи Камен. Наближаваше десет часа и на касата имаше пет-шест души. Камен се нареди. Бръкна в джоба си за стотинки. За негово нещастие чаталът с ластик се закачи на малкия му пръст и увисна като неопровержимо доказателство за възрастта му. Прикри го смутен и отвори шепата си.

— На братчетата е — излъга Камен. — Какви ли не глупости слагат в джобовете ми.

Отвориха вратите на салона. Хората се заблъскаха да влязат по-бързо. Камен постави длан върху гърба на Юлия, за да й помогне да си пробие път. Но веднага си дръпна ръката. После подхвана Юлия за лакътя.

— Знаеш ли, че и Пантата си има момиче? — каза той.

— Пантата? И кой друг?

Камен се сконфузи здравата. Добре, че вече бяха в салона и си търсеха местата, та успя да мине без отговор.

След киното се прибра в къщи щастлив.

Нахрани се и грабна чантата за училище. Забрави да свирне на Маляка. За първи път от толкова години тръгна на училище без да му се обади. Близо до училището зърна Пантата и отиде право при него.

— Здрасти!

— Здрасти! — отвърна Пантата изненадан и зарадван от тази промяна в отношението на Камен.

— Как си?

— Добре!

Камен сложи ръка през рамото му.

— Дано днес не ме вдигнат по нещо — каза Камен. — Не съм отварял учебник.

— Да не закъсаш на края на годината?

— Голяма работа!

— Ако те вдигнат, към мене ще поглеждаш, ще ти подсказвам!

Маляка ги догони. Ядосан!

— А бе, ти защо не ме викна?

Камен не знаеше какво да каже, чак сега се сети, че не му беше свирнал. Добре, че дойде Сашо, момчето от шести „а“. Държеше в ръката си вестник.

— И днес не излезе! — каза той.

— Мани го това игрище! — махна пренебрежително с ръка Камен и добави: — Детски работи!

9.

Пръв научи радостната вест Добролюб. Този ден имаше страхотна хрема, от носа му капеше вода. Освен хрема последните два часа имаше и репетиция, акомпанираше с акордеон на училищния хор. Отиде при лекарката и тя го освободи. Като разбра, учителят по пеене побесня.

— Не мога да свиря! — обясни Добролюб. — Вижте ми носа.

— Ти с носа си ли свириш?!

— Аз с носа си не свиря. С ръцете си свиря. А като ми са заети ръцете, с какво да си бърша носа? Нали ще капе по акордеона. Пък и останалите може да се заразят и тогава на училищния концерт другата седмица хорът ви вместо да пее, ще киха!

— Дървен философ! — кипна учителят по пеене.

На връщане от училище Добролюб се отби в бръснарския салон, за да разгледа вестник „Народна младеж“, никога не успяваше да си го купи. Като не откри дългоочакваната статия, реши да се обади в редакцията. Свързаха го с Яким Стоянов и от него разбра, че на другия ден бомбата най-сетне ще гръмне. Можеше ли при това положение да чака, докато свършат часовете. Намери телефона на училището и позвъни. Обади се директорът.

— Кажете, другарко! — каза той.

— От редакцията на „Народна младеж“ се обаждам. Може ли да повикате бързо, по неотложна работа другаря Димитър Маляков от шести „г“.

— Ученикът Димитър Маляков ли?

— Да, да! — отвърна Добролюб и млъкна, защото усети, че взе да се обърква.

Директорът се зачуди каква е тази работа, но прати чистачката да извика Маляка.

Маляка се уплаши, при директор за хубаво кой те вика? Дори и Добрева го попита какво е направил, при нея имаха час, но той вдигна рамене.

Завари директора зад бюрото си, замислен и строг. Гледаше го без нищо да казва. Посочи му с глава отворения телефон. Маляка грабна слушалката — дали пък нещо от къщи? …

— Ало…

Тревогата изчезна от лицето му. Добролюб му каза най-напред, че се е обадил от чуждо име и му съобщи новината.

Когато постави обратно слушалката, Маляков сияеше.

— Благодаря ви — обърна се той към директора, но срещна строгия му поглед и радостта му помръкна. Ако е чул по телефона обясненията на Добролюб! Искаше да си тръгне, но директорът го спря:

— Седни, Маляков, седни!

Седна на канапето като на подсъдима скамейка.

— Каква е тази работа? — започна разпитът. — Бърза, неотложна! Направо от редакцията.

— Ами, той понеже заминава в командировка и…

— Кой той?

— Ами от редакцията!

Добролюб пропусна да му каже, че са го взели за жена и Маляка лъжеше в мъжки род.

— Е, как той, когато беше ТЯ, — недоумяваше директорът.

— Тъй ли? — досети се Маляка каква е работата и взе да замазва положението. — Много й беше дебел гласът… Извинявайте, че ви е безпокоила! Търсила ме в къщи… Аз не съм й давал телефона ви, аз не го знам!

— От какво сте се оплаквали?

— За игрището! …

Юмрукът на директора се стовари върху бюрото.

— Как не ви е срам! Ще се оплаквате! А аз съм хукнал плувния басейн да ви оправям! Знаете ли колко ми коствува това?! Игрището! Какво му е на игрището — посочи той към прозореца и Маляка разбра недоразумението. — Естествено, не мога да ви оставя цял ден да вдигате шум…

— Не, не, — използува паузата Маляка. — Не за това игрище. За нашето, дето ни казахте браво и ни дадохте баскетболното табло.

— Е?

— Направиха гаражи върху него.

Директорът се отпусна на стола. Такава била значи работата. Успокои се, дори изглеждаше доволен.

— И се оплакахте?

— Да!

— Браво! — похвали го той. — Така трябва, граждански! Има ли нередност… — направи саблеи удар с ръка, за да покаже как трябва да се секат безмилостно нередностите. — Гаражи! Задръстихме се с коли вече. А пари за коли кой от къде взема, никой не пита! Колко учители имат коли, колко! Гаражи ще ми вдигат! Хайде в клас!

По захилената физиономия на Маляка всички разбраха, че носи хубави новини. Добрева нищо не го попита, не искаше да любопитствува, нямаше да е педагогично. Но децата бяха нетърпеливи и вестта тръгна от уста на уста. Камен забрави, че игрището е детска работа и възбудено заразказва на Юлия.

— Какво става там?

Маляка скочи от мястото си, като че ли него питаше Добрева.

— Утре ще прочетете във вестника! — каза той.

— Какво, какво?

— Ще излезе цяла страница за нас. Със снимки. Добрева не разбра за какво става дума. Продължи урока, но видя, че Маляка вдигна ръка.

— Какво има?

— Вестникът е „Народна младеж“, другарко! — каза той.

След училище Добролюб ги чакаше. Тръгнаха ентусиазирани. За първи път от много време бяха в пълен състав.

— Още дванайсет часа — погледна Маляка часовника си. Правеше сметка след колко време вестникът ще е по будките.

Събраха се на двора. Маляка и Камен се преоблякоха и се заловиха да боядисват баскетболното табло.

— Сега се въртят — каза Добролюб.

— Кое?

— Вестниците. Не си ли виждал на филм: една машина, върти се, върти се и шат-шат. Готови, сгънати.

— А как се печатат вътрешните страници?

Въпросът постави едно хлапе. Отминаха го с презрително махане на ръка. Пък и не на всички им беше ясно как се отпечатват вътрешните страници на сгънат вестник.

— На коя страница ще е? — попита Пантата.

— На първа, на коя? — отвърна Маляка.

Знаеха, че пак преувеличава, но никой не искаше да му противоречи.

През двора мина Константинов. Спря на входа, хвърли тайно поглед към децата. Дали не бяха намислили пак някоя пакост? Поколеба се да отиде ли при тях, но се прибра.

— Ако стрием на прах тухли и настелем игрището, ще стане съвсем като истинско. Тухли поне ще има — посочи Маляка гаражите. — Като дойде тракторът да ги руши, ще помолим да ни скълцат малко.

— Глупости, трактор! Ще им дадат срок и сами ще си ги рушат — каза Камен. — Ще рушат и ще плачат! Тончо, много да внимаваш тия дни с баща си.

Тончо, който досега стоеше на две крачки встрани, отиде при децата. Чудно, те не само не го гонеха, но и разговаряха с него! Откак баща му взе да строи този проклет гараж, не му обръщаха никакво внимание, все едно че не съществуваше.

Промяната в отношението към Тончо направи впечатление и на Ташев, когато се прибираше. Усъмни се, още повече, че децата изглеждаха весели, възбудени.

— Тончо-о-о! — викна той.

— Какво? — обади е Тончо, но не мръдна от мястото си.

— Нищо, нищо — реши Ташев да не го отделя от компанията и се прибра.

Децата го изпратиха с многозначителни усмивки.

— Кой каквото е строил, това ще сърба — каза Пантата.

— Ще събаря! — поправи го Камен, погледна баскетболното табло и възкликна: — Бомба е!

Под косите лъчи на залязващото слънце таблото лъщеше като стъклено. Тончо посегна да го пипне с пръст, но Камен го цапна през ръкава.

Кой знае докога щяха да стоят тази вечер на двора, ако не бяха родителите. Пръв извикаха Тончо. Той се канеше да се съпротивлява, но Камен сложи приятелски ръка на рамото му.

— Нали те предупредих, кротко! Предстоят събития.

Едно по едно, децата се разотидоха, огорчени, че трябва да се прибират толкова рано.

— Защо не поговорим е журналиста? — каза Маляка, когато останаха сами с Камен. — Да вземе да напише още нещо за децата.

— В какъв смисъл?

— В смисъл да не ги прибират толкова рано. Точно в този момент от балкона се разнесе гласът на сестра му.

— Митко-о-о!

— Още малко! — отвърна Маляка.

— Веднага се качвай!

— Стига ма!

— Аз като ти сляза, ще видиш едно „ма“! — обади се баща му.

— По-добре ти се качи, отколкото той да слезе! — посъветва Камен приятеля си.

— Така е — съгласи се Маляка и тръгна. Камен прибра двете си братчета. По стълбите чуха гласа на дядо си. Викаше ги.

10.

На следната сутрин, съгласно уговорката, Камен, Маляка, Пантата и още няколко момчета се събраха рано. Купиха шест броя „Народна младеж“. От три щяха да изрежат статията и да я пуснат в пощенските кутии на притежателите на незаконно построените върху игрището им гаражи. Три броя щяха да запазят за лични нужди.

Разбира се, статията я нямаше на първа страница, нито на задната. Бедата бе, че не я намериха и във вътрешните странци. Какъв удар след толкова мечти! Дори се усъмниха, че Добролюб си е съчинил цялата история, че въобще не е разговарял с журналиста, но изведнъж Камен видя на втора страница името ЯКИМ СТОЯНОВ и каза:

— Ето го!

Всички се скамарчиха около него. Статията написана от Яким Стоянои се оказа една малка бележка: „Расте и хубавее, но…“. Свряна бе в единия ъгъл на вестника. Ето пълният й текст:

„С всеки изминат ден все нови и нови блокове и обществени сгради влизат в строя — красиви, модерни! Училища и детски градини, комбинати за битови услуги, болници и поликлиники! Расте и хубавее нашата столица, но… Тук идва това вечно «но». В случая то се отнася до децата. Расте и хубавее, но мислим ли достатъчно за децата? Надникнали ли са отговорните фактори зад тези нови блокове, там, където би трябвало да играят децата далеч от опасностите, които крие улицата. Вместо весела глъч, там ни посреща шумът на автомобилни мотори. Не в игрища е превърната свободната площ зад блоковете, а в паркинги. Да не говорим, че на много места най-безотговорно и противозаконно се строят и гаражи. Какво ще кажат райсъветите по този въпрос?“

Камен сгъна вестника. Приятелите му го гледаха като попарени.

— И снимки ни прави! — каза Маляка. — Поне една да му поискаме за спомен.

Не отхвърлиха идеята. Но решиха да отидат първо при Добролюб. Може би той ще им подскаже какво точно трябва да предприемат. Имаше нещо обидно в тази журналистическа бележка-въшка, както я нарече Камен.

Завариха Добролюб на двора в много странна поза. Свит на две, подпрял гръб на единия стълб на лоста, захлупил очи на колене, той стискаше с длани главата си. Стоеше така и не мърдаше. Напрягаше се нещо или пък се съсредоточаваше.

— Осе-е-ем! — извика някой.

Извърнаха глави по посока на гласа. Викаше едно хлапе на седмия етаж със сгънати на фуния пред устата ръце.

— Осем, нали? — беше нетърпеливо детето. Добролюб се изправи усмихнат.

— Пак позна — отвърна му той, видя вестници в ръцете на приятелите си и попита: — Излезе ли?

— Какво „осем“ викаше това хлапе? — полюбопитствува Маляка.

— Занимава се с телепатия от разстояние. Глупости!

— Нали позна?

— Нищо не позна! Но не искам да го наскърбявам. Нещастно дете е. Техните си строят вила. Ама това ли е? — видя той бележката на Яким Стоянов.

Прочете я. Погледна отново вестника и каза:

— Ясно!

— Какво?

— Имало е много по-важни материали от вашият, за игрището е трябвало да го свият. Ето например за овцевъдството са отделили страница. Защото овцете дават и вълна, и мляко, а ние какво?

— Какво? — върнаха му въпроса.

Аха, значи бяха дошли за съвет. Добролюб се почувствува задължен да измисли нещо умно. След малко вече имаше план.

— Ще отидете в райсъвета, при председателя. Носете и вестника. Въпросът е поставен, ще искате отговор.

— А ти? — попита Камен. — Защо не дойдеш и ти?

— Аз съм от друг район.

— Няма значение — каза Камен. — Кой ще те пита къде живеещ? Просто идваш. Тебе винаги ти хрумват разни работи.

— Добре! — съгласи се Добролюб.

11.

В райсъвета ходиха два пъти. Все ставаше така, че до тях ред не идваше. На третия път разбраха, че е излишно да си губят времето. Както каза Добролюб, на секретарките работата е да пресяват посетителите. Кой ще ти пусне деца при цял председател на райсъвет!

Един ден Добролюб се събуди с нова идея — акция от голям мащаб. Толкова гениално му се стори собственото му хрумване, че реши да не го разкрива изведнъж пред приятелите си. Гениалните идеи често изглеждат абсурдни.

Най-напред запозна с плана си Маляка. Когато Маляка разбра, че ще трябва и духова музика, одобри го моментално. Камен се отнесе малко скептично.

— Ако можеше да уредиш среща, щеше да я уредиш досега — каза той.

— Досега не можеше — отвърна Добролюб. — И утре няма да може. След три дни обаче ще може. Всяко нещо, с времето си!

След три дни и след усилена подготовка се събраха, за да отидат при председателя. Пантата носеше фанфар, а Маляка барабан. Камен, в пълна пионерска униформа, държеше в ръка руло — посланието, което щяха да връчат на председателя, за да притежава той молбата им черно на бяло. По пътя събраха и други момчета от отбора, също въоръжени с фанфари. Взеха трамвая и слязоха при кинотеатър „Георги Димитров“. Пред входа имаше подходяща украса — него ден се откриваше двудневно съвещание по снабдяването на населението с плодове.

— Ако и този път излезе нещо идиотско… — каза момчето от шести „а“.

— Няма — отвърна Маляка, — всъщност Добролюб никога не ни е лъгал, само дето номерата му понякога излизат по-силни.

— Да де, нали заради неговите номера ми намалиха поведението е две единици! — каза Камен.

Дойдоха Юлия и Лидия, също облечени в пионерски униформи. Наистина този път акцията, подготвяна от Добролюб, имаше мащабност.

— Къде е онзи, смахнатият? — попита Юлия.

— Кой?

— Добролюб ли му казвахте…

— Не е смахнат! — защити го Маляка.

— Е, ако не дойде, само ние ще сме смахнатите. Юлия се лъжеше. Добролюб беше дошъл преди всички други и вече действуваше. Вървеше по служебния коридор на кинотеатъра с акордеон в ръка. Надникна в една стаичка, явно гримьорна за артистите. Беше празна. Остави си акордеона. Погледна ключалката, измъкна ключа от вратата и го прибра.

Пред главния вход вече го чакаше група пионери от неговото училище, с фанфари и барабанчета.

— Хайде! — викна им Добролюб и групата тръгна след него.

Заведе ги в гримьорната. Децата оставиха инструментите и се сборичкаха за столовете, всичко на всичко пет. Добролюб използува бъркотията, измъкна се незабелязано, заключи вратата отвън и пъхна ключа в джоба си.

След малко вкара в задния вход своите приятели-баскетболисти и двете момичета. Спряха пред най-близкия до сцената вход. Някой говореше на трибуната. Въпреки че се чуваше добре, Добролюб залепи ухо на вратата.

— Как стои въпросът, другари, за снабдяването с пресни плодове и зеленчуци? — горещеше се ораторът. — Пресни плодове и зеленчуци има, не е да няма, ама потърсиш ли ги по плод-зеленчуците, липсват! Защо?

Получи се пауза и Добролюб помисли, че започват обсъжданията по поставения от оратора въпрос. Реши, че сега е моментът. Вземат ли думата участниците в съвещанието, работата ще се проточи и току-виж всичко се провалило. Отвори вратата. Тя изскърца. Ораторът обърна недоволно глава.

Добролюб опъна акордеона. Салонът се огласи от пионерския марш. В редица по един децата се качиха на сцената. Прожекторите блеснаха с малко закъснение и в залата стана светло и тържествено. Участниците в съвещанието се изправиха на крак и посрещнаха с ръкопляскания бодрата смяна.

Децата се строиха с гръб към президиума, за да ги виждат от салона. Добролюб продължаваше да свири, а останалите с вдигнати за поздрав ръце маршируваха на място. Само Камен се отдели от редицата и отиде да пита кой е председателят на райсъвета. Оказа се ораторът. Застана пред него мирно, сякаш ще рапортува. Но вместо да говори високо, попита шепнешком, за да се увери още един път, че няма да сгреши адреса:

— Вие ли сте другарят Гелев, председател на рай-съвета.

— Аз съм, защо?

— Кога ще започнете да приемате и деца?

— Ти кой си?

— Три пъти висим по два часа, може ли такова нещо?

— От къде да знам аз кой виси и кой не.

— Кога ще ни приемете?

— Добре де, в сряда! По какъв въпрос? Камен му предаде навития на руло лист.

— В сряда в колко часа? — искаше да знае точно Камен.

— В десет сутринта!

Камен се зарадва, че този път ще минат без неизвинени. Протегна ръка и се здрависа с председателя. Като видя това, Добролюб даде знак на фанфаристите. Салонът се изпълни с тържествени звуци, не много стройни, даже малко фалшиви. Маляка напразно се опитваше да налучка на барабанчето такта, чак пот го изби по лицето. Положението се влоши, когато Пантата направи внезапен кикс. Добролюб потъна в земята. Като най-музикален от всички той най-добре разбра каква злоупотреба се извършва с ушите на присъствуващите. Добре, че Юлия излезе съобразителна. Направи крачка напред и се провикна:

— Всичко днес е ваше дело, работливи хора…

— Самолетът литнал смело надалеч в простора… — изстреля своите два стиха и Маляка.

Едно по едно децата казаха, каквото имаха да кажат.

Гръм от ръкопляскания изпрати кратката програма приветствие. Отново салонът се изправи на крака и заръкопляска по такта, подаван от акордеона на Добролюб.

Децата напуснаха залата доволни. Камен успя да съобщи резултата от разговора си с председателя още в салона. Най-горд от всички бе Добролюб, а най-учудена Юлия. Този смахнатият, си мислеше тя, не бил чак толкова смахнат.

Чакаха да дойде трамваят, когато Добролюб се цапна изведнъж по челото. Сети се, че истинската група за приветствие стои заключена в гримьорната и хукна обратно.

Когато пионерите от училището на Добролюб влязоха в салона, на трибуната имаше друг оратор. Прекъснаха му думата по средата. Добролюб се страхуваше да не дадат обедна почивка и да се разкрие номера му.

Този път прожекторите светнаха навреме. Добролюб беше предупредил осветителя. Далеч по-тържествено се получи, защото истинската група влезе от двете страни на салона с развяти знамена, с фанфари, които свиреха добре, а барабанчетата отмерваха точно такта. Начело вървеше пак Добролюб с акордеона.

Всички гледаха много учудени, толкова учудени, че този път никой не помръдна от мястото си.

— започнаха децата хорово.

Като чуха пак същите стихове, някои от участниците се засмяха. Смехът е заразителен — с всеки нов стих той се разпространяваше, докато обхвана целия салон. Децата се смутиха. Едно момиче, на което дойде реда да си каже стиховете, се разплака. Добролюб обаче наду акордеона с все сила и така успя да въдвори ред в салона. Бледо като платно пионерче застана пред микрофона, разгъна лист и зачете приветствие до участниците в съвещанието.

12.

Още същия следобед посрещнаха в училището Добролюб като герой. Всички знаеха за кашата, която беше забъркал. Наобиколиха го и го заразпитваха какво точно е направил и защо го е направил. Добролюб разказа на съучениците си цялата история за децата от улица „Васил Мулетаров“ номер седемнадесет и тяхното игрище, като не пропусна да направи обобщения и вмъкне свои размишления относно правата на децата. Каза, че във всички останали социалистически страни председателите на райсъветите имат специални дни, три пъти седмично, през които приемат и изслушват исканията на децата. Разбира се, това той си съчини в момента и почувствува, че малко е прекалил.

Звънецът удари, строиха се и когато влизаха през входа, дежурният учител му съобщи, че директорката го чака. Съобщи му го многозначително и Добролюб веднага разбра, че едва ли го викат във връзка с въвеждането на петдневна учебна седмица в България.

— Да знаете случайно за какво съм й? — попита Добролюб.

— Ще те предлага за орден „Кирил и Методий“ втора степен! — усмихна се дежурният учител.

Шегата с ордена смути още повече Добролюб. Застана пред директорския кабинет със свито сърце и почука тихо. Надяваше се, че директорката няма да чуе, но се излъга. Още щом почука и тя лично му отвори вратата, като че ли го беше чакала с нетърпение. Покани го да влезе. Тонът й не предвещаваше нищо лошо. Не изглеждаше и ядосана.

— Знаеш за какво те викам, нали? — попита го тя. Че знаеше, знаеше, но защо да й отговаря веднага.

Мълчанието е злато, затова Добролюб реши да не бърза с отговора и да помисли кое е по-изгодно за него, да каже, че знае или не. Сети се и още една поговорка — най-добрата политика е честността — и кимна.

— Знам!

— Седни щом знаеш! — каза тя. — Ако не знаеше, щях да те държа прав докато се сетиш.

Поговорките винаги са верни, помисли си Добролюб и седна на канапето. За голямо негово учудване директорката мълчеше. Седеше си зад бюрото и мълчеше. И той също. Поглеждаше я от време на време. Реши, че е неудобно да стоят така и да мълчат. Трябваше да подеме някакъв разговор. В края на краищата тя може да е директорка, но той е кавалер и не е хубаво да я оставя да скучае.

— Много е горещо — каза Добролюб. — Ако времето се задържи така, ще изкараме отлично ваканцията.

— Ще се задържи — отвърна директорката. — И още по-горещо ще стане!

Тези думи никак не се харесаха на Добролюб. Стори му се, че в тях има лош намек. Поиска му се да смени темата, но чувствуваше мозъка си като парализиран. Мина още известно време в мълчание и Добролюб съвсем се притесни. Канеше се да пита какво чакат, но не стана нужда. Вратата се отвори и в стаята влезе баща му. Щом видя сина си, веднага попита:

— Какво е направил?

Чак тогава подаде ръка на директорката. Обърка се човекът. Бяха му обадили да отиде веднага в училище и какво ли не му беше минало през ума.

— Нещо неприятно ли? — поиска да разбере бащата защо са го повикали.

— Той знае, ще каже!

Наложи се Добролюб отново да разкаже историята за игрището на улица „Васил Мулетаров“. Когато стигна до правата на децата, баща му го предупреди много да не философствува, защото… Знае се защо.

— Може ли такива магарии! — викна баща му.

— Той иначе е много старателен и находчив, но… И успеха си развали напоследък. Аз зная, че…

Директорката се поколеба дали да продължи, после каза:

— Добролюб, излез за малко да поговоря с баща ти.

Добролюб напусна кабинета с наведена глава.

— Ние естествено имаме предвид, че Добролюб живее при особени условия…

— Какви условия? — засегна се бащата. — Живее при отлични условия!

— Е, все пак… Аз съм убедена, че вие не сте го оставили така, но всяко дете на разведени родители…

— Кой е разведен?

— Нали вие… и майка му. Аз съм говорила с учителите, те са особено внимателни към децата на разведени родители.

— Но ние не сме разведени! — скочи от мястото си бащата. — Такова нещо няма! И през ум не ни е минавало! Кой ви каза това?

— Той, миналата година. Отсъствува три дни. Каза ми, че се развеждате и аз му извиних отсъствията. Разстроен бил.

— Аз ще го настроя, бъдете спокойна! — закани се баща му. — Никога не сме се развеждали, нито сме имали намерение.

Бащата кипеше, едва се сдържаше. Директорката премисляше как да постъпи по-нататък.

— Просто не мога да разбера — каза бащата. — Жена ми е пианистка, аз съм художник, по цял ден съм в ателието. Понякога се шегуваме, че живеем като разведени, но… Събота и неделя сме винаги заедно. Гледай го ти, магарето му с магаре!

Бащата отвори изненадващо вратата. В стаята влетя Добролюб. Едва не се изтърси на пода. Беше подслушвал, допрял плътно ухо на вратата.

— Ти защо си разправял такива глупости?

— Аз го казах в съвсем друг смисъл! — отвърна Добролюб и побърза да изчезне от кабинета.

— Няма да го наказвам — каза директорката, когато бащата й подаде ръка за довиждане. — Този път няма.

— Извинявам се за всичко — чувствуваше се неудобно бащата. — Дете на разведени родители, значи! Ще поговоря с него.

— Поговорете, но кротко! — посъветва го добродушно директорката.

Бащата не обеща, защото беше сигурен, че няма да изпълни обещанието си.

13.

Два дни по-късно, в сряда, десет без четвърт, Камен, Маляка и Пантата бяха пред райсъвета. Имаха среща с Добролюб, но Добролюб се бавеше. В десет часа влязоха и тръгнаха тържествено по широкото стълбище, както подобава на делегация, която има предварително уговорена среща с председателя. Чудеха се защо не дойде Добролюб, той изобщо никакъв не се обади след успешната акция в кинотеатър „Георги Димитров“.

Секретарката ги посрещна с усмивка и ги покани веднага в кабинета.

— Хитреци! — стана от мястото си председателят и им подаде ръка. — Как викате сега на хитреците?

— Гяволи! — каза Маляка. — Или тарикати!

— Значи в края на краищата детският свят не се е променил много от мое време насам — засмя се председателят и взе от бюрото си изложението, което Кален му връчи на съвещанието.

— Да, все за вас мислим, пък…

Натисна копчето на диктофона:

— Станчева, нареди да почерпят гостите!

И отново се обърна към децата:

— Кой го писа това?

— Всички! — отвърна Маляка.

Председателят въздъхна.

— Какво ли не се учи сега в училище, а…

— Нещо не в ред ли има? — попита Маляка.

— Да, правописът.

— Ако трябва ще го препишем?

— Само сгрешените думи. По пет пъти всяка една… Дайте да видим сега, какво ще правим с това ваше игрище! — премина към същността на въпроса председателят. — Не, не е редно да се строят там гаражи, не е!

Председателят отново натисна копчето на диктофона.

— Стефанов да дойде!

Тъкмо Пантата си мислеше, че този председател само дава нареждания, без никой да ги изпълнява, когато вратата се отвори и влезе жена с кутия луксозни бонбони и чашки коняк. Не знаеше, че гостите са деца. Разбира се, коняк никой не взе, само Маляка си топна пръста и го близна.

Дойде Стефанов и мнението на Пантата за председателя съвсем се поправи.

— Провери ли? — попита председателят новодошлия. — Трябва да уредим тези деца.

— На „Чапаев“ има свободно петно — отвърна Стефанов. — Строежът се отложи за догодина, но сигурно ще се отложи и с още една.

— Какво петно? — попита Камен, изпълнен с недоверие.

— Така му викаме ние — каза председателят. — Мястото е хубаво. Разбира се, правилното е да разрушим гаралсите, но, как да ви кажа, вие сте умни деца…

После председателят се обърна към подчинения си.

— Стефанов, виж там да обградят мястото с висока телена ограда. И нещо друго ако трябва…

Почерпиха ги с още по един бонбон и децата си тръгнаха щастливи, като притежатели на петно.

Пред съвета ги чакаше Добролюб. Искрено му се зарадваха.

— Какво стана? — искаше той да узнае резултата.

— Петно — отвърна Маляка, — дадоха ни петно. Знаеш ли на какво викат тук петно?

Знаеше.

— А ти защо не дойде?

— Трябва да уча — призна Добролюб. — Как да се измъкна? Мама и татко взеха, че се ожениха отново и така са ме стегнали!

— Ожениха се значи! — с облекчение каза Маляка и хвана през рамо Добролюб. — Хубаво са направили. Да ти кажа, понякога ми беше мъчно, че си дете на разведени родители. Сигурно е тежко.

— Знам ли — отвърна Добролюб. — Баща ми е художник и е доста невъздържан.

Петното се оказа добро. Е, трябваше тепърва да го изравняват. Освен това беше голямо, можеше спокойно да се направи игрище с два коша, та пред децата застана въпросът за намиране на второ табло. Но след два дни свършваше учебната година. Щяха да имат достатъчно време за всичко. А и докато райсъветът не направеше обещаната ограда, излишно беше да започват работа. Парен каша духа.

14.

Последният за учебната година час се случи по алгебра. Впрочем не се случи, а Добрева помоли Станчовска да си сменят часовете, искаше да бъде в своя клас, когато звънецът оповести началото на ваканцията.

Вместо с дневник, Добрева дойде с голяма кутия бонбони, по-голяма дори и от тази в райсъвета.

— Все едно, днес няма да учим — каза тя. — Кой учи последния час! Вместо да учим, ще се черпим. По случай моята сватба. Аз се омъжих, деца!

Класът се раздвижи. Имаше нещо неочаквано в тази новина. Добра или лоша, децата смятаха Добрева за своя. А сега се оказа изведнъж, че тя се е омъжила.

Пантата пръв съобрази и вдигна ръка:

— Честито, другарко Добрева!

— Благодаря ти, Лъчезаре!

Някои от задните редове заръкопляскаха. Заръкопляскаха всички.

— Благодаря ви, благодаря — каза Добрева и тръгна между редиците с кутията бонбони. После седна на първия чин с лице към класа. Сложи до себе си бележниците. — Писала съм ви справедливи бележки — предупреди ги тя. — Маляков!

Маляка се изправи.

— За годината имаш четири!

— Благодаря ви, другарко!

— Юлия! И ти, Камене!

Двамата се изправиха.

— През декември ще има републиканска олимпиада по математика. Съветвам ви да участвувате. Но това значи през ваканцията… Нали?

Двамата кимнаха.

— Лъчезаре!

Пантата стана от мястото си.

— Заслушаваш си шестицата! През лятото можеш да играеш на воля. Е, ако от време на време решиш по някоя задача, няма да е зле.

Пантата се почувствува на седмото небе. Радваше се най-вече заради майка си — тя щеше да се просълзи от щастие като види бележника му. Непременно трябваше да я заведе в Народния театър като награда за отличния му успех — никога не бяха ходили. А Цапето? Сто на сто Цапето щеше да го целуне по челото и да каже: „Така те искам, моето момче!“. Жалко, че Добрева не познаваше Цапето. Сигурно би го предпочела пред който и да е друг.

Добрева дораздаде бележниците. На всеки каза по нещо, на всеки даде някакъв съвет. На лицето й имаше приветлива усмивка, но в гласа й се прокрадваше тъга.

— А на есен няма да сме вече заедно. Ще преподавам в друго училище.

Класът утихна. Никакъв шум! Муха дори нямаше, за да наруши с жуженето си тишината. Децата седяха мълчаливи и не знаеха как да приемат тази вест. Болеше ги. Чак сега осъзнаха, че се бяха привързали към своята класна и че догодина тя ще им липсва!