Войната срещу рулите

4.

Огромни зверове стъпваха тежко под клона, в който се беше вкопчил Джеймисън. Огнени очи се взираха в него. Седем пъти през първите няколко часа гигантски създания се катереха по дървото, мяукаха, ръмжаха и се опитваха да го докопат, и седем пъти от оръжието му проблесна тънък лъч унищожаваща енергия. Огромни, покрити с люспеста броня месоядни животни, от чието приближаване се тресеше земята, идваха, за да се нахранят с труповете им… и отминаваха.

А бе изминала по-малко от половината нощ. При това темпо зарядът в бластера нямаше да изтрае до сутринта, да не говорим за следващите нощи. Колко ли дни щяха да са му необходими, за да достигне сала, при условие че изобщо успееше да го открие? Колко нощи — колко минути — можеше да оцелее, след като оръжието му станеше безполезно?

Потискаше го и фактът, че изуолът на практика се бе съгласил да действа заедно с него срещу рулите — победата бе така близо, а после внезапно изчезна. Внезапно той се стресна. Нещо, някакво ужасно нещо, лигавеше основата на дървото. Големи закривени нокти задраскаха по кората и после две очи, обезпокоително раздалечени, внезапно се раздалечиха още повече и той с ужас осъзна, че се приближават към него с учудваща бързина.

Стисна оръжието, поколеба се за момент и после започна бързо да се катери нагоре към по-тънките клони. Имаше ужасното чувство, че някой клон ще се счупи и той ще се плъзне към лигавещото се създание, и още по-ужасното убеждение, че огромните челюсти са по петите му.

Дали решението му точно сега да пести енергията в оръжието беше правилно? Звярът се закатери по тънките клони и Джеймисън посегна към бластера, но изведнъж отдолу се чу второ ужасяващо ръмжене и някакво още по-голямо същество започна да се катери по дървото. Борбата, която след секунди започна между двете животни, бе ужасна. Единият звяр май бе огромна котка, а другият приличаше на чудовищна грухтяща патица. После от тъмнината се чу триумфиращ рев и миг по-късно огромно дългошиесто чудовище, чиито двуметрови челюсти спокойно можеха да достигнат Джеймисън, се намеси в касапницата и атакува, без да подбира, счепкалите се убийци. Излапа ги за невероятно кратко време, след което се отдалечи, поне малко заситено.

Непрекъснатият рев и ръмженето отблизо и далеч изчезнаха с приближаването на утрото, когато празните стомаси бяха натъпкани и притежателите им с огромно задоволство се оттеглиха към вонящите си леговища.

На разсъмване Джеймисън бе все още жив, но съвсем капнал. Главата му клюмаше, а в съзнанието му беше останала само волята за живот, но без никаква вяра, че ще оцелее през деня. Ако изуолът не го беше изненадал в командната зала на кораба, би могъл да вземе противосънни хапчета, капсули за оръжието, компас-хронометър и — той се усмихна криво — дори спасителна ракета, която щеше да му даде възможност да отлети на безопасно място. Но поне бе грабнал едномесечен запас хранителни капсули и тъкмо сега му бе времето да вземе една.

Почувства се по-добре. Дори можеше да мисли. Доколкото можеше да прецени въз основа на скоростта на изуола и времето, през което го бе яздил, салът трябваше да е на не повече от десетина мили на север. Ако се изключеха хилядите инциденти и опасности, това означаваше поне цял ден пътуване или дори повече в зависимост от броя на намиращите се по пътя му протоци и блата. После, разбира се, трябваше да претършува джунглата на разширяващи се кръгове, докато не открие сала и не зареди оръжието си. Самият сал нямаше да му бъде от никаква полза. Дори със своята неизразходвана енергия той беше само свръхпарашут, неспособен да поддържа по време на полет много повече от собственото си тегло.

С други думи, ако му провървеше, щеше да има единствено предимството на напълно зареденото ръчно оръжие, с което да започне стомилен преход до разбития кораб. Сто мили джунгла, море, блата и… Димън Стрейтс. Сто мили жега, влага и хищници…

Но нямаше никакъв смисъл да се тревожи за възможните препятствия. Стъпка по стъпка — това бе единственият начин, по който можеше да продължи и да запази здравия си разум.

Капнал от умора, от безсъние и напрежение, той тръгна. Първият час от трудното напредване почти го разочарова. Беше сигурен, че е изминал по-малко от миля, и то в никакъв случай по права линия. Бе загубил напразно поне половината от времето в заобикаляне на тресавища и огромни къпинаци, така гъсто преплетени, че се съмняваше дали дори изуолът би могъл да премине през тях.

Едва се изкатерваше по най-високите дървета, за да провери накъде върви и докъде е стигнал — това бе жизненоважно, ако искаше да стигне на мястото, откъдето да започне търсенето на сала.

По пладне прецени, че е изминал повече от три мили в правилната посока. Бялото петно на слънцето беше вече почти в зенита и това значеше, че през следващия час нямаше да може да се ориентира. Тъкмо това и високото дърво наблизо, плюс умората му надделяха в полза на малка почивка. На върха на дървото имаше удобен клон и ако се завържеше с провисналите лиани…

Събудиха го зверовете на еристанската нощ, които ръмжаха от жажда за кръв под дървото.

Първата му реакция беше страх — задушаващ страх от притискащата го отвсякъде смъртоносна тъмнина. После, когато се поуспокои, се ядоса, че е загубил толкова време. От друга страна, тази почивка му трябваше и несъмнено след нея се чувстваше много по-добре. Нямаше никакъв начин да разбере кое време на нощта е и колко е спал. Можеше само да се надява, че утрото е близо.

Дървото изведнъж се затресе — далеч долу огромни лапи удряха по ствола му. Стреснат, Джеймисън започна да развързва лианите, които го крепяха. Не че можеше да се покатери много по-високо, но вече бе разбрал, че дори само метър-два могат да променят изцяло нещата.

През тежката пелена на мъглата, която покриваше джунглата, не се виждаха никакви звезди. Нямаше и никакъв друг начин да отбелязва изминалото време и това правеше часовете да изглеждат два пъти по-дълги. На няколко пъти коткоподобни зверове се опитваха да го достигнат, но само един се приближи толкова, че Джеймисън беше принуден да използва бластера. Лъчът бе съвсем тънък и сърцето му се сви. Но все пак успя да прогори предните лапи на животното и то падна долу, а другите се сбиха за трупа му.

Най-сетне настъпи зората. Но дойде бавно и Джеймисън дълго не беше сигурен, че джунглата около него просветлява. Битката долу бе стихнала и той успя да различи няколко от хиеноподобните същества, които бе зърнал по време на лудата езда върху изуола преди два дни (само два дни?). Те спокойно дояждаха остатъците от многобройните разкъсани трупове. Същото беше и предишната сутрин, но този път продължението беше друго, защото, внезапно и тихо, една огромна глава, последвана от десетметрово обло тяло, изскочи от храсталака и удари най-близкия хищник като таран. „Хиената“ все пак успя да изпищи, преди да бъде размазана. Другите мигновено се пръснаха и изчезнаха.

Гигантската змия се плъзна лениво по високата трева и бавно погълна жертвата си. Отне й само няколко минути. Но след това не се махна, а се изтегна и Джеймисън гледаше как плячката в търбуха й постепенно се движи назад, докато стана почти незабележима. Седеше замръзнал на дървото и се стараеше дори да не диша. Не знаеше нищо за това как ловуват змиите, но нямаше съмнение, че тази може с лекота да го смъкне от върха на дървото.

Изтече най-дългият час от живота на Джеймисън. Накрая змията се размърда и изчезна. Той изчака няколко минути, после слезе от дървото и тръгна по ясно очертаната й следа. Движеше се тихо и се оглеждаше зорко. Беше решил, че това е най-малко вероятната посока, в която биха поели „хиените“, а и разчиташе змията да не се върне по същия път, нито пък да спре твърде скоро. В края на краищата одевешната й плячка беше твърде лека храна за този колосален стомах и ловът трябваше да продължи.

След неколкостотин метра обаче той с радост се отклони от следата на змията и се отправи приблизително натам, накъдето бе вървял предишния ден. Вече беше светло и слънцето вероятно бе изгряло, но нямаше да се вижда, докато не минеше поне час и не се издигнеше над хоризонта. Чак тогава щеше да може да определи местоположението си и да свери курса си. Междувременно щеше да продължи в колкото е възможно по-права линия.

До пладне бе изминал значително по-голямо разстояние, отколкото предишния ден. Дължеше се главно на по-доброто му физическо състояние. Позволи си само час почивка и завърши последните две мили до средата на следобеда. Беше капнал, но мисълта да прекара още една безкрайна нощ с почти напълно изтощено оръжие го подтикна да се заеме с търсенето на сала — все пак оставаха още няколко часа дневна светлина.

На петдесетина метра имаше едно високо дърво и той внимателно го огледа, така че да може да го разпознае от всякакъв ъгъл. То щеше да бъде неговият център. Първият кръг щеше да бъде с този радиус, вторият с още петдесет метра по-голям и така нататък. Тази схема щеше да му даде отлична възможност да открие голям метален обект като сала, макар че някои от площите с по-гъста растителност щяха да изискват по-старателно претърсване. Първо, разбира се, трябваше да се покатери на дървото, за да установи какво може да се види от върха му.

След четири часа Джеймисън се влачеше от изтощение, почти завършил петия кръг. Вече се смрачаваше и той трябваше да се върне до дървото за още една мъчителна нощ със сън на пресекулки и кошмари наяве.

Но трябваше поне да завърши този кръг въпреки увеличаващата се опасност от бродещи зверове. Вече не криеше от себе си тъжния факт, че е бил глупав оптимист относно намирането на сала. От върха на дървото бе видял, че сушата се стеснява в полуостров само на няколко мили оттук, но за основното претърсване на тази площ щяха да са необходими седмици.

Той забърза напред, без да си прави труда да се движи тихо. В действителност малко го беше грижа дали това безнадеждно положение ще завърши с гибел сега, или след няколко дни.

Гъстата джунгла неочаквано изчезна и пред него се появи малка поляна. Не я беше видял от дървото, отдалечено само на двеста и петдесет метра. Разбира се, дори тук земята не бе напълно гола, а гъсто покрита с някакви сиви пълзящи растения.

Джеймисън тъкмо реши да мине през поляната, когато храсталакът от другата страна се размърда и оттам излезе голям космат звяр със злобни очи и хищна муцуна. Звярът изръмжа страховито, оголи страшните си зъби и се хвърли срещу него.

Джеймисън замръзна. Нямаше къде да бяга.

Звярът обаче изобщо не стигна до него. Предните му крака се заплетоха в сивите пълзящи растения и той падна тежко сред тях. Невероятно. Въпреки усилията, които разтресоха земята, животното, изглежда, не бе в състояние да се освободи. В сгъстяващия се мрак Джеймисън не можеше да види добре какво става, но изведнъж се сети. Растението беше живо — живо и кръвожадно! Жилавите му ластари се увиваха около краката и шията на звяра по-бързо, отколкото мощните му усилия можеха да ги разкъсат. А други, с връхчета като игли, се забиваха отново и отново в плътта през сплъстената козина. Изведнъж огромното тяло рязко се вдърви, крайниците му се изпънаха неестествено и звярът се строполи на земята.

Растенията запълзяха по неподвижното тяло и скоро го скриха почти напълно.

Джеймисън успя да откъсне очи от ужасното зрелище и стреснато се огледа, за да се увери, че никое от тези растения не расте близо до него. Вече се бе сетил, макар да го виждаше за пръв път, че това е месоядното растение рит, което заедно с гигантските змии правеше тази планета неподходяща за военна база. Наистина, този пълзящ убиец не се срещаше по цялата планета както змията, а само там, където почвата беше подходяща за неговия странен метаболизъм. Но пък в такива райони изобилстваше и Джеймисън потръпна при мисълта, че през последните няколко часа сигурно бе минавал опасно близо покрай много такива места.

Изведнъж с тревога забеляза колко тъмно е станало. Шумовете в първобитната джунгла застрашително се увеличаваха. Идваше време за събуждане на злото. Безброй чудовища се измъкваха от зловонните си бърлоги, за да започнат необуздано да се избиват.

Тъкмо понечи да тръгне към дървото, чийто връх едва се виждаше на фона на потъмняващото небе, когато усети как нещо познато прониква в съзнанието му и после се оформи една отчетлива мисъл.

„Не натам, Тревор Джеймисън. Салът, който търсиш, е на съседната поляна. Аз съм при него и те чакам. Изглежда, че още веднъж ще се нуждая от твоята помощ.“

Джеймисън стоеше неподвижно и потрепваше от вълнение и несигурност. Последния път бе видял изуола в ръцете на рулите. Можеше ли това да е техен трик и дали в края на краищата, изуолът не действаше заедно с тях? Но защо биха си правили труда да го примамват чрез…

„Рулите, които ме заловиха, са мъртви, всичките — намеси се нетърпеливо изуолът. — Спасителната ракета, с която кацнаха, е също тук, неповредена. Не мога да я управлявам, следователно се нуждая от помощта ти. В момента между теб и сала няма никакви зверове, така че побързай!“

Джеймисън тръгна по края на поляната, обзет от внезапен нов прилив на енергия. Повърхностната информация, предадена му неохотно от изуола, започваше да добива някакъв смисъл. Рулският военен кораб трябва да е бил принуден да напусне така бързо, че не е имал време да прибере разузнавателната група. А тя, мислейки, че е заловила неразумно същество, бе дала на изуола шанса, от който се е нуждаел, за да ги ликвидира. Така че сега…

„Не съм ги избил аз — дойде лаконичната мисъл на изуола. — Не беше необходимо. След малко ще видиш какво го направи.“

Джеймисън си проби път през някакви островърхи папрати и излезе на по-обширна поляна. От едната страна лежеше трийсетметрова рулска спасителна ракета от тъмен метал, а в другия край — така усилено търсеният сал. Между тях, сред сиви петна от растението рит, бяха натъркаляни безжизнените тела на дузина рули — странна гледка дори в този странен свят. Сивите пълзачи растяха в изобилие близо до отворената врата на спасителната ракета и някои дори се протягаха през прага в тъмната вътрешност, сякаш търсеха още жертви.

Джеймисън примигна и се досети какво се е случило.

„Твоите логически процеси са възхитителни — намеси се язвително изуолът, — макар и малко бавни. Да, аз се намирам в командната зала на кораба със затворена стоманена врата между себе си и пълзящите растения. Предлагам да използваш своето оръжие, за да си проправиш незабавно път през тях и да влезеш в кораба. Няколко звяра се намират съвсем наблизо, а ти очевидно не можеш да разчиташ отново на защита от растението-убиец.“

Джеймисън бързо се отправи към сала, като заобикаляше сивите растения. За щастие салът беше извън досега им. Той се изкатери върху него и отвори капака на простия механизъм за управление. После изсипа в шепата си малката капсула на бластера. Беше напълно безпомощен, докато не заредеше капсулата и не я сложеше на мястото й.

Нагласи капсулата в гнездото за зареждане и затвори капака. Това беше всичко. За десет минути една атомна реакция, започната от сравнително малкото останали неутрони в капсулата, щеше да извърши зареждането напълно. Той обаче не възнамеряваше да чака толкова дълго. Приблизително за три минути щеше да има необходимия заряд.

Клекна в почти пълния мрак, готов, ако се наложи, веднага да измъкне капсулата и да зареди оръжието. Не беше сигурен, че ще успее, но не можеше да направи нищо друго. Опасното положение му беше съвсем ясно. И самият факт, че от изуола не идваше никакво опровержение, потвърждаваше наличието на опасност.

Докато чакаше, взирайки се в черните сенки около поляната, той заговори тихо, като наблягаше на всяка дума.

— И така, рулите не са знаели за растението рит. Това не е изненадващо. То е един от малкото такива видове в познатата галактика. Но за да ги хване всичките, трябва да са се натъкнали на него през нощта. Така ли беше, или си бил все още в транс, подобно на глупаво животно, за каквото са те взели?

„Отхвърлих хипнозата още преди да ме пренесат в кораба с антигравитационната плоча, за която ме бяха завързали с вериги — бе бързият и надменен отговор на изуола. — Бяха много, и то въоръжени, и помислих, че ще е по-добре да не им показвам колко лесно бих могъл да се освободя, така че се престорих, че съм в безсъзнание, а те ме заключиха в складовото помещение. Там скъсах веригите. Чаках да разбера дали пак ще напускат кораба, но изведнъж се чу нещо като гръм и всички излязоха навън. Не можех да разбера нищо от странните им мисли, но бяха развълнувани. Изведнъж се развълнуваха още по-силно и после, след около минута, мислите им спряха съвсем внезапно. Досетих се какво се е случило, но за да се уверя, излязох от склада и погледнах през главния люк. Вече бе станало много тъмно, но тъмнината не ми пречи да виждам. Всички бяха мъртви.“

На Джеймисън му се искаше да вижда също така добре на тъмно. Стори му се, че нещо се движи в края на поляната, но не беше сигурен. Трите минути сигурно вече бяха почти изтекли. Не биваше да чака повече. Внимателно, макар ръцете му да трепереха, той взе малките щипци от скобата до кутията за захранване, отвори капака и извади капсулата. После я постави в оръжието, завинти капачето и облекчено въздъхна.

Огледа поляната още веднъж, но не забеляза нищо определено. Вероятно му се беше привидяло. Все пак слезе от сала много предпазливо и бавно тръгна към кораба.

Отново заговори тихо:

— Ти ми каза всичко, което бе нужно да зная. Мисля, че мога сам да разкажа останалата част от тази история. След като си разбрал, че всички рули са мъртви, ти си решил да прекараш нощта в кораба. Не би могъл да се довериш на превъзходното си зрение да те защитава срещу растението рит. То е единственото нещо на тази планета, от което истински се страхуваш. Първата ти среща с него трябва да е била интересна. В добавка към твоите поразяващи скорост и сила предполагам, че ти е бил нужен и доста късмет, за да се спасиш. И си открил, че колкото повече се приближаваш към полуострова, толкова по-нагъсто расте то. Съвсем си се паникьосал и си решил, че се нуждаеш от мен и от моето оръжие. Така че си се върнал.

Първото парче земя със сиви пълзачи се открояваше като малко по-светло петно на фона на тъмния терен. Джеймисън насочи оръжието надолу, постави ръка пред очите си и натисна бутона. Изгарящият енергиен лъч удари с пращене земята и макар че той не виждаше яркостта на пламъка, нямаше съмнение, че оръжието е подходящо заредено. Залюля го наляво-надясно, докато измина няколко крачки. После спря, освободи бутона и отвори очи. В червеникавото сияние на пламъците видя, че стои върху широка черна ивица, а следващото сиво парче земя е на пет-шест метра пред него.

— Ти си в командната зала от два дни, нали? — продължи Джеймисън. — Сигурно ти е било доста трудно да се пъхнеш през вратата. Но се е наложило да го направиш, защото главният люк се задвижва от механизъм, който не разбираш, и не си могъл да го помръднеш въпреки огромната си сила. На следващата сутрин, когато си отворил вратата на командната зала, си открил растението от другата й страна. Обзалагам се, че си я затворил бързо и си поставил всичките резета. Това, разбира се, е задържало растението отвън. Силата му не е достатъчна, за да проникне през метална врата. То може да те стисне здраво и да те бодне едновременно на сто места, но не може да разбие стоманена врата, както можеш ти. Така че си останал вътре.

С второто петно сиви растения, което бе по-голямо от първото, Джеймисън се справи също така лесно. Сега между него и спасителната ракета оставаше най-обширната, почти плътна растителност, която обгръщаше мъртвите рули.

— Цели два дни си изучавал механизма за управление — продължи да говори той със спокоен равномерен тон — и си се опитвал да разбереш как действа. И си се провалил напълно. Сигурно си стигнал до точката, след която си се готвел да експериментираш сляпо с лостовете за управление, без значение какво ще се случи. Обаче се появих аз и положението се измени, нали? Имам предвид моето пристигане в околността преди няколко часа. Разбира се, ти си усетил това, но си продължил да изучаваш управлението. В случай, че не успееш да го разбереш до мръкване, си възнамерявал да ме призовеш, тъй като бих могъл да не оцелея след още една нощ в моето състояние на пълно изтощение. Но ако си можел да разбереш как се управлява корабът, си щял да отлетиш и да ме оставиш тук да умра.

Той направи пауза и почака малко, но не получи никакъв отговор дори след последното ужасно обвинение. Не бе изненадан. Странното гордо същество в кораба сигурно знаеше много добре, че няма да спечели нищо като отрече казаното от него, а беше неспособно да се разкае.

Джеймисън вече си беше прогорил път почти до главния люк на спасителната ракета. Бяха останали само проточилите се в кораба пълзачи. Той намали интензивността на оръжието с няколко деления, за да не повреди уплътнителя на люка и каза на изуола най-важното:

— Сега ще изгоря пълзачите по целия път до твоята врата. Докато го правя, ти ще излезеш и ще отидеш в складовото помещение. И ще останеш там. За да съм сигурен, че ще ме послушаш, ще наглася оръжието си така, че фотоелектричното реле да изпепели коридора, ако кракът ти стъпи на него. Ако стоиш в склада, няма да пострадаш. Ще са ни необходими две седмици, за да достигнем до най-близката база, и оттам ще можем да се отправим за Планетата на Карсън, където ще имам удоволствието да те освободя. Дано да намериш в складовото помещение нещо за ядене, макар да се съмнявам. Можеш да се утешаваш с мисълта, че без никакви познания по астронавтика или хипердвигатели несъмнено би умрял от глад преди да стигнеш у дома си, а сега все още ще си жив. Ти загуби в опитите си да запазиш изуолския разум в тайна от моето правителство, но аз ще трябва да докладвам, че по мое мнение средният възрастен изуол е дебелоглав колкото глупаво животно! А сега най-добре се отдръпни по-далечко от тази врата. След минута ще стане гореща!