Време за коктейли

11.

В едно слънчево утро точно две седмици след като лорд Икнъм бе натъкмил Дамоклевия меч над главата на сър Реймънд Бастабъл, разваляйки тотално настроението на последния и предизвиквайки го да храни по отношение на специалиста по разпръсване на сладост и светлина мисли, каквито никой не би трябвало да храни към своя зет, пък бил той и само полузет, вратата на Брикстънския затвор в предградията на Лондон бе отворена от униформен господин с голям ключ и навън излезе младеж с добре прилягащ тъмносин костюм. Козмо Уиздъм, изплатил своя дълг към обществото, отново се пускаше в обращение. Беше по-слаб и блед, отколкото при постъпването си в заведението, а първото, което човеколюбивите власти бяха сторили с него, бе да отстранят мустачките му. Това впрочем не бе чак такава благина за пешеходците и уличното движение, каквато изглеждаше на пръв поглед, защото той бе твърдо решил след като обстоятелствата вече му позволяваха, да си ги пусне отново.

Британското законодателство е един добре смазан механизъм, обезпечаващ присъди за всеки вкус. Пускате в процепа своето престъпление и отдолу изпада съответното наказание — седем години например за злоупотреба с доверителни фондове, шест месеца за дялкане на бизнес конкурент с бръснач, а за буйство в пияно състояние, съпроводено с нападение над полицейски служител — две седмици без право на обжалване. Козмо бе изтеглил последното късметче.

Когато Ойли Карлайл в миг на безпримерна щедрост бе заел на Козмо двайсет лири, последният, както читателят вероятно помни, получавайки тази манна небесна, бе изразил намерение да празнува, което впоследствие и бе сторил с похвално усърдие. От мисълта за тежкото злато, което скоро щеше да бликне като гейзер от сандъците на вуйчо му Реймънд, на петите му израснаха криле и той се впусна по пътя на безпътните наслади. Помнеше нощ, огласена от шумен гуляй, и от едно на друго, докато се усети, вече риташе в корема с доста хъс полицейски сержант Стайлс от трети отдел, чиито обноски при опита си да му задигне шлема бе намерил за оскърбителни. Запищяха свирки, колегите на пострадалия пазител на реда се стекоха на местопрестъплението и не след дълго мъже със сурови лица повлякоха Козмо с букаи на ръцете към местния дранголник.

Случаят, по мнението на магистрата от полицейския съд на Бошър Стрийт на следната утрин, не бе от онези, които могат да се подминат с проста глоба. Само пандизът, целият пандиз и нищо, освен пандизът щял да покаже на наглия да не казваме чий син къде зимуват раците, каза той, макар и да формулира по-различно мисълта си, тъй като видимо бе огорчен от невъзможността да му лепне повече от въпросните четиринайсет дни. Видът му създаваше впечатлението, че ако можеше да се разпорежда свободно и ръцете му не бяха вързани от писаните закони, то Козмо би бил щастлив да се размине с онова, което китайците наричат Смъртта на Хилядата Рязвания. Той несъмнено смяташе, че в Китай се оправят по-добре с тези неща и полицай Стайлс, чийто корем още не го бе преболял, от все сърце го подкрепяше.

Първото, което всеки бивш затворник прави, излизайки на широкия бял свят след завършване на Алма Матер, е да си купи пакет цигари, второто — да се сдобие със сутрешен вестник, а третото — да отиде да погълне солидния обяд, за който е мечтал през цялото време, откакто е бил окошарен. През изминалите две седмици Козмо, преживяйки на пълноценния, но твърде оскъден затворнически порцион, бе посветил не един частна мисли за онова, с което ще се натъпче на излизане, та сега, прехвърляйки в ума си кандидатурите на „Бариболт“, „Марио“, „Кларидж“ и „Савой“, накрая реши да удостои с посещението си ресторант „Симпсън“ на улица Странд с ясното съзнание, че няма друго заведение в Лондон, където порциите да са по-мащабни. Докато бързаше натам, пред мисления му взор се разгръщаше картината на ония келнери с бели сака, търкалящи камари месо между масите, от което устата му се наля със слюнка, а в очите му се появи фанатичен блясък, сякаш беше питон от зоологическата градина, току-що чул звънеца за обяд. Беше един от онези топли летни дни, в които повечето хора започват да чувстват апетит за нещо от рода на студена сьомга и салата от краставици, но онова, което искаше той, бе димящ ростбиф със сипкави картофи отстрани, последван от крем карамел и накрая парче стилтънско сирене.

Вестникът, който си бе купил, беше „Дейли Газет“ и той му хвърляше по един поглед помежду залъците живителна храна, която запращаше между челюстите си подобно на конвейер, товарещ кораб за зърно. С известно неодобрение забеляза, че „Време за коктейли“ е изместен от първа страница от голяма статия за някакъв дванайсетгодишен ученик, който си обръснал цялото окосмение, за да прилича на Юл Бринър, но нещата си идваха на мястото на страница четвърта. Тлъсто черно заглавие крещеше:

под което следваше съобщение, че „Време за коктейли“ започва да излиза във вестника като сериал.

„Сензационният роман на Ричард Блънт,“ се казваше в обявата, с добавка, че това е псевдонимът на Козмо Уиздъм, изтъкнат столичен младеж и, разбира се, племенник на известния адвокат сър Реймънд Бастабъл.

Ростбифът, крем карамелът и стилтънското сирене безспорно допринесоха за ведрото настроение на Козмо, а духът, в който бе издържана статията, довърши доброто дело. Защото явно, ако в очите на „Дейли Газет“ той все така си оставаше авторът на „Време за коктейли“, това можеше само да означава, че вуйчо му Рейнълд след прочитане на онова писмо е взел благоразумното решение да играе на сигурно и да заплати цената на мълчанието. Без съмнение, мина му през ума, в квартирата му на Бъдж Стрийт в Челси го очакваше съобщение в тази връзка и единствено можеше да съжалява, че мъките на глада го бяха лишили от възможността да отиде и тутакси да го прочете.

Дотук добре. Но след кратки мигове на щастливо злорадство над картината на своя вуйчо Реймънд, седнал зад бюрото си и изписващ златни цифри в чековата си книжка, светлината в душата му внезапно помръкна. Беше му хрумнало да поразсъждава над възможните действия на приятеля си Гордън Карлайл по време на принудителното му отсъствие и от хода на тези мисли по гърба му полазиха мравки. Ами ако приятелят му Гордън Карлайл — който, съдейки по действията му досега, бе мъж, съобразяващ бързо и действащ моментално — бе занесъл лично това писмо на вуйчо му Реймънд, бе разкрил съдържанието му, получил парите в брой и сега се намираше обратно на път за Америка, с джобове, пълни с вуйчо Реймъндовото злато? Козмо имаше късмет, че вече бе погълнал своя крем карамел, защото в противен случай той щеше да се вгорчи в устата му.

Но представяйки си Гордън Карлайл облегнат на перилата на някой океански лайнер, загледан в играещите делфини и пресмятащ добитата си по нечестен път плячка, той бе оставил своето въображение да го подведе. Ойли не беше на път за Америка. Точно в този миг той ставаше от една маса в срещуположния край на ресторанта, където бе обядвал със съпругата си Гърти. И макар, подобно на Козмо, да се бе нахранил добре, в сърцето му се гушеше печал. Ето един клиент на ресторанта, казваха си онези, които го проследяваха с очи, който е изтървал синята птица на щастието.

Необяснимото изчезване на Козмо бе подложило Гордън Карлайл на непоносими терзания. То задържаше всичко. Едва пет минути след напускането на Хамър Лодж проницателният му ум бе схванал какво трябва да се направи, за да се стабилизира разклатената ситуация, но планът в главата му нямаше как да се задейства без съдействието на Козмо, а Козмо се бе изпарил. Всеки ден през последните две седмици Ойли наминаваше през Бъдж Стрийт с надеждата да открие нещо и всеки ден биваше отпращан с празни ръце от хазайката, която не се опитваше да скрие факта, че при вида му й се повръща. Той се намираше в положението на генерал, който, след като е шлифовал стратегическата си операция до последната подробност и я е подготвил за изпълнение, внезапно открива, че армията му се е запиляла нанякъде, без да остави адрес.

Ето защо не бива да се учудваме, че сега, когато на път към вратата чу глас да изговаря неговото име и обръщайки се зърна лика на оногова, за когото тъй дълго бе бленувал, сърцето му подскочи като да бе видял дъга в небесата. Всъщност дори доста повече, тъй като за разлика от поета Уърдсуърт дъгите не го вълнуваха особено.

— Карлайл! — извика възторжено Козмо. Той се кореше, задето тъй незаслужено се бе усъмнил в този човек и разкаянието придаде на гласа му нещо от топлотата на овчаря, когато някоя изгубена овца се яви за вечерна проверка. — Сядай, скъпи приятелю, сядай!

Скъпият му приятел седна, но го стори по един сдържан начин, който показваше колко дълбок е смутът в душата му. Гняв бе изместил радостта от гръдта на Ойли. След напрежението от последните четиринайсет дни той не можеше лесно да прости. Взорът му, прикован върху Козмо, бе взор на мъж, който възнамерява да иска обяснение.

— Госпожа Карлайл — рече сухо той, посочвайки придружителката си. — А това е въпросният Уиздъм, котенце.

— Това бил той значи — отвърна Гърти, като леко потракна със зъби и хладен повей смрази летния ден.

Но суровото им държане остана незабелязано от Козмо, който продължи в същия сърдечен и непринуден дух.

— Страшно се радвам да те видя! — каза той. — Е, какво става?

Ойли трябваше да си припомни, че е джентълмен, преди да се довери на словесните си умения. Думи, които бе усвоил като невръстен юноша, се блъскаха бясно в ума му. Той се обърна към жена си.

— Човекът каза: „Какво става?“

— Чух — отвърна мрачно Гърти.

— „Какво става?“ Седи си там и ми вика: „Какво става?“ Представяш ли си?

— Нагъл е, дума да няма — съгласи се Гърти. — Сигурно се е наквасил. Я слушай! Къде се губи толкоз време?

Това бе смущаващ въпрос. Човек обича да си има своите малки тайни.

— Ами… ъъ… нямаше ме — отвърна уклончиво Козмо.

Думите му имаха най-лошото възможно въздействие върху събеседниците му. Бездруго сурови и хладни, сега те станаха още по-хладни и сурови и неудоволствието им бе тъй ясно изписано върху лицата, че той най-сетне бе принуден да осъзнае, че не се намира сред приятели. На масата имаше бутилка и по гърба му полази тръпка, като видя как ръката на госпожа Карлайл разсеяно се приближава към нея. Като знаеше какво магнетично привличане имат бутилките за тая жена, когато е ядосана, той реши, че е настъпил моментът да бъде прям, откровен и безстрашен.

— Честно да си кажа, бях в затвора.

— Какво!

— Да. Бях се почерпил малко, сритах един полицай и ме тикнаха за четиринайсет дни без право на глоба. Излязох тази сутрин.

Магическа промяна настъпи у господин и госпожа Карлайл. Допреди минута неумолими и враждебни, сега те го гледаха със съчувствените очи на господин и госпожа, които разбират и прощават. Затворът е оправдание, стоящо над всичко.

— Това ли било! — рече Ойли. — Ясно тогава. Чудех се къде се губиш, но щом си бил в кафеза…

— Как са тук при вас? — попита Гърти.

— Кое?

— Кафезите.

— А, кафезите. Не много добре.

— Предполагам, същата работа като у дома. Винаги съм казвала, че нямам нищо против един затвор, ако е само да вляза да го разгледам, но не бих живяла там дори целия да ми го подарят. Е, кофти работа, че са те пипнали, но след като сега вече си тук, да не губим повече време. Обрисувай му цялостната картина, Ойли.

— Веднага, котенце. Работата малко се разду и отече, Уиздъм. Познаваш ли един човек на име Икнъм?

— Лорд Икнъм? Да, той е женен за доведената сестра на вуйчо ми. Какво е направил?

Ойли не умееше да поднася нещата деликатно.

— Той взе писмото.

Козмо, точно както преди две седмици сержант Стайлс, издаде странен, бълбукащ звук, подобен на вода, всмуквана в канал.

— Моето писмо?

— Ъхъ.

— Старият Икнъм го е взел?

— Ъхъ.

— Нещо не ми е много ясно.

— Ще ти стане.

Разказът на Гордън Карлайл за събитията в Хамър Лодж бе доста пространен и дълго преди завършека му челюстта на Козмо увисна до пода. Той бе схванал цялостната картина и настроението му последва челюстта.

— И какво ще правим? — попита прегракнало, без да вижда и лъч светлина сред надвисналите облаци.

— О, сега, след като най-сетне те открих, всичко ще тръгне по мед и масло — рече Ойли.

— По мед?

— Аха.

— И масло?

— Ъхъ.

— Не виждам как — поклати глава Козмо.

Ойли любезно се подсмихна.

— Че то е много ясно, бих казал. Твърде просто, ми се струва. Трябва само да драснеш на твоя вуйчо още едно писъмце, в което да му съобщиш, че продължаваш да мислиш по въпроса и все тъй си на мнение, че си длъжен да известиш на всички, че не ти, а той е написал книгата и че в близките дни ще изплюеш камъчето. Как ти се струва, това няма ли да го накара да се разподскача като кестен върху живи въглени? Ще го накара и още как.

Солидният обяд, с който доста обърканите стомашни сокове на Козмо с всички сили се мъчеха да се справят, до значителна степен бе притъпил схватливостта му, но тя все пак бе достатъчно на ниво, за да му позволи да прозре красотата на замисъла.

— Ами, разбира се! Това, че Икнъм е взел писмото, няма никакво значение, нали?

— Ни най-малко.

— И второто ще свърши същата работа.

— Абсолютно.

— Отивам вкъщи да го напиша.

— Чакай, има време. Виждам, че си купил „Газет“. Чете ли за сериала?

— Да. Предполагам, че Саксби им го е продал. По едно време получих писмо от някакъв литературен агент на име Саксби, в което ме питаше дали може да поеме разпространението на книгата. Видя ми се добра идея и му отговорих, че може.

— Е, тогава първото нещо, което ще направиш, е да отидеш при него и да си вземеш парите.

— А второто — включи се Гърти — е да отрежеш на Ойли неговия дял. Седемдесет лирички, ако не си забравил. Ти му дължеше петдесет, а после той ти зае още двайсет. Общо седемдесет.

— Вярно.

— А сега — отбеляза Гърти с известна метална нотка в гласа — всичко трябва да се върне на Ойли. Той ще намине край теб след около час да си го прибере.