Време за коктейли

10.

Лорд Икнъм влезе в стаята, излъчващ загриженост от всяко косъмче на повдигнатите си вежди. Много мъже на негово място при вида на жалката развалина пред себе си биха си казали: „Боже мой, още една премазана от каруца жаба“ — и биха побързали да се изнижат, преди да се е наложило да изслушат злощастната история, която подобни жаби винаги са готови да споделят. Но на човеколюбивия благородник никога не се бе случвало да приеме такъв курс. Неговото сърце бе голямо и като видя сега жаба, не само премазана от каруца, но явно и страдаща от последствията на една от онези газови експлозии на лондонските улици, които оставят намясто по пет-шестима, той не си спомни, че има среща, за която вече закъснява, а остана на място, готов да стори всичко, за да облекчи страданията на жертвата.

— Бийфи! — извика той. — Какво се е случило, старче? Изглеждаш като район, поразен от природно бедствие.

На сър Реймънд му отне доста време да разправи какво точно се е случило, тъй като имаше немалко да каже за черното злодейство на своя племенник Козмо, както и не една пиперлива забележка по адрес на Ойли Карлайл. Когато приключи описанието на долното им мошеничество, публиката му, втрещена от силата на неговото слово, изцъка с език. Лорд Икнъм бе потресен от мисълта, че човешкият род е могъл да падне тъй ниско, и не можеше да си прости, че е допуснал това ново развитие да го завари неподготвен.

— Трябваше да го предвидим — каза той. — Длъжни бяхме да съобразим, че е лудост да се доверяваме на младия Козмо — печен мошеник, в сравнение с чийто помисли тирбушонът е прав, а витата стълба — най-късият път между две точки. Още като видяхме тия негови мустачки, трябваше да отхвърлим кандидатурата му и да си потърсим по-подходяща. „Никога не оставяй нищо черно на бяло, момчето ми — ми казваше старият ми баща, — и не вярвай на човек с малки черни мустачки.“ А ти, бедни ми Бийфи, стори и двете.

Отговорът на сър Реймънд бе приглушен, тъй като гласните струни му създаваха проблеми, но лорд Икнъм го долови да казва, че всичко е станало по негова, на лорд Икнъм, вина.

— Ти го предложи.

— Нима? Ами, да, за Бога, имаш право. Аз седях тук, ти седеше там и попиваше мартинита като Сахара, а аз казах… Да, сега си припомням всичко. Страшно съжалявам.

— И каква полза от това?

— Разкаянието винаги е полезно, Бийфи. То стимулира мозъка. Ето, моят сега заработи като моторна резачка и един план на действие вече започва да добива очертания. Казваш, че тоя приятел бил излязъл. Къде отиде?

— Откъде, по дяволите, да знам къде е отишъл?

— Питам, защото случайно ми е известно, че има чувствителна кожа и понастоящем търпи значителни неудобства, дължащи се на вълненото зимно бельо, което съпругата му го е принудила да си надене тази сутрин. Затова предположих, че „вероятно ще е някъде из градината, където, разсъблечен до кожа, може да се начеше без задръжки. При това положение палтото му вероятно ще бъде на земята или закачено на някой близък клон, и аз ще мога, промъквайки се без нито една съчка да изпука под краката ми, да му преровя джобовете. Но се съмнявам, че е от хората, които ще оставят без надзор палто, съдържащо важни документи. Ще трябва да опитам план номер две — оня, за който споменах, че започва да добива очертания. Оттогава досега той се оформи окончателно и съм сигурен, че ще изпълни предназначението си. Сигурен ли си, че той ще се върне?

— Разбира се, че ще се върне, проклет да е!

— През остъклената врата към градината несъмнено. Не вярвам отново да звъни на вратата, за да бъде въведен при теб. Това би объркало и обезпокоило Албърт Пийсмарч. Е, Бийфи, приеми го любезно, осведоми се относно чувствителната му кожа и го ангажирай в разговор, докато се видим отново.

— Къде отиваш?

— Няма значение. Когато полята побелеят от маргаритки, ще бъда пак при теб — рече лорд Икнъм и се оттегли през вратата минута преди Ойли Карлайл да влезе през френския прозорец.

Трудно може да се каже, че сър Реймънд го посрещна любезно, освен ако не се брои за любезност да изпепелиш някого с оцъклен от гняв поглед и да го наречеш долен изнудвач. Той също така не се осведоми относно чувствителната му кожа, нито го ангажира в разговор. Ако имаше разговор, той се водеше предимно от Ойли, който бе в отлично разположение на духа и явно намираше живота прекрасен, а света — едно твърде приятно местенце. Писмото на Козмо, сгушено във вътрешния джоб на сакото му, издаде лек шумолящ звук, когато го потупа, и той бе музика за неговите уши. В гласа му имаше отривиста бодрост, когато започна да назовава суми, пронизващи като с нож сърцето на неговия събеседник.

Тъкмо бе очертал параметрите на своята тарифа и изтъкваше пред сър Реймънд, че ако извади чековата си книжка и вземе писалка в ръка, всичко би се разрешило от раз, просто и за всеобщо удовлетворение, когато в ума му внезапно се появи съмнение, че светът наистина е тъй приятно местенце, както бе предполагал. Вратата се отвори и на прага се появи Атбърт Пийсмарч.

— Инспектор Джарвис от Скотланд Ярд — обяви той и с някакво неловко усещане отвътре, сякаш наскоро бе погълнал пълна супена лъжица пеперудки, Ойли разпозна във влязлата висока слаба фигура своя спътник от таксито. А забелязвайки също така, че погледът му, тъй сърдечен по време на краткото пътуване, сега е пронизващ и непоколебим, а някога усмихнатите устни — стиснати сурово, той видимо потръпна. Спомни си как някога една гледачка от увеселителния парк в нюйоркския Кони Айлънд му бе предрекла срещу петдесет цента, че непознат мъж ще пресече пътя му и че най-добре ще стори да се пази от този мъж, но дори мисълта, че явно не си бе дал на вятъра половината долар, не бе достатъчна, за да го ободри.

Ако погледът на лорд Икнъм бе твърд, а устните присвити, то бе, защото така виждаше ролята, с която се бе нагърбил. В познанията му за литературната продукция на неговия кръщелник имаше някои празноти, но все пак бе чел достатъчно от книгите му, за да знае, че когато инспектор Джарвис се намира в обществото на престъпни типове, той не им се усмихва лъчезарно. Твърд поглед, присвити устни, стегнат, официален тон — такава бе неговата представа за полицейския служител.

— Сър Реймънд Бастабъл? — попита той. — Добър вечер, сър Реймънд.

И това си личеше от всеки инч на външността му, помисли си лордът със задоволство. Той бе мъж, изиграл много роли в живота си и изпитваше заслужена гордост, че ги е изиграл добре. Негова собствена скромна хвалба бе, че няма нищо под слънцето — освен може би цирково джудже поради технически затруднения и Джина Лолобриджида поради специфичните й форми, — което да не може да изобрази с пълен успех в който и да било момент и без предварителна репетиция. Само за един-единствен следобед в заведението «Кедрите» на Мейфкинг Роуд, в предградието Мичинг Хил, когато всъщност се и сприятели с розовобузия младеж, за когото бе споменал в разговора си с Пийсмарч, той бе изиграл не само служителя от магазина за птици, дошъл да подкастри ноктите на местопребиваващия папагал, но също и собственика на «Кедрите» господин Родис, както и съседа господин Бълстроуд10. В интерес на истината остана разочарован, че не му се предостави възможност да пресъздаде и самия папагал, когото бе убеден, че ще съумее да олицетвори в широки артистични щрихи.

Ойли продължаваше да потръпва. Не е добре, въртеше му се в ума, никак не е добре. Никога не си беше падал по полицейските“ инспектори, а най-малко биваше въодушевен от тяхното присъствие, когато се пръкваха тъкмо в заключителната фаза на важна сделка. Не му се нравеше начинът, по който този тук го гледаше, а когато заговори, казаното му хареса още по-малко.

— Изпразнете си джобовете — рече лорд Икнъм кратко.

— А?

— И без „А?“ От известно време следя внимателно тоя човек — обърна се той към сър Реймънд, чийто очи щяха да изскочат от черепа му като на охлюв. — Още откак го зърнах на перона на гарата в Лондон. Съмнителното му поведение веднага събуди моите подозрения. „Тоя момък не си играе — рекох си, — пребърква джобове наляво и надясно и свива портфейли и какво ли още не от всеки срещнат.“

Ойли подскочи и гъста руменина заля лицето му. Професионалната му гордост бе уязвена. В никое общество класовите разграничения не са по-строги от онези, в които изкарват своята прехрана нарушаващите закона. Взломаджията гледа отвисоко на уличния обирджия, уличният обирджия — на кокошкаря, задигащ мляко пред хорските врати. Обвинете един висококвалифициран измамник творец в дребно джебчийство, и веднага снобът у него излиза наяве.

— А след като пътувах заедно с него в таксито до Хамър Хол и при слизането си открих, че ми липсват табакерата, иглата от вратовръзката, пакетче смучещи хапчета за гърло и една писалка, разбрах, че подозренията ми са били напълно основателни. Хайде, човече, какво чакате?

Ойли стоеше със зейнала уста.

— Да не искате да кажете, че пребърквам джобове? Вие сте луд! Та аз дори не знам как.

— Глупости. Няма нищо по-лесно. Просто си пъхаш ръката. Безполезно е да се прикривате зад неумение. Щом крал Карл и кралица Клара — продължи лорд Икнъм, който в подобни случаи имаше известна склонност да дава воля на езика си — са крали кларинет, не виждам защо и вие да не можете да окрадете кралските краставици, да не говорим за някой и друг джоб. Бил ли е оставян сам в стаята? — обърна се той към сър Реймънд, който премигна и отговори, че не е бил.

— Това е добре. Значи не е имал възможност да забърше някоя от вашите дреболийки дори и да му е останало място за тях по джобовете. Но все пак да проверим какво има у себе си. Сигурен съм, че си струва да се види.

— Да — схвана най-сетне сър Реймънд, който в случаите, когато не упражняваше професията си, не се отличаваше с особено чевръста мисъл. — Изпразнете си джобовете, драги.

Ойли си глътна езика, озовал се в небрано лозе. В по-спокойно състояние на духа вероятно би съобразил, че това е един крайно нестандартен инспектор, напълно както речево, така и поведенчески от инспекторите, с които професионалната му дейност го бе сблъсквала не веднъж и не дваж в татковината. Ала той се намираше в състояние на трескава възбуда, далеч от обичайната си самоувереност. Знае ли човек, мина му през ума, може пък всички английски инспектори да са такива. Досега не му се беше случвало да се срещне с някой от тях в обществото. Запознанството му със Скотланд Ярд бе чисто литературно, плод на детективските романи, към които бе силно пристрастен.

Може би фактът, че сър Реймънд се месторазполагаше между него и остъклената врата към градината, бе онова, което сложи край на колебанията му. Един Бийфи Бастабъл, който наскоро бе отпразнувал петдесет и втория си рожден ден, не беше вече оня гъвкав атлет отпреди трийсетина години, но при все това представляваше твърде внушителен клиент, не вдъхващ охота към физическа разправа у човек, привикнал да си служи по-скоро със словесни методи на убеждение, отколкото с борчески. Попивайки с очи впечатляващия му обем, Ойли стигна до решение. Бавно и с тъжна въздишка при мисълта колко по-различно би било всичко, ако Гърти бе тук с нейната ваза с гладиоли, той изпразни джобовете си.

Лорд Икнъм изглеждаше изненадан от оскъдното им съдържание.

— Изглежда е скатал някъде плячката, несъмнено в тайник, отбелязан с кръстче — рече той. — Но я вижте тук! Какво е това? Писмо, адресирано до вас, сър Реймънд.

— Не думайте!

— Написано, бих заключил от един повърхностен поглед, от мъж с малки черни мустачки.

— Виж ти, виж ти.

— Точно това щях да кажа и аз.

— Направо невероятно!

— Наистина. Ще лепнете ли на този човек обвинение, задето го е свил?

— Мисля, че не се налага.

— Не искате да го тикнете в мрачна тъмница със сълзящи стени, където озверели плъхове да ръфат месата му? Желаете да проявите милосърдие? Много добре, ваша воля тогава. Е, господин Карлайл, свободен сте да си вървите.

Тъкмо в този момент, когато всичко изглеждаше уредено, както Ойли би се изразил, леко, просто и за всеобщо удовлетворение, вратата се отвори отново и госпожа Фийби Уиздъм плахо влезе в стаята, внасяйки такава прилика с белия домашен заек, че първият импулс на всеки любител на животни неизменно бе да й предложи лист маруля.

— Реймънд, скъпи — каза тя, — да си виждал някъде моето прасе?

През последния половин час сър Реймънд Бастабъл бе преживял значително напрежение и макар облекчението от успешната намеса на неговия полузет донякъде да го бе отслабила, той все още бе подвластен на неговите последствия. Затова неочакваното включване на свинския мотив го запрати в някакъв кошмарен свят, където нищо нямаше смисъл, и за миг пред очите му притъмня. Като се олюля неволно, той тихо прошепна:

— Прасе?

— Малкото златно талисманче от гривната ми. Откачило се е и не мога да го намеря никъде. Фредерик, радвам се да те видя отново след толкова време. Пийсмарч ми каза, че си тук. Кога пристигна?

— С влака в 3:26. Отседнал съм при кръщелника си Джони Пиърс в Хамър Хол. Виждаш ми се бледа, Фийби. Какво има, не се ли храниш добре?

— Всичко е от тая книга на Коси, Фредерик. Просто не мога да си представя как е могъл да напише подобно нещо. Чак епископът да я осъди!

— Какво очакваш от един епископ…

— Ходих вчера в Лондон да го видя и да му кажа колко съм разстроена, но той не си беше вкъщи.

— Сигурно е бил някъде другаде? — предположи лорд Икнъм.

Ойли се вслушваше в репликите с нарастващо недоумение. От самото начало този инспектор му се бе сторил един твърде странен инспектор, но едва сега си даде сметка колко странен бе всъщност.

— Кажете ми, кой е този човек? — попита той.

— Как, брат ми не ви ли запозна? — учуди се Фийби. — Това е лорд Икнъм, съпруг на моята доведена сестра. Фредерик, ти да си виждал някъде прасенцето ми?

— Фийби, излез веднага! — произнесе сър Реймънд.

— Какво, скъпи?

— Вън!

— Ама прасенцето…

— По дяволите, това прасе! ВЪН! — изрева сър Реймънд с гласа, който тъй често събаряше мазилка от стените на съда в Олд Бейли и караше по-нервните писари да си гълтат дъвките.

Фийби се оттегли, хлипайки кротко, с вида на бял домашен заек, който е получил тъжни новини от къщи, а Ойли се изпъчи срещу лорд Икнъм. Лицето му бе сурово, но затова пък сърцето му пееше, както неизменно пеят сърцата на ония, които виждат поражението да се преобразява в победа.

— Е! — каза той.

— Е, какво? — попита лорд Икнъм.

— Боя се, че си навлякохте големи неприятности.

— Аз ли? Че защо?

— Защото се престорихте на полицай. Да се престориш на полицай, е много сериозно провинение.

— Какво говорите, човече, кога съм се преструвал на полицай? Никога и през ум не ми е минавало да сторя подобно нещо.

— Икономът ви представи като инспектор Джарвис от Скотланд Ярд.

— Казаното от иконома не е никакво доказателство. Какво съм виновен аз, че някакъв иконом се опитва да бъде духовит? Това е просто една малка шегичка, която имаме с него.

— Накарахте ме да си изпразня джобовете.

— Накарал съм ви? Аз любезно ви помолих, което вие с готовност и сторихте.

— Веднага ми дайте писмото!

— Но то принадлежи на сър Реймънд Бастабъл. Ето на, адресирано е до него.

— Точно така — прогърмя сър Реймънд, навлизайки в дебата. — То принадлежи на мен и щом ще говорим за сериозни провинения, вие зловреден цирей такъв, нека ви напомня, че присвояването на чужда кореспонденция е едно от тях. Дай ми това писмо, Фредерик.

Лорд Икнъм, който полека отстъпваше към вратата, се спря с ръка на дръжката.

— Не, Бийфи — рече той. — Още не. Ще трябва първо да си го заслужиш.

— Какво!

— Мога да говоря свободно пред господин Карлайл, защото по това как трепна преди малко разбрах, че отношението ти към Фийби го е покъртило дълбоко. Аз също от дълго време насам страдам заради отношението ти към твоята сестра, Бийфи, тъй като то ми изглежда твърде сходно с маниерите на някои екземпляри от по-непривлекателната фауна в Откровението на свети Йоана. Коригирай това свое държане. Нека се почувства братската ти нежност. Гукай й омайно като гугутка. Води я от време на време в Лондон на вечеря и театър. А когато се обръщаш към нея, помни, че блага дума железни врати отваря и че ти не си ориенталски владетел, недоволен от етиопския си роб. Ако разбера от Пийсмарч, който ще те наблюдава неотстъпно, че в поведението ти е настъпило явно и съществено подобрение, ще получиш това писмо. А междувременно ще го запазя и ще го държа над главата ти като… чий меч беше? Щукна ми от ума. Накрая ще забравя и собственото си име — рече раздразнено лорд Икнъм и излезе, хлопвайки вратата след себе си.

Миг по-късно тя се открехна отново и главата му грейна в процепа.

— Дамоклев — каза той. — Дамоклев меч.

Вратата се затвори.