Време за коктейли

6.

Както и можеше да се очаква, появилото се два дни по-късно във вестниците съобщение, че Козмо Уиздъм е авторът на „Време за коктейли“ — книга, намираща се в момента на върха на славата, — не отмина незабелязано. Един от първите, които го забелязаха, бе Дж. П. Бутс от „Бутс и Бруър“. Без да умува нито миг, още с влизането си в офиса на улица Сейнт Мери Акс той призова младежа при себе си и го информира, че фирмата не се нуждае от по-нататъшните му услуги, доколкото такива съществуваха. Търговците, занимаващи се внос и износ както на Сейнт Мери Акс, така и другаде, трябвало да мислят за репутацията на своята компания и не можели да си позволят да държат сред своите подчинени личности, способни да напишат XIII глава от въпросното произведение. Поканата на Дж. П. Бутс към Козмо да не се мярка повече пред очите му не бе толкова многословна, но това бе дълбокият и смисъл.

Впрочем реакцията на този вносвач-износвач бе единствената нотка на дисхармония. Навсякъде другаде новината неизменно срещаше благосклонен прием. „Апфред Томкинс Лимитид“ изпратиха на Козмо радушно писмо, в което го канеха някой път да намине покрай тях. Също толкова мило послание пристигна и от Хауард Саксби от „Едгар Саксби и синове, литературни агенти“, в което му препоръчваха да повери делата си в ръцете на организацията Саксби (клонове в Лондон, Ню Йорк и Холивуд). Което Козмо и реши да стори, чувствайки, че положението, в което се намира, е от онези, в които човек се нуждае от дружеско рамо, макар и леко да трепна при споменатата десетпроцентна комисиона.

Две девойчета — Ейва Ракстроу на десет години и Лана Кутс на дванайсет, му писаха, молейки за автограф, с твърдението, че той отдавна е техен любим автор и че са чели всичките му книги. Бе поканен от литературното дружество „Хърн Хил“ да изнесе лекция на тема: „Някои аспекти на съвременния роман“. Шест непубликувани автори му изпратиха непубликуваните си ръкописи с молба за подробна рецензия. А Айвър Луелин, президент на холивудската филмова компания „Суиърба-Луелин“, който тъкмо се канеше да лети обратно за Калифорния след визитата си в Лондон, помоли секретарката си да му купи една бройка от, книгата, за да я чете в самолета. Господин Луелин постоянно се ослушваше за материал, който, стига да успееше да го прекара през цензурата, да може да развълнува и възбуди клиентелата му, а „Време за коктейли“, съдейки по онова, което всички говореха, изглежда, бе тъкмо каквото му трябваше.

И най-сетне госпожа Гордън Карлайл, закусвайки в дневната на апартамента, който споделяше със своя съпруг, отвори сутрешния вестник, хвърли едно око на първа страница, сепна се, произнасяйки нещо като „Вря!“ и повдигайки красивата си главица, извика:

— Хей, Ойли!

— Да, котенце?

— Латук — рече госпожа Карлайл и от спалнята се появи висок, строен, почти излишно изискан мъж в халат на цветя, който можеше да бъде благороднически син или професионален латиноамерикански танцьор.

Всъщност той не беше нито едното, нито другото, а ловък мошеник, чиято виртуозност му бе спечелила значително уважение в съмнителните среди, сред които се подвизаваше. Американец по месторождение и поданство, той бе довел съпругата си на почивка в Европа. След дълги години на упорит труд беше решил да си даде малко отдих, макар че ако се натъкнеше на нещо наистина добро, веднага бе готов отново да надене хомота. Семейство Карлайл не щадяха сили.

— Е? — рече той с надеждата, че благоверната му не го е повикала да му каже, че трябва да си сложи вълнени гащи. Тя имаше навика да го кара да ги носи, намирайки английското лято за твърде хладно, а те го боцкаха непоносимо. — Кво има, котенце?

— Ла да ти покажа нещо.

Гъртруд Карлайл беше яка млада жена с дръзки кафяви очи и решителна брадичка. Тези очи сега святкаха, а брадичката бе щръкнала напред. Явно беше възбудена от току-що прочетеното.

— Слушай, Ойли. Не ми ли каза, че оная вечер си спечелил петдесет лири от някакъв шаран на име Козмо Уиздъм?

Господин Карлайл кимна. Това бе мрачното кимване на човек, който с нежелание си припомня нерадостно изживяване.

— Спечелих, ама той не ми плати. Оказа се едно от онези чиновничета, дето бачкат за четирийсет долара на седмица. Храсталаците тук бъкат от такива като тях. Изтупали се като принцове, колкото да се заблуди човекът, и едва когато е твърде късно, разбираш, че всъщност са писарчета или нещо такова. Така е, като си в чужда страна. У дома такова нещо не може да е случи.

— И ти кво направи?

— Нищо.

— Аз щях да му фрасна една.

Господин Карлайл охотно й повярва. Импулсивността и твърдата вяра в директните действия бяха основни черти от самобитния характер на неговата половинка. Доста време бе минало и цицината вече бе спаднала, но в паметта му още бе свеж случаят, когато въображаема простъпка от негова страна я накара да стовари връз тила му голяма ваза с гладиоли. В неговите очи това бе вгорчило медения им месец.

— Е, и бездруго вече нищо не може да се направи — рече унило той. — Ще ги пишем несъбираеми.

— Несъбираеми, дрън-дрън. Изиграл те е като последен глупак.

Господин Карлайл трепна. Неговото самолюбие бе наранено.

— Да ме е изиграл? Мен?

— Теб, разбира се. Метнал те е най-безсъвестно. На, чети.

— Кое?

— Това.

— Ама къде?

— Ето тая статия тук, дето пише, че той е авторът на книгата, за която всички приказват. Трябва да е въшлив от мангизи. Та това е бестселър.

Господин Карлайл взе вестника, прегледа го и произнесе едно „Да пукна дано!“ Изискаността бе негов жизнен принцип, тъй като я намираше за най-ценното си професионално качество. Ето защо рядко прибягваше до по-силни възклицания.

— Изглежда имаш право.

— Разбира се, че имам.

— Освен ако — рече той, възпрян от внезапна мисъл — това не е някой друг Козмо Уиздъм.

Съпругата му презрително изпръхтя. Дори в Англия, разсъди тя, нямаше начин да съществуват двама души с подобно име.

— Къде живее?

— Надолу към Челси. В една от ония малки пресечки на Кингз Роуд.

— Тогава гризни нещо за закуска и бягай при него.

— Така и ще направя.

— Не се връщай без петдесетачката.

— Няма.

— Бъди гаден, ако трябва.

— И още как.

— И си сложи вълнени гащи.

— О, котенце! Трябва ли?

— Естествено, че трябва. Духа отвратителен източен вятър.

— Ама от тях все ми се иска да се чеша.

— Ти пък не се притеснявай. Няма да те опандизят за чесане, я.

— По дяволите! — рече Ойли.

Това не бе израз, който употребяваше често, но сега намери, че обстоятелствата го оправдават.

Наближаваше обяд, когато той се завърна в семейното гнезденце и в изражението на лицето му нямаше нищо, което да покаже дали мисията му е стигнала до щастлив край. С цел да прогресира в избраното си поприще Ойли Карлайл бе приучил чертите на физиономията си към неизменна безстрастност, което нерядко предизвикваше раздразнението на съпругата му. Макар И да си даваше сметка за професионалната стойност на безжизнената мутра, тя би предпочела той не си я надява и край домашното огнище.

— Е? — попита го сега.

— Виж, котенце, що не ми забъркаш един коктейл със скоч? — отвърна Ойли. — Направо съм изплезил език.

Госпожа Карлайл му забърка коктейла и след като му го подаде, отново рече: „Е?“

— Срещна ли се с него?

— Да.

— И той какво ти каза?

— Сума ти неща.

— Взе ли си петдесетте лири?

— Не. Всъщност заех му още двайсет.

— За Бога, Ойли!

— Но нося нещо къде-къде по-добро от една петдесетачка.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти кажа.

Ойли отпи от чашата си с изражение, напомнящо онова на Стария моряк, за когото бе писал поетът Коулридж. Подобно на него и той знаеше, че има добра история за разправяне и не бързаше да я отпочне.

— Да, видях се с него и му рекох, че съм очаквал той пръв да ме потърси, тъй като имаме за уреждане една малка сметчица от порядъка на сто и петдесет долара. Той каза да, вярно, и като го попитах защо тогава не се обажда никакъв, ми отвърна, че нямал пари.

— Ама че наглост!

Ойли погълна последните капки от коктейла, запали цигара и си качи краката на масата.

— И добави, че нямало и откъде да ги вземе. А, така ли, казах аз, ами оная книга, дето си я написал и човек не може да отвори вестник, без тя да му се навре в очите? Парата трябва да те бие като щура, рекох.

— А той?

— Че нямало нищо подобно. Тия издатели, вика, плащали два пъти годишно и щели да минат месеци, преди да намаже нещо. Е, добре де, казвам му, защо не им поискаш аванс, а той рече, че току-що се бил опитал и те му обяснили, че било противно на политиката им да предварват обичайното полугодишно хоноруване.

— Какво да правят?

— Абе казали му, че няма да мине. Трябвало да чака.

— И ти кво?

— Рекох: „Много лошо“.

Жлъчна гримаса изкриви прелестните черти на Гъртруд Карлайл.

— Озверя, а? Няма да се учудя, ако си му съдрал панталоните.

— Рекох: „Много лошо“ — продължи спокойно Ойли. — И му викам: „Котенцето ще побеснее“, тъй му викам, а той вика: „Кое котенце?“, и аз му викам: „Кое, жена ми!“ А когато Котенцето побеснее, му викам, обикновено удря хората по главите, с каквото й падне подръка. И му разправих за теб, мен и оная ваза.

— О, скъпи, ние отдавна сме забравили тая история.

— Аз не съм. Простил — да. Но забравил — не. Спомням си с все същата болезнена острота какво е да те треснат по тила с ваза, пълна с гладиоли. И му описах симптомите. Той стана жълт-зелен.

— И после?

— Ами после си тръгнах.

Устните на госпожа Карлайл се свиха в тънка линия и в очите й се появи мрачен блясък. Изражението й бе на жена, в чийто мисли се въртят вази.

— Дай ми адреса на тоя тип.

— Защо?

— Смятам да се отбия да му кажа „Здрасти“.

— Няма да е необходимо. Отпусни се, котенце. Още нищо не си чула. Като ти казах, че съм си тръгнал, може би не се изразих съвсем точно, защото само бях понечил да си тръгвам, когато той ме спря. Видя ми се нещо угрижен, само преглъщаше като риба на сухо.

— Ще го глътна аз него.

— И тогава изведнъж взе, че се отпуши и избълва всичко. Знаеш ли какво ми рече? Че изобщо не е писал тая книга.

— И ти му повярва?

— Повярвах му и още как, след като чух и останалото. Той ми каза, че всъщност я написал вуйчо му, който е голяма клечка, на име Реймънд Бастабъл. Адвокат е и се кани да влиза в политиката, ама знае, че разбере ли се, дето той е авторът на това „Време за коктейли“, спукана му е работата.

— Че защо?

— Защото в Англия не можеш хем да пишеш такива книжки, хем да гониш място в парламента, както той си е наумил. Та затова хванал нашия господин Уиздъм да каже, че той е авторът. Е, няма нужда да ти казвам какво си помислих, щом чух всичко това.

— Напротив, има. Какво си помислил?

— Помислих си: ето къде ударих кьоравото.

— Къде си го ударил?

Ойли се усмихна снизходително.

— Виж, котенце. Използвай си мозъчето. Представи си, че ти си на мястото на тоя Бастабъл. Написваш книга, ама не ти стиска да се разчуе, и тогава хващаш племенника си да опере пешкира и вестниците разтръбяват наляво и надясно, че авторът е той. Дотук ясно, нали?

— Да…

— Е, какво ще сториш, ако получиш от въпросния племенник писмо, с което ти съобщава, че е размислил и съвестта не му позволява да продължава с тази измама, тъй че ще разкаже на света, че я е написал не той, а ти? Ще плащаш, ето какво ще направиш. Ще кажеш „Колко искаш, за да си държиш устенцата затворени?“ и ще му изръсиш колкото може да отнесе.

Очите на госпожа Карлайл се разшириха, а устните й се разтвориха. Тя можеше да се досети, тя не биваше да се съмнява в своя Ойли. Гледайки го с благоговение, котенцето даде воля на чувствата си с едно „Уха!“

— Ами той дали ще се съгласи?

— Кой какво да се съгласи?

— Оня Уиздъм. Дали ще напише писмото?

— Вече го стори. Ей го тук, в джоба ми. Казах му, че ще го пусна вместо него. Обясних му цялата идея и той я схвана отведнъж. Много се въодушеви и каза, че вуйчо му бил червив от пари — знаеш какво им плащат на тия големи адвокати — и че няма начин да не снесе каквото му поискаме.

— Пари срещу закрила.

— Точно така, пари срещу закрила. Тъй че му продиктувах това писмо и го взех със себе си. Тогава му дадох назаем и двайсетте лири — каза, че искал да празнува. Сега пък какво? — попита Ойли, забелязвайки облак да преминава пред лика на слънцето на неговите дни.

— Просто си помислих колко жалко, че ще трябва да делиш с него. Ще делите по равно, предполагам?

— Така предполага и той, но ако питаш мен, предположенията му са погрешни. Още днес следобед ще занеса писмото на тоя Бастабъл — той живее извън града, в някакво място, наречено Давтейл Хамър — и направо ще искам парите на масата. Е, възможно е и да реша, разбира се, да дам на Уиздъм неговата половинка, но се съмнявам, котенце, наистина страшно се съмнявам.

— Ойли — рече госпожа Карлайл, а взорът й сияеше с мека светлина, — ти си чудесен. На света няма друг като теб.

— Доста съм добър — съгласи се скромно господин Карлайл.