7.

Влакът от 3:26, реши Ойли, след като направи справка с разписанието, бе най-подходящ да го откара в Давтейл Хамър. Така, изтъкна той, щяха да имат достатъчно време за един хубав обяд в „Риц“ и Гърти, цъфтяща от ентусиазъм, му каза да я води, без да се бави. Твърде често в нейното минало обедите й бяха представлявали хляб и туршия в домашни условия, а тя бе момиче, което, подобно на петия граф Икнъм, обичаше сладостите на живота.

Някъде по времето, когато вече си пиеха кафето, а Ойли тъкмо бе запалил пура от седем шилинга и половина, лорд Икнъм, подкрепил се с обилен обяд в „Търтеите“ в компанията на племенника си Понго преди плануваната визита при своя кръщелник в Хамър Хол, погледна през прозореца на пушалнята по посока на отсрещния клуб „Демостен“ и пое дълбоко въздух.

— Па! — рече Понго.

— Моля?

— Просто се опитвам да те стресна. Казват, че помагало при хълцане.

— Ще ти е нужно много повече, за да стреснеш неустрашим мъж като мен. Калената стомана Икнъм, тъй ми викаха в полка навремето. Пък и това не беше хълцане, а въздишка.

— Защо въздишаш?

— Защото усетих болка. Не, извини ме, три болки. Причина за първата е, че заминавайки при Джони, за доста време ще бъда лишен от твоето общество и от онези приятни и поучителни следобеди, които тъй често сме прекарвали заедно. Чудесно би било, ако можех да остана в Лондон и да се радвам на забележителностите му в твоята компания.

— На никакви проклети забележителности няма да се радваш в моята компания. Знам какво става, като почнеш да се радваш на каквото и да било.

— Втората си болка — болка „Б“ я наречи, ако искаш — почувствах, като погледнах през прозореца към клуб „Демостен“ на отсрещната страна на улицата, защото се сетих за своя полушурей Бийфи Бастабъл. Изведнъж се хванах да мисля за нещо, което се случи миналото лято. Ти вероятно вече си забравил, но преди около година от същия този прозорец аз улучих цилиндъра му с един бразилски лешник.

— Недей!

— А, виждам, че си спомняш. Е, имах надежда, че това изживяване ще се окаже повратна точка в неговия живот, ще го превърне в един по-мил и любезен Бийфи, в един мек, обичлив Бастабъл, по-търпелив и толерантен към своята сестра Фийби. Но съм бил прекалено оптимистичен.

— Защо, не е ли търпелив и толерантен към сестра си?

— Къде ти. Добронамерените ми усилия явно не са постигнали ни най-малък ефект. По думите на Пийсмарч, неговия иконом, с когото поддържам кореспонденция, отношението му към нея все тъй напомня това на капитан Блай от „Баунти“, раздразнен от поведението на някой от обитателите на носовия кубрик. Разбира се, предполагам, че лесно би могъл да си намери оправдание, Фийби, бедната заблудена душа, има обичая, когато я заговорят, да криви глава на една страна като канарче и да казва: „Какво, скъпи?“, което несъмнено е доста изнервящо за човек, привикнал всички да се въртят край него на пета. Според Пийсмарч, когато това се повтори шест или седем пъти през време на една закуска или обяд, Бийфи се изстрелва към тавана подобно на фойерверк и започва да я напада без оглед на нейния пол и възраст. Вярно, мога да видя нещата и от неговата гледна точка, но всичко това трябва да е много вредно за кръвното му налягане и твърде неприятно за всички засегнати. Пийсмарч казва, че сърцето му се късало, докато слуша, долепил ухо до ключалката. Ти не познаваш Пийсмарч, нали?

— Не.

— Прекрасен момък. Има горе-долу толкова мозък, колкото да се побере удобно в шишенце от хапчета, но какво значение има мозъкът, ако сърцето е от чисто злато? Когато го срещнах за пръв път, работеше като стюард на парахода „Уайт Стар“. По-късно наследи някакъв недвижим имот, напусна морето и се установи в едно селце близо до Икнъм. После, ако си спомняш, избухна войната и аз се включих в редовете на опълчението8. И кого, мислиш, видях рамо до рамо със себе си, ако не стария Бърт Пийсмарч. До края останахме все заедно, изкарвайки понякога по цели нощи без сън, измръзнали до кости, но стиснали зъби тъй здраво, както и седалищните си мускули. Е, двама мъже не минават през всичко това, без да се сприятелят. Аз заобичах Бърт като брат и той ме заобича като брат. Общо двама братя. Впрочем аз му намерих тая работа при Бийфи.

— Стори ми се, каза, че наследил някакъв недвижим имот.

— И при това немалък, доколкото разбирам.

— Тогава защо му е да работи като иконом?

— Скука, мило мое момче, оная скука, която неизменно наляга мъжете, оттеглили се от живота в разцвета на силите си. Липсваше му тръпката на добрите стари дни като стюард. Годините, прекарани сред океанската шир, го бяха направили непригоден да стои по цял ден без работа и да търка дъното на панталоните си. Е, стюардът на практика е един иконом, тъй че го посъветвах да опита сили в това поприще. Взех го при мен в Икнъм, където моят Когс го обучи, и когато Когс каза, че моментът е назрял, изпратих го на Бийфи.

— Как му се видя там?

— Мисля, че отначало му дойде нагорно. Но това беше преди Бийфи да се премести в провинцията. Кой знае, може пък животът извън града да го промени до неузнаваемост. Кроткото съществуване сред природата често има магическо въздействие върху хората. Ето, вземи мен. Признавам, има моменти, когато затворничеството в замъка Икнъм ме кара да се чувствам като жерав в клетка, макар, естествено, да не изглеждам като такъв, но иначе въздействието му върху мен е вън от всякакво съмнение. Именно на него отдавам факта, че съм се превърнал в солидния, благоразумен, може би дори донякъде муден мъж, който съм днес. Какво каза?

— Мм?

— Стори ми се, че каза нещо.

— Казах „Ха!“, ако това може да се нарече говорене. Е, аз пък не го виждам.

— Не виждаш кое?

— Не виждам как Бастабъл се превръща в нов човек. Според твоите думи той все така ръфа сестра си.

— Само защото постоянно идва в Лондон да тормози свидетелите в съда. Това прави развитието му значително по-бавно от желаното. Но аз съм сигурен, че вълшебството на Давтейл Хамър в крайна сметка ще стори своето. Нека му дадем време. Не е лесно за леопардите да си сменят петната.

— А дали те го искат?

— Знам ли. Познавам тъй малко леопарди. Но мисля, че Бийфи ще се оправи. Ако Барбара Кроу не го беше върнала с рекламация, досега да е вече един възроден характер. Убеден съм, че ако се беше оженил за нея, днес щеше да е същият лъчезарен Бийфи отпреди трийсет години, тъй като тя не би търпяла повече от минута тия изпълнения в стил „капитан Блай“. Лошо се получи, че съюзът им даде пробойна, но за жалост подобни неща стават твърде често. Когато дойдеш на моите години, скъпи ми Понго, ще осъзнаеш, че проблемът на този свят е, че в него има твърде много разлъчени сърца. Уверявал съм се в това нееднократно. Толкова малко е нужно на две сърца, за да се разделят. Ето защо се тревожа за Джони.

— Той не е ли добре?

— Далеч е от това.

— Да не би да не му харесва да е женен?

— Там е цялата работа, че не е женен. Вече повече от година, откак е сгоден за Бъни Фарингдън, а не си мърда и малкия пръст да накара камбаните в малката селска църква най-сетне да зазвънят. Тя му говори как искала да купи по две бройки от всичко за чеиза си и моли за неговото одобрение, а той само й отвръща: „Хайде, някой друг път“. Направо сърцето ми се къса.

— Болка „В“?

— Да, както казваш, болка „В“. О, небеса! — извика лорд Икнъм, поглеждайки часовника си. — Толкова късно ли е станало? Трябва да бягам, ако искам да хвана влака в 3:26.

— Минутка само. Кажи ми още нещо: на нея не й ли идва до гуша от цялата работа?

— Определено. Вчера обядвахме двамата и останах с впечатлението, че започва да се чувства като разлютена оса. Вече от ден на ден очаквам да видя в „Таймс“ съобщение, че очакваното бракосъчетание между Джонатан Туитълтън Пиърс от имението Хамър Хол в Давтейл Хамър, графство Бъркс, и Белинда Фарингдън от улица Плънкет Мюз в Южен Кенсингтън, Лондон, няма да се състои.

— Какво мислиш, че се крие в дъното на всичко? Пари? Знам, че Джони е доста натясно финансово.

— Съгласен съм, че положението му не е цветущо. Кръстът, който трябва да носи, е, че Хамър Хол е едно от ония величави имения на Англия, дето са ни насам, ни натам — толкова големи, че поддръжката им струва майка си и баща си, но все пак недостатъчно големи, за да примамят населението да тури в кошниците сандвичи и варени яйца и да заприижда с автобуси да ги разглежда за по шилинг на калпак. И все пак, като пуска наематели в част от стаите, продава от време на време по някой и друг мебел и пише тия негови трилъри, би трябвало да може да си позволи да се ожени. Още повече сега, когато си докарва напълно задоволителен наем от Бийфи за Хамър Лодж. Не, не мисля, че проблемът е в парите.

Понго дръпна замислено от цигарата си. Едно възможно решение на загадката се въртеше в ума му. Лично той, отдаден тялом и духом на своята Сали, не би погледнал друга жена дори тя да рипне гола връз него от тортата на някое ергенско парти, но съзнаваше, че има други, не тъй достойни мъже, склонни да пърхат като пеперудки от цвят на цвят и да възприемат живота по-скоро в духа на Дон Жуан и Казанова. Дали пък неговият стар приятел Джонатан Пиърс не е един от тях?

— Напоследък не се срещаме често с Джони — каза той. — Трябва да има повече от година, откакто го видях за последен път. Как е понастоящем?

— В добро здраве, доколкото знам.

— Искам да кажа, в смисъл на морални и нравствени устои. Току-що ми хрумна, че е възможно причината за това въртене и сукане пред брачния ярем да е в някоя друга девойка, която е срещнал из Давтейл Хамър.

— Познаваш ли Давтейл Хамър?

— Никога не съм бил там.

— Така си и мислех, иначе не би направил подобно тъпо предположение. Това не е място, където човек среща други хора. Викарият има една дъщеря, която е сгодена за курата, щерката на доктора пък се е обрекла на някакъв, който отглежда кафе в Кения — и с това, като изключим Фийби и леля Брус, старата бавачка на Джони, женското население се изчерпва. Не, не е възможно да се е поддал на сърдечна съблазън.

— Но все нещо трябва да се е случило.

— Несъмнено.

— Най-добре е да поговориш с него.

— Да, като любящ кръстник имам намерение добре да го насоля. Не можем да го оставим да си играе както му скимне с чувствата на едно младо момиче. Излага рода, тъй го виждам аз. А сега, скъпи Понго, изчезни от пътя ми или ще те премажа като валяк. Ако изпусна тоя влак, следващият е чак в шест без двайсет.

Загрузка...