Всеки мой дъх

Четирийсет и пета глава

— Да, господин Фарел, господин Уайът е в кабинета си. — Софи Пътнам, нюйоркската секретарка на Мичъл тъкмо развеждаше новата секретарка на име Клер из офиса. Наложи й се да спре, за да свърже Мат Фарел с шефа си. — Господин Уайът, господин Фарел иска да говори с вас.

— Благодаря, Софи — отвърна той.

След като изпълни дълга си, Софи насочи вниманието си към Клер, но преди да продължи с обясненията, новата хвърли поглед към затворения кабинет на Мичъл.

— Колко време трябва, за да свикнеш с невероятната му красота?

Клер имаше безупречни препоръки и тъй като офисът беше малък и всички работеха в тясна близост, Софи реши, че въпросът не е неуместен или непрофесионален.

— Щом разбереш, че той никога не флиртува със служителките, ще се отпуснеш и ще забравиш за външността му. След две или три години — пошегува се тя.

— Има ли си много приятелки?

Тъй като Софи щеше да участва в аспекти от личния му живот като купуване на билети за театър, резервиране на маси и поддръжка на апартамента му в Апър Ийст Сайд, Софи прецени, че и този въпрос е разумен.

— Дамата е Кира Дънхил — не без гордост отвърна тя. Известната холивудска актриса тази вечер дебютираше в нова пиеса на Бродуей заедно с Лий Валенте. — От време на време си придава фасони, но е толкова красива и талантлива — кой може да я вини?

— А господин Уайът? Предполагам, че понякога и той е темпераментен и арогантен?

— Грешиш. Той очаква най-доброто от теб и в замяна се отнася с уважение. Няма да забрави рождения ти ден, няма да те гледа отвисоко, няма да те изпрати да търсиш подаръци за приятелката му. Той е най-уравновесеният човек на света. Та той дори не псува! — Софи поведе Клер към кабинета, за да може Мичъл официално да я приветства в отбора си.

Мичъл едва успя да запази някакво приличие, докато се сбогуваше с Мат Фарел, и тресна телефонната слушалка.

— Кучка! — изруга той и повтори обидата на френски. После вдигна кристален юмрук, който Ставрос му беше поръчал за подарък, и така го стисна в ръката си, че щеше да го направи на сол, ако това беше обикновен кристал. Беше толкова ядосан, че не можеше да възприеме току-що чутото. Колкото повече си го повтаряше, толкова по-гневен ставаше.

Двегодишното момченце на Кейт Донован е било отвлечено, а той е негов баща!

Бащинството му беше безспорно доказано с ДНК пробата от досието му!

Тази жена нямаше елементарното приличие да му съобщи, че има син!

Тази жена отглеждаше неговия син, както бе отгледан самият той — без да знае кой е баща му!

Някъде в Чикаго едно момченце — неговото собствено дете — беше в опасност!

Яростта му премина всякакви граници! Мичъл погледна великолепния кристал в ръката си и в изблик на гняв го метна през стаята точно когато Софи отваряше вратата. Клер инстинктивно вдигна ръце, за да предпази главата си, ала Софи се закова на място от изумление, когато петкилограмовият юмрук прелетя покрай нея, удари се в стената и се пръсна на парчета по пода.

— Проблем ли има, господин Уайът? — попита тя, когато Мичъл скочи от стола си и се спусна към нея.

— Приличам ли ти на човек без проблеми? — отвърна той и започна да й крещи нареждания. — Заминавам за Чикаго. Обади се незабавно на Кали да ме чака долу, защото тръгвам с него. Открий пилотите ми и им предай, че излитаме след час. Звънни на Пиърсън и Ливинсън в Чикаго и им кажи да очакват обаждане от мен до петнайсет минути.

— Сър, в момента самолетът е на сервизен преглед. Не може да лети поне до утре.

— Тогава резервирай два билета за първия директен полет до Чикаго.

— Ако няма места в първа класа?

— Взимай каквото има — отвърна Мичъл и тръгна към вратата.

— Довечера след пиесата сте на вечеря с Кира Дънхил, Пий и Майкъл Валенте и Зак и Джули Бенедикт.

— Предупреди ги, че имам спешен ангажимент и не мога да присъствам.

— Господин Уайът?

Мичъл се обърна с явно нетърпение.

— Това е бродуейският дебют на госпожица Дънхил.

— Благодаря, че ме подсети. Изпрати й много цветя.

— Цветя? За пропускането на дебюта й?

— Права си. Вероятно случаят е подходящ за колие. Моля те, избери нещо и й го прати. — Мичъл бутна вратата.

— Сър? — извика тя, но шефът й изчезна в коридора. — Колко да похарча?

Не последва отговор. Мичъл беше заминал.