Всеки мой дъх

Седма глава

— Смятам, че кучето ще се оправи. — Лекарят се оглеждаше за чантата си и говореше на Кейт и Мичъл.

Шофьорът на линейката беше внесъл кучето в стаята и сега то лежеше на пода до масичката.

— Надявам се, че съм му дал необходимата доза, за да спи през нощта. Утре ще трябва да го заведете на ветеринар на Сейнт Мартен и ще поискате да му направят рентгенова снимка.

— Много ви благодаря — каза сърдечно Кейт, — обаче съжалявам за раната на ръката ви.

— Не е нещо сериозно, но е доста болезнено — отбеляза хладно той, докато събираше бинтовете и антисептиците от масата до вратата на терасата. — И естествено ще ми се наложи да се ваксинирам против бяс.

Кейт смутено се усмихна.

— Но нали ни казахте, че преди да дойдете, сте проверили в болницата, и оттам са ви казали, че през последните години на острова не са регистрирани случаи на бяс?

— Да. И все пак е задължително да поемете грижа за кучето, докато сте тук. След това ще го оставите на мен. Иска ми се даже да ми го дадете още сега.

— Не, предпочитам аз да се грижа за него, докато съм тук — отговори тя. Имаше неприятното чувство, че лекарят ще предпочете да се справи по бързата процедура, чрез евтаназия, вместо да изчака карантинния период от десет дни, за да види дали Макс ще прояви симптоми на бяс.

— Ако забележите някакви симптоми, трябва незабавно да ме уведомите, за да потърся лечение. Нали?

— Няма проблем — отвърна Кейт.

— Разбрахте ли добре какви са те?

— Ето, записах си ги тук. — Подаде му бележника си.

— Ако кучето случайно изчезне, преди да са минали десет дни — продължаваше той, — аз ще трябва да се подложа на лечение срещу бяс, независимо дали е било болно или не.

На Мичъл му омръзна да слуша за тази малко вероятна опасност, срещу която не се налагаше да се взимат мерки, освен ако не се превърнеше в малко вероятна реалност. Кучето едва гледаше от изтощение и лекарят имаше само драскотина, макар че беше превързал ръката си така, сякаш имаше дълбока рана.

— Разбрахме много добре — каза любезно Мичъл и тръгна към вратата, за да му покаже, че е време да го изпрати. — Ще го водим с каишка, когато е навън — добави и отвори вратата.

На прага лекарят спря за момент и се обърна:

— А вие наистина ли имате каишка?

— Утре сутринта ще купя.

Той обаче не тръгваше.

— Ще го направите ли?

— Още щом съмне — заяви Мичъл, после внимателно го хвана за лакътя, накара го да се обърне и го избута невъзмутимо от вратата.

От другия край на стаята Кейт го наблюдаваше развеселено как се справи със ситуацията и остана удивена от невероятното хладнокръвие и съобразителност, които проявяваше при трудни обстоятелства. Познаваше го само от няколко часа, но за това време той изтърпя от нея какво ли не: разкритикува го, и то несправедливо, за чашата с „Блъди Мери“, поля ризата му, провали развлечението за вечерта, което му беше обещала, и накрая го направи участник в напрегната акция по спасяването на едно куче. И той не се смути пред нито едно от тези неща, даже показваше изключително търпение. Час преди това тя се страхуваше да не е попаднала на убиец, а сега го виждаше като всеотдаен приятел.

Тя му се усмихна сърдечно и каза:

— И все пак ти дължа вечеря. Какво ще кажеш да поръчам да ни донесат вечеря за двама? — Не можеше да му предложи да отложат вечерята, защото на другия ден пристигаше Ивън. — Или направо да ти дам парите, за ризата, вместо да се отплащам с вечеря? — Чудеше се на Мичъл ще му направи впечатление липсата на друга възможност, но безгрижният му тон я накара да си помисли, че или не е обърнал внимание, или просто му е все едно.

— Предпочитам вечерята тук — отвърна той. — Дължиш ми я — добави приятелски, — пък аз не обичам да има длъжници.

Беше преценил по думите й, че на другия ден сигурно ще пристигне приятелят й, иначе би му казала защо няма възможност да вечерят заедно друг път. Кейт скръсти ръце на гърдите си и го погледна развеселено:

— О, така ли?

— Да — отвърна той и взе от масата дипляната с информация за хотелските услуги.

— Ами тогава колко ти дължа за лекаря и линейката?

— Нищо — отвърна Мичъл, като прелисти направо на менюто за рум сървис.

— Но за да дойдат тук заради куче, ти сигурно си им предложил някаква сума?

— Не, просто им напомних за човешката хуманност.

— Разбирам — каза Кейт, като се престори, че приема думите му за истина. — И сигурно от хуманност пристигнаха веднага? Имам предвид, че дойдоха след не повече от десет минути след твоето повикване.

Мичъл я погледна. Тя го наблюдаваше и се усмихваше заговорнически, а това неочаквано го изпълни с неудържимо желание да я грабне в прегръдките си. Тази мисъл го накара да се подсмихне, той сви рамене и отвърна:

— Дойдоха бързо, защото островът е малък.

— И защото си им обещал доста добра награда?

Той съсредоточи вниманието си в менюто, за да не се разсмее:

— Какво ще предпочетеш за вечеря?

Тя реши да си поръча вкусното ястие от предишната вечер.

— Аз искам скарида с миди и салата от авокадо — каза, като се наведе над спящото куче.

— Да повикам ли рум сървис? — попита той.

— Да, разбира се — отвърна Кейт през рамо. — Поръчай си, каквото искаш. Ако искаш даже цялото меню — пошегува се тя и се почуди каква ли огромна сума е дал, за да пристигнат толкова бързо за спасяването на ранено безпризорно куче.

Допря пръст до носа на Макс — беше топъл, дишането му изглеждаше доста учестено, но лекарят я беше предупредил за това. Зад гърба си чу как Мичъл вдигна телефонната слушалка, но миг след това я затвори с трясък. Кейт се стресна и се обърна озадачено, за да види какво става — той стоеше до телефона с лист в ръка и четеше нещо.

Лист от бележник… Господи, та това беше нейната бележка! Листът от бележника, върху който беше оставила информация за полицията, в случай че изчезне.

— Сега ще ти обясня. — Скочи тя и отиде веднага при него.

— Да, целият съм в слух. — Подаде й листа той.

Кръвта й се смрази от ледения му тон. Не, не биваше точно сега да позволи той да се почувства оскърбен и измамен — сега, когато сърцето й преливаше от благодарност и топли чувства към него. Не й беше говорил с такъв враждебен тон даже когато го нападна с упреци за чашата „Блъди Мери“ и го заля. Тя прочете написаното, като се чудеше как да му обясни.

„Излизам на вечеря с човек, който се представи като Мичъл Уайът. Запознах се с него днес следобед в «Сандбар», когато залях ризата му с «Блъди Мери». От бармана можете да получите повече сведения за този човек.“

Бавно остави бележката върху бюрото, като не спираше да размишлява трескаво.

— Ами, преди да изляза — започна неуверено, — реших да ти позвъня, за да разбера в какъв ресторант ще отидем и да си избера по-подходящо облекло за вечерта. — На това място направи кратка пауза, като търкаше нервно длани в панталоните си.

— И после? — попита рязко той.

— Обадих се на администратора и го помолих да ме свърже с теб, но той ми каза, че тук няма регистриран такъв човек. Внезапно се почувствах доста… хм… смутена. В главата ми взеха да се въртят какви ли не предположения — неща, за които не съм и помисляла, когато смятах, че си в този хотел и приех да вечеряме заедно.

— И какви бяха тези неща? — поинтересува се той.

Сините му очи я пронизваха.

Не знаеше как да му обясни, без да го обиди.

— Ами започнах да си мисля, че може да си… — следващата дума заседна на гърлото й и тя смотолеви задавено: — … жиголо.

Той се свъси още повече:

— Че мога да съм… Какво?!

— Моля те, опитай се да си представиш нещата от моя страна. Отседнал си в друг хотел, а прекарваш времето си в този, освен това си невероятно привлекателен и умееш да се възползваш от обстоятелствата — едва се бяхме запознали и ти си уреди да бъдеш поканен от мен на вечеря.

Изражението му обаче продължи да бъде все така сурово и това я накара да си помисли две неща: явно не беше трогнат от комплиментите за неговия чар и привлекателност и сигурно очакваше да чуе защо на бележката пише, че информация за него може да бъде получена от бармана.

Тя отметна косата от челото си и изрече откровено:

— Най-напред се уплаших, че може да съм подлъгана да вечерям с жиголо, но после ми дойде още по-неприятна мисъл.

— Какво по-гнусно от жиголо може да си измислила.

— Ами, уплаших се, че не става дума само за нещо „гнусно“, но и за нещо опасно. Хрумна ми, че може да си убиец, който прилъгва неомъжени жени по хотелите на островите, убива ги и заравя телата им в пясъка… или… нещо от този род… — последните думи буквално заседнаха в гърлото й и тя с мъка успя да ги произнесе. Чувстваше се като пълен идиот.

— Значи това е бележка за полицаите, в случай че изчезнеш?

Кейт кимна измъчено.

— За да си сигурна, че ако те убия, няма да се измъкна?

Тя се чувстваше така покрусена от собствената си глупост, че дори не усети ироничната нотка в гласа му. Обърна, глава към Макс, защото нямаше сили да понесе погледа му.

— Тогава не ми изглеждаше идиотско както сега.

Не бяха минали и няколко минути от първия път и ето че в този момент Мичъл отново изпита неудържимото желание да я притисне към гърдите си. За да устои на порива, рязко се обърна и вдигна слушалката на телефона.

Кейт се сепна:

— На кого звъниш?

— На рум сървис — отвърна той.

— Ами тогава поръчай за мен голяма порция смирение.

Телефонистката се обади, преди да изчезне усмивката на Мичъл.