Всемогъщият

Глава единадесета

В 10,30 часа сутринта Виктория Уестън слезе в приемната на хотел Плас Атен, взе от портиера запазения за нея брой на Интернешънъл Херълд Трибюн и потъна в един шезлонг в другата част на залата. Полускрита зад разгърнатия вестник, тя поглеждаше асансьорите в дъното на фоайето. Добре помнеше, че Ник щеше да напусне хотела в 11 часа преди обяд и бе твърдо решена да се срещне с него, преди да е заминал.

След като се събуди рано тази сутрин, тя наметна един пеньоар, мина през хола и почука на спалнята му. Почука силно няколко пъти, но отговор не последва. Колебливо отвори вратата и го повика, но отново никой не отговори. Влезе вътре. Той не беше нито в спалнята, нито в банята. Забеляза приготвени на един фотьойл чантата, пишещата машина и шлифера му. Ясно беше, че е тук някъде. Още не беше тръгнал за летището. Тя бързо се облече, слезе с асансьора долу и провери в двата бара, но Ник го нямаше. Настани се на маса до входа на вътрешния ресторант, за да може да наблюдава вътре във фоайето. Набързо излапа закуската си. Ник все още не се виждаше. Значи беше излязъл по някаква лична работа, може би да се види със Сид Лукас или пък да се сбогува с някое момиче. Тя знаеше, че той би могъл да се върне в хотела и през друг вход, но не би могъл да напусне хотела, без да мине оттук и да си уреди сметките. Уверена в това, Виктория се насади тук в ъгъла на главната приемна.

Шареше разсеяно с очи по вестника и мислеше за изминалата нощ и любовните признания на Ник. Той беше ужасно пиян, спомни си тя, и надрънка какво ли не. Може би изобщо не съзнаваше какво говори, а може пък и да беше съвсем уверен в това, което казва. Тя не можеше да реши с точност, но беше сигурна, че ако успее да поговори с него, веднага ще разбере кое от двете е вярното.

Беше единадесет без девет минути. Виктория разглеждаше редакторската страница, когато той влезе в приемната, следван от едно пиколо, който носеше тежкия му куфар и пишещата машина. Пиколото продължи направо към въртящата се врата, мина през нея и се насочи към лимузината, която чакаше на тясното отклонение между тротоара и Авеню Монтен, а Ник тръгна към портиера. Виктория видя, че дава пари, явно бакшиш. Проследи го до рецепцията, където той подписа сметката си.

С шлифера в ръка тръгна към въртящата се врата. Облечен в бежово спортно сако и широк панталон, Ремзи изглеждаше спретнат и издокаран — нещо съвсем необичайно за него. Вече излизаше през въртящата се врата. Виктория бързо скочи, захвърли вестника и се затича след него.

Ник беше платил на портиера, когато шофьорът на мерцедеса се отдели от групата на колегите си и отвори задната врата. Ник бързо се намести на задната седалка. В този момент Виктория стигна до колата, кимна на шофьора, влезе вътре и седна до Ник. Понамести се и с тържествуваща усмивка се обърна към него:

— Нямаш нищо против малко компания до летището, нали?

Изненадан, Ремзи се смести, за да може тя да седне по-удобно.

— Много се радвам — каза той. — Но как узна кога тръгвам?

— Интуиция — отвърна Виктория, изчака шофьорът да запали колата и тръгне, и едва тогава обясни по-подробно. — Разговаряхме снощи и ти ми каза кога тръгваш. — Млъкна и се вгледа в него. — Не си ли спомняш?

Изумлението, което се изписа на лицето му, беше съвсем искрено.

— Ние сме разговаряли нощес? След като съм знаел, че ще пътувам? Доколкото си спомням, аз ходих при нощния портиер — той се позапъна после се качих и си легнах.

— Преди това разговаряхме — повтори Виктория настъпателно.

Ремзи сви рамене.

— Възможно е — той се опита да се усмихне. — Вероятно съм бил доста пийнал.

— Така беше — каза тя, като също се опита да се усмихне, но усети болка в устните си. Друга, по-силна, сви сърцето й.

Ник не помнеше абсолютно нищо. Бил е мъртво пиян. Бил е съвсем изключил. Най-краткотрайната любов, най-кратката любовна надежда в света, помисли си тя тъжно. Беше безсмислено да му напомня. Това щеше да й донесе още по-голямо разочарование, защото почти се убеди, че трезвият Ник Ремзи, може би истинският, не изпитваше никакви чувства към нея.

Не й оставаше нищо друго, освен да се помири със загубата си.

— Аз наистина исках да поговоря с теб, Ник, преди да заминеш. Няколко пъти опитах, знаеш това. Дори снощи след вечерята.

— След вечерята? — Лицето му се пооживи. — Да, след случая с Карлос, преди Армстед да се обади за преместването ми. Доколкото си спомням, аз още не бях дошъл на себе си от одисеята с Карлос.

— Както и да е — каза тя. — Така или иначе ти постоянно отлагаше.

— Извинявай!

— Реших, че сега е удобният момент за това.

— Слушам те.

Виктория се обърна към него.

— Ник, странни неща стават и не ми дават мира. Искам да разгадая тази работа. Имам голяма нужда от твоето мнение и съвет.

— Какво е толкова странно?

— Тази вълна от терористични акции след нашето идване в Европа.

— Вики, тероризмът тук не е от вчера.

— Но не и в този си вид — настоя тя. — Не и в такива размери, и не така организиран и целенасочен. Не с такава последователност. И не така зрелищен също. Тук бяха замесени само големи имена — кралят на Испания, Генералният секретар на Обединените нации, премиерът на Израел. И кражба на музейни ценности — Ръкописите на Мъртво море. Така не е било досега.

— Е, до какви изводи стигаш?

— Ами, за всичките тези операции, дори за доставените оръжия на ЕТА за операцията в Испания, бе обвинен Карлос и бандата му. Вчера ти беше при Карлос. Чу, че той отрича участие в тях.

— Карлос едва ли може да се счита за източник на доверие и упование.

— Ти как мислиш? Истината ли ти каза Карлос?

— Честно казано, не мога да кажа точно!

— Аз също не мога, но позволи ми да ти кажа какво мисля. Аз мисля, че Карлос е казал истината. Убедена съм, че той няма нищо общо с терористичните действия, които се разиграваха направо под носа ни.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурна?

— Просто едно по-внимателно вникване и оценка на всичко, което се случи.

Виктория се впусна, точка по точка, да изброява и резюмира станалите напоследък отвличания, грабежи и убийства.

— Съгласна съм с Карлос — каза тя. — Нито едно от тях не носи белезите на неговия стил. Нито самите операции, нито условията, които се поставяха. Всичко това е чуждо на Карлос. Това е друг някой. Някой друг върши тези работи.

Ремзи замислен се загледа през прозореца.

— Ако не е Карлос, кой тогава?

— Не знам — каза Виктория в недоумение. — Мислех, че може би ти знаеш нещо.

— Има стотици групички и групи, големи и малки. Всяка една от тях може да бъде, дори няколко, действащи заедно.

— Групата е винаги една и съща — каза с увереност Виктория.

— Откъде тази сигурност?

— Брадшоу. Марк Брадшоу — каза Виктория простичко. — Той беше постоянният и неизменен очевидец. Винаги, когато нещо се случваше, той беше там.

— Също и ти, и аз почти винаги.

— Но той се озоваваше там първи и първи докладваше на Рекърд. Тук има нещо неясно. Как така той първи узнава за тези свръх секретни операции.

— Интуиция, предполагам — каза Ремзи.

— Тук има нещо повече от интуиция. Струва ми се, че Марк Брадшоу има някаква връзка с терористичната група, която върши тези работи. Има връзка с някой от бандата или пък самият той участва в нея.

— Вики, ти май се увличаш. Това са фантазии. Този човек е само един репортер. Работи за Армстед, като теб и мен.

Виктория настойчиво се вгледа в Ремзи.

— Можеш ли да го докажеш?

— Кое?

— Че Марк Брадшоу е репортер в Ню Йорк Рекърд.

Ремзи свъси вежди.

— Как да ти докажа? Аз не съм наивен, но, както казва един известен американец, „аз вярвам в това, което чета“. Аз чета подзаглавия с името на Марк Брадшоу, изписани съвсем ясно.

— Това е фикция, Ник. Това не е човек.

— Досега не съм срещал подзаглавие, зад което да няма автор.

Виктория продължи настъпателно.

— Ако Марк Брадшоу е човек, къде е? Кой е той? Да знаеш някой да го е срещал, да го е виждал? Всички от вестниците питат за Марк Брадшоу, а досега никакъв отговор. Хм, според мен той е ключът към всичките загадки и към този, който дърпа конците. Уверена съм, че с откриването на Брадшоу ще се разкрият всичките тези подозрителни работи.

— Вики, може би няма никакви подозрителни работи.

— Аз мисля, че има. Убедена бях, че ще се съгласиш с мен. Но така или иначе заминаваш, а аз оставам. Иска се от мен да проуча Лурд и ще го направя. Но аз няма да се оставя и ще продължа с този Марк Брадшоу. Решила съм да открия кой е той. Надявам се, ще се съгласиш, че трябва да направя това.

Ремзи замълча. Загледа се отново през прозореца на колата. После запали цигара и леко открехна стъклото. Заговори едва когато мерцедесът спря под козирката на летището и шофьорът слезе да извади от багажника куфара и пишещата машина. Ремзи леко сложи ръката си върху ръката на Виктория.

— Съгласен съм — каза той. — Направи, каквото можеш и разкрий този Брадшоу. Ако срещнеш трудност, опитай при директорката на личния състав на Рекърд — Кетрин Кроу. Ти си ходила при нея, когато постъпи при нас. Тя, така или иначе, е мой човек. Можеш да й се довериш. Ако ти потрябват допълнителни сведения за Брадшоу, отнеси се и към някой външен човек. Винаги е за предпочитане да се работи с хора вън от службата, особено по такива въпроси. Иди при Дитмън от Ню Йорк Телеграф. Той се занимава с изследвания и проучвания. За мен той ще направи всичко и е факир в това отношение.

— Секунда само — каза Виктория и сложи бележника на коляното си. — Дитмън, повтори тя пишейки. — Ню Йорк Телеграф. — Вдигна поглед към Ремзи. — Ще ми се да вярвам, че няма да съжаляваш за това, че си станал съучастник, Ник.

— Моля ти се. Направи това, което ти казах. — Посегна към ръчката на вратата и продължи. — Знаеш ли, има нещо, което исках да ти кажа снощи… но, хм, може и да почака. Скоро пак ще бъдем заедно.

— О, надявам се, Ник. — Тя импулсивно се наведе към него и го целуна.

— Не се отказвай — каза й той, излезе от колата и отново се обърна. — Но внимавай къде стъпваш. Винаги се обръщай и назад. Запомни това.

— Ще го запомня.

— Ако ти потрябвам, знаеш къде съм.

— Да, Ник.

Той грабна куфара и пишещата си машина и забърза към терминала на летището.

Когато се върна в Плас Атен, първата работа на Виктория беше да уреди преместването си от апартамента в самостоятелна единична стая на същия етаж. След като се настани, тя се обади на рецепцията и си поръча салата и пита с пълнеж. Привърши обяда с изкушаващата мисъл незабавно да се заеме с разследването Марк Брадшоу, независимо от това до какви неприятности би я довело. Нещо обаче й подсказа, че сега не беше време за това.

Армстед й беше възложил конкретна задача и нейно пряко и неотложно задължение беше изпълнението на тази задача. Папата тръгваше от Ватикана и след четири дни щеше да пристигне в чудотворния Лурд. От Виктория се искаше да направи репортаж за това, което Негово светейшество щеше да види. Беше й наредено да докладва на Мак Алистър късно следобед на другия ден.

Поразмисли откъде би могла да започне проучването си и реши, че трябва да опита с най-лесното и легалното. Да отиде в парижкото бюро на Рекърд и да потърси в документацията данни и описания за Лурд. Така би могла да вникне по-добре в същността на работата си и да се ориентира и към друг източник за пряка информация.

То беше съвсем близо. Намираше се на следващата пресечка след Шанз-Елизе. Тя се изкачи с раздрънкания асансьор до втория етаж и влезе в бюрото на Рекърд. Поздрави двете французойки, които работеха в канцеларията и се отправи към обградения със стъкла кабинет на Сид Лукас. Късогледият главен шеф на бюрото редактираше някаква информация.

— Ей, Сид — извика Виктория, — мога ли да се поровя из твоите справочници? Готвя една обзорна за Лурд.

— Разполагай се, но едва ли ще имаш голяма полза.

— Да видим.

Отново влезе в централното помещение и се приближи до дългата редица от папки и справочници. Стигна папката с надпис Лурд, извади я и я разтвори на една празна маса. По обем тя съвсем не беше обещаваща и оправдаваше предупреждението на Лукас. Седна до масата и извади около двадесет и пет изрезки и копия с индиго. Разпредели ги по категории и бръкна в чантичката си за бележник и писалка.

Внимателно започна да разчита тези клипове и копия и да си води бележки. Първо, историческите основания и причини за славата на Лурд. Славата на малкото градче започнала на 11 февруари 1858 година. Едно обикновено 14-годишно момиченце от града, на име Бернадет Субрио, години наред страдало от астма. Но този ден отишло със сестра си и една тяхна приятелка в гората да съберат дърва за огрев. Бернадет едва догонвала другите две момичета. Тъкмо да прекоси канала, който отивал към мелницата, близо до една пещера в скалата Бернадет чула далечно бучене, което помислила за приближаваща буря. По-късно тя си спомнила момента точно. „Изгубих и ума, и дума! Обърнах се към пещерата и видях в една от вдлъбнатините в скалата самотен розов храст, който се люлееше като от силен вятър. Почти едновременно с това от вътрешността на пещерата изскочи златист облак и малко след него една жена — млада и красива, извънредно красива. Такава никога не бях виждала. Жената излезе на входа на пещерата над розовия храст.“

Красивата жена била боса, облечена в бяла мантия, широк син колан, бял воал и жълти розетки на краката. На шията й висяла огърлица със златна верижка и бели мъниста. Бернадет се опитала да се прекръсти, но ръката й се парализирала. На свой ред ефирната дама направила знака на разпятието и ръката на Бернадет мигновено се оправила. Бернадет била още на колене и мълвяла молитвите си, когато сестра й и приятелката й се върнали. Бернадет им разказала за видението си. Те й се присмели и й казали, че е откачила. Сестрата на Бернадет разказала това на майка си и майката забранила на Бернадет да ходи при пещерата на Масабиелле.

Никакви ограничения не били в състояние да възпрат 14-годишното момиче да ходи при пещерата. Следващите пет месеца тя била привлечена много пъти там. Въпреки строго пазената тайна, мълвата за видението достигнала до хората в града и те скоро започнали да проследяват Бернадет до пещерата. В този период от пет месеца жената в бяло се появила на Бернадет 18 пъти, но до третото посещение не проговорила. В следващите посещения жената казала на Бернадет да пие от един извор и да се изкъпе в него. Следвайки напътствията на видението, Бернадет изкопала дупка в земята, от която бликнала вода. След това тя открила ручей, който извирал откъм задната страна на пещерата. На 15-то посещение при пещерата се събрали да гледат двайсет хиляди човека. Униформени войници ги задържали и се грижели за реда. След седмици жената им открила — казала им коя е. „Аз съм непорочната дева“. Скоро след това седем тежко болни, които се молели пред пещерата, като по чудо оздравели.

Бернадет се изолирала от хората и прекарала последните 12 години от живота си като отшелничка. В последните три години заболяла от много тежка туберкулоза на белите дробове, от което и починала в 1879 година. През 1933 година римокатолическата църква я обявила за светица.

Родното място на Бернадет — Лурд, се превърнало в най-чудодейното място на земята. Тъй като жената-видение била поискала параклис близо до пещерата на Масабиелле, били построени Горната базилика и Молитвената базилика. В следващите десетки години от свещената вода, извираща от тази пещера, били излекувани пет хиляди човека, като 64 от тези случаи били признати от църквата за чудеса.

Виктория продължи да прехвърля изрезки и листчета и да намира все повече материали, свързани с това място. Прекрасните цветни изображения би могла да приложи като доказателства към статията си. Но въпроса, на който Армстед изрично наблегна, до голяма степен оставаше без отговор. Той искаше да знае на кое в Лурд папата държи най-много. Кое най-много би искал да види при посещението си.

Имаше някои съвременни описания на града, най-вече пътеводителят на Мишелин, но те трудно се намираха и не бяха особено изчерпателни.

Виктория прибра изрезките в папката, учудена, че те няма да й бъдат достатъчни. И че до утре ще трябва да потърси още сведения. Върна се да се обади на шефа на бюрото Сид Лукас. Той продължаваше да стои все така наведен над разнебитеното писалищно бюро. Между пожълтелите пръсти на едната си ръка държеше цигара и въпреки включения вентилатор в единия ъгъл на бюрото му, над него се издигаше облак дим.

Виктория влезе в остъклената му стаичка.

— Благодаря ти, Сид.

— Идвай, когато ти трябва нещо — каза той, без да повдигне глава.

— Прав си. Нямаше много.

— Не е от особен интерес вече. В тези времена на компютърно сканиране кой ли пък ще се сети за Лурд.

— Папата се е сетил. Той ще направи посещение там след няколко дена.

— На него това му е работата, но друг едва ли.

— Аз, Сид. Можеш ли да помогнеш на едно момиче? — Тя колебливо се приближи към бюрото. — Имам нужда от твоята помощ.

Най-после той се изправи на въртящия се стол.

— Добре — каза той и изгаси цигарата си. Вгледа се в нея през дебелите лещи на очилата си. — Кажи какво трябва да направя?

— В статията си Армстед иска да му опиша Лурд какъвто е днес.

— Мишелин прегледа ли?

— Имаше една извадка в папката. Трябва ми още. Повече човешко участие и интерес, нещо, което мога да науча от специалист в самия Лурд.

— Има много теолози в Париж, които познават основно Лурд.

— Някой, може би от репортерите ти, беше надраскал на една бележчица, прикрепена към изрезките, „Опитайте при Рене Леклер“.

— Леклер, ами да, точно той ти трябва. Спомних си. Беше около преди три години. Това момче търсеше материали за една статия за Лурд. Един свещеник от Нотр Дам ни посъветва да се обърнем към д-р Леклер. Той е главният в Лурд. Ние го издирихме, но по това време той не беше в Париж, а ние не можехме да чакаме. Ако все още е тук, а аз съм сигурен, че е, апартаментът му е в квартала на Сорбоната. Съвсем лесно ще го намериш. Той ще ти каже каквото искаш.

Виктория му прати една въздушна целувка.

— Голям сладур си, Сид!

— Хайде, хайде, оправяй се там — каза той намусено.

Беше вече на вратата, когато се сети, че моментът е удобен и за друга работа.

— Сид, страшно ми е неудобно, но има още едно нещо.

Той отново се облегна примирително.

— Какво е то?

— Марк Брадшоу — каза тя.

— Кой? Какво? А, говориш за новата звезда на Армстед. Изключителната му находка?

— Ако си спомняш, вчера следобед се отбих тук за малко. Аз фактически се порових из твоите папки, за да открия и някои други статии на Марк Брадшоу. Но такива, преди похищението на испанския крал, не намерих. Ти беше зает тогава и аз те прекъснах и попитах дали някога си срещал Брадшоу?

— И аз ти казах, че не съм.

— След това те помолих да проучиш дали някой от твоите хора го е виждал някога. Е, проучи ли?

— Аз винаги изпълнявам обещанията си — каза Лукас, палейки цигара. — Ако някой го познаваше, щях веднага да ти позвъня. Никой никога не го е виждал.

— Хм, много искам да поговоря с Брадшоу — каза Виктория.

— Ами опитай в центъра — в Ню Йорк. Те не може да не знаят къде се намира.

— Опитах, но нищо не ми казаха. Надявах се ти да ми направиш тази услуга. Да поразпиташ шефовете на другите бюра — от Лондон до Багдад и да разбереш къде мога да потърся Брадшоу.

— Искаш да разпитвам шефовете по всичките наши бюра? Чак пък толкова ли е важно?

— За мен, да.

— Добре. Ще го направя. Позвъни ми вдругиден. — Той помълча и добави: — Не ми благодари. Просто направи ми и ти една услуга.

— Разчитай.

— Когато намериш този Брадшоу, запитай го от мое име как, дявол да го вземе, ги върши тези работи. Той е просто невероятен.

Много й се искаше да каже малко по-точно — не е за вярване, но задържа езика си зад зъбите.

— Точно това ще го питам — каза тя и излезе.

Съвсем не й беше трудно да намери професор Рене Леклер. Той беше един от известните преподаватели в Сорбоната, истински специалист, и с готовност прие посещението на Виктория. Въпреки извиненията с претрупаността на новата програма, публичността на едно интервю го поблазни и той се съгласи.

В деня на срещата, Виктория излезе по-рано и успя да паркира много близо до университета. Портиерът на сградата й помогна да намери коридора, който водеше към кабинета на Леклер. Виктория почака около 20 минути пред вратата, като наум си подреждаше въпросите. Тъкмо бе започнала да се безпокои, че професорът няма да удържи обещанието си, когато вратата на кабинета му се отвори. Един слабичък, дребен мъж, около 70-годишен, се обърна към нея на английски:

— Аз съм Рене Леклер. Вие сигурно сте мис Уестън, нали? Елате с мен.

В малкия му спартански кабинет, който беше отделен от стълбището със стъклена стена, имаше само едно голо дървено бюро, етажерка и три стола.

Професор Леклер седна зад бюрото си, а Виктория продължи да го разглежда. Лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки и изглеждаше крехко и чупливо като папирус. Носеше слухов апарат. Единствено очите му излъчваха младост. Бяха светлокестеняви, ярки и будни. Професорът й се извини за закъснението. Изнасял бил лекция по компаративна религия пред 500 студенти, занимание предвидено за два часа, но му отнело близо два часа и половина.

— Какво да се прави, с възрастта ставаме по-бъбриви — обясни той стеснително. — Дано не бъда такъв и с вас, защото времето ми е скъпо.

Виктория започна направо с въпросите, които си беше подготвила, като пропускаше тези, свързани с историята на града. Професор Леклер, който явно считаше Лурд за свой резерват, а посещението на папата — своя лична инициатива, й отговаряше ясно и ентусиазирано.

В продължение на един час Виктория слушаше и записваше. Професор Леклер започна с това, че Лурд е разположен в подножието на една долина, която завършва във френските Пиренеи. Той описа булевард Дьо ла Грот, по който минават поклонниците и посетителите и по който щеше да мине самият папа. Описа и пейките пред светилището и вътрешността на пещерата със статуята на жената в бяло и пастелно синьо (малко потъмняла от годините и от дима на свещите), поставена в една ниша, под която бълбукаше свещеният поток. Разказа й за двете базилики и за парка от тридесет акра около тях.

Разказа й за Подземната базилика — единствена по рода си в света. Размерите й са 81 на 201 метра, завършена през 1958 година и е покрита с тревиста еспланада. Тя побира 20 хиляди поклонници — повече от постоянните жители на Лурд. В нея се извършват церемонии и богослужения при лошо време през зимата или пък когато дойдат много хора. Папата ще благослови хилядния народ, който ще се събере тук точно в тази базилика. Но ще напомня, че папата ще бъде един от четирите милиона, посетили Лурд през тази година.

Виктория записа всичко това, но усети, че ръката й се поумори.

Професор Леклер изглежда забеляза това, защото внезапно прекъсна лекцията си и попита:

— Извинете, мадмоазел, следите ли времето?

Виктория погледна часовника си.

— 12,32, професоре.

Той стана, въздишайки:

— О, аз трябва да тръгвам. Закъснявам за една обещана среща. Надявам се, че бях достатъчно изчерпателен в обясненията си?

Виктория скочи на крака.

— Повече от изчерпателен. Аз просто не знам как да ви се отблагодаря.

Професор Леклер обаче изглеждаше не съвсем доволен.

— Лошото е, че нямам картата да ви я покажа. Една превъзходна карта, която хотел Дьо Вил, тук в Лурд, издадоха преди няколко години. За съжаление единствения мой екземпляр дадох на един друг американец вчера.

Виктория наостри уши.

— Друг американец?

— Да, но не се плашете, той не беше ваш конкурент. Каза ми, че е историк и готвел специален труд за така наречените чудотворни места в света.

Виктория продължи да се съмнява.

— Той… каза ли името си? Да не би да е бил Марк Брадшоу случайно?

— Не, нищо подобно. Беше… — опита се да си спомни той — Фергюсън, господин Джеймс Фергюсън, от един нюйоркски университет. Доста слаб млад човек с черна къдрава коса, забележителен нос и коса. По външност беше внушителен, но ерудицията му не можах да преценя, защото разговаряхме много малко. Вие може би го познавате и той би могъл да ви услужи с картата на Лурд, която аз му дадох.

— Бих искала, но за съжаление не го познавам — каза Виктория.

След пет минути обаче, когато се връщаше към колата си, името Джеймс Фергюсън натрапчиво се настани в съзнанието й като рефрен от любима стара песен. Не, тя не познаваше Джеймс Фергюсън, но й се струваше, че го е чувала или виждала някъде.

Къде обаче?

След обяда в Плас Атен Виктория се изкачи в стаята си, извади портативната си пишеща машина и прегледа бележките, които беше надраскала за Лурд. След като ги подреди, тя започна да пише.

След един час обзорната й статия беше готова, и то не лоша. Можеше да телефонира на Рекърд. Там сега е 9,30 и служителите трябваше вече да са по местата си. Чудеше се на Армстед ли да докладва репортажа или на Дайъц. Подаде разговор направо с главния. Нито Армстед, нито Дайъц бяха в кабинетите си и я свързаха с Мак Алистър. Той се оказа готов да приеме доклада й на магнетофона.

Едва окачила слушалката след разговора с Мак Алистър, телефонът иззвъня. Търсеше я Сид Лукас.

— Ядец! — каза той.

За момент Виктория остана в недоумение, защото мислите й бяха все още към Лурд и Мак Алистър.

— Какво искаш да кажеш?

— За Марк Брадшоу, абсолютно нищо — каза Лукас.

Жегна я разочарование.

— Проверих във всичките бюра и бюрца от тази страна на Атлантика и в Средния изток. Запитах всеки един от шефовете дали Марк Брадшоу е работил в бюрата им, дали знаят нещо за него и въобще дали биха могли да ми посочат негов адрес и телефон. Отговорите бяха стопроцентово отрицателни. Никой никога не го е приемал на работа. Почти всички имат желание да се възползват от услугите му. Всички се интересуват от него. За такъв изключителен репортер се предполага повече публичност и известност. Може би пък това е номерът — тайната в тези сензационни репортажи. Човекът да бъде в сянка, невидим, искам да кажа.

— Може и да си прав — съгласи се Виктория.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна, Вики.

— Е, благодаря ти и за това, Сид. Имаш от мен една пура.

Окачи слушалката и се втренчи в телефона. Обезсърчена, но не и отчаяна, тя реши да не се предава лесно. Почувства дори някакво предизвикателство и насърчение. С нарастващо упорство реши да проследи докрай този неуловим автор.

Преди да замине Ник й беше казал, ако срещне трудности, да се обади на негова добра приятелка в личния състав на Ню Йорк Рекърд. Виктория набра номера. Автоматът я свърза с женски глас.

— Мисис Кроу на телефона.

— Виктория Уестън се обажда. От вестника съм.

— Да, знам. Помня ви.

— Обаждам се от Париж.

— Чувам ви като от съседната стая. С какво мога да ви помогна?

— Нещо лично — каза Виктория. — Работех с Ник Ремзи и той ми каза да ви се обадя. Каза ми, че мога да ви се доверя.

— Можете.

— Става дума за друг наш служител, Марк Брадшоу. Трябва да се свържа с него. Бихте ли могли да проверите…

— Ама че съвпадение — прекъсна я мисис Кроу. — Знаете ли, че седмици наред вече, всеки ден най-малко по веднъж, ни се обаждат за него. Търсят го всички, като почнете от Нюзуик и свършите с Калъмбия Ревю. Дабълдей, и Симън, и Шустър искат разговор с него във връзка с подготвяна книга. Си Би Ес по някаква рубрика за самотници. Вашето обаждане за Брадшоу е второто за днес. Преди около час някакъв журналист от списание Тайм поиска сведения за мистър Брадшоу.

— Списание Тайм — учуди се Виктория. — Защо?

— Очевидно редакторите готвят статия за мистър Армстед и неговото неизменно постоянство в отразяването на терористичните събития. Главната заслуга за това е на мистър Брадшоу. Затова и разпитват за него. Боя се, че и на тях не можах да помогна, както не ще мога и на вас. При нас досие с името Брадшоу — няма. В документацията той не фигурира като наш служител.

— Но това е невъзможно — настоя Виктория.

— Съгласна съм с вас — почти с досада отвърна мисис Кроу и изведнъж гласа й се оживи. — Чакайте, хрумна ми още нещо. Почакайте на телефона.

Виктория задържа слушалката на ухото си, учудена какво ли мисис Кроу има предвид.

След минута гласът на Кетрин Кроу прозвуча отново.

— Мис Уестън?

— Да, чакам.

— Опитах стария и изпитан колежански начин, но не стана. Сетих се, че човекът, който би могъл да ви каже къде можете да намерите Марк Брадшоу е Естел Ривкин — секретарката на мистър Армстед. Позвъних й и й казах, че съм в процес на разговор с вас от Париж и че искате да знаете къде бихте могли да намерите Брадшоу. Тя можа да ми каже само „Нямам ни най-малка представа. Предполагам, че мистър Армстед си има личен договор с него и той лично работи с него.“ Сигурна съм, че и тя като мен не знае нищо. Вярвам й.

Виктория си пое дъх.

— Е, значи край. Благодаря ви много за колежанския начин, мисис Кроу.

Съвсем обезсърчена, Виктория още веднъж окачи слушалката. Безсилието й като че ли се покриваше вече със страх. При раздялата им Ник й беше казал да разговаря доверително с Кетрин Кроу, но с никой друг от Рекърд да не споделя интереса си по разследването на Брадшоу. Никой друг, ще рече и секретарката на Едуард Армстед, а мисис Кроу по свое усмотрение вече говори с нея. С други думи, скритата котка на Виктория беше вече изскочила от торбата. Не, Естел Ривкин едва ли би погледнала на това обаждане сериозно. Едва ли би седнала да занимава претрупания си шеф с такава дреболия. Тази мисъл прогони опасенията на Виктория и тя насочи вниманието си към по-незначителни грижи. Опита се да помисли дали изобщо има още нещо, което би могла да направи. Сети се, че може да опита на още едно място.

При заминаването си Ник й беше препоръчал двама души, към които да се допита при нужда в търсенето си на Марк Брадшоу. Едната беше Кетрин Кроу от Рекърд, и това допитване не доведе до нищо. Другият човек беше мистър Дитмън от Ню Йорк Телеграф. Той се занимава с разследвания и издирвания. Той ще направи всичко за мен и е факир в това отношение — спомни си тя точните думи на Ремзи.

Да, Дитмън ще бъде последният й опит.

Телефонът в Плас Атен се беше превърнал в част от самата нея. Сраснала се с него, тя едва при втория опит се добра до Телеграф. Веднага позвъниха до бюрото на Дитмън. Стори й се, че позвъняванията се повториха безброй пъти. Виктория се отчая и се готвеше да окачи обратно слушалката, когато ленив мъжки глас отговори: Мдаа…

— Мистър Дитмън?

— Не е. На съседното бюро съм. Той си отиде преди един час. Да му предам нещо?

— Предпочитам да му се обадя вкъщи.

— Не знам. Не даваме номера на домашни телефони — прозвуча враждебно мъжкият глас. — По работа ли го търсите или лично?

— Лично — заяви Виктория меко и любезно. — Аз съм Кити, новата му приятелка. Може би ви е говорил. Той очакваше да му се обадя, но не можах да намеря телефон. Някъде пък съм загубила домашния му номер, не мога да го намеря.

Гласът от другата страна поомекна.

— Добре, почакайте секунда само. Молив имате ли?

— Разбира се.

— Ендикът, 29970. Записахте ли?

— Да, да, записах.

— Ако не го намерите, обадете ми се пак. Аз съм Оузи. Тази вечер съм свободен.

— Разбира се, ясно.

Тя окачи слушалката. Голям веселяк се оказа този Оузи.

И отново — на телефона. От първото набиране успя да се свърже. След този Оузи тя не знаеше какво да очаква, но Дитмън се оказа сериозен човек. Гласът му прозвуча с контролирано леко заекване.

Тя се представи и опита да обясни, че е приятелка и колежка на Ник Ремзи. Дитмън я прекъсна.

— Знам за вас — каза той. — Ник ми се обади вчера и ми каза, че може би ще ме потърсите и ме помоли да ви бъда в помощ.

Виктория почувства приятна тръпка от това, че Ник беше помислил за нея от толкова далече.

— Вие в Париж ли сте? — попита Дитмън.

— Да, в хотел Плас Атен.

— Тогава казвайте направо. Не се охарчвайте повече.

Наистина беше така, защото Виктория плащаше тези разговори от джоба си. Ако бяха за сметка на Рекърд, щяха по някакъв начин да привлекат вниманието на Армстед или Дайъц.

— Нужна ми е вашата помощ за едно негласно проучване — каза Виктория. — Нужни ми са възможно най-много и подробни данни за едно лице от медиите. Искам да го намеря и поговоря с него.

— Името му? — делово запита Дитмън.

— Марк Брадшоу. Чуждестранен кореспондент на Ню Йорк Рекърд.

— Нещо друго да ми кажете за него?

— Това е всичко. Името му нашумя напоследък. Той е авторът на сензационните репортажи на първа страница в Рекърд, като се започне с отвличането на испанския крал…

— Да, да, знам. И се стигне до убийството на израелския министър-председател. Името му стана доста известно, мис Уестън. И вие все пак не знаете нищо за него?

— Нищичко. Нужна ми е помощ. С Ню Йорк Рекърд недейте да се главоболите. Освен името му на първа страница, Брадшоу официално не съществува във вестника. Това е съвсем разбираемо.

— Той очевидно работи неофициално. На лична договореност и хонорар с някой от големците там.

— На такова мирише. Искам да се добера до него.

— И се съмнявате, че някой ви пречи да направите това?

— Допускам такова нещо…

— Това ли е всичко, което искате да знаете — как да се срещнете с него?

Виктория се подвоуми.

— Може би не точно всичко, но в крайна сметка може да се ограничи до това. Чрез вас искам да разбера нещо за Брадшоу, и най-вече как може да се стигне до него. Мислите ли, че бихте могли да ми помогнете?

— Мога да се опитам.

— Ник казва, че сте факир в тези работи.

— Едва ли съм такъв, но което върша, върша го добре. Просто знам къде да гледам и полагам големи усилия.

Аз имам достъп до всички източници тук и в Париж, до които вие бихте могли да стигнете. В моя опит не ми е убегнало нито едно съществуващо име някъде, та дори и името на никому неизвестния г-н Никой. Марк Брадшоу едва ли е никой, така че, надявам се да открия нещо.

— Чудесно.

— Кога ви трябват тези сведения?

— Веднага.

— Ясно. Утре?

— Няма да мръдна от Плас Атен. Ще бъда непрекъснато тук до телефона.

— Ще ги имате утре вечер — каза Дитмън. — Ще имам нещо готово за вас до шест часа утре — наше време. Възможно е и по-рано. При вас кое време ще бъде?

— Полунощ.

— Чакайте към полунощ утре.

Свършила с телефоните за деня, Виктория се излегна на дивана изтощена.

Беше обаче обнадеждена. Дитмън й вдъхна искрица надежда и оптимизъм. Ако Карлос не беше отговорен за тероризма, който стана част от нейния живот в тези последни няколко седмици, а тя беше убедена, че той не е, скоро щеше да разбере кой стои зад всичко това и ще може да направи най-грандиозния репортаж в кариерата си. Утре вечер тя може би щеше да знае нещо за Брадшоу, а с него щяха да дойдат и отговорите.

В хладната и сива парижка утрин на следващия ден Виктория не получи ново назначение от Рекърд и тъй като временно беше преустановила гонитбата на Брадшоу, с радост реши да се заеме с покупки.

Сутринта тя се качи във взетото под наем червено рено и се отправи към Галери Мег на улица Техеран. Посвети два часа за разглеждане на плакати и литографии. Най-после избра две. Една от Хуан Миро и една от Калде. Искаше да ги изпрати на майка си в Евънстън. Преди да излезе на десния бряг, тя заобиколи с колата си откъм О Троа Картие — модния универсален магазин на булевард Мадлен, където си купи две копринени шалчета и един чудесен пуловер от бяла кашмирска вълна. Усети глад и тръгна към улица Риволи. В един безистен видя книжарница. Прегледа бестселърите на английски език. Едно трилърче, една любовна история и една препечатана класика от Самюел Бътлър, за да се оневини за четенето на другите две. После се качи по дървеното стълбище на ресторантчето за бързи закуски на Смит и си поръча два малки сандвича, порция пиле, печено сирене и горещ чай.

Към три-четири часа следобед паркира колата в една тясна уличка недалеч от Сен Жермен дьо Пре. Най-напред се насочи към галерията Клод Бернар на улицата на изящните изкуства. След като го разгледа и се полюбува на безбройните маслени картини и скулптурите, които бяха далече от нейните възможности, тя потърси нещо за баща си, което би могла да си позволи. Порови се из накачените плакати и литографии и откри един дяволски забавен цветен плакат от Ботеро. Купи го и се разпореди да бъде изпратен в Джорджтаун.

Останалата част от следобеда тя прекара в разглеждане на витрините от двете страни на улица Бонапарт, като отдели време за чаша кафе в бирария Лип.

След това бързо се върна към колата си и оттам в хотела, за да си сложи вечерно облекло. Беше поканена на вечеря със Сид Лукас и съпругата му Одета в апартамента им на улица Техеран. Одета, която Виктория за първи път срещаше, беше естествена и пряма французойка на средна възраст, наследничка на голямо богатство. Апартаментът им беше богато мебелиран. Единственото, което чуждееше в него, беше Сид Лукас. На вечерята бяха поканени още две семейства. Съпругът от едната двойка беше френски издател, който ненавиждаше всичко американско, а съпругата му — набедена поетеса. Другият мъж беше един доста пълничък закачлив унгарец — филмов продуцент, който в продължение на 20 години беше направил безброй сделки, но не и филми. Той непрекъснато цитираше остроумието на Георг Лихтенберг: „Може би след време за тъй наречените средни векове ще говорят, като включват и нашия век“. Жена му, чехкиня по произход, не пропускаше случай да го аплодира. По време на вечерята разговорите бяха сдържани и неискрени. Яденето сервираше млад филипинец в сребърни подноси с безукорно бели ръкавици.

Ако не беше присъствието на Лукас, Виктория щеше да се чувства съвсем неудобно. Той се държеше свободно и с удоволствие използваше от време на време американски жаргон, с намерение може би да подразни френската изисканост на съпругата си.

След вечерята той се обърна към Виктория:

— Получихте ли нова задача?

— Брадшоу — прошепна му тя. — Издирваме Брадшоу.

Той я погледна учудено.

— Но между нас да си остане.

— Дадено — обеща той.

Мислите на Виктория бяха изцяло погълнати от проблемите, свързани с Брадшоу и тя почти не взе участие в разговорите след вечерята. Наближаваше часът, когато Хоуи Дитмън вероятно щеше да реши много от тези проблеми.

В 10,55 кинопродуцентът се извини, че го боли зъб и заедно със съпругата си напусна партито. Виктория използва случая и побърза да си тръгне с тях.

В стаята си в хотела тя облече пеньоара си и прикова поглед в будилника, който отмерваше скъпоценното време. Часът беше 11,45, но телефонът продължаваше да мълчи. Нервен спазъм сви стомаха й.

Девет минути преди полунощ телефонът иззвъня.

Търсеше я Хоуи Дитмън от Ню Йорк.

— Мис Уестън? Намерих Марк Брадшоу.

— Чудесно! Къде е той?

— В Годишния алманах на медиите, страница 54.

Неразбрала добре, тя промърмори:

— Аз не мога да…

Хоуи Дитмън не я остави да се доизкаже.

— Преди три години едно изтъкнато издателство на справочници, тук в Ню Йорк, Равена Букс, пусна нова разновидност на изданието „Кой кой е“ със списък на имената на всички живи работници в журналистиката, радиото и телевизията с цел пазарен ефект. Това беше първото издание на „Годишния алманах на медиите“ и същевременно последното. Освен малкото екземпляри, закупени от шепа фирми, справочникът нямаше пазарен ефект. В този алманах аз открих името на Марк Брадшоу.

— Какво пише за него? Къде мога да го намеря? — каза Виктория развълнувано.

— Не бързайте толкова, почакайте да свърша — опита се да овладее ентусиазма й Дитмън. — Както при всеки в този списък, и Брадшоу има свой адрес и местонахождение. Адресът е пощенската кутия на Таймс Скуеър Стейшън. Аз можех да телеграфирам или да пиша до тази пощенска кутия, но не исках да губя време, защото трябваше да разговарям с вас тази вечер. Опитах се да разбера чий пощенски номер носи тази кутия. Не беше лесно, но открих.

— Къде може да се намери Брадшоу?

— Открих, че номерът на кутията е този на Равена Букс.

— А, той работи за тях и за Рекърд, така ли?

— Мис Уестън, той не работи за никого — каза Дитмън. — Марк Брадшоу не съществува…

— Какво?

— Не ме ли чувате? Марк Брадшоу не съществува. Още щом разбрах на кого е пощенската кутия, ми стана ясно какво става. Говореше се по едно време, че високо реномираната енциклопедия на Апелтон включвала осемдесет и четири несъществуващи, фиктивни личности. Четох някъде също, че в един от нашите известни биографични справочници, не си спомням точно кой, също както и в „Кой кой е“, често вмъквали фалшиви имена с измислени биографии. Казвали, че вършели това, за да откриват опитите на долни типове да си служат с техния справочник, за да изнудват жертви по пощата. Аз се усъмних, че може би по същия начин името на Брадшоу е било вмъкнато в „Годишния алманах на медиите“. Незабавно отидох в Равена Букс. Сварих административния редактор точно когато си тръгваше. Той се поусука малко, не искаше да признае такова нещо, но като го попритиснах призна, че Марк Брадшоу било едно от десетте недействителни имена, измислени и вмъкнати в алманаха, за да послужат като примамка и обект за писма от невменяеми типове, които биха се решили да безпокоят редовно вписаните. Боя се, че истински жив Брадшоу няма. Съжалявам.

Виктория остана като гръмната. Трудно й беше да говори. Опита се да каже нещо, но не успя. Беше й ясно, че е безсмислено да разисква това с Дитмън.

— Аз също съжалявам — каза накрая тя. — Благодаря ви за хубавата работа. Сега чуйте къде ще уредим сметката.

Тя му даде адреса на апартамента си в Ню Йорк и окачи слушалката. Тази нощ нямаше да може да заспи, поне докато всичките тези въпроси щракаха в главата й. Това, което трябваше да направи, беше да потърси отговорите на тези въпроси при някой, който й съчувства и я разбира. Това би било най-доброто средство против безсънието. На тази загадка трябва да се тури край.

Тя отново седна до телефона. Току-що бе набрала бюрото на Рекърд в Нешънъл Прес Билдинг във Вашингтон. Ник беше там и телефонистката тъкмо ги свързваше.

— Ало? Ник Ремзи е на телефона.

Радостта, че чува гласа на Ремзи, успокои Виктория.

— Ник, Вики съм.

По гласа му можеше да се съди, че е искрено зарадван.

— Ей, много се радвам да те чуя. Къде си?

— В разгулния Париж.

— И защо не спиш?

— От мисли. Много се събра на главата ми. Трябва да поговоря с теб. Имам много да ти разказвам…

— Чакай, нека да кажа аз — прекъсна я той. — Обзорната ти статия за Лурд беше превъзходна, много ми хареса. Предполагам, че си чула какво стана там снощи?

— Не, какво? Не съм включвала нито радиото, нито телевизора.

— Почти трагедия. Папата слизал към подземната базилика Сен Пею в Лурд. Огромни тълпи се блъскали наоколо, устремени към него. Светлините изведнъж загаснали. Настанала паника. Благодарение на точните и навременни действия на силната охрана, папата се спасил. Щял да бъде стъпкан и премазан. Лампите най-после светнали и осветили най-малко 40 ранени миряни, някои от които тежко.

— Но папата не е пострадал, нали?

— Нали ти казах. Той е бил добре охраняван. И благодарение на това…

— Ник, бас хващам, че те… бог ги знае кои са… те са прекъснали осветлението и са искали да отвлекат папата, но не са успели.

— Е, пак се увличаш. Няма никакви данни за такова нещо. Ако е имало такива планове, бъди сигурна, че подзаглавието на Марк Брадшоу щеше да цъфне на първата страница, както обикновено. Щом няма подзаглавие, значи няма и събитие.

Виктория пое въздух и с досада го изпусна.

— Ник, това подзаглавие е измама.

— Не чух добре.

— Това подзаглавие от Брадшоу на всичките тези сензационни репортажи е лъжа. Аферата със свитъците и всичките други не са негови репортажи. Марк Брадшоу не съществува.

Линията откъм Вашингтон замлъкна. Най-после Ник проговори.

— Вики, ама ти какви ги приказваш?

— От няколко дни се занимавам с този Брадшоу. Потърсих помощта и на твоя приятел Хоуи Дитмън. Спомняш ли си, че ми каза да се обърна към него?

— Е, и?

— Аз му възложих едно разследване за Брадшоу и той го направи. Слушай сега какво ми съобщи той преди малко.

Тя разказа всичко, което Дитмън й беше казал. Включително и признанието на издателя на Годишния алманах на медиите. Каза, че Марк Брадшоу не съществува, че той е една измислица от тяхна страна, за примамка на просителите и изнудвачите.

— Затова ти се и обаждам. Опитвам се да го проумея и стигам до лудост. Ти какво ще кажеш, Ник?

Непосредствен отговор не последва. Най-после Ремзи проговори.

— Не знам, Вики. Струва ми се невероятно.

— Защо трябва Армстед да приписва авторството на тези статии на човек, който не съществува?

— Ами как да ти кажа, това не е съвсем неразбираемо — каза Ремзи бавно. — Употребата на измислено име не е нещо необикновено. Издателят може би се страхува от създаването на извънредно популярен кореспондент, за да не го загуби. С едно измислено име човек запазва това, което е създал само за себе си.

— Добре, де. Но как пък точно името Брадшоу му е дошло на ум? Как е могъл Армстед да се спре на име на човек, който не съществува?

— Дори и това има своето обяснение — каза Ремзи, търсейки логиката. — Армстед вероятно е чул човек от Годишния алманах на медиите да разказва вицове за фалшивите имена в книгата. Интересна история. Разказал я някой, Армстед я чул и когато му потрябвало фиктивно име, сетил се за това и го употребил. Сложил като подзаглавия на тези сензационни репортажи името Марк Брадшоу.

— И е знаел през цялото време, че този Брадшоу не съществува и че той не е писал репортажите?

— Предполагам.

— Но, Ник, някой е докладвал тези сензации. Някой е писал тези статии. И аз точно това питам. Кой?

Ремзи отново многозначително замълча.

Виктория продължи настойчиво.

— Някой от Рекърд е разбрал за краля на Испания, за Генералния секретар на ООН, за ръкописите от Мъртво море, за израелския премиер, и то преди всички. Кой би могъл да узнае за тези неща? Да знае подробности и да ги съобщи на Рекърд веднага?

— Вики, недоумявам.

— Аз пък се сещам. Армстед може би е свързан с някой, който има връзки с терористична група, или пък с човек, който дори е член на такава група. Този някой може би продава сведенията и материалите на Армстед веднага и на самото място. Допускаш ли това?

— Не! Звучи ми много фантастично.

— Но това е единственият отговор. Надявах се на теб.

— Не, поне засега, не! Остави ме да помисля. Точно сега трябва да тичам към Белия дом и да чуя изявленията на Хю Уестън по решението на президента да прибави към срещата в Лондон разискване на план за намаляване на ядрените оръжия.

— Добре! — каза Виктория разочарована. — Предай поздрави на баща ми.

— Виж какво, Вики, остави ме да помисля повече по това. — Той явно се мъчеше да я поразвесели. — Ще се опитам скоро да те видя. Не си забравила, нали? Баща ти ще вземе със себе си една малка групичка от журналистите на Белия дом на военния самолет за Лондон. Ще придружим президента, за да отразим срещите му с британския премиер-министър. Това ще стане съвсем скоро. Ще опитам да се измъкна един следобед и ще долетя при теб. Тогава ще поговорим подробно за това. Какво ще кажеш?

— Но аз не мога да чакам толкова, Ник.

— А какво ще правиш?

— Ще продължа неотклонно, докато стигна до решението на този проблем, независимо от това какво би ми донесъл той.

След 18 успешни попадения на голф и един задушевен обяд, Едуард Армстед се беше върнал в кабинета си, за да изчака поредния насрочен разговор. Разговорът дойде навреме. Продължи 10 минути и вече беше към края си.

— О’кей, ясно, Гус. Много исках да стане, но не би. Както казва Купър, всичко не може да бъде печелившо. Кажи му от мое име да не съжалява и да не се коси. Следващата задача може да се окаже по-лесна. Кажи му да има готовност.

Оставяйки телефона, Армстед забеляза Дайъц да се усуква около вратата.

— Хари, какво те носи насам. Нали поиска да бъдеш свободен днес?

— Теб чакам. Разбрах, че ще имаш разговор с Пейгъноу и чакам да свършиш.

Той влезе в кабинета, замислен се отправи към едно от креслата пред бюрото на Армстед и притеснено седна в него.

— Той каза ли какво се е объркало в Лурд?

— Било е просто стечение на обстоятелствата. Те изключили светлините и хората им били по местата си, но имало много народ. И тази огромна маса станала неконтролируема. Освен това папата имал голяма охрана. Било много рисковано. И Купър отменил операцията. Този провал хич не ми се нрави и не бих искал в бъдеще да се захващат с нещо, което не биха могли да извършат.

— Съгласен съм с теб — каза Дайъц.

Армстед се вгледа в лицето на своя помощник.

— Нещо май те тревожи, Хари. Какво има?

— Няколко неща, които исках да споделя.

— Слушам те.

— Предполагам, разбрал си, че списание Тайм си навира носа в твоите работи.

— Брус Хармстън има грижата там. Той даже ги насърчава до известна степен. Няма да открият много.

— Не знам. Това е игра с огън.

— Няма да открият — категорично каза Армстед.

— Добре, щом Брус се е заел с тях, спокоен съм. — Дайъц се поколеба. — Но има и още нещо…

— Да?

— Знаеш ли, че новото момиче от репортерите ти, Виктория Уестън, души насам-натам и се опитва да открие нещо за Марк Брадшоу?

Армстед се ухили.

— Страхувам се, че няма да открие много.

— Обаждала се е от Париж на мисис Кроу от личния състав, за да разбере къде би могла да намери Брадшоу.

Армстед махна с ръка.

— О, това е съвсем естествено — ревност. Репортажите на толкова сензации бяха измъкнати под носа й. Иска да го намери и да разбере как стават тези неща. А аз и ти много добре знаем, че няма да стигне до него.

— И все пак… — каза Дайъц — това не ми харесва, шефе. Любопитството й нараства и започва да ме безпокои. Ти беше предвидлив дотук и се справи с всичко. Мисля, че трябва де се откажеш вече… преди да е станало късно.

— Хари, струва ми се, че излишно се безпокоиш. Не е ли глупаво да се откажа точно когато съм се изкачил на върха?

— Аз все пак те съветвам да го направиш — каза Дайъц съвсем сериозно.

Самодоволната усмивка на Армстед секна още преди да чуе сериозното предупреждение на помощника си.

— Добре, Хари. Ще помисля тази нощ. Ще видим какво ще ни донесе утрото.

Утрото им донесе списание Тайм.

Силно развълнуван, Едуард Армстед влезе в кабинета си с екземпляр в ръката. Завари Дайъц да го чака, седнал пред дъбовото бюро. На корицата на Тайм бе нарисуван портрета на Армстед и някаква мъглява фигура в дълбочина — вероятно фигурата на неуловимия Брадшоу. С едър получерен шрифт бе написано: ВСЕМОГЪЩИЯТ В ЖУРНАЛИСТИКАТА.

Сияещ, Армстед вдигна списанието към Дайъц.

— Видя ли го, Хари? — радостно избоботи той. — Не е лошо, а?

Дайъц вдигна списанието от скута си.

— Имам го, прочетох.

Продължавайки да се любува на корицата, Армстед отиде до бюрото си.

— Приличам си, нали?

— Портретът е доста сполучлив — увери го Дайъц. — Излъчва енергия, бодрост, далновидност.

Армстед седна във въртящия се стол. С нескрито удоволствие отново се загледа в корицата на списанието.

— Всемогъщият в журналистиката — прочете той. — Всемогъщ, как ти се струва?

— То си е така — каза Дайъц.

Армстед с удивление поклати глава.

— Дори баща ми не достигна такова нещо.

— Прочете ли написаното вътре — запита Дайъц.

— Разбира се. Реално и безпристрастно, стори ми се. Дори Ханна я хареса.

Дайъц за момент се почуди, но изглежда бързо съобрази.

— Жена ти я е чела?

— Искала е да ме опознае жената — дрезгаво се разсмя Армстед. — Та ти казвам, дори тя я хареса. А ти какво ще кажеш, Хари?

— Внушително, не ще и дума. Може би малко са го пооплескали там за Брадшоу, за това, че се отнасяме към него като към примадона и не даваме никаква информация, защото се страхуваме, че ще ни го вземат… Но като цяло статията е доста внушителна. Вече ни донесе куп телефонни обаждания. — Той взе от бюрото няколко листа. — Донесох някои от по-важните, които помислих, че ще искаш да видиш.

Армстед пое листчетата.

— Ще видиш обаждане от Хю Уестън, прессекретаря на президента, в което президентът Колуей те поздравява и те кани на вечеря в Белия дом вечерта преди заминаването му за Лондон.

Армстед намери телефонното обаждане.

— Твоето мнение какво е? — попита той Дайъц.

— Стори ми се, че Уестън иска отговор веднага. На вечерята ще има доста големци от медиите, но ти определено ще бъдеш звездата на вечерта. Аз не знам… ще отидеш ли?

Армстед възкликна изненадан.

— Не бих пропуснал това за нищо на света. — Той радостно сложи ръка на списанието. — Ти значи намираш портрета ми внушителен?

— Много. — Дайъц замълча. — Единствено ме безпокои това, че тя може да доведе до още повече ровения в твоите работи. Помисли ли по това, което ти казах вчера?

Усмивката изчезна от лицето на боса.

— Имаш предвид съвета, който ми даде? Да, помислих. — Той се облегна назад в стола и погледна Дайъц право в очите. — Прав си. Реших да се вслушам в съвета ти. Ще се откажа… Но след още един голям удар — най-големият.

— Шефе, вече се съмнявам в успеха.

— Ще успеем. Ние сме на върха. Човек като мене не излиза от играта с неуспех като този в Лурд.

— Но за този неуспех никой не знае.

— Аз знам, Хари. Аз няма да изляза с хленчене. Ще изляза с нещо, което ще бъде капак на всичко дотук. Искам последното ми дело да бъде един голям успех. — Лицето му се сбърчи в усмивка. — Знам какво правя, Хари. Имай доверие във Всемогъщия.

Дайъц отстъпи.

— Както кажеш, шефе.

Армстед започна делово:

— Пейгъноу трябва да се е върнал в Париж. Потърси ми го. Искам да уговоря с него още една среща с Купър… в Париж. Утре вечер в Ланкастър.

Дайъц свъси вежди.

— Шефе, предупреждавам те. Нашето любопитно момиченце Виктория Уестън е в Париж. Чака назначение. Не ми се ще да те вижда там.

— Няма такава възможност — каза Армстед пренебрежително. — Аз ще бъда в Ланкастър само една нощ и няма да излизам от хотела. Ако пък толкова те безпокои това момиче, мога да я пратя да чака в Лондон.

— Най-добре.

— Но всичко по реда си. Потърси ми Пейгъноу и на излизане кажи на Естер да ми запази място в ранния полет на конкорда утре сутрин. — Той смигна на Дайъц. — Последният, Хари. Обещавам ти.

Разсъмваше се. Виктория, свита в леглото, дълбоко спеше. Някакъв далечен звук я накара да се размърда. Звукът постепенно се приближаваше. Повдигна натежалите си клепачи и се заслуша. Телефонът до леглото звънеше настойчиво. Тя се опита да се ориентира, опипвайки за слушалката. Намери я. Изпусна я. Отново я вдигна и я приближи до ухото си.

— Ало!

— Вики, Ник съм. Знам, че си от ранобудните, но… Май те събудих?

— Не — излъга тя.

— Не, ама май да. — Той млъкна. — Господи, виж само колко е часът. Тук е почти полунощ, така че в Париж трябва да се съмва вече.

— Няма значение, Ник. Теб специално съм готова да чуя по всяко време. Какво има? Нещо ново?

— Не съвсем. Как да ти кажа… И да, и не. Последният ни разговор нещо не ме задоволи. Не завърши както трябва.

— Как завърши той? — като че ли все още не можеше да се ориентира.

— Ти се питаше как Армстед се добира до тези сензации, които приписва на несъществуващия Брадшоу. Аз ти казах, че трябва да помисля по това и че след около седмица ще бъда с президента в Лондон. Казах ти, че ще гледам да се откъсна един следобед и да долетя до Париж, за да поговорим. А ти каза…

Виктория бе вече съвсем будна.

— Аз казах, че ще продължа неотклонно, докато стигна до решението на този проблем. Независимо какво ще ми донесе това.

— Точно за това ти се и обаждам. Докъде стигна и какво прави…?

— Пазарувах, преяждах, чаках назначение и умувах.

— Но не си прекратила разследванията си, нали? — настойчиво запита Ремзи.

— Нищо повече не съм правила — отговори тя. — Спрях в задънена улица някъде по средата и не знам какво да правя.

— Може би ще мога да ти помогна — каза Ремзи. — Аз доста сериозно обмислих твоята версия.

— Е, и? — запита тя нетърпеливо.

— Според твоята версия Армстед има връзка вътре в някоя терористична група. Аз не съм убеден, че това е вярно, но пък не виждам друга възможност. Така че, хайде да тръгнем по твоята следа. Ако нашият шеф се е свързал с банда, мисля, че не може да бъде друга, освен сбирщината на Карлос. Тя е единствената, която е в състояние да извърши тези операции. Знам, че ти няма да се съгласиш.

— Ник, готова съм с всичко да се съглася. Добре, да речем, че е групата на Карлос. Но не забравяй, че Армстед ни каза, че е докладвал за тази група в Сюрте. Направил е опит да бъдат арестувани и ги е изпуснал.

— Редом с тази твоя теория има и друга — че Армстед е лъжец. Той не се е опитал да арестува Карлос, защото Карлос е неговият извор и източник на сензации.

— Слушам те, слушам.

— Тогава чуй и това. Ако групата на Карлос е обвързана с четвъртата власт — вестникарския бизнес, може би ще мога да ти помогна. Съвсем не е лесна работа, но може би ще успея да те извадя от безизходицата, за да продължиш.

— И как?

— Слушай, сега да ти кажа какво ми се случи преди един час. Бях тук в прессградата сам. Бях седнал да пийна…

— Естествено, как иначе.

— Обмислях един план. Да взема да опиша всичко, което се случи при отвличането и разпитите ми при Карлос. И започнах да пиша…

— Значи реши се най-после на това предизвикателство?

— Не, все още не смея. Нищо подобно. Аз… — в тона му прозвуча някакво неудобство — Хрумна ми да напиша един роман за човека Карлос. Не нещо банално, към което подвежда материалът, а един съвсем нов подход.

— Това е чудесно, Ник.

— Но забрави за това засега. Все едно, че не съм ти казвал. Поздравления ще приема само след като стане, и то добре. — Той забързано продължи. — Но да си дойда на думата. За да бъда сигурен в автентичността на такъв роман, реших да запиша и подредя всичките подробности по срещата ми с живия Карлос. И тъкмо бях започнал да пиша, когато се сетих.

— Какво?

— Ако си спомняш, след освобождаването ми от Карлос казах на Армстед, че съм чул един от тях да казва, че на следващата сутрин ще се местят другаде. Е, и бях забравил, просто не ми дойде на ум, докато не седнах да пиша, че имаше още нещо, което чух.

Виктория беше притиснала слушалката до ухото си и напрегнато слушаше.

— Слушам, продължавай — подтикна го тя.

— Терористът, който каза, че ще се местят на другата сутрин, каза по-точно „Местим се на номер 10. Засега ще останем там“. Хич не ги беше грижа, че аз слушам, защото бях заведен там с вързани очи и съвсем не знаех в коя част на Париж се намирам.

— Но ти знаеш. Ти знаеш къде ме бяха отмъкнали.

— Недалеч от Паради, в един апартамент на улица Мартел 12.

— Номер 10 имаше ли?

— Разбира се, следващия вход.

— Доста трудна и опасна задача, Вики, но си заслужава… Няма ли да бъде логично…

Тя се развълнува.

— Би било, определено би било.

— Не ми се ще да ходиш там. Но ако си решила да продължиш…

— Ще продължа, Ник.

— Тогава иди и поразгледай, но не сама. Искам да отидеш с още някой. Сид или друг от службата. Обещай ми това.

— Ще… ще се опитам да взема някого — каза тя.

Беше убедена обаче, че никого няма да вземе. Щеше да докаже, че може да извърши нещо важно и сама.

— Да, направи това — продължи той. — Поразгледай. Знае ли човек? Но не се приближавай много. Не искам да те загубя.

— Ти си загрижен за мен — попита тя обезумяла от радост.

Той обаче се въздържа от пряк отговор и добави сериозно.

— Помни какво ти казах. Твоята цел не е Карлос.

— Моята цел е много по-голяма — каза тихо тя.

— Дръж ме в течение — каза Ремзи. — Бон шанс!

В Париж беше мрачна и дъждовна нощ. В района на Шанз-Елизе животът като че ли беше замрял по домовете.

Недалеч от главната артерия, великолепно осветен, се намираше хотел „Ланкъстър“. Всички стаи бяха ярко осветени, освен прозорците на един от апартаментите на третия етаж. В спалнята на апартамента Едуард Армстед седеше неподвижно, а Гус Пейгъноу му нахлузваше скиорска маска.

През прореза за устата Армстед запита:

— Колко каза, че са дошли от тях?

— Само Купър и Куикс. Те са главните.

— Знаят ли за какво е срещата?

— Не — отговори Пейгъноу. — Реших, че операция от такава величина трябва да бъде представена от вас.

— Готов съм — каза Армстед.

Пейгъноу отвори вратата на спалнята и двамата влязоха в малката всекидневна, претрупана със стилни мебели и камина в дъното. Тук беше по-тъмно отколкото в спалнята и отначало Армстед не можа да различи обитателите. Най-после ги зърна, седнали на един диван в дъното.

Придружен от Пейгъноу, той се приближи към тях и се ръкува и с двамата. След това седна на стола срещу тях.

— Най-напред искам да ви благодаря за всичко, което направихте — каза Армстед. — Не предполагах, че всичко ще мине така леко.

— Прощавайте за Лурд — извини се Купър. — Неравенството беше голямо. Реших по-добре фал, отколкото провал.

— Взели сте правилно решение. Всичките други акции минаха идеално.

— Въпрос на планиране и организация — каза Купър.

— Ние се гордеем, че проведохме всичките, без да ни разкрият. Наистина, наложиха се и шест жертви — пет от тяхна страна и една от наша. Такава загуба в тези работи е съвсем дребна. Надяваме се, че парите ви не отидоха напразно.

— Не се оплаквам — каза Армстед и продължи леко развеселен. — Сигурен съм, че вече сте разбрали защо ви възложих тези операции и какво целях с тях?

— Сетихме се за някои неща — каза Купър спокойно, — но нас това не ни интересува. В нашия бизнес ние не търсим възможности за изнудване на клиента. Ние смятаме, че сме изпълнили своето и можем да се радваме, че вие сте доволен от извършеното. Платихте ни добре, за което ви благодарим.

— Всички сме ви благодарни — добави Куикс.

— Все още не сме привършили. Имам още една работа за вас — каза Армстед. — Още една, последна, преди да си благодарим и да се разделим.

— Още една последна — каза Купър — прекрасно. Трябва да е много важно, щом идвате лично.

— Да, наистина е важно. Най-важната от всички досега.

Армстед бръкна в джоба на сакото си. Извади от там сгънат лист хартия и бавно го разгъна. — Аз съм против писмените поръчения. И никога досега не съм си служил с такива, но това лично написах на машината. Искам всеки аспект от операцията да бъде съвършено ясен. След като го прочетете, ще го скъсам и изгоря. Ето, заповядайте.

Купър и Куикс зачетоха напечатаното на листа. Армстед хвърли неспокоен поглед към Пейгъноу, след което продължи безмълвно да наблюдава.

След като прегледаха текста заедно, Купър повторно го прочете сам. Най-после грижливо сгъна листа и го върна на Армстед.

— Няма да стане. Това не е за нас. Много трудна работа.

Армстед зачести дишането си.

— Трябва да го направите. Направихте толкова други.

— Това е съвсем друго нещо.

— Предполагам, не възразявате срещу идеята?

— Боже мой, не. Не ни пука нито за операцията, нито за жертвата. Всичко това до голяма степен ни е безразлично. Причината не е там. Казвам просто, че тази работа е много трудна.

— Дори ако удвоим сумата? Гарантирам ви десет милиона долара.

Купър поклати глава.

— Не става дума за парите. Тук се касае за проблем от технически характер. Ние нямаме средства за такъв вид операция. Не бихме могли да намерим такъв самолет, такъв пилот. Всъщност никой не би могъл… — той се позамисли — освен, разбира се, Карлос. Чувал съм, че той има на разположение такъв човек в Япония. Карлос и неговите хора вероятно биха могли да извършат това. Да, сигурен съм, че той може. Друг обаче — не. Най-малко пък ние.

Армстед се залови за тази мисъл.

— Но вие мислите, че Карлос и неговата група биха могли?

— Уверен съм, че могат. Но няма да искат.

— Защо да не искат?

Купър заговори с явна откровеност.

— Да го кажем така. За нас това е бизнес. Ние сме хора на бизнеса. За нас повечето от операциите са средство за препитание. С Карлос и неговите откачени — случаят е друг. Те не са хора на бизнеса. Те са фанатици. Вашите пари няма да ги съблазнят. Те са политически твари, които служат на каузи. За тях това е нещо като религия. В случая, който вие предлагате, за тях няма никаква „кауза“. Така че не биха намерили причини, за да го извършат.

Армстед не сваляше вперения си поглед в Купър.

— Аз мога да им намеря причини за това.

Изненада и любопитство се изписаха по лицето на бандита.

— И каква е тази причина?

Армстед още по-силно се втренчи в него.

— Мога да помоля вас да отвлечете един човек, за освобождаването на който те ще бъдат готови на всичко. Мога да поискам да отвлечете този човек и условието за неговото освобождаване ще бъде моята свръх важна операция. Аз знам къде се намира сега човекът, който трябва да бъде отвлечен. Ще ви дам десетте милиона, ако го грабнете оттам.

Купър бе видимо заинтригуван.

— Да грабнем — кого?

Армстед преглътна.

— Карлос — каза той.

Останалите трима са облещиха към него.

Армстед отново преглътна.

— Ще отвлечете и задържите Карлос — повтори той. — Хората му ще направят всичко, което поискам, за да си го вземат. Какво ще кажете?