Всемогъщият

Глава дванадесета

Карираното пардесю, което Карлос беше си купил преди три години, когато беше пълен, сега му беше доста широко. Той го облече и излезе от номер 10 на улица Мартел. Огледа се набързо наляво и надясно. По улицата нямаше хора, освен една млада жена, която зяпаше по витрините на улица Паради.

Доволен, Карлос пое свежия следобеден въздух, прочистен от дъжда предната нощ, и се отправи към ситроена, който спокойно отброяваше празните обороти до бордюра. В лимузината беше инсталиран таксиметров апарат, и то много сполучливо — като камуфлаж за такси. Карлос дръпна задната врата и се настани в колата.

Шофьорът седеше неподвижен като статуя и чакаше нареждане. Беше облечен в балтон. Вълнен шал покриваше врата и долната част на лицето му. Традиционната му шапка беше нахлузена до ушите. Леко покашляше.

— Като че си понастинал — каза му Карлос.

Шофьорът кимна в знак на съгласие и отново се изкашля в кърпичката си.

— Да тръгваме, Жан — разпореди се Карлос. — Летище Дьо Гол. Без бързане и никакви рисковани действия. Имам доста време. Ще имам едно спиране по пътя и формалностите на летището, така че вземи си нещо за четене.

Шофьорът продължи да кима с глава и да дави кашлицата с кърпичката си в едната ръка. С другата — включи на скорост, изтегли колата от бордюра и пое напред.

На следващата алея, която водеше към номер 12, шофьорът стисна здраво волана с двете си ръце, зави наляво към тъмния вход и рязко натисна спирачките.

Карлос полетя напред, опита се да запази равновесие и ревна:

— А бе, кучи сине, какви ги вършиш?

При тези думи шофьорът се завъртя и смъкна шала си. Не беше Жан, а някакъв непознат. В протегната назад ръка държеше един „Магнум 357“. Опря дулото на пистолета в челото на Карлос.

— Нито дума — изкомандва той. — А мръднеш, а си загинал.

Багажникът на колата широко се отвори и оттам излезе човек, който бързо затвори капака. В това време към него се приближи още един, и двамата нахълтаха в колата от двете страни на изумения Карлос.

— Какво… — започна Карлос, след като махнаха дулото от челото му, но някакъв парцал запуши устата и носа му. Карлос се опита да се освободи, но силните мъже от двете му страни го притиснаха назад и един от тях поднесе към устата и ноздрите му напоен с етър парцал.

За секунди съпротивата на Карлос отслабна и, изпаднал в безсъзнание, той склони глава на гърдите на похитителите си. С опитните си ръце другият бързо го обискира и измъкна от джоба му пистолет „Скорпион YZ 61“.

Двамата събориха Карлос от седалката и го търкулнаха на пода.

— Карай — извика един от тях.

Шофьорът пое на заден към улица Мартел. Точно когато включи на първа, за да тръгне напред, един от седналите отзад извика:

— Чакай, идва Пейгъноу.

От другата страна на улицата, от засенчения вход на един магазин, към колата тичаше човек. Предната дясна врата широко се отвори и Пейгъноу скочи до шофьора, който натисна клаксона и пое напред.

Шофьорът запита:

— Някой от номер 10 видя ли ни?

— Никой — увери го Пейгъноу и се обърна към двамата отзад.

— Оная мърша тук ли е?

— Пресели се в страната на мечтите — каза Куикс.

Ритна безчувствената човешка маса на пода, вдигна глава и с широка екзалтирана усмивка извика:

— Ихаа! Това сладурче струва десет милиона зелени гущерчета.

Увеличавайки скоростта, ситроенът се понесе по Мартел.

Секунди след това Виктория с едно червено рено тръгна след тях.

Карлос напълно отвори очи. Главата му се просветли, погледът му се избистри и той видя двама души, надвесени над него. Беше здраво завързан за един стол. Китките на ръцете му бяха завързани отзад, а глезените — пред стола. Езикът му беше надебелял и му бе трудно да говори. С усилие размърда устни.

— Кои сте вие?

Погледна в едната посока, после в другата. Намираше се в затъмнена разхвърляна стая и усещаше, че около него имаше още хора. Едва промълви още един въпрос:

— Къде съм?

— Няма значение къде сте — каза по-високият от двамата и седна на един стол пред него.

— Тъй като по всичко изглежда, че ще бъдем заедно за известно време, не е зле да се запознаем. Аз съм Купър. Това е Куикс.

Гласът на Карлос като че ли се отпуши.

— Ще си платите за това, мръсни копелета!

— Тревогите ще сполетят теб, ако не бъдеш сговорчив — отвърна му Купър.

Очите на Карлос блеснаха.

— Карлос не се договаря с никого, когато не му е по волята, най-малко пък с отрепки като вас. Или ще ме освободите, или…

— Или какво?

— Или ще се погрижа да бъдете изловени до един и нарязани на парчета.

Купър хвана Карлос за гърлото и притисна палец в адамовата му ябълка. Усети, че Карлос започва да се задушава и го пусна.

— Виж какво ще ти кажа, дебелоглава тикво, ти няма да се погрижиш за нищо, нито сега, нито когато и да било. Главата ти ще бъде пръсната. А туловището ти във вериги ще се озове на дъното на Сена.

Купър стана.

— Не искам да слушам никакви фъшкии от теб. Или ще бъдеш сговорчив, или те няма. Имаш една минута на разположение. Кое от двете?

Карлос го изгледа леденостудено и най-после повдигна рамене.

— Какво искате?

— Твоята група — каза Купър.

— Вие нещо да не сте мръднали?

— Твоите хора ни трябват за една операция — каза Купър. — Ние имаме нужда от твоята група, а твоята група има нужда от теб. Наумили сме си една специална операция, но не сме екипирани за такава работа. Твоите хора са. Искаме твоите хора да се заемат с изпълнението. Това са нашите условия. След изпълнението на операцията от твоите хора, веднага те освобождаваме.

Смъртоносните мълнии отново блеснаха в очите на Карлос и той със стиснати устни промълви:

— Какво искате да се направи? Аз явно не мога да помогна. Ако искате нещо, отнесете се до моите хора, не до мен.

Куикс се наведе към него.

— Към кого да се отнесем?

— Не знам, към моя помощник може би. В мое отсъствие той единствен може да говори от името на другите. Това е Робърт Джеклин.

— Къде се намира той — запита Купър. — В свърталището ви на Мартел ли?

— Не — каза Карлос. — Джеклин е в Истанбул. Урежда работите с Турския народен фронт за освобождение във връзка с една наша работа.

Куикс му показа билет за турските авиолинии.

— Вие отивахте на среща с него?

— Да!

— Как да се свържем с него в Истанбул? — поинтересува се Купър.

— Не можете, той няма адрес в Истанбул.

— Но ти отиваше при него. Къде?

Карлос се заприсвива. Гримаси разкривиха лицето му.

— Разхлабете тези идиотски въжета.

— Като му дойде времето — каза Купър. — Къде трябваше да се срещнеш с Джеклин?

— В една джамия… Синята джамия, утре в 11 сутринта.

— Къде в джамията?

На Карлос не му се искаше да отговори, но изгледа изтезателите си един по един и сведе глава, предаде се.

— Пред балкона на богомолците.

— Как да разпознаем Джеклин?

— Белег от посичане, има белег от дясната си страна — каза Карлос, без да сваля поглед от Купър и Куикс. — Но имайте предвид, че той няма да разговаря с вас.

— Ще разговаря — каза Купър. — Ще разговаря като види бележката и условията — бележка, написана от теб. Съветвам те да се придържаш към играта, Карлос, ако искаш да доживееш до утре.

Карлос потисна гнева си. Безизходицата, в която се намираше изглежда започна да му се струва забавна. Нещо като усмивка се появи на лицето му.

— Мисля, че нямам избор — каза той.

Купър стана и подаде билетите за турските авиолинии в ръцете на Куикс.

— Предай тези билети на Гус. Кажи му да е готов за отлитане, щом му предадем бележката. Кажи му също да информира главния за закъснението. — Вдигна глава и погледна часовника си. — Ще може да хване самолета в три часа, ако поразмърда задника си. На всяка цена трябва да замине за Истанбул.

Преди около час, а може би и по-малко, Виктория стана свидетелка на това, което се разигра на улица Мартел. Застанала на ъгъла, тя видя мъж, облечен в карирано пардесю да излиза от номер 10 и да се качва в едно такси — ситроен, което много й приличаше на колата, с която бяха отвлекли Ник. С единствената разлика, че онази не беше такси. Виктория не можа добре да разпознае човека, който се качи в таксито, но от описанията на Ник и съгласно нейните проучвания, стори й се, че това беше най-търсеният в света терорист — Карлос.

Тя видя как колата рязко потегли и почти веднага изсвириха спирачките и гумите изсвистяха. Колата хлътна и се загуби в алеята на следващия вход. Малко след това излезе на заден ход, но вече с трима души на задната седалка и почти веднага средният от тях изчезна.

Виктория се обърна и колкото се може по-нехайно излезе на улица Паради. Изтича към реното си. Кривна по Мартел и видя таксито да завива в следващата пресечка. Решително тръгна след него. Два светофара за щастие й помогнаха да се доближи до таксито на бегълците.

След дълго и напрегнато преследване стигна левия бряг. Видя ги да завиват от улица Сена по Якоб, да хлътват в алеята на една антикварна книжарница на приземния етаж. Изкушаваше я мисълта да влезе след тях, но се страхуваше да не събуди подозрението им. Продължи по улица Сена и нетърпеливо потърси място за паркиране. Най-после намери едно местенце и остави колата.

Върна се бързо на Якоб. Реши, че би било твърде дръзко и непредпазливо да навлиза в празната улица, но в крайна сметка рискува и тръгна по нея. Мина небрежно покрай книжарницата и входната алея. От таксито нямаше и помен. На горния етаж забеляза апартаменти, прозорците на които бяха защитени от сиви метални кепенци, пред които имаше боядисани в черно балконски перила.

Обезпокоена, че могат да я забележат, тя продължи към ъгъла на Якоб и Сена с надеждата, че присъствието й там няма да бие на очи. Постоя около половин час и видя ситроена да излиза от входната алея. Беше й съвсем невъзможно да различи ясно мъжете, седнали на предната седалка, макар да чувстваше, че са изключително важни за нейното разследване.

Затича се с всички сили към колата, но когато приближи, видя полицай в синя униформа да пише квитанция за глоба.

Край. Нямаше да може да ги проследи. Вече знаеше обаче къде неизвестните похитители отвлякоха може би самия Карлос. Това малко я поуспокои.

Реши да се върне на наблюдателния си пост на ъгъла и да не мърда оттам, докато не забележи нещо по-ясно, за да може да даде по-подробно описание на Армстед. Почувства се изведнъж доволна от себе си. Предстоеше и репортажът на годината.

При пристигането си на летище Йешилкьой в Истанбул, Гус Пейгъноу беше посрещнат от кола, която беше ангажирал предварително. Колата беше малък форд анадол, турско производство, а шофьорът — мустакат мюсюлманин, студент на име Вазиф.

След като се настани в един удобен апартамент на истанбулския интерхотел Хилтън, Пейгъноу предприе вечерна обиколка из града. Мина по моста Галата над Златния рог към Стария град. След това разгледа джамията Султан Ахмед с официалното име Синята джамия.

На следващата сутрин, по предварителен план, Пейгъноу отново застана пред внушителния обелиск и още по-впечатляващите минарета на Синята джамия, която датираше от началото на 17 век. Прекоси обширния двор и стигна портичката, която водеше към тераса. Слезе на калдъръмена пътечка и като си проправи път между пресрещащите го амбулантни търговци на пощенски картички и сувенири, стигна до отрупания в зеленина вход на джамията. Вляво от входа забеляза дървена поставка, нещо като етажерка за книги, където посетителите оставяха обувките си. Пейгъноу се подчини на реда. Изхлузи мокасините си и внимателно ги сложи на етажерката. Леко приведен, той мина под навеса и по чорапи влезе вътре.

Гледката, пред която се изправи, беше нещо непознато за него.

Вътрешността представляваше огромна многоцветна пещера, дело на човешката ръка. Отгоре стърчеше купол, поддържан от четири дебели вдлъбнати мраморни колони. Навсякъде, от горе до долу и от всички страни, имаше прозорци с цветни стъкла — най-вече сини. Двеста и шестдесет прозореца, беше му казал Вазиф. По целия правоъгълен каменен под имаше ръчно изработени шарени килимчета с различни размери, подарени от разни турски села и държавни глави от целия свят. В силно запрашения въздух владееше някаква мистична атмосфера. Навсякъде молитвено бяха коленичили хора.

Пейгъноу усети човешки дъх зад себе си. Беше неговият шофьор Вазиф, който неотклонно го следваше.

— Удивително, а? — каза Вазиф.

Това напомни на Пейгъноу, че беше дошъл тук не да се удивлява и разглежда забележителности.

— Къде е балконът на богомолците? — запита той.

Вазиф посочи вдясно една облицована в мрамор квадратна стаичка без прозорци, отгоре на която имаше перила на балкон.

— От този балкон ходжата произнася молитвата — обясни той.

— Благодаря ти — каза Пейгъноу. — Сега трябва да ме оставиш сам. Чакай ме в колата.

Пейгъноу проследи с поглед шофьора, докато той излезе от джамията, и отново се обърна към миниатюрната конструкция, която крепеше балкона. До самата врата смирено беше коленичила самотна мъжка фигура. Този, който му трябваше, беше пред него. Погледна часовника си — 11.03. Точно.

Пейгъноу леко запристъпва по наредените килимчета към усамотено коленичилата фигура. Когато се изравни с нея, той също коленичи. Погледна човека до себе си. Беше мъж с вид на копой, с маслинено тъмен цвят на лицето и мазна черна коса. На бузата му имаше синкав белег от посичане.

Без да губи време, Пейгъноу каза, леко задъхан:

— Вие сте Робърт Джеклин?

Изненадан, Джеклин попита предпазливо:

— Вие кой сте?

— Идвам от името на Карлос — каза Пейгъноу.

— Защо?

— Аз съм изпратен от една група в Париж, която отвлече Карлос. Той е в наши ръце. Можете да си го получите здрав, ако приемете и изпълните нашите условия. Аз дойдох да ви обясня какви са те.

Дори мускулче не трепна по лицето на Джеклин.

— Как ще докажете, че говорите истината?

— Ще ви покажа съобщение от Карлос.

— Трябва да го видя.

— Ще го видите и след това ще чуете какво искаме от вас. Ще ви дадем време да се консултирате и договорите с вашите хора в Париж. Ако сте склонен да приемете, ще намерите мен и моя шеф на една маса на терасата на ресторанта в хотел Хилтън — откъм Босфора в два часа утре. Ясно?

Джеклин се изправи на крака.

— Ще ми покажете доказателства, че Карлос е задържан при вас. След това ще кажете условията. Добре!

— Точно така — каза Пейгъноу.

Минути преди два часа следобед Пейгъноу, следван от Армстед, мина през главната приемна на хотел Хилтън, и през страничното фоайе двамата се отправиха към терасата на ресторанта над Босфора.

Космата сива перука, удълженият му с кит нос и залепналите дълги мустаци дразнеха Армстед, но беше решен на всичко, за да постигне главната си цел.

Предстоеше му среща с дясната ръка на Карлос. От него той щеше да разбере дали ще бъде приета операцията. Всичко зависеше от отговора на Джеклин.

Минаха покрай кулоарите с тоалетните и покрай стените, облицовани със зелени и сини плочки и влязоха в ресторанта. Оберкелнерът се приближи до тях.

— Предполагам имате резервация от мистър Уолтър Зимбърг за трима души — на терасата — каза Пейгъноу.

Келнерът погледна списъка на резервациите.

— Да, на терасата, за трима души. Един от гостите ви вече е тук.

Масата им бе до перилата с лице към блесналата ивица вода. Спретнато облеченият възнисък мъж с фрапиращ белег на бузата дори не се помръдна, когато Пейгъноу издърпа плетения стол срещу него и го предложи на Армстед.

— Мистър Робърт Джеклин, мистър Уолтър Зимбърг.

Джеклин вежливо кимна с глава. Армстед и Пейгъноу седнаха. На карираната в зелено и бяло покривка пред Джеклин имаше бутилка минерална вода Кестана. Той си наля поредната чаша.

— Надявам се, че не сме ви накарали да чакате много — каза вежливо Армстед.

— Не — отговори Джеклин. Изгледа Армстед от горе до долу и пренебрежително сви устни. — Дегизировката ви е лоша. Лошо направена. Казвам ви го, за да имате предвид в бъдеще, не че има някакво значение. Мен съвсем не ме интересува кой сте вие.

Армстед се смути и потърси подходящ отговор, но преди да проговори, до масата се спря келнерът и им раздаде менюто.

— Може би предпочитате да пийнете нещо като начало?

Джеклин сложи ръка върху чашата си.

— За мен това е достатъчно.

Армстед разгъна менюто и прелисти една-две страници.

— Имате ли бяло вино? А, ето листът с напитките? Да изпием една бутилка, а, Гус?

— Защо не? — каза Пейгъноу.

— Мога да ви препоръчам Чанкая — обади се келнерът.

— Най-доброто, което имате — каза Армстед. — Тъй и тъй сме тук, да поръчаме нещо за ядене. Как сте тук с бърканите яйца?

— Мога да ви предложа миш-маш. Яйца с домати, зелени чушки, магданоз и сирене.

— Добре — съгласи се Армстед.

— Същото и за мене — каза Пейгъноу.

— Аз искам крем карамел — каза Джеклин, подавайки му менюто.

— Не искате ли нещо за аперитив?

— Не — каза Джеклин.

Изчакаха келнерът да се отдалечи и Армстед се обърна към Джеклин.

— Доколкото разбирам, ясно ви е какво става.

Джеклин кимна с глава.

— Разбрах доста неща от бележката на Карлос и от вашия приятел тук.

— Можете ли да го извършите?

— За нас невъзможни неща няма. Тази задача обаче е малко необикновена.

Армстед се наежи.

— Не ви питам за мнението ви, питам ви можете ли да го направите.

Джеклин отговори съвсем спокойно.

— Ние искаме да освободим Карлос.

— Ще изпълните ли операцията?

— Трябва да го направим. Да, аз говорих с нашите хора в Париж. Те са съгласни. Можем да направим всичко, което искате. Не е проста работа, но можем да се справим. За щастие имаме ключовата фигура за тази работа. Човекът е в Япония. Можем да го наемем чрез японската Червена армия. Той няма да ни откаже, ако цената е приемлива.

— Цената е Карлос.

— За нас да, но за този в Япония — не. Него Карлос не го интересува. Той ще иска гарантирана сума. Един милион американски долара, може би. Аз не бих могъл да кажа точно, но той ще се съгласи на участие само ако предложената от него цена се приеме. А без него операцията е невъзможна.

Без дори да помисли, Армстед веднага каза:

— Цената е моя грижа.

И тримата замълчаха, защото един келнер спря с масичка, отрупана с ястия. Сервира им.

Келнерът се оттегли и отново ги остави сами. Армстед бодна вилицата в чинията си, но тревожните мисли като че ли бяха прогонили апетита му. Джеклин поднови разговора.

— На този в Япония ще му бъдат необходими няколко дена за специални тренировки — кратко специално обучение.

— Има ли някакви проблеми по това — запита Армстед.

— Никакви. Един ден преди операцията той ще бъде доведен от Токио, за да се присъедини към нас, фактически към вас. Най-напред ще настоява да се срещне с вас, за да му покажете доказателства, че възнаграждението му е депозирано в банка на името на жена му. С него ще можете да се срещнете, където пожелаете.

— Ще се срещнем на мястото, откъдето той ще напусне Съединените щати — каза бързо Армстед.

Джеклин гребна една лъжичка от крема си.

— Добре.

Армстед продължи.

— Моят приятел тук… — той посочи Пейгъноу — Той ще уреди всичко с вас в Париж. Той се връща в Париж още днес.

— Аз ще бъда там утре — каза Джеклин. — Мистър Пейгъноу знае как да се свърже с нас по телефона. — Джеклин впери поглед в Армстед. — Промяна в разписанието няма, нали?

— Една седмица след днес — каза Армстед. — Точността трябва да бъде безупречна.

— Ще бъде — каза Джеклин, без да сваля очи от Армстед. — С приключване на операцията, сумите ще са платени. А Карлос? Кога ще си получим Карлос?

— Не повече от час, след като се уверя в успешния резултат — каза Армстед. Мистър Пейгъноу ще позвъни на връзката ви в Париж. Той ще ви каже къде може да потърсите Карлос. После — Армстед произнесе внушително и отчетливо — вие вършите вашата работа, ние вършим нашата.

Лека усмивка пробягна по лицето на Джеклин.

— Тероризмът разчита и се уповава на доверие — каза меко той, — даже когато се борим един срещу друг.

Виктория влезе в службата на парижкото бюро на Ню Йорк Рекърд с четири папки, които бе взела от документацията. Разгъна ги на металната масичка. Намери снимката, която търсеше и се настани удобно, за да я разгледа. Невероятно облекчение се разля по цялото й тяло. Особено по краката.

Беше късен следобед на четвъртия ден, след този, в който Виктория стана свидетелка на похищението на Карлос. Тя успешно беше проследила похитителите до улица Якоб, но не беше успяла да проследи двама от тях — шофьора и още един, които напуснаха укритието малко след това.

Оттогава насам Виктория неотклонно следеше какво става там.

В продължение на три дни тя напускаше наблюдателния си пост на ъгъла на улиците Якоб и Сена само колкото да хапне някоя кифла или сандвич, да вземе един душ или да открадне шест часа сън след полунощ. Днес беше четвъртият ден на това изтощително следене. Тя вече не знаеше какво точно дебне. Първоначалното й намерение тук на улица Мартел, съгласно инструкциите на Ник, беше да изчака някой да излезе от укритието. Някой, когото да проследи и опише, за да потърсят връзка с Ремзи между сензационните репортажи в Рекърд и бандата на Карлос. Неволно бе станала свидетел на похищение на човек, който излизаше от укритието и намерението й коренно се промени. Изгаряше от любопитство кои са похитителите и кой е похитеният. Това й предлагаше материал за най-сензационния репортаж на годината. Той щеше да бъде неин. За досегашните терористични репортажи в момента хич не я беше грижа.

В четиридневното й дебнене обаче никой не излезе от покритата входна алея до книжарницата, абсолютно никой. Може би, мислеше си тя, те излизат през нощта, докато тя ходи на десния бряг да поспи. Но те трябваше също да спят и най-вероятно е да спяха по същото време. Бдението стана доста трудно. Патрулиращите полицаи и собствениците на околните магазини започваха презрително да поглеждат към нея. Една и съща жена постоянно се върти насам! Може би я считаха вече за разузнавач на някоя банда. Започна да се чувства неудобно. Освен това явната умора от постоянното стоене започна неумолимо да чука в прасците, бедрата, гръбнака и врата й. Чувстваше, че ще припадне.

Беше вече решила да се откаже и зареже всичко. Сети се обаче, че имаше още нещо, което можеше да направи. През всичкото това време от ъгъла на улиците Мартел и Якоб беше видяла само един човек. Човекът, който беше отвлечен. Човек, който тя със сигурност би могла да разпознае, ако го видеше отново. Предполагаше, че е самият Карлос, но можеше да бъде и член на бандата. Би могла да разбере кой точно беше отвлечен, ако намереше снимки на Карлос. Тя беше виждала някои у Ник, без обаче да им обърне внимание.

Реши най-после да се откаже от безрезултатното бдене на улица Якоб. Взе реното и по десния бряг дойде в парижкото бюро на Рекърд. И сега пред нея бяха четири папки със снимки на терористи. Взе първата папка и бавно, една по една, запрелиства гланцираните листа. Пред нея беше галерията на световното насилие и престъпност. Снимките бяха подредени като в полицейски регистър. Италианският нелегален революционер Фелтринери с очила като учен и остра брадичка. Водачът на PFLP12 — Джордж Хабиш, още по-зловещ и страшен. Тялото на Алдо Моро — залата на олимпийското селище, нашарена с дупки от куршуми. Западногерманската терористка Габриеле Крьохер Тийдеман. Хасан Сааламе от Черния септември. Професор Антонио Негри от Червените бригади, либийският полковник Кадафи. И така нататък, тя продължаваше да рови. Една папка, две папки — нищо познато дотук. В третата папка обаче имаше богато находище — Илич Рамирес Санчес. Познат на обществото и полицията като Карлос. Имаше четири негови снимки. Кръгло лице, привлекателно и приятно. Вид на безгрижен посетител на коктейли и забави, но не и на убиец. И не с лицето на човека, който тя видя да отвличат на улица Мартел. Пета снимка, и… тази й се видя позната. Тъмна коса, буйни вежди, широк нос, месести устни, хлътнали бузи и никаква подпухналост — вече по-слаб и по-закален. Името също беше Карлос. Беше една от последните му снимки.

На нея той беше облечен със станалото му вече широко карирано пардесю, с което тя го видя да излиза от улица Мартел 10. Този беше човекът, когото държат в плен на улица Якоб. Несъмнено, той беше.

Виктория усети стъпки зад себе си. Завъртя се в стола си и видя Сид Лукас да се взира през рамото й.

— Какво търсиш, Вики? — запита той. — Мога ли с нещо да ти помогна?

— А, разглеждам снимките на терористи във фотоархива ти.

— Виждам, че си намерила Карлос.

— Да. Ти виждал ли си го?

Лукас леко се разсмя.

— Ако това се случеше, цял свят щеше да разбере.

Виктория премисли какво и доколко да му каже, като избегна погледа му.

— Сид, какво би… какво… ако попаднеш на него… на някои сведения…?

— На Карлос? Какви сведения?

— Като да речем къде се укрива, нещо такова.

Лукас избоботи.

— Голямо събитие би било.

— И какво би направил?

— Такова нещо просто не би могло да се случи.

— Но да речем, че се случи — настоя Виктория.

— Ами ще отида, разбира се, направо във френската полиция.

— Би отишъл?

Сид Лукас колебливо свъси вежди и се позамисли.

— Хм, като имам предвид слабостта на Армстед към сензациите, може би най-напред ще уведомя него. Предполагам това бих направил. — Сви рамене. — Но какви са тези бълнувания? С какво си се захванала пък сега? Още ли си играеш с тези терористични разследвания. Аз, ако бих могъл да помогна, ще…

Виктория бързо стана и по детски го целуна по едната буза.

— Ти вече помогна, Сид. Благодаря ти. — Бързо насъбра снимките в папката и ги подаде на шефа на бюрото. — Благодаря ти МНОГО.

Вече знаеше какво й предстои да направи.

В спалнята си на хотел Плас Атен Виктория беше събула обувките си, седеше боса на килима и притискаше телефонната слушалка с глава към рамото си. Чакаше връзка.

Чу от другата страна на линията гласа на Хари Дайъц.

— А, здравейте, обажда се Виктория Уестън от Париж. Аз всъщност търсех мистър Армстед.

— Разбрах — каза Дайъц. — В момента не е тук. Отсъстваше от града и току-що се върна. Вероятно почива. Мисля, че аз ще мога да поема разговора и да му предам.

— Да, можете — каза Виктория. — Имам страшни новини и искам този път сензацията да бъде моя. — Тя си пое дъх. — Карлос — каза бързо тя. — Видях как отвлякоха Карлос.

Гласът на Дайъц затихна.

— Терориста Карлос?

— Преди това аз бях узнала къде се укрива. Излизаше от къщата, когато го грабнаха.

— Кои го грабнаха? В чии ръце е…?

— Все още не мога да разбера. Непознати. Друга някаква банда. Никой не знае за това, освен нас. Това е голяма история. Трябва да публикуваме репортажа, преди полицията да разбере.

— Права си… — Гласът на Дайъц заглъхна и после прозвуча колебливо и неуверено — Но изчакай! Трай си, Вики. Не си казала на никой за това, нали?

— Разбира се, че не.

— Не казвай. Най-напред трябва да уведомя мистър Армстед, преди да предприемем нещо. Той може би ще реши…

— Какво да реши? — Виктория беше нетърпелива.

— Ами… — затрудни се Дайъц. — Може просто да възникнат още…

Виктория разбра.

— Искаш да кажеш да чуем кои са отвлекли Карлос, в чии ръце е? Опитах се да разбера. Мога да продължа усилията си.

— Да! Нещо такова. Нека предам всичко това на мистър Армстед, да видим какво той ще ни посъветва. Ти си съвсем права, това е чудесна история. Но да не бързаме. Нека най-напред да поговоря с мистър Армстед. Ти имай готовност и чакай. Ще ти се обадя след няколко минути.

По сънливия глас на шефа си Дайъц разбра, че е събудил Армстед. Беше обаче уверен, че това, което имаше да му каже, е извънредно важно и шефът не би му се сърдил.

Повикването беше на частния телефон на Армстед, който се намираше в личния му кабинет. Кабинетът бе в надстроеното му жилище на Пето Авеню и винаги беше заключено. Тук той спеше и работеше, след като наследи вестника. Искаше да се избави от безпокойството, което му причиняваше жена му Ханна. Да избяга от тъжните й умолителни погледи. По това време той обикновено беше буден и се готвеше за работа, но вчера и днес сутринта си поспа до късно, за да си почине от пътуването до Турция.

— Какво има? — попита Армстед сънен.

— Буден ли си, Ед? — поинтересува се Дайъц, за да му даде време да се опомни. — Не бих те безпокоил, шефе, но е много важно.

— Буден съм. Какво е станало?

— Имах телефонен разговор с Париж преди малко. С Виктория Уестън. Доста развълнувана беше. Мисля, че се е натъкнала на голямо събитие. — Дайъц замълча. — Казва, че е видяла да отвличат Карлос.

Дайъц изчака трясъка на гръмотевицата. Той беше съвсем сигурен, че щеше да бъде гръм небесен.

— Какво? — ревна Армстед. — Как е могла?

— Не знам — бързо отговори Дайъц. — Била е свидетелка на отвличането.

— Знае ли кои са похитителите? — бързо попита Армстед.

— Не, някакви непознати.

— Сигурен ли си?

— Не зная. Ако беше узнала нещо за Купър или нашите отношения с него, не би се обадила.

— Прав си — съгласи се Армстед. — Значи видяла е, но не знае кой го е извършил?

— Точно така. Иска незабавно да публикуваме репортажа. Аз поусуках работата и я накарах да почака. Казах и, че трябва да поговоря с теб най-напред и че ти може би ще поискаш от нея още сведения, преди да пуснем сензацията. Тя настоя да продължи да следи мястото на укритието и да разбере в чии ръце е Карлос.

— По дяволите, тази любопитна кучка… — промърмори Армстед. — Тя може да ни докара големи главоболия. Може да провали цялата ни операция.

— Това обезпокои и мен. Убедих я да изчака, докато говоря с теб. Обещах й веднага да се обадя след това. Какво да й кажа, шефе?

Армстед незабавно отговори.

— Кажи й да си дойде.

— А за Карлос?

— Кажи й, че ще намерим човек в Париж, който да наблюдава укритието. Обещай й, че ще пуснем сензационния репортаж с нейното име като подзаглавие. Но на всяка цена я върни тук в Ню Йорк. Кажи й, че искам лично да се срещна с нея. Искам да чуя от нея точно какво е видяла.

Армстед помълча известно време.

— А след това… ще видя какво ще правя с нея.

— Не ми се ще да й даваме повод за съмнение.

— Не се безпокой, Хари, остави това на мен.