Всемогъщият

Глава десета

За Ник Ремзи изкачването с ескалаторите на летище Шарл дьо Гол беше винаги една забавна игра — нещо като пътуване с вдигнати ръце на влакче в партер. Днес следобед обаче, пристигнал само преди час от Кайро, той дори не забеляза ескалаторите. Все още не можеше да се опомни от страшните събития, които се бяха разиграли около него в Египет и Средния изток.

Отиде при багажните конвейери на приземния етаж и потърси този, който трябваше да донесе неговия куфар и пишещата му машина. Върху плъзгащия се ремък с багажа на пътниците той забеляза ожуления си черен куфар и го грабна. Малко след това взе и портативната си пишеща машина.

Изненадан забеляза, че една жена е вдигнала ръка и му махаше. Приближи митническия контрол и видя, че това е Виктория. Докато се оправяше с митницата, широката усмивка не слизаше от лицето му. Виктория бе облечена в плътно прилепнал по ханша й бежов панталон, кафява копринена блуза и туидено сако. Беше приказно красива. Но не се усмихваше. Беше тъмна като облак.

— Здравей, Ник — каза тя.

Прииска му се да целуне тези сочни червени устни, но вместо това леко я млясна по бузата. Вгледа се в лицето й:

— Станало ли е нещо?

— Ник, министър-председателят на Израел е починал.

— Починал?!

— Починал е на операционната маса.

— По дяволите! — каза Ремзи със затаен дъх. — Откъде чу това?

— Дадоха го като извънредно съобщение по френската телевизия. Салмън дошъл в съзнание само веднъж преди операцията. Някой му казал, че ръкописите на Мъртво море били откраднати. Съобщили му и исканията на похитителите. В замяна на ръкописите искали освобождението на петимата палестински терористи, които нападнаха Кафар Хананази миналия месец. Премиерът успял само да прошепне: „Никога, никога милион години напред! Ръкописите са наша голяма ценност, но безопасността на народа ни е още по-ценна. Израел не се договаря с терористи.“ След това го взели в хирургията и там починал.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Френската телевизия съобщила и подробности по това, което е станало в музея. Съобщили тези неща като сведения, цитирани от сензационна статия в един американски вестник.

— Предполагам, че са цитирали Рекърд.

— Да.

— Репортаж с подзаглавие от Марк Брадшоу?

— Да.

— Ясно — каза Ремзи. — Но той не е видял нищо.

— Точно това е странното — каза Виктория, докато излизаха от сградата на летището.

— Напоследък много неща в този свят станаха странни — съгласи се Ремзи.

Виктория вдигна ръка, за да привлече вниманието на един разстъпващ се насам-натам шофьор недалеч от тях. Шофьорът веднага закрачи към един автомобил.

— В хотела имам постоянно наета кола, но се страхувах, че мога да се объркам на магистралата и да те изпусна. Затова наех този шофьор с мерцедеса.

— Тузарка, няма що.

Въпреки закачливия му тон, Виктория остана сериозна:

— Парите са на Армстед, а той ги трупа все повече и повече с тези изпреварващи сензации.

— Хм, май си права.

— Армстед става все по-известен. Легендарен, бих казала.

— И струва ми се с право.

— Той и Марк Брадшоу.

Ремзи усети възбудата й и я погледна в очите. Тя докосна ръката му.

— Ник, искам да поговорим за цялата тази работа. Можем ли да поговорим за това?

Хрумна му, че би трябвало да я запита за какво точно да говорят, но реши, че мястото и времето не са за разговори.

Шофьорът спря мерцедеса до бордюра. Ремзи отвори задната врата на Виктория:

— Добре, ще поговорим, но не сега. Нека си поизтупам прахоляка от Кайро, да взема един душ и да се преоблека. Ще си гукаме по пътя за Париж.

— Ник, аз говоря съвсем сериозно.

— Аз също — каза той.

— Знаеш ли какво? Като стигнем в града, остави ме при бюрото на Рекърд. Имам малко работа там. Ти иди в хотела и се настани. Мисля, че си в същия апартамент. Като се оправиш, потърси ме в кафето на Шанз-Елизе. Чакам те там.

— Името на кафето?

— Ами, да речем Мезон д’Алзас в Рю Марбьоф на Шанз-Елизе — след един час. То се намира малко след първата пресечка на Авеню Монтен.

— Ясно. Уредих си среща.

— Разговорът ни е много сериозен — каза тя.

— Добре, сериозен разговор — съгласи се той и се замисли за какво ли ще е този сериозен разговор.

Виктория бе седнала на една маса под огромния червен чадър пред Мезон д’Алзас. Отпиваше по малко от силно подсладеното шери и с безразличие наблюдаваше пешеходците, които се движеха пред нея по Шанз-Елизе. Несъзнателно се опитваше да проумее какво се крие зад всеки човек от тълпата и това я разсейваше. Премести погледа си към чадърите, които засенчваха масите и се опита отново да събере мислите си и да се подготви за разговора си с Ник Ремзи. Преди един час той я беше оставил при парижкото бюро на Рекърд и се бяха уговорили да се чакат тук. Тя пристигна преди определеното време. Предполагаше, че Ник ще я очаква, но той не се виждаше наоколо и раирания в черно и бяло стол стърчеше насреща й празен.

Виктория с нетърпение очакваше разговора си с него, въпреки че предвиждаше скептицизъм от негова страна. Отново огледа улицата. Погледът й изведнъж попадна на Ник. Той беше още по средата между кафето и пресечката, но с ръста си стърчеше над френските пешеходци и ясно се забелязваше. Виктория неволно се усмихна. В сивия си костюм Ник изглеждаше чист и спретнат — нещо необикновено за него. Бодро и енергично той все повече се приближаваше. Тук-таме зяпачите по витрините забавяха устремения му ход. Хрумна й, че той може би ще я покани на вечеря. Но реши, че трябва да поговори с него тук, в кафето.

За момент Виктория отклони погледа си и го загуби. Видя го отново и свъси вежди. Ник се беше спрял, или беше спрян. Пред него един здравеняк в тъмен костюм му говореше нещо. Друг един, по-нисък и малко по-набит, с черно кожено яке и с вид на ливанец, бе застанал зад него.

Странно! Какво ли ще е пък това, помъчи се да разбере Виктория. Двамата заблъскаха Ник от тротоара към улицата. Не беше ясно какво точно става, но личеше, че двамата мъже насилствено тласкаха Ремзи към един седан, спрян до бордюра.

Разтревожена, Виктория отвори портмонето си, хвърли няколко франка на масата и отново потърси с поглед Ник.

Тримата, двамата непознати и Ник, бяха вече до лимузината. Стана й съвсем ясно. Сега натикваха Ник в задната част на колата.

Виктория скочи на крака възмутена, че Ник не реагира на това насилие. Веднага обаче проумя, че навярно не може да го направи. Вероятно го вкараха в колата под заплаха с оръжие.

Това беше похищение. Отвличаха Ник.

Виктория се затича. С мъка се провираше между забързаните срещу нея пешеходци, но продължаваше да тича към лимузината. Приближи се и забеляза шофьора на волана, а на задната седалка двамата похитители и Ник помежду им. Преди да успее да извика, лимузината — светлосин ситроен, бързо се отлепи от бордюра и се опита да се включи в потока от коли. Засвистяха спирачки и запищяха клаксони.

В дива ярост Виктория се огледа за полицай, но такъв нямаше. Погледът й попадна на едно такси, което се беше изтеглило встрани. Пътникът току-що си бе платил и се опитваше да затвори задната врата. Виктория сграбчи вратата и се хвърли на задната седалка. Небръснатият шофьор на таксито свъси гъстите си вежди и бързо избоботи едно френско „но, но, но!“

— За днес свърших. Край на курсовете. Отивам си вкъщи за вечеря.

Виктория се наведе напред, хвана ръката му и я раздруса:

— Чуйте ме, мосю. Извънредно важно е. Ще ви дам 50 франка бакшиш. Виждате ли онази кола там, синия ситроен. Трима души грабнаха моя приятел, отвлякоха го.

Шофьорът на таксито погледна през стъклото:

— Това е работа на полицията…

— Няма време, аз трябва да разбера къде ще го закарат. Ще ви дам 100 франка отгоре.

Шофьорът капитулира.

— Правя го само заради вас, мадам. Тръгваме след тях.

— Благодаря ви, но гледайте да не разберат, че ги следим.

Той рязко потегли и се спусна да изпреварва колоната. Стигна до един автомобил след ситроена и се вклини в колоната след него. Виктория с облекчение се облегна назад. Гъстата колона се поразреди и колите увеличиха скоростта си към Плас дьо ла Конкорд.

След малко Виктория отново напрегнато се отлепи от облегалката и устремно се наведе напред. С нарастваща тревога се мъчеше да проумее кои биха могли да бъдат похитителите и какво искат от Ник. Приковала поглед в скосения гръб на ситроена, тя се молеше да не загубят колата от погледите си.

— В никой случай не бива да разберат, че ги следим — отново умолително се обърна тя към шофьора.

— Не се безпокойте, мадам, знам си работата. Имам брат, по-голям от мене, в Сюрте.

Виктория отново се сети за полицията. Можеше ли да потърси помощта им? Не преди да разбере къде тези гангстери ще отвлекат Ник. Таксито й преминаваше през непознати за нея места и улици на Париж, като рязко се накланяше ту на едната, ту на другата страна. Виктория здраво стискаше дръжката над главата си, за да пази равновесие. Взираше се през стъклото, мъчейки се да разпознае някое място, но напразно. Минаха покрай малки магазинчета и един голям универсален магазин. Тя се опита да запомни имената им. Напрегнато опъваше врат, за да зърне Ник на задната седалка на ситроена, но беше невъзможно, защото виждаше само част от колата.

Лимузината профуча на жълта светлина. Същото направи и колата пред тях. Виктория се помоли дано да успеят и те, но светофарът блесна червено. Нейният шофьор обаче не спря, а смело мина на червено след другите.

Преследването продължи 15–20 минути. Навлязоха в район, който Виктория никога не беше посещавала. Колата, която ги отделяше от ситроена, се изтегли от колоната с намерение да паркира и те изцяло попаднаха във видимостта на огледалото за обратно виждане на похитителите. Не оставаше нищо друго, освен надеждата, че едно най-обикновено такси няма да възбуди съмненията на шофьора им.

Ситроенът намали скоростта. Същото направи и таксито.

— Къде се намираме? — запита Виктория.

— Наближаваме Мюзе д’Авиш.

— Музея?

— Да. — Той не сваляше крак от спирачката. — Мисля, че търсят място за обръщане.

— Следвайте ги.

— Не, ще наблюдаваме… и ще видим.

Колата отпред почти спря и Виктория забеляза, че се виждаха само двамата похитители. Ник не се забелязваше. Единственото логично обяснение беше, че са го заставили да легне на пода.

Колата отпред съвсем спря. Шофьорът на таксито силно натисна спирачките и ядосано наду клаксона.

— Не, недейте — викна Виктория — ще привлечете вниманието им.

— Постъпвам съвсем естествено. Блокират пътя на таксито и аз им сигнализирам. Те това и очакват. Оставете това на мен, мадам.

Ситроенът отново потегли и зави в близката пресечка. Виктория чу шофьорът да казва:

— Мисля, че направлението им е дотук.

Тя потърси с очи уличните табели. Улицата се казваше Паради. Пресечката, в която влезе ситроенът, беше обозначена като Мартел.

— Ей, няма ли да карате след тях?

— Не. Веднага ще ни усетят. Мисля, че няма да избягат. Не виждате ли, че намаляват? Струва ми се, че се готвят да паркират. — Той спря таксито в забранено за паркиране място и се обърна към Виктория: — Съвсем спокойно прекосете улицата, погледнете към Мартел и вижте дали ще паркират. Ако не паркират, ще дам бързо назад и ще ги проследим.

Шофьорът остави колата да работи на място до тротоара. Виктория реши, че може изцяло да разчита на неговата опитност. Отвори задната врата и скочи на тротоара.

Оправяйки дрехите си, тя тръгна с нормален ход към ъгъла. Погледна по улица Мартел, като се стараеше това да изглежда колкото се може по безразлично и нехайно.

Ситроенът се движеше в улицата. Той стигна почти до средата и рязко зави в едно отклонение към някаква сграда и за секунда изчезна от погледа й.

Виктория се помота на ъгъла все така нехайна и безразлична. Изчакваше някой да излезе от сградата, но никой не се появяваше.

С решителна крачка се отдели от Рю дьо Паради и тръгна по Рю Мартел. Закрачи поривисто като че ли се бе насочила някъде към края на улицата. Опитваше се да си придаде вид на студентка-французойка, която се прибира от лекции.

Когато приближи сградата, към която се бе свил ситроенът, тя тръгна по-бавно. Видя отклонение, което водеше до сграда с номер 10. Продължи по-нататък. Мина покрай стара постройка, на която беше изписан номер 12. Имаше още едно отклонение, по-точно покрита алея от едната страна на сградата. С ъгъла на окото си Виктория забеляза в дъното му двор. Там бяха наредени няколко паркирани коли, но ситроенът го нямаше. Тя обаче беше сигурна, че колата влезе точно в този двор.

Направи още няколко крачки и спря. Беше открила това, което й трябваше. Завъртя се обратно и отново мина покрай алеята на номер 12, и по обратния път излезе на Рю дьо Паради.

Отново се опита да се ориентира в ситуацията. Какво ставаше тук? Кому е притрябвало да отвлича Ник Ремзи, по каква причина? За пари? Може да са го сбъркали с някой богат американец? Но кои са те?

Качи се отново в таксито и се опита да обмисли какво да предприеме по-нататък. Най-логичното и най-разбираемото беше да отиде незабавно в полицията. Сети се обаче за нещо, което я разколеба. За съвета на Едуард Армстед, че нейно първо задължение винаги и във всичко е най-напред да докладва в Ню Йорк Рекърд. Но бавността на такава една процедура съвсем ще влоши положението на Ник. Успокои я мисълта, че то би забавило обаждането й в полицията само с минути. Виктория реши да се обади най-напред на Едуард Армстед. Той щеше да каже какво точно да се направи.

Забеляза, че шофьорът я гледа въпросително и му кимна с глава.

— Разбрах къде точно се намират — каза тя. — Карайте в Плас Атен колкото се може по-бързо. Минете по най-късия възможен път. Оттам ще докладвам цялата афера. Побързайте! За възможната най-голяма скорост ще получите бакшиш от 150 франка.

— Много добре — каза той, накланяйки се към волана. — Дръжте се добре, тръгваме.

Ник Ремзи продължаваше да седи с вързани очи. Тази принудителна слепота му се струваше странна. От момента на отвличането до тук — някъде в Париж — той не почувства страх. Сменяха се чувства на изненада, удивление и объркване, но не и страх. Ник беше съвсем сигурен, че отвличането му е грешка, и че този гаф скоро щеше да се разбере и ще го освободят.

След като го натикаха на задната седалка и напуснаха Шанз-Елизе, похитителите му заповядаха да коленичи на пода. Искаше му се да им се съпротивлява, но металът опрян в слепоочието му го принуди да се подчини. Тогава му вързаха очите.

На няколко пъти той се опита да говори, да протестира и да им обясни, че правят голяма грешка, но при всеки опит чуваше заповед на английски да млъкне. Освен тези думи Ник не чу нищо друго, нито от двамата до него, нито от шофьора. Той се опита да изчисли времето и разстоянието на пътуването им, но тъмнината го дезориентираше и му пречеше да мисли нормално. През цялото пътуване се чуваха звуци на улично движение, което значеше, че бяха в Париж, а не в покрайнините или вън от града.

Замисли се и за Вики. Колко ли дълго щеше да го чака, докато започне да се безпокои, да го потърси и да разбере, че е изчезнал. Помисли си какво тя би направила, когато разбере, че е изчезнал. Постави се на нейно място, за да помисли какво той би направил. Съмняваше се, че тя може да допусне въобще, че е отвлечен. Това е съвсем невероятно. Той е един обикновен човек, а не някаква видна личност.

Колата спря и загасиха двигателя. Ник се остави да го измъкнат навън. Заблъскаха го, както му се стори, по някакъв калдъръм и през нещо като праг. По промяната в температурата той разбра, че е в затворено помещение.

Помогнаха му да изкачи три каменни стъпала и го спряха. Изскърца врата. По меките килими под краката си разбра, че го избутаха през няколко стаи. Натиснаха го надолу, докато задникът му опря на един дървен стол. След което махнаха превръзката от очите му.

Ремзи очакваше, че светлината след продължителната тъмнина ще го заслепи, но преходът не се оказа такъв, защото от тъмнина той премина в нещо съвсем малко по-светло. Само една много слаба крушка в единия край на стаята хвърляше бледа светлинка. На нейната зловеща жълта светлинка Ремзи смътно видя пред себе си мъж, обкрачил обърнат с гръб стол и с нещо като усмивка на лицето. От двете му страни и зад него различи размазаните фигури на още три-четири човека. Отново погледна към седящия срещу него. Вероятно беше 30–35 годишен, с големи кестеняви очи, прав едър нос, хлътнали страни и месести устни. Кожата на лицето му бе леко виснала, като при пълен човек след отслабване.

Той заговори с обработен глас на чист английски с британски акцент.

— Добре дошли, мистър Ремзи. Надявам се, че не сме ви обезпокоили особено.

— Какво е това, шегички ли си правим? — запита Ремзи изненадан, че го назоваха по име.

— Едва ли е шега.

— Какво, по дяволите, става тук? Кой сте вие? Къде се намирам? Какво искате от мен?

— Ще отговарям на въпросите ви по ред. Най-напред позволете ми да се представя. Аз съм Илич Рамирес Санчес.

Ремзи се втрещи. Трескаво събра мислите си, за да си спомни. Карлос!

— Терориста, можете да прибавите. Карлос Терориста, както вие журналистите обичате да се изразявате.

Ремзи се втренчи във вечно търсения и преследван венецуелски убиец с огромно удивление.

— Какво, за бога, искате от мен?

— Да поговорим, ей тъй, просто да поговорим — каза Карлос.

На Ремзи дори не му се искаше да слуша.

— Ако търсите откуп или нещо подобно, сбъркали сте адреса. Аз съм обикновен вестникар, и то не от най-известните.

— Ние знаем кой сте и какъв сте.

— Още по-лошо. Какво бихте могли да искате от мен?

— Вече ви казах — спокойно отговори Карлос. — Реших, че е крайно време да си поприказваме с вас.

— За какво да приказваме?

— За мръсната ви работа в този отвратителен парцал Ню Йорк Рекърд.

Усмивката изчезна от миловидното му лице и мекият тон загрубя.

— Моята работа? — Ремзи беше озадачен.

— Вашите лъжи, мистър Брадшоу.

Ремзи зяпна от изненада.

— Брадшоу? Вие мислите, че аз съм Марк Брадшоу? Сбъркали сте. Съвсем сте се объркали. Та нали сам вие се обърнахте към мен с Ремзи. Вие знаете, че аз съм Ник Ремзи. — Помълча малко и добави неуверено: — Мога да го докажа. Ще ви покажа паспорта си.

— На паспорта всичко може да се напише. Ние самите имаме дузина паспорти с дузина имена. Както вие проучвате нас, така ние проучихме вас. Внимателно следяхме вашите разследвания, пътувания и репортажи. Имаме всички основания да вярваме, че вие наистина сте Марк Брадшоу — чакала-журналист, който приписа на мен всички терористични операции напоследък. Събра ми се много и аз реших да ви потърся сметка.

Ремзи още повече се обърка.

— Повярвайте ми, тези статии не съм ги писал аз.

— Така ли? — Карлос повиши глас. — Статиите излизат, появяват се като сензации, като изключителни репортажи във вашия вестник. Бързо плъзват по целия свят. Карлос снабдява с оръжия баските похитители на испанския крал. Карлос отвлича Генералния секретар на Обединените нации. Карлос открадва ръкописите от Мъртво море. Нито едно от тези не е мое дело. Нито едно не носи белезите на моите методи и стил. Нито веднъж не се постави смислено и разумно условие.

Журналистът заговори у Ремзи.

— А убийството на израелския министър-председател? Вие неведнъж сте взимали министри като заложници. Убивали сте.

— Аз нямам нищо общо с убийството на премиера на Израел — каза Карлос. — Само един глупак би се опитал да иска откуп и да поставя условия на държава, която няма да плати. Израел отказа и не прие условията за ръкописите от Мъртво море. Тази сутрин крадците са капитулирали и са върнали Свитъците. Казали на правителството да ги потърсят във варел за боклук, близо до пристанището Хайфа. Цялата тази работа носи белезите на палестинска операция. Но нито една от операциите не прилича на политически тероризъм. Мотивите на извършителите, които и да са те, със сигурност не са политически. Нито една от тези операции не е на Карлос. А Марк Брадшоу докладва, че всяка една от тях е ръководена от Карлос. Аз съм убеден, че вие сте Марк Брадшоу.

— Казах ви, че правите груба грешка.

— Предполагам, няма да отречете, че вие и дамата, която ви служи за помощник, работите за Ню Йорк Рекърд. Няма да отречете, че един от вас винаги е на мястото на събитието в момента, когато то се случва.

— Аз отричам само това, че съм Марк Брадшоу. Автор на тези репортажи е той, а не аз. В тези операции вас ви е обвинил той, а не аз.

Карлос помълча малко.

— Ако вие не сте Брадшоу, кой тогава? Може ли да ме насочите към него?

— Не мога. Не го познавам.

— Звучи невероятно.

— Но е вярно.

— Предпочитам да не ви вярвам — каза Карлос. — Аз предупреждавам вас, ако не сте Брадшоу, предупредете него. — Последвалите думи прозвучаха зловещо и леденостудено. — Още една такава фалшификация с моето име във вашия вестник и ще бъдете труп. Ще ви пръсна главата. И за пълно удовлетворение ще пробия дупчица в главата и на дамата ви. Чухте ли ме добре?

— Чух — каза Ремзи, — но ако аз не съм Брадшоу?

— Тогава вижте кой е той и му предайте моето предупреждение.

— Ще направя, каквото мога — каза Ремзи и след пауза продължи — Следва?

— Какво „следва“?

— Какво ще правите с мен?

— Вие повече не сте ми необходим. Исках да бъда сигурен, че сте получили моето предупреждение. Отново ще ви вържат очите и ще бъдете свободен. Препоръчвам ви много сериозно да не пишете за тази ни среща.

Терористът се канеше да стане, когато Ремзи отново заговори:

— Карлос…

— Да, кажете.

— Имам един въпрос. — Ремзи не устоя на любопитството си, тъй като той беше очарован от личността на този човек. — Вие сте човек, на който са приписани толкова много престъпления, защо реагирате така остро срещу някаква връзка с престъпленията, за които току-що споменахте.

— Професионална гордост — каза Карлос съвсем сериозно. — Това, което ставаше, не беше в моя стил, при мен доверието е двупосочно. Доверие за доверие. Искам моят портрет в съвременната ни история да бъде точен, верен, разбирате ли?

Ремзи кимна в знак на съгласие.

Карлос стана.

— И една последна дума, като предупреждение, мистър Ремзи. Постарайте се да запазите главата си — една дупка в нея съвсем няма да бъде приятна. Adios!11

Карлос се оттегли в тъмнината.

Виктория си наливаше втора чаша кока-кола от хладилника в апартамента на Плас Атен, когато телефонът иззвъня.

След като се върна от Рю Мартел — укритието на похитителите, тя се мъчи повече от час да се свърже с Едуард Армстед в Ню Йорк. Армстед бил излязъл от кабинета си в Рекърд и нито секретарката му, нито Мак Алистър можеха да кажат къде е.

— Може би Хари Дайъц знае — подхвърли Мак Алистър, — видях ги да излизат заедно, но мистър Дайъц отиваше в апартамента си в Шери Нидерланд, за да вземе нещо. Трябва да се върне в кабинета си след няколко часа.

На Виктория не й се искаше да чака до връщането на Дайъц в Рекърд. Надяваше се, че ще го намери в Шери Нидерланд, но той още не беше пристигнал в хотела. След малко пак го потърси, но резултатът беше същият. Разтревожена до полуда, тя се питаше заслужава ли си да губи толкова време, за да търси Армстед. И не трябваше ли все пак да се обади в полицията? Преди да направи това, Виктория реши да опита още един път — последен. Подаден бе трети разговор за Шери Нидерланд. За нейно огромно облекчение телефонът отговори.

Виктория обясни, че има да говори нещо спешно с мистър Армстед. Може ли Дайъц да го намери?

Усети явно нежелание от негова страна. Той направо шикалкавеше.

— Ами не знам точно. Може би… това е нещо, за което и аз бих могъл да ти помогна?

За момент й хрумна да изтърси всичко на Дайъц, но нещо инстинктивно й подсказа да изчака и да говори със самия шеф.

— Не, аз определено трябва да говоря с мистър Армстед.

— Ммм, и си сигурна, че е спешно?

— Свръх спешно. Повярвайте ми.

— Добре, Виктория. Може би ще го открия. Ще го потърся.

— Може ли аз самата да опитам… където и да е… направо, за да не губим време.

— Не, не. Мисля, че не. Остави това на мен. Ако има време да говори с теб, ще го помоля да ти се обади възможно най-скоро.

— В Плас Атен — Париж.

— Знам, Виктория. Ти чакай.

Минутите минаваха мъчително бавно. Телефонът немееше безжизнен, докато Ник (тя беше съвсем сигурна) немееше безпомощен в ръцете на похитителите.

Най-после телефонът иззвъня. Виктория се спусна с колата в ръка към всекидневната. Остави чашата, грабна слушалката и се стовари на дивана.

Говореше френска телефонистка:

— Мис Виктория Уестън?

— Да?

— Търсят ви от Ню Йорк, мистър Армстед.

— Моля ви, дайте ми го.

В приглушения, но ясен глас на Едуард Армстед прозвуча тревога:

— Какво има, Виктория? Какво е толкова важно?

— Прощавайте, че ви безпокоя, мистър Армстед, но се налага. Тук стана нещо ужасно. Ник Ремзи е отвлечен.

— Той какво?… Отвлечен ли каза? — тревогата в гласа му като че ли премина в любопитство. — Добре ли чух?

— Да, добре чухте. Ник беше похитен и отвлечен пред очите ми, преди малко повече от два часа. Чуйте да ви разкажа набързо.

Тя бързо-бързо му разказа как посрещнала Ник на летището и се уговорили да се срещнат в кафето на Шанз-Елизе и как видяла двама души насилствено да го отвличат с кола. Като по чудо тя успяла да ги проследи и открила адреса, където бил задържан Ник.

Най-после Армстед я прекъсна:

— Знаеш ли нещо за похитителите?

— Абсолютно нищо.

— Някакво обаждане от тяхна страна досега?

— Нищо. Мълчат. Може би е още рано. Трябваше ли да докладвам направо в полицията? Реших, че най-напред трябва да се обадя на вас.

— Правилно постъпи, Виктория.

— Сега да се свържа ли с полицията? Имам адреса на похитителите — Рю Мартел 12. Мога да съобщя…

Преди Виктория да успее да продължи или пък Армстед да отговори, прозвуча друг глас. Виктория се обърна и видя Ремзи да влиза в стаята:

— С Армстед ли говориш? — поинтересува се той. — Кажи му, че докато ме освобождаваха, чух един да казва, че до утре щели да се местят в друга безопасна къща. Те явно непрекъснато са в движение.

Хипнотизирана от неочакваната поява на Ремзи, Виктория насочи цялото си внимание към него и съвсем забрави за Армстед. Скоро обаче се сети за шефа си от другата страна на линията и възкликна:

— Мистър Армстед, Ник току-що влезе. Здрав и читав е.

— Там ли е?

— Да, тук при мен, иска да говори с вас.

— И аз искам да говоря с него — каза шефът им.

— Една сек…

Виктория подаде телефона на Ремзи, целуна го бързо и му направи място на дивана. Той покри с ръка микрофона и се обърна към нея:

— Ти всъщност си знаела какво стана с мен?

— Видях сцената на Шанз-Елизе. Успях да ви проследя.

Той я изгледа с явно възхищение.

— Голяма сладурана си! Тази вечер може би ще те поканя на шампанско.

Виктория засия от радост.

Ремзи махна ръката си от микрофона:

— Мистър Армстед, разбрах, че Вики вече ви е уведомила за кратката ми одисея.

— Да — каза Армстед, — но искам да чуя и от теб какво стана. Кои са те, защо и как стана така, че те освободиха?

— Просто няма да повярвате — каза Ремзи, — но бях грабнат по нареждане на Карлос и изправен пред самия него.

— Кой?

— Карлос, самият Карлос!

— Терориста?

— Той лично. Отвлякоха ме по негово нареждане. Искал да разговаря с мен.

— Боже мой, защо?

— Защото бил уверен, че само аз мога да бъда Марк Брадшоу от Ню Йорк Рекърд. Искал да ми каже… да ме предупреди… че ако продължа да пиша статии във вестника, уличаващи го в по-нататъшни похищения, щял да ми пръсне мозъка. Това беше всичко.

Армстед се позапъна и с разтреперан глас продължи:

— Искаш да кажеш, че той отрича похищението на Бауер и кражбата на свитъците от Мъртво море…

— Както и убийството на израелския министър-председател. Той настойчиво заяви, че няма нищо общо с тези операции. Бил дори възмутен, че името му се свързвало с тях. — Ремзи пое дъх. — Но по-добре да започна отначало и да докладвам всичко докрай.

Виктория го гледаше с широко отворени очи и жадно поглъщаше всяка дума. Ремзи й смигна и се впусна в подробности по срещата си с Карлос. Армстед нито веднъж не го прекъсна. Едва когато Ремзи свърши, вестникарският магнат проговори:

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко.

— Дяволски любопитна история — каза Армстед. — Най-добре ще е да я опишеш в една статия и бързо да я изпратиш във вестника.

— С удоволствие — каза Ремзи, — ако искате да имате репортер с дупка в главата. Това ми обеща Карлос в случай, че изтърва дори и една думичка.

— Не, не, аз не искам ти да се излагаш на опасност.

— Но от друга страна, ако уведомим полицията за местонахождението на Карлос и бандата и те ги задържат, Вики и аз можем да опишем всичко и да ви го пратим.

Настана тишина.

— Не, определено не — реши накрая Армстед. — Узнае ли полицията, всички ще узнаят. Изключителната сензация ще ни се изплъзне. Остави аз да се оправям с Карлос. Искам да бъда сигурен, че ще изпреварим другите. Имам свои лични връзки в Сюрте.

— Добре, оправяйте се сам — съгласи се Ремзи, — но действайте бързо и гледайте да изпреварите Карлос, той е голям хитрец.

— Не се безпокой! Остави го на мен.

— О’кей — съгласи се Ремзи малко неохотно. — Но има нещо, което аз на всяка цена трябва да направя. Ако Карлос се укрие…

— Казах ти, това е моя работа.

— Ако той успее да се укрие, както винаги е успявал, аз трябва да се свържа с Марк Брадшоу, трябва да му кажа какво го чака, ако още веднъж спомене името Карлос. Можете ли да ми кажете къде да потърся Брадшоу?

Отново настъпи мълчание. Ремзи и Виктория въпросително се спогледаха. Най-после Армстед заговори:

— Предпочитам да оставиш Брадшоу на мен, Карлос също.

— Ваша воля, сър.

— Ти и Виктория слезте долу и се почерпете за моя сметка. Заслужавате го. Върнете се в апартамента към… чакай да видя… колко е часът?… Към полунощ, по времето там. Аз ще ви се обадя с пълни инструкции за следващото ви назначение.

Виктория видя, че Ремзи окачи слушалката с досада и се приближи към него:

— Какво, Ник? Какво каза той?

— Армстед иска всичко да върши сам. Много държи на това. Явно има свои връзки в Сюрте. Страхува се, че ако отидем в полицията, може да осуетим сензационния му репортаж. Всичките му грижи и тревоги се свеждат до тези шибани репортажи.

— Аз единствено се безпокоя за теб — разпали се Виктория. — Игрите с Карлос са твърде опасни. Мисля, че трябва да отидем направо в полицията.

— И да се разделим с Рекърд — каза Ремзи ставайки. — Не, не така, Вики. Мисля, че трябва да го оставим сам да си играе играта и да му погледаме сеира.

— Това не ми харесва — възпротиви се Виктория.

— Трябва да му дадем тази възможност. Той ще ни се обади в полунощ. — Ремзи помогна на Виктория да стане. — Между другото, той настоя ние да слезем и да се почерпим за негова сметка.

— Не ми се пие — каза Виктория. — Гладна съм.

— Добре. Ти ще вечеряш, но аз трябва да пийна.

Тръгнаха. Виктория се спря на вратата.

— Ник, ти не ми каза. Какво каза Армстед за Брадшоу?

— Само това, че щял да се заеме с Брадшоу.

— Мислиш ли, че ще го направи?

Ремзи сви рамене:

— Защо пък не?

Тя излезе, изчака Ремзи да затвори вратата и тръгна след него към асансьора.

— Ник, аз искам да ти кажа нещо за този Брадшоу.

Ремзи проследи пристигането на асансьора, отвори вратата и покани Виктория да влезе.

— Друг път — каза той. — Да видим Армстед какво ще направи. Сега ти хапни, а на мен позволи да се почерпя.

Армстед дълго остана седнал на пода в апартамента на Ким Несбит. Втренчено гледаше масленозеления телефон и обмисляше разговора, който току-що бе провел с Ник Ремзи.

Излезе от кабинета си късно следобед и дойде тук в апартамента на Ким, защото беше почувствал внезапно желание да я обладае. За първи път от дни наред. Самочувствието му неимоверно порасна от всичките тези успехи. Беше доволен от себе си и особено го зарадва намека на Брус Хармстън, че списанието Тайм възнамерява да публикува статия за него и дори вече му определили време за специални снимки. Армстед искаше да отпразнува всичко това. Когато влезе в квартирата на Ким, той почувства лека тревога, защото тя спеше… или може би беше прекалила с алкохола. Състоянието й видимо не му хареса. Посред бял ден Ким се бе проснала в леглото все още по нощница. Русата й коса беше разчорлена. По клепачите й се стичаше размазан грим. Дишаше тежко и вонеше на уиски. Неприятното чувство обаче изчезна, щом погледът му попадна на разголеното й бедро. Предчувствието, че е съвсем гола под копринения пеньоар разгорещи още повече желанието му.

Събуди я трудно. Когато най-после се опомни, тя изскимтя от радост, че го вижда, хвърли се на врата му и силно го притисна към себе си. Страстната й прегръдка обещаваше нещо хубаво, много хубаво.

Армстед я остави да отиде в банята да се освежи, а той самият свали сакото си и започна да се съблича. В този момент телефонът в антрето иззвъня. Беше Хари Дайъц. Армстед нямаше желание да разговаря отново с Виктория Уестън, и то точно оттук, но спешността на повикването го принуди. Телефонира на Виктория в Париж, говори и с Ремзи.

И сега умуваше какво да направи.

Погледна към спалнята, за да провери дали Ким се е върнала от банята. Не, не беше. Доволен реши, че докато тя се оправи с къпането, гримирането, парфюмите и преобличането, той ще може да проведе още един телефонен разговор. Часовникът на ръката му показа, че Хари Дайъц беше все още в Шери Нидерланд. Да, тази работа трябваше да се свърши чрез Хари.

Армстед набра хотела и не след дълго Дайъц се обади.

— Хари, обадих се на онова момиче Уестън в Париж.

— Важно ли беше наистина или още една фалшива тревога от нейна страна.

Армстед сниши глас:

— Беше важно, наистина.

— Да?

— Ремзи, Ник Ремзи се е върнал в Париж. Отвлечен бил от бандата на Карлос.

— Хайде де!

— Виктория Уестън била свидетелка на това и ги проследила. Разбрала къде се укрива Карлос.

— Ама че история. Ако съобщим това на полицията…

— Можем да го съобщим на всички вестници в света — прекъсна го Армстед. — Само че аз забраних на Ремзи да прави това. Не, това не е начинът.

— Абсолютно сте прав, шефе. Какво тогава бихме могли да направим с Карлос?

— Засега не мога да кажа — замисли се Армстед. — Но ми се ще да не го изпускаме от око, докато стигнем до някакво решение. Гус Пейгъноу там ли е?

— Току-що се е върнал в Париж.

— Добре. Незабавно му се обади. Кажи му, че Карлос и бандата му са се сврели на Рю Мартел 12. Преди полунощ могат да се преместят на друго място. Кажи на Пейгъноу да завърти задника си натам и да държи под око Карлос. Искам да знам къде се намира той, когато реша какво да правя с него.

— Добре — обеща Дайъц. — Ама… ти не ми каза… защо Карлос е отвлякъл Ник Ремзи?

— Помислил го за Марк Брадшоу. Не му харесвало, че Брадшоу приписвал всичките истории на него. Заклел се, че ще убие Ремзи, ако се появи още една скалъпена за него история.

Дайъц се разсмя.

— Ще убие Брадшоу?

— Или Ремзи — каза Армстед. — Така че на Ремзи не му е до смях. Той е решен да намери Марк Брадшоу не само за да го предупреди, но и да запази собствената си глава. Каза ми го много сериозно.

— А вие какво му казахте?

— Че с Брадшоу сам ще се оправя. Виж, Хари, малко ме е шубе от този Ремзи. Това, че не му дадох да се занимава с Брадшоу, не му хареса. Станал е нещо любопитен. Може да започне да рови насам-натам. А това може да ни докара неприятности. Ти как мислиш?

— Мисля, че незабавно трябва да го изтеглим от Париж и изобщо от Европа.

— Точно това мислех и аз — каза Армстед. — Но това ще направиш ти. Обещал съм разговор с Ремзи в Плас Атен в полунощ — тяхно време. Искам ти да проведеш този разговор.

— И какво да му кажа?

— Кажи му най-напред, че съм се свързал с моите хора там в Париж, но е било вече късно — Карлос бил изчезнал. Загубили сме следите му. И сега, след като той е в неизвестност, ние се безпокоим за живота на Ремзи. Трябва да пазим репортерите си. Ето защо, за негово добро, ние го отзоваваме. Утре сутринта Ремзи трябва да напусне Париж, да излети за Вашингтон. Предай му, че го преместваме на специална работа в бюрото ни във Вашингтон Д.С. Кажи му да се запознае подробно с програмата на срещата между президента Колуей и британския премиер, че възнамерявам да го командироваме с групата на президента. Ще се погрижиш ли за това?

— Ами Виктория Уестън? Може би ще трябва да я изтеглите от Париж, тъй като Пейгъноу се е върнал в града.

— Не, още не. Тя ще остане там за проучванията около Лурд, за една обзорна статия преди предстоящото посещение на папата там. Но действай предпазливо. Виж Пейгъноу утре да замине за Лурд. Всичко ясно ли е?

— Най-напред викам Пейгъноу.

— Той ще трябва да следи Карлос. След като Гус отиде в Лурд, трябва да поеме друг.

— И искате да се свържа с Ник Ремзи в полунощ тяхно време и да го инструктирам да тръгне за Вашингтон?

— Чакай, чакай — каза Армстед ставайки. — Може би ще бъде по-добре, аз да му кажа. Ти се заеми с Пейгъноу. Виж какво, трябва да действаме безпогрешно. Ще бъда в кабинета си след 20 минути, ще се видим там.

Армстед остави слушалката и вдигна глава. На входа към антрето в нещо съвсем прозрачно беше застанала Ким Несбит, разцъфнала в широка усмивка.

Армстед съвсем беше забравил за какво беше дошъл тук.

Закопчавайки ризата си, той тръгна към хола. Видя, че Ким бе захвърлила пеньоара си на канапето. Беше само с едно копринено горнище на пижама, което едва покриваше окосмения й триъгълник. Тя се обърна към него с протегнати ръце и съблазнителна усмивка:

— О, скъпи, ти още си облечен, очаквах да бъдеш по-нетърпелив, толкова се радвам, че дойде, колко време мина!

Думите й прокънтяха в празно пространство, защото той не пое ръцете й, а мина покрай нея, грабна сакото си и започна да го облича. Усмивката изчезна от лицето й.

— Какво правиш?

— Съжалявам, Ким, трябва веднага да се върна в кабинета. Нещо непредвидено.

Тя се затича към него и го обгърна с ръце.

— О, скъпи, недей, моля те, не си отивай. Постой поне малко. Нека поне за малко бъдем заедно. Не съм те виждала не знам откога. Искам те. Имам нужда от теб.

— Друг път — каза той грубо. — Сега имам много по-важни работи.

Отскубна се насила от нея, завъртя се и излезе насила от спалнята. Тя се запрепъва след него. Настигна го и отново се притисна към него.

— Скъпи, моля те, моля те. Ето виж, заедно сме. Светът ще изтрае малко и без теб.

— Не може — викна грубо той, освобождавайки се от ръцете й. Бързо прекоси към антрето.

— Недей — простена тя тихо. — Не ме оставяй сама.

На вратата той се поколеба. Искаше като че ли да й каже нещо. Обърна се и я видя, почти забравила за него, да си налива пиене.

Излезе и затръшна вратата след себе си.

Армстед завърши разговора си с Ремзи и Виктория в Париж, окачи слушалката на телефона и капнал се облегна на въртящия се стол. Сети се за великолепното питие, което не можа да изпие с Ким Несбит. Тъкмо се канеше да си налее една чаша и апаратът на бюрото му издаде звук. Беше Естел.

— Мистър Армстед, аз излизам, но исках да ви кажа, че Брус Хармстън е тук. Пита дали може да му отделите една минута.

Армстед несдържано простена.

— Не може ли да го отложим за утре?

Чу Естел да разговаря с Хармстън и после отново гласът й прозвуча в телефона:

— Мистър Хармстън казва, че би било по-добре сега.

— О’кей, о’кей, изпрати ми го.

Малко по-късно Хармстън седна на крайчеца на стола пред него. Челото му беше овлажнено от пот и на кръглото му като месечина лице бе изписана тревога.

— Мистър Армстед, много ми е неприятно, че трябва да ви безпокоя, но се касае за нещо, което не търпи отлагане. Пак е във връзка със списанието Тайм.

Сянка на безпокойство мина по лицето на Армстед.

— Какво, по дяволите, искат сега? Дадох им интервю. Позирах там за снимки…

— О, бяхте много отзивчив, те ценят това. Но не ги е задоволило това, което сте казали за… или… по-скоро не сте им казали за онзи чужденец — вашия кореспондент Марк Брадшоу.

— Брадшоу, Брадшоу! Ще ме побъркат тези хора!

— Вие несъмнено разбирате, че ние се натъкваме на много неща, свързани с Брадшоу. Аз се опитах да съсредоточа вниманието върху вас и вашия блестящ ум. Всички са съгласни с това — та то е съвсем явно, но те все пак искат да научат повече за човека, който вие сте натоварили с репортажите за тези сензации. Тайм особено настоява за това. Издателите мислят, че по този въпрос не сте бил съвсем конкретен. Настояват за още едно интервю, съвсем кратко. Ще ви питат само за Брадшоу. Кой е той, как сте го открили, как работите с него? Мислите ли да…?

— А бе, я заеби това списание Тайм — избухна Армстед. — И секунда време няма да губя за тях, дори с цената на цялата статия.

— Не, не, мистър Армстед, не ме разбирайте криво, тяхната цел е да направят портрета ви по-пълен. Искат статията да бъде по-рекламна, по-привлекателна — та ако щете дори за вас самия. Те просто мислят, че липсата на информация за Брадшоу е сериозна празнота в този профил. Те, разбира се, продължават усилената работа по…

— Съжалявам, Брус, кажи им, че съм много зает и… просто нямам време отново да се срещам с тях. Освен това връзките ми с Брадшоу, работата ми с него е строго класифицирана и съвсем частна. Нашите лични методи са си наши и аз не мога да ги разисквам с когото и да е. Нашият успех се крепи на дискретност, която нямам намерение да нарушавам. Няма да говоря за Брадшоу нито с тях, нито с когото да било.

Като всички журналисти Хармстън продължи неотстъпно. Дори торнадо не бе в състояние да го отклони.

— Мистър Армстед, кажете ми нещо дребно все пак, някакво кокалче, което бих могъл да им подхвърля… Нещо, с което да ги залъжем и поуспокоим.

— Като какво?

— Като… някои пикантни биографични дреболии. В цялата статия няма нищо за Брадшоу. Разбирам и оправдавам вашата секретност, но… съгласете се, че и аз трябва да върша своята работа…

Армстед го разбра и отстъпи. Хармстън беше ветеран лоялист и заслужаваше по-добро отношение. Армстед обаче реши да действа по-предпазливо. Хармстън не биваше да разбере какво става. Само Дайъц и Пейгъноу имаха информация. Никой друг не биваше да я има. Армстед реши, че не му струваше нищо да подхвърли един кокал на настървения журналист.

— О’кей — каза той вече по-сговорчиво. — Може би ще мога да ви дам някои биографични факти… малко наистина, но предполагам, че ще задоволи любопитството на всички.

— Благодаря, благодаря ви много — каза Брус Хармстън и заопипва по джобовете си за бележник и молив. — Всяка любопитна подробност, свързана с Марк Брадшоу би била от полза. Ще им затвори устата за известно време.

Вестникарският магнат притвори очи и събра мислите си.

— Брадшоу, Марк — започна той — роден в Ливърпул, Англия. Възпитаник на Кеймбридж. Работил е в два лондонски ежедневника, автор е на три изобличителни книги. — Тук Армстед се запъна. — Именно те са причината за нашата дискретност спрямо него. Той е роден, образован и работил под друго име. Възприе името Брадшоу едва след като аз лично го наех при мен. Той фигурира само в личната ми платежна ведомост.

Армстед млъкна. Хармстън вдигна глава.

— Това ли е всичко?

— Всичко.

— Мисълта ми е… Бихте ли могли да ми кажете къде е местонахождението му, къде го държите (ако мога така да се изразя).

— Държа го в една пещера. Пускам го само нощно време.

— Мистър Армстед…

— Толкова, Брус, извинявай. Доскоро.

Разочарован, Хармстън стана и прибра бележника си.

— Хм, благодаря, все пак е нещо. Ще се постарая да го оползотворя. Ами да. Доскоро, да се надяваме.

Той се обърна и излезе от кабинета. Армстед въздъхна тежко. Беше дълъг и труден ден за него. Особено края му, с предпазните мерки спрямо Ник Ремзи и като капак — проблемът с Брадшоу.

Армстед стана. Имаше нужда от едно силно питие. Щеше да потърси Дайъц, за да си пийнат.

В Париж беше приблизително 2 часа след полунощ. В своята спалня на Плас Атен Виктория Уестън съблече роклята си и внимателно я положи на един стол. Прибра и привърза с колан разтворилата се нощница, изхлузи с ритник чехлите си, изгаси нощната лампа и си легна.

Легнала по гръб в тъмнината, тя с неудоволствие се замисли за прекараната с Ник вечер. Дори вечерята не беше особено приятна. Ник почти не се докосна до храната си, но пък твърде много пи. Тя няколко пъти се опита да поведе разговор по въпросите, които я вълнуваха, въпроси, свързани с действията на Армстед и странните им назначения, както и за мистерията с Марк Брадшоу. Но просто не можа да влезе в контакт с Ник. Той мълчеше, а ако заговореше, говореше за Израел и за Египет. Ник й харесваше и го чувстваше много скъп, за да си позволи да изпита съжаление към него. И отново се замисли защо този човек пие толкова много, защо непрекъснато я отбягва.

Преди полунощ Виктория и Ник се върнаха в апартамента за насрочения им телефонен разговор. Не след дълго Армстед се обади от Ню Йорк. Най-напред говори с Ник, после с нея. Съобщи им, че се е свързал с хората си в Париж, но Карлос вече се бил преместил и полицията не могла да го залови. И тримата бяха изпуснали един сензационен, вълнуващ материал за вестника. По-нататък — ново разочарование. Ник беше информиран, че неговата сигурност налага преместване от Париж във Вашингтон, и то още утре. Тя самата трябваше да остане в Париж, за да събере материали за предварителна обзорна статия за Лурд във връзка с посещението на папата следващата седмица. Накрая на разговора си с Армстед Виктория има дързостта да го запита дали се е свързал с Марк Брадшоу. Отговорът му беше: „Аз съм поел грижата за Брадшоу и толкова, край по въпроса“.

След този разговор Виктория реши, че сега е моментът да поговори за тази загадка с Ник, но той отново отклони разговора. Не било време и място за сериозни разговори. Трябвало да слезе долу при нощния портиер, за да предупреди за ранния си полет за Вашингтон.

— Ти не ме чакай — каза той, фъфлейки от алкохола и я млясна по челото.

Което за Виктория значеше, че не само ще урежда резервацията за полета си, но и че ще се отбие в бара, за да си допие на изпроводяк.

Ник все още не се връщаше. Тя продължаваше да лежи с широко отворени очи, беше й невъзможно да заспи. Умората отстъпи пред трескавите мисли и въпроси. Опитваше се да разбере Ник. Опитваше се да разбере Армстед и неговия тайнствен Брадшоу. Опитваше се да разбере защо на нея, а не на парижкото им бюро се възлага рутинната задача в Лурд.

Мъчейки се да избяга от тези мисли, тя зовеше съня като жадуван любовник. Но сънят не идваше.

Тя погледна светещия циферблат на часовника си и разбра, че най-малко 45 минути бяха минали в борба с безсънието. За пръв път от месеци насам се реши да вземе приспивателно, но в този момент чу шумно отваряне на входната врата и на апартамента. Заслуша се напрегнато. Някой се блъскаше по мебелите във всекидневната. Чу, че вратата на другата спалня се затвори. Явно Ник беше се върнал.

Виктория дълго лежа все така будна и неспокойна. Бореше се с мисълта дали да причака Ремзи утре, преди да тръгне, или да постави въпросите ребром сега. Утре той можеше да й се изплъзне. А сега, в спалнята, не можеше да избяга. Пиян или не, той ще трябва да я изслуша. Сега е моментът.

Отмятайки завивките, тя заопипва за ключа на нощната лампа. Запали и изскочи от леглото. Навлече роклята си, погледна се в огледалото, поприглади косата си и отиде във всекидневната. Прекоси покрай телевизора и бюрото и спря пред вратата на Ник. Поколеба се за миг. Може би пък той не е в състояние да я изслуша. Няма значение, майната му, каза си тя. Не можеше да отлага повече.

Потропа на вратата. Отговор не последва. Може би Ник вече беше заспал. Тя почука още веднъж по-силно.

Този път прозвуча познат фъфлещ глас „Флес“. Виктория отвори вратата и влезе в стаята. От двете страни на разхвърляното легло мъждукаха две лампи, но в стаята беше почти тъмно. Ник бе седнал до бюрото разсъблечен — само по бели гащета. Обърна се към нея.

Виктория леко възкликна, с намерение да се върне.

— О, извинявай, не знаех, че…

— Е, хайде, Вики, не виждаш мъж по гащи за пръв път — захили се той — мъж! Аз май не се показах такъв тези дни.

Тя остана на мястото си, загледана в него. Телосложението му противоречеше на ниското му самочувствие. Ник излъчваше мъжественост и сила. Косматите му гърди, прибраният корем и силните му бедра бяха несвойствени за един пияница.

Ник стана и усмихвайки се тръгна към нея, фъфлейки с надебеления си език.

— Искаш да пием по чашка?

— Не, благодаря, Ник. Аз всъщност исках да поговорим по една работа, преди да заминеш. Кога заминаваш?

— От хотела? В 11 часа.

Ник внимателно заобиколи леглото и седна на него, като продължи упорито да се взира в нея над чашата си.

— Май ще трябва да отложим разговора — каза Виктория с чувство на неудобство. — Ти по-добре да поспиш. Може би утре сутринта ще успеем да поговорим. Важно е!

— Не, Вики — каза Ремзи, слагайки чашата си върху мраморния плот на масата. — Нека поговорим сега. Аз отдавна се каня да поговоря с теб.

— Ако наистина имаш желание.

— Имам да ти казвам нещо много важно. — Ник тупна с ръка по леглото — Седни тук.

Виктория отиде до леглото и седна.

— О’кей, но нека започнем с моя разговор, после с твоя.

Ремзи вдигна замъгления си поглед към нея и разклати глава.

— Не, първи аз. Моето е по-важно. То е за нас. За нас е.

Тя го погледна в очите с любопитство.

— За нас — повтори Ник. — Аз нито веднъж не се опитах да те сваля, макар че с това лягах и ставах. През цялото време исках да го направя, но не го направих. Ще ти обясня…

— Не, не трябва, Ник.

— Трябва, щото…

Думите му звучаха развлечено и лениво, макар че правеше усилия да артикулира правилно.

— Бях ерген. Хлътнах по една жена преди шест-седем години. Тази близост ме плашеше, но тя също ме обикна, мислех си, де. Оженихме се и след това разбрах, че е била бременна от друг. Друг, в който тя наистина била влюбена. Той обаче не пожелал да узакони детето и тя решила да направи това с мен. Искаше ми се да убия или себе си или нея.

Виктория хвана ръцете му.

— Съжалявам, Ник.

— Стара история, но бъди спокойна, убити няма. Просто се разведох и я парясах. Заклех се никога да не се доверявам на жена. Никога да не се оставям да ме унижават. Това значеше самота. Потърсих утеха в пиенето и както виждаш — правя го успешно. Тук поне няма измама. Разбира се, нощни похождения не ми липсваха, но… само чукане, никакви обвързвания. Доверие вече нямах на никого. Не се влюбих нито в една… Но… срещнах теб.

Тя усети, че сърдечните й удари зачестиха.

— Любовта ми към теб ме плашеше — каза той. — Страхувах се да се доверя на жена, която ми е толкова скъпа…

— Ти ме цениш.

— Че как иначе, дявол да го вземе. Аз съм влюбен в теб, Вики и връщане няма.

— О, Ник!

Тя стана и се надвеси над него почти просълзена от вълнение. Потърси устните му и много, много пъти го целуна.

— Аз също се влюбих в теб от самото начало.

Той неловко я обгърна с ръце, сложи я на скута си и също я целуна.

— Вики, ела с мен в леглото.

Тя почувства вдървяването под себе си и приятна топлина се разля между бедрата й. Пое дъх и се опита да прикрие прекомерната си готовност.

— Аз… не мислех, че ти ще искаш…

Ник започна да я притегля към себе си на леглото:

— Сега, сега, мила моя.

— Да, сега. — Тя стана. — Чакай да отида най-напред до банята. Минутка само.

Изтича боса и се затвори в банята му. Съблече роклята през главата си. Цялата гореше и тръпнеше от вълнение. Той я обичаше! Той я желаеше! Не, от днес те никога няма да се разделят.

Погледна се в огледалото над умивалника и си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако се беше гримирала, но в крайна сметка реши, че това няма значение, защото отражението в огледалото й хареса — съвършено изваяна млада жена, разцъфнала за любов. Тя също го желаеше. Не, тя нямаше да позволи вече нито секунда раздяла.

Виктория излезе от банята и изгаси лампата. Внимателно влезе в спалнята, стараейки се да прикрие стеснението си от голотата.

Ник я чакаше в леглото.

Виктория се приближи с ръце на хълбоците. Гърдите й лудо се вълнуваха. Видя го съвсем ясно пред себе си. Беше легнал на едната си страна все още в спортните си гащета и бе заровил главата си в една възглавница. Очите му бяха затворени. Хъркаше! Беше заспал дълбоко. Имаше вид на човек изпаднал в дълбоко безсъзнание. Виктория го гледаше страшно разгневена и се чудеше да плаче ли или да се смее. Загледана все така в неподвижната му фигура, мислено се върна към признанието, което Ник й беше направил. Беше ли това едно отприщено от алкохола откровение или празни дрънканици на мъртво пиян човек?

Някога като момиченце тя посещаваше с баща си фестивал на неми филмчета — клипове от неми съботни сериали. Епизодите им винаги завършваха с очакване и въпрос. „Продължава“ — пишеше накрая.

Виктория се усмихна тъжно. Продължава — каза си тя.

Обърна се, отиде в банята, грабна нощницата и я повлече след себе си през хола към другата спалня. Най-после почувства, че й се спи. А за другото? Продължава!