Втори меден месец

Глава 120

— Добре, ще те питам за последен път — обърна се към мен усмихната Сара откъм носа. — Как така се озовахме на тази яхта?

— Точно както ти казах. Запознах се при каране на джет с един и той ми дължеше услуга.

Сара скръсти ръце в очакване. Не се наложи да чака дълго. Не може да се опъваш дълго пред хубаво момиче в черен бански от две части.

Разказах на Сара за пътуването си до Търкс и Кайкос в началото на тази луда гонитба. Що се отнася до човека със „Спидо“, Пиер Симон, изразът „луда гонитба“ беше точно на място.

Вероятно с малко насърчение от полицейски комисар Джоузеф Елдридж Пиер беше успял да прояви забележителна добрина.

— Спечелих я на покер — каза ми той по телефона с френския си акцент, без да уточнява местонахождението си. — Онзи имаше флош, а аз фул, който се материализира в яхта.

Не знаех дали Пиер не се шегува. Не ме беше грижа. За една прекрасна седмица имах на разположение дванайсетметрова яхта „Каталина“ и шанса да събудя ветроходните умения, които бях натрупал като тийнейджър в продължение на три лета в лагер на Асоциацията на християнската младеж.

Освен това бях в компанията на невероятен помощник-капитан. Дори белезите от куршумите ѝ изглеждаха ужасно секси, поне за мен.

— Ще си взема бира — каза Сара и се насочи надолу към трюма. — Ти искаш ли?

— Разбира се — отговорих аз от руля.

В Ривърсайд всички се бяха прибрали у дома преди две седмици. Макс и Джон Джуниър разправяха с ентусиазъм за прекарването си в лагера „Уайлдърлок“, а Джуди и Маршал разправяха с ентусиазъм за средиземноморския си круиз. Въпреки страхотните си разкази обаче не можеха да се наситят на моята история, в която участваха двама серийни убийци.

— „Двойно превъртане!“ — обяви триумфално Макс изпод бейзболната си шапка на „Янките“. За проблема, че бях крайната цел на Нед Синклер, той имаше просто решение. — Трябваше само да си смениш името, татко!

Това хубавичко ни разсмя, докато седяхме около масата за вечеря. Даде ми и усещането, че ако цената на истинското щастие е в семейството, аз наистина съм много богат човек.

Разбира се, чекът на Уорнър Бреслоу, който пазех в банката, също не беше за пренебрегване. Бях получил двеста и петдесет хиляди долара за извършените услуги.

В сейфа у дома пазех подписаната договорка за бонуса си.

Бреслоу ме беше попитал дали Макс и Джон Джуниър са добри ученици.

„Пишат ли си домашните?“ — беше се поинтересувал. Винаги бяха получавали високи оценки, но сега имаха още по-голям стимул да учат. Бреслоу щеше да плати обучението в колеж и за двамата.

— Итън и Абигейл обичаха децата — каза ми той. — Докато съм жив, ще си спомням за това, когато се сетя за синовете ти.

Таблоидите нямаше да престанат да злословят за Уорнър Бреслоу и понякога може би щяха да имат право. Аз предпочитам да вярвам, че бях имал възможността да видя човека, когото малцина познаваха. Това беше баща, изпитвал дълбока обич към сина си.

— Заповядай — каза Сара, щом се появи пак на палубата.

Подаде ми леденостудена бира „Търкс Хед“ и чукнахме кутийките си в чест на прекрасния ни слънчев следобед в рая.

Никой от нас не разполагаше с кристално кълбо и още имаше какво да научаваме един за друг в предстоящите седмици, месеци и, надявах се, години. Все пак в едно бях сигурен: нямаше друг, с когото повече да искам да съм на тази яхта. Имах усещането, че и за Сара е така.

— Накъде трябва да поемем? — попита тя.

Усмихнах се.

— Добър въпрос.

И двамата се огледахме. Наоколо не се виждаше друго освен синьо небе, синя вода и безкрайни възможности за нас двамата.

Сара застана зад гърба ми на руля и обви ръце около кръста ми. После прошепна в ухото ми:

— Да видим накъде ще ни отвее вятърът, Джон О’Хара.