Втори меден месец

Какво крие името

Глава 26

Думите се нижеха отново и отново в съзнанието на специален агент Сара Брубейкър.

„Има още една и никога няма да я откриете — беше казал онзи ненормалник. — Горкото момиченце няма да оцелее дълго. И то ще умре също като останалите. Всъщност може вече да е умряло.“

Агент Брубейкър мушна ръка под подгизналата си от пот блуза. Сряза презрамките на сутиена с швейцарското си ножче. Отвори закопчалката от предната страна и измъкна сутиена си. Мушна го в спортния си панталон заедно с ножчето.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Дъг Траут, началникът на полицейското управление в Талахаси.

— Дай ми две ластичета, моля те — каза тя, без да обръща внимание на въпроса му, нито на погледа, който хвърли на прилепналата към гърдите ѝ блуза.

Да. Много добре знаеше какво прави.

Траут изчезна в склада на около метър разстояние, а Сара хвана дългата си до раменете червеникавокестенява коса. Чуваше отброяването на секундите в главата си.

С изключение на двамата полицаи, застанали в двата края на коридора, административният отдел над главния терминал на местното летище в Талахаси беше празен. Имаше само АНП. Абсолютно необходим персонал.

Що се отнася до единствената допусната личност, която не принадлежеше към персонала, краката и ръцете му бяха закопчани за стола и масата оттатък затворената зад гърба ѝ врата. Малка конферентна зала без прозорци. Временна затворническа килия.

През последните седем месеца невероятният негодник Травис Кингслип беше подложил на терор околността на Флорида с отвличане, изнасилване и убийство на пет малки момичета в радиус от пет километра от Талахаси.

Откакто след изчезването на четвъртото момиче случаят беше възложен на Сара, тя беше прекарала всяка минута от времето си в опит да открие кой беше той — и да се надява, че ще настъпи момент, в който ще се подхлъзне и ще направи грешка. Това така и не стана.

Вместо него го направи някакъв тип, пародия на крадец. Наркоман.

Съсед се обадил в полицията, след като забелязал човек да се измъква през прозореца на мазето на двустайната къща в провинциален стил на Кингслип в градчето Ламонт на близо петдесет километра от летището.

При пристигането си в къщата полицаите не само заловили крадеца, но и осъществили огромен пробив по случая с убийствата.

Цялата спалня на Кингслип била облепена със снимки в едър план на гърдите на малолетните момичета — дигитални снимки, отпечатани в домашни условия от всички възможни ъгли, направени така, че да не се виждат лицата. все едно да разпознаеш манекени.

Най-малкото бяха спипали детски порнограф. Пристигна Сара и забеляза бенката с бъбрековидна форма на една от снимките. Тя отговаряше на описанието, дадено от родителите на едното изчезнало момиче.

След един час Сара и половината полиция в Талахаси щурмуваха пистата на летището при трийсет и девет градусова жега.

Кингслип, служител по товаро-разтоварната дейност, призна на мига.

— Трябваше просто да попитате — каза той.

След това, веднага щом му прочетоха правата, избухна в смях. Беше същият ненормален и извратен смях, който Сара беше чувала твърде често по време на кариерата си при залавяне на серийни убийци.

Смехът на Кингслип беше може би най-ужасният от всички.

— Има още една и вие никога няма да я откриете — беше казал той. — Горкото момиченце няма да оцелее дълго. И то ще умре също като останалите. Всъщност може вече да е умряло.

Началникът на полицията Траут се върна с двете ластичета и озадачена физиономия.

— Ето — каза.

Сара взе ластиците и бързо прихвана косата си с тях на малки опашчици зад ушите. Траут я гледаше и кимаше. Вече беше схванал.

— Аз няма да влизам там с теб, нали?

Не питаше сериозно. Въпросът му беше риторичен. Беше опознал Сара след пристигането ѝ от Куонтико поне дотолкова, че да бъде сигурен в едно. Всъщност в две неща.

Сара Брубейкър беше целеустремена като никой друг, когото познаваше.

А Травис Кингслип беше неин.

Глава 27

Сара затвори вратата след себе си и дръпна един от столовете в конферентната зала. Завъртя го право пред Кингслип и седна. Коленете им почти се допираха. Тя нямаше желание да е толкова близо до него, но се налагаше. Всъщност беше въпрос на живот и смърт.

Той беше облечен в син гащеризон, два номера по-голям, целият с петна от цигари, пот и самолетно гориво. Косата му висеше изпод шапката с козирка като нишки черна прежда, потопена в мазнина. Зъбите му приличаха на загнили захаросани пуканки.

Погледът му на мига се насочи към гърдите ѝ. Нямаше надзъртане скришом или бегло поглеждане, направо се беше вторачил. Не беше необходимо да ѝ казва какво копнее да направи с нея. Тъмният му студен, бездушен поглед не оставяше и капка съмнение.

Дотук добре, помисли си Сара.

Нямаше време за празни приказки или разчупване на леда. Нямаше време да спечели доверието му. Нужно ѝ беше да му се хареса, а това беше най-бързият начин, долен и мръснишки. Простете, феминистки.

Кингслип издрънча с ръце и крака.

— Защо не свалиш тези белезници, миличка? Обещавам да не хапя — каза. — Хайде, махни ги.

— Може и да го направя — отвърна Сара, — но първо ти ще трябва да направиш нещо за мен.

Думите, които Кингслип изрече на пистата, кънтяха в главата на Сара. Особено едно изречение. „Горкото момиченце няма да оцелее дълго.“

Криеше го някъде. Дали не умира? Беше ли го наранил? Или убил?

Сара чуваше тиктакането на часовника още по-силно, но беше наясно, че не бива да прибързва. Беше преценила, че разполага само с един опит; той трябваше да бъде абсолютно точен.

— Къде е тя, Травис? — попита със спокоен, но твърд тон. — Кажи ми. Само ми кажи истината.

— Никога няма да каажаа — отвърна той с дяволски зловещ напевен глас.

— Близо ли е до мястото, където живееш?

Той продължаваше да зяпа гърдите ѝ.

— Хубавка си, знаеш ли?

Сара го знаеше. Това беше едновременно благословията и проклятието на живота ѝ, особено в кариерата. Точно в този момент се нуждаеше от въпросната благословия.

— Тя близо ли е до мястото, където живееш, Травис? — повтори.

Всеки сантиметър от къщата му в Ламонт вече беше претърсен. Нямаше тайни стаи, скрити отвори към тавани и мазета, нямаше нищо във фризера. Това не беше Бъфало Бил от „Мълчанието на агнетата“.

Кингслип не отговори. Не че на Сара ѝ беше нужно. Тя по-скоро наблюдаваше, отколкото слушаше. Сепване, потрепване, дори смигване — нещо, което да ѝ подскаже какво мисли той.

Тя продължаваше. Нямаше избор.

— Наблизо ли е? — попита. — Някъде в района на летището?

Бинго.

Беше веждата му. Точно на думата летище лявата се изви. Само за секунда и едва на милиметър, но за нея това беше достатъчно красноречиво.

Сара се наведе още по-близо до него, вонята му беше толкова отблъскваща, че ѝ се повръщаше.

— Близо е до летището, нали, Травис? Може ли да се стигне до нея пеша, или ще ми трябва кола?

Той отново пропя:

— Никога няма да каажаа.

В интерес на истината, вече го беше направил. Отново беше веждата, този път при споменаването на думата кола.

Но тя вече беше претърсила колата му на паркинга и това беше единственото превозно средство с регистрация на негово име от агенцията по моторни превозни средства в окръг Джеферсън.

Освен да не е в неговата кола.

— Тя в кола ли е, Травис? В нечия кола ли си я оставил? В чия кола е?

Изведнъж той доби изражението на комарджия, който блъфира в игра на покер и не може да разбере как така всички са го разкрили. Тя откъде знае? Колко точно знае?

— Никога няма да я откриете — отсече и изведнъж я загледа злобно.

Внезапно вече не я харесваше толкова, но това не беше проблем. Интуицията на Сара я водеше в друга посока.

— Защо няма да я открия? — попита тя.

— Просто няма, ето защо.

— Тази причина не е достатъчна. Кое те кара да бъдеш толкова сигурен?

— Нищо.

— Хайде, Травис. Далеч по-умен си.

— Права си, така е — изрече той с предизвикателно кимване.

Усмивката на Сара изчезна. Сега беше неин ред да му окаже психически натиск.

— Не, никак не си умен. Достатъчно беше тъп, че да те хванат, не е ли така?

— Я се шибай.

— Ще ти се ти да го сториш, нали, Травис? — тя сведе поглед към гърдите си. — Мен не искаш ли да ме снимаш? Да направиш хубав близък план?

Кингслип започна да скимти на стола си, белезниците около китките и глезените му разтресоха стола и масата, сякаш имаше земетресение. Внезапният му гняв към Сара се беше преплел с ненормалното му, перверзно влечение към нея.

— Шибай се! — повтори той, но този път с крясък.

— Защо не мога да я открия, Травис?

— МАЙНАТА ТИ!

— Защо? Кажи ми защо!

— ЗАЩОТО ТЕ СА ПРЕКАЛЕНО МНОГО, КУЧКО! ЗА ХИТРУША ЛИ СЕ МИСЛИШ? НЕ СИ ТОЛКОВА УМНА!

Сара скочи от стола си и изхвърча от стаята.

Интуицията не беше я излъгала.

Глава 28

— След мен! Да вървим, бързо!

Сара крещеше на всеки полицай, покрай който минаваше от коридора до административната част, надолу по стълбите към багажното отделение и отвъд двойните врати към задушаващата жега. Дори началник Траут нямаше представа накъде се беше насочила.

Обаче я следваше и си проправяше път през тълпата, състояща се предимно от туристи, колкото бързо позволяваше фигурата му на бивш футболен защитник от щата Флорида.

Девет-десет полицаи вече следваха Сара и пресичаха лентата на такситата и лимузините пред терминала.

Колите спряха, а шофьорите натиснаха клаксоните. Част от хората зяпаха, а други се пръснаха встрани, за да направят път.

— Майко мила — измърмори момчето от службата за коли под наем „Авис“, което не изглеждаше достатъчно дорасло, че да шофира.

Бяха окупирали кабинката му. Водеше ги красива жена, която очевидно не носеше сутиен.

— Багажниците! — нареди Сара и размаха значката си. — Отваряй багажниците на всички коли на паркинга!

— Какво? — стъписа се момчето. — Не мога да направя това.

Тя го избута и откачи от стената голямо пано, на което висяха ключовете за колите под наем. Едно завъртане и малко раздрусване и те всичките се изсипаха на земята пред кабинката.

Сега беше ред на Траут да се включи.

— Вие останете тук! — рязко нареди той и посочи двама от хората си. — Проверете всички багажници. Останалите, последвайте ме!

Сара вече се беше преместила на гишето на „Херц“. Самата тя взе няколко ключа и започна да отваря багажник след багажник.

— Какво търсим? — попита един от служителите.

Тя нямаше време да отговаря. В сила бе класическата ситуация: „Видиш ли го, ще разбереш“. Момиче, затворено в багажник, вероятно вързано и със запушена уста.

Боже, дали още ще е жива? Моля ти се да е жива.

Тя веднага се опита да изтрие образа на момичето от съзнанието си. Бяха я учили никога да не се привързва към жертвата. Пречи да се съсредоточиш.

Този урок беше от мъчните и дори след седем години служба не го беше усвоила докрай.

Щрак! Щрак-щрак-щрак!

Един след друг се отваряха багажници на коли с всякакви марки и размери.

Полицаите се бяха разпръснали, служителите от всички фирми за отдаване на коли под наем бързаха с ключове в ръка и натискаха трескаво бутоните на капаците.

Щрак! Щрак-щрак!

Сара тичаше от кола на кола, гледаше още и още. Един ред по-нагоре, а след това надолу. Празно…празно… празно…

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

Вече всички се бяха впуснали в действие, полицаите, служителите и дори самите клиенти. Някакъв бизнесмен се потеше чак през сакото на светлия си костюм, докато тичаше от един багажник към друг.

Беше истински хаос, но в добрия смисъл. Всички работеха заедно.

— Всяка кола! Проверяваме всяка кола — извика Сара и се премести на следващия паркинг, който принадлежеше на една от местните компании, „Коли под наем Слънчева светлина“.

В този момент улови нещо с периферното си зрение.

Имаше парченце от пъзела, което не пасваше.

Глава 29

Той беше противоположност на обединената група от хора, която работеше за обща цел.

Един мъж, механик, който се движеше — или по-точно се измъкваше — встрани от суматохата, поглеждаше през рамо и правеше всичко по силите си да остане незабелязан. С яркожълтия му гащеризон на „Коли под наем Слънчева светлина“ това си беше тежка задача.

Сара успя да се въздържи. Искаше ѝ се да му извика.

Вместо това застана зад него и се прикри сред шумното множество. Ако между този тип и Травис Кингслип имаше още нещо общо освен гащеризона, най-важното беше къде ще я заведе.

— Хей! — чу изведнъж тя.

Обърна се и видя началника на полицията Траут да я гледа с изражение, което питаше: „Какво става?“.

Сара вдигна показалец към устните си — шшш — и посочи към механика, който се беше запътил към задния ъгъл на терена на „Слънчева светлина“, където поправяха и миеха колите.

Траут кимна и пое напряко към мъжа от лявата страна на Сара. Движението им към него оформяше широка вилица.

Зад тях все още имаше много коли с неотворени багажници, а дори и още две от местните фирми за отдаване на коли под наем. Но щом Сара направи няколко крачки, вниманието ѝ беше привлечено от бял крайслер себринг до ниската стеничка от бетонови блокчета. Кабриолетът беше застанал под ъгъл, вирнат нагоре. Под предната лява гума — или по-скоро на мястото, където трябваше да бъде тя, — бе поставен крик.

Механикът се беше насочил право натам.

Сара и Траут се спогледаха. Съществуваше вероятност този човек да се опитва да помогне някоя кола да не остане непроверена, но имаше нещо в походката му… и в поглеждането през рамо. Ако се опитваше да помогне на някого, то беше на самия себе си.

Внимателно. Стой близо, но не прекалено близо. Като сянка в късен следобед…

Механикът, среден на ръст и мършав, приближи белия себринг. Но не мина откъм багажника. Отвори вратата на шофьора и посегна надолу, като продължаваше да стои с гръб към Сара. Тя беше прикрита.

Траут не беше.

— Оръжие! — извика внезапно той.

Сара хвана своето и щом механикът се извърна, дулото на пистолета му се оказа насочено право към гръдния ѝ кош. Беше въпрос на късмет кой ще стреля пръв. Вместо това…

Фрас!

Траут се хвърли с главата напред и насочи всяка частица от тялото си на бивш защитник към механика. Беше се затичал по асфалта и мощно го беше блъснал, преди да е успял да дръпне спусъка.

Двамата се стовариха върху коравата настилка и се разнесе ужасяващ звук от строшени кости — като че ли механикът беше поел по-голямата част от удара. Лежеше на земята, а от главата му течеше кръв и му липсваше най-малко един зъб.

Но така и не беше пуснал оръжието си.

Инерцията на Траут го отхвърли от механика и със салто го просна по гръб. Той на мига се преобърна по корем, готов да стреля със своя зиг зауер P229.

Ала беше закъснял. Механикът се целеше право в него.

Бум!

Механикът застина за секунда с пръст на спусъка. Движеше се единствено кръвта, която се стичаше по врата му.

Сара произведе втори изстрел и онзи най-сетне пусна пистолета си. Той тупна на земята. Миг по-късно и трупът го последва.

Травис Кингслип беше имал партньор.

Сара подмина механика, без да проверява пулса му. Умееше да разпознава смъртта, щом я види.

— Благодаря — рече Траут и тръгна с нея към себринга. — Уплаши ме.

— Не, аз ти благодаря — каза Сара.

Траут отвори вратата на шофьора, а след това бързо натисна бутон в левия ъгъл, за да отключи багажника.

Щрак!

Тя беше вътре. Точно както Сара си я беше представяла, преди да си напомни, че не бива да приема нещата лично. Дали някога ще овладея това правило? Искам ли го всъщност?

На дъното на багажника лежеше вързано и със запушена уста тринайсетгодишното момиче, което беше изчезнало тази сутрин. Слънцето буквално беше превърнало багажника във фурна. Малката почти беше изпаднала в несвяст от топлинен удар.

Ала беше жива.

Щеше да се оправи. Може би защото Сара беше приела нещата лично.

Глава 30

Табелката „Не безпокойте“ от външната страна на хотелската стая на Сара в Талахаси поостана малко по-дълго на следващата сутрин.

След като си отспа, тя излезе за шест и половина километров крос, прибра се да си вземе дълъг душ, а след това с удоволствие си хапна омлет със сирене, с много сирене, поръчан от румсървиса, и си възвърна изгубените предния ден калории. Имаше също бекон и препечени филийки.

Мммм.

Погледа новините на СNN не по-дълго от минута, а след това превключи на VH1 и изгледа няколко клипа. Не си спомняше откога не беше правила нещо подобно.

Повечето от песните не ѝ бяха познати — дори не ги харесваше, — но това беше без значение. Тя усили звука и дори го направи повторно, когато пуснаха клипа на „Новембър рейн“ на „Гънс енд Роузис“. Страшно обичаше тази песен. Напомняше ѝ за тийнейджърските години в Роаноук, Вирджиния. В онези времена момичетата или си падаха по соло китариста Слаш, или го намираха за отвратителен. Сара определено беше от онези, които си падаха по него.

Що се отнася до плановете ѝ за останалата част от деня, това беше просто. Нямаше планове.

Може би щеше да полежи до басейна и да почете. Сара обичаше биографиите и си беше донесла тази на карикатуриста Чарлс Шулц, за която все не ѝ оставаше време. Сега го имаше.

Цели двайсет и четири часа.

Това беше денят ѝ за възстановяване на психическото здраве, за който беше жадувала твърде отдавна и въпреки че след залавянето на Травис Кингслип я чакаше куп бумащина, тя нямаше намерение да се занимава с това веднага. В никакъв случай.

Утре агент Брубейкър щеше да се върне на работа в Куонтико. Днес Сара Брубейкър щеше да го раздава фриволно.

Чувстваше се наистина фантастично. През цялото време, докато разстилаше хавлията си върху шезлонг до басейна, настани се на него и отвори на първа страница биографията на Шулц.

В този момент мобилният ѝ телефон звънна.

О, не. Моля ти се, не…

Не беше личният ѝ телефон. Него можеше да не вдигне. Това беше служебният ѝ шифрован сателитен телефон, собственост на ФБР.

Обаждаше се началникът ѝ Дан Дризън, и то не просто за да си побъбрят. Вече беше изпратил поздравленията си по повод залавянето на Кингслип по електронната поща.

— Сара, трябваш ми тук за брифинг — съобщи той. — Бързо. Днес.

В действителност Дризън беше относително разбран и търпелив. Имаше теми — правителствената бюрокрация, риболовът на муха, класическите автомобили например, — по които можеше да говори безкрайно.

По телефона обаче приличаше на гласова телеграма.

— В ПЗОП е постъпила информация за три убийства в три различни щата — продължи. — Всичко подсказва за единичен сериен убиец в действие.

ПЗОП означаваше Програма за залавяне на опасни престъпници, поддържаща националния каталог на ФБР за всяко криминално деяние, извършено в Съединените щати.

— За какъв период от време става въпрос? — попита Сара.

— Две седмици.

— Това е бързо.

— Ужасно бързо.

— Три убийства?

— Да.

— В три различни щата?

— До момента — отговори Дризън.

— Кое е общото?

— Жертвите — каза той. — Всички имат едно и също име. О’Хара. Най-безумното нещо, което съм чувал.

Глава 31

Сандвичите подсказваха, че става въпрос за нещо по-особено.

Сара беше присъствала на безброй брифинги, провеждани от Дан Дризън, и на нито един от тях не беше сервирано нещо, което става за ядене. Нямаше кексчета или кифлички, нито бисквитки или друго за похапване. Със сигурност не и сандвичи, никога. Просто не беше в стила му. Искаш храна от кетъринг за брифинга? Върви да работиш за Марта Стюарт.

Но сега имаше сандвичи по средата на конферентната маса.

Тя хвана първия полет от Талахаси, след това взе такси право от национално летище „Рейгън“ за Куонтико, остави багажа в кабинета си, без отклонения се добра до конферентната зала секунди преди началото на брифинга на Дризън в четири часа и това беше първото, което забеляза. Чиния със сандвичи. Никога разнообразни студени хапки не бяха носили толкова скрит смисъл.

Това не беше обикновен брифинг.

И по-същественото бе, че не изцяло Дризън дърпаше конците. Той обслужваше някой друг

Сара се примири, че скоро ще разбере. Дризън още не беше пристигнал.

Междувременно получи поздравления за работата си в Талахаси от останалите хора в стаята — агенти и анализатори, като анализаторите имаха превес. ОП, Отделът за поведенчески анализ, имаше първостепенната задача да събира и интерпретира информация. Зад всеки оперативен агент стояха по трима анализатори в централата в Куонтико.

— Е, за какво става въпрос? — попита Тай Агоста, криминалният психиатър на отдела и вероятно последният човек на планетата, който неизменно носеше сака от рипсено кадифе с кръпки на лактите.

Не само ги носеше, а внушаваше определен образ чрез тях.

— Надявах се, че ти си наясно — отвърна Сара.

— Дризън се е заключил в кабинета си от един час — каза Агоста. — Това е единственото, което знам.

— С кого?

Той кимна към вратата. Ето с кого.

Сара се обърна и видя как Дан Дризън влиза в стаята с типичните за него големи крачки. Придружаваха го трима мъже в тъмни костюми с посетителски баджове и типичната скована поза на хора, които по цял ден носят кобури през рамо.

Единият от тях изглеждаше познат. Сара го беше виждала, но не можеше да се сети кой е. Дризън сигурно щеше да го представи, както и останалите двама колеги.

Не го направи. Дризън просто даде начало на брифинга. Тримата мъже седнаха на задния ред столове по периметъра на стаята, сякаш бяха дошли просто да наблюдават.

Но не преди всеки от тях да си вземе сандвич.

— Невада, Аризона и Юта — започна Дризън, а осветлението в стаята беше намалено благодарение на Стан, аудио/видео техника, който управляваше всички монитори в предната част на помещението.

Най-големият плосък екран светна зад Дризън, докато той говореше, и резюмето, което бе представил на Сара по телефона, се появи подредено по точки.

Три различни щата.

Трима мъртви мъже.

Всичко в рамките на две седмици.

Всички с еднакви лични и фамилни имена.

Екранът остана празен, после зад Дризън да се появи последната информация с едър шрифт.

Там пишеше:

УБИЕЦЪТ С ЖЕРТВИ ДЖОН О’ХАРА.

Глава 32

— Боже, сигурно има стотици хора с името Джон О’Хара — възкликна Ерик Ладъм, технически анализатор, който седеше точно срещу Сара.

Когато не беше пред клавиатурата си, винаги премяташе химикалка, за да са заети с нещо ръцете му.

— По-скоро към хиляда — уточни Дризън. — Приблизително.

Сара се извърна към Бандата на тримата, които седяха до отсрещната стена. Не бяха продумали и дума. Дори не ги бяха представили. И въпреки това Сара вече знаеше защо присъстват. Знаеше кои са.

Дризън продължи да изнася подробности от полицейските разследвания за първите две жертви. И двамата бяха убити с по два куршума 38-и калибър. Един в главата и един в гърдите. Нямаше заподозрени или сериозни улики, а телата бяха „чисти“, тоест не бяха оставени никакви следи или знаци.

— Идва ред на третия О’Хара — продължи Дризън. — Ски инструктор, живял в Парк Сити, Юта. Бил открит вчера сутринта във вътрешния двор на къщата си.

В този момент на екрана зад него се появиха снимки от местопрестъплението. Той лежеше по гръб — онова, което беше останало от лицето му, беше обърнато към небето — в локва засъхнала кръв с неравни ръбове, признак за близка стрелба. Ковчегът със сигурност щеше да бъде затворен.

През първата си година в отдела тя извръщаше отвратено глава за секунда-две при вида на кървавите дела на серийните убийци на екрана по време на брифингите. Беше инстинктивно. Защитен механизъм. Така реагираше съзнанието ѝ при вида на нещо, което е неприятно или ненормално.

Сега, за добро или лошо, Сара почти не мигна.

— В джоба на непромокаемото яке на жертвата е имало екземпляр с меки корици на „Одисей“ на Джеймс Джойс — каза Дризън.

Направи кратка пауза, сякаш очакваше въпроси. Ерик Ладъм, който продължаваше да премята химикалката си, с радост се възползва от възможността да клъвне стръвта.

— Мислите, че книгата е оставена от убиеца? — попита анализаторът.

Дризън кимна.

— Точно така.

— Имаше ли нещо подчертано? Някой пасаж? Отделни думи? — попита Ладъм.

— Не — отговори Дризън. — Всички страници са непокътнати. Няма дори прегънати.

— Стойте, почакайте секунда — намеси се Сара. — Става въпрос за човек на име О’Хара, нали? „Одисей“ на практика е втора библия за ирландците.

— Така е, но този О’Хара живее в Юта, а книгата е от Бейкърсфилд, Калифорния — поясни Дризън. — От библиотека е.

— Записана ли е на нечие име при заемането? — попита тя.

— Де такъв късмет.

— Имаме ли контакт с библиотеката, за да проверим…

Дризън я прекъсна.

— Да, в библиотеката имат един липсващ екземпляр.

— Откога?

— От…

— Поздравления! — разнесе се глас отстрани.

Беше на един от тримата посетители. На същия, който се беше сторил познат на Сара. С една-единствена дума беше успял да изрази дразнеща комбинация от нетърпение, арогантност и сарказъм.

Всички се обърнаха към него и той се изправи.

— Този тип не само е отговорен за три убийства, но можем да му припишем и кражба от библиотеката. Чудесна работа, хора! Просто великолепно.

Тай Агоста се приведе напред и подпря кръпките на лактите си на масата. Криминалният психоаналитик реши, че няма нищо престъпно в задаването на прост въпрос.

— Извинете, кой сте вие? — попита той.

Като че ли Агоста изобщо не беше отварял уста или дори не присъстваше в стаята. Абсолютно го игнорираха.

— Вижте, може би убиецът се опитва да ни каже нещо, а може и да не е така — продължи тайнственият гост. — Искам да ми кажете как възнамерявате да заловите този психопат.

В този момент в главата на Сара ненадейно звъннаха две камбанки.

Първата беше за името на мъжа. Джейсън Хоторн. Той беше заместник-началник на Тайните служби. Не беше дошъл от името на шефа си или дори на шефа на шефа си, секретаря на департамента по вътрешна сигурност.

Причината Джейсън Хоторн и тъпчещият се със сандвичи антураж да са в тази стая беше общият за всички шеф.

Президентът.

Това беше втората камбанка в главата на Сара.

Шуреят на президента се казваше Джон О’Хара.

Глава 33

— Сара, може ли да те видя в кабинета си? — попита Дризън, щом конферентната зала се изпразни след брифинга.

Той тъкмо се ръкуваше с Хоторн за сбогуване и определено не се долавяше взаимно възхищение.

— Разбира се — отговори Сара, сякаш не беше проблем.

Всъщност беше.

В отдела за поведенчески анализ се провеждаха брифинги на две нива. И двата типа бяха класифицирани, но само единият от тях не подлежеше на цензура. Това беше брифингът, който се провеждаше в кабинета на Дризън. Също като оригиналните цигари „Лъки Страйк“ Дризън поднасяше истината без филтри.

След като Хоторн си тръгна, Сара последва Дризън покрай секретарката му Алисън към ъгловия кабинет с гледка към полигон за обучение на морски пехотинци.

— Затвори вратата след себе си — каза той и се насочи към бюрото си.

Тя го направи, а след това седна на един от столовете срещу него. Той се загледа в нея. А после избухна в кикот.

Сара се присъедини.

Нямаше нищо смешно в сериен убиец и във факта, че трима невинни мъже са мъртви, но понякога хуморът на бойното поле беше единственият начин да запазиш разсъдъка си. В този случай скритата закачка беше президентът. Особено онова, което си е помислил — категорично извън протокола, — когато е бил осведомен за убиеца с жертви Джон О’Хара.

Имам един кандидат за теб, приятел. Действай, твой е.

Джон О’Хара, шуреят на президента, беше издънка от голям мащаб. Ако не беше уловен от камерите на онлайн клюкарския радар TMZ как се препъва на излизане от някой бар в Манхатън в три сутринта, го даваха по кабелната телевизия — горе-долу по същото време — да се изявява в личната си телевизионна реклама за продажба на „автентични“ президентски чаршафи и калъфки за възглавници. „Досущ като тези в спалнята Линкълн!“

Вероятно защото ги беше задигнал.

Конфузното поведение на този тип граничеше с това на Били Картър. Беше сбъдната мечта на комиците от късно шоу.

— Мислите ли, че е свързано с него по някакъв начин? — попита Сара. — Не мога да си представя…

Дризън вдигна рамене.

— Не е особено логично. Но пък и убиването на хора с еднакви имена не може да се нарече логично, нали?

— Но от всички имена да избере…

— Знам. Както видя, Хоторн вече е под тревога първа степен. От снощи е поставил шурея под охрана.

— О’Хара уведомен ли е защо му е отредена защита? — попита Сара.

Подозираше, че вече знае отговора.

— Не. Това е другото затруднение в случая — отговори Дризън. — Предвид голямата уста на О’Хара не можем да допуснем това да се превърне в публично достояние. Не бива да причиняваме паника в обществото сред всички нещастни хора, които се казват О’Хара, поне не още.

— Затова ли дойде Хоторн, а не Самюелсън? — попита Сара.

Усмивката на Дризън сякаш казваше: „Браво на теб“. Той оценяваше факта, че младата му агентка вече умело разпознава политическите ходове. Клиф Самюелсън, шефът на Хоторн, беше началник на Тайните служби.

— Не задавах въпроси, но можем да предположим, че е така. Имат нужда максимално да изключат връзка с президента — потвърди Дризън.

— Боже, вече си представям заглавията: „Президентът осигурява защита на шурея си Джон О’Хара, но не и на някого от останалите“.

— Няма нужда да предупреждавам, че не бива да се допускат подобни заглавия.

— Да, но в някакъв момент…

— Да, в някакъв момент ще трябва да обявим за убийствата пред обществото, дори ще се наложи да тръбим за тях. Но същевременно между първия и третия мъртъв О’Хара на картата има още повече от четирийсет, които убиецът не е закачал. Не можем да се преструваме, че сме в състояние да поставим под закрила всички тях.

— И през това време?…

— Това само прави задачата ти още по-трудна — каза той.

Сара наклони глава встрани.

— Моята задача?

— Нали не си мислеше, че си тук, за да чуеш плановете ми за риболов на муха? Заминаваш утре сутринта.

На Сара не ѝ беше нужно да пита къде я изпраща. Първото правило за залавяне на серийни убийци? Винаги започвай от най-топлия труп.

— Чувам, че Парк Сити е чудесен в този период от годината — изрече с равен тон тя.

Той се усмихна.

— Виж, знам че току-що се прибра от Флорида и куфарът стои неразопакован в кабинета ти. Затова си почини тази вечер, нали така? Нямам предвид да се прибереш и да се захванеш с прането.

— Добре, никакво пране — обеща тя и се изкиска тихичко.

— Сериозен съм — настоя той. — Върви да направиш нещо забавно, полудувай. Бог е свидетел, че имаш нужда.

Беше прав.

— Някакви предложения? — попита тя.

— Не, но съм сигурен, че ще измислиш нещо.

Глава 34

Сара натисна звънеца на входната врата пред апартамента на последния етаж на Тед за втори път, зачака в коридора на жилищната сграда „Пиърмонт“ в центъра на Феърфакс и се зачуди защо не отваря. Тя знаеше, че е вътре.

Едва преди няколко минути му се беше обадила по телефона от собствения си апартамент четири етажа по-надолу, като преди това набра *67, за да не се изпише името ѝ на неговия апарат.

Стори ѝ се много забавно и смешно. Последния път, когато беше звъняла на момче и веднага беше затваряла телефона, щом той вдигне, беше още в прогимназията, слушаше „Бананарама“ на уокмена си „Сони“ и носеше изтъркани дънки „Гес“.

Сега се ослушваше за Тед през вратата, облечена в тъмносин шлифер. И нищо друго. Под него беше абсолютно гола.

Да се забавлявам? Да отида да полудувам? Де да ме зърнеше отнякъде Дризън в този момент. От друга страна, май не е особено добра идея.

Крайно време беше Тед да отвори вратата. Хайде, миличък, вече ми подухва под шлифера. Да не говорим, че започвам да се чувствам малко неловко.

Все пак се срещаха само от пет месеца. Но пък това беше с два месеца по-дълго от времетраенето на предишната ѝ връзка и с три от по-предишната.

Нещата с Тед ѝ се струваха различни. И много, много по-хубави. Той беше преуспяващ адвокат, „с висок авторитет и още по-високи хонорари“ според профила му в „Уошингтън Поуст“. Беше наясно с дългото работно време и напрежението на професионалната кариера. Е, може и да имаше няколко снимки тип мачо в апартамента му — рафтинг в буйна река, ски по склоновете на Вейл, — но Сара беше склонна да пренебрегне известна суета. Той не беше обсебен от чувство за собственост, нямаше потребност да я притежава. Добро качество, много добро.

То се знае, фактът, че беше невероятно секси, си беше истински бонус.

Сара долепи ухо до вратата. Стори ѝ се, че някъде в апартамента звучи музика, но не беше достатъчно силна, че да заглуши звънеца.

В този момент ѝ просветна. Беше просто интуиция, но инстинктите ѝ напоследък бяха доста добри. Сара се обърна и пъхна ръка в нишата на противопожарния кран на стената точно срещу апартамента на Тед и опипом намери малка магнитна кутийка.

Определението за доверие в зараждаща се връзка? Когато той ти каже къде крие резервния ключ.

Може би след тази вечер тя щеше да му сподели къде крие своя.

Глава 35

Сара влезе в апартамента и постоя малко в преддверието, за да се ориентира откъде идва музиката. Беше от спалнята на Тед в дъното на коридора.

Не можеше да се каже, че е почитателка на джаза, но само след две крачки разпозна баритон саксофона на Гари Мълиган. Тед беше страстен фен и слушаше с почти религиозно преклонение записите на Мълиган, особено тези от изпълнения на живо. Карнеги Хол, Глазгоу, Вилидж Вангард.

„Мъли е бог“, обичаше да ѝ казва той обикновено след втората им бутилка бордо в сгушена поза на дивана.

Сара направи няколко стъпки по коридора и чу още нещо. Звук от течаща вода. Точно както си беше помислила.

Увери се напълно, щом стигна до спалнята на Тед и видя, че вратата на банята е затворена. Той вземаше душ. Над прага дори се процеждаше мъничко пара.

Тя се усмихна. Идеално. Нямаше търпение да види изражението му.

Сега оставаше да реши единствено кога точно да свали шлифера.

Сара тихо отвори вратата на банята, стъпи боса на плочките и я обгърна гъста пара, подобна на мъгла в Сан Франциско. Тед обичаше горещи душове. Беше убедена, че по-късно ще да пусне някоя глуповата шега как тя го е разгорещила още повече.

Дотук нищо. Не мога да повярвам, че го правя.

Шлиферът се плъзна на пода и Сара отвори вратата на пълната с пара душкабина. Дори разпери ръце, сякаш да каже: „Та-даа! Ето ме!“

Изненада, миличък!

Тед наистина беше изненадан. И то невероятно.

Разбира се, жената, която беше с него под душа, също се изненада.

Глава 36

На Сара ѝ бяха нужни няколко секунди, за да се опомни — няколко дълги, мъчителни и ужасно унизителни секунди, които ѝ се сториха цяла вечност.

Това се случва наистина, нали така? И аз съм чисто гола.

— Сара, почакай! — избъбри Тед.

Тя нямаше желание да чака. Че кой би имал? Сара грабна шлифера си и припряно прикри гърдите си, преди да побегне от банята. Ситуацията като че ли нямаше как да стане още по-неприятна, но тя се подхлъзна, едва не падна и си навехна глезена.

— Проклет да си, Тед.

Мярна смътно спалнята на Тед, докато профучаваше през нея, но дори така забеляза следите, на които по-рано не беше обърнала внимание.

Наличието не на една, а на две възглавници върху неоправеното легло. Двете чаши за вино на масичката до него. Бордо ли пихте, гадняр такъв? Как не бе забелязала нищо?

Вече знаеше как. Имаше му доверие.

Частица от нея искаше да се върне и да се разправи с Тед пред погледа на „онази жена“, която и да беше тя. Тази частица обаче нямаше шанс пред непоносимата болка, която я изпълваше. В секундите, през които беше стояла като вцепенена пред душа, тя заложи на инстинкта си, а той ѝ казваше да бяга. Изчезвай! Отивай си! Махни се оттук! Тя нямаше власт над инстинктите си.

Този факт жегна Сара още по-силно.

В работата си винаги съумяваше да събере кураж, да призове силата на духа си, да запази самообладание, без значение в каква ситуация е попаднала. Но тук — не носеше значката си, не носеше нищо — можеше единствено да избяга. Чувстваше се безпомощна, смешна и засрамена.

— Сара, спри! Моля те! — извика Тед.

Беше зад нея и се опитваше да я догони, в същото време се стараеше да задържи хавлията около кръста си. Беше съвсем мокър.

Сара спря в преддверието. Не искаше скандалът да излиза извън пределите на апартамента му или на показ пред някой съсед. Освен това все още притискаше шлифера към тялото си.

— Обърни се — нареди тя.

Тед примигна объркано.

— Моля?

Тя сведе поглед към тялото си. Нямаше начин повече да я види гола. Нито сега, нито изобщо някога.

Той се усети.

— О…

Сара облече шлифера си, щом Тед се обърна на другата страна.

— Искам просто да обясня — каза той през рамо.

— Да обясниш? Какво има да обясняваш? Направи голяма грешка, а бъркаш още повече, щом мислиш, че се различаваш от останалите женкари.

Той се обърна отново.

— Не съм женкар, Сара. Какво изобщо правиш тук? Трябваше да ми съобщиш, че се прибираш.

— Защо? За да продължиш да ме мамиш?

— Никога не съм те мамил.

— Това не е съдебна зала, Тед. В момента не си адвокат.

— Бих могъл да кажа същото и на теб.

— Какво означава това? — попита тя.

— Означава, че не можеш да престанеш да бъдеш която си.

— Заради това ли е всичко? Заради работата ми? Трябваше да ми кажеш, че длъжността ми на агент те притеснява.

— Мислех, че не е така — промърмори той.

— Ами момичето под душа с какво се занимава?

Не му се искаше да отговаря, но Сара не сваляше поглед от него и накрая той се предаде.

— Работи в моя офис — призна.

— И тя ли е адвокат? — но Сара знаеше, че не е така.

— Помощник е — отговори глупаво той.

— Искаш да кажеш, че работи за теб. Тя ти е подчинена.

— Значи се изявяваш и като психоаналитик, а? Хубаво! — избухна нервно той. — Сега сигурно ще ми кажеш, че съм се почувствал заплашен от теб.

— Така ли е?

— Знаеш ли какво? Имах намерение да се извиня, но майната му, не съжалявам.

— Виждам. Разбирам, Тед. Повярвай ми, така е.

— Аз съм мъж, Сара. Мъжът не обича приятелката му да… — той замълча.

— Какво? Какво щеше да кажеш? — попита тя. — Очевидно мога да го понеса.

— Как мислиш, че се чувствам, като знам че приятелката ми, обучена във ФБР, може да ми срита задника? — изтърси той.

Сара поклати глава.

— Първо, бивша приятелка, ако съм била такава за теб. И второ, относно това какво би почувствал… не съм много сигурна — каза тя. — Вероятно нещо такова.

Тя стегна ръката си в юмрук и го удари със странично кроше, така че той се блъсна в стената и събори снимката, на която беше възседнал своя „Харли Дейвидсън“, и стъклото се разби на парчета.

Спокойно, без да казва нищо повече, Сара се обърна и понечи да излезе от апартамента. Работата ѝ тук беше приключена.

Само че не успя да устои на изкушението. Обърна се към Тед, който продължаваше да седи на пода и да държи челюстта си.

— Е? Какво е усещането да те срита момиче? Дори не съм особено едра, Тед.

Глава 37

Може би беше просто съвпадение, а може да беше и карма, но песента, която се носеше от слушалките на айпода на Сара на следващата сутрин, докато самолетът подхождаше за кацане в Солт Лейк Сити, беше „Промяната е за твое добро“ на Шерил Кроу.

Можеше само да се надява на това. Кръстоса пръсти. Дори на краката. Но имаше и още нещо. Не ѝ беше харесало как приключиха нещата с Тед. Беше ѝ противно. Беше смущаващо, просто ужасно. А и тъжно. Струвало ѝ се бе, че го обича.

Шофирането от летището до Парк Сити беше добро начало. Пред нея се ширеше единствено празният път с планините, които се извисяваха на хоризонта. Беше като четирийсетминутна глътка въздух. Разходните документи за кабриолети под наем не се приемаха особено добре в службата ѝ, така че Сара се спря на шевролет камаро 2SS с шибидах.

Понякога просто ти се иска да вдигнеш ръка към небето, докато караш с над сто километра в час, и да почувстваш вятъра между пръстите си.

Озова се в полицейския участък на Парк Сити по-скоро, отколкото очакваше.

— Агент Брубейкър, аз съм Стивън Хъмъл. Приятно ми е да се запознаем — каза началникът на местната полиция.

Посрещна я лично на главния вход на управлението, вместо да изпрати секретарката си или някой помощник. Това винаги беше добър знак. Обикновено следваха и добри взаимоотношения.

Началник Хъмъл определено беше земен човек, а това не беше изненадващо за град, който можеше да отвори филиал на западния клон на „Ел Ел Бийн“. Парк Сити беше рай за привържениците на катеренето през лятото — на всичкото отгоре имаше двуседмично нашествие на бездушни холивудски типове за филмовия фестивал „Сънданс“ всеки януари — и ски рай през зимата.

Хъмъл може и да беше в униформа, но ако съдеше по тена на загорялото му лице и рошавата прошарена коса, представяше си как изглежда извън работно време. Дънки, карирана риза и вероятно студена местна бира в ръка.

— Елате — каза той. — Да идем в кабинета ми. Готови сме за вас.

По средата на пътя пред тях се изпречи млад полицай с дъвка в уста, който „съвсем случайно“ се оказа там. Беше очевидно, че иска да бъде представен.

— Агент Брубейкър, това е детектив Нейт Пензик — услужливо каза Хъмъл.

Пензик изпъна гърди. След това подаде ръка.

— Добре дошли в Парк Сити — поздрави.

Но в тона му нямаше нищо, което да накара Сара да се почувства добре дошла. Тя веднага отгатна, че Пензик е детективът от отдел „Убийства“, който работи по случая О’Хара.

Това се случваше най-редовно, когато се появяваше в някой голям или малък град — намираха се по един-двама полицаи, на които не им харесваше някакъв федерален агент да ги учи как да си вършат работата. Не че Сара някога беше възнамерявала да го прави. Обаче предубеждението се беше загнездило дълбоко у детектив Пензик: всички федерални агенти се мислят за голяма работа.

— Благодаря — отвърна Сара с усмивка и пренебрегна тона на Пензик, както и предизвикателно юнашкото му ръкостискане. — Приятно ми е да се запознаем.

Винаги беше залагала на девиза „Усмърти ги с любезност“. Въпреки че точно този следобед и след вечерта, която беше прекарала, ѝ беше необходима малко повечко воля, за да не хване колосаните ревери на този тип и да му обясни, че в конкретния момент не изпитва грам симпатия към така наречените мачовци. Така че давай го по-кротко, мой човек, а?

Пензик присви очи.

— Началникът не беше особено многословен по повод на идването ви, но предполагам, че е свързано с убийството на О’Хара — каза той.

— Точно така. — Нямаше защо да го лъже.

Пензик дъвчеше дъвката си така ожесточено, че се чуваше жвакане. Ако началник Хъмъл беше спокоен като неделна сутрин, този тип беше напрегнат като пиковия час в понеделник.

— Е, защо е цялата тази секретност? — попита той. — Все пак всички играем за един отбор, не е ли така?

Сара забеляза смръщването на Хъмъл, който на мига беше съжалил за запознанството.

— Не, сериозно, каква е работата? — настоя Пензик. — Какво крие правителството този път?

Най-накрая Хъмъл се намеси.

— Ще трябва да извините Нейт — заговори той. — Просто стана друг човек, откакто гледа „Досиетата Х“.

Опа.

— Много смешно, шефе — обиди се Пензик. Но все пак схвана намека. Млъквай, каубой. Той се обърна към Сара, като се престори на възможно най-любезен. — Очаквам с нетърпение да работя с вас, агент Брубейкър.

— Не си прави труда, Нейт — подхвърли Хъмъл и погледна часовника си. — Бих се изненадал, ако агент Брубейкър още е в Парк Сити след час.

Сара се обърна към него. Това бе новина за нея, дошла изневиделица. Мооля? Тъкмо пристигнах тук. Къде си мислите, че ще ходя?

Хъмъл не се впусна в подробности, не и пред младия си детектив.

— Както вече предложих — каза той, — да идем в кабинета ми.

Глава 38

Държанието на Хъмъл след затварянето на вратата на кабинета му накара Сара да си помисли, че коментарът му за заминаването ѝ до час може да е бил шега. Или пък човекът страдаше от загуба на краткосрочната памет. Е, определено беше объркана… но и любопитна.

Хъмъл не даде никакви обяснения. Вместо това се насочи право към една кантонерка зад бюрото си, отвори я и взе чифт ръкавици за еднократна употреба и плик за улики, в който беше екземплярът с меки корици на „Одисей“.

— Предполагам, че първо ще искате да видите това — каза той.

Сара сложи ръкавиците и прехвърли страниците на книгата. Оказа се, че всичко е точно така, както ѝ бяха казали — екземпляр от библиотека без подчертани текстове, пъхнати бележки, нито това, с което беше започнал Дризън — „листове с прегънати ъгълчета“.

Хъмъл се облегна на стола зад бюрото и сключи ръце зад главата си.

— Помня, че трябваше да я чета в колежа — сподели. — Едва проумях дори помощните анализи на книгата.

— Разбирам ви — отговори Сара. — Определено не е леко плажно четиво, нали?

— Въпреки това съм почти сигурен в едно.

— Какво е то?

— Не е принадлежала на жертвата.

— Добре. Защо сте толкова сигурен?

— Защото познавах Джон О’Хара — каза той. — Каква беше приказката? Мъжете искаха да са на негово място, момичетата искаха да са с него? Той беше дяволски добро момче. Но определено не можеше да бъде наречен… — Хъмъл направи пауза в търсене на точния или може би по-уважителен израз. — Да кажем, че единственото, което съм го виждал да чете, беше ресторантско меню.

— За всичко си има пръв път.

— Не и с книга от деветстотин страници, бъкащи от ирландски диалект, несмилаема като претцел — възрази той. — Джон не беше почитател на Джеймс Джойс. Не беше почитател дори на Стивън Кинг, по дяволите.

Сара кимна. Имаше логика.

И тя като Хъмъл беше чела „Одисей“ в колежа. Това беше преди повече от десет години. Тази сутрин я беше заредила в своя киндъл и беше започнала да я чете отново след излитането. Някъде над Канзас се беше предала и беше предпочела айпода си.

Не можа ли убиецът да си послужи с последния роман на Патриша Корнуел?

— Ако предположим, че убиецът е оставил книгата, имате ли някакви догадки какво може да означава? — попита Хъмъл.

— Още не. А вие?

Той се усмихна.

— Интересно е, че питате. Струва ми се, че да.

Глава 39

Хъмъл не беше забравил за коментара, който беше направил пред кабинета си. Просто сервираше масата, преди да го поднесе.

— Всеки голям град в страната докладва за престъпленията, извършени в него, в ПЗОП — започна той. — Същото се отнася и за почти всички малки градчета. Но има изключения, нали?

— Да — съгласи се Сара. — Това обикновено се дължи на факта, че нямат какво да докладват, престъпността е съвсем ниска или изобщо не съществува. Това е добре.

— Дори ако, да кажем, в някое от тези градчета се извърши убийство, на полицията може и да не ѝ хрумне да съобщи за него в ПЗОП. Поне не веднага.

— Убедена съм, че е имало такива случаи — съгласи се тя. — Вероятно неведнъж.

— И аз си мислех същото — продължи Хъмъл. — Но разбира се, как можем да бъдем сигурни? Единственият начин е всеки малък град да бъде наблюдаван през цялото време.

— Оттам произтичаше и първоначалната идея при създаването на ПЗОП, за да не се налага това. И все пак, както споменахте, винаги има престъпления, които се промъкват през пукнатините.

— Освен ако не знаеш къде точно да търсиш — добави той и посочи към „Одисей“.

Сара не го разбра.

— Какво искате да кажете?

— Някога били ли сте в Блум, Уисконсин?

Сега ѝ се изясни. Главният герой в книгата се казваше Леополд Блум.

— А там живее ли някой с име Джон О’Хара? В Блум?

— Да, но може мястото да не е избрано според персонаж — каза той. — Какво ще кажете за Джойс, Вашингтон?

— Наистина ли има такъв град?

— Да, и в интерес на истината там живеят двама души, които се казват Джон О’Хара.

Сара закима и се замисли за това.

— Убиецът решава при третата си жертва в трети различен град да ни подхвърли следа към следващото място, където ще убие.

— А може вече да го е направил — добави Хъмъл. — Има малки градчета.

— Като например… Дъблин, Охайо.

Хъмъл посочи към нея, сякаш беше водещ на телевизионна игра, а тя беше познала верния отговор.

— Точно така — потвърди той. — Приемливо голям град; те докладват всичко в ПЗОП. Все пак имаме списък на трима души с име Джон О’Хара, така че проведох няколко телефонни разговора.

— Почакайте… вече сте се обадили?

— Да.

— Не сте използвали…

Хъмъл вдигна ръце развеселен.

— Не се тревожете, не съм питал дали имат мъртви Джон О’Хара. Просто дали има убийства през последните двайсет и четири часа.

— Имало ли е?

— Не. Нито в Дъблин, нито в Джойс или Блум.

Сара погледна Хъмъл и си отдъхна. Теорията му беше получила отличен за въображение, но слаб за краен резултат. Защо ми казва всичко това? Трябва да има причина. Надявам се да е основателна.

— Ами други градове? — попита тя. Знаеше, че жената на Блум от романа се казваше Моли. — Има ли например Моли, Небраска? Или Моли, Уайоминг?

— Не, но има Блумфийлд, Ню Мексико — отвърна той.

Сара се намръщи.

— Не мислите ли, че е доста далече?

— Да, беше просто вероятност. Но там живее един Джон О’Хара, затова се обадих и разговарях с Купър Милуд, началника на полицията. Оказа се, че в градчето им не е имало убийство от седемнайсет години. Но после добави, че е куриозно, дето съм се обадил да питам.

— куриозно?

— Определено не в смисъл на смешно — поясни Хъмъл. — Началник Милуд сподели, че тъкмо бил говорил с братовчед си, шериф на Кандъл Лейк, близко градче. Там не било извършвано убийство от повече от двайсет и една години. И какво се случило тази сутрин? Получили сигнал за изчезнал човек.

Сара се изправи на стола си.

— Вие се шегувате.

— Що за рядко съвпадение, а? Никой не е виждал Джон О’Хара, жител на Кандъл Лейк, през последните двайсет и четири часа.

Хъмъл беше прав. Сара само минаваше оттук. Първото правило за залавяне на сериен убиец? Винаги бъди там, където е най-топлият труп.

Довиждане, Парк Сити. Здравей, Кандъл Лейк.

Почитания към второто правило за залавяне на серийни убийци.

Ако изобщо е възможно, извадѝ късмет.

Глава 40

Изход В20, забутан в ъгъла на терминал „Делта“ на летище „Кенеди“, беше претъпкан до краен предел с кандидат-туристи, всички те чакаха — и чакаха, и чакаха — полета си за Рим, който беше отменен за след два часа, а после за след още един този неделен следобед.

Започваше да се усеща нервност.

Междувременно батериите вече се изтощаваха. Нищо чудно, че всички контакти в зоната за безплатно зареждане в ъгъла бяха заети и от тях стърчаха безброй подобни на спагети кабели за телефони и МР3 плейъри.

Някакъв самонадеян кретен си беше донесъл дори разклонител с допълнителни изводи за още пет айпода, по един за всеки член на семейството.

Единствените двама души, не особено разтревожени наглед от закъснението на полета, бяха младоженците Скот и Анабел Пиърс, които си гукаха на масичка пред „Старбъкс“ съвсем близо до изхода.

Двамата горещи почитатели на кофеина всъщност се бяха запознали именно в „Старбъкс“. Онзи на Източна 57-а улица между Лексингтън и Парк Авеню в Манхатън — да не го сбъркате със „Старбъкс“, разположен диагонално от северната страна на улицата.

Вместо своето голямо чай лате с двойна пяна Анабел беше взела по грешка голямото горещо капучино с обезмаслено мляко на Скот.

— Ще опитам твоето, ако и ти опиташ моето — каза Скот.

Анабел се усмихна и дори лекичко се изчерви.

— Дадено.

Беше любов от първа глътка и след няколко минути вече си бяха разменили телефонните номера. Това беше почти две години преди деня, в който си размениха брачни клетви.

И ето ги сега, млади и блажено влюбени, в очакване да заминат на медения си месец в Рим. Кого го бе грижа, че полетът закъснява? От какво значение бяха няколко часа?

— Нека ги видим още веднъж! — възторжено предложи Анабел, която още сияеше след церемонията и приема, състоял се в Ботаническата градина в Ню Йорк. — Започни от началото.

Бяха получили цял куп подаръци, много от които невероятно скъпи, благодарение на заможните си родители, но засега най-прекрасният от всички им се виждаше малък дигитален фотоапарат. На всичкото отгоре беше използван.

О, но как само беше използван.

Кумът на Скот, Фил Бърнам — съкратено Фил Би, — беше направил освещаването на фотоапарата „Канон“, като изщрака с него снимки по време на цялата сватба. Предаде го на Скот и Анабел веднага след приема, щом се качиха в лимузината. Дяволски хитро.

А и навреме. Официалният фотограф на сватбата щеше да достави луксозните им черно-бели снимки, подредени в подходящ албум с копринени корици, чак след седмици. Скот и Анабел се бяха сгушили пред седем и половина сантиметровия екран на „Канона“ и изживяваха големия си ден отново и отново.

До момента, в който изведнъж всичко се разхвърча. Масата им, бордните им карти, кафетата им. Всичко се сгромоляса с трясък на земята.

— О, господи! — възкликна непохватното създание, което се беше спънало в куфара на колелца, подпрян на съседния стол. — Съжалявам.

— Не се притеснявайте — каза Скот и вдигна масата, а Анабел огледа панталона си за петна.

— О, вижте, кафетата ви са се разлели — продължи злосторникът. — Моля ви, позволете да ви купя нови.

— Всичко е наред, не се притеснявайте — заговори успокоително Скот, който имаше слаба прилика с Колин Ханкс, сина на Том Ханкс.

— Не, настоявам. Това е най-малкото, което мога да направя.

Скот и Анабел се спогледаха, сякаш се питаха един друг: как да постъпим? Приятелите им смятаха, че една от най-милите черти в тях като двойка е умението им да проведат цял разговор без думи.

Скот вдигна вежда. Анабел стисна устни. И двамата кимнаха едновременно.

— Добре, щом настоявате — любезно каза Скот. — Благодаря ви.

— Не, аз ви благодаря. Само ми кажете какво пиете.

Скот го направи в пълно неведение, че на него и прекрасната му младоженка им предстоеше да научат един от най-ценните уроци в живота.

Никога не допускай сериен убиец да ти купува кафе.

Глава 41

— Ето ги съвсем новичките… лате с двойна пяна и голямо горещо капучино с обезмаслено мляко — чу се глас отзад. Скот и Анабел проведоха диалог с очи на тема как толкова непохватен човек може да се окаже неочаквано мил. — Само да ви попитам как го пиете, като е толкова горещо?

— Предполагам, че имам висок праг на болка — отговори шеговито Скот, щом взе подаденото му капучино.

Сякаш за да докаже твърдението си, незабавно отпи глътка и се усмихна.

О, каква ирония.

Човекът му отвърна също с усмивка — широка, много широка, — а след това последва въпрос към Анабел:

— А как е вашето, пяната достатъчно ли е?

— Да видим — каза тя, вдигна капачето на своето лате и допря чашата до устните си. Веднага вдигна палец. — Много пяна.

— Сигурна ли си, мила? — подхвърли Скот.

Анабел имаше сладки мустачки от пяната. Приличаше на модел от рекламната кампания „Изпихте ли млякото си?“.

— Извинете ме за секунда — промърмори Скот.

Бързо се наведе към Анабел и целуна мустачките над устната ѝ. Тя се изчерви, а той се разсмя, при което последва коментар:

— Така си и мислех. Вие двамата сте младоженци, нали? Имам такова усещане. Познах ли?

— Абсолютно — отвърна Скот. — Оженихме се снощи.

— И ако имаме късмет, ще заминем на меден месец преди първата си годишнина — допълни Анабел с иронична усмивка.

— Вие с този полет ли сте? — попита Скот. — В Рим ли отивате?

— Да — гласеше наглата лъжа. — Ако изобщо…

— Чакайте — каза Анабел и вдигна глава към изхода. — Не мога да повярвам. Като че започват да повикват пътниците.

Напълно вярно, полет Делта 6589 за Рим най-сетне щеше да се състои.

— Предполагам, че ще ви видя на борда — каза непознатото лице. — Преди това трябва да си купя дъвка заради ушите. Ужасно ми заглъхват по време на полет.

— Разбирам ви, и при мен е така — отговори Скот. — Още веднъж благодаря за кафето.

— Удоволствието беше мое. — Наистина. Изцяло мое.

Скот и Анабел грабнаха ръчния си багаж и кафетата и се насочиха към края на опашката, за да се качат на самолета. След още няколко глътки Скот присви очи. Анабел сбърчи нос. И двамата се изплезиха.

— Знам — каза Скот, свел поглед към горещото си капучино с обезмаслено мляко. — И твоето има странен вкус, нали?

— В началото не беше така. Или може да не съм усетила заради многото пяна. Сега обаче…

— Нека просто да ги хвърлим.

— Не можем. — Анабел погледна през рамо. Тя винаги се отнасяше много внимателно към маниерите и етикета като добре възпитана млада дама. — Не тук.

Скот разбра. Обърна се и видя познатата отпреди малко личност пред павилион на „Хъдсън Нюз“ да разопакова дъвка.

— Ще се отървем от тях в самолета — прошепна той.

— Добра идея — пошушна Анабел в отговор.

— Последно повикване за полет 6589 за Рим — прокънтя съобщение откъм изхода.

Анабел хвана под ръка Скот.

— Кое е първото нещо, което ще направим, щом стигнем? — попита тя.

— Искаш да кажеш, след като изпробваме леглото?

Тя закачливо го смушка в ребрата.

— Да, след това.

— Не знам, може да изпробваме Колизеума.

Анабел се канеше отново да го сръчка, но вместо това изведнъж се разпищя. Скот се беше превил и повръщаше обилно. Беше като сцена от „Екзорсистът“. Единствената разлика беше, че повръщаното не беше зелено като грахова супа, а яркочервено. Изхвърляше собствената си кръв, литри кръв.

— Миличък, какво…

Анабел не успя да довърши, а тупна на колене с белия си седем осми панталон в собственото си повръщано.

Спогледаха се безпомощно. Не говореха. Не можеха да говорят. Умираха. И то много бързо. Невероятно бързо.

Докато с усилие поемаше сетния си дъх, Скот се извърна и последното, което видя, бяха злорадо усмихнати очи, ръка, която смачка станиола на дъвка „Джуси фрут“ и после помаха на младоженците от полет 6589.

Е, помага ли ти сега високият праг на болка, приятел?

Ариведерчи!

Глава 42

— Виж кой е тук — възкликна доктор Клайн, щом влязох в кабинета му в центъра на Манхатън. — Ти си жив.

Не че някога ме беше мислил за мъртъв. Че защо да съм мъртъв? Това беше неговият начин да ме жегне заради отсъствието ми на последния ни сеанс, подобно на някогашния ми треньор по футбол в гимназията, който не пропускаше да подхвърли: „Много мило от ваша страна да ни удостоите с присъствието си, господин О’Хара!“, дори ако съм закъснял само секунда-две.

Разликата беше в това, че Клайн нямаше да ми изръмжа: „Лягай да направиш двайсет лицеви опори!“. Поне се надявах това да не е следващата му реплика.

— Разговаряли сте с Франк Уолш, нали? — попитах и се настаних срещу него на „кушетката“.

Началникът ми в Бюрото сега бе поел ролята на моя майка. Чувствах се като хлапе в детската градина с бележка, закачена на якето му. „Драги доктор Клайн, моля да извините малкия Джони за отсъствието му от последния психоаналитичен сеанс, тъй като се опитваше да залови злодей в Търкс и Кайкос.“

— Да, Уолш ме информира за взаимоотношенията ти с Уорнър Бреслоу — потвърди Клайн. — А след това ми поръча да забравя всичко, което съм чул от него.

Типично за Франк Уолш.

— ФБР не се занимава официално със случая — поясних. — Затова е казал така.

— Разбирам и няма проблем. Тази стая е по-добра и от Вегас. Каквото стане тук, официално и законно си остава тук.

— С едно съществено изключение.

Клайн се усмихна.

— Прав си, абсолютно си прав. Стига да не ми довериш, че възнамеряваш да убиеш някого.

Този тип беше майстор на плавната смяна на теми.

— Ще ви улесня — казах. — Франк беше прав. От момента, в който се заех с каузата на Бреслоу, изобщо не съм се сещал за Стивън Макмилън. Нито веднъж. Честно.

— Това е добре — отговори той.

Беше добре. Не означаваше, че съм престанал да искам да убия онзи негодник заради това, което причини на семейството ми. Означаваше само, че не мислех по цял ден и цяла нощ как да го направя.

Малки крачки, О’Хара. Малки крачки.

Забелязах, че за разлика от първия ни сеанс този път Клайн имаше бележник. Записваше си нещо.

— Може ли да попитам какво пишете?

— Разбира се — отговори той. — Отбелязвах си нещо, което каза току-що. По-скоро определена дума.

— Коя?

— Описа работата си по случая с убийството на Итън Бреслоу и младоженката му като кауза. Това ми се струва интересно.

Дори не си давах сметка, че съм го казал.

— Това има ли някакъв подтекст според теориите на Фройд?

Клайн се изкикоти.

— Фройд е бил пияница и сериен женкар, измъчван от Едиповия комплекс.

Да, но как го оценяваш ти, докторе?

— Добре, да не намесваме Зигмунд — предложих. — Какво толкова има в това, че съм казал „кауза“?

— Насочва към мотивацията ти — обясни той. — Защо практикуваш точно тази професия и каква роля играе тя в личния ти живот.

Е как да не проявиш скептицизъм.

— И всичко това само от една дума?

— Каузите са нещо лично, Джон. Ако приемаш всеки случай лично, какво ще се случи, когато нещо действително е лично, както подходът към човека, отговорен за смъртта на съпругата ти?

— Накрая ще се озова тук при вас, ето какво ще се случи — отговорих и скръстих ръце. — Разбирам накъде биете, но може би точно това ме прави добър в работата, която върша. Приемам нещата лично.

Той се наведе напред и закова поглед право в очите ми.

— Но няма да си от полза за никого, ако останеш без работа. Или още по-лошо, ако идеш зад решетките.

Хм.

Мразя хората да казват „туш“ при отбелязване на точка, но ако имаше момент, когато това би било уместно, беше точно този. Всъщност Клайн не ме светваше за нещо, което да не знам дълбоко в себе си. Просто го изваждаше на повърхността по начин, по който аз никога не бих могъл или пожелал.

Изведнъж сякаш вече не гледах към Клайн. Може и да се бях извърнал към него, но всъщност виждах момчетата си. Колко много се нуждаеха от мен.

И колко егоистичен съм бил.

Не бяха ли преживели вече твърде много? Толкова ли съм бил сляп? Толкова глупав?

Дотам бях обсебен от копнежа да отмъстя за смъртта на майка им, че бях пренебрегнал прославата на живота ѝ — нашия живот — със синовете ни. Каква огромна, гигантска, колосална грешка.

— Докторе, имате ли нещо против днес да съкратим сеанса? — попитах.

Очаквах той да се изненада, може би дори леко да се подразни. След като бях пропуснал предишната ни среща, сега се опитвах да се измъкна от тази. Та аз едва се бях настанил.

Ала Клайн само се усмихна. Той умееше да разпознава прогреса.

— Върви и направи каквото е нужно — каза.

Глава 43

Едуард Барлис, директор на лагера „Уайлдърлок“, ме погледна, сякаш бях пришълец от Марс. Не, по-лошо. Погледна ме, сякаш бях родителят адски досадник.

След тричасово шофиране директно от Манхатън бях нахълтал без покана в наситения му с аромат на бор мъничък кабинет в петдесетакровия лагерен комплекс в Грейт Барингтън, Масачусетс. Споменах ли за пристигането без предизвестие?

— Господин О’Хара, какво правите тук? — попита той.

— Тук съм, за да видя децата си.

— Но денят за родителски посещения е чак другата седмица.

Бях наясно с това. Бях наясно и с факта, че нарушавам правилата на лагера „Уайлдърлок“, а също така, че Едуард Барлис и колегите му „уайлдърлокчани“ вземаха много присърце създадения от тях ред. В допълнение към забраната за използване на електронни пособия — забрана, която напълно подкрепях — на децата не беше разрешено да се обаждат у дома, преди да изминат десет дни от четириседмичния им престой. Това беше от правилата, които приемах неохотно.

— Знам, че не е ден за посещения, и съжалявам — обясних. — Ала случаят е неотложен. Трябва да ги видя.

— За спешен семеен въпрос ли става дума? Да не би някой да е умрял? — попита той.

— Не, никой не е умрял.

— И въпреки това е неотложно?

— Би могло да се каже.

— Свързано ли е със здравето?

Той се взираше в мен и чакаше да му отговоря. Аз също го погледнах, образ в червена карирана риза и спортни шорти, който се чудеше колко ли дълго ще продължи малката му игричка с двайсет въпроса. Само един поглед към подредения кабинет — спретнато класираните му папки, кабарчетата, забодени в идеална редица на информационната дъска — подсказваше мигом, че Барлис е човек, който се гордее изключително много със своята организираност. Като неканен гост бях също толкова желан, колкото дървеница в някое от бунгалата му.

Изчакай да чуеш останалото, приятел. Стегни се!

Щом не му харесваше, че съм дошъл да видя Макс и Джон Джуниър, определено нямаше да му хареса какво бях замислил.

Майната му на тактичното шикалкавене. Изтърсих всичко на един дъх.

— Какво искате да направите? — попита той.

Беше напълно смаян. Сякаш бях казал на някое хлапе, че дядо Коледа, Великденският заек и Феята на зъбките не съществуват, докато яде от лакомствата, събрани на Хелоуин.

— Приемете това като кратка екскурзия — обясних. — Обещавам да ги върна след два часа.

— Господин О’Хара, боя се…

Прекъснах го. Налагаше се. Барлис беше точно от хората, на които бихте поверили децата си… до определена степен. И все пак той беше директор на лагера, а не диктатор на лагера, а аз не бях изминал целия път дотук само за да се обърна и да си тръгна. Отчаяни времена, отчаяни мерки. Беше настанал моментът да поразмести кабарчетата си.

— Боите се? Не се бойте, Ед — заговорих. — Фактът, че идвам направо от психоаналитика, който началникът ми във ФБР настоява да посещавам, защото се опасява, че може да изляза извън контрол, по никакъв начин не бива да ви смущава. А дори и да ви смущава, успокойте се, защото ми отнеха огнестрелното оръжие — поне това, за което Бюрото знае. Сега може ли някой да доведе синовете ми?

Горкият човечец. Бавно посегна към едно уоки-токи, обади се на двама от възпитателите и им съобщи, че трябва да открият Макс и Джон Джуниър. През цялото време не ме изпускаше от поглед и следеше за някое неочаквано движение от моя страна.

Две минути по-късно момчетата влязоха през вратата. Имаха тен и бяха толкова сладки с шортите и тениските си, драскотините по коленете и мръсотията по вратовете и лактите си. Изглеждаха и миришеха точно на… ами… на лагер.

Лицето на Макс светна; беше въодушевен, че ме вижда. Джей Джей ли? Не чак толкова. И той ми зададе същия въпрос като директор Барлис.

— Тате, какво правиш тук?

— Трябва да ви заведа на едно място, момчета, налага се да го видите.

— Точно сега ли?

— Да, точно сега. Няма да отнеме много време, обещавам. Ще ви върна обратно преди вечеря.

Джей Джей ме погледна по начин, по който може да те гледа само тринайсетгодишно момче, засрамено от роднинската си връзка с теб.

— Ти луд ли си? — осведоми се.

— Не — отговорих. — Аз съм ти баща. Сега да вървим.

Глава 44

След десетминутно пътуване момчетата най-сетне развяха белия флаг и взеха да разпитват къде ги водя. Вероятно съм звучал като развален грамофон.

— Ще ви обясня, щом стигнем — повтарях.

След двайсет минути вече бяхме там.

— Хотел? Водиш ни в хотел? — проплака Джей Джей, щом зърна табелата пред пансион „Поетите“ в градчето Ленъкс, Масачусетс.

— Първо, това не е хотел. Пансион е — обясних спокойно, като сочех величествената викторианска постройка с оръдейна кула и веранда, опасваща я от всички страни. — Второ, да, точно тук ви водя.

— Нали каза, че ще сме обратно в лагера за вечеря — протестира намръщено Макс. — Тази вечер ще има пица пеперони, любимата ми.

— Не се безпокой, няма да спим тук.

Превключих на позиция за паркиране и се обърнах към задната седалка. Изглеждаха някак унили. Определено не бяха ентусиазирани.

— Просто ми имайте доверие, момчета. Можете ли? Ако обичате.

Затътриха крака след мен и им казах да ме почакат, докато поговоря със собственика, Милтън, който седеше на регистратурата.

— Свободна е — отговори Милтън на първия ми въпрос, а след това: — Заповядайте — на втория.

Истинско гостоприемство. Милтън беше точно толкова любезен, колкото и първия път, когато го срещнах… преди петнайсет години.

— Да вървим, момчета — подканих ги, след като взех ключа.

Да, истински ключ. Не магнитна карта или тревожна червена лампичка след седмия опит.

Изкачихме три стълбищни рамена до последния етаж и стаята „Робърт Фрост“. Пътеките по коридорите бяха протрити, боята се лющеше и на места се забелязваше мухъл, но усещането беше по-скоро за уют, отколкото за вехто. Точно както го помнех.

— Бил ли си тук преди, тате? — попита Макс, леко задъхан, докато се опитваше да следва темпото ни, моето и на големия му брат.

— Да — отговорих, отключих вратата и влязохме. — Веднъж.

Джон Джуниър на мига огледа леглото с четири вертикални колони и кадифените завеси, абсолютна противоположност на бунгалото му в лагера.

— И отново, защо сме тук? — простена той.

— Защото ви дължа нещо, момчета — казах. — И то започва тук.

Глава 45

Стърчахме насред стаята между леглото и огромната камина с рафт от черешово дърво. Макс и Джон Джуниър стояха рамо до рамо и се взираха в мен. Точно в този миг виждах всеки от тях като бебе в прегръдката на Сюзан.

Поех дълбоко въздух и издишах.

— Когато майка ви умря, престанах да ви говоря за нея, момчета — рекох аз. — Казах си, че ако го правя, тя ще ви липсва повече. Това беше грешка. Всъщност аз се боях, че така още повече ще ми липсва. Сега осъзнавам, че дори след като вече я няма, тя пак си е ваша майка и винаги ще бъде. Нищо не може да промени това. Ето защо, като не говоря за нея и не споделям с вас историите и спомените от връзката ни, лишавам ви от нещо много важно. Вече не искам да бъде така. Точно затова сме тук.

Макс ме погледна озадачен. Знаех, че това е малко в повече за десетгодишно момче, но той нямаше вечно да е на десет.

— Не разбирам, тате — избъбри той.

Джон Джуниър го побутна с рамо.

— Казва, че е идвал тук с мама.

Усмихнах се, спомените ме заляха.

— Преди петнайсет години навън беше натрупало близо две педи сняг, а ние с майка ви седяхме пред камината с бутилка шампанско — казах. — Тогава предприех най-умната постъпка през живота си. Направих ѝ предложение.

— Сериозно ли? Точно в тази стая? — удиви се Макс.

— Да, сериозно — потвърдих. — В интерес на истината, мога да го докажа. — Приближих се до гардероба, точно до скрина, и отворих една от вратичките. — Елате, момчета.

Те се приближиха и погледнаха. Там имаше само няколко празни закачалки.

— Празен е — каза Джон Джуниър.

— Ти така си мислиш. — Хванах Макс и го вдигнах на раменете си. — Виждаш ли последната дъска на тавана? — попитах. — Натисни я.

Макс протегна ръка към най-вътрешната дъска в дъното на гардероба.

— Хей, леле — възкликна той, щом тя поддаде под малките му пръстчета.

— Сега бръкни от лявата страна — инструктирах го.

Той започна да опипва.

— Тук няма нищо — твърде бързо се предаде. — Какво търся?

— Продължавай — настоях. — Малко е, но съм сигурен, че още е там.

Едва бях изрекъл това и той напипа златната жила.

— Хванах го — извика развълнуван.

Пуснах Макс на пода. Той се обърна и разтвори шепа. Ако не броим пласта прахоляк, изглеждаше точно така, както я бях оставил преди петнайсет години. Тапата от шампанското, което бяхме изпили със Сюзан онази вечер.

Джон Джуниър се наведе, за да погледне по-отблизо. Не каза нищо.

— Можете ли да го прочетете, момчета?

Макс хвана тапата между палеца и показалеца си и я завъртя бавно, за да види датата. „Четиринайсети януари 1998 г., бях написал с черен маркер, а след това: Тя каза да!“

Тогава Макс забеляза това, което беше написала Сюзан.

— Това почеркът на мама ли е? — попита.

Кимнах.

— „Здравейте, деца!“ — прочете на глас.

Зяпна, не можеше да повярва.

— Идеята да доведем децата си тук беше нейна — казах. — Мислеше, че ще е страхотно да ви покажем това.

Обърнах се към Джон Джуниър, който още не беше промълвил и дума. Сега не можеше. Беше прекалено зает да се преструва, че онова, което се търкулна от дясното му око, не беше сълза. Избърса я толкова бързо, че я видях само аз, не и малкият му брат.

Без да казвам нищо, протегнах ръка да го прегърна и стиснах силно. Той ме стисна още по-силно. За пръв път.

— Е, какво ще правим с това, тате? — попита Макс. — Може ли да си го запазим?

Не бях се замислял за това.

— Разбира се — отговорих. — Вие ще го пазите, момчета, нали?

— А може и да го върнем обратно — предложи тихо Джон Джуниър. — Там, където е било досега.

Обърнах се към Макс, който изпитваше някакво колебание. Хапеше долната си устна.

— Може би идеята на брат ти е добра — казах. — Има нещо успокояващо в това да знаем, че тапата ще си е тук. Като хубав спомен, който ще остане завинаги.

Наблюдавах как лицето на Макс изведнъж светва. Сега беше мой ред да заплача.

— Да — съгласи се той. — Точно като мама, нали?

Глава 46

Спазих думата си и върнах Макс и брат му обратно в лагера навреме за вечерята с пица пеперони. Да бях си взел и аз едно парче. На по-малко от половината път до дома вече озверявах от глад. Кой би могъл да предположи, че този катарзис ще ми отвори такъв апетит.

Слюноотделянето съвпадна с една закусвалня на Таконик Стейт Паркуей на име „Божествена вечеря“. На прозореца имаше ръчно направен надпис, който гласеше: „ПРИЕМАМЕ И ГРЕШНИЦИ!“. Хубава закачка.

Настаних се на едно от тапицираните със син винил високи столчета на бара и си поръчах специалитет „Липитор“: чийзбургер с бекон, пържени картофки и супергъст млечен шейк.

— Пристигат веднага — заяви обръгналата сервитьорка, чиято руса перука, меко казано, имаше нужда от подръпване наляво.

Тя се отдалечи, а аз извадих мобилния телефон, за да проверя пощата си. Нищо спешно. Стига да не броим чичото, който очевидно съм имал в Нигерия и който е починал, завещавайки ми трийсет и пет милиона долара.

Тъкмо се канех да пъхна телефона обратно в джоба си, и той иззвъня в ръцете ми. Не се изписа име, но разпознах номера. Това беше полицейският началник Елдридж от Търкс и Кайкос.

— Здравей, Джо — казах.

Вече си говорехме на малко име. Той дори ме беше нарекъл Джони при последния ни разговор. Точно тогава го попитах дали може да разбере колко китайски паспорта са били засечени на влизане в страната през последните две седмици.

Вече имаше резултат.

— Седем — съобщи Елдридж.

По света има милиард китайци, а само седем от тях са пътували до Търкс и Кайкос. Това звучеше доста странно.

— Някой да се е отбивал при теб? — попитах.

— Как го казваше вашата Сара Пейлин? „А не бе!“

Сред китайците имаше три двойки — общо шест души, — които бяха пристигнали в три различни дни, обясни той. Всяка от тях беше записала в декларацията си хотела, в който действително беше отседнала. Той беше проверил това.

— Не че е задължително убиецът да е отседнал в същия курорт като Итън и Абигейл Бреслоу — призна. — И все пак познай кой е бил там.

Точно така. Състезател номер седем.

— Кой е той? — попитах.

— Казва се Хуан Ли — отговори Елдридж. — Регистрирал се е в Губернаторския клуб два дни преди убийствата.

— Кога е напуснал?

— Два дни по-късно.

— Знаем ли още нещо? — попитах.

— Всъщност не. Служителят при басейна си спомня, че го е видял, но засега това е всичко. Ще трябва да поразпитам извън комплекса, нали разбираш.

— Аз ще се опитам да изровя нещо за този тип оттук.

— Да се надяваме успехът ти да е по-голям от моя — отвърна той. — Предполагам, разбира се, че дестинацията за медения месец на Бреслоу е била публично достояние, нали?

Не отговорих. Всъщност едва успявах да го чуя. Гласът му звучеше като на възрастния в анимацията „Фъстъци“.

— Джон? — попита той. — Там ли си?

Да, бях там. Но с периферното си зрение мярнах нещо, което изведнъж ме накара да осъзная, че трябва да съм другаде.

— Джо, ще ти се обадя по-късно — казах.

— Всичко наред ли е?

— Не съм сигурен.

Глава 47

Съдебният лекар дори не вдигна поглед от обяда си.

— Вие сте приятел на Лари, нали? — попита ме той.

Истината беше, че хабер си нямах за Лари, но познавах жената от Отдела за борба с тероризма, която работеше с Лари в администрацията на пристанището на Ню Йорк, чийто пък брат от лабораторията по криминалистика в полицейското управление на Ню Йорк бил приятел с човека от Съдебна медицина в Куинс, седнал в момента пред мен с диетична прасковена напитка в едната си ръка и до половината изяден сандвич и ръжен хляб с шунка в другата.

Това си беше услуга на шеста степен за О’Хара.

Всичко започна с две думи, които видях на телевизора, закачен над бара в „Божествена вечеря“.

Репортер на СNN стоеше пред летище „Кенеди“. Звукът беше изключен, но имаше заглавие с големи бели букви, което крещеше, поне за мен. „МЪРТВИ МЛАДОЖЕНЦИ“.

В мига, в който затворих телефона след разговора с Джо, започнах да звъня на стари колеги от Полицейско управление Ню Йорк. Имах нужда от подробности. Имах нужда от достъп.

Може смъртта на тази новобрачна двойка така скоро след кончината на Бреслоу да беше съвпадение, но щом научих страшните подробности за случилото се на терминал „Делта“, бързо си промених мнението.

Трудната част беше да стигна до потвърждение. Бързо.

Абсолютно незаинтересованият съдебен лекар — официално заместник-началник на Съдебна медицина — най-сетне вдигна поглед към мен в претъпкания си кабинет в Куинс. Името му беше доктор Димитри Папендзикас и беше грък с типичен нюйоркски манталитет.

— Е, не ме бъркай с шибания Супермен — предупреди ме той.

Да, а пък аз не съм Зеления стършел. Това го уточнихме, караме нататък.

— Колко бързо? — попитах. — Единствено това ме интересува.

Колко бързо можеше да направи тест, за да установи дали в телата на двойката от летището има циклозарин.

— Утре следобед — отговори той.

— Какво ще кажеш за тази вечер?

Какво ще кажеш да вървиш на майната си? — казваше изражението му.

Или по-точно близка по значение, но по-мръсна фраза.

— Добре, добре… нека да е утре сутринта — склоних, като че аз му правех услугата.

Димитри отхапа от сандвича си с шунка и заклати замислено глава.

— Добре, утре сутрин — съгласи се той. — Само не бъди от онези, които ми се обаждат след няколко часа, за да проверят как върви. Това наистина ми губи времето.

— Да, тези и аз ги мразя — запригласях. — Пълни кретени.

Боже, добре, че ме предупреди. Със сигурност щях да му се обадя. Красиво щеше да се получи, няма що, О’Хара. Като пръдня в претъпкан асансьор.

Не, следващата сутрин беше добре. Не беше нужно да го притискам. Освен това по-важно от „кога“ беше „кой“. Кой друг би могъл да знае, че ми прави тази услуга. Надявах се, че никой.

— Това си остава между нас, нали? — попитах за по-сигурно.

— Както би казал Тайгър Удс — изстреля той.

Разсмя се, докато аз се чудех дали да го приема като да, или като не. Накрая ме увери, че няма за какво да се тревожа. Никой нямало да узнае.

— Благодаря — казах.

— Нямаш грижи. Всеки приятел на Лари е и мой приятел. — После Димитри взе, че ми намигна. — Ако изобщо някога срещнеш Лари, можеш да му предадеш, че тъй съм казал.

Глава 48

Бързай и чакай.

До голяма степен се чувствах точно така, когато се върнах у дома в Ривърсайд, за да бездействам цяла нощ, а следващият ми ход беше в ръцете на гръцкия съдебен лекар, любител на сандвичи с шунка, който не обичаше да го пришпорват.

Междувременно дължах на Уорнър Бреслоу опресняване на информацията. Набрах номера в офиса му, но секретарката ми каза, че е излязъл.

— Нека ви прехвърля към мобилния му телефон — бързо добави тя.

Очевидно присъствах в краткия му списък.

— Какво откри? — попита той на мига.

Нямаше дружески приказки за увод. Нямаше дори „здравей“, по дяволите.

Новините ми покриваха всичките ми сведения за онова, което наричах „китайската ни перспектива“, включително, че очаквах пълен доклад за миналото на притежателя на китайския паспорт, отседнал в Губернаторския клуб.

Онова, за което не обелих и дума, беше пътуването ми до патологията в Куинс и възможната връзка — или липсата на такава — между убийството на Итън и Абигейл и смъртта на онези младоженци на летището. Нямаше смисъл да се впускам в това, докато не получа потвърждение на подозренията си за циклозарина.

— Сигурен ли си, че не искаш да се обадя на приятелите си в посолството ни в Пекин? — попита Бреслоу. — Например да ускоря получаването на онзи доклад?

Нетърпението в тона му не ми допадна особено, тъй като не отговаряше на основната концепция на чакането, нещо, в което милиардерите не са никак добри. Единствената ми цел беше да изясня какво точно очаква той.

— С цялото ми уважение към приятелите ви в посолството — заговорих, — проверката на миналото, която очаквам, не се движи по обичайните канали.

Това не беше опит за коварство от моя страна, но понякога колкото по-неясно, толкова по-добре. Особено с човек като Бреслоу.

— Съгласен съм — отговори той. — Обади ми се веднага щом научиш още нещо.

— Непременно.

Затворих телефона, извадих бира от хладилника и бързо прегледах пощата, която бях прибрал. Нямаше втора пратка с Библия или някакъв друг мистериозен пакет.

Всъщност имаше само сметки и брошури, единствената истинска поща беше пощенска картичка от Маршал и Джуди, които бяха заминали на средиземноморски круиз. Отпред имаше изглед от Малта. От задната страна с почерка на Джуди бе изложена сбита информация за историята на Малта. Естествено. Единственото изречение, което не беше свързано с Малта, гласеше: „Не забравяй да ми поливаш градината!“.

Опа.

С бира в ръка излязох в задния двор и веднага включих пръскачката. Градината на Джуди беше в окаяно състояние. Навсякъде имаше увехнали бегонии и петунии.

Изчаках малко, за да се уверя че пръскачката достига до всички, и седнах на стол наблизо. Опънах крака и ми се стори, че това е първият момент от дни, в който разполагах с миг отдих. Поех дълбоко дъх и затворих очи. Може би идеята да убия малко време не беше толкова ужасна.

Внезапно отворих очи.

— Джон О’Хара? — чу се глас зад мен.

Глава 49

Обзе ме лошо чувство още преди да съм извърнал глава. Щом видях кой е, то се засили.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах.

Това не беше особено християнски поздрав, но не можах да се въздържа. Ако удариш палеца си с чук, викаш. Ако стъпиш бос върху парче стъкло, потича ти кръв. А ако видиш адвоката на човека, който е убил съпругата ти, да стои в задния ти двор без покана?

Вбесяваш се.

— Опитах се да позвъня на входната врата — отговори Харолд Корниш. — Реших, че звънецът е повреден.

— Ще го отбележа в списъка със задачите си — казах.

Харолд Корниш, винаги с тен и изрядна прическа, стоеше пред мен с костюм от три части и вратовръзка с уиндзорски възел. Беше краят на юни, около осем и половина вечерта, а по него нямаше и следа от пот. Изумително. И извън съдебната зала го биваше толкова, колкото и в нея.

Мразех го.

Точно това ме вбесяваше. Дълбоко в себе си осъзнавах, че се държа абсолютно нелогично.

Не мразех Корниш за това, че представяше Макмилън. По време на процеса — разбирам. И най-големите отрепки заслужават да имат адвокат.

Не, мразех Корниш, защото беше добър адвокат. Макмилън беше застрашен от максимална присъда от десет години или дори повече, но получи минималната. Три години. Само благодарение на Корниш.

— Определено не ми дължите никакво съдействие, но искам да ви попитам нещо — каза той. — Наясно сте, че клиентът ми ще бъде освободен от затвора след два дни, нали?

Кимнах. Нищо повече. Нямаше да позволя освобождаването на Макмилън да ме докара едва ли не до самоунищожение.

— Ето какво исках да ви попитам — продължи Корниш. — Макмилън има голямо желание да ви се извини. — Веднага вдигна длани. — Преди да реагирате, позволете ми да довърша.

— Реагирах ли? — попитах хладнокръвно.

— Не, и оценявам това — отговори той. — Знам, че клиентът ми се извини на вас и семейството ви в съда, но след като е излежал присъдата си, той иска да ви се извини още веднъж, лично. Чистосърдечно. Бихте ли помислили по този въпрос?

Веднага се сетих за доктор Клайн и големия напредък, който имах при него.

Дори чувах гласа му в съзнанието си да ме съветва да запазя самообладание и контрол. Да престана да бъда агент Бомба с часовников механизъм.

Но не можех да се въздържа. Корниш беше запалил фитила и вече нямаше кой да ме спре. Изправих се, тръгнах право към него и застанах така, че почти се допирах до него. След това му отговорих с пълния капацитет на белите си дробове.

— КАЖИ НА КЛИЕНТА СИ ДА ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ.

Корниш примигна, направи крачка назад и кимна.

— Разбирам — каза.

Не знаех дали това е истина, или не, а и не ме интересуваше. Той се обърна и си тръгна, без да каже и дума повече.

Изчаках, докато стигне до ъгъла и завие към предната част на къщата. Половината бира още беше в ръката ми и я пресуших на една голяма глътка.

След това, без да се замисля, прибавих още една точка в списъка си със задачи: да изчистя вътрешния двор от счупените стъкла.

Тряс!

Запратих бутилката в стената на къщата с такава сила, че едва не си извадих рамото.

Очевидно не бях постигнал толкова голям напредък, колкото си въобразявах.

Всъщост ме чакаше доста дълъг път.