Втори меден месец

Отмъщението е непредсказуемо

Глава 95

Дванайсет офицери, детектив Харис, Сара и аз. Както сочат цифрите, бяхме сформирали почти малка армия, която със сигурност надвишаваше обичайната численост при прибиране на човек за разпит. Но все пак това не беше кой да е човек.

Нямаше категорични сведения, свидетел или преки доказателства, които да уличават Робърт Макинтайър като Убиеца на младоженци. Всички следи бяха косвени. Възможно беше да се окаже, че са само съвпадение.

Ако се случеше така, аз пръв щях да му подам ръка в знак на извинение.

— Единственият начин да се измъкне жив оттук е, ако може да лети — заяви Харис, щом се върна в предната част на сградата на Макинтайър в Бруклин, където се бяхме събрали всички останали. Беше проверил задната част на къщата заедно с двама полицаи. Апартаментът на Макинтайър беше на петия, най-горния етаж. — Отзад има малък вътрешен двор, но не и противопожарен изход.

Обърнах се към Сара.

— Готова ли си?

— Да — увери ме тя.

Фасадата на сградата на Макинтайър от края на трийсетте години беше доста олющена. Камъкът беше изронен и зацапан и имаше дори две счупени стъкла. Очаквах положението вътре да е същото, ако не и по-лошо.

Оказа се, че не е така. Беше чисто, модерно и всъщност доста приятно. Би трябвало да съм си научил урока.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Оставихме един от полицаите да пази във фоайето. Всички останали тръгнахме нагоре по стълбите. Докато стигнем до четвъртия етаж, двама от полицаите — да кажем, по-едричките — гневно проклинаха липсата на асансьор. В съзнанието ми нахлуха поне стотина вица за полицаи и понички. Не ги споделих.

— Там — посочих вратата на Макинтайър, след като стигнахме петия етаж.

Намираше се по средата на коридора, апартамент 5Б.

Сара безмълвно се зае с подредбата. Двамата с Харис застанаха от едната страна на вратата, а аз от другата. Офицерите бяха зад нас — двама приведени ниско долу, останалите изправени. Оръжията бяха насочени за стрелба.

Почуках.

След като не чух нищо, почуках отново.

Пак нищо.

Този път Сара посегна към вратата. Хвана топката и я завъртя. Опитът си струваше.

Е, как мислите…

Добрата новина? Вратата беше отворена.

Лошата новина? Вратата беше отворена.

На човечето, което размахва червения флаг в главата ми, изведнъж му се отвори работа.

Къде влизахме, по дяволите?

Глава 96

В коридора беше толкова тихо, че скърцането на пантите ми звучеше като излитане на самолет.

Вратата бавно се отвори. Никой не помръдваше.

Преброих до пет. След това до десет. Накрая извиках:

— Робърт, вътре ли си?

Дори и да беше, не отговори.

Някой ме побутна и се оказа, че един от полицаите ми подава телескопично огледало или, както обичах да го наричам аз, „ку-ку“. То щеше да помогне да не ми пръснат главата. Вече бях рискувал и едва не ми се беше случило в бунгалото със Сара. Нямах желание да насилвам късмета си.

Промуших огледалото покрай вратата и видях тесен коридор с две врати от двете страни, които бяха открехнати. В края на коридора очевидно имаше малка дневна. Виждаха се канапе, телевизор с плосък екран и лампа до масичката.

От Макинтайър нямаше и следа. Високия метър и осемдесет широкоплещест мъж с късо подстригана червеникава коса и квадратна челюст, както ни го беше описала Марта Коул, го нямаше.

Поклатих глава към Сара и тя веднага влезе в действие. Обърна се към Харис и двамата полицаи, вдигна два пръста и посочи към себе си и към мен.

Превод: Влизаме по двама. Той и аз ще сме отпред.

Това момиче очевидно не се смущава да е в центъра на събитията, нали?

Три… две… едно…

Двамата със Сара минахме през вратата с вдигнати пистолети глок, насочени към коридора. Застанах пред кухнята; тя — пред банята.

— Чисто! — извиках.

Чух как Сара дръпна завесата в банята.

— Чисто! — съобщи тя.

— Чисто! — чухме откъм дневната.

Върнах се към коридора и пресрещнах Сара. Останалите от групата бяха пред нас, включително и Харис. Предполагах, че има още една стая, спалнята. Също така предполагах, че положението там няма да се различава особено. Чисто.

Вместо това чух двама полицаи да се провикват едновременно.

— Труп!

Моля?

Двамата със Сара завихме по коридора и влязохме напряко в спалнята през дневната. Полицаите още стояха там и се взираха мълчаливо в него. Приличаше на някоя от онези извратени побъркани творби от пърформанс. Можеше да се нарече „Мъртвият жених“.

Робърт Макинтайър — с червеникава коса и квадратна челюст — беше вързан за стол, облечен в смокинг, който някога е бил хубав. Сега беше надупчен от куршуми и облян в кръв. Ако куршумите не го бяха убили, то със сигурност ножът, забит в сърцето му, беше успял.

Освен това не беше просто какъв да е нож. Наведох се да го огледам по-добре. Дръжката от масивно сребро отразяваше светлината от прозореца.

— Това каквото си мисля ли е? — попита Сара.

— Определено — отвърнах. — Нож за торта.

Мамка му, това е тя — Марта Коул!

Веднага се извърнахме към Харис, който вече беше извадил радиостанцията си, за да влезе в контакт с диспечера. И той беше свързал нещата също като нас.

— Мамка му. Май взехме само телефонния ѝ номер… Можем да го проследим, за да стигнем до адреса, но…

Каква беше вероятността да ни е дала истински телефонен номер? Бих казал, че клони към нула — можеше да се сравни с шанса „Къбс“ да спечелят суперкупата.

Сега ставаше ясно защо отказа да я закарат до дома ѝ от участъка. Каза, че искала да повърви, за да си „проветри съзнанието“. И кой би я винил в онзи момент?

— Почакайте! — възкликна Сара.

Всички се извърнахме към нея. След това се извърнахме да видим в какво се е загледала.

В леглото.

Така се бяхме втренчили в Макинтайър, че не бяхме забелязали очертанията под завивките. До този момент.

Това друг труп ли беше? Друг убиец?

Не, по-лошо. Много по-лошо.

Беше убиецът на всички нас.

Глава 97

Заобиколихме леглото в полукръг. Аз бях в единия край, Сара в другия.

— Хвани ъгъла — каза тя.

Хванахме горната завивка, вдигнахме я и я заметнахме назад. Не знаех какво да очаквам, но определено не беше това, което видях.

Какво, по дяволите…

Приличаха на кислородни бутилки, на някакво водолазно оборудване. Бяха шест и лежаха по дължината на леглото.

— Какво пише отстрани — попита полицаят, застанал до мен.

Наведох глава, за да прочета ситния шрифт, но слънцето, осветяващо металния цилиндър, ме заслепи.

— Хей, някой ще спусне ли завесите? — помолих.

Те бяха дръпнати така, че откриваха целия прозорец.

— Дадено — отговори друг полицай.

Беше млад италианец с гарвановочерна коса, сресана назад. Тръгна към прозореца, тялото му за миг препречи светлината, но беше достатъчно, за да видя надписа на бутилката, която беше най-близо до мен. Само че не беше пълна с кислород.

О, не! Не! Не! Не!

Но вече беше твърде късно.

Първият изстрел мина през прозореца, уцели младия полицай право в гърдите и причини експлозия от кръв и кости.

Вторият изстрел пръсна главата на полицая, който стоеше до Сара.

— Долу! Всички залегнете!

Тя искаше точно това, искаше всички да се махнат от пътя ѝ, след като ни беше събрала на едно място. Не стреляше с обикновени куршуми, а с едрокалибрени и запалителни.

С други думи, бяха идеални за взривяване на газова бутилка.

Третият изстрел би убил всички ни, ако някой не беше бутнал леглото, като се хвърляше за прикритие на земята. Бутилките се разместиха. Куршумът разкъса пружините, но не удари бутилка.

Хвърлих се към двойния матрак. Усетих как шевовете на рамото ми се скъсаха, щом бързо го вдигнах с всички сили.

Бутилките хвръкнаха, издрънчаха по твърдия дървен под и се изтъркаляха във всички посоки.

— Всички вън! — извиках. — Веднага.

В суматохата в спалнята проехтя следващият изстрел, но не последва експлозия. Не беше уцелила никоя от бутилките.

Вратата към коридора приличаше на тясна безпощадна фуния в опита ни да се измъкнем от дневната пред спалнята. Всички тичаха, буквално си спасяваха живота.

Аз бях последен, а Сара — точно пред мен. Ако успеехме да се измъкнем от апартамента преди следващия изстрел, тогава може би имаше някакъв шанс да се спасим.

БУУМ!

Глава 98

Силата на експлозията ме повали на дъсчения под, а гърбът ми беше облизан от огнено кълбо. Горещината беше толкова силна, че усетих как ризата се топи върху кожата ми.

От болката ми се искаше да закрещя, но в същото време ѝ бях ужасно благодарен. При взрив като този? Единственият начин да не чувствам болка беше, ако съм умрял.

— Господи, боли! — простена Сара.

Още една добра новина. И тя беше жива. Дори беше малко по-добре от мен. Ще ми се да можех да кажа, че съм се опитал да я защитя. Но истината е, че просто изхвърчах към нея, а гравитацията свърши останалото. Тя лежеше по гръб, а аз бях върху нея. Носовете ни направо се докосваха.

— Добре ли си? — прошепнах.

— Струва ми се, че да. А ти?

— Гърбът ми е малко попрепечен. Ще мине.

Тя не каза нищо повече. Не беше необходимо. Виждах го в погледа ѝ. За нея наистина беше важно, че съм добре.

Чувах сирените в далечината. Завесите в дневната горяха. Също и диванът и килимът. Имаше вероятност някоя от газовите бутилки да не беше избухнала.

Засега.

— Хайде — подкани ни Харис. — Трябва да се махаме оттук.

На улицата пред сградата на Макинтайър цареше хаос. Пожарните и нови полицейски коли си проправяха път през трафика и от всички страни се виждаха въртящи се светлини.

На тротоара се бяха скупчили наематели и съседи, които се озъртаха смаяни и уплашени. Огледах се наоколо, най-после възстановил дишането си. Възрастна жена в червен халат стискаше броеница от палисандрово дърво и се молеше. До нея стоеше млада мексиканка, гушнала мъничкото си момченце.

Сара даваше описание на Коул, за да могат дванайсет полицаи да обиколят района от всички страни. Останалите ни последваха в претърсването на сградите зад тази на Макинтайър от мазетата до покривите.

В това време Харис по радиостанцията свикваше полицаите от близките станции на метрото.

— Насам! — извиках още на първия покрив, на който се бяхме качили.

Върху хидроизолацията на покрива, гледащ към апартамента на Макинтайър, близо до ръба, имаше триножник, на който беше подпрян снайпер СПП; познавах го по име, защото се използваше от екипа за спасяване на заложници във ФБР.

— СПП — разпозна го и Сара в мига, в който го зърна. — И това ако не е ирония.

Права беше. СПП означаваше „специална полицейска пушка“. Седеше подигравателно срещу нас с разпръснати гилзи наоколо.

— Всяка врата! — кресна Харис. — Ще потропаме на всяка врата!

Отново се изчаквахме, този път на слизане от покрива по стълбите, и в същия момент радиостанцията на Харис изпращя. Обаждаше се полицай от улицата. Беше открил свидетел. тоест свидетелят беше открил него.

Бе мъж, който живееше на последния етаж в сградата зад тази на Макинтайър. Отгоре имал пълна видимост към Марта Коул след експлозията.

— Какво е видял? — попита Харис.

Полицаят се поумълча.

— Няма да повярвате — каза най-накрая.

Глава 99

Първата ми цинична мисъл беше: искаш ли да се обзаложим?

След всичко, на което бях станал свидетел през годините — да не говорим за последните няколко дни, — дали беше останало нещо, на което да не повярвам, нещо, което да ме изненада?

Е, трябваше да призная, че в този случай стана така.

Същото се отнасяше и за Харис.

— Повтори — каза той по радиостанцията.

Чухме за втори път разказа на полицая, който наблягаше на всяка дума. Особено на последните.

— Свидетелят твърди, че видял жена да тича по покрива след експлозията — обясни той. — Била облечена в сватбена рокля.

Харис не пропусна нито дума. Освен това не приемаше нищо за даденост. Щеше да прати известие до всички полицаи в района, а и извън него. Подробностите бяха от значение.

— Сватбената рокля — заговори той. — Цветът ѝ… бяла ли е била?

— Да — отвърна полицаят, а в тона му се усещаше типичният нюйоркски сарказъм. — Булките се обличат в бяло.

Каква гледка само. Докато се опитвах да си го представя, нещата като че ли се нареждаха по местата си. Цялостната картина.

— Божичко, казвала е истината, нали така? Просто е обърнала ролите.

— Какво имаш предвид? — попита Харис.

— Не Марта Коул е развалила годежа. Бил е Макинтайър — обясни Сара, която веднага беше влязла в крачка. — Това е нейният мотив, не неговият. — И посегна към мобилния си телефон.

— Какво правиш? — попитах.

— Мислиш, че се е издокарала без причина? Съмнявам се — каза тя.

Бях прекарал достатъчно време със Сара, за да знам, че следва интуицията си. Личеше си по изражението ѝ, по начина, по който прехапваше долната си устна. Проблемът беше, че не бях на нейната вълна.

До момента, в който набра номера.

— Емили Ласал, моля — каза тя. — Кажете ѝ, че се обажда агент Брубейкър и е спешно.

Глава 100

На Ласал ѝ бяха необходими няколко щраквания по клавиатурата в кабинета ѝ в „Ню Йорк Таймс“, за да открие това, което ни беше нужно. Файловете ѝ бяха прецизно подредени, както и всичко останало при нея.

Сара включи високоговорителя точно навреме, за да чуем:

— Открих я — обяви Ласал.

Ставаше дума за статията от рубриката „Брачни обети“, която така и не беше стигнала до публикуване. Женитбата на Марта Коул и Робърт Макинтайър.

По-голямата част от материала беше това, което Коул беше подала на сватбения отдел на вестника. Останалото бяха бележки, направени от редакторите на Ласал, чиято задача беше да потвърдят информацията. Както установихме, трябваше да се направи бърза проверка, за да се отсеят действителните младоженски двойки от многобройните фалшиви съобщения, пратени от шегаджии.

— Какво търся? — попита Ласал.

— Само едно нещо — уточни Сара. — Посочва ли се къде са планирали да се оженят Коул и Макинтайър?

— Имате предвид града?

— Не. Конкретната църква.

— Нека да проверя.

Сара отново прехапа долната си устна, напълно завладяна от предчувствието си, а аз наблюдавах как се споглеждаха Харис и останалите полицаи, сякаш си казваха: леле — тази история може ли да се окаже още по-заплетена, отколкото досега.

Аз залагах, че да.

Ласал бързо прегледа файла на Коул и Макинтайър и прочете на глас определени параграфи, сякаш бяха част от презентация с програма пауърпойнт.

— Живеят в Бруклин… запознали се в армията… и двамата са сержанти…

Харис примигна.

— Почакайте: и двамата са били в армията?

— Очевидно — казах аз.

Стрелянето със снайпер със смъртоносна точност не беше сред уменията, които можеш да добиеш на вечерен курс в Ню Скул. Но къде Коул се беше научила да лъже така добре? Бих се засрамил, че се оставих да ме заблуди, ако не беше толкова дяволски опитна.

— Добре, открих го — обади се Ласал. — Тук пише, че трябвало да се състои в „Сейнт Алегзандър“ в Бруклин.

— По дяволите — обади се Харис. — Мислите ли…

— Емили, там има ли адрес? — попита Сара.

— Не, само име.

— Знам къде се намира тази църква — чу се глас.

Обърнах се и видях, че един от полицаите е пристъпил напред. По му физиономия му се четеше, че е новак.

— Наблизо ли е?

— На около двайсетина пресечки — отговори той. — Сестра ми я посещава.

Изведнъж и най-оптимистичният ни сценарий се превърна във възможно най-лош. Ако инстинктът на Сара не я подвеждаше и Коул се беше запътила точно натам… какво възнамеряваше да прави?

Единственото сигурно беше, че трябваше да предупредим всички, които можеше да са в църквата. Надявах се да няма никой.

Край с надеждите.

Радиостанцията на Харис изпука отново. Същото се случи и с радиостанциите на останалите в групата. Чу се пращене, а след това гласът на диспечерка.

Тя съобщи код 417. Въоръжено лице.

— Вероятно има заложници — допълни.

Още преди да е изрекла адреса, Сара, аз и всички останали вече бяхме хукнали към паркираните патрулни коли.

Глава 101

Повече от дванайсет полицейски коли, които звучат поне като шейсет с включените си сирени, имат интересната способност бързо да отпушат задръстването. Харис караше; Сара и аз се държахме. Взехме двайсетте пресечки най-много за две минути.

На пръв поглед положението пред „Сейнт Алегзандър“ беше истинско въплъщение на иронията. Всичко напомняше именно за венчавка — или поне за края на такава. На стълбите се бяха скупчили голям брой доброжелатели, готови да поздравят булката и младоженеца, които сякаш всеки момент щяха да излязат от църквата, хванати под ръка.

— Господи, ще трябва да махнем всички оттук — казах в мига, в който Харис спря до бордюра.

Знаехме каква беше съдбата на последната сграда, в която се беше прицелила Коул.

Присъстващите отвън бяха лесни за отдалечаване: определено подлежаха на контрол. Истинският проблем бяха хората вътре в сградата. Думите на диспечерката продължаваха да отекват в главата ми. „Вероятно има заложници.“

Слязох от експлоръра на Харис без отличителни знаци и едва не ме прегази патрулна кола. Те вече бяха навсякъде, прииждаха на талази.

Всички полицаи се приближиха към тротоара, а Харис, Сара и аз тръгнахме нагоре по стъпалата на църквата. Тъкмо се канех да извикам, за да привлека вниманието на тълпата, когато млад свещеник с късо подстригана рижа коса и лунички пристъпи напред.

— Вие от агентите на ФБР ли сте? — попита ме той.

Странен първи въпрос. Откъде знаеше?

— Да. Аз съм агент О’Хара.

— О, добре — въздъхна той. — Слава богу, че сте тук.

— Бяхте ли вътре? — попитах свещеника.

— Всички бяхме там, но тя ни пусна — отговори той. Веднага побърза да се поправи. — Почти всички нас.

— Кой още е вътре?

— Друг свещеник. Отец Рийз.

— Някой друг?

— Не, само той. Имахме репетиция на хора, когато влетя жена, облечена в сватбена рокля. Отначало си помислих, че е някаква шега. После видях оръжието.

— Пистолет или нещо по-голямо? — попита Сара.

— Пистолет — каза той. — Носеше и още нещо. Приличаше на голямо зелено шише с безалкохолна напитка. Само че нямаше етикет.

На бас, че не е било „Севън Ъп“.

— Какво каза тя? — попита Сара.

— Че всички може да си тръгнат с изключение на един човек. — Той се обърна към Сара и допълни: — Отец Рийз настоя да е той.

— Имаше ли още нещо?

Той кимна.

— Да. Съобщение.

— За кого? — попитах.

— За вас — отвърна той. — И за агент Брубейкър. — Обърна се към Сара. — Предполагам, че сте…

— Аз съм — довърши Сара.

— О, добре — отдъхна си той. — И двамата сте тук. Тя иска да говори с вас. И с двамата.

Глава 102

— Не го правете — намеси се Харис. — Не влизайте вътре. Това е ужасна идея. — Той посочи към алеите от двете страни на „Сейнт Алегзандър“, които разделяха църквата от околните постройки. — Трябва да има поне още две места, откъдето да се влезе, без тя да разбере. Специалният отряд ще пристигне след по-малко от десет минути.

— Ами ако не разполагаме с десет минути? — попита Сара. — Аз мисля, че ги нямаме.

— Тя вече уби повече от дванайсет души, а сега е облечена в сватбена рокля и размахва пистолет — добавих.

С това сложих край на опитите на Харис да ме разубеди.

— Ти какво ще кажеш? — обърнах се към Сара. — Идваш ли?

Тя извади своя глок от кобура и го затъкна отзад в колана.

— Нека поне проверим останалите входове — примирено предложи Харис. — За всеки случай.

Две групи от по четирима души се разделиха от двете страни на църквата. След по-малко от минута имахме отговор и от двамата.

— Страничната врата е отключена — прошепна един от полицаите в радиостанцията на Харис.

— Вратата на мазето води към стълбище надолу — прошепна друг. — Също е отключена.

Харис отново ме погледна.

— Не размисли ли?

— Съжалявам.

Харис се обади и на двата екипа. Нямаше как да не забележа, че в шепота му, макар и тих, се долавяше гняв.

— Останете на позиции — нареди им той. — Влизате, щом чуете изстрели.

Обърна се и изръмжа към останалите полицаи да избутат тълпата от зяпачи по-назад. Забелязах, че в края на пресечката пристигна първият новинарски бус. До минути щяха да са много повече.

— Готов ли си? — попита Сара.

Кимнах.

— За протокола искам да отбележа, че и двамата сте побъркани — заяви Харис.

— Е, можеше да бъде и по-лошо — отвърнах.

— Как? — учуди се той.

— Би могла да поиска да влезем тримата.

Плеснах го по ръката и със Сара изкачихме останалите стъпала на църквата. Спряхме се пред вратата.

— Религиозна ли си? — попитах.

— Лютеранка съм — отговори тя. — А ти?

— Католик. Като момче дори бях помощник в църквата — казах. — Това трябва да се брои за добър знак, нали?

И двамата извадихме пистолетите си.

— Да идем да проверим — предложи тя.

Глава 103

Аз минах от едната страна, а Сара от другата. Бяхме се превърнали в доста добър екип за кратко време, но това изпитание изглеждаше невъзможно. Опрели гърбове във фасадата от избелели тухли на „Сейнт Алегзандър“, всеки от нас бавно дръпна по едно от крилата на двойната предна врата.

Първоначалният страх беше отминал. Марта Коул не беше открила стрелба при първото помръдване.

След като минаха няколко секунди, Сара се провикна към убийцата:

— Марта, там ли си?

Беше трудно да се чуе заради шумотевицата от улицата, но бях почти сигурен, че не последва отговор. Сара опита отново, този път по-силно.

— Марта, ние сме агент Брубейкър и агент О’Хара — каза тя. — Може ли да влезем?

Този път Коул отговори, а гласът ѝ прокънтя към нас. Тя беше някъде в дъното на църквата.

— Дано да сте само двамата — предупреди.

— Така е, Марта — отвърна Сара. — Давам ти думата си.

Тя не поиска да влезем невъоръжени — не че щяхме да се подчиним на подобно условие. Или поне така си мислех.

— Какво правиш, по дяволите? — попитах Сара, която оставяше оръжието си.

— Тя ми вярва — отговори тя. — Трябва да отвърна на доверието ѝ.

— Това не е момичето, което плачеше на рамото ти сутринта — възразих. — Онова беше актьорска игра.

— Ще видим. Имай ми малко доверие.

— Добре, но влизаме заедно — заявих.

— Не. Първо дамите.

Преди да успея да кажа нещо, Сара се показа иззад вратата с вдигнати ръце. Ако съществуваше тънка граница между това да си смел и глупав, Сара я беше заличила. Сега вече носеше и двете титли. Толкова бях ядосан, че ми идеше да я гръмна… ако Марта Коул не го направеше преди мен.

Не го направи.

Пристъпих и застанах до Сара на входа на църквата. Погледнах към края на пътеката и видях Коул, застанала пред олтара с протегната встрани ръка. Оръжието ѝ беше насочено право към главата на отец Рийз.

Съвсем, съвсем бавно тръгнахме към тях.

— Стоп! — кресна Коул.

Двамата със Сара спряхме. Около двайсет реда пейки ни деляха от олтара. Определено можеше да се стреля от това разстояние, но не и точно.

— Марта, позволи ни да се приближим още малко, за да не се налага да си крещим — помоли Сара. — Трудно е да се говори при това ехо. Искам да чуя какво имаш да кажеш.

Коул се разсмя.

— Кой е казал, че ще говорим?

— Защо тогава сме тук? — попита Сара. — Какво искаш от нас?

— Има още малко време — каза тя. — Сега седнете.

Нямаше смисъл да настояваме. Пристъпих вдясно и понечих да се плъзна на пейката.

— НЕ! — изкрещя Коул. — НЕ! НЕ! НЕ!

Не бях съвсем сигурен в кое бях сгрешил, но каквото и да беше, не възнамерявах да продължавам. Застинах на мястото си, без да смея да помръдна и мускул.

Сара, която дори не беше опитала да седне, вдигна длани нагоре.

— Чакай, чакай! — каза тя. — Марта, какво има?

— Това е страната на младоженеца — процеди гневно Коул. — Трябва да седнете отляво, от страната на булката. Аз бях тази, която ви покани.

О! О, по дяволите, нещата не се развиваха добре.

Глава 104

Двамата със Сара мигом се плъзнахме вляво. Страната на булката. Предимството беше, че и двамата успяхме да извадим оръжията си, без Марта да ни види, и двамата го направихме инстинктивно.

Недостатъкът беше, че седяхме. Приличахме на седящи мишени. И все пак ми беше приятно да усещам оръжието в ръката си.

— Марта, ние направихме всичко, което поиска от нас до този момент — заговори Сара. — Влязохме, седнахме където ти пожела. Сега ще трябва да помоля теб да направиш нещо за нас. Пусни отец Рийз да си върви.

Марта се изсмя самодоволно.

— Десничарка или левичарка си, агент Брубейкър?

— Защо питаш? — поинтересува се Сара.

— Защото се чудя от коя страна на седалката ще намеря пистолета ти.

— Можеш да дойдеш и да провериш. Няма да намериш оръжие — излъга Сара. — Нито при агент О’Хара.

Слушах диалога им, но същевременно наблюдавах. Чак сега успях да огледам добре Марта Коул в бялата ѝ сватбена рокля с квадратно деколте и паднали рамене.

Роклята със сигурност е била красива като нова. Сега беше мръсна, измачкана и пропита от пот. Всъщност Коул изглеждаше подгизнала от глава до пети. Дори косата ѝ имаше вид, сякаш току-що е излязла изпод душа.

Свещеникът беше пълна противоположност. На него, разбира се, не му се беше наложило да тича двайсет пресечки, увит в тафта през горещия юнски следобед, но към главата му беше насочено оръжие, та човек би си помислил, че ще се изпоти. Обаче той изглеждаше съвсем хладнокръвен. В пълен покой.

Всъщност дори заподозрях, че може да знае нещо, което не е известно на мен. Аз, естествено, се чувствах така в присъствието на всички свещеници, но сега беше различно. По-земно.

Това като че ли при всички положения беше добре, тъй като Марта Коул не възнамеряваше да го освободи. Поне засега. Надявах се да не планира да освободи само душата му.

— Знаете ли какво ми каза Роби, когато ми направи предложение? — попита тя. — Обеща ми, че двамата ще бъдем заедно до края на живота си. Завинаги. Беше много убедителен.

— Марта, разбирам колко си разстроена — заговори Сара. — Но…

Коул я засече светкавично като нюйоркско такси.

— Той разби сърцето ми, унищожи го — каза тя. След това на лицето ѝ се появи налудничава усмивка. — Точно затова пронизах с нож неговото.

Сара поклати глава и изрече категорично:

— Убийствата трябва да престанат, Марта.

Тя обаче не слушаше.

— Заслужавах това, което имаха онези двойки. Полагаше ми се — изпищя тя.

Буквално можех да прочета мислите на Сара. Запази спокойствие, продължавай да поддържаш разговора, споменавай името ѝ колкото можеш по-често, за да запазиш доверието ѝ.

— Убедена съм, че е така, Марта, но онези двойки не са заслужавали да умрат — каза Сара. — Не са направили нищо, с което да те наранят.

— Всички умираме, агент Брубейкър. Виждах го всеки ден по време на войната. Единствената променлива е времето.

— Но не ти си тази, която решава това, Марта. Не можеш да си играеш на Господ.

— И все пак го направих, а?

Имаше нещо особено в начина, по който се изрази. Как постави ударение на миналото време. Някакво усещане за завършеност.

Съзнанието ми забушува. Толкова много мисли, въпроси, неизвестни.

Два въпроса се откроиха особено отчетливо.

Къде е странната зелена бутилка, за която беше споменал младият свещеник отвън? И какво има в нея?

Вдигнах поглед към големия златен кръст, който блестеше над олтара. Изведнъж всичко ми се изясни. Това нямаше да е протяжна операция с вземане на заложници. Всъщност изобщо не беше операция с вземане на заложници.

Бързо насочих поглед обратно към Коул. Огледах я от глава до пети. Да, действително беше подгизнала, но не от пот, нали?

О, боже, божичко…

Сега вече успявах да го подуша, миризмата най-сетне се беше разнесла до нашия ред. Изопропанол. Разтворител.

— Довиждане — промълви тя.

Скочих от пейката в мига, в който Марта пусна оръжието и показа малката запалка в ръката си. Тя прокара палец по нея невероятно бързо.

— Не! — изкрещях. Не го прави! Не!

В този миг Марта Коул изрече последната си дума — тази, която така и не беше успяла да каже пред олтара.

— Да.

Не можехме да направим нищо. Коул избута отец Рийз и допря запалката до роклята си.

Избухна в пламъци.

Глава 105

Защо някой би се решил на подобна постъпка? Това обикновено е първият въпрос, който човек си задава в случай на самоубийство. Марта Коул ни беше казала всичко, което искахме да разберем за мотивите ѝ. Беше отнела не само собствения си живот, но и живота на хора, които не бе познавала.

Точно животът на тези хора, особено на трите новобрачни двойки, ни поставяше въпроси, за които нямахме отговор. Как? Как беше успяла да го направи, по дяволите? Беше се промъкнала на територията на Търкс и Кайкос, за да заключи Итън и Абигейл Бреслоу в сауната им и да ги отрови, а след това се беше измъкнала от курорта? Беше преодоляла охраната на летище „Кенеди“, за да отрови Скот и Анабел Пиърс преди полета им за Италия?

Накрая сякаш се беше отегчила от отровите или пък бе искала да демонстрира възможностите си, като заложи взрив на шхуната на Паркър и Саманта Келър, пуснала котва край Бермудските острови?

Всичките ми въпроси откриха своя отговор след известно време. Или поне стигнах до информация, която те кара да поклатиш глава и да си кажеш: е, може това да е обяснението.

Около час след смъртта на Марта Коул военното ѝ досие беше изпратено на Дан Дризън, а той ни препрати съответната информация по електронната поща.

— Заповядай — каза Сара и ми подаде телефона си, след като беше прочела съобщението.

Тъкмо бяхме уточнили официалното изявление с детектив Харис и двамата следователи от най-близкия участък в Бруклин.

Дори се бях обадил на Уорнър Бреслоу, който беше в Лондон по работа. Бях му съобщил новините такива, каквито бяха. Убийствата на сина и снаха му бяха по-безсмислени, отколкото можеше да си представи. Дали фактът, че знае кой е извършителят, щеше да го успокои? При човек като Бреслоу, боя се, че отговорът беше не.

— Е, ще разговаряме отново, когато се прибера — каза ми той. — Свърши добра работа, Джон. Благодаря ти.

Докато четях електронната поща от Дризън, не можех да не се сетя за онези песимисти и привърженици на теории на конспирацията, които поставяха под съмнение факта, че Лий Харви Осуалд е успял да изстреля три куршума от пушка с ръчно презареждане само за осем секунди. Няма начин, това е твърде бързо! Трябва да е имало и втори стрелец! Това, което, разбира се, поддръжниците на тези теории като че ли все забравят, е, че Осуалд не е бил някой самоук наркоман, който е тренирал стрелба по консервни кутийки в задния си двор. Осуалд беше получил най-доброто военно обучение в света — на всичкото отгоре за сметка на Чичо Сам. В морската пехота на Съединените щати.

Като сержант от армията Марта Коул бе обучена в широк кръг от дисциплини, в това число боравене с всякакви оръжия, експлозиви, разузнаване и унищожаване. Умна, спортна фигура и пристрастена към адреналина. Това гласеше психологическата ѝ оценка.

Подобна характеристика означава сто процента отличен войник. По време на мисията си в Афганистан тя е била точно това. Проблемът е възникнал, след като се е прибрала у дома. Неофициалният термин е „високорискова“. Подобно на ферари, блокирало на пета скорост, тя не е можела да намали оборотите и да се върне към баналностите на цивилния живот. Ню Йорк може и да е град, който никога не заспива, но не може да се мери с денонощните опасности в Афганистан и групировките на талибаните.

В крайна сметка цената се оказала връзката ѝ с Робърт Макинтайър. След това целият ѝ живот се превърнал в експлозия от гняв и отмъщение.

Бяхме стигнали до отговора на въпросите защо и как. Оставаше единствено да разберем какво. Какво следва?

Коул вече я нямаше, но някъде Нед Синклер още кроеше планове за смъртта ми. Щях да се тревожа за него утре. Тази вечер бях прекалено уморен и мозъкът ми беше прегрял.

Сара се ръкуваше с Харис, благодареше и си вземаше довиждане. В секундата, в която той си тръгна, аз се приближих към нея. Тя се усмихна. Аз също ѝ се усмихнах. После се наведох и зашепнах в ухото ѝ.

Тя се замисли само за част от секундата.

— Категорично — отговори.

Глава 106

Господи, какво ви е сполетяло вас двамата?

Човекът, който ни наливаше шотовете текила така и не ни попита открито. Не го направиха и редовните посетители в бара, които не можеха да се сдържат да не ни зяпат. Дрехите ни бяха изпокъсани и обгорели, а лицата и ръцете ни мръсни. Най-общо казано, изглеждахме, сякаш ни бяха влачили до ада и обратно.

За щастие, не ни беше грижа.

След шест шота текила вече изобщо не ни интересуваше.

Със Сара се бяхме настанили на последните два бар-стола в края на бара в първото заведение, което открихме в района на „Сейнт Алегзандър“, сервиращо алкохол. Беше малко ресторантче на име „Двойки и осмици“, от онези квартални заведения, чийто специалитет за вечерта е написан на черна дъска, а трофеи от турнир по софтбол красят стените.

— Леле — ахнах от изумление, след като Сара гаврътна поредния шот с лекота. — Нямах представа.

— За кое? — попита тя, млясна с устни и ги попи.

— Че можеш да пиеш така. Та ти дори не си ирландка.

Тя се засмя.

— Да, знам, а съм и момиче.

— Не познавам друго такова.

— Внимавай, О’Хара — предупреди ме тя. — Това опасно много прилича на комплимент.

— Трябва да е от текилата.

— В такъв случай е време за следващата.

Тя махна на бармана, който зареждаше хладилника под касовия апарат с бира — кафяви и зелени бутилки „Будвайзер“ и „Ролинг Рокс“.

— Сигурна ли си? — попитах.

Тя скръсти ръце.

— Не беше ли точно ти този, който ми пошепна, че двамата трябва да се напием?

Почесах се по главата.

— Мотае ми се смътен спомен. Струва ми се, че имаше нещо такова.

— Тогава престани да бъдеш такъв женчо. Пий или отстъпи мястото си на някой, който го може.

— Добре, щом така искаш.

Барманът пристигна с бутилка „Патрон“ в ръка. Тоя филм вече го беше гледал и преди.

— Нека да позная — каза той. — Още по едно?

Поклатих отрицателно глава.

— Нека да са по две — казах. — Имахме си проблеми в службата последните два дни.

Барманът се изкиска тихичко и се зае да налива, а аз извадих портфейла си. Не мога да кажа, че онова, което последва, беше планирано, но сякаш имах вале каро в играта „Кỳпи“: знаех че държа добра карта.

— Какво е това? — попита тя. — Сметката ли ще плащаш?

— Не е кредитна карта.

— Прилича на такава — каза тя и я взе от ръцете ми. Огледа я отпред и отзад. — По нея няма нищо.

Права беше: нямаше нищо. Беше черна, лъщяща до блясък и с дебелина на чип за покер. Но както беше казала Сара, по нея външно нямаше нищо. Предполагам, че беше вътре.

— Добре, предавам се. Какво е? — попита тя.

— Въпросът е какво прави.

— И какво прави?

Взех си я от ръцете ѝ.

— Има само един начин да проверим — казах.

След това — бам, бам — надигнах двата шота текила пред мен. Прибрах картата в портфейла си и извадих пари в брой.

Сега да платя сметката.

— Задръж рестото — обърнах се към бармана и се свлякох от бар-стола.

— Чакай — къде отиваш? — учуди се Сара.

Вече бях изминал половината път до вратата и не чувствах никаква болка.

— Където и ти — отговорих.

Глава 107

Взехме такси обратно за Манхатън, право към Горен Ист Сайд. За да бъдем точни, пресечката на Шейсет и трета улица и Пето авеню. Още преди портиерът да е успял да отвори вратата, Сара отгатна.

— Бреслоу? — попита тя.

— Аналитичните ти способности са… много добри.

Щом се качихме в асансьора, разказах ѝ за адвоката на Бреслоу — всъщност несъмнено един от многобройните му адвокати, — който ми беше дал плика. Бележката в него гласеше просто: „Ако някога имаш нужда от подслон…“

— Фигурираха и адреси — добавих.

Тя примигна невярващо няколко пъти.

— Адреси? Тоест повече от един?

— Ню Йорк, Чикаго, Ел Ей и Далас. Има и още над десет извън страната. Париж, Лондон, Рим.

— И тази карта е ключ за всички?

— Предполагам.

Освен това възнамерявах да я използвам, което още повече втрещи Сара, когато вратите на асансьора се отвориха пред малко фоайе на последния етаж. Обясних, че не ми се беше налагало да отсядам в Манхатън, откакто Бреслоу ме беше наел. Нито в Париж, между другото.

— Не беше ли поне мъничко любопитен? — попита тя.

— Може и да съм бил. Обаче една сутрин в дома ми се появи щура агентка от ФБР. Някак съвсем забравих — обясних. — До този момент.

Не беше нужно да отгатвам коя е вратата на апартамента. Беше само една.

— Чакай — прошепна Сара.

Тъкмо се канех да приближа картата към устройство до вратата.

— Какво? — попитах.

— А ако вътре има някой?

— Кой например?

— Ами не знам — каза тя. — Бреслоу?

— Онзи Бреслоу, с когото разговарях в Лондон?

— Добре, някой друг. Някой друг, който работи за него. Който и да е.

— Права си — казах сериозно. — Наистина е по-добре да си тръгнем и да отидем в „хотел Бюрото“ с безплатния НВО.

— Добре, добре — примири се тя.

Отново понечих да отворя вратата. Тя пак ме спря.

— Чакай! — каза. — Не можем да го направим.

— Той ми даде картата, Сара. Наистина няма проблем.

— Не, искам да кажа, че ние не можем да го направим.

— Да направим какво?

— Онова, което подозирам, че ще направим.

— И то е? — престорих се, че не схващам.

По-добре тя да го каже, отколкото аз. Определено…

— Да правим… секс — отговори тя.

— Кой е споменавал за секс?

— Ами аз го направих току-що. Ти си мъж, а ние си пийнахме.

— Хей, звучи сексистки!

— Прав си. Съжалявам.

Усмихнах се.

— Това означава ли, че ще правим секс?

Тя извъртя очи многозначително и силно ме стисна за здравото рамо. След това се наведе напред.

— Знаеш какво означава, нали?

— Комедийно шоу? Бива си го.

— Нарича се смъртоносно привличане — изрече тя. — Случва се, когато двама души се озоват в опасна ситуация и оцелеят.

— Не броиш ли текилата?

— Тя е само за смазване на колелата.

— Обичам да говориш мръсотийки.

Тя ме ощипа отново. Здравото ми рамо вече не беше толкова здраво.

— Просто казвам, че не бива да бъркаме съвместната си работа със съвместни интимни дейности — каза.

— Знаеш ли какво? Права си. Това наистина би усложнило нещата — заговорих, сякаш достигнал до просветление. — Наистина трябва да си вървим. Не е редно да влезем и да прекараме вероятно най-страхотното време в живота си.

Тя се втренчи в мен, а после избухна в смях.

— Добре: въпреки че това беше най-некадърният и безумен опит за психическо въздействие, който съм чувала, имам предложение.

— Пак ли ще трябва да се женим?

В мига, в който изрекох това, веднага прикрих рамото си. За щастие тя се смили над мен.

— Не. Ето какво ти предлагам — каза. — Трябва да ме целунеш.

— Трябва?

— Да. Ако ни хареса, влизаме вътре. Ако не, тръгваме си. И повече няма да го споменаваме.

— Леле. Голямо натягане за една целувка — отговорих. — Особено с мъж, който е загубил тренинг.

— Вече си търсиш оправдания?

— Не. Опитвам се да преговарям за по-добри условия.

Тя пристъпи към мен. Само сантиметри ме деляха от устните ѝ. Тя си играеше с мен и това всъщност доста я забавляваше.

— Приемаш или не, О’Хара? — настоя тя. — Целуни ме, глупчо.

Глава 108

Помислих си, че звъненето в главата ми на следващата сутрин е поздрав от досаден махмурлук. Оказа се, че е от телефона на Сара, който тя беше оставила в леглото. Изглежда, Дан Дризън се обаждаше с пукването на зората.

Отворих едно око и надникнах над възглавницата, Сара се подпря на таблата на леглото, а чаршафът покриваше съвсем малка част от тялото ѝ. Не беше нужно да допира показалец до устните си, но не можех да я виня, задето искаше да е сигурна, че няма да говоря или, не дай боже, да дишам тежко.

Май също така се изключваше като възможност да изпея гръмогласно и фалшиво „Дани бой“.

Сара слушаше напрегнато. Не можех да чуя какво казва Дризън, но до голяма степен ми се изясни, след като тя въздъхна тежко и изрече една-единствена дума.

— Къде? — попита.

Нед Синклер беше убил отново.

Каква дързост. А може просто да не беше гледал телевизия или да не бе чел вестници, след като името и снимката му бяха станали достояние на света. Вероятно възприемаше работата си като кон с капаци. Никакво външно разсейване. Пълна липса на информация или страх, че някой го преследва. Нищо освен задачата, която си беше поставил: убийството ми.

Сара засипа Дризън с въпроси, като първият беше дали е имало бележка, някакво съобщение или каквото и да е при последната жертва Джон О’Хара. Също дали е имало свидетели. Имало ли е изобщо някакви следи?

И този път не беше необходимо да чувам Дризън, за да знам отговорите. Начинът, по който се мръщеше Сара, казваше достатъчно. Не бяха открити бележка или послание, нямаше свидетели или следи. Можеше да се каже, че в конкретното разследване нямаше улики.

Това направи още по-трудна за Сара следващата част от разговора.

— Трябва да ми позволите да ида там — взе да умолява Дризън тя.

Нямаше значение къде се намираше това „там“. Съвсем скоро щях да разбера в кой град е живеела последната жертва.

Проблемът беше, че независимо дали въпросният Джон О’Хара е бил от Спокейн, Скуки, Сейнт Луис или Сейнт Пол — Сара нямаше да отиде там. Знаех това, а дълбоко в себе си го знаеше и тя. Можеше да спори колкото си иска, но Дан Дризън нямаше да промени мнението си. Както и Нед Синклер нямаше да забрави как изглежда Сара.

Минута по-късно, след като беше опитала по всички възможни начини, за които се беше сетила, най-накрая вдигна бялото знаме.

— Дръжте ме в течение — помоли тя, преди да затвори.

Най-после бях свободен да си отворя устата, но ми беше ясно. Тя имаше нужда да се поуспокои. Измина около половин минута в мълчание и тя се обърна към мен.

— Каспър, Уайоминг — изрече. — Бил е открит преди три часа.

— Същият калибър?

— Да. Един в главата и един в сърцето.

— Дризън отива там?

— Главно заради обръщението към медиите. Ще бъде истинска лудница — допълни тя. — Още една причина отиването ми да е безопасно.

— И какво следва сега? — попитах.

— Трябва да си взема почивка — каза тя. — Поне две седмици.

— А аз?

Вече бях почти сигурен какъв ще е отговорът. Погледът на Сара го потвърди.

— Божичко, какво ли ще дават по НВО довечера?

Това поне предизвика лека усмивка у нея.

— Дризън, разбира се, мисли, че вече си там — отговори тя.

Огледах голите ни тела под чаршафите.

— Е, добре че не си пада по скайп или фейс шайм.

Тя се усмихна отново, но си личеше, че умът ѝ е другаде.

— Какво има? — попитах.

— Дризън спомена нещо — каза тя. — Всъщност то винаги ме е притеснявало в този случай.

Глава 109

Легнах странично и зачаках Сара да обясни какво ѝ се върти в главата. Само че тя не го направи.

Измъкна се от леглото и се мушна в един от двата кашмирени халата, идеално сгънати върху съседното кресло.

Приятно усещане, Бреслоу. Подобно на живота, който сигурно водиш.

— Къде отиваш? — попитах.

— Да намеря карта — каза тя.

Карта? Добре, чудесно.

Тя излезе от спалнята, а аз облякох другия халат. Щях да я настигна след малко. Преди това имах нужда от нещо друго. Аспирин.

Бреслоу се беше погрижил и за него. На рафт над двукрилото шкафче в банята имаше малко шишенце „Байер“. Прекарах си две таблетки с шепа вода, а след това направих грешката да погледна отражението си в огледалото.

Излязох от спалнята и за пръв път огледах останалата част от апартамента на Бреслоу на дневна светлина. В много отношения отговаряше на очакванията ми: голям, обзаведен с вкус и с великолепна гледка към Сентрал Парк.

Обаче не можех да не забележа подтекста, сякаш Бреслоу леко се беше въздържал от пищността, за да каже: Ако това място ти се вижда хубаво, ела да видиш къде живея.

Аз, естествено, вече го бях виждал. Може би точно затова имах подобно усещане.

— Сара, къде си? — извиках.

— Тук съм — обади се тя от библиотеката зад дневната

Беше седнала зад махагоново бюро и се взираше в голяма отворена книга, която беше измъкнала някъде от рафтовете. Атлас на света. Беше открила картата.

— Струва ми се, че не планираш почивка — подхвърлих.

Бях по-прозорлив, отколкото подозирах. Всъщност точно в този момент бях по-прозорлив, отколкото и двамата допускахме.

Сара разглеждаше карта на Съединените щати и търсеше всички места, на които беше убивал Нед Синклер. Беше оградила градовете с тънкописец.

— Съжалявам — извини се тя, щом стигнах до бюрото. — Не можах да се сдържа. Мислиш ли, че Бреслоу ще ми прости?

Огледах рафтовете, по които трябва да имаше хиляди книги.

— Предполагам, че никой няма да забележи — казах. — Е, какъв е проблемът? Какво те тревожи?

— Не мога да разбера защо Синклер все пропуска онези Джон О’Хара, които са най-близо до последното му убийство — сподели тя. — Това означава, че има още нещо. Друга закономерност.

— Така ли е и при последния, този в Каспър?

— Да. Дризън вече беше проверил. Каза, че имало поне четирима Джон О’Хара, които били по-близо до последната му жертва — каза тя. — Защо Синклер пътува стотици километри повече, отколкото му е нужно? Само за да ни разиграва?

— Може би проучва тези О’Хара и вижда, че няма как да ги изненада, докато са сами. Прекалено рисковано е — предположих.

— И продължава по трасето?

— Това лесно би обяснило поведението му.

— Знам — каза тя. — Точно това ме притеснява, Джон. Прекалено е лесно. Има нещо, което не виждаме, модел в модела.

— Но до момента той ни е показал само това. Модел след модел — казах. — Всички жертви имат едно и също име? Модел. Оставя следа при всяка жертва? Модел.

Очите на Сара незабавно се разшириха. Тя отново се втренчи в картата.

— О, боже мой! — възкликна. — Това е!

— Какво?

Тя взе тънкописеца от масата.

— Както се казва, от дърветата не виждаш гората — обясни тя. — Ето я причината да следва точно този ред.

— Защото иска да ме убие.

— Да. Но защо?

— Точно това беше първото, което ти ми каза, когато ми обясняваше как си свързала нещата — отговорих. — Обвинява ме за смъртта на сестра си.

— Точно така. И всички следи, които оставяше при жертвите, бяха нещо като гатанки, нали? Отговорът на всички беше един и същ.

Зяпнах с уста, когато Сара заби върха на маркера в Лос Анджелис, плъзна го до психиатрична болница „Игъл Маунтин“ и първата жертва на Нед, Професионалиста, познат още като медицинска сестра Джон О’Хара. Оттам тя свърза точките, които показваха местоположението на следващите му три жертви.

Уинемука, Невада. Надолу до Кандъл Лейк, Ню Мексико. Обратно нагоре към Парк Сити, Юта.

Получи се буква Н.

Нед Синклер изписваше „Нора“.

Глава 110

Сара едва не размисли по време на пътуването с таксито до „Ла Гуардия“. Беше готова да промени решението си още веднъж, докато чакахме да се качим в самолета.

— Не мога да повярвам, че ме нави — изрече тя на около десет хиляди и петстотин метра височина някъде над Пенсилвания.

— Няма защо да се притесняваш — успокоих я. — Винаги можеш да кажеш на Дризън, че си на почивка.

— В Бърдуд, Небраска?

Добре, може и да не звучеше логично. Но въпреки че Бърдуд нямаше с какво да привлече туристите, ние двамата горяхме от нетърпение да кацнем там. Не само поради факта, че там живееше единственият Джон О’Хара в радиус от двеста и петдесет километра, но и извивката, която се получаваше при свързването Кандъл Лейк, Ню Мексико и Каспър, Уайоминг, загатваше идеалното О в името Нора.

Въпросът беше дали Нед Синклер е успял да стигне в града по-бързо, отколкото бихме могли да го сторим ние. Очевидно не.

— Е, как предлагате да действаме в тази ситуация? — попита Бърт Мелвин.

Той беше началник на полицията в Бърдуд и беше отговорил на едно от телефонните обаждания, което направихме, преди да предприемем пътуването. След като наехме джип чероки от местното летище „Норт Плейт“ и пътувахме десетина минути до Бърдуд, срещнахме се с него в участъка.

Като чул новините за последната жертва в Каспър, бързо решил да се заеме със защитата на О’Хара и му се обадил. Джон О’Хара от Бърдуд бил дългогодишен приятел на Мелвин и собственик на местната железария. Освен това бил ветеран от Виетнам и страстен ловец, което вероятно обясняваше неохотата му да хукне да бяга от дома си и да се крие само защото някакъв „изпаднал негодник иска да се срещне със създателя си“.

— Къде са хората ви? — попита Сара.

— Единият е пред къщата, а другият е вътре и пази единствения допълнителен вход — плъзгаща се стъклена врата към вътрешния двор — отговори той.

— Този, който дежури отпред, в патрулна кола ли е, или в немаркирана? — попита Сара.

— В патрулна — отговори той. — Защо?

Беше ми ясно защо. Знаех също, че Сара иска изключително внимателно да прецени отговора си. Не можехме да влетим в градчето и да очакваме полицай да се превърне в опитно свинче.

— Няма да заловим убиеца, ако го подплашим — отговори тя.

Мелвин кимна и почеса гъстия си мустак. Приличаше на добър кечър, а също така напомняше бившия капитан на „Янките“ Търман Мънсън.

— Вие какво предлагате? — попита предпазливо той.

— Аз и агент О’Хара да поемем предния вход в немаркиран автомобил, а вие да задържите един от хората си вътре, както досега.

Той прихна, но побърза да се извини на мига.

— Съжалявам — обърна се към мен. — Още не мога да осъзная факта, че и вашето име е Джон О’Хара. Това изглежда донякъде като хвърляне в торнадото, вместо да се опитате да избягате от него, не е ли така?

Само ако знаеше, приятел. Само ако знаеше.

Мелвин не показа колебание относно предложението на Сара ако не за друго, то поне защото му даваше възможност да се лиши само от един от хората си, вместо от двама.

— Спестявате ми доста извънредни разходи от бюджета, а той и без това е изтънял до краен предел — призна той и се усмихна. — Колко време ще останете в града?

— Колкото е необходимо — отвърна Сара.

И двамата знаехме, че това не е истина. Не можеш безкрайно да отсъстваш от ФБР без разрешение. Бяхме си осигурили двайсет и четири часа… най-много трийсет и шест.

По един или друг начин се бяхме насочили към някакъв вид изясняване.

Глава 111

— Ако ти трябвам, ще бъда в голямата спалня — подхвърлих шеговито и се настаних на задната седалка на наетото гранд чероки.

Всъщност със спуснатата седалка и одеяло положението не беше никак зле в сравнение с долнопробните мотели, в които бях отсядал по време на работата си под прикритие в Полицейското управление на Ню Йорк.

Погледнах часовника си. Течеше двайсет и третият час.

Бяхме паркирали по диагонал спрямо къщата на Джон О’Хара на Стилуотър Лейн. Тук определено се радваха на спокойствие. Не само че нямаше и помен от Нед Синклер, но не се мяркаше и никой друг.

Ако не брояхме агентите на недвижими имоти. Табелите им бяха навсякъде. Половината от къщите на улицата, всички в провинциален стил, облицовани със сиви, бели или кафяви дъски, се продаваха. Можеше да се каже, че проблемите с ипотеките бяха засегнали Стилуотър Лейн в доста голяма степен.

Откровено казано, гледката беше доста потискаща, въпреки че решаваше нашия проблем. Благодарение на брокер, познат на началник Мелвин, имахме на разположение свободна къща в края на улицата за посещения в тоалетната и да се измием.

И все пак спяхме в джипа. Беше логично. Ако Нед Синклер смяташе да се появи, трябваше да сме близо. Съвсем близо.

— Опитай се да не хъркаш — предупреди ме Сара, седнала зад волана.

Подиграваше ми се, че четиричасовите смени, през които се редувахме да спим през нощта, не ми бяха достатъчни. Нищо не можех да направя. Бях като пребит.

Излегнах се отзад. Полицаят от Бърдуд, който беше на смяна вътре от 20:00 до 2:00 часа през нощта, се очакваше след половин час. Щеше да ни донесе и вечеря. Лека дрямка преди това напълно съответстваше на лекарските препоръки.

За беда, в мига, в който затворих очи, Сара промърмори:

— Подранил е.

Изправих се в седнало положение, погледнах през страничния прозорец и видях патрулна кола да отбива по алеята на О’Хара.

От нея слезе полицай Ломан. Спомнях си името му, тъй като предната вечер ни беше донесъл китайска храна и моята порция беше свинско „ло мейн“.

Лично напомняне: никога да не поръчвам свинско „ло мейн“ в Бърдуд, Небраска.

— Да му се не види, къде ни е пицата? — възкликнах, щом видях, че е с празни ръце.

Не само беше подранил, но беше забравил и голямата ни пеперони с гъби. Не беше ли редно да се засрами?

Очевидно не възнамеряваше и да се извини. Двамата със Сара очаквахме да се приближи и да даде някакво обяснение. Трябваше поне да уточни честотата, на която щяхме да се чуваме по радиостанцията през време на смяната му.

Той обаче тръгна право към къщата на О’Хара. Сара веднага слезе от джипа.

— Ще проверя какво става — каза тя.

Наблюдавах я как пресече улицата и извика Ломан по име. Той се обърна с изненадан вид, сякаш Сара го беше стреснала.

В това обаче нямаше логика: той знаеше къде сме.

Нещо не беше наред.

Глава 112

Случи се толкова бързо и същевременно се чувствах някак странно, сякаш наблюдавах на забавен каданс. Вероятно защото не можех да направя нищо, че да я спася.

На половината път от джипа до полицай Ломан Сара направи отчаян опит да извади оръжието си. Отчаян, защото, колкото и да беше необяснимо, Ломан вече беше извадил своето.

Той стреля веднъж в рамото ѝ, на мига последва експлозия от кръв и тя политна назад. Вторият му изстрел уцели другата ѝ ръка, Сара се извъртя и падна по лице на земята.

Можех да се измъкна през задната врата на джипа. Нямаше да съм ѝ от голяма полза, ако и аз пострадам. Адреналинът, гневът и яростта, която ме обзе, като я видях паднала на една страна обаче, ме подтикнаха да изхвърча право към него с пълна скорост.

Той стреля в мига, в който вдигнах оръжието си, а куршумът мина толкова близо до ухото ми, че усетих свистенето.

Сега е мой ред, нещастнико.

И той го знаеше. Натиснах спусъка, а той вече беше побягнал да се скрие зад бронята на крадената си патрулна кола. Щом откри ответен огън, изпразних пълнителя с такава скорост, че той изпусна оръжието си в опит да се прикрие.

— Ето — простена Сара, когато коленичих пред нея. Едва вдигна ръка да ми подаде пистолета си. — Хвани го.

Но аз дори не го виждах. А и нямаше начин да я оставя.

Прикрих я, доколкото можех, и зачаках следващия му ход.

Той беше предприет от друг.

Предната врата на къщата се отвори със замах. Беше полицаят, който пазеше О’Хара вътре. Той беше вдигнал оръжие, силно смутен.

Защо от ФБР стрелят по колегата ми полицай?

Само че това не беше някой от колегите му полицаи. Макар и да беше с униформа, да беше нахлупил шапката ниско над очите си, макар и укрит в сенките на залязващото слънце, макар и да бях виждал само стара негова снимка — аз знаех.

— Това е той! — изкрещях. — Това е Синклер!

Не можех да виня полицая, че застина за част от секундата, докато осмисли ситуацията, включително и мрачната прогноза за съдбата на истинския полицай Ломан. Обикновено не можеш да откраднеш полицейска униформа с оръжие и кола само с думите „много те моля“.

Дори полицаят да имаше някакви съмнения накъде трябва да насочи оръжието си, Синклер ги разсея веднага. Скочи прав пред патрулната кола като играчка клоун в кутия и бързо стреля два пъти към полицая, преди отново да се изгуби от поглед. Вторият изстрел отцепи парче от касата на предната врата, като едва не уцели полицая в гърдите, докато той влизаше обратно в къщата. Със сигурност викаше подкрепление по радиостанцията.

Със сигурност Синклер също беше наясно с това.

Следващият звук, който чух, беше отварянето на врата от другата страна на патрулната кола, от страната на шофьора. Не можех да го видя и той точно това целеше. Настаняваше се зад волана и включваше двигателя. Натисна газта докрай, като се прикриваше зад таблото, и пое с бясна скорост назад по алеята.

Първият ми изстрел уцели страничното стъкло и то се разби на парчета. След това се прицелих към гумите, като улучих двете, които бяха по-близо до мен.

Той обаче продължаваше да се движи, превключи на предна скорост, а гумите му изсвириха в настилката при натискането на газта.

— Върви! — чух зад гърба си.

Беше Сара, събрала последните си сили, за да се увери, че няма да направя това, което възнамерявах. И все пак го направих. Оставих Синклер да се отдалечи с колата, без да го последвам, а останах да помогна на нея.

Извадих сгънатата си носна кърпа и внимателно я притиснах към рамото ѝ, за да спра кръвта.

— Ето, вземи — каза някой зад мен. Полицаят от къщата ми подаваше колан. — Линейката пристига.

Пристегнах колана над втората рана, при бицепса. Вече беше загубила доста кръв.

— Ще се оправиш — уверих я. — Всичко ще бъде наред.

Тя хвърли поглед към гранд черокито и едва успя да промълви:

— Трябваше да тръгнеш след него.

— Моля, и да пропусна възможността да си поиграя на чичо доктор с теб?

Видях, че иска да се засмее, но нямаше сили.

— Глупчо — прошепна.

Надигнах главата ѝ и я прегърнах. Дишането ѝ отслабваше и ставаше по-затруднено. Къде е тази линейка, по дяволите?

— Дръж се, чуваш ли? Трябва да се държиш заради мен — казах.

Тя кимна съвсем леко и се помъчи да задържи прекрасните си нефритенозелени очи отворени.

До момента, в който вече не можеше.

Глава 113

Сестрата закачаше пета банка кръв в системата на Сара в регионалния медицински център „Грейт Плейнс“, без да има ни най-малка представа, че само тя и розовата ѝ униформа ме делят от словесно унищожение, което неминуемо щеше да ме сполети от страна на Дан Дризън. Тъкмо беше пристигнал от Каспър, съблякъл сакото си и навил ръкави. Не ми каза и дума, но ако убиването с поглед беше възможно, вече щях да пътувам към моргата.

Не можех да виня човека, задето беше толкова бесен. До този момент репутацията ми леко ме беше изпреварвала. Този път бях успял да спечеля преднина, която несъмнено ми гарантираше ново отстраняване, ако не и изхвърляне от Бюрото за вечни времена.

Сара, разбира се, беше голямо момиче и сама беше решила да ме придружи в Бърдуд, но сега лежеше в безсъзнание над тринайсет часа и беше загубила повече кръв, отколкото мнозинството от хората са виждали през целия си живот.

Така поне се изрази лекарят с толкова остър поглед, че стъкло можеше да реже.

— Свиждането приключва след петнайсет минути — обяви сестрата и излезе от стаята.

Все едно беше ударила гонга на ринга в „Медисън Скуеър Гардън“.

Господа, докоснете ръкавици и нека боят започне.

Дризън ме пообиколи за миг, сякаш чакаше да види дали ще му поднеса някое глупаво обяснение, или още по-лошо, ще започна да се оправдавам, че не съм направил нищо лошо. Така само щях да захапя въдицата му. Ясно ми беше, че не бива да го правя.

Накрая просто се втренчих безмълвно в него и той ми се развика:

— Къде ти беше умът, по дяволите?

— Аз…

— Млъквай! — нареди той. — Имаш ли представа до каква степен съсипа нещата?

— Знам…

— МЛЪКНИ! — кресна той. — НЕ ИСКАМ ДА СЛУШАМ!

Станах и пристъпих към него.

— ТОГАВА ПРЕСТАНИ ДА МИ ЗАДАВАШ ВЪПРОСИ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — викнах в отговор аз.

Този ход не беше особено добър, но не можах да се сдържа. Освен това, какво е още един лош ход на фона на всички останали?

Дризън застана толкова близо до мен, че можех да преброя порите на лицето му. Мисълта да срещна юмрука му вече не носеше само смисъла на метафора. Видът му подсказваше, че като нищо е готов да ме фрасне.

Стана така, че бях спасен от гонга на същата жена, която го беше ударила и предния път.

Сестрата в розовата престилка влетя в стаята, а гумените подметки на обувките ѝ скърцаха по пода като нокти по стъкло.

— Достатъчно! — отсече тя. — Свиждането приключи!

Дризън я огледа за миг, вдигнал вежди, сякаш се чудеше как точно да отговори. Спря се на спокоен и извинителен тон.

— Много съжалявам — каза. — Няма да вдигаме шум.

— Много ясно — отвърна тя. — Искам и двамата да се махате оттук… веднага!

За по-голяма тежест на думите си тя посочи към вратата като кръстоска между гестаповец и Бейб Рут, обявяващ своя хоумрън.

Разбира се, като експерт по грешните ходове можех да ѝ подскажа, че е добре да спреш, докато си в печеливша позиция.

За секунда хладнокръвието и извинителният тон на Дризън се превърнаха в апокалиптичен гняв. Той заговори на ниската набита жена с глас, за който трудно можеше да се повярва, че е човешки, така бързо и гневно, че би било смешно, ако не беше така страховито.

В този момент осъзнах. Дризън не беше просто шеф на Сара. Той беше неин ментор — неин равин, бащинска фигура. И двамата копнеехме тя да се оправи.

Ама как пък умееше да крещи, шапка да му свалиш.

След малко Дризън поспря за секунда, но само да си поеме дъх, а след това се чу най-прекрасният звук на света… глас, който не бях сигурен, че ще чуя повече.

— Боже, човек не може ли да поспи тук?

Едновременно се обърнахме към Сара, която сега лежеше в леглото с отворени очи. Дризън се усмихна. Аз се усмихнах. Дори сестрата се усмихна.

А след това се усмихна и Сара.

Щеше да прескочи трапа.

Глава 114

Искаше ми се да се втурна към нея. Да я прегърна. Поне да подържа ръката ѝ и да я почувствам в своята.

Не можех да направя нито едно от тези неща.

Докато Дризън беше в стаята, аз бях просто колега на Сара от ФБР, който се радва, че тя ще оцелее. Усмивки на облекчение — от прилично и платонично разстояние.

Лекарят на Сара беше извикан. Щом той пристигна, Дризън ми махна от ъгъла на стаята до вратата. Вече нямаше крясъци и поучения в лицето ми. Може да го припишете на радостната атмосфера в стаята. Но щом заговори, тонът му беше непреклонен. Беше крайно сериозен.

— Ето какво предстои, без значение дали ти харесва, или не — започна той и уточни подробностите по престоя ми в „хотел Бюрото“ в Ню Йорк с неизвестна продължителност, докато Синклер бъде заловен. Домашен арест при всички положения. — Ясно ли е?

Единственият избор, който ми се даваше, беше дали да взема със себе си момчетата от лагера.

— Помисли си, докато проведа няколко телефонни разговора — поръча Дризън и посегна към мобилния си телефон.

Излезе от стаята и най-после ни остави сами със Сара. Болниците са като голяма въртяща се врата и никога не се знаеше кога може да се върнат сестрата, докторът или Дризън, затова пристъпих бързо към неотложното. Целувката. Прегръдката. Шанса да ѝ кажа, че ме уплаши до смърт. Единственото, което не беше нужно да ѝ казвам, беше, че не бях изпитвал подобно нещо, откакто съпругата ми беше починала.

Сара го беше разбрала.

— Разпознах го — каза тя. Имаше предвид Синклер. — Но той ме разпозна пръв. Изпревари ме.

— Само с част от секундата — успокоих я.

Тя погледна рамото си, а после и другата ръка, които бяха плътно превързани.

— Това беше достатъчно.

Стиснах дланта ѝ и се усмихнах.

— Имаше късмет.

Както се очакваше, без да почука, в стаята влетя друга медицинска сестра. Бързо пуснах ръката на Сара, въпреки че тази сестра беше толкова ангажирана с букета от жълти лилиуми, който носеше, та едва ли беше от голямо значение.

— Току-що пристигнаха за вас — обяви тя. Остави ги на перваза на прозореца, но преди това зарови нос дълбоко в букета и вдиша дълбоко. — Ухаят невероятно.

Сара извърна поглед към цветята, а после обратно към мен. Това бяха поне две дузини прекрасно аранжирани лилиуми.

— Не гледай към мен; не съм ги изпращал — казах.

Тя се засмя.

— Със сигурност не е бил и Дризън. Цветята не са в стила му.

— Може да е стандартна оперативна процедура за Куонтико — пошегувах се. — По дузина за всяка огнестрелна рана.

Приближих се към букета и забелязах малък хартиен плик до ръба на стъклената ваза. Извадих картичката и я прочетох наум.

— От кого е? — попита тя.

Не отговорих веднага. Четях картичката за втори път и мислех. Мислех трескаво.

Сара попита отново:

— Джон, от кого са?

Обърнах се към нея и поклатих глава.

— Дотук с теорията ми за Куонтико — заявих.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да са объркали имената. Тези са за някаква Джесика Бейкър — казах. — Ще ида да уточня с медицинската сестра.

Приближих се към Сара и я целунах по челото. След това излязох от стаята, качих се в асансьора и излязох от болницата. Не отивах да се видя с никаква медицинска сестра. Също така се постарах Дан Дризън да не ме види.

Не ми беше приятно да лъжа Сара, но щеше да е още по-зле, ако се налагаше тя да лъже, за да ме прикрива. Буквално чувах как Дризън проклина и как пита Сара къде съм отишъл, по дяволите.

Тя нямаше да може да му отговори. Никой не бе в състояние да каже накъде се бях запътил.

Следвах собствения си инстинкт.

Глава 115

Дъждът не спираше, биеше толкова силно по предното ми стъкло, че чистачките едва успяваха да насмогнат. Ако шофирах, щеше да ми се наложи да отбия. Само че не шофирах.

Бях прекарал последните два дни, паркирал на входната алея на гробище „Кенсико“ във Валхала, Ню Йорк. За да стигна дотук, бях взел два полета от Бърдуд, Небраска, бях наел кола от летището в окръг Уестчестър и се бях отбил в местния крайпътен магазин за храна и вода.

Единственото друго място, на което бях спирал, беше „Рейдио Шак“, откъдето си купих зарядно за мобилния телефон, включващо се в запалката на колата. Дългокосият служител, който се шляеше из магазина, се опита да ми продаде и допълнителна батерия, осигуряваща възможност за шест часа разговори допълнително.

— Благодаря за информацията — казах му аз.

С други думи, „благодаря, но не, благодаря.“

Истината беше, че и това време за разговори, с което разполагах, не ми беше нужно. Не можех да рискувам да бъда проследен чрез джипиес, затова включвах телефона на всеки час, и то само за да проверя съобщенията си.

Тези от Дризън намаляха след първите двайсет и четири часа. Колкото до Сара, не очаквах да получа такива от нея и те не пристигнаха. вероятно малко се сърдеше, че я държа в неизвестност, но като цяло беше наясно, че си имам причини. Тя съвсем скоро щеше да ги узнае. Единственият въпрос беше дали съм на прав път.

След като огледах полето с надгробни плочи, за трилионен път взех картичката, която Нед беше пратил с цветята. Не беше нужно да я чета отново; бях запомнил написаното. Всъщност бях учил това стихотворение наизуст за часовете на госпожа Линдстрьом в единайсети клас в гимназията „Кийт“.

Дълбок и чуден е лесът.

Разбира се, Нед не беше подписал картичката. Не беше нужно. Очакваше да се досетим, че цветята са от него.

Но защо това стихотворение? Защо беше избрал точно „Спиране край гората в снежна вечер“ на Робърт Фрост?

Какви обещания трябва да спазиш, Нед?

Бях убеден, че отговорът на този въпрос е в другата ми ръка.

Това беше писмото, което бях открил зад снимката на Нора, заровена на дъното на раклата за играчки под леглото на Нед. Още не бях разбрал защо беше събирал всичките тези коли делориън. Знаех обаче защо беше запазил писмото. То беше от Нора.

Започваше с думите: „Скъпи мой братко…“

Тонът беше типичен за по-голяма сестра и изпълнен с обич, като цялата първа страница се състоеше от въпроси относно работата и живота на Нед в Калифорния. Нямаше съмнение, че истински бе държала на него. „Толкова се гордея с теб“, беше написала много пъти тя.

Следваше втората страница.

Фокусът се изместваше върху нейния живот и в тона мигновено се усещаше злокобна нотка. „Ти си единственият човек, на когото мога да кажа това, Нед.“

Беше се влюбила в „неподходящ мъж“, различен от това, за което се беше представял. Всичко се беше оказало лъжа. Професията му, намеренията му, дори името му.

„Аз съм в опасност, усещам го. Агент О’Хара ще се превърне в причина за моята смърт, Нед.“

Беше се изразила съвсем лаконично; нямаше повече подробности. Само молба, в случай че предчувствието ѝ се сбъдне.

„Обещай, че ще идваш да ме посещаваш. Носи ми жълти лилиуми, както направи след онази ужасна нощ, когато бяхме малки, когато бяхме просто деца.“

Това беше причината да продължавам да седя в колата под проливния дъжд. Чаках ли, чаках Нед най-сетне да се появи. Да спази обещанието си към Нора.

Глава 116

В далечината се виждаше жълто петно, което се движеше бавно през пороя. Наведох се напред дотолкова, че клепките ми буквално опряха в предното стъкло, когато примигнах и присвих очи, за да видя кой е. Можеше да е всеки — но не беше всеки.

Нед беше навел глава, а лицето му не се виждаше добре заради козирката на бейзболната шапка на „Метс“. Но беше ясно закъде са предназначени тези жълти лилиуми. За гроба на сестра му. Стиснах дръжката на вратата и я отворих леко и безшумно. Беше време да се намокря.

Действай бързо, О’Хара. Стой ниско. Не допускай да бъдеш убит тази вечер.

Добрах се до първата надгробна плоча по права линия. След това продължих напред на зигзаг по маршрута, който вече бях намислил и упражнил. Дъждът беше мой съюзник и заглушаваше звука от стъпките ми. Дори караше Нед да гледа надолу с приведена между раменете глава.

След още малко зигзаг се свих зад една надгробна плоча и притиснах гърба си толкова силно до гранита, та можех да почувствам зрънцата кварц през подгизналата си риза.

Гробът на Нора беше на около шест метра разстояние. Колкото и странно да беше, в момента виждах лицето ѝ. Спомнях си толкова много за нея. За нас двамата. Надникнах бързо и мярнах Нед с лилиумите на около десетина метра от парцела. Извадих оръжието си. Броя до пет и ще бъде в обхвата ми. Преброих, а след това…

— Стой! — изкрещях и се изправих.

Лилиумите се изплъзнаха от ръцете му и той ме погледна изпод шапката си. Очите му се бяха ококорили от изненада и дори от страх. Нямаше никаква представа какво се случваше.

Мамка му! Аз пък нямах никаква представа кой е той.

— Горе ръцете! — заповядах рязко и се приближих до мъжа, който и да беше.

Можеш да прецениш дали някой представлява опасност за теб по реакцията му към въоръжен човек. Ако се взира в оръжието, значи не представлява заплаха.

Този не беше заплаха за мен.

— Кой си ти? — попитах.

Беше толкова зает да зяпа пистолета ми, че се наложи да повторя въпроса си.

— Работя тук — отговори най-после той.

Огледах го. Беше с работни ботуши. Носеше гащеризон с емблема „Кенсико“ от лявата страна. Вероятно беше гробар.

— Как се казваш? — попитах.

— Кен. Аз съм просто Кен.

— За кого са цветята?

— За някаква Нора Синклер. Надгробната ѝ плоча е там — посочи той. — Кой сте вие?

Свалих оръжието, приближих се до мъжа и му показах значката си.

— О — въздъхна той, след като свърза нещата. — Вие сте онзи от колата, нали?

Кимнах.

— Да. Аз съм онзи от колата.

— Шефът ме предупреди да не питам кой сте — обясни той. — Правилно.

Коленете му бяха престанали да треперят. Кен се наведе да събере лилиумите. През това време в съзнанието ми беше започнал да се оформя план как да се добера до магазина, където Нед поръчва цветята. Откъде се бе обадил? Дали беше използвал крадена кредитна карта? Дали щеше да я използва отново?

— Извинявай, какво каза? — попитах.

Кен беше избъбрил нещо, но не го бях чул. Вдигаше последния лилиум.

— Човекът ми каза, че реагирал много емоционално, когато бил близо до гроба — обясни той.

— Чакай… какво? Какъв човек?

— Току-що ми даде петдесет кинта да донеса цветята — поясни той. — Най-лесните пари, които някога…

— Залегни! — изкрещях.

Глава 117

След първия изстрел шапката на Кен литна. В този момент той проумя и се хвърли на земята. След това запълзя, а накрая побягна.

Скрих се зад най-близкия надгробен камък и почувствах силно парене в прасеца си. Нед нямаше намерение да ме изпусне за втори път.

— Хвърли го! — чух внезапно.

Едва бях успял да се вдигна на колене и да отвърна на атаката; обърнах се и видях Нед и пистолета му „Браунинг Хай Пауър Марк III“. Сигурно беше тичал от скривалището си, за да стигне до мен толкова бързо.

Пуснах бавно своя глок на земята. След като го подритна на мократа трева, Нед се обърна и се усмихна.

— Е, и това ако не е Джон О’Хара — изрече той.

Отвърнах му с фалшива усмивка и вдигнах длани.

— Единственият и неповторимият.

Това го накара да се изсмее.

— Добре го каза — похвали ме той. — Умник.

— За беда, не мога да се меря с теб.

— Много вярно — отговори той. — Макар да ти свалям шапка, че стигна дотук.

Странното беше, че май го каза искрено. Колкото и мотивиран да беше да отмъсти, изглежда, искаше честна битка. Точно по тази причина бяха и уликите, които оставяше; това беше начинът му да изпита Сара и мен.

— Откъде знаеше, че ще бъда тук? — попитах.

— Откровено казано, не бях съвсем сигурен. Но май съм стигнал до този извод по същия начин като теб. Чрез математика.

Не разбрах какво има предвид.

— Нарича се „ред на Фибоначи“ — поясни той. — Когато следващото число е равно на сбора от предишните две. Пет, осем, тринайсет, двадесет и едно, трийсет и четири. Това някак винаги предизвиква дедуктивното мислене.

Взирах се в Нед и се вслушвах във всяка негова дума. Ако не беше оръжието, което беше насочил към гърдите ми, можех да си представя, че отново изнася някоя от лекциите си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Къде беше гневът? Яростта към мен? Той беше спокоен. Прекалено спокоен. Чудех се как да подходя.

— Наистина е много жалко — казах и поклатих глава. — Знаеш как биха могли да се развият нещата.

Той извъртя очи.

— Добре, хванах се на въдицата — каза. — Какво имаш предвид?

— Знам какво се е случило, когато с Нора сте били деца, знам цялата ужасна история. Дори и това, че майка ти е поела твоята вина.

— Е, и? — попита той.

Потрепна за пръв път. Бързото примигване ми подсказа, че времето не е излекувало всички рани.

— Представи си как би изглеждало всичко, ако баща ти не се беше оказал чудовище — казах. — Колко различен би бил животът ти и този на Нора.

— Недей да забравяш и за своя живот — прекъсна ме той. — Поне колкото е останало от него. — Размърда окървавената трева под коляното ми. — Как е кракът ти?

— Не се тревожи, не е опасно за живота — отговорих.

Той отново се подсмихна.

— И това си го биваше — заяви. — Обзалагам се, че си разсмивал и сестра ми. Преди да я убиеш.

Глава 118

Нед се втренчи надолу към мен. Стисна челюст, а ръката, с която държеше оръжието, беше неподвижна.

— Не я убих аз — казах. — Независимо какво мислиш, не съм аз.

— Лъжеш! — изстреля в отговор той. — Няма значение кой е бил, отговорността е твоя. Ако не беше ти, тя още щеше да е жива.

Може и да беше прав.

Погледнах браунинга му и дъждовните капки по епоксидното покритие на дръжката.

— Защо тогава още не си ме застрелял? — попитах. — След като го заслужавам.

— И това заслужаваш! — Нед вдигна крак и стовари стъпалото си върху ребрата ми. Както стоях на колене, залитнах, претърколих се на земята от болка, а в съзнанието ми имаше само една мисъл.

Дотук добре. По-добре да съм сритан, отколкото смъртоносно прострелян.

— Боже, съжалявам — саркастично процеди Нед. — Да не би да те заболя?

Изтласках се с ръце, за да мога да го погледна в очите. След това се насилих да се усмихна.

— Само толкова ли ти е силата?

Със сигурност чух изпукване на ребра, когато Нед ме повали отново с всичка сила, а тя не беше никак малка. Беше по-як, отколкото изглеждаше. И по-гневен.

Въпреки това го предизвиквах за още.

— Давай, мамино момченце, покажи ми какво можеш наистина! Нора те е прелъстила, нали? Направи същото и с мен.

Този път Нед се прицели по-високо, кракът му мина през лицето ми. Тряс! Бум! Отново се озовах на земята, свит в ембрионална поза. С ръце почти си докосвах глезените.

Усещах отока на лявото си око, залепването на клепача. С дясното наблюдавах как Нед се отдръпва назад за по-голяма засилка. Сякаш играехме футбол, но топката бях аз. Беше се съсредоточил изцяло в причиняването на възможно най-силна болка.

Точно така, Нед, пусни ги на воля. Гнева, омразата…

Ръцете си.

той отпусна ръце, пистолетът му сочеше надолу, а не към мен. Най-накрая за частица от секундата играта се беше променила.

Сега аз водех с крачка напред и собствено математическо уравнение.

Две минус едно все още си е едно.

С най-бързото движение, на което бях способен, протегнах ръка към резервния си вариант — деветмилиметровата берета, мушната в кобура на глезена ми. Дръпнах я и стрелях, без дори да се прицеля.

Куршумът уцели Нед близо до рамото, почти на същото място, където той беше ранил Сара. Той запреплита крака назад с несигурна крачка, изпълнен с объркване. Опита се да вдигне ръка, но аз бях в готовност. И познайте какво? Бях по-гневен и от него.

Бум!

Този изстрел беше по-точен, прониза го в гърдите, а силата почти подкоси краката му. Той обаче не падаше.

Препъваше се назад, а кръвта се стичаше по тялото му в преливащи цветове заради дъжда. Тъмночервено, светлочервено, почти розово.

Вдигна пистолета си и отвори уста, сякаш искаше да изрече нещо. Вече ми беше казал всичко, което исках да чуя. Доста приказлив беше този побъркан негодник и убиец.

Бум!

Изстрелът прокънтя сред дъбовете наоколо, а аз паднах по гръб. Загледах се в движещите се облаци. Опитвах се да успокоя дишането си.

Бавно се придвижих до мястото, където се беше строполил. Последният ми куршум го беше улучил в сърцето.

Нед Синклер беше мъртъв.

На по-малко от два метра от гроба на сестра си Нора. И знаете ли какво? Те си бяха лика-прилика.

Глава 119

В резултат от смъртта на Нед Синклер един от проблемите ми мигновено се реши от само себе си. Наред с поздравленията, които получавах за разрешаването на случая с Убиеца на младоженци, бях нарушил половината от правилата в устава на ФБР и бях ядосал немалко хора с по-висок пост, сред които не на последно място Дан Дризън. В същото време бях успял да елиминирам убиец, страшилище за всеки на име Джон О’Хара в тази страна, като по случайност един от тях беше шурей на президента.

Не бях уволнен. Дори не бях отстранен отново. Франк Уолш продължаваше да настоява за срещите ми с доктор Адам Клайн, но след като чичо доктор чу за малката екскурзия, която бях направил след няколко дни възстановяване у дома в Ривърсайд, реши, че работата му с мен е приключила.

— Това показва истински кураж — обяви той при посещението, което се оказа последно. — Постъпил си както е редно. Според мен си добре.

Не бях съвсем сигурен дали действително беше кураж, но още преди да позвъня на вратата на Стивън Макмилън, бях убеден, че това е правилното решение.

Беше един от проблемите ми, който нямаше да се реши сам.

Седях в дневната на Макмилън и слушах прочувственото му разкаяние, задето бе причинил смъртта на Сюзан. У мен не остана и капка съмнение, че думите му са искрени, както и сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Знам, че това не е утеха, но не съм пийвал и капка алкохол след катастрофата — сподели той.

— Прав си — отговорих аз. — Не е утеха за мен или за децата ми. Все пак съм сигурен, че за твоето семейство това означава много.

Макмилън хвърли поглед към снимка на сина си и дъщеря си, тийнейджъри, подпряна на масичката до креслото му. Кимна.

Двамата поговорихме още не повече от минута, през която той беше или прекалено умен, или прекалено уплашен да помоли за прошката ми. Тъй или иначе, никога нямаше да я получи.

Това, което можех да му предложа и го направих, беше следното: да приема случилото се.

Казах му: разбирам и оценявам факта, че той осъзнава напълно грешката, която е допуснал, и какво е причинил на момчетата ми и на мен. Беше пределно ясен и аз му повярвах.

— Благодаря — промълви тихо.

След това и двамата станахме и аз направих нещо, което никога не съм си представял, че ще ми е по силите. Не и след милион години. Или дори повече. Ръкувах се с него.

— Кое ви накара да промените намеренията си? — попита Харолд Корниш, след като си тръгнахме от къщата. Адвокатът на Макмилън ме беше изчакал в преддверието, както се бяхме уговорили. — Защо в крайна сметка се срещнахте с клиента ми?

Можех да разкажа на Корниш на дълго и широко през какво бях преминал след последното му посещение във вътрешния ми двор. Марта Коул. Нед Синклер. Също и за едничкото общо между нас тримата: обсебващо желание.

Но му отговорих друго.

— Отмъщението не води до нищо добро — казах.