Въпросът и Възражението

1Бившия кмет

Тод

Господин Колинс ме тика нагоре по тясно стълбище без прозорци, нагоре, нагоре и още нагоре, стълбите завиват рязко на всяка площадка, но продължават все нагоре. Точно когато вече ми се струва, че краката ми няма да издържат повече изкачване, стигаме врата. Господин Колинс я отваря и ме блъска силно вътре, аз падам на дъсчен под, ръцете ми са схванати и не мога да се подпра при падането, затова простенвам и се претъркулвам настрани.

И очите ми срещат отвора на трийсетметрова дупка насред стаята.

Господин Колинс се разсмива, като ме гледа как панически отпълзявам по-далеч от отвора. Намирам се всъщност на площадка, не по-широка от пет поставени една до друга дъски, която обикаля около стените на четвъртита стая. В средата на пода зее грамадната дупка, а в средата на дупката висят и се полюляват няколко въжета. Вдигам очи и ги проследявам нагоре — въжетата стигат до езиците на най-големите камбани, които съм виждал през живота си, двете най-големи са закачени на един общ къс дърво, гигантски са, големи като стая, в която можеш да живееш, а край тях в стените са пробити заоблени като арки отвори, за да се чува звънът из целия град.

Подскачам, когато господин Колинс затръшва вратата и я заключва с остро щрак-щрак — звук, който не навява никакви мисли за евентуално бягство.

Изправям се, облягам се на стената и стоя така, докато дишането ми се успокои.

Затварям очи.

Аз съм Тод Хюит, мисля си. Син съм на Килиън Бойд и Бен Мур. Тринайсетият ми рожден ден е след четиринайсет дни, но аз вече съм мъж.

Аз съм Тод Хюит и съм мъж.

(мъж, който издаде името й на Кмета)

— Прости ми — прошепвам. — Прости ми.

След малко отварям очи и се оглеждам наоколо. Из цялата стая на нивото на очите са пробити малки правоъгълни отвори, по три на всяка стена, а прашната светлина на залязващото слънце нахлува през тях.

Отивам до най-близкия отвор и поглеждам. Намирам се на върха на камбанарията на катедралата, очевидно съм много високо, отворът гледа напред, към площада, на който стъпих първо, когато влязох в града — това се случи едва тази сутрин, но в момента ми се струва, че е било в някакъв друг живот. Вече се смрачава, така че допускам, че съм бил известно време в безсъзнание, преди Кметът да ме свести — време, през което той е можел да й стори всичко, можел е да…

(млъквайте, просто млъквайте)

Оглеждам площада отвисоко. Все така пуст, все още цари пълната тишина на града, тишината на град без Шум, на град, който чака армията да дойде и да го завладее.

Град, който дори не е се опитал да се бори.

Кметът е застанал на прага им и те веднага са му поднесли всичко без никаква съпротива. Понякога слухът за армия е почти толкова ефективен, колкото и самата армия, каза ми Кметът и май думите му излизат верни, а?

През цялото време ние тичахме насам с всички сили, не мислехме какъв точно ще се окаже Хейвън, когато стигнем до него, не изричахме нищо на глас, но все се надявахме, че тук ще бъдем в безопасност, че тук ще бъде раят.

Казвам ви, че надежда има, такива бяха думите на Бен.

Но Бен сгреши. Хейвън изобщо не е раят.

Хейвън е просто Ню Прентистаун.

Смръщвам се, гърдите ми се стягат, впервам поглед на запад от площада, над върховете на дърветата, пръснати между смълчаните къщи, над улиците, чак до водопада, който пада от ръба долу в долината, а един зигзагообразен път се вие по хълма до него, пътят, на който се борих с Дейви Прентис Младши, пътят, на който Виола…

Извръщам се към стаята.

Очите ми привикват към бледнеещата светлина, макар че в самото помещение няма кой знае какво за гледане: само дъски, наоколо се носи и някаква лека воня. Въжетата на камбаните се полюшват на два метра разстояние от всеки от четирите ръба на площадката покрай стените. Вдигам очи и виждам, че са здраво завързани, за да не се откъсват, когато някой ги дърпа отдолу и бие камбаните. Примижвам и се вглеждам в дупката, но е твърде тъмно, за да видя какво има на дъното. Вероятно тухлен под.

Два метра не са чак толкова голямо разстояние, да ви кажа право. Човек лесно може да скочи, да се хване за въжето и да се спусне надолу.

Но тогава…

— Доста хитро, признавам — казва един глас от другия ъгъл на стаята.

Подскачам и се извъртам, юмруците ми са свити, Шумът ми е нащрек. Един мъж стои в противоположния край на помещението, още един мъж без Шум.

Само дето…

— Ако се опиташ да избягаш, като се спуснеш по въжетата, оставени така изкушаващо близо — продължава той, — всички в града ще разберат за бягството ти.

— Кой си ти? — питам, стомахът ми е преобърнат, но юмруците ми са свити.

— Да — отвръща мъжът. — Лесно е да се разбере, че не си тукашен.

Излиза от мрака на ъгъла и оставя светлината да падне върху лицето му. Виждам едно насинено око и една сцепена устна, покрита с прясна коричка. Явно за него не е имало лековити пластири.

— Интересно колко бързо човек забравя колко всъщност е силен Шумът — промърморва той на себе си.

Дребен мъж е, по-нисък и по-дебел от мен, малко по-възрастен от Бен, но ясно виждам, че е мек, целият е мек, дори лицето му е меко. Мекота, която мога да победя, ако се наложи.

— Да — обажда се мъжът, — сигурен съм, че можеш да ме победиш.

— Кой си ти? — повтарям.

— Кой съм аз ли? — отвръща мъжът кротко, но повишава леко тон, сякаш се подиграва. — Името ми е Кон Леджър, моето момче. Кмет на Хейвън — после се усмихва отнесено. — Но не и на Ню Прентистаун — гледа ме и клати глава.

— Когато бежанците започнаха да пристигат, осигурихме дози от лека за всеки един от тях.

И тогава виждам усмивката му, но той не се усмихва, той гримасничи.

— Мили Боже, момче — казва, — колко си Шумен.

— Не съм момче — отвръщам, а юмруците са все така стиснати.

— Все още ми убягва причината, поради която толкова държиш да се знае, че не си момче.

В главата ми нахлуват милион неща, които искам да отвърна, но любопитството ми надделява.

— Значи все пак лек съществува? Лек срещу Шума?

— О, да — отвръща предишният кмет, а лицето му се криви леко, сякаш дъвче нещо горчиво. — Местно растение, съдържащо определено вещество, влияещо върху нервната система, комбинирано с някои неща, които сами синтезирахме, и ето ти го резултата. В Новия свят най-после се възцари мълчание.

— Не се е възцарило навсякъде.

— Не, прав си — отвръща той и се обръща да надникне през правоъгълното отворче до главата си, а ръцете му са скръстени зад гърба. — Лекът се прави много трудно, разбираш ли. Изисква се дълъг и бавен процес. Попаднахме на правилната комбинация едва през втората половина на миналата година, и то след двайсет години напразни опити. Произведохме достатъчно количество да посрещнем нуждите на Хейвън и тъкмо се бяхме заели да обмисляме условията на износа, когато…

Той се отнася, загледан в града под себе си.

— Когато се предадохте — казвам, а Шумът ми ръмжи, нисък и червен. — Като последни страхливци.

Мъжът се извръща към мен, гримасата вече я няма, о, определено я няма.

— Защо мнението на едно момче трябва да означава нещо за мен?

— Не съм момче — казвам отново, а питате дали юмруците ми са още стиснати? Да, стиснати са.

— Ясно е, че си момче — отвръща мъжът, — защото един мъж би прозрял лесно необходимостта определени решения да бъдат взети, когато човек се изправя пред собствената си гибел.

Присвивам очи.

— Само недей да ми обясняваш за гибелта, моля ти се.

Той примигва, ясно вижда истината в Шума ми, защото тя бляска ослепително, после целият изведнъж се отпуска.

— Прости ми — казва. — Аз не съм такъв.

Вдига длан до лицето си и го разтрива, опипвайки синината над окото си.

— До вчера бях достопочтеният кмет на един прекрасен град — той се засмива, сякаш разказва шега, смешна единствено за него. — Но така беше до вчера.

— Колко души има в Хейвън? — питам, не искам да го оставя да се измъкне така лесно.

Той ме поглежда.

— Виж, момче…

— Името ми е Тод Хюит — отвръщам. — Можеш да ме наричаш господин Хюит.

— Той ни обеща ново начало…

— Дори аз знам, че той е изпечен лъжец. Колко души има в Хейвън?

Мъжът въздъхва.

— Заедно с бежанците са около три хиляди и триста.

— Армията е наполовина по-малка — казвам. — Можели сте да се борите.

— Кой да се бори? Жените и децата? — пита той. — Фермерите?

— В други селища жените и децата се бориха. И загиваха.

Мъжът прави крачка напред, лицето му е потъмняло.

— Да, обаче сега жените и децата на този град няма да загинат! Защото аз осигурих мир!

— Мир, който ти е насинил окото — отвръщам, — и ти е сцепил устната.

Мъжът ме гледа цяла секунда и тъжно изсумтява:

— Мъдри думи — казва, — изречени от едно провинциално момченце.

После ми обръща гръб и се втренчва през отвора на стената.

Тогава за първи път чувам тихото жужене.

Шумът ми се изпълва с въпросителни, но преди да отворя уста да попитам, кметът, бившият кмет, казва:

— Да, мен чуваш.

— Теб ли? — отвръщам. — Ами лекът?

— Ти би ли дал на победения си враг лекарството, от което той се нуждае?

Облизвам устни.

— Значи той пак се връща, така ли? Шумът се връща?

— О, да — мъжът отново се обръща с гръб към мен. — Ако не вземаш необходимата доза всеки ден, Шумът се завръща с пълна сила — той се оттегля в ъгъла си и сяда на пода. — Както си забелязал, лишени сме и от тоалетна — казва. — Моля да ме извиниш за неприятната миризма.

Наблюдавам го как сяда, Шумът ми все още припуква червен и възпален, и пълен с въпроси.

— Нали за теб ставаше дума? — казва бившият кмет. — Момчето, заради което улиците бяха разчистени тази сутрин, момчето, което новият Президент лично посрещна и приветства от гърба на коня си?

Не му отговарям. Отговаря му Шумът ми.

— Значи ти си Тод Хюит, а? — продължава мъжът. — Какво те прави толкова специален?

Това вече, мисля си, е един много добър въпрос.

Нощта скоро пада, кметът Леджър говори все по-малко и по-малко, но нервничи все повече и повече, докато най-сетне не издържа и започва да крачи наоколо. Междувременно жуженето е станало толкова силно, че ако искаме да разговаряме, трябва да го надвикваме.

Аз стоя до предната фасада на камбанарията и гледам как звездите изгряват, а мракът покрива долината на Хейвън.

Едновременно мисля и се старая да не мисля, защото когато мисля, стомахът ми се преобръща и ми прилошава, гърлото ми се стяга и ми прилошава, очите ми се пълнят със сълзи и ми прилошава.

Защото тя е някъде там.

(моля те, нека тя е някъде там)

(моля те, нека тя е добре)

(моля те)

— Трябва ли непрекъснато да Шумиш толкова силно? — сопва ми се кметът Леджър. Обръщам се към него, готов да се сопна в отговор, но той вдига ръце извинително. — Извинявай. Аз не съм такъв.

После започва да пука с кокалчетата на пръстите си.

— Трудно е, когато ти отнемат лека така внезапно.

Гледам навън и виждам как светлините в Ню Прентистаун започват да светват една по една в домовете на хората. Навън няма никого, всички са си останали вкъщи, най-вероятно по заповед на Кмета.

— Значи действието на лека скоро ще отмине при всички в града, така ли?

— Е, всеки си има малко тайни запаси у дома, сигурен съм — отговаря Кметът Леджър. — Ако искат да им ги отнемат, трябва да стане насила.

— Няма да е трудно, особено когато и армията дойде — отвръщам.

Луните изгряват, пъплят бавно по небето, сякаш няма закъде да бързат. Огряват ярко Ню Прентистаун и аз виждам как реката протича през града, след северния му край няма нищо друго, освен ниви, съвсем пусти, а отвъд тях се издигат остри скали, образуващи северната стена на долината. Виждам също тесен път, който минава край северните склонове и навлиза в града — това е другият път до Хейвън, онзи, по който аз и Виола не поехме на кръстопътя на Фарбранч, другият път, по който е поел Кметът и така е пристигнал тук преди нас.

На изток реката и главният път продължават след града и водят кой знае къде, завиват сред по-далечните хълмове, къщите край тях постепенно редеят и изчезват. Има и трети път, непавиран, който тръгва от площада в южна посока, подминава много къщи и малка гора, а после се качва на близък хълм, на чийто връх се вижда друг кръстопът.

Това е то, целият Ню Прентистаун.

Дом на три хиляди и триста души, изпокрили се по домовете си, тихи, сякаш мъртви.

Нито един от тях не е вдигнал ръка да се спаси от връхлитащата съдба с надеждата, че, ако е достатъчно покорен, ако е достатъчно слаб, чудовището няма да го изяде.

Това е мястото, към което двамата с Виола се стремяхме толкова време.

Виждам някакво движение на площада, трепва сянка, но това е просто куче, У дома. У дома. У дома, чувам го как мисли. У дома. У дома. У дома.

Кучетата нямат човешките проблеми.

Кучетата могат да са щастливи всеки път, когато пожелаят.

Дишам цяла минута, докато стегнатото ми гърло се отпусне и сълзите в очите ми засъхнат.

Цяла минута ми трябва, за да спра да мисля за моето куче.

Когато отново вдигам очи, виждам на площада нещо друго, но то изобщо не е куче.

Ездачът е отпуснал глава на гърдите си и води коня съвсем бавно през площада, копитата тропат по настилката, а когато наближава, аз го чувам, нищо че жуженето на кмета Леджър е станало много неприятно, не знам въобще как ще мога да спя тук, но въпреки това отлично чувам конника отвън.

Шум.

Сред целия смълчан град чувам Шума на ездача.

И той чува моя Шум.

Тод Хюит, мисли.

И аз чувам как усмивката на лицето му расте.

Намерих нещо, Тод, казва той от другия край на площада, издига думите до камбанарията, търси ме под лунната светлина. Намерих нещо твое.

Не казвам нищо, не мисля нищо.

Само го гледам как посяга зад гърба си, измъква намереното и го вдига към мен, за да го видя.

Дори от това разстояние, дори на слабата лунна светлина, аз разбирам какво държи конникът.

Книгата на майка ми.

Дейви Прентис е намерил книгата на майка ми.

2Стъпи на врата ми

Тод

Рано на следващата сутрин, набързо и с много шум, пред катедралата в основата на камбанарията бива скован дървен подиум с микрофон, а когато настъпва следобедът, хората на Ню Прентистаун започват да се събират около него.

— Защо идват? — питам, докато гледам отгоре.

— Ти как мислиш? — отвръща кметът Леджър, седнал в тъмния си ъгъл, разтривайки слепоочията си, а Шумът му жужи горещ и метален. — Идват, за да видят новата власт.

Мъжете на площада не приказват много-много, лицата им са бледи и мрачни, но въпреки това не мога да кажа какво точно си мислят, защото не чувам Шума им, сещате ли се? Но определено мъжете тук изглеждат много по-спретнати от мъжете в родния ми град, косите им са по-къси, обръснати са, облечени са по-хубаво и чисто. Мнозина са закръглени и меки точно като кмета Леджър.

Хейвън сигурно е удобно място за живеене, място, където на мъжете не им се налага да се борят всеки ден, за да оцелеят.

Може би тъкмо прекаленото удобство е проблемът тук.

Кметът Леджър изпухтява под нос, но премълчава.

Хората на Кмета Прентис, възседнали коне, са разположени на стратегически места пред площада, най-малко десет-дванайсет души са, пушките им са готови за стрелба, следят за поведението на тълпата, нищо че слухът за приближаващата армия държи всички съвсем кротки. Виждам господин Тейт и господин Морган, и господин О’Хеър, мъже, сред които съм израснал, мъже, които съм свикнал да виждам как всеки ден се грижат за фермите си, мъже, които си бяха просто мъже до деня, в който се превърнаха в нещо друго.

Никъде не виждам Дейви Прентис, но, само при мисълта за него, Шумът ми започва да ръмжи.

Сигурно е успял да спре влачещия го кон, а после се е върнал на хълма до водопада и е намерил раницата. В нея бяха само куп съсипани дрехи и книгата.

Книгата на майка ми.

Думите, които мама е написала за мен.

Написала ги е, когато съм се родил. Продължила е да пише до деня, в който е умряла.

В който е била убита.

Моят син, който, кълна се, ще види как светът ще премине към доброто.

Думите, които Виола ми прочете, защото аз не…

А сега проклетият Дейви Прентис.

— Моля ти се — обажда се кметът Леджър през зъби, — поне се опитай да… — после млъква и почва да ме гледа извинително. — Извинявай — казва за хиляден път откакто господин Колинс ни събуди с яденето тази сутрин.

Преди да успея да му отвърна подобаващо обаче, усещам най-тежкото и най-рязко свиване в сърцето, усещам най-силното дръпване в гърдите, най-силното през целия ми живот, толкова е изненадващо, че ахвам.

Поглеждам отново навън.

Жените на Ню Прентистаун приближават.

Започват да се събират отдалече; струпват се на групички по далечните улички, застават настрана от основната маса на мъжете, защото хората на Кмета Прентис, възседнали конете си, ги обграждат и не им позволяват да се доближат повече.

Мълчанието на жените е много по-различно от мълчанието на мъжете без Шум, най-малкото аз го чувствам по различен начин. Мълчанието на жените е като грамадна загуба, като вълна от тъга, изправена срещу Шума на света и аз трябва да изтрия сълзите от очите си, но се притискам още по-силно до отвора в стената, мъча се да ги видя по-добре, мъча се да видя всяка една от тях.

Мъча се да видя дали тя не е там.

Но нея я няма.

Няма я.

Жените приличат на мъжете, повечето носят панталони и ризи с различна кройка, някои са облечени в дълги поли, но всички изглеждат чисти и спретнати, и добре гледани и нахранени.

Косите им са събрани в разнообразни прически, дръпнати назад на опашки или подстригани късо, или пък пуснати дълги, а русите сред тях са много по-малко, отколкото си мислех, съдейки по видяното в Шума на мъжете в моя роден град.

И тогава виждам, че ръцете на повечето жени са скръстени на гърдите, а на лицата им е изписано съмнение.

На лицата им е изписан гняв, по-силен от гнева по лицата на мъжете.

— Някой в града противопостави ли се на решението ти да се предадете? — питам кмета Леджър, без да поглеждам към него. — Имаше ли хора, които искаха да се борят?

— Тук имаме демокрация, Тод — въздъхва той. Знаеш ли какво е демокрация?

— Нямам представа — отговарям, без да откъсвам очи от жените, без да спирам да я търся.

— Демокрацията означава, че мнението на малцинството бива изслушвано — продължава кметът Леджър, но мнозинството решава.

Поглеждам го.

— Всички хора тук пожелаха да се предадат, така ли?

— Президентът направи предложение — отвръща кметът Леджър и докосва сцепената си устна — на нашия демократично избран Съвет и обеща, че градът ще остане непокътнат, ако се съгласим да се предадем.

— И вие му повярвахте?

Очите на мъжа блясват.

— Ти или забравяш, или изобщо не знаеш, че скоро всички ние се бихме в една голяма и кръвопролитна война, война, която трябваше да сложи край на всички войни, война, която се проведе горе-долу по времето около твоето раждане. Ако съществува начин, по който подобен конфликт може да бъде предотвратен днес…

— Е, този начин е доброволно да се оставите на милостта на един убиец.

Кметът Леджър отново въздъхва.

— Мнозинството в Съвета, председателстван от мен, реши, че капитулацията е най-сигурният начин да се спасят възможно най-много животи — той отпуска глава на тухлите зад гърба си. — Не всичко на този свят е само черно и бяло, Тод. Всъщност, почти нищо не е само черно и бяло.

— Ами ако…

Щрак-щрак. Резето на вратата се плъзва встрани и господин Колинс влиза при нас с насочен пистолет в ръка.

Вперва очи право в кмета Леджър.

— Мърдай — казва.

Аз местя поглед от единия до другия.

— Какво става? — питам.

Кметът Леджър се изправя в ъгъла си.

— Изглежда цената на решението трябва да бъде заплатена, Тод — казва, мъчейки се гласът му да звучи безгрижно, но аз чувам как жуженето му лумва от страх. — Това беше един прекрасен град — после се обръща само към мен. — А аз бях един добър човек. Моля те да запомниш това.

— За какво говориш? — отвръщам.

Господин Колинс хваща кмета Леджър за лакътя и го изблъсква през вратата.

— Ей! — викам аз и скачам. — Къде го водиш?

Господин Колинс вдига юмрук да ме удари…

И аз се свивам и се дърпам от него.

(млъквайте!)

Господин Колинс се разсмива и вратата се заключва зад двама им.

Щрак-щрак.

А аз оставам сам в кулата на камбанарията.

А жуженето на кмета Леджър изчезва надолу по стълбите, и когато изчезва, чувам нещо друго.

Марш, марш, марш някъде в далечината.

Приближавам до отвора.

Ето ги.

Армията победителка влиза в Хейвън.

Потича по зигзагообразния път подобно на черна река, прашна и мръсна, сякаш изляла се от скъсана язовирна стена. Маршируват в редове от четирима или петима, първите вече изчезват сред дърветата в основата на водопада, докато последните едва превалят ръба. Тълпата ги наблюдава, мъжете обръщат глави, жените се взират от страничните улички.

Марш, марш, марш — звукът се усилва, отеква вече по улиците на самия град. Подобно на часовник, който отмерва обратно броене.

Тълпата чака. Аз също чакам.

И тогава, сред дърветата, при последния завой на пътя…

Ето ги.

Армията.

Води я господин Хамър.

Господин Хамър, който живееше в бензиностанцията на Прентистаун, господин Хамър, който мислеше зли, кървави мисли, които никое момче никога през живота си не трябва да чува, господин Хамър, който застрелваше хората във Фарбранч в гърба, докато бягаха.

Господин Хамър води армията.

Вече го чувам, подвиква заповеди на хората наоколо. Стъпи, крещи той в ритъма на марша.

Стъпи.

Стъпи.

Стъпи, на врата.

Армията навлиза на площада, излива се по единия му ръб, вклинява се между мъжете и жените като непреодолима сила. Господин Хамър е достатъчно близо и аз виждам усмивката му, усмивката, която отлично познавам, усмивка, която удря, усмивка, която зашлевява, усмивка, която владее.

А когато господин Хамър доближава съвсем, вече съм сигурен.

Това е усмивка без Шум.

Някой, може би от хората на Кмета, е отишъл да посрещне армията още преди водопада. Носел е лека със себе си. От армията не долита никакъв друг Шум, освен тропането на крака и напевните заповеди.

Стъпи, стъпи, стъпи на врата.

Маршируват по ръба на площада, докато стигат подиума. Господин Хамър спира до единия му заден ъгъл, а останалите мъже започват да се строяват зад гърба му, подреждат се гърбом към мен, лицата им са обърнати към тълпата, която напрегнато се взира в тях.

Започвам да разпознавам войниците, докато се строяват. Господин Уолъс. Господин Смит младия. Господин Фелпс от магазина. Мъже от Прентистаун, но и още много, много други, непознати мъже.

Армията, която расте с всяка измината крачка.

Виждам Айвън, мъжа от хамбара във Фарбранч, мъжът, който тайно ми съобщи, че Прентистаун има съюзници. Той оглавява една малка част от армията, войниците му стоят зад гърба му, доказват думите му с присъствието си, с напрегнатите ръце, със заредените пушки.

Последният войник заема мястото си, отшумява последната заповед.

Стъпи, на Врата!

И тогава вече не се чува нищо, освен мълчание, мълчанието се носи над Ню Прентистаун като вятър.

А после чувам как портите на катедралата се отварят някъде под мен.

И Кметът Прентис излиза, за да направи обръщение към новия си град.

— В момента — казва той в микрофона, след като е приел поздрава на господин Хамър и е изкачил стъпалата на подиума, — вие сте смъртно изплашени.

Мъжете от града отвръщат на погледа му, мълчат, не издават нито звук, нито Шум, нито жужене.

Жените от града стоят в страничните улички и също мълчат.

Армията стои напрегната като ударник, готова на всичко.

Усещам, че съм затаил дъх.

— В момента — продължава Кметът, — вие мислите, че сте победени. Мислите, че вече няма надежда. Мислите, че съм дошъл тук да подпиша смъртната ви присъда.

Обърнат е с гръб към мен, но усилвателите, скрити в четирите ъгъла на подиума, карат гласа му да гърми над площада, над града, сигурно и над цялата долина, че и отвъд нея. Кой друг може да слуша думите му? Кой друг, след като всички живи хора от Новия свят са събрани днес на този площад, а мъртвите са под земята?

Кметът Прентис говори на цялата планета.

— И сте прави — казва той, а аз съм сигурен, че усещам усмивката в думите му.

— Вие наистина сте победени. Наистина сте завладяни. А аз наистина ще прочета присъдата ви.

Той замълчава, за да може хората да смелят чутото. Шумът ми заръмжава силно и виждам как неколцина от мъжете вдигат очи към кулата, към мен. Опитвам се да не съм много Шумен, но кои ли са тези хора, които ме гледат? Кои ли са тези чисти и спретнати, и добре нахранени хора, които току-що са се предали на врага?

— Но не аз ви завладях — обажда се Кметът. — Не аз ви победих, не аз ви стъпках и поробих.

Пак замълчава и се взира в тълпата. Облечен е целият в бяло, с бяла шапка, с бели ботуши, целият подиум е покрит с бели чаршафи и така, огряна от следобедното слънце, фигурата на Кмета е направо ослепителна.

— Вие бяхте поробени от собствената си леност — казва той. — Победи ви вашето самодоволство. Вие сте обречени — гласът му рязко се повишава, подчертавайки обречени така силно, че половината тълпа подскача, от собствените си добри намерения!

Вече сам се напряга, диша тежко в микрофона.

— Вие сте си позволили да станете толкова слаби, така крехки пред лицето на предизвикателствата на този свят, че само за едно поколение сте се превърнали в хора, които капитулираха пред един Слух!

Кметът започва да крачи по подиума с микрофона в ръка. Всички уплашени лица от тълпата, всички войници в армията, всички до един местят очи, следейки движението му, напред-назад, напред-назад.

Аз също следя движението му.

— Позволихте на една армия просто да влезе в града ви и, вместо да я накарате да го завладее, вие й го поднесохте доброволно!

Продължава да крачи, гласът му гърми.

— Е, знаете как постъпих аз. Аз взех предложеното. Аз ви взех. Отнех живота ви. Отнех града ви. Отнех ви бъдещето.

После се засмива, сякаш не може да повярва на собствения си късмет.

— Очаквах война — казва.

Някои от хората в тълпата са забили поглед в земята, не смеят да погледнат съседа си в очите.

Чудя се дали се срамуват.

Надявам се да се срамуват.

— Но вместо война — продължава Кметът, — получих разговор. Разговор, който започна с думите „Моля ви, не ни правете зло“ и завърши с „Моля, вземете всичко, което пожелаете“.

Рязко спира насред подиума.

— Очаквах Война! — изревава и свива юмрук.

И всички на площада трепват и се свиват.

Ако цяла тълпа може да трепне и да се свие, точно това се случва.

Повече от хиляда мъже трепват и се свиват пред един, сам-самичък.

Не виждам как реагират жените.

— Вие не ми дадохте война — казва Кметът с весел глас, — и по тази причина сега ще си понесете последствията.

Чувам как портите на катедралата отново се отварят и господин Колинс излиза, блъскайки пред себе си кмета Леджър с вързани на гърба ръце, изтиква го покрай цялата строена армия.

Кметът Прентис го наблюдава как приближава, неговите ръце са скръстени на гърдите. Най-после сред тълпата на мъжете се понася тих ропот, ропотът на жените е много по-ясен и силен, а конниците наоколо трябва да заплашат неколцина души с пушките си, за да въдворят тишина. Кметът дори не поглежда ропота, сякаш това е нещо, за което не си заслужава и да се мисли. Просто гледа как господин Колинс блъска кмета Леджър към стъпалата от задната страна на подиума.

Кметът Леджър изкачва стъпалата и спира, втренчен в тълпата. Тълпата също го гледа, някои от мъжете присвиват очи от пронизителното му жужене, а аз осъзнавам, че в жуженето вече се различават отделни цели думи, думи на страх, картини на страх, картини, в които господин Колинс му насинява окото и му сцепва устната, картини, в които кметът Леджър се предава и бива заключен в кулата.

— На колене — казва Кметът Прентис и макар че го казва тихо, макар че го казва встрани от микрофона, някак си аз чувам думите му, които отекват като камбана право в главата ми, а от това как всички в тълпата рязко си поемат дъх разбирам, че и те са го чули по същия начин.

И сякаш преди още да осъзнае какво точно прави, кметът Леджър коленичи на подиума, изглежда изненадан от постъпката си, от това, че изобщо е там, пред всички тези хора.

Целият град го гледа как коленичи.

Кметът Прентис не помръдва за момент.

После прави крачка към коленичилия.

И измъква нож.

Ножът е голям, блестящ, смъртоносен и свети на слънцето.

Кметът го вдига високо над главата си.

Бавно се извърта на четирите си страни.

Така че да е сигурен, че всички са огледали оръжието.

Стомахът ми се свива и за миг помислям, че…

Но не е моят…

Не е моят…

И после някой от тълпата, някой от другия край на площада изкрещява:

— Убиец!

Един самотен глас, понесъл се над тълпата.

Глас на жена.

Сърцето ми подскача…

Но, разбира се, това не може да е тя…

Но поне има някой, който да изкрещи. Поне някой.

Кметът Прентис бавно прекрачва до стойката, на която отново е поставил микрофона.

Победилият ви враг се обръща към вас — казва, гласът му е почти любезен, сякаш извикалата жена от тълпата изобщо не проумява смисъла на нещата. — Това, че водачите ви ще бъдат екзекутирани, е неизбежен резултат от поражението ви.

Обръща се към кмета Леджър, все така коленичил на подиума. Бившият кмет се мъчи да изглежда спокоен, но всички чуват колко силно е желанието му да остане жив, колко детински звучат мислите му, колко силно се излива над тълпата новопоявилият се негов Шум.

— Сега ще научите — продължава Кметът Прентис, отново обърнат към тълпата, — що за човек е новият ви Президент. Както и какво ще изисква от вас.

Мълчание, пълно мълчание, нарушавано само от скимтенето на кмета Леджър.

Кметът Прентис приближава до него, ножът святка в ръката му. Сред тълпата отново се надига ропот, когато най-после осъзнават на какво им предстои да станат свидетели. Кметът Прентис застава зад гърба на кмета Леджър и отново вдига ножа. Стои там, наблюдава как тълпата го наблюдава, наблюдава лицата в тълпата, докато те гледат и слушат как бившият им кмет се мъчи да сдържи Шума си и не успява.

— ГЛЕДАЙТЕ! — изкрещява Кметът Прентис. — Вижте Бъдещето Си!

Ръката му извърта ножа под ъгъл да намушка човека в краката му, движението на оръжието сякаш повтаря гледайте…

Ропотът на тълпата се усилва…

Кметът Прентис вдига ръка…

Глас, отново женски, може би гласът, обадил се преди малко, отново изкрещява:

— Не!

И тогава аз изведнъж осъзнавам какво в действителност предстои да се случи.

На стола одеве, в помещението с пъстроцветния кръгъл прозорец, Кметът ме победи, докара ме до пълно поражение, изтика ме до ръба на смъртта, накара ме да осъзная ясно, че смъртта идва…

И после залепи лековит пластир на раните ми.

И едва тогава аз сторих онова, което той искаше от мен.

Ножът изсвистява във въздуха и прерязва въжето, вързало китките на кмета Леджър.

Градът ахва, планетата ахва.

Кметът Прентис изчаква момент, после повтаря:

— Вижте бъдещето си — казва го тихо, встрани от микрофона.

Но думите отново откънтяват директно в главата ми.

После пъхва ножа в канията, закачена отзад на колана му и се обръща отново към микрофона.

И започва да лепи лековити пластири върху раните на тълпата.

— Аз не съм онзи, за когото ме смятате — казва. — Не съм тиранин, дошъл да изколи враговете си. Не съм безумец, явил се, за да унищожи онова, което прави възможно собственото ми съществуване. Не съм — поглежда към кмета Леджър — палач.

Тълпата, и мъжете, и жените, пазят такава дълбока тишина, че ми се струва, че площадът е напълно празен.

— Войната приключи — продължава Кметът, — и на нейно място ще настъпи нов мир.

После посочва към небето. Хората вдигат погледи, сякаш Кметът сочи нещо, което заплашва да падне на главите им.

— Може би сте чули слуха — казва Кметът, — че към нас пътуват нови заселници.

Стомахът ми се свива.

— Като ваш Президент най-отговорно ви заявявам — продължава Кметът, — че слухът напълно отговаря на истината.

Откъде знае? Откъде знае, мътните го взели?

При тези новини тълпата отново забръмчава, приказват и мъжете, и жените. Кметът не им нарежда да мълчат, а весело ги надвиква.

— Ние ще бъдем готови да посрещнем новите хора сред нас!

— Ще бъдем едно гордо общество, което ще ги приветства с добре дошли в новия Рай! — гласът му отново се извисява. — Ще им покажем, че с право са обърнали гръб на Стария свят, за да встъпят в Небесната Благодат!

Бръмченето нараства, вече всички говорят едновременно.

— Ще отнема лека на всички ви — казва Кметът.

Леле майко, колко внезапно замлъква бръмченето.

Кметът също мълчи, оставя мълчанието да се натрупа, след това добавя:

— На първо време.

Мъжете се споглеждат, после обръщат очи към Кмета.

— На прага сме на нова ера — казва Кметът Прентис. — Вие ще заслужите доверието ми, като ми помагате да изградя нашето ново общество. Когато това дело бъде завършено и новото общество вече има сили да посрещне първите предизвикателства и да отпразнува първите си успехи, вие отново ще си спечелите правото да се наричате мъже. Ще си спечелите правото лекът да ви бъде върнат и тогава ще настъпи моментът, когато всички ние наистина ще станем братя.

Не поглежда към жените. Мъжете в тълпата също не поглеждат към жените. На жените лекът изобщо не им е необходим, сещате ли се?

— Ще бъде трудно — продължава Кметът. — Няма да ви лъжа. Но наградата си заслужава — махва с ръка към армията. — Моите помощници вече започнаха да ви организират. Ще продължите да следвате заповедите им, но ви уверявам, че те няма да са твърде тежки и вие скоро ще се убедите, че аз не съм потисник. Не съм смъртната ви присъда. Аз не съм — прави пауза, — ваш враг.

После за последен път вдига високо глава над тълпата от мъже.

— Аз съм вашият спасител — завършва.

И дори без да чувам Шума им, аз виждам, как мъжете в тълпата се замислят дали има и най-малка възможност Кметът да казва истината, дали пък нещата, въпреки всичко, няма да се оправят, дали в крайна сметка, независимо от всичките им страхове, не им се е разминало.

Не ви се е разминало, мисля. Ама никак даже не ви се е разминало.

Тълпата още не се е разотишла след изявлението на Кмета, когато от ключалката се разнася щрак-щрак.

— Добър вечер, Тод — казва Кметът и пристъпва в камбанарията затвор, оглежда се и сбръчква нос от миризмата. — Хареса ли ти речта ми?

— Откъде знаеш, че новите заселници идват? — питам. — Говорил ли си с нея? Как е тя?

Той не отговаря, но и не ме удря заради нахалството. Само се усмихва и казва:

— Всичко с времето си, Тод.

Чувам как пред вратата се разнася Шум, който се качва по стълбите Жив, жив съм, казва той, жив, жив, жив и в камбанарията влиза кметът Леджър, отново блъскан от господин Колинс.

Застива на място, когато вижда Кмета Прентис.

— Утре ще ви докарат нови легла — казва Кметът Прентис, без да откъсва поглед от мен — и тоалетни принадлежности.

Кметът Леджър движи беззвучно челюстта си, но думите излизат едва след няколко опита:

— Господин Президент…

Кметът Прентис не му обръща внимание.

— Утре започваш и първата си работа, Тод — казва.

— Работа ли? — зяпвам.

— Всеки трябва да работи, Тод — обяснява Кметът. — Трудът е пътят към свободата. Аз също ще работя. Както и кметът Леджър.

— Ще работя ли? — обажда се бившият кмет.

— Но ние сме в затвора — отбелязвам.

Кметът се усмихва наистина весело и аз се зачудвам как ли ще ме ужили този път.

— Наспи се сега — отвръща, излиза от килията, но в последния момент се обръща и ме поглежда в очите. — Синът ми ще дойде да те вземе утре сутринта.

3Новият живот

Тод

Оказва се обаче, че когато на другата сутрин съм извлечен на студа пред катедралата, не Дейви е основната ми тревога. Дейви дори не го поглеждам.

Гледам кобилата.

Момче жребче, казва тя, пристъпвайки от крак на крак, взряна в мен, очите й са широко разтворени от нормалното за конете нервно безумие, гледа ме така, сякаш е готова да ме стъпче.

— Нищо не разбирам от коне — казвам.

— Тя е от личния ми табун — обажда се Кметът Прентис от гърба на Морпет, собственият му кон. — Името й е Ангарад и тя ще бъде добра с теб, Тод.

Морпет гледа кобилата и мисли само едно: Предай се, предай се, предай се, а това я изнервя още повече, а след миг се предполага, че трябва да яхна това изнервено животно, което тежи цял тон.

— Кво става? — изсумтява Дейви Прентис от гърба на своя кон. — Да не те хвана шубето?

— Кво става? — отвръщам. — Тати още не ти е дал от лека, а?

Шумът на Дейви на секундата скача.

— Ти, малък…

— Леле, леле — обажда се Кметът, — още не сте си казали и десет думи, и вече ще се сбиете.

— Той започна — казва Дейви.

— Бас ловя, че и той ще те довърши — отвръща Кметът, без да сваля очи от мен, разчитайки червения ми, треперящ Шум, пълен с тревожни, алени въпроси за Виола, и още, и още въпроси, чийто отговори искам да измъкна от Дейви Прентис. — Хайде, Тод — казва и дръпва юздите. — Готов ли си да станеш водач?

— Стандартно разделение — обяснява Кметът, докато преминаваме в тръс и пресичаме града в ранната утрин, движейки се малко по-бързо, отколкото на мен ми е приятно. — Мъжете ще се преместят в западния дял на долината, точно пред катедралата, а жените — в източния, зад катедралата.

Яздим на изток по главната улица на Ню Прентистаун, онази, която започва от зигзагообразния път край водопада, преминава през катедралния площад и продължава нататък, към долината от другата страна на града. Малки групи войници маршируват напред-назад из улиците, а мъжете на Ню Прентистаун слушат заповедите и крачат в различни посоки, понесли раници и друг багаж.

— Не виждам никви жени — обажда се Дейви.

— Никакви жени — поправя го Кметът. — Няма и да видиш, капитан Морган и капитан Тейт надзираваха преместването им, което приключи още нощес.

— Какво ще правиш с тях? — питам, а пръстите ми така се впиват в лъка на седлото, че кокалчетата ми побеляват.

Кметът ме поглежда през рамо.

— Нищо няма да правя с тях, Тод. Те ще се радват на достойна грижа, отговаряща на тяхната важност за бъдещето на Новия свят — после обръща отново очи напред. — Но засега разделението е най-добрият вариант.

— Ще покажеш на кучките къде им е мястото — изсумтява Дейви.

— Забранявам ти да говориш по този начин в мое присъствие, Дейвид — казва Кметът, гласът му е спокоен, но абсолютно категоричен. Във всеки един момент жените ще получават необходимото уважение и ще се радват на всички удобства. Но ако оставим вулгарността ти настрана, в определен смисъл си напълно прав. Всеки от нас заема полагащото му се място. Новият свят направи така, че ние, мъжете, забравихме истинската си позиция и сега се налага да бъдем отделени от жените, докато си я припомним, докато си припомним кои сме всъщност, каква е истинската ни роля. Гласът му става бодър.

— Хората ще приветстват разделението. Чрез него им предлагам яснота, която ще заеме мястото на доскорошния хаос.

— Виола с жените ли е? — обаждам се. — Добре ли е?

Кметът отново ме поглежда през рамо.

— Ти обеща, Тод Хюит — казва. — Налага ли се да ти припомням? Само я спаси и ще направя каквото поискаш — мисля, че това бяха точните ти думи.

Облизвам нервно устни.

— А как да съм сигурен, че ти ще спазиш твоята част от уговорката ни?

— Не можеш да си сигурен — отвръща той, очите му ме пронизват, сякаш ясно вижда всяка лъжа, която изобщо бих могъл да му кажа. — Искам да имаш вяра в мен, Тод, а вяра с доказателства не е никаква вяра.

После отново обръща поглед към пътя и аз оставам с подхилкващия се Дейви и само шепна „Кротко, момичето ми“ на кобилата. Козината й е тъмнокафява, надлъж по муцуната й има широка бяла ивица, а гривата й е сресана така хубаво, че се мъча да не се хващам за нея, за да не я ядосвам излишно. Момче жребче, мисли тя в отговор.

Тя, казвам си. Тя. И тогава си задавам един въпрос, който никога преди не съм си позволявал да си задавам. Преди във фермата дори женските овце имаха Шум, кобилата също има Шум, а след като жените нямат Шум, то тогава…

— Там е работата, че жените не са животни — обажда се Кметът, разчел Шума ми. — Това е истината, независимо че мнозина твърдят, че аз лично вярвам в обратното. Жените просто са естествено Безшумни.

После снижава глас.

— А това ги прави различни от нас.

В тази част на главната улица има най-много магазини, пръснати сред дърветата, затворени, кой знае кога ще отворят отново, къщи има по двата тротоара на всички преки: и наляво към реката, и надясно към хълмовете, затварящи долината. Повечето от тях, ако не и всичките, са построени на сериозно разстояние една от друга, но предполагам, че така хората планират голям град във време, когато още не са изобретили лек срещу Шума.

Подминаваме още войници, маршируващи на групи по петима или десетима, още мъже от града, понесли вещите си, все така никакви жени. Вглеждам се в лицата на мъжете, които срещаме, повечето са забили поглед в пътя пред краката си, никой не ми изглежда готов да се съпротивлява.

— Кротко, момичето ми — прошепвам на кобилата, защото вече ми става ясно колко зле се отразява ездата на мъжките слабини.

— И ето ви го Тод! — обажда се Дейви и се изравнява с мен. — Няма и час, а вече стене.

— Млъквай, Дейви — отвръщам.

— Ще се обръщате един към друг с „господин Прентис Младши“ и „господин Хюит“ — подвиква ни Кметът.

— Какво? — казва Дейви, а Шумът ми се надига. — Той още не е мъж! Само едно…

Кметът го кара да замълчи само с поглед.

— Рано тази сутрин в реката е открито тяло — казва. — Тяло с множество ужасяващи рани и с нож, забит във врата, тяло, мъртво от не повече от два дни.

После се вглежда в мен, взира се в Шума ми. Избутвам напред картините, които искам да види, карам измислиците да изглеждат като истина, защото това е то Шумът, той е всичко, което си мислиш, а не само истината и затова, ако достатъчно ревностно си представиш, че наистина си сторил нещо, то тогава може и да се окаже, че наистина си го сторил.

Дейви изпуфтява недоверчиво.

— Ти си убил Пастор Аарон? Е, това не го вярвам.

Кметът не казва нищо, само смушква Морпет и потегля по-бързо. Дейви ми се изхилва и смушква и собствения си кон.

— Следвай — процвилва Морпет.

— Следвай — процвилва в отговор конят на Дейви.

Следвай мисли моята кобила и се впуска след тях тръскайки ме все по-лошо и по-лошо.

Докато вървим, очите ми напрегнато се взират и я търсят, нищо, че едва ли ще я видя. Дори и да е още жива, със сигурност е твърде болна, за да ходи, а дори и да не е твърде болна, за да ходи, със сигурност е заключена с останалите жени и не я пускат никъде.

Но продължавам да търся…

(защото може и да е избягала…)

(може би и тя ме търси…)

(може би е…)

И тогава го чувам.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Кънти като камбана направо в главата ми, гласът на Кмета, увит около собствения ми глас, говори сякаш директно в Шума ми, толкова внезапен и осезаем, че малко остава да падна от коня. Дейви ме гледа изненадано, Шумът му се чуди на какво ли реагирам така.

Но Кметът просто си язди напред, сякаш нищо не се е случило.

Колкото повече се отдалечаваме в източна посока, толкова повече градът губи от блясъка на центъра и скоро вече яздим по чакъл. Къщите стават все по-простички, просто продълговати дървени постройки на голямо разстояние една от друга, подобни на тухли, изпуснати сред дърветата.

Къщи, от които се носи мълчанието на жени.

— Съвсем прав си — казва Кметът. Влизаме в Женския квартал.

Сърцето ми се свива все по-силно, докато напредваме, мълчанието се надига и посяга към мен като сграбчваща, търсеща ръка.

Опитвам се да седя изправен на коня.

Защото тя е някъде тук, някъде тук я лекуват.

Дейви пак се изравнява с мен, жалките му половинчати мустаци се изкривяват от грозна усмивка. Аз ще ти кажа къде е курвата ти казва Шумът му.

Кметът Прентис се извърта на седлото, бърз като змия.

И тогава чувам най-странния бляскащ звук, идва от Кмета, подобен е на вик, но тих вик, далечен вик, вик не от този свят, подобен на милион думи, изречени едновременно в един и същи миг, удар, толкова светкавичен, че усещам как косата ми се развява като от порив на вятъра, кълна се.

А Дейви е онзи, който понася удара…

Главата му се отмята назад, сякаш са го зашлевили, трябва да стисне юздите, за да не падне, конят му се завърта на място, очите му се отварят широко и се замъгляват, челюстта му увисва и от устата му се проточва слюнка.

Какво става, мътните го взели…

— Той не знае нищо, Тод — казва Кметът. — Всичко, което чуваш в Шума му за нея, е лъжа.

Поглеждам Дейви, той е още замаян и примигва от болка, после обръщам очи към Кмета.

— Това означава ли, че тя е в безопасност?

— Това означава, че той не знае нищо за нея. Нали не знаеш нищо за нея, Дейвид?

Не знам нищо за нея, татко, казва Шумът на Дейви, целият разтреперан.

Кметът Прентис повдига вежди очаквателно.

Виждам как Дейви изскърцва със зъби.

— Не знам нищо за нея, татко — казва високо.

— Аз съм наясно, че синът ми е лъжец — продължава Кметът, — знам, че е агресивен насилник, който няма понятие от ценностите, които изповядвам и в които дълбоко вярвам. Но въпреки това, той е мой син — после ни обръща гръб. — А аз вярвам в спасението.

Продължаваме, Шумът на Дейви е напълно тих, но дълбоко в него мъждука нещо тъмночервено.

Ню Прентистаун се стапя в далечината, край пътя вече няма почти никакви постройки. Ниви, подобни на червени и зелени карета, се мяркат сред дърветата и по билата на хълмовете, на тях растат различни култури, някои са ми познати, други — не. Мълчанието на жените отпуска хватката си и долината разкрива неопитомената си страна, в канавките растат цветя, лъскави катерици си бъбрят обиди една на друга, слънцето грее ярко и хладно, сякаш на света не се е случило нищо необикновено.

Реката прави голям завой край един хълм, на чийто връх виждам да стърчи висока метална кула, протегната към небето.

— Какво е това? — питам.

— Много ли ти се иска да узнаеш? — обажда се Дейви, макар че е очевидно, че и той не знае какво представлява кулата. Кметът не ни удостоява с отговор.

Подминаваме я, пътят отново завива и тръгва успоредно с дълъг каменен зид, който започва сякаш внезапно сред дърветата. Малко по-надолу зидът стига до грамадна порта арка. Това е единственият отвор в него, зидът е гигантски и аз ясно виждам, че продължава още много напред от другата страна на портата. Пред прага й пък, пътят се превръща просто в утъпкана пръст, сякаш сме достигнали окончателния му край.

— Първият и последният манастир, построен в Новия свят — казва Кметът и спира пред портата. Създаден е, за да бъде убежище за тих размисъл на най-светите мъже сред нас. Беше издигнат по времето, когато все още съществуваше вярата, че заразата на Шума може да бъде победена чрез себеотрицание и дисциплина. Шумът му се втвърдява. — Беше изоставен преди още да бъде напълно завършен.

Обръща се с лице към нас. Чувам как в Шума на Дейви се надига искрата на необяснима радост. Кметът Прентис го поглежда предупредително.

— Сигурно се чудиш — обръща се Кметът към мен, — защо назначих сина си за твой надзорник?

Хвърлям поглед към Дейви, който продължава да се усмихва.

Ти имаш нужда от здрава ръка, Тод — продължава Кметът. Дори и в момента си мислиш как би могъл да избягаш при първа възможност и да отидеш да намериш скъпата си Виола.

— Къде е тя? — питам, въпреки че знам, че няма да получа отговор.

— А аз не се и съмнявам — не спира Кметът, — че ръката на Дейвид е достатъчно здрава за теб.

Лицето и Шумът на Дейви се изхилват презрително.

В замяна Дейвид ще разбере какво всъщност представлява истинската смелост — усмивката на Дейви изчезва. — Ще научи какво е да действаш с чест, какво е да действаш като истински мъж. Защото истинският мъж действа така, както действаш ти, Тод Хюит — хвърля последен поглед към сина си и обръща Морпет към пътя. — Ще чакам с голямо нетърпение да узная как е минал първият ви ден заедно.

Без да каже и дума повече, той се отправя обратно към Ню Прентистаун. Чудя се защо ли изобщо дойде с нас чак до тук. Бас ловя, че си има по-важна работа.

— Разбира се, че си имам и по-важна работа — обажда се Кметът, без да се обръщай. — Но не се подценявай чак толкова, Тод Хюит.

После се отдалечава. Двамата с Дейви изчакваме, докато разстоянието стане достатъчно голямо, че баща му да не може да ни чуе.

Аз проговарям първи.

— Кажи ми веднага какво стори с Бен, или ще ти изтръгна ш… гръклян.

— Аз командвам тука, момченце — казва Дейви, отново ми се подхилва, смъква се от коня и хвърля раницата от гърба си. — Най-добре се дръж с нужното уважение, щото татко…

Но аз вече съм скочил от Ангарад, удрям го с всичка сила по лицето, като се целя точно в мизерните мустаци. Той поема удара и бързо отвръща с друг удар. Не обръщам внимание на болката, той също не й обръща внимание, двамата падаме на земята в камара от юмруци, ритници, лакти и колене. Той все още е по-едър от мен, но съвсем мъничко по-едър, разликата помежду ни е пренебрежима, но май все още е достатъчна, защото след малко Дейви ме сваля по гръб и притиска с ръка гърлото ми.

Устната му кърви, носът също, положението на моето нещастно лице е същото, но това в момента не ме тревожи. Дейви посяга зад гърба си и измъква пистолет от кобура, закачен на колана му.

Баща ти няма да одобри, ако ме застреляш — казвам.

— Верно — отвръща той, — обаче, дори и при това положение, аз държа пищов, а ти — не.

— Бен те е победил — изръмжавам изпод ръката му. — Спрял те е на пътя. Така ти избягахме.

— Не ме е спирал — изсумтява Дейви. — Аз го залових като пленник, сещаш ли се? Заведох го при татко и татко ми позволи да го изтезавам. Изтезавах го до смърт.

И Шумът на Дейви…

Аз…

Не мога да кажа какво точно виждам в Шума на Дейви (той е лъжец, лъжец), но то ми дава сили да го отхвърля от себе си. Борбата продължава, Дейви ме удря с дръжката на пистолета, но аз успявам да го отблъсна.

— Едно искам да запомниш, момченце — казва Дейви, дави се, но стиска пистолета. — Когато татко ти говори хубави работи и те хвали, недей да забравяш, че той ми позволи да изтезавам твоя Бен.

— Ти си лъжец — повтарям. — Бен те е спрял.

— Така ли? — сопва се Дейви. — Е, къде е Бен сега, а? Може би идва да те спаси?

Прекрачвам напред със стиснати юмруци, защото той е прав, сещате ли се? Шумът ми лумва при мисълта за загубата на Бен, сякаш го губя отново, точно тук и сега.

Дейви се засмива, дръпва се по-далеч от мен, докато гърбът му опира в дървената порта.

— За татко ти си съвсем прозрачен — казва и очите му се разширяват от подигравката. — Чете те като книга.

Шумът ми гръмва.

— Върни ми книгата! Или, кълна се, ще те убия!

— Нищо няма да ми направиш, господин Хюит — отвръща Дейви, все така опрял гръб о портата. — Няма да застрашиш живота на любимата кучка, така ми се струва!

И тогава…

Разбирам, че са ме пипнали натясно.

Защото аз никога няма да я изложа и на най-малката опасност.

Ръцете ми са готови да сторят още зло на Дейви Прентис, както му сториха тогава, когато той я нарани, когато я простреля…

Но точно сега няма да му сторят нищо…

Въпреки, че могат…

Защото Дейви е слаб.

И аз, и той много добре знаем това.

Усмивката му изчезва.

— Мислиш се за специален, а? — изплюва той. — Мислиш, че татко ще се церемони с теб?

Аз стисвам юмруци и пак ги отпускам.

Но не мръдвам от мястото си.

— Татко те познава — продължава Дейви. — Татко чете в теб.

— Изобщо не ме познава — отвръщам. — Ти също не ме познаваш.

Дейви пак се изхилва.

— Така ли било? — ръката му посяга и хваща дръжката на портата. — Ела да се запознаеш с новото си стадо, Тод Хюит.

Тежестта на тялото му отваря портата зад гърба му, той прекрачва прага и отстъпва встрани, за да не ми закрива гледката.

Отвъд портата стотина и повече диваци се взират немигащо в нас.

4Изграждането на един нов свят

Тод

Първата ми мисъл е да се обърна и да побягна. Да тичам, да тичам, да тичам и никога да не спра.

— Е, много бих искал да видя как ще го направиш — пресича ме Дейви, който стои до портата с такава усмивка, сякаш е спечелил първа награда.

Толкова са много, толкова много издължени бели лица ме гледат, очите им са толкова големи, устите им са тъй малки, пълни със зъби, разположени твърде високо върху лицата, ушите им изобщо не приличат на човешките.

Но тези маски приличат на човешко лице, сещате ли се? Аз виждам лица, които чувстват, които се страхуват…

И страдат.

Трудно е да се познае кои са мъжки и кои — женски, защото по телата на всичките растат едни и същи лишеи там, където трябва да са дрехите, но по всичко личи, че тук са събрани цели дивашки семейства, по-големите диваци закрилят малките деца диваци, съпрузи диваци пазят съпругите си, обвили са ръце едни около други, главите им са притиснати плътно. А всичките мълчаливо…

Мълчаливо.

— Нали! — вика Дейви. — Дали са от лека на тия животни, представяш ли си?

Диваците вече се взират в Дейви и помежду им преминава вълна от странното им цъкане, разменят се погледи и кимания. Дейви вдига пистолета и навлиза на територията на манастира.

— Замисляте ли нещо, а? — изплюва. — Дайте ми повод! Хайде, де! ДАЙТЕ МИ ПОВОД!

Диваците се сгушват съвсем плътно един до друг, отстъпват и се дърпат от Дейви колкото е възможно.

— Идвай! — вика ми Дейви. — Имаме работа за вършене.

Аз не помръдвам.

— Идвай, казах! Те са животни. Няма нищо да ти направят.

Не мърдам.

— Той е убил един от вашите — казва им Дейви.

— Дейви! — изкрещявам.

— Отрязал му главата с ножа си. Рязал ли, рязал…

— Престани! — хуквам към него, за да го накарам да си затвори мръсната уста. Не знам откъде знае, но знае и ще се наложи да млъкне точно в този ш… момент.

Диваците, застанали най-близо до портата, отпълзяват много назад, когато ги доближавам, гледат ме с уплашени лица, родители скриват малките зад себе си. Блъсвам силно Дейви, но той продължава да се смее и аз виждам, че вече се намирам сред стените на манастира.

И осъзнавам колко много всъщност са диваците, събрани тук.

Каменният зид на манастира огражда огромно пространство, сред него има само една-едничка мъничка постройка, нещо като склад. Останалата земя е разделена на парцели, оградени с ниски дървени оградки с малки портички. Повечето от оградите са задушени от плевелите, гъста трева и троскот ги покриват плътно и образуват гладък килим, широк повече от сто метра във всяка посока.

Но в заграденото пространство има преди всичко диваци.

Стотици и стотици от тях.

Може би са повече от хиляда.

Притискат се в големия каменен зид, гушат се зад прогнилите дървени оградки, седят на групички или стоят в редици.

Всички ме гледат, мълчаливи като гроб, докато Шумът ми се излива отгоре им.

— Той е лъжец! — казвам. Не беше така! Изобщо не беше така!

А как беше? Възможно ли е изобщо да обясня какво се случи?

Защото аз го сторих, сещате ли се?

Не както Дейви каза, но го сторих по точно толкова лош начин, случката е огромна в Шума ми, не мога да я скрия, не и от всички взрени в мен грамадни очи, твърде е голяма, за да я прикрия с лъжи, да замъгля истината, твърде голяма, за да мога не да мисля за нея, когато дивашките лица ме гледат ли, гледат.

— Стана случайно — казвам, но гласът ми изневерява, местя очи от едно странно лице към друго, не виждам картините, характерни за дивашкия Шум, не разбирам какво означава цъкането, изобщо не проумявам какво се случва между тях. — Не исках.

Никой дивак не отвръща нищо в отговор. Само стоят и ме гледат.

Портата зад гърба ни се отваря отново със скърцане. Обръщаме се.

Влиза Айвън от Фарбранч, онзи, който предпочете да се присъедини към армията, вместо да се бори срещу нея.

Колко прав се оказа той в крайна сметка. Сега носи офицерска униформа и води група войници след себе си.

— Господин Прентис Младши — поздравява и кимва на Дейви, който кима в отговор, очите на Айвън се преместват върху мен, не мога да разчета изражението му, не чувам Шум. — Радвам се да видя, че сте жив и здрав, господин Хюит.

— Вие двамата познавате ли се? — остро пита Дейви.

— Срещали сме се — казва Айвън, без да откъсва поглед от мен.

Аз обаче не му казвам и дума.

Картини от Фарбранч. Картини на Хилди и Там, и Франша. Картини на клането. Клането, в което той е оживял.

По лицето му преминава сянка на раздразнение.

— Човек отива там, където е властта — казва. — Само така оцелява.

Избутвам пред очите му картина на горящия град, а мъже, жени и деца също горят в пламъците.

Той силно се смръщва.

— Моите мъже ще останат тук като охрана. Имате заповед да накарате диваците да разчистят територията на манастира и да следите дали са нахранени и напоени.

Дейви извърта очи.

— Е, това е ясно…

Но Айвън вече му е обърнал гръб и крачи към портата, като оставя с нас десет души с пушки. Те се качват на манастирския зид и някои заемат позиции там, а други се захващат да опънат бодлива тел отгоре на зида, която да им помага да си вършат работата.

— Само десет души с пушки плюс ние двамата срещу всичките тези диваци — казвам полугласно, но въпросът гърми в Шума ми.

— О, всичко ще бъде наред — казва Дейви. После вдига пистолета си и го насочва срещу най-близкия от диваците, то всъщност е женска, която държи бебе в прегръдката си. Тя бавно се извърта така, че тялото й да е между дулото и бебето. — Те нямат дори желание да се бият.

Виждам лицето на женската, прикрила бебето с тялото си.

Тя е победена, мисля си. Те всички са победени. И го знаят.

А аз знам как се чувстват от това, че го знаят.

— Ей, кретенче, гледай — вика Дейви. Вдига ръце във въздуха и всички диваци обръщат очи към него. — Жители на Ню Прентистаун! — изкрещява и започва да ръкомаха. — Дойдох да прочета смъртната ви присъдааааа!

И после започва да се смее, и се смее, и се смее, и се смее.

Дейви решава, че ще наглежда диваците, докато разчистват и подравняват територията на манастира, а решението му се дължи изцяло на факта, че в такъв случай единствен аз ще рина фураж от склада, за да се хранят пленниците и ще нося вода да пълня коритата, от които да пият.

Но това си е фермерска работа. Свикнал съм с нея. Това вършех при Бен и Килиън всеки Божи ден. Вършех го и се оплаквах.

Изтривам си очите и се захващам.

Диваците се държат на разстояние от мен, стараят се да стоят максимално далеч, докато си вършат работата. А това, да ви кажа право, ми помага да се чувствам по-спокоен.

Защото в един момент установявам, че не мога да ги гледам в очите.

Държа си главата наведена и рина ли, рина.

Дейви обяснява, че татко му му разправил, че допреди два дни диваците работели като прислужници и готвачи при семействата на Хейвън, но една от първите заповеди на Кмета Прентис била всеки да държи своите диваци затворени у дома до второ нареждане, а едва снощи армията обиколила всички къщи, събрала диваците и ги затворила тук, в манастира.

— Хората ги държаха в дворовете си — продължава Дейви, докато ме надзирава как рина, утринта вече е преминала в следобед, а той дъвче онова, което трябваше да бъде обяд и за двама ни. Представяш ли си? Сякаш са някакви ш… членове на семейството.

— Може и да си били членове на семейството — отбелязвам.

— Е, вече не са — казва Дейви, изправя се на крака, вдига пистолета и се ухилва. — Обратно на работа. До вечерта изривам по-голямата част от фуража, но количеството изобщо не е достатъчно. Три от петте помпи за вода не работят, смрачава се, а аз съм успял да поправя само една от тях.

— Време е да си тръгваме — казва Дейви.

— Не съм приключил — отвръщам.

— Хубаво — вика той и се отправя към портата, — остани си самичък тука тогава.

Поглеждам диваците. Свършили са работата, предвидена за деня и са се сбутали възможно най-далече от войниците с пушките и от портата.

Възможно най-далече от мен и от Дейви.

Местя поглед между тях и Дейви, който просто си отива. Диваците нямат достатъчно храна за през нощта, нямат и достатъчно вода. Няма къде да ходят по нужда, нямат никакъв подслон.

Обръщам се към тях и разтварям празните си ръце, но жестът не обяснява нищо, не им помага по никакъв начин. Те само ме гледат в отговор, аз отпускам ръце и се отправям към портата след Дейви.

— Толкоз по въпроса за истинския мъж с истинската смелост, а, кретенче? — вика Дейви и отвързва коня си, когото упорито нарича Смъртоносен, макар че той отговаря само на името Жълъдче.

Не го слушам, защото мисля за диваците. Мисля си как ще се държа добре с тях. Точно така. Ще следя да имат достатъчно храна и вода и ще правя всичко възможно да ги защитавам.

Точно така.

Заричам се.

Защото тя би искала да постъпвам така.

— О, да те светна ли какво всъщност иска тя, а? — изхилва се Дейви.

Хвърлям се върху него и пак се сбиваме.

Когато се връщам в кулата, там ме чака новото ми легло: дюшек, покрит с чаршаф за мен в единия ъгъл и втори в противоположния, предназначен за кмета Леджър, който вече е приседнал отгоре му, поглъща купичка яхния, а Шумът му звънти ясно.

Лошата миризма е изчезнала.

— Да — обажда се кметът Леджър. — Познай кой почисти всичко?

Оказва се, че са го назначили за чистач.

— Почтен труд — казва той и свива рамене, но в сивкавия му Шум се носят думи, които подсказват, че в действителност кметът изобщо не смята този труд за почтен. Ирония на съдбата, предполагам. Последните ще станат първи. Щеше да бъде дори поетично, ако не беше толкова клиширано.

До моето легло също е оставена яхния, занасям я до отвора в стената и се заглеждам в града.

Градът е започнал да жужи.

Действието на лека отслабва и постепенно започвам да чувам всички мъже. Жуженето идва от къщите, от страничните улички, иззад дърветата.

Шумът се завръща в Ню Прентистаун.

В стария Прентистаун ми беше трудно дори да ходя по единствената улица, нищо че там живееха само 146-ма мъже. В новия Прентистаун мъжете са два пъти повече. А има и момчета.

Не знам дали ще мога да го понеса.

— Ще свикнеш — обажда се кметът Леджър, дояждайки яхнията. — Аз живях тука двайсет години преди да открием лека.

Затварям очи, но пред мен се изправя цялото стадо диваци, които стоят и ме гледат мълчаливо.

Осъждат ме.

Кметът Леджър ме потупва по рамото и посочва яхнията ми.

— Това ще го ядеш ли?

През нощта сънувам сън…

Сънувам нея…

Слънцето свети зад гърба й, затова не мога да видя лицето й, застанали сме на някакъв хълм и тя ми говори, но наблизо с грохот пада водопад и аз не я чувам, а само повтарям „Какво казваш?“ и посягам към нея, но не мога да я докосна, само ръката ми се облива в кръв…

— Виола! — извиквам и сядам на дюшека в мрака, и дишам тежко.

Поглеждам към кмета Леджър, той лежи с гръб към мен, но Шумът му не спи, а е сив на цвят, какъвто е винаги, когато кметът Леджър е буден.

— Знам, че не спиш — казвам.

— Сънуваш много Шумно — отвръща той, без да помръдва. — Тя важна ли е за теб?

— Не е твоя работа.

— Просто трябва да оцелееш, Тод — казва кметът Леджър. — Това е, което всеки от нас трябва да направи. Просто трябва да изтърпим и да оцелеем до края.

Аз също се обръщам с лице към стената.

Безсилен съм. Не и докато те я държат.

Не и докато не знам нищо.

Не и докато те могат да й сторят зло.

Трябва да изтърпиш и да оцелееш до края, мисля.

И започвам да мисля само за нея.

И започвам да й шепна, шепна й, нищо че не може да ме чуе. „Трябва да изтърпиш и да оцелееш до края“.

Да оцелееш.