Въпросът и Възражението

5Виола се събужда

Виола

— Успокой се, моето момиче.

Глас…

В светлината…

Примигвам и отварям очи. Всичко наоколо е снежнобяло, толкова е ярко, че прилича на кънтящ звук, а в светлината има глас, главата ми е празна, хълбокът ме боли, и всичко е толкова ярко и светло, и не мога да мисля…

Чакай, чакай…

Не, чакай малко…

ТОЙ ме носеше надолу по хълма…

ТОЙ току-що ме носеше надолу по хълма и влязохме в Хейвън, точно когато…

— Тод — казвам, гласът ми стърже, гърлото ми е сухо, боли ме, но аз се насилвам и гласът ми се извисява в ярката светлина, заслепила очите ми. — ТОД?

— Хайде да се успокоиш, моля ти се.

Непознат глас, женски глас…

Жена.

— Коя си ти? — питам, опитвам се да седна, опипвам с ръце наоколо, усещам хладен въздух, чувствам меки…

Легло?

Паниката се надига.

— Къде е той? — изпищявам. — ТОД?

— Не познавам никакъв Тод, моето момиче — казва гласът, формите наоколо стават по-ясни, яркостта се смесва с по-тъмни петна, — но добре знам, че в момента не си в състояние да възприемаш каквато и да било информация.

— Простреляна си — казва друг женски глас от другата ми страна, втората жена е по-млада от първата.

— Затваряй си устата, Маделин Пул! — казва първият глас.

— Добре, госпожо Койл — отвръща вторият.

Продължавам да мигам и постепенно зрението ми се прояснява. Лежа в тясно бяло легло в тясна бяла стая. Облечена съм в тънка бяла нощница, вързана отзад на врата ми. Пред мен е застанала висока, силна жена, облечена в бяла престилка с избродирана на нея протегната синя ръка, устните й са плътно стиснати, изражението й е каменно. Госпожа Койл. Зад нея, почти до вратата, е застанало момиче на моята възраст с купа гореща вода в ръце.

— Аз съм Мади — обажда се то с дяволита усмивка.

— Вън — казва госпожа Койл, без дори да обръща глава. Мади улавя отново погледа ми и се измъква навън, като ми праща повторна усмивка.

— Къде съм? — питам госпожа Койл, дъхът ми е накъсан.

— Имаш предвид в коя стая сме те настанили ли, моето момиче? Или в кой град си? — очите й ме приковават. — Или на коя планета?

— Моля ви — очите ми се напълват със сълзи, това ме ядосва, но не мога да ги спра и продължавам — с мен имаше едно момче.

Жената въздъхва и хвърля поглед встрани, после стисва устни още по-здраво и сяда на стола до леглото. Лицето и е строго, косата й е събрана на пристегната плитка, тялото й е плътно и едро, изобщо не е човек, с когото да се занасяш.

— Съжалявам — казва тя почти нежно. Почти. — Не знам нищо за никакво момче — после се намръщва. — Всъщност не знам изобщо какво става, знам само, че вчера сутринта те донесоха в моя дом на изцелението и ти беше толкова близо до смъртта, че изобщо не бях сигурна дали ще мога да те върна обратно. Обаче после бях категорично осведомена, че оцеляването на всички тук зависи от това дали ти ще оцелееш.

Тя млъква и зачаква да види как ще реагирам.

Нямам представа как да реагирам.

Къде е той? Какво са му сторили?

Отвръщам се от жената и започвам да мисля, но превръзките са толкова стегнати около тялото ми, че дори и да искам, не бих могла дори да седна.

Госпожа Койл приглажда веждата си с пръсти.

— А сега, когато те върнахме от смъртта — казва, — изобщо не съм сигурна, че ще си ни благодарна, особено пък като разбереш в какво положение сме в момента.

После ми разказва как Кметът Прентис се появил в Хейвън едновременно със слуховете за армията му, голяма армия, достатъчно голяма, че да сгази града без усилие, достатъчно голяма, че да подпали целия свят от четирите края. Разказва ми как някакъв мъж на име Леджър се подчинил на Кмета Прентис, как се разкрещял на неколцината, които настоявали да се борят и как повечето хора се съгласили с него и той „предал града на поднос със син ръб“.

— И тогава домовете на изцелението — продължава госпожа Койл, а гласът й става ИСТИНСКИ гневен, — изведнъж се превърнаха в затвор за жените в тях.

— Значи ти си лекарка, така ли? — питам, но едновременно чувствам как гърдите ми се опразват, как потъвам под грамадна тежест, потъвам, защото се провалихме, потъвам, защото не е имало никакъв смисъл да надбягваме армията.

Устните на жената се свиват в мъничка усмивка, тайнствена, сякаш току-що съм издала с нещо собственото си невежество по някакъв въпрос. Но в усмивката няма жестокост и аз усещам, че страхът ми от жената намалява, намалява и страхът ми от тази стая, намалява страхът ми за мен самата, затова пък страхът ми за него се усилва двойно.

— Не, моето момиче — отвръща госпожа Койл. — Както със сигурност знаеш, в Новия свят жени лекарки няма. Аз съм лечителка.

— Че каква е разликата?

Тя отново поглажда веждата си с пръсти.

— Каква е разликата, а? — тя отпуска ръце в скута си и се втренчва в тях. — Да ти кажа право, дори и заключени тук — продължава — все още чуваме слуховете. Слухове за това, че мъжете и жените в града са разделени, слухове за това, че армията ще пристигне всеки момент, слухове за това, че кръвта и острието са зад ъгъла и скоро ще умрем, нищо, че се предадохме.

После се втренчва безжалостно в мен.

— А ето те и теб.

Отвръщам поглед.

— Аз с нищо не съм по-специална.

— Така ли било? — съвсем не е убедена. — Момиче, за чието пристигане биват разчистени улиците на целия град? Момиче, което трябваше да спася на всяка цена, за да не загубя собствения си живот? Момиче — тя се привежда към мен, за да е сигурна, че я слушам — току-що пристигнало от грамадното мрачно отвъдно сред световете?

За секунда затаявам дъх с надеждата, че тя не забелязва това.

— Това пък откъде ти хрумна?

Тя ми се усмихва мило.

— Аз съм лечителка. Първото нещо, което виждам, е кожата и умея да разчитам изписаното по нея много добре. Кожата ми разказва всичко за живота на човека — къде е бил, какво е ял, кой е всъщност. Лицето ти е помургавяло, моето момиче, но иначе имаш най-бялата и чиста кожа, която съм виждала през последните двайсет години. Твърде бяла и мека за планета, населена с фермери.

Продължавам да гледам встрани.

— Разбира се, има и слухове, бежанците ги носят, слухове за нови заселници, запътили се насам. Хиляди заселници.

— Моля те — повтарям, а очите ми пак започват да се пълнят. Опитвам се да спра сълзите да не потекат.

— А и никое момиче, родено в Новия свят, няма да попита една жена дали е лекарка — довършва ме госпожа Койл.

Преглъщам. Слагам длан на устата си. Къде е той? Не ме интересуват приказките й, къде е той?

— Знам, че си уплашена — продължава госпожа Койл, — но в тоя град страдаме от прекомерни количества страх по принцип и нищо не може да се направи по тоя въпрос — после посяга с грапавата си длан и я слага върху ръката ми. — Но може би ти можеш да ни помогнеш с нещо.

Преглъщам, но не обелвам и дума.

Има само един човек на този свят, на когото вярвам.

И той не е тук в момента.

Госпожа Койл се отпуска на стола.

— Ние ти спасихме живота — казва. — Малко повече информация би била голямо облекчение за нас.

Аз поемам дълбоко дъх, оглеждам стаята, обръщам очи към прозореца, който гледа към дърветата и към реката, към същата онази река, която двамата следвахме толкова дълго с надеждата, че тя ще ни изведе на безопасно място. Изглежда невъзможно нещо лошо да се случи в такъв слънчев ден, опасността не тропа на вратата, никаква армия не идва към Хейвън.

Само дето армията идва.

Наистина идва.

А когато дойде, госпожа Койл бездруго ще пострада, независимо какво се е случило със…

Усещам лека болка в гърдите.

Но поемам въздух.

И заговарям.

— Името ми — казвам, — е Виола Ийд.

— Нови заселници, а? — казва Мади с усмивка.

Лежа на една страна, а тя размотава дългата превръзка, увита около кръста и корема ми. Превръзката е напоена с кръв, кожата ми отдолу е прашна и ръждивочервена там, където кръвта е засъхвала. До пъпа ми има дупка, зашита здраво с тънък конец.

— Защо не ме боли? — питам.

— Превръзките са намазани с Джефърсов корен — отвръща Мади. — Естествен опиат. Няма да чувстваш никаква болка, но поне един месец няма да можеш да ходиш до тоалетната като хората. Освен това след пет минути ще си дълбоко заспала.

Докосвам кожата си около раната, нежно, съвсем нежно. На гърба ми има втора рана там, където куршумът е влязъл в мен.

— Как така съм още жива?

— Би предпочела да си мъртва ли? — Мади пак ми се усмихва, после сбърчва чело, но усмивката остава изписана по лицето й. — Не бива да се шегувам. Госпожа Койл все повтаря, че ми липсва нужната за всяка лечителка подобаваща сериозност — топва чиста марля в купа с топла вода и започва да промива раните. — Жива си, защото госпожа Койл е най-добрата лечителка в Хейвън, много по-добра от така наречените лекари в този град. Дори лошите, дето ни нападнаха, знаят това. Защо, мислиш, те донесоха тук, а не в лазарета?

Мади е облечена в същата бяла престилка като госпожа Койл, но носи и малка бяла шапчица, на която също е избродирана със синьо протегната ръка — както разбирам, такива шапчици носят младите помощнички, които сега се обучават за лечителки. Надали е повече от година-две по-голяма от мен — не мога да преценя, защото на тази планета измерват времето по някакъв странен начин — но ръцете й пипат сигурно, умело и нежно.

— Я кажи — обажда се тя с престорено бодър глас, — колко всъщност са лоши тия лошите, дето ни нападнаха?

Вратата се отваря. В стаята надниква нисичко момиче с шапчица на помощничка, на възрастта на Мади е, но кожата й е тъмнокафява, а челото й е буреносно смръщено.

— Госпожа Койл поръча да приключваш вече.

Мади дори не я поглежда, продължава да пристяга методично превръзката.

— Госпожа Койл много добре знае, че за толкова кратко време мога да свърша работата едва наполовина.

— Викат ни — съобщава тъмнокожото момиче.

— С такъв тон го казваш, все едно от сутрин до вечер все ни викат, Корин.

Превръзките са почти толкова добри, колкото бяха и онези на кораба, лекарството, с което са намазани, вече охлажда тялото ми, клепачите ми натежават от него. Мади приключва с раната на корема ми и се обръща, за да отреже ново парче превръзка, което да сложи на гърба ми.

— В момента върша лечителска работа.

— Дойде един мъж с пушка — изрича Корин.

Мади застива на място.

— Викат всички ни на градския площад — продължава Корин, — в това число и тебе, Мади Пул, независимо каква работа вършиш — после скръства ръце сърдито. — Бас ловя, че армията идва.

Мади ме поглежда в очите. Аз обръщам глава.

— Най-после ще разберем какъв ще бъде краят ни — заявява Корин.

Мади извърта очи.

— О, оптимистка както винаги — отвръща. — Кажи на госпожа Койл, че идвам след минутка.

Корин прави кисела физиономия, но излиза без повече коментари. Мади довършва превръзката откъм гърба ми, а аз вече много трудно държа очите си отворени.

— Заспивай сега — казва Мади. — Всичко ще се оправи, ще видиш. Защо ще те спасяват, ако са искали да те…

Не довършва мисълта си, само присвива подигравателно устни и се усмихва.

— Аз пък все повтарям, че у Корин има толкова много подобаваща сериозност, че стига за всички ни в тоя дом на изцелението.

Усмивката й е последното нещо, което виждам, преди да потъна в сън.

— ТОД!

Отново се стряскам, кошмарът се стапя, Тод се изплъзва от ръцете ми…

Чувам шум и виждам, че книгата е паднала от скута на Мади, а тя примигва и се събужда — задрямала е на стола до леглото ми. Вече е нощ, в стаята е тъмно, само до Мади свети малка лампа, за да може тя да си чете.

— Кой е Тод? — пита с прозявка и усмивката веднага се появява на лицето й. — Гадже ли ти е? — изражението ми я кара мигновено да престане да се занася. — Значи някой важен за теб човек.

Кимам, все още дишам тежко след кошмара, косата ми е залепнала на потното чело.

— Много важен.

Мади ми налива чаша вода от каната до леглото.

— Какво стана? — питам и пийвам. — За какво ви повикаха?

— А, да, за събирането питаш — казва Мади и си сяда на мястото. — Е, това си заслужаваше да се види.

После ми разказва как всички хора в града (а пък градът вече не се казвал Хейвън, а Ню Прентистаун, от което направо ми призлява) били събрани, за да гледат как пристига армията и как новият Кмет екзекутира стария.

— Само дето не го екзекутира — обобщава Мади. — Пощади го. Каза, че щял да пощади и всички нас. Каза още, че засега се прекратява употребата на лека, мъжете никак не се зарадваха, а и право да ти кажа, беше много хубаво през последните шест месеца, когато не се налагаше да слушаме дърдоренето им, каза как всеки от нас трябвало да си знае мястото и да помни кой е, а пък всички заедно сме щели да изградим един нов дом и така подготвени, да очакваме пристигането на новите заселници.

Очите й се разширяват и тя зачаква коментара ми.

— Не разбрах и половината — казвам. — Има лек, така ли?

Мади поклаща глава, но не в смисъл, че отрича.

— Божичко, ти наистина не си тукашна!

Оставям чашата, навеждам се напред и гласът ми се снишава до шепот.

— Мади, тук наблизо имате ли уреди за радиовръзка?

Тя ме поглежда така, сякаш току-що съм й предложила двете да заминем за някоя от луните.

— Искам да се свържа с корабите — обяснявам. — Антената прилича на голяма чиния. Или пък е качена на кула.

Мади се замисля.

— Има една стара метална кула горе сред хълмовете — отвръща, също шепнешком, — но дори не съм сигурна дали наистина е предназначена за радиовръзка. От години е изоставена. Пък и няма как да стигнеш до нея, Ви. В града има цяла армия.

— Колко души?

— Достатъчно — двете продължаваме да шепнем. — Говори се, че тази нощ всички жени ще бъдат отделени и изолирани.

— Защо?

Мади свива рамене.

— Корин каза, че чула една жена в тълпата да разказва, че отвели някъде и всички диваци.

Аз рязко сядам, а превръзката ме притиска.

— Диваци?

— Така наричаме представителите на местния човекоподобен вид.

— Знам — мъча се да се изправя. — Тод ми разказа за тях, разказа ми за войната. Мади, ако Кметът отделя и изолира жените и диваците, то със сигурност сме в опасност. Мисля, че се разиграва най-лошият вариант.

Избутвам завивките и понечвам да стана, но болка като светкавица пронизва корема ми. Изохквам и падам обратно.

— Скъса някой конец — промърморва Мади и става на крака.

— Моля те — скърцам със зъби срещу болката. — Трябва да се махаме от тук. Трябва да бягаме.

— Е, ти никъде не можеш да бягаш в момента — отвръща Мади и посяга да ме отвие, за да погледне превръзката.

В този момент в стаята влиза Кметът.

6Две страни

Виола

Води го госпожа Койл. Лицето й е по-строго от всякога, челото й е смръщено, стиснала е зъби. Срещала съм я само веднъж, но веднага ми става ясно, че в момента никак не е доволна.

Той е застанал зад гърба й. Висок, строен, с широки рамене, облечен в бяло, с шапка на главата, не я е свалил дори в стаята.

Никога досега не съм го виждала отблизо. Когато ни посрещна на градския площад, аз умирах, защото кръвта ми изтичаше.

Но това е той.

Само той може да бъде.

— Добър вечер, Виола — казва. — От дълго време очаквам да се запознаем.

Госпожа Койл ме вижда как съм се омотала в чаршафите, а Мади се суети около мен.

— Проблем ли има, Маделин?

— Сънува кошмар — отвръща Мади и ме поглежда за миг в очите. — Мисля, че е скъсала някой шев.

— Ще го оправим по-късно — отвръща госпожа Койл и сериозният й и спокоен глас кара Мади да застане нащрек. — Междувременно й дай 400 единици Джефърсов корен.

— 400? — изненадано се обажда Мади, но после среща погледа на госпожа Койл и само отронва. — Да, госпожо.

После стисва ръката ми за последно и излиза от стаята.

Двамата гости се взират мълчаливо в мен, докато най-после Кметът се обажда:

— Това е всичко, госпожо.

Госпожа Койл ме поглежда многозначително, преди да излезе, може би иска да ме окуражи или да ме пита нещо, или пък да ми съобщи нещо, но аз съм твърде уплашена, за да разбера какво има предвид и докато се усетя, тя вече е затворила вратата след себе си.

И аз оставам сама с него.

Той оставя тишината да се нагнети, докато ми стане ясно, че се предполага аз да започна разговора. Стискам завивките и ги притискам до гърдите си, все още чувствам пронизваща болка при всяко движение.

— Вие сте Кметът Прентис — казвам. Гласът ми трепери, но все пак изричам думите.

— Президентът Прентис — поправя ме той, — но ти ме познаваш като Кмет, разбира се.

— Къде е Тод? — поглеждам го в очите. Не мигам. — Какво сте му сторили?

Той ми се усмихва.

— Демонстрираш ум още с първото изречение и кураж с второто. Може да станем приятели с теб.

— Ранен ли е? — преглъщам пламъка, който гори в гърдите ми. — Жив ли е?

За секунда той ме гледа така, сякаш няма никакво намерение да отговаря на въпросите ми, сякаш изобщо не е забелязал, че го питам, но после изведнъж изрича:

— Тод е добре. Жив и здрав е и пита за теб непрекъснато.

Осъзнавам, че съм затаила дъх.

— Истината ли ми казвате?

— Разбира се.

— Искам да го видя.

— Той също иска да те види — отвръща Кметът Прентис. — Но всичко по реда си.

Продължава да се усмихва. Усмивката му е почти приятелска.

Ето го мъжът, от когото бягахме толкова седмици, ето го пред мен, стои в стаята ми, а аз едва мога да се движа от болка.

И ми се усмихва.

Почти приятелски.

АКО е сторил нещо лошо на Тод, ако само го е пипнал с пръст…

— Кмете Прентис…

— Президент Прентис — поправя ме той, но после продължава бодро, — но ти можеш да ме наричаш Дейвид.

Премълчавам, само притискам в ръка превръзката, за да успокоя малко болката.

Има нещо в него. Нещо, което не мога точно да определя…

Можеш да ме наричаш Дейвид — продължава той, — само ако ти ми разрешиш да те наричам Виола.

На вратата се почуква. Мади я отваря, държи кутийка в ръка.

— Джефърсов корен — казва, без да откъсва очи от пода. — За болките.

— Да, разбира се — казва Кметът и отстъпва от леглото, скръстил ръце зад гърба си. — Моля.

Мади ми налива чаша вода и ме наблюдава как преглъщам четири жълти капсули, с две повече, отколкото изпих през деня. Взема чашата от ръката ми и, все така обърната с гръб към Кмета, ме поглежда твърдо, солидно, в очите й няма усмивка, само смелост, и това ме кара да се почувствам малко по-добре, малко по-силна.

— Тя много бързо се уморява — казва Мади на Кмета, без да гледа към него.

— Разбирам — отвръща той, а Мади излиза и затваря вратата зад себе си.

Веднага усещам затопляне в стомаха си, но на болката и трябва още минута, за да отстъпи и тръпките да отпуснат тялото ми.

— И така — обажда се Кметът, — даваш ли ми разрешение?

— За какво?

— Да те наричам Виола.

— Не мога да ви попреча — отвръщам. — Наричайте ме както искате.

— Добре — отвръща той, не сяда, не се движи, усмивката му не слиза от лицето. — Когато се почувстваш по-добре, Виола, много бих искал да си поговорим двамата с теб.

— За какво?

— Ами за твоите кораби, разбира се — отвръща той. — Онези кораби, които ни приближават с всеки изминал момент.

Преглъщам.

— Какви кораби?

— О, не, не, не — той поклаща глава, но продължава да се усмихва. Започна толкова интелигентно и смело. Уплашена си, но това не ти попречи да разговаряш с мен спокойно и ясно. Всичко това е достойно за възхищение — той навежда глава. — Към комбинацията, обаче, трябва да прибавим и откровеност. Трябва да сме откровени един към друг още от самото начало, Виола, защото как иначе ще продължим?

Какво да продължим?, мисля.

— Съобщих ти, че Тод е жив и здрав — казва Кметът — и това е чистата истина. После слага ръка на таблата на леглото до краката ми. — И ще си остане жив и здрав — прави пауза. — А ти ще ми отвърнеш със същата откровеност.

Не се налага да ми казва, че първото, всъщност, зависи изцяло от второто.

Топлината от стомаха ми пълзи на всички посоки, очертанията ми изглеждат по-меки, движенията се забавят. Болката в хълбока ми се стапя, но заедно с нея се стапя и способността ми да стоя нащрек. Защо ми дадоха две дози, след като и една ме приспа толкова бързо? Толкова бързо, че дори не можах да си поговоря със…

О.

О.

— Трябва да видя Тод, за да ви повярвам — казвам.

— Скоро ще го видиш — отвръща той. — В Ню Прентистаун има толкова неща за правене сега. Толкова за поправяне.

— Независимо дали някой одобрява поправките.

Клепачите ми натежават. Насилвам се да отворя очи. Едва тогава осъзнавам, че съм изрекла последното на висок глас.

Кметът отново се усмихва.

— Хващам се, че повтарям тези думи много често напоследък, Виола. Войната приключи. Аз не съм твой враг.

Вдигам изненадано уморените си очи към него.

Страхувам се от него. Страхувам се.

Но…

— Вие сте били враг на жените в Прентистаун — казвам. — Бяхте враг на всички във Фарбранч.

Тялото му се стяга като струна, но той прави всичко възможно аз да не забележа това.

— Един труп беше изваден от реката тази сутрин — произнася. — Труп със забит в гърлото нож.

Очите ми се разтварят широко, нищо че съм под действието на Джефърсовия корен. Кметът ме наблюдава напрегнато.

— Може би мъжът е заслужил тази смърт — казва. — Може би е имал врагове.

Виждам се как го извършвам…

Виждам се как забивам ножа…

Стисвам очи.

— Що се отнася до мен обаче, — продължава Кметът, — тази война приключи. Идват дни, в които хората трябва да бъдат ръководени, да бъдат сплотявани.

Сплотявани чрез разделение, мисля, но не казвам нищо, дишането ми се забавя. Белотата на стаята става все по-ярка, но по някакъв успокояващ начин, който ме кара просто да се отпусна в леглото и да спя, да спя, да спя. Заравям лице във възглавницата.

— Сега ще те оставя — казва Кметът, — но скоро пак ще се срещнем.

Дишам през устата. Не е възможно да остана будна повече.

Той ме гледа как заспивам.

И после прави нещо смайващо.

Пристъпва и придърпва одеялото до брадичката ми, сякаш иска да ме завие по-добре.

— Преди да си тръгна — казва, — искам да те помоля за нещо.

— За какво? — питам и се боря със съня.

— Бих искал да ме наречеш по име.

— Моля? — гласът ми е натежал безкрайно.

— Бих искал да ми кажеш Лека нощ, Дейвид.

Джефърсовият корен така ме е замаял, че думите отзвучават, преди да осъзная, че съм ги казала:

— Лека нощ, Дейвид.

През мъглата на лекарството виждам как той ме гледа изненадано и сякаш малко разочаровано.

Но бързо се съвзема.

— Лека нощ и на теб, Виола — после кимва и прави крачка към вратата.

И тогава осъзнавам какво е специалното в него.

— Не те чувам — прошепвам от леглото.

Той спира и се обръща.

— Казах Лека нощ и на…

— Не — едва обръщам език. — Не те чувам. Не чувам мислите ти.

Той повдига вежди.

— Силно се надявам, че не ги чуваш.

Заспивам, преди той да излезе от стаята.

Спя дълго, много дълго, най-сетне отварям очи с примигване, слънцето отново грее, чудя се кое ли е истина и кое — сън.

(… баща ми, протегнал ръка да ми помогне да се кача по стълбичката към мостика на кораба, усмихва ми се, говори ми, „Добре дошла на борда, моряче“…)

— Хъркаш — казва един глас.

Сега Корин седи в стола, пръстите й хвърчат, бродира нещо толкова бързо, сякаш не волята й движи ръцете, а самите ръце, гневни от нещо, са заели скута й да свършат каквото имат за вършене.

— Не хъркам — отвръщам.

— Хъркаш като крава.

Избутвам одеялата. Превръзките ми отново са сменени и пронизващата болка я няма, което значи, че и шевовете на раната са оправени. — Колко дълго съм спала?

— Повече от ден — гласът й е изпълнен с неодобрение. — Президентът вече на два пъти праща хора да се осведомяват за състоянието ти.

Слагам ръка на хълбока си и внимателно притискам раната. Болката е пренебрежимо слаба.

— Нищо ли няма да кажеш по този въпрос, моето момиче? — продължава Корин, иглата й боде яростно плата.

Намръщвам се.

— Че какво да кажа? Никога през живота си не съм срещала този мъж преди онази вечер.

— Той обаче беше много нетърпелив да се запознае с тебе, да ти кажа право. Ох! — тя изсъсква и пъхва пръст в устата си. — Докато ни държи тука като пленнички — казва неясно, — без да имаме право да напускаме сградата.

— Не мога да разбера аз каква вина имам за това.

— Нямаш никаква вина, моето момиче — чувам госпожа Койл, която тъкмо влиза в стаята. Хвърля строг поглед на Корин. — Никой тук не мисли, че си виновна.

Корин се изправя, покланя се леко на ръководителката и без да каже и дума повече, напуска стаята.

— Как се чувстваш? — пита госпожа Койл.

— Преуморена — поизправям се и установявам, че вече ми е по-лесно, не ме боли толкова. Забелязвам също, че страшно ми се пишка. Казвам го на госпожа Койл.

— Добре — отвръща тя, — хайде да видим дали можеш да се изправиш или аз да ти помогна.

Поемам дълбоко дъх и спускам крака към пода. Те не искат да се прегънат веднага, но полека-лека се справям, полека-лека стъпвам и се изправям, дори мога да направя няколко крачки до вратата.

— Мади ми каза, че си най-добрата лечителка в града! — ахвам аз.

— Истината ти е казала.

Госпожа Койл ме придружава до тоалетната в края на дълъг коридор. Когато приключвам, измивам се и отварям вратата, тя вече държи в ръце дълга и тежка бяла престилка, която да облека — много по-удобна и красива от смешната нощница. Нахлузвам я и се връщам в стаята, крача малко колебливо, но все пак крача.

— Президентът на няколко пъти пита как се чувстваш — отбелязва госпожа Койл, докато ме подкрепя при ходенето.

— Корин ми каза — поглеждам я с ъгълчето на окото си. — Интересува се от мен заради корабите със заселниците. Иначе изобщо не го познавам. Не съм на негова страна.

— А — казва лечителката, докато влизаме в стаята и тя ме отвежда обратно в леглото. — Значи смяташ, че в тази история има страни?

Лягам и стисвам здраво зъби.

— Даде ми двойна доза от корена, за да заспя бързо и да не се налага да си говоря с него ли? — питам. — Или просто се боиш да не му кажа твърде много неща?

Тя кимва, сякаш за да потвърди, че съм се досетила за истината.

— Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че и двете съображения ме вълнуваха?

— Можеше да ме помолиш да не му казвам нищо.

— Не му беше времето — отвръща тя и сяда до леглото. — Познаваме този мъж само по деянията му, моето момиче, а неговите деяния са лоши, лоши, лоши. Без значение какви ги приказва за някакво си ново общество, никак не е зле човек да е добре подготвен, когато започва разговор с него.

— Аз не го познавам — повтарям. — Нямам понятие от нищо.

— Но ако си изиграеш добре картите — отвръща тя с лека усмивка, — можеш да научиш много неща от един мъж, който силно се интересува от теб.

Опитвам се да я разчета, да разчета какво намеква, но жените нямат Шум, сещате ли се?

— Какво искаш да ми кажеш? — питам гласно.

— Искам да кажа, че е време да си напълниш стомаха с нещо по-сериозно — изправя се и отмахва невидими прашинки от престилката си. — Ще помоля Маделин да ти донесе закуска.

Отива до вратата и хваща дръжката, но не отваря.

— Запомни едно — казва, без да се обърне да ме погледне. — Ако в тази история все пак има страни и ако нашият Президент е заел едната — чак тогава ми хвърля поглед през рамо, — то аз определено съм заела противоположната.

7Госпожа Койл

Виола

— Корабите са шест — казвам от леглото, повтарям го за трети път през последните дни, много дни, през които Тод е Бог знае къде, дни, през които аз нямам понятие какво се случва с него или с другите хора в града.

През цялото време от прозореца на стаята виждам маршируващи войници, но те не правят нищо особено, просто си крачат насам-натам. Всички тук в дома на изцелението очакват войниците всеки момент да разбият вратите, да нахълтат и да сторят ужасни неща, за да докажат победата си.

Но те не правят нищо подобно. Просто си крачат. Други мъже, не войници, ни носят храна на задната врата, а всички лечителки и помощнички са оставени на мира да си вършат работата.

Все още нямаме право да напускаме сградата, но навън, въпреки всичко, краят на света още не е настъпил. Това противоречи на очакванията на всички, в това число и на госпожа Койл, която е на мнение, че затишието просто означава, че предстои нещо още по-страшно.

Не мога да спра да мисля, че вероятно е напълно права.

Тя се смръщва срещу бележките, които си води.

— Само шест?

— На всеки има по осемстотин спящи заселници и по три семейства отговорници — отвръщам. Огладнявам, но знам, че няма да ям, докато разговорът ни не приключи. — Госпожо Койл…

— И си сигурна, че членовете на семействата на отговорниците наброяват осемдесет и един човека?

— Сигурна съм — отвръщам. — Съученичка съм с децата на семействата.

Тя вдига очи.

— Знам, че те отегчавам, Виола, но информацията е сила. Информацията, която му даваме. Информацията, която получаваме от него.

Въздъхвам нетърпеливо.

— Нищо не разбирам от шпиониране.

— Не ти говоря за шпиониране — отвръща тя и се връща пак към бележките. — Говоря ти за установяване на факти — записва си още нещо. — Четири хиляди осемстотин осемдесет и един човека — завършва, казва го сякаш само на себе си.

Знам за какво си мисли. На корабите има повече хора, отколкото е цялото настоящо население на планетата. Достатъчно хора, които ще предизвикат пълно разместване на силите, тотална промяна на живота.

Промяна към какво обаче?

— Когато той отново дойде да разговаря с теб — продължава госпожа Койл, — не бива да му казваш тези подробности. Нека гадае. Не му подсказвай истинския брой на хората.

— А през това време трябва да се мъча да измъкна колкото е възможно повече информация от него — казвам.

Лечителката затваря бележника, разговорът е приключил.

— Информацията е сила — повтаря тя.

Сядам в леглото, защото изведнъж усещам колко ми е писнало да проявявам търпение.

— Може ли да те питам нещо?

Тя се е изправила и посяга да вземе наметката си.

— Разбира се.

— Защо ми се доверяваш?

— Видях лицето ти, когато той влезе в стаята онази вечер — отвръща тя без колебание. — Изглеждаше така, сякаш виждаш най-върлия си враг.

Закопчава наметката под брадичката си. Наблюдавам я напрегнато.

— Само ако мога да намеря Тод или да се добера до кулата за радиовръзка…

— И армията да те залови, така ли? — не се мръщи, но очите й блестят. — Да проиграеш единственото ни предимство? — отваря вратата. — Не, моето момиче, Президентът ще дойде да си приказвате и когато дойде, онова, което ще разбереш от него, ще помогне на нас.

Провиквам се след нея:

— Кои сме ние?

Но тя вече си е отишла.

— … и последното нещо, което си спомням, е как той ме взема на ръце и ме носи дълго, много дълго надолу по хълма, и ми повтаря как ще ме спаси, как няма да позволи да умра.

— Леле! — ахва Мади тихо, кичурчета коса са се измъкнали изпод шапчицата й, докато се разхождаме бавно по коридорите, за да укрепнат силите ми. — И той наистина те е спасил!

— Но той не може да убива — продължавам, — дори и ако от това зависи животът му. Това е специалното у него, затова Кметът толкова иска да го докопа. Той не е като тях. Веднъж уби един дивак и трябваше да видиш само как страдаше после! А сега те са го хванали…

Спирам, започвам да мигам бързо-бързо и да гледам в пода.

— Трябва да се измъкна от тук — казвам със стиснати зъби. — Не ставам за шпионка. Трябва да го намеря, трябва да стигна до кулата и да ги предупредя. Може те да ни изпратят помощ. На корабите има много совалки, които лесно ще дойдат до тук. Имаме оръжия…

Лицето на Мади е станало напрегнато, то винаги става такова, когато заговоря за тия неща.

— Дори не ни е позволено да излизаме.

— Не може непрекъснато да приемаш онова, което хората ти казват да правиш, Мади. Не може, особено, ако те грешат.

— А ти не можеш да се бориш с цяла армия сам-самичка — тя ме побутва нежно обратно по коридора и пак ми се усмихва. — Това не може да го стори дори великата и смела Виола Ийд.

— Правила съм го преди — казвам. — Двамата с него сме го правили.

Тя понижава глас:

— Ви…

— Изгубих родителите си — гласът ми дращи, — и няма начин да си ги върна. А сега изгубих и него. Но ако има възможност, ако има и най-малката възможност…

— Госпожа Койл няма да ти позволи — казва Мади и в гласа й се промъква нещо, което ме кара да вдигна очи.

— Но? — казвам.

Мади мълчи, продължаваме да вървим, докато стигаме до прозореца на коридора, който гледа към пътя, облян от слънцето. В едната посока преминават неколцина войници, в другата — каруца, натоварена с брашно и виолетово зърно. Шумът от града сам прилича на цяла армия.

Отначало не ми напомняше на никой от типовете Шум, които бях чувала дотогава, нещо като жужене, като метал, който стърже по метал. После стана страшно силен, сякаш хиляда мъже крещят едновременно, но то май и си е точно така, твърде силен и твърде объркан, за да може човек да различи отделните личности в тоталния рев.

Твърде силен, да може човек да различи едно момче.

— Може би положението не е толкова лошо, колкото ни се струва — гласът на Мади е бавен, претегля всяка дума, сякаш тя сама себе си подлага на някакъв изпит. — Искам да кажа, всичко в града ми изглежда мирно и тихо. Шумно, но мъжете, които ни носят храна, казаха, че магазините скоро се канят пак да отварят. Обзалагам се, че твоят Тод е някъде там и работи заедно с другите, жив и здрав, в безопасност и умира да се видите.

Не мога да разбера дали казва всичко това, защото го вярва, или защото се мъчи да накара мен да го повярвам. Изтривам си носа с ръкав.

— Може и да си права.

Тя ме гледа дълго-дълго, очевидно обмисля нещо, но не го казва. После се обръща към прозореца.

— Само чуй Шума — казва.

Освен госпожа Койл, в дома има още три лечителки. Госпожа Уегънър, кръгла, пълна жена, с бръчки и мустаци, госпожа Надари, която лекува рак, но я видях да затваря вратата зад гърба си само един-единствен път, и госпожа Лоусън, която лекува само деца, при това в един друг дом на изцелението, но която е пленничка в момента тук, защото при идването на Кмета била повикана за някаква консултация и сега не може да се върне при своите дечица и непрекъснато мисли за тях.

Има и още много помощнички, поне още десетина, освен Мади и Корин, но те двете са на най-голяма почит в дома, а може би и в цял Хейвън, защото се обучават при самата госпожа Койл. Останалите рядко ги виждам, освен когато ситнят по петите на някоя друга от лечителките със стетоскопи на шията, с развяващи се престилки, отправили се към някаква задача.

Истината всъщност е, че дните минават, в града се вършат някакви неща, но те се случват извън вратите на дома на изцелението, повечето от пациентките тук оздравяват, а нови не пристигат. Мади ми разказа, че всички мъже пациенти били отведени още през първата нощ, независимо дали можели да се движат сами, или не, а след пристигането на армията нови жени пациентки не са идвали, макар че нападението на вражеска армия изобщо не се отразява върху това дали хората боледуват, или не.

Госпожа Койл се тревожи от липсата на пациенти.

— Какво й остава, ако не може да лекува? — казва Корин и стяга каучуковата лента около ръката ми малко по-стегнато, отколкото ми се иска. — Преди тя управляваше всички домове на изцелението, не само този. Всички я познаваха, всички я уважаваха. За кратко беше дори председателка на градския Съвет.

Примигвам.

— Била е на власт?

— Преди години. Спри да се въртиш — после забива иглата в ръката ми доста силничко. — Винаги казва, че това да бъдеш водач, кара хората, които те обичат, да те намразват все повече с всеки изминал ден — поглежда ме в очите. — Аз също смятам така.

— Какво се е случило? — питам. — Защо тя вече няма влияние?

— Направи грешка — пестеливо отвръща Корин. — Хората, които не я харесваха, се възползваха от това.

— Каква грешка?

Постоянно намръщената физиономия на Корин се смръщва още повече.

— Спаси един живот — отвръща и отвързва гумената лента така рязко, че оставя белег на ръката ми.

Минава още един ден и още един, и нищо не се променя. Все още не ни позволяват да излизаме, храната ни се носи, а Кметът не е идвал да ме търси. Хората му се осведомяват как съм, но обещаният разговор така и не се е състоял досега. Просто ме държат тук.

Защо ли?

Всички говорят само за Кмета.

— Знаете ли какво е направил? — казва госпожа Койл на обяд, първият ми обяд извън леглото, седнала съм редом с другите в трапезарията. — Катедралата не е просто негова бойна щабквартира. Превърнал я е в свой дом.

Около масата се разнася общо отвратено пуфтене. Госпожа Уегънър дори избутва чинията си настрани.

— Значи вече се мисли за Бог, така ли?

— Поне още не е изгорил града до основи — обаждам се аз от другия край на масата. Мади и Корин ме поглеждат смаяно. Аз, обаче, продължавам — Всички мислехме, че ще го изгори, но той не го стори.

Госпожа Уегънър и госпожа Лоусън поглеждат многозначително госпожа Койл.

— Мнението ти само показва колко си млада, Виола — казва тя. — И не предизвиквай висшестоящите.

Примигвам изненадано.

— Нямах това предвид — отвръщам. — Просто се оказа, че той не е онова, което очаквахме.

Госпожа Койл слага хапка в устата си, без да сваля очи от мен.

— Той е избил жените в своя град, само защото не е можел да чува мислите им, защото не е можел да ги познава по начина, по който мъжете можеха да бъдат познавани, преди да се открие лекът.

Останалите лечителки кимат. Аз отварям уста да заговоря, но тя ме пресича.

— Освен това, моето момиче — продължава главната лечителка, — всичко, през което всички ние преминахме след кацането си на тази планета — изненадата от Шума, последвалият хаос — всичко това е напълно неизвестно на твоите приятели на корабите — втренчила се е в мен. — Всичко, което се случи на нас, предстои да се случи и на тях.

Не отговарям. Само я гледам.

— И кой искаш да се грижи за тях, докато преживяват шока? — пита госпожа Койл. — Той ли?

Вниманието й към мен е изчерпано и тя се обръща, за да продължи поверителния си разговор с останалите лечителки. Корин продължава да се храни със самодоволна физиономия: натрили са ми носа. Мади ме гледа с широко отворени очи, но аз мисля само за думата, която остана да виси недоизречена във въздуха.

Когато тя каза Той ли?, дали не искаше да добави Или аз?

На деветия ден след забраната ни да излизаме, търпението ми се изчерпва. Госпожа Койл ме вика в кабинета си.

— Дрехите ти — казва и ми подава един пакет над бюрото си. — Можеш вече да си ги облечеш, ако искаш. Да се почувстваш отново нормален човек.

— Благодаря — отговарям искрено и отивам зад паравана, който тя ми сочи. Събличам болничните дрехи до последната и известно време се взирам в раната си: почти напълно е заздравяла и на корема, и откъм гърба.

— Ти наистина си изключителна лечителка — казвам.

— Старая се — отвръща тя откъм бюрото.

Развивам пакета и откривам вътре старите си дрехи, изпрани и изгладени, така ухаят на чисто, че изведнъж гърлото ми се стяга и усещам, че се усмихвам неволно.

— Ти си смело момиче, Виола, това известно ли ти е? — заговаря госпожа Койл, докато аз се обличам. — Макар че не знаеш кога е най-добре да замълчиш, а не да избърбориш каквото ти дойде на езика.

— Благодаря — отвръщам малко раздразнено.

— Катастрофата на совалката ви, смъртта на родителите ти, забележителното пътешествие чак до тук. Посрещнала си всички трудности с интелигентност и изобретателност.

— Не бях сама — отвръщам и сядам на пода, за да си обуя чорапите.

Забелязвам на малка масичка до мен бележника на госпожа Койл, онзи, в който тя си записва разни работи по време на разговорите ни. Вдигам глава, но не мога да я видя, тя е от другата страна на паравана. Посягам предпазливо и отгръщам корицата на бележника.

— Усещам, че в теб се крие много, моето момиче — продължава тя. — Имаш потенциал да станеш истински водач.

Бележникът е обърнат наопаки, не искам да го завъртам към себе си, за да не вдигна шум и затова извивам глава, за да прочета написаното.

— В теб виждам много от самата мен.

На първата страница, над бележките й, стои една-единствена буква, написана със синьо мастило.

В.

Нищо друго.

— Ние самите сме решенията, които вземаме, Виола — госпожа Койл продължава да ми говори. — А ти можеш да бъдеш много полезна за нас. Ако решиш.

Вдигам глава от бележника.

— Кои сте вие?

Вратата на кабинета се отваря с трясък, аз подскачам и надниквам иззад паравана. Мади.

— Дойде вест — казва тя, останала без дъх. — Жените вече могат да напускат домовете си.

— Толкова, е Шумно тук — казвам и цялата се свивам от силата на рева от Шума на целия Ню Прентистаун.

— Ще свикнеш — отвръща Мади. Седим на пейка пред магазина и чакаме Корин и Теа, една от другите помощнички, които пазаруват: домът на изцелението се подготвя за очаквания прилив от нови пациенти.

Оглеждам улиците. Магазините са отворени. Хората сноват наоколо, най-често пеша, но има и конници, мяркат се дори мотопеди. Ако човек не се вглежда твърде внимателно, може да си помисли, че тук не се е случило нищо особено.

Но когато се съсредоточа, виждам, че мъжете по улицата не си разменят и дума един с друг. На жените пък е разрешено да се движат само на групи по четири, при това, единствено през деня и всяко тяхно излизане не трябва да трае повече от един час. Групите жени също не общуват помежду си. А до нас мъжете на Хейвън дори не се доближават.

А на всеки ъгъл има войници с пушки в ръце.

Вратата на магазина се отваря и звънчето над нея звънва. Корин изхвърча навън, носи торби, а лицето й е като буреносен облак, Теа ситни подире й.

— Продавачът каза, че откак е пристигнала армията и е отвела местните, от тях няма ни вест, ни кост — казва тъмнокожата помощничка и стоварва една от торбите в скута ми.

— Корин и нейните любими диваци — обажда се Теа и извърта очи, като ми подава и една от своите торби.

— Не ги наричай така — отрязва я Корин. — Ние тук се държахме ужасно с тях, само си представи какво ще им стори той!

— Прощавай, Корин — обажда се Мади, преди аз да си отворя устата и да я попитам за подробности, — но не смяташ ли, че в момента е по-смислено да се тревожим за нашата собствена съдба?

Очите и се взират в неколцина войници наблизо, забелязали, че Корин повишава тон. Те само ни гледат, не са и помръднали от верандата пред хранителния магазин.

Но ни гледат.

— Онова, което им причинихме, беше нечовешко — отвръща Корин.

— Да, но те все пак не са хора — казва Теа полугласно, тя също не изпуска войниците от поглед.

— Теа Рийс! — на челото на Корин започва да пулсира една тъничка вена. — Как можеш да говориш така и да наричаш себе си лечителка…

— Да, да, добре, хайде стига — казва Мади в опит да я успокои. — Да, беше ужасно. Съгласни сме. Знаеш много добре, че всички сме съгласни с теб, но можеш ли да ми кажеш какво можехме да сторим?

— За какво говорите? — питам. — Какво се е случило с диваците?

— Лекът — казва Корин с такова отвращение, сякаш изрича неприлична дума.

Мади се обръща към мен с раздразнена въздишка.

— Откриха, че лекът действа и на диваците.

— Откриха го, докато тестваха лека върху тях — допълва Корин.

— Но това не е всичко — продължава Мади. — Разбираш ли, диваците не говорят, те нямат реч като нас. Издават с уста само едни цъкащи звуци, но те не изразяват повече от нашите знаци с ръце или щракането ни с пръсти.

— Шумът е единственият начин, по който диваците общуват — казва Теа.

— А ние скоро проумяхме, че няма никаква нужда те да ни говорят, защото всъщност само ние издаваме заповедите и им нареждаме какво да вършат — продължава Корин, а гласът й се извисява още повече, — така че на кого изобщо му пука, че когато те вземат лека, изобщо не са в състояние да общуват един с друг?

Започвам да проумявам.

— Значи лекът ги…

Теа кимва.

— Да, лекът ги подчинява напълно.

— Прави ги по-добри роби — горчиво завършва Корин.

Аз зяпвам.

— Диваците са били роби тук?

— Шшшт — остро изсъсква Мади, обръщайки рязко глава към войниците, които продължават да ни гледат, пустотата на тяхното мълчание сред рева на всички мъже наоколо ги прави особено зловещи.

— Все едно им отрязахме езиците — казва Корин, снишила глас, но все още гневна.

Но Мади вече е поела напред към дома, като от време на време се озърта към войниците през рамо.

А войниците ни гледат.

Изминаваме краткото разстояние до дома на изцелението в пълно мълчание, влизаме под протегнатата синя ръка, изрисувана над горния праг. Корин и Теа вървят напред, а Мади изостава и леко ме дръпва за лакътя.

За минута гледа в пода, между веждите й се е врязала бръчка.

— Как ни гледаха войниците… — казва.

— Знам.

Тя скръства ръце и потреперва.

— Не съм сигурна, че този вариант на мира ми допада.

— Знам — повтарям аз кротко.

Тя помълчава още малко, после ме поглежда право в очите.

— Твоите хора могат ли да ни помогнат? Могат ли да спрат всичко това?

— Не знам — отговарям, — но да потърсим помощ е по-добре от това, просто да стоим тук и да чакаме да се случи най-лошото.

Мади се оглежда, за да провери дали някой не се навърта наоколо да ни подслушва.

— Госпожа Койл е изключителна — казва, — но често се вслушва единствено в собственото си мнение.

Пак замълчава, прехапала устни.

— Мади?

— Ще си отваряме очите на четири — казва.

— За какво?

— Ако настъпи удобен момент, но само ако настъпи — тя отново се оглежда, — ще помислим какво да направим, за да се свържем с твоите кораби.

8Новата помощничка

Виола

— Но робството е нещо ужасно — казвам, докато навивам поредния бинт.

— Лечителните винаги са били срещу робството — казва госпожа Койл и отмята още една позиция в списъка с наличностите. — Дори и след войната с диваците ние продължавахме да смятаме робството за нечовешко.

— Защо тогава не сте попречили?

— Ако някога станеш свидетелка на истинска война — продължава тя, без да вдига поглед от списъка, — ще разбереш, че войната единствено унищожава. От войната никой не излиза незасегнат. Дори оцелелите не са спасени. Никой не е спасен. Тогава приемаш неща, които при други условия биха те възмутили и отвратили, тъй като по време на война животът временно губи смисъла си.

— Войната превръща мъжете в чудовища — казвам, повтаряйки онова, което ни каза Бен през онази нощ, която прекарахме на странното място, където Новият свят бе погребал мъртвите си.

— Жените също — допълва госпожа Койл. Внимателно потупва с пръст кутията със спринцовките, докато ги брои.

— Но войната с диваците е приключила отдавна, нали?

— Преди тринайсет години.

— За тринайсет години сте могли да поправите злините, които е причинила.

Госпожа Койл най-после вдига очи към мен.

— Животът е лесен само докато си млад, моето момиче.

— Но ти си била в управата — казвам, — можела си да сториш нещо.

— Кой ти каза, че съм била в управата?

— Корин каза, че…

— А, Корин значи — отвръща тя и свежда пак поглед към списъка. — Милата, старае се да ме обича, независимо от фактите.

Отварям следващата торба.

— Но ако наистина си била председателка на този ваш Съвет — натискам пак, — със сигурност си можела да сториш нещо, за да помогнеш на диваците.

— Понякога, моето момиче — казва тя и ме поглежда недоволно, — можеш да водиш хората в посока, в която те не желаят да вървят, но в повечето случаи не можеш. Диваците нямаше да бъдат освободени, не и след като току-що ги бяхме победили в една страшна, зла война, имахме нужда от работна ръка, за да възстановим пораженията. Но все пак трябваше да се отнасяме по-добре с тях, нали така? Трябваше да ги храним хубаво, да ги караме да работят в разумни часове, да им позволим да живеят заедно със семействата си. Това са все победи, които аз извоювах за диваците в Хейвън, Виола.

Ръката й дращи по списъка по-гневно отпреди. Наблюдавам я цяла секунда.

— Корин каза, че са те прогонили от Съвета, защото си спасила нечий живот.

Тя не отговаря, само отпуска списъка и вдига очи към най-високите лавици. Посяга и сваля от там шапчица на помощничка и една бяла престилка. После се обръща и ми ги подхвърля.

— За кого са? — питам и ги поемам.

— Искаш да разбереш какво е да бъдеш водач? — пита госпожа Койл. — Е, нека ти покажа.

Поглеждам я в очите.

После свеждам поглед към униформата в ръцете си.

От този ден нататък нямам време дори за ядене.

В деня, в който на жените позволиха да напускат домовете си, дойдоха осемнайсет нови пациентки, само жени, всичките с различни оплаквания: възпален апандисит, сърдечни проблеми, прекъснато лечение на рак, счупвания — всичките били затворени в общите домове, отделени от съпрузите и синовете си, страдали мълчаливо до деня, в който вече им било позволено да потърсят помощ. На следващия ден дойдоха още единайсет жени. Още при първата възможност госпожа Лоусън се върна при изоставените деца, а госпожа Койл, госпожа Уегънър и госпожа Надари сновяха от стая в стая, крещяха заповеди и спасяваха животи. Не мисля, че след първия ден на освобождаването на жените някой изобщо е дремнал дори за миг в нашия дом на изцелението.

Със сигурност нито аз, нито Мади имаме и най-малката възможност да си отваряме очите на четири и да дебнем за подходящия момент, нямаме време дори да забележим, че Кметът все още не е идвал да ме търси и да разговаря с мен. Вместо това аз също търча наоколо, пречкам се или пък помагам, където мога, и попивам уроци.

Оказва се, че талантът за лечителка съвсем не ми е вроден.

— Не смятам, че изобщо някога ще му хвана цаката — казвам при поредния неуспешен опит да премеря кръвното на една мила възрастна пациентка на име госпожа Фокс.

— И на мен така ми се струва — отвръща Корин и хвърля неодобрителен поглед към часовника на стената.

— Търпение, мило дете — казва госпожа Фокс и лицето й се набръчква в усмивка. — Всяко нещо, което си заслужава ученето, трябва да бъде научено добре.

— Напълно сте права, госпожо Фокс — казва Корин и обръща поглед към мен. — Опитай пак.

Напомпвам с въздух маншона, слушам през стетоскопа, за да чуя познатото фшш фшш от туптенето на кръвта във вените на старата жена и гледам циферблата, за да отчета резултата.

— Шейсет на двайсет? — обаждам се колебливо.

— Ами не знам — отвръща Корин. — Тази сутрин умирали ли сте, госпожо Фокс?

— Божичко, съвсем не — казва госпожа Фокс.

— В такъв случай предполагам, че кръвното не е шейсет на двайсет — обобщава Корин.

— Правя това само от три дни — оправдавам се.

— А аз го правя от шест години — срязва ме Корин — и започнах, когато бях много по-малка от теб, моето момиче. А ето ти го сега положението, изведнъж ти се оказваш помощничка, равна с мен. Много странно се обръща палачинката в тоя живот, какво ще кажеш?

— Справяш се чудесно, мила — окуражава ме госпожа Фокс.

— Не, изобщо не се справя, госпожо Фокс — прекъсва я Корин. — Простете ми, че ви противореча, но някои от нас приемат лечението за свещен дълг.

— Аз също го приемам за свещен дълг — сопвам се.

Това се оказва грешка.

— Лечението не е просто работа, моето момиче — произнася Корин, карайки думите моето момиче да звучат като най-лошата обида. — На света няма нищо по-важно от запазването на живота. Ние сме Божиите ръце на тази земя. Ние стоим на диаметрално противоположна позиция спрямо твоя приятел тиранинът.

— Той не ми е…

— Да допуснеш някое живо същество да страда, което и да е то, е най-великият грях.

— Корин, виж…

— Нищо не разбираш — казва тя изведнъж с тих яростен глас. — Така че престани да се преструваш.

Госпожа Фокс се е дръпнала толкова далеч от нея, колкото съм се дръпнала и аз.

Корин я поглежда, поглежда и мен, после наглася шапчицата си, опва престилката и вдига високо глава. После затваря очи и въздъхва дълбоко-дълбоко.

И казва, без да поглежда към мен:

— Опитай отново.

— Каква е разликата между лазарет и дом на изцелението? — пита госпожа Койл, отбелязвайки си нещо в бележника.

— Главната разлика се състои в това, че лазаретите се управляват от мъже лекари, а домовете на изцелението — от жени лечителки — изрецитирвам аз, докато броя хапчетата на пациентите и ги разпределям в малки чашки.

— А защо е така?

— За да може пациентът да има избор и сам да реши дали иска да чува мислите на онзи, който го лекува, или не.

Тя повдига вежда.

— А истинската причина за разделението каква е?

— Политическа — отвръщам.

— Правилно — тя довършва писането, откъсва лист и ми го подава. — Занеси това заедно с лекарствата на Маделин, ако обичаш.

После излиза, а аз оставам да довърша разпределението на хапчетата и да подредя чашките на поднос. Когато се измъквам в коридора, виждам как госпожа Койл се разминава с госпожа Надари в дъното му.

Мога да се закълна, че при разминаването ръководителката тайно предава на госпожа Надари бележка, като нито една от двете не забавя крачка дори за миг.

Все така ни е позволено да излизаме само за по един час, все така в групи по четири, но това ми е достатъчно, за да видя, че Ню Прентистаун бавно се окопитва от случилото се. В края на първата ми седмица като помощничка дори чуваме слух, че жени са били пращани да работят на полето в големи групи, без да се приближават до мъжете.

Чуваме също, че диваците са събрани някъде извън града, всичките заедно, и предстои тяхната „обработка“, каквото и да означава това.

Чуваме, че бившият кмет работи като чистач.

Не чуваме нищо за едно чуждо момче.

— Пропуснах рождения му ден — казвам на Мади, докато се упражнявам да правя превръзки на един гумен крак, изработен толкова стряскащо реалистично, че всички му викаха Руби. — Минал е преди четири дни. Изгубила съм представа за времето, докато съм спала и…

Не мога да продължа, само стягам превръзката силно, силно…

И си мисля за деня, в който той сложи пластир на лицето ми…

И за деня, в който аз сложих пластир на неговото лице.

— Сигурна съм, че той е добре, Ви — отвръща Мади.

— Изобщо не си сигурна.

— Не, не съм сигурна! — тя вдига очи към прозореца, който гледа към пътя, но противно на всички очаквания, война не се разрази. Противно на всички очаквания ние сме още живи и работим. Така че, по същата логика, Тод може би е жив и здрав.

Стягам превръзката още повече.

— Знаеш ли нещо за главната буква В, написана със синьо?

Мади ме зяпва.

— Моля?

Свивам рамене.

— Видях я в бележника на госпожа Койл.

— За първи път чувам за нещо такова — отвръща Мади и пак поглежда през прозореца.

— Какво гледаш?

— Броя войниците — казва тя. После обръща очи към мен и Руби. — Хубава превръзка — усмивката й почти ме кара да й повярвам.

Отправям се по главния коридор, нося в ръка Руби. Трябва да се упражнявам да му слагам инжекции. Вече ми е жал за първата истинска жена, в чието бедро ще забия истинска игла.

Завивам зад ъгъла, където коридорът стига до центъра на сградата, там правя завой на деветдесет градуса, навлизам в съседното крило и малко остава да се блъсна в група лечителки, които също бързат, но спират като заковани, когато ме виждат.

Води ги госпожа Койл, а зад гърба й има още четири, пет, шест други лечителки, познавам госпожа Надари и госпожа Уегънър, госпожа Лоусън също е тук, но другите три ги виждам за първи път, дори не съм разбрала кога са дошли в нашия дом на изцелението.

— Нямаш ли си работа за вършене, моето момиче? — пита госпожа Койл малко остро.

— Руби — изпелтечвам и повдигам гумения крак.

— Това тя ли е? — пита една от непознатите лечителки.

Госпожа Койл не ме представя на никого.

Просто отвръща:

— Да, това е момичето.

Трябва да чакам цял ден Мади да се освободи, за да мога да й разкажа за тази странна среща, но преди още да си отворя устата, тя казва:

— Измислих го.

— Някоя от тях имаше ли белег на горната устна? — прошепва Мади в тъмното. Отдавна е превалило полунощ, светлините отдавна са загасени, тя отдавна трябва да се е прибрала в стаята си.

— Мисля, че да — прошепвам в отговор. — Но ги видях само за миг, много бързаха.

Наблюдаваме как следващата двойка войници се отдалечават надолу по пътя. Според изчисленията на Мади разполагаме с три минути.

— Сигурно е била госпожа Баркър — казва, — а това значи, че другите две вероятно са били госпожа Брайтуейт и госпожа Форт — връща очи към прозореца. — Това, което правим, е лудост, право да ти кажа. Ако тя ни хване, здраво ще загазим.

— Струва ми се, че предвид обстоятелствата едва ли ще е в положение да те уволни.

Мади се замисля.

— Чули за какво си говореха лечителките?

— Не, млъкнаха в мига, в който ме видяха.

— Но те нарекоха момичето?

— Да — отвръщам. — Госпожа Койл ме отбягва целия ден след това.

— Госпожа Баркър… — продължава да мисли на глас Мади. — Но как е възможно, какво може да означава това?

— Кое какво означава?

— Трите лечителки, които не си познала, бяха в градския Съвет заедно с госпожа Койл. Госпожа Баркър все още е член на Съвета. Или поне беше, преди да дойде армията. Защо ли… — после млъква и се навежда към прозореца. — Това са последните четирима.

Поглеждам и виждам четирима войници, които крачат по пътя.

Ако схемата им на движение, която Мади е установила, е правилна, сега му е времето да тръгваме.

Ако схемата е правилна.

— Готова ли си? — прошепвам.

— Много ясно, че не съм готова — отвръща Мади с ужасена усмивка. — Но отивам.

Виждам я как стисва юмруци, за да спре треперенето.

— Само ще хвърлим един поглед — казвам. — Това е. Излизаме и се прибираме, преди да се усетиш.

Мади е все така ужасена, но кимва.

— Не съм правила нищо подобно през целия си живот.

— Не се тревожи — казвам аз и отварям прозореца. — Аз съм професионалистка.

Дори и нощем, когато всички спят, — Ревът на града е толкова силен, че успешно прикрива звука от стъпките ни, докато се промъкваме по тревата. Единствената светлина идва от двете луни, два полукръга в небето, които греят над нас.

Стигаме до канавката край пътя и клякаме в храстите.

— Сега какво? — прошепва Мади.

— Каза, че имаме две минути, после минава следващата двойка. Мади кимва в сянката.

— А след тях имаме пролука от седем минути.

През тези седем минути двете с нея ще се отправим надолу по пътя, като се държим близо до дърветата, ще се прикриваме и ще опитаме да стигнем до радиокулата, ако тя изобщо е радиокула.

Ще проверим.

— Добре ли си? — прошепвам.

— Да — отвръща тя. — Страшно е, но е и вълнуващо.

Знам какво има предвид. Излезли сме, свили сме се в канавката под прикритието на нощта, това е просто лудост, много е опасно, но аз най-после чувствам, че отново съм поела контрола над живота си, за първи път след деня, в който пристигнах в Хейвън.

Най-после чувствам, че правя нещо за Тод.

Чуваме хрущенето на чакъла по пътя и се свиваме максимално, докато очакваната двойка войници ни подминава и се отдалечава надолу по пътя.

— Хайде — казвам.

Изправяме се толкова, колкото ни стиска и бързо хукваме по дължината на канавката, все по-далеч от града.

— На корабите имаш ли други роднини? — прошепва Мади. — Някой друг, освен майка ти и татко ти?

Сърцето ми се свива от шума, който вдигаме, като приказваме, но разбирам, че тя говори, за да не мисли за страха си.

— Не, но познавам всички. Брадли Тенч е главният отговорник на Бета, а Симон Уоткин от Гама е страшно умна.

Канавката завива заедно с пътя, стигаме кръстопът, на който трябва да вземем решение в коя посока да поемем.

Мади пак се обажда:

— Значи Симон е онази, която ти…

— Шшштт — прекъсвам я, защото ми се струва, че чувам звук.

Мади се притиска плътно до мен. Цялото й тяло трепери, диша плитко и накъсано. Сега трябваше да дойде с мен, защото знае пътя до кулата, но втори път няма да я карам. Когато се върнем, ще продължа с плана сама.

Защото ако нещо се обърка…

— Мисля, че всичко е наред — казвам.

Бавно излизаме от канавката, за да пресечем кръстопътя, оглеждаме се на всички страни и стъпваме леко по чакъла.

— Закъде сте се запътили? — обажда се един глас.

Мади ахва. Един войник се е облегнал на близкото дърво, краката му са скръстени в глезените, сякаш си почива.

Дори на лунната светлина виждам пушката, полегнала лениво на лакътя му.

— Малко е късно да се разхождате.

— Изгубихме се — изпелтечвам. — Отдалечихме се от…

— Да, бе — казва той. — Бас ловя, че така е станало.

Драсва кибритена клечка о ципа на униформената си куртка. На светлината на пламъка виждам, че на джоба му пише Сержант Хамър. Пали цигарата в устата си.

Кметът забрани цигарите.

Но предполагам, че за офицерите правилата не важат.

Офицер без Шум, който се крие в мрака.

Той прави крачка напред и двете виждаме лицето му. Държи цигарата със зъби и се усмихва, усмивката е грозна, най-грозната, която някога съм виждала.

— Ти? — казва той и по гласа му личи, че наистина ме познава.

После вдига пушката.

— Ти си момичето — казва, без да откъсва очи от мен.

— Виола? — прошепва Мади, застанала малко вдясно зад гърба ми.

— Кметът Прентис ме познава — казвам. — Няма да ме нараниш.

Той дръпва дълбоко от цигарата, пламъчето лумва и оставя петно в непривикналото ми към тъмното зрение.

— Президентът Прентис те познава.

После поглежда Мади и насочва пушката към нея.

— Бас ловя обаче, че тебе не те познава.

И преди да успея да кажа каквото и да било…

Без всякакво предупреждение…

Сякаш за него това е естествено като дишането…

Сержант Хамър натиска спусъка.

9Войната приключи

Тод

Твой ред е да се вреш в ямата — казва Дейви и бутва към мене ведрото с вар.

Никога не виждаме как диваците използват ямата, която ги накарахме да си изкопаят в един ъгъл, за да им служи за тоалетна, но всяка сутрин я намираме все по-пълна и трябва да я посипваме с вар, за да убием миризмата и да попречим на разни болести да се разпространяват.

Надявам се варта да спира болестите по-добре, отколкото убива миризмата.

— Защо никога не е твой ред? — питам.

— Защото тате смята, че ти си по-добър мъж, кретенче — казва Дейви, — обаче, въпреки това, назначи мене за шеф.

И ми се ухилва.

Запътвам се към ямата.

Дните минават ли, минават, докато изтичат две седмици от пристигането ни в Хейвън.

Аз изтърпях и оцелях досега.

(ами тя?)

(ами тя?)

Всяка сутрин двамата с Дейви яздим до манастира и той започва да „надзирава“ диваците, докато те разрушават оградките, разделящи терена на парцели и трупат вършини на камари, а аз прекарвам целия ден в ринене на недостатъчната храна, в безуспешни опити да поправя последните две повредени водни помпи и в хвърляне на вар в ямата.

Местните не издават и звук, не предприемат нищо, за да се спасят, преброих хиляда и петстотин диваци, натъпкани в пространство, което не може да побере и двеста овце. Към нас се присъединиха още пазачи, стоят отгоре върху зида, дулата на пушките им са насочени навътре през кълбата бодлива тел, но диваците не правят нищо, което бихме могли да приемем за заплаха.

Те оцеляват. Търпят.

Същото прави целият Ню Прентистаун.

Всеки ден кметът Леджър ми разказва какво вижда из града, докато чисти. Мъжете и жените са все още разделени, обявени са нови данъци, нови правила за обличане, издаден е списък със забранени книги и който ги притежава, трябва да ги предаде за изгаряне, присъствието в черква е задължително, но до катедралата никой не се доближава, естествено.

Обаче, въпреки всичко, градът постепенно започва да функционира по-нормално. Магазините отново са отворени, каруците и мотопедите са пак по улиците, видях дори два истински автомобила. Мъжете са се върнали на работа. Механиците поправят, хлебарите пекат хляб, фермерите работят по полето, дървосекачите секат, някои дори са се записали доброволно в армията, те лесно се познават, защото Кметът още не им е дал от лека.

— Да ти кажа право — започна кметът Леджър една вечер, но преди да довърши, аз вече бях видял думите в Шума му, бях видял как там се оформи мисълта, която аз никога не бях помислял, която никога не си бях позволявал да допусна в себе си. — Изобщо не е толкова лошо, колкото очаквах. Очаквах клане. Очаквах собствената си смърт и, разбира се, опожаряването на целия град. Естествено, капитулацията е избор за глупаци, но, може би, в крайна сметка той все пак ни казва истината.

Изправя се и се вглежда в Ню Прентистаун.

— Може би — казва, — войната наистина приключи.

— Ей! — провиква се Дейви, преди да съм преполовил разстоянието до ямата. Обръщам се. Един дивак е дошъл съвсем наблизо.

Вдига дългите си бели ръце в знак, че няма лоши намерения и започва да цъка, сочейки към група диваци, които тъкмо са приключили с разрушаването на поредната ограда. Цъка ли, цъка, сочи към празните корита за вода, но няма начин да разберем какво иска, не и без да чуваме Шума му.

Дейви тръгва към него с широко отворени очи, кима съчувствено, но усмивката му е опасна.

— Да, да, ожаднели сте от работа — казва. — Разбира се, разбира се, че сте ожаднели, благодаря, че ми съобщаваш, много благодаря. А ето ти и отговора.

После удря дивака в лицето с дръжката на пистолета. Чувам изхрущяването на костта и дивакът пада на земята, стиснал челюстта си с ръка, и дългите му нозе се гърчат.

Край нас се надига вълна от цъкане, Дейви вдига пистолета и насочва дулото към тълпата. От зида се чува щракането на ударниците, войниците също зареждат и насочват пушките. Диваците започват да отстъпват, онзи със счупената челюст се извива и извива безпомощно в тревата.

— Знаеш ли какво, кретенче? — вика Дейви.

— Какво? — питам, без да откъсвам очи от дивака в краката му, Шумът ми трепери като есенно листо.

Дейви се обръща към мен с пистолет в ръката.

— Страхотно е да надзираваш.

Очаквам животът всеки момент да се разпадне на съставните си части.

Но той не се разпада.

Всеки ден я търся.

Търся я от отворите по стените на камбанарията, но виждам само маршируващи войници и мъже, които работят. Нито едно познато лице, нито едно мълчание, в което да я усетя.

Търся я, когато с Дейви яздим до манастира и обратно, надзъртам за нея в прозорците на къщите в Женския квартал, но нея я няма, за да отвърне на погледа ми.

Търся я в тълпата от диваци, струва ми се, че се е скрила зад гърбовете им, готова да изскочи и да се разкрещи на Дейви, че ги удря, а после да се обърне към мен и да ми каже: „Ей, ето ме, тук съм, аз съм“, сякаш всичко е наред.

Но нея я няма.

Няма я.

Питам Кмета Прентис за нея всеки път, когато го видя, а той все ми повтаря да му се доверя, че не ми бил враг, да имам вяра в него и че всичко ще бъде наред.

Но аз я търся.

А нея я няма.

— Здравей, момичето ми — шепна на Ангарад, докато я оседлавам в края на деня. Вече умея да я яздя много по-добре, много по-добре говоря с нея, много по-добре разчитам настроенията й. Много по-спокоен съм, когато съм на гърба й, а тя е много по-спокойна, когато ме носи. Тази сутрин й дадох ябълка, а тя зарови муцуна в косата ми и щракна със зъби, погали ме, сякаш съм друг кон.

Момче Жребче, казва тя, когато се мятам на гърба й и двамата с Дейви се отправяме обратно към града.

— Ангарад — отвръщам аз и се навеждам напред, между ушите й, защото изглежда конете обичат постоянно да им се напомня, че не са сами, че другите са край тях, че са винаги част от табуна.

Онова, което конете мразят най-силно на света, е да остават сами.

Момче Жребче, казва ми пак Ангарад.

— Ангарад — казвам й аз пак.

— Божичко, кретенче — измрънква Дейви, — що не вземеш направо да се ожениш за ш… млъква. — Е, проклет да съм — казва, а гласът му вече е шепот. Гледай какво става тука.

Вдигам очи.

От магазина излизат жени.

Четири са, заедно, в група. Знаем, че им е позволено да излизат само през деня, винаги по времето, когато аз и Дейви сме в манастира, затова вечер двамата с него се завръщаме в град от мъже, сякаш жените са само призраци, само слух.

Отдавна не съм виждал жива жена отблизо — само през прозорците в Женския квартал или от върха на камбанарията.

Тези имат по-дълги ръкави и по-дълги поли, а косите им са сплетени и прибрани зад главите по еднакъв начин. Хвърлят притеснени погледи към войниците, подредени от двете страни на улицата, към мен и Дейви също, а всички ние ги наблюдаваме как слизат по стъпалата пред магазина.

И ето го мълчанието, ето го познатото свиване в гърдите и аз трябва бързо да изтрия влагата от очите си, като дебна Дейви да не ме види.

Защото тя не е сред тях.

— Закъснели са — казва Дейви, а гласът му е толкова тих, защото той също не е виждал жена от седмици. — Трябва да са се прибрали много преди залез.

Главите ни се извръщат и очите ни ги проследяват как се отдалечават по улицата към Женския квартал, стиснали здраво пакетите с покупките, и гърдите ми се свиват страшно, и гърлото ми се стяга.

Защото_ тя не е_ сред тях.

И аз осъзнавам…

Осъзнавам отново колко много…

И Шумът ми става мътен.

Кметът Прентис я използва, за да ме контролира.

Е, добро утро.

Всеки ш… идиот би разбрал положението. Ако не правя онова, което искат от мен, ще я убият. Ако опитам да избягам, ще я убият. Ако сторя нещо на Дейви, ще я убият.

Ако вече не са я убили.

Шумът ми става черен.

Не.

Не, мисля.

Защото може и да не са я убили.

Може би тя е тук, някъде на тази улица дори, в някоя друга група от четири жени.

Оцелей, мисля към нея. Моля те, моля те, моля те, оцелей.

(моля те, оцелей)

Двамата с кмета Леджър поглъщаме вечерното ядене, аз съм застанал до един отвор в стената и я търся, като в същото време се опитвам да заглуша Рева.

Защото кметът Леджър се оказа прав. Мъжете тук са твърде много и когато организмите им се изчистят от лека, вече става невъзможно да различиш някакъв индивидуален Шум. Все едно да се опиташ да чуеш звука на една капка вода насред буйна река. Шумът на Хейвън се е превърнал в плътна стена, гласовете са смесени така, че не се чува нищо друго, освен Рев.

Обаче, въпреки всичко, се оказва, че Ревът е нещо, с което може да се свикне. В известен смисъл думите и мислите на кмета Леджър, и чувствата, които бълбукат в сивия му Шум, ми пречат много повече.

— Напълно си прав — казва кметът Леджър и се потупва по корема; — Отделният човек е способен на собствена мисъл. Тълпата — не.

— Армията е способна на собствена мисъл — казвам.

— Само ако има пълководец, който да мисли тази мисъл.

При тези думи той също се обляга на стената и се вглежда към площада през съседния отвор. Кметът Прентис язди към катедралата, зад него са господин Хамър, господин Тейт, господин Морган и господин О’Хеър, които внимателно слушат заповедите му.

— Най-приближените — казва кметът Леджър.

За секунда ми се струва, че чувам ревност в Шума му.

Гледаме как Кметът слиза от коня, подава поводите на господин Тейт и влиза в катедралата.

Две минути по-късно щрак-щрак — господин Колинс отваря вратата.

— Президентът те вика — казва ми.

— Само минутка, Тод — казва Кметът, отваря поредната ракла и надниква вътре.

Намираме се в подземието на катедралата, господин Колинс ме изблъска надолу по стълбите, които започват от дъното на главното помещение. Аз си мълча и чакам, като в същото време се чудя колко ли от порцията ми ще успее да изяде кметът Леджър, преди да се прибера в камбанарията.

Гледам как Кметът Прентис се взира в поредната ракла.

— Президентът Прентис — казва той, без да вдига очи. — Опитай да го запомниш — после изправя гръб. — Преди тук са държали вино. В количества, много по-големи от необходимото за светото причастие.

Премълчавам. Кметът ме поглежда с любопитство.

— Няма да ме попиташ, нали, да не се надявам?

— За какво да питам? — казвам.

— За лека, Тод — отвръща той и удря една от раклите с юмрук. — Хората ми издириха и последната прашинка от него, преровиха всеки дом в града и после го складираха тук.

Той бърка в раклата и вади шишенце с бели хапчета. Измъква тапата и изтръсква едно на дланта си, после го хваща с палец и показалец.

— Не си ли се чудил защо така и не дадох от лека нито на теб, нито на Дейвид?

Прехвърлям тежестта си на другия крак.

— За наказание?

Той поклаща глава отрицателно.

— Кметът Леджър още ли нервничи заради Шума си?

Свивам рамене.

— Понякога. По малко.

— Създали са лека — казва Кмета, — а после са направили така, че да станат зависими от него — после посочва с пръст лавиците и редиците от ракли и кутии наоколо. — А ако сега аз държа всичко онова, от което те зависят…

Пуска хапчето в шишенцето и се обръща към мен, усмивката му е много широка.

— Искаш ли нещо от мене? — промърморвам.

— Наистина си забравил, а? — пита той.

— Какво?

Кметът замълчава, после казва:

— Ами честит рожден ден, Тод.

Зяпвам. Челюстта ми буквално увисва.

— Мина преди четири дни — продължава Кметът. — Изненадах се, че изобщо не го спомена.

Не мога да повярвам. Напълно съм забравил.

— Няма да го празнуваме — казва Кметът, — защото и двамата знаем, че ти, разбира се, вече си мъж, нали така?

Избутвам напред образа на Аарон.

— Ти се държа забележително добре през последните две седмици — приказва Кметът, без да обръща внимание на Шума ми.

— Знам, че ти е страшно трудно, защото не знаеш дали да ми вярваш за Виола, не знаеш как точно да постъпваш, за да гарантираш безопасността й — усещам как гласът му жужи в главата ми, как търси. — Но, независимо от това, ти работи здраво. Дори си повлиял благотворно върху Дейвид.

Не се сдържам и помислям за всички начини, по които бих желал да превърна Дейви Прентис в кървава пихтия, но Кметът Прентис просто казва:

— За награда ще ти поднеса два позакъснели подаръка.

Шумът ми скача.

— Мога ли да я видя?

Той ми се усмихва, сякаш е очаквал точно такава реакция.

— Не, не може — казва, — но аз ти обещавам, че ще я видиш. В деня, в който наистина ми повярваш, Тод, в деня, в който действително проумееш, че мисля само доброто на този град и на теб самия, тогава, в същия този ден, аз ще ти докажа, че напълно заслужавам доверието ти.

Чувам дишането си. До момента това е най-сигурното потвърждение от страна на Кмета, че тя е жива и здрава.

— Не, първият подарък за рождения ти ден е нещо, което вече си заслужил — продължава Кметът. — От утре заран започваш нова работа. Тя пак включва твоите приятели диваците, но е много по-отговорна и е жизненоважна за трансформацията ни в ново общество — после пак ме поглежда в очите. — Тази работа може да те отведе далеч, Тод Хюит.

— До това да ръководя хора ли? — питам, а гласът ми прозвучава твърде саркастично.

— Точно така — отвръща Кметът.

— А какъв е вторият подарък? — питам, защото още се надявам вторият подарък да е тя.

— Така, както сме застанали сред всичките тия кутии, Тод, ще ти кажа, че вторият ми подарък за теб е — той прави жест, показвайки наоколо, — изобщо никога да не ти давам достъп до лека.

Смръщвам се.

— Какво?

Но Кметът изведнъж тръгва към вратата, сякаш разговорът ни е приключил.

Подминава ме…

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз.

Откънтява в главата ми само веднъж, идва дълбоко от корена на съществото ми, произнася онова, което всъщност съм.

Подскачам от изненада.

— Ако вземаш лека, защо мога да те чувам? — питам.

Но Кметът ми хвърля лукава усмивка и изчезва надолу по стълбите, без повече да се интересува от мен.

Честит ми рожден ден на патерица.

Аз съм Тод Хюит, мисля, докато лежа на дюшека и се взирам в мрака, аз съм Тод Хюит и преди четири дни станах мъж.

Изобщо не се чувствам различно поради този факт, да ви кажа право.

Целият стремеж, нетърпението пред важната дата, са били напълно безсмислени, сега пак съм си глупавият стар Тод Хюит, безсилен да стори каквото и да било, безсилен да спаси сам себе си, какво остава пък да спаси нея.

Ш… Тод Хюит.

Лежа си в тъмното, кметът Леджър хърка отсреща, после чувам едно далечно бум, идва някъде отвън, някой от тъпите войници е изпразнил пушката си срещу нещо (или срещу някого) и точно в този момент се замислям.

Точно тогава разбирам, че да изтърпиш не е достатъчно.

Просто да оцелееш не е достатъчно, ако оцеляването означава единствено да запазиш живота си.

Ще ме разиграват дотогава, докато аз им позволявам.

А тя е някъде там, някъде навън.

Може би дори е била навън днес.

Ще я намеря…

Ще сграбча първия удобен случай и ще я намеря…

А когато я намеря…

Тогава забелязвам, че кметът Леджър е спрял да хърка.

Рязко повишавам глас:

— Имаш нещо да ми казваш ли?

Но той отново захърква, а Шумът му е сив и космат и аз се зачудвам дали въображението не ми играе някакви номера.

10В божия дом

Виола

— Не мога да ти опиша колко съжалявам.

Не поемам чашата с кафе, която ми подава.

— Моля те, Виола — казва той и продължава да я държи протегната.

Поемам я. Ръцете ми още треперят.

Не са спрели да треперят от снощи.

От момента, в който я видях да пада.

Първо коленичи, после се свлече странично върху чакъла, очите й останаха отворени.

Отворени, но невиждащи.

Гледах я как пада.

— Сержант Хамър ще бъде наказан — Кметът сяда срещу мен. — Гарантирам ти, че в никакъв случай не е действал по моя заповед.

— Той я уби — казвам, но гласът ми е почти нечут. Сержант Хамър ме замъкна обратно в дома на изцелението, потропа на входната врата с приклада на пушката, събуди всички и ги прати да приберат тялото на Мади.

Не можех да говоря, не можех да плача.

Не ме погледнаха дори, нито лечителките, нито помощничките. Дори госпожа Койл отказа да срещне погледа ми.

Какво си мислеше, че вършиш? Къде мислеше, че я водиш?

А после, тази сутрин, Кметът Прентис ме повика при себе си в катедралата, в дома си, в Божия дом.

Когато в дома на изцелението разбраха за това, наистина отвърнаха очи от мен.

— Съжалявам, Виола — казва пак Кметът. — Някои от мъжете на Прентистаун, на стария Прентистаун все още мразят жените, нищо че минаха толкова години.

После вижда как очите ми се изпълват с ужас.

— Историята, която са ти разказали — продължава той, — не е вярна.

Продължавам да се взирам в него. Той въздъхва.

— Войната с диваците застигна и Прентистаун, Виола, настъпи кошмар, но мъжете и жените се биха рамо до рамо, за да се защитят — сключва върховете на пръстите си, гласът му става тих, почти нежен. — Но дори и след победата разделението си остана непокътнато в нашия малък град аванпост. Разделение между мъже и жени.

— Не думай.

— Те си организираха своя армия, Виола. Отцепиха се, не вярваха на Мъжете, чийто мисли виждаха ясно. Опитахме се да ги вразумим, но в крайна сметка те искаха война. А после, боя се, си я получиха.

Той изправя гръб и се вглежда тъжно в мен.

— Армия от жени е армия като всяка друга, армия с пушки, армия, която може да те победи. Чувам дишането си.

— Избил си ги до последната.

— Нищо подобно — отвръща той. — Много от тях загинаха в бой, а когато видяха, че губят войната, останалите живи разпространиха слуха, че ние, мъжете, сме техни убийци, а после се самоубиха, за да ни прокълнат завинаги.

— Не ти вярвам — казвам и си спомням версията, която ни разказа Бен. — Не е станало така.

— Аз бях там, Виола. Спомням си всичко много по-ясно, отколкото бих желал — погледът му приковава моя. — А аз съм и човекът, който най-силно иска историята да не се повтори. Разбираш ли ме?

Струва ми се, че го разбирам, а стомахът ми се свива против волята ми и започвам да плача, мисля си за това как донесоха тялото на Мади в дома на изцелението, как госпожа Койл настоя аз да помагам то да бъде подготвено за погребението, как ме накара да видя отблизо с очите си резултата от опита си да се добера до кулата.

— Госпожа Койл — промълвявам, когато се овладявам отново, — ме помоли да те попитам дали можем да погребем Мади днес следобед.

— Аз вече я уведомих за съгласието си — казва Кметът. — Всичко, което госпожа Койл пожела, й бе осигурено на минутата.

Оставям чашата с кафето на малката масичка до стола си. Намираме се в огромно помещение, по-голямо от всяко друго, което съм виждала през живота си, с изключение, може би, на хангарите на кораба, където държахме совалките. Твърде е голямо, изглежда несъразмерно, защото в него има само един стол и една масичка. Единствената светлина пада през кръглия прозорец от цветно стъкло, на който е изрисуван Новият свят с двете му луни.

Всичко останало тъне в сянка.

— Тя как ти се струва? — пита Кметът. — Госпожа Койл имам предвид.

Бремето на раменете ми, бремето на това, че Мади я няма, бремето на това, че Тод е далеч от мен ме смазва с такава сила, че почти съм забравила присъствието на мъжа до мен.

— Моля?

Кметът свива рамене.

— Как се работи с нея? Добра учителка ли е?

Преглъщам.

— Тя е най-добрата лечителка в Хейвън.

— А сега вече и в Ню Прентистаун — поправя ме той. — Хората ми разказаха, че преди е имала силно влияние тук. Била е сила, с която са се съобразявали.

Прехапвам устни и впервам очи в килима.

— Не можа да спаси Мади.

— Хайде да й простим това, а, какво ще кажеш? — гласът му е тих, мек, почти мил. — Никой не е съвършен.

После оставя чашата си.

— Съжалявам за приятелката ти — казва. — Съжалявам също, че мина толкова време от последния ни разговор. Много, много работа има за вършене. Аз желая да сложа край на страданията на тази планета, ето защо смъртта на това момиче толкова ме натъжава. Краят на страданията е целта на моята мисия. Войната приключи, Виола, наистина приключи. Настъпи време за изцеление.

Премълчавам.

— Но твоята ръководителка не вижда нещата така, нали? — пита Кметът. — Тя ме смята за враг.

Рано тази сутрин, докато обличахме Мади с белите погребални дрехи, госпожа Койл каза: Ако той иска война, ще си я получи. Ние дори не сме започнали истинската битка.

Но после, когато ме повикаха в катедралата, тя ме предупреди да не повтарям думите й пред Кмета, а само да поискам разрешение за погребението.

И да измъкна колкото е възможно повече информация.

— Ти също ме смяташ за враг — продължава Кметът, — а аз искрено се надявам това да се промени. Ужасно съм разочарован от факта, че този кошмарен инцидент те е накарал да гледаш на мен с още по-голямо подозрение.

Чувствам как образът на Мади се надига отново в гърдите ми. Чувствам как се надига и образът на Тод. Цяла минута дишам тежко, преди да се овладея.

— Знам, че когато се изяснят страните в конфликта и се наложи да направиш избор, за теб ще бъде много примамливо да застанеш на нейна страна — казва Кметът. — Не те виня. Изобщо не те питам нищо за корабите, защото знам, че ще ме излъжеш. Знам, че тя ти е казала да ме лъжеш и ти ще го сториш. Ако аз бях на мястото на госпожа Койл, щях да постъпя точно по същия начин. Щях да те притисна и да те принудя да ми помагаш. Щях да използвам предимството, което случайно е кацнало право в дланта ми.

— Тя не ме използва — казвам тихо.

Можеш да бъдеш много полезна за нас, спомням си. Ако решиш.

Кметът се привежда към мен.

— Мога ли да ти кажа нещо, Виола?

— Какво? — питам.

Той вдига глава.

— Наистина много ми се иска да ме наричаш Дейвид.

Забивам очи в килима.

— Какво искаш да ми кажеш, Дейвид?

— Благодаря ти, Виола — отвръща той. — Това наистина е важно за мен — изчаква, докато отново вдигна поглед. — Срещнах се с членовете на Съвета, който доскоро управляваше Хейвън. Срещнах се с бившия кмет на Хейвън. Срещнах се с бившия шеф на полицията тук и с главния лекар, както и с отговорника по въпросите на образованието. Срещнах се с всички важни хора в този град. Някои от тях в момента работят за мен. Други не могат да се впишат в новата административна система, но това не е проблем, защото има достатъчно друга работа по възстановяването, по подготовката на града за посрещането на твоите хора, Виола, в превръщането му в онзи Рай, на който те се надяват, който желаят и очакват да намерят тук.

Все така задържа погледа ми със своя. Забелязвам, че очите му са тъмни, тъмносини, приличат на късчета ахат, блещукащи на дъното на бързотечна вода.

— От всички жители на Ню Прентистаун, обаче, твоята госпожа Койл е онази, която наистина знае какво означава да бъдеш водач. Лидерството не се развива, Виола. То се завзема, а ръководителката ти е единственият друг човек на тази планета, освен мен самия, притежаващ достатъчно сила и воля да направи необходимото, за да вземе властта.

Продължавам да го гледам в очите и ме осенява една мисъл.

На мястото на Шума му има мълчание, тотално като мълчанието на грамадното черно отвъдно сред световете, а очите и лицето му не издават нищичко.

Но аз започвам да се чудя…

Просто така, все още не напълно осъзнато, но се чудя…

Той дали не се бои от нея?

— Как смяташ, защо те заведох при нея, когато синът ми те простреля? — пита Кметът.

— Защото тя е най-добрата лечителка. Сам го каза.

— Да, но съвсем не е единствената лечителка. Превръзките и лекарствата вършат повечето работа. Госпожа Койл просто ги прилага по-сръчно.

Дланта ми неволно ляга върху белега на корема ми.

— Значи причината да ме заведеш при нея не е била само тази.

— Права си, не беше само тази — той се привежда още по-близо до мен. Аз искам госпожа Койл да застане на моя страна, Виола. Имам нужда тя да е на моя страна, ако желая изграждането на новото общество тук да се увенчае с някакъв успех. Ако двамата с нея работим заедно — той се обляга назад на стола, — само си представи какъв свят ще изградим.

— Ти я държиш като затворничка.

— Да, но нямах намерение да продължавам да я държа като затворничка. Границите между мъжете и жените са се размили с времето и повторното им прокарване е бавен и болезнен процес. Установяването на взаимно доверие изисква време, а както често съм казвал, най-важното, което трябва да запомним, е, че войната приключи, Виола. Наистина. Не желая повече битки, не желая повече кръвопролития.

Вдигам чашата с изстиналото кафе, просто така, само за да извърша някакво движение. Допирам я до устните си, но не отпивам.

— Тод добре ли е? — питам Кмета, без да го гледам.

— Щастлив и здрав, и работи по цял ден — отвръща той.

— Може ли да го видя?

Той замълчава, сякаш обмисля.

— Ще направиш ли нещо за мен? — пита.

— Какво? — в главата ми изплува друга идея. — Искаш да шпионирам нея и да донасям на теб?

— Не — отвръща той. — Не да я шпионираш, изобщо нямам това предвид. Искам да ми помогнеш да я убедя, че съвсем не съм онзи тиранин, за който ме мисли, че историята на стария ми град не е такава, каквато тя я знае, че ако обединим усилията си и работим заедно, можем да превърнем това място в онзи дом, който и двамата желаехме, когато корабите ни напуснаха Стария свят преди толкова много години. Аз не съм неин враг. Не съм и твой враг.

Звучи толкова искрен. Наистина.

— Моля те за помощ — завършва.

— Ти контролираш всичко — отвръщам. — Нямаш нужда от моята помощ.

— Имам нужда — натъртва той. — Ти си се сближила с нея повече, отколкото аз изобщо бих могъл да мечтая.

Дали?, помислям.

Това е момичето, спомням си.

— Знам също така, че тя те упои онази вечер, когато бях дошъл да разговаряме, за да заспиш, преди да си успяла да ми разкажеш каквото и да било.

Сръбвам малко студено кафе.

— Ти нямаше ли да сториш същото на нейно място?

Той отвръща с усмивка.

— Значи признаваш, че двамата с нея не се различаваме кой знае колко?

— Как бих могла да ти се доверя?

— А на нея как можеш да се довериш, след като тя те упои против волята ти?

— Тя ми спаси живота.

— Аз бях този, който те отведе при нея.

— Тя не ме държи като затворничка в дома на изцелението.

— Дойде тук съвсем сама, нали? Ограниченията намаляват с всеки изминал ден.

— Тя ме обучава за лечителка.

— А кои са всичките онези други лечителки, с които се среща? — той събира върховете на пръстите си. — Как смяташ, какво са замислили?

Втренчвам се в кафето и преглъщам, трескаво обмислям откъде ли е разбрал.

— А какви са плановете им за теб? — пита.

Мълча, без да го поглеждам.

Той се изправя.

— Последвай ме, моля те.

Повежда ме през грамадното помещение, пресичаме и малкото предверие след входа на катедралата. Портите й към площада са широко отворени. Отпред армията провежда някакво учение и едновременно ме удрят туп, туп, туп от нозете на войниците и Ревът на мъжете, лишени от лека, Шумът им се излива като поток.

Свивам се леко.

— Гледай — казва Кметът.

Зад армията, в средата на площада, неколцина мъже сковават малка проста дървена платформа, с извисяваща се над нея греда, пресечена перпендикулярно от друга греда.

— Какво е това?

— Тук утре следобед сержант Хамър ще бъде обесен за своето ужасно, ужасно престъпление.

Споменът за Мади, за безжизнените й очи, отново се надига в гърдите ми. Притискам уста с длан, за да не му позволя да се излее навън.

— Пощадих бившия кмет на града — казва Кметът, — но няма да пощадя един от най-верните си и отдавнашни съратници.

Обръща поглед към мен.

— Наистина ли мислиш, че бих стигнал чак дотук, само за да угодя на едно момиченце, което просто разполага с информация, която ми е потребна? Наистина ли мислиш, че бих си давал този труд, след като, както сама твърдиш, контролирам всичко?

— Защо го правиш тогава? — питам.

— Защото той наруши закона. Защото това е един цивилизован свят и актовете на варварство няма да бъдат толерирани. Защото войната приключи — той се обръща изцяло към мен. — Много бих искал да убедиш госпожа Койл в това — прави крачка към мен. — Ще го сториш ли? Най-малкото ще й разкажеш ли какво възнамерявам да направя, за да поправя поне донякъде тази трагична ситуация?

Забивам поглед в краката си. Мислите ми фучат, въртят се, подобно на комети.

Думите му може и да са истинни.

Но Мади е мъртва.

И за това съм виновна аз.

И Тод го няма.

Как да постъпя?

(как да постъпя?)

— Ще го сториш ли, Виола?

Поне, мисля, се сдобих с някаква информация, която да предам на госпожа Койл.

Преглъщам.

— Ще се опитам.

Той отново се усмихва.

— Чудесно — после ме докосва нежно по ръката. — Тичай сега обратно. Ще те чакат за погребението.

Кимвам и излизам на предните стъпала, дърпам се далеч от него, слизам и правя няколко крачки по площада, Ревът ме блъсва като горещината на слънцето. Спирам и се мъча да си поема дъх, но не ми се отдава.

— Виола — той още ме гледа, гледа ме от първото стъпало, от портите на катедралата, от портите на дома си. — Ще дойдеш ли на вечеря тук утре вечер?

Усмихва се широко, когато забелязва как се мъча да прикрия колко ме отблъсква предложението му.

— Тод също ще присъства, разбира се — добавя.

Очите ми се разтварят широко. В гърдите ми се надига нова вълна, която изпълва очите ми със сълзи, разхълцвам се.

— Наистина ли?

— Наистина — отвръща той.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно — казва.

После разтваря ръце да ме прегърне.

11Спасих ти живота

Тод

— Трябва да им сложим номера — казва Дейви, изнася от складовото помещение на манастира една тежка торба от зебло и шумно я захвърля на тревата. — Това е новата ни задача.

Настъпила е сутринта след вечерта, когато Кметът ми пожела честит рожден ден на патерица, първата сутрин, след като се заклех да я намеря.

Светът не се е променил и на косъм.

— Да им сложим номера ли? — питам и поглеждам към диваците, скупчени и взрени в нас в пълно, безсмислено мълчание. Защо ли лекът още не се е изчистил от организмите им? — Защо?

— Ти никога ли не слушаш какво говори татко? — отвръща Дейви, докато изнася и някакви инструменти. — Всеки трябва да си знае мястото. Освен това, все по някакъв начин трябва да следим добитъка, нали?

— Те не са животни, Дейви — казвам, но не особено разгорещено, защото вече сме се разправяли нееднократно по този въпрос. — Просто не са хора.

— Както и да е, кретенче — отвръща той, измъква от торбата чифт клещи и ги оставя в тревата. После пак бърка вътре. — Вземай — вика и ми подава шепа метални гривни, нанизани на тел. Аз ги поемам от ръката му.

И тогава осъзнавам какво държа.

— Не можем да направим това — казвам.

— О, ще го направим като стой, та гледай — казва Дейви и вади още един инструмент, който също отлично познавам.

Така маркирахме овцете в Прентистаун. Вземахме инструмента, който Дейви в момента държи, и на него слагахме металната гривна около крака на овцата. Инструментът съединява двата края на свободно прерязаната в средата гривна и я стяга, стяга я толкова силно, че тя се впива в кожата, толкова силно, че мястото веднага се инфектира. Металът на гривната обаче, е намазан с лекарство, което преборва инфекцията, но когато раната под гривната зарасне, заздравяващата кожа покрива метала и той се сраства с нея, става част от самото тяло.

Вдигам пак очи към диваците, които ни гледат в отговор.

Защото уловката се състои в това, че ако махнеш гривната, на нейно място остава рана, която никога не зараства. Ако свалиш гривната на овцата, от крака й започва да тече кръв, докато изтече всичката и овцата умре. Слагаш гривната и тя остава върху тялото завинаги, до края. Никога не може да бъде откъсната от него.

— Значи просто си мисли за тях като за овце — вика Дейви, изправя се с инструмента в ръка и поглежда диваците. — Подредете се!

— Ще караме поред — продължава, размахвайки клещите за маркиране в едната си ръка, а пистолета в другата. Войниците на зида държат пушките си насочени към тълпата. — След като получите номера си, се нареждате ето там и не мърдате, ясно ли е?

Изглежда им е ясно.

Ето го и същинския проблем, сещате ли се?

Диваците разбират много повече от овцете.

Свеждам поглед към металните гривни, които държа.

— Дейви, това е просто…

— Давай да вършим работа, кретенче — отвръща той нетърпеливо. — Днеска трябва да сме оправили поне двеста парчета.

Преглъщам. Първият дивак на опашката също гледа гривните. Мисля, че е женска, понякога това се познава по цвета на лишеите, които растат по телата им вместо дрехи. По-ниска е от нормалното, от нормалното за дивак искам да кажа. Има горе-долу моя ръст, ако не и по-ниска.

А после се замислям: ако откажа да го сторя, ако аз не бъда онзи, който ги маркира, то със задачата ще се заеме друг, на когото няма да му пука колко ги боли. По-добре е за тях да го прави някой, който го е грижа. По-добре да съм аз, а не Дейви.

Нали така?

(нали така?)

— Просто увивай ш… гривна около ръката им, щото нямам намерение да вися тука цялата ш… сутрин — обажда се Дейви.

С жест показвам на женската да протегне ръка. Тя се подчинява, гледа ме немигащо право в очите. Пак преглъщам. Откачам първата гривна, на нея е изписан номер 0001. Женската ме гледа, все така не мига.

Хващам протегнатата й ръка.

Плътта й е топла, по-топла, отколкото очаквам, защото всички диваци изглеждат толкова бели и хладни.

Увивам гривната около китката й.

Чувствам пулса й, който бие току под пръстите ми.

Женската продължава да ме гледа в очите.

— Прости ми — прошепвам.

Дейви пристъпва напред, хваща свободните краища на гривната с клещите, извива ги толкова бързо и силно, че женската изсъсква от болка, а после ги щраква, впивайки металната лента в китката й и я превръща завинаги в номер 0001, завинаги.

Изпод гривната потича кръв. Кръвта на 0001 е аленочервена.

(кръвта им е червена, аз това отдавна го знам)

Женската прегръща китката си със здравата ръка и се отдалечава от нас, но все така ни гледа, все така не мига, мълчалива като проклятие.

Никой от тях не се съпротивлява. Просто се подреждат и се взират в нас, взират се, взират се тихо. От време на време някой издава кратки цъкащи звуци към друг, но няма Шум, няма борба, няма съпротива.

А това разгневява Дейви все повече и повече.

— Проклети гадини — казва и задържа усуканата гривна по-дълго, преди да я закопчае окончателно, само за да провери колко дълго може да принуди жертвата да съска. Задържа и задържа.

— Хареса ли ти, а? — крясва на поредния дивак, който се отдалечава, притиснал раненото място, без да откъсва очи от нас.

Следващ е номер 0038. Висок е, най-вероятно мъжки, кльощав, а станал напоследък още по-кльощав, защото дори глупак може да види, че храната, която им даваме сутрин, не е достатъчна за всички им.

— Сложи гривната на врата му — обажда се Дейви.

— Какво? — зяпвам аз. — Не!

— Сложи я на ш… му врат!

— Няма!

Дейви рязко скача, удря ме с клещите по главата и измъква гривната от ръката ми. Свличам се на едно коляно и болката в главата ме парализира за няколко секунди.

А когато се свестявам, вече е твърде късно.

Дейви е накарал дивака да коленичи пред него, гривната с номер 0038 е увита около врата му, а Дейви я извива с клещите все по-силно. Войниците от зида си умират от смях, дивакът се бори за въздух, дращи по гривната с пръсти, от врата му тече кръв.

— Спри! — викам и се мъча да се изправя на крака.

Но Дейви щраква гривната и дивакът отпълзява настрани по тревата, дави се силно, а главата му придобива зловещ розов цвят. Дейви стои над него, не помръдва, просто го гледа как се задушава.

Клещите за рязане са захвърлени в тревата, добирам се до тях, грабвам ги и се втурвам към 0038. Дейви се опитва да ми попречи, но аз замахвам с клещите срещу него и той отскача, а аз коленича до 0038 и се заемам да махна гривната, но Дейви я е стегнал толкова много, а дивакът се мята така страшно в агонията си, че се налага да го ударя, за да се укроти.

Прерязвам гривната. Тя пада сред каша от кръв и парчета кожа. Дивакът поема въздух с рязък непоносим звук, а аз се дърпам от него, все още стискам клещите.

Наблюдавам как дивакът се мъчи да диша, но не успява, Дейви е застанал над главата ми с клещите за маркиране в ръка и тогава осъзнавам колко силно е станало цъкането, чувам го как преминава като вълна през диваците и точно тогава, точно в този момент чашата прелива и…

Те решават да ни нападнат сега.

Първият удар прелита над главата ми. Диваците са слаби и леки, така че ударите им не са силни.

Но в тълпата са хиляда и петстотин, а не един и двама.

Идват срещу нас като вълна, усещането е сякаш се гмуркам…

Още юмруци, още удари, лицето ми е издраскано, вратът ми е издраскан, събарят ме на земята, тежестта им ме смазва, сграбчват ме за ръцете за краката, сграбчват ме за дрехите, сграбчват ме за косата, аз викам и се мятам, един дивак докопва клещите за маркиране и ме удря с тях по лакътя, а болката е неописуема…

И едничката ми мисъл, едничката ми глупава мисъл е…

Защо нападат мен? Аз се опитах да спася 0038.

(но те знаят, знаят…)

(знаят, че съм убиец…)

Дейви закрещява и чувам първите изстрели, които долитат от зида. Още удари, още драскотини, но и още изстрели и диваците започват да се оттеглят и това аз повече го усещам, отколкото го виждам, защото болката в лакътя ме заслепява.

Един от тях е още върху мен, дере ме изотзад, защото съм паднал по корем в тревата, полека успявам да се обърна по гръб, пушките продължават да гърмят, мирисът на барут изпълва въздуха, диваците бягат, бягат, само този последният остава върху мен, дращи и удря.

И аз някак си разбирам, че това е 0001, първата в редицата, първата, която докоснах, чува се гърмеж, тя се извърта рязко и пада на тревата до мен. Мъртва.

Дейви стои над главата ми с пистолета, от дулото още дими. Носът и устната му са разкървавени, изподран е толкова, колкото и аз, и тежко се накланя на една страна, където е болката в хълбока му. Но се усмихва.

— Спасих ти живота, а?

Изстрелите не млъкват. Диваците бягат, но няма къде да се скрият. Падат и падат, и падат.

Поглеждам си лакътя.

— Ръката ми май е счупена.

— На мен май кракът ми е счупен — отвръща Дейви. — Но ти тичай веднага при тате. Разкажи му какво стана. Кажи му, че аз съм ти спасил живота.

Очите му не ме гледат, той вдига пистолета и стреля, мъчи се да държи тежестта си далеч от ранения крак.

— Дейви…

— Тръгвай! — вика той и от него заструява някаква мрачна радост. — Аз ще довърша работата тука — пак стреля. Още един дивак пада. Падат, не спират да падат.

Правя крачка към портата. После още една.

А после хуквам.

Ръката ми пулсира от болки при всяка крачка, но когато приближавам Ангарад, тя казва Момче Жребче и започва да души лицето ми с влажната си мека муцуна. После коленичи, за да се метна по-лесно на седлото. После поема по пътя и изчаква, да запазя равновесие, преди да се впусне в най-бързия галоп, в който някога съм я виждал да препуска. Вкопчил съм здравата си ръка в гривата й, болната е свита до тялото ми и се мъча да не повърна от болка.

Вдигам очи и виждам жени, които ме проследяват с поглед как профучавам край прозорците им, не реагират, остават тихи и далечни. Виждам мъже, които също ме изпращат с очи, гледат кръвта по лицето ми, раната ми.

Зачудвам се за какъв ли ме мислят.

Дали виждат в мен свой?

Или виждат враг?

Кой ли смятат, че съм аз?

Затварям очи, но веднага губя равновесие и се налага отново да ги отворя.

Ангарад заобикаля катедралата, подковите й хвърлят искри по чакъла, прави последния завой и излиза пред портите. Армията е на площада, провеждат някакво учение. Повечето от мъжете нямат Шум, но ударите на ботушите им са достатъчно силни.

Примигвам и вдигам очи в моята посока, вдигам очи към портите на катедралата…

И Шумът ми скача така страшно, че Ангарад се стряска и спира рязко, чакълът се разхвърчава изпод нея, от хълбоците й се издига пара след бързия бяг.

Аз обаче не забелязвам това…

Защото сърцето ми е спряло да бие…

Дъхът е замрял в гърдите ми…

Ето я. Пред очите ми изкачва стъпалата пред катедралата…

Ето я.

Сърцето ми прескача удар и забива отново, Шумът ми е готов да изпищи името й, болката ми изчезва…

Защото тя е жива…

Жива е…

Но тогава я виждам какво прави…

Виждам я как изкачва стъпалата…

Отива към Кмета Прентис…

Хвърля се в ръцете му…

А той я прегръща…

А тя му позволява…

И после всичко, което мога да помисля…

Всичко, което мога, да кажа…

Е…

— Виола?