Въпросът и Възражението

Началото

Кметът се свестява преди още да съм вързал китките му както трябва.

Простенва, от него идва вълна чист, истински, непотиснат Шум, първият, който чувам от съзнанието му, сега той просто не се владее.

Защото сега е победен.

— Не съм победен — промърморва. — Временно отстранен.

— Млъквай — казвам и затягам въжето.

Заобикалям го и заставам пред него. Очите му са още мътни от атаката ми, но успява да ми се усмихне.

Удрям го в лицето с приклада на пушката.

— Само ако чуя и едно късче Шум от теб — предупреждавам го и насочвам дулото срещу му.

— Знам — казва Кметът, усмивката пак разтяга кървавата му уста. — Ако чуеш, ще го сториш, нали?

Премълчавам.

Това е моят отговор.

Кметът въздъхва, отпуска глава назад, сякаш да си разкърши врата. Вдига очи към пъстроцветния прозорец, който противно на всички вероятности още стои непокътнат на самотно стърчащата стена. Зад него изгряват луните, виждаме изменените им форми през стъклописа.

— Ето ни пак в изходно положение, Тод — казва. — Залата, в която за първи път се срещнахме истински — оглежда се, защото сега той е вързан за стола, а аз се разхождам наоколо. — Нещата се променят — казва, — но пак си остават същите.

— Няма нужда да говориш, докато чакаме.

— Какво чакаме? — той леко се напряга.

Шумът му напълно изчезва.

— Ти също би искал да можеш да правиш това, нали? — казва. — Би искал поне веднъж никой да не знае мислите ти.

— Млъквай, казах.

— В момента, например, си мислиш за армията.

— Млъквай.

— Чудиш се дали действително ще те послушат. Чудиш се дали хората на Виола действително могат да помогнат…

— Пак ще те ударя с проклетата пушка.

Чудиш се дали в момента действително си победил. — Действително победих — отвръщам. — И ти го знаеш много добре.

Ново БУМ в далечината.

— Тя разрушава наред — казва Кметът, обърнал очи към експлозията. — Интересно.

— Кое е интересно? — питам.

— Никога не си срещал госпожа Койл, нали? — той повдига едното си рамо, после другото — наглася въжето по-удобно. — Забележителна жена, забележителен противник. Тя можеше и самичка да ме победи, да ти кажа право. Можеше наистина да го стори — усмивката му пак цъфва. — Но ти я превари, а?

— Какво имаш предвид с това тя разрушава наред?

— Както обикновено — отвръща Кметът, — аз имам предвид точно онова, което казвам.

— Но защо ще постъпва така? Защо просто взривява всичко по пътя си?

— По две причини — отвръща той. — Първо, създава хаос, така че е трудно да се бориш нормално с нея в открита схватка. И второ, унищожава сигурността на цивилните, създавайки впечатлението, че е непобедима, за да може впоследствие да управлява по-лесно завладяното — свива рамене. — За хора като нея всичко е война.

— За хора като теб, искаш да кажеш — поправям го.

— Винаги ще налиташ от един тиранин на друг. Тод. Съжалявам, че точно аз трябва да ти го кажа.

— Няма да налитам на нищо. И ти поръчах да мълчиш.

Държа го на мушка и приближавам Ангарад, която наблюдава и двама ни отстрани, стъпила на чакъла, мисли тя.

— Коритото за вода още ли е отпред? — питам Кмета. — Или са го взривили вече?

— Взривиха го — отвръща той. — Но отзад има друго, там е вързан моят кон. Прати я там.

Морпет, мисля към Ангарад, мисля името на коня на Кмета и усещам как в нея се надига някакво чувство.

Тод, мисли тя.

— Точно така, момичето ми — отвръщам и я галя по носа. — Много си права, той ще се предаде.

Тя ме бутва игриво с муцуна и бавно прегазва чакъла, заобикаля катедралата отзад.

Ново БУМ. Усещам лека тревога за Виола. Чудя се колко ли далеч надолу по пътя е стигнала. Сигурно вече приближава позициите на Възражението, сигурно…

Чувам жужащ Шум от Кмета.

Зареждам пушката.

— Казах, дори не се опитвай.

— Знаеш ли, Тод — вика той, сякаш просто сме седнали на обяд и си приказваме на масата, — нападението с Шум е лесна работа. Свиваш всичко на топка и удряш, колкото ти стигат силите. Искам да кажа, да, трябва да си концентриран, изключително концентриран, но веднъж като му хванеш цаката, можеш спокойно да го правиш, когато си поискаш — изплюва кръв на земята. — Както вече видяхме в случая с теб и твоето Виола.

— Не изричай името й.

— От друга страна — продължава той, — контролът над нечий чужд Шум, е, какво да кажа, това е много, много по-трудно, много по-сложно. Все едно да се опитваш да движиш хиляда различни лоста за управление едновременно и, естествено, върху някои хора, някои простички хора, това се удава по-лесно, а контролът над цяла тълпа, например, е изненадващо елементарен и лек, аз обаче, години наред се мъчех да превърна този контрол в наистина полезен инструмент, но едва в последно време постигнах някакви успехи.

Мисля за минута.

— Кметът Леджър.

— Не, не, разбира се — отвръща Кметът бодро. — Кметът Леджър умираше от нетърпение сам да помага. Никога не се доверявай на политик, Тод. Те нямат строго дефиниран център на личността, така че никога не можеш да им вярваш. Той дойде при мен, настояваше да ми разправя сънищата и мислите ти. Не, него въобще не съм го контролирал, той просто беше един обикновен слаб човек.

Въздъхвам.

— Може ли вече да замълчиш, а?

— Та, Тод, мисълта ми е — продължава той, — че едва днес аз се доближих малко до това да накарам теб да сториш онова, което искам — той ме поглежда, сякаш разбирам за какво говори. — Едва днес.

Още едно БУМ в далечината, още нещо, разрушено от Възражението без точно определена причина. Твърде тъмно е, за да видя армията, но тя трябва да навлиза вече в града, да се движи по пътя право насам.

А нощта пада.

— Разбирам какво казваш — отвръщам. — Знам какво сторих.

— Всичко ти го стори по свое решение, Тод — не сваля очи от мен. — Диваците. Жените. Всички твои постъпки. Нямаше нужда от никакъв контрол.

— Знам какво сторих — повтарям тихо, Шумът ми запращява предупредително.

— Предложението ми още е валидно — казва Кметът, също така тихо. — Съвсем сериозен съм. Ти имаш силата. Аз ще те науча да я използваш. Ще управляваш тази планета рамо до рамо с мен.

Аз Съм Кръгът И Кръгът Съм Аз, чувам.

— Това е източникът — казва. — Контролирай Шума си и ще контролираш себе си. Контролираш ли себе си — свежда глава, — ще контролираш света.

— Ти уби Дейви — казвам и прекрачвам към него, пушката ми го сочи. — Ти си онзи без строго дефиниран център. А сега наистина млъкваш вече.

И тогава един нисък и могъщ звук прогърмява под небето, звук, сякаш от гигантски боен рог.

Такъв звук ще прокънти, когато Бог иска да привлече вниманието ни.

Чувам как конете се разцвилват отзад. Чувам бесния ужас в Шума на изпокрилите се по къщите хора на Ню Прентистаун. Чувам как размерния марш на армията се разпада на локви от объркване.

Чувам как целият Шум на Кмета се появява отново, остър като шип, дръпва се пак назад и се притаява.

— Какво беше това, мътните го взели? — казвам и се оглеждам.

— Не — издиша Кметът леко.

А въздишката му е щастлива…

— Какво? — ръгвам го с пушката в ребрата. — Какво става, казвай!

Но той само се усмихва и обръща глава. Обръща я към хълма с водопада, към зигзагообразния път, който слиза в него за града.

Аз също поглеждам натам.

Светлини на върха.

Светлини, които вече се спускат надолу, успоредно на водопада.

— О, Тод — казва Кметът, в гласа му блика изумление и, да, радост. — О, Тод, милото ми момче, какво стори ти?

— Какво става? — питам пак, примижавам към мрака, сякаш това ще ми помогне да видя каквото и да било. — Какво издава този…

Втори тътен на рога откънтява, толкова дълбок и силен, сякаш небето се разцепва.

Чувам как Ревът на града се утроява, толкова въпроси се изливат едновременно.

— Кажи ми, Тод — пита Кметът с бодър глас. — Какво точно планираше да правиш, когато армията дойдеше тук?

— Какво? — стряскам се, сбръчквам чело, очите ми още се стараят да видят какво точно слиза по зигзагообразния път, но е твърде далече и е твърде тъмно, нищо не мога да различа. Само светлини, отделни светлинки, спускат се по хълма.

— Щеше да искаш откуп за мен ли? — продължава Кметът приповдигнато. — Щеше да ме предадеш, за да ме екзекутират. — Какъв беше този звук? — хващам го отпред за ризата и го притеглям нагоре. — Заселниците ли кацат? Нападат ли ни или…?

Той само ме гледа в очите, неговите собствени очи искрят.

— Смяташе, че ще те изберат за ръководител и ти саморъчно щеше да възвестиш ера на нов мир?

— Аз ще ги поведа — изсъсквам в лицето му. — Като стой, та гледай.

Пускам го и се изкатервам на една от по-високите камари чакъл. Виждам как хората вече надничат от домовете си, викат се един друг, започват да тичат напред-назад.

Който и да идва, е толкова страшен, че кара хората на Ню Прентистаун да напуснат убежищата си.

Чувам жужащ Шум в дъното на съзнанието си.

Извъртам се и пак насочвам пушката към Кмета, слизам от камарата и казвам:

— Предупредих те да не опитваш повече!

— Просто се мъчех да поддържам разговора, Тод — отвръща той престорено невинно. — Много съм любопитен да узная плана ти за развитие, след като бъдеш избран за глава на армията и за Президент на планетата.

Ще ми се да изтрия усмивката от лицето му само с един удар.

— Какво става? — изкрещявам му. — Какво е онова, което слиза от хълма?

Трети тътен от рога отзвучава, още по-силен е, толкова силен, че тялото ми вибрира.

Сега хората от града вече наистина започват да пищят.

— Бръкни в предния джоб на ризата ми, Тод — казва Кметът. — Мисля, че там ще намериш нещо, което ти принадлежи.

Поглеждам го, търся да напипам каква е уловката, но насреща ми е само тъпата му усмивка.

Сякаш той отново побеждава.

Опирам дулото в него и със свободната си ръка започвам да ровя в джоба му, пръстите ми достигат нещо метално и тежко. Изваждам го.

Бинокълът на Виола.

— Изумителен малък уред — казва Кметът. — С такова нетърпение чакам новите заселници да кацнат, за да видя какви глезотийки още ще ни донесат.

Не отвръщам нищо, покатервам се пак на камарата и слагам бинокъла до очите си със свободната ръка, непохватно се мъча да включа режима за нощно виждане. Минава доста време, докато…

Напипам правилния бутон.

Пред мен изскача долината, зелено белезникава през бинокъла, изниква от мрака, показва ми града.

Проследявам пътя нагоре по реката, до зигзагообразната му част на хълма с водопада, до точките светлина, които слизат по него…

И…

И…

И о, Боже, Господи.

Чувам как Кметът се смее зад гърба ми, все така вързан за стола.

— Да, Тод, изобщо не си въобразяваш.

Секунда мълча.

Изгубил съм дар слово.

Как?

Как е възможно това?

Към града напредва армия от диваци.

Някои, онези, които са най-близо до челото на колоната, яздят някакви огромни, дебели същества, покрити с нещо като броня и с по един-единствен закривен рог на върха на носа. Зад тях е пехотата, защото това не е приятелско посещение, не, нищо подобно, по зигзагообразния път върви пехотата, а още и още войници се изливат над ръба на хълма до върха на водопада.

Войници, готови за битка.

Хиляди са.

— Но — казвам задъхано, едва изричам думите, — но нали всички били избити! Избити по време на войната!

— Всички ли, Тод? — пита Кметът. — Всички диваци на тази планета до последния, като имаш предвид, че ние тук обитаваме само едно незначително късче от общата земя? Това звучи ли ти смислено изобщо?

Светлините представляват факли, носени от диваците, яхнали съществата, горящи факли, които сочат пътя на армията, горящи факли, които осветяват копията на пехотинците, лъковете и стрелите, боздуганите.

Всички са въоръжени.

— О, ние ги победихме — казва Кметът. — Избихме хиляди, естествено, избихме всички, които обитаваха в радиус от километри наоколо. Въпреки че те значително ни превъзхождаха по брой, ние имахме много по-добри оръжия, по-силна мотивация. Прогонихме ги от тази земя, разбрахме се никога повече да не се връщат, никога да не застават пак на пътя ни. Задържахме доста от тях като роби, разбира се, защото някой трябваше да помага за възстановяването на града след военните действия. Така беше честно.

Сега вече градът наистина Реве. Маршът на армията на Кмета е спрял напълно, чувам как хората тичат и си крещят, крещят си безсмислици, невярващи, уплашени.

Изтичвам обратно до Кмета и забивам пушката в гърдите му.

— Защо се връщат? Защо точно сега?

А той все така се усмихва.

— Предполагам, че през всичките тези години са имали време да обмислят как да се отърват от нас веднъж завинаги. Просто са чакали повод.

— Какъв повод?! — Изкрещявам. — Защо…

И млъквам.

Геноцидът.

Смъртта на робите.

Телата им, струпани като смет.

— Правилно, Тод — казва Кметът и кима кротко, сякаш си говорим за времето. — Подозирам, че точно това е бил поводът, ти как мислиш?

Поглеждам го, както обикновено проумявам нещата твърде късно.

— Ти си го сторил — казвам. — Разбира се, че си бил ти. Ти си избил всички диваци в манастира, всички, до последния, и си обвинил за това Възражението — ръгвам го пак с дулото. — Надявал си се диваците да се върнат и да нападнат.

Той свива рамене.

— Надявах се на нас да ни се отвори възможност да ги победим веднъж завинаги, да — свива устни. — Но на теб трябва да благодаря за това, че планът ми сработи толкова бързо.

— На мен ли? — питам.

— О, разбира се, че на теб, Тод. Ти нагласи нещата. Ти им изпрати съобщение за случилото се.

— Съобщ…?

Не.

Не!

Обръщам се и пак хуквам нагоре по чакъла, вдигам бинокъла, търся и търся, и търся.

Толкова са много, толкова са далеч.

Но той е там, сещате ли се?

Някъде в тълпата.

1017.

О, не.

— Бих казал, че о, не е отличен избор на думи, Тод — подвиква Кметът. — Оставих го жив, за да можеш ти да го намериш, но дори и при вашата специална връзка той не си пада особено по теб, как смяташ? Няма значение колко пъти си се опитвал да му помагаш. Ти си лицето на неговите мъчители, лицето, което той е отнесъл и е показал на братята и сестрите си — чувам тихия му смях. — Наистина не ми се иска да съм на твое място сега, Тод Хюит.

Обръщам се, оглеждам хоризонта във всички посоки. Пак се обръщам. Армията на Кмета е на юг, армията на Възражението — на изток, а третата армия напредва от запад.

— А ние си седим тук — отбелязва Кметът, звучи напълно спокоен, — насред цялата каша — почесва нос о рамото си. — Чудя се какво ли си мислят в момента горките нещастници от разузнавателната совалка.

Не.

Не.

Извъртам се за трети път, сякаш виждам всички, които идват насам. Идват за мен.

Съзнанието ми препуска.

Как да постъпя?

Как да постъпя?

Точно в този момент Кметът започва да си подсвирква.

А Виола е някъде там…

О, Господи Боже, тя е някъде там…

— Армията — казвам. — Армията трябва да се бие с тях.

— В свободното си време, може би? — вдига вежди Кметът. — Когато им се освободят няколко минутки след схватката с Възражението?

— Трябва да обединим сили с Възражението.

— Ние? — пита Кметът.

— Те трябва да се бият на страната на армията. Трябва да го сторят.

— Наистина ли смяташ, че това съвпада с плановете на госпожа Койл? — той пак се усмихва и виждам как кракът му започва спазматично да потрепва, енергия тече по тялото му. — Сигурен съм, че смята, че тя и диваците имат общ враг. Помни ми думата. Тя ще се опита да преговаря с тях — улавя погледа ми. — И ти къде оставаш тогава, Тод?

Дишам тежко. Нямам отговор на това.

— А Виола е някъде там — напомня ми Кметът, — сам-сама.

Така е.

Тя е някъде там.

И дори не може да ходи.

О, Виола, какво сторих?

— При така създалите се обстоятелства, скъпо мое момче, наистина ли мислиш, че армията ще те приеме за свой водач? — той се засмива, сякаш това е най-тъпата идея на света. — Наистина ли мислиш, че ще ти се доверят, ще ти позволят да ги поведеш в битка?

Завъртам пак бинокъла. Ню Прентистаун е в хаос. На изток горят сгради. Хората бягат по улиците, бягат от Възражението, бягат от армията на Кмета, бягат от диваците, бягат във всички посоки, но няма къде да отидат.

Рогът прокънтява отново, стъклата на околните къщи се пръсват с трясък.

Продължавам да гледам през бинокъла.

Извит, грамаден рог, дълъг колкото ръста на четирима диваци, е подпрян на гърба на две от ездитните създания, те го носят, а го надува най-едрият дивак, който някога съм виждал.

Достигат подножието на хълма.

— Смятам, че е време да ме развържеш, Тод — казва Кметът, а гласът му жужи тихо във въздуха.

Обръщам се рязко към него, насочвам за пореден път пушката.

— Няма да ме контролираш — казвам. — Никога повече.

— Дори не се опитвам — отвръща той. — Но и двамата знаем, че предлагам най-разумното.

Колебая се, дишам тежко.

— Побеждавал съм диваците и преди, сещаш ли се? — казва Кметът. — Хората в града знаят това. Армията го знае. Не вярвам да горят от нетърпение да се отърват от мен и да се обединят в твоя подкрепа, особено сега, когато осъзнават срещу какво се изправят.

Мълча.

— И след цялото ти предателство, Тод — казва Кметът и ме гледа право в очите, — аз все така искам ти да си до мен, рамо до рамо с мен. Все така искам да се биеш редом с мене — пауза. — Ще победим заедно.

— Не искам да побеждавам заедно с теб — отвръщам и гледам надолу към дулото на пушката. — Аз победих теб.

Той кимва в знак на съгласие, но добавя:

— Нещата се променят, но пак си остават същите.

Чувам маршируващи крака, които доближават катедралата. Отряд от армията изглежда се е организирал до такава степен, че да навлезе в града. Чувам ги как се отправят по главната улица, вървят към площада.

Нямам много време.

— Дори не ти се сърдя за това, че ме върза, Тод — казва Кметът — Сега обаче вече трябва да ме пуснеш. Аз съм единственият, който може да победи диваците.

Виола…

Виола, как да постъпя?

— Да, не минаваме без Виола, нали така? — казва Кметът, гласът му е лукав, топъл. — Виола е насред страшното, съвсем сама — чака, докато вдигна очи и срещна погледа му. — Те ще я убият, Тод. Ще я убият. А ти знаеш, че аз съм единственият, който може да я спаси.

Рогът прокънтява отново.

Още едно БУМ долита от изток.

Крачките на Кметовите войници наближават.

Поглеждам го.

— Аз те победих — казвам. — Помни това. Победих те и пак ще те победя.

Но той се усмихва.

ВИОЛА, помислям към него, той трепва и се свива.

— Ти ще я спасиш — казвам, — само тогава ще ти подаря живота. Ако тя умре, умираш и ти.

Той кимва.

— Съгласен съм.

— Ако се опиташ да ме контролираш, ще те застрелям. Ако се опиташ да ме нападнеш, ще те застрелям. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е — отвръща той.

Чакам още секунда, но после секундите ми се свършват.

Няма повече време за обмисляне, за решаване.

Трите края на света маршируват един срещу друг, за да се сблъскат тук, сега.

А тя е някъде там.

И аз никога повече няма да се разделя от нея, никога, дори когато не сме заедно.

Прости ми — мисля.

Заобикалям Кмета откъм гърба и развързвам въжето.

Той се надига бавно, изправя се, разтрива китките си.

Вдига рязко глава при новия тътен на рога.

— Най-сетне — казва. — Край на интригите, край на подмолните ходове, край на преследването на сенки и на всички глупости на плаща и кинжала — обръща се към мен, среща погледа ми и аз виждам зад усмивката лъскавото острие на лудостта. — Най-сетне достигнахме до истината, до истината, която прави мъжете мъже, до истината, за която сме родени, Тод.

Потрива ръце и изрича истината, а очите му святкат.

— Война.