Възмездието на Изида

Пролог

Кер: непрогледна тъмнина

Разбойниците в домовете на вечността не можеха да повярват на късмета си. Проникнаха безпроблемно в Долината на благородните — дълбок овраг вдясно от връх Мерецегер, Мълчаливеца, който се извисяваше над некропола на западния бряг на Нил срещу храмовия комплекс на Карнак. Стражите пред гробницата бяха лесна мишена — едно безшумно замахване с ножа или обтягането на гаротата бяха напълно достатъчни. Предводителят им бе дал точни указания и подробно описание на набелязаната царска гробница. Облечени в черно от главата до петите, се спуснаха в долината като демони и се запромъкваха по лъкатушещите пътечки. Не се познаваха помежду си, обединяваше ги едничката всевластна цел да плячкосат някоя гробница и да сложат ръка върху несметните съкровища от дома на вечността на някой угоен богаташ, който отдавна бе преминал в Далечния запад.

Изпълниха задачата си и поеха обратно през окъпаната в лунна светлина долина — дълга върволица от бързо движещи се сенки, натоварени с тежки денкове. Опиянени от успеха си, бяха глухи за ревовете, ръмженето и воя на нощните зверове — лъвове, хиени и чакали, спотайващи се в пустошта между Града на мъртвите и изпепеляващата пустиня, която се простираше чак до Вечните полета на Озирис. Мислеха, че са приключили тазвечерната си мисия, но изведнъж предводителят им спря и вдигна кинжала си. Кривна встрани от тясната пътечка и се спусна по пясъчния сипей, а изпод краката му се вдигна облак прахоляк. Долу се запровира между стърчащите канари към внимателно прикритата пролука в скалата, която пазеше входа към незнайна гробница. Водачът имитира воя на пустинна лисица и махна на останалите да го последват. Разбойниците, приели да се наричат с името на демона Себаус, дори и денем не биха се сетили да търсят тук друга гробница.

Събраха се и бързо разбиха зазидания вход. Свалиха окачените на стените насмолени факли и ги запалиха от тлеещите въглени, които носеха в специален мангал. На трепкащата светлина тъмнееха издълбаните в скалата ниши, но разбойниците отдавна бяха загубили страха си от царството на мъртвите. Гробницата се състоеше от четири грубо изсечени помещения — едно главно и три допълнителни за съхранение на погребалните дарове. Личеше си, че е приготвена набързо. Стените бяха голи, без рисунки, липсваха обичайните кошници със сухи цветя, зидарията бе груба, без замазка. Въпреки това залата със саркофага и съседните три помещения бяха доволно пълни със скъпи предмети — изящни дъски за игра, фигури от слонова кост, седефени кутийки, столчета и масички от тиково дърво с обков от злато и сребро, гърненца с благовонни масла, ковчежета с искрящи скъпоценности, украшения, гривни и огърлици. В дъното бяха струпани скъпи оръжия — кинжали и мечове в инкрустирани с рубини ножници, голям сирийски лък. До купчинката лежеше красиво резбовано ковчеже, в което се намираха нощните гърнета, но голямата находка бе саркофагът от червен кварц, по чиито ъгли бе изрисуван уаджет, Окото на Хор. Главатарят на разбойниците, бивш писар, се приведе над йероглифите:

— «Рахимере — прочете той с приглушен дрезгав глас, — велик везир на Египет». Я да видим сега какво си е приготвил за отвъдното бившето величество...

Насилиха капака с лостове и го блъснаха настрани, той се стовари с трясък на пода и се напука. Вътре се откри богато украсен ковчег. Разбойниците бързо го отвориха, извадиха го и го захвърлиха безцеремонно на земята. Водачът свали красивата маска и заповяда на един от хората си да я строши, а останалите разкъсаха платното около мумията, алчните пръсти търсеха скрити скъпоценности и свещени амулети.

Предводителят се върна при саркофага. Седна на ръба, прекрачи го, внимателно се спусна вътре и се огледа. Погледът му се спря върху изящна кожена кутия. Отвори я и извади обвита в мек плат книга. Беше му заповядано да я вземе и да остави кутията отворена на пода. Изскочи от саркофага и се озърна боязливо. Подчинените му — с маски на лицата и с качулки на главите, бяха заети с методичното претърсване на помещенията, разбиване на ракли и ковчежета и пълнене на чували. Предводителят избърса потта от челото си и доволно се усмихна. Бе получил точни указания и заповеди, къде да отиде и какво да направи, и бе запомнил и изпълнил всяка подробност. Радваше се на оказаната му висока чест. Точно преди полунощ бе отишъл в Пресъхналия оазис на север от долината, където се бе срещнал с Кетра, незнайния и тайнствен повелител на бандата на Себаус. Кетра бе останал скрит в сенките, както и предишния път на изоставения остров Кхнум северно от Тива. Говореше някак си приглушено, така че да не се разбере дали е жена или мъж. Главатарят на бандата виждаше единствено силуета и долавяше силния аромат на жасмин. Дали Кетра не бе жена? Преди няколко години щеше веднага да отхвърли тази възможност като абсурдна, но нали сега начело на Египет стоеше жена фараон. Едно бе сигурно — Кетра бе непресъхващ извор на знание за Долината на царете и за скритите в нея съкровища и благодарение на този извор всички членове на бандата бяха станали приказно богати.

Предводителят на себаусите пъхна обвитата в платно книга под мишница. Чудеше се откъде Кетра бе узнал за скритата гробница — само с какви подробности, колко точно му описа как да намери пътечката между канарите, как по средата да се спусне по сипея. Видя как един от хората му изпразва пълно с перли алабастрово ковчеже. Богатствата на гробницата говореха сами за себе си. Опита се да си припомни какво знаеше за Рахимере, великия везир, който се бе противопоставил на възкачването на трона на Хатусу. След поражението му славният първенец не бе имал друг изход, освен да изпие чашата с отровно вино. Семейството му бе изпаднало в немилост и вероятно нарочно бе избрало това самотно, отдалечено място, за да защити роднината си в отвъдния живот. Имаше десетки подобни гробници, някои бяха откривани случайно, но съкровищата в повечето от тях оставаха завинаги скрити.

Предводителят се отдръпна настрани от другарите си и тайно разгърна платното. Книгата бе от здраво съшити папируси, почеркът издаваше опитен, учен писар. Зачете се внимателно и изведнъж сърцето му замря в гърдите. Припряно затвори книгата и я обви отново в платното. Факлите вече догаряха, той застана до входа на изсечената в скалата пещера и погледна навън. Блестящите на черния небосвод звезди като че ли бяха надвиснали досами върховете на зъберите. Заповедите бяха недвусмислени: след като съберяха всичко ценно от гробницата, трябваше да се върнат веднага в Пресъхналия оазис, където Кетра щеше да ги очаква.

— Достатъчно! — извика той и се извърна назад. — Вземайте каквото сте приготвили, и да тръгваме — вдигна ръка, гривната му проблесна на приглушената светлина: — И не забравяйте: не бива нищо да задържате у себе си. Кражбата на един от нас поставя в опасност всички ни!

Останалите кимнаха мълчаливо. Кетра бе безскрупулен, при неподчинение щеше да ги накаже с жестока смърт. Излязоха от гробницата и се спуснаха по сипея. От претъпканите денкове и чували се изтърколиха дребни скъпоценности, но предводителят, вглъбен в мисли върху това, което бе прочел в книгата, заповяда да ги оставят. Сега най-важното бе бързината, утрото бе далеч, но трябваше да стигнат до оазиса, преди да се съмне. Смълчаната долина остана зад гърба им, сега се катереха сред скалите, наоколо стърчаха зловещите силуети на мрачните чукари, единственият звук в нощната тишина бяха пъшканията от тежкия товар. Вляво блещукаха светлинките на некропола, от другата страна на реката се извисяваше безформената маса на Тива.

Водачът пришпори хората си и всички покорно ускориха ход. Прочетеното в книгата го бе изплашило. Плячкосването на царските гробници вече бе предизвикало вълнения в града. Стражите и патрулите бдяха зорко, говореше се, че скоро ще пристигнат и още войски. С всеки изминал ден напрежението нарастваше. Изкачиха се на голото било и заобиколиха високите греди, на които се разпъваха осъдените престъпници.

След пиршеството на лешоядите и пустинните хищници от телата бяха останали само купчина кости. Светлините на града вече не се виждаха, от тук започваха Червените земи на пустинята, но въпреки това разбойниците напредваха предпазливо, внимаваха за някой спотаен в долчинките пеши патрул или ескадрон с колесници. В нощния въздух отекваше смразяващият кръвта вой на нощните зверове.

Събраха се на билото и спряха да огледат отвисоко Пресъхналия оазис. Донесоха мангала, запалиха огън и след миг от оазиса отговориха на сигнала. Кривите ниски дървета изглеждаха черни под тъмното небе. Разбойниците се спуснаха по стръмния склон и долу се подредиха в полукръг около рушащата се стена на стария кладенец. Иззад него се показа друг член на бандата, който не бе взел участие в тазвечерната акция, а някъде сред дърветата трябваше да е Кетра. Предводителят събра плячката в средата и произволно подбра неколцина от хората си, за да бъдат щателно претърсени. След това разбойниците получиха възнаграждението си за предишните грабежи — на всекиго поравно злато, сребро и скъпоценни камъни. Неколцина бяха натоварени със задачата да отнесат новата плячка в определени скривалища в Тива. Не бяха споменати имена, нито лични домове, а ханове и кръчми. Трябваше да оставят там скъпоценностите, а по-късно някой друг щеше да мине да ги прибере и след време всички щяха да получат дела си.

Най-накрая разбойниците се разотидоха и оазисът заглъхна. Предводителят на себаусите бе получил недвусмислена заповед да остане. Той чакаше, стиснал здраво обвитата в плат книга.

— Ела! — прошепна глас в тъмнината. Водачът на разбойниците заобиколи кладенеца. — На колене! — той се подчини. Зърна неясни силуети, усети аромата на жасмин. — Носиш ли я?

— Да, господарю.

Изведнъж нечии ръце рязко измъкнаха книгата.

— Видя ли какво пише вътре?

— Не, господарю.

— Лъжеш! Отворил си я, вместо да наблюдаваш какво правят хората ти.

— Не, господар...

Предводителят на себаусите долови лек шум, последван от звънтене на тетива. Стрелата се заби дълбоко в гърдите му — бе изстреляна от толкова близо, че ударът го повали по гръб на пясъка. От устата му шурна кръв, тялото се разтърси в конвулсии. Последните думи, които чу, преди да се удави в собствената си кръв, бе заповедта тялото му да бъде заровено дълбоко в пустинята.

Три дни по-късно мокър от пот вестоносец прелетя по Пътя на сфинксовете към Дома на милион години

— двореца на Хатусу, фараон на Египет. Пратеникът, най-бързият във войската на фараона, бе покрит с прах. Изми се и се пречисти, после слугите го напарфюмираха и намазаха с благовонни масла, преди да го отведат при везира. Той бе в залата със светлозелени стени, целите покрити с изображения на рибарчета с искрящо синьо оперение около главата, които се стрелкаха над бистри потоци или се рееха над обградени с високи тръстики вирове.

Пратеникът коленичи още на прага. Слугите дръпнаха завесите около подиума, в дъното, на който върху дебели възглавници седеше едър мъж с бръснато теме, лъщящо от благовонни масла. На пръв поглед приличаше на войник, устата му бе груба, присвитите очи — пронизващи. Беше облечен в проста бяла туника, но на ръцете му блестяха скъпи пръстени. Вестоносецът се просна по очи пред платформата, докосна първото стъпало и на един дъх предаде съобщението.

Сененмут, според слуховете — любовник на царица Хатусу, го изслуша, захвърли картата, която разглеждаше, и сбърчи вежди, опитвайки се да скрие тревогата си. Сетне възнагради вестоносеца и го отпрати, а сам се запъти към терасата, където Хатусу лежеше върху обкован със сребро одър под напоен с благовонни аромати балдахин. Тя се смееше и бъбреше с прислужничките си, но щом го зърна, млъкна и ги отпрати:

— Везире?

— Открили са гробницата на Рахимере. Ограбена е, саркофагът е отворен.

Красивата керамична чаша се изплъзна от пръстите на Хатусу, която ужасена вдигна поглед:

— Не може да бъде!

— Не е само това — продължи Сененмут. — Намерена е кожената кутия, в която е била книгата. Всичко е било истина. Рахимере е отнесъл тайните си в гроба, но сега те са в ръцете на някой обикновен разбойник.

— Значи жреците от храма на Изида се оказаха прави. — Хатусу яростно стъпка парчетата от чашата.

— Добре! — прошепна злобно. — Повикай Амеротке, нека дойде тук по залез-слънце. Разбойниците трябва да бъдат заловени на всяка цена. Вероятно им помага някой търговец или човек от двореца, той ще го открие.