Възмездието на Изида

Седма глава

Кефа: разкривам

Пазачът от храма на Маат, когото Амеротке бе разпитал за тайнствената смърт на затворника, с едва прикрито облекчение прие задачата да придружи трупа до Кланицата — отдалечен вир с лоша слава близо до

Стената на смъртта. Асурал бе заповядал да го хвърлят на крокодилите, преди да се размирише. Обвиха тялото в пресни овчи кожи и го натовариха на талига, теглена от два вола. Излязоха през Портата на Анубис и поеха през града. От двете страни на талигата вървяха палачи, зловещи фигури в черни кожени туники с маски на чакал, а трети водеше воловете. Малцина се спряха да огледат процесията, повечето жители смятаха затворническите погребения за прокълнати и нечисти. При появата им минувачите се отдръпваха, така че палачите бързо излязоха от града и поеха по виещия се коларски път през палмовата горичка.

Жителите на Тива изпитваха отвращение и погнуса от този район и винаги го избягваха. Над обраслите с тучни папируси брегове и гъмжащия с крокодили вир в края на горичката се извисяваше стена от ронещ се пясъчник. Тук речните чудовища се събираха да пируват с осъдените на смърт. Никой не знаеше кой я е построил. Старите хора разказваха, че е дело на великия фараон Ахмазе*, който преди много години бе разгромил хиксосите, нахлули в Египет през сезона на хиената.

[* Или Амасес, Яхмос, Ахмозе (1580 — 1568 г. пр.Хр.) — основателят на XVIII династия и първи фараон на Новото царство (1580 — 1085 г. пр.Хр.) — Бел. прев.]

Зидът бе висок повече от пет метра, със стъпала откъм сушата. Престъпниците често бяха окачвани на стената, докато месата им се разкапеха и въжетата изгниеха. Понякога затворниците се провесваха живи и нерядко някой крокодил успяваше да подскочи достатъчно високо, за да сграбчи плячката в жестоките си челюсти.

В горичката бе необичайно тихо. Тук вече не гнездяха птици вероятно защото кладенчето, което преди бълбукаше наблизо, или бе пресъхнало, или нарочно бе засипано. Говореше се, че мястото се обитава от духове, и точно затова палачите носеха маски — да не ги видят демоните и да не могат после да ги разпознаят. Пазачът също бе получил маска да скрие лицето си, но той не си я сложи, а я окачи на ритлата, че да вдишва спокойно свежия сутрешен въздух.

Пазачът бе изплашен до смърт. Работата в храма на Маат му харесваше и допреди няколко дни, когато се бе появил братовчед му, той бе щастлив човек. Братовчедът винаги бе добре дошъл в дома му — ветеран от полка на Озирис, спечелил отличие за храброст под командването на генерал Омендап. Той го бе хванал под ръка и го бе завел в един от хановете край реката. Там му бе допълвал неколкократно чашата и го бе гощавал с превъзходна пикантна патица. Припомни му, че той го е препоръчал на генерал Омендап и на него дължи назначението си в храма на Маат, и обеща да се погрижи за израстването му в йерархията. С позамаяна глава от виното пазачът бе кимал през цялото време. В някакъв момент братовчед му спомена за кражбите от гробниците. Заклейми гръмко разбойниците и попита дали наистина две от жените са били пощадени и сега се намират в храма на Маат. Изведнъж извади една кесия от джоба и я сложи на масата:

— Все ще ожаднеят — усмихна се. — Просто изсипи прахчето във водата.

Когато пазачът отвори кесията, го лъхна познат горчив аромат. Понечи да възрази, но братовчедът напълни чашата му отново, склони глава доверително и тихо обясни, че двете жени са лъжкини и ще се опитат да хвърлят вината върху невинни мъже, добри другари, бивши ветерани. Пазачът прибра отровното прахче и торбичката със сребро, а обещанията за още пари и главозамайващата, перспектива за бързо повишение приспаха съмненията му. Накрая братовчед му бе намигнал заговорнически:

— Правилно постъпваш, ще завържеш полезни приятелства.

Пазачът въздъхна толкова силно, че един от палачите се обърна и го изгледа. Е, беше го направил. Глупавата кучка, дето уби приятелката си, замалко не обърка нещата, но когато я изведоха за разпит, той съобрази, че ще е жадна, и изсипа прахчето в делвата с вода. След това буквално се бе разтреперил от страх. Не си беше дал сметка, че ще присъстват също главният съдия Амеротке и обвинителят Валу. Ами ако и те бяха отпили от водата? Мисълта за избягнатата на косъм опасност толкова го бе притеснила, че не посмя да каже за случилото се на годеницата си.

Мислеше си, че това е краят на цялата история, но тогава в храма доведоха заловения убиец и капитан Асурал го определи за негов пазач. Братовчедът се появи отново, дойде точно предобед, с подкупи и сладки увещания, но този път в думите му се промъкна и заплаха: вече бе убил веднъж, защо да не го направи втори път. Обеща му още сребро и сигурно повишение преди края на годината. Дори намекна какво може да сполети годеницата му, ако откаже, и това реши въпроса. Беше се хванал на хорото, нямаше връщане назад. Срещнаха се пак на свечеряване и той взе отрязания пръст и тънкия остър нож. Знаеше какво се иска от него, и щом зърна отрязания пръст, разбра всичко. Пролуката между вратата и пода беше достатъчно широка за ножа и за пръста. Изчака коридорът да се изпразни и с върха на копието ги избута към затворника. В първия момент убиецът се бе смълчал, но след това се разплака — накъсан, раздиращ сърцето плач, взе ножа и го заби в гърдите си. Вечерта пазачът даде тържествена клетва пред Маат и заяви на братовчед си, че се оттегля. След като хвърлеха трупа на крокодилите, никога повече нямаше да позволи на братовчеда да го заведе отново на кръчма.

Пазачът се огледа. Вече бяха стигнали до ужасната стена, ронещите се стъпала бяха покрити с лишеи и мъх. Воловете спряха. Един от палачите откачи пълния с прясна кръв кози мех, щяха да го изсипят във водата, за да привлекат речните зверове. Пазачът захвърли щита и копието. Канеше се да седне на земята да си почине, когато от гората зад гърба му се показаха фигури. Шумоленето на тревата ги издаде. Пазачът стреснато се извърна, явно все пак мястото се обитаваше от духове. Погледна през рамо, обля го студена пот. Иззад дърветата се показаха петима мъже, облечени в черно и въоръжени с тежки сирийски лъкове с положени на тетивата стрели. Пазачът падна първи, след това нападателите се насочиха към палачите. Единият свали маската си и побягна към гората. Усилията му бяха напразни, стрелите бяха безпощадни. Убийците взеха меха с кръвта, изкачиха се на стената и я изляха във водата, впръсквайки каменистия бряг и обраслите с тръстика плитчини, където под повърхността се виждаха жестоките муцуни на крокодилите. Накрая хвърлиха вътре и жертвите, а тялото на затворника бе освободено от позорните овчи кожи и отнесено.

Когато Шуфой се появи в Дома на веригите в храма на Маат, новината за убийствата край Кланицата бе стигнала до всички. Асурал бе в едно от светилищата, за да се помоли за жертвите.

— Почти нищо — обяви капитанът на стражата и избърса ритуалния прах от челото си, — почти нищо не е останало от тях. Намерили са само един череп и шепа разпилени кости.

— За какво става въпрос? — попита Шуфой.

— Не си ли дошъл заради случилото се в Кланицата?

Джуджето объркано поклати глава и Асурал накратко го осведоми за събитията. Шуфой изрази съчувствието си и на свой ред разказа какво е открил. Капитанът седна на пода до една колона и оброни глава:

— Искаш да кажеш, че пазачът, който бе убит тази сутрин, е отговорен за смъртта на затворника? Но той беше един от най-доверените ми хора!

— И освен това е отровил Сития — додаде джуджето.

Асурал отказваше да повярва и Шуфой настоя да отидат в килията на затворника. Джуджето коленичи пред пролуката между пода и вратата.

— Онази нощ изобщо не я забелязахме — възкликна той. — А сега всичко е ясно. Виж, дори камъкът в средата е хлътнал леко.

Асурал донесе нож и дървена летвичка с дебелината на палец. Шуфой му показа, че и двата предмета лесно могат да се промушат през пролуката, и ги побутна навътре с дългия либийски кинжал, така че да стигнат до обсега на закрепените към стената вериги.

— Това е било предупреждение към затворника — Асурал помогна на Шуфой да се изправи. — Пръстът е бил отсечен от ръката на неговата съпруга, сестра, дете или любима. Искали са да му запушат устата. Подканили са го сам да отнеме живота си, но въпреки това — капитанът се почеса по главата — са се върнали за трупа му, сякаш в уговорката им е влизало да получи подобаващо погребение.

— А пазачът? — попита Шуфой.

— Бивш войник. Служил е в един от градските гарнизони, справил се е чудесно в Червените земи. Също като мен и той беше препоръчан за поста тук от генерал Омендап. Какво става, Шуфой?

— Не знам — джуджето се приближи до страничната врата на храма и се взря в изящната резба по колоната. — Наистина нямам никаква представа, но съм сигурен, че господарят ще разбере.

Гневът на Амеротке, породен от тайното измъкване на Шуфой сутринта, бързо се стопи, когато той коленичи на възглавниците в краката му и разказа какво е научил. Съдията бе разочарован и ядосан заради убийството на затворника, но се чудеше дали това не е дългоочакваната грешка на предводителя на бандата.

— Накараха другаря си да се самоубие — произнесе той замислено, — а след това откраднаха трупа му, за да го погребат подобаващо. Освен това използваха пазача.

— А дали и той не е бил член на бандата?

— Съмнявам се — поклати глава Амеротке. — По-скоро са го подкупили или заплашили, а след това са го убили, защото не са му имали доверие. Трябва да помислим малко — погали Шуфой по главата и му подаде чаша вино: — Много мило, че си се лишил от драгоценния камък — усмихна се: — Няма да го забравя. Но да се върнем за момент при Царицата на насладата. Тя е коварна и опитна, знае какво би могло да се случи с четири красиви млади момичета. Съгласен съм с нея и със Скорпиона, че хесетките не са били убити. В противен случай телата им щяха да бъдат намерени. А ако бяха избягали, досега все някоя от тях щеше да бъде разкрита. Затова нека предположим, че са били отвлечени. Първият въпрос е защо и отговорът е прост: красиви девици с мека кожа, добре хранени и гледани струват много на пазара. Но хесетките са посветени на богинята майка и ако търговецът бъде заловен, той и цялото му семейство ще бъдат сурово наказани. Момичетата трябва да се прехвърлят в друг град, а те едва ли биха тръгнали доброволно с похитителите си. Достатъчна е една дума от тяхна страна — и престъпникът отива на кладата.

— Значи мислите, че са били отвлечени?

— Точно така. Но защо и как, все още си остава загадка.

— И подозирате за това Мафдет?

— Той е най-вероятният виновник — съгласи се Амеротке. — Мафдет е бил капитан на стражата, обичал е да се задява с хесетките. Но как ги е извел от храма? Защо момичетата са тръгнали с него, без да се съпротивяват? На кого ги е предал?

— Мафдет може да е бил член на бандата на Себаус — предположи Шуфой, — макар да нямаме доказателства за това. Възможно е да са го убили, да са подпалили дома му и да са оставили скарабея като знак за действията си. Но отново изниква въпросът защо. По-важно е за какво са им на себаусите хесетките.

Те не са сводници, не са като Царицата на насладата, която постоянно търси нови момичета за Дома на прекрасните. Тях ги интересуват по-скоро съкровищата на мъртвите. А дори и Мафдет да ги е отвлякъл, той очевидно е изпълнил заповедите, така че защо са го ликвидирали? Единствената друга възможност е да го е убил някой от храма.

— И пак опираме до въпроса кой — усмихна се съдията. — Според показанията, а нямам основание да се съмнявам в истинността им, Импуки, Тена и Пасер са били заедно онази вечер. Всеки би могъл да намери маково семе, да го сипе в халбата с бира и да изчака жертвата да заспи. А върховният жрец, съпругата му и синът им бяха с нас, когато къщата на Мафдет бе подпалена.

Амеротке отпи от виното си.

— Сега стигаме до информацията на Скорпиона. Разбирам притеснението му: себаусите привлякоха вниманието на фараона и на силите на реда, макар че по нищо не приличат на другите банди от покрайнините на Тива. И аз стигнах до заключението, че си имаме работа не с някакъв клан или с племе, а с могъща организация, в която хората са подбирани от Кетра, Надзирателя. Важно е да открием това, което ги свързва. Каква е тази банда, която принуждава един от членовете си да извърши самоубийство, а след това се погрижва той да получи подобаващо погребение?

— Може да потърсим трупа — предложи Шуфой. — Да изпратим стражи в храма на Изида и в останалите места за лечение да проверят дали не е идвал някой с отрязан пръст.

— Ще е изключително трудно да проследим трупа — прошепна замислено съдията. — А раненият вероятно се е обърнал към местния лекар. Сигурен съм, че става дума за жена, но дори и да е отишла в храма на Изида, то каква информация би могла да ни даде? Неее, мен ме интересува повече какво обвързва себаусите. Каква е невидимата нишка? Наистина допуснах грешка с този пазач. Да... — Амеротке почука по масата. — Шуфой, искам утре след съдебното заседание да се опиташ да научиш всичко възможно за него, за семейството, приятелите, близките му. Както и за Мафдет. И след това — посочи свитъците на писалището — прегледай списъка с обвиняемите за грабежите на царските гробници. Те са с различни занимания — търговци, писари, чиновници, някои живеят в Тива, други идват от Мемфис, но все пак сигурно имат нещо общо помежду си, което все още не сме установили. Точно това не иска Кетра да открия и затова се опитва да ме убие.

Шуфой кимна, Амеротке понечи да продължи, но на вратата се почука. Влезе слуга и съобщи, че главният писар Мена и Луперна желаят да го видят. Съдията се намръщи, но заповяда да ги въведат. Посетителите притеснено се настаниха на ниските столчета и се впуснаха в дълги извинения, задето са си позволили да го обезпокоят.

— Дойдох да ви покажа нещо, господарю — обяви накрая Мена и избърса потта от високото си чело. Хвърли поглед към Луперна и тя кимна. — Беше ми трудно да приема хипотезата ви за торбата със змиите, но докато подреждах документите на господаря, попаднах на мемоарите му — писарят отвори кожения цилиндър в скута си и извади дебел свитък. — Посветени са на божествената Хатусу и господарката Луперна смята, че трябва да ги представим в двореца. Беше ми любопитно да видя докъде е стигнал генералът, и затова си позволих да ги прегледам. — той разгъна свитъка и го подаде на съдията, като посочи един абзац. Текстът бе с йератическо писмо с тъмночервено мастило, но на места Сутан бе използвал йероглифи за някои думи и имена.

— Прегледах «Книгата за преминаването във вечността» — зачете на глас Амеротке посочения от Мена абзац и объркано свъси вежди.

— Трактат за пътешествието на душата към Далечния запад — обясни писарят.

— «Мислих много за Този, който поглъща вечността — съдията спря за миг, но се сети, че става дума за бог Озирис, и продължи: — И когато слънцето залезе и пред мен се изправят Властелините на нощта, аз се връщам в онази прокълната клисура и гадините запълзяват около мен. Лепкавият ужас на страха сковава сърцето ми, сепнато скачам от леглото, но дори и буден кошмарите не ме оставят. Не мога да вървя през полето, без да се озъртам за змии, не мога да седна спокойно под сянката на някое дърво — страховете веднага ме обладават. Говорих със заклинатели и лечители, сторих възлияния пред великата майка, синьокожата Изида, но нищо не помогна. Върховният жрец Импуки ми донесе известна утеха: душата ми е обладана от демон. Трябва да се изправя срещу този враг от подземния свят, трябва да го примамя да излезе от сенките. Аз, генерал Сутан, трябва да покажа, че животът не е само страх от смъртта».

Текстът свършваше внезапно. Генералът бе изрисувал пет йероглифа и до тях няколко пъти бе написал думата «хефау» — змия. Амеротке вдигна глава.

— В първия момент — обади се Мена — на мен и на господарката Луперна ни беше трудно да приемем, че генералът сам е посегнал на живота си.

— Съпругът ви говорил ли ви е за страховете си?

— Разбира се — отвърна Луперна. — Той така и не успя да се възстанови напълно след случилото се. Миналия сезон излязохме да се разходим покрай реката. Аз споменах, че понякога ме е страх, като прекосявам Нил с лодка. Като малка дори крещях от ужас. Тогава съпругът ми ме прегърна — тя се разплака

— и ми каза, че трябва да се преборя със страховете си и че някой ден и той ще се изправи пред своите. Но тогава не си дадох сметка — гласът й потрепери, — какво е възнамерявал да стори.

Съдията нави отново свитъка и го остави на писалището.

— Може ли да го задържа? — попита той.

Луперна кимна.

— Говорих и с Хеби — обади се Мена. — Утре, господарю, той ще се изправи в съда. С ваше позволение бих искал да говоря от негово име.

Амеротке се съгласи и посетителите се надигнаха да си ходят. В този миг ръката му случайно докосна печата, оставен на писалището. Той скочи на крака да ги спре:

— Съпругът ви беше високопоставен пълководец, разполагал е с копие на царския печат, нали?

— Да, но той вече не бе на активна служба — напомни Мена. — Когато се оттегли и предаде жезъла си, печатът бе счупен и върнат в двореца.

— Генералът беше ли приятел с Импуки, върховния жрец на Изида?

— Харесваше го — кимна Луперна. — Често ходеше в храма да дири съвет от него. Едва сега разбирам защо. Освен това там го преглеждаха за болките в стомаха. А и четеше в библиотеката, събираше информация за мемоарите си. Но ми се струва, че с върховния жрец бяха по-скоро познати, отколкото приятели.

Амеротке им благодари и ги придружи до градината, където ги очакваше прислугата. Върна се в кабинета, където Шуфой разглеждаше мемоарите, но на прага отново изникна слугата и съобщи, че господарката Нетба спешно иска да види съдията по неотложен въпрос.

— Доведи я — въздъхна Амеротке. — Днес цяла Тива иска да се срещне с мен!

След няколко секунди Нетба, облечена в плисирана роба и придружавана от дребна прислужничка, връхлетя в кабинета. Не изчака покана, а направо се настани в голямото кресло пред писалището и посочи на прислужницата да коленичи до нея. Разпери ръце, ноктите й бяха оцветени в тъмно лилаво.

— Знам колко сте зает, господарю, но трябваше да ви видя. Всички говорят за случващото се в Тива — приведе се заговорнически: — Говоря за нападението над вас и за убийствата в храма. Често казвах на покойния си съпруг, макар той да си правеше оглушки: нещата не са както едно време и промяната е на зле. Да, знам, че сте изключителни зает...

— Точно така — вметна Амеротке.

— А баща ми.

— Господарке, бях в храма на Изида. Говорих с върховния жрец Импуки и с писаря на мъртвите. Баща ви, нека боговете му дарят щастие във вечните поля на Озирис, е страдал от нелечима болест на стомаха.

Получил е най-добрите грижи и лечение, но е починал и сега тялото му се приготвя според ритуалите в Дома на мъртвите. Що се отнася до дарението за храма, такъв е обичаят и.

— Знам, знам — премига да спре сълзите си Нетба. — Но той си отиде толкова бързо, някак изведнъж.

— лицето й посърна. — Просто исках да се сбогувам с него, както трябва. Сигурен ли сте в думите си, господарю?

— Кълна се.

Дъщерята на Сесе потупа прислужницата си по главата и се изправи.

— В такъв случай — подаде ръка и Амеротке я целуна — ви благодаря за усилията и се извинявам за безпокойството. Сигурно просто съм била превъзбудена.

— А откъде изобщо се породиха подозренията ви към храма на Изида?

— Спомних си за една стара перачка — тя смръщи лице. — Една от тези жени, които винаги са ти изглеждали безкрайно възрастни. Казваше се Килия, беше свободна жена, а не робиня, живееше в къщичка досами оградата на нашето имение. Преди два сезона се разболя и каза, че ще иде в храма на Изида. Минаха месеци, не получихме никаква вест от нея и аз реших да намина да я навестя. Но я нямаше там. Попитах писаря на мъртвите, в архивите му нямаше жена с такова име. И това ме накара да се замисля. Тя със сигурност възнамеряваше да отиде там — Нетба отвори вратата. — А и къде другаде би могла да иде?

Джед, братовчедът на убития край Кланицата пазач, бе доволен. Седеше в цветната беседка в градината зад квадратната двуетажна къща в Североизточна Тива. Съпругата му смяташе квартала за добър, пътищата бяха широки, павирани с гладки камъни, от двете им страни се издигаха високи храсти авокадо. Джед бутна настрана чинията патешко с грах и посегна към чашата с вино. Обичаше вечер да посяда тук, ветрецът полюшваше леката му роба, звездите блещукаха в мрака. Кучето пазач се разлая. Проклетото псе по цели нощи гонеше котките и мангустите, които се вмъкваха в градината да ловят рибки в щерните и да се катерят по дърветата за птичи яйца. Но сега лаят като че ли беше малко по-различен. Нещо не беше, както трябва, връхлетя го лошо предчувствие.

Отпи от виното. Командирите му във войската казваха, че е тъп като кратуна, но изпълнява безупречно поставените му задачи. Е, ако можеха да го видят сега, щяха да си променят мнението. Въздъхна доволно, утре щеше да поработи в градината сред обичните си пчели. Вече се смяташе са майстор пчелар. В интерес на истината пчелите му напомняха живота във войската: военната организация в кошера, безпрекословното подчинение на царицата. Само с един поглед Джед можеше да определи разликата между два екземпляра — разпознаваше ги по дължината на крилцата и по шарките на коремчето. Знаеше как да опушва кошерите, да подражава на повика на царицата, за да изцеди меда. Мечтаеше някой ден да стане истински фтуй — пчелар, и да го приемат в задругата на майсторите пчелари. В Дома на живота към храма на Изида беше научил, че в миналото фараоните са били наричани «господари на пчелите». Жреците дори разказваха, че когато бог Ра заплакал, сълзите му се превърнали в пчели. Тази история много му харесваше.

Взе гърненце с мед и вдъхна прекрасния аромат. Гледката на благоуханната сладост успокояваше душата му. След като се оттегли от войската, се бе хванал с отглеждането на зеленчуци, продаваше ги на една малка сергия на пазара. Но боговете му обърнаха гръб, незнаен мор попари градината, настанаха тежки дни, в които едвам изхранваше семейството си. Накрая се принуди да се обърне за помощ към «Хети», организацията на ветераните. Късно една вечер в дома му се появиха облечени в черно непознати и го отведоха на едно закътано местенце от другата страна на Нил. Разпитаха го подробно за миналото и му обещаха, че от този момент съдбата му ще се промени към добро. В началото той не можеше да повярва на късмета си, но потеклите към него медни и сребърни монети преобразиха живота му. Превърна се в богат и солиден мъж. Кетра го посъветва да каже, че е получил голямо наследство от богат роднина в Делтата. Джед заповяда на жена си да си мълчи, да не задава въпроси и да не му се бърка в работите, а на съседите да обяснява, че боговете най-сетне са проявили благосклонност.

Изпълняваше най-различни задачи, но най-често му възлагаха да предаде някакво съобщение късно през нощта или точно преди зазоряване. В дома му идваха тайнствени посетители със скрити зад маски лица, даваха заповеди и изчезваха като сенки. Една вечер Джед се срещна с Кетра в изоставения храм на Кхнум — страшно място, обитавано от духове. Кетра седеше скрит в тъмното, Джед коленичи пред него и се поклони. Гласът бе едва доловим, не си личеше дори дали е на мъж или на жена. Ясно си спомняше единствено натрапчивия аромат на жасмин. Не бяха сами, но и останалите бяха с маски на лицата и с качулки. Така и трябваше да бъде — ако стражата заловеше някой от тях, той нямаше как да издаде другарите си просто защото не ги познаваше. Всички получаваха съобщения за мястото и точния час на срещата. В началото ограбваха богаташки къщи в другия край на Тива, но после се насочиха към гробниците и потокът от сребро се превърна в пълноводна река. В началото той едвам се сдържаше да не побегне, когато излитаха като пчели от кошер — Джед се усмихна — безшумно и устремно, следвайки главатаря през скалите и пясъците, а студеният нощен въздух смразяваше потта им. Спускаха се в Долината на царете, разпръсваха се по склоновете и търсеха скритите входове на домовете на вечността.

Първия път Джед бе толкова изплашен, че се страхуваше да не припадне. Студеният нощен въздух хапеше кожата му, ужасяващият рев на хищниците гърмеше в ушите му, страхът от стражата сковаваше сърцето му.

Но всичко мина гладко като по вода. Пазачите не ги забелязаха, а предводителят им ги поведе към една монолитна на вид канара и изчезна в изкусно прикрития вход към гробницата. Вътре страховете му се бяха усилили. Трябваше да внимава за капани, скрити ями със змии, лъжливи врати към задънени проходи, въжета, които, ако ги дръпнеш, от тавана се посипва каменна лавина. Накрая влязоха в пълна с кобри и усойници пещерна зала. Тъмата се разпръсваше единствено от танцуващата светлина на факлите, на която рисунките по стената оживяваха. Петима от другарите му загинаха онази нощ, но Кетра бе заповядал да отнесат телата им, тъй като на всички бе обещано, че той ще се погрижи за тях, живи или мъртви.

Когато стигнаха до скритите съкровища и започнаха да пълнят торбите, Джед бързо забрави страховете си. Позлатени маси и столове, ковчежета от сребро и слонова кост, пълни с бижута, делви с изящни накити и украшения. Награбиха колкото можеха да носят, и тръгнаха обратно. Кетра бе организирал всичко, подкупването на пазачите и чиновниците, пренасянето на скъпоценностите до домовете на удоволствията, откъдето после ги прибираха търговците и прекупвачите. Понякога Джед се изкушаваше да задържи някоя огърлица или чифт обеци, макар да знаеше колко е опасно. На втория път двама от другарите му бяха напълнили джобовете си със сребро. И двамата бяха заловени от Кетра и бичувани до смърт, а след това телата им бяха захвърлени в пустинята на зверовете.

Кражбите от гробниците се бяха превърнали в рутина. Джед смяташе, че е разпознал неколцина от себаусите, стари познати от полка на Анубис, но му беше забранено да обсъжда тайния си живот по кръчмите и хановете. Все пак бе сигурен, че някои от другарите му по чашка са същите черни силуети, с които се спускаше в Долината на царете, за да плячкосват домовете на вечността. Неколцина бяха извадили на показ благополучието си — вероятно точно това бе грешката — и Амеротке, съдията от Залата на двете истини, си бе наврял дългия нос, бе хванал нишката и се опита да разкрие цялата организация. Търговци, чиновници и войници бяха арестувани посред нощ, цели семейства бяха закарани в казармите или в Дома на оковите в подземието на храма на Маат. Куртизанки и проститутки, музиканти от храмовете, лихвари и сарафи от пазарите: нямаше гилдия, която да бе останала встрани от продажбата и прекупуването на откраднатите скъпоценности. Но все още нито един себаус не бе заловен. Джед се усмихна: как можеха да издадат някого, когото не познават? Как да опишеш човек, когото си виждал само с черна маска на лицето?

Страхът бе сковал цяла Тива. Естествено, обирите секнаха. Джед беше повикан в изоставения храм на Кхнум и Кетра му даде нови заповеди, които той нямаше как да не изпълни. Беше постигнал известен успех: нападението срещу Амеротке се провали, но все пак бе уредил убийството на онази кучка Сития и се бе свързал с братовчед си от стражата в храма. Това беше свършило работа, макар че бе жалко, дето се наложи да го жертва. Трябваше да приеме среброто и да се присъедини към бандата, а вместо това той каза, че повече не иска да има нищо общо, и Джед получи нови заповеди — да го ликвидира. Припомни си случилото се сутринта, самият той бе предвождал нападението над палачите край Кланицата, когато бяха отмъкнали тялото на другаря си. Занесоха трупа в храма на Кхнум и преди да си тръгнат, Джед свали савана и видя познато лице: ветеран от армията, когото бе срещал по кръчмите и хановете, ходеха при един и същ бръснар в квартала на майсторите на сребро.

Джед отпи от виното. В градината бе необичайно тихо, дори музиката от къщата бе заглъхнала. Нали съпругата му бе казала, че мисли да се упражнява на арфата? Стори му се, че кучето се разскимтя ужасено. Понечи да се изправи. Остави чашата, посегна към ножа на масата и в този миг на прага изникна Амеротке, върховният съдия от Залата на двете истини.

Устата на Джед пресъхна, внезапната поява на човека, от когото най-много се боеше, за миг го парализира напълно. Сигурно сънуваше... Съдията го гледаше мълчаливо, протегнал ръка, с другата потрепваше по кожената ризница.

— Какво? — Джед се отпусна в стола, Амеротке взе ножа от масата и го запрехвърля от ръкав ръка, оглеждайки внимателно лицето на престъпника, сякаш искаше да запамети всяка негова черта.

— Очите ти са очи на убиец — гласът на съдията бе тих и спокоен. — А устата ти издава жестокост — седна на пейката и посочи с ножа към него: — Виждали ли сме се и преди? Сигурно. Ти ли ме нападна в кабинета ми в храма на Маат? Ти ли сложи отровата във водата на Сития?

Джед сякаш бе попаднал в кошмар. Опита се да вдигне чашата с вино, но тя се изплъзна от ръката му и се разби на пода.

Амеротке се поусмихна и отвори широко вратата, отвън стоеше стрелец със сирийски лък.

— Вече е сложил стрелата на тетивата, а беседката е обградена. Заповедта е да те заловят жив. Не се тревожи — усмихна се той, — съпругата, детето и прислугата са в безопасност, задържани са в къщата.

Жалко за кучето, но то бе кръвожаден убиец, също както стопанинът си. Моля те — вдигна ръка, — не се опитвай да ме излъжеш. Знам всичко за теб. Ти си бивш войник, забогатял напоследък. Знам за приятелите и връзките ти, включително за скъпия ти братовчед, който беше в стражата в храма — съдията въздъхна: — Преди няколко часа посетих годеницата му, горкото момиче, не спира да плаче. Разказа ми за теб. Срещал си се с него малко преди нападението срещу мен и преди Сития да бъде отровена. След второто ти посещение един затворник бе намерен мъртъв в Дома на оковите. Подкупил си братовчед си, нали? Изнудил си го да ти помогне, но той не е бил убиец като теб. Изплашил се е, съвестта го е измъчвала — Амеротке пусна ножа, той тупна на пода и звукът накара Джед да подскочи. — Братовчед ти е споделил, че мрази посещенията ти и би искал никога повече да не те вижда. Било е въпрос единствено на време — оправи пояса на кръста си, — да се разприказва. Знаел си, че си допуснал грешка, нали? — присви очи. — Или все още не си го разбрал? — съдията се приведе и заговори като учител, изнасящ лекция на някой не особено схватлив ученик: — Очевидно е, че братовчед ти е бил подкупен, той бе единственият пазач пред килията, с изключение на капитан Асурал, а на него съм готов да поверя и живота си. Сега братовчед ти е мъртъв. Рано или късно щях да започна да задавам въпроси. С кого се е срещал? С кого е говорил? Кой е идвал в дома му?

Джед не можеше да помръдне, краката му бяха изтръпнали. Проклинаше собствената си глупост. Беше допуснал грешка, по-точно Кетра беше допуснал грешка, но това с нищо не му помагаше. С мъка си пое дъх. Разбира се, никой от себаусите не показваше лицето си, освен в изключително редки случаи. Кетра е бил отчаян или пък просто бе решил да го жертва, но не му бе останало време да организира смъртта му. Дали това не бе истинската грешка?

— Сигурен съм — съдията вдигна ножа и го запремята в ръката си, — че ако не бях аз, други гости щяха да те посетят тази вечер. Ти си се разкрил пред братовчед си, казал си му кой си. Това нямаше да е проблем, ако той се бе присъединил към бандата. Но той е отказал и Кетра ти е заповядал да го убиеш! — Амеротке се усмихна: — Също както е заповядал да убият теб. Щяха да убият теб, жена ти, детето, слугите и кучето дори. Кой знае — размаха ножа, — може би убийците вече са тук. Така че ти трябва да решиш какво ще правиш.

Шуфой се показа на вратата и прошепна нещо в ухотана съдията.

— Стражите са открили само дреболиите, които си събрал, докато си се сражавал в името на фараона, за разлика от сега, когато погазваш законите му. Кажи ми къде си скрил богатствата. Къде държиш скарабеите? Все някъде си направил скривалище. Според теб къде е, Шуфой?

Джед извърна глава към уродливото джудже, което срещна погледа му, без да мигне.

— Предлагам да го убием веднага, господарю. Той се опита да отнеме живота ви. Може да го подложим на изтезания, да го заровим жив в пясъците в Червените земи, да видим как му понася горещината... — Джед се опита да преглътне, но слюнката заседна в гърлото му. Шуфой потропа с крак по пода, сведе глава и устните му се извиха в изкривена усмивка: — Защо ли обича да седи тук, господарю? — посочи лакираните дъски на дюшемето: — Мисля, че това, което търсим, е в краката ни.