Юлиан

I

II

От примера на моя чичо, император Константин, наречен Велики, който почина, когато бях на шест години, разбрах, че е опасно да подкрепиш която и да е галилеянска секта, тъй като те възнамеряват да принизят и потъпчат истински светите неща. Едва си спомням Константин, макар че му бях представен в двореца. Смътно си спомням един гигант, силно напарфюмиран, облечен в корава дълга мантия, обсипана със скъпоценни камъни. По-големият ми брат Гал винаги казваше, че съм се опитал да му смъкна перуката. Но Гал беше жесток в шегите си и тази история едва ли е вярна. Ако наистина бях дръпнал перуката му, уверен съм, че с това нямаше да спечеля благоволението му; дори самите галилеяни, неговите почитатели, признават, че по отношение на външния си вид той бил суетен като жена.

От майка си Базилина съм наследил любов към учението. Не я помня. Тя починала наскоро след раждането ми, на 7 април 331 година. Тя бе дъщеря на преторианския префект Юлий Юлиан. От портретите й виждам, че приличам повече на нея, отколкото на баща си. Правият ми нос и доста дебелите устни са нейни черти, за разлика от императорския род на Флавиите, които имат костеливи орлови носове и тънки свити устни. Император Констанций, моят братовчед и предшественик, беше типичен представител на династията, с тази отлика, че беше доста по-нисък. Аз наследих обаче месестия врат и широките рамене на Флавиите — черта на илирийските ни прадеди, които са били планинци. Въпреки че майка ми била галилеянка, тя се интересувала от литература. Била ученичка на евнуха Мардоний, който беше и мой учител.

Мардоний ме научи на скромна походка, с наведени очи; научи ме да не ходя предвзето и да не следя за впечатлението, което правя на околните. Винаги ме учеше на вътрешна дисциплина. Мардоний особено държеше да не говоря прекалено много. За щастие сега, когато съм император, всекиму е приятно да разговаря с мене. Също така благодарение на него разбрах, че времето, прекарано в цирка или в театъра, е пропиляно. И накрай Мардоний, този галилеянин, който така много обичаше елинската философия, ме запозна с Омир, Хезиод, Платон, Теофраст. Макар и суров, той бе добър учител.

От моя братовчед и предшественик се научих да лицемеря и прикривам истинските си мисли. Ужасен урок, но ако не го бях научил, нямаше да доживея и до двадесет години. През 337 г. Констанций уби баща ми. Вината му? Кръвно родство. Мене пощадиха, защото бях шестгодишен. Завареният ми брат Гал беше тогава на единадесет години и го оставиха жив, тъй като бе болнав и не очакваха да живее дълго.

Да, опитвам се да подражавам на стила на „Марк Аврелий към себе си“, но не ми се удава. Не само защото ми липсват неговата нравствена чистота и добрина, но защото той е могъл да пише за благородни неща, които научил от благородно семейство и добри приятели, а аз трябва да пиша за суровата безчовечност, която видях в семейството на убийци, в болни времена, сред раздорите и насилията на една секта, целяща да унищожи цивилизацията, започнала с лирата на слепия Омир. Не мога да се сравнявам с Марк Аврелий нито по качествата си, нито по опита си, затова нека заговоря със собствения си глас.

Никога не съм виждал майка си. Но си спомням баща си. Юлий Констанций беше висок, представителен човек. Поне тогава ми изглеждаше висок. Фактически, ако съдя по статуите му, той трябва да е бил малко по-нисък, отколкото съм аз сега, и по-широкоплещест. Беше много нежен с Гал и мене, когато го виждахме, което не се случваше често, тъй като непрестанно бе на път, изпълнявайки разни дребни поръчения на императора. Тук трябва да спомена, че по едно време се считаше, че баща ми има по-големи права над престола, отколкото завареният му брат Константин. Но не беше в природата му да протестира. Беше кротък, беше нерешителен и го премахнаха.

Константин умря, вероятно за голяма своя изненада, на 22 май 337 година в Никомедия, тъкмо след като бе ходил да се лекува на баните в Еленопол и според предзнаменованията изглеждаше, че ще живее още дълги години. На смъртното си легло той повикал братовчед ни, владиката Евсебий, да го причести. Говори се, че тъкмо преди да дойде владиката, Константин бил казал доста неспокойно: „И да няма никаква грешка.“ Боя се, че тъкмо тези думи го обрисуват най-добре. Той бе човек, който не се спираше пред нищо, който нямаше да остави нито един камък непреобърнат, както духовито се изразява Аристофан. Константин не беше истински галилеянин — той просто използуваше християнството, за да разпростре властта си по целия свят. Бе войник по душа, умен, но не образован и ни най-малко не се интересуваше от философия, въпреки че до голяма степен задоволяваше своенравието си с препирни по верските въпроси. Бесните спорове на владиците го опияняваха.

Според завещанието на Константин империята трябваше да се раздели между тримата му живи синове, всеки от които бе вече получил титлата цезар. (Днес всеки ученик знае това, но винаги ли ще се знае?) Двадесет и една годишният Константин II получи префектурата Галия. Констанций, двадесетгодишен — Изтока. Констанс, шестнадесетгодишен — Италия и Илирикум. Всеки от тях едновременно с това приемаше и титлата август. Колкото и да е странно, това разделение на света се извърши мирно. След погребението (бях прекалено малък, за да присъствувам на него) Константин II веднага се оттегли в столицата си Виндобона4, Констанс се отправи за Медиоланум5. Констанций се настани в свещения дворец в Константинопол.

И тогава започнаха убийствата. Констанций обяви, че срещу него имало заговор, чиито вдъхновители били децата на Теодора, законната съпруга на неговия дядо Константин Хлор; когато той станал император, наложницата му Елена, майката на Константин, била пренебрегната.

Да, на онези, които четат исторически съчинения, за това време, всичко туй изглежда страшно объркано, но за нас, които бяхме оплетени в тази мрежа, тези роднински отношения бяха гибелно ясни, както отношенията между паяк и муха.

Някои казват, че наистина имало такъв заговор, но аз се съмнявам. Убеден съм, че баща ми по никакъв начин не се е опълчвал срещу Констанций. Той не възроптал, когато природеният му брат Константин станал император. Защо тогава ще протестира, когато неговият син се е възкачил на престола? Така или иначе, през това ужасно лято десетина потомци на Теодора бяха тайно заловени и умъртвени, измежду тях и баща ми.

В деня, когато отведоха баща ми, аз и Мардоний се разхождахме из парка на двореца. Не си спомням къде беше Гал, сигурно е бил на легло, болен от треска. Не знам защо, когато се връщахме, влязохме през предната врата вместо през задната, както обикновено.

Беше приятна вечер и пак, противно на обичая, отидох при баща си, който седеше в атриума с управителя на имението си. Спомням си белите и червени рози, които се виеха по дървените решетки между колоните. И какво друго си спомням? Стола с лъвски глави на краката, кръглата мраморна маса. Мургавият управител на имението седеше на столче вляво от баща ми, със сноп книжа на скута. Докато диктувам това, внезапно си спомням всичко. Но странно, до този миг бях забравил розите и лицето на баща си, което сега е съвсем ясно в паметта ми. Какво странно нещо е паметта! Той бе румен, с малки сиви очи и на лявата му буза имаше едва забележим белег, подобен на полумесец.

— Това — рече той, като се обърна към управителя си — е най-ценната част от имуществото ми. Добре го пази.

Не разбрах за какво разговаряха. Спомням си, че бях смутен. Изобщо рядко се случваше баща ми да ми заговори. Не защото не ме обичаше, но защото бе още по-стеснителен и свит от мен и съвсем не знаеше как да се държи с деца.

Птици — да, още ги чувам — пееха по клоните на дърветата. Баща ми продължаваше да говори за мен, а аз слушах птиците, гледах водоскока и усещах, че нещо страшно е надвиснало над нас. Каза, че Никомедия е „безопасна“, и аз се чудех какво ли иска да каже с това. Управителят се съгласи. Говореха за братовчед ми, владиката Евсебий — и той също бил „безопасно място“. Втренчих поглед във водоскока: гръцка работа от миналия век — морска нимфа, възседнала делфин, от чиято уста се изливаше вода в басейна. Спомняйки си това, сега си давам сметка защо наредих да се построи подобен водоскок в градината ми, когато бях в Лутеция6. Дали човек може да си спомни всичко, ако се напрегне? (Забележка: Да се направи също такъв водоскок за Константинопол, ако не може да се намери оригиналът.)

След това баща ми ме отпрати, като несръчно ме потупа по рамото. Нито една прощална дума, никакъв знак на прекомерна обич: такива са стеснителните хора.

Войниците дойдоха, докато вечерях. Мардоний беше ужасен. Така бях учуден от уплахата му, че отначало не можах да разбера какво става. Когато чух войниците в атриума, скочих на крака.

— Какво е това? Кой е там? — попитах аз.

— Седни — ми отвърна Мардоний. — Не мърдай. Не издавай никакъв звук.

Голобрадото му евнухско лице, прорязано с хиляди бръчки като измачкана коприна, бе побледняло като платно. Отскубнах се от него, учуден от страха му. Той непохватно се опита да ми попречи да изляза от стаята, но стреснат по-скоро от страха му, отколкото от шума на чужди хора у дома, аз се спуснах покрай него в празния атриум. Отвъд във вестибюла една робиня ридаеше. Предната врата беше отворена. Вратарят се бе прилепил към нея, сякаш беше прикован. През тихите ридания на робинята чух шум на въоръжени хора на улицата: скърцане на кожа, тъп звук на железа и глух тропот на дебели подметки по камъните.

Вратарят се опита да ме спре, но аз му се изплъзнах и изскочих на улицата. На половина разстояние до пресечната улица видях баща си, обкръжен от отряд войници, водени от един млад трибун. Извиках и се затичах след тях. Войниците не се спряха, но баща ми, както вървеше, се поизвърна назад. Лицето му беше по-бледо от дървена пепел. Строг като Зевс, той ми кресна със страшен глас, какъвто никога не бях чувал от него: „Върни се! Веднага!“

Останах като закован на улицата, на няколко метра от него. Трибунът също се спря и ме изгледа любопитно. Тогава баща ми се обърна към него и рече властно: „Върви! Това не е гледка за дете.“

Трибунът се захили: „Доста скоро ще се върнем да го приберем.“ Тогава вратарят ме сграбчи и въпреки че плачех и се дърпах, ме внесе вътре.

След няколко дни баща ми бил обезглавен в една изба на двореца, където държали вино. Срещу него не били повдигнати никакви обвинения; нямало дело. Не зная къде е погребан и дали изобщо е погребан.

Интересно колко много подробности си спомням, докато пиша. Например усмивката на трибуна, която бях забравил от двадесет години. И изведнъж започвам да се питам какво ли е станало с него. Къде ли е днес? Познавам ли го? Дали не е някой от стратезите ми? Дали не е бил Виктор или Йовиан? По възраст и двамата отговарят. Но нека не се ровим в миналото, нека си остане само тук, върху хартията. Все някога трябва да се тури край на отмъщенията и какъв по-добър момент за това от възкачването на престола?

Скоро разбрах какво е наредил баща ми, когато тайнствено разговаряше с управителя. Щяха да ни изпратят при нашия братовчед Евсебий, владика на Никомедия. Той щеше да ни бъде настойник. На другия ден, след като отведоха баща ни, Мардоний бързо ни качи двамата, Гал и мене, в една кола, единствено с дрехите, които носехме на гърба си. Изминахме петдесетте мили до Никомедия, като спирахме само колкото да сменим конете. Веднъж ни спря конна стража. С разтреперан глас Мардоний им каза, че сме под личната закрила на император Констанций. Оставиха ни да продължим. Пътувахме цял ден и цяла нощ.

Каква ужасна нощ! Гал беше болен от треска, от която насмалко не умря. Измъчван от кошмари, той се гърчеше на пода на колата върху сламеника, който му бяха постлали. Мардоний поставяше на лицето му ленени кърпи, напоени с оцет — резлива миризма на оцет; да, миризмата на оцет още ми напомня онази ужасна нощ. По едно време докоснах челото му и усетих, че е горещо като влажно платно, оставено да съхне на слънце. Златистата му коса беше потъмняла от пот; той размахваше ръце, бълнуваше и плачеше. Седях буден на пейката до Мардоний. Друсахме се по селски пътища през нощта, светла като ден от огромната жълта луна, която блестеше пред нас подобно на фар.

Тази нощ изобщо не проговорих. И въпреки че бях едва шестгодишен, непрекъснато си казвах: „Ти си обречен на смърт!“ — и се чудех какво ли е да си мъртъв. Струва ми се, че станах философ онази нощ, защото поради възрастта и невежеството си бях по-скоро любопитен, отколкото уплашен. Предполагам, че съм бил крайно възбуден от това отчаяно бягство през непознати места, осветени от ярката златиста луна. Гал, който се гърчеше в краката ми, ме молеше да му дам пръчка, за да пропъди призраците.

За наша голяма изненада оживяхме. Пет години Гал и аз живяхме с владиката Евсебий в Никомедия, а след това — в Константинопол. Евсебий беше строг и внушителен старец и макар да не обичаше деца, към нас се отнасяше добре. Най-важното беше, че той забрани на Констанций да ни вижда и Констанций го послуша, тъй като Евсебий имаше голямо влияние в галилеянската йерархия. Две години след като стана наш настойник, го направиха владика на Константинопол, откъдето фактически управляваше цялата Източна църква до смъртта си.

Децата привикват с всичко. Известно време баща ни ни липсваше, след това го забравихме. Мардоний винаги беше с нас — една връзка с миналото ни — и естествено вуйчо ни, комит Юлиан, често ни посещаваше. Обаятелен висш сановник, доста склонен към интриги, той ни държеше в течение на събитията по света. Той именно ни обясняваше как Констанций се стреми да стане единствен владетел на империята. През 340 г. настъпиха раздори между Констанс и Константин II. Започна гражданска война. При Аквилея Константин II бе нападнат из засада и убит. Констанс стана единствен господар на Запада. По това време един пълководец, на име Магненций, се обяви за август и прогони Констанс от Августодунум7 към Пиренеите, където го убиха през зимата на 350 г. На Запад царуваше хаос и докато Магненций се опитваше отчаяно да предотврати разпадането на заграбената империя, един пълководец на Дунава, на име Ветранио, се обяви за император.

Не може да се отрече, че Констанций имаше гений да води граждански войни. Знаеше кога да удари — и което е по-важно — кого да удари. Винаги печелеше. Често си мисля, че ако беше живял по-дълго, щеше да ме премахне по същия начин, по който премахна другите си роднини. Заплашен от двама узурпатори, Констанций започна военни действия през 350 г. Ветранио бе разбит веднага и — нещо нечувано в нашата история — бе пощаден. Разбира се, Магненций бе победен в битката при Мурса на 28 септември 352 година. Това бе един от съдбоносните моменти в нашата история. И до ден-днешен войската ни не се е съвзела от загубата на петдесет и четири хиляди елитни войници.

Едва ли е нужно да казвам, че не познавах нито един от тези узурпатори. Дори не си спомням да съм срещал братовчедите си Констанс и Константин II. Срещнах самия Констанций едва когато бях шестнадесетгодишен, една среща, която ще опиша подробно по-нататък.

Докато императорите крояха заговори и воюваха помежду си, аз учех при Мардоний. Той бе строг учител, но умееше да събуди интерес у мен. Аз го обичах, Гал го ненавиждаше; но кого ли не намразваше той рано или късно? Спомням си, че веднъж, когато исках да видя надбягванията с колесници, Мардоний ми каза: „Ако те интересуват игри, чети Омир. Нищо в живота не може да се сравни с това, което той е писал за игрите или за каквото и да било друго.“ Забрана, която може да вбеси едно дете, но все пак мъдра. И в действителност за пръв път отидох в театъра и в цирка едва като възрастен и тогава ходех само защото не исках да засегна други хора. Наистина бях донякъде малко педант и си останах педант!

Имам само един ясен спомен за владиката Евсебий. Един следобед той реши сам да ме запознае с живота на Назарянина. Часове наред седяхме в един страничен параклис на катедралата в Никомедия, докато той ме занимаваше. Бях отегчен. Владиката имаше дарбата да обяснява само общоизвестни неща и да отминава с мълчание всичко онова, което човек би искал да разбере. Той бе трудноподвижен, блед старец, говореше бавно и беше много лесно да следиш мисълта му. Загледах се от скука в сводестия таван, разделен на четири: всяка част, посветена на едно от годишните времена. Цветя и лози, птици и риби се преплитаха в тази извънредно изящна мозайка. Познавах я като дланта си, тъй като три пъти на ден се молех с Гал в този параклис и по време на тези уморителни молитви си въобразявах, че притежавам способността да се издигна право нагоре във въздуха и да проникна сред този свят, изпълнен с пауни, палми и лозници, блестящ от злато свят, където не се чува никакъв друг звук освен шуртенето на вода и птича песен и където естествено няма ни проповеди, ни молитви! Когато Никомедия пострада преди няколко години от земетръс, първият ми въпрос бе за катедралата: „Стои ли още?“ — „Да — отвърнаха ми, — но покривът се срути.“ И така, магическото ми убежище от детските години днес е в развалини.

Вероятно съм зяпал по тавана прекалено явно, защото владиката внезапно ме запита:

— Коя е най-важната от божиите заповеди?

— Не убивай! — отговорих аз, без да се замисля. И тогава бързо споменах съответните места от Новия завет (по-голямата част от него знаех наизуст), както и откъси в този смисъл, които си спомнях от Стария завет.

Владиката не очакваше такъв отговор. Все пак той кимна одобрително.

— Добре се позоваваш на Светото писание. Но защо считаш, че тази заповед е най-важна?

— Защото, ако тя се спазваше, баща ми щеше да бъде жив. — Самият аз се стреснах от бързината на отговора си.

Бледото лице на владиката стана пепеливо.

— Защо казваш това?

— Защото е вярно. Императорът е убил баща ми. Всички знаят това. И предполагам, че ще убие и мене, и Гал, когато ни дойде редът.

Трудно е да се спре дързостта, щом веднъж се появи.

— Императорът е свят човек — каза владиката остро. — Цял свят се възхищава от неговото благочестие, от войната, която води срещу ересите, от подкрепата му на правата вяра.

Това ме направи още по-дързък.

— Тогава, щом е такъв добър християнин, как е могъл да убие толкова много от собствените си роднини? В края на краищата нали пише в евангелието от Матея, а също и в евангелието от Лука…

— Глупаче такова! — разбесня се владиката. — Кой ти е разправял тези неща? Мардоний ли?

Имах достатъчно ум да защитя учителя си.

— Не, отче. Но хората говорят всичко пред нас. Сигурно си мислят, че не разбираме. Във всеки случай това е вярно, нали?

Владиката се бе овладял. Отговорът му бе бавен и суров.

— Единствено трябва да знаеш, че братовчед ти, императорът, е благочестив християнин и добър човек. И не забравяй, че животът ти зависи от него.

И като наказание за дързостта ми владиката ме накара да си разказвам уроците в продължение на четири часа. Но урокът, който научих, не беше този, който той искаше. Единствено разбрах, че Констанций е благочестив християнин и въпреки това е погубил хора от собствената си кръв. Щом може да бъде едновременно и благочестив християнин, и убиец, значи нещо не е наред с вярата му. Излишно е да казвам, че вече не виня вярата на Констанций заради престъпленията му, както и елинизмът не може да бъде упрекван заради моите недостатъци. Но такова грубо противоречие смущава едно дете и не се забравя лесно.

През 340 г. Евсебий стана владика на Константинопол. Вследствие на това Гал и аз живеехме ту в Никомедия, ту в столицата. Аз обаче предпочитах Константинопол.

Основан една година преди раждането ми, Константинопол няма минало. Само шумно настояще и бъдеше, ако се вярва на предсказателите. Константин нарочно избрал Византион за столица на Римската империя; той създал нов град на мястото на стария и го кръстил — с присъщата си скромност — на свое име. Както повечето деца в града, и аз обичах жизнеността му и атмосферата на нещо недовършено. Въздухът е винаги прашен и изпълнен с миризма на вар, улиците се огласяват от чукане и тракане. Тази суетня би трябвало да бъде неприятна, но в нея аз чувствувам нещо ободрително. Градът се изменя ежедневно. Почти всички места, които си спомням от младите си години, са се променили — нови сгради, нови улици, нови гледки. Наистина много по-интересно е да присъствуваш на началото на нещо велико, отколкото на края му.

Когато времето беше хубаво, Мардоний, Гал и аз се разхождахме из града „на лов за статуи“, както казвахме ние. Възпитателят ни страстно обичаше произведения на изкуството и ни влачеше от единия край на града до другия да ги търсим. Трябва да сме видели над десет хиляди бронзови и мраморни статуи, които Константин бе отвлякъл от целия свят, за да украси града си. Въпреки че човек не може да оправдае тези кражби (особено ограбването на гръцките храмове), в крайна сметка под и около аркадите по главната улица са събрани повече велики произведения на изкуството откъдето и да било другаде в света с изключение на Рим.

Една от нашите разходки ни доведе до една костница близо до хиподрума. Докато Мардоний се оправяше с картата на града и се опитваше да разбере кое къде трябва да бъде, Гал и аз хвърляхме късчета мрамор по една недовършена още постройка. По улиците на Константинопол винаги има в изобилие неща, които едно дете може да хвърля — парченца мрамор, трески, счупени керемиди. Строителите никога не разчистват, след като завършат.

— Ето тук — каза Мардоний, като гледаше картата — трябва да се намира Немезис8, прочутата статуя на Фидий, придобита от божествения Константин преди няколко години. Смята се, че това е оригиналът, макар някои да считат, че е копие, но копие от същия век, от пароски мрамор, следователно не е занаятчийско римско копие.

Внезапно вратите на костницата се отвориха и оттам изскочиха двама старци, преследвани от десетина монаси, въоръжени с тояги. Старците стигнаха до аркадата, където стояхме, когато монасите ги уловиха, събориха ги на земята и започнаха да ги бият, крещейки „еретици, еретици“.

Обърнах се смаян към Мардоний:

— Защо ги бият?

— Защото са еретици — възрази Мардоний.

— Мръсни привърженици на Атанасий, нали? — запита Гал; по-голям от мен, той беше вече запознат с повечето от суеверията на новия свят.

— Изглежда, че са такива. По-добре да си вървим.

Но аз бях любопитен и исках да разбера какви са тези последователи на Атанасий.

— Заблудени глупци, които вярват, че Христос и бог са едно и също…

— Докато всеки знае, че те само си приличат — додаде Гал.

— Точно така. Както ни учи презвитер Арий, който е така уважаван от братовчед ти, божествения Август.

— Те отровиха презвитер Арий — каза Гал, който беше вече яростен фанатик. — Еретици! Убийци! — викна той и запрати камък по тях. За съжаление камъкът улучи един от старците. Монасите спряха за малко приятното си занимание, за да похвалят точния удар на Гал. Мардоний беше вбесен, но само от съображения за благоприличие.

— Гал — извика той и здравата разтърси брат ми. — Ти си от царски род, не уличен побойник! — И като ни хвана здраво за ръцете, Мардоний бързо ни отведе. Едва ли трябва да казвам как ме порази тази сцена.

— Но тези двама старци не са опасни, нали?

— Не са опасни ли? Те убиха презвитер Арий. — Очите на Гал горяха от праведен гняв.

— Тези двамата? Самите те ли са го убили?

— Не — каза Мардоний, — но те са привърженици на владиката Атанасий…

— Най-опасният еретик, който някога е живял.

Гал винаги изпадаше в крайна възбуда, когато собствената му нужда за насилие съвпадаше с това, което другите считаха за правилно.

— Говори се, че преди около седем години на един църковен събор Атанасий наредил да отровят Арий. Затова именно твоят божествен чичо изпрати Атанасий в изгнание. А сега, Юлиане, трябва да ти припомня за стотен, не, за хиляден път, да не си гризеш ноктите.

Спрях да си хапя ноктите — един навик, от който още не съм се отучил напълно и до днес.

— Но нали всички са християни? — попитах го аз. — Не вярват ли в Исуса и евангелията?

— Не — отвърна Гал.

— Да — възрази Мардоний. — И те са християни, но са заблудени християни.

Още като дете имах сравнително логичен ум.

— Но ако са християни като нас, ние не трябва да се борим с тях, а да обърнем и другата си буза. Нали никой не трябва да убива, защото Христос ни казва, че…

— Струва ми се, че нещата не са така прости, както изглеждат — отвърна Мардоний.

Естествено нещата стояха точно така. Дори едно дете можеше да забележи разликата между това, в което галилеяните казват, че вярват, и онова, в което действително вярват, както всъщност се вижда от делата им. Една вяра, която проповядва братство и благост, а ежедневно убива онези, които не приемат учението й, е лицемерна. Би било в интерес на моята теза да заявя, че оттогава престанах да бъда галилеянин. Но за съжаление това не би било вярно. Макар и да бях объркан от сцената, на която бях свидетел, все още вярвах; освободих се от Назарянина доста по-късно. Но сега, като се връщам към онези години, струва ми се, че първото звено от веригата се скъса него ден на улицата, когато видях как монасите се нахвърлиха върху двамата безобидни старци.

Лятото прекарвах във Витиния, в имението на баба си по майчина страна — малко имение на две мили от морето. Тъкмо зад къщата се издигаше невисок хълм, от чийто връх се разкриваше великолепна гледка към Мраморно море, а откъм север, на хоризонта, се очертаваха кулите на Константинопол. Тук прекарвах много часове — четях и мечтаех.

Един следобед, приспан от жуженето на пчелите, миризмата на мащерка и топлия, солен въздух, аз задрямах. Сънувах, че се караме с Гал и искам да избягам от него. Побягнах и като тичах, почнах да крача с все по-големи крачки, докато накрая правех скокове като елен. С всеки скок се издигах все по-високо във въздуха; реех се над полето и отдолу хората ме гледаха учудени, когато съвсем леко преминавах над главите им. Толкова е приятно да сънуваш, че летиш.

Както си летях, внезапно ми се стори, че някой вика името ми. Огледах се наоколо, но не се виждаше нищо освен бледите облаци, синьото небе и тъмното море. Летях над Мраморно море към Константинопол, когато гласът се чу отново.

— Кой ме вика? — попитах аз.

И тогава не зная как разбрах, че беше проговорило Слънцето. Грамадното златисто Слънце, въздигнало се над града, протягаше към мен огнените си ръце. С някакво болезнено остро чувство, че се завръщам в своя дом, се хвърлих право в изгарящата светлина. Събудих се и разбрах, че залязващото Слънце наистина светеше в лицето ми. Замаян, станах на крака, светлината ме бе опила. Бях слисан. Нещо важно се бе случило. Но какво?

Никому не разказах за това видение. Обаче няколко месеца по-късно, когато Мардоний и аз бяхме заедно един ден в градината на двореца над Босфора, аз почнах да го разпитвам за старата вяра. Започнах с хитрост.

— Дали всичко, писано от Омир, е вярно?

— Разбира се, всяка дума!

— В такъв случай Зевс, Аполон и другите богове трябва да съществуват, тъй като той казва, че те съществуват. И ако има такива богове, какво е станало с тях? Унищожил ли ги е Исус?

Горкият Мардоний! Той бе страстен поклонник на класиците. Но също така беше и галилеянин. Както мнозина по това време, той бе безнадеждно раздвоен. Отговорът му обаче бе готов:

— Трябва да си спомниш, че по времето на Омир Христос още не е бил роден. Колкото и да е бил мъдър Омир, той не е могъл да знае основната истина, която ние знаем. Затова е трябвало да говори за боговете, в които хората винаги вярвали…

— Лъжовни богове според Исус. Щом те не са истински богове, това, което Омир пише за тях, не може да бъде вярно.

— Но както всички неща, тези божества са олицетворение на истината. — Мардоний измести темата на разговора. — Омировата вяра е до голяма степен подобна на нашата. Той е вярвал в един бог, единственото начало на вселената. И предполагам, добре е разбирал, че единният бог може да се явява под различни образи и че олимпийските богове са измежду тези образи. В края на краищата бог до ден-днешен има много имена, понеже съществуват много езици и предания, но той е винаги същият.

— Кои са старите му имена?

— Зевс, Хелиос — слънцето, Серапис…

— Слънцето, моето божество, Аполон… — започнах аз.

— Аполон също е имал много имена: Хелиос, спътник на Митра…

— Аполон, Хелиос, Митра — повторих аз тихо. От сенчестата горичка върху склона под двореца Дафне, където седяхме, можех да видя моето божество, пронизано от един тъмнозелен кипарис.

— От всички вери митраизмът е най-дяволската. Всъщност още има мнозина, които почитат Митра — повечето от тях войници, невежи хора, въпреки че и някои философи или самозвани философи, като например Ямблих, клонят към това учение. Срещнах го веднъж — изключително грозен човек, сириец. От Халкида, струва ми се. Почина преди няколко години, много тачен от тесен кръг почитатели. Прозата му винаги ми се е струвала съвсем неясна. Твърдеше, че изхождал от Платоновата философия. И естествено поддържаше, че Исус е лъжепророк и Светата Троица — нелепост. И тогава, в пълното си умопомрачение, измисли своя троица, основана на Платон.

Увлечен от страстта си към философски обяснения, Мардоний забрави своя унесен слушател, който едва ли разбираше и половината от думите му. Но все пак общият смисъл на това, което казваше, беше съвсем ясен: Хелиос е проява на единния бог и още съществуват хора, като тайнствения Ямблих, които го почитат.

— Според Ямблих има три свята, три царства на съществованието, като над всяко стои единния бог, чието видимо въплъщение е Слънцето. Първият от тези светове е рационалният свят, който може да бъде схванат с разума. Всичко това ще намериш у Платон, когато стигнем до него, ако изобщо стигнем до него, както бавно напредваш. Вторият е междинният — измислица на самия Ямблих — свят, надарен с разум и управляван от Хелиос-Митра с множество помощници, които се оказват старите божества в нов, различен вид: на първо място Серапис, при когото се връщат душите след смъртта; красивият Дионис; Хермес, разумът на вселената; и Асклепий, който вярваме, че действително е живял и бил прочут лечител, почитан от прадедите ни като спасител и лечител.

— Като Исус, нали?

— Да, нещо подобно. Накрая третият свят е нашият свят, светът, който възприемаме със сетивата. Слънцето заема междинно положение между тези три свята. Светлината е добро, мракът — зло. И Митра е мостът, звеното, което свързва човека и божеството, светлината и мрака. Както виждаш — или както ще видиш, — само част от това учение се основава на Платон. По-голямата част е от персийски произход — произлиза от персийския герой Митра, който живял (ако не е измислен) преди хиляда години. За щастие с раждането на Исус и с тайнството на Светата Троица се сложи край на всички тези нелепости.

— Но Слънцето все още съществува.

— Ако бъдем съвсем точни, Слънцето вече не съществува в този момент. — Мардоний стана. — То залезе и ние сме закъснели за вечеря.

Ето как осъзнах единния бог, Хелиос-Митра ме призова насън и аз буквално съзерцавах светлината му. Оттогава не бях вече сам. Слънцето беше моят закрилник.

През онези години аз се нуждаех от опора и утеха, тъй като непрекъснато бях под гнета на опасността, която ме заплашваше. Щяха ли да ме убият като баща ми? Често си представях как Констанций и аз се срещаме съвсем случайно на хълма в имението на баба ми. Във въображението си винаги виждах императора сам — строг, но добър. Разговаряме за литература. Той е възхитен от обширните ми познания. (Приятно ми беше да хвалят начетеността ми.) След това се сприятеляваме и накрая той ми позволява да прекарам живота си в имението на баба, тъй като погледът ми го е убедил, че не се стремя към светски блага, че нито желая трона му, нито търся отмъщение за смъртта на баща си. Безброй пъти в мисълта си му привеждах убедителни доводи и накрая той, просълзен, винаги изпълняваше желанието ми, защото не виждаше у мен никакво лукавство и чувствуваше, че съм искрен.

Странни същества са хората. По това време наистина бях искрен. Бях точно такъв, какъвто се описах. Не желаех власт; или поне така си мислех. Наистина си въобразявах, че искам да живея тих живот. А всъщност какво стана? Разбих Констанций и се възкачих на трона. Като знам това сега, и ако аз бях Констанций, а той онова мечтателно момче на хълма във Витиния, веднага щях да отнема живота на този млад философ. Но тогава никой не знаеше кой бях аз, нито какъв ще стана.

III

На единадесет години животът ми се измени рязко. Една сутрин през май се занимавах с Мардоний — рецитирах Хезиод и правех немалко грешки, — когато Гал влезе в стаята.

— Умря. Владиката умря. В черквата. Умря, така изведнъж.

Мардоний се прекръсти. Аз също се прекръстих. След миг при нас дойдоха духовници, чиновници, прислуга. Всички бяха смутени и разтревожени, защото смъртта на константинополския владика е изключително събитие и кой ще го наследи, е въпрос от значение за цялата империя. Ако императорът е галилеянин, той има решаващата дума при избора на нов владика. Но Констанций беше на хиляда мили от Константинопол, на персийската граница. Така че няколко седмици владика не бе избран и никой не знаеше какво да прави с Гал и мене. За щастие вуйчо ми комит Юлиан се намираше в града и в деня след погребението дойде да ни види.

— Той ще ни убие, нали?

Страхът правеше Гал безразсъден.

Усмивката на комит Юлиан не беше много убедителна.

— Разбира се, че няма. В края на краищата вие сте потомци на Константин Велики.

— И баща ми бе потомък на Константин Велики — рече мрачно Гал. — А също и другите.

— Но божественият август е ваш приятел.

— Тогава защо сме под стража? — рече Гал и посочи тайните агенти, които бяха пристигнали точно този ден. Когато Гал и аз се бяхме опитали да излезем, те учтиво ни казаха да останем вкъщи до „второ нареждане“.

— Те са тук да ви пазят.

— А кой ще ни пази от Констанций? — каза Гал, но по-тихо. Въпреки че беше избухлив, той нямаше намерение да се самоубива.

Комит Юлиан, изглежда, се смути.

— Това не е вярно, Гал, сега слушай ме внимателно: един от приближените на императора, негов много близък човек, ми съобщи, че Констанций мисли, че не може да има деца, защото… защото толкова много хора от семейството му бяха… защото толкова много… умряха.

— Да, но след като е извършил достатъчно убийства, за да бъде хвърлен направо в ада, защо ще спре сега? Какво ще загуби, ако премахне и нас?

— Но и нищо няма да спечели. В края на краищата вие сте деца.

Гал изсумтя. На шестнадесет години той имаше физиката на мъж, макар че по характер бе дете, жестоко и безсърдечно дете.

— Повярвайте ми, вие се намирате в безопасност — говореше ни ласкаво комит Юлиан. Той беше в отлично настроение, тъй като току-що бе назначен управител на Египет и като че ли мислеше повече за това, отколкото за съдбата на племенниците си. Все пак направи всичко, което можеше, за да ни успокои, и аз му бях благодарен за това. Той си тръгна, завършвайки с празните думи. — Няма от какво да се боите.

Щом той излезе, Гал нарочно разби чашата, от която бе пил. Гал изобщо намираше физическо облекчение, когато чупеше нещо; обаче разбиването на тази именно чаша имаше за него обредно значение.

— И той е като всички други! — Гласът му трепереше от гняв. Той стоеше огрян от яркото слънце в свежия майски ден, дългата му светла коса падаше на кичури върху челото му, а изплашените му сини очи се разшириха от внезапно бликналите сълзи. — Пълна безизходица!

Опитах се да кажа нещо обнадеждаващо, но той се нахвърли върху мене:

— Каква загуба, ако умреш ти, малка маймуно! Но защо трябва аз да умра?

Защо наистина? Всеки си задава този въпрос рано или късно. Никой не може да ни обича толкова, колкото ние сами обичаме себе си. За Гал нямаше справедливост на този свят, щом такава красота и жизненост като неговата можеха да бъдат угасени тъй равнодушно, както човек стиска с два пръста фитила на лампата. Разбира се, съдбата е нещо жестоко. Но децата не могат да приемат това. Нито пък човек като Гал, за когото събитията бяха само епизоди, съпътствуващи живота му. Обичах и мразех Гал. През първите години на живота си така бях запленен от него, че почти бях забравил себе си и се виждах единствено отразен в тези живи сини очи, които от своя страна не виждаха нищо: нито мен, нито каквото и да било друго.

Но комит Юлиан излезе прав. Констанций наистина изпитваше угризения на съвестта за своите престъпления. Засега поне бяхме в безопасност. След време дойде известие от главния управител на двореца Евсебий. Гал и аз трябваше да заминем за Мацелум в Кападокия, за да продължим образованието си.

— Какво образование? — запита Гал, когато ни прочетоха известието.

Но Мардоний го накара да млъкне:

— Императорът е милостив. Не забравяйте, че сега той е ваш баща и господар.

Още същия ден заминахме за Мацелум. Бях много разстроен, защото този път Мардоний нямаше да ни съпровожда. Не зная какви бяха подбудите за тази дребнава жестокост; може би Евсебий, сам евнух, виждаше в Мардоний, също такъв евнух, твърде ловък наш съюзник. Подсмърчайки жално, аз бях натикан в една кола заедно с Гал.

Мардоний също беше опечален, но се владееше.

— Пак ще се срещнем — каза той — и тогава се надявам Гал да знае Хезиод така добре, както Юлиан.

Той стоя изправен неподвижно пред владишкия дворец, когато ние тръгнахме, охранявани от кохорта конна стража, като че ли бяхме важни особи, каквито всъщност бяхме, или важни затворници, каквито също бяхме. Аз плачех. Разярен, Гал ругаеше полугласно. На улицата се беше насъбрала тълпа, жадна да ни зърне. Един по-смел човек надникна в колата, за да ни види по-отблизо. Гал веднага плю в учуденото му лице. След това си покри главата с наметалото и не го свали, докато не излязохме из градската порта. Никой не очакваше повторно да ни види живи.

Всички пътешественици са единодушни, че Мацелум е едно от най-хубавите места на този свят. Но аз и до ден-днешен го ненавиждам. Мацелум не е град, а императорски дворец, първоначално използуван от някогашните кападокийски владетели като ловна хижа. Константин я разширил така, че сега представлява съвкупност от множество сгради, разположени сред усамотена гора в подножието на връх Аргеус, на около четиристотин мили югоизточно от Константинопол. Когато Констанций наследи принципата, той получи ловната хижа заедно с някои други имоти в околността; фактически доходите на семейството ни идват почти изцяло от кападокийските императорски земи.

Тази вечер, когато разказвах на Приск за онези години, той рече, че съм имал завидно детство. „В края на краищата, живял си в дворец, с парк, бани, водоскоци, отделен параклис — закачи ме той. — Сред най-хубавата област за лов, без да имаш да вършиш нещо друго, освен да четеш. Водил си великолепен живот.“ Не, това не беше великолепен живот. Все едно че бяхме заложници в персийски затвор. Нямаше с кого да размениш дума освен с няколко учители от Цезарея, която е наблизо. Никой от тях не се задържа дълго поради Гал — той не можеше да се сдържи да не ги тормози. По се разбираше с войниците, които ни пазеха, и особено с младите офицери. Когато Гал искаше да спечели някого, той знаеше как да се хареса и скоро те почнаха да го обучават да се бие с меч и копие, щит и брадва. Гал беше роден атлет и имаше дарба да борави с оръжие. Щеше ми се и аз да се упражнявам заедно с него, но той предпочиташе да ме държи настрана от военните си другари. „Ти си чети книгите — казваше той остро. Аз ще бъда военачалник.“ И така, аз продължих да чета.

Формално бяхме поверени на владиката Георгий, митрополит на Кападокия. Той живееше в Цезарея и поне веднъж в месеца ни навестяваше. Именно той настоя образованието ни да бъде изцяло галилеянско.

— Няма защо да не станеш духовник — каза ми той, като ме посочи с дългия си пръст. Владиката беше нисък, слаб човечец, чието изпито лице като че ли винаги се нуждаеше от бръснач.

И докато аз почтително се мъчех да намеря доводи защо не трябва да стана духовник, Гал се усмихна мило и рече:

— Юлиан мечтае да стане духовник, отче. Само за това мисли. Нищо друго не прави, само чете.

— Но аз чета философия… — започнах аз.

— Всички четем философия, разбира се. Но след това стигаме до разказа за Христа, което е начало и край на познанието. Уверен съм, че вашият покоен братовчед и мой стар приятел, владиката Евсебий, ви е подготвил добре. Той много липсва на тези от нас, които са истински християни. — Владиката Георгий започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята и да прищраква с пръстите си — типичен негов навик. Гал ми се захили, доволен, че ме е поставил в безизходно положение.

Владиката Георгий внезапно се извърна. Дългият му пръст пак ме сочеше.

— Какво означава Homoiousios?

Знаех. Избъбрих отговора си като папагал, научен да говори:

— Това означава, че Бог-син е от подобно естество на Бог-отец.

— Какво означава Homoousios?

— Че Бог-син е от една плът с Бог-отец.

— Разликата?

— В първия случай Исус бил създаден от Бог-отец преди сътворението на света. Той е син божи по божия милост, но няма божествена природа.

— Защо?

— Защото Бог е един. По определение единствено число. Бог не може да бъде множество, както твърдеше покойният презвитер Арий на Никейския събор.

— Отлично! — Той щракна няколко пъти одобрително. — А във втория случай?

— Homoousios е онова пагубно учение — старият Евсебий ме беше подготвил добре, — което поддържа, че Бог-отец, Бог-син и Светият дух са едно и също.

— Което е невъзможно!

— Което е невъзможно — изчуруликах аз послушно.

— Въпреки това, което се случи в Никея.

— Където през годината 325 владиката Атанасий от Александрия…

— По онова време само някакъв си дякон…

— … се противопостави на братовчед ми владиката Евсебий, както и на владиката Арий, и принуди събора да приеме Атанасиевото учение, че Отец, Син и Свети дух са едно.

— Но битката съвсем не е свършила. С всяка година печелим привърженици. Нашият мъдър повелител споделя това, което вярваме ние, което покойният Арий вярваше. Източните владици се събраха преди две години в Антиохия да подкрепят истинската вяра. Тази година пак ще се срещнем в Сердика и с помощта на императора привържениците на истинската вяра ще унищожат веднъж завинаги учението на Атанасий. Сине мой, ти трябва да станеш духовник. Виждам, имаш призвание за духовник. Ще бъдеш голяма подкрепа за черквата. Утре ще изпратя един от дяконите си. Той ще бъде духовен наставник и на двама ви.

— Но аз ще бъда воин! — рече Гал стреснат.

— Воин, който се бои от Бога, има силата на двадесет воини — отвърна владиката автоматично. — Освен това малко религиозно възпитание няма да ти навреди.

И колкото и да е странно, Гал стана набожен християнин, докато аз, както цял свят знае, се върнах към старата вяра.

Но по това време едва ли съм бил философ. Учех, каквото ми нареждаха да уча. Дяконът, който ни занимаваше, често хвалеше прилежанието ми.

— Ти умееш да анализираш изключително добре — ми рече той един ден, когато се занимавахме с глава 14:25 от евангелието на Йоан, пасажа, на който арианците се позовават в борбата си срещу Атанасиевите привърженици. — Уверен съм, че те очаква блестящо бъдеще.

— Като владика ли?

— Разбира се, ще бъдещ владика, защото си от императорското семейство. Но има нещо по-блестящо от това да си владика.

— Великомъченик?

— Великомъченик и светец. Имаш вид на такъв.

Трябва да призная, че тези думи възбудиха момчешката ми суетност. До голяма степен под влияние на това ласкателство няколко месеца вярвах, че съм избран да изведа света от заблудата, което впрочем се сбъдна в известен смисъл за ужас на моите учители от ранните ми години.

Владиката Георгий беше високомерен и мъчен човек, но отношенията ни бяха добри, главно защото той проявяваше интерес към мен. Той страстно обичаше да спори. Понеже ме намери за достатъчно умен, реши, че мога да му бъда полезен. Ако съумееше да ме направи владика, бих бил мощен съюзник на арианите, които бяха числено по-слаби от Атанасиевите привърженици въпреки значителната помощ, която Констанций им оказваше. Естествено днес „пагубното“ учение за бог в три лица е почти напълно възприето благодарение на усилията на владиката Атанасий. Единствено Констанций поддържаше известно равновесие между двете течения. Със смъртта му победата на Атанасиевите поддръжници беше вече само въпрос на време. Но днес това няма никакво значение, тъй като галилеяните са само една от многобройните секти и в никакъв случай не най-голямата. Дните на господството им са отминали. Не само им забраних да преследват елините — забраних им да се преследват взаимно. И те ме намират нетърпимо жесток!

Бил ли съм искрен галилеянин през тези години в Мацелум? Много се спори за това. Аз самият се питам какъв съм бил. Дори и на мен не ми е ясно. Дълго време вярвах в това, което ме учеха. Възприех арианското учение, че единният бог (чието съществуване всички приемаме) по тайнствен начин създал син, който се родил измежду юдеите, станал учител и бил умъртвен по някакви държавни съображения, не съвсем понятни за мен, въпреки големите усилия на владиката Георгий да ми ги разясни. Но докато изучавах живота на галилеяните, същевременно четях Платон, който ми допадаше много повече. Все пак имах доста изискан литературен вкус. Бях научил отличен гръцки от Мардоний и не можех да не сравнявам провинциалния варварски език на Матей, Марко, Лука и Йоан с ясната проза на Платон. И все пак приемах галилеянската легенда за вярна. В края на краищата това беше вярата на семейството ми и въпреки че не ме привличаше, не знаех друга, докато не станах четиринадесетгодишен. Един следобед два часа наред слушах дякона да пее песните на владиката Арий… (Да, този велик църковен мислител бе написал песни, за да привлича неграмотните. До ден-днешен си спомням думите на пет-шест от неговите нелепи балади, които „доказваха“, че синът е син и бащата баща.) Накрая, когато дяконът завърши, аз похвалих пеенето.

— Важен е духът, не гласът — рече дяконът, доволен от похвалата.

И тогава — не си спомням по какъв повод — стана дума за Плотин. За мен той беше просто име. За дякона — анатема.

— Лъжефилософ от миналия век. Последовател на Платон, поне той така твърди. Враг на църквата, въпреки че има християни, които го ценят много. Живял в Рим. Любимец на император Гордиан. Написал шест съвсем неясни книги, които неговият ученик Порфирий преработил.

— Порфирий? — чувах това име за пръв път.

Спомням си, като да е било вчера. Седях срещу мършавия дякон в една от градините в Мацелум, сред цъфналите цветя на жаркото лято; над градината трептеше мараня.

— Той е още по-гаден от Плотин! Порфирий е от Тир. Учил в Атина. Наричал се философ, но в действителност бил просто безбожник. Петнадесет тома изпълнил с нападки срещу църквата.

— За какво?

— Отде да зная? Никога не съм чел книгите му. Никой християнин не бива да ги чете. — Дяконът беше категоричен.

— Но сигурно е имал някаква причина…

— Обладан е бил от дявола. Това е достатъчна причина.

Тогава разбрах, че трябва да прочета Плотин и Порфирий.

Написах крайно дипломатично писмо до владиката Георгий, с което го молех да ми услужи с книгите на тези „заблудени“ автори. Искам да видя лицето на врага открито — казах аз — и естествено се обръщам към владиката за напътствие не само защото ми е духовен наставник, но и защото има най-богатата библиотека в Кападокия. И с това доста го поласках.

За моя голяма изненада владиката Георгий веднага ми изпрати пълните съчинения на Плотин, както и „Срещу християните“ на Порфирий.

„Колкото и да си млад, уверен съм, че ще разбереш умопомрачението на Порфирий. Той е бил умен човек, но подведен от лошия си нрав. Моят предшественик, предишният владика на Цезарея, написа блестящо опровержение на Порфирий, като обори окончателно всички така наречени противоречия, които Порфирий твърди, че бил открил в Светото писание. Изпращам ти също и съчинението на моя предшественик. Не мога да не изразя задоволството си от интереса ти към духовни въпроси.“

Това, което владиката не знаеше, бе, че доводите на Порфирий ми помогнаха да се отрека от Назарянина.

Същото лято владиката Георгий намекна, че Гал и аз трябва да издигнем в Мацелум параклис, посветен на свети Мамас — местен овчар, чиито кости се считаха изключително лечебни за кожни болести. Болестта минавала мигновено, щом се натърка болното място с пищяла на светеца. Владиката Георгий смяташе, че ще бъде вдъхновяващ жест, ако Гал и аз построим костница за останките на овчаря. Така че цяло едно лято се занимавахме с това. Зидането ми беше приятно. Но Гал ненавиждаше каквато и да било по-продължителна работа и докато се потяхме на слънцето, той прекара по-голямата част от времето си да ругае свети Мамас. Скоро след като завършихме параклиса, покривът се срути. Казаха ми какво говорели сега галилеяните: срутила се била само моята част, защото съм бил отстъпник. Това не е вярно. Падна целият покрив, защото имаше грешка в плана.

По това време нито вярвах, нито не вярвах. Но все пак красноречивите доводи на Порфирий срещу Назарянина бяха залегнали в съзнанието ми. Всеки път, когато се опитвах да разисквам богословски въпроси е владиката Георгий, желанието ми да споря бързо минаваше, щом чуех разсъжденията му: „Самото понятие за троицата е тайнство. То може да се проумее само чрез вяра и дори тогава не може да се обхване напълно.“

Предпочитах Плотин, който четири пъти в разстояние на пет години достигнал до онова пълно осъзнаване на бога, което е крайната цел на всяка вяра. Въпреки мъдростта си Порфирий имал това просветление само веднъж, когато бил на шестдесет и осем години. Досега аз на два пъти имах такова преживяване и всеки ден се моля за още едно откровение.

Гал и аз нямахме нито приятели, нито съюзници. Като изключим упоритите му усилия да ме направи духовник, владиката не се занимаваше много с нас.

Всички останали се отнасяха към нас с плахо уважение: създавахме тревога у хората, напомняхме им за убийство — толкова бе явно, че сме белязани жертви.

Аз прекарвах времето си в четене, а рядко правех упражнения, при все че бях як по природа и имах жилести ръце. Гал винаги ме надминаваше във всички игри и състезания. Той бе по-висок от мен, прекрасно сложен, с лице на бог. Войниците, които ни пазеха, бяха луди за него и той безсрамно флиртуваше с тях. Щом поискаше, отиваха с него на лов; предполагам да е имал любовни истории с някои от тях, макар и двамата да бяхме увлечени доста време от една и съща жена. Тя бе двадесет и пет годишната съпруга на един чиновник, който ни беше като иконом. Най-напред тя прелъсти мене, след това Гал. Ненаситна бе. Мъжът и бе смирен човек; пък и нищо не можеше да направи. Щом ни видеше, започваше да се кикоти неудържимо. Беше пълен и нисък. Спомням си, че веднъж я запитах как може да го търпи да се докосва до нея.

— Надарен е — рече тя с хитра усмивка.

Още си спомням как блестеше черната й коса по голите мургави рамене. Никога преди това, нито по-късно не съм галил толкова гладка кожа. Предполагам, че се мажеше с разни масла, но ако се е мазала, сигурно го е правела майсторски, защото пръстите ми не оставаха мазни от благовонните масла, както често се случва, когато човек гали такива жени. Беше от Антиохия. Какво друго да кажа за нея? Любовта е единственото изкуство, което антиохийците считат сериозно занимание. Тя ме намираше привлекателен, но златокъдрият Гал я беше омагьосал. Той ми разказваше с гордост как „тя върши всичко и аз не се помръдвам“. Неговата пасивност беше смайваща. Всъщност никога не съм разбирал Гал. Не бях изненадан, когато по-късно той се превърна в звяр. Можеше да стане всякакъв, защото в основата си не беше нищо. И все пак, когато влезеше някъде, той привличаше всички погледи, защото физически бе очарователен. Мъже и жени еднакво се влюбваха в него и понеже той не се интересуваше от никого, у всяка жена се пораждаше желание да го накара да се влюби в нея. Така че Гал можеше да намери наслади, когато поискаше… без да се мърда!

Сирийката ни беше любовница в продължение на три години. И въпреки че сега съм неженен, често си мисля за нея, особено нощем. Къде ли е тя сега? Не смея да разпитвам. Вероятно е напълняла и се е състарила и сега живее в някой провинциален град и плаща на младежите да спят с нея. Но хиляда дни тя бе Афродита на моя Адонис.

IV

Изминаха пет години. Малко вести от външния свят достигаха до нас. Сапор, великият цар на Персия, заплашваше източните ни предели, докато германците проникваха в Галия. Толкова знаехме. Политиката беше забранена тема за разговор. Учех Омир и Хезиод, четях Плотин и Порфирий, ухажвах антиохийката; борех се с Гал, докато един ден го повалих и той се отказа вече да се бори с мен. Той беше страхлив, освен когато се разяреше; в такива случаи беше готов на всичко.

Щом можех да чета, не бях съвсем нещастен. Но все пак жадувах да видя повече от света извън Мацелум. Съвсем неестествено е за един младеж да израсне единствено сред роби и войници, никой от които не смее да се привърже към него. Гал и аз си правехме компания, но не бяхме братя в истинския смисъл на думата; при това бяхме от различни майки; приличахме на две потенциално враждебни животни, поставени в една клетка. И все пак бях пленен от красотата му и се удивлявах на енергията му. И аз винаги исках да върша това, което правеше Гал. Понякога той ми позволяваше, но по-често не, защото обичаше да ме измъчва. Особено му беше приятно да се скара с мен тъкмо преди да тръгнем на лов, за да може да ми кресне: „Добре, тогава оставаш вкъщи. Днес излизаме само мъже.“ Войниците се изсмиваха и аз се оттеглях, докато жизнерадостният Гал тръгваше на лов из тъмнозелените гори, съпроводен от лая на кучетата и звуците на ловджийските рогове. Но когато ми позволяваше да отида с него, аз просто изпадах във възторг.

Един септемврийски следобед владиката Георгий пристигна неочаквано в Мацелум. Не го бяхме виждали няколко месеца, защото — както се изрази дяконът — „нашият владика, изглежда, ще бъде поставен на патриаршеския престол на Александрия. Но никому нито дума за това (като че ли затворници като нас имаха с кого да споделят нещо). Владиката Атанасий стана патриарх единствено защото западният император Констанс настояваше. Но сега Констанций ще нареди Атанасий да бъде заточен отново и ако бъде заточен, ние отиваме в Александрия“. Самата мисъл хвърляше дякона във възторг.

Но владиката Георгий нищо не ни каза за черковните ежби, когато отидохме при него в главната зала на ловния дворец. Той носеше други по-важни известия. Бледото му лице бе потъмняло от възбуда, докато пръстите му прищракваха като остър съпровод на думите му.

— Божественият август ще ви посети след няколко дни. Той се връща от Антиохия. Отклонява се от пътя си само за да ви види двамата.

Бях прекадено уплашен, за да промълвя нещо. Гал обаче запита:

— Какво желае?

Владиката беше нетърпелив.

— Той е ваш братовчед. Ваш настойник. Ваш император. Желае да ви види. Какво друго може да желае? Да види какви хора сте станали. Да види докъде сте стигнали с образованието си. И сега именно особено ще се интересува от познанията по закон божи. Затова ще остана тук, докато пристигне. Той ще ви изпита за всичко, на което съм се мъчил да ви науча. А това значи, че трябва много да работиш, Гал. Препоръчвам ти да се заловиш здраво да учиш, тъй като цялото ти бъдеще зависи от впечатлението, което ще направиш.

„И твоето бъдеще зависи от това, отче“ — ми мина през ума, мъчейки се в уплахата си да въвлека в суровата съдба, която сигурно ни очакваше, всеки, когото можех.

Заловихме се сериозно да учим. Владиката ни занимаваше безмилостно часове наред. За щастие имам добра памет и мога да запомня — но невинаги да разбера — цяла страница от едно прочитане. Измежду уроците се мъчехме да разберем всичко възможно за настроението на Констанций. Добре ли е разположен към нас? Ще останем ли в Мацелум? Но владиката не ни каза нищо насърчително:

— Както винаги божественият август ще постъпи най-добре. Няма защо да се боите, ако сте верни и покорни.

Но естествено имаше от какво да се боим. По време на това чакане една цяла нощ не мигнах.

Императорският двор дойде в Мацелум един ден преди да пристигне Констанций. Някои от придворните бяха го придружавали още в Антиохия, но повечето дойдоха направо от Константинопол. Високопоставените сановници бяха настанени в двореца и в околните поля бяха издигнати стотина шатри за хилядата държавни чиновници, които и тук щяха да продължават работата си.

Пищното зрелище започна призори. Гал и аз застанахме в двора на двореца и гледахме захласнати като селяци. Никой от нас не бе виждал дотогава императорско шествие и сред общата възбуда и блясък през този мразовит есенен ден ние забравихме страха си.

Владиката Георгий стоеше на входа. Той носеше филон, обсипан с диаманти, и държеше в ръка сребърен владишки жезъл. Вляво и вдясно от него бе строен гарнизонът на Мацелум, за да отдаде почести на първите магистрати на Римската империя. Някои пристигаха на коне, други в носилки. Всеки бе придружен от свита войници, чиновници, евнуси, роби. Всички носеха разнообразни военни облекла, тъй като още от времето на Диоклециан дворът бе придобил военен вид — белег на постоянното положение на война, в което се намираше империята.

Скоро дворът се изпълни с чиновници, роби, коне и мулета. Единствено мястото пред самия вход оставаше свободно. След като слезеше от коня си, всеки сановник отиваше до входа, където владиката Георгий го поздравяваше с всичките му титли. Владиката добре знаеше протокола: знаеше точно кой какъв е и как трябва да се обърне към него — завидна дарба, тъй като днес съществуват стотици титли с най-тънки разлики и отсенки. На първо място идват тъй наречените clarissimi — двамата консули за годината, всички бивши консули, преторианските префекти, голям брой от сенаторите. След тях идват висшите дворцови сановници — spectabiles. После управителите, които имат титлата illustres. Но невинаги е лесно да знаеш кой какъв е, тъй като един високопоставен сановник, например квесторът (правният съветник на императора), е само illustris, докато управителят на някоя незначителна провинция може да бъде clarissimus. Също така забърква и титлата комит. По-рано комит беше просто почетна титла за всеки сановник или висш офицер, който пътува в свитата на императора. Но Константин със своя персийски усет за йерархия даваше тази титла като награда за големи заслуги. Така че много комити са clarissimi, докато други са обикновени spectabiles. Смайващо е колко иначе умни хора отдават значение на тези глупави титли. С часове съм седял сред възрастни хора, които не могат да говорят за друго освен кой каква титла има и защо не е достоен за нея. Но един мъдър император може силно да влияе на честолюбиви хора, като дава или отказва тези празни титли. Констанций беше много ловък в това отношение. Тъй като за съжаление ми е трудно да запомня кой какъв е, аз по примера на Платон се обръщам почти към всекиго с „драги приятелю“. Това възмущава знатните.

Пръв пристигна управителят на държавната хазна. Той се грижи данъците от всяка провинция да постъпват точно на 1 март всяка година, грижи се за правителствения монопол върху солта и упражнява надзор върху провинциалните банки, всички държавни работилници, мините и естествено върху монетния двор. Не е обичан от народа, но умира богат. След него дойде управителят на частното императорско съкровище, който управлява личните имоти на императора. Той бе придружен от двадесет роби, които носеха ковчежета от тъмно дърво, обковани с метал и пълни със злато и сребро; тези ковчежета винаги съпровождаха императора при пътуване. Тъй като този управител отговаря за всяка монета, обикновено той е вечно неспокоен и залисан да брои сандъчетата. След това пристигна комитът на Изтока, който управлява Сирия и Месопотамия. Следваше го началникът на обществените служби, който е наистина високопоставена личност. Той се занимава с пътищата, превоза и пощата; началник е също на тайната полиция и на дворцовата стража; урежда аудиенции при императора. Владиката Георгий му се поклони особено дълбоко.

Цели шест години Гал и аз не бяхме виждали никого освен владиката Георгий и войниците от стражата. Сега изведнъж пред нас се наредиха всички сановници на империята. Очите ни се заслепиха от лъскави брони и извезани със сърма наметала, стояхме като замаяни от глъчката на хиляди секретари и писари, които припряно се суетяха из двора, търсейки вещите си, караха се помежду си, настоявайки на разни привилегии. Тези шумни чиновници с изцапани от мастило пръсти и горди будни лица бяха фактическото правителство на империята и те напълно съзнаваха това.

Последен пристигна най-важният от всички — главният управител на императорския дворец, евнухът Евсебий. Той бе толкова грамаден, че двама роби трябваше да го измъкнат от украсената му със злато и слонова кост носилка. Евсебий беше висок, пълен и много блед. През зеленикавосинята му копринена туника се виждаше как тлъстините му се разклащат при всяка крачка. Единствен той от целия двор бе облечен цивилно. Всъщност с изкусно начервените устни и дългите си намазани с масло къдрици той приличаше на приветлива модна дама. Златните нишки на хламидата му искряха на слънцето.

Евсебий се озърна и аз внезапно разбрах, че острият му поглед търси нас. Полускрити от камара конски дисаги, Гал и аз се опитахме да се скрием напълно, но въпреки че никога не ни беше виждал, Евсебий веднага ни позна. С изящно движение на ръката той ни даде знак да се доближим. Подобно на роби, които очакват да ги набият, ние колебливо тръгнахме към него. Тъй като не знаех как да поздравя, опитах се да отдам чест по военному. Гал стори същото. Евсебий се усмихна леко, разкривайки малките си потъмнели зъби. Няколко трапчинки се появиха на пълните му бузи. Той наведе глава и тлъстата му шия се надипли. Една дълга къдрица падна върху челото му.

— Nobilissimi — каза той с кадифен глас.

Това беше благоприятно предзнаменование. С тази титла се обръщат само към членовете на императорското семейство. Нито владиката Георгий, нито охраната ни се обръщаше към нас така. Очевидно титлата ни беше възстановена. След като ни поогледа, Евсебий хвана и двама ни за ръка. Още си спомням колко мека и влажна бе ръката му.

— Толкова очаквах да ви видя. Колко сте пораснали! Особено благородният Гал!

Той нежно опипа гърдите на Гал. Такава дързост обикновено би вбесила брат ми, но този ден той бе прекалено уплашен; при това той инстинктивно разбираше, че красотата му е неговата единствена защита. Когато влизахме в двореца, той благосклонно остави евнуха да го погали.

Не съм срещал човек, който така да заблуждава с гласа и държането си като Евсебий. Тук би трябвало да спомена нещо за гласовете на евнусите. Актьорите, както и хората, които ги имитират на присмех, винаги говорят високо и пискливо. Гласовете на евнусите рядко звучат така. Иначе кой би търпял компанията им? А в императорския двор човек трябва да бъде особено приятен. В действителност гласът на евнуха прилича на нежен детски глас и това събужда родителско чувство както у мъжете, така и у жените. Тъй ловко умеят евнусите да ни обезоръжат, че ние почваме да им угаждаме, както бихме угаждали на дете, като забравяме, че умовете им са зрели и извратени, макар телата им да са недъгави. Евсебий заплете мрежата си около Гал. С мен не си струваше трудът да се занимава — бях прекомерно млад.

Вечерта Гал и Евсебий вечеряха заедно. На следния ден Гал беше страстен почитател на Евсебий.

— Той е мой приятел — рече Гал. — Бяхме заедно в баните. Каза ми, че за мене му докладвали от години насам. Знае всичко каквото съм правил. Дори знае за нея. — Гал спомена името на антиохийката и почна да се киска. — Каза, че ще имам голям успех в императорския двор. Не само съм бил представителен, но съм имал и твърде развит ум. Точно това са думите му. Той е уверен, че ще може да убеди императора да ме пусне на свобода. Е, може би няма да стане веднага, но той имал известно влияние върху „Негова Вечност“. Точно така се изрази. Много е интересен, макар че понякога е трудно да разбереш за какво говори. Очаква да знаеш какви ли не неща, които няма как да знаеш, заровен в тази проклета дупка. Така или иначе, Констанций прави каквото му каже Евсебий. Всички разправят това. Което означава — спечелиш ли веднъж Евсебий, половината битка е спечелена; а аз го спечелих.

— А какво каза той за мене? — попитах аз.

Гал рядко се отклоняваше от главния си интерес: собствената си личност.

— За тебе? Защо изобщо трябва да каже нещо за тебе? — рече той и ме бутна в студения басейн, но аз го повлякох със себе си. Той бе хлъзгав като риба и все пак успях да задържа главата му под водата доста време. На шестнадесет години бях толкова силен, колкото той на двадесет и една. Той изскочи с посиняло лице и плюейки вода, извика:

— Ще те направи калугер, това каза! Макар че ако зависи от мен, евнух ще те направя.

Той се опита да ме ритне между краката, но се плъзна по мраморния под и падна. Започна да ругае гръмогласно, а аз се смеех насреща му. Тогава робите дойдоха, и ни помогнаха да се облечем. Тъй като Гал беше вече мъж, началникът на протокола му бе разрешил да носи за случая военна униформа, въпреки че в действителност не беше офицер. За съжаление „високоблагородният“ Юлиан беше просто ученик и следваше да се облича съобразно възрастта си. Затова аз изглеждах съвсем незначителен пред бляскаво пременения ми заварен брат, но бях напълно доволен да мина незабелязан. Гал нека си блести; предпочитах да съм в сянка, та да остана жив.

Констанций бе пристигнал на обед и се бе настанил в покоите си. Повече от това никой не знаеше. Той можеше да дойде при нас всяка минута, след няколко часа или изобщо да не се появи. Междувременно ние чакахме неспокойно в голямата зала на двореца. Гредите на тавана бяха окичени с клони от вечнозелени растения и в залата, която обикновено миришеше на плесен, сега се носеше дъх на бор и евкалиптово дърво. В единия й край върху подиум бе поставен златен трон, а вдясно от трона, до подиума, се намираше столът от слонова кост на преторианския префект на Изтока (който беше пристигнал заедно с императора). Сановниците се подредиха според чина си от двете страни на трона. Облечен в най-тържествените си одежди, владиката Георгий стоеше пред самия подиум; Гал беше от дясната му страна, а аз от лявата.

Евнухът Евсебий, приличен на огромен паун, бе останал при вратата, наобиколен от началника на протокола и помощниците му. Никой не говореше, никой не смееше да пошавне, бяхме застанали като статуи.

Макар че в залата не бе горещо, аз се потях от притеснение. С крайчеца на окото погледнах Гал. Устните му трепкаха от напрежение.

След чакане, което ми се стори цяла вечност, до нас достигна звук на тръба. После викът „Августът“, който винаги предшествува императора — най-напред далечен и слаб, след това по-близък и ясен. Краката ми се разтрепериха. Страхувах се да не ми прилошее. Внезапно двойните врати се отвориха с трясък и на прага застана Флавий Юлий Констанций, август на Източната империя. Евсебий прегърна колената на императора и мелодично зашепна предписаните от церемониала приветствени думи, които не достигаха до нас. Всички се бяхме проснали и опрели чело о пода, докато господарят на света бавно и с изключително достойнство прекоси залата и се изкачи на трона си. Толкова се бях увлякъл да разглеждам мозаичния под, че дори не можах да зърна царствения си братовчед. Едва когато началникът на протокола даде знак да се изправим, най-сетне можах да видя убиеца на баща ми.

Констанций поразяваше с царственото си достойнство. Това беше най-забележителното у него: дори най-незначителният му жест изглеждаше старателно изучен. Подобно на император Октавиан Август той носеше подложки в сандалите си, за да изглежда по-висок. Беше гладко обръснат, с големи меланхолични очи. Наследил бе големия нос и тънките сърдити устни на баща си. Беше широкоплещест и жилест, но краката му бяха къси като на джудже. Облечен беше в тежка пурпурна мантия, която се спущаше до петите му, а на главата си носеше сребърна диадема, обсипана с перли.

Констанций седеше неподвижно на трона си. Началникът на протокола доведе пред него владиката Георгий, който го приветствува и му пожела щастлив престой в Мацелум. Императорът нито веднъж не погледна нито към Гал, нито към мене. От време на време той отговаряше според протокола, но с толкова тих глас, че никой от нас не можеше да долови думите.

И тогава настъпи дългоочакваният миг. Владиката Георгий заведе Гал и мене до началника на протокола, който на свой ред ни заведе до подиума и тържествено ни представи на императора. Бях страшно изплашен. Сам не зная как се намерих обгърнал коленете на Констанций, както предписва дворцовият етикет.

Чух гласа му отдалеч, отмерен, но по-тънък, отколкото очаквах. „Приятно ни е да приемем нашия високоблагороден братовчед Юлиан.“ Едра загрубяла ръка посегна надолу, здраво ме хвана за левия лакът и ми помогна да стана.

За миг бях толкова близо до Констанций, че можех да видя всяка пора на кожата му, загоряла от слънцето, тъмна като на персиец. Забелязах копринения блясък на правата му кафява коса, едва започнала да побелява. Той беше тридесет и две годишен, но ми се стори ужасно стар. Спомням си също, че си помислих какво ли е да бъдеш римски император, да знаеш, че лицето ти — изсечено по монети и паметници, рисувано и изваяно — е познато по цял свят. И тук, толкова близо до мене, че можех да усетя топлината на кожата му, се намираше оригиналът на това познато на цял свят лице, не от бронз или мрамор, а от плът и кръв; лице, подобно на моето, подобно на лицето на всеки друг човек. И се питах какво ли е наистина да бъдеш център на света.

За пръв път у мене се събуди честолюбие. Дойде като някакво откровение. Само при общение с единния бог съм изпитвал нещо подобно. Колко съм искрен! Досега никому не съм поверявал, че при първата ми среща с Констанций единственото, което помислих, бе: колко много бих искал да бъда владетел на света. Но този миг на лудост бе кратък. Измънках слово, в което изразих верността си към императора, и заех мястото си на подиума до Гал. Не си спомням нищо друго от този ден.

Констанций остана една седмица в Мацелум. Занимаваше се с държавни дела. Ходеше на лов. Владиката Георгий има дълга аудиенция при него в деня, когато пристигна, но след това, за голямо огорчение на владиката, Констанций го забрави. Въпреки че всяка вечер Гал и аз вечеряхме на императорската трапеза, той не ни заговори.

Започнах да мисля най-лошото. Но Гал, който се срещаше с Евсебий, каза, че според евнуха всичко било наред.

— Той е уверен, че ще ни позволят да отидем в двора тази година. Поне на мене. В светата консистория се говорело, че ще стана цезар на Изтока. — Гал сияеше от радостна възбуда. — В такъв случай ще мога да живея в Антиохия. Ще имам свой двор. В края на краищата нали за това съм роден!

Гал направи благоприятно впечатление на всички — донякъде за моя изненада, защото пред владиката Георгий винаги се държеше навъсено, а към мене и учителите си бе направо жесток. Но сред придворните той бе друг човек. Смееше се, ласкаеше, очароваше. Роден беше за придворен и един по един спечели на своя страна членовете на светата консистория, както днес се нарича императорският съвет. Единствено пред Констанций нямаше успех. Братовчед ни изчакваше, преди да вземе решение.

Докато дворът се намираше в Мацелум, младшите офицери и по-низшите чиновници вечеряха в голямата зала на двореца, докато императорът и магистратите вечеряха в банкетната зала, която беше по-малка. Около един час преди вечеря всички се събираха в главната зала да поклюкарствуват. Това беше първият ни допир с дворцовия живот, който ме смайваше. Гал обаче се чувствуваше като риба във вода.

Една вечер той ме остави да го съпровождам, докато той заговаряше ту един, ту друг от тези високопоставени личности. Беше отличен политик. Сприятели се не само със знатните, но и със секретарите и по-дребните чиновници, които в действителност управляват страната. Беше хитър и проницателен. Аз, разбира се, толкова се смущавах, че не можех да кажа нищо.

В голямата зала Гал бързо се насочи към групата офицери, с които същия ден бе ходил на лов. Спомням си, че гледах на тези млади мъже с възхищение, защото се бяха сражавали в далечни места като Германия и Месопотамия и бяха убивали хора. Обикновено те бяха доста сдържани и мълчаливи, докато секретарите и писарите бяха безкрайно бъбриви и се стремяха да направят впечатление с тайните, които знаеха. Гал особено харесваше един млад трибун, офицер към тридесетте, на име Виктор. (Сега той е един от моите пълководци.) Виктор беше и все още е представителен мъж, говори добър гръцки, въпреки че произхожда от Северното Черноморие; подобно на повечето сармати, той е кривокрак и със светли очи.

— Ти си високоблагородният Юлиан, нали? — запита той, като се обърна към мене.

Гал високомерно ме представи. Аз се изчервих и не отговорих нищо.

— В личната стража на императора ли ще служиш? — попита Виктор.

Гал отговори вместо мене:

— Не, той ще става духовник.

Преди да успея да отрека това, Виктор рече съвсем сериозно:

— Не зная по-достойно занимание от това да служиш на Бога.

Смаян бях от искреността на тези думи. В тях нямаше никаква ирония.

Донякъде и Гал беше изненадан.

— Но то не е за мене — рече той най-сетне.

— Нито за мен, за съжаление. — Виктор ме погледна с дружелюбна усмивка и добави: — Трябва да се молиш за нас.

Гал промени темата на разговора. Докато той говореше с Виктор за лова, аз стоях до тях мълчаливо и вече почвах да се чувствувам като галилеянски монах. Монасите се наричат още и отшелници, което в действителност е погрешно наименование, тъй като никой от тях никога не се усамотява. Те са най-общителните хора на света, непрекъснато ядат, наливат се с вино и клюкарствуват. Повечето от тях се оттеглят от света, за да могат да водят лек живот.

— Наистина ли ще станеш духовник? — Въпросът беше зададен шепнешком. Обърнах се и видях един млад човек, изправен зад мен. Явно той бе стоял там доста време.

— Не — отвърнах аз и поклатих глава.

— Много добре. — Той се усмихна. Изпод сключените му вежди гледаха остри сиви очи, като че ли непрекъснато насочени към някой далечен предмет. Той бе облечен цивилно, което бе странно, защото в двореца всички младежи от добро семейство носят униформа.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Орибазий от Пергам, лекар на божествения август. Но вашият братовчед не се нуждае от мене. Той е най-здравият човек, когото съм срещал.

— Радвам се да чуя това! — възкликнах аз с колкото може по-искрен глас; главата ми зависеше от такива отговори.

— Въпрос на диета — рече Орибазий с професионален тон. — Той е отличен пример на умерен живот. Почти не пие вино. Никога не преяжда. Ще живее вечно.

— Ще се моля да бъде така — казах аз и сърцето ми се сви. Какъв ли би бил моят живот, изживян под сянката на дълголетния, вечно мнителен Констанций?

— Но защо брат ти казва, че ще ставаш духовник?

— Защото чета книги. Това му се струва странно.

— Значи според него странните хора стават духовници?

Опитах се да сдържа усмивката си.

— Горе-долу. Но аз бих искал да бъда философ или ретор. Изглежда, че не ме бива за военен. Поне Гал казва така. Но в крайна сметка всичко зависи от волята на божествения август.

— Да — рече Орибазий. Той ме изгледа някак странно. Познавах този поглед. Откакто се помня, го срещах в очите на хората. Той сякаш питаше: „Дали ще убият това момче? И колко интересно ще бъде, ако го убият.“ От малък се отнасяха към мене като герой на трагедия.

— Харесва ли ти Мацелум?

— Би ли го харесвал, ако беше на мое място? — Нямах намерение да казвам това. Но погледът му ме ядоса и внезапно се разбунтувах. Всички гледаха на мене като на някаква вещ, като на жертва, няма жертва на една кървава легенда.

— Не — отвърна Орибазий спокойно. — Не бих го харесал.

— Тогава знаеш как се чувствувам. — Но уплашен, че съм казал прекалено много, започнах да бърборя колко е добър братовчед ни, какво доброжелателство проявява владиката Георгий, колко е красива Кападокия. Доколкото знаех, Орибазий беше таен агент. За щастие един от управителите на двореца дойде да ни съобщи за идването на императора; бързо напуснах залата и заех мястото си на масата.

Описах тази среща с Орибазий, защото по-късно той стана най-добрият ми приятел. Повече не го видях в Мацелум, а и да съм го виждал, не си го спомням. Известно време след това той ми каза за първата ни среща: „Никога не бях виждал по-уплашен човек от тебе.“ Когато му обясних, че по онова време, доколкото си спомням, бях изпълнен със спокойно самообладание, Орибазий се изсмя.

— Бях абсолютно сигурен, че си пред полудяване. Дори поставих диагноза — погрешна, — епилепсия.

— А как ти се видя Гал?

— Виж, той изглеждаше спокоен. Направи ми силно впечатление.

— А всъщност той полудя.

— Не твърдя, че съм непогрешим.

Хората никога не правят това впечатление, което мислят, че правят. Но Орибазий бе съвършено прав в едно — аз наистина ужасно се страхувах.

Срещата ми с Констанций беше в последния ден на посещението му. Цяла сутрин владиката Георгий ни учи какво да отговаряме. Той бе не по-малко разтревожен от самите нас: касаеше се и за неговата кариера.

Гал беше приет пръв. Спомням си, че докато той бе при императора — около половин час, — аз се молех на всички божества, за които можех да се сетя; още тогава бях еклектик.

Най-после началникът на протокола, облечен в пищно наметало, дойде да ме вземе. Приличаше ми на палач. Владиката Георгий измърмори някаква благословия. Началникът на протокола ми даде наставления как да поздравя императора и как да засвидетелствувам почитта си. Повтарях всички тези предписания, докато се носех напред — да, точно такова усещане имах: че не стъпвам, а се нося във въздуха, и изведнъж се озовах пред Констанций.

Императорът седеше на обикновен стол в нишата на залата. Евсебий стоеше до него и държеше няколко свитъка. На ниска табуретка в краката на Констанций седеше Гал и изглеждаше крайно самодоволен.

Избъбрих приветствието, като изговарях думите, без да мисля. Констанций ме изгледа продължително с любопитен и проницателен поглед. След това до края на аудиенцията не ме погледна повече. Той бе от онези хора, които не могат да гледат човека в очите. Но тази негова черта не бива да се взема като белег на слабост или гузна съвест. Аз самият в това отношение приличам на Констанций. Трудно ми е да срещам чужди погледи. Сигурно това е присъщо на всички владетели. Защо? Защото знаят какво ще видят в тях: себелюбие, алчност, страх. Не е приятно да знаеш, че просто като съществуваш, пораждаш животински страх у хората. Констанций често бе жесток в действията си, но страданията на другите не му бяха приятни. Той не бе нито Калигула, нито Гал.

Императорът ми заговори бързо и безучастно:

— Чухме обнадеждаващи доклади за образованието на високоблагородния ни братовчед Юлиан. Епископ Георгий ни съобщи за желанието ти да станеш духовник. — Той замълча за малко, не толкова да чуе какво имам да кажа аз, колкото да придаде по-голяма тежест на следващите си думи. Аз останах безмълвен. Констанций продължи:

— Трябва да ти известим, че желанието ти да се отдадеш на служба на Бога, ни е угодно. Не е обичайно нещо хора с царска кръв да се оттеглят от мирския живот, но пък и небето не призовава всекиго. — Внезапно видях съвсем ясно какъв затвор ми се отреждаше. Констанций хитро плетеше мрежата си. Един духовник не можеше да бъде заплаха за него и затова аз трябваше да стана духовник.

— Епископ Георгий ни съобщава, че си размишлявал сериозно върху разногласията, които за съжаление съществуват сред светата църква. И той ме уверява, че изучавайки богословските въпроси, си познал истината и вярваш, както всички християни би трябвало да вярват, че синът е от подобно естество на бащата, но не от същото естество. Разбира се, бидейки член на семейството ни, ти няма да живееш като обикновен духовник — ще ти бъдат възложени отговорности. Поради това ти ще продължиш образованието си в Константинопол. Вече си четец в църквата. В Константинопол можеш да се надяваш да бъдеш ръкоположен. Това ще ни бъде приятно, както и угодно на Бога, който те е призовал да му служиш. И така, ние поздравяваме нашия братовчед и го намираме достоен наследник на Клавдий Готик, основателя на династията ни.

Това беше всичко. Констанций си подаде ръката, за да я целуна. Не казах нито дума извън това, което дворцовият церемониал изискваше. На излизане от залата видях Гал да се усмихва на Евсебий.

Чудя се сега какво ли си е мислил Констанций. Предполагам, че още тогава съм го озадачил. Човек лесно можеше да разбере Гал. Но какво представляваше този мълчалив младеж, който иска да стане духовник? Възнамерявах да кажа много неща на Констанций, но той не ми даде възможност. Колкото и да е странно, той бе много нервен в отношенията си с всички. Като че ли единствено можеше да говори седнал на трона си. Не се доверяваше никому освен на Евсебий и на жена си, императрица Евсебия. Странен човек беше. Сега, когато съм на неговото място, аз му съчувствувам, макар да не го обичам. Мнителността му явно се засилваше от обстоятелството, че бе по-малко интелигентен от хората, които го заобикаляха. Това подсилваше нервността му и го правеше недостъпен за обикновено човешко общуване. Като студент се провалил по реторика поради бавния си ум. По-късно почнал да пише стихове, които карали всички да се чувствуват неловко. Единственото му „интелектуално“ занимание бяха препирните на галилеяните. Казваха ми, че бил доста добър с тях, но всеки селски бръснар може да си създаде име сред галилейския синод. Ето например Атанасий.

След аудиенцията почувствувах облекчение. Естествено не желаех да стана духовник, но ако това беше цената, с която можех да спася живота си, бях готов да я заплатя.

Констанций си замина с пищна церемония. Гал, владиката и аз стояхме сред двора, когато той мина със свитата си край нас. Върху коня изглеждаше висок и много представителен с изящната си кована и позлатена броня. Напущайки Мацелум, Констанций не погледна никого. Неговата студенина бе крайно внушителна и аз още му завиждам за това. С часове можеше да стои сред хората, без да се обърне нито наляво, нито надясно, неподвижен като статуя, както изисква церемониалът. Още император Диоклециан решил, че ние трябва да се превърнем, макар и без да възприемаме титлите им, в истински азиатски царе и подобно на позлатените статуи на боговете, да бъдем показвани много рядко. Мотивите на Диоклециан са понятни. Това очевидно се е наложило от обстоятелството, че през миналия век императорите се възкачвали и сваляли по прищявка на войската. Диоклециан е смятал, че ако бъдем обградени с вдъхващ благоговение ритуал и хората почнат да ни почитат като божества, войската не би се решавала тъй лесно да си играе с нас. До известна степен тази политика е дала резултат. Но и днес, когато излизам на кон, за да участвувам в някоя церемония, и виждам благоговението, изписано по лицата на хората — благоговение, предизвикано не от моята личност, а от театралната обстановка, — аз се чувствувам като измамник и ми се ще да отхвърля тежкия си товар от злато и да викна: „Статуя ли искате или човек?“ Разбира се, не го правя, защото веднага биха ми отговорили: „Статуя.“

Както наблюдавахме дългата процесия да се придвижва от вилата до главния път, Гал внезапно възкликна:

— Какво не бих дал да ида с тях!

— Скоро ще заминеш и ти, благородни Гале. — Владиката бе почнал да се обръща към нас с титлите ни.

— Кога? — попитах аз.

— След няколко дни. Императорът обеща. „Когато всичко е готово, вие ще дойдете при нас.“ Така каза. Ще ми дадат да командувам войска и тогава!… — Но Гал беше достатъчно съобразителен да не спомене какво се надява да му донесе бъдещето. Вместо това на лицето му се появи тържествуваща усмивка. — И тогава — повтори той с обичайната си злоба — ти ще станеш дякон.

— Началото на най-святата кариера — добави владиката Георгий, като свали сребърната си корона и я подаде на един прислужник. На челото му, където се бе опирала короната, имаше червена рязка.

— Много бих искал да продължа да се занимавам с твоето образование, но, уви, божественият август има други планове за мене. — За миг слабото му мрачно лице засия от удоволствие.

— Александрия? — попитах аз.

Той сложи пръст до устните си и влязохме вътре, всеки доволен от съдбата си: Гал като цезар на Изтока, Георгий като александрийски владика, а аз… Е, поне щях да продължа науките си; по-добре жив духовник, отколкото мъртъв благородник.

Следните няколко седмици очаквахме всеки час известия от императора. Но както седмиците минаваха в месеци, надеждата постепенно гаснеше. Бяха ни забравили.

Владиката Георгий скоро загуби всякакъв интерес към образованието ни. Рядко се мяркаше и когато го виждахме, в държането му имаше някаква смътна враждебност, като че ли ние бяхме причина за лошия му късмет. Гал беше мрачен и изпадаше в неочаквани пристъпи на ярост. Ако някоя фибула не се закопчаваше добре, той я захвърляше на пода и я смачкваше с петата си. Когато изобщо проговаряше, беше, за да кресне някому. Повечето време мълчеше и хвърляше кръвнишки погледи наоколо; единственият му интерес бе да прелъстява робини, но и това не го ободряваше. Признавам, че и аз не бях в много добро настроение, но поне имах Плотин и Платон. Можех да си чета и да чакам.

От това време си спомням една странна случка. Неколцина младежи, свободни селянчета от околността, работеха в двореца като коняри. Те бяха жизнерадостни момчета и отначало, когато пристигнах в Мацелум, ми позволяваха да играя с тях. Бяха единствените мои връстници, с които съм общувал. Особено се сближих с един от тях. Хиларий, хубаво момче, две години по-голямо от мен. Той имаше пъргав ум и си спомням, че се опитвах да го уча да чете; на десет години бях вече педагог! Но когато пораснахме, всеки разбра положението си и близостта ни изчезна. Независимо от това продължавах да се интересувам от живота му и когато той ми каза, че желае да се ожени за едно момиче от Цезарея, чийто баща не го одобрявал за зет, успях да склоня бащата. Също така взех Хиларий за мой личен коняр.

Една априлска заран, когато заповядах да ми оседлаят коня, животното бе доведено от друг коняр. Попитах за Хиларий. Бил излязъл с благородния Гал. Това ме изненада. Гал си имаше собствен коняр и ние никога не си разменяхме прислужниците. Не обърнах много внимание на това и доволен, че съм сам, подкарах коня към предпланините на Аргеус, радвайки се на прохладния пролетен ден. Младите жълто-зелени листа блестяха на фона на черните клони на дърветата и земята изпущаше лека бяла мъгла. Тръгнах към любимото си място — един извор, заобиколен от кедри и хвойна.

Когато наближих поляната, чух остър вик, подобен на рев на наранено животно. След това видях два коня завързани за един кедър и при дънера му захвърлени мъжки дрехи. Наблизо с вързани крака и ръце голият Хиларий лежеше по корем, а Гал го биеше с камшика си. При всеки удар момчето изпищяваше. Но най-изненадващ от всичко бе изразът на лицето на Гал: той сияеше от удоволствие, сякаш болката на другия му доставяше най-голяма наслада.

— Спри! — извиках аз и препуснах към него. Стреснат, Гал се обърна към мене. Момчето ми извика да го спася.

— Не се бъркай в тази работа. — Гласът на Гал бе странно прегракнал.

— Той е мой коняр — казах аз. Всъщност това нямаше значение, защото, ако момчето е било непокорно, Гал имаше не по-малко право от мен да го накаже.

— Казах ти, не се бъркай в тази работа! Махай се!

Гал се опита да ме удари с камшика си, но вместо мене удари коня си. Конят се изправи на задните си крака. Гал се уплаши и изпусна камшика. Аз побеснях и насочих коня срещу него, както учат кавалеристите да смазват пешите войници с копитата на конете си. Гал побягна. Овладях коня си тъкмо когато той се качи на своя. Задъхани, застанахме за миг лице срещу лице. Гал още се усмихваше, зъбите му бяха оголени като на куче, готово да захапе.

Опитах се да бъда спокоен. С голямо усилие запитах:

— Какво е сторил?

— Нищо — отговори Гал.

Той се изсмя, пришпори коня и си отиде. До ден-днешен си спомням как изрече това „Нищо!“ Както Пития е проникната от духа на Аполон, така и брат ми Гал бе обладан от духа на злото. Беше ужасна сцена.

Слязох и отвързах младежа. Хълцайки, той започна да ми разказва как, без нищо да е направил — отново това „нищо“, — как, без изобщо да му се скара, Гал му заповядал да слезе от коня и да се съблече. Гал явно е имал намерение да го пребие от бой. Уверен съм в това.

Върнах се в Мацелум, готов да извърша убийство. Но когато Гал и аз се срещнахме същия ден на вечеря, гневът ми беше минал; дори изпитвах някакъв страх. Можех да се справя с когото и да било — макар и млад, бях уверен в себе си, — но Гал не беше човек, а демон; при това демон, който не можех да проумея.

През цялото време, докато вечеряхме, се взирах в Гал; той беше решил да бъде приветлив, весел и приятен и аз не можах да открия и следа от озъбената усмивка, която бях видял на лицето му преди няколко часа. Едва не помислих, че съм сънувал цялата случка. Но когато на другия ден видях Хиларий и следите по гърба му, разбрах, че не е било никакъв сън. „Нищо“ — тази дума ме преследва и до днес.

Оттогава, докато бяхме в Мацелум, Гал и аз гледахме изобщо да не оставаме сами заедно. Разговаряхме винаги учтиво и никога не споменахме за случилото се на полянката.

Един месец по-късно се получи писмо от Евсебий: благородният Гал трябваше да отпътува за имението на покойната си майка в Ефес и да остане там, докато е угодно на императора. Гал бе едновременно и обнадежден, и унил: освобождаваха го от Мацелум, но той си оставаше затворник и изобщо не се споменаваше, че ще бъде обявен за цезар.

Гал се сбогува с приятелите си офицери на една вечеря, на която за моя изненада бях поканен и аз. Произнесе приятно слово, като обеща да си спомня за приятелите си, ако някога му бъде поверено да командува войска. Владиката Георгий му поднесе Светото писание на галилеяните в масивна сребърна обковка.

— Добре го изучавай, благородни Гале — рече той. — Извън църквата няма спасение. — Колко често съм чувал тези нагли думи!

Сбогуването ми с Гал на следния ден беше съвършено просто.

— Моли се за мене, братко, както аз се моля за теб.

— Ще се моля. Сбогом, Гале.

И се разделихме, както пътници, прекарали една нощ в някой хан, поемат всеки своя път на следния ден. След като Гал замина, плаках за последен път като дете. И все пак го мразех. Казват, че да опознаеш себе си, значи да опознаеш всичко човешко. И естествено никой не може да опознае себе си, защото човешката природа е необхватна: ние оставаме непознати дори на себе си.

На 1 юни 348 година, сякаш по някакво ново хрумване на двореца, владиката Георгий получи нареждане да ме изпрати в Константинопол. Вуйчо ми Юлиан беше в Египет, но неговата прислуга щеше да бъде на мое разположение. Щях да изучавам философия при Ецеболий, любимец на Констанций. За духовна кариера изобщо не ставаше дума и това ме зарадва, но никак не се понрави на владиката Георгий.

— Не мога да разбера защо благородният август е променил решението си. Той бе съвсем категоричен, когато беше тук.

— Може би иска да ме натовари с друга работа — отвърнах колебливо аз.

— Какво по-добро от това да служиш на Бога? — Владиката Георгий нямаше настроение. Атанасий още се намираше в Александрия и както изглеждаше, Георгий бе осъден да прекара останалата част от живота си в Кападокия. Той съвсем неохотно нареди да се извършат приготовленията за моето заминаване.

Един топъл мъглив ден се качих на колата, която щеше да ме отведе в Константинопол. Преди да потеглят конете, владиката Георгий ме запита дали съм върнал всичките томове от Плотин в библиотеката му, тъй като секретарят му докладвал, че един том липсвал. Заклех се, че съм върнал и последния том тази сутрин; това беше вярно — набързо си бях преписал някои пасажи. След това той ме благослови и ми подари Светото писание на галилеяните, но не в сребърна обковка, а подвързано с евтина кожа. Очевидно смяташе, че не ми е съдено да бъда цезар! Въпреки това му благодарих сърдечно и се сбогувах с него. Кочияшът размаха камшика и конете тръгнаха в тръс. За пръв път от шест години напусках пределите на Мацелум. Детството ми беше минало и още бях жив.

V

— Харесваш и Бакхилидовата поезия, така ли? Ти наистина имаш отличен вкус! Няма съмнение.

Бях толкова възхитен от ласкателствата на Ецеболий, че ако в този миг той би поискал като литературно упражнение да скоча от покрива на вуйчовата къща, щях да го направя с удоволствие, цитирайки някой подходящ пасаж от Хезиод, докато падам. Той ме изпитваше подробно за Хезиод, Омир, Херодот, Тукидит и Теогнид и аз бъбрех като маймуна. Седем часа наред той ме слуша да рецитирам хиляди стихове, които бях научил наизуст в Мацелум. Преструваше се на смаян.

— Знаех, че владиката Георгий е много начетен — каква завидна библиотека! Но никога не предполагах, че е толкова гениален учител.

Аз се усмихвах с глупава самодоволна усмивка и продължавах да говоря. Най-сетне езикът ми се бе развързал. Някои мислят, че оттогава не съм спирал да бърборя.

Като малък бях ходил в патрицианското училище, където Ецеболий ми беше учител. Така че бързо, започнахме оттам, докъдето бяхме стигнали, като че ли нищо не се беше променило освен това, че сега бях непохватен юноша с гъсто обрасла с мъх брадичка, който ставаше почти невидим по бузите и тук-таме с косъмчета по горната устна. Имах ужасен вид, но отказвах да се бръсна: „Аз ще ставам философ“ — казвах гордо и не исках нищо да чуя.

В Константинопол ме оставиха напълно свободен. Имах само една аудиенция с Евсебий. Казвам аудиенция, защото Евсебий не само управляваше от името на императора, но му и подражаваше. Дори се говореше на шега, че ако някой иска да издействува нещо, трябва да се обърне към Констанций, защото се смятало, че има известно влияние върху главния управител на двореца.

Евсебий ме прие в покоите си. Стана да ме поздрави (въпреки че бе втори след императора по власт, той беше само illustris и аз стоях по-високо от него по титла). Поздрави ме с нежното си детско гласче и ми даде знак да седна до него. Забелязах, че тлъстите му пръсти блестяха от диаманти и индийски рубини и цял миришеше на розово масло.

— Чувствува ли се удобно благородният Юлиан в къщата на вуйчо си?

— Да, напълно удобно.

— Сметнахме, че ще предпочетеш да живееш там, отколкото да се затвориш в двореца. Разбира се, ти си само на две крачки от двореца и се надяваме често да ни посещаваш. — Той се усмихна и на бузите му се появиха трапчинки.

Попитах кога ще се върне императорът.

— Не знаем, сега се намира в Низибис9. Има слух, че е възможно да влезе в решително сражение със Сапор. Но ти знаеш толкова, колкото и ние. — Той направи почтителен жест към мен. — Получаваме отлични доклади за учението ти. Ецеболий ни съобщава, че имаш необичайна за възрастта си ораторска дарба, макар че — ако мога така да се изразя — тя съвсем не е необичайна за вашето семейство.

Колкото и да бях изплашен, не можах да не се усмихна на преувеличението. Нито Констанций, нито Гал можеха да развият една теза или да произнесат горе-долу прилична реч.

— Ецеболий предлага да изучаваш и граматика с Никокъл, с което съм съгласен. Необходимо е човек да знае тези неща, особено човек, който може да достигне много високо положение.

Той замълча, за да ми даде време да оценя думите му. Докато словоохотливо изразявах възхищението си от Никокъл и голямото си влечение към граматиката, Евсебий ме наблюдаваше, като че ли бях актьор на сцена. Очевидно бе, че се интересува от мене. Гал го бе очаровал, но той не беше нито интелигентен, нито ловък — не представляваше никаква опасност. Евсебий би могъл да го води за носа, както водеше Констанций. Но какъв беше третият представител на династията, основана от Константин, какъв беше този още неоформен младеж с тук-таме набола брада, който говори прекалено бързо и използува десет цитата, където и един би бил достатъчен? Евсебий още не можеше да реши какво да прави с мен. И затова всячески се постарах да го убедя, че съм безвреден.

— Интересувам се от философия. Всъщност мечтата ми е да уча в Атина — фара на света. Бих искал да се посветя на литературата, на философията. „Хората търсят Бога и търсейки го, го намират“ — пише Ескил. Но, разбира се, ние познаваме Бога по начин, по който нашите предшественици не са могли да го познават. Исус дойде по особено благоволение да ни спаси. Той е подобен на Бог-отец, макар да не е от същата плът. И все пак е добре да се изучава старата философия. Да се обсъжда всичко, дори заблудите. Защото, както казва Еврипид: „Роб е онзи, който не може да изрази собствената си мисъл.“ А кой би искал да бъде роб, освен на разума? И все пак прекалената любов към разума може да се окаже опасен капан, защото, както казва Хораций: „Дори мъдрецът е глупак, ако дири благочестие повече, отколкото е необходимо.“

Със срам си спомням тогавашната си ужасна бъбривост. Толкова бях неуверен в себе си, че изобщо не правех лични разсъждения, а само декламирах цитати. В това наподобявах мнозина съвременни софисти, които по липса на собствени възгледи редят несвързано цитати на прочути мислители и се смятат мъдри като тях. Едно е да прибегнеш до някой цитат, за да изразиш образно мисълта си, а друго е да цитираш само за да покажеш отличната си памет. На седемнадесет години бях от най-лошия тип софисти. Може би това ми спаси живота. Накрая отегчих Евсебий, а ние никога не се боим от тези, които ни досаждат: общо взето, може да се предвиди какво ще направи един скучен човек. А когато знаеш предварително какво ще каже или извърши някой, няма място за разочарование. Уверен съм, че с тази среща спасих живота си, без сам да съзнавам това.

— Ще сторим всичко възможно да уведомим божествения август за желанието, похвалното желание на високоблагородния Юлиан, да учи при някой философ в Атина. Засега трябва да продължаваш учението си тук. Бихме препоръчали също — той тактично замълча, като погледна небрежно заметнатата ми тога и пръстите ми, не много добре измити от мастилото — да изучиш дворцовите обноски и обичаи. Ще ти изпратим Евтерий. Въпреки че е арменец, той добре познава церемониала. Евтерий ще те занимава с тънкостите на дворцовия етикет два пъти, не, по-добре три пъти седмично.

Евсебий звънна с едно изящно сребърно звънче. На вратата се появи позната фигура — старият ми учител Мардоний. Не изглеждаше променен от деня, в който преди шест години ни каза сбогом пред двореца на владиката. Прегърнахме се сърдечно.

Евсебий ни гледаше благосклонно.

— Мардоний е дясната ми ръка. Той е началник на моята канцелария. Изтъкнат елинист, верен поданик и християнин с безупречна вяра. — Евсебий говореше, сякаш произнасяше надгробно слово. — Той ще те изпрати до вратите. Сега ще помоля да ме извиниш, благородни Юлиане, но имам заседание в консисторията.

Той стана. Разменихме си поздрави. Преди да се оттегли, той настоятелно ме подкани да му се обаждам по всяко време, когато пожелая.

Когато Мардоний и аз останахме сами, казах весело:

— Сигурно не ти е минавало и през ум, че ще ме видиш жив още веднъж.

Това бяха най-неподходящите думи, които можех да кажа. Горкият Мардоний побледня като платно:

— Не тук — прошепна той. — В двореца всичко се подслушва. Ела!

Заговорихме за незначителни неща и той ме поведе по мраморните коридори към главния вход на двореца. Когато минахме през външните врати и стражите ни поздравиха, за миг усетих възбуда, която отсъствуваше у този Юлиан, когото Евсебий току-що бе видял.

Слугите ми ме чакаха под аркадата от другата страна на площада. Дадох им знак да останат там, където бяха. Мардоний беше кратък.

— Няма да мога да те видя втори път. Помолих Евсебий да те занимавам с дворцовия церемониал, но той не се съгласи. Даде да се разбере, че не трябва да те виждам.

— Какъв е онзи, за когото той ми говореше, арменецът?

— Евтерий не е лош човек. Ще ти се хареса. Не вярвам да го изпращат, за да те подведе и злепостави. Естествено той редовно ще докладва за тебе. Винаги трябва да внимаваш какво говориш. Никога не критикувай императора.

— Това вече зная, Мардоний. — Не можех да не се усмихна. Говореше по същия начин както преди. — Все пак останах жив до днес.

— Но това е Константинопол, не Мацелум. Това е константинополският дворец. Място, което… което… никой не може да опише!

— Дори Омир? — закачих го аз.

Бледа усмивка се появи на лицето му.

— Омир никога не е срещал такава злост и поквара.

— Какво ще правят с мене?

— Императорът не е решил още.

— Евсебий ли ще вземе решението?

— Възможно е. Поддържай добри отношения с него. Показвай се безвреден.

— Не е толкова трудно.

— Чакай! — Изведнъж Мардоний стана пак същият. — Случайно четох едно от съчиненията ти — „Александър Велики в Египет“. Прекалено многословие… Също неверен цитат. От „Одисеята“, 16: 187. „Не Бог съм аз. Защо на безсмъртните ме оприличаваш?“ Употребил си глагол със значение „поставям измежду“ вместо „оприличавам“.

Стана ми срамно, когато Мардоний ми посочи грешката. Смирено се извиних. Бях изненадан, че всяко мое ученическо упражнение се пазеше в канцеларията на двореца.

— По такива неща ще решат какво да правят с тебе: да те издигнат или да те премахнат. — Мардоний се намръщи. От слънцето стотиците бръчки по лицето му внезапно заприличаха на гъста паяжина. — Внимавай. Никому не се доверявай. — И той бързо влезе в двореца.

Останах до края на годината в Константинопол. Имах достатъчен доход, наследен от баба ми, която почина онова лято. Позволиха ми да я видя преди смъртта й, но тя не ме позна. Говореше несвързано и трепереше — беше се парализирала; понякога се разтреперваше толкова силно, че трябваше да я привързват към леглото. Когато си тръгнах, тя ме целуна, като мърмореше: „Сладкият ми, милият ми.“

По нареждане на Евсебий ми бе забранено да дружа и дори да се срещам с младежи на моята възраст; единствените хора, с които общувах, бяха учителите ми: Ецеболий, Никокъл и арменецът евнух Евтерий. Ецеболий е очарователен човек, но Никокъл ненавиждах. Той беше ниско, дребничко човече. Мнозина го смятаха за най-големия граматик на нашето време, но за мене той си остана враг. И той не ме харесваше. Спомням си един разговор с него, който сега ми изглежда особено забавен:

— Благородният Юлиан е в най-впечатлителната възраст. Трябва да внимава кого слуша. Днес светът е пълен с лъжливи учители. Във вярата — Атанасий, който е начело на най-опасната разколническа секта. Във философията има най-различни шарлатани, като например Либаний.

Тогава за пръв път чух името на човека, който щеше да има толкова голямо значение за мен като мислител и учител. Без да проявявам голям интерес, попитах кой е Либаний.

— Един антиохиец. Знаем какви са антиохийците. Учил в Атина. След това дойде тук да преподава. Това бе преди около дванадесетина години. Беше млад, непочтителен към колегите си, към нас, които, ако не бяхме по-мъдри, поне имахме повече опит от него. — Никокъл издаде звук, подобен на жуженето на насекомо през летен ден. Смях ли бе това? — Беше непочтителен и към вярата ни. Всички големи ретори тук са християни. Той не беше. Подобно на мнозина, които отиват да учат в Атина (и ще си позволя да кажа, че не одобрявам желанието ти да учиш там), Либаний предпочиташе празната философия на прадедите ни. Той сам се назова елинист и предпочиташе Платон пред Евангелието, Омир пред Стария завет. През четирите години, които прекара тук, той успя да внесе раздори и смут в академичния свят. Винаги предизвикваше неприятности. Толкова коварен човек. Да, той дори приготви доклад до императора върху преподаването на гръцки, като предлагаше промени в нашата програма! Радвам се, че ни напусна преди осем години, обвит в облак като Зевс.

— Какъв облак? — Думите му ме заинтригуваха. Навсякъде учените се нападат взаимно и отдавна съм разбрал, че никога не трябва да вярваш това, което те говорят един за друг.

— Имаше любовна история с едно момиче, дъщеря на сенатор. Той трябваше да я занимава по класическа литература. Тя обаче забременя от него. Семейството се оплака и императорът, за да запази името на момичето и семейството (би се сетил кои са, ако ти кажа, но не бива), заповяда на Либаний да напусне столицата.

— Къде е Либаний сега?

— В Никомедия. И там, както обикновено, създава неприятности. У него има някаква страст да се самоизтъква.

Колкото повече Никокъл ругаеше Либаний, толкова повече растеше интересът ми към него. И реших, че трябва да го срещна. Но как? Либаний не можеше да дойде в Константинопол и аз не можех да отида в Никомедия. За щастие имах съюзник.

Колкото мразех Никокъл, толкова обичах арменеца Евтерий. Той ме учеше на дворцовия церемониал три пъти седмично. Бе сериозен човек, с вродено достойнство; никак не приличаше на евнух — имаше брада и гласът му беше мъжки. Скопили го, когато бил двадесетгодишен, така че знаеше какво е да бъдеш истински мъж. Веднъж ми разправи със страховити подробности как едва не умрял по време на операцията поради загуба на кръв — „защото колкото си по-възрастен, толкова е по-опасна операцията. Но след това животът ми бе много интересен. Има какво да получи човек от живота, когато не си пилее времето да гони полови удоволствия“. И макар това да беше вярно за Евтерий, то не е вярно за всички евнуси, особено за дворцовите. Въпреки безсилието си евнусите имат известни полови прояви, както веднъж ме убеди една сцена, която ще опиша на съответното място.

Когато казах на Евтерий, че желая да отида в Никомедия, той се съгласи да води сложните преговори с канцеларията на императора. Ежедневно се разменяха писма между дома ми и двореца. Често Евтерий се намираше в смешното положение първо да съчини молбата ми и след това сложния отказ. „Това е полезно упражнение за мен“ — казваше той отегчено, докато месеците бавно се нижеха един след друг.

През 349 г., скоро след Нова година, Евсебий ми разреши да отида в Никомедия при условие, че няма да посещавам лекциите на Либаний. По този повод Никокъл каза: „Както предпазваме младежите от зараза, така трябва да ги предпазваме и от опасни мисли, пък дори и от слаба реторика. Като стилист Либаний има склонност към лек, шеговит език, който ще намериш ужасно скучен. Като философ той е опасно свързан със заблудите на миналото.“

За да бъдат сигурни, че няма да ги измамя, наредиха на Ецеболий да ме придружи.

Двамата пристигнахме в Никомедия през февруари 349 година. Тази зима прекарах много приятно: посещавах лекции, слушах споровете на ловки софисти, срещах се с мои връстници; впрочем последното невинаги беше лесно, защото присъствието ми ги плашеше, а аз не знаех как да се държа с тях.

В града се говореше много за Либаний. Аз обаче го видях само веднъж. Заобиколен беше от тълпа ученици под една от колонадите, близо до школата на Траян. Либаний бе мургав, красив мъж. Ецеболий ми го посочи, като каза мрачно:

— Кой друг би подражавал на Сократ във всичко освен в мъдростта му?

— Толкова ли е лош?

— Вечно предизвиква скандали. Не стига това, ами е и слаб в реториката. Дори не се е научил да говори правилно. Просто дрънка.

— Но пише превъзходно.

— Отде знаеш? — Ецеболий ме погледна остро.

— Аз… Чух от другите. Те много говорят за него.

До ден-днешен Ецеболий не знае, че плащах, за да записват лекциите на Либаний с бързопис. Въпреки че бяха предупредили Либаний да не се среща с мен, той тайно ми изпрати един препис от лекциите, за което му платих щедро.

— Либаний може само да развращава — рече Ецеболий, — стилът му далеч не може да се вземе за образец. При това презира нашата вяра. Той е нечестив.

Приск: Типично за Ецеболий, нали? Разбира се, когато Юлиан стана император, Ецеболий прегърна елинизма. А когато Валентиниан и Валент станаха императори, той се просна на стъпалата на църквата „Светите апостоли“, като викаше: „Тъпчете ме! Аз съм като солта, която е загубила вкуса си!“ Често съм се питал дали някой наистина е стъпил върху него. На драго сърце бих го сторил. Промени си вярата пет пъти в течение на тридесет години и почина на преклонна възраст, почитан от всички. Ако животът му съдържа поука, просто не мога да я проумея.

Спомням си онази история за теб и сенаторската дъщеря. Вярна ли беше? Подозирах, че обичаш жените, по онова време, разбира се.

Либаний: Не ще зарадвам Приск с отговор. Ще потуля и Юлиановата бележка за тази забравена история. Защо да се ровим безполезно в миналото? Знаех, че някаква клюка, горе-долу подобна на тази история, се разпространяваше за мен, но за пръв път я срещам с цялата й злоба. До какво не прибягват завистливите софисти, за да хвърлят петно върху едно добро име! Нямаше никаква дъщеря на сенатор или поне нямаше такава случка, каквато се описва. Цялата история е глупава измислица. Преди всичко, ако императорът ме беше отстранил поради това, защо от двореца ме извикаха да се върна в Константинопол през 353 г.? Върнах се в столицата и останах там няколко години, преди да се установя в Антиохия.

Много повече ме дразни забележката на Ецеболий за моята „шеговитост“. И тъкмо той да каже това! Винаги съм се стремял към сериозен стил — според някои дори прекалено сериозен, — само тук-там освежен с хумор. Освен това, ако съм толкова лош стилист, както казва той, защо съм най-подражаваният от живите писатели? Тогава дори един член от императорското семейство плати да записват лекциите ми. Между другото Юлиан твърди, че ми е платил за лекциите, но това не е вярно. Всъщност той плати на един от моите ученици, който имаше записки от всичките ми лекции. Той нае и бързописец да записва разговорите ми. Лично аз никога не съм взел нито пара от него. Колко се изопачава истината понякога.

Като мисля сега за онези дни, вижда ми се като да съм вървял право към съдбата си: срещал съм един след друг хора, всеки от които като че ли е бил избран нарочно да бъде мой учител. За момента обаче аз изпитвах единствено приятното чувство на свобода, нищо повече. Така или иначе съдбата ми постепенно се определяше и всеки мъдър човек, когото срещах, беше само нова брънка във веригата, която води до крайното откровение, така хубаво описано от Плотин като „бягство на самотния към Самотния“.

В Никомедия изковах ново важно звено. Както повечето университетски градове Никомедия има една баня, където се събират студентите. Обикновено студентската баня е най-евтината, макар че има и изключения, тъй като студентите имат странни вкусове и когато решат, че тази или онази баня или кръчма, или колонада са мястото, където искат да се срещат, изобщо не мислят за цената или удобствата.

Много ми се искаше да отида в баните сам и да се смеся с учениците — мои връстници, — но Ецеболий винаги ме придружаваше. „Нареждане на Евсебий“ — казваше той, когато влизахме в баните и двамата стражи ни следваха по петите, сякаш бяхме крадци на пазара. Дори в калудариума потящите се стражи стояха от двете ми страни и Ецеболий следеше някой да не ме заговори, без да се обърне първо към него. Затова и студентите, които исках да срещна, ме отбягваха.

Една заран Ецеболий се събуди с треска.

— Ще трябва да лежа и само страданието ще ми бъде другар — рече той, като тракаше със зъби.

Изразих съжалението си и след това, безкрайно щастлив, се запътих към баните. Стражите ми обещаха, че като влезем вътре, няма да ме следят отблизо; и те разбираха колко много искам да остана неизвестен. Тогава това още беше възможно, тъй като никой не ме познаваше в Никомедия: никога не отивах на агората и когато посещавах някоя лекция, винаги влизах последен и сядах на края.

Студентите посещаваха баните сутрин, когато е най-евтино. Малко преди пладне се наредих на опашката и последвах тълпата в съблекалнята. Стражите ми, които се преструваха на войници, пуснати в отпуска, стояха на единия край на залата, докато аз се събличах на другия. Доколкото можах да разбера, никой не ме позна. Тъй като денят беше топъл, излязох на палестрата. Тук се упражняваха и състезаваха онези, които имаха склонност към атлетика. Минах покрай неизбежната група старци, които седят на сянка и зяпат, и се насочих към една оживена група, седнала на слънце на една пейка. Никой не ми обърна внимание, когато седнах до тях.

— И ти взе парите?

— Взех ги. Всички ги взехме, около стотина души бяхме.

— И какво стана после?

— Въобще не стъпихме на лекциите му.

— Ядоса ли се?

— Естествено.

— Но се вбеси още повече, когато…

— … когато всички се върнахме при Либаний!

Смееха се на една забавна история, която по онова време се разправяше навсякъде. Около една година след пристигането си в Никомедия Либаний бързо станал най-известният ретор в града. Естествено това вбесило съперниците му софисти и един от тях се опитал да подкупи Либаниевите ученици. Но те взели парите и продължили да посещават лекциите на Либаний. Шегата била чудесна, обаче разяреният ретор се обърнал към свой приятел в съда, който наредил да арестуват Либаний по някакво лъжливо обвинение. За щастие той скоро бил освободен.

Либаний: Оттогава се породи интересът ми към изменения в наказателните закони. В течение на годините писах доста по този въпрос и имам известни доказателства, че съм започнал да пробуждам съвестта на Изтока. Поне управниците ни сега имат представа за ужасните условия, при които се държат затворниците. Не знаех какво представляват нашите затвори, докато не затвориха самия мен. Но да се направят промени е трудно. Въпреки всички доказателства за противното не смятам, че хората са жестоки по природа; обаче те се страхуват от каквито и да било промени. Но ето че се отклонявам от предмета.

Дали това не се дължи на възрастта?

Вчера имах извънредно интересен разговор на тази тема с един стар приятел и колега. Запитах го защо днес, когато говоря пред сената в Антиохия, сенаторите кашлят и разговарят помежду си. Зная, че не съм голям оратор, но в края на краищата това, което имам да кажа, и начинът, по който го казвам — това не е нескромност от моя страна, — очевидно представлява интерес за света. Аз съм най-именитият жив автор на гръцка проза. В качеството си на квестор съм представител на града си. Защо тогава хората престават да слушат, когато започна да говоря? И защо, когато сенатът завърши заседанието си и аз се опитвам да заговоря някои сенатори и магистрати под аркадите, те си тръгват посред изречението ми, като се извиняват, че имат среща с някого, макар да е явно, че нямат никаква среща?

— Защото, скъпи приятелю, ти сам пожела да чуеш истината, не забравяй това, станал си скучен.

Бях смаян. Естествено като ретор човек понякога като че ли не разговаря, а по-скоро поучава, но това е слабост на повечето ни общественици.

— И все пак аз мисля, че това, което казвам — започнах аз, — представлява интерес…

— Да, винаги представлява интерес…

— … а не начинът, по който го казвам. Може би се изразявам прекалено точно…

— Прекалено си сериозен.

— Никой не може да бъде прекалено сериозен, когато се касае за важни дела.

— Очевидно антиохийците са на различно мнение.

Разделихме се. Цял ден мислех за това, което моят събрат ми каза. Толкова ли съм остарял? Загубил ли съм способността си да разяснявам и убеждавам? Действително ли съм сериозен? Съблазнява ме мисълта да си напиша сам един панегирик, да обясня сериозния си тон. Трябва да сторя нещо… Но като дращя тези съвсем лични забележки на гърба на Юлиановите мемоари, не давам отговор на този въпрос.

Както си седях на пейката, доволен, че никой не ме позна, и се радвах на слънцето, един мургав човек се доближи, взря се и рече:

— Мацелум?

Най-напред ми стана неприятно, че са ме познали, но се зарадвах, когато разбрах, че младият човек, който ме заговори, е Орибазий. След малко ние вече разговаряхме, като че ли сме се познавали цял живот. Влязохме в баните заедно. Докато взаимно си изтривахме маслото в кръглата зала, Орибазий ми каза, че напускал двореца.

— За да практикуваш частно ли?

— По семейни причини. Баща ми почина. Сега трябва да се върна в Пергам да уредя наследството.

— Как ме позна? Има две години, откак се срещнахме.

— Винаги запомням лица, особено от царски род.

Дадох му знак да говори по-тихо. Тъкмо срещу нас двама младежи надаваха ухо да чуят разговора ни.

— Освен това тази ужасна брада те издава.

— Още не е напълно пораснала — казах аз, като я подръпнах натъжено.

— Всички в Никомедия знаят, че благородният Юлиан иска да си пусне брада като на философ.

— На моите години човек още може да се надява, че ще му порасне брада.

След като се изкъпахме в студения басейн, отидохме в тепидариума, където неколкостотин студенти разговаряха на висок глас, пееха, от време на време се сборичкваха; това много дразнеше прислужниците на банята: те бързо притичваха и нанасяйки с ключовете си удари по главите на младежите, спираха борбата.

Орибазий лесно ме придума да го посетя в Пергам.

— Имам голяма къща в града и никой не живее в нея. Там може да срещнеш и Едезий…

И аз като всички останали се възхищавах от Едезий. Той бе най-известният философ в Пергам, учител на Максим и Приск, също приятел на покойния Ямблих.

— Пергам ще ти хареса. Имаме хиляди софисти, по цял ден спорят. Дори имаме една жена софист.

— Жена ли?

— Да, може би е жена. Носят се слухове, че била богиня. Трябва да я питаш, тъй като тя сама пусна слуха. Така или иначе, тя чете лекции по философия, прави магии, предсказва бъдещето. Ще ти хареса.

— Но на теб не ти харесва, нали?

— На теб ще ти хареса.

В този миг от калдариума излязоха двама младежи и се приближиха към нас. Единият бе висок и добре сложен, със сериозен вид. Другият бе слаб и нисък, с присвити усмихнати устни и пъргави черни очи. Сърцето ми се сви — бяха ме познали. Нисичкият се представи:

— Григорий от Назианзус, благородни Юлиане. Приятелят ми се казва Василий. И двамата сме от Кападокия. Видяхме те в деня, в който божественият август дойде в Мацелум. Бяхме сред тълпата.

— Учите ли тук?

— Не. На път сме за Константинопол, ще учим при Никокъл. Но Василий искаше да спрем тук, за да чуем лекциите на нечестивия Либаний.

— Либаний не е християнин, но е най-добрият учител по реторика в Никомедия — възрази Василий меко.

— Василий не е като нас, благородни Юлиане — рече Григорий. — Проявява прекалена търпимост.

Мен ми беше по-приятен Василий, отколкото Григорий може би поради самонадеяното му „ние“. Григорий е бил винаги много раболепен. Но по-късно той ми хареса и днес тримата сме приятели въпреки верските различия. Те бяха забавна компания и аз с удоволствие си спомням деня, когато се срещнахме — тогава бях ученик измежду учениците и нямах настойник, който да подслушва разговора ни. Когато дойде време да напуснем баните, обещах на Орибазий, че ще намеря начин да го посетя в Пергам. Междувременно Григорий и Василий се съгласиха да дойдат на вечеря. Те бяха този тип хора, които Ецеболий би одобрил: благочестиви галилеяни, които не се интересуват от политика. Но инстинктивно чувствувах, че Орибазий ще разтревожи Ецеболий. Прекарал бе известно време в двора, движил се бе във висши среди, богат и светски човек — с една дума, най-неподходяща компания за един изолиран от света член на императорското семейство. Засега реших да пазя връзката си с Орибазий в тайна, нещо, което се оказа много разумна постъпка от моя страна.

През януари 350 г. Ецеболий и аз получихме разрешение да заминем за Пергам. Изминахме триста мили в страшен студ. Докато яздехме, аз гледах как в ледения въздух дъхът ни образува облачета и си мислех, че сигурно един поход в Германия или Скития би бил подобен на това пътуване — пустош, докъдето ти стига окото, замръзнали пътища, мрачно небе дори по пладне и само оръжията на войниците зад мен подрънкват сред тишината. Започнах да мечтая за походи — това бе странно, защото по онова време рядко мислех за нещо друго освен за философия и религия. Предполагам, че съм роден за войник и само обстоятелствата ме направиха философ.

В Пергам Ецеболий настоя да се настаним в двореца на гръцките царе, който бе оставен на мое разположение. Но когато префектът на града, който ни посрещна най-почтително на градските врати, намекна, че ще трябва да платим за поддържането на двореца, Ецеболий се съгласи да бъдем гости на Орибазий, който също бе дошъл да ни посрещне на градските врати, преструваше се, че не ме познава, но като бивш придворен лекар изрази веднага готовността си да настани братовчеда на императора в своя дом. По това време Орибазий беше далеч по-богат от мен и често, когато бях затруднен, ми даваше пари назаем. Бяхме като братя.

Орибазий изпитваше голямо удоволствие да ме развежда из града. Той знаеше, че се интересувам от храмове (въпреки че още не се бях осъзнал като елинист). Няколко дни обикаляхме запуснатите храмове на акропола и отвъд реката Селинос, която разделя града. Още тогава ме порази тъжният вид на запустелите някога свети места, където се виждаха само паяци и скорпиони. Единствено се поддържаше храмът на Асклепий, и то защото асклепионът е център на интелектуалния живот на града. Той представлява обширно заградено пространство с градини и аркади, където са разположени театърът, библиотеката, гимнастическата школа и естествено самият храм на бога. Повечето от сградите са отпреди два века, когато архитектурата е била в разцвета си.

Различните дворове са винаги изпълнени с младежи. Реторите седят под аркадите и разговарят всеки със своите ученици. За съжаление, когато дойдохме до мястото, където обикновено седял Едезий, ни казаха, че бил болен.

— Та той вече минава седемдесетте — обърна се към нас един раздърпан младеж, облечен като неоциник. — Защо не отидете на лекциите на Прусий. Той е човекът на бъдещето. Наистина отличен ретор. Ще ви заведа при него.

Но Орибазий не се поддаде на уловката на младежа. Поклонникът на Прусий ни изруга приятелски и ни остави на мира. Тръгнахме обратно към агората.

— Така живеят учениците тук, в Пергам. Плащат им за всеки нов ученик, когото спечелят за своя ретор.

Когато минавахме през тясната уличка зад стария театър, Орибазий ми посочи една малка къщичка:

— Тук живее Едезий.

Изпратих един от стражите да попита дали ще ни приеме философът. След продължително чакане една пълна жена с хубава сива брада и щръкнали мустачки се появи на вратата.

— Никого не приема — отсече тя направо.

— А кога ще може да ни приеме?

— Вероятно никога — каза тя и затвори вратата.

Орибазий се засмя.

— Жена му. Характерът й не е толкова приятен, колкото видът й.

— Но аз непременно искам да го срещна.

— Ще уредим някак една среща. Впрочем за тази вечер съм ти приготвил нещо съвсем необикновено.

Необикновеното беше Созипатра, жената философ. По това време тя беше към четиридесетте, но изглеждаше значително по-млада. Бе висока и макар и малко пълна, беше младолика и хубавичка.

Когато влязохме в дома й, Созипатра се обърна най-напред към мен, сякаш знаеше кой съм, без никой да й каже:

— Благородни Юлиане, добре дошъл в моя дом. Също и ти, Ецеболий. Орибазий, баща ти те поздравява.

Орибазий, разбира се, се стресна: баща му беше починал преди три месеца. Но Созипатра продължи най-сериозно:

— Тъкмо говорих с него преди малко. Добре е. Застанал е в третия свод на Хелиос под ъгъл сто и осемдесет градуса към светлината. Съветва те да продадеш чифлика в Галатия. Не този с кедровата горичка, другия с каменната къща. Заповядай, високоблагородни Юлиане. Днес ти отиде да посетиш Едезий, но жена му те изгони. Въпреки това моят стар приятел ще се срещне с тебе след няколко дни. В момента той е болен, но ще се оправи. Ще живее още четири години. Свят човек е той, добър човек.

Останах изумен от думите й. Държейки ме за ръка, тя ме въведе в една трапезария, чиито стени бяха изрисувани със сцени от мистериите на Деметра. За нас имаше лежанки, а за нея стол. Роби събуха сандалите ни и ни измиха краката. След това се настанихме около масата. През всичкото време Созипатра продължаваше да говори с тъй мелодичен глас, че направи приятно впечатление дори на Ецеболий, комуто идеята за това посещение не се нравеше особено много.

— Знаете ли чудесната история на Едезий и баща му? Не? Тя е така характерна за Едезий! Бащата искал синът да поеме търговията му. Но най-напред го изпратил да учи в Атина. Когато се върнал от Атина, Едезий казал на баща си, че му е невъзможно да се занимава с търговия и предпочита да стане философ. Разярен, бащата го изгонил от къщи, като викнал:

— Каква полза имаш от философията сега?

На което Едезий отговорил:

— Тя ме научи да уважавам баща си дори когато той ме изгонва от къщи.

От този миг Едезий и баща му станали истински приятели.

Всички намерихме тази история за много назидателна. Созипатра наистина беше източник на мъдрост и ние бяхме щастливи, че можем да черпим направо от извора.

Приск: Срещал ли си някога това чудовище? Аз веднъж прекарах една седмица с нея и мъжа й в тяхната къща в Пергам. Непрестанно говореше. Дори Едезий, който я обичаше (струва ми се, някога й е бил любовник), явно я намираше невежа, въпреки че никога не би го признал. Той обаче бе изключителен човек. В края на краищата той бе мой учител и след Либаний не съм ли аз най-големият мъдрец на нашето време?

Либаний: Ирония ли е това?

Приск: Созипатра едва ли бе философ, но беше забележителна магьосница. Дори аз почти повярвах на нейните заклинания и предсказания. Тя умееше да създаде драматично напрегната атмосфера, която беше крайно интересна. Успя да измами Юлиан напълно. Струва ми се, че от тази вечер у него се породи страстта към магии и поличби.

Между другото един мой приятел е имал любов със Созипатра. След акта тя настояла той да запали тамян пред нея, както лежала гола на постелята. „Защото аз съм Афродита, богиня, слязла между хората.“ Той запалил тамян, но вече не я потърсил.

Максим също смяташе, че Созипатра е богиня или поне че „от време на време духът на Афродита пребивавал в нея“ — като в някаква странноприемница. На мене винаги ми е била скучна. Но често правеше верни предсказания. Дали случайно не е отгатвала бъдещето? Кой знае! Ако боговете съществуват (в което се съмнявам), дали не са така скучни като Созипатра?

Либаний: Както винаги Приск отива до крайност. Но колкото до Созипатра, аз съм почти съгласен с него. Тя наистина бъбреше прекалено много. Но, от друга страна, кой съм аз, че да я критикувам, щом моят стар приятел току-що ми каза в очите, че отегчавам цяла Антиохия?

След вечеря Созипатра ни представи синовете си. Мои връстници. Двама от тях станаха търговци на жито, и то от най-отвратителните. За третия, Анатолий, получих известия едва напоследък. Преди няколко години той постъпил в храма на Серапис в Александрия. След като владиката Георгий разрушил храма, Анатолий се изкачил на една счупена колона и сега прекарва дните си, като вторачено гледа слънцето. Как завиждам на такъв чист живот. Но нея вечер бъдещият светец бе само обикновен, малко заекващ младеж.

Когато синовете й се оттеглиха, Созипатра нареди да донесат триножник и тамян.

— А сега искаш ли да знаеш какво те съветват боговете да сториш, къде да отидеш? С кого да учиш? — Тя ми се усмихна чаровно.

— Искам да уча тук с теб — избъбрих аз.

Но за облекчение на Ецеболий тя поклати глава.

— Зная собственото си бъдеще и в него няма хора с царска кръв. А как бих искала да има! — рече тя тихо и аз мигновено се влюбих в нея, както толкова много нейни ученици преди това.

Созипатра запали тамяна. Затвори очи. Зашепна молитви. След малко призова Великата богиня да ни говори. Стаята се изпълни с дим. Всичко наоколо ми се замъгли. Заболя ме глава. Внезапно с неестествен чужд глас тя извика: „Юлиане! — Погледнах я внимателно. Клепачите й бяха полуотворени, но се виждаше само бялото на очите: тя спеше, обладана от духа. — Ние те обичаме повече от всеки друг смъртен.“

Това „ние“ звучеше странно. Може би означаваше боговете. Но защо те ще обичат един галилеянин, който се съмнява в самото им съществуване? Естествено вече се бяха появили съмнения относно божествеността на Назарянина, следователно не бях нито елинист, нито галилеянин, нито вярвах в божествеността на нещо, нито бях атеист. Бях някъде по средата и чаках знамение. Възможно ли е това да е знамението?

— Ти наново ще възстановиш храмовете ни. Хиляди жертви ще задимят върху хиляди жертвеници. Ти ще ни служиш и всички човеци ще ти служат в знак на нашата любов към тебе.

Ецеболий се раздвижи неспокойно.

— Не трябва да слушаме това — измърмори той.

Гласът продължи спокойно:

— Пътят е опасен, но ние ще те запазим, както сме те закриляли от часа на рождението ти. Твоя ще бъде земната слава. И когато в далечна Фригия смъртта дойде от вражи меч, тя ще бъде геройска смърт, без бавни мъки. И тогава завинаги ще бъдеш близо до тогова, от когото произтича всяка светлина, при когото се връща всяка светлина. О, скъпи нам Юлиане… Зло! — Гласът се промени напълно. Стана хрипкав. — Нечестиво и богохулно слово! Носим ти поражение, отчаяние! Смърт ще ти донесе Фригия. Но изтерзаната душа е наша завинаги, далеч от светлината!

Созипатра изпищя. Почна да се гърчи на стола си и се хвана за гърлото, сякаш искаше да се освободи от някаква невидима примка. Редеше несвързани думи. Враждебни духове воюваха чрез нея. Но най-сетне добрите духове победиха и тя се успокои.

— Ефес — рече тя с мек, галещ глас. — Ще намериш пътя към светлината в Ефес. Ецеболий, когато бе малко дете, ти скри три монети в градината на вуйчовата си къща в Сирмиум. Едната беше от царуването на Септимий Север. Един градинар ги изрови и похарчи. Тази монета от Север сега се намира в една кръчма в Пергам. Орибазий, баща ти настоява да продадеш имота и се надява, че няма да повториш миналогодишната грешка, когато даде под наем по-близката ливада на съседа си, сириеца, който после не искаше да плати. Юлиане, пази се от съдбата на Гал. Спомни си… Хиларий!

Тя спря и дойде на себе си.

— Главата ме боли — рече тя уморено.

Всички бяхме потресени. Аз най-много от всички понеже фактически тя предсказа, че ще стана император, а това беше държавна измяна: никой не биваше да се допитва до оракули за наследника на императора, както и да разисква тази тема. Ецеболий основателно се бе разтревожил.

Созипатра не помнеше какво бе казала. Тя внимателно слушаше, докато й разказвахме какво бе изрекла богинята и другият дух. И се изненада от това.

— Явно блестящо бъдеще очаква високоблагородния Юлиан.

— Разбира се — намеси се нервно Ецеболий, както всеки верен член на императорското семейство…

— Разбира се — засмя се Созипатра. — А сега нищо повече не трябва да казваме. — Тя сбърчи чело. — Не знам кой е бил тъмният дух. Но богинята явно бе Кибела и тя желае да я почиташ, тъй като е майка на всички и твоя покровителка.

— Изглежда също, че Юлиан трябва да избягва Фригия — рече Орибазий закачливо.

Но Созипатра взе думите му съвсем сериозно.

— Да, Юлиан ще умре във Фригия, славно, в сражение. — Тя се обърна към мен: — Не разбирам намека за брат ти. Ти разбра ли го? — Кимнах, защото не бях в състояние да проговоря; в главата ми се въртяха опасни мисли. — Останалото изглежда достатъчно ясно. Ти ще възстановиш почитта към истинските богове.

— Малко късно е тази вечер за такива начинания. — Най-сетне Ецеболий се бе съвзел. — И дори да беше възможно, Юлиан е християнин. Вярата на императорското семейство е християнска. Така че той съвсем не е човекът, който би могъл да възстанови старата вяра.

— Не си ли? — каза Созипатра, като ме изгледа с големите си тъмни очи.

Поклатих безпомощно глава.

— Не зная. Трябва да чакам знак.

— Може би това беше знакът. Самата Кибела ти проговори.

— И нещо друго се обади — рече Ецеболий.

— Винаги има и нещо друго — рече Созипатра. — Но светлината превъзхожда всички неща. Както писа Макробий: „Слънцето е духът на вселената.“ И този дух присъствува навсякъде, дори и в най-дълбоката бездна на ада.

— Какво ме чака в Ефес? — попитах направо аз.

Созипатра ме изгледа продължително. След това рече:

— Максим е там. Той те очаква. Очаква те още от деня на рождението ти.

Ецеболий се размърда:

— Уверен съм, че на Максим много му се ще да преподава на братовчеда на императора, но за негово неудоволствие Евсебий назначи мене да следя за образованието на Юлиан и аз нямам никакво намерение да оставя моя ученик да изпадне под влиянието на учител, известен като магьосник.

Созипатра отговори с леден глас:

— Ние смятаме, че Максим е нещо повече от „известен магьосник“. Вярно, той знае да призовава боговете и те се явяват пред него, но…

— Наистина ли се явяват? — Аз бях смаян.

— Актьори от театъра — измърмори Орибазий, — майсторски подготвени, игра със светлини…

Созипатра се усмихна:

— Орибазий! Не ти прилича! Какво би казал баща ти?

— Нямам понятие. В последно време ти го срещаш по-често от мене.

Созипатра се направи, че не чу думите му, и се обърна към мене:

— Максим не е измамник. Ако беше такъв, аз щях ма го изоблича още преди години. Разбира се, хората се съмняват в способностите му. Това е съвсем естествено. Никога не трябва да се вярва сляпо в каквото и да е. Но когато говори с боговете…

— Той им говори, но дали действително те му отговарят? Това е по-важно — обади се Ецеболий.

— Отговарят му. Аз самата присъствувах веднъж, когато в Ефес една група неверници проявиха съмнение, точно както ти сега.

— Да не вярва човек в Максим, не означава, че е безбожник… — Ецеболий започваше да се дразни.

Созипатра го прекъсна и продължи:

— Максим ни покани същата нощ в храма на Хеката. Храмът не се използува от години. Това е една най-обикновена сграда с бронзова статуя на богинята и нищо друго, така че той нямаше как да… подготви някакво чудо. — Тя погледна остро Орибазий. — Когато се събрахме всички, Максим се обърна към статуята и рече: „Богиньо, дай знак на тези неверници за твоята сила.“ За миг настана мълчание. След това бронзовият факел, който тя държеше в ръцете си, пламна.

— Нефт — рече Орибазий.

— Трябва да отида в Ефес — рекох аз.

— Но това не беше всичко. Статуята ни се усмихна. Бронзовото лице се усмихна. След това Хеката се изсмя. Никога не бях чувала такъв смях! Като че ли цялото небе ни се подиграваше, докато бягахме навън.

Созипатра се обърна към Ецеболий:

— Той няма друг избор. Животът му започва в Ефес.

На следния ден ми съобщиха, че Едезий щял да ме приеме. Заварих го на легло: брадатата му жена седеше до него. Едезий беше дребен човек. Някога е бил пълен, но сега бе изтощен от старост и болест и кожата му бе сбръчкана и увиснала. Трудно можеше човек да повярва, че този слаб старец някога е бил ученик на Ямблих и че е присъствувал, когато Ямблих чрез заклинания е призовал двама божествени младежи да се появят пред него и те действително излезли от блатото под скалата при Гадара. Но въпреки крехкото си здраве той бе бодър и ни посрещна много любезно.

— Созипатра ми каза, че имаш дарба за философия.

— Ако страстният ми интерес към философията може да се нарече дарба.

— Защо не? Страстта към познанието е дар от боговете. Тя ми съобщи също, че възнамеряваш да отидеш в Ефес.

— Само ако не мога да уча при теб.

— Късно е за това — въздъхна той. — Както виждаш, нямам добро здраве. Созипатра ми дава още четири години. Но аз се съмнявам, че ще живея и толкова. Във всеки случай Максим ще ти хареса повече. Той бе мой ученик, най-добрият ми ученик след Приск от Атина. Вярно е, че Максим предпочита нагледните доказателства на мистериите пред доводите на книгите. Но пътищата към истината са много. И както казва Созипатра, той е избран от съдбата да бъде твой учител. Просто така е предопределено.

Приск: Ясно е, че е имало заговор. Всички са замесени в него. По-късно Максим почти призна това: „Открай време знаех, че съм най-подходящият учител за Юлиан. Естествено никога не ми е минавало през ум, че той може да стане император.“ Не му е минавало през ум ли? Та нали той му внуши тази мисъл. „Виждах го просто като душа, която търси спасение, която единствено аз можех да спася.“ Максим убедил Созипатра и Едезий да го препоръчат на Юлиан, което те сторили. Наистина каква безподобна банда бяха! С изключение на Едезий никой от тях не беше философ.

Доколкото разбирам, по онова време Юлиан е бил изключително интелигентен младеж, който е можел да бъде „спечелен“ за истинската философия. В края на краищата той обичаше учението, умееше да води спор. Ако беше получил подходящо образование, можеше да стане втори Порфирий, или не бе имал нещастната съдба да се роди в императорска фамилия — втори Марк Аврелий. Но Максим го хвана пръв и се възползува от единствения му недостатък: копнежа му по смътното, непонятното, непроницаемото, копнеж, който е в основата си азиатски. Безспорно това не е гръцка черта, въпреки че и ние, гърците, днес вече сме в значителен интелектуален упадък. Знаеш ли, че поради многото чужденци, които учат в Атина, гърците вече не говорят чистия атически език, а някакъв особен неточен и груб диалект. И все пак въпреки варварството, което бавно затъмнява „фара на света“, ние, атиняните, все още се гордеем с това, че виждаме нещата в истинския им вид. Покажи ни един камък, и ние виждаме камък, не вселената. Но като мнозина други хора на нашето време горкият Юлиан искаше да вярва, че човешкият живот има много по-дълбок смисъл, отколкото има всъщност. Той страдаше от болестта на нашия век. Желанието ни да не изчезнем напълно е толкова силно, че си устройваме какви ли не магьоснически фокуси едни на други, само и само да забравим горчивата истина, която скрито съзнаваме: нашата съдба е небитието. Ако Максим не ни беше откраднал Юлиан, владиците щяха да го грабнат. Уверен съм в това. В основата си той бе заблуден християнски мистик.

Либаний: Християнски мистик! Ако Приск имаше религиозно чувство, той досега щеше да е изпитал онова съзнание за приобщаване с Бога, което не е нито „горчиво“, нито „тайно“ и което Плотин и Порфирий, Юлиан и аз достигнахме всеки по свой мистичен път. Поне ако бе поставен в Елевзинските мистерии, които се извършват на някакви си четиридесет мили от дома му в Атина, той щеше да разбере, че щом веднъж душата съществува, изобщо не може да се говори за небитие.

Колкото до Максим, аз съм съгласен с Приск. Още по онова време знаех за заговора на магьосниците да оплетат Юлиан, но тъй като ми бяха забранили да говоря с него, не можах да го предупредя. И все пак вредното влияние на онези хора не бе трайно. Той понякога прекалено вярваше на оракули и магии, но винаги разсъждаваше логично и блестящо умееше да води философски спор. Той не беше християнски мистик. И все пак беше мистик — нещо, което Приск никога няма да разбере.

За моя голяма изненада Ецеболий охотно се съгласи да отидем в Ефес. Смятах, че ще иска да ме държи далеч от Максим. Но той се оказа отстъпчив.

— Все пак аз съм твоят учител, одобрен от императора, и затова не можеш да учиш открито при Максим или при когото и да било другиго. Не че имам нещо против. Съвсем не. Доколкото зная, Максим, макар и отявлен реакционер, е забележителна личност. Но няма основание да се тревожим, че той вече може да ти повлияе на тази възраст. Най-сетне двама висши духовници — Евсебий и Георгий — са ти преподавали богословие. Каква по-добра основа може да получи човек? Непременно ще посетим Ефес. Ще ти хареса да поживееш там сред ретори и софисти. Мене също ще ми е приятно.

На Ецеболий се нравеше да играе ролята на Аристотел пред младия Александър. Където и да отидехме, учените желаеха да се срещнат с мене, по този начин и Ецеболий се запознаваше с тях. Той бързо-бързо им предлагаше по най-учтив начин да си „разменят“ ученици с него. Размяната означаваше те да му изпращат ученици в Константинопол, срещу което щяха да спечелят единствено евентуалното благоразположение на императорския роднина. Ецеболий направи цяло състояние по време на странствуванията ни.

В Ефес градският префект и градският съвет ни посрещнаха при портите на града в снежна буря. Всички бяха много неспокойни.

— Голяма чест е за Ефес да приеме високоблагородния Юлиан — почна префектът. — Ние сме готови да му служим, както служихме на високоблагородния Гал, който също ни почете с посещението си.

Когато спомена името на Гал, съветниците започнаха да мърморят „милостивият, добрият, мъдрият, благородният“, като че ли предварително се бяха подготвили.

— Къде е брат ми? — запитах аз.

Настъпи напрегнато мълчание. Префектът погледна разтревожено към съветниците. Те се спогледаха. Мнозина започнаха да си отърсват наметалата от снега.

— Брат ти — отговори най-сетне префектът — е в двора. В Медиоланум10. Бе извикан от императора още миналия месец. Нямаме никакви вести от него. Надяваме се, разбира се, че е за добро.

— Какво значи за добро?

— Да го направят цезар.

Нямаше нужда да питам какво значи за лошо.

След обичайната церемония ни заведоха в двореца на префекта, където щях да отседна. Ецеболий бе във възторг от мисълта, че може би ще бъде учител на природения брат на цезаря. Но аз бях разтревожен. Тревогата ми се превърна в паника, когато вечерта Орибазий ми каза, че Гал бил отведен от Ефес под стража.

— Бил ли е обвинен в нещо?

— Така е било угодно на императора. Няма никакво обвинение. Повечето хора смятат, че ще бъде умъртвен.

— Дал ли е повод за това?

Орибазий вдигна рамене:

— Ако го убият, хората ще измислят безброй много причини, поради които императорът е трябвало да го екзекутира, и ще решат, че той е постъпил правилно. Ако пък го направят цезар, те ще кажат, че винаги са знаели, че такава мъдрост и вярност ще бъдат възнаградени.

— Ако Гал умре… — Изтръпнах при тази мисъл.

— Но ти не влизаш в политическите им сметки.

— От самото ми раждане животът ми има политическо значение и аз не мога да променя това. Първо Гал, а после идва моят ред.

— Мен ми се струва, че най-малко тебе, философа от царски род, те грози такава опасност.

— Никой не може да се чувствува сигурен.

Тази нощ усетих студ, както никога преди или по-късно. Не знаех какво щях да правя без Орибазий. Първият ми и най-добър приятел, когото съм имал. Все още ми е най-добрият приятел и тук, в Персия, много ми липсва. Орибазий винаги ми е бил полезен, защото умее да научава онова, което аз нямам начин да науча, тъй като хората никога не говорят откровено пред владетелите. А Орибазий може да накара всекиго да му се довери. Това изкуство е научил от лекарската си практика. Умее да предразполага хората към откровеност.

Един ден след пристигането ни в Ефес Орибазий направи пълен доклад за живота на Гал в града.

— Боят се от него. Но му се възхищават.

— От красотата му? — запитах аз неволно. Та нали цялото си детство бях прекарал, заслепен от това красиво същество.

— Доста щедро я дарява на съпругите на местните магистрати.

— Напълно естествено.

— Считат, че е умен.

— Хитър е.

— Добре осведомен политически, крайно честолюбив…

— И все пак не го обичат, боят се от него. Защо?

— Има лош нрав, понякога проявява склонност към насилие.

— Да.

Спомних си случката в кедровата горичка при Мацелум.

— Хората се боят от него, но не знаят защо.

— Горкият Гал. — Наистина го съжалявах. — А какво говорят за мене?

— Искат да си обръснеш брадата.

— Мислех, че напоследък тя придоби приличен вид. Малко наподобява брадата на император Адриан. — Нежно погалих гъсто обрасналата си брада. Единствено цветът й не ми харесваше! Тя беше дори по-светла от русата ми коса. За да изглежда по-тъмна и по-лъскава, понякога я мажех с масло. А днес, когато косата ми започна да побелява, брадата ми потъмня и видът й напълно ме задоволява, но никому другиму не се харесва.

— Чудят се какво си намислил да правиш.

— Какво съм намислил да правя ли? Струва ми се, че всичко е съвсем ясно: да уча философия.

— Всички тук сме гърци. — Орибазий се усмихна. Той наистина имаше вид на грък. — Никога не приемаме, че нещата са такива, каквито изглеждат.

— Е, какво, не се готвя да съборя държавата — рекох аз мрачно. — Единственият ми заговор е да спася живота си.

Въпреки всичко Ецеболий хареса Орибазий.

— Всъщност ние нарушаваме разпоредбите на Евсебий. Той определи точния брой на свитата ти и не предвиди лекар.

— Но Орибазий не е какъв да е лекар.

— Напълно съм съгласен, излекува ме от треската ми и прогони „жестокия слуга на болката“…

— Освен това има преимуществото, че е по-богат от мене. Помага ми да си плащам сметките.

— Вярно е. Тъжна истина.

Ецеболий е здравомислещ човек и уважава парите; поради това успях да задържа Орибазий при себе си.

Минаха доста дни, преди да можем да се срещнем с Максим. Той се бе уединил и се бе отдал на общуване с боговете. Но жена му ежедневно ни осведомяваше за него.

Най-после на осмия ден, около един час след изгрев-слънце, един роб дойде да ни съобщи, че ще бъде чест за Максим да ни приеме този следобед. Успях да убедя Ецеболий да ме остави да го посетя сам. След дълъг спор той се съгласи, но при условие, че след това напиша тъжен отчет за целия ни разговор.

Максим живееше в скромна къща в подножието на планината Пион, недалеч от театъра, който е издълбан в самия склон. Стражите ми останаха пред вратата. Един прислужник ме въведе в някаква вътрешна стая, където ме посрещна слаба, неспокойна жена.

— Аз съм Плацидия, съпругата на Максим. — Тя пусна наметалото ми, чийто край бе целунала. — Така съжалявахме, че мъжът ми не можеше да те приеме по-рано, но той бе в подземния свят, при богинята Кибела. — Тя даде знак на един роб, пое от ръцете му запаления факел и ми го подаде. — Мъжът ми е още долу в мрака. Иска да го посетиш там.

Взех факела и последвах Плацидия в една стая, където вместо четвърта стена имаше завеса. Тя я дръпна и аз видях широк отвор в склона на скалата.

— Трябва да идеш при него сам, благородни Юлиане.

Влязох в отвора. Стори ми се, че изминаха часове (всъщност трябва да са били минути): препъвайки се, вървях към далечната светлина в дъното на коридора. Най-сетне стигнах до добре осветена, изсечена в скалата стаичка, пълна с дим. Уверено пристъпих напред, но се блъснах в твърда стена и силно си ударих крака. Помислих, че съм полудял. Пред мене се намираше стая, в която не можех да вляза. След това чух дълбокия мелодичен глас на Максим:

— Виждаш ли, животът на този свят е въображаем и само боговете са истински.

Обърнах се наляво и видях стаята, която ми се беше сторило, че виждам пред себе си. Димът се бе разсеял. Стаята изглеждаше празна. И все пак по гласа ми се стори, че говорещият е наблизо.

— Опита се да влезеш в огледалото, подобно на невежите, които се опитват да влязат в царството на блажените, за да бъдат върнати от собствените си отражения. Без да се отдадеш всецяло, не можеш да проникнеш в лабиринта, в чийто край съществува единното начало.

Десният крак ме болеше, беше ми студено. Бях дълбоко поразен и същевременно раздразнен.

— Аз съм Юлиан — рекох аз, — от рода на Константин.

— Аз съм Максим, от рода на боговете.

Той внезапно се появи до самия мен, сякаш бе изскочил от скалата. Максим е висок, добре сложен, с брада, която пада на гърдите му подобно на сив водопад и светещи като на котка очи. Беше облечен в зелена роба със странни знаци по нея. Той ме хвана за ръката.

— Влез — обърна се той към мене, — тук има чудеса.

Стаята всъщност беше естествена пещера, от тавана й се спускаха сталактити и в средата се тъмнееше тихо естествено езерце. До него се издигаше бронзова статуя на Кибела. Богинята беше представена седнала със свещения барабан в ръка. Две столчета бяха единствените други предмети в пещерата. Максим ме покани да седна.

— Много пътешествия ще направиш — започна той. — Сърцето ми се сви: той говореше като гадателите на агората. — И аз ще те придружавам докрая.

— Не мога да се надявам да намеря по-добър учител — казах аз учтиво, малко изненадан от самоуверения му тон.

— Нека това не те плаши, Юлиане… — Очевидно той знаеше точно какво си мисля. — Не аз настоявам да те уча. Тъкмо обратното. Наложено ми е. Както и на тебе. Заставени сме от нещо, което не е в наша власт. Това, което трябва да извършим заедно, няма да бъде леко. Голяма опасност грози и двама ни. Особено мене. Изтръпвам при мисълта, че ще бъда твой учител.

— Но аз се надявах…

— Аз съм твоят учител — завърши той. — Какво най искаш да научиш?

— Истината.

— Истината за какво?

— Откъде идваме, накъде отиваме и какъв е смисълът на пътешествието.

— Ти си християнин.

Той каза това внимателно; не беше нито въпрос, нито констатация. Ако друг присъствуваше на тази сцена, някоя вратичка в съзнанието ми щеше да се затвори. Но понеже бяхме само двамата, замълчах. Спомних си за владиката Георгий, който непрестанно ми обясняваше разликата между „подобен“ и „еднакъв“, чувах дякона да пее песните на Арий. Чувах се как чета урока си в параклиса в Мацелум. И внезапно видях пред себе си Светото писание, подвързано с кожа, което владиката Георгий ми беше подарил: „Не бива да хулиш боговете.“

— Не бива — рече Максим сериозно. — Защото това води към вечен мрак.

Сепнах се.

— Но аз не казах нищо.

— Ти цитираше от книгата на евреите — Изход: „Не бива да хулиш боговете.“

— Но аз не казах нищо.

— Мислеше за това.

— Можеш ли да четеш мислите ми?

— Когато боговете ми дадат тази сила.

— Тогава погледни ме внимателно и ми кажи: християнин ли съм?

— Не мога да говоря вместо тебе, нито да ти кажа какво виждам.

— Вярвам, че съществува един първосъздател, една абсолютна сила…

— Онова божество, което е говорило на Мойсей?

— Така са ме учили.

— И все пак това божество не е било абсолютно. То е сътворило земята и небесата, хората и зверовете. Но според Мойсей то не е създало мрака, нито материята, тъй като светът е бил създаден преди него и е бил невидим и безформен. То просто е оформило това, което вече е съществувало. Дали човек не предпочита Платоновия бог, който е сътворил вселената като живо същество, притежаващо душа и ум?

— Платон казва това в „Тимей“ — обадих се аз неволно.

— Освен това има несъответствие между книгата на евреите и книгата на Назарянина. Счита се, че богът в първата книга е същият бог, за когото се говори във втората. А във втората той е баща на Назарянина…

— По божие благоволение. Те са от подобна плът, но не от една и съща.

Максим се изсмя.

— Добре си го научил, млади арианино.

— Арианин съм, защото не мога да повярвам, че Бог е просто един човек, екзекутиран за измяна. Исус е бил пророк, син божи по някакъв тайнствен начин — да, но не единният бог.

— Дори не неговият заместник въпреки изключителните усилия на Павел от Тарс, който се опита да докаже, че племенният бог на евреите е единният вселенски бог, независимо от това, че всяка дума на Павел противоречи на юдейското свето писание. В посланието си към римляните и галатяните Павел обявява, че богът на Мойсей е не само бог на евреите, но и на всички народи. И все пак книгата на евреите отрича това на сто места. Техният бог казва на Мойсей: „Израел е синът ми, първородният ми син.“ Ако наистина този еврейски бог бе, както твърди Павел, „единният бог“, защо тогава той е запазил само за един незначителен народ миропомазването, пророците и законите? Защо е оставил останалата част от човечеството да живее в мрак хиляди години, служейки на лъжливи богове? Евреите приемат, че той е „ревнив“ бог. Но не е ли странно абсолютният бог да бъде ревнив? Кого ще ревнува? Той е също и жесток, защото невинните деца е трябвало да изкупят греховете на бащите си. Не е ли по-убедителен създателят, описан от Омир и Платон? Не е ли по-убедителна вярата в съществуването на едно същество, което изцяло обгръща живота, което е самият живот, и че от този основен извор произлизат и богове, и демони, и хора? Или ще цитирам прочутия Орфически оракул, когото и галилеяните започват да си присвояват: „Зевс, Хадес, Хелиос — три божества в едно божествено цяло.“

— Мнозина произхождат от единния бог… — започнах аз, но когато говориш с Максим, няма нужда да завършваш изречението. Той предварително долавя мисълта ти.

— Как може да се отхвърли съществуването на много богове? Еднакви ли са всички чувства? Или всяко има свои особености? И ако те бяха дадени от боговете нямаше ли всички тези особености да бъдат олицетворени от някое отделно племенно божество? Богът на евреите е един гневлив, ревнив патриарх. Женствените, хитри сирийци почитат Аполон. Случайно ли е, че германците и келтите, които са толкова войнствени и свирепи, вярват в Арес, бога на войната? Или просто всичко това е предопределено? В миналото римляните всецяло бяха погълнати с уреждането на законодателството си и управлението си; техният бог бе богът на боговете — Юпитер. Всяко божество има много имена и най-разнообразни превъплъщения, защото в небесата има толкова разнообразие, колкото и сред хората. Някои питат: „Ние ли създадохме боговете, или те ни създадоха?“ Отдавна се спори по това. Дали ние сме сън в ума на божеството, или всеки от нас сам сънува и така осъзнава собствената си същност? Въпреки че не можем да бъдем сигурни, всичките ни сетива ни подсказват съществуването на една-единствена сила, в чиято власт сме завинаги. А християните искат да наложат един-единствен, окончателен мит за нещо, което знаем, че е разнообразно и непонятно. Дори не мит, тъй като Назарянинът е съществувал, бил е жив човек, докато боговете, които ние почитаме, никога не са били човеци. Те са по-скоро качества и сили, превърнати в поетични образи за наша поука. Боготворенето на мъртвия евреин погуби цялата поезия. Християните желаят да заместят поетичните митове със съдебното дело на един равин реформатор. И от този не много обещаващ материал те се надяват да направят синтеза на всички познати до днес култове. Сега възприемат празниците ни. Превръщат местни божества в светци. Заимствуват обреди от нашите тайнства, особено от тайнствата на Митра. Жреците на Митра се наричат отци. И християните също наричат свещениците си „отци“, дори са възприели тонзурата, като се надяват да направят впечатление на новопокръстените с украшения, които им са познати от старата вяра. Започнаха да наричат Назарянина „спасител“ и „лечител“. Защо? Защото един от най-обичните ни богове е Асклепий, когото наричаме „спасител“ и „лечител“.

— Но у Митра няма нищо, което да може да се сравни с християнските тайнства — започнах аз, опитвайки се да защищавам теза, в която не вярвах. — Например с причастието, приемането на хляба и виното. Христос е казал: „Яжте, това е моето тяло, пийте, това е моята кръв.“

Максим се усмихна.

— Няма да разкрия някаква тайна на Митра, ако ти кажа, че ние също приемаме символично ядене, като припомняме думите на персийския пророк Заратустра, който казал на тези, които почитат единния бог и Митра: „Който не вкуси от тялото ми и не пие от кръвта ми, та да стане едно с мене и аз едно с него, няма да познае спасението.“ Това е било казано шест века преди раждането на Назарянина.

Бях смаян.

— Заратустра е бил човек…

— Бил е пророк. Бил е убит в храма от враговете си. Умирайки, той казал: „Нека Бог ви прости, както и аз ви прощавам.“ Не, няма нищо свято, което галилеяните да не са откраднали. Главната задача на безбройните им събори е да осмислят всичките си заемки. Не завиждам на положението им.

— Четох Порфирий… — започнах аз.

— Тогава знаеш как си противоречат християните.

— А какво да кажем за противоречията в елинската религия?

— Естествено е да има противоречия в стари митове. Но пък и ние не ги вземаме никога буквално. Те са просто загадъчни послания на боговете, които на свой ред са различни превъплъщения на единния бог. Трябва да умеем да ги тълкуваме. Понякога успяваме, понякога не. Християните вярват дословно всичко в книгата за Назарянина, която е написана много години след смъртта му. Но дори и тази книга дотолкова ги затруднява, че те трябва непрекъснато да изменят тълкуванията си. Например никъде не пише, че Исус е бил бог…

— Освен в Йоан. — Приведох цитата: — „И словото стана плът и живя сред нас.“ — Ненапразно пет години бях четец в църквата.

— Това може да се тълкува различно. Какво точно се подразбира под „слово“? Действително ли, както те твърдят, че Светият дух е същевременно и Бог-син, и Бог-отец? Това отново ни връща към неблагочестивата троица, която те наричат „истина“, която на свой ред ни напомня, че благородният Юлиан желае да познае истината.

— Точно това желая.

Обзет бях от странно чувство. Пещерата бе изпълнена с дима на факлите. Всички предмети изглеждаха неясни и недействителни. Нямаше да се изненадам, ако стената внезапно се отвореше и слънцето блеснеше над нас. Но този ден Максим не направи никакви магии. Държеше се като обикновен човек.

— Никой никому не може да посочи истината. Истината е наоколо ни, но всеки трябва да достигне до нея по собствен път. Платон е част от истината; Омир също; също и разказът за юдейския бог, ако се пренебрегнат дръзките му претенции. Истина има там, където човекът е зърнал божественото. Чудото може да пробуди човека. Поезията също може. Самите богове могат по свое желание неочаквано да ни отворят очите.

— Моите очи затворени ли са?

— Да, затворени са.

— Но зная към какво се стремя.

— Да, обаче пред тебе има стена, подобна на огледалото, през което се опита да минеш.

Погледнах го внимателно.

— Максим, покажи ми врата, не огледало.

Той мълча дълго време. Когато най-сетне проговори, не ме гледаше. Втренчил бе поглед в лицето на Кибела.

— Ти си християнин.

— Никакъв не съм.

— Но трябва да си християнин, защото такава е вярата на семейството ти.

— Трябва само да се правя на християнин. Нищо повече.

— Не се ли боиш да бъдеш лицемер?

— Боя се повече да не зная истината.

— Готов ли си да бъдеш посветен в тайнствата на Митра?

— Това ли е пътят?

— Един от пътищата. Ако желаеш да се опиташ, мога да те заведа до вратата. Но отвъд трябва да преминеш сам. Отвъд вратата вече не мога да ти помогна.

— А след като премина?

— Ще знаеш какво значи да умреш и наново да се родиш.

— В такъв случай ти ще бъдеш моят учител, Максим. И моят водач.

— Разбира се, че ще бъда. — Той се усмихна. — Такава е съдбата ни. Спомняш ли си какво ти казах? Нямаме избор, нито ти, нито аз. Съдбата се е намесила. Заедно ще вървим към края на трагедията.

— Трагедия ли?

— Човешкият живот е трагедия: завършва с болки и смърт.

— А след болките? След смъртта?

— Когато прекрачиш прага на Митра, ще познаеш какво е да бъдеш отвъд трагедията, отвъд човешкото, какво значи да се слееш с божеството.

Приск: Интересно е да се наблюдава как действува Максим. Действително беше умен. Мислех, че при първата им среща той ще направи някой и друг фокус — например да накара статуята на Кибела да танцува или нещо подобно. Обаче той не постъпил така. Умело се нахвърля върху християнството и след това предлага на Юлиан митраизма, култ, който не може да не се понрави на нашия герой. Митра винаги е бил любимо божество на нашите императори и до днес популярен сред войниците. Освен това Максим е знаел, че ако той сам посвети Юлиан в тайнствата, по-късно ще може да упражнява влияние върху него.

Изобщо не се съмнявам, че в онзи период на живота си Юлиан лесно е можел да бъде откъснат от християнството и завладян от кой да е от мистичните култове. Той с нетърпение чакаше да скъса с черквата. И все пак е трудно да се разбере истинската причина, защото у него имаше същата склонност към магии и суеверия, както у християните. Наистина боготворението на мощи не му се нравеше, но по-късно той започна да вижда изява на единния Бог в много по-странни неща. Ако Юлиан беше такъв, за какъвто се смяташе — философ и последовател на Платоновата школа, — бихме могли да разберем защо му бяха противни християнските нелепости. Щеше да бъде като тебе и мене. Но в крайна сметка Юлиан бе преследван от мисълта за лично безсмъртие, натрапчива мисъл, която срещаме и у християните, и у вярващите в старите мистични култове.

Въпреки всичко, което Юлиан написа на тази тема, никога не можах да разбера точно защо той се отвърна от вярата на семейството си. В края на краищата християнството му предлагаше всичко, от което той се нуждаеше. Ако е искал символично да вкуси от тялото на едно божество, защо не остана при християните — да вкуси от хляба им и пие виното им, вместо да търси хляба и виното на Митра? Какво липсва в християнството? Те хитро са възприели всички страни от култовете на Митра, Деметра и Дионис и са ги включили в собствените си тайнства. Съвременното християнство е една енциклопедия от традиционни суеверия.

Предполагам, че причината за Юлиановото отричане от християнството се крие в семейството му. Констанций беше ревностен християнин и се увличаше от богословски спорове. Юлиан имаше пълно основание да мрази Констанций. Затова намрази и християнството. Това гледище, разбира се, опростява нещата, но аз винаги съм бил склонен да приемам очевидната причина на всичко, което става, тъй като обикновено тя се оказва вярната, макар че всъщност никога човек не може да стигне до дъното на толкова непонятно нещо, каквото е характерът на човека; наистина това е загадка.

Юлиан беше християнин във всичко освен в търпимостта си към другите. Християните биха го обявили за светец. И все пак той се откъсна от единствената вяра, която напълно му подхождаше; предпочиташе еклектическите й корени и се залови да ги подреди в система, която се оказа толкова смешна, колкото и системата, отхвърлена от него. Поведението на Юлиан е загадка и няма задоволително обяснение. Той твърди, че тесногръдието, едностранчивостта на владиката Георгий го отвратили още като малък и че Порфирий и Плотин му отворили очите за нелепостта на християнските твърдения. Дотук добре. А защо тогава да се обърне към нещо, еднакво нелепо? Приемам, че никой просветен човек не може да се съгласи с мисълта, че един юдейски бунтовник е бог. Но веднъж отхвърлил този мит, как може да вярва, че персийският бог Митра се е родил на 25 декември, когато светкавица ударила една скала и някакви овчари били свидетели на раждането му. (Казаха ми, че християните също прибавили голи овчари към рождението на Христа.) Или че Митра живял в една смокиня, която го обличала и хранила; че се сражавал с бика, първото творение на слънцето; че бикът го влачил по земята (това символизирало човешкото страдание); че най-сетне бикът побягнал и по заповед на бога-слънце Митра пронизал бика с нож и от тялото му произлезли цветята, билките и житото, от кръвта му — виното, а от семето му — първият мъж и първата жена. После, след една тайна обредна вечеря, Митра бил призован в рая. Когато дойде последният час, всички ще излязат от гробовете си и ще се изправят пред божия съд: злите ще бъдат погубени, добрите ще живеят вечно в светлината на слънцето.

Не виждам съществена разлика между разказа на Митра и християнския вариант. Разбира се, нравственият кодекс на Митра е много по-възвишен от християнския. Митраистите вярват, че праведното деяние стои по-високо от съзерцанието. Те ценят старите добродетели — храброст, самообладание и пр. Те първи почнаха да проповядват, че сила значи кротост. Всичко това е за предпочитане пред християнската истерия, която води ту до избиване на еретици, ту до малодушно бягство от света. Едно напръскване с вода не може да очисти митраиста от греховете му. От етична гледна точка предпочитам митраизма пред останалите мистични култове. Но е безсмислено да се твърди, че е по-верен от съперниците си. Когато човек приеме митовете и магията абсолютно, последицата може да бъде само лудост.

Юлиан непрекъснато говори за любовта си към елинската философия. Той искрено вярваше, че обича Платон и сериозните разговори. Фактически той страстно копнееше за това, което мнозина дирят в нашето упадъчно време — вяра в личното си безсмъртие. Той предпочете да отхвърли християнското учение по причини, които за мене остават непонятни, и се спря на нещо еднакво абсурдно. Естествено аз му съчувствувам. На няколко пъти той нанесе няколко добри удара на християните и, разбира се, това ми бе приятно. Но не мога да се съглася със страха му пред небитието. Защо трябва толкова много да желаем да продължим съществуването си след смъртта? Ние никога не се съмняваме в очевидния факт, че не сме съществували преди раждането си. Защо тогава се боим, че ще се превърнем в каквото сме били преди? Аз съвсем не бързам да напусна тоя свят, но гледам на небитието като на „не-битие“, нещо, което не съществува, т.е. нищо. Как може човек да се бои от нищо?

Колкото по-малко се говори за различните церемонии и изпитания, които трябва да премине онзи, който ще бъде посветен в тайнствата на Митра, толкова по-добре. Както ми казват, едно от дванадесетте изпитания е изскубването, един по един, на космите по срамните части; сигурно смятат, че това е духовно занимание. Казаха ми също, че част от церемониите се извършвали, когато всички били мъртвопияни и се опитвали да прескачат трапове с вързани очи — това несъмнено трябва да е символ на необузданата жизненост на плътта. Но тайните обреди правят впечатление на хората и колкото по-ужасни и отблъскващи са те, толкова по-силно е въздействието им. Колко тъжно, колко страшно за нас, че сме хора!

Либаний: Рядко се среща философ, тъй напълно лишен от религиозно чувство. Той прилича на човек, който по рождение не може да различава цветовете, тъй отчетливи за всеки друг. Приск има логичен ум и умее точно да изрази мисълта си, но не вижда най-същественото. Подобно на Юлиан, и мене посветиха в тайнствата на Митра още като ученик. Мистериите ми направиха силно впечатление, въпреки че, признавам, за мене те не бяха това откровение, което бяха за Юлиан. Но аз никога не съм бил християнин, така че за мене това не беше вълнуваща и опасна крачка; не скъсах със света, на който принадлежах. Обаче за Юлиан това бе смела постъпка. Ако Констанций бе научил какво е сторил, можеше да му отнеме живота. За щастие Максим толкова умело се справи с всичко, че Констанций изобщо не узна, че на деветнадесетгодишна възраст братовчед му Юлиан се отрече от християнството в една пещера на планината Пион.

Изглежда, че Приск изобщо не е разбрал какво представляват митраическите тайнства и това не ме изненадва. Той високо цени нашите етични норми и ние сме му благодарни за това. Но намира обредите ни отблъскващи. Естествено той знае за тях само от това, което е чул случайно, тъй като никой посветен няма право да разправя какво става в пещерата. И въпреки че „изпитанията“ понякога са неприятни, откровението, до което се стига, си струва всички изтърпени страдания. Аз например не мога да си представя света без Митра.

С обичайната си сурова прямота Приск отбелязва, че християните постепенно възприемат различни елементи на нашия култ. Внезапно ме осени мисълта — дали това не е един начин, по който най-сетне ще победим? Дали тези, които възприемат толкова много от нас, няма да заприличат на самите нас и след време да бъдат като нас?

Бях посветен в тайнствата на Митра през март 351. Този ден наблюдавах както изгрева на слънцето, така и залеза, като внимавах да не ме забележи някой, тъй като Констанций бе забранил молитвата към слънцето; мнозина биваха арестувани само защото наблюдавали залеза. Шпиони и доносници имаше навсякъде.

Съобщих на Ецеболий, че този ден ще отида на лов по склоновете на планината Пион. Както очаквах, той се извини, че няма да дойде, тъй като не обичаше лова. Той цитира нещо от Омир. Аз цитирах Хораций. Той отговори с Вергилий. Аз приведох Теокрит. С общи усилия изчерпахме почти всичко написано по повод на лова в литературата.

Следната спънка беше охраната. Дванадесет войници и един трибун бяха придадени към домакинството ми. И най-малко двама души ми прислужваха неотлъчно. Как да се справя с тях? Максим реши, че тъй като култът на Митра е култ на войниците, поне двама от тях ще са поклонници на Митра. Той беше прав. Петима от дванадесетте бяха митраисти. Лесно наредих двама от петимата да ме придружават този ден. Те бяха длъжни да пазят тайната в качеството си на братя на Митра. Един час преди изгрев-слънце Орибазий, войниците и аз излязохме от къщи. В подножието на планината ни посрещнаха девет отци и Максим. Изкачихме склона в пълно мълчание. На предварително определено място, под една смокиня, спряхме и изчакахме изгрева.

Небето побледня. Зорницата светеше със синя светлина. Тъмните облаци се разкъсаха. Слънцето се появи на хоризонта и един лъч докосна скалата зад нас, едва тогава разбрах, че това не беше обикновена скала, а вход в планината. Отправихме молитва към слънцето и неговия спътник Митра, нашия спасител.

Когато слънцето се издигна над хоризонта, Максим отвори вратата в планината и ние влязохме в малка пещера със седалки, изсечени в скалата. Двамата с Орибазий трябваше да останем и да почакаме там, а отците се оттеглиха в друга пещера, вътрешното светилище. Така започна най-важният ден от живота ми: денят на меда, хляба и виното; денят на седемте порти и седемте планети; денят на пароли; денят на молитва; и накрая (след Гарвана, Невестата, Войника, Лъва, Персиеца, Пратеника на слънцето и Отеца) денят на „Нама Нама Себезио“.

Либаний: От всички тайнства с изключение на тези в Елевзин митраическите са най-вдъхновяващи, тъй като по време на тези тайнства човек наистина прозира безсмислието на земната суета. При всяко от седемте изпитания посвещаваният извършва това, което един ден душата му ще изпита, когато се извиси сред седемте свята, като губи един по един човешките си недостатъци. При Арес войнолюбието се връща при източника си, при Зевс той загубва честолюбието си, при Афродита — половата страст и т.н., докато душата се пречисти. Тогава… Но не бива да казвам повече: „Нама Нама Себезио.“

Когато денят свърши, Орибазий и аз се измъкнахме с олюляване от пещерата, възродени.

И точно тогава настъпи мигът. Както гледах залязващото слънце, светлината ме облада. Това, което се дава на малцина, беше дадено на мен. Видях единния. Хелиос ме завладя и в жилите ми течеше не кръв, а светлина.

Видях всичко. Почувствувах простотата на сътворението, самата му същина. Това, което не може да се обхване без божествена подкрепа, тъй като то е отвъд словото и отвъд разума; и все пак е толкова просто, че се чудех как съм могъл да не зная, че то е там, че то съществува като част от нас, както и ние сме част от него. Това, което стана в пещерата, бе изпитание и поучение, но което се случи навън, бе откровение.

Както бях коленичил в избуялия пелин и червените полегати лъчи на слънцето ме ослепяваха, аз видях самия бог. Чух това, което не може да се разкаже, нито да се напише, и видях това, което не може да се предаде нито с образ, нито със слово. И дори днес, години след това, то е все така свежо в паметта ми, както някога. Защото тогава, на този стръмен склон, бях избран да извърша великото дело, което вече съм започнал: да възстановя почитането на единния бог в цялото му великолепие.

Останах на колене, докато слънцето залезе. След това съм продължил да стоя така в тъмнината — както после ми казаха — около един час. Орибазий се уплашил и ме събуди… или по-скоро приспа, тъй като оттогава „истинският“ свят ми изглежда като сън, а видението ми, когато съзерцавах Хелиос — действителност.

— Добре ли се чувствуваш?

Кимнах и станах.

— Видях… — започнах аз, но веднага спрях. Не можех да кажа какво бях видял. Дори сега, като пиша това съчинение, не мога да опиша какво изпитах, тъй като няма подобно човешко преживяване, с което да го сравня.

Но Максим веднага позна какво бях изпитал.

— Той е бил избран — рече той, — той знае.

Мълчаливо се върнахме в града. Не ми се говореше с никого, нито дори с Максим, защото все още бях обгърнат от крилете на светлината. Дори не ме бодеше китката на ръката, където ми бяха направили свещената татуировка. От това състояние на вглъбеност бях грубо изтръгнат едва при градската порта, където една тълпа ме заобиколи, крещейки: „Важни новини! Важни новини!“

Бях смаян. Можех само да си помисля: „При мен ли е още богът? Могат ли всички да видят това, което аз видях?“ Опитах се да заговоря Максим и Орибазий, но просто не можехме да се чуем.

В града, в преториума, заварих Ецеболий и както ми се стори, целия сенат. Когато ме видяха, всички коленичиха. За миг наистина помислих, че е настъпил краят на света и че аз съм дошъл като пратеник на бога да отделя злите от добрите. Но Ецеболий бързо разсея всяка мисъл за апокалипсис.

— Благородни Юлиане, брат ти… — около нас всички повтаряха името на Гал и титлите му — е бил избран от божествения август да дели трона с него. Гал е цезар на Изтока. Той също така ще се ожени за Констанция, божествената сестра на божествения август.

Избухна ликуваща глъчка и десетки ръце една през друга докосваха наметалото ми, ръцете ми, лактите ми. Едни ми отправяха молби за ходатайство, други искаха да ги благословя. Накрая си пробих път през тълпата и влязох в дома на префекта.

— Но защо всички се държат като полудели? — обърнах се към Ецеболий, като че ли той беше виновен за това.

— Защото си брат на цезар.

— Голяма полза и за тях, и за мен! — Не беше благоразумно да кажа това, но от тези думи сякаш ми олекна.

— Сигурно искаш да те обичат заради черните ти очи? — подхвърли Орибазий. — Овациите ти бяха приятни, докато не научи вестта.

— Защото помислих, че слънцето… — но спрях навреме.

— Слънцето ли? — Ецеболий ме погледна с недоумение.

— Защото единствено син божий трябва да бъде посрещан по този начин — каза спокойно Максим. — Не бива да се обожава човешко същество, нито дори един цезар.

Ецеболий кимна:

— Отживелици от лошите стари дни, струва ми се. Римският август, разбира се, е божествен, но не е истински бог, както хората са свикнали да смятат. Но влезте, влезте, баните са приготвени. Префектът ще отпразнува щастливата вест с угощение.

И така, аз прозрях единния бог в деня, когато научих, че брат ми е провъзгласен за цезар. Предзнаменованието беше повече от ясно. Всеки от нас бе поел пътя си. От този ден нататък аз бях елинист или както галилеяните обичат да ме наричат (зад гърба ми естествено), отстъпник; а Гал властвуваше над Изтока.

VI

— Цезарят естествено е загрижен.

— Няма никакви основания за това.

— Няма основания ли? Ученик си на Максим.

— Ученик съм и на Ецеболий.

— Но от една година той не е вече при тебе. Брат ти смята, че се нуждаеш от духовен наставник, особено сега.

— Максим е сериозен човек.

— Максим не е християнин. Ти християнин ли си? — Въпросът ме удари като камък, излетял от прашка. Гледах известно време вторачено облечения в черно расо дякон Еций от Антиохия, без да мога да проговоря. Той също ме наблюдаваше спокойно. Още малко, и щях да изгубя самообладанието си от ужас.

Какво знаеха за мен в двореца на Гал?

— Как можеш да се съмняваш, че не съм християнин? — казах най-сетне аз. — Двама прославени владици са ме възпитавали. Четец съм в църквата. Тук, в Пергам, присъствувам на всички по-големи църковни тържества. — Загледах го, като се преструвах на възмутен, че някой може да се съмнява в добродетелите ми. — Откъде може да е излязъл този слух? Ако изобщо има такъв слух.

— Нищо странно, че хората се съмняват, когато те виждат така често с Максим.

— А какво да направя?

— Не се виждай повече с него — ми отвърна той направо.

— Брат ми ли нарежда това?

— Не, мой съвет. Той е загрижен за теб. Това е всичко. Изпрати ме да ти поговоря, което и направих.

— Задоволен ли си?

Еций се усмихна:

— Никога нищо не ме задоволява, благородни Юлиане. Но ще предам на цезаря, че редовно се причестяваш. Ще съобщя също, че повече няма да учиш при Максим.

— Ако това е най-разумното решение, естествено ще последвам съвета ти.

Този неопределен отговор задоволи Еций. Приятелите ми често ми казват, че съм могъл да стана добър юрист.

Докато изпращах Еций, той се огледа и каза:

— Притежателят на тази къща…

— … е Орибазий.

— Отличен лекар.

— Уместно ли е да го срещам? — Не можах да се стърпя да не го кажа.

— Напълно подходяща компания — отвърна Еций спокойно. На входа той се спря. — Брат ти, цезарят, често се чуди защо не го посещаваш в Антиохия. Той намира, че дворцовият живот би ти дал… по-изискани обноски. Това са негови думи, не мои.

— Боя се, че не съм създаден за дворцов живот, дори в толкова блестящ двор като този на брат ми. Отблъсквам всички опити да ме научат на изтънчени обноски и ненавиждам тези, които се занимават с политика.

— И мъдро постъпваш, като се отвращаваш от политика.

— Отвращението ми е напълно искрено. Единствено желая да живея както сега, да уча.

— Учиш, за да станеш какъв?

— За да позная себе си. За какво друго?

— Да, наистина, за какво друго? — Еций се качи в колата. — Бъди много внимателен, благородни Юлиане. И помни: човек от царски род няма приятели. Никога.

— Благодаря ти, дяконе.

Еций си тръгна. Аз се върнах вкъщи. Орибазий ме чакаше.

— Чу ли всичко? — Това почти не беше въпрос. Между мене и Орибазий няма тайни. А и той поначало подслушва.

— Най-малкото, което може да се каже, е, че не сме били достатъчно предпазливи.

Кимнах с глава. Бях в мрачно настроение.

— Предполагам, че ще трябва да не виждам Максим, поне известно време.

— Можеш да му кажеш също да не говори навсякъде за прочутия си ученик.

Въздъхнах. Знаех, че Максим гледаше — дори и сега гледа — да извлича лична изгода от връзките си с мене. Монарсите бързо свикват с това. Мен не ми е неприятно. Дори се радвам, ако приятелите ми преуспяват покрай мен. Запомнил съм урока на Орибазий и не очаквам да ме обичат за черните ми очи. В края на краищата и аз не харесвам другите просто ей така, а само защото мога да науча нещо от тях. И тъй като нищо не е безплатно, всеки си плаща цената.

Повиках един секретар и му поръчах да пише на Максим да остане в Ефес до второ нареждане. Написах и бележка до владиката в Пергам, с която му съобщавах, че на литургията следната неделя аз ще прочета съответния откъс от Евангелието.

— Лицемер! — каза Орибазий, когато секретарят си излезе.

— По-добре дълголетен лицемер, отколкото мъртъв… какъв? — Често ми е трудно да завършвам епиграмите си. Или по-скоро започвам да пиша, без да съм помислил как ще завърша; лош навик.

— Мъртъв четец. Еций има голямо влияние върху Гал, нали?

— Така казват. Той е неговият изповедник. Но кой може да влияе на брат ми? — Без да се усетя, бях почнал да говоря шепнешком, защото Гал беше станал не по-малко подозрителен от Констанций. Шпионите му бяха навсякъде.

Струва ми се, че съпругата на Гал, Констанция, е виновна за рязката промяна в характера на Гал. Тя беше сестра на Констанций и намираше, че заговорите са нещо съвсем естествено за човешкия род. Никога не срещнах тази прочута дама, но са ми казвали, че била жестока като Гал и много по-умна. Тя също така беше и честолюбива, какъвто Гал не беше. Положението му на цезар на Изтока го задоволяваше напълно, но тя желаеше той да стане август и за да постигне това, направи заговор да убие собствения си брат. А колкото до Гал, все още не мога да си наложа да пиша за неговото властвуване.

Приск: Но аз мога. Сигурно и ти можеш. Нали живееше в Антиохия, когато това малко зверче беше цезар?

Колкото и да е странно, Юлиан никога не ми е говорил за Гал, нито на мен, нито на когото и да било друг. Открай време си имах една теория — която донякъде се потвърждава от съчинението му, — че Юлиан е изпитвал неестествено влечение към брат си. Многократно споменава красотата му. Обикновено говори за него с оскърбен тон, както се говори за любим, който е пренебрегнал чувствата ти.

Жестокостта на Гал, очевидна за всички, му се струва непонятна. Юлиан беше наивен, както продължавам да се убеждавам непрестанно. (Извини ме, ако се повтарям, и го отдай на напредналата ми възраст.)

Всъщност от цялото семейство най-големи симпатии храня към Констанций. Той беше доста добър управник. Склонни сме да го подценяваме, защото не беше особено умен и защото неговата религиозна мания постоянно създаваше усложнения. Но той управляваше добре, въпреки че имаше да се справя с трудности, които можеха да превърнат всекиго в чудовище. Най-големите си грешки той направи с най-добри намерения — както например, когато провъзгласи Гал за цезар.

Показателно е, че Юлиан обвинява съпругата на Гал за терора, който той упражняваше. Винаги съм мислил, че и двамата са еднакво виновни. Но ти си преживял години, които трябва да са били ужасни, и несъмнено най-добре знаеш кой за какво е бил виновен.

Либаний: Да, зная. В началото всички възлагахме големи надежди на Гал. Още е прясно в паметта ми първото му явяване пред сената в Антиохия.

С какви надежди го очаквахме! Той наистина беше така красив, както ни го бяха описали, въпреки че него ден се бе изринал от жегата, както често се случва с руси хора в нашия зноен климат. Но макар че лицето му бе изпъстрено с петънца, той изглеждаше много добре. Имаше вид на човек, роден да управлява. Държа пред нас много изискано слово. След това моят стар приятел, владиката Мелеций, ме представи на него.

— А, да — намръщи се той, — ти си онзи софист, който отрича Бога.

— Не отричам Бога, цезарю. Сърцето ми е винаги отворено за него.

— Либаний е наистина изключително очарователен човек, цезарю. — Мелеций много обичаше да ме поставя в неудобно положение.

— Уверен съм в това. — Гал ме погледна с такава пленителна усмивка, че останах поразен.

— Трябва да ме посетиш някой ден — рече той. — Аз лично ще те убедя в правотата на нашата вяра.

За голямо мое учудване няколко седмици по-късно получих покана от двореца. В уречения час ме въведоха в обширна зала, където Гал и Констанция лежаха един до друг.

В средата на залата двама голи боксьори се бъхтеха свирепо с юмруци, сякаш искаха да се пребият един друг. След като се окопитих от първоначалното си смайване — бях поразен от това недостойно зрелище, — аз се опитах да подсетя за присъствието си. Окашлях се. Измърморих някакъв поздрав. Но те не ме забелязваха. Гал и Констанция бяха всецяло погълнати от кървавото забавление. Както всички знаят, аз ненавиждам гладиаторските игри, защото те принизяват хората до зверовете — нямам предвид онези нещастници, които са принудени да се бият, а онези, които гледат.

Особено ме отврати Констанция. Мъчно можех да допусна, че тази примитивна в усещанията си светлоока жена беше дъщеря на Константин Велики, сестра на божествения август и съпруга на цезаря. По-скоро приличаше на някаква необикновено жестока куртизанка. И все пак в нея прозираше благородният Флавиев род — голямата челюст, широкият нос, сивите очи. От време на време, докато гледахме потните, окървавени мъже, тя подвикваше на единия или другия: „Убий го!“ Когато единият нанасяше особено силен удар на другия, тя изстенваше по особено възбуден начин, подобно на жена през време на полов акт. Наистина Констанция вдъхваше ужас.

Гледахме тези боксьори, докато единият уби другия. Когато победеният падна, Гал скочи от лежанката си и прегърна окървавения победител, сякаш той му беше направил някаква необикновена услуга. След това започна да рита мъртвия боксьор, като се смееше и издаваше ликуващи викове. Изглеждаше напълно умопобъркан. Никога не съм виждал човешко лице, което толкова много да издава вътрешния звяр в човека.

— Стига, Гал! — Констанция най-сетне ме беше забелязала. Тя се изправи.

— Какво? — Той я погледна с безизразен поглед. След това ме видя.

— А, да — каза той и оправи туниката си. Няколко роби дойдоха и отнесоха мъртвия боксьор. Констанция се доближи до мен с лъчиста усмивка:

— Радваме се да срещнем прочутия Либаний тук, в двореца ни.

Поздравих я официално и останах изненадан от гласа й — той беше нисък и музикален, — както и от превъзходния й гръцки. За миг от фурия тя се бе превърнала във владетелка.

Гал се приближи и ми подаде да целуна ръката му. Устните ми се окървавиха.

— Много добре, много добре — рече той, като гледаше с блуждаещ поглед, подобно на пиян.

След това, без да промълвят нито дума повече, цезарят на Изтока и съпругата му бързо минаха покрай мене и с това завърши единствената частна аудиенция, която някога съм имал с тях. Бях напълно смазан.

През следващите няколко години злодеянията им надминаха всичко от Калигула насам. Първо, и двамата бяха алчни за пари. За да постигне политическите си цели, Констанция се стремеше да събере колкото се може повече злато. Тя опита всичко: изнудвания, продажба на държавни длъжности, конфискации. Тя взе пари и от едно познато мен семейство. Беше особен случай. Дъщерята се бе омъжила за един необикновено красив младеж от Александрия и майка й, сериозна матрона — поне за такава я мислехме дотогава — се влюби в него. Цяла година тя безуспешно се опитвала да прелъсти зет си. Най-сетне младежът й казал, че ако тя не престане да му досажда, ще си замине за Александрия. Обезумяла от ярост, майката отишла при Констанция и й предложила цяло състояние, за да арестува зет й и да нареди да го умъртвят. Констанция приела парите, нещастният младеж бил осъден въз основа на измислено обвинение и посечен. Тогава Констанция, която не бе лишена от известно чувство на горчива ирония, изпратила на матроната половите органи на зет й с кратка бележка: „Най-сетне.“ Жената полудя, цяла Антиохия беше потресена. Тогава именно започнаха дните на ужас.

Понякога изглеждаше, като че ли Гал и Констанция нарочно бяха изучавали живота на някогашни изверги, за да могат да повторят ужасните им дела. Нерон имал обичай да обикаля нощем из улиците на Рим, придружен от шайка побойници, като се представял за обикновен разгулен младеж; Гал вършеше същото. Калигула имал обичай да запитва хората какво мислят за императора и ако отговорът бил неласкав, ги убивал на място; Гал правеше същото или поне се опитваше да го прави. За негово нещастие Антиохия — за разлика от Рим през ранната епоха — има най-доброто улично осветление на света. У нас нощем е светло като по пладне, така че хората почти винаги познаваха Гал. По тази причина преторианският префект на Изтока, Таласий, успя да го убеди, че не само е неподходящо за един цезар да броди нощем из улиците, но е също така и опасно. Гал се отказа от своите скитания.

През третата година от властвуването на Гал в Сирия настъпи глад. Когато и в Антиохия започна да се чувствува недостиг от храни, Гал се опита да замрази цените, така че всеки да може да си купи жито. От време на време дори и мъдри владетели правят тази грешка. Подобни мерки никога не дават резултат и обикновено се постига точно обратното на това, което се цели. Или житото изчезва от пазара, или пък се изкупува от спекуланти, които го препродават с огромни печалби, и така оскъдицата става още по-голяма. Хората просто са такива и нищо не може да ги поправи. Сенатът в Антиохия може да има много недостатъци, но членовете му са поне добри търговци и разбират изискванията на пазара, тъй като живеят от него. Те предупредиха Гал за опасностите от една такава политика. Той им заповяда да се подчинят. Понеже съпротивата им продължи, той изпрати собствената си стража в сената, арестува най-видните сенатори и ги осъди на смърт.

Антиохия с основание е благодарна както на Таласий, така и на Небридий, комита на Изтока. Тези доблестни мъже заявиха на Гал, че ако присъдите бъдат изпълнени, те ще се обърнат към императора и ще искат Гал да бъде отстранен. Това беше голяма смелост от тяхна страна и за изненада на всички те се наложиха. Гал освободи сенаторите и с това въпросът се изчерпа. Антиохия въздъхна с облекчение, когато научи, че в лицето на Таласий има свой защитник. Но няколко месеца след това Таласий умря от треска. Естествено мълвеше се, че бил отровен; но аз зная, че умря от треска, тъй като същият лекар лекуваше и мене. Но нямам намерение да пиша историята на Гал, която е позната на всички.

След посещението на Еций вече срещах Максим тайно. В такива случаи избирах измежду стражите онези, които бяха братя митраисти. Мисля, че през трите години, които прекарах с Орибазий в Пергам, нито един от тях не ме е издал. Реших обаче да се сприятеля и с владиката на града. Участвувах заедно с него във всяко празненство на галилеяните. Мразех се заради тези преструвки, но нямах друг избор.

През тези години бях свободен да пътувам, където си искам из Изтока. Дори можех да посетя Константинопол, макар че от канцеларията на двореца тактично ми загатнаха да не отивам там, тъй като столицата тогава беше без император — Констанций живееше в Медиоланум — и всяко мое посещение би могло да се изтълкува като… Отлично разбрах намека и не стъпих в града.

Не ми разрешиха обаче да отида в Атина. Не зная защо. Гал на няколко пъти ме покани да го посетя в Антиохия, но винаги успявах да отклоня поканата. Мисля, че той посрещаше с облекчение моите откази да отида да живея при него, но много добросъвестно изпълняваше ролята си на по-голям брат и настойник, да не кажа владетел. Всяка седмица ми пишеше, за да се осведоми за духовното ми здраве. Казваше, че горещо желае да бъда благочестив и добър човек като него. Мисля, че беше съвсем искрен в наставленията си. Мнозина правят тази грешка. Просто не познаваме себе си, не виждаме недостатъците си — обичайно заслепление, което, общо взето, е за предпочитане пред това да не виждаш у себе си никакви добродетели.

Приятелството ми с Орибазий е единственото ми близко приятелство, което съм имал; може би това се дължи на обстоятелството, че никога не съм имал семейство. Орибазий ми е и брат, и приятел, въпреки че не си приличаме по нрав. Той е скептик, вярва само на опита и единствено се интересува от материалния свят. Аз съм тъкмо обратното. Той поддържа равновесието ми. Или поне се опитва. Струва ми се обаче, че понякога и аз успявам да му дам представа за метафизичното. Почти четири години живяхме заедно, пътувахме заедно, учихме заедно. Дори за известно време имахме една и съща любовница, въпреки че това предизвика някои сътресения, тъй като за голяма моя изненада открих, че съм много ревнив. Никога не простих на антиохийката в Мацелум, че предпочете Гал пред мене. И все пак трябваше да й простя. В края на краищата Гал беше по-голям и по-красив от мене. Но въпреки това бях озлобен. Не си давах сметка в каква ярост мога да изпадна, докато отново не се озовах в съвсем същото положение. Един следобед дочух как в съседната стая Орибазий и общата ни любовница — една синеока девойка от Галия — се любят; чувах тежкото им дишане, скърцането на кожените каиши на леглото. Внезапно у мене пламна желание да убия и двамата. Тогава разбрах какво точно изпитваше Гал: яростта ми бе тъй буйна, че едва не изгубих съзнание. Но това трая само миг — веднага изпитах срам от ревността си.

През тези години Максим ме научи на много неща. Посвети ме в тайнствата. Благодарение на него можах да съзерцавам единния бог. Той беше идеалният учител. Противно на това, което се разправя, той не се опитваше да разпали някакви амбиции у мен. Никога не спорехме за това, че ще стана император. Тази тема беше забранена.

Приск: Това просто не е вярно. Като съдя от известни неща, които Юлиан и Максим са ми казвали, заключавам, че е имало заговор да направят Юлиан император. Иначе нито Максим, нито Орибазий щяха да си губят времето с един незначителен член на императорското семейство, въпреки че приятелските чувства на Орибазий към Юлиан бяха искрени — доколкото могат да бъдат искрени отношенията на когото и да било с човек от императорски род.

Разказвали са ми поне за един сеанс, в който невидимите приятели на Максим го съветвали да разкрие на Юлиан, че е предопределен да стане император. Също така зная, че Созипатра и някои други магьосници бяха техни тайни поддръжници. Естествено, след като Юлиан се възкачи на престола, всички магьосници в Азия твърдяха, че са допринесли за неговия успех. Не разбирам защо Юлиан отрича това, което толкова много от нас знаят, че е било истина. Вероятно, за да не би и други да почнат да заговорничат срещу него по същия начин, както той бе заговорничил срещу Констанций.

Либаний: Думата „заговорничат“ е неподходяща тук, въпреки че, разбира се, Юлиан е неискрен в повествованието си. Съгласен съм с Приск, че Максим и Орибазий с нетърпение очакваха времето, когато техният приятел ще стане ако не август, то поне цезар. Също така съм абсолютно уверен, че Максим се е допитвал до забранени оракули и тям подобни. Преди няколко години Созипатра ми каза дословно следното: „Богинята Кибела винаги беше благосклонна към Юлиан и го каза изрично. Ние всички сме й много благодарни за помощта, която ни даде.“

Съмнявам се обаче да е имало политически заговор. И как би могло да има? Юлиан беше почти без пари. Охраняваше го стража, чийто началник беше лично подчинен на управителя Евсебий. Също така не вярвам по това време Юлиан да е желал принципата. Той се бе посветил на науките си. Дворът го плашеше. Никога в живота си не беше командувал дори един войник, нито в мирно време, нито на война. Как може той, тогава едва двадесетгодишен, да е мечтаел да стане император? Всъщност той именно е „мечтаел“ — това със сигурност знаем, — но едва ли е подготвял завземането на престола.

През лятото на 353 година Гал посети Пергам. За пръв път се срещнахме, откакто се бяхме разделили в Мацелум още като момчета. Заедно с префекта на града и местните първенци стоях пред сената и наблюдавах как Гал приема овациите на тълпата.

През петте години, откак не се бяхме виждали, аз бях станал млад мъж с напълно израснала брада. Но Гал си беше останал същият — красивият младеж, от когото всички се възхищаваха. Трябва да призная, че когато той ме прегърна и аз още веднъж видях отблизо тези добре познати сини очи, отново изпитах някогашното вълнение. Какво беше това чувство? Стопяване на волята, бих рекъл. Бях готов да направя каквото и да поискаше. Самото присъствие на Гал отнемаше силата ми.

— Приятно ни е да видим отново нашия любим и благороден брат. — Гал беше вече напълно възприел държането на цезар. Преди да успея да отговоря, той се обърна към владиката на Пергам: — Както научаваме, брат ни е истински стълб на правата вяра и черквата.

— Действително, цезарю, високоблагородният Юлиан е достоен син на светата черква.

Бях крайно благодарен на владиката. Бях доволен също така, че усилията ми да се представя като благочестив галилеянин се оказаха напълно успешни.

След това Гал държа изискана реч пред първенците на града, които така бяха очаровани от него, че явно недоумяваха как може този обаятелен човек да си е спечелил славата на жесток и лекомислен деспот. Гал можеше да омае всекиго, дори и мене.

Същата вечер в двореца на префекта дадоха банкет в негова чест. Държа се доста добре; забелязах обаче, че не разрежда виното си с вода, вследствие на което към края на вечерята беше пиян. Все пак той запази достойния си вид и само леко забавеният му говор издаваше състоянието му. Въпреки че седях до него по време на вечерята, той ни веднъж не се обърна към мен; през цялото време се стараеше да спечели и възхищението на градския префект. Това ме правеше нещастен — чудех се с какво съм го засегнал. Орибазий, който седеше с по-нисшите придворни отсреща, в другия край на залата, ми намигна насърчително. Но това не ми вдъхна смелост.

Когато вечерята завърши, Гал внезапно се обърна към мене и ми рече:

— Ела с мен.

Тръгнах след него. Той премина през кланящите се придворни и влезе в спалнята си, където го чакаха двама евнуси. Никога преди не бях виждал церемониала в спалнята на цезаря и зяпнал от изненада, гледах как евнусите, шепнейки церемониални поздрави, събличаха Гал, както се бе излегнал на креслото от слонова кост, без изобщо да ги забелязва. Той нямаше чувство на срам или скромност. Когато го съблякоха напълно, той им даде знак да се оттеглят и им заповяда да ни донесат вино. След като ни поднесоха виното, той ме заговори или по-скоро почна да говори пред мен. В светлината на лампата лицето му беше червено от изпитото вино и русите кичури, които падаха върху челото му, изглеждаха бели. Макар и красивото му тяло да беше все още запазено, забелязах, че почва да пуска корем.

— Констанция иска да се запознаете. Често говори за тебе. Но естествено тя не можеше да дойде тук. Един от нас трябва винаги да бъде в Антиохия. Там е пълно с шпиони, предатели. Няма нито един честен човек. Даваш ли си сметка за това? Нито един! Не може да се довериш никому, дори на онези, които са от собствената ти плът и кръв.

Опитах се да изразя верността си към него, но Гал не ми обърна внимание.

— Всички са лоши и грешни. Рано открих това. Родени са в грях, живеят в грях, умират в грях. Единствено Бог може да ни спаси. — Гал прекръсти голата си гръд. — Но е чудесно да бъдеш цезар в един зъл свят. Оттук — той направи знак, за да покаже височината — ги виждаш всички. Можеш да видиш картите им. Но те не виждат твоите. Понякога нощем се разхождам преоблечен по улиците. Наблюдавам ги и знам, че мога да им сторя каквото пожелая и никой не смее да ме докосне. Ако искам да изнасиля жена или да убия мъж в някоя малка уличка, мога да го сторя. И понякога го сторвам. — Той се намръщи. — Зная, че е лошо. Опитвам се да не го правя. И все пак, когато го извършвам, чувствувам, че някаква по-висша сила действува чрез мене. Божие творение съм. Колкото и да съм недостоен, от него съм създаден и към него ще се върна. Такъв съм, какъвто той е искал да бъда. Затова съм добър.

Трябва да призная, че бях смаян от преценката, която той сам си даде. Лицето ми обаче изразяваше само почит и внимание.

— Строя църкви. Установявам монашески ордени, изкоренявам всяка ерес, където и да се появи. Аз съм войнствуващ радетел на доброто. И трябва да бъда. Затова съм роден. Едва мога да повярвам, че си ми брат…

Мисълта му скачаше от едно на друго, без да направи пауза. Сега за пръв път ме погледна. В светлината на лампите прекрасните, му сини очи бяха налети с кръв.

— Природен брат, Гал — рекох аз.

— Няма значение. Важното е, че в жилите ни тече същата кръв. Ето кое ме свързва с Констанций. И с тебе. Ние сме избрани от Бога да служим на църквата тук, на земята.

В този миг в спалнята се вмъкна едно изключително красиво момиче. Понеже Гал не й обърна никакво внимание, и аз се престорих, че не съм я забелязал. Той продължи да говори и да пие, докато тя го галеше пред мене. Струва ми се, че никога в живота си не съм се чувствувал по-смутен. Опитах се да не гледам. Зяпах по тавана, разглеждах пода. Но очите ми непрестанно се връщаха към брат ми, излегнат на лежанката, неподвижен, докато момичето го обслужваше и изключително умело и деликатно.

— Констанций ще направи каквото поискам. Ето какво значи една кръв. Той също така ще помогне на сестра си, жена ми. Тя е най-важната жена в този свят. Съвършена жена, велика владетелка. Дано се ожениш добре. Би могъл. Констанций има друга сестра, Елена. Много по-възрастна от теб, но това няма значение, когато се касае да се ожениш за жена от нашата кръв. Може би ще те ожени за нея. Може би дори ще те направи цезар като мен. Ще ти бъде ли приятно? — Едва успях да доловя въпроса му, както бях захласнат да гледам какво прави момичето. Орибазий казва, че съм прекалено свенлив. Трябва да е прав. Спомням си, че се бях изпотил от напрежение, докато гледах Гал и момичето.

— Не — запелтечих аз, — нямам никакво желание да ставам цезар. Искам да продължа да уча. Така съм напълно щастлив.

— Всички лъжат — рече Гал натъжено, — дори и ти. Дори хора от моята плът и кръв. Но малко вероятно е да станеш цезар. Аз имам Изтока, Констанций — Запада. От тебе няма нужда. Имаш ли момичета в домакинството си?

— Едно. — От напрежение гласът ми ми изневери.

— Едно! — Той учудено поклати глава. — А твоят приятел? Онзи, у когото живееш?

— Орибазий.

— Любовник ли ти е?

— Не!

— Питах се дали не ти е любовник. Няма нищо нередно в това. Ти не си Адриан. Какво правиш, няма значение. Но ако имаш слабост към момчета, препоръчвам ти да се ограничаваш с роби. Политически опасно е да имаш връзки с хора от собствената си среда.

— Не ме интересуват… — започнах аз, но той ме прекъсна и продължи:

— Най-добре е с роби. Особено с коняри и слуги. — Внезапно сините му очи блеснаха и лицето му се изкриви в злобна гримаса. Искаше да си спомня какво бях видял преди години на полянката. — Впрочем избирай според вкуса си. Моят единствен съвет, единственото ми предупреждение към тебе, не само като по-голям брат, но и като твой господар, е… — Той внезапно спря и вдъхна дълбоко. Момичето беше свършило. Тя се изправи и застана пред него с наведена глава. Той се усмихна чаровно, после вдигна ръката си и я удари с все сила по лицето. Тя политна назад, но не издаде никакъв звук. След това той й даде знак и тя се оттегли. Гал се обърна към мене, сякаш нищо не се беше случило, и продължи изречението си — в никой случай да не се срещаш с този магьосник Максим. Вече са плъзнали достатъчно слухове, че си загубил вярата си. Зная, че не си станал безверник. Как би могло да се случи такова нещо? Та ние сме потомци на Константин Велики, който е равен на апостолите. Ние сме богоизбрани. Но въпреки това… — Той се прозина и се изтегна на леглото. — Въпреки това… — повтори Гал и затвори очи. Почаках го за миг да продължи. Но той бе заспал.

Евнусите отново се появиха. Единият зави Гал с копринена завивка. Другият отнесе виното. Те се държаха така, като че ли бях присъствувал на най-обикновена вечер; а може би наистина беше така. И тъй като той беше започнал да хърка пиянски, стъпвайки на пръсти, аз се измъкнах навън.

Приск: Винаги съм си мислел, че ако Юлиан приличаше повече на Гал, щеше да бъде по-щастлив. Никой не може да каже, че Гал не си е прекарал живота весело. Той бе пример на човек, който си угажда във всяко отношение. Не мога да не му завиждам.

Либаний: Приск очевидно намери своя идеал.

Гал падна няколко месеца след официалното посещение в Пергам. От две години императорът получаваше обезпокоителни доклади за Гал. Небридий направо му писал, че в Сирия ще настъпи гражданска война, ако Гал не бъде свален. В последния си доклад до Констанций Таласий заявил същото.

Най-сетне един инцидент предизвика падането му. Липсата на храни бе станала много остра. Народът се бунтуваше. След като не успя да замрази цените, Гал реши да напусне Антиохия колкото се може по-скоро. Обяви, че възнамерява да нахлуе в Персия, въпреки че нямаше достатъчно войски да завладее и едно кирпичено село край Нил.

В деня на заминаването му целият сенат го чакаше пред паметника на Юлий Цезар. Значителна тълпа бе излязла да види цезаря; но всъщност тя не беше дошла да го изпрати — народът искаше храна и гръмко го изразяваше. Вдигаше се страшна врява — зная това, защото бях там. Никога не съм виждал толкова разгневена тълпа. Зад един ред войници с извадени мечове цезарят и сенатът си разменяха любезности, докато тълпата около нас ревеше и ни притискаше все повече и повече. Дори Гал се стресна.

В този миг Теофил, управителят на Сирия, излезе напред да произнесе речта си. Теофил беше отличен администратор, но народът не го обичаше. Защо? Бог знае! Антиохийците са толкова лекомислени, когато се касае за обществени дела. Ако един жесток тиранин е духовит, те ще го обожават. Техният управител може да е добър човек, но ако говори бавно и тромаво, те го презират. Те презираха Теофил. Започнаха да осмиват речта му. След това тълпата завика: „Хляб, хляб!“

През всичкото време наблюдавах Гал. Най-напред беше смаян, после уплашен и накрая — човек просто можеше да проследи мисълта му — лицето му придоби лукав израз.

Той вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Но виковете продължиха. Тогава Теофил даде знак и барабаните забиха заплашително. Тълпата замлъкна и Гал заговори:

— Добри хора, сърцето на вашия цезар страда за вас. И все пак той е изненадан. Казвате, че нямате храна. Но в Антиохия има хляб. В складовете има предостатъчно жито. Вашият цезар го остави там за вас.

— Дай ни го тогава! — обади се някакъв глас.

Гал поклати глава.

— Та житото е ваше. Управителят знае това. — Той се обърна към смаяния управител: — Теофиле, аз ти заповядах да дадеш храните на народа. Защо не го стори? Защо си толкова жесток? Дори да си във връзка със спекулантите на жито, трябва да се смилиш над народа. Бедните хора са гладни, Теофиле, нахрани ги!

Никога не съм присъствувал на по-коварна сцена. Гал нарочно насъска народа срещу собствения си управител. След това потегли начело на легионите, като ни остави на побеснялата тълпа. Подобно на останалите сенатори и аз побягнах. За щастие никой не пострада освен Теофил, когото тълпата разкъса на парчета. Този ден Гал изгуби подкрепата и на малцината сенатори, които бяха негови поддръжници.

Когато вестта за случилото се с Теофил достигна до Констанций, той най-сетне разбра, че Гал трябва да бъде махнат. Но по-лесно е да направиш някого цезар, отколкото да го свалиш. Констанций знаеше, че ако потегли срещу Гал, ще започне гражданска война. Затова той постъпи предпазливо. Най-напред нареди на войската на Гал да го срещне в Западна Мизия, откъдето щял да тръгне на поход отвъд Дунава. „Войски, които бездействуват — писал той в дипломатичното си писмо до Гал, — са склонни към бунтове.“ И така Гал остана само със собствената си стража и една малка част легионери. След това Констанций наредил на префекта Домициан, доскоро управител на държавната хазна и финансист, да замине за Сирия, все едно, че прави обичайната си обиколка на провинциите. В Антиохия Домициан трябваше да убеди Гал да се подчини на императорската заповед и да отиде в Медиоланум „за съвещание“. За съжаление Домициан беше суетен, надменен и се смяташе за най-умния човек в двора. Не зная защо, но това сякаш е обща черта на всички управители на хазната.

Домициан пристигна в Антиохия, когато Гал вече се беше върнал от едномесечния си поход по персийската граница. Но вместо да се яви най-напред в двореца, както изисква протоколът, Домициан отседнал в дома на претора, командуващ войските, като съобщил, че е много болен, за да се яви в двореца. Там той прекара няколко седмици, опитвайки се да направи заговор срещу Гал, като в същото време непрекъснато пращал на Констанций преувеличени доклади за деянията на цезаря. Накрая Гал заповядал на Домициан да се представи пред консисторията. Последният сторил това и с безподобна дързост заявил на Гал, че ако незабавно не се подчини на императорската заповед и не тръгне за Медиоланум, „лично аз ще наредя да се спре продоволствието на Антиохия“. След това напуснал двореца и се върнал в преторията, където смятал, че е в безопасност.

Аз не присъствувах на тази историческа среща, но хора, които са присъствували, ми разказаха, че било страхотно сблъскване и че за пръв път всички подкрепили оскърбения цезар.

Гал веднага отвърнал на обидата. Наредил да арестуват Домициан, като го обвинил в „обида на цезаря“. И за да придаде законност на заповедта си, изпратил правния си съветник, квестора Монций, да даде указания на войската как да действува. Монций беше възрастен човек, който педантично държеше да се спазва редът на процедиране. Той открито казал на Гал, че цезарят няма власт над префект, който пътува по поръчение на императора. Гал пренебрегнал този съвет.

Тогава Монций се явил пред строените войници и им казал, че това, което Гал възнамерява да направи, е не само незаконно, но и изключително опасно и че който войник се подчини на заповедта на цезаря, извършва предателство.

— В случай че се решите да арестувате императорския префект, съветвам ви първо да съборите статуите на императора, та поне открито да обявите бунта.

Войските били доста смутени и объркани. Но не за дълго. Когато Гал научил за речта на Монций, той изтичал на мястото, където били събрани войниците, и им говорил, както само той умееше да говори.

— Животът ми е в опасност. И вие сте в опасност. Всички сме застрашени от тези, които се готвят да заграбят властта. Някои от тях се намират в самата консистория. — И се нахвърлил върху храбрия Монций. — Да, дори квесторът Монций е замесен в този заговор. Той заговорничи не само против мене, той заговорничи против Констанций. Той ви заявява, че не може да задържите под стража един дързък префект, защото пътувал по работа на императора. Но аз имам право да накажа всекиго в Изтока. Бих нарушил клетвата си за вярност към Констанций, ако не поддържам ред в Антиохия… — И тъй нататък в този дух.

Още преди Гал да завърши речта си, войската минала на негова страна. Убили Монций в присъствието на цезаря. След това войниците отишли в преторията. Никой не се опитал да ги спре. Намерили Домициан в стаята на претора, на втория етаж, и хвърлили нещастния префект надолу по стълбите (те са много стръмни, аз самият веднъж, като се качвах по тях, си навехнах крака). След това влачили двата трупа из улиците на Антиохия.

Сега вече Гал се изплаши много. Въпреки че имаше достатъчно войска да държи Антиохия, той не можеше да окаже съпротива на Констанций, а беше съвсем ясно, че скоро между двамата ще избухне открита война. И все пак Гал продължаваше да се преструва, че изпълнява нареждания на Констанций, като обяви военно положение, и арестуваше всички, които подозираше, че заговорничат срещу него. Оказа се, че са заподозрени половината сенатори. През тези размирни времена аз се оттеглих в Дафне.

Гал учреди военен съд и изправи пред него всички обвинени в измяна. По време на делото Констанция стояла зад една завеса, за да слуша показанията. От време на време си подавала главата иззад завесата, задавала въпроси или изказвала мнението си. Нелепа комедия! Слуховете се приемаха за факти и никой не се чувствуваше сигурен.

В една бояджийска работилница тайни агенти зърнали пурпурно наметало, каквото само императорът може да носи. Веднага решили, че наметалото е било поръчано от някой, който се готви да заграби престола. Бояджията благоразумно изчезнал, но книжата му били намерени. Макар че никъде не се споменавало за поръчка на пурпурна мантия, тайната служба се заловила за писмото на един дякон, който питал „кога ще бъде изпълнена «поръчката»“. Това беше достатъчно. Според тайната служба „поръчката“ била именно онова наметало, въпреки че липсвали други доказателства. Затворили невинния дякон, измъчвали го, осъдили го на смърт и го умъртвили. Това беше типично за „правосъдието“ при двора на Гал.

Като не сполучи да склони Гал да дойде в Медиоланум, Констанций нареди на Констанция да се яви пред него. Уверена, че ще успее да заглади разногласията между брат си и мъжа си, тя тръгна за срещата. Но по пътя почина от треска и това беше краят на Гал. Той искаше да се провъзгласи за август на Изтока, обаче нямаше достатъчно войски, за да воюва срещу императора, и изпадна в недоумение как да постъпи.

Най-сетне се получи крайно любезно писмо от Констанций, с което се припомняше на Гал, че при Диоклециан един цезар винаги се подчинявал на императора, и напомняше за случая, когато цезарят Галерий ходил пеш цяла миля, защото Август Диоклециан бил недоволен от него. Писмото беше донесено от Скудило, изключителен дипломат, който в частен разговор казал на Гал, че Констанций няма никакви враждебни намерения спрямо него.

Повярвал ли му е Гал? Изглежда ми невъзможно. Но той вече беше напълно отчаян. Смъртта на Констанция съвсем го бе сломила. За всеобща изненада той се съгласи да отиде в Медиоланум. Но настоя да мине през Константинопол, където в качеството си на цезар присъствува на игрите в хиподрума. Ето как Юлиан описва този епизод.

Късно през есента на 354 г. научих за внезапната смърт на Констанция. Изпратих съболезнователно писмо на Гал, но той не ми отговори. Той вече имаше неприятности в Антиохия: там пристигнал пратеник на Констанций, който най-грубо му заповядал да замине за Медиоланум. Гал съвършено основателно отказал. Той е знаел каква участ го очаква. Вместо това изпратил Констанция при императора, като се надявал, че тя ще възстанови мира между двамата. Но тя умряла от треска във Витиния и Гал разбрал, че или трябва да се подчини на Констанций, или да започне гражданска война. Измамен от евнусите, които го уверявали, че в Медиоланум ще бъде в безопасност, Гал се отправил на запад. Пътем той ми изпрати писмо, с което ми нареди да се срещнем в Константинопол. Аз се подчиних.

Либаний: Смайващо наистина как човек като Юлиан, който така се стреми към истината и безпристрастното изложение на събитията, може толкова ласкаво да защищава паметта на брат си. Нито дума за убийството на Монций и Домициан; нито дума за съдебните процеси за измяна. Подозирам, че Юлиан по-скоро е желаел да представи в лоша светлина Констанций, отколкото да ни разкаже какво всъщност се е случило… Човешка слабост.

Срещнах се с Гал в задната част на императорската ложа на хиподрума. Всъщност ложата е двуетажен павилион, свързан с двореца чрез дълъг коридор. Първият етаж е за музикантите и дребните чиновници; вторият — за императорското семейство.

Конните състезания бяха вече започнали, когато пристигнах. През завесите, които покриваха вратата към ложата, се чуваше как тълпата насърчава любимите си ездачи. Неочаквано Гал дръпна завесата настрани.

— Стой тук — каза той и пусна завесата да падне обратно. Беше блед. Ръцете му трепереха. Говореше тихо, плахо. — Слушай ме внимателно. Зная какво разправят хората: че няма да се върна жив от Медиоланум. Не им вярвай, все още съм цезар. — Той посочи завесата. — Трябваше да чуеш как тълпата ме акламира преди малко. Народът е с мене. Имам и една армия в Мизия, която ме чака. Имам и тивански войски, които ми са верни. Всичко е грижливо подготвено. Когато те пристигнат тук, ще бъда готов да действувам срещу Констанций.

Но лицето на Гал изразяваше неувереност, която думите му се стремяха да прикрият.

— Значи ще се разбунтуваш?

— Надявам се, не. Надявам се да сключа примирие. Но кой знае! Исках да те видя, за да ти кажа едно — ако се случи нещо с мен, постъпи в манастир. Стани монах, ако се наложи. Това е единственото място, където ще бъдеш в безопасност. И тогава… — Лицето му неочаквано прие отчаяно изражение. — Отмъсти за мен.

— Уверен съм, че императорът… — започнах бързо аз, но бях прекъснат от един набит, червендалест човек, който ме поздрави бодро.

— Високоблагородни Юлиане, аз съм комит Луцилиан, назначен при цезаря като негов…

— Тъмничар! — Свирепа, вълча усмивка се появи на лицето на Гал.

— Цезарят обича да се закача с мене. — Той се обърна към Гал: — Тълпата чака да дадеш победния венец на Торакс. Той току-що излезе пръв в надбягването с колесници.

Гал се обърна рязко и дръпна завесата настрана. За миг силуетът му се очерта на яркото синьо небе. Тълпата отвъд ревеше като бурно море.

— Няма ли и високоблагородният Юлиан да ни придружи? — попита комит Луцилиан, като забеляза, че инстинктивно се отдръпнах от ярката светлина и внезапния шум.

— Не — каза Гал. — Той ще става духовник. — И остави завесата да падне зад него. Това беше всичко.

Останалата част от историята е добре известна. Гал и „тъмничарите му“ поеха по суша към Илирия. По целия път гарнизоните били оттеглени и Гал нямало към кого да се обърне за подкрепа. Наистина тиванските легиони чакали в Адрианопол11, но на Гал не било разрешено да се покаже пред тях. В действителност той вече бил затворник, само дето не го наричали така. В Норикум го арестувал подлият комит Барбацио, доскоро началник на личната му стража. Затворили го в Хистрия. Там го и съдили. Евнухът Евсебий председателствувал съда.

Обвиниха Гал за всички престъпления, извършени в Сирия през четиригодишното му управление. Повечето от обвиненията бяха несъстоятелни и самият процес бе някакъв съдебен фарс, обаче Констанций толкова държеше действията му да изглеждат законни, колкото му беше противна всяка мисъл за правосъдие. Единствената защита на Гал бе да прехвърли вината за всичко върху жена си. Това бе наистина недостойно. Но, от друга страна, нямаше какво друго да каже или извърши, за да се спаси. А също така, като обвини сестрата на Констанций в хиляди престъпления (всъщност тя бе виновна за много повече), Гал успя да нанесе последния си удар на своя неумолим враг. Разярен от начина, по който Гал се оправдаваше, Констанций заповяда да го умъртвят.

Обезглавиха брат ми рано привечер на 9 декември. Ръцете му били вързани отзад като на обикновен престъпник. Той не написал предсмъртно писмо. Или ако е написал нещо, то е било унищожено. Бе на двадесет и осем години, когато умря. Казват, че през последните дни преди смъртта си бил измъчван от ужасни кошмари. От мъжете в императорското семейство останахме двама: Констанций и аз.

На 1 януари 355 година бе издадена заповед за задържането ми, но аз вече бях постъпил в един монашески орден в Никомедия. Уверен съм, че отначало никой от монасите не знаеше кой съм, тъй като се явих пред тях с бръсната глава и приличах на всички други послушници. Освен това Орибазий ми помогна. Когато императорският пратеник пристигнал в Пергам да ме арестува, Орибазий му казал, че съм заминал за Константинопол.

Бях послушник шест седмици. За моя изненада животът в манастира се оказа много приятен. Отшелническият живот ми допадна, а и работата беше лека. Самите калугери не бяха много интересни хора. Предполагам, че у някои от тях трябва да е имало религиозно чувство, но мнозинството бяха просто скитници, на които бяха омръзнали тежкият живот и неудобствата по пътищата. Те гледаха на манастира по-скоро като на хан, отколкото като място, където се служи на единния Бог. И все пак лесно беше да се живее с тях и аз щях да бъда напълно щастлив, ако не бяха безкрайните галилеянски обреди.

Изглежда, че никога няма да узная как ме откриха. Може би някой от монасите ме позна или съм възбудил подозрението на тайните агенти, които проверяваха списъците на новопостъпилите послушници в различните манастири. Но както и да е, те свършиха работата си бързо и умело. Бях в магерницата — помагах на фурнаджията да запали пещта си, — когато неколцина войници шумно влязоха вътре. Техният началник ме поздрави: „По заповед на августа високоблагородният Юлиан трябва да дойде с нас в Медиоланум.“

Не се съпротивлявах. Монасите мълчаливо наблюдаваха как ме изведоха от тяхната обител. Минахме по студените улици на Никомедия до резиденцията на императора. Там ме прие префектът на града. Той беше неспокоен. Преди пет години при подобни обстоятелства брат ми бе отведен в Медиоланум и стана цезар на Изток. Същата съдба може би очакваше и мен. Префектът се чудеше как да се държи.

— Разбира се, съжаляваме, че се налагат тези предохранителни мерки. — Префектът имаше предвид стражата. — Но както вероятно знаеш, канцеларията на императора винаги дава точни нареждания. Не пропуска никакви подробности.

Слушах го учтиво, без да изразявам никакво мнение. Ободрих се малко, когато разбрах, че Виктор, същият офицер, когото бях срещнал в Мацелум, ще бъде началник на стражата по време на пътуването.

Виктор се обърна към мен с извинителен тон:

— Това задължение ми е крайно неприятно. Надявам се, че разбираш.

— Също и на мене.

Виктор се намръщи.

— Особено пък ми е противно да измъквам един монах от света обител.

— Не съм още монах.

— И все пак. Ти си щял да се покалугериш. Никой няма право да откъсва човек от Бога, нито дори императорът.

Виктор е благочестив галилеянин. По онова време той бе убеден, че и аз съм като него. Не казах нищо да го разубедя.

На следния ден тръгнахме към Константинопол. Въпреки че се отнасяха към мен като към царска особа, а не като към затворник, обстоятелството, че минавахме по същия път, по който Гал беше минал за Италия само преди няколко месеца, ми изглеждаше лошо предзнаменование.

Като излизахме от Никомедия, забелязах една глава, набучена на върлина. Погледнах я веднага, тъй като при главната врата на всеки град почти винаги стърчи по някоя отрязана глава на заловен престъпник.

— Съжалявам — обади се внезапно Виктор, — но ми е заповядано да излезем тъкмо от тази врата.

— За какво съжаляваш?

— Че трябва да те преведа покрай главата на брат ти.

— Главата на Гал ли е това? — Обърнах се на седлото и отново погледнах главата. Лицето беше така обезобразено, че чертите му бяха неузнаваеми; познах го по русите коси, сплъстени от прах и кръв.

— Императорът нареди да се покаже във всеки град на Изтока.

Затворих очи, догади ми се от отвращение.

— Жалко — рече Виктор, — брат ти имаше много положителни черти.

Оттогава уважавам Виктор. По онова време навсякъде гъмжеше от доносници и никой не можеше да се чувствува сигурен — изискваше се смелост да кажеш добра дума за човек, осъден за измяна.

Виктор също така открито защищаваше и мен. Според него двете обвинения, повдигнати срещу мене от канцеларията на императора, не бяха обосновани. (Че съм бил напуснал Мацелум без разрешение и че съм се срещнал с Гал в Константинопол, когато той вече бил обвинен в предателство.) Че не бях виновен в първия случай, беше явно — имаше писмо от управителя Евсебий лично до владиката Георгий, с което ми разрешаваше да отида, където пожелая на Изток. Благоразумно бях запазил препис от писмото. Що се отнасяше до второто обвинение, аз бях повикан в Константинопол от цезаря, който още беше на власт. Как бих могъл да не изпълня заповедта на моя законен повелител?

— Няма от какво да се боиш — заключаваше Виктор. Но аз все пак не бях оптимистично настроен.

Тъй като пътувах като царска особа, във всеки град местните първенци излизаха да ме приветствуват. Макар и загрижен за собствената си съдба, все пак изпитвах удоволствие да видя нови места. Особено се зарадвах, когато Виктор ми разреши да посетя Илион, нов град, построен близо до развалините на Троя.

Местният владика ме разведе из Илион. В началото се отчаях: галилеянин, и то владика, би бил последният човек, който ще ми покаже храмовете на истинските богове. Но за моя голяма изненада владиката Пегасий беше страстен елинист. Фактически той се изненада, когато го попитах дали може да посетим храма на Хектор и Ахил.

— Разбира се. Нищо по-приятно за мен. Но се учудвам, че се интересуваш от старини.

— Дете на Омир съм.

— Всеки образован човек е дете на Омир. Но ние също така сме и християни. Твоето благочестие ни е добре известно.

Не можах да разбера дали това беше ирония или не всички знаеха, че съм приятел на Максим и мнозина галилеяни гледаха на мене с известно подозрение. От друга страна, отвеждането ми от манастира даде повод да възникне цяла нова легенда: легендата за принца монах. Играейки тази роля, обясних на владиката, че просто като почитател на Омир желая да видя прочутите храмове, които нашите предци са издигнали на своите богове (лъжовни богове, разбира се) и на героите, които са се сражавали тук.

Пегасий най-напред ме заведе в един малък храм, където се намираше прочутата бронзова статуя на Хектор, за която се твърди, че била изваяна от натура. В открития двор около храма има една колосална статуя на Ахил, която гледа към статуята на Хектор. За мое учудване пред олтарите димяха жертвеници, а статуята на Хектор блестеше от скорошно възлияние.

Обърнах се към владиката:

— Какво означават тези възлияния? Още ли се почита Хектор?

— Разбира се — отговори той благосклонно. — В края на краищата би било неестествено да не почитаме такива храбреци, както почитаме нашите великомъченици, които също така са живели тук.

— Не съм уверен дали е същото — казах аз с престорено педантичен тон.

— Е, поне успяхме да спасим множество прекрасни произведения на изкуството.

След това Пегасий продължи да ме развежда и ми показа храма на Атина и храма на Ахил, и двата в отлично състояние. Също така забелязах, че когато минавахме покрай статуята на някое старо божество, той не плюеше и не се кръстеше, както правят галилеяните, които се боят да не се омърсят.

Пегасий се оказа отличен водач из Троя. Особено се развълнувах, когато той ми показа саркофага на Ахил.

— Ето, тук лежи буйният Ахил. — Той почука по стария мрамор. — Герой и гигант, истински гигант. Преди известно време отворихме саркофага и намерихме костите на огромен мъж и там, където е била петата му, имаше връх на стрела.

Близостта на легендарното минало ме изпълваше с благоговение. Пегасий не можеше да не види, че съм дълбоко развълнуван. Въпреки всички усилия не успях да прикрия чувствата си.

— Славно минало — додаде той тихо.

— Което ще се повтори — се изплъзна от устните ми.

— Дано да излезеш прав — отвърна владиката на Илион.

Днес същият този Пегасий е мой първожрец в Кападокия. Той никога не е бил галилеянин, въпреки че се е преструвал; смятал, че като се издигне до висок сан в тази скверна секта, ще може да запази храмовете на нашите предци. Сега той се радва на свободата си.

Приск: А сега пък се наслаждава на живота в персийския двор, където според слуховете е възприел персийския култ на слънцето. Юлиан се сближаваше с най-странни хора.

В началото на февруари пристигнахме в Комум12, градче на брега на едно езеро, около тридесет мили северно от Медиоланум. Тук седях затворен шест месеца. Не ми позволяваха да се срещам с друг освен със слугите, които бяха дошли с мене. Не ми предаваха писмата от Орибазий и Максим. Все едно, че бях мъртъв. За разтуха изчетох всички съчинения на Плиний Млади, който е живял в Комум. Спомням си с какво отвращение прочетох прочутото му описание на „скъпия ми Комум“. Ненавиждах този град, включително и синьо-зеленото езеро.

През това време нямах понятие какво става навън. Може би така е било по-добре за мен, защото тъкмо тогава съм бил предмет на разпалени препирни в консисторията… Според Евсебий съм бил „втори Гал, който трябва да бъде премахнат“. Мнозинството от членовете на консисторията били съгласни с него. За моя голяма изненада начело на противниците на Евсебий стояла императрицата Евсебия. Въпреки че не беше член на консисторията, тя успяла да уведоми всички влиятелни личности за становището си: „Юлиан не е извършил никакво престъпление. Никога не е имало сериозни съмнения за неговата вярност. Той е последният жив мъж от императорското семейство. Докато не даря императора със син, Юлиан е престолонаследник. Ако той бъде умъртвен и императорът, не дай боже, умре без потомство, династията на Константин ще свърши и в империята ще настъпи анархия.“

Най-накрая натежало мнението на Евсебия. Но трябваше да минат шест месеца в спорове. През всичкото това време Констанций не изрекъл нито дума. Той просто слушал, седял умислен и чакал.

В началото на юни в Комум дойде пратеник на двореца: „Високоблагородният Юлиан следва да се представи на божествената императрица Евсебия.“

Аз се стреснах. На императрицата, а не на императора? Опитах се да разпитам пратеника, но той не каза нищо повече освен това, че ще имам частна аудиенция с императрицата. Не, не можел да ми каже дали ще ме приеме императорът. Дори не бил сигурен дали той е в Медиоланум. Явно му правеше удоволствие да крие каквото знаеше.

Влязохме в Медиоланум през вратата на една наблюдателна кула. Потайно и бързо ме преведоха през задни улички до един страничен вход на двореца. Вътре ме посрещнаха други прислужници и ме заведоха право към покоите на императрицата.

Евсебия беше по-красива, отколкото е на портретите си. Устата и очите й, които изглеждаха толкова строги, когато ги извайваха от мрамор, всъщност съвсем не бяха строги, а просто тъжни. Огненочервено наметало контрастираше с бледото й лице и черните й коси. Не беше много по-възрастна от мене.

— Приятно ни е да приемем нашия братовчед, благородния Юлиан — прошепна тя официалния поздрав. Даде знак на една от придворните си дами, която излезе напред и постави сгъваемо столче до украсения със сребро стол на императрицата.

— Надявам се, че нашият братовчед е прекарал приятно край езерото Комум.

— Езерото е прекрасно, августа.

Тя ми даде знак да седна на столчето.

— Да, императорът и аз също харесваме езерото.

Известно време, което ми се стори цял век, ние говорихме за отвратителното езеро. И тя непрекъснато ме разглеждаше внимателно. Трябва да призная, че и аз също я разглеждах. Тя бе втората жена на Констанций. Първата беше Гала, сестра на Гал — от една майка, както ние с него бяхме от един баща. Никога не съм я виждал, а, струва ми се, и Гал я е срещал само един-два пъти. Когато Гала почина, Констанций веднага се ожени за Евсебия. Говореше се, че още преди това бил влюбен в нея. Тя произхождаше от известно консулско семейство, беше много популярна в двора и много пъти е спасявала невинни хора от евнусите на Констанций.

— Казаха ми, че се готвиш да станеш духовник.

— Бях послушник, когато ми… съобщиха, че тряб… трябва да дойда в Меди… Медиоланум — започнах да заеквам аз, както винаги, когато съм нервен.

— Наистина ли искаш да станеш духовник?

— Не зная. Мисля, че предпочитам философията. Бих искал да живея в Атина.

— Не те ли влече политическият живот? — Тя се усмихна, знаейки какъв неизбежно ще бъде отговорът ми.

— Не, никак, августа.

— И все пак имаш известни задължения към империята. Ти си от императорското семейство.

— Августът не се нуждае от моята помощ.

— Това не е съвсем вярно.

Тя плесна с ръце и двете придворни дами се оттеглиха, като притвориха тихо кедровите врати зад себе си.

— Нищо не остава в тайна в един дворец — рече тя. — Човек никога не е сам.

— Не сме ли сами сега?

Евсебия плесна с ръце още веднъж. Двама евнуси се появиха иззад колоните в другия край на стаята. Тя им даде знак да се отдалечат.

— Те могат да чуват, но не могат да говорят. Предпазна мярка. Но винаги има други, за които човек не знае нищо.

— Тайните агенти?

Тя кимна.

— Те могат да чуят всичко, което говорим тук.

— Но къде…

Тя се усмихна на изненадата ми.

— Кой знае къде! Знае се само, че винаги са тук.

— Дори императрицата ли следят?

— Особено императрицата. — Тя говореше спокойно. — В дворците винаги е така. Тъй че помни и говори… внимателно.

— Или изобщо не говори.

Тя се усмихна. Малко се поуспокоих. Почти имах доверие в нея. Тя стана сериозна.

— Императорът ми разреши да говоря с тебе. Неохотно, разбира се. Няма нужда да ти казвам, че след тази история с Гал той се чувствува заобиколен от предатели. Няма доверие в никого.

— Но аз…

— Най-малко има доверие в тебе. — Това беше груба откровеност. Но бях благодарен за нейната прямота. — Пряко здравия си разум той направи брат ти цезар. Само няколко месеца след това Гал и Констанция почнаха да кроят заговори, за да заграбят престола.

— Сигурни ли сте?

— Имаме доказателства.

— Казват, че тайните агенти често измислят такива доказателства.

Тя вдигна рамене.

— В този случай не беше необходимо. Констанция сама се издаде. Никога не съм й вярвала. Но това е вече свършено. Сега ти си възможната опасност.

— Която лесно може да се отстрани — казах аз с горчивина, с повече горчивина, отколкото исках да вложа. — Заповядайте да ме обезглавят.

— Има хора, които дават този съвет. — И тя подобно на мен мина на същината на въпроса. — Но аз не съм от тях. Както знаеш, както цял свят знае, Констанций не може да има деца. — Тъжен израз се появи на лицето й. — Моят изповедник ме уверява, че това е наказание божие, наложено на съпруга ми, загдето пратил на смърт толкова хора от собствения си род. Не без основание обаче — добави тя верноподанически. — Но независимо от това основателно ли е или не върху тези, които убиват свои роднини, тегне проклятие. Такова проклятие тегне и върху Констанций. Той няма наследник и аз съм уверена, че няма да има, ако те убие.

Най-сетне всичко се изясни! Изпитах огромно облекчение и това сигурно пролича на лицето ми.

— Да, в безопасност си, поне засега. Но все още остава въпросът какво да правим с тебе. Надявахме се, че ще се покалугериш.

— Ако се налага, ще го сторя.

Да, казах това. Описвам живота си толкова вярно, доколкото мога да си го спомня. В този миг бях готов да се кланям и на магарешки уши, само да спася живота си.

Но Евсебия не настояваше да стана монах.

— Изглежда, че любовта ти към учението е истинска. — Тя се усмихна. — О, да, ние знаем с кого се виждаш, какви книги четеш. Много малко неща остават скрити за канцеларията на императора.

— В такъв случай не може да не се знае, че желая да стана философ.

— Да. И аз вярвам, че императорът ще удовлетвори желанието ти.

— Ще му бъда вечно благодарен и верен. Той няма защо да се страхува от мен, когато и да било… — разбъбрих се аз възторжено.

Евсебия ме наблюдаваше развеселена. И когато спрях да си поема дъх, тя рече:

— Гал каза почти същото на императора.

След като ме обля с този студен душ, тя стана, давайки знак, че аудиенцията е свършена.

— Ще се опитам да ти уредя среща с императора. Няма да бъде лесно. Той е много стеснителен.

Навремето ми се видя трудно да повярвам това, но Евсебия беше права: Констанций се боеше от всякакви срещи с хора. Една от причините, поради които той толкова много предпочиташе евнусите, беше, че в края на краищата те не са пълноценни хора.

Два дни по-късно самият Евсебий ме посети. Видя ми се невероятно, че този очарователен човек, с ласкав глас и трапчинки на бузите ежедневно съветваше консисторията да ме премахне. Той почти изпълни стаята, в която бях затворен.

— Колко е пораснал високоблагородният Юлиан. Във всяко отношение. — Той нежно докосна лицето ми. — И брадата ти е наистина брада на философ. Самият Марк Аврелий би ти завидял за нея.

За миг един от пълните му пръсти, лек като пеперуда, се спря на върха на брадата ми. Стояхме лице срещу лице, широко усмихнати: аз от страх, той от хитрост.

— Едва ли е нужно да казвам колко се радвам да видя високоблагородния Юлиан в двореца. Всички се радваме. Защото тук е истинското ти място, сред твоите равни. — Сърцето ми се сви болезнено: такава ли съдба ме очаква? Да живея в двореца, където евнусите ще могат да ме следят? По-добре веднага да ме убият. — Бих те посъветвал, когато видиш божествения август, да го помолиш да ти позволи да останеш завинаги при него. Той се нуждае от теб.

Хванах се за думите му:

— Ще ме приеме ли императорът?

Евсебий кимна самодоволно, като че ли той беше причина за моето изключително щастие.

— Естествено. Не знаеш ли? Тази сутрин той съобщи решението си в консисторията. Всички така се радвахме. Защото действително желаем да бъдеш сред нас. Винаги съм казвал, че за теб трябва да има място до августа. Високо място.

— Много съм поласкан — измънках аз.

— Казвам самата истина. Ти действително красиш Константиновата династия и най-подходящо място за този скъпоценен камък е да блести на короната на нашия двор.

Изслушах това със сериозен вид и отговорих със същата искреност:

— Никога не ще забравя какво си сторил за мене и за брат ми.

Очите на Евсебий се наляха със сълзи. Гласът му потрепна.

— Единственото ми желание е да ти служа. Само за това моля.

С известно усилие той се наведе напред и целуна ръката ми. Реториката на омразата е често най-убедителна, когато е облечена в думи на любов. Давайки израз на взаимното си възхищение, ние се разделихме.

След това един от евнусите ме запозна с дворцовия церемониал, който беше почти толкова сложен, колкото ритуалът на митраическите тайнства.

Трябва да се изрекат редица установени отговори на въпросите на императора или на заповедите му; има поклони и коленичения; стъпки надясно и стъпки наляво; определени жестове, когато те поканят да се доближиш до престола или просто ти дадат знак да останеш където си. Евнухът беше влюбен в работата си.

— Нашият церемониал е едно от чудесата на света. В някои отношения по-внушителен и от литургията. — Напълно се съгласих с това. Евнухът разви на масата един чертеж. — Ето голямата зала, където императорът ще те приеме. — Той посочи едно място. — Тук седи божественият август. Ти излизаш оттук.

Всяко наше движение бе предвидено като стъпките на танц. Когато най-сетне научих урока си, евнухът сгъна плана с възторжен израз на лицето.

— Ние значително подобрихме и усъвършенствувахме церемониала от времето на божествения Диоклециан. Сигурно той не е и сънувал, че неговите наследници ще бъдат способни на толкова изискан стил и толкова дълбок символизъм: днес ние можем така красиво да отразим същността на вселената с една-единствена церемония, която трае само три часа!

Когато стъпих на престола, една от първите ми разпоредби бе да съкратя дворцовия церемониал и да отстраня евнусите. Изключително полезна мярка.

Малко преди залез-слънце началникът на протокола и помощниците му ме въведоха в тронната зала. Той се зае да ми дава последни напътствия как да се държа в присъствието на божествения император. Но аз не го слушах. Мислите ми бяха заети с речта, която възнамерявах да произнеса пред Констанций. Тя трябваше да бъде образец на красноречие. В края на краищата готвех тази реч от десет години. Готвех се, като застана лице с лице с Констанций, да го направя мой приятел.

Началникът на протокола ме въведе в една грамадна базилика, която някога е била тронната зала на Диоклециан. Двете редици коринтски колони отстрани са двойно по-високи от обикновено, а подът е от порфир и зелен мрамор. Човек остава смаян от великолепието, особено при изкуствено осветление. В дъното на базиликата, в една абсида, стоеше тронът на Диоклециан — изящно украсен със слонова кост и златни плочки. Едва ли е нужно да казвам, че отлично помня всичко в залата, където се реши съдбата ми. Между колоните горяха факли и бронзови лампи, поставени от двете страни на престола, осветяваха седналия Констанций. Ако не се смята явяването ми пред Констанций, когато бях дете, сега за първи път виждах император в цялото му великолепие. Не бях подготвен за тази театрална сцена.

Констанций седеше съвсем изправен и неподвижен. Ръцете му бяха отпуснати върху колената по подобие на статуите на египетските царе. Носеше тежка златна диадема, украсена с едри квадратни скъпоценни камъни. От едната му страна стоеше Евсебий, от другата преторианският префект; останалите сановници се бяха наредили по дължината на залата.

Бях представен официално на императора. Отдадох му съответната почит и само веднъж се заплетох по време на ритуала, но началникът на протокола бързо ми прошепна на ухото правилната формула.

Ако Констанций се е интересувал от мен, той не го показа. Говори с безизразно каменно лице.

— Приятно ни е да приемем нашия братовчед. — Но високият глас не издаваше никакво удоволствие. Неочаквано почувствувах, че се изчервявам. — Ние му разрешаваме да замине за Атина да продължи учението си.

Погледнах към Евсебий. Въпреки че зловещият му съвет не бе послушан, той ми кимна с прелестна усмивка, сякаш казваше „победихме“.

— Също така… — и Констанций млъкна. Не може да се опише другояче това, което стана. Просто млъкна. Нямаше какво повече да ми каже. Гледах го втренчено, като че се питах дали не съм си изгубил ума. Дори началникът на протокола бе смутен. Всички очакваха изчерпателна реч от Констанций, както и отговор от моя страна. Но аудиенцията беше свършила. Констанций подаде ръката си да я целуна, което и сторих. След това, придружен от началника на протокола, се върнах заднишком до входа, като от време на време се покланях. Тъкмо излизах от залата, два писукащи прилепа внезапно излетяха от потъналия в сянка таван и се спуснаха към Констанций. Той не трепна, въпреки че един от тях едва не докосна лицето му. Както винаги той запази изумително самообладание. Никога не съм виждал по-вдълбочен в себе си и по-студен човек.

Върнах се в стаята си и намерих записка от канцеларията на императора. Незабавно трябваше да замина за пристанището Аквилея. Вече ми бяха приготвили багажа и прислужниците ми ме чакаха готови за път. Чакаше ме също и охраната ми — отряд войници.

След около час бях извън стените на Медиоланум. Както яздех през топлата нощ, отправих молитва към Хелиос да не видя никога вече нито дворец, нито император.

VII

Пристигнах в Пирея, пристанището на Атина, скоро след изгрев-слънце на 5 август 355 година. Спомням си всеки един от четиридесетте и седем дни, прекарани в Атина. Те са били най-щастливите ми дни досега.

Утрото бе ветровито. На изток светлината разкъсваше мрака. Звездите избледняваха. Морето беше бурно. Същинско утро на сътворението на света. Корабът скърцаше и се тресеше, когато се удряше в гредите на кея. Нямаше да се изненадам, ако видех на брега войници, които ме очакваха, за да ме арестуват по някое ново обвинение. Но наоколо нямаше военни, само чуждестранни търговски кораби и обикновената суетня, както във всяко оживено пристанище. Роби разтоварваха корабите. Пристанищни чиновници с важни лица минаваха от кораб на кораб. Колари на магарешки каручки с крясъци обещаваха на новопристигналите, че ще ги закарат до Атина по-бързо от младежа, който изминал разстоянието от Маратон до града за четири часа (и след това умрял, би добавил човек, но коларите не разбират от шега, дори гръцките колари, които познават Омир).

Боси младежи в износени дрехи обикаляха на групи кораб след кораб и се мъчеха да спечелят по някой нов слушател за своите ретори. Всеки от тях хвалеше своя учител и гледаше да му спечели нови ученици. Разменяха се злобни забележки, защото всеки един се опитваше да убеди току-що пристигналите бъдещи ученици (наричаха ги „лисици“), че в Атина има само един софист, който си струва да се чуе — собствения му учител. Групите често се сбиваха. Със собствените си очи видях как двама ученици изтормозиха един чужденец: всеки го беше хванал за ръка и го теглеше; единият искаше да го замъкне на лекциите на някакъв софист, а другият крещеше, че този софист е глупак и че единствено мъдростта на неговия учител, някакъв известен циник, заслужавала внимание. Едва не разкъсаха бедния човек. Не го пуснаха, докато той не успя да им обясни на завален гръцки, че е египетски търговец на памук и изобщо не се интересува от философия. За щастие те не достигнаха до моя кораб и аз се избавих от любезната им услужливост.

Обикновено, когато някой член на императорското семейство пътува по море, драконът — емблемата на династията — се издига на мачтата на кораба. Но тъй като фактически бях под стража, не оповестиха на народа за пристигането ми; всъщност така беше по-добре. Исках да бъда свободен в Атина, да скитам незабелязан, където ми се ще. За съжаление с мен пътуваше и отряд войници — нещо като лична охрана, но всъщност те ми бяха тъмничарите и техният началник бе отговорен за моята безопасност. Донякъде се чувствувах задължен към него, но не много.

Реших се на дръзка постъпка. Докато прислугата ми бе заета с багажа и стражата ми сънливо разговаряше с пристанищните чиновници на предната палуба, аз надрасках кратка бележка до началника на охраната ми, в която му съобщавах, че ще се срещнем привечер в дома на префекта. Оставих бележката на един от сандъците, с които пътувахме. После, добре загърнат в наметалото си, аз се прехвърлих през борда на кораба и незабелязано се спуснах на кея.

Трябваше ми време, докато привикна на твърдата земя. Не съм лош моряк, но продължителното пътуване и непрестанното люлеене на кораба ме изморяват. Аз съм земя, не вода; въздух, не огън. След продължителен пазарлък наех каручка, като успях да смъкна цената наполовина. Все пак успех, макар и не кой знае какъв. Качих се в каручката. Полуизправен, полуседнал на ритлите, аз се насочих по изровения път за Атина.

Слънцето изгря на безоблачното небе. Атическата яснота не е само метафора, а действителност. Небето е болезненосиньо. Струва ти се, че би могъл да видиш другия край на света, ако ниската планина Химетос, виолетова в сутрешното слънце, не спира погледа ти. Ставаше все по-горещо и по-горещо, но това бе суха жега, като в пустиня, и лекият морски ветрец я правеше приятна.

Първото ми усещане беше радостта, че никой не се вглеждаше втренчено в мене, никой не знаеше кой съм. С брадата си и простото си наметало приличах на обикновен ученик. Имаше десетки като мене — някои се возеха в коли, повечето вървяха пеша, всички устремени към същата цел — Атина и познанието на истината.

От всички страни скърцаха и тракаха коли, коларите ругаеха, пътниците — хора или животни — недоволствуваха. Атиняните са живи и будни, въпреки че напразно ще търсиш в лицата им някаква черта от Перикъл или Алкивиад. Като раса много са се изменили. У тях вече не тече благородна кръв. Твърде често са били под робство и кръвта им се е смесила с варварската кръв. И все пак не намирам, че са толкова лукави и мекушави, колкото някои латински автори ги представят. У римляните, струва ми се, старото надменно отношение към гърците се дължи на естествено озлобление от продължаващото и до ден-днешен превъзходство на Гърция в най-важните области: философията и изкуството. Всичко в Рим, което днес струва нещо, е от гръцки произход. Намирам, че Цицерон е неискрен, когато на една страница признава колко много дължи на Платон, а на следната говори с презрение за гръцкия характер. Като че ли не си дава сметка за собствените си противоречия, сигурно защото по негово време те са били нещо обикновено в Рим. Римляните искат да минат за потомци на троянците, но никой не взема това твърдение за сериозно. От време на време съм казвал по няколко думи за характера на римлянина, и то доста неласкави. Мисля, че в краткото ми съчинение за цезарите, макар и написано набързо, има някои верни неща. От друга страна, трябва да се има предвид, че аз, римският император, който сега диктува тези бележки, се чувствувам всъщност грък. И при това съм живял в Атина, сърцето на Гърция.

Атина. Осем години изтекоха, откакто минах през градските порти, седнал в каручка — никому неизвестен ученик, който зяпаше наоколо като някой германец, дошъл в града на пазар. Още при пръв поглед акрополът ме смая — наистина бе великолепен. Той се издига над града, сякаш Зевс го държи в ръката си и казва: „Вижте, деца, как живеят боговете ви.“ Слънчевите лъчи се отразяваха в щита на колосалната статуя на Атина, покровителката на града. Наляво от града забелязах стръмната, подобна на пирамида планина Ликабетос — скална грамада, хвърлена на земята от самата Атина; и до днес в подножието й живеят вълци.

Коларят остро сви по друг път. Едва не паднах от каручката. „Пътят към Академията“ — извести той с безразличен глас, явно навикнал да обяснява на чужденци. Този път ми направи силно впечатление: големи стари дървета се извишават от двете му страни, от града до горичката на Академията. Започва от Дипилонската порта, преминава през предградията и стига до зашумената Академия на Аристотел.

Въпреки че бе рано сутрин, около Дипилонската порта цареше оживление както около портите на всеки голям град по пладне. Тя е двойна порта, както подсказва името й, с две високи кули отвън. Градските стражи се изтягаха пред вратата и не обръщаха никакво внимание на пешеходците и колите, които се движеха край тях. Когато минавахме през външната порта, каручката ми неочаквано беше заобиколена от тълпа проститутки. Около двадесет-тридесет момичета и жени на най-различна възраст изскочиха от сянката на кулата. Блъскаха се една друга, за да се доближат до колата. Почнаха да дърпат наметалото ми. Викаха ми „козльо“, „пан“, „сатир“ и някои други недотам ласкави думи. Със сръчността на акробат едно красиво четиринадесет годишно момиче скочи в колата и сграбчи брадата ми. Стражите на портата се разсмяха, виждайки трудното положение, в което бях изпаднал. Едва успях да освободя брадата си от пръстите й и тя за голямо удоволствие на зяпащата тълпа мушна другата си ръка между бедрата ми. Но коларят умееше да се справя с тези жени. Той майсторски я шибна с камшика си по ръката. Тя изпищя, пусна ме и бързо скочи на земята. Останалите жени почнаха да викат подир нас и да ни се подиграват. Ругатните им бяха великолепни: живи, образни, омировски! След като минахме през втората порта, те се върнаха обратно, тъй като при външната порта се бе появил отряд конници. Подобно рояк пчели в градина те заобиколиха войниците.

Оправих туниката си. Макар че момичето ме дръпна рязко и грубо, допирът на ръката му ми беше подействувал и въпреки волята си почнах да мисля за любов и да се питам къде ли могат да се намерят най-хубавите жени в Атина. По онова време не се бях още обрекъл на целомъдрие, макар още тогава да смятах, че е добре да се усмирява плътта, защото е доказано, че въздържанието прави ума по-ясен. Но по онова време бях двадесет и три годишен: плътта си искаше своето и духът не можеше да я обуздае. Младостта е времето на плътта. Не минаваше ден през тези години да не се породи у мене сладострастно желание. А не минаваше седмица да не го задоволя. Но не съм съгласен с онези последователи на Дионис, които поддържат, че половият акт доближава човека до единния Бог. Този акт по-скоро откъсва човека от божеството, защото по време на сношението той е сляп и безразсъден, само едно животно, което създава потомство. И все пак всяко нещо с възрастта си. Преди осем години бях млад и през няколкото седмици, които прекарах в Атина, познах много момичета. Дори сега, през тази гореща азиатска нощ, със стеснение си спомням онова прекрасно време и мисля за любов. Забелязвам, че бързописецът се изчервява. При това той е грък!

Коларят посочи някакви обширни развалини отдясно.

— Адриан — рече той, — август Адриан.

Както всички хора, които са пътували много, свикнал съм водачите да споменават прочутия ми предшественик. Дори два века след съществуването си той е единственият император, чието име всички знаят — може би поради вечните му странствувания, безчетните му строежи и за съжаление безразсъдната му страст към младежа Антиной. Може и да е естествено да се харесват момчета, но прекалената и недостойна страст на Адриан към Антиной според мен е еднакво неестествена и непристойна. За щастие момчето било убито, преди Адриан да успее да го провъзгласи за свой наследник. Но в скръбта си по него Адриан направил себе си и гения на Рим за посмешище. Издигнал стотици статуи и посветил безброй храмове на мъртвия Антиной. Дори обявил красивия педераст за божество. Това позорно проявление завинаги затъмни славата на Адриан. За първи път в историята на Рим римски император станал предмет на смях и подигравки. По всички краища на земята се чувал язвителен смях. И все пак, като изключа това негово прегрешение, Адриан ми се струва привлекателна личност. Бил изключително надарен, особено за музика. Посветен бил в мистериите. Нощем с часове изучавал звездите и подобно на мен търсел поличби и знамения. Имал също и брада. Най-много ми харесва заради това. Звучи дребнаво, нали? Самият аз съм изненадан от собствените си думи. Но в края на краищата харесването и нехаресването, одобрението и неодобрението зависят от много незначителни неща. Не ми се нрави страстта на Адриан към Антиной, защото не мога да понасям поданиците да се подиграват с един император философ. Но брадата му ми харесва. Ние всички сме толкова прости по своята същност, че ставаме неразгадаеми едни за други.

Оставих коларя малко след като отминахме градските стени. След това, подобно на човек, заспал, четейки историческо съчинение, влязох в миналото. Стоях на този старинен път — наричан просто „Пътят“, — който води от портата до агората и оттам до акропола. Потънах в историята. Бях частица от миналото, от настоящето и едновременно частица от бъдещето. Времето разтвори обятия пред мен и в неговата ведра, спокойна прегръдка видях всичко, цялото битие: кръг без начало и без край.

Наляво от портата имаше чешма, където измих праха от лицето и брадата си. След това поех по пътя към агората. Разправят, че Рим бил много по-внушителен от Атина. Не зная. Никога не съм бил в Рим. Обаче зная, че всички градове би трябвало да приличат на Атина, макар и рядко да съм срещал град като нея. Тя е по-добре планирана дори от Пергам, поне в центъра. Аркадите блестят на яркото слънце. Под наситеносиньото небе червените керемидени покриви се открояват по-ярко и дори избледнелите цветове на колоните се оживяват.

Агората в Атина представлява голям широк правоъгълен площад, заобиколен с аркади, някои от които датират от най-древни времена. Тази отдясно е посветена на Зевс; лявата е по-нова, дар от един млад пергамски цар, който учил тук. В средата на агората е разположена високата сграда на философската школа, построена от Агрипа по времето на Октавиан Август. Първоначалната сграда била използувана за музика, но се срутила по неизвестни причини още миналия век. Архитектурата на зданието ми се струва прекомерно предвзета дори днес, когато вече няма толкова римски вид. Но предвзета или не, в тази сграда аз прекарвах по-голямата част от времето си, докато бях в Атина, защото най-видните философи преподаваха там. Три пъти седмично слушах великия Прохерезий, за когото ще разкажа по-нататък.

Зад школата се намират две успоредни една на друга колонади, втората от които е в самото подножие на акропола. Вдясно на хълма, над агората, е разположен един малък храм на Хефест, заобиколен от градини, които бяха вече прецъфтели. Под хълма са преторията, сградата на архива, и кръглият булевтерион, където заседава градският съвет на петдесетте; последната е доста странна постройка със стръмен покрив и атиняните, които прикачват прякори на всеки и всичко, я наричат „чадъра“. Някога в нея имало много сребърни статуи, но през миналия век готите ги задигнали.

Слънцето вече се бе издигнало в небето и по улиците нямаше много хора. Слаб ветрец вдигаше праха по старата изровена настилка. Няколко важни мъже с тоги, несръчно драпирани на тлъстите им тела, бързаха към булевтериона. Имаха съшия самодоволен вид както правниците по цял свят. Тези хора бяха политическите наследници на Перикъл и Демостен. И докато ги гледах да минават покрай мен, аз се мъчех да ги сравня с бележитите им предшественици.

След това минах в хладната сянка на изографисания портик. Отначало не можех да видя нищо в мрачината. Едва след известно време почнах да различавам прочутата стенопис, изобразяваща битката при Маратон, която покрива изцяло дългата стена. Постепенно очите ми свикваха с полумрака и аз видях цялата картина: тя действително е някакво чудо, както твърди цял свят.

Вървейки покрай стената на портиката, човек може да проследи цялото сражение. Над стенописа са окачени кръглите щитове на персийците, пленени през този ден. Щитовете са намазани с катран, за да се запазят. Бях дълбоко развълнуван от тези реликви — останки от едно сражение, водено преди осемстотин години. Тези млади хора и робите им — да, за първи път в историята роби са се били наред с господарите си — заедно спасиха света. И нещо много по-важно: те са се били по собствено желание, за разлика от нашите войници, които или служат по задължение, или са наемници. Дори страната да е застрашена, нашите мъже няма да тръгнат да я защищават. Парите, а не честта е източникът на римската мощ. И когато се свършат парите, ще свърши и империята. Затова трябва да се възстанови елинизмът: той ще съживи у човека чувството на лично достойнство, което създаде цивилизацията и направи възможна победата при Маратон.

Докато гледах намазаните с катран щитове, един младеж се доближи до мен. Беше с брада; дрехите му бяха мръсни; носеше наметало, каквото носят учениците, и съвсем приличаше на неоциник, и то от тези, които са ми най-неприятни. Наскоро писах надълго и нашироко за тези негодници. През последните няколко години философията на Кратес и Зенон бе възприета от безделници, които, въпреки че не се интересуват от философия, подражават външно на циниците, като ходят неподстригани, пускат бради или коси, носят торби и тояги и просят. Но докато истинските циници презираха богатството, стремяха се към добродетелта и търсейки истината, се съмняваха във всичко, тези техни подражатели се подиграват с всичко, дори с истината; правят се на философи и зад това прикриват разгулността и слободията си. Днес всеки младеж, който не иска да учи, нито да работи, пуска брада, хули боговете и нарича себе си циник. Нищо чудно, че философията си е спечелила толкова лошо име в тези нещастни времена.

Без да се представи, неоциникът посочи стената.

— Това е Есхил — рече той.

За да не го обидя, погледнах към картината: един брадат войник, който не се отличаваше от другите, само че над главата му беше изписано името му. Трагикът бе представен в бой с един персиец. Но въпреки че борбата е на живот и смърт, сериозното му лице е обърнато към нас, сякаш казва: „Зная, че съм безсмъртен.“

— Художникът е бил далновиден — казах аз сдържано; очаквах, че младежът ще ми поиска пари, и бях решил да му откажа.

Циникът се усмихна. Очевидно той изтълкува сдържаността ми като желание за сприятеляване.

Той почука по картината. Люспица от боята се олющи и леко падна на земята.

— Някой ден цялият стенопис ще изчезне и никой не ще знае какво е представлявало сражението при Маратон.

Докато той говореше, нещо се събуди в паметта ми. Този глас ми беше познат. А лицето ми беше съвсем непознато. Уверен, че вече сме се сприятелили, той престана да гледа картината и се обърна към мене. Сигурно току-що съм пристигнал в Атина? Да. Дошъл съм да чуя реторите, нали? Да. Циник ли съм? Не. Нямало нужда толкова да наблягам на това. (Усмивка.) Той самият бил облечен като циник единствено защото бил беден. Съобщи ми тази смайваща вест, докато се изкачвахме по стълбите на Хефестовия храм. Оттук се откриваше обширна красива гледка към агората. В ярката светлина на пладнето можеха да се видят и малките прозорци на къщите, сгушени в подножието на Химет.

— Великолепна гледка — каза младежът, но така, че и тази обикновена дума прозвуча двусмислено. — Макар че красотата…

— … е абсолютна — заявих твърдо аз. И за да избягна обичайните брътвежи, които може да се очакват от един циник, рязко се обърнах и влязох в изоставената градина на храма. Цялата беше обрасла с бурени, а и самият храм бе запуснат и навяваше печал. Но галилеяните поне не го бяха превърнали в костница. Много по-добре е един храм да запустее, отколкото да бъде осквернен. Разбира се, най-добре е да бъде възстановен.

Спътникът ми ме попита дали съм гладен. Казах, че не съм, което той изтълкува като положителен отговор (изобщо не обръщаше внимание на отговорите ми) и предложи да отидем в една кръчма в квартала зад храма. Била — каза ми той — посещавана от „по-свестните“ ученици. Уверен бил, че щяло да ми хареса. Неговото безочливо държане ме забавляваше, пък и познатият глас възбуждаше любопитството ми, затова го последвах по тесните напечени улици на близкия ковашки квартал. От работилниците се излъчваше синьо сияние. Майсторите ковяха нажежения метал с трясък и звън. Желязото се удряше в желязо и рой искри хвърчаха подобни на опашки на комети.

Кръчмата беше ниска постройка с хлътнал покрив; по-голямата част от керемидите липсваха, отнесени от времето и вятъра. Наведох се доста, за да мина през вратата. Но и вътре също трябваше да стоя приведен, тъй като гредите бяха поставени наслуки и в слабата светлина човек можеше да си удари главата в тях. Моят другар обаче спокойно стоеше съвсем изправен. Потръпнах от тежката миризма на гранясало масло, която идеше от огнището.

Две маси на магарета и няколко пейки изпълваха цялата стая. Десетина младежи седяха близо до задната врата, водеща към неприветливо дворче, сред което се виждаше едно изсъхнало маслиново дърво, сякаш изковано от сребро на фона на белосаната стена зад него.

Моят спътник познаваше повечето от младежите. Всички бяха неоциници — шумни, брадясали, надменни и невежи. Те ни поздравиха с мръсни шеги.

Беше ми неприятно, но бях решен да издържа докрай. Нали всъщност тъкмо за това бях мечтал: просто да се слея с тълпата, макар и с тълпа неоциници. Това беше неповторим миг или поне така си мислех. Когато ме попитаха за името ми, отговорих:

— Не съм циник.

Те се засмяха добродушно. Но след като чуха, че току-що съм пристигнал в Атина, всеки почна да ми препоръчва своя учител. Но спътникът ми ме спаси:

— Той вече си е избрал ретор. Ще учи при Прохерезий.

Изненадах се, защото не бях дори споменал пред спътника си това име, а пък наистина се бях спрял на Прохерезий. Отгде можеше той да знае това?

— Зная всичко за тебе — рече той загадъчно. — Чета мислите на хората и мога да предсказвам бъдещето.

Един от младежите го прекъсна, като заяви, че трябвало да си обръсна брадата, защото иначе хората щели да ме вземат за неоциник и с доброто си държане съм щял да им създам лошо име. Всички намериха това много духовито. После почнаха да спорят дали да ме занесат до баните да ме изтъркат — традиционна шега, с която посрещат новодошлите. Аз обаче бях решен да не допусна това в никой случай; дори ако трябваше да разкрия кой съм и се позова на неприкосновеността си като член на императорското семейство.

Но моят пазител разбута неоциниците и ние седнахме на масата близо до входа. Бях му благодарен за това. Не че съм особено чувствителен към миризми, но в един горещ ден вонята на неизмитите младежи и гъстият дим на изгоряло масло беше повече, отколкото можех да издържа. Като се убеди, че имам пари (очевидно моят другар му беше доста задлъжнял), съдържателят ни донесе сирене, горчиви маслини, баят хляб и кисело вино. За голяма моя изненада бях огладнял. Ядох бързо, без да усещам вкуса на това, което поглъщах. Неочаквано спрях, чувствувайки, че моят другар ме наблюдава втренчено. Погледнах го през масата.

— Забравил си ме, Юлиане, нали?

Изведнъж познах гласа. Беше Грегорий от Назианзус. Бяхме заедно в Пергам. Засмях се и му стиснах ръката.

— Как така един благочестив християнин е станал циник?

— От бедност, просто от бедност. — Грегорий посочи скъсаното си наметало и рошавата си брада. — А така е и по-безопасно. — Той сниши глас и посочи младежите на другата маса. — Християните в Атина са малцинство. Отвратителен град! Няма вяра, само спорове и безбожие!

— Но защо си тук тогава?

Той въздъхна.

— Тук са най-добрите ретори, най-добрите учители по красноречие. А също така добре е да се познава противникът, за да можем да използуваме собствените му оръжия срещу него.

Престорих се, че съм съгласен. Не бях много смел по онова време. Но въпреки че не можех да бъда откровен с Грегорий, той бе приятна компания. Той се бе така изцяло посветил на галилеянските нелепости, както аз на истината. Отдавам това на нещастното му детство. Семейството му е от Кападокия — живее в едно малко градче на около петдесет мили от Цезарея, главния град на областта. Майка му беше волева жена и се казваше… Не си спомням името й, но я срещнах веднъж преди няколко години; тя наистина беше страхотно женище: разпалена фанатичка, горда и непримирима към всичко, което не е галилеянско.

Бащата на Грегорий беше половин юдей, половин грък. Той не издържал на неумолимите поучения на жена си и приел вярата на галилеяните. Когато при кръщенето владиката на Назианзус го поръсил с вода, около новопокръстения се появило голямо бляскаво сияние. Владиката бил така развълнуван, че извикал: „Ето моя наследник.“ (Колко благороден човек е бил този владика! Повечето от нас предпочитат да не назовават наследника си.) След време бащата на Грегорий станал владика на Назианзус. Явно, че неговият предшественик е имал дарба на ясновидец.

Грегорий бързаше да ми разправи за себе си:

— Беше ужасно пътуване по море. Бурята ни хвана, преди да стигнем до Егина. Уверен бях, че корабът ще потъне. Бях страшно изплашен, защото не бях кръстен. Ако се удавех в морето… Можеш да си представиш какво преживях! — Той ме погледна изпитателно. — А ти кръстен ли си?

Отговорих му, че съм кръстен още като дете, и придадох на лицето си най-благочестивия възможен израз.

— Непрестанно се молех. Най-после, изтощен, заспах. Всички заспаха. Сънувах, че някакво отвратително същество, подобно на Фурия, е дошло да ме отнесе в ада. А по същото време един млад моряк, той беше от Назианзус, сънувал — и това наистина е чудо, — че майка ходела по вълните.

— Неговата майка или твоята майка? Или майката на Исус? — Не можах да се въздържа да не го закача, просто така ми се щеше да го подиграя. Но Грегорий сметна, че го питам сериозно.

— Моята майка — отвърна той. — Момчето я познаваше. Тя вървяла по разбунтуваното море. След това хванала кораба за носа и го завела в сигурно пристанище. Точно така се и случи. Още същата вечер бурята утихна. Един финикийски кораб ни намери и ни довлече до пристанището на Родос. — Той се облегна назад тържествуващ: — Е, какво ще кажеш на това?

— Майка ти е забележителна жена — отговорих аз, както се следваше.

Грегорий се съгласи и продължи да говори възторжено за това строго женище. След това ми разказа какви приключения имал в Атина, колко бил беден (разбрах намека и по време на престоя си му дадох доста пари), за своя приятел Василий, който също се намирал в Атина; това беше, предполагам, истинската причина Грегорий да посещава лекциите на реторите. Грегорий следваше Василий навсякъде. В Атина бяха известни с прякора „близнаците“.

— Сега очаквам Василий. Днес следобед трябва да отидем у Прохерезий. Ще те вземем с нас. Ние живеем заедно, слушаме лекции заедно. Спорим заедно срещу тукашните софисти. И обикновено спечелваме спора.

Това беше вярно. И двамата — Грегорий и Василий — бяха и са красноречиви. Съжалявам, разбира се, че използуват красноречието си за такива цели. Днес те са измежду най-енергичните защитници на галилеянството и често се питам какво ли мислят за своя стар другар, който сега управлява държавата. Едва ли нещо добро. Когато станах император, поканих и двамата да ме посетят в Константинопол. Грегорий се съгласи, но не дойде, а Василий отказа направо. От двамата по ми се нрави Василий — той е по-естествен, какъвто съм аз. Той е заблуден във вярата си, но е искрен. Грегорий ми се вижда кариерист.

— Кой е този? — Над нас се беше навело едно стройно момиче с умни черни очи и уста, готова както да се усмихне, така и да се присмее. Грегорий ни запозна. Каза й, че съм от Кападокия. Това беше Макрина, племенницата на Прохерезий.

— Харесва ми брадата ти — рече тя и седна, без да чака да я поканим. — В нея е вложен някакъв смисъл. Брадите на повечето хора, както и на Грегорий, растат във всички посоки. Твоята намеква за някакъв план. При вуйчо ми ли ще учиш?

Отговорих й, че бих желал да уча при него. Тя ме очарова. Носеше син ленен плащ, доста избелял, подобен на наметалата на учениците. Ръцете й, голи до рамото и изгорели от слънцето, изглеждаха стегнати; здравите й пръсти несъзнателно ронеха сухия хляб на масата. На пейката бедрата ни се допираха.

— Вуйчо ми ще ти се понрави. Той е най-добрият ретор в този град на дърдорковци. Но съм уверена, че ще намразиш Атина. Самата аз я мразя. Вечно търсят под вола теле. Бърборят, бърборят, всеки се стреми да докаже нещо и претендира, че всичките тези приказки имат някакво значение.

— Това, което чуваш сега, е известно в Атина като „жалбите на Макрина“ — обади се Грегорий.

— И все пак е вярно. — С жест на трагичен актьор тя посочи Грегорий. — Те са най-лошите, Грегорий и Василий, спорещите близнаци.

Грегорий се оживи.

— Трябваше да чуеш как вчера Василий защити непорочното зачатие, което софистите оспорваха — обърна се той към мен. — Нали ти казах, Атина е пълна с безбожници. И някои от тях са хитри като дявола. Особено един от тях е толкова отвратителен…

— Само един ли? За тебе, Грегорий, всички са отвратителни. — Макрина отпи глътка вино от моята чаша, без да съм я поканил. — Няма по-ревностни владици от тях двамата. Да не си владика и ти? — попита ме тя закачливо.

Поклатих глава.

— И толкова е далеч от владиците! — додаде Грегорий. В гласа му долових нещо лукаво.

— Но си християнин, нали?

— Би трябвало да бъде — рече Грегорий мазно. — Няма как да не бъде.

— Няма как ли? Защо? Та да не е забранено да си елинист? Поне засега още не е забранено.

В този миг тя спечели сърцето ми. Бяхме съмишленици. Гледах я, изпълнен с внезапно избликнало топло чувство, докато красивите й омацани пръсти отново посягаха към чашата ми.

— Искам да кажа, че не може да не е християнин, понеже… — Погледнах Грегорий намръщено. Не биваше да разправя кой съм. Но мисълта му течеше по друг път. — Понеже е блестящ ученик и всеки, който истински обича учението, обича Бога, обича Христа, тачи Светата троица.

— Е, аз пък не ги обичам — възрази Макрина и сваляйки чашата от устата си, я удари на масата. — Питам се дали и той ги обича.

Но аз отклоних разговора.

— Как защити Василий непорочното зачатие?

— Вчера, малко преди пладне, на стъпалата на Школата един циник го закачи на тази тема. — Грегорий говореше, сякаш историк описва подробностите на някое сражение, които цял свят жадува да научи. — Един циник, истински циник — добави той в моя защита, — спря Василий и каза: „Вие, християните, твърдите, че Христос бил роден от девица.“ Василий отговори: „Не само твърдим, а го възвестяваме на света, защото е вярно. Нашият бог е роден без земен баща.“ Обаче циникът възрази, че това било противоестествено, че всички същества се раждат само чрез свързването на мъжко с женско. Тогава Василий — междувременно се беше събрала голяма тълпа — рече: „Лешоядите се размножават без съвкупление.“ Трябваше да чуеш одобрителните викове и смеха! Циникът си отиде, а Василий стана герой дори за неверующите.

— Поне са чели Аристотел — казах меко аз.

Но това не направи впечатление на Макрина.

— Само защото лешоядите не се съвкупяват…

— Женският лешояд се опложда от вятъра. — Грегорий е един от тези хора, които обичат да разкрасяват чуждите изказвания. За съжаление той винаги изтъква очевидното и разяснява на хората това, което те вече знаят. Но Макрина не отстъпваше.

— Дори лешоядите да не се съвкупяват…

— Дори ли? Но те наистина не се съвкупяват. Това е факт.

— Видял ли е някой женски лешояд да зачене от вятъра? — Макрина започваше да се заяжда.

— Някой може и да е видял. — Кръглите очи на Грегорий бяха станали още по-кръгли от раздразнение.

— Но как може да се докаже това? Вятърът е невидим. Така че как ще определиш кой вятър, ако изобщо има такъв вятър, опложда птицата?

— Извратено същество — обърна се Грегорий към мене силно раздразнен. — Освен това, ако не беше вярно, Аристотел нямаше да каже, че е вярно, и всички ние нямаше да сме съгласни, че наистина е така.

— Не съм много убедена в логиката на това твърдение — започна замислено Макрина.

— Някой ден ще я осъдят за безбожие — опита се да подхвърли шеговито Грегорий, но шегата му не мина.

Макрина му се изсмя очарователно с тих, добродушен смях.

— Добре. Да приемем, че яйцата на лешояда се снасят от девствена птица. Какво общо има това с раждането на Христа? Дева Мария не е била лешояд, била е жена. Жените зачеват по един-единствен начин. Не виждам защо отговорът на Василий да е толкова убедителен. Каквото е вярно за лешояда, не е непременно вярно за Мария.

— Отговорът на Василий — рече Грегорий упорито — бе отговор на доводите на циника, който казваше, че всички живи същества се раждат от мъжко и женско. Е, ако едно същество не се създава по този начин — и това беше аргументът на Василий, — в такъв случай може и някое друго същество да не се зачева така и…

— Но „може“ не доказва нищо. На мен може да ми поникнат крила и да полетя към Рим. (Де да можех!) Но не ми поникват.

— Няма случай, когато на хора са пораствали крила, но има…

— Икар и Дедал… — започна храбрата Макрина, но появата на Василий ни спаси. Грегорий бе почервенял от яд, а Макрина не беше на себе си от радост.

Василий и аз се поздравихме сърдечно. Той се бе променил значително, откакто се срещнахме като юноши. Сега бе представителен мъж, доста висок и слаб. За разлика от Грегорий косата му бе ниско остригана. Закачих го за това.

— Къса коса, значи ставаш владика?

Василий ми се усмихна дружелюбно и рече тихо.

— „Отклони от мене тази чаша.“

Това е цитат от книгата за Назарянина. Но за разлика от дърводелеца Василий беше искрен. Днес той води точно такъв живот, какъвто бих искал да водя самият аз — откъснат от света отшелник, отдаден на книги и на молитви. Той е истински съзерцател и въпреки вярата му много се възхищавам от него.

Макрина, като чу, че ме нарича Юлиан, внезапно рече:

— Нали братовчедът на императора, Юлиан, щеше да идва в Атина?

Василий погледна Грегорий учудено, Грегорий му даде знак да мълчи.

— Познаваш ли принца? — попита Макрина, обръщайки се към мен.

Кимнах.

— Познавам го, но не много добре — отговорих мъдро като Солон.

Макрина поклати глава:

— Разбира се, че ще го познаваш. Нали сте били заедно в Пергам. Близнаците често говорят за него.

Стана ми неловко, но същевременно ми беше забавно. Никога, дори като дете, не съм подслушвал чужди разговори. Не от нравствени съображения, а просто защото не ме интересува какво мислят хората за мен или, по-точно, какво казват за мен, а често това са две съвсем различни неща. Обикновено мога да си представя отрицателните преценки, защото за другите ние сме такива, каквито те искат да бъдем. На това се дължат толкова честите и резки промени на доброто ни име. Те не отразяват никаква особена промяна у самите нас, просто тези, които ни наблюдават, са променили настроението си. Когато нещата вървят добре, хората обичат императора; когато тръгнат зле — намразват го. Не ми е нужно да се гледам в огледалото. Виждам се достатъчно добре в очите на тези, които ме заобикалят.

Смутих се не толкова от това, което Макрина може да каже за мен, а по-скоро от това, което тя би разкрила за Грегорий и Василий. Нямаше да бъда изненадан, ако имаха лошо мнение за мен. Будните младежи от ниско потекло обикновено се ядосват, когато царски особи се отдават на интелектуални занимания. Сигурно бих изпитвал същото, ако бях на тяхно място.

Грегорий изглеждаше направо уплашен. Лицето на Василий беше непроницаемо. Опитах се да дам друга насока на разговора. Попитах я кога приема вуйчо й, но тя се престори, че не е чула въпроса ми.

— Най-много се гордеят с това, че се познават с Юлиан. Непрекъснато говорят за него. Разискват дали има вероятност да стане император. Грегорий мисли, че ще стане император, а Василий смята, че Констанций ще го убие.

Въпреки че Василий виждаше накъде клони разговорът, той никак не се уплаши.

— Макрина, отде знаеш дали той не е някой от тайните доносчици на императора?

— Та нали вие го познавате?

— Ние познаваме също и престъпници, и идолопоклонници, и защитници на дявола.

— Та кой е виждал някога таен агент с такава брада? Пък и ни най-малко не ме е грижа. Аз не заговорнича срещу императора. — Тя се обърна към мене и ме погледна дяволито.

— Ако наистина си агент на императора, ще запомниш това, нали? Обожавам императора. За мен слънцето изгрява и залязва с неговата божественост. Всеки път, когато видя това прекрасно лице, изсечено от мрамор, идва ми да се разплача и да извикам: „Констанций, ти си олицетворение на съвършенството!“

Грегорий буквално изсъска: не знаеше как ще приема тази подигравка. Забавно ми беше, но едновременно и неудобно. Признавам, усъмних се дали един от двамата или самата Макрина не е доносчик. В такъв случай всичко, което Макрина бе успяла вече да каже, бе достатъчно, за да ни осъдят на смърт. Щеше да бъде крайно тъжна участ за всички ни: да загинем заради една шега!

— Хайде, Грегорий, не се плаши като баба! — каза Макрина и се обърна към мене: — Тия двама не обичат Юлиан. Не мога да разбера защо. Може би му завиждат? Особено Грегорий. Толкова е дребнав. Не си ли дребнав?

Грегорий беше побледнял от ужас.

— Те смятат Юлиан за дилетант и развейпрах. Твърдят, че неговата страст към знания е просто предвземка. Василий смята, че истинското му призвание е да бъде пълководец, ако остане жив, разбира се. Но Грегорий твърди, че е прекалено вятърничав дори и за това. И все пак Грегорий копнее Юлиан да стане император. Иска да бъде приятел на императора. Всъщност в дъното на душата си и двамата сте ужасно суетни и светски, нали?

Грегорий остана безмълвен. Василий се разтревожи, но не прояви тревогата си външно.

— Бих отрекъл единствено това, дето казваш, че сме светски. Аз не желая нищо на този свят. Впрочем идния месец ще постъпя в един манастир в Цезарея, където ще бъда толкова далеч от света, колкото е възможно преди смъртта.

Грегорий го подкрепи:

— Ама че ти е остър езикът, Макрина! — Той ме заговори, като се опита да обърне всичко на шега: — Какво ли не измисля! Страшно обича да се подиграва. Тя е езичница, разбира се. Истинска атинянка.

Едва сдържаше злобата си към момичето или страха си от мен.

Макрина му се изсмя в лицето.

— Всеки случай интересно ще ми бъде да го срещна този Юлиан. — Тя се обърна към мен: — Къде ще живееш? При чичо ми ли?

Отговорих отрицателно, като обясних, че ще се настаня при приятели. Тя кимна в знак на съгласие.

— Домакинството на чичо ми е добро и той никога не мами. А пък баща ми прибира за себе си излишните пари на учениците, въпреки че е честен, защото от все сърце ненавижда всички, които учат философия.

Засмях се. Близнаците също се засмяха, макар и малко пресилено. След това Василий предложи да отидем в дома на Прохерезий. Платих сметката на кръчмаря и излязохме навън. Сред горещия прах на улицата Макрина ми пошушна на ухото:

— През цялото време знаех кой си.

Приск: В това, което току-що си прочел, сигурно си видял иронията на съдбата: подлият Грегорий ще председателствува предстоящия вселенски събор. Говори се, че той ще бъде следващият константинополски владика. Наистина приятно е да зърнеш този благороден владика като парцалив младеж. Василий, който искаше само да се отдаде на съзерцателен живот, сега управлява църквата в Азия като владика на Цезарея. Василий ми хареса по време на краткия ми престой в Атина. Беше проницателен и с ясен ум. Можеше да стане отличен историк, ако не беше решил да се издигне в църковната йерархия. Но как може тези младежи да не се изкушат от възможността да се издигнат? Философията им предлага нищо, църквата — всичко.

Юлиан бил по-предпазлив спрямо Грегорий, отколкото предполагах. Или така му се е струвало, когато си е спомнял миналото. Когато пишеше това съчинение, Юлиан ме попита за мнението ми за Грегорий. Уверих го, че ако има някой враг, това е именно този чакал. Юлиан не се съгласи. Но това, което казах, донякъде му повлия. Както вече ти споменах, не желая да имам нищо общо с издаването на това съчинение. Но ако то все пак излезе, ще ми бъде приятно да видя впечатлението, което ще има върху новия владика на Константинопол. Няма да му хареса такова публично припомняне на младежките му години, когато е бил псевдоциник.

Забавно е също така да сравниш истинското поведение на Грегорий в Атина с това, което той пише за престоя си там в книгата си „Нападки“, издадена наскоро след смъртта на Юлиан. Докато пиша тези редове, съчинението му е пред мен. Почти никъде не казва истината. Ето как например описва външността на Юлиан: „Главата му се люшкаше на слабия му врат, раменете му непрекъснато играеха нагоре-надолу като везни, очите му се въртяха непрестанно на всички страни с налудничаво изражение; краката му не го държаха и когато ходеше, се препъваше; от ноздрите му лъхаше дързост и надменност; лицето му имаше някакъв нелеп израз; избухваше в неудържим, поривист смях, гръмогласен и на пресекулки; кимаше не на място в знак на съгласие или несъгласие и прекъсваше думите си по средата, за да си поеме дъх; задаваше въпроси без смисъл и без ред, а и отговорите му не струваха повече от въпросите му…“ Това дори не е добра карикатура. Вярно е, че Юлиан обичаше да говори прекалено много. Толкова искаше да научи нещо и да поучи другите! Можеше често да изпадне в глупаво положение. Но в никакъв случай не бе човек, страдащ от спазми, какъвто го описва Грегорий. Злобата на един истински християнин, който се опитва да смаже противника си е наистина неповторима. Никоя друга вяра не счита за необходимо да унищожи онези, които не я споделят. В най-лошия случай чуждата вяра би могла да предизвика насмешка или презрение, като например обожаването на животни у египтяните. И все пак тези, които обожават бика, не се опитват да избият онези, които обожават змията, или да ги принудят насила да почитат бика, а не змията. Никоя злина не е прониквала в света с такъв устрем, нито го е заливала толкова нашироко както християнството. Излишно е да ти пиша, че тези бележки са само за тебе и не трябва да се издават. Написах ги така разхвърляно, защото, връщайки се назад към времето, прекарано в Атина, не само чрез очите на собствената си памет, а и чрез спомените на Юлиан аз се развълнувах повече, отколкото очаквах.

Грегорий твърди също, че още навремето знаел, че Юлиан е прикрит елинист и тайно крои заговор срещу християнството. Това направо е невярно. Може да е отгатнал първото (въпреки че се съмнявам в това), но съм уверен, че не е могъл да знае за някакъв Юлианов заговор срещу държавната религия, защото по онова време Юлиан въобще не се занимаваше с никакви заговори. Той беше непрестанно под наблюдение. Искаше единствено да спаси живота си. И въпреки това Грегорий пише: „Казах му дословно: «Какво зло се таи в римската държава», като преди това му бях споменал, че се надявам да се окажа лош пророк.“ Да се изрече такова нещо, бе равносилно на измяна, тъй като Юлиан беше престолонаследник на Констанций. Ако Грегорий някога е предричал подобно нещо, той сигурно го е прошепнал на ухото на Василий, когато са били в леглото.

Колкото и да е забавна забележката на Юлиан за Макрина, тя е неискрена. На съответното място ще ти кажа истината, а ти ще решиш дали е уместно да я използуваш или не. Това, което Юлиан съобщава, е вярно само донякъде. Предполагам, че е искал да защити името й, пък и собствената си чест.

От време на време виждам Макрина. Тя никога не с била красива. Сега е направо грозна. Но и аз съм погрознял. Пък и целият свят е остарял и погрознял. Обаче по онова време Макрина беше най-интересното момиче в Атина.

Дори днес се възхищавам от Прохерезий. Казвам „дори днес“, защото той е галилеянин и се обяви срещу едикта, с който забраних на галилеяни да преподават класическа философия и литература. Той се оттегли, въпреки че му оказах особено внимание, като постанових, че тази забрана не се отнася до него. Когато го срещнах, той бе най-известният ретор в града от четиридесет години. Живееше в голяма къща близо до реката Илисос. По всяко време на деня тя е (тоест беше) претъпкана с ученици, които го питаха за разни неща или отговаряха на въпросите му.

Отначало стоях в дъното на слабо осветената, претъпкана с хора стая и наблюдавах Прохерезий, който се бе удобно разположил на голям дървен стол. По това време той бе осемдесетгодишен, висок, як, широкоплещест, с изключително живи очи, подобни на очите на Макрина, племенницата му. Косата му беше гъста и бяла; на челото му падаха къдрици, подобно на морска пяна, изхвърлена на брега. Беше красив човек, а и гласът му отговаряше на външността. Прохерезий бе толкова красноречив оратор, че когато братовчед ми Констанс го изпратил с някакво поръчение в Рим, там не само го признали за най-красноречивия оратор на света, когото някога са чували, но и му издигнали бронзова статуя на форума с надпис: „От Рим, царя на градовете, на Прохерезий, царя на красноречието.“ Споменавам това, за да изтъкна каква необикновена дарба имаше той; защото населението на Рим е най-преситеното на света и всичко го отегчава. Поне така казват всички. Аз сам още не съм бил в столицата си.

Прохерезий утешаваше един ученик, който се оплакваше от бедността си:

— Ни най-малко не защищавам нищетата. Но на младини тя се понася по-леко. Тогава тя е солта на живота. Когато дойдох за първи път от Армения в Атина, живеех с един приятел на един таван близо до улицата на месарите. Двамата имахме едно наметало и едно одеяло. През зимата деляхме деня на смени. Когато той излизаше с наметалото, аз лежах под одеялото. Когато той се връщаше, аз взимах наметалото, а той се пъхваше на топло под одеялото. Нямате представа колко е полезно това за стила на един ретор. Съчинявах тъй красноречиви речи, че когато ги произнасях, тракайки зъби под старото одеяло, сам се просълзявах от умиление.

Из стаята се разнесе весел шепот. Имах чувството, че това е любимата му история, която той често разказва.

Тогава Грегорий се приближи до него и му прошепна нещо на ухото. Той стана. Просто се сепнах, когато видях гигантския му ръст.

— Имаме гост — рече той на другите ученици. Всички обърнаха очи към мене, докато аз гледах притеснено пода. — Доста известен учен. — Въпреки иронията думите му прозвучаха дружелюбно. — Братовчед на един мой стар приятел, сега покойник. Колеги, това е благородният Юлиан, наследник на земния свят, както ние сме (или поне се опитваме да бъдем) наследници на духовния.

За миг настъпи смут. Повечето от учениците не знаеха дали да се държат към мен като към член на императорското семейство или като към техен колега. Мнозина от седналите станаха; някои се поклониха; други просто ме зяпаха с любопитство.

Макрина ми пошепна на ухото:

— Хайде де, глупчо, отговори му.

Успях да се съвзема и му отговорих с една реч, много кратка и съдържателна. Поне така си мислех. По-късно Макрина ми каза, че приветствието ми било нескончаемо и високопарно. За щастие сега, когато съм император, всички намират речите ми изискани и смислени. Как се променя стилът на човека, когато се издигне!

Прохерезий ме разведе сред учениците си и ме запозна с някои от тях. Те се държаха плахо, въпреки че бях ясно изразил намерението си да бъда слушател, както всички други.

Прохерезий продължи лекцията си още малко. След това разпусна учениците и ме заведе в атриума на къщата си. Слънцето вече залязваше. От горния етаж чувах смеха и боричкането на младежите, които живееха там. От време на време те се появяваха на галерията, за да ме зърнат. Но щом забележеха, че ги гледам, преструваха се, че са се запътили към стаята на някой свой другар. Какво не бих дал да можех да живея неизвестен в една от тези голи стаи.

Поставиха ме да седна на почетното място, близо до фонтана, и Прохерезий ми представи съпругата си Амфиклея. Тя бе тъжна жена — не могла да се съвземе след смъртта на двете си дъщери. Рядко говореше. Явно философията не беше утеха за нея. Запознах се също и с бащата на Макрина, Анатолий — простоват човечец, който приличаше на ханджия, какъвто и беше в действителност. Макрина не го обичаше.

Василий и Грегорий се извиниха, че трябва да си отидат. Грегорий беше крайно любезен: предложи да ме води на всички лекции и обеща да ме развежда из Атина. Василий се държа също така мило, макар че помоли да го извиня — нямало да може да идва с нас на повечето ни обиколки из града.

— Само след няколко месеца си заминавам. Имам много неща да свърша, ако съм жив дотогава — каза той и притисна с две ръце корема си, като на шега придаде на лицето си болезнен израз. — Сякаш лешояди разкъсват черния ми дроб!

— Тогава пази се от течение — отговорих веднага аз, — защото иначе може да забременееш и да снесеш яйце на лешояд!

Прохерезий и Макрина разбраха намека ми и се разсмяха. Шегата ми обаче не се понрави на Василий. Почнах да съжалявам, че му отговорих толкова бързо. Често правя това. А е погрешно. Грегорий се ръкува приятелски с мен. След това двамата излязоха. Сигурно и до днес се бои да не му отмъстя за това, което е разправял за мен. Но както всички добре знаят, аз не съм отмъстителен.

Пихме вино в градината. Прохерезий ме запита какво става в двора. Той живо се интересуваше от политическия живот. В знак на уважение братовчед ми Констанс поискал да го направи благородник и му предложил почетната титла „преториански префект“. Но старецът заявил, че предпочита да стане надзорник на житните доставки за Атина (титла, нелишена от значение, която Констанций винаги задържаше за себе си). След това, използувайки властта, която тази титла му дава, той наредил да се изпраща в Атина голяма част от житото, предназначено за няколко острова. От само себе си се разбира, че цяла Атина гледа на него като на благодетел.

Прохерезий ме подозираше още от самото начало. И въпреки всичкото му благоразположение по въпросите му разбрах, че очаква да му разкрия някоя тайнствена причина, поради която съм дошъл в Атина. Говори за великолепието на Медиоланум и Рим, за жизнеността на Константинопол, за изящната порочност на Антиохия, за интелектуалния живот на Пергам и Никомедия. Дори похвали и Цезарея и „столицата на книжовниците“, както я нарича Грегорий (и то съвсем сериозно). Всеки един от тези градове, твърдеше Прохерезий, би трябвало да ме привлича повече, отколкото Атина. Направо му казах, че съм дошъл да видя него самия.

— И прекрасния град? — намеси се неочаквано Макрина.

— И прекрасния град — повторих аз послушно.

Изведнъж Прохерезий стана.

— Нека се поразходим край реката — рече той. — Само двамата.

При Илисос спряхме точно срещу Калиройския фонтан, каменист остров, така издълбан и оформен от природата, че наистина прилича на фонтан; оттук хората вземат свещена вода.

Седнахме на брега, на изгорялата от августовското слънце трева. Сянката на чинарите ни пазеше от залязващото слънце. Залезът бе златен, въздухът неподвижен. Наоколо ученици четяха или спяха. Отвъд реката, над една редица от прашни дървета, се издигаше Химетос. Бях в някаква особена радостна възбуда.

— Момчето ми — Прохерезий се обърна сега към мен като баща към сина си, — близо си до огъня.

Началото беше съвсем изненадващо. Аз се бях излегнал на гъстата изгоряла трева, а той седеше кръстосал крака до мене, облегнал гръб на чинара. Погледнах към него и забелязах колко младежки закръглен изглеждаше вратът му и колко твърдо очертана беше линията на челюстта му за човек на неговите години.

— Огън? На слънцето? Земния огън?

Прохерезий се усмихна.

— Не тези огньове. Нито огъня на пъкъла, както се изразяват християните.

— В който ти също вярваш? — Не бях сигурен доколко е галилеянин; дори и днес не зная това. Той винаги е отговарял уклончиво. Не мога да повярвам, че такъв отличен учител и елинист може да бъде галилеянин; но всичко е възможно, както боговете ежедневно ни показват.

— Не сме готови за този диалог още — рече той. После посочи бързата, намаляла река под нас. — Ей там са били създадени диалозите на Платоновия Федър. Хубави разговори са се водили някога на същия този бряг.

— Ще достигнем ли тяхното равнище?

— Може би някой ден. — Той спря за миг. Аз чаках, сякаш щеше да се яви някакво знамение. — Един ден ще бъдеш император. — Той изрече това с такъв равен глас, сякаш установяваше най-обикновен факт.

— Не желая да стана император. Съмнявам се, че ще стана. Не забравяй, че от семейството сме останали само двама: Констанций и аз. Ще си отида, както са си отишли и другите. Затова дойдох тук. Исках да видя Атина, преди да…

— Може би си искрен. Аз обаче… е, признавам, че имам слабост към оракули. — Той замълча многозначително. Това бе достатъчно. Още една дума, и престъплението щеше да бъде извършено. Със закон е забранено да се запитват оракули кой ще бъде следният император. Това е впрочем отличен закон. Иначе кой би се подчинявал на един владетел, ако е известно кога ще умре той и кой ще бъде наследникът му. Трябва да призная, бях смаян от откровеността на стареца. Но същевременно ми беше драго, че има доверие в мен.

— Предсказано ли е? — Аз бях не по-малко дързък. Излагах се на опасност, като по този начин се надявах да му докажа искреността си.

Той кимна.

— Не денят, нито годината, просто фактът. Но ще бъде трагедия.

— За мен? Или за държавата?

— Никой не знае. Оракулът не каза точно. — Той се усмихна. — Те рядко казват нещо точно определено. Питам се защо толкова им вярваме.

— Защото боговете действително говорят чрез сънища и откровения. Това е факт. И Омир, и Платон…

— Може би. Така или иначе открай време сме свикнали да им вярваме… Познавах цялото ти семейство. — Той откъсна разсеяно един стрък от изгорялата трева; старческите му ръце бяха прошарени с дебели вени. — Констанс беше слаб. Но имаше добри качества. Разбира се, не би могъл да се мери с Констанций. Но ти си равен на императора.

— Не казвай това.

— Аз просто отбелязвам. — Неочаквано той се обърна към мен: — Имам някакво предчувствие, Юлиане, че смяташ да възстановиш култа на старите богове.

Дъхът ми секна.

— Прекалено много си позволяваш. — Гласът ми потрепери въпреки твърдия ми тон, който би направил чест и на самия Констанций. Рано или късно човек научава цезаревския похват: внезапната промяна на тона, която напомня за тоягата и брадвата, които държим вдигнати над поданиците си.

— Може и да е така — каза спокойно старецът.

— Съжалявам, не трябваше да ти говоря тъй. Ти си мой учител.

Той поклати глава.

— Не, ти си мой господар; или скоро ще бъдеш. Само искам да ти помогна. Да те предупредя, че въпреки всичко, което Максим ти разправя, християните са вече победили.

— Не вярвам! — С ожесточение и съвсем безразсъдно започнах да му доказвам, че всъщност от населението на римската държава само една малка част са галилеяни.

— Защо ги наричаш галилеяни? — попита ме той, като прекъсна разпалената ми реч.

— Защото „той“ е от Галилея.

Прохерезий четеше мислите ми.

— Боиш се от думата „християнин“, защото тя означава, че тези, които се наричат така, са наистина последователи на един цар, на един велик господар.

— Едно наименование не може да промени същността им — казах аз, измествайки въпроса. (Но той беше прав. Това име е опасно за нас.) Продължих да излагам доводите си: — По-голямата част от цивилизования свят не е нито галилеянска, нито елинска, а някъде по средата. Съвсем основателно мнозинството от хората мразят галилеяните. Прекалено много невинни жертви са били дадени при безсмислените им верски разпри. Достатъчно е да спомена убийството на владиката Георгий от Александрия, за да припомня на четящите тези редове за свирепостта на галилеяните не само към враговете им (те ги наричат „нечестиви“), но и към последователите им.

Прохерезий се опита да ме обори, но въпреки че той е най-красноречивият човек на нашето време, аз не исках да го изслушам. Освен това той доста неубедително — нещо странно за такъв изкусен ретор като него — защищаваше галилеяните и това ме кара да подозирам, че не е от тях. Подобно на мнозина днес, той е някъде между елинизма и новия култ на смъртта. Не смятам, че просто се страхува и не иска да се обвърже нито с едните, нито с другите. Той наистина е объркан.

— Старите богове, изглежда, действително са ни изоставили; винаги съм допускал възможността боговете да престанат да се занимават с човешките дела, колкото и да е ужасно да се признае това. Но философията не ни е изневерила. От Омир до Платон и чак до Ямблих философията определя истинските богове в тяхната многоликост и мощ; те всички произтичат от истината, те са множество, което се съдържа в единния Бог. Или както писа Плотин: „По своята природа душата обича Бога и се стреми да се слее с него.“ Докато съществува човешката душа, съществува Бог. Това е толкова ясно.

Давах си сметка, че държа реч пред най-красноречивия човек на света, но не можех да спра. Дремещите наоколо ученици се понадигнаха и ме загледаха изненадано. Сигурно са помислили, че съм луд, тъй като размахвах ръце, както често правя, когато се разпаля. Но Прохерезий продължаваше да се държи благосклонно към мен.

— Вярвай това, което смяташ, че трябва да вярваш — заключи той.

— Но и ти вярваш в същото. Вярваш в това, в което аз вярвам. Не би могъл да преподаваш, ако не вярваше.

— Аз виждам нещата по друг начин, там е цялата разлика. Опитай се да видиш нещата такива, каквито са. Това учение е вече пуснало корени. Християните управляват света чрез Констанций. Почти тридесет години те притежават богатства и власт. Няма да се предадат лесно. Късно идваш, Юлиане. Ако ти беше Константин и ако разисквахме същите тези въпроси преди четиридесет години, тогава бих ти казал: „Удари ги! Обяви ги извън закона! Възстанови храмовете!“ Но днес са други времена. Ти не си Константин. Те владеят света. Най-доброто, което можем да направим, е да ги цивилизоваме. И затова продължавам да преподавам. Затова не мога да ти помогна.

И тогава го почитах, и днес го уважавам. Ако все още е жив, когато завърши този поход, ще го потърся пак, искам да поговоря с него. Как всички се стремим да печелим хора за собствената си кауза!

Завърнахме се в дома му като двама заговорници. Между нас вече съществуваше връзка, която нищо не можеше да скъса, защото всеки беше казал на другия опасни истини. В нашето приятелство се примесваше страх и това го правеше по-интересно.

Учениците отново се бяха събрали в полутъмния атриум и както винаги ожесточено спореха в един глас. Замлъкнаха, щом ни видяха да влизаме. Предполагах, че моето появяване ги изплаши. Но Прохерезий им каза да се отнасят към мен както към всеки друг ученик.

— Не че той е като всеки друг, разбира се, въпреки брадата му и старите му дрехи. — Те се засмяха. — Той е различен от нас. — Тъкмо щях да кажа, че дори Константиновото семейство прилича донякъде (макар и не много) на човешко семейство, когато той продължи: — Юлиан е истински философ. Той е решил да стане това, което ние трябва да бъдем.

Думите му бяха приети доброжелателно. Едва на следния ден проумях иронията на тази фраза.

Макрина ме хвана за ръката и рече:

— Трябва да се запознаеш с Приск. Няма по-неприятен човек от него в Атина.

Приск седеше на едно столче, заобиколен от ученици. Той е мършав човек, със студен израз на лицето, висок почти колкото Прохерезий. Когато го наближихме, той стана и измърмори:

— Добре дошъл.

Радвах се да срещна този велик ретор, за когото бих чувал толкова много. Той е така известен с хумора си, както и с двусмислените си забележки. Нищо не може да го възпламени, докато аз често се разпалвам от най-незначителни неща; може би това беше причина да се сприятелим от първия миг. Сега той ме придружава в Персия.

— Опитай се да го притиснеш о стената по кой да е въпрос — ми рече Макрина, като хвана слабата ръка на Приск, сякаш ми предлагаше да се преборя с него. — Ние считаме, че никой не може да се изплъзне от спор по-майсторски от Приск. Той никога не спори.

С израз на досада, който ми е вече така познат (и от който се боя, когато е насочен към мен), Приск освободи лакътя си от ръката на Макрина.

— Защо да споря? Зная какво зная. А хората бързат да ми кажат каквото те знаят или мислят, че знаят. Няма място за спор.

— Но сигурно си съгласен, че при спор се раждат нови мисли. — Разбира се, това беше наивно от моя страна, но все пак настоях: — Сократ е водел слушателите си към мъдростта чрез спор и диалози.

— Тези две неща не са съвсем еднакви. Аз преподавам чрез диалози или поне се опитвам да го правя. Но споровете са порокът на този град. Устати хора винаги могат да надвият в спор много по-мъдри от тях, които нямат дар слово. Днес само стилът има значение; никой не обръща внимание на съдържанието. Повечето от софистите са актьори, дори нещо по-лошо — адвокати. И за да ги чуят, младежите плащат, както се плаща на улични певци.

— Това са камъни в моята градина. — Прохерезий се беше присъединил към разговора. Забавно му беше да подеме спор, който очевидно се водеше открай време.

— Знаеш мнението ми. — Приск беше суров. — Ти си най-лошият от тях, защото си най-добрият оратор. — Той се обърна към мен: — Той е толкова красноречив, че всички софисти в Атина го ненавиждат!

— С изключение на теб — додаде Макрина.

Приск се престори, че не е чул думите й.

— Преди няколко години неговите колеги решиха, че е прекалено популярен. Затова подкупиха проконсула…

— Внимавай! — рече Макрина. — Не трябва да говорим за подкупени чиновници пред този, който може един ден да заеме най-висшата служба в държавата.

— Подкупиха проконсула — продължи Приск, сякаш тя не бе казала нищо — да изпрати нашия домакин в изгнание. И той го изпрати. Но скоро след това проконсулът се оттегли от политическия живот и вместо него дойде един по-млад проконсул, който страшно се възмути от станалото и разреши на Прохерезий да се върне. Софистите обаче не се предадоха лесно. Те продължаваха да кроят заговори срещу най-изкусния измежду тях. Затова новият проконсул свика събрание в Школата.

— По внушение на чичо ми.

Прохерезий явно намираше разговора много забавен:

— Макрина не ни оставя да запазим никакви тайни. Е, да, аз му дадох тази идея. Исках да събера всичките си врагове на едно място, за да мога…

— Да ги смажеш — подсказа му Макрина.

— Да ги спечеля — каза чичо й.

— Да ги победиш — поправи го Макрина.

Приск продължи разказа си:

— Беше внушително зрелище. Всички се бяха събрали в голямата зала на Школата. Приятелите бяха разтревожени, враговете бяха оживени. Пристигна и проконсулът. Той щеше да ръководи събранието и поиска да се предложи тема, която Прохерезий да развие. Каквато и да било тема. Събранието трябваше само да я избере. Отначало никой не промълви дума.

— Най-сетне чичо ми видя двама от най-злите си врагове, които се спотайваха в дъното на залата. Той се обърна към тях и поиска да определят темата. Те се опитаха да избягат, но проконсулът нареди на стражата да ги върне обратно в залата.

Приск наистина изглеждаше непреклонен.

— Струва ми се, че стражите излязоха победители благодарение на храбростта си.

— Меденият език на Приск! — Старецът се засмя. — Може би си прав. И все пак предполагам, че слабата преценка на противника ми помогна най-много: зададоха ми крайно неприлична и ограничена тема.

— Откъде е по-привлекателна жената, отзад или отпред? — захили се Макрина.

— Но той прие предизвикателството — рече Приск. — И говори така занимателно, че през цялото време публиката пазеше питагорейско мълчание.

— Настоя бързописци от съда да записват всяка негова дума. — Макрина косвено се гордееше с успеха на чичо си. — Настоя също да няма аплодисменти.

— Наистина бе паметна реч — продължи Приск. — Най-напред той подробно разгледа темата. След това се спря на едната страна, на предната страна на женското тяло. След един час рече: „Сега внимавайте дали си спомням всичките доводи, които използувах дотук.“ След това повтори речта си във всичките й заплетени подробности, само че този път говори за обратната страна… задната. Въпреки заповедта на проконсула залата бурно приветствува оратора. Това бе най-големият триумф на красноречието и паметта в наше време.

— И?… — Прохерезий знаеше, че Приск няма да завърши, без накрая да го ухапе.

— И… враговете ти бяха напълно сразени. Докато преди те презираха, сега те мразят. — Приск се обърна към мен: — Насмалко не го убиха на следната година. И още кроят заговори срещу него.

— И какво доказва това? — Прохерезий бе не по-малко любопитен от мен да чуе какво има да каже Приск.

— Че победата в един спор е безполезна. Победите създават блясък, който винаги предизвиква по-голяма вражда, отколкото мълчанието. Такъв спор не убеждава никого и освен че такава победа поражда завист, остава въпросът за победения. Имам предвид философ, сразен в публичен диспут. Дори когато той признае пред себе си, че истината е против него, той ще страда от това, че е бил оборен пред всички. Той се озлобява и накрая вероятно ще намрази философията. А аз предпочитам да не изгубя нито едного, който може да допринесе за цивилизацията.

— Добре казано — съгласи се Прохерезий.

— А може би — каза лукаво Макрина — ти самият не желаеш да бъдеш победен в спор, защото се боиш, че може да се озлобиш, ако бъдеш унижен пред хората. Колко си суетен, Приск! Не се състезаваш, защото не си уверен, че ще спечелиш. И тъй до днес никой от нас не знае колко си мъдър. Благородни Юлиане, неговото мълчание е легендарно. И това го прави още по-велик. Всеки път, когато Прохерезий проговори, той се ограничава, тъй като думите, бидейки сами ограничени, ограничават всичко. Затова Приск е най-мъдрият: мълчанието не може да се премери. Зад мълчанието може да се крие много или нищо. Единствено Приск може да ни каже какво крие мълчанието му, но тъй като няма да стори това, ние го смятаме за велик човек.

Приск не отговори. Не познавам друго момиче като Макрина: така умееше да говори, да извърта и да усуква, такива странни хрумвания й идваха. Обикновено иронията не се среща у жените, но и Макрина не беше обикновено момиче. Преди да можем да чуем какво ще й отговори Приск, в атриума влязоха войници от стражата ми, водени от офицерите на проконсула. В града се разчуло, че съм в дома на Прохерезий. Отново бях арестуван.

Приск: Макрина си беше курва. Всички я ненавиждахме, но я търпяхме, защото беше племенница на Прохерезий. Описанието на Юлиан за първата ни среща не е съвсем вярно. По-точно казано, това, което той си спомня, не съвпада с това, което аз си спомням. Например той казва, че стражите били пристигнали, преди да отговоря на Макрина. Не беше така. Отговорих й веднага, като казах, че мълчанието ми крие състрадание към ограничените интелектуални възможности на другите, а аз не желая да засягам никого, дори и самата нея. Това възбуди смях. След това пристигнаха стражите.

Искам да оставя за историята първото си впечатление от Юлиан. Той бе красив младеж, широкоплещест, както всички в рода им, с развита мускулатура, макар че по онова време той не правеше почти никакви упражнения. Не му оставаше време за това, понеже постоянно говореше. Грегорий не съвсем без основание казва, че Юлиан почти се задъхвал от много приказки. Аз често му казвах: „Как очакваш да научиш нещо, когато само ти говориш?“ Той се изсмиваше възбудено и отвръщаше: „Но аз говоря и слушам едновременно, в това е моето изкуство.“ Може би беше прав. Винаги съм се изненадвал колко много успя да научи.

Едва когато прочетох съчинението, узнах за разговора с Прохерезий. Никога не съм подозирал, че старецът е бил толкова хитър или смел. Опасно е да признаеш пред един престолонаследник, когото едва познаваш, че си се допитвал до оракул. Прохерезий винаги е имал слабост към оракули.

Тоя човек никога не ми е бил особено приятен. Винаги имах чувството, че е повече демагог, отколкото философ. При това той съвсем сериозно играеше ролята си на „велик старец“. Говореше за всичко и навсякъде. Гледаше да поддържа връзки с царски особи, както владиците се стремят да намерят мощи. Беше наистина красноречив оратор, но писанията му бяха банални.

Нека ти кажа нещо за Макрина, тъй като Юлиан не е искрен и ако не ти го кажа аз, никога няма да го узнаеш. Те имаха любов и целият град говореше за това. Макрина с цялото си невъзпитание както винаги разказваше на всички за връзката си, и то в най-интимни подробности. Разправяше, че Юлиан е изключително страстен любовник, като даваше да се разбере, че не й липсва опит в това отношение. Всъщност, когато се срещнаха за първи път, тя вероятно е била още девствена. В нейната среда нямаше много мъже, които биха били готови на усилието да я лишат от девственост. В края на краищата Атина е прочута с леснодостъпните си момичета и не са много мъжете, които биха искали да спят с приказливи жени, особено когато има толкова голям избор от мълчаливи. Уверен съм, че Юлиан е бил първият любовник на Макрина.

По това време се разправяше една изключително смешна история, несъмнено измислена. Подслушали Юлиан и Макрина, когато лежали заедно. Дори по време на самия акт те продължавали да говорят: Макрина оспорвала възгледите на питагорейците, докато Юлиан повтарял доводите си в подкрепа на Платоновата философия. Явно са си подхождали.

Юлиан рядко ми говореше за Макрина. Може би се стесняваше от това, че знаех за тази история. За последен път говорихме по този повод в Персия, когато той пишеше съчинението си. Питаше какво е станало с нея, за кого се е омъжила и как изглежда. Отговорих му, че е понапълняла, че се е омъжила за един търговец от Александрия, който живее в Пирея, че има три деца. Не му казах, че най-голямото й дете е негов син.

Да, това бе големият скандал в Атина навремето. Тя роди седем месеца след като Юлиан напусна Атина. По време на бременността остана да живее при баща си. Въпреки дързостта си тя изненадващо строго се придържаше към обичаите, що се отнасяше до тези неща. Отчаяно си търсеше съпруг, макар да беше всеизвестно, че детето в утробата й беше син на Юлиан и следователно е чест за майката. За неин късмет александриецът се ожени за нея и обяви детето за свое.

От време на време го виждах, когато беше още дете. Сега е на около двадесет години и доста прилича на баща си; това именно ми пречи да се виждам с него и сега. Въпреки че съм стоик, някои спомени ми причиняват болка. За щастие момчето живее в Александрия, където се занимава с търговията на втория си баща. Веднъж Макрина ми каза, че изобщо не се интересувал от философия. Бил благочестив християнин. И с това свършва династията на Константин. Дали Юлиан е знаел, че има син? Мисля, че не. Макрина се кълне, че не му е казвала, и почти й вярвам.

Преди няколко години я срещнах на мястото, което атиняните наричат Римската агора. Поздравихме се приятелски, седнахме заедно на стъпалата на кулата с водния часовник. Попитах я за сина й.

— Прекрасен е! Съвсем прилича на баща си, император, бог! — Макрина не е загубила способността си да те затрупва с порой от думи, въпреки че духовитостите й не са вече толкова хапливи. — И никак не съжалявам!

— За какво не съжаляваш? За приликата ли? Или за това, че си майка на Юлиановия син?

Тя не отговори. Хвърли разсеян поглед над агората, както винаги пълна с бирници и адвокати. Тъмните й очи светеха с познатия ми блясък, въпреки че бузите й се бяха отпуснали и големите й гърди увиснали от майчинството и годините. Изведнъж тя се обърна към мен:

— Той искаше да се ожени за мен. Знаеше ли това, Приск? Можех да стана императрица на Рим. Само като си помисля! Какво щеше да кажеш на това? Дали щях да бъда… представителна? Във всеки случай щях да бъда различна от всички други. Колко императрици са разбирали от философия? Забавно щеше да бъде. Щях да нося много накити, въпреки че ги ненавиждам. Ето, виж ме! — Тя дръпна обикновената туника, която носеше. Въпреки богатството на мъжа си Макрина не носеше нито пръстени, нито брошки, нито гребени в косата си или обици на ушите си. — Но една императрица трябва да играе ролята си добре. Тя няма друг избор. Разбира се, щях да имам лоша слава. Щях да следвам примера на Месалина.

— Ти? Ненаситна? — Не можах да се стърпя да не се засмея.

— Абсолютно! — Някогашната пламенност се появи на лицето й. Черните й очи гледаха насмешливо. — Сега съм вярна съпруга, защото съм пълна и никой не ме ще. По-точно никой, когото аз бих пожелала. Но красотата ме привлича. С такова удоволствие бих била проститутка! С тази разлика, че бих искала да си избирам клиентелата; именно затова бих искала да бъда императрица. Историята също щеше да ме хареса — Макрина Ненаситната!

Който и да беше ни видял на тези стъпала, щеше да си помисли: каква достопочтена двойка! Един стар философ и една изпълнена с достойнство матрона, разговарящи най-сериозно за цените на житото или за последната проповед на владиката. А в действителност Макрина пееше химн на похотта.

— Какво щеше да каже за това Юлиан? — Успях да я прекъсна, преди да ме затрупа с прекалено точни подробности за половия си апетит. Странно, колко слаб интерес проявяваме към половите желания на хората, които не ни привличат.

— Сама се питам. — Тя замълча за миг. — Не съм уверена дали щеше да бъде против. Не, не, сигурно щеше да бъде против. Но не от ревност. Струва ми се, нямаше да бъде способен на това. Просто той не обичаше крайностите. Аз също не ги обичам, но никога не съм имала възможност да прекалявам освен с ядене. — Тя се потупа. — Виждаш ли последиците? Разбира се, все още бих могла да мина за красавица в Персия. Те умират за дебели жени. — После пак заговори за Юлиан: — Той говорил ли ти е за мен по онова време? А по-късно? Когато беше с него в Персия?

Поклатих глава. Не зная защо я излъгах. Може би заради това, че не я обичах. Но дали само заради това?

— Да, предполагах, че няма да ти говори. — Не изглеждаше разстроена. Човек не можеше да не се възхити от силата на нейната себичност. — Преди да замине за Медиоланум, той ми обеща, че ако остане жив, ще се ожени за мен. Противно на това, което се разказваше, той не знаеше, че съм забременяла. Никога не му казах. Но му казах само, че искам да бъда негова жена, макар че няма да бъда огорчена, ако Констанций има свои планове за него, каквито естествено имаше. О, какво момиче бях аз!

— Обади ли ти се след това?

Тя поклати глава.

— Нито дори с писмо. Но наскоро след като стана император, нареди на новия проконсул на Гърция да ме посети и да попита дали желая нещо. Никога няма да забравя израза на лицето на проконсула, когато ме видя. Само един поглед бе достатъчен, за да се увери, че е невъзможно някога Юлиан да се е интересувал от тази дебела дама. Така бе изненадан, горкият човечец… Мислиш ли, че Юлиан знаеше за нашия син? Не беше много голяма тайна.

— Предполагам, че не знаеше — отговорих аз. И, струва ми се, наистина не знаеше. Аз, разбира се, не съм му казвал нищо, а кой друг би посмял да му каже?

— Виждал ли си жена му?

Кимнах.

— В Галия. Тя беше много по-възрастна от него. И много грозна.

— Така чувах и аз. Никога не съм го ревнувала. В края на краищата той бе принуден да се ожени за нея. Наистина ли остана целомъдрен след смъртта й?

— Доколкото зная, да.

— Наистина беше странен. Уверена съм, че християните щяха да го обявят за светец, ако беше останал при тях, и горките му кости сега щяха да лекуват болки в черния дроб. Е, всичко това е минало, нали? — Тя погледна водния часовник зад нас. — Ще закъснея. Колко подкуп даваш на чиновника, който определя данъка?

— С тези неща се занимава Хипия.

— Вярно. Жените се справят с това по-добре. Има куп дреболии и подробности, а те са така приятни! Ние сме бъбриви като свраки. — Макрина тежко се изправи. Ставането донякъде я затрудняваше. Тя се опря на бялата мраморна стена на кулата. — Хубаво щеше да е да бях станала императрица.

— Съмнявам се. Ако беше станала императрица, сега щеше да бъдеш мъртва. Християните щяха да те убият.

— Смяташ ли, че щях да имам нещо против? — Тя се обърна с лице към мен и черните й очи блеснаха като обсидиан на слънцето. — Не разбираш ли, просто не виждаш ли, така, както ме гледаш, мили ми, мъдри Приск, че не е имало ден през последните двадесет години, в който да не съм мечтала за смъртта!

Тя ме остави на стъпалата. Като гледах пълната Макрина да си пробива път през тълпата и да се отправя към канцеларията на проконсула, спомних си я такава, каквато беше преди години; трябва да призная — за миг бях развълнуван от страстния зов на сърцето й. Все пак това не променя факта, че тя беше твърде неприятна жена. Не съм говорил с нея оттогава, въпреки че се поздравяваме, когато се видим на улицата.

VIII

Седмица след пристигането ми в Атина срещнах йерофанта13 на Гърция. Тъй като не желаех проконсулът да знае за тази среща, уредих да се видим в Адриановата библиотека, малко посещавана сграда, разположена между Римската и Атинската агора.

Дойдох в библиотеката по обед и направо отидох в северната читалня; усетих приятния дъх на плесен, мастило и папируси, който идва от високите ниши, където държат свитъците и книгите. Високата стая с таван на касетки (за което следва да бъдем благодарни на покровителя на Антиной) беше празна. Зачаках йерофанта. Бях много развълнуван, понеже той е най-светият човек на света. Забранено ми е да напиша името му, но мога да спомена, че той е от рода на Евмолпидите, един от двата рода, от които по стара традиция се избират йерофантите. Той е не само първожрец на Гърция, но също и уредник и тълкувател на Елевзинските мистерии, установени най-малко преди две хиляди години, ако не и още когато е бил създаден човешкият род. Посветените в тайнствата нямат право да разкриват нито какво са видели, нито какво са научили. Както пише Пиндар: „Щастлив е онзи, който отива в подземния свят, познал тези тайнства, защото той познава края на живота и благословеното му от боговете начало.“ За посветените Софокъл казва: „Трижди по-щастливи смъртни, които, след като са вадели тези тайнства, се запътват към Хадес; защото само на тях е даден истински живот там: за останалите — гибел.“ Цитирам по памет. (За секретаря: Да се поправят цитатите, ако са неточни.)

Елевзин е едно градче на четиринадесет мили от Атина. Две хиляди години на това място се празнуват мистериите, защото тук Персефона се върнала от подземния свят, където Хадес, богът на подземния свят, я отвлякъл, за да я направи своя жена. Когато Персефона изчезнала, майка й, Деметра, богинята на плодородието, я търсила девет дни и тези девет дни нито яла, нито пила. (В разказа ми посветените виждат хода на тайнството, но никой друг не може да разбере значението му.) На десетия ден Деметра стигнала в Елевзин. Царят и царицата я приели и й поднесли кана ечемичена отвара с мента, която тя изпила на един дъх. Тогава най-големият син на царя казал: „Колко си ненаситна!“ — и Деметра го превърнала в гущер. Но след това, изпитвайки угризения за стореното, тя обсипала с дарове по-малкия син, Триптолем: дала му житно семе, дървено рало и колесница, теглена от змейове, с която той тръгнал да обикаля по земята и да учи хората на земеделие. Тя била така щедра не само за да изкупи вината си за това, което извършила в гнева си, а и защото Триптолем й казал какво се е случило с дъщеря й. Той бил сред полето, когато земята пред него внезапно се разтворила. След това от морето се появила колесница, теглена от четири черни коня. Карал я самият Хадес и в обятията си държал Персефона. Колесницата се спуснала в зеещия отвор и земята се затворила отново. Хадес е брат на Зевс, повелителя на боговете, и Персефона била отвлечена с негово съгласие. Когато научила това, Деметра си отмъстила. Тя заповядала на дърветата да не раждат плодове и нищо да не цъфти на земята. И внезапно светът опустял. Настанал глад. Зевс се предал. Ако Персефона не била вкусила от храната на мъртвите, тя можела да се върне при майка си. Оказало се обаче, че била изяла седем нарови семки и това било достатъчно да я задържи завинаги в подземното царство. Тогава Зевс ги накарал да си отстъпят взаимно: шест месеца от годината Персефона да живее при Хадес като царица на подземния свят и шест месеца да прекарва при майка си на горния свят. Затова през годината има шест месеца студено, безплодно време и шест месеца топло и плодородно. Деметра дала на Атика смокиновото дърво и забранила да се отглежда боб. Свещеният разказ се представя по време на тайнствата. Но повече не мога да разкажа. Този ритуал произхожда от Крит, а според някои от Либия. Възможно е там да са познавали подобни тайнства, но доказано е, че Елевзин е мястото, където Персефона се върнала от подземното царство. Сам видях пещерата, от която тя е излязла.

Ето, в горните редове описах за посветените във вид на разказ какво се случва след смъртта. На една страница чрез числа и символи съм разкрил всичко. Но непосветеният не може да разгадае мистерията. Той ще помисли, че просто съм предал разказ за старите богове.

Йерофантът влезе в читалнята. Той бе нисък, пълен човек, никак не изглеждаше внушителен. Поздрави ме сериозно. Гласът му бе силен и той говореше гръцки така, както са го говорили преди две хиляди години, тъй като в неговия род поколение след поколение едни и същи думи са били повтаряни по един и същ начин. Наистина човек се чувствува изпълнен с благоговение, като си помисли, че чува езика, който е чувал Омир.

— За съжаление бях доста зает. Извинявам се. Но сега е свещеният месец, тайнствата ще започнат след една седмица — заговори той прозаично.

Казах му, че желая да бъда посветен във всички мистерии — по-малките, по-големите и най-висшите. Давах си сметка, че това ще бъде трудно да се уреди с толкова кратко предизвестие, но нямах много време.

— Разбира се, че може да стане. Но ще трябва да учиш доста упорито. Имаш ли добра памет?

Казах му, че зная наизуст по-голямата част от Омир. Той ми напомни, че мистериите траят девет дни и има множество пароли, химни и молитви, които трябва да се научат, преди да се разкрият най-висшите тайнства.

— Не бива да се запъваш, когато ги казваш — йерофантът беше строг.

Отговорих му, че смятам за напълно възможно да науча за една седмица това, което следва да зная, тъй като наистина имам добра памет; поне когато уча с увлечение.

Говорих открито пред него. Казах му, че ако остана жив, се надявам да подкрепя елинистите в борбата им срещу галилеяните.

Той ми отговори направо:

— Късно е. — Сякаш чух ехото на думите на Прохерезий. — Каквото и да направиш, няма да промениш това, което трябва да стане.

Не очаквах такъв отговор.

— Познаваш ли бъдещето?

— Аз съм йерофант — рече той просто. — Последният йерофант на Гърция. Зная много неща и те всички са трагични.

Не исках да повярвам на думите му.

— Но как може да си последен? Ето векове…

— Юлиане, тези неща са предначертани от самото начало. Никой не може да измени съдбата. Когато умра, ще ме наследи не член на нашия род, а жрец от друга вяра. По име той ще бъде последният йерофант, по фактически няма да бъде йерофант. Тогава храмът в Елевзин ще бъде разрушен, всички храмове в Гърция ще бъдат разрушени. Ще дойдат варварите. Християните ще победят. Мрак ще се спусне над света.

— Завинаги ли?

— Кой може да каже? Богинята не ми е казала повече от това, което ти казвам. Истинската линия свършва с мен. Със следващия йерофант ще свършат и самите мистерии.

— Не мога да повярвам.

— Това не променя нещата.

— А ако стана император?

— Няма никакво значение.

— Тогава очевидно няма да стана император.

Усмихнах се: колко тънко бяхме заобиколили закона, който забранява да се гадае кой ще наследи императора.

— Независимо от това дали ще станеш император, или не, Елевзин ще бъде куп развалини, преди да измине този век.

Вгледах се в него внимателно. Седяхме на една дълга пейка под високия решетест прозорец. Ромбовидните сенки на прозоречните пречки образуваха мрежа върху плочестия под. Макар и убеден в това страшно предсказание, този човек с изпъкнали очи и пълни ръце бе напълно спокоен. Не съм виждал толкова голямо самообладание дори у Констанций.

— Не мога да повярвам — казах аз най-сетне, — че не може да направим нищо.

Той дигна рамене.

— Ще караме, докато можем, както сме правили досега. — Той ме погледна тържествено. — Но помни едно: макар и тайнствата да наближават своя край, те не са по-малко верни. Тези, които са посветени, ще бъдат щастливи в подземния свят. Естествено онези, които идват след нас, са за съжаление. Но което трябва да стане, ще стане. — Той се изправи с достойнство. Изпъна малкото си пълно тяло, сякаш чрез силата на волята си можеше да втвърди меката плът. — Лично аз ще те занимавам. Ще ни трябват по няколко часа на ден. Ела у дома довечера. — И като се поклони, той се оттегли.

През следващите няколко седмици се виждахме ежедневно. Въпреки това не опознах йерофанта по-добре. Той не желаеше да говори за друго освен за неща, свързани с тайнствата. Отказах се от опитите си да го разговоря и го приех такъв, какъвто си беше — жива връзка със святото минало, но не другар и събеседник.

Няма нужда да описвам празненствата, които предшествуват посвещаването ми, тъй като всички ги знаят. Макар че не мога да описвам самите тайнства, мога да кажа, че тази година в празненствата взеха участие повече хора от обикновено, за голямо огорчение на галилеяните.

Празникът трае девет дни. Първият ден беше горещ и изтощителен. Възвестиха началото на тържествата и свещените предмети бяха донесени от Елевзин в Елевзиниона, малкия храм в подножието на акропола, където между другите интересни неща се пази пълен списък на личното имущество на Алкивиад, иззето, когато той една вечер се напил и осквернил тайнствата, като имитирал тайните обреди на ъгъла на една улица. Свещените предмети се съхраняват в специални гърнета, завързани с червени панделки. Поставят ги в Елевзиниона, откъдето ги връщат в Елевзин с главната процесия на петия ден.

На втория ден се изкъпахме в морето и всеки изми прасето, което бе купил за жертвоприношението. Аз избрах брега при Далерон и едва не изгубих прасето, което бях купил за шест драхми. Наистина е изключителна гледка да наблюдаваш няколко хиляди души да се къпят в морето, прегърнали квичащи прасенца. Третият ден е денят на жертвоприношението, което продължава до късно през нощта. Четвъртият ден е посветен на Асклепий: стои се вкъщи. На петия ден процесията тръгва от Дипилонската порта към Елевзин.

Беше действително приказна гледка. Едно изображение на бог Ях, сина на Деметра, изправено в дървена кола, води процесията. Тази част от церемонията е посветена на него. Въпреки че обичаят изисква всеки да върви пеша до Елевзин, повечето от по-заможните отиват дотам в носилки. Аз тръгнах пеша. Стражите ми почнаха да се оплакват, но аз горях от възторг. Бях увенчан с венец от мирта и носех не само свещеното клонче, вързано с вълна, но също и както изисква традицията, нови дрехи в една торбичка, метната през рамо. Макрина ме придружаваше.

Беше облачен ден и пътуването беше по-приятно, отколкото е обикновено по това време на годината. В процесията участвуваха около хиляда души, ако не се броят любопитните зяпачи; между тях имаше и известен брой галилеяни, които ни кълняха, че сме безбожници.

В предградието на Атина, малко встрани от главния път, Макрина ми посочи няколко стари постройки.

— Това е най-прочутият публичен дом в Гърция — рече тя с удоволствие, както винаги, когато говореше за такива неща. — Светилището на Афродита.

Изглежда, че хора от цял свят посещават светилището, където срещу известна цена могат да се забавляват с „жриците“, като твърдят, че това било свещен обред. Всъщност то си е чиста масова проституция. Няма нищо на света, което бих порицал по-строго.

Малко след светилището имаше един стар мост. Там започнаха изпитанията. Край перилата на моста стояха мъже, чиито лица бяха забулени с качулки. По стара традиция те трябва да напомнят на самомнителните за недостатъците им и да порицаят гордостта им. Утеших се с мисълта, че Адриан и Марк Аврелий ме бяха предшествували на този мост. Щом те са могли да изтърпят това унижение, защо да не мога и аз да го изтърпя.

— Няма да е толкова страшно — опита се да ме успокои Макрина. — Прекалено много се страхуват от Констанций.

Но аз си спомних как бяха осмивали Адриан за любовта му към Антиной и при това Адриан е бил император, а не просто братовчед на императора. Когато наближихме моста, почнах да се изпотявам. Всички бяха вперили очи в мен. Забулените в качулки мъже — около тридесетина на брой — току-що бяха измъчили един местен магистрат и сега се обърнаха към мен. Макрина държеше здраво ръката ми. Със силно разтуптяно сърце и наведени очи бавно тръгнах по моста. Обсипаха ме със страхотни подигравки и ругатни. Най-напред се опитах да не ги слушам, но веднага си припомних, че това унижение е съществена част от тайнствата: целеше да се смири гордостта на човека. Дадох ухо: най-много ме обвиняваха в двуличност и лицемерие. Не съм бил истински учен; бил съм позьор; приличал съм на козел; бил съм страхливец и съм се боял да служа във войската (това не го очаквах). Ненавиждал съм галилеяните (това ме поразтревожи, но за щастие го извикаха само веднъж). Все пак мъчителите ми изповядваха правата вяра и нямаха основание да ме упрекват, загдето не обичам галилеяните.

Най-сетне преминах моста. Изпитанието свърши. Чувствувах се пречистен и дишах с облекчение. (Най-лошото никога не е толкова лошо, колкото човек очаква.) Останалия път до Елевзин изминах пеша и Макрина, която вървеше до мене, непрекъснато мърмореше. Присмиваше ми се не по-малко от хората на моста. Но колкото повече приближавахме до Елевзин, толкова повече ме обземаше някакво чувство на упование, така че нищо не можеше да развали настроението ми.

Пристигнахме в града среднощ. Той е разположен на Сароническия залив, с изглед към остров Саламин. Както повечето градове, които печелят предимно от чужденци, Елевзин е пълен със странноприемници, гостилници и търговци, които се мъчат да продадат на поклонниците разни подобия на свещени предмети, и то на невероятно високи цени. Само по себе си е чудо, че такива места остават свети въпреки неизбежното присъствие на онези, които изкарват прехраната си, като мамят чужденците. Казват, че в Делфи било още по-лошо, отколкото в Елевзин; а Йерусалим — който, разбира се, е свято място за галилеяните — бил станал крайно потискащ град за посещаване.

Навсякъде блестяха факли. Нощта беше като ден. Съдържателите на странноприемници ни примамваха, на всеки ъгъл разни хора ни препоръчваха къде да се нахраним. Предлагаха ни дори да ни заведат при жени, нещо, което показва доколко е покварено местното население, защото то най-добре би трябвало да знае, че през трите дни, които прекарват в Елевзин, поклонниците трябва да тримирят, да пазят целомъдрие и да не се докосват до мъртвец, нито до лехуса, не им е позволено да ядат яйца или боб, дори след като са тримирили целия първи ден.

Макрина и аз последвахме тълпата до мястото, където се представят мистериите. Омир е описал първоначалния храм, който е бил в подножието на акропола, съвсем близо до мястото, където се намира днешният храм или както го наричат още Телестрионът. Тази нощ цялата местност бе осветена в чест на великите тайнства.

В святото място се влиза през една порта, още по-великолепна от Дипилонската порта в Атина. Минахме през двор, част от който бе заграден с въже; там стражи и жреци проверяваха дали наистина сме поклонници — това те можеха да познаят по облеклото ни и по известни знаци. Вратата е така умело поставена, че онзи, който гледа през нея, може да види само малка част от свещения път. Гледката към Телестриона се скрива от голямата гола стена на Плутониона — храм, построен върху отвора към Хадес, откъдето се появила Персефона.

С очи, насълзени от дима на факлите, Макрина и аз поехме нагоре по свещения път. Най-напред се спряхме при кладенеца Калихорос. Бях изпълнен с благоговение, защото този кладенец е описан от Омир. Той съществува от незапомнени времена. Съществувал е, когато боговете са ходели по земята и елевзинските жени са танцували в чест на Деметра. Отворът на кладенеца, облицован с великолепен мрамор, е с няколко стъпала по-ниско от главната тераса. До нея има голям басейн, пълен със свята вода. Измих ръцете си в него и почнах да разбирам мъката на Деметра. Толкова бях развълнуван, че едва не забравих да подам на жрицата драхмата, която обикновено се плаща.

След това влязохме в Плутониума, който е построен под акропола в една вдлъбнатина на скалата. Брястовите врати бяха затворени за нас, но можахме да видим изсечения в скалата жертвеник, който беше осветен.

Най-сетне стигнахме до дългата колонада на Фион, която е точно срещу Телестриона. Отвъд тази настлана със сини плочки колонада се издига голяма фасада на най-святата от всички сгради в света, на която за четвърта стена служи скалата на самия акропол. По света има по-големи и по-величествени храмове, но никой не вдъхва такава почит както Телестрионът, тъй като този храм е бил свят от първия ден на човечеството, сътворен от онзи красив изчезнал свят, когато боговете са живеели на земята, когато животът бил прост и хората добри.

Още нямахме право да влезем в Телестриона, тъй като не бяхме посветени. Затова при нас дойдоха двама жреци, които ни заведоха в дома, където Евмолпидите са живели хиляда години. Щяхме да прекараме нощта там. Но нея вечер не видяхме йерофанта. През тази нощ на нощите той тримиреше, отдаден на съзерцание.

Макрина и аз останахме будни до зори.

— Трябва да те посветят в тайнствата — мъмрех я аз. И по-рано й бях говорил за това. Но тя беше опърничаво момиче.

— Защо? Аз не съм нито с тези, нито с онези. Не ми се нравят християните, защото са жестоки. Не ми харесват тайнствата и всичко останало, защото не вярвам, че нещо може да ни помогнат, когато умрем. Или продължаваме да съществуваме, или напълно изчезваме. Но каквото и да става, то е извън нашата власт и ние не можем да се пазарим с боговете. Виж християните, които вярват, че има един-единствен Бог…

— … в три лица!

— А пък твоят бог е в хиляда. Така или иначе, ако случайно християните са прави, всичко това — тя посочи към Телестриона — е невярно и ти по-скоро ще идеш в техния ад вместо в твоя Елизиум.

— Но галилеяните не са прави.

— Кой може да докаже?

— Омир. Хилядите години на истинска вяра. Нима може да повярваме, че не е имало бог до появата на онзи дърводелец, който бунтувал простолюдието преди триста години? Глупаво е да се мисли, че през най-великите си времена човечеството е било без богове.

— Спори за това с близнаците — рече Макрина; по-нататък говорихме за неща, за които няма смисъл да пиша.

Следните три дни надминаха всяко въображение. Посветен бях във всичките тайнства, включително и в последното и най-строго пазеното. Видях това, което се представя; това, което се показва; и това, което се изрича. Видях страданията на Деметра, как Персефона слиза в подземния свят и как се дава зърното на човечеството. Видях света такъв, какъвто е и какъвто ще стане. В Телестриона се освободих от страха си от смъртта, когато видях свещените предмети, блеснали в ярка светлина. Това беше истината. Повече не мога да пиша. Забранено е да се разкрива това, което човек е видял и чул през двете нощи, прекарани в Телестриона. Но ще направя обща преценка в противоречие на Аристотел, който писа: „Онзи, който бъде посветен, не научава нищо; той по-скоро изпитва известни чувства и изпада в особено душевно състояние.“ Най-напред човек трябва да оспори предпоставката, че едно ново чувство не е нещо, което се научава. Аз бих казал, че то се научава. Във всеки случай още не съм срещнал човек, посветен в тайнствата, който да не е научил нови неща за живота; не само за живота, който живеем, но и за този, който идва след смъртта. Толкова логично е онова, което се разкрива през двете нощи, че човек се пита учудено как не го е знаел дотогава. А това ми доказва истинността на всичко видяно, чуто и показано. Ние сме част от един безкраен кръговрат, от лъчезарната спирала на живота, загубена и наново намерена, спирала от смърт към живот… Но ето че почвам да разказвам прекалено много.

Приск: Той изобщо разказва твърде много. Но в това се състоеше чарът му, освен когато прекаляваше и ставаше досаден. Зная, че и ти си бил посветен в Елевзин и несъмнено имаш същото отношение като Юлиан към онова, което се разкрива там. Моето отношение обаче не е такова. Може би и аз, ако бях преминал през всички нелепости на посвещението, щях да стигна до някакво „откровение“; но доста се съмнявам. Някои хора са прекалено груби и вулгарни, за да могат да почувствуват тайнствата. Аз съм един от тях. Разбира се, днес можем да пишем по-свободно за мистериите, защото те вече наближават края си. Очаква се императорът да ги забрани, щом реши, че моментът е политически удобен. Естествено владиците горят от желание да унищожат Елевзин и за мен това е единственото съображение за запазването му.

Мистериите не ме вълнуват, защото ги намирам неясни и защото създават у хората неоправдани надежди. Не желая да се превърна в нищо след една година или след една минута, или когато дългият ми живот изобщо завърши (естествено на мен той съвсем не ми се струва толкова дълъг, дори го намирам прекалено къс). И все пак подозирам, че съдбата ми е да се превърна в „нищо“. Пък и ако беше вярно обратното, какво бих могъл да сторя? Да вярва човек, както вярваше горкият Юлиан, че е измежду избраните благодарение на една церемония, която трае девет дни и струва около петнадесетина драхми — като не смятаме дребните разходи, — означава да се поддаваме на същите глупости, на които се поддават християните: ожесточена нетърпимост и налудничави суеверия.

Едва сега, след като прочетох за разговора на Юлиан и Макрина в Елевзин, си дадох сметка колко разумна жена е била тя. Можеше да му стане добра съпруга. Винаги съм мислел, че подобно на всички жени тя му е казвала само това, което той е искал да чува. Посвоему тя беше рядка жена; но все пак не ми се нравеше.

Останалият престой на Юлиан в Атина мина без особени събития. Той беше популярен. Софистите се стремяха да спечелят благоволението му. Интересно е как хора, уж посветили живота си на философията и духовния живот, се стремят към властта; преструват се, че презират властниците, а винаги нещо ги влече към тях. И когато владетелят е приветлив и обича философията, както Юлиан, опитите им да го спечелят изглеждат още по-недостойни.

Либаний: Колко е типично това за Приск! Едва сдържа завистта и злобата си, загдето имах влияние над Юлиан. А аз се интересувах от Юлиан не за някакви облаги. Как може да ме подозира някой в подобно нещо? Когато отказах титлата преториански префект, аз заявих, че званието софист ми стига. Мнозина си спомнят жеста ми не само тук, в Антиохия, но и навсякъде, където се уважава философията. Тези от нас, които желаят да водят хората по пътя на мъдростта, отговарят на всяка диреща душа, независимо от това дали към тях се обръща принц или просяк. Понякога, както беше случаят с Максим, Юлиан правеше погрешен избор, но, общо взето, той общуваше с най-добрите умове на нашето време. А що се отнася до забележките на Приск за Елевзин, намирам ги отвратителни, да не кажа безбожни. Цицерон, който едва ли е вярвал на суеверия, е писал, че ако дори всичко друго, което Атина е дала на света, изчезне от земята, Елевзинските тайнства са достатъчни, за да бъде човечеството вечно благодарно на Атина. С възрастта Приск става все по-зъл. Завистта го гризе и тормози. Той никога не е бил истински философ. Просто го съжалявам, като чета жлъчните му забележки.

Приск: Във всеки случай, когато Юлиан е гледал с обожание житния клас, който се показва толкова тържествено в най-важния момент на церемонията…

Либаний: Това направо е светотатство! Тези неща не бива да се разкриват. Приск ще бъде наказан за това в отвъдния свят, а онзи, който му е предал най-великата ни тайна, ще тъне вечно в животински изпражнения. Колко ужасно!

Приск: … той се е почувствувал обнадежден и щастлив, защото е повярвал, че и хората подобно на житото умират и отново се раждат. Но правилна ли е аналогията? Аз бих казал не. Преди всичко това не е същият житен клас, който израства от семето. Ражда се нов житен клас и това подсказва, че нашето безсмъртие, доколкото го има, е между краката ни. Семето ни действително създава човек, но това не сме ние. Синът не е бащата. Бащата бива погребан в земята и с това свършва. Синът е съвсем различен човек, който някой ден ще създаде друг човек, и тъй нататък… И това може би ще продължава вечно, но индивидуалното съзнание изчезва.

Либаний: Ненавиждам Приск! Той е по-лош и от християните. Омир е вярвал. Грешил ли е Омир? Разбира се, не.

Приск: Юлиан с нищо не засегна християните в Атина, макар че се знаеше, че клони към философията. Но той беше благоразумен. Поне веднъж ходи на църква.

Йерофантът го харесваше; смяташе обаче, че е обречен; поне така ми каза години след това. Той бе интересен човек. Впрочем ти го познаваш, тъй като бе посветен в тайнствата, докато той бе йерофант. Той с изключителна яснота виждаше, че нашият стар свят си отива. Понякога, струва ми се, му беше приятно да знае, че той е последният от дългата верига йерофанти, започнала преди две хиляди години. Хората наистина са странни. Ако не могат да бъдат първи, нямат нищо против да бъдат последни.

Прекрасните дни в Атина внезапно свършиха, когато императорски пратеник ми донесе заповед да се явя при императора в Медиоланум. Не се даваха никакви обяснения. Реших, че ще ме екзекутират. Също такава заповед бе изпратена на Гал. Признавам, за миг ме обхвана слабост. Както се разхождах сам из агората, помислих за бягство. Защо да не изчезна в задните улички на Атина? Мога да си сменя името. Или да си обръсна главата? Или да стана скитник като неоциниците, да отида пеша до Никомедия или Пергам? Там да се смеся с учениците и да се скрия, докато ме забравят. Ще смятат, че съм загинал, няма да се опасяват повече.

Внезапно протегнах ръце към Атина. Вдигнах очи към статуята й на акропола, за голяма изненада на минувачите (това стана пред библиотеката „Пантайнос“). Помолих я да ми разреши да остана в нейния град. Предпочитах да умра тук, отколкото да замина. Но богинята не отговори. Натъжен отпуснах ръце. Тъкмо тогава от библиотеката изскочи Грегорий и се доближи до мен с вълчата си усмивка.

— Напускаш ни — рече той. — Наистина няма тайни в Атина.

Отговорих му, че не ми се тръгва, но волята на императора следва да се изпълни.

— Ти пак ще се върнеш — успокои ме той, като ме хвана свойски под ръка.

— Надявам се.

— И тогава ще бъдеш цезар, държавник, с диадема и стражи, и придворни! Интересно как нашият Юлиан ще се промени, когато бъде издигнат над нас като бог.

— Ще остана същият — обещах аз, уверен, че ще ме убият.

— Не забравяй старите си приятели в часовете на величието си. — Един свитък, скрит в пояса на Грегорий, падна на плочника. Той силно се изчерви и го вдигна. — Имам специално разрешение — измънка той, — мога да получавам книги, определени книги, разрешени книги…

Засмях се на смущението му. Той знаеше, че ми беше добре известна забраната да се изнасят книги от читалнята на библиотеката „Пантайнос“. Обещах му да не казвам никому.

Проконсулът се отнесе прилично с мен. Той бе добър човек, но се бе уплашил. Щом го погледнах, разбрах душевното му състояние: лицето му имаше типичния израз на чиновник, който се пита дали ще бъда убит, или ще се възкача на престола. Тази несигурност трябва да е ужасно мъчителна за такива хора. Ако се държат любезно, по-късно могат да бъдат обвинени в съучастие в някой заговор; ако са сурови, един ден жертвата им може да се издигне и да им отмъсти. Проконсулът избра средния път: беше учтив, но добросъвестно изпълни заповедта. Уреди всичко необходимо, за да замина на следната заран.

Последната вечер в Атина бе крайно мъчителна, за да я описвам. Прекарах я с Макрина. Обещах й да се върна, ако е възможно. На следния ден призори напуснах града. Нямах сили да погледна към храма на Атина, който сякаш висеше във въздуха, или към огретите от слънцето виолетови очертания на Химетос. Отправил поглед на изток към изгряващото слънце, поех тъжния път към Пирея и морето.

IX

Пристигнах в Медиоланум през средата на октомври. Времето беше сухо и въздухът толкова бистър, че можеше да се видят съвсем ясно сините Алпи, които отделят цивилизования свят от варварите, нашия слънчев свят от тъжните зелени гори, откъдето Немезида14 дебне Рим.

Още извън градските порти ни посрещна един от евнусите на Констанций, внушителен човек с надиплена гуша и подигравателна усмивка. Той не се обърна към мен с обичайния поздрав; това беше лош знак. Евнухът предаде на началника на охраната ми писмо от императора. Щом видях това, започнах да си казвам наум първите обредни думи, които трябва да изрека, когато сляза в царството на мъртвите. Оказа се обаче, че нямат намерение да ме пратят там веднага. Вместо това ме заведоха в една къща в покрайнините на града. Тя стана моят затвор. Думата затвор предава точно положението ми. Подсилена стража ме охраняваше. През деня ми позволяваха да се разхождам в атриума, но нощем ме заключваха в спалнята ми. Не разрешаваха на никого да ме посещава, но пък и освен императрица Евсебия в Медиоланум въобще нямаше човек, когото да исках да видя или който искаше да ме види. От цялото ми домакинство ми оставиха само две момчета и двама прислужници. Останалите изпратиха в двореца. Нямаше с кого да разговарям. Това бе най-тежко за мен. Дори и един евнух щеше да ми бъде приятна компания.

Защо се държаха така с мен? По-късно можах да свържа отделните факти и да разбера цялата история. Докато съм бил в Атина, един пълководец на име Силван се провъзгласил за император на Галия. Убеден съм, че всъщност той не е имал никакво намерение да завладее престола, но враждебността на придворните евнуси го е принудила да се разбунтува.

Веднага след това Констанций наредил да ме затворят, защото се боял да не би да се възползувам от бунта в Галия и да се надигна срещу него в Атика. Така стана обаче, че още преди да стигна до Медиоланум, Силван умрял в Колония Агрипина15. В гражданските войни на Констанций пак му провървя.

Но смъртта на Силван не разрешила моя въпрос. Докато съм бил затворен във вилата, старият спор се подновил. Евсебий настоявал да бъда умъртвен. Евсебия била против. Констанций мълчал.

Написах няколко писма до Евсебия, с които я молех да настои пред императора да ми разрешат да се върна в Атина. Но в последна сметка реших да не й изпращам никакво писмо, тъй като Констанций беше много подозрителен и каквато и да била писмовна връзка между жена му и предполагаемия престолонаследник несъмнено щеше да го настрои против нас. Най-мъдро беше да не предприемам нищо и да чакам.

На утрото на тринадесетия ден от затворничеството ми животът ми се измени завинаги. Събуден бях от един роб, който блъскаше на вратата на спалнята ми:

— Стани, господарю! Стани! Известие от августа!

Спях облечен и мигновено скочих от леглото. Напомних на роба, че ако някой не отключи вратата отвън, няма да мога да приема императорския пратеник.

Вратата бързо се отвори. Началникът на стражата ме гледаше със засмяно лице. Разбрах, че божествената воля се бе наложила. Бях спасен.

— Пратеник, господарю! Августът ще те приеме довечера.

Излязох в атриума и за първи път усетих какво значи да си спечелил благоволението на императора. Сега къщата беше пълна с непознати хора. Пълни евнуси, пищно облечени в коприна, чиновници от различни учреждения, шивачи, майстори на сандали, бръснари, млади офицери, привлечени от младежа, който е може би новата изгряваща звезда и може да стане източник на почести и облаги. Просто главата ми се замая.

Пратеникът беше Аринтей, който сега служи при мене в Персия. Той е необикновено красив и войската го обича, понеже всяка войска обича хубавите офицери. Той е с кестенява коса, синеок, със силно и гъвкаво тяло. Необразован е, но е храбър и вещ във военното дело. Единственият му недостатък е неговата прекалена страст към момчета, която намирам непристойна за един военачалник. Но войниците намират неговата чувственост за забавна. Той служи в конницата, а измежду конните офицери педерастията е нещо най-обикновено. Наистина, когато Аринтей, със светналите си сини очи и захилено румено лице, се доближи до мен този ден, аз едва не го взех за самия Хермес, който, обкръжен от сиянието на Олимп, идва сам да спаси недостойния си син. Аринтей ме поздрави живо и почна да чете писмото, с което Констанций ме викаше на аудиенция. Когато изпълни поръчението си (това му струваше доста усилия, защото за него четенето не беше лесна работа), той прибра писмото и ми се усмихна с пленителна усмивка.

— Когато станеш цезар, не ме забравяй. Вземи ме със себе си. Обичам войната — каза той и потупа дръжката на меча си. Разтреперих се като глупак. Той си тръгна.

След това започна друга борба. Трябваше да пожертвувам брадата си, както и ученическата си туника. Вече бях принц, а не философ. За пръв път в живота ми брадата ми бе обръсната. Като че ли ми отрязаха ръката. Двама бръснари се занимаваха с мен, както бях седнал на един стол в средата на атриума, и сутрешното слънце огряваше едно зрелище, което, като си го спомням днес, беше безкрайно смешно. Един стеснителен двадесет и три годишен ученик по философия, току-що пристигнал от Атинската школа, се превръщаше в царедворец.

Една робиня изряза ноктите на краката ми и после ги изтърка до глезените, което ме смути извънредно много. Друга беше заета с ръцете ми и се чудеше колко много бяха зацапани пръстите ми от мастило. След като обръсна брадата ми, бръснарят поиска да обръсне и гърдите ми, но аз го изругах и той се отказа от намерението си. И аз от своя страна направих отстъпка и се съгласих да подстриже космите, които стърчаха от ноздрите ми. Когато всичко беше готово, той ми донесе едно огледало. Едва познах младежа, който ме гледаше с облещени очи от лъскавия метал; това бе действително образ на младеж, а не на мъж, както си въобразявах, защото брадата мамеше, придавайки ми незаслужено вид на възрастен и мъдър човек. Без нея заприличах на всички други млади придворни.

След това ме изкъпаха, намазаха ме с разни благовонни масла и ме облякоха най-грижливо. Плътта ми тръпнеше от сластния допир на коприната и това ме караше да се чувствувам неловко, защото прекалено ясно усещах тялото си. Днес никога не нося копринени дрехи; предпочитам груб лен или вълна.

Смътно си спомням останалата част на деня. Занесоха ме на носилка в двореца през оживените улици. Хората ме заглеждаха с любопитство, но не знаеха дали трябва да ме аплодират или не. Гледах право пред себе си, както ми бяха заръчали да се държа, когато съм сред народа. Опитах се да не слушам разговорите по улицата и отчаяно се мъчех да си спомня наставленията на евнуха. В дъното на градския площад се издигаше дворецът с коринтската си колонада, сив и отблъскващ като самата съдба. Войници в парадна униформа бяха строени от двете страни на входа. Те ми отдадоха чест, когато слязох от носилката.

Стотици граждани се приближиха да ме разгледат отблизо. Във всеки град има хора, които, изглежда, нямат друга работа, освен да се събират на обществени места и да зяпат високопоставените личности. Те не са нито приятелски настроени, нито враждебно, а са просто любопитни. Най щеше да им е интересно да видят някой слон, но тъй като нямаше слон, щяха да се задоволят и със загадъчния Юлиан. Малцина от тях ме познаваха. Никой не знаеше точно какъв роднина съм на императора. Удивително е колко малко знаят за нас поданиците ни. Познавам градове по границите на империята, където смятат, че още управлява император Октавиан Август и че той е велик магьосник, който никога няма да умре. Разбира се, всеки от нас се нарича август, за да напомня за неизменността на римската власт — единственото постоянно нещо всред един непрестанно менящ се свят. И все пак, дори в градовете, където грамотността е доста разпространена, средният гражданин често не знае кой е начело на държавата. Много пъти смутени пратеници са се обръщали към мен, наричайки ме Констанций, а един старец смяташе, че съм Константин, и ме поздрави, че толкова малко съм се изменил от времето на битката при Милвийския мост.

В двореца любопитството бе примесено с възбуда и надежди. Явно бе, че съм спечелил благоволението на императора. Виждах това във всички лица. В преддверието ми оказаха почести: покланяха ми се, усмихваха ми се, стискаха ми горещо ръка и я целуваха с надежда. Отвратително нещо… (както си го спомням сега). Но по онова време то беше чудесно доказателство, че съм спасил живота си.

Предадоха ме на началника на протокола, който шепнешком ми даде последни наставления. След това под звуците на тръбите влязох в тронната зала.

Констанций носеше пурпурна мантия, която се спускаше на дипли до червените му сандали. В едната си ръка държеше жезъл от слонова кост, а в другата, отпусната върху страничната облегалка на трона с дланта нагоре, блестеше златно кълбо с кръст. Както обикновено той гледаше втренчено право пред себе си, без да забелязва нищо друго освен това, което беше в зрителното му поле. Изглеждаше зле. Имаше тъмни кръгове под очите и лицето му беше на петна, като че ли от прекомерно пиянство; а той се въздържаше от вино. Евсебия, отрупана със сияйни накити, седеше на престол, поставен направо на пода. Въпреки че и тя седеше неподвижно като статуя, в лицето й имаше нещо, което загатваше за съчувствие. Когато ме видя, тъжната й уста леко се разтвори.

Вдясно и вляво от мен, облечени в най-блестящи облекла, стояха членовете на консисторията. Всички ме разглеждаха внимателно, докато бавно преминах през залата и се приближих към трона с наведени очи. Светлината на октомврийското слънце се изливаше през високите прозорци. В залата се носеше силна миризма на тамян. Отново се почувствувах дете и сякаш срещу мен седеше Константин. За миг всичко се завъртя пред погледа ми. След това Констанций изрече първия предписан от церемониала поздрав. Аз отговорих, коленичих, целунах пурпурната мантия и той ме повдигна. Подобно на двама актьори изиграхме безлично ролите си. След това ми дадоха столче близо до Евсебия.

Седях съвсем неподвижно, като гледах право напред, но чувствувах присъствието на Евсебия до себе си. Усещах дъха на цветя, който лъхаше от нея. Но не се погледнахме един друг.

Констанций приемаше посланици, назначаваше военачалници, раздаваше титли. Аудиенцията завърши, когато императорът стана. Всички коленичихме. С вдървени крака и леко олюляващ се от тежестта на мантиите и накитите си, Констанций се оттегли към покоите си, следван от Евсебия. Щом двете зелени бронзови порти се затвориха след него, сякаш вълшебник замахна с магическа пръчка и всички се почувствувахме свободни.

Заобиколиха ме придворни и ме отрупаха с хиляди въпроси. Ще ме направят ли цезар? Къде ще живея? Нуждая ли се от някаква услуга? Нека само да заповядам, и всичко ще бъде изпълнено. Отговарях колкото можех по-сдържано и уклончиво. Тогава към мен се приближи моят стар враг Евсебий. Жълтото подобно на месечина лице беше сериозно и почтително. Копринената му мантия изшумоля, докато тежкото му тяло се покланяше ниско.

— Господарю, ти ще обядваш със свещеното семейство. — Сред придворните премина възбуден шепот. Това бе най-голямото благоволение. Издигнах се в очите на всички. Но първата ми мисъл бе: вечеря — значи отравяне. — Ще те съпроводя до свещените покои.

Евсебий ме поведе към бронзовите врати, през които току-що беше преминала царствената двойка. Не проговорихме, докато не излязохме в коридора, където останахме сами.

— Трябва да знаеш, господарю, че винаги, по всякакъв начин съм уверявал августа в твоята вярност към него.

— Зная — излъгах аз със същата тържественост.

— В консисторията имаш врагове. — Той даде знак на един страж да отвори една малка дъбова врата. Минахме през нея. — Но аз винаги съм им се противопоставял. Както знаеш, всякога съм се надявал, че ще заемаш подобаващото ти се място в двора, и въпреки че някои съветват титлата цезар да се премахне, тъй като брат ти… — Той остави недовършено изречението си. — Посъветвах негова вечност да те направи цезар.

— Не съм се стремял към такава чест — измърморих аз, като любопитно разглеждах всичко около себе си.

Дворецът в Медиоланум е грамадна, безразборно строена сграда. Първоначално е била доста скромното жилище на управителя. Когато Рим престанал да бъде фактически център на Запада, дворецът бил разширен, за да стане императорска резиденция. Императорите трябвало да бъдат близо до Алпите поради честите нападения на германските племена. Освен това колкото по-далече е един император от Рим, толкова по-голяма е вероятността да остане на престола, защото населението на този град, както е известно, е капризно и дръзко и помни, че е сваляло много императори. Никой император не остава дълго в Рим, освен ако това не му се наложи.

Константин разширил двореца, като построил приемните зали, а Констанций прибавил жилищните помещения на втория етаж, където в момента се намирахме. Те гледат към голям вътрешен двор. Лично аз предпочитам старата римска къща, с малки отделни стаи, разположени около атриума, но Констанций беше новатор в архитектурата, както и в църквата. Намирам, че тези стаи са прекалено големи и разноските за отоплението им са просто съсипателни.

При всяка врата стояха стражи и евнуси, надменни и същевременно раболепни. Няма по-потискащо място от царски двор. Навсякъде, където има трон, човек може да наблюдава в най-големи подробности всички човешки суети и пороци, лакирани с добри обноски и тънко позлатени с лицемерие. Когато съм на поход, в моя двор не се спазва никакъв церемониал. А и когато съм в резиденцията си, гледам да няма много блясък.

Евсебий ме остави пред последната врата с дълбок поклон. Стражите отвориха вратата и аз влязох в трапезарията. Констанций се беше изтегнал на една от двете лежанки, поставени под прав ъгъл до масата. Евсебия седеше срещу него на стол, украсен със слонова кост. Поклоних се ниско и на двамата, като ги поздравих с предписаните фрази.

Констанций измърмори някакъв отговор. След това ми даде знак с ръка да заема другата лежанка.

— Изглеждаш по-добре без онази ужасна брада.

Изчервих се, докато сядах на лежанката. Евсебия ми се усмихна насърчително.

— Мен пък ми харесваше брадата — рече тя.

— Защото и ти си безбожница.

Сърцето ми спря за миг. Но това беше само една от тромавите шеги на Констанций.

— Тя харесва тези високопарни и мръсни циници. — Той посочи жена си с костеливата си, отрупана с пръстени ръка. — Непрестанно ги чете. Не е хубаво жена да чете.

Отговорих нещо приятно, благодарен, че го намирам в добро настроение. Констанций беше свалил диадемата си и връхните мантии и имаше почти човешки вид, съвсем различен от статуята, която седеше на престола преди малко.

Поднесоха ми вино и въпреки че рядко го пия неразредено, този път го изпих направо, за да успокоя нервите си.

— На кого ми прилича без тая ужасна брада? — Констанций ме разглеждаше с любопитен поглед като някакъв нов роб или кон.

Евсебия се намръщи, преструвайки се, че рови в паметта си. Човек никога не издава мислите си пред един тиранин дори когато ти е съпруг.

Императорът сам отговори на въпроса си:

— На Констанс. Много му приличаш. Съвсем приличаш на брат ми.

Сърцето ми се сви. Винаги се е смятало, че Констанций има пръст в смъртта на брат си. Но в тази забележка нямаше никакъв намек. В добро разположение на духа, Констанций говореше направо и се държеше съвсем естествено.

Отвърнах, че тогава съм бил съвсем малко дете и не помня покойния си братовчед.

— Беше най-представителният от трима ни. Висок. Като баща ни. — Констанций много съжаляваше, че не е по-висок.

Поднесоха ни пищна вечеря и аз вкусих от всичко, защото да откажеш да хапнеш от някое блюдо, би означавало, че се страхуваш да не би императорът да те отрови. Беше цяло изпитание и стомахът ми едва понесе огромното количество храна, което погълнах.

Констанций водеше разговора, както следва да го води един император (освен ако е склонен към философски спорове като мен — на масата аз трябва да говоря ужасно бързо, за да ме чуят). Попита ме как е минало учението ми в Атина. Описах му го и накрая завърших:

— Бих могъл да прекарам останалата част от живота си там.

При тези думи видях, че Евсебия едва забележимо се намръщи. Знак, че не трябва да говоря за учение.

Но Констанций не слушаше. Беше се изтегнал по гръб, тихо се оригваше и леко разтриваше с ръка издутия си корем. Той заговори с притворени очи:

— След баща ми аз съм първият император, който царува сам. Но той никога не е възнамерявал само един от нас да управлява. Нито пък Диоклециан е възнамерявал само един от четиримата му наследници да управлява.

Констанций се изправи на лакътя си и ме погледна с тези странно тъжни очи, които бяха най-привлекателното и най-загадъчното у него. Това бяха очи на поет, който е видял истинската трагедия на този свят и знае какъв е отвъдният. И все пак приятното впечатление от тези очи се разваляше напълно от нацупената му уста. Дали някой изобщо познаваше Констанций? Едно беше сигурно — аз не го познавах. Аз го мразех, но Евсебия го обичаше — поне така ми се струваше, а тя беше жена, която не би се привързала към лош човек. Като всички нас, Констанций беше съвкупност от много личности, събрани в едно тяло.

— Светът е прекалено голям, за да може един човек да го управлява. — Сърцето ми заби ускорено. Знаех какво следва. — Не мога да бъда навсякъде. А властта на императора трябва да бъде навсякъде. Работите винаги се объркват на няколко места едновременно. Щом германските племена на север се размърдат, персийците нападат от юг. Понякога ми се струва, че се наговарят предварително. Ако се отправя на изток, веднага възниква опасност от запад. Ако един пълководец се разбунтува срещу мен, по същото време трябва да се справям с още един-двама други предатели. Империята е голяма. Разстоянията са огромни. Враговете ни — многобройни. — Той откъсна една кълка от печената патица и почна да дъвче, като през всичкото време ме гледаше с кротките си очи. — На всяка цена ще задържа държавата ни цяла. Няма да отстъпя на варварите нито един град, нито една нива дори! — Високият му глас почти прегракна. — Ще запазя държавата за нашето семейство. Ние я спечелихме, трябва да я задържим. И затова трябва да бъдем верни един на друг. — Как ме поразиха тези думи, произнесени от неговата жестока уста. Не смеех да го погледна.

— Юлиане — гласът му стана по-нисък, — възнамерявам да те направя цезар, мой наследник, дотогава, докато ми се роди син.

— Господарю! — единствено можах да промълвя аз. Неочаквано сълзи изпълниха очите ми. И досега не съм си дал сметка дали желаех тази съдба. И все пак, когато всичко това ми се случи, някакво скрито въже се скъса вътре в мен и моят кораб се понесе по опасното море.

Евсебия ме поздрави. Не си спомням какво отвърнах. Донесоха още вино и Констанций, изпаднал във весело настроение, ми съобщи, че астролозите предпочитали 6 ноември пред всеки друг ден. Изтъкна, че трябва да изучавам военно дело, докато си събера двор, подходящ за новото ми положение. Щял да ми плаща заплата, която „няма да бъде голяма“, както той се изрази неопределено. Всъщност, ако не бяха доходите от майчиното ми имение, щях да умра от глад още първата година. Никой не може да упрекне братовчед ми в прекалена щедрост.

Констанций почти ми се усмихна:

— А сега имам изненада за теб.

Изненадата беше сестра му Елена. Тя влезе в стаята с подчертано чувство за собствено достойнство. Не я познавах, въпреки че я бях виждал от разстояние при първото ми посещение в Медиоланум.

Елена не беше привлекателна жена. Беше ниска, склонна към напълняване, с къси крака и дълъг торс като на Констанций. За нещастие лицето й беше досущ като лицето на Константин Велики; човек просто се сепваше: същите широки скули, същите горди и тънки устни, големият нос, грамадната челюст — просто копие на императорския портрет, пресъздаден у жена на средна възраст. И въпреки тази злощастна прилика тя беше иначе много женствена и имаше приятен, мек глас. (Винаги са ми били неприятни жени с пискливи гласове.) Движеше се сдържано, дори смутено. Тогава не знаех нищо за нея освен това, че е десетина години по-възрастна от мен и че е любимата сестра на Констанций.

След като отговори на нашите поздрави, Елена седна на свободния стол. Явно беше развълнувана. Аз също бях неспокоен, защото знаех точно как щяха да се развият нещата по-нататък. Винаги допущах, че нещо подобно може да ми се случи, но винаги се стремях да мисля за това колкото се може по-рядко. Сега този миг беше настъпил.

— Удостояваме те с честта — започна Констанций — да ти дадем нашата прелюбима сестра за съпруга, осезаема и жива връзка между нашите две корони.

Той явно беше подготвил това изречение предварително. Питах се дали се беше обърнал към Гал по същия начин, когато му даде Констанция за жена.

Елена гледаше в пода. Предполагам, че и аз целият съм се бил изчервил. Евсебия ме наблюдаваше, развеселена, но все пак сдържана. Тя ми беше приятел и съюзник, но сега можеше лесно да стане мой враг. Още тогава си дадох сметка за това. Или може би сега пиша така, защото зная какво се случи по-късно? Както и да е, съвсем ясно бе, че ако Елена има дете, а Евсебия остане бездетна, моето дете ще бъде наследник на Констанций. Сега и четиримата бяхме оплетени като мухи в мрежата на паяк.

Не си спомням какво отговорих на Констанций. Но съм сигурен, че съм заеквал. По-късно Елена ми каза, че съм бил изключително красноречив, въпреки че не съм смеел да погледна към нея, докато съм произнасял благодарствената си реч. Сигурно съм мислил за съпружеските си задължения. Никоя друга жена не ме е привличала по-малко. И все пак ние трябваше да имаме дете. Такова бреме е обичайно за монарсите и, струва ми се, е малка цена за величието, макар че навремето жертвата изглеждаше по-голяма, отколкото беше всъщност.

Елена беше добра жена, но миговете на интимно общуване бяха редки, незадоволителни и донякъде трогателни, защото наистина исках да й даря удоволствие. Но възможно ли е да ти бъде приятно да се любиш със статуята на Константин? Не можех да я направя щастлива, но поне не я направих нещастна. Мисля, че станахме добри приятели.

Обедът завърши, когато Констанций свали късите си криви крака на пода и се протегна така, че ставите му изпращяха. След това, без да промълви нито дума, той излезе от стаята. Евсебия ми се усмихна леко, хвана Елена за ръка и двете жени се оттеглиха. Останах сам, вторачил поглед във фазановите яйца, подредени от изкусния готвач в чудесно, украсено с пера гнездо, които бяха поднесени като последно ястие. Това беше паметен момент. Бях влязъл в стаята като заточен ученик. Напуснах я като цезар и съпруг. Промяната беше главозамайваща.

В повечето дворци най-важните особи много рядко се виждат едни други. До известна степен това се дължи на тяхното собствено желание. Колкото по-рядко се срещат, толкова по-малка е вероятността да се случи нещо неприятно. Но главната причина е, че придворните се стремят да държат високопоставените лица далеч един от друг, защото по този начин посредниците придобиват по-голямо значение — тогава те тичат от едно крило на двореца до друго, плетат интриги и правят своя политика.

В много отношения дворът на Констанций беше по-лош и от времето на Домициан. Евнусите бяха всевластни. Те държаха всички далеч от императора. Не си ли угоден на някой евнух, обречен си на гибел: те веднага извикват Меркурий, „комита на сънищата“, или Павел „Веригата“. Наричаха ги така, защото единият тъй майсторски тълкуваше и най-невинните сънища, че те винаги разкриваха предателски намерения, а другият имаше гениалната способност да открива все нови и нови брънки от една нескончаема верига от предателства.

И понеже Констанций слушаше единствено евнусите, беззаконията се ширеха навред. Никой не беше в безопасност, включително и най-високопоставените в двора, и особено онези, които като мен бяха кръвни роднини на императора.

Много пъти, когато изучавах някое историческо съчинение, си мислех, че не се отдава достатъчно внимание на посредниците, които в повечето случаи са действителните управници на държавата. Ние сме склонни да си представяме двора като колело, в чийто център стои императорът, от когото, като спици на това колело, всички висши сановници черпят силата си. Но истината е друга. Много рядко допускаха някого да се доближи до Констанций. Единствено евнухът Евсебий го виждаше всеки ден. Вследствие на това в двора постоянно се образуваха все нови и нови клики, макар че привидно цялата власт беше в ръцете на императора. Ако човек вземе да чете летописите на Медиоланум от онези дни, би си помислил, че Констанций и аз сме се виждали всеки ден, че сме разисквали политически въпроси и военна стратегия и изобщо сме имали, така да се каже, общ семеен живот. Всъщност в течение на един месец видях императора само четири пъти. Вече описах първата ни среща. Втори път го срещнах при провъзгласяването ми за цезар.

Бях провъзгласен за цезар на 6 ноември 355 година, когато консули бяха Арбецио и Лолиан. Трябва да призная, че Констанций владееше до съвършенство изкуството да устройва церемонии. Макар и да си мисля, че го надминавам в много отношения, никога не ще успея да вдъхна на хората страхопочитание към императорското величие, нещо, което той успяваше да направи, щом пожелаеше. Когато се явеше пред тълпата, всички чувствуваха, че той е августът. А когато аз заставам пред народа, съвсем не правя поразително впечатление. Предполагам, че донякъде ме обичат, но присъствието ми не ги смущава. Намират, че приличам на ретор. И те са прави — наистина приличам на ретор.

В дъното на главния площад беше издигната дървена платформа, украсена с римските орли и дракона на нашата династия. Самият площад бе изпълнен с войници в пълна униформа.

Докато военачалниците ме водеха към платформата, усещах как всеки мускул ме боли: по цял ден се упражнявах с меч и копие. Бях преуморен, а, струва ми се, моите учители изпитваха само презрение към мен. Смятаха ме за книжен плъх, който не отбира нищо от военно изкуство и предпочита разговорите пред войната. Естествено те бяха вежливи пред мен, но често зад гърба си чувах тих, подигравателен смях. В случая с изненада открих, че не мога да понасям да ми се подиграват. Смята се, че една от полезните страни на философията е между другото и тази, че уж ни научавала да понасяме хорското презрение. Някои философи дори изпитват наслаждение, когато простият народ най-грубо ги оскърбява. Но аз не съм такъв. Може би е права донякъде мисълта, че кръвта и наследствеността имат значение. В края на краищата аз съм потомък на трима императори. Беше ми непоносимо тези млади, здрави офицери да ме смятат слаб и женствен. Реших да ги надмина във всяко отношение. За съжаление по онова време първенството ми беше по-скоро пожелание, отколкото факт. Бях се упражнявал прекалено много в съвсем кратко време и вследствие на това бях станал дори по-несръчен от обикновено.

В момента, когато достигнах до платформата, зазвучаха тръби. Чуха се приветствени възгласи. Между легионите се отвори пътека и Констанций, със златен шлем във формата на змей и пурпурна мантия, се появи в позлатената си колесница. Докато минаваше пред мен, аз улових погледа му — беззрачен като погледа на слепия Омир! При такива публични тържества императорът не вижда обикновените хора.

Констанций бавно се изкачи по стъпалата на платформата, но късите му криви крака отнемаха малко от величието му. Застанал на платформата, той изслуша приветствените викове на легионите. След това ми даде знак да отида при него. Изкачих стръмните дървени стъпала с чувството, че отивам на собствената си екзекуция, и заех мястото си до Констанций… Едва не написах: заех мястото си в историята — защото името ми беше вече легенда. За добро или за зло, бях станал част от дългата хроника, започнала с Юлий Цезар и чийто край никой не може да предвиди…

Погледнах гъсто строените легиони. За пръв път виждах толкова войска; признавам, беше завладяваща гледка. Всички мисли за философия изхвърчаха от главата ми, когато видях знамената със змея да се развяват в есенния вятър и орлите да се накланят, за да ни отдадат почест.

Констанций ми хвана ръката. Стискаше я здраво в грубата си длан. Погледнах към него с крайчеца на окото си, защото усетих, че нещо не е както трябва: той стърчеше с половин глава над мен. Сведох очи надолу и забелязах, че е стъпил на ниско столче. Констанций никога не пропущаше най-малката подробност, която би могла да подсили впечатлението за неговата величественост.

Той заговори на легионите. Високият му глас се носеше навред — говореше такъв латински, какъвто се говори във войската и е лесен за разбиране. Беше научил речта си наизуст.

— Ние заставаме пред вас, доблестни защитници на империята, за да отмъстим на нашите врагове. Как трябва да сторим това, вие ще кажете, не като войници, а като безпристрастни съдии. След смъртта на тези бунтовни тирани, които, подтикнати от бяс и заслепление, се опитаха да завземат престола, варварите от север навлязоха в Галия, защото сметнаха, че нашата велика империя е отслабена и в нея царят размирици. Те са там сега. Само в пълно съгласие с вас можем да ги прогоним. Вие трябва да вземете решение.

Пред вас стои нашият братовчед Юлиан, почитан заради скромността си, който ни е скъп също така и поради кръвната му връзка с нас; млад човек със забележителни способности, когото желая да направя цезар, ако вие одобрите избора ми…

В този миг, въпреки че не бе още довършил изречението си, Констанций беше прекъснат от множество гласове, които викаха, че явно не по волята на човек, а сам Бог иска да бъда провъзгласен за цезар. Напълно бях съгласен с тези думи, макар че богът, за когото те мислеха, и единият, който действително ме бе издигнал, не бе един и същ. И все пак не можех да не се удивлявам на умението, с което Констанций беше организирал цялата сцена. Гласовете се обаждаха като че ли наистина спонтанно, по своя воля, а всичко беше предварително заучено. Докато войниците викаха, Констанций стоеше съвършено неподвижен и безмълвен, сякаш слушаше думи на оракул. Дланта ми се изпоти, но той продължаваше да стиска здраво ръката ми. Когато гласовете замлъкнаха, той кимна тържествено към легионите.

— Вашият ответ ни е достатъчен. Виждаме, че одобрявате избора ни.

Той пусна ръката ми. Даде знак на двама военачалници да дойдат при нас на платформата. Единият от тях носеше венец, другият — мантия. Те застанаха зад нас.

— Спокойната сила на този млад човек и неговата умереност (той подчерта думата умереност, за да ги успокои, че не съм втори Гал) трябва не само да бъдат възхвалявани, но и да служат за пример и подражание. Самият ни избор е достатъчно признание на достойнствата му и показва, че и ние като вас ценим отличния нрав на Юлиан, който е обучен във всички благородни изкуства. И сега с божията благословия го даряваме с тази пурпурна мантия.

Поставиха ми мантията на раменете. Констанций оправи гънките около врата ми. Само веднъж ме погледна в очите, докато бяхме лице с лице един към друг, той — застанал на столчето, аз — обърнал гръб към войската. Погледът му бе странно плах и нерешителен, в пълно противоречие с непринудеността на величествените му движения и спокойния му силен глас.

Констанций беше човек, който се страхуваше за живота си. Ясно видях този страх в неговите големи очи. Той притвори за миг клепачи, докато поставяше венеца на главата ми, подобно на човек, който трепва при първия допир на хирургическия нож. След това отново хвана дясната ми ръка и ме обърна с лице към легионите. Преди да почнат поздравителните викове, той вдигна ръка. Имаше да каже още нещо. И макар че говореше на мене, той гледаше към войските. Понеже не знаех накъде да гледам, стоях полуобърнат и към него, и към войниците на площада.

— Брате, най-скъп на мен от всички хора, в разцвета на силите си получаваш славното цвете на рода ни. Но трябва да призная, че ти удвояваш славата ми, защото в собствените си очи аз се виждам още по-велик, като поверявам почти (той натърти думата „почти“) еднаква власт на един благороден принц, мой роднина, отколкото ми дава самата власт, която имам. Сподели с мен опасностите и страданията, заеми се със защитата на Галия, освободи, без да щадиш сили, изстрадалите й провинции. И ако се наложи да влезеш в сражение с варварите, заеми мястото си отпред, при знаменосците. Върви напред, храбри пълководецо, готов да водиш храбреци като тебе. Ти и аз, свързани със здрава и нерушима любов, ще си помагаме и заедно — ако Бог чуе молитвите ни — ще царуваме мъдро и добросъвестно над един умиротворен свят. Мислите ми винаги ще те придружават и аз не ще те изоставя в никое твое начинание. Върви, бързай с нашата обща благословия да защитиш с чест мястото, отредено ти от самия Рим и повелено от Бога. Аве цезар!

Той изрече поздрава с висок глас и легионите го подеха с такава сила, сякаш небето прогърмя. Запазих достатъчно самообладание, за да отговоря: „Аве, Августе!“ Войниците също повториха този поздрав. Дигнах ръка за поздрав към Констанций. След това се обърнах и дигнах ръка за поздрав към легионите. Това беше в разрез с протокола. Военачалниците не поздравяват войските си; отдават чест на знамената, но не на войската. Жестът ми беше неволен, но съвсем неуместен. След първоначалната изненада легионите изразиха с вик одобрението си от избора ми и почнаха да удрят щитовете с наколенниците си — най-голямата чест, която могат да отдадат някому. За миг ми се стори, че ще оглушея от страшния звънтеж, който се разнесе по площада. По-страшно звучи обаче неодобрението на войската — когато започнат да търкат копията в щитовете си в предвестие на бунт.

Усетих как Констанций настръхна до мен. Не бе очаквал подобно нещо. Несъмнено той реши, че моят поздрав към легионите е преднамерен. Но стореното не можеше да се поправи и аз вече бях цезар.

Констанций изведнъж се обърна рязко и слезе от платформата. Аз го последвах. За миг настъпи суетня, докато императорът се качваше в колесницата. Стъпил горе, той ме изгледа продължително и после ми даде знак да се кача и аз. Качих се и заедно преминахме през ликуващите легиони. Внезапно почувствувах привързаност към войниците, като че ли бях венчан за тях; и подобно на много нагласени бракове и този, колкото и да беше странен, се оказа щастлив.

Колесницата бавно пресече площада и се отправи към двореца. Констанций не продума нищо, а аз не смеех да го заговоря, давайки си сметка, че за нещастие в колесницата нямаше столче и аз бях по-висок от него — още едно лошо предзнаменование. Казах си наум един стих от „Илиадата“: „От царска смърт съм сграбен и от върховната съдба.“ В двора на двореца Констанций и аз се разделихме, без да промълвим нито дума. Не го видях няколко дни.

Първото нещо, което сторих като цезар, беше да повикам Орибазий, който се намираше в Атина и беше пристигнал там една седмица след като аз бях отпътувал. Писах също така на Максим и Приск, за да ги поканя да дойдат при мен. Междувременно продължих военните си упражнения. Заех се да науча и колкото се може повече за управлението на Галия.

През това време не виждах никого от императорското семейство, нито дори бъдещата си съпруга. И въпреки това денят на сватбата бе насрочен. Донесоха ми свитъци с неизбежните правила за церемонията, с които трябваше да се запозная. Дадоха ми и най-подробен план на параклиса, върху който беше точно означено моето място през всеки един момент на бракосъчетанието.

В двореца имах един-единствен приятел — Евтерий, арменецът евнух, който ме бе занимавал в Константинопол. С него всяка вечер изучавахме различни указания и наредби. Неговата задача, както той сам каза, беше да ме направи администратор.

Вечерта преди сватбата ми Евтерий ми донесе вестта, че трябва да се отправя за Галия през първата седмица на декември.

— За кой град?

— Виенна16. Там ще прекараш зимата. След това, през пролетта, ще започнеш военните действия. — Той ме загледа втренчено. — Странно ли ти се струва да бъдеш пълководец?

— Странно! — Не можах да се сдържа: — Истинска лудост.

Той вдигна ръка уплашено и посочи тъмните ъгли зад колоните, където стояха стражите. Там се навъртаха и доносници с надеждата да ме заловят в измяна.

Заговорих по-тихо:

— Разбира се, че е странно. Никога в живота си не съм виждал сражение. Не съм командувал нито един войник, а къде ли пък цяла армия. Но…

— Но…

— Но не се боя. — Не казах това, което наистина чувствувах: че жадувам за военни подвизи.

— Тогава съм спокоен — рече Евтерий, — защото току-що ме назначиха управител към двора на цезар Юлиан. Ще замина с тебе в Галия.

Това бяха чудесни новини. Прегърнах го сърдечно и изпълнен с щастие, така се разбъбрих, че той бе принуден да каже:

— Дръж се тежко като римлянин, цезарю. Прекомерно си азиатец.

Засмях се.

— Няма как, наистина съм азиатец.

Внезапно Евтерий скочи. С бързина, с която не допусках, че може да тича човек на неговите години, той се втурна към тъмния свод срещу нас. Миг след това се появи наново, придружен от един мургав, богато облечен човек.

— Цезарю — каза Евтерий със зловещо церемониален тон, — да ти представя Павел от тайната служба. Дошъл е да ти поднесе почитанията си.

Не бях изненадан. Бях прекарал целия си живот под наблюдение. Присъствието на началника на доносниците ми напомни, че колкото по-високо израствах, толкова по-наложително ставаше Констанций да ме държи под наблюдение.

— Винаги ни е приятно да приемем чиновниците на императора — казах аз учтиво.

Павел остана невъзмутим. Очите му блестяха на светлината на лампата, кривият му нос му придаваше вид на хищна птица. Той се поклони и отговори с лек испански акцент:

— Отивах към източното крило. На доклад при Руфин, преторианския префект.

— Това не е обичайният път към източното крило на двореца — рече Евтерий дружелюбно.

— Какво мога да кажа на това? — разпери ръце Павел. Хищните му нокти бяха сякаш готови да сграбчат някого.

— Можеш да ни пожелаеш лека нощ и да докладваш на преторианския префект, че не си чул нищо полезно — отвърнах му аз.

Павел се поклони.

— Докладвам само това, което чуя, цезарю. — Той се държеше нахално, но внимаваше да не прекали.

— Остани още малко — рекох аз, — и ще чуеш началото на гибелта си.

Това го постресна, въпреки че дързостта ми не почиваше на нищо — аз нямах никаква власт. Една негова дума можеше да ме свали. И все пак знаех, че ако искам да бъда цезар, трябва да се наложа; иначе бих си спечелил презрението на евнусите и доносниците, което можеше да бъде гибелно за мен. Павел се оттегли.

Обърнах се към Евтерий:

— Прекалено азиатски ли се държах? — подразних го аз, макар че сърцето ми се беше разтупало.

Той поклати глава:

— Може би това е най-мъдрият начин да се държиш с него. Във всеки случай засега си в безопасност.

— Но той сигурно е заложил някой капан?

— Може би сам ще попадне в него.

Кимнах му в знак на съгласие. Павел беше един от главните инициатори на заговора, който доведе до смъртта на брат ми. Същата нощ в двореца на Медиоланум аз започнах собствения си заговор.

Сватбата ми… каква странна тема за човек, обречен на целомъдрие. Сега ми се струва невероятно, че някога съм бил съпруг. И все пак на 13 ноември 355 година станах съпруг. Няма да описвам отвратителните обреди на галилеяните. Достатъчно е да кажа, че ги изтърпях, наметнат с тежка пурпурна мантия и отрупан с разкошни накити, които по-късно продадох в Галия, за да наема войници.

Церемонията бе последвана от неизбежните празненства и игри в наша чест. Елена беше възхитена от блясъка и великолепието: в това отношение тя приличаше на брат си. Аз бях просто примирен и вършех това, което се изискваше от мен. Няколко дена след сватбата ми бях извикан на аудиенция при Евсебия.

— Как ти се вижда светът сега? — Очите на Евсебия блестяха лукаво.

— Всичко дължа на тебе — отвърнах аз с жар.

— Как намираш Елена?

— Тя е моя съпруга — рекох аз въздържано. Тя пак ме погледна със заговорнически поглед.

— Тя е много… хубава — рече Евсебия малко злобно.

— Благородна, бих казал. — Едва не се разсмях; все пак спазвах правилата на играта.

— Скоро ще заминеш.

— Това ме радва — казах аз и след миг добавих: — Не че не желая да остана по-дълго — не можех да кажа „близо до теб“, затова казах — в Медиоланум.

Тя поклати глава.

— Това място не е за теб. Не е и за мен, но… — Най-важното не доизказа. После продължи: — Ще зимуваш във Виенна. Колкото до парите…

— Няма да стигат. — Евнухът Евсебий ми беше вече съобщил, че трябва да издържам себе си и свитата си със заплатата на цезар. Допълнителни суми засега не можело да бъдат отделени.

— За щастие свикнал си да живееш скромно.

— Елена обаче не е свикнала.

— Елена си има свои собствени пари — възрази Евсебия остро. — Да ги харчи тях. Половината Рим е неин.

Поолекна ми да чуя това и го изразих.

— Надявам се скоро да имаш син; това ще бъде радост не само за тебе, но и за нас.

Възхищавах се на безочливостта й. Това беше единственото нещо, което Евсебия не желаеше да имам, тъй като то би застрашило нейното собствено положение. За да не приеме сина ми за наследник, Констанций беше способен да се разведе с нея и да се ожени за друга жена, която да му роди тъй желания син.

— Надявам се, че и ти ще бъдеш благословена с много деца — отвърнах й аз със същата лицемерна любезност. Но и тя не ми повярва. Разговорът ставаше мъчителен. От този момент каквото и да кажехме, звучеше неискрено. И все пак вярвам, че тя наистина ми желаеше доброто, макар че се страхуваше да не ми се роди син.

Най-после заговорихме за други неща и тя ми разкри какво мисли Констанций.

— Ще ти говоря открито — рече тя. Тези думи подсказваха, че досега не бяхме говорили откровено. Тъжното й лице изглеждаше още по-тъжно. Дългите й пръсти нервно мачкаха диплите на дрехата й. — Той е раздвоен. Не може да реши какъв човек си. Естествено има и хора, които му казват, че желаеш да го свалиш.

— Не е вярно! — започнах да протестирам аз, но тя ме спря:

— Зная, че не е вярно.

— И никога не ще бъде вярно! — Аз вярвах на думите си.

— Влез в положението му. Констанций трябваше да се справя с много врагове. Естествено е да се бои от теб.

— В такъв случай защо не ме пусне да се завърна в Атина, където не представлявам никаква опасност за него?

— Защото колкото и да се бои от теб, ти си му нужен. — Тя ме погледна уплашено. — Юлиане, има опасност да изгубим цяла Галия.

Гледах я, без да проговоря.

— Тази сутрин Констанций получи известие от преторианския префект във Виенна. Не зная какво е било съдържанието му, но подозирам най-лошото. Вече изгубихме всичките градове по Рейн. Ако германците нападнат тази зима, това значи краят на Галия, освен ако… — тя протегна ръката си над пламъка на алабастровия светилник и извика: — Юлиане, помогни ми! — За миг съвсем глупаво помислих, че си беше опарила ръката. — Трябва да ни бъдеш верен! Трябва да ни помогнеш!

— Заклевам се в боговете, заклевам се в Хелиос, в…

Тя ме спря, без да си даде сметка, че в изблик на искреност бях изрекъл клетва в името на истинските богове.

— Бъди търпелив с него. Той винаги ще се отнася подозрително към теб. Такъв е нравът му. Но докато съм жива аз, ти си в безопасност. Ако се случи нещо с мен… — Това беше първият намек за болестта на Евсебия. — Независимо от всичко бъди му верен.

Не си спомням какво отговорих. Сигурно отново съм я уверявал във верността си към Констанций, и то съвсем искрено. Когато аудиенцията свърши и аз станах, тя ми каза:

— Имам един подарък за теб. Ще го видиш в деня, когато заминаваш.

Благодарих й и си тръгнах. Въпреки всичко, което тя направи, за да ми навреди през следните две години, все още я обичам. В края на краищата на нея дължа не само принципата, но и живота си.

На първи декември призори тръгнах от Медиоланум за Галия. Сбогувах се с Елена, която щеше по-късно да дойде при мен във Виенна. И двамата се държахме според особените правила, измислени от евнусите за начина, по който трябва да се сбогува с жена си един цезар, когато заминава на война. След това, придружен от току-що пристигналия Орибазий, слязох в двора на двореца, за да застана начело на войската си.

Вън на щипещия студ бяха строени около триста пеши войници и двадесетина конници. Помислих, че това е личната ми охрана. Тъкмо щях да попитам къде е войската ми, когато при мен дойде Евтерий. Беше намръщен.

— Току-що говорих с Евсебий. В последния момент са направени известни промени. Твоите легиони са прехвърлени на Дунава.

Посочих строените войници на двора.

— Това ли е войската ми?

— За съжаление да, цезарю.

Никога в живота си не съм бил толкова разярен. Единствено появата на Констанций ми попречи да изрека това, което трябваше на всяка цена да премълча. Поздравих императора. Той тържествено отвърна на поздрава ми. След това се качи на черен кон, а аз — на бял. Личната му стража, два пъти по-многобройна от моята „войска“, се строи зад него. Моите войници и обозът ми завършваха колоната. Августът и цезарят Юлиан хвърляха мощта на Рим срещу варварите. Беше просто за смях.

Малкото хора, станали в този ранен час, ни поздравиха почтително. Направихме особено благоприятно впечатление при пазара за зеленчуци, който се намира непосредствено до градските порти. Селянките ни поздравяваха, като размахваха моркови и репи — за тях ние бяхме внушителна гледка.

Нито аз, нито Констанций заговорихме, докато не излязохме на главния път. На хоризонта се виждаха високите Алпи, които заграждат от север Ломбардската равнина. Той беше решил да ме придружи до двете колони, които се издигат от двете страни на пътя между Лумело и Павия. Очевидно смяташе, че това разстояние ще ни позволи да водим достатъчно дълъг разговор. И наистина беше прав.

Констанций започна така:

— Ние имаме пълно доверие във Флоренций, нашия преториански префект в Галия. — Тонът му показваше, че той просто ми съобщава факта, но не желае да изказвам мнение по него. „Естествено, че имаш доверие във Флоренций — помислих си аз разярен, — иначе досега щеше да го убиеш“, но гласно отвърнах:

— Да, августе. — И зачаках.

Продължихме да яздим мълчаливо. От време на време наколенниците ни се допираха и щом се удареше метал о метал, всеки от нас инстинктивно се отдръпваше от другия. Допирът до мъж винаги ми е бил неприятен, но допирът до убиеца на баща ми ме плашеше.

Минахме покрай няколко натоварени с птици коли, отбити встрани, за да ни сторят път. Когато селяните видяха императора, те се проснаха по очи, сякаш заслепени от вида на свещената особа. Констанций не им обърна внимание.

— Ние много обичаме нашата сестра Елена. — Това също бе изречено сухо и хладно с тон на оракул.

— И на мен също тя е скъпа, августе — отвърнах аз. Боях се, че ще почне да ми дава наставления за съпружеските ми задължения, но той не спомена нищо повече за Елена.

Констанций развиваше тезата си. Категоричните, откъслечни изречения, подходящи да бъдат издълбани на мрамор, бяха част от внушителната постройка от доводи, които трябваше да ограничават действията ми. От мен се изискваше да се подчинявам на преторианския префект на Галия, въпреки че в качеството си на цезар стоях над него. Не трябваше да забравям, че Елена трябва да бъде вярна преди всичко на своя брат и повелител, а не на съпруга си. Дотук го разбирах напълно.

— Учителят ти по военно дело ни казва, че се надява добре да овладееш военното изкуство.

— Ще оправдая очакванията ти, августе. Но аз бях разбрал, че ще се отправя в Галия с войска, а не със свита.

Констанций не обърна никакво внимание на думите ми.

— Късно почна да изучаваш военното изкуство. Надявам се, че ще научиш всичко, което е нужно да се знае. — Това не звучеше обнадеждаващо, но беше съвсем естествено. Нямаше основание да се предполага, че един младеж, който се е занимавал изключително с философия, ще прояви някакви военни заложби. Колкото и да беше странно, аз обаче бях изпълнен с вяра в себе си, тъй като знаех, че щом боговете са ме издигнали веднъж, няма да ме изоставят. Естествено братовчед ми не можеше да знае какво чувствувам, нито да оцени качествата ми. Той просто виждаше пред себе си един неопитен младеж, който трябва да се сражава с най-свирепите воини на света.

— Никога не забравяй, че за хората ние сме божествени и избрани от небето.

Реших, че под „ние“ Констанций има предвид мене и себе си, въпреки че може би просто ми напомняше за ранга си.

— Не ще забравя, августе. — Винаги се обръщах към него с тази титла, макар че той предпочиташе обръщението „господарю“, титла, която мразя и не използувам, защото означава, че този, към когото се обръщам така, е над хората, а не просто пръв между равни.

— Следи пълководците си. — Въпреки че думите му все още звучаха като повторение на максими, разбрах, че сега ще почне да ми дава съвети и дори може би ще поведе разговор. — Нито на един офицер не трябва да се дава сенаторско звание. Всички офицери трябва да бъдат под най-строг контрол на гражданската администрация. Управителят на област стои над всеки военачалник, изпратен при него. Не трябва да се допуща офицери да се месят в гражданското управление. Нашите преториански префекти стоят над всички военни и граждански чиновници. Затова управлението на империята върви толкова гладко.

Едва ли е нужно да казвам, че не споменах за падането на Галия — последица на отличното управление. Но поначало съветите на Констанций бяха добри и затова още се стремя да ги следвам. Не може да се отрече, че той имаше дарба да управлява.

— При събирането на данъците не опрощавай нищо, което ни се дължи. Не показвай милост към градовете и селата, които не посрещат данъчните си задължения. Те винаги се оплакват. Смятай, че бирниците ти са честни, докато се докаже обратното. Те никога не са честни, но никой още не е намерил начин да се справи със злоупотребите им. Щом ти предават по-голямата част от парите, които събират, бъди доволен.

По-късно аз промених данъчната система в Галия и така на дело опровергах всичко, което Констанции казваше. Но за това ще пиша, когато му дойде времето.

— Следи военачалниците си — повтори той внезапно, сякаш бе забравил, че ми го бе казал вече. След това се обърна към мен и ме погледна за пръв път този ден. Сепнах се. Той вече не беше богът слънце, възседнал кавалерийския си кон: беше моят братовчед, моят враг, моят повелител, извор на величието ми и може би на гибелта ми. — Сигурно разбираш какво имам предвид. — Сега той говореше вече като човек, не като оракул. — Виждал си държавата, разкъсвана от междуособици, престола ни застрашен, цели провинции опустошени, разрушени градове, хвърлени на вятъра войски. Варварите завладяха земите ни, защото ние бяхме толкова погълнати от вътрешни борби, че не можехме да се защищаваме от истинските си врагове. Затова, цезарю, запомни: никога не давай такава власт на военачалниците си, та да могат да се вдигнат срещу тебе. Видя какво трябваше да преживея. Узурпатор след узурпатор изтощаваше силите ни. Пази се.

— Ще се пазя, августе.

След това, като втренчи поглед в мен, той бавно каза:

— Както аз се пазя. — Когато видя, че съм разбрал смисъла на думите му, той погледна настрани и добави, за да не остане никакво съмнение: — Досега не сме отстъпили нито педя земя на никой узурпатор и никога няма да отстъпим.

— Докато съм жив, августе, ще има поне една ръка да се бие за теб.

Яздихме заедно до пладне. Когато стигнахме двете колони, спряхме. Беше хубаво свежо време и макар че въздухът бе хладен, слънцето припичаше, така че всички се потяхме под броните си. На войската се даде заповед да спре за почивка.

Констанций и аз слязохме от конете и той ми даде знак да го последвам в една нива с твърди, изсъхнали стърнища. Освен войниците ни наоколо не се виждаше жива душа. Селяните в която и да е страна винаги изчезват, щом видят, че идат въоръжени хора. Всички войници са техни врагове. Много бих искал да мога да променя това.

Констанций, който вървеше пред мен, се отправи към един малък полусрутен храм на Хермес в края на нивата. (Това беше добро предзнаменование, тъй като Хермес винаги е бдял над мен.) Зад нас войниците пояха конете, оправяха броните си, ругаеха и бъбреха, доволни от хубавото време. Докато Констанций влизаше и храма, аз откъснах едно изсъхнало цвете и след това го последвах в храма, който миришеше на човешки изпражнения; Констанций пикаеше на пода. Дори в такъв момент той беше величествен и тържествен.

— Колко жалко, че тези стари храмове са в такова състояние — чух се да казвам аз, давайки си сметка, че нарушавам протокола.

— Жалко ли? Би трябвало всички да бъдат срутени. — Той оправи облеклото си. — Не мога да ги гледам.

— Естествено — измърморих аз.

— Тук ще те оставя — каза той. Бяхме застанали един срещу друг. Въпреки че нарочно се понаведох, аз пак го гледах от горе на долу. Той се отдръпна от мене, дирейки инстинктивно по-високо място да застане.

— Ще ти осигуря всичко, от което се нуждаеш. Само се обаждай. Разчитай на преторианския префект. Той ни представлява. Във Виенна ще завариш легионите, готови за поход през пролетта. Така че и ти се подготви.

Той ми подаде един дебел свитък.

— Наставления. Ще имаш време да ги прочетеш спокойно. — За миг замълча, след това се сети за нещо. — Императрицата ти изпраща дар. При багажа ти е. Струва ми се, цяла библиотека книги.

Започнах красноречиво да изразявам благодарността си. Говорех, но Констанций не ме слушаше. Тръгна към вратата. После се спря, обърна се и се опита да ме заговори. Аз се изчервих. Исках да му стисна ръката и да му кажа да не се бои от мен, но не посмях. Нито той бе в състояние да ме погледне в лицето, нито аз него. Най-сетне Констанций проговори:

— Ако някога поемеш това… — от напрежение гласът му не издържа и той непохватно посочи себе си, очевидно искаше да каже принципата — помни… — Гласът му секна, сякаш някой го стисна за гръкляна. Не можа да продължи. Не му идваха думи, също както и на мен.

Често се питам какво ли е искал да каже, какво трябваше да помня. Че животът е кратък? Че властта е горчива? Сигурно не. Констанций не беше дълбок човек. Едва ли съм щял да чуя някаква поразително дълбока мисъл, някакво прозрение. Но като си спомням онази случка при разрушеното светилище (а често си я спомням, дори я сънувам), струва ми се, че е искал да каже: „Помни ме, не ме забравяй.“ Ако това си искал да кажеш, братовчеде, тогава съм те запомнил във всеки смисъл на думата.

Констанций излезе от светилището. Щом обърна гръб към мен, поставих увехналия цвят на осквернения под и пошепнах бърза молитва към Хермес. След това, крачейки през нивата, последвах императора към пътя.

Когато се качихме на конете, наново се сбогувахме официално. Констанций тръгна обратно за Медиоланум; пред него знамето с дракона се развяваше в прохладния въздух. Никога вече не се срещнахме.