Юлиан

X

Докато приемах градските магистрати в съдилището в Августа Тауринорум17, дойде пратеник от Флоренций, преторианският префект на Галия. Той смяташе, че цезарят трябва да знае, че преди няколко седмици варварите превзели Колония Агрипина и долината на Рейн била в техни ръце. „Военното положение — пишеше Флоренций, едва ли не със скрито задоволство — е сериозно.“ Германският вожд Хнодомар се бил заклел да изтика римляните до един от Галия до края на годината. Това бяха лошите известия, които Констанций не ми беше съобщил.

Докато приемът още продължаваше, Орибазий и аз се оттеглихме в стаята на префекта, за да проучим по-добре доклада. По непонятни причини единственият бюст, който служеше за украса на стаята, беше бюстът на император Вителий, дебелата свиня, която е царувала няколко месеца след смъртта на Нерон. Защо именно Вителий? Дали префектът не беше негов потомък? Или се възхищаваше от дебелия врат и огромните бузи на човека, който е бил известен като най-големия лакомник на времето си? В моменти на уплаха умът ни се отплесва по неща, които нямат никакво значение. А аз бях действително уплашен.

— Констанций ме изпраща там, за да загина. Затова не ми даде никаква войска.

— Но той едва ли желае да загуби Галия.

— Какво го е грижа него за Галия? Щом си има двор, евнуси, владици, какво още му трябва?

Всъщност нещата не стояха точно така. Посвоему Констанций беше патриот и държеше на империята. Но аз бях така ожесточен, че нищо не можеше да ме спре. Безразсъдно и яростно хулех Констанций. Всяка моя дума беше равностойна на измяна. И когато спрях, Орибазий каза:

— Императорът сигурно има някакъв план. Работата едва ли е толкова проста. Къде са наставленията, които ти даде?

Съвсем бях забравил за свитъка, който ми беше връчил. Още стоеше в пътната ми чанта. Припряно развързах връзките. Зачетох бързо и с растящо учудване.

— Върху етикецията! — извиках най-сетне и изпратих свитъка на другия край на стаята. — Как да посрещам пратеници, как да давам банкети. Дори има и готварски рецепти! — Орибазий почна лудо да се смее, но аз бях прекалено вбесен, за да мога да видя нещо смешно в това положение. — Ще избягаме! — извиках аз накрая.

— Да избягаме ли? — Орибазий ме погледна, като че ли бях полудял.

— Да, ще избягаме. (Странно, никога не съм мислил, че ще бъда в състояние да пиша за този миг.) — Ще избягаме заедно, ти и аз. Няма да е трудно. Достатъчно е да захвърля едно парче плат — казах аз и подръпнах пурпурната туника, която носех. — Оставяме да ни пораснат бради и се връщаме обратно в Атина. За мен философията, за теб медицината.

— Не — отвърна ми той решително.

— Защо не? Констанций ще се радва, ако вече не ме види.

— Но той отде да знае, че няма вече да те види? Ще помисли, че си отишъл да кроиш заговор срещу него, да събереш войска, да станеш узурпатор.

— Но няма да ме намери.

— Как можеш да се скриеш в Атина? — засмя се Орибазий. — Дори с брада и школска туника ти ще си съшият Юлиан, когото всеки е виждал преди няколко месеца у Прохерезий.

— Тогава няма да избягаме в Атина. Ще намеря град, където не ме познават. Антиохия. Ще се скрия в Антиохия. Ще уча при Либаний.

— И ти вярваш, че Либаний ще си сдържи езика? Суетността му ще те предаде още на първия ден.

Либаний: Тук трябва да отбележа, че всъщност Орибазий никога не ми се е нравел особено много. Очевидно той изпитваше същото чувство към мен. Днес славата му се носи навред (ако е още жив), но мои приятели лекари твърдят, че неговото медицинско съчинение в седемдесет книги е просто пълно плагиатство от Гален. След смъртта на Юлиан той бе прогонен от Константинопол и отиде в персийския двор, където, разправят, бил почитан от персийците като бог; вероятно му е било много приятно, тъй като винаги беше ужасно суетен. Беше и алчен: веднъж ме накара да му заплатя пет златни солиди за едно-единствено лечение от подагра. Цял месец след това не можех да ходя.

— Тогава ще намеря град, където никой никога не ме е виждал, нито е чувал за мен.

— Най-далечният е Туле. Но където и да отидеш, магистратите ще узнаят кой си.

— Ами ако се предреша и си сменя името?

— Забравяш тайните агенти. Освен това от какво ще живееш?

— Ще стана ретор…

— Роб?

— Ако е необходимо, защо не? И робът може да бъде щастлив при добри господари. Мога да уча младежи. Ще имам време да пиша, да говоря пред…

— От цезар на роб? — Той изрече това бавно, хладно учуден.

— А какво всъщност съм сега? — избухнах аз. Бях побеснял. Окайвах съдбата си. Когато най-сетне спрях, защото вече не ми стигаше дъх, Орибазий рече:

— Ще продължиш пътя си към Галия, цезарю. Ще смажеш германските племена или ще загинеш в бой.

— Не искам.

— Тогава бъди роб, Юлиане. — За първи път, откакто бях станал цезар, той се обръщаше към мен по име. След това излезе от стаята. Останах сам, зяпнал като глупак, и само свинското лице на Вителий над вратата ме гледаше; изглеждаше гладен, макар да бе изваян от камък преди три века.

Сгъвах писмото на все по-малки и по-малки квадратчета. Мислех усилено. Отправих молитва към Хермес. Доближих се до решетестия прозорец и потърсих слънцето, моя божествен покровител. Чаках някакъв знак и най-сетне той се появи. Залязващото слънце изведнъж огря лицето ми. Да, от запад, където се простираше Галия, Хелиос заслепи очите ми с тъмнозлатистия си диск. Трябваше да следвам божеството си и ако то желаеше смъртта ми, тя щеше да бъде моето жертвоприношение. Ако ми обещаваше победа — тогава аз вървях към слава. Стана ми съвсем ясно, че не мога да избягам дори и да искам. Наистина пурпурна смърт ме бе сграбчила.

Върнах се при гражданите на Августа Тауринорум, като че ли нищо не се бе случило. Орибазий ме гледаше въпросително, докато слушах верноподаническите слова на първенците. Смигнах му и той облекчено въздъхна.

На следната заран продължихме пътя си. Не беше студено в планините, нямаше още сняг освен по най-високите върхове. Дори войниците, повечето от тях вечно недоволни галилеяни, признаваха, че Бог е с нас. Как нямаше да бъде: те не преставаха да се молят. Всъщност за друго не ги биваше.

При навлизането ни в Галия се случи нещо интересно. По целия ни път беше разгласено за идването ми и всички ме очакваха радостно възбудени, тъй като аз бях първият законен цезар, който Галия щеше да види от много години. Казвам „законен“, защото Галия е отколе мястото, откъдето тръгват узурпаторите; през последните десет години там имаше трима. Всеки от тях бе намятал пурпурната мантия и бе сякъл пари, пред всеки от тях градовете бяха полагали клетва за вярност. И всички бяха повалени от Констанций или от съдбата. Сега най-сетне в Галия се намираше един истински цезар и това обнадеждаваше хората.

Привечер влязохме в първото галско село, разположено високо в планината. Селяните се бяха наредели на главната улица, за да ме посрещнат. Между къщите от двете страни на пътя бяха окачени гирлянди и венци, изплетени от елови и борови клонки. Нека Хермес ми е свидетел, че казвам истината: един от венците се откъсна, падна на главата ми и остана там като корона. Аз веднага спрях, защото не разбрах какво се бе случило. Отначало помислих, че ме беше закачило някое клонче. Вдигнах ръка и напипах венеца. Селяните се облещиха; дори моите разпуснати войници бяха поразени. Евтерий, който яздеше до мен, измърмори:

— Дори боговете са ти отредили да бъдеш коронясан.

Не му отвърнах, нито отместих венеца. Давайки си вид, че нищо не се е случило, продължих през селцето и хората ме поздравяваха още по-възторжено.

— Утре цяла Галия ще чуе за това — рече Орибазий.

— А на следния ден и Констанций ще узнае — добавих аз.

Но дори тази мисъл не беше в състояние да ме смути. Бях в отлично настроение, което отговаряше на прекрасния зимен ден, да не говорим за бодростта, която ми вдъхна благоволението на боговете.

Минаването през галските градове беше истински триумф. Времето се задържа добро, докато стигнахме портите на Виенна. Тогава задуха студен вятър и черни облаци се натрупаха от север. Усещаше се, че ще завали сняг. Загърнати в наметалата си, минахме черния Роданус18 и влязохме в града около третата стража. Въпреки че беше студено, улиците бяха претъпкани с хора; посрещнаха ме най-сърдечно. Не разбирах защо. Констанций предизвикваше почит и страх, а аз печелех любовта на хората. Не споменавам това от суетност, а просто като озадачаващ факт. Какво всъщност знаеха тези хора за мен? Аз можех да бъда втори Гал. И въпреки това те се бяха наредили и ме поздравяваха, като че ли бях спечелил голямо сражение или бях увеличил доставките на жито. Това посрещане бе необяснимо, но ободрително.

Като минах пред храма на Ливия и Август, тълпата избута напред една сляпа старица. Тя падна пред коня ми. Стражите ми я изтласкаха настрана. Тя пак падна.

— Вдигнете я — заповядах аз.

Изправиха я на крака.

— Кой е този? — попита тя на висок глас.

— Цезар Юлиан — извика някой.

Тя вдигна слепите си очи към небето и с глас на Пития обяви:

— Той ще въздигне наново храмовете на боговете.

Сепнат, пришпорих коня си и отминах, но думите й още дълго кънтяха в ушите ми.

Срещнах се с Флоренций в главната зала на двореца на префекта, който щеше да бъде моята резиденция, макар че тази малка вила едва ли можеше да се нарече „дворец“. Флоренций ме прие любезно. Да, по-скоро той ме прие, отколкото аз него; и при това даде съвсем ясно да се разбере от самото начало, че това е негова провинция, не моя, въпреки че аз бях цезарят, а той обикновен преториански префект.

— Добре дошъл в Галия, цезарю — рече той, след като разменихме поздрави. Флоренций не беше намерил за нужно да свика градските магистрати или дори чиновниците от преторията. Придружаваха го единствено няколко висши офицери. От моя страна присъстваше само Орибазий.

— Топло посрещане за това студено време, префекте — отвърнах аз. — Поне народът изглежда доволен, че съм пристигнал — добавих, като натъртих думата „поне“.

— Всички се радваме, че августът е счел за уместно да те издигне и да те изпрати тук в знак на своя интерес към нашата провинция. — Флоренций беше нисичък, мургав човечец с остри черти на лицето. Особено ми направиха впечатление неговите жилести ръце, обрасли с черни косми и прилични по-скоро на маймунски лапи, отколкото на човешки ръце.

— Августът ще бъде доволен да научи, че одобряваш решенията му — отвърнах аз сухо. След това минах покрай него и отидох да седна на единствения стол в залата, който беше поставен на малък подиум. Забелязах, че това има известно въздействие. Военните се спогледаха… Флоренций обаче остана невъзмутим, въпреки че седях на неговия стол.

— Представи ми офицерите, префекте — казах аз с най-хладния тон, на който съм способен.

Флоренций ги представи. Първият беше Марцел, който командуваше войските в Галия. Той ме поздрави небрежно. Следният беше Невита, едър, здрав франк, синеок и гръмогласен, забележителен пълководец, който сега служи при мене в Персия. Но него ден във Виенна той се държа към мене с такава очебийна надменност, че аз бях принуден да му отвърна със същото. Иначе щях да изгубя всякакъв авторитет. Или трябваше да бъда цезар, или щяха да ме смажат.

Обърнах се към Флоренций. Говорех, като внимателно избирах думите си:

— Не сме толкова далече от Медиоланум, че уважението, което се дължи на един цезар, да може да се забрави. Столицата на тази провинция не е в бойна обстановка въпреки пораженията на нашите войски на Рейн. Обясни на офицерите си, префекте, какви са задълженията им към нас. Покажи им чрез своя пример как трябва да се държат към цезаря.

Констанций едва ли щеше да го каже по-добре и аз успях да изразя точно това, което исках, с тази дръзка реч. Убеден бях, че съм изпратен в Галия да умра и смятах да сторя това по най-достойния възможен начин, като защищавам докрай високата титла, която ми беше дадена.

Флоренций изглеждаше смаян, останалите уплашени; Орибазий беше поразен. Наистина е странно колко са ни приятни тези редки мигове, когато можем да направим впечатление на някой стар приятел чрез една смела постъпка.

Флоренций бе толкова смутен, че се забави да изпълни разпорежданията ми. Затова, имитирайки старателно Констанций, вдигнах дясната си ръка и посочих с показалеца към пода пред мене, като казах с груб глас:

— Ние носим пурпурен плащ.

Броните иззвънтяха и офицерите коленичиха пред мен. Флоренций ги последва, като ми хвърли изпълнен с омраза поглед. Той целуна ръба на плаща ми. С това започна нашата вражда, която продължи цели пет години.

Всъщност Констанций никога не е смятал да ми поверява управлението на Галия. От мен той очакваше да бъда фигура, която се явява на тържествени случаи и чрез присъствието си напомня на галите, че императорът е изпратил ако не цяла армия, то поне един свой кръвен роднина, за да обедини този изплашен народ в защита на провинцията. Фактически Флоренций държеше цялата власт. Той командуваше войската във Виенна и неговата лична куриерска служба поддържаше връзка с различните легиони, пръснати из Галия. Впрочем повечето от тях бяха затворени в крепостите си, тъй като германците бяха обсадили всички по-големи градове и крепости от Рейн до Северното море.

Едва миналата година, когато преглеждах тайните архиви на Констанций (крайно увлекателно четиво, макар и понякога доста потискащо — сякаш човек слуша какво говорят хората зад гърба му), попаднах и на инструкциите му до Флоренций. Сега, когато зная съдържанието им, разбирам префекта: той просто е изпълнявал нареждания. Констанций му писал — предавам това по памет, тъй като всички книжа са в Константинопол, — че следва да се отнася към „нашия скъп роднина, цезаря Юлиан“, като към новак във военното изкуство и управлението. Флоренций трябвало да бъде моят предан наставник, който да ме обучава и напътствува, да ме пази от лоши другари и грешни преценки. С други думи, изпращаха ме на училище. Трябвало да бъда държан настрана от военните работи. Трябвало също да бъда следен да не би да проявя „ambitio“, както се изразяват римляните — дума, която не съществува в никой друг език и означава самолюбив стремеж, гибел за спокойствието на държавата.

По време на първата ми година в Галия научих доста не само в областта на военното изкуство, но също и в изкуството да се прикривам и да търпя. Превърнах се във втори Одисей, който изчаква да дойде времето му. Не ме допускаха да участвувам във военните съвети. Но от време на време ме осведомяваха общо за военното положение. Каквото чувах, не беше много насърчително. Въпреки значителната войска в Галия Флоренций нямаше намерение да започне военни действия.

Не предприемахме нищо. За щастие и нашият враг Хнодомар също бездействуваше; не изпълни заканите си да мине в нападение. Той обяви, че му е напълно достатъчно да държи бреговете на Рейн и най-големите ни градове. Копнеех да потегля срещу него, но нямах нито един войник освен личната ми стража от яки италийци. Нуждаех се също и от пари. Заплатата ми на цезар трябваше да се изплаща всяко тримесечие, но управителят на хазната винаги забавяше изпращането на дължимите суми. През първата година в Галия живеех изцяло от заеми, а и трудно можех да заема пари, понеже ежедневно се разпространяваха слухове, че съм изпаднал в немилост и всеки миг мога да бъда извикан обратно. Ядосах се и когато открих, че вилата, в която живеех, не беше дворецът на цезаря, а къща, където отсядаха официални гости. Градският дворец се намираше на Роданус и там се бяха настанали нашироко Флоренций и многобройната му свита. Той живееше като цезар, а аз — като беден роднина. Но затова пък Орибазий беше при мен, както и Приск, който през март пристигна от Атина.

Приск: Бих искал да добавя нещо към повествованието на Юлиан за отношенията между него и Флоренций. Преторианският префект действително беше сребролюбив, но и способен човек. И което е по-важно, той съвсем точно следваше инструкциите на императора. Винаги смятах, че Юлиан е неоснователно ожесточен срещу него. Вярно е, че на няколко тържествени случая префектът го унижи публично. Спомням си един военен парад, когато за Юлиан нямаше място на трибуната. Цезарят остана в тълпата и гледаше войските си, заобиколен от баби, които продаваха суджуци. Вероятно това беше отмъщението на Флоренций за държането на Юлиан при първата им среща.

Не може да не се признае на Констанций… Интересно, защо винаги се опитваме да кажем и нещо добро за лошите хора? Дали защото изпитваме гузното чувство, че те биха казали за нас съвършено същото, което ние казваме за тях, само че от друга гледна точка и ръководени от противоположни интереси? Както и да е, Констанций беше съвсем прав да не остави един младеж без военен или административен опит да поеме ръководството на една тежка война, която по-възрастни и по общо мнение по-мъдри хора бяха почти изгубили. Тогава още никой не можеше да знае, че Юлиан е военен гений, освен може би самият той. Почти започвам да вярвам в неговия Хелиос, когато мисля за победите му в Галия.

Но по онова време той живееше едва ли не като ученик в една вила близо до градската стена. „Дворът“ му, ако неговата малка свита може да се нарече така, не броеше повече от стотина души, като се броят и робите. Вечеряхме доста бедно. Виното никога не достигаше. Но разговорите бяха винаги живи и интересни. Орибазий ни забавляваше и в същото време се грижеше за здравето ни. Още тогава той събираше разни церове от вещиците, които можеше да издири, и ги изпитваше върху нас. Евтерий също беше приятен събеседник.

Забавно е да се отбележи и следното: въпреки че споменава за моето пристигане, Юлиан не каза нищо за идването на една много по-важна личност по онова време: жена му Елена. Аз не бях във Виенна, когато тя е дошла, но ми казаха, че пристигнала с една огромна свита от фризьорки, шивачки, готвачки, евнуси и купища скъпи дрехи и накити. Струва ми се, че тя изобщо не можа да свикне с тази мрачна и студена вила. Но Юлиан винаги се отнасяше много мило с нея, макар че често не забелязваше присъствието й. Ставаше от масата и си тръгваше без нея или пред всички започваше да крои планове как ще посети някой съседен град и забравяше да включи и нея в приготовленията. Мисля, че тя го обичаше много повече, отколкото той нея. Не че тя му беше противна — по-скоро му беше безразлична. Съмнявам се често да е изпълнявал съпружеските си задължения. И въпреки това тя забременя два пъти в течение на четири години, през които бяха женени.

Това, което е останало в паметта ми от Елена, са нейните героични усилия да не прояви скуката си, когато Юлиан говореше с такова въодушевление за неща, които него го интересуваха, а нея озадачаваха. За щастие тя беше научила изкуството на монарсите да се прозява, без да си отваря устата; обаче, ако човек я наблюдаваше внимателно, можеше да види как ноздрите й се разширяват подозрително, щом се заговори за Платон или Ямблих, или за тебе, скъпи ми приятелю (великата тройка!). Уверен съм, че навявахме на Елена смъртна скука.

Либаний: Не мога да си представя някому да звучи странно, че Юлиан поставяше Платон, Ямблих и мене на едно стъпало. Но човек винаги може да бъде сигурен, че Приск ще прояви завистта си. „Великата тройка!“ Виж го ти! Просто защото сам се провали като философ и ретор, той би искал да принизи всички свои съвременници до собственото си ниво. Но и в това няма да успее.

Не е лесно да разбереш галите. Начинът им на живот е различен от нашия, въпреки че дълги години са били под наша власт. Струва ми се, че те са най-красивите хора на света. И мъжете, и жените са високи, със светла кожа, често синеоки и руси. Непрестанно се мият и перат дрехите си. Човек може да пропътува от единия край на провинцията до другия, без да види жена или мъж в мръсни или изпокъсани дрехи. Пране виси и до най-бедната хижа.

Но въпреки красотата си те са изключително свадливи. И мъжете, и жените говорят странно високо, произнасят остро гласните звукове и натъртват съгласните. Когато раздавах правосъдие, адвокатите и ищците ревяха като ранени бикове и просто ме оглушаваха. Гордеят се, че в битка един гал е равен на десет италийци. Боя се, че са прави. Обичат сраженията. Не само са яки, но са и сърцати. И жените им обичат да се бият. Не е необичайно за един гал в разгара на битката да извика жена си на помощ. И когато тя му се притече, силата му се увеличава десетократно. Със собствените си очи съм виждал галски жени да се нахвърлят на противника: с изпъкнали вени на врата, те скърцат със зъби, размахват дългите си ръце като криле на вятърна мелница и ритат с крака, сякаш катапулти стрелят.

За галите военната служба е гордост; те са пълна противоположност на италийците, които понякога си отрязват палците, само и само да не ги вземат във войската. Кръвопролитните сражения просто ги опияняват. Те биха били най-добрите войници на света, ако нямаха два големи недостатъка: не се поддават на военна дисциплина и са големи пияници. В най-трудния момент началникът на галите може да завари войниците си мъртвопияни, защото този ден бил свещен и следвало да бъде почетен с малко вино или с някоя от онези силни напитки, които те приготовляват от ечемик и разни билки.

Няма да пиша за походите си в Галия, тъй като вече ги описах в едно съчинение, което ласкателите поставят наравно с Цезаровите „Записки за галската война“. Но трябва да призная, вложих по-голямо старание в описанието на сраженията ми в Галия, отколкото във воденето на самите сражения. Въпреки това ще отбележа някои неща, които не можех да разкрия навремето.

Зимата на 355–356 година беше мъчителна за мен. Нямах никаква власт. Преторианският префект ме пренебрегваше. Нямах никакви задължения, освен от време на време да посетя някой град в провинцията. И въпреки това всеки път, когато излизах, галите се стичаха на тълпи. Дори и през най-студените дни хората идваха от далечни места да ме видят и приветствуват. Това ме трогваше, макар да разбирах, че твърде често те ми изразяваха почит, защото ме вземаха за Юлий Цезар. Между селяните се носеше легенда, че някога Юлий Цезар се заклел, ако Галия бъде нападната, да стане от гроба си и да прогони враговете й; затова мнозина смятаха, че сега великият пълководец е дошъл да спаси страната, и го виждаха в моето лице.

Тези посещения станаха причина да спечелим няколко неочаквани победи. В един град присъствието на цезаря вдъхна смелост на хората и те сами прогониха германците от околността. В един друг град, отбраняван от старци, защитниците отблъснаха германското нападение, като бойният им вик бе: „Юлиан цезар!“

Първото ми „сражение“ беше в Аквитания. Минавахме в колона по двама през гъста гора, когато ни нападна малка група германци. За миг се сепнах да не би моите италийци да се уплашат и разбягат. Но те не се пръснаха. Толкова стига, когато си нападнат от засада. Ако войниците не се разпилеят в първия момент на изненада, един съобразителен военачалник може за няколко минути да ги събере.

За щастие ние се намирахме към края на гората. Заповядах на войниците отпред да отвлекат вниманието на германците, докато ариергардът достигне до открито поле. За няколко минути излязохме от гората, без да дадем жертви. След това, когато започнахме да взимаме връх, германците бързо побягнаха — най-напред един, после още един, след това по няколко едновременно.

Неочаквано чух собствения си глас: „След тях! Пресечете им пътя!“ Войниците подгониха германците, които хукнаха към гората. Тогава извиках: „По един денариус за всяка германска глава!“ Този кръвожаден вик бе подет от офицерите ми. Именно това им трябваше да ги насърчи. Войниците ми, алчни за наградата, се нахвърлиха върху германците, като крещяха от възбуда. Привечер ми донесоха стотина германски глави.

Описах тази схватка не защото има някакво военно значение, а защото тогава за пръв път участвувах в сражение. За разлика от почти всичките ми предшественици, пък и от всички достойни патриции, на мен ми липсваше какъвто и да било военен опит. Никога не бях виждал човек, убит в битка. Винаги предпочитах мира пред войната, учението пред действието, живота пред смъртта. И въпреки това си дерях гърлото до прегракване край онази гора в Галия и пред мен се издигаше камара от кървави глави. Дали изпитвах отвращение или срам? Нито едното, нито другото. Бях опиянен, подобно на онези, които се опияняват, служейки на Афродита. И сега предпочитам философията пред войната, но само нея и нищо друго. Как станах такъв, е загадка. Причината е сигурно божествена; явно жаркото слънце, прародител на всички смъртни и защитник на царете, желаеше да бъде така.

Докато яздехме обратно към Виенна през тази бледа зимна вечер, аз тръпнех от възбуда, която бе почти радостно вълнение: знаех, че ще остана жив. Дотогава не бях уверен в себе си. Как можех да зная дали не съм страхливец, или, още по-лошо, дали няма да се объркам в суматохата и да бъда неспособен да вземам бързи решения, без които не може да се спечели нито едно сражение. И макар че, когато се чуха първите викове и започна да се лее кръв, аз изпаднах в крайна възбуда, все пак съвсем ясно виждах какво трябваше да се направи и можах да ръководя битката.

Във Виенна не обърнаха особено внимание на схватката. Отдадоха обаче голямо значение на обстоятелството, че за новата година Констанций ме назначи консул заедно със себе си. Той ставаше консул за осми път, а аз за първи. Бях поласкан, но не се зарадвах особено много. Още не ми е ясно защо така държат на тази стара титла. Консулът няма никаква власт (освен ако е император) и въпреки това някои честолюбиви хора са готови да пожертвуват цяло състояние, за да станат консули. Разбира се, техните имена остават завинаги в историята, тъй като летоброенето се води по имената на консулите. Но мен не ме интересуват звания, които са загубили значението си. На церемонията, с която се обяви новата ми титла, Флоренций се държа доста почтително към мен и това все пак беше нещо. Когато се срещнахме след това, той ми каза:

— Подготвяме един поход късно през пролетта. Ако желаеш, можеш да участвуваш.

— Като началник на войската ли?

— Цезарят управлява цяла Галия.

— Цезарят добре съзнава високото си положение. Но аз ли ще водя войските? Аз ли ще подготвям походите?

— Ти ще ни ръководиш във всяко отношение — отговори той уклончиво. Ясно беше, че нямаше намерение да ми отстъпи управлението на провинцията. Но това беше началото, първият пробив в стената. От мене зависеше как ще се възползувам от промяната, за да подобря положението си.

Когато Флоренций си отиде, пратих да повикат военния ми съветник Салуст. Той бе назначен за мой съветник още при пристигането ми в Галия и завинаги ще се чувствувам задължен на Констанций, загдето ни събра двамата. Той е едновременно римски пълководец и гръцки философ. Какво по-похвално мога да кажа за него от това? Салуст наближаваше петдесетте, когато се запознахме. Той е висок на ръст, приказва бавно, ала мисълта му тече бързо; произлиза от старо римско семейство и както повечето римляни аристократи, е останал непоколебимо верен на истинските богове. Близък приятел на видни елинисти като Симах и Претекстат, преди известно време той публикува една класическа защита на нашата религия, озаглавена „За боговете и света“. Както Максим ми е съветник по тайнствата и Либаний ми служи за образец на литературен стил, така Салуст остава за мен идеал на истински човек.

Салуст се зарадва на тази новина не по-малко от мен. Разучихме заедно картата на Галия и решихме, че най-добрият ход ще бъде да ударим направо към Аргенторатум19. Този голям град не само господствува над значителна част от реката Рейн, но и Хнодомар го и използуваше за база на своите походи. Възвърнем ли си го, това значително би засилило положението ни и би отслабило врага.

— От това трябва да извлечем поука — каза Салуст внезапно.

— От кое?

— Защо германците са в Галия?

— За плячка. Желаят повече територия. Защо варварските племена постоянно се движат от място на място?

— Те са в Галия, защото Констанций ги повика да му помогнат срещу Магненций. Помогнаха му. А след това останаха в Галия.

Добре бе схванал същината на въпроса. Човек никога не трябва да търси помощ от варвари — може да ги използува като наемници, може да ги подкупва, ако няма друг начин да се запази мирът, но никога не бива да допуша варварско племе да навлиза в римска територия, защото в края на краищата те ще се опитат да заграбят за себе си тези земи. Дори в момента, когато ние със Салуст разговаряхме, Констанций се намираше на Дунава и воюваше с две въстанали племена, на които някога бе разрешил да се заселят там.

Сетне Салуст ми каза, че имало сигурни доказателства за тайните преговори, които Флоренций водел с някои германски вождове. На някои плащал скришом, за да останат, където са; други пък плащали на него, за да ги остави на мира в новите им владения. Двамата със Салуст внимателно подготвихме бъдещите си обвинения против Флоренций.

През май Салуст и аз предложихме на Флоренций и на неговия военачалник Марцел плана си да потеглим направо срещу Аргенторатум. Веднага го отхвърлиха. Почнахме да спорим. Молихме. Обещахме им победа. Но не щяха и да чуят.

— Още не сме готови да хвърлим армията в решително сражение. Моментът не е удобен — каза Марцел. И тъй като той беше главнокомандуващ на провинцията, бях принуден да се подчиня.

— Кога — попитах аз, оглеждайки заседателната зала (бяхме в двореца на префекта), — кога ще можем да изпълним заповедта на императора и да изгоним германците от Галия?

Флоренций беше любезен. Макар все още да се държеше снизходително към мен, беше по-предпазлив отпреди. Очевидно аз нямаше да бъда победен без старателни усилия от негова страна.

— Ще разрешите ли да предложа на цезаря едно средно решение? — попита Флоренций, като подмяташе в ръка фино изработена кесия от еленова кожа, пълна със злато, неговия бог. — Нямаме достатъчно войска за действия от голям мащаб. Докато императорът не прати подкрепления — а малко вероятно е да стори това тази година, тъй като вече се е обвързал на Дунава, — трябва да се ограничим с това да задържим каквото имаме и да си възвърнем каквото можем, без да се излагаме на големи опасности.

Флоренций плесна с ръце и един секретар, който клечеше край стената, скочи на крака. Флоренций се държеше съвсем като император, но в края на краищата преторианските префекти са важни хора. По това време Флоренций управляваше западната част на провинция Африка, Испания, Галия и Британия. Секретарят разтвори пред него карта на Галия.

Флоренций посочи един град на име Августодунум20, точно на север от Виенна.

— Получихме известие, че градът е обсаден. — За малко не попитах защо досега не ми е съобщено, но замълчах. — Но ако цезарят желае, той би могъл заедно с военачалника Салуст — Флоренций се усмихна с лека подигравка на Салуст, чието лице не промени израза си на учтиво внимание, — би могъл да принуди германците да вдигнат обсадата на Августодунум. Това е стар град. Стените някога са били непревзимаеми, но сега са доста порутени, както за съжаление почти всички наши укрепления. Гарнизонът е твърде малък, но гражданите са храбри.

Бързо му казах, че нищо не би ме зарадвало повече и че веднага ще тръгна да подпомогна Августодунум.

— Разбира се — каза Флоренций, — ще ти са необходими няколко седмици, за да въоръжиш войниците, да събереш храна, да…

— Едно добро има — прекъсна го Марцел, — няма да се грижиш за обсадни машини. Дори ако германците завземат града, преди да стигнеш там, те няма да се настанят в него. Те никога не влизат в градовете.

— Ами Колония Агрипина и Аргенторатум?

— Те са разрушени — рече Марцел почти така зарадван, сякаш лично бе участвувал в разрушаването им. — Но не са завзети. Германците се плашат от градове. Дори една нощ не преспиват в град.

— Те имат обичай — поде Флоренций — да завземат околностите и да подлагат на глад жителите. Когато накрая градът се предаде, те го опожаряват и продължават похода си.

— Колко войска ще ми се даде?

— Още не можем да ти кажем с положителност. Има други… непредвидени случаи. — Флоренций прехвърляше кесията със злато от една ръка в друга. — Но след няколко седмици ще знаем и тогава цезарят ще може да започне първата си… галска война.

Това беше наистина груба подигравка, но вече се бях научил да не показвам, когато съм засегнат.

— Тогава вземете нужните мерки, префекте — рекох с възможно най-царствен вид и напуснах двореца, придружен от Салуст.

Докато вървяхме по улиците на града на път за вилата ми, дори споменът за презрителното държане на Флоренций не бе в състояние да помрачи радостта, с която ме изпълваше мисълта за предстоящия поход.

— Само един успешен поход, и Констанций ще ми даде цялата армия.

— Може би.

Салуст вървеше замислен. Прекосихме площада, където селяните от околността бяха докарали с коли първите плодове и зеленчуци на сезона. На почетно разстояние ме следваха двама души от охраната. Макар да бях цезар, гражданите бяха вече съвсем свикнали да ме виждат да скитам сам по улиците и докато по-рано ми се покланяха с уплашен вид, сега ме поздравяваха като съсед — разбира се, пак почтително.

— Само че… — рече Салуст и не се доизказа.

— Само че ако победата ми е твърде голяма, Констанций ще се погрижи никога вече да не разполагам с войски.

— Точно така.

— Трябва да рискувам — рекох аз, като свих рамене. — Освен това, като свърши работата си на Дунава, Констанций ще трябва да се справя с персийците. Тогава, ще не ще, пак на мен трябва да разчита. Друг няма. Ако успея да задържа Галия, той ще трябва да ме остави начело на войската.

— Ами ако не тръгне срещу персийците? Ако се опълчи срещу теб?

— Ами ако ме прегази тази кола? — При тези думи и двамата отскочихме встрани от пътя, защото една волска кола изтрополя край нас, а коларят високо взе да ругае и колата, и нас, и боговете, заради които бе закъснял за пазара. — Всичко ще се нареди, Салусте — му рекох, като доближихме вилата. — Видях поличби.

Салуст повярва на думите ми, защото знаеше, че съм под особеното покровителство на Хермес, който е умът на вселената.

XI

На 22 юни напуснах Виенна начело на дванадесетхилядна войска: тежка конница, пехота и стрелци, въоръжени с арбалети. Целият град бе излязъл да ни изпрати. Лицето на Флоренций излъчваше ирония, а Марцел с голямо усилие се сдържаше да не се разсмее. Несъмнено и двамата си мислеха, че ме виждат за последен път. Елена се сбогува с мен със стоическо достойнство. Тя беше римска матрона до мозъка костите, напълно готова да посрещне трупа ми, положен върху щит.

Денят беше слънчев. От дясната ми страна яздеше Салуст, а от лявата — Орибазий. Точно пред мен един знаменосец носеше отвратително реалистичното изображение на Констанций, с корона на глава и наметнат с императорския плащ. Моят братовчед недавна ми бе пратил образа си с дълъг поменик обяснения при какви случаи и как да го използувам. Той също така ми напомняше, че съм изпратен в Галия не като владетел, а като представител на императора, с главна задача да показвам на народа неговия образ. Въпреки това дребно унижение, когато тръгнахме на път, аз бях в отлично настроение.

Пристигнахме пред Августодунум на 26 юни. Още същия ден разбих германците и освободих града. Бележка за секретаря: На това място да се вмъкне съответната глава от книгата ми „Галските войни“. Онази част, която описва похода от Августодунум през Аутисиодурум21 и Трикацес22 до Реми23, където прекарах целия месец август.

Приск: Както казва Юлиан, Салуст бе от дясната му страна, Орибазий от лявата, а аз точно зад тях. Описанието му на похода в общи черти е точно. От Юлий Цезар насам главнокомандуващите са склонни да представят в мемоарите си нещата в благоприятна за тях светлина, но Юлиан обикновено беше честен. Естествено често не споменаваше за грешките си. Той премълчава как загуби почти цял легион от нехайство: прати ги да минат през една гора въпреки предупреждението, че там има германци… А там действително имаше германци. Но, общо взето, Юлиан беше предпазлив военачалник. Рядко рискуваше дори един войник, освен когато бе положителен, че има всички изгледи за успех. Поне военните ни уверяват, че е така. Почти нищо не разбирам от военни работи, макар и да придружавах Юлиан в Галия и в Персия. Разбира се, не бях войник, въпреки че от време на време участвувах в сражения, без това да ми доставя удоволствие. Ни най-малко не изпитвах онази жажда за кръв, за която Юлиан споменава няколко страници по-горе — едно доста учудващо признание, защото в разговор той никога не е казвал, че обича войната.

Салуст имаше грижата за всички подробности. Той прояви изключителни способности и беше във всяко отношение чудесен. Дали не беше премного чудесен? Човек често оставаше с впечатлението, че той играе роля (обикновено подражаваше на Марк Аврелий); винаги беше сериозен, стеснителен, скромен и разумен, качества, на които хората се възхищават или поне казват, че се възхищават. И в това е именно същината на въпроса. По-малко самокритични хора неизбежно имат черти в характера си, на които далеч не се възхищаваме. В тях доброто и лошото са размесени. Салуст имаше само добри качества. Това трябва да е било плод на изключителна самодисциплина, както и на съзнанието, че се мъчи да бъде нещо, което не е. Но каквито и да са били подбудите му, той беше внушителен и упражняваше добро влияние върху Юлиан.

Юлиан освободи обсадения Августодунум. Сетне пое на север към Аутисиодурум. Там даде няколко дни почивка. За разлика от много пълководци, които не щадят войниците си, Юлиан използуваше всеки възможен случай, за да освежи войската. После тръгнахме за Трикацес. Този преход беше много труден. Германците непрекъснато ни безпокояха с нападенията си. Те са страшни на вид хора, високи и мускулести, с дълги, червено боядисани коси, според обичая на тези племена. Обличат се подобно на нас и носят брони, свалени от труповете на убити римляни. На открито лесно може да ги победиш, но в горите са опасни.

В Трикацес прекарахме няколко часа пред стените на града, докато успеем да убедим изплашения гарнизон, че не сме германци и че сам цезарят води войската. Накрая самият Юлиан, застанал до „отвратително реалистичния“ портрет на Констанций, заповяда на жителите да отворят портите на града.

Прекарахме в този град само един ден. Оттам поехме към Реми. Юлиан се бе предварително споразумял с Флоренций, че ядрото на войската ще се съсредоточи там през месец август с оглед на предстоящ поход за възвръщането на Колония Агрипина. Когато пристигнахме, Марцел действително беше в града. Веднага бе свикан военният съвет. Уморен от дългата езда и копнеещ за баня, придружих Юлиан и Салуст на съвета.

Не може да се каже, че Марцел бе особено доволен, като видя колко добре е понесъл на цезаря военният живот. Когато Юлиан попита дали войските са готови, казаха му, че не са. На въпроса кога ще бъдат готови, му даваха уклончиви отговори. Накрая се оказа, че до края на годината не било възможно да се предприеме нападение от голям мащаб.

Тогава Юлиан стана и започна да лъже гениално като Одисей. Едва можех да вярвам на ушите си. Отначало той заговори с печален тон:

— Надявах се да ви намеря всички тук готови и горящи от желание да се биете с тези племена. Вместо това откривам, че нищо не е подготвено и както винаги сме в отбрана.

Марцел взе да мърмори нещо заканително, но нищо не можеше да спре Юлиан, думите просто се лееха от устата му. Знаеш какъв ставаше той, когато го осенеше духът на Хелиос.

— Пратен съм тук, пълководецо, от божествения император да покажа на варварите неговия образ. Също така съм пратен, за да възвърна градовете, които ти изгуби. Пратен съм тук да върна варварите обратно в горите им отвъд Рейн. Заклех се като цезар да ги покоря или да загина.

— Но, цезарю, ние… — Това бе всичко, което Марцел смогна да каже. Юлиан го прекъсна и извади един свитък изпод туниката си. Това бяха предписанията по етикецията, които Констанций му бе пратил.

— Виждаш ли това, пълководецо? И вие всички?

Юлиан размахваше свитъка във въздуха като знаме. Никой не можеше да види точно какво е, но императорският печат ясно личеше.

— Това е от божествения император. Изпратено е до мен. Пристигна в Августодунум с нарочен пратеник. Съдържа нареждания. Трябва да си възвърнем Колония Агрипина. Такива са заповедите му и ние сме негови роби. Нямаме друг избор, освен да се подчиним.

Всички, които седяха на масата от страната на Марцел, бяха смаяни. Никой не бе чувал за такива нареждания по простата причина, че те не съществуваха. Но тази смела лъжа успя главно защото Марцел бе истински политик — не можеше да признае, че има нещо, което би трябвало да знае и което в действителност не знаеше. Той предаде войската на Юлиан.

В Реми направих преглед на легионите, както излизаха от портите на града. Всички бяхме плувнали в пот от августовската горещина. Беше тежък, влажен ден, със злокобно мрачно небе. Както стоях на площадката извън градските порти, измъчван от безброй мушички, които бръмчаха около главата ми, и капки пот се стичаха по лицето ми, един вестоносец ми връчи известие от Виенна. Беше кратка бележка от Флоренций: жена ми родила момче, което умряло скоро след раждането си; тя била добре; това беше всичко.

Много е странно едновременно да научиш, че си баща и скърбящ баща на мъртъв син. Подадох бележката на Салуст. След това отново се обърнах към легионите, които маршируваха ритмично с бойна стъпка под звуците на свирки.

Приск: Акушерката прерязала твърде ниско пъпната връв на детето. Впоследствие научихме, че императрица Евсебия й платила да стори това. И все пак никога не съм чувал Юлиан да говори за Евсебия освен с най-ласкави думи. Тъжни мисли навяват тези заплетени отношения между хората от царски род… Каква нелепост написах! Ние сме свикнали да заклеймяваме високопоставените, сякаш сме драматурзи, които пишат за простолюдието, а в действителност обикновените хора са не по-малко непочтени и лукави и правят не по-малко отчаяни усилия не само да спасят живота си, но и да вземат надмощие над съперниците си; това е особено вярно за философите.

Юлиан прескача останалата част от похода със забележка, че ще бъде поместен откъс от предишната му книга. Това ще бъде твоя задача. Лично аз намирам книгата му за галските войни почти толкова скучна, колкото и записките на Юлий Цезар. Казвам „почти“, защото описанието на събития, в които човек сам е участвувал, никога не може да бъде съвсем скучно. Но описанията на битки скоро дотягат. Затова бих ти препоръчал, макар че не си искал от мен съвет по литературни въпроси, да вмъкнеш само съвсем кратки пасажи от военните му записки.

Есенният поход на Юлиан бе сполучлив. При Брумат той води сражение, което стратезите считат за блестящ образец на военното изкуство. Аз не бих могъл да се произнеса по въпроса. Навремето битката ми се видя съвсем объркана, но тя откри пътя за Колония Агрипина. Тази част на света впрочем е много красила, особено една местност, наречена Сливането (там се сливат две реки, Мозела и Рейн), край Ригомагус24; непосредствено до града има стара римска кула, от която може да се наблюдава цялата околност. Недалеч от Ригомагус се намира Колония Агрипина, която за общо изумление Юлиан завзе след кратко сражение.

Там останахме целия месец септември. Юлиан беше в отлично настроение. Неколцина от франкските вождове често идваха при него и той едновременно ги очароваше и ги изпълваше със страхопочитание — рядка дарба, която, ако може да се доверим на Цицерон, е имал Юлий Цезар.

Една незначителна, но любопитна забележка: с Орибазий се хванахме на бас на една жълтица, че Констанций ще си отмъсти на Юлиан, задето излъга Марцел. Аз твърдях, че нищо няма да се случи, и спечелих жълтицата. След това прекарахме зимата в Агендикум25, неприветлив провинциален град на север от Виенна.

След описаните победи настаних войските на зимни квартири в един приятен град на име Агендикум, който ми беше особено удобен, понеже там бях на доста голямо разстояние от Флоренций във Виенна и Марцел в Реми.

През тези месеци Елена водеше твърде уединен живот. Тя беше довела със себе си няколко дами от двора в Медиоланум и, струва ми се, беше, общо взето доволна, макар здравето й да не беше добро: поради възрастта й раждането било доста тежко. Винаги се чувствувах неудобно в нейно присъствие. Трудно можех да забравя, че тя е сестра на моя враг. Дълго време не бях уверен кому от двама ни е вярна. Зная обаче с положителност, че редовно е пишела на брат си писма, унищожени впоследствие. От кого? Неизвестно. Затова внимавах да не кажа в нейно присъствие нищо, което би могло да възбуди подозрение у Констанций. Това постоянно самонаблюдение много ми тежеше.

Само един-единствен път Елена показа, че има представа какви са мислите и чувствата ми. Беше през декември. Бяхме вечеряли съвсем скромно в моята канцелария, която по-лесно се затопляше от официалните ни помещения. Имаше няколко мангала, които излъчваха достатъчно топлина поне за мен (Приск винаги се оплакваше от моята стиснатост в това отношение). Елена беше седнала с дамите си в единия край на стаята и слушаше една от жените, която пееше гръцки песни, а Орибазий, Салуст, Приск и аз се бяхме изтегнали на лежанки в другия край.

Отначало дрънкахме празни приказки, както обикновено става след вечеря. Заговорихме за военното положение. То не беше добро. Въпреки победата ми при Колония Агрипина Флоренций ме бе оставил само с два легиона. Останалата част от армията ми бе върната в Реми и Виенна. Бях в същото положение, в каквото се намирах през първата си зима във Виенна, бях цезар без войска. С тази разлика, че сега бремето ми беше по-голямо. Но както казва старата поговорка: „На вола слагат самар, та нима на мен ще тежи.“ Имах задачата не само да държа Агендикум, но да защищавам и околните села от германските племена, които дори посред зима не се задържаха на едно място и постоянно се движеха от град на град, като опожаряваха и плячкосваха всичко. Хнодомар се беше заклел, че ще ме обеси, преди да се стопи снегът напролет. За да поставя гарнизони в близките градове, бях принуден да се откажа от две трети от войниците, с които разполагах. На всичко отгоре имахме да се справяме с необикновено голям брой дезертьори, особено между италийските войници.

— Всеки, който дезертира, би трябвало да бъде посечен пред легионите — каза Салуст.

— Извънредно трудно е — каза Приск по неговия хитър начин — да накажеш със смърт дезертьор. На първо място трябва да го хванеш.

— Единственото разрешение — рекох аз — е победата. Ако имаме успех, войниците ще бъдат верни. Малцина дезертират от една победоносна армия.

— Но ние нито сме победоносни, нито сме армия — забеляза Приск с неприятна точност.

— А императорът именно това желае — рече Орибазий прекалено високо. Направих му знак да мълчи. Елена чу думите му, но не каза нищо.

— Уверен съм, че моят братовчед, божественият император, гори от нетърпение да прогоним германците от Галия — рекох аз.

Всъщност нямах никакви известия от Констанций откакто се бяхме установили в Агендикум. Предполагах, че ми е сърдит, задето не се завърнах във Виенна.

Тогава Приск ме помоли да прочета нещо от възхвалата, която пишех за Евсебия. Пратих да повикат секретаря ми, който ми донесе ръкописа. Прочетох няколко страници; никак не ми хареса. Произведението беше още в съвсем суров вид и аз сам казах, че не съм доволен от работата си.

— Навярно е така — каза дяволитият Приск, — защото е почти искрено.

Другите се изсмяха. Във Виенна бях написал една дълга хвалебствена ода за Констанций, която действително беше — макар сам да го казвам — отлична: грижливо построена и на прекрасен език. Панегириката не изключва непременно честността, макар истинските ти чувства да нямат никаква връзка с окончателната творба, която е произведение на изкуството, а не истина. Дори Констанций разбра, че творбата ми е великолепна, и ми написа собственоръчно писмо, пълно с правописни и синтактични грешки. После се опитах да напиша възхвала за Евсебия, но това се оказа много по-трудно; навярно, както намекна Приск, поради истинското ми уважение, което храня към тази жена. Освен това бях морално задължен да не разкрия, че тя бе спасила живота ми. Това ограничение ме спъваше.

Както разговаряхме спокойно и приятелски, някъде далеч се чу неспокойно цвилене на коне, но аз не обърнах внимание. После Орибазий заговори за еврейските книги, които галилеяните наричат Стария завет. Това е една от любимите ми теми. Дотолкова се увлякох, че забравих присъствието на Елена.

— Възхищавам се на евреите за това, че са верни на един бог. Също така се възхищавам от тях заради самодисциплината им. Но не одобрявам начина, по който тълкуват своя бог. Уж е бог на всички хора, а се интересува само от тях…

— Христос бе изпратен от Бога за всички ни — каза внезапно жена ми.

Настъпи неловко мълчание.

— Именно това е спорният въпрос — рекох най-после аз съвсем кротко. — Единственият бог би ли действувал така?

— Ние вярваме, че именно така е действувал.

В стаята стана съвършено тихо, чуваше се само далечният шум на конете. Другарите ми седяха като на тръни.

— А в така нареченото евангелие на Йоан не пише ли, че „от Галилея не излизат пророци“?

— Господ си е господ, а не пророк — каза Елена.

— Но според собствените думи на Назарянина идеята за неговата мисия е взета от Стария завет, който е еврейски и който казва, че един ден при евреите ще дойде пророк, „месия“, а не самият господ.

— Това наистина е така — призна тя.

— В действителност — продължих аз с глупашка откровеност — почти няма връзка между това, което галилеяните вярват и което Назарянинът проповядваше. Още по-важно е, че в еврейския текст не се говори нищо за такова чудовище като бог в три лица. Евреите бяха монотеисти. Галилеяните са атеисти.

Прекалих. Елена стана, поклони се и се оттегли, придружена от дамите си.

Другарите ми се разтревожиха. Пръв заговори Приск:

— Каква дарба имаш, цезарю, да правиш трудното невъзможно!

Другите се съгласиха. Поисках им прошка.

— Във всеки случай — рекох, без да вярвам на собствените си думи — можем да имаме доверие в Елена.

— Дано да е така — каза Салуст мрачно.

— Човек трябва да бъде верен на истината — казах аз, съжалявайки, както толкова често ми се случва, че не съм си държал езика.

Откъм улицата внезапно дочухме викове. Всички наскачахме. Едва бяхме стигнали вратата, когато пристигна един офицер и съобщи, че германците нападат града. На друго място съм описал как се развиха събитията и няма да повтарям разказа си тук.

Приск: Един месец бяхме обсадени. Наши войници, преминали на страната на германците, им съобщили за нашата слабост. Насърчен от тези сведения и съблазнен от мисълта да плени един римски цезар, Хнодомар насочил войските си към Агендикум. Положението ни беше тежко и в крайна сметка дължим живота си на енергията и интелигентността на Юлиан. Макар и да не можеше да ни вдъхне бодрост и увереност, той поддържаше у нас дисциплина и известна слаба надежда.

Нея вечер гарнизонът бе вдигнат по тревога. Войниците се спуснаха по местата си на крепостната стена. Можехме да видим германците на по-малко от половин миля разстояние, осветени от горящите чифлици. Именно цвилещите коне на селяните бяха смутили разговора ни след вечеря. Ако германците не бяха толкова шумни, може би щеше да им се удаде да превземат града. За наше щастие те всички бяха пияни.

През следващите няколко дни настроението на Юлиан се променяше от крайна радостна възбуда до свиреп гняв. Той беше уверен, че нарочно го изоставят. Подозренията му се потвърдиха, когато от Реми пристигна пратеник с новината, че Марцел няма да ни се притече на помощ; извиняваше се с това, че имал малко войска. Твърдеше също, че Юлиан разполагал с достатъчно сили да отблъсне германците.

Почти бяхме привършили припасите си, когато германците си тръгнаха така ненадейно, както бяха дошли. Дългите обсади им досаждаха. Юлиан веднага изпрати хора във Виенна за нови припаси. Сетне събра всичките си войски в Агендикум и останалата част от зимата премина ако не спокойно и удобно, поне без опасения, че можем да бъдем избити при някое внезапно нападение. Юлиан също така най-подробно писа на Констанций за отказа на Марцел да ни се притече на помощ. Докладът му беше блестящ. Знам това, тъй като Салуст и аз му помогнахме да го напише. Беше така майсторски съставен, че за разлика от повечето държавни доклади оказа въздействие. Марцел бе отзован в Медиоланум и не след дълго желанието на Юлиан най-после се изпълни — възложиха му да командува армиите в Галия.

През 357 година Юлиан стана световен герой. През пролетта, когато житото вече зрееше, той отиде в Реми, където научи, че Барбацио, началникът на римската пехота, бил на път за Августа Рауракорум26 с двадесет и пет хилядна войска и седем речни кораба. Той щял да помогне на Юлиан в окончателната битка срещу германците. Но преди да успеем да съставим план за действие, през наша територия премина едно племе, наречено лети, и обсади Лугдунум27, като опожари цялата околност. Юлиан бързо изпрати три отряда лека кавалерия в помощ на обсадените. Той също така постави войска на трите пътя, които излизаха от Лугдунум, за да устрои засада на варварите при бягството им. За съжаление войските на Барбацио оставиха германците да се измъкнат: по заповед на Барбацио един трибун на име Цела попречил на кавалерийския командир да ги нападне. Защо? Защото Барбацио желаеше Юлиан да се провали. Освен това той се бе споразумял с някои германски племена. Юлиан нареди Цела и неговите офицери да бъдат разжалвани; това наказание не засегна само Валентиниан, кавалерийския командир, който по-късно стана император.

Германците вече бяха изплашени. Опитаха се да възпрепятствуват напредването ни към река Рейн, като препречваха пътищата с грамадни дървета. После се оттеглиха по островите на реката, откъдето крещяха и ни ругаеха, а нощем пееха тъжни песни. Когато Юлиан заповяда на Барбацио да му даде седемте кораба, те веднага бяха тайнствено запалени от някого и изгоряха. Тогава Юлиан със свойствената си находчивост заповяда на леко въоръжените помощни войски на Корнутския легион да преплават до един от островите, използувайки дървените си щитове като салове. Този способ се оказа ефикасен. Германците на острова бяха избити, а след това с германски лодки войниците нападнаха другите острови. Варварите тогава изоставиха островите и побягнаха в горите на изток.

После Юлиан възстанови крепостта в Таберне, която има голямо военно значение, защото се издига точно на пътя на всеки, който си постави за цел да завземе централна Галия. Сетне нареди да ожънат нивите на германците и така си осигури припаси за двадесет дни. Сега вече беше готов да излезе срещу Хнодомар. Единствената му пречка бе Барбацио. За наше щастие това непочтено същество бе нападнато от германците точно на север от Августа Рауракорум. Макар да имаше многобройна и дисциплинирана войска, той побягна уплашен обратно в града и веднага оповести, че е спечелил славна победа; въпреки че беше едва юли, той разквартирува войниците си за зимата. Така не го видяхме цяла година. За нас това беше голямо улеснение.

Начело на тринадесет хиляди войници Юлиан предприе поход направо за Аргенторатум. Когато бе на няколко километра от града, при Юлиан пристигнаха пратеници на Хнодомар, който му съобщаваше: незабавно да напусне Галия, тъй като „сега това било германска земя, спечелена с германско оръжие и германска храброст“. Юлиан се изсмя на Хнодомаровите пратеници. Но Хнодомар не беше човек, с когото можеш да се отнасяш несериозно. Откакто бе победил цезаря Деценций, той свободно се разхождаше из Галия, като да бе негово собствено царство. Насърчен от бягството на Барбацио, сега той бе напълно уверен, че пак ще победи римляните.

Спорът бе разрешен, както е известно на всички ни, и сигурно на това място ще вмъкнеш Юлиановото описание на битката при Аргенторатум. По мое мнение това е почти най-хубавото нещо, което е написал, а сам знаеш с какво предубеждение чета военни спомени. Само моята старческа словоохотливост ме кара толкова надълго да говоря за онези месеци в Галия. Правя го отчасти да те осведомя и отчасти — честно казано — да проверя паметта си; помня повече, отколкото предполагах. Една подробност, която ми мина през ума, когато пишех думата „памет“: като яздех пред стените на един галски град, видях едни гробища; няколко гроба бяха покрити с рибарски мрежи. Попитах един местен войник какво означава това.

То е, за да попречи на духовете на майки, починали при раждане, да се върнат и да откраднат децата си.

Има извънредно интересен фолклор в този край на света и се надявам, че някой съвременен Херодот ще запише тия предания, преди народът да се романизира дотолкова, че да се забравят старите обичаи.

Между другото точно по това време извикаха Елена в Рим, където Констанций празнуваше не само първия си голям триумф, но и първото си посещение в столицата. Тя пак беше бременна и пак загуби детето си — този път пометнала от лекарството, което Евсебия й дала.

Колкото до прочутата битка при Аргенторатум, много малко мога да прибавя към онова, което е написал сам Юлиан.

Либаний: Тогава защо прибавяш? Приск все заявява, че много малко може да прибави, а сетне добавя прекалено много. Остарял е. Едно време винаги говореше кратко, дори беше лаконичен, но сега!…

Приск: Собствените ми спомени от онзи августовски ден са много живи и изненадващо подробни, като се има предвид фактът, че не си спомням това, което се е случило миналата година, та дори тази сутрин.

Своя план за битката Юлиан изпрати на Флоренций във Виенна и за наша изненада той бе одобрен. Какви са били основанията, ще остане тайна. Подозирам, че може да има някаква връзка с факта, че Юлиан разполагаше с тринадесет хиляди войници, докато германската войска наброяваше около тридесет и пет хиляди.

На 14 август сутринта спряхме на приблизително двадесет мили от реката Рейн, по чиито брегове Хнодомар бе събрал войската си. Спомням си, че това бе най-горещият ден, който някога съм преживял. Жегата беше дори по-лоша, отколкото в Персия, защото беше влажно. Освен това въздухът гъмжеше от насекоми и непрекъснато кихах, както кихам винаги по това време на годината вследствие на изпаренията, които се излъчват от тлъстата земя.

През по-голямата част от битката бях до Юлиан, по-скоро като украшение, отколкото като войник, макар от време на време да размахвах оръжие, но само за да защитя живота си. Юлиан държа хубава реч на войниците. Макар речите му никога да не бяха блестящи, той винаги съумяваше да попадне в тон, който допадаше на войниците. Често съм се чудил как един толкова книжен младеж е успял да се научи да говори с такава лекота на най-невежите и пълни с предразсъдъци мъже на света. А той го правеше. Културният му глас ставаше груб, обноските му — царствени; откъм съдържание речите му бяха скромни, но въздействието им бе поразително.

Юлиан възседна коня си, а до него знаменосецът му държеше копие, на което императорският змей, пурпурен и злокобен, се развяваше на горещия вятър. Пехотата изпълваше тясната падина в подножието на хълма, където Юлиан и неговият щаб бяха застанали; всички войници стояха до колене в зряло жито, защото се намирахме сред един голям чифлик.

Гръмнаха тръби. Отляво и отдясно се раздвижиха отреди от лека и тежка кавалерия и кохорти стрелци, докато Юлиан бе обкръжен от всички страни. Когато най-после всички се събраха и настъпи тишина, той им заговори. Никога не съм го чувал да говори с по-голямо проникновение, макар изразите му да бяха енергични и прями. Той искаше да ги убеди да почнат боя веднага, но съзнавайки, че са изморени и измъчени от горещината, си даваше сметка, че ще трябва с хитрост да ги накара да пожелаят това, което сам искаше.

— Това, на което най-много държим, е безопасността на нашите войници и макар да горим от желание да нападнем врага, също така разбираме, че прибързаността крие опасности и че предпазливостта е добродетел. Ние всички сме млади мъже и склонни към буйни и стремителни действия, но в качеството си на цезар аз трябва да действувам предпазливо, въпреки че — както ви е известно — съвсем не съм боязлив. Ето в какво положение се намираме. Почти е пладне. Страшна жега е. Ще стане още по-горещо. Всички сме уморени от дълъг поход. Не знаем със сигурност дали има достатъчно вода на тази страна на Рейн. Врагът е с пресни сили и чака. Затова предлагам да оставим предни постове, да се наядем, да се наспим и да се приготвим за утрешното сражение, когато с божията воля ще ударим врага, щом се пукне зората, и предвождани от нашите орли, ще изпъдим германците от римска земя…

Но легионите го прекъснаха. Те заскърцаха със зъби — този звук беше страшен — и заудряха копията о щитовете си.

Тогава един от знаменосците извика:

— Напред, цезарю! Следвай звездата си! — И като се обърна драматично към легионите, изкряска: — Ние имаме пълководец, който ще победи! Затова с божията воля днес ще освободим Галия! Аве цезар!

Това им стигаше. Сред одобрителните викове на легионите Юлиан даде заповед да се приготвят за бой. После за момент можах да говоря с него насаме. Бяхме толкова близо един до друг, че стремената ни се допираха.

— Хубава реч — рекох, — подходяща да влезе в историята.

Той се ухили като ученик.

— А как ти хареса речта на знаменосеца?

— Точно това бе нужно.

— Снощи го научих какво да каже, показах му и жестовете.

След това Юлиан разгъна войските си. Германците вече бяха в боен ред. Наляво и надясно, докъдето стигаше погледът, войските им бяха строени край реката. В челната им редица беше вождът им Хнодомар, едър мъж, с голям корем и червено перо на шлема си.

По обед Юлиан даде заповед за нападение. Германците бяха изкопали окопи по пътя ни и оттам, прикрити от зелени клони, внезапно обсипваха със стрели легионите, които се смутиха и спряха; не отстъпиха, но и не напредваха.

Юлиан сега беше в стихията си. С пресекващ от напрежение глас той даваше заповеди и препускаше от конен отряд до конен отряд, от легион до легион. Насърчаваше войниците да вървят напред; заплашваше изоставащите. Не си спомням точно думите му, но смисълът беше: това са варвари, те оплячкосаха Галия, сега е най-изгодният момент да ги сразим, толкова време го чакахме! Остроумно подиграваше разкопчаните, които бяха готови да отстъпят:

— Моля ви, не гонете врага много отблизо! Спрете се на Рейн! Оставете ги да се удавят! А вие се пазете!

За мен това беше ден на бъркотия. В течение на този зноен следобед на няколко пъти не се знаеше как ще завърши сражението. По едно време кавалерията ни се огъна; щяха да ударят на бяг, ако зад тях нямаше солидна стена от пехотни войски. Най-яркият ми спомен са лицата на германците. Никога не съм виждал подобно нещо и се надявам никога вече да не видя на този свят. А ако съществува ад, уверен съм, че всичкото време ще бъда заобиколен от сражаващи се германци. Дългите им боядисани коси висят по лицата им като лъвски гриви. Скърцат със зъби и крещят неразбираеми думи, които са по-скоро яростни ревове. Облещените им очи гледат диво и вените изпъкват по вратовете им. Мисля, че мнозина от тях бяха пияни, но не дотам, че да се притъпи свирепостта им. Убих неколцина от тях, но и аз самият едва се отървах.

След като отблъснаха кавалерията ни, те нападнаха пехотата, разчитайки да я сразят само с численото си превъзходство. Но те не знаеха, че пред себе си имаха двата най-добри римски легиона: корнути и брахиати. Строени в бойния ред, наречен костенурка, с глави, прикрити от щитовете си, легионите напредваха равномерно през гъстата орда на германците. Това беше критичният момент на сражението, както Орибазий твърди, че има критичен момент при треската, при който веднага може да се определи ще живее ли болният, или ще умре. Ние оживяхме. Германците умряха. Това беше грамадно, отвратително клане. По брега на реката ранени и умиращи войници лежаха по четирима-петима един връз друг; някои се задушиха от натрупаните върху им тела; други буквално се удавиха в кръв. Никога вече не видях битка като тази, за което съм признателен на съдбата.

Внезапно, като по даден знак (но това беше чисто и просто по инстинкт; и други свидетели на сражения са забелязали същото явление), германците се юрнаха към реката. Нашите войници ги следваха по петите. Гледката беше потресаваща. Варварите правеха отчаяни опити да преплуват до отсрещния бряг. На едно място — и това не е преувеличено описание на летописец — Рейн действително бе почервеняла от кръв.

Беше вече късно следобед. Всички мускули на тялото ме боляха и още треперех от това, което бях видял и извършил, когато намерих Юлиан и неговия щаб вече настанени на лагер върху една висока скала край реката. Бяха опънали цезарската палатка в една ясенова горичка и макар лицето на Юлиан да беше почерняло от прах и пот, той изглеждаше толкова свеж, колкото в началото на битката. Прегърна ме сърдечно.

— Ето че всички вече се събрахме! — възкликна той. — И още сме живи!

Докато сенките на дърветата наоколо ни се удължаваха, пихме вино и Салуст докладва, че сме загубили четирима офицери и двеста четиридесет и трима войници. Никой не можеше да изчисли загубите на германците, но на следващия ден ги пресметнаха, че са някъде между пет или шест хиляди. Това беше най-голямата победа за римското оръжие в Галия от времето на Юлий Цезар насам. Макар че обикновено не изпадам във възторг от военни подвизи, тази вечер и аз бях обхванат от общото вълнение, което стигна връхната си точка, когато малко преди полунощ докараха при нас самия Хнодомар, с вързани отзад ръце, провиснал голям корем и обезумели от ужас очи. У германците липсва истинска гордост, както мнозина отбелязват. Като победители те са надменни, като победени — раболепни. Хнодомар се хвърли пред краката на Юлиан и стенейки, помоли за милост. На другия ден Юлиан го прати под стража при Констанций, който нареди да го затворят в Кастра Перегрина на Целийския хълм в Рим. Там той умрял от старост. Общо взето, по-добра съдба, отколкото участта, която има победителят.

Юлиан не е писал нищо за останалата част от годината. Той погреба по достоен начин мъртвите гали. Завърна се в Таберне. Издаде заповед пленниците и плячката да бъдат откарани в Диводурум28. След това премина Рейн и навлезе в германска територия. Заграби всичкия им добитък и жито; опожари къщите, които са построени досущ като нашите, макар да се казва, че уж германците предпочитали да живеят в горски колиби (ето колко са достоверни легендите). Сетне навлязохме в онези величествени, огромни гори, които изпълват Централна Европа. Нищо на света не може да се сравни с тях. Дърветата са толкова на гъсто, че до земята прониква само слаба зелена светлина. И тези дървета, израсли там от незапомнени времена, правят гората мъчно проходима. Тук дивите племена са защитени от нападение, защото чужда войска не би могла да се оправи в този лабиринт. Пък и кой би пожелал да завладее тези обитавани от духове лесове? Единствено император Траян. Попаднахме случайно на едно от неговите изоставени укрепления и Юлиан нареди да го изградят отново и да поставят в него гарнизон. Сетне прекосихме още веднъж Рейн и се настанихме да зимуваме в Лутеция29, град, който римляните с обичайната си изисканост винаги наричат Калния град.

XII

От градовете в Галия най-много харесвам Лутеция и там прекарах щастливо три зими. Градът е разположен на малък остров в реката Секвана30. Дървени мостове го свързват с двата бряга, където гражданите обработват земята. Околността е чудесна, зелена и всичко вирее добре, дори смокинови дървета. През първата си зима там посадих дванадесет дървета (обвити със слама) и всички се хванаха освен едно. Разбира се, зимата в Лутеция не е толкова студена както в Агендикум или Виенна поради близостта на океана, който затопля въздуха. Ето защо Секвана рядко замръзва; а водата й — както е известно на всички, които са посещавали града — е извънредно сладка и приятна на вкус. Къщите са построени от дърво и тухли, а има и доста голям дворец на префекта, който ми служеше за главна квартира. От кабинета си на втория етаж гледах как водата се разделя при острия връх на острова, сякаш кораб цепи морските води. А ако втренчиш поглед в това място на реката, струва ти се, че се движиш, сякаш си на кораб с надути платна, а зеленият бряг препуска край теб.

Колкото до местните жители, те са трудолюбиви хора, но имат голяма слабост към театъра и (уви!) към галилеянските церемонии. През зимата са граждани, а през лятото селяни. За голямо щастие у тях се съчетават по-скоро добрите, отколкото лошите страни на тези две съсловия. Много добре се разбирах с тях.

Отношенията ми с Флоренций се влошаваха. При всеки повод той гледаше да подкопае авторитета ми. Накрая се спречкахме по един паричен въпрос. Вследствие на германските нашествия земевладелците бяха претърпели големи загуби. Години наред германците бяха унищожавали реколтите, опожарявали сгради и задигали добитък. За да облекча бремето на тези вече неплатежоспособни хора, предложих да намалим както данъка на глава, така и поземления данък от двадесет и пет на седем златни монети годишно. Флоренций не само се противопостави на предложението ми, но поиска нещо нечувано: да се обложели с извънреден данък всички имоти, за да се изплатели разходите по моя поход! Този предложен от него данък не само беше несправедлив, но и щеше да предизвика бунт.

Макар Флоренций да имаше под властта си администрацията на Галия, никоя мярка нямаше законна сила без моя цезарски печат. Затова, когато Флоренций ми прати декрета за предлагания данък върху имуществата, аз му го върнах неподписан. Приложих също и едно дълго изложение върху финансовото положение на Галия, в което с точни цифри доказвах, че чрез досегашните данъци се получаваха напълно достатъчни държавни приходи. Освен това му припомних, че много провинции, особено Илирикум, са били разорени в миналото чрез такива мерки, каквито той предлагаше.

Цялата зима по заледените пътища между Лутеция и Виенна сновяха пратеници. Идеята за данък върху имуществата бе изоставена, но Флоренций все още бе твърдо решен да повиши данъците. Когато ми прати предложение да увеличим поземления данък, аз отказах да го подпиша. Всъщност аз го скъсах и заръчах на пратеника да отнесе късчетата хартия на преторианския префект и да му предаде моите поздрави.

Флоренций тогава се обърна към Констанций, който ми написа учудващо меко писмо. Част от писмото гласеше така: „Трябва да разбереш, мили братко, че ни вредиш, като подкопаваш доверието в назначените от нас държавни служители в Галия. Флоренций има своите недостатъци, но младежката буйност не е между тях.“ (Вече бях станал съвсем нечувствителен към обиди от този род.) „Той е способен управител и има голяма опитност особено по данъчното облагане. Ние имаме пълно доверие в него и не можем да не одобрим всяко усилие, целящо да увеличи държавните приходи в един момент, когато империята е заплашена и на Дунава, и в Месопотамия. Препоръчваме на нашия брат да бъде по-малко усърден в стремежа си да спечели благоразположението на галите и да помага повече на префекта в почтените му опити да събере сумите, изразходвани от тебе за защитата на провинцията.“

Ако бях получил такова писмо преди една година, щях да се преклоня пред волята на Констанций, без да възразя нито дума. Също така щях страшно да се разгневя, че говори за победата ми при Аргенторатум просто като за някаква „защита на провинцията“, но вече бях помъдрял. Знаех също, че за да разчитам на успех в Галия, ми трябва пълната подкрепа на местното население. Те вече гледаха на мен като на свой защитник не само срещу варварите, но и срещу алчността на Флоренций.

Писах на Констанций, че макар и да приемам мнението му по всички въпроси, не бихме могли да задържим провинцията, като увеличим данъците на едно разорено население. Казах в писмото си, че ще разреша увеличението на данъците да влезе в сила само ако императорът ми заповяда направо да подпиша тази наредба.

В Лутеция всички бяха смаяни. Чакахме няколко седмици за отговор. Научих се, че се обзалагали, и то за големи суми, уверени, че ще бъда отзован. Но не стана така. Липсата на отговор означаваше, че Констанций опрощаваше постъпката ми. Тогава намалих данъците. Населението на провинцията беше толкова благодарно и учудено, че събрахме всички данъци преди определения срок. Сега Галия е здрава финансово. Възнамерявам да въведа подобни данъчни реформи и другаде.

Научих се, че Констанций бил просто смазан, когато му съобщили за победата ми при Аргенторатум. Дори бил още по-съкрушен, когато му пратих окования във вериги Хнодомар като доказателство за победата ми. Но често хората отбягват неприятните факти, особено императорите, обкръжени от ласкатели, които винаги им казват онова, което желаят да чуят. В императорския двор ми измислили прякор — „Викторин“, за да подчертаят незначителността в техните очи — на моята победа. По-късно през зимата с изумление прочетох как Констанций лично превзел Аргенторатум и спасил Галия. Във всеки кът на империята разгласили за неговата голяма победа, без дори да се спомене и моето име. Впоследствие хора, които по това време били в Медиоланум, ми казаха, че Констанций накрая постепенно почнал да вярва, че действително е бил пред Аргенторатум в онзи зноен ден през август и че собственоръчно е пленил германския вожд. Когато седиш на престола на света, всяка заблуда може да стане действителност.

Единствената неприятност онази зима беше здравословното състояние на жена ми. Докато беше на посещение в Рим, тя повторно пометна и после постоянно се оплакваше от болки в стомаха. Орибазий направи всичко възможно, но макар да успя да намали болките, не можа да я излекува.

Моето здраве — споменавам го сега, защото мисля, че никога не съм засягал този въпрос — е винаги добро. Отчасти, защото ям и пия умерено, и отчасти, защото родът ни е здрав. Но нея зима за малко не умрях. Това беше през февруари. Както вече споменах, моите стаи в двореца на управителя гледаха към реката и не се отопляваха чрез пода, както другаде. Ето защо винаги ми беше малко студено. Но аз търпях студа, съзнавайки, че по този начин се калявам за бъдещи походи. Жена ми как ли не ме молеше да използувам мангали, но аз отказвах, като изтъквах, че ако се претоплят стаите, влажните стени ще започнат да се изпаряват и ще отровят въздуха.

Но една вечер не изтраях повече на студа. Бях се зачел до късно — спомням си, четях поезия. Повиках секретаря си и заръчах да донесат мангал с разгорени въглища. Донесоха го. Продължих да чета. Унесен от плискането на водата под прозорците ми, аз изпадах все повече и повече в сънливо състояние и накрая съм припаднал. Димът на въглените, съчетан с изпаренията от стените, почти ме задушил.

За щастие един войник от стражата, като видял димът да излиза изпод вратата, се втурнал вътре и ме извлякъл в коридора, където най-после съм дошъл в съзнание. След това повръщах с часове. Орибазий каза, че ако съм останал още няколко минути в тази стая, сигурно съм щял да умра. И така спартанските ми навици ми спасиха живота; макар че някои хора, разбира се, биха казали, че това се дължи на моята стиснатост! Колкото и да е странно, но като си спомням пак за онази нощ, не мога да не си помисля каква приятна смърт щеше да бъде. Четеш Пиндар, в следващия миг те обзема приятна дрямка и това е краят. Всеки ден се моля на Хелиос, когато дойде часът ми, смъртта да бъде така бърза и безболезнена, както приближаването й нея нощ.

Бях зает по цял ден. Раздавах правосъдие или както се изразяват някои, просто прилагах законите, тъй като истинското правосъдие не може да бъде дело на човек. Всеки ден разисквах с различни чиновници от провинцията върху административни въпроси и всеки месец лично изплащах заплатите на висшите чиновници. Това е стар обичай, чийто произход отдавна се каня да проуча. Допускам, че може да се проследи до времето на ранната република. Между хората, на които лично плащах заплати, бяха и тайните агенти. Макар и да ми бяха противни — знаех, че главното им занимание в Лутеция беше да ме следят и да докладват в Медиоланум, — обикновено прикривах своята неприязън. Освен при един случай.

Седях пред една маса, покрита с кожи. Пред мен имаше различни купчинки злато. Когато дойде ред да дам заплатата на главния агент Гауденций, той протегна ръка и сам си взе златото, без да чака да му го подам. Дори колегите му се сепнаха от този груб жест.

— Ето, сами виждате — казах аз, — агентите не приемат, а грабят. — Често цитираха тези мои думи.

Вечерите прекарвах първо в работа, после дремвах малко и късно вечерта — това бе най-приятното време — разговарях с приятели за философия и литература. Всички се чудеха как мога толкова бързо да заспивам и да се събуждам точно когато поискам. Сам не зная как става това, но винаги съм могъл да го правя. Кажа ли си, че искам да се събудя през първия час на нощта, непременно ще се събудя на минутата. Смятам, че дължа тази способност на Хермес. Но Орибазий смята, че се дължи на някаква особеност на мозъка ми, и затова иска да го разгледа, когато умра!

Салуст имаше забележителни исторически познания; той ме запозна в подробности както с историята на Рим, така и с историята на чужди страни. Особено подробно изучавахме епохата на Диоклециан, защото именно той обнови империята през миналия век и неговите реформи са в сила и днес.

Често спорехме по неговия декрет, който забранява човек да променя занятието си и задължава децата му, когато пораснат, да упражняват същото занятие: синът на земеделеца трябва да си остане земеделец, синът на кърпача — кърпач; за тези, които променят съсловието си, предвижда тежко наказание. Салуст беше съгласен с Диоклециан, че този закон е необходим за укрепването на обществото. В далечното минало хората се местели от град на град, като живеели от подаяния или чрез престъпления. Вследствие на това производството на стоки било недостатъчно. Диоклециан не само укрепил производството, но дори направил опит да установи цените на храните и на някои основни стоки. За жалост този му опит бил несполучлив. Преди няколко месеца и аз самият се опитах да определя цената на житото в Антиохия и макар да не успях, смятам, че след време ще мога да прокарам подобна мярка.

Приск беше на мнение, че Диоклециановият закон би трябвало да бъде по-гъвкав: на хората трябвало да се разрешава да променят занаята си, ако проявят съответни способности. Но кой ще прецени способностите им? На този въпрос той не можа да отговори. Орибазий предложи съдът да разпраща комисии в главните градове, които да изпитват младежите, за да се установи кои от тях проявяват способности. Аз изтъкнах, че това ще даде възможност да се вземат огромни подкупи: да не говорим за невъзможността да се преценят правилно хиляди хора. Лично аз смятам, че в долните съсловия се срещат способни хора, и вярвам, че ако способностите са достатъчно големи, те все някак си ще бъдат открити и използувани. На първо място във войската. Ако синът на някой земевладелец е честолюбив, той може да влезе във войската, която е най-демократичният от всички институти — в гръцкия смисъл на думата: всеки може да се издигне, колкото и скромен да е произходът му. На това Приск възрази, че не всеки способен човек има склонност към военното изкуство. Принуден бях да се съглася, че действително там не е място за човек, който например има данни да се занимава с литература или право. Салуст обаче веднага изтъкна, че правните школи в Беритос31 и Константинопол били претъпкани, а за администрацията има повече „способни“ кандидати, отколкото свободни места. Имаме също и предостатъчно адвокати.

Приск смята, че грамотността би трябвало да бъде широко разпространена; Салуст е на противно мнение, защото, ако хора от скромен произход добият знания, те ще се чувствуват недоволни от положението си. Аз се колебая. Едно повърхностно образование би било по-лошо от никакво образование: то би значело да се насърчават завистта и безделието. Едно цялостно образование би отворило очите на хората и би им дало възможност да разберат естеството на човешкото съществуване; а ние всички сме братя, както ни напомня Епиктет. Още нямам установено мнение по този въпрос. Всичко става двойно по-трудно поради езика. За да получи някой сериозно образование, е необходимо да научи гръцки. А в град като Антиохия, който минава за елински, по-малко от половината от населението знае гръцки; останалите хора говорят някои от семитските езици. Същото важи за Александрия и за азиатските градове. Въпросът за латинския език още повече усложнява работата. Правният и военният език е латински, а езикът на литературата и администрацията е гръцки. От това следва, че всеки образован човек трябва да знае и двата езика. А ако се касае, да речем, за сина на някой шивач, сириец от Антиохия, той ще трябва да си служи с три езика. По-голямата част от времето би отишло само в изучаване на езици. Зная това, защото, макар че дълго съм учил латински, едва го чета. Вярно, говоря с лекота военния жаргон, но той има твърде малко общо с Цицерон, когото чета в гръцки превод! Ето какво разисквахме помежду си през цялата зима и една чудна пролет, която обсипа бреговете на Секвана с цветя и ни напомни наяве за неща, които Елевзин ни показва в тайнствата си.

В началото на юни тази идилия завърши. Констанций премести Салуст в Медиоланум. Все едно, че ми отряза дясната ръка. Изпаднах в скръб и гняв и накрая по примера на философите написах дълго съчинение върху боговете, което посветих на Салуст.

Да се вмъкне тук описание на военния поход от онова лято.

Приск: Походът през онова лято ни създаде много неприятности. Констанций не се бе погрижил да снабди Юлиан с пари, за да плати на войниците си. Освен това не ни достигаха припасите и Юлиан бе принуден да превърне в сухари всичкото жито, което успя да събере, а не може да се очаква такава храна особено да се харесва на войски, и без това изтощени от дълго воюване. Юлиан имаше толкова малко пари, че когато един войник веднъж го помоли за „пари за бръснене“ — „пая на бръснарина“, както казваха войниците, — той не можа да му даде дори дребна монета.

Юлиан се насочи на север към Галия Белгика. По много хитър начин той покори едно франкско племе, което държеше града Адиатука. Сетне разби германското племе хорневи, което живее при устието на Рейн. След това се отправи към река Мьоза и възстанови три от разрушените ни крепости. Точно тогава хранителните ни припаси се привършиха. Местната реколта беше закъсняла и войниците бяха пред бунт. Те открито се подиграваха на Юлиан и го наричаха „азиатец“ и „гърчето“. Но той се държеше много достойно, иззе каквито храни намери в околността, и ги успокои.

След това Юлиан построи мост на лодки през Рейн и ние навлязохме в страната на германския владетел Суомар… Но за всичко това се говори във военната история. След този кратък поход преминахме Рейн още веднъж и се върнахме в Лутеция за зимата.

Втората ни зима в Лутеция беше още по-приятна от първата, макар Салуст да ми липсваше повече, отколкото мога да изразя с думи — но всъщност го изразих в хвалебствена проза! Все още нямах пари. Тайният агент Гауденций ме следеше и докладваше за действията ми. Жена ми продължаваше да боледува. Въпреки всичко това бях доволен. Бях привикнал вече да управлявам и не мечтаех да живея като частно лице или да преподавам в Атина. Бях много доволен да съм цезар на Галия.

Главното събитие тази зима беше първото голямо дело, което трябваше да реша. Нумерий, управителят на Галия Нарбонензис, провинция южно от Галия, бе обвинен в злоупотреба с държавни пари. Враговете му бяха приготвили страшни обвинения срещу него. Доведоха го за делото в Лутеция. За мен това бе крайно интересен случай, а тъй като бях разрешил процесът да се гледа публично, за местното население това бе не по-малко интересно зрелище от любимите им театрални представления.

Ден след ден съдебната зала се препълваше с хора. Скоро пролича, че липсват сериозни доказателства срещу Нумерий. Той беше висок, представителен човек, който със самия си вид внушаваше уважение. Сам се защищаваше срещу обвиненията на прокурора Делфидий. А Делфидий е един измежду най-убедителните оратори и тънки юридически умове в цялата империя; но дори той не можеше от въздуха да изгради доказателства, въпреки че направи такива опити, и то използувайки собствения си дъх.

Както всички нас, и Нумерий имаше политически противници, които бяха измислили различни обвинения срещу него, надявайки се, че ще го отстранят. Точка по точка Нумерий опроверга всяко отправено срещу него обвинение, и то толкова умело, че Делфидий накрая се обърна към мен и извика разгневено;

— Можем ли въобще да осъдим някого, велики цезарю, ако за оправдаването на обвиняемия е достатъчно той да отхвърли всички наши обвинения?

На тези думи отговорих с едно от онези редки, внезапни хрумвания, с които — поне ми се ще да мисля, че е така — боговете говорят чрез мен:

— Може ли въобще някой да бъде оправдан, ако за осъждането му е достатъчно ти да го обвиниш?

Внезапно в залата настъпи тишина. След това всички започнаха да ръкопляскат и това бе краят на процеса.

Разбира се, разказвам тази случка от суетност. Много съм доволен от това, което казах (или което Хермес каза). Нека бъда искрен, аз не съм най-добрият съдия на света. Често, когато си мисля, че правя някой много ловък ход, всъщност обърквам хората. Все пак споменавам тази случка, защото тя показва, струва ми се, истинската същност на правото. Онези земни властници, които са управлявали тиранично, винаги са приемали, че ако за един човек се казва, че е виновен, той сигурно е виновен, защото как иначе ще изпадне в подобно положение. Всъщност всеки тиранин знае, че един човек може да няма никаква вина, но да има силни врагове, а много често и самият тиранин може да е главният му враг; ето защо предпочитам да поставям тежестта на доказването по-скоро върху обвинителя, отколкото върху обвиняемия.

Нея зима Елена беше малко по-добре. Тя особено се оживяваше, когато заговорехме за посещението й в Рим.

— Смяташ ли, че ще може някога да живеем там? — попита ме тя един ден, когато — доста необичайно събитие — вечеряхме сами.

— Този въпрос може да реши само брат ти — рекох. — Мен лично ми харесва Галия. Бих живял тук много щастливо до края на живота си.

— В Лутеция?

Тонът, с който тя изрече това, показваше колко й е омразен животът ни тук.

— Да, но всъщност може ли човек да знае какво ще се случи догодина или идната седмица?

— Колко би ти харесала къщата на Виа Номентана — каза тя тъжно. — Там имам разкошни градини…

— По-хубави от нашите градини тук?

В Лутеция се гордеехме с многото цветя и овощни дървета, които растяха почти без гледане.

— Несравнимо по-хубави! — въздъхна тя. — Колко ми се ще да се върнем там!

— Съжалявам.

Това бе неприятен момент и вътрешно проклинах онзи, който бе нагласил така, че да останем сами на вечеря. Струва ми се, че случаят не се повтори.

— Брат ми те уважава — каза тя. И тази тема беше необичайна. Рядко говорехме за Констанций. — Той само се бои да не… слушаш лоши съвети.

Въпросът бе поставен тактично от нейна страна.

— Той няма от какво да се бои — казах аз. — Нито от мен, нито от моите съветници. Нямам намерение да заграбвам престола. Само искам да извърша онова, за което съм пратен тук: да защитя Галия. И мога да кажа, че брат ти не ме улеснява в изпълнението на тази задача.

— Може би слуша лоши съветници.

Повече от това тя не искаше да признае.

Кимнах мрачно с глава.

— И мога да ги назова, като почна с Евсебий…

— В императорския двор имаш една приятелка — прекъсна ме тя. Бутна настрана чинията си, сякаш отваряше място за друго блюдо. — Императрицата.

— Зная… — започнах аз.

Но странният израз в очите на Елена ме накара да спра; за пръв път, откакто бяхме женени, в гласа и прозвуча интимна нотка:

— Евсебия те обича.

Тя каза тези думи по такъв начин, че аз не можах точно да разбера какво искаше да каже с този изтъркан и винаги двусмислен глагол.

— Обичта й е неизменна — допълни тя, но без да определи по-точно какво подразбира под тази дума. — Докато тя е жива, за теб няма опасност. Разбира се, тя може би няма да живее дълго. — Гласът й се промени; тя заговори като обикновена жена, заприлича ми на клюкарка. — Вечерта, когато пристигнахме в Рим, беше устроен прием за Констанций в двореца на Палатинския хълм. Присъствуваха целият римски сенат и консулите. Никога не съм виждала по-разкошен прием. „Това е най-великият момент в живота ми!“ — каза брат ми и това не беше само фраза. Навярно винаги е така, когато римски император идва за пръв път в Рим. Както и да е, Констанций седеше на трона със златен венец на глава и Евсебия седеше до него. Тя изглеждаше уморена, но никой не подозираше, че й е зле. След това, по време на отговора на императора на поздравите на сената, тя побледня като смъртник. Опита се да се надигне, но одеждите й бяха твърде тежки. Тъй като всички гледаха Констанций, никой не забеляза, че й става нещо. Но аз я наблюдавах. Първа видях, че кръв потече от устата й. Сетне залитна назад и се строполи на пода. Беше в безсъзнание, когато я изнесоха от залата.

Бях ужасен. Не само от лошата новина, но и от удоволствието, което мъките на Евсебия бяха доставили на Елена.

— Разбира се, брат ми, пък и всички ние бяхме разтревожени. Но след няколко дена тя се оправи. И естествено се държа много мило с мен, когато дойде моят ред. Тя не ме остави нито за миг по време на раждането. По-мила и по-внимателна не можеше да бъде. Дори нареди мъртвото ни дете да бъде погребано в мавзолея на Констанция. Грижеше се за мен, сякаш й бях сестра… а не неин враг.

При последните си думи Елена стана. Сепнах се, като видях колко е разярена.

— Твоята приятелка, твоята покровителка погуби и двете ни деца. — Елена беше стигнала вече до вратата. Говореше с пълното спокойствие на софист, който предварително е упражнявал точно какво ще каже и как ще произнесе вече написана реч. — Ти се гордееш с философията си, с любовта си към хармонията и сговора между хората. Е, как ще претеглиш това нещо във везните си? От едната страна две деца — тя вдигна лявата си ръка, — от другата Евсебия. — Вдигна дясната си ръка и изравни везните.

Нищо не й отговорих. Какво можех да й кажа? Тя излезе от стаята. Никога вече не заговорихме по този въпрос, но аз изпитвах уважение към нейните чувства на болка и омраза. Давах си сметка, че е невъзможно изцяло да познаваш друг човек дори когато делиш едно легло с него и споделяш живота си.

Един месец по-късно ни съобщиха, че Евсебия е починала.

През зимата, докато аз бях в Лутеция, Констанций се намираше на хиляда мили разстояние, в Сирмиум, голям град на границата между Дакия и Илирикум. За разлика от мен тази зима бе тежка за него. Първо Евсебия почина. Освен това, макар той да бе успял да потуши второто въстание на сарматите, дунавската област далеч не бе омиротворена и тамошните племена непрекъснато нападаха нашата територия, причинявайки големи щети. Констанций обаче обяви официално, че тъй като повторно бе победил сарматите, за втори път взема титлата „Сарматик“. Не споменаваше как иска да го наричат, но Приск смяташе, че би трябвало да го наричаме Констанций Сарматик-Сарматик.

Отношенията ми с Констанций не бяха по-лоши от обикновено. Вниманието му бе погълнато от несполуките му и той не се сещаше много за мен. Зная обаче с положителност, че винаги говорел пренебрежително за моите „успехи“ в Галия. Евсебий с голямо удоволствие ми измислял разни прякори, знаейки, че на господаря му ще бъде приятно да го чуе. Между прякорите, за които ми донесоха — просто е изумително колко неща се донасят на един владетел, стига той да иска да ги слуша, — бяха следните: „бъбривият вятър“, „маймуна с мантия“, „гърчещият се буквоядец“ и „козата“, защото пак си бях пуснал брада.

Хората са много странни, що се отнася до модата. Понеже Константин и неговите наследници били гладко обръснати, сега всички трябваше да се бръснат, особено висшите чиновници. На хората, които ме упрекват, че нося брада, напомням, че Адриан и всички негови приемници са носели бради, а според мен тяхното време превъзхожда нашето. В действителност яд ги е на брадата ми, защото мразят философията. Бради носят философите; Юлиан носи брада, следователно Юлиан е философ: вероятно той споделя рушителните идеи на това племе и питае враждебни чувства към суеверията на галилеяните.

Другаде съм описал похода си през тази година. Накратко казано, наредих да построят отново седем разрушени града на Рейн или около Рейн, възстанових житниците и поставих гарнизон във всеки един от тези градове. По-важни от тях са: крепостта Херкулес, Келен, Аутуннакум, Бона32 и Бингиум. Всички тези градове си възвърнахме без голямо усилие.

В Бингиум се случи нещо неочаквано. Преторианският префект Флоренций, когото не бях виждал повече от две години, ненадейно се яви при мен начело на войската си, за да ми помогне във военните действия. Тъй като походът беше вече към края си, не ми оставаше друго, освен да му благодаря за добрите му намерения и да изтръгна от него колкото се може повече жито и злато. Срещата, която имахме, беше много забавна.

И неговият, и моят лагер бяха разположени извън Бингиум. Предпочетох да живея в палатката си, тъй като в града поради строежите имаше голям шум и бъркотия. Войската на преторианския префект беше на лагер южно от мен, близо до реката. Флоренций поиска аудиенция същия ден, когато войските ни се събраха. Определих му среща, отбелязвайки със задоволство, че сега той идва при мен, а не настоява аз да го посетя.

Флоренций пристигна при залез-слънце. Приех го сам в палатката си. Поздрави ме според етикета, нещо необичайно за него. Той бе видимо променен. Не чух никакви иронични забележки за спартанската ми обстановка. Явно бе неспокоен. Но защо?

Седяхме на сгъваеми столове близо до входа на палатката, през който нахлуваше златната светлина на лятната вечер. Пееха птички. Шумът от войските около нас не спираше, но действуваше успокоително. В далечината, над зеленината на горите, се виждаха сивите стени на Бингиум. Флоренций започна разговора:

— Известно ти е, цезарю, че Персия се е надигнала срещу нас.

Отговорих му, че знам само това, което е общоизвестно, а именно, че пратениците на Констанций при Сапор не са имали успех.

— За съжаление положението е по-лошо — каза той, а неспокойният му поглед се местеше ту тук, ту там, като птичка, която търси клонче, на което да кацне. Ръцете му трепереха. — Преди няколко месеца Сапор навлезе с войските си в Месопотамия. Той обсади Амида33.

Бях изненадан не толкова от това, че Сапор ни е нападнал, колкото, че бяха скрили тази новина от мен. Обикновено не може и една глава да падне в империята, без вестта да се пръсне за миг на хиляди мили, бързо като вятър, не, по-бързо, като слънчевите лъчи. Никой не може да каже как става така, че новините пътуват по-бързо от хора и коне, но действително е така. Това събитие обаче не се беше разчуло и аз му казах, че нищо не зная за него.

Флоренций разпери ръце.

— Така иска августът — каза той. — По този въпрос държи да се пази колкото се може по-голяма тайна. Знаеш го какъв е.

Когато говореше с мен, той винаги правеше тънки пренебрежителни забележки за Констанций, надявайки се да ме подведе: смяташе, че ще кажа нещо, което може да се изтълкува като измяна на императора. Никога обаче не попадах в клопката му и той знаеше, че никога няма да попадна; въпреки това продължавахме да играем познатата ни игра, като старците, които човек вижда по селата да играят на дама с часове и години наред, като правят все същите ходове и контраходове до края на живота си.

Бях озадачен.

— Защо държи да се пази в тайна? — попитах.

— Защото, цезарю, се касае за пълен погром — каза Флоренций, като извади кесията си от еленова кожа и взе да опипва златото с пръсти. — Амида е разрушен.

Ако ми беше казал, че Антиохия или Константинопол е паднал в ръцете на варварите, нямаше да бъда по-поразен. Амида бе най-важният от граничните ни градове и минаваше за непревземаем.

— Градът бе обсаден в продължение на двадесет и три дни. Имам тук подробно описание на обсадата, ако искаш да го проучиш. Зад градските стени имало седем легиона. Това означава, че войските и населението, възлизащо всичко на сто и двадесет хиляди души, са били натъпкани в едно съвсем малко пространство, където измирали от чума, глад и жажда. Самият Сапор се биел в челните редици. За щастие нашата войска се сражавала добре и Сапор загубил тридесет хиляди войници.

— Но ние пък загубихме Амида, нали?

— Да, цезарю.

— А какво ще стане сега?

— Августът смята да се премести в Антиохия за през зимата. Идущата пролет ще започне голяма офанзива срещу Персия. Заклел се е да възвърне Амида.

— А Сапор?

— Той се е оттеглил в Ктесиофон, за да подготви… един господ знае какво.

Седяхме мълчаливо, докато мракът се сгъстяваше зад дърветата. Топлият въздух бе наситен с мирис на гозби. Чуваше се войнишки смях. Дрънчаха оръжия. Цвилеха коне. Някакво куче излая. Мислех за разрушената Амида.

— Августът естествено ще иска да събере колкото се може повече войски.

Заговорих пръв, защото знаех, че Флоренций бе дошъл да ме види именно по тази причина.

— Да, цезарю.

— Определил ли е точно какво ще иска от мен?

— Не, цезарю, още не е.

— Аз, както знаеш, разполагам всичко на всичко е двадесет и три хилядна войска.

— Да, цезарю, зная.

— Повечето от моите войници са галски доброволци. Те дойдоха при мен при условие, че ще се бият само в Галия, за да защищават собствената си страна.

— Това ми е известно, цезарю. Но те са също така и римски войници. Положили са клетва за вярност на императора. Те са длъжни да му се подчиняват.

— Дори да е така, не мога да бъда сигурен какво ще направят, ако наруша обещанието, което им дадох.

— Нека това бъде моя отговорност, цезарю. — С тези думи той прибра кесията си.

— В Галия нищо не може да се направи без мен, префекте. Тук аз отговарям за всичко — отсякох аз. Тези резки думи паднаха между нас като мраморна плоча, която ляга на мястото си.

— Нека бъде волята на цезаря — каза Флоренций учтиво, с едва доловима нотка от обичайната си ирония. И двамата се изправихме. При самия вход на палатката той се спря. — Мога ли да видя агента Гауденций?

— Не си ли говорил вече с него? — запитах го аз със същия сладък тон. — Разбира се, че може. Попитай управителя ми, той ще го повика. Не се съмнявам, че ще намериш Гауденций в отлично здраве и все така готов да те осведоми.

Флоренций ме поздрави и се изгуби в здрача. Дълго седях сам. Длъжен бях да дам на Констанций колкото войски поиска; а да пратя галите в Азия, би означавало да не удържа на думата си. Това би ме отслабило напълно като военачалник. Какво да правя?

През следните няколко дена войниците узнаха и най-малките подробности за падането на Амида. Също така се научихме, че Констанций пратил Павел Веригата в източните провинции, за да почне разследване за държавна измяна. Това беше неизбежно. Констанций винаги действуваше по този начин, за него всяко поражение неизменно беше дело на предатели. За няколко месеца Павел направи големи поразии в Азия и много невинни хора бяха изпратени на заточение или избити.

До края на лятото останах на Рейн и водех преговори с германските вождове; понякога бях строг, понякога благосклонен. Германците са по природа коварни и съвсем не може да се разчита на думата им. Невъзможно е да проникнеш в мислите им. Ако бяхме завзели гористата им страна, бих могъл да си обясня тяхното постоянно двуличие: любовта към отечеството е присъща на всички хора, дори на варварите. Но ние не бяхме им отнели техни земи и градове, а си бяхме върнали наши собствени, които владеем от векове и които те опустошаваха и грабеха. Въпреки това, щом им се удадеше да нарушат някой договор, те го нарушаваха. Имаше ли случай да се извърши нещо безчестно, вършеха го.

Защо са такива германците? Не знам. Мъчно може да ги разбере човек, дори онези, които са получили образованието си в Рим. Още от времето на Юлий Цезар взимаме синовете на вождове като заложници и ги цивилизоваме, но напразно. Те са диви по природа. Колкото гърците и римляните мразят да се бият, толкова за тях това е любимо занимание.

За да мога въобще да управлявам страната, трябваше да си спечеля име на строг човек. Успях да постигна това. На вождове, които нарушаваха думата си, налагах смъртно наказание. Преминавах на отсрещния бряг на Рейн, когато пожелаех. Бях суров. Бях справедлив. Полека-лека на германците стана ясно, че съм твърдо решен да ги държа на техния бряг на реката и че който реши да се надигне срещу мен, ще бъде смазан. Когато напуснах Галия, по границите на провинцията царуваше мир.

XIII

— Третата и последна зима, която прекарах в Лутеция, беше съдбоносна. От срещата ми с Флоренций нямах никакви известия от Констанций, нито направо, нито по околен път. Префектът предпочиташе да живее във Виенна, докато аз останах в Лутеция. Макар постоянно да си разменяхме писма, не се срещахме. Съзнавайки, че скоро ще настъпят критични времена за нас, по едно време предложих на Флоренций да се премести при мен в Лутеция за през зимата. Но той отказа. Явно държеше да запази колкото бе останало от авторитета му. Формално аз бях господар на Британия, Галия, Испания и част от Мавритания. В действителност Флоренций управляваше части от Галия южно от Виенна, както и Испания и Мавритания. А аз управлявах само Британия. Спазвахме негласното споразумение да не се намесваме аз в неговата, а той в моята територия.

Здравето на Елена се влоши и когато застудя, тя легна на легло. Болките й се усилваха. Пратих да повикат Орибазий. Той не ми даде особено големи надежди.

— За съжаление мога само да намалявам болките. Тя има тумор в стомаха. Нищо не може да се направи.

Тогава ми разправи за някаква нова билка, която открил — от нея плътта ставала безчувствена.

За мен беше утеха да имам другар като Орибазий край себе си. Същото мога да кажа и за Приск, макар той постоянно да ме заплашваше, че ще се прибере у дома. Жена му Хипия му беше пратила няколко сърдити писма; пък и колкото и да го отричаше, той си мечтаеше за Атина. Приск винаги обича да си придава вид на по-безсърдечен, отколкото е всъщност. Блестящият ум на Евтерий беше непресъхващ извор, от който черпех познания. Но като изключим тези трима приятели, живеех съвсем уединено. Началникът на щаба ми, Лупицин, който замести Салуст, беше нахален невежа, а със Синтула, началника на конницата, едва можеше да се общува. Невита, този отличен офицер, държах в Колония Агрипина, за да пази Рейн.

Изпаднал донякъде в отчаяние, пишех писма на стари приятели и ги канех да ми гостуват в Лутеция. На любителите на лова обещавах цели стада елени и меко време. На философите хвалех удоволствията на интелектуалния живот в Лутеция, макар че единствените образовани хора бяха галилеянският владика и хората около него, от които аз странях. Но никой не дойде. Дори Максим не можеше да се реши на толкова дълъг път; той обаче ми пишеше често с изобретен от него шифър.

По това време, през ноември или декември, сънувах пророчески сън. Късно през нощта, през третата стража, заспах, уморен от дългото диктуване на бележките, които впоследствие влязоха в моето описание на битката при Аргенторатум. Както често се случва, когато си мислил дълго за нещо, най-напред сънувах битката. Сетне тя изчезна, както обикновено става при сънищата, и се намерих в голяма стая, в средата на която растеше високо дърво; насън това ми се видя напълно естествено. Сетне дървото падна на пода и аз забелязах, че между корените му расте по-малко дърво, което не бе изкоренено при падането на голямото дърво, от което се бе родило.

— Дървото е мъртво — чух собствения си глас, — а сега ще загине и малкото.

Бях обзет от жалост, по-голяма, отколкото би трябвало да предизвика подобно събитие. Изведнъж усетих, че някой стои до мен. Той ме хвана за ръката и макар да не можех добре да видя лицето му, нямах чувството, че е непознат човек.

— Не се отчайвай — каза той и посочи дървото. — Виждаш ли? Коренът на малкото дърво е в земята. Щом е там, то ще вирее и ще расте още по-сигурно дори отпреди.

После сънят ми свърши и аз знаех, че съм говорил с Хермес, моя бог и покровител.

Когато разправих съня си на Орибазий, той го изтълкува така: Констанций ще падне, а аз ще процъфтя, защото корените ми са във Всевиждащия. От само себе си се разбира, че запазихме този сън в тайна. За най-невинни сънища различни хора биваха наказвани на смърт, а моят сън едва ли можеше да се нарече невинен. Той беше пророчески.

През декември спокойствието в нашия двор бе нарушено от новината, че пиктите и скотите, обитаващи Северна Британия, заплашвали границата. Нашият управител молеше да му пратим подкрепления. Бях в недоумение какво да правя. И без това имах твърде малко войски, а знаех, че надеждата да запазя и тях бе слаба, защото навсякъде се мълвеше, че цезарят на Галия щял да бъде лишен от войските си, щом Констанций тръгне на поход срещу Персия. Стопански Британия беше от голямо значение за нас, тъй като толкова много галски стопанства бяха опустошени от германците, че за изхранване на населението бяхме принудени нея година да разчитаме на жито, докарано от Британия.

Свиках съвет и решихме Лупицин да замине незабавно за Британия. Той беше добър пълководец, макар често да се питаме дали е по-алчен, отколкото жесток или по-жесток, отколкото алчен.

В същия ден, когато Лупицин пристигна в Британия, в Лутеция пристигна държавният секретар, трибунът Деценций, с голяма свита правници и данъчни чиновници. Преди да дойде при мен, той бе прекарал няколко дена във Виенна при Флоренций. Засегнах се, защото е редно първо да се отдава почит на цезаря.

Деценций бе напълно изтощен, когато пристигна. Затова му разреших да седне, докато ми четеше писмото на императора. Тонът на писмото беше приятелски, но исканията на Констанций бяха категорични. Трябваше да му пратя ерулския, батавийския, келтския и петулантския легион — най-добрите, с които разполагах, — както и по триста души от всеки от останалите легиони. Нареждането бе те да тръгнат незабавно за Антиохия, за да стигнат навреме за пролетната офанзива срещу Персия.

Когато Деценций свърши, казах колкото се може по-спокойно:

— Той иска малко повече от половината ми войска.

— Да, цезарю. Войната в Персия ще бъде трудна, може би решаваща.

— А обмислил ли е императорът какво въздействие ще има това върху германците? Войската ми и без това е доста малка. Ако ми оставят по-малко от дванадесет хиляди войници — и то най-лошите, — германските племена непременно пак ще се надигнат.

— Но от твоите доклади августът е останал с впечатлението, че германските племена по границите на Галия са укротени за едно поколение вследствие на големите ти победи.

Питах се дали Деценций в момента се сети да каже това, или Констанций му бе дал нареждане да ме клъцне леко.

— Никоя провинция няма напълно осигурени граници. Докато има и един жив германец, за нас съществува опасност.

— Но тази опасност не е непосредствена, цезарю. Ще се съгласиш, че е така, нали?

— Не, трибуне, няма да се съглася. Освен това точно сега има сериозни вълнения в Британия.

— Винаги има вълнения някъде, цезарю. Въпреки това августът смята, че за войната срещу Персия трябва да има със себе си най-добрите от своите войски. Той е на мнение…

— Знае ли той за тържественото обещание, което дадох на галските войници, че няма да се бият извън страната си?

— Твоето обещание пред тях се отменя от клетвата, която са положили пред императора. — Тези думи бяха произнесени с тон, който показваше, че той се придържа само към закона.

— Това е така, но трябва да те предупредя, трибуне, че е твърде вероятно да има бунтове.

Той впери поглед в мен. Знаех какво си мисли. Дали този уж нечестолюбив цезар сега няма да използува сгодния случай, за да вдигне бунт и да заграби западните провинции? Придворните никога не вземат уверенията за чиста монета. Думите ми, че не е изключено войските да се разбунтуват, той изтълкува като закана: ако бъда предизвикан, ще ги подтикна към бунт.

— Аз съм верен на Констанций — рекох предпазливо. — Ще изпълня това, което ми заповядва. Само те предупреждавам, че може да има размирици. При това трябва да чакаме поне един месец, преди да можем да пратим войски на изток.

— Августът каза да се пратят незабавно — поде Деценций.

Аз го прекъснах:

— Трибуне, в този момент, когато ние седим тук и разговаряме, легионите, които той иска, пътуват по море за Британия.

Разказах му за Лупицин и сетне, за да докажа своята добросъвестност, му разреших да остане и да слуша, докато диктувах писмо до Лупицин, в което му заповядвах да се върне обратно. Като свърших тази работа, пратих Деценций при Синтула и дадох нареждане да изпълнят всичко, което трибунът им заповяда. До края на седмицата някои от най-добрите ми войници заминаха за Антиохия. Хитрият Деценций трябва да им е обещал парични награди, защото тръгнаха в по-добро настроение, отколкото очаквах.

Някои хора смятат, че в този момент аз вече съм замислял да се разбунтувам и да се провъзглася за август на Запада. Това не е вярно. Няма да отрека, че действително ми мина през ума за такава възможност — изключено е човек да не си помисли подобно нещо. В края на краищата благодарение на моите усилия границата на Рейн беше осигурена и аз управлявах една трета от света. Въпреки това нямах никакво желание да скъсам отношенията си с Констанций. Той беше по-силен от мен. Работата беше съвсем проста — свеждаше се до това. Също така не желаех да предизвикам братовчеда си в единствената област, в която той ме превъзхождаше: в умението да задържи престола си.

Но за мен бе голям удар, когато Деценций настоя да заповядам на всички останали войски да дойдат в Лутеция, за да може той да избере най-добрите за войната в Персия. Няколко дни спорихме по този въпрос. Деценций се съгласи да поддържаме гарнизоните по реката Рейн в пълен състав едва когато го заплаших, че ще се откажа от поста си. Тогава дадох заповед войските в Галия да се съсредоточат в Лутеция. Всички изпълниха нареждането ми освен Лупицин, който ми писа, че е изключено да се завърне преди април. Деценций негодуваше, но нищо не можеше да се направи.

През втората седмица на февруари, когато легионите бяха вече разположени на стан по двата бряга на река Секвана, Деценций свали маската си на вежливост. Той престана да придумва и да ласкае; само издаваше заповеди. Евтерий беше при мен, когато трибунът накрая тропна на масата и извика:

— Щом ти не искаш да говориш на легионите, аз ще им говоря от името на Констанций!

Казах му кротко, че няма нужда нито да ми крещи, нито да върши мои задължения. След това го отпратих. Останахме сами с Евтерий в залата на съвета. Спогледахме се; той беше загрижен, аз — съвсем смазан.

— Е, стари приятелю — рекох накрая, — какво да правя сега?

— Каквото ти казват да правиш. Освен ако… Той се спря.

Поклатих глава.

— Не, няма да вдигна бунт.

— Тогава кажи на войниците, че ти е заповядано да ги пратиш на изток. Останалото — той говореше бавно, натъртено — е в техни ръце.

Следващият ден беше дванадесети февруари. Станах още щом се развидели. Наредих на прислугата да се приготви вечеря за всички офицери. Бях решил да дам богато угощение. Заръчах да извадят от най-хубавото вино в дворцовата изба и да сготвят различни ястия от птици и всякакъв вид месо. Макар да се гордея с това, че обикновено трапезата ми е скромна, този път реших да бъда разточителен.

Сетне тръгнах да обикалям войските, придружен единствено от знаменосеца си. Дъхът ни замръзваше, докато тропахме с конете си по дървения мост към левия бряг. Минах бавно по целия лагер. Разговарях с войниците поединично или на групи. Разменихме приятелски шеги и скоро добих представа за настроението им. Към мен бяха добре разположени, но нямаха доверие в Констанций. Във войската няма тайни.

Когато стигнах до стана на петулантите, най-любимия ми легион, спрях се да поговоря с една голяма група войници. Разговорът ни беше непринуден и лек, но предпазлив. Накрая един от тях излезе напред, държейки в ръка едно писмо. Той ме поздрави и каза:

— Цезарю, никой от нас не може да чете. — Някои се изсмяха на тази явна лъжа. Повече от половината от петулантите са добре образовани. — Когато дойдохме тук — продължи той, — намерихме това писмо на вратата на църквата. — Той посочи към близкия храм на Веста, превърнат от галилеяните в костница. — Прочети го, цезарю!

— Ако мога — рекох дружелюбно. — То е на латински, а аз съм само азиатец, гърче…

Те се разсмяха, като чуха два от закачливите прякора, с които ме наричат. Писмото беше написано на войнишки латински. Започнах да чета: „Войници от петулантския легион, предстои да ни пратят накрай света като престъпници…“

Спрях, заслепен за миг от бледото слънце, към което се бях обърнал почти несъзнателно, сякаш за напътствие.

— Чети, чети, цезарю! — викаха войниците навъсени.

Те вече знаеха съдържанието на анонимното писмо. Поклатих глава и казах решително:

— Това е измяна срещу императора.

Захвърлих писмото на земята и обърнах коня си.

— Но не и срещу теб! — извика войникът, който ми беше подал писмото.

Пришпорих коня и в галоп препуснах обратно до острова, следван от знаменосеца. До ден-днешен не зная кой е написал това писмо; разбира се, някои ме обвиниха, че аз сам съм го писал.

Рано следобед офицерите пристигнаха в двореца. Приех ги в голямата зала за угощения, на която за толкова кратко време бяха успели да дадат напълно празничен вид. Стените и гредите по тавана бяха окичени с гирлянди от вечнозелени клони, а мангали с разгорени въглища бяха пречупили малко въздуха. Откакто бях станал цезар, не бях давал толкова скъпо угощение.

Елена беше доста зле, за да може да присъствува, така че аз сам изпълнявах задълженията на домакин. Деценций седеше от дясната ми страна и ме наблюдаваше зорко. Но аз приказвах и се държах по най-обикновен начин.

Когато офицерите се поразвеселиха от виното, Деценций каза:

— Сега е удобният момент да им кажеш, че до края на седмицата ще трябва да заминат.

Направих последен опит да се измъкна.

— Трибуне, през април ще се върнат легионите от Британия. Ако почакаме дотогава…

— Цезарю — Деценций остави високомерния си тон и мина към хитри и разумни доводи, — ако чакаш дотогава, хората ще кажат, че британските легиони са те принудили да изпълниш нарежданията на августа. А ако ги изпълниш сега, ще кажат, че сам си взел това решение, че действително си господар на Галия и верен на императора.

Думите му бяха самата истина. Усетих как капанът щракна. Предадох се. Съгласих се да им съобщя нареждането на края на вечерята. Имах ли тогава някакви тайни помисли? Струва ми се, че не. Все пак във важни моменти на живота си човек е склонен несъзнателно да върши онова, което е необходимо, за да се спаси.

По време на угощението постоянно ме поздравяваха низши офицери въпреки правилата на етикета. По едно време Евтерий ми прошепна на ухото:

— Нарушаваш всички правила, установени за цезаровата трапеза.

Отвърнах му с бледа, уморена усмивка. Това беше стара наша шега. „Цезаровата трапеза“ бе благовиден израз, под който се разбираше ограниченията, наложени ми от Констанций.

На края на вечерята казах няколко думи на офицерите, които вече бяха готови на всичко — от бунт до битка. Казах им, че никога не съм имал по-добри войски. Казах им, че за пръв път в живота си завиждам на Констанций, защото в най-скоро време към неговата армия ще се присъединят най-добрите войници на света. При тези думи взеха да мърморят, но нищо повече. Внимавах да не бия прекалено много на чувствата им. Реших да не ги предизвиквам.

Приск: Все още.

След много разнежени прегръдки угощението завърши. Изпратих офицерите до площада пред двореца. Вдясно от главния вход има висока каменна площадка, откъдето се четат прокламации. Застанах под нея, а офицерите, които вече не се държаха много на краката си, се въртяха наоколо ми. Докато се сбогувах ту с един, ту с друг, забелязах, че под аркадите от двете страни на площада се бе събрала голяма тълпа. Когато ме познаха, хората се втурнаха към мен. Стражите веднага извадиха мечовете си и образуваха около мен кръг. Но тълпата не беше враждебно настроена. Повечето бяха жени с деца. Умоляваха ме да не изпращам мъжете им да заминат. Една жена размаха плачещото си бебе пред мен като знаме и извика:

— Недей изпраща баща му! Друго нямаме, само него!

Други викаха:

— Ти ни обеща, цезарю! Обеща ни!

Виковете им ми бяха непоносими и аз си тръгнах. На вратата на двореца стоеше Деценций, увлечен в разговор с Гауденций. Като видяха, че приближавам, замълчаха гузно.

— Стар приятел — каза Деценций.

— В това съм убеден — отвърнах аз рязко и сочейки към тълпата, добавих: — Чу ли ги?

За миг Деценций ме погледна с безизразни очи. Сетне погледна към площада.

— Да. Да. Това е най-обикновено нещо в провинциите. Жените винаги се оплакват, когато мъжете получат заповед да заминат. Като послужиш във войската, колкото аз съм служил, дори няма да ги забелязваш.

— За съжаление трудно мога да не го забелязвам. Разбираш ли, аз действително им обещах…

Но на Деценций му бе дотегнало да слуша за прочутото ми обещание.

— Драги ми цезарю — каза той с бащински тон, — докато се стопли времето, всяка една от тези жени ще си намери нов мъж. Това са животни. Нищо повече.

Оставих го на площада и се качих право в кабинета си на втория етаж. Пратих да повикат Приск, Орибазий и Евтерий. Докато ги чаках да дойдат, опитах се да чета, но не можех да съсредоточа мислите си. Взех да броя плочите на пода. Ходех насам-натам из стаята. Най-после отворих прозореца към реката Секвана и погледнах навън. Студеният въздух ме освежи. Лицето ми гореше като в треска. Ръцете ми трепереха. Дишах дълбоко и започнах да броя начупените блокове лед, както се носеха надолу по течението. Помолих се на Хелиос.

Пръв дойде Евтерий. Затворих прозореца. Направих му знак да седне на моя стол. Той беше толкова едър, че не се побираше в никой друг стол, а като сядаше на пейка, тя обикновено се счупваше.

— Това е заговор — каза той. — В Сирия Констанций има почти стохилядна войска. Твоите гали едва ли имат такова голямо значение за него.

— Но ако ги загубя, за мен това ще бъде от голямо значение.

— За тебе — да. Именно в това се състои заговорът. Той иска да те унищожи.

Изненадах се от думите му. От всичките ми приятели и съветници той единствен винаги настояваше за предпазливост. Държеше за благоприличието, справедливостта, за установения порядък в държавата. Не беше той човек за заговори и измяна. Но сега се беше променил.

— И вярваш, че е така?

Евтерий кимна с глава, а малките черни очи лъщяха като очите на египетска статуя.

— Тогава какво да правя?

В този момент влязоха Орибазий и Приск. Те чуха въпроса ми. Орибазий отговори вместо Евтерий.

— Да вдигнеш бунт — каза той веднага.

Кълна се в Хелиос, Митра и Хермес, това беше първата дума за бунт и измяна, която открито бяхме разменили. Настъпи гробно мълчание. Приск седеше на ръба на тежката дървена маса. Орибазий беше застанал в средата на стаята, вперил очи в мен. Обърнах се към Приск:

— Ти какво мислиш?

— Трябва всичко да вземеш предвид. Можеш ли да останеш в Галия без тези войски? Ако това е възможно, какво може да се очаква, че ще направи Констанций? Ще ти отнеме ли властта? Или пък ще бъде прекалено зает в Персия, за да предприеме каквото и да е? — Приск сам отговори на въпроса си: — Подозирам, че дълго време няма да имаш вест от Констанций. Той трябва да си възвърне Амида и да разбие Сапор. Това може да се окаже задача, която да го погълне до края на живота му. Междувременно ти ще бъдеш господарят на Запада и в случай, че той умре, ще станеш император.

Евтерий кимна.

— Това е разумното становище, разбира се — каза той. После се усмихна и добави: — Защото открай време е моето становище. Обаче аз смятам, че положението е много по-сериозно. Ти не вземаш предвид Флоренций. По сведения на моите агенти наредено му е той да поеме цялата власт в Галия, щом цезарят остане без армия. Когато това стане, няма да имаме друг избор, освен да се предадем. Откровено казано, аз съм ма мнение, че е по-добре да се съпротивляваме сега, отколкото да чакаме Флоренций да ни унищожи.

Докато те разговаряха помежду си, аз отново се отдръпнах при прозореца и наблюдавах как слънцето, бледо оранжево кълбо, залязва на запад. По бреговете на реката блеснаха нощни огньове. Как да постъпя? Внезапно някой силно похлопа на вратата. Отворих я ядосано и викнах:

— Никой да не ни безпокои…

Но там стоеше Деценций, бледен и задъхан.

— Безкрайно много се извинявам, цезарю — каза той бързо. — Нямаше да те безпокоя, но те са тук!

— Кои, къде? — попитах.

— Не ги ли чуваш? — възкликна Деценций. Зъбите му тракаха от страх.

Всички се смълчахме и се заслушахме в далечния звук: викове на мъже и ридание на жени.

— Бунт! — каза Орибазий.

Той изтича до прозореца и погледна навън. Макар обикновено да се виждаха само реката и краят на острова, като се наведеш, можеше да видиш дървения мост към северния бряг.

— Това е келтският легион. Минават реката и идват насам! — каза той.

Отидох при него на прозореца и в този миг точно под нас се чуха викове: „Цезарят!“ Погледнах надолу и видях цяла центурия пехотинци с извадени мечове. Махаха ми весело с ръце, но гласовете им бяха заканителни.

— Не ни оставяй, цезарю. Задръж ни тук!

Един от войниците, висок свиреп келт с руси мустаци и едно побеляло, сляпо око, вдигна към мен меча си и изрева с одрезгавял от битки глас:

— Здравей, августе! Здравей, Юлиане Августе!

Другите подеха този вик. Отдръпнах се от прозореца. Деценций се обърна към мен:

— Това е измяна! Арестувай тези войници!

Но аз го блъснах настрана и бързо тръгнах към една от стаите, които гледаха към площада. Надникнах през процепа в капака на прозореца. Площадът бе пълен с войници и те съвсем не бяха пияни, както отпървом предполагах. Това действително беше бунт.

Пред двореца личната ми стража стоеше с извадени мечове и насочени копия, но тълпата явно нямаше намерение да ни нападне. Викаха името ми, искаха да се явя и ме уверяваха в своята вярност. Сетне сякаш по даден знак (кой може да каже как изведнъж започват такива неща? Сигурно Хермес е имал пръст в тая работа) ту една група, ту друга започна да вика:

— Августе! Августе! Юлиан Август!

След малко цялата тълпа поде същия вик.

Отдръпнах се от прозореца.

— Нападни ги! — каза Деценций. — Покажи им образа на императора. Няма да смеят да въстанат срещу него.

— В двореца имаме четиристотин войници — рекох. — Навън има около двадесет хиляди. Дори един неопитен войн като мен отбягва схватка при такова числено превъзходство. Що се отнася до образа на императора, сигурно ще го насекат на парчета.

— Измяна! — извика пак Деценций. Друго не можеше да каже.

— Измяна — отвърнах аз спокойно, сякаш посочвам някоя звезда на човек, който иска да знае имената на звездите по небето. Деценций изтича навън.

Спогледахме се, а викът — „Августе, Августе!“, се носеше равномерен и постоянен като прибоя на морски бряг.

— Ще трябва да приемеш — каза Евтерий.

— Ти, който винаги ми повтаряш да бъда предпазлив, ти ли ми казваш това?

Евтерий кимна. Орибазий се изрази дори още по-ясно и енергично:

— Карай. Сега вече няма какво да губиш.

Приск беше предпазлив.

— Цезарю, ти знаеш, че се интересувам от философия, не от политика. На твое място бих почакал.

— Какво да чака? — обърна се към него Орибазий възмутен.

— За да види какво ще се случи — каза Приск многозначително. — Да чака някакъв знак.

Схванах в какъв смисъл бяха казани тези думи от Приск. Той ме разбираше. Знаеше, че мога да действувам с всичката си енергия само ако съм убеден, че боговете ясно са изразили благословията си.

— Добре — казах аз и посочих вратата. — Орибазий, имай грижата за охраната. Разпореди се да не допускат никого в двореца. Евтерий, ти ще следиш какво прави трибунът. Не го изпускай из очи. А ти, Приск, моли се за мен.

С тези думи се разделихме.

В главния коридор ме чакаше една жена от свитата на Елена. Едва се владееше, като че ли ей сега ще изпадне в истерия.

— Цезарю, ще ни избият! Ще ни избият всички!

Хванах я за раменете и така я раздрусах, та зъбите й изтракаха; тя си прехапа долната устна, от което значително се успокои. После ми каза, че жена ми искала да ме види.

Спалнята на Елена бе мъждиво осветена, а горещината беше нетърпима. Поради болестта й все й беше студено. Тежка миризма на тамян и мускус изпълваше стаята, но не можеше да премахне острия, сладникав мирис на разлагаща се плът. Противно ми беше да посещавам Елена и се срамувах от това чувство.

Тя лежеше на леглото си, върху покривката имаше молитвеник. До нея стоеше епископът на Лутеция, един нагъл измамник: нейният най-близък приятел и съветник. Той ме поздрави и започна:

— Осмелявам се да кажа, че навярно цезарят иска да говори с жена си насаме…

— Да, ти се осмели да кажеш това. И то е вярно.

Епископът се обърна и разкошните му одежди зашумяха. Той излезе от стаята, пеейки силно и монотонно, сякаш ние бяхме богомолци, събрани в черква.

Седнах до леглото. Елена беше бледа и много отслабнала. Очите й бяха станали големи, както става, когато лицето измършавее. В бледата светлина на лампата тя имаше болнав, жълтеникав цвят; и все пак въпреки болестта си тя изглеждаше по-привлекателна, отколкото когато беше здрава. Вече не приличаше на якия Константин с издадената си челюст. Сега беше жена, нежна и тъжна, и когато взех пламналата й от треска ръка, деликатна като крило на мъртва птичка, внезапно усетих как у мен бликна топло чувство към нея.

— Съжалявам, че бях толкова болна, та не можах да дойда на тържеството… — подхвана тя.

— Няма значение — прекъснах я аз. — Как ти е болката?

Тя замислено опипа стомаха си със свободната си ръка.

— По-добре — излъга тя. — Орибазий всеки ден ми намира нови билки. Каквото намери, всичко вземам. Все му казвам, че като почне да пише енциклопедията си, трябва да ме вземе за сътрудничка.

Стараех се да не гледам корема й, който се издуваше изпод покривката като на бременна в последния месец. За момент и двамата замълчахме; тогава ритмичният вик „Августе!“ наруши тишината. Тя се обърна към мен.

— От часове вече викат — каза тя.

Кимнах с глава и рекох:

— Ядосани са, защото императорът иска да ги прати да се бият в Персия.

— Наричат те август — рече тя и впери в мен очи.

— Не го казват сериозно.

— Напротив, сериозно го казват — рече тя убедено. — Искат да станеш император.

— Отказах да изляза пред тях. Пък и вече се стъмни, скоро ще им стане много студено, ще им омръзне и утре ще изпълнят заповедите, които им бяха дадени. Синтула вече тръгна, както знаеш. Тръгна вчера с два легиона.

Приказвах бързо, но тя все се връщаше на същия въпрос.

— Ще приемеш ли каквото ти предлагат?

Замълчах, защото не знаех какво да кажа. Накрая рекох с неутрален тон:

— Това би било измяна.

— Изменници, които победят, са патриоти. Който заграби престола, става божествен император.

Все още не бях наясно какво иска да направя.

— Няколко хиляди войници в малък провинциален град не могат да направят някого император — рекох аз най-после.

— Защо не? В края на краищата божията воля е, която ни издига, и божията воля е, която… ни сваля. — Тя погледна настрани и ръката й отново опипа корема, където се бе загнездила смъртта. — Тези няколко хиляди войници стигат, ако е писано.

— Как искаш да постъпя?

Това беше първият и единствен път, когато й зададох въпрос направо, както един човек пита друг; защото действително исках да чуя отговора й.

— Сега, тази вечер ли? Не зная. Може да не е още време. Ти сам трябва да прецениш. Но това, което знам с положителност, е, че ти е писано да станеш римски император.

Погледите ни се срещнаха и всеки разглеждаше лицето на другия, сякаш му бе ново и непознато. Отговорих й със същата откровеност:

— И аз също зная това. Сънувах сънища. Имаше поличби.

— Тогава приеми! — каза тя с неочаквана енергия.

— Сега? Да извърша измяна? Срещу твоя брат?

— Моят брат и неговата жена убиха двете ни дена. Сега моята вярност… се прехвърли към братовчед ми, който ми е съпруг. — При думата „се прехвърли“ тя се усмихна, но големите й очи гледаха сериозно.

— Странно — рекох накрая. — Винаги съм смятал, че предпочиташ него пред мен.

— Така беше. Така беше. До последното ми гостуване в Рим. Знаеш ли, той се опита да ме задържи в Рим след смъртта на детето. Каза ми, че не е изключено да имаш неприятности в Галия.

— Но ти се върна.

— Върнах се.

— И остави любимата си вила?

— Това беше най-трудното за мен — каза тя и се усмихна. Сетне посочи с ръка към прозореца и града отвъд него. — А ето че неприятностите, които обещаваше той, са започнали. Скоро ще трябва да вземеш решение.

— Да — рекох аз и станах.

— Деценций беше при мен — каза тя неочаквано.

Сепнах се.

— Кога?

— Точно преди вечерята за твоите офицери. Искаше да знае дали бих желала да се върна в Рим. Каза ми, че галските легиони ще ме придружат до Медиоланум.

— Хитрец е той.

— Да. Казах му, че съм решила да остана. Беше разочарован. — Тя тихо се изсмя. — Разбира се, дори да исках да вървя, вече… не мога да пътувам.

— Недей говори така. Един ден ще отидем в Рим заедно.

— Това е най-голямото ми желание — каза тя. — Но побързай…

— Ще побързам, заклевам ти се — отвърнах аз.

Целунах я по челото, задържайки дъха си, за да не доловя мириса на смъртта. Внезапно тя се хвана за мен с все сила, сякаш бе обзета от силен пристъп на болка. Сетне ме пусна.

— Колко жалко, че бях толкова по-стара от тебе.

Не й отговорих. Мълчаливо стиснах ръцете й. После излязох от стаята.

Епископът беше в преддверието заедно с жените от нейната свита.

— По-добре е, не смяташ ли, цезарю?

— Да, смятам — отсякох аз, като се опитах да го отмина. Но владиката не беше се доизказал.

— Естествено много я тревожи тази тълпа отвън. Всички се безпокоим. Много страшно нещо. Ужасно нарушение на дисциплината. Надявам се, че цезарят ще разпръсне тълпата със строги думи.

— Цезарят ще направи каквото е длъжен да направи.

Отминах го и влязох в главната галерия. Прислужници се щураха насам-натам, сякаш тичаха по спешна работа. Стражите по вратите стояха по местата си, но дори и те бяха загубили обичайната си самоувереност. Всички погледи бяха насочени към мен, всички се питаха какво ще направя. На път към стаята, която гледа към площада, почти се сблъсках с Гауденций, който се спотайваше в тъмното. Драго ми стана, като видях, че е изплашен.

— Цезарю, трибунът Деценций те моли да го приемеш. Той е в стаята на съвета. Всички са там. Искат да знаят какво възнамеряваш да правиш. Напълно сме обкръжени. Никой не може да избяга…

— Кажи на трибуна, че отивам да си легна. С удоволствие ще го приема утре заран.

Тайният агент остана тъй изненадан от думите ми, че преди да може да се опомни, аз вече бях изминал половината от галерията и бях стигнал до моята стая. Пред вратата ми стоеше началникът на стражите. Казах му никой да не ме безпокои, освен ако дворецът не бъде нападнат. После влязох в стаята си и залостих вратата.

Това беше една дълга нощ. Четох. Молих се. Мислих. Никога преди това, нито по-късно в живота си не съм се колебал толкова много. Струваше ми се, че всичко става преждевременно; събитията ме тласкаха напред по-бързо, отколкото бях решил да вървя. От друга страна, можех ли да очаквам да се повтори такъв момент? Колцина са станали императори по волята на народа? Всички знаем за честолюбиви пълководци, които сами са си организирали „народни“ коронации; това почти никога не става без внушението на бъдещия узурпатор. Положителен съм, че Юлий Цезар е имал грижата да нареди на своя приятел да му предложи короната пред всички просто за да види как ще се възприеме това от народа. Сега същата тази корона ми се предлагаше, без да съм я поискал.

Заспах, без да бях взел решение. Сънувах и както често се случва, насън научих какво трябва да правя наяве. В съня си бях седнал на консулското си кресло. Бях съвсем сам и изведнъж пред мен се яви духът, пазител на държавата, облечен, както са го изобразявали по време на ранната република. Той ми заговори:

— Отдавна те наблюдавам, Юлиане. И отдавна искам да те издигна дори по-високо, отколкото си сега. Но колкото пъти съм опитвал, ти си ме отблъсвал… И трябва да те предупредя: ако отново ме върнеш, сега, когато толкова много хора ме подкрепят, ще те оставя какъвто си. Но помни едно: отида ли си и този път, никога вече няма да се върна.

Събудих се, облян в студена пот; скочих от леглото; собствената ми стая изведнъж ми се видя чужда и застрашителна, както става понякога след дълбок сън. Буден ли бях, или още сънувах? Отворих прозореца; леденият въздух ме освежи. Звездите гаснеха. Небето на изток бледнееше.

Тълпата все още беше струпана на площада. Бяха запалили огньове. От време на време викаха „Августе!“ Взех решението си. Повиках личния си прислужник. Той ме облече в пурпурната мантия. След това излязох на галерията.

Изглежда, че само аз бях спал нея нощ. Из стаите и коридорите тичаха мъже и жени като мишки, които търсят дупка да се скрият. В залата на съвета намерих Деценций и повечето от съветниците ми. Като влизах, Евтерий казваше със спокоен глас:

— Сега всичко зависи от волята на цезаря. Нищо не можем да направим ние, за да му повлияем…

— Точно така — рекох аз.

Всички в стаята станаха на крака. Деценций, с изпито лице, брадясал, дойде при мен и заяви:

— Само ти си в състояние да ги спреш! Трябва да им кажеш да се подчинят на императора. Те ще те послушат.

— Ще им говоря след малко — рекох и се усмихнах на Евтерий. — Всички вие можете да ме придружите на площада… ако желаете. — Деценций като че ли не желаеше подобна чест. Но приятелите ми държаха да ме придружат. Заедно се отправихме към главния вход на двореца.

— Бъдете готови за всичко — рекох. — И не се смущавайте, каквото и да кажа.

Сетне дадох знак на уплашените стражи да дръпнат резето и да отворят портата.

Поех дълбоко дъх и излязох на площада. Когато тълпата ме видя, всички нададоха радостни викове. Бързо се изкачих по стъпалата на трибуната, последван от приятелите си. Сетне личната ми стража с извадени мечове обгради площадката. Тълпата отстъпи. Дадох знак да пазят тишина, но трябваше доста да чакам, докато всички млъкнат. Най-после заговорих спокойно:

— Разгневени сте. Имате основание за това. И по този въпрос съм на ваша страна. Обещавам да издействувам това, което искате. Но без вълнения. Предпочитате да служите в родната си страна пред опасностите на далечна война в чужда страна. Тъй да бъде. Завърнете се всички по домовете си и аз ви обещавам, че никой от вас не ще служи отвъд Алпите. Аз поемам цялата отговорност за това решение. Ще обясня всичко на августа и зная, че той ще отстъпи, защото е мъдър и справедлив.

С това дългът ми към Констанций беше изпълнен. Бях го почел достатъчно. Какво ли ще последва сега? За миг настъпи мълчание. После пак се чуха викове „Августе!“ и ругатни към Констанций, както и няколко подигравки срещу мен заради малодушието ми. Тълпата напираше все повече и се доближаваше до трибуната. Останах съвсем неподвижен, като гледах отвъд площада над къщите на града, там, където вече настъпваше сивият студен ден.

Евтерий прошепна на ухото ми:

— Трябва да приемеш. Ще те убият, ако откажеш.

Не му отвърнах. Чаках. Знаех какво щеше да последва. Тъй ясно виждах какво щеше да стане, както бях видял духа на Рим в съня си.

Сякаш цялата сутрин беше продължение на съня ми през нощта.

Под напора на тълпата веригата на стражите се разкъса и те се пръснаха. Един войник се качи на гърба на друг и ме хвана за ръката. Не се и опитах да се противя. След това се намерих сред тълпата като насън, но приятен сън, когато знаеш, че сънуваш и не се боиш. Ръце, длани, рамене ме поеха при падането ми. Навсякъде около мен кънтеше оглушителният вик „Августе!“. Усетих остра миризма на пот и чесън, силни ръце ме подеха от земята, където бях паднал, и ме вдигнаха високо над себе си, сякаш ме предлагаха като жертва на слънцето. Пред очите на всички един свиреп войник от тълпата ме хвана и насочвайки меча си към сърцето ми, извика:

— Приеми!

Погледнах лицето му и видях гъстата мрежа от ситни морави жилчици по носа му, усетих пиянския му дъх. Цял живот няма да забравя това лице. И тогава казах сухо:

— Приемам.

Чу се страхотен рев. Под мен поставиха щита на един легионер и ме понесоха по площада като галски или германски вожд. И тъй, бях провъзгласен за август не от римляни по римски обичай, а от варвари, по техните варварски обреди.

Върнаха ме на трибуната. Някой извика, че трябва да сложа златна диадема. Но аз нямах. Притежанието й можеше да ми коства главата. Казах това на множеството.

— Вземи от жена си! — извика един кавалерист.

Хората се разсмяха добросърдечно. Уплашен, да не би този върховен миг на живота ми неочаквано да се превърне в просташка комедия, бързо извиках:

— Не ви трябва император, който носи женски украшения!

Думите ми се понравиха на тълпата. Тогава един висок войник на име Марий, знаменосецът на петулантите, се покатери на трибуната. Той откачи от врата си металическия обръч, който поддържа щандарта, и го откъсна от верижката. После вдигна металния обръч високо над главата ми и извика: „Здравей, Юлиане Августе!“ — Марий постави смачкания метален кръг на главата ми, докато тълпата повтаряше: „Здравей, Юлиане Августе!“

Стореното бе сторено. Вдигнах ръка, за да ги накарам да млъкнат, и множеството притихна.

— Този ден вие направихте вашия тържествен избор. Обещавам ви, че докато съм жив, не ще съжалявате за избора си. — После, като си спомних как обикновено се постъпва в такива случаи, извиках: — На всеки воин, който е тук днес, подарявам по пет златни монети и една ливра сребро. Нека небесата благославят този ден и нашето общо дело.

Веднага след това слязох от трибуната, като вземах по две стъпала наведнъж, и се втурнах в двореца.

XIV

Отидох направо в покоите на жена си. Бяха й вече разказали за случилото се. Тя седеше изправена в леглото, заобиколена от няколко жени. Косата й беше сресана и болезнено жълтеникавото й лице бе безжалостно наплескано с червило. Жените се оттеглиха.

— Стана — казах аз.

— Добре. — Тя хвана ръката ми и за миг усетих силата на пръстите й. — Сега ще има война.

Кимнах.

— Не веднага. Ще уведомя Констанций, че не е било мое дело, както и в действителност не беше. Ако е мъдър, той ще се съгласи да бъда август на Запада.

— Няма да се съгласи — каза тя и пусна ръката ми.

— Надявам се да се съгласи.

Тя ме гледаше с присвити очи (очите й винаги са били слаби и тя трябваше да примижава, за да вижда по-ясно). Най-сетне рече:

— Юлиан Август.

Усмихнах се и пошепнах:

— По волята на тълпата, събрана на главния площад в един провинциален град.

— По божията воля — поправи ме тя.

— И аз така мисля. Вярвам, че е така.

Неочаквано тя се върна към практичните въпроси на момента:

— Докато ти беше на площада, един от моите офицери дойде да ми съобщи, че готвят заговор да те убият. Тук, в двореца.

Опасността не ми се видя много сериозна.

— Добре съм охраняван.

Тя поклати глава:

— Имам доверие в този човек. Той е най-добрият ми офицер.

Подобно на всички високопоставени жени от императорското семейство Елена имаше не само собствена прислуга и придворни, но и собствени телохранители.

— Ще разследвам това — рекох аз и станах.

— Деценций ръководи целия заговор.

— Естествено.

Както отивах към вратата, тя извика с висок глас:

— Здравей, августе!

Аз се обърнах, засмях се и отвърнах:

— Здравей, августа!

Елена се усмихна. Никога не я бях виждал толкова щастлива, както тогава.

Оттам отидох в залата на съвета, където се беше събрал целият ми двор, включително и Деценций.

Без всякакви предисловия заговорих направо за събитията.

— Всички вие сте свидетели, че по никакъв начин не съм подбудил войниците, нито съм пожелал честта, която те, нарушавайки закона, ми оказаха. — В залата се разнесе недоволен шепот. Деценций изглеждаше обнадежден. Усмихнах му се дружелюбно и продължих: — Ще докладвам всичко на августа, като опиша точно какво се е случило, и както винаги ще изразя верността си към него не само като негов колега, но и като роднина. — Всички изглеждаха съвсем объркани. Деценций излезе напред.

— Щом е такова решението на… цезаря. — От негова страна бе голяма дързост да ме нарече цезар, но аз уважавах верността му към неговия господар Констанций. — В такъв случай той трябва да накаже войниците си. Трябва да изпълни волята на августа и да ги изпрати на изток.

— Скъпи ми трибуне… — сякаш слушах медения език на някой хитър адвокат — за императора съм готов да умра в бой с варварите, но не и да пожертвувам живота си по този начин. Нямам намерение да бъда убит от същата войска, на която посветих пет години, войска, която съм обучавал и водил в бой, войска, която може би обича прекомерно много цезаря си и прекалено малко императора си. Не, не ще откажа това, което те са ми дали. — Внезапно си спомних, че металическият обръч все още беше на главата ми. Взех го в ръка и го дигнах. — Къс от военно снаряжение, нищо повече. — Пуснах обръча на масата пред мен. — Нито пък възнамерявам да ги изпратя на изток. Впрочем, трибуне, те няма да тръгнат каквото и да заповядам, аз или някой друг.

— Значи, цезарю, ти смяташ да почнеш война срещу императора? — каза Деценций с леден тон.

Поклатих глава.

— Ще се опитам да изпълня заповедите му. Но може би не ще бъде възможно вече. Днес ще напиша писмо до Констанций. Но още по-убедително от моето послание ще бъде твоето собствено описание на това, което се случи днес в Лутеция. Уверен съм, че като му обясниш истинското положение, той ще се отнесе съчувствено. — В залата се чу сподавен смях.

— Много добре, цезарю. Разрешаваш ли ми да се оттегля?

— Разрешавам ти — отвърнах аз.

Деценций ме поздрави и напусна залата.

Въпреки умората си свиках съвета. Цяла сутрин съчинявахме едно дълго послание до Констанций. Съобщавах му накратко, че не съм подстрекавал войските, че ме заплашиха със смърт, ако откажа титлата август, че я приех, защото се боях да не би да изберат някой нов Магненций или Силван. След това молех легионите да останат в Галия. Обещах да му изпратя обаче всички испански коне, от които той се нуждаеше (вече бяхме разменили писма по този въпрос), както и известен брой прашкари от племето лети, което живее край реката Рейн. Те са добри войници и обичат да воюват. Исках от него да назначи нов преториански префект, а аз да избера останалата част от администрацията, както е обичайно. В заключение му пишех, че се надявам да се запази разбирателството между двама ни и тъй нататък в същия дух.

Възникна оживен спор как да се наричам. Надделя моето мнение. Подписах писмото цезар, а не август.

Евтерий предложи лично да занесе писмото в Константинопол. Понеже беше най-верният ми поддръжник, оставих го да замине.

Следващите няколко дни бяха дни на голяма бъркотия. Деценций замина за Виенна. Евтерий се отправи за Константинопол. Заповядах на Гауденций да напусне Лутеция. Не се явявах на обществени места, не носех диадемата, нито се наричах август. Моментът налагаше да бъда предпазлив. Въпреки че писах няколко пъти на Флоренций, нямах никакви известия от Виенна освен противоречиви слухове: Флоренций се готвел да предприеме поход срещу мен през пролетта; Флоренций бил отзован; Флоренций се оттеглил в Испания, Британия, Мароко. Тъй като преторианският префект мълчеше, аз замених всичките управители в Галия с хора, избрани от мен.

Приск: Юлиан прескача пролетта и лятото може би защото този период е описан в неговата военна история.

Същата пролет, когато бяхме в Лутеция, Констанций се премести в Цезарея. Там той събираше войски за поход в Персия. Много го биваше да събира армии. Но никога не знаеше какво точно да прави с войската, след като веднъж вече я беше събрал. В Цезарея при него пристигнали първо Деценций и след това Флоренций, който избяга от Галия, като остави семейството си да се оправя както може. За голяма изненада на всички Юлиан разреши на семейството на Флоренций да замине, като дори нареди да пътуват на държавни разноски. Юлиан явно бе решен да проявява великодушие. Виждаше се като последовател на Марк Аврелий. Всъщност той бе по-велик от този изпълнен със съзнание за добротата си човек. Освен това пред него стоеше по-трудна задача. Юлиан живя в залеза на един свят, а не в разцвета му. Нали това не е без значение, скъпи ми Либаний, ти, който като мен си частица от този умиращ свят? Не зависи от нас в кое време да живеем, както не зависи от нас какви да бъдат очите ни: силни или слаби, ясни или кривогледи; не ни е предоставен избор. Та времената, в които ни е съдено да живеем, са кривогледи времена. За щастие, когато повече очи виждат изкривеното като нещо обикновено, нищо странно не се счита нередно и само ясният поглед се оказва ненормален.

Горкият Евтерий имаше изключително трудна мисия. По пътя всичко било против него. Като управител на цезаря неизбежно пътувал в компанията на разни важни сановници. Знаеш как се пътува на държавни разноски. Естествено много е приятно, защото е безплатно, получаваш най-добрите коне, винаги има къде да прекараш нощта и разбойници рядко нападат правителствени чиновници. Но човек трябва да търпи скучни високопоставени особи. Винаги пътува някои военачалник, който си спомня минали сражения, или някой владика, чиято уста пръска слюнки само като се спомене за „ересите“ на колегите му, или някой управител на област, който твърди, че бил честен, и го доказва, като се завърне у дома, следван от неколкостотин тежко натоварени коне.

Навсякъде чиновниците гледали да задържат Евтерий. Светът беше вече научил за станалото и толкова пъти гощавали и напивали управителя на Юлиан, че той загубил ценно време. Най-сетне, понасяйки храбро бурите по море и снеговете на Илирикум, той стигнал до Константинопол, за да научи, че августът е в Цезарея. И умореният пратеник продължил до Цезарея. Явил се пред императора към края на март.

Юлиан ми предаде разказа на Евтерий. Според неговите собствени думи никога не бил виждал Констанций толкова разгневен. Евтерий очаквал да бъде посечен на място. Но за щастие на Юлиан Констанций бил зле притиснат. Въпреки че усетът му подсказвал веднага да потегли срещу Юлиан — в политиката той винаги беше проницателен, — той не можеше да тръгне, защото Сапор се намираше в Месопотамия. Констанций беше принуден да остане в Азия. Затова той освободил Евтерий, без да му даде ясен отговор. Също така дал писмо на трибуна Леонас, който трябвало да го предаде лично на Юлиан.

Така се случи, че в деня, когато Леонас пристигна в Лутеция, Юлиан трябваше да участвува в някакво празненство, на което присъствуваха не само войската, но и множество граждани. По това време Юлиан много обичаше да се явява пред народа — склонност, която човек би очаквал у един философ. Понеже добре знаеше какво може да бъде съдържанието на писмото, Юлиан представи Леонас на тълпата и обясни защо е пристигнал в Лутеция. След това пред хилядното множество той прочете писмото на глас от начало до край. Когато стигна до тази част, в която му се нареждаше да остане цезар, тълпата, сякаш предварително подготвена, зарева: „Август, Юлиан Август!“

На следния ден Юлиан даде на Леонас писмо за Констанций. Доколкото разбирам, то е имало помирителен тон. Между другите неща той приемал назначения от Констанций квестор Небридий за преториански префект и се подписал „цезар“. Би трябвало човек да има тези писма на разположение. Предполагам, че могат да се намерят в архивите в Константинопол, макар че не зная какво е отношението на властите към Юлиановите книжа понастоящем. Преди няколко години един мой ученик християнин пожела да прегледа част от архивите на Юлиан, но не му позволиха. Дори в императорската канцелария проявили крайна подозрителност, а това само по себе си вече е доста подозрително. Но това беше по времето на Валент. Може би нещата са се променили. Когато редактираш тези книжа, сигурно ще разбереш какво е положението.

През юни Юлиан нападна онези франки, които обитават областта около Келен. Те бяха последните, които вършеха набези в Галия. Той ги победи лесно въпреки лошите пътища и непроходимите гори, които пазят земите им отвъд Рейн. Но аз не бях с него. Тръгнах за Атина същия ден, когато той потегли на поход.

В деня, в който щях да замина, отидох да се сбогувам с Юлиан в кабинета му, едно помещение, което приятелите му винаги наричаха „ледника“. Никога не съм влизал в толкова студена стая. Но Юлиан като че ли няма нищо против студа. След като през първата зима едва не се задуши от един мангал, никога вече не я отопляваше както трябва. Когато времето е топло обаче, тя е приятно прохладна. За последен път го видях в Лутеция един прекрасен юнски ден. Орибазий също чакаше пред кабинета му.

— Един владика е при него — рече Орибазий.

— Сигурно иска да го покръсти.

— Сигурно.

В този миг вратата се отвори и покрай нас мина един навъсен червендалест човек.

Юлиан дойде до вратата и ни дръпна вътре. Очите му блестяха. Явно срещата му се бе видяла много забавна.

— Само да го бяхте чули!

— Какъв беше този духовник? Атанасиев или ариански владика?

— Политически владика. Епиктет, владиката на Центум Целе34. Предполагам, че се интересува повече от светски неща, отколкото от църковни дела. Констанций го изпратил при мен с особена мисия.

Юлиан се изтегна на едно походно легло до прозореца. (Въпреки че не споменава това никъде в съчинението си, той често диктуваше легнал.) Понякога, след като прочетях някое от съчиненията му, които бе диктувал късно през нощта, аз го закачах, че е говорил насън. На което той ми отговаряше: „Боговете ни говорят чрез сънищата, следователно това, което казвам насън, трябва да е божествено.“

— Моят колега августът обещава да ми пощади, живота, ако се откажа от цезарството, изоставя войската в Галия и се върна да живея в Константинопол като частно лице.

Орибазий и аз се изсмяхме, но аз бях разтревожен.

— Че това е нелепост, няма съмнение — казах аз, — но какво ще направи, ако откажеш?

— Владиката не каза нищо определено, но от думите му се подразбираше, че рано или късно Констанций възнамерява да се справи с мен.

— По-скоро късно — рече Орибазий. — Той има затруднения в Персия. По-рано от една година няма да може да потегли на поход срещу нас.

Юлиан поклати глава.

— Не съм толкова сигурен в това. — Той свали краката си от леглото и посегна към една сгъваема маса наблизо, на която обикновено поставяха докладите на агентите ни. — Тук има най-различни сведения — той посочи свитъците. — Ето едно нареждане от Констанций до префекта на Италия, което заловихме. „Да се съберат три милиона крини жито и да се смели в Бриганция35 — този град е на брега на езерото Констанс. — Брашното да се складира в няколко от градовете по границите на Галия.“ Ето друго нареждане: „Да се събере жито и да се съхранява на италийската страна на Котийските Алпи.“ Той възнамерява да нахлуе в Галия. Няма никакво съмнение.

— Но кога? — Въпреки че си заминавах и скоро щях да бъда в безопасност (не съм храбрец и не обичам да си рискувам живота), аз се тревожех за съдбата на приятеля си.

— Кой може да каже? Можем само да се надяваме, че войната със Сапор ще се затегне. Междувременно всичкото това жито е мое. — Той се ухили като хлапак. — Наредих да се конфискува и да се пази за моите войски. — За миг замълча и после добави: — Трябва ми само една година.

— А след това?

Погледнах го внимателно, защото досега Юлиан винаги говореше само за близкото бъдеще. Колкото и добре да го познавахме, никой от нас не знаеше докъде се простират неговите амбиции или какви бяха неговите далечни планове.

Както лежеше по гръб и подръпваше златисторусата си младежка брада, която блестеше като лисича кожа на яркото слънце, той отговори, като добре премерваше думите си:

— След една година ще съм стъпил здраво в Галия и Италия. — Най-сетне всичко стана ясно. Решението да премине Алпите означаваше война.

— Нямам друг избор — продължи той. — Ако остана тук и не предприема нещо, той ще ми вземе главата. — Той посочи книжата на масата. — В един доклад съобщават, че преговаря със скитите да нахлуят в Галия. Типично за него, разбира се. Готов е още веднъж да превърне Галия в пепелище, наново да я напълни с варвари и никога да не я освободи само и само да ме смаже. — Юлиан се изправи. — Напролет, приятели мои, ще потеглим срещу Констанций.

След всичко това единственото, което ми дойде на ум да кажа, бе:

— Войската му е десетократно по-голяма от твоята. Той владее Италия, Африка, Илирикум, Азия…

— Зная. — Юлиан беше необичайно спокоен. При друг случай такъв разговор би го накарал да скочи на крака, да размахва ръце, очите му щяха да светнат и думите му щяха да се изсипят една през друга от възбуждение. Струва ми се, че необикновената му сериозност ми направи по-голямо впечатление, отколкото това, което каза. — Но ако се движим бързо и набираме сили по пътя си, мога да завладея цяла Европа в три месеца.

— В такъв случай пред Константинопол ще срещнеш най-голямата войска на земята — рече Орибазий. Той изглеждаше унил.

— Вярвам в победата си. Така или иначе по-добре да загина начело на войските, отколкото да загина тук и да остана в историята като четвъртия узурпатор, сразен от Констанций. При това борбата е между галилеяните и истинските богове и ние ще победим, защото аз съм избран да победя. — Той изрече тези думи така спокойно, толкова различно от обикновения си разпален начин на говорене, че ние нямахме какво да кажем; все едно да кажеш на тихия пролетен дъжд да спре.

След това пак стана такъв, какъвто го познавахме.

— Е, нашият Приск ни изоставя. Тъкмо сега, когато се очертават фронтовете, той се оттегля в Атина.

— Малодушието е най-характерната ми черта — отвърнах аз.

— Особено пред жена му — добави Орибазий лукаво. — Приск жадува за мощните прегръдки на Хипия…

— И за децата си, които са вече на възраст да ме затрудняват не само по философски, но и по финансови въпроси.

— Ще ти трябват пари, нали?

Дори когато беше съвсем зле парично (по това време той не можеше да посрещне разноските на своя двор), Юлиан беше винаги щедър към приятелите си. Максим натрупа значително състояние от него… и всъщност Максим беше една от причините, поради които напусках Галия. Говореше се, че приел поканата на Юлиан да дойде при него през пролетта. Не бих могъл да понасям присъствието му.

Казах на Юлиан, че имам достатъчно пари. Той ми даде личната си тесера36, с която можех да пътувам където искам в западните провинции. Сбогувахме се най-сърдечно. Изглеждаше напълно спокоен и уверен в победата си. Всъщност, както личи от съчинението му, той е бил тогава в голяма тревога, макар че, съдейки по държането му, човек никога не би отгатнал душевното му състояние; и това доказва, че нашият Юлиан е бил вече възмъжал. Той за първи път мълча.

Същия следобед Юлиан и Орибазий ме изпратиха до колата за Виенна, която тръгваше от вратите на двореца. Когато се качвах в колата, както винаги пълна с владици и тайни агенти, Юлиан пошепна на ухото ми:

— Ще се срещнем в Константинопол. — Това бе последната ми среща с него преди, за голяма моя изненада, отново да се видим в Константинопол. Мислех, че наесен той няма да бъде между живите.

Би трябвало да обобщя всичко, което извърших по време на четирите години, когато бях цезар. Три пъти преминавах Рейн. Освободих хиляда души пленници на отвъдния бряг. В две сражения и една обсада плених десет хиляди души — мъже в разцвета на годините си. Изпратих на Констанций четири набора отлични пехотинци, три други набора пеши войници (не толкова добри) и два отряда кавалерия. Освободих всички селища, завладени или обсадени от варварите, общо около петдесет града. Към края на лятото, след като подсилих нашите крепости чак до Августа Рауракорум, аз се отправих за Виенна през Везонцио. Това лято прекарах всичко на всичко три месеца в походи.

Надявах се да срещна Максим във Везонцио. Носеше се слух, че бил там и ме чакал. Но макар че накарах агентите си да търсят навсякъде, те не го намериха. Случи ми се нещо любопитно, докато обикалях сам из града и се радвах на гледките. От крепостта, която е разположена на една висока скала, се открива прекрасна гледка. Мястото е естествено защитено не само от стръмните скали, но и от реката Дубис37, която го заобикаля като крепостен ров. Сега Везонцио е малък градец, но някога е бил важен център и там има множество изоставени храмове, останки от по-добри времена. Докато стоях пред срутения храм на Зевс, видях един човек, облечен като циник. Бях така уверен, че това е Максим, че минах зад него и — както правят малките момчета — го ударих по рамото, за да го стресна. Той се обърна и за моя изненада се оказа не Максим, а един младеж, когото бях срещал в дома на Прохерезий. И двамата се изчервихме и започнахме да заекваме. Най-после той ме поздрави и каза:

— Наистина велик е онзи цезар, който си спомня другаря си от младини, смирения философ, който дири истината…

— Добре дошъл в Галия — отвърнах аз, като не дадох да се разбере, че съм се припознал. — Трябва да бъдеш гост на трапезата ми.

И така към двора ми се присъедини за няколко месеца един от най-скучните хора, които някога съм срещал. Орибазий и до ден-днешен ме закача за това. Но не ми даваше сърце да отпратя този човек. Той оставаше с нас всяка вечер и заради него не можехме да водим никакъв свестен разговор. Защо ми е толкова трудно да кажа не? Защо съм толкова стеснителен? Завиждам на тираните. А и защо разправям тази история, когато целта ми е само да разказвам за значителни събития? Защото не ми се ще да описвам душевното си състояние през онази зима във Виенна, когато подобно на Юлий Цезар бях решил да премина Алпите. Винаги съм заявявал, че действувах в самозащита, че не исках да завладея престола и че единствено желаех Констанций да ме признае за законен август на Запада. И все пак трябва да кажа, че ми се струва невъзможно да опиша какво чувствувах в действителност. Само историците могат да бъдат уверени, че знаят мотивите на действията ни! Независимо от това, целта ми е да разкажа истината, колкото и да е мъчителна за мен и дори когато ме поставя в лоша светлина.

Пристигнах във Виенна на първи октомври. Настаних се в двореца на преторианския префект. Личната ми свита вече броеше около хиляда души — мъже, жени, роби, войници. Само боговете знаят защо и как набъбва свитата на един владетел; но тя действително непрестанно се увеличава и става разорителна дори за един император. Дори за император? Особено за император.

Настаних Небридий, новия преториански префект, в старата ми вила при градската стена. Той бе достатъчно разумен, да се държи настрана и да не ми досажда.

По това време взех няколко важни решения. Съществува закон, според който образът на императора, нарисуван или изваян, трябва да бъде изложен на всички обществени места. Пред него се полагат всички клетви. Никое съдебно решение няма сила, ако не е произнесено пред образа на императора. И така вездесъщото лице на Констанций с изразителните си очи и присвита уста гледаше всички държавни чиновници в Галия, включително и мен. Още на първия ден след пристигането си във Виенна наредих собственият ми портрет като август да бъде поставен наред с неговия. Сега и двамата втренчено гледахме към съдещите се и адвокатите им. Казваха ми, че ни наричали „мъжът и жената“, тъй като аз бях с брада, а той — обръснат и отрупан със скъпоценности — имаше вид на жена.

Цялото лято Констанций ме обстрелваше с писма. Защо съм задържал Лупицин? Защо съм откраднал житото, което било предназначено за префектурата Италия. Къде са войските, които съм обещал? Къде са конете? Защо се наричам август? Нареждаше ми незабавно да се явя при него в Антиохия. Дори ми определяше каква свита ми разрешава да взема със себе си: не повече от сто войници, пет евнуси… с такова удоволствие правеше списъци. Но на всяко обвинително писмо аз отговарях вежливо, като винаги се подписвах „цезар“.

Докато събирах войски в Галия, Констанций имаше трудности с Арсацес, царя на Армения, който беше крайно несигурен съюзник. Подозираха го, че тайно преговаря с персийците. Скоро четох тайния протокол за срещата между Арсацес и Констанций. Възмутителна история! Всичките искания на Арсацес били задоволени, за да ни остане верен, а той бездруго трябваше да ни бъде верен, защото ние не само го крепяхме на престола му, но и осигурявахме независимостта на царството му. Констанций бе съвършено некадърен да води преговори. За да закрепи това „пресъюзяване“ (няма друга дума за този опит да накараш един съюзник да се държи така, както повеляват честта му и договорът, който той е подписал), Констанций ожени Арсацес за дъщерята на стария преториански префект Албаний, която се казва Олимпия. По едно време тя щеше да се жени за Констанций и поради това я считаха като негова близка роднина. Сега тя е владетелка на Армения, благочестива галилеянка и враждебно настроена срещу мен.

По време на разговорите императорът и арменецът доста много говорили за мен. Странно чувство изпитваш, когато четеш дословно записания разговор, в който си предмет на анализ като някой герой на епическо произведение.

Арсацес повдигнал въпроса, като запитал дали Юлиан ще потегли срещу императора. Констанций смятал, че е малко вероятно. Ако се осмеля да сторя това, по негов знак германските племена щели да ме нападнат през реката Рейн. А ако успея да се спася от тях, скитите щели да препречат пътя ми на изток, да не говорим за верните му армии в Италия и Илирикум.

Арсацес попитал дали действително с победите си в Галия Юлиан е надминал Юлий Цезар. Констанций отвърнал ядосано: „Каквото е извършено в Галия, е извършено от моите военачалници, а те са изпълнявали нарежданията на моя преториански префект, който пък се подчиняваше на мен.“ След това Констанций дори заявил, че той лично постигнал всички победи въпреки ужасните бъркотии, които намесата ми причинила. Бил съм толкова неопитен, че Констанций трябвало лично да поеме командуването на войската, за да спечели прочутата победа при Аргенторатум!

Трябва да призная, че се разтреперих от гняв, когато прочетох тези редове. Да, суетен съм. Какво да правя, така е. Искам да ми се признават заслугите, да ми се отдава уважение, искам слава. Но не искам да се кича с чужди заслуги. Смаян бях от дързостта на Констанций. Как е могъл така безсрамно да лъже? Арсацес трябва да е знаел, че докато освобождавах Галия, Констанций беше на Дунава, където получи титлата Сарматик-Сарматик. Предполагам, че на Арсацес това наистина му е било известно, защото според стенографските бележки той веднага заговорил за други неща.

Особено ми направи впечатление един пасаж, който се отнасяше до мен. (Колко жадно поглъщаме всичко, което се отнася до нас!) Констанций заявил, че нямам дарба на пълководец; бил съм книжен плъх, когото трябвало да оставят да се учи в Атина. Арсацес отбелязал, че в двора си в Лутеция този книжен плъх събрал множество подобни на него буквоеди. Дори ги назовал. Констанций отвърнал, че одобрява тази среща, защото реторите, с които съм се бил оградил, щели да ме занимават с книги и празни спорове и аз нямало да имам време да кроя заговори. Предложил на Арсацес да му покаже „раболепното“ писмо, в което изразявам верността си към него и се отказвам от титлата август. Арсацес отвърнал, че наистина би искал да има препис; по-късно бил изготвен препис. Чудя се дали Констанций му е показал цялата кореспонденция. Още се изчервявам при мисълта, че този арменец е чел моите крайно дипломатични и примирителни (но съвсем не „раболепни“) писма.

След това Арсацес му казал: „Споменавам свитата на Юлиан, защото се мълви, че всичките са безбожници.“ Колкото и да е странно, като че ли Констанций изобщо не се заинтересувал от това. Той просто заявил, че на ретори не може да се разчита, че те са мръсни, алчни, неблагочестиви, носят бради… „Те всички са циници“ — казал той най-сетне. Но Арсацес явно бил загрижен; надявал се, че поне съм истински галилеянин. Констанций му отвърнал, че не се съмнява във вярата ми, но това нямало никакво значение, понеже, след като завършел похода си в Персия, аз съм щял да бъда смазан. След това минали на други въпроси.

След известно време Констанций продължил на юг към Мелитена, Локатена и Самарат. Пресякъл реката Ефрат и се запътил към Едеса, голям град в Месопотамия, на шестдесет мили западно от развалините на Амида, която била вече в ръцете на персийците. Войската на Констанций растяла ден след ден, но той не предприел нищо с нея. Най-сетне, с настъпването на есента, стигнал до Амида. Там, пред разрушения град, той заплакал пред войските — не много уместно държане по време на война. Именно тогава финансовият управител Урсул направил толкова повтаряната впоследствие забележка: „Вижте как храбро ни бранят тези войници, чиито заплати ни разоряват.“ По късно заради тази язвителна забележка му взеха главата. Човек влиза в положението на финансовите управители, но пък трябва да се уважават войниците, особено онези, които се биха при Амида срещу превъзхождащи ги сили.

От Амида Констанций изпълзял около тридесет мили в югоизточна посока и обсадил Безабде, един персийски град на реката Тигър. Безабде удържал на всички нападения поради ожесточената съпротива на персийците и некадърността на Констанций. Настъпил дъждовният сезон. Участници в похода по-късно ми разправяха, че гръмотевиците и светкавиците били ужасни. Нашите войски били разколебани от тях, тъй като сметнали, че небесата са разгневени; и може би наистина те са показвали небесния гняв срещу Констанций. Освен това много пъти се явявала дъга, което означава, че богинята Ирис е била изпратена от небесата, за да извърши някоя важна промяна в човешките дела. Констанций се отказал от обсадата и се оттеглил да зимува в Антиохия.

Междувременно аз уреждах собствените си дела във Виенна. Повиках различни мъдреци и прорицатели, включително и йерофанта на Гърция. Допитвах се до оракули и свещени книги, направих жертвоприношения на боговете (разбира се, тайно, защото повечето жители на Виенна са галилеяни). Всички предсказания сочеха едно: че аз ще победя и Констанций ще падне. Но все пак не пренебрегнах приготовленията за поход. Всяко предсказание се поддава на тълкувание и ако излезе, че значението му е било различно от това, което сме му придали, не са виновни боговете, а самите ние, защото сме изтълкували погрешно знамението. Цицерон е писал много на тази тема. Аз вярвам на сънища и съм съгласен с Аристотел, че боговете изпращат важни послания на хората в съня им, макар че за да имат сънищата истински смисъл, трябва очите под затворените клепачи да не са обърнати нито наляво, нито надясно, а право напред, нещо, което често е трудно да се постигне.

Един ден към края на октомври Орибазий ми изпрати бележка по време на едно заседание на консисторията. Трябвало незабавно да ида при жена си. Била на смъртен одър.

Елена лежеше на леглото си с притворени очи. Беше съвсем измършавяла и само коремът й бе подут под завивките. Орибазий стоеше до нея, докато владиците от Виенна и Лутеция пееха псалми и се молеха. Хванах ръката на Елена — беше вече хладна, след малко стана студена. Зловещо чудо е мигът, когато душата напуща тялото, като ни показва колко незначителна е плътта, която напълно ни поробва, докато сме живи, тъй като ние сме — или изглежда, че сме — плът.

— Юлиане — каза тя с обикновен глас.

Почувствувах, че нямам какво да й кажа, само шепнех съчувствено. Страдах с нея, въпреки че едва я познавах. Макар и от царска кръв, бяхме само две животни, впрегнати от същия господар да теглим златна кола. Сега едното от тях беше паднало между оковите.

— Казват, че ще умра. — Преди да мога да изрека обичайните утешителни думи, тя продължи: — Не се противя. Не се боя. Единствено запомни, че покривът на новото крило е временен. Нямаше време да приготвят подходящите керемиди. Знаеш какви керемиди трябват. Наричат ги, струва ми се, патрициански. Впрочем управителят знае какви да купи. Временните трябва да бъдат сменени преди пролетните дъждове. Наредила съм да пресметнат разноските. Ще бъде скъпо, но тези разходи ще посрещнем от личните ми средства в Рим. Ако вали много, може да се развали новата мозайка, а по това време на годината обикновено вали много в Рим.

Елена издъхна с тези думи, мислейки за любимата си вила на Виа Номентана.

Владиците ме изгледаха яростно, като че ли по някакъв начин бях развалил играта им. След това наново се заеха с молитвите си, този път още по-шумно. Излязох навън. В преддверието заварих придворните дами на Елена.

— Издъхна — казах аз. Не чувствувах нищо. Те започнаха да ридаят. — Подредете тялото — казах аз строго — и престанете да плачете. — Те влязоха в спалнята. Орибазий сложи ръка на рамото ми. Огледах се и видях всичките вещи, които Елена бе притежавала, които бе носила, докосвала. — Не зная — казах аз най-сетне, истински озадачен — какво наистина изпитвам.

— Би трябвало да чувствуваш облекчение. Тя доста изстрада и сега вече всичко е свършено.

Кимнах.

— Ние сме играчки в ръцете на едно божествено дете. То ни вдига, сваля и най-после ни счупва.

Така завърши бракът ми. Изпратиха тялото на Елена в Рим, където тя бе погребана в мавзолея на сестра си Констанция заедно с нашия син. Не забравих да наредя да сменят керемидите на вилата. Елена умря на четиридесет и две години. Аз бях на двадесет и осем. На следния ден след смъртта й дадох обет на Кибела да остана безбрачен, като благодарствена жертва за нейната неизменна благосклонност.

XV

На 6 ноември 360 година празнувах петата годишнина на цезарството си или както го наричат римляните, квинквенала си.

Смятах, че това събитие трябва да отпразнувам особено тържествено. Добре е известно, че ненавиждам всички зрелища по хиподрумите, независимо от това дали са надбягвания, гладиаторски игри или бой с диви животни. Но когато човек заема високо положение, има известни неща, който трябва да прави, и устройването на зрелища е едно от най-важните. Ако състезанията минат успешно, ставаш любимец на народа. Не са ли успешни, оставаш непопулярен. Цялата работа е в това. Въпреки че много пъти съм проклинал консулите от ранната република, които са започнали тези скучни и скъпи зрелища, винаги върша онова, което се очаква от мен и което наличните ми средства ми позволяват. Казаха ми, че игрите във Виенна минали успешно — лично аз не съм в състояние да съдя за това. Ходех на тях колкото е възможно по-рядко. Но когато присъствувах, обличах се като император. Носех тежък златен венец, с който вече свикнах. (Пред себе си се оправдавам, че е символ на слънцето, което е божество.) Тази година видът ми наистина беше съвсем императорски. Дори Орибазий беше доволен; не можеше да търпи старата пурпурна панделка, която обикновено носех на обществени места. „Приличаш на учител в гимнастическа школа!“ — недоволствуваше той.

Констанций и аз си разменихме учтиви писма по повод смъртта на Елена. През декември ми съобщиха, че той се оженил за една антиохийка на име Фаустина. Поздравих го по този случай. Междувременно и двамата се готвехме за гражданска война.

Няколко знаменателни неща се случиха през този декември. Един следобед, както се упражнявах с щит и меч (почти ежедневно правя това, защото много късно почнах да изучавам военно изкуство и трябва да се занимавам повече от другите, за да заякнат мускулите ми и да науча тънкостите на боя), щитът се откъсна както от дръжката си, така и от каишката за хващане и шумно падна на земята пред петулантите, с които се упражнявах. Преди някой да може да изтълкува това като лошо предзнаменование, аз извиках високо: „Вижте — и показах дръжката, която стисках, каквото държа, — остава в ръката ми!“ Изтълкуваха това, че ще задържа Галия каквото и да стане. Но аз сам бях озадачен, докато една нощ ми се присъни, че отново виждам духа — пазител на Рим. Той дойде при леглото ми и ясно изрече в стихове:

Не можеше да се очаква по-ясно пророчество от боговете. На сутринта казах на Орибазий и той на свой ред извика Мастара, най-добрия от етруските астролози, който направи хороскоп на Констанций и намери, че императорът наистина ще бъде мъртъв след няколко месеца. Дори определи месеца — през юни 361 година. Но въпреки небесните уверения не се осланях на това и продължих да се готвя за война.

Харесвах Небридий, преторианския префект, въпреки че той не ме обичаше по същата причина, поради която аз го уважавах: верността му към Констанций. При все че бе верен на императора, Небридий не заговорничеше срещу мен. Затова му позволих да изпълнява официално функциите на преториански префект, но нищо извън това. И въпреки приятелските ни отношения той непрестанно търсеше начин да ми направи клопка. Най-после измисли как да ме постави в крайно неудобно положение.

На 6 януари галилеяните празнуват някакъв празник, който те наричат Богоявление. Това е денят, когато се смята, че Назарянинът бил кръстен. Подозирайки, че не обичам галилеяните, Небридий оповести из града, че ще присъствувам на черковната служба на Богоявление във Виеннската костница — новата базилика, току-що изградена с многобройните дарения, които Елена бе направила на владиците. Побеснях, но не смеех да проявя гнева си. За съжаление на Орибазий му беше забавно, като гледаше в какво затруднено положение съм изпаднал.

Навъсено извърших каквото се изискваше от мен. Прекарах два часа в размисъл над бедрената кост на някакъв злодей, изяден от лъвовете в Рим, докато владиката ми четеше дълга проповед, като ми се молеше да го подкрепя с царствената си мощ срещу неговите противници арианите. Дори придаде политическа нотка на словото си, като спомена, че Констанций е арианин, а аз вероятно Атанасиев привърженик, което значи, че сме различни във всяко отношение; щяла да надделее страната на истината (и на мнозинството — не пропусна да вмъкне многозначително владиката) и тя щяла да крепи трона ми както колони (това беше, струва ми се, метафората, която той употреби; а може и да е било „свети кариатиди“). Когато дойде време да произнеса молитвата, думите ми бяха отправени към Назарянина, но в сърцето си се обръщах към Зевс.

Зимата беше време на изчакване. Вече бях готов за поход. Единствено чаках знак от небето. Въпреки че префектът на Рим забрани на пратениците ми достъпа до Сибилинските книги, един от старите жреци успял да види тази част от книгата, която се отнася до нашето време. Според тайния му доклад аз съм щял да бъда следващият император. Властвуването ми щяло да бъде бурно, но продължително. А това е единственото, което ми трябва: време. Време да подмладя един стар свят, да превърна зимата в пролет, да освободя единния бог от тройното чудовище на безбожниците. Дай ми двадесет години, о, Хелиос, и ще изпълня света с възхвали за твоята светлина, ще осветя мрачните дълбочини на Хадесовото царство. Както Персефона се върна при Деметра, така живите мъртъвци на нашето време ще се върнат към тебе, който си светлина, живот, всичко!

През април научих, че племето на германския вожд Вадомар преминало реката Рейн и опустошавало областта около Реция. Тези известия особено ме озадачиха, тъй като преди две години сключихме „окончателен“ мир с Вадомар. Той нямаше никакви основания да бъде недоволен от нас. Беше културен човек, получил образованието си в Медиоланум. Беше предпазлив и благоразумен по природа. Всеки път, щом видеше, че сме готови да приложим сила, той отговаряше с хиляди извинения и бързо се оттегляше на своята страна на реката. Да тръгне Вадомар срещу мен, можеше да означава само едно: че действува по заповед на Констанций. Изпратих при Вадомар моя комит на име Либин — способен военачалник, който умееше също да води преговори, или поне аз си мислех така. Отделих му половин легион и му наредих да се разбере с Вадомар. Ако не успееше да го убеди с добро, трябваше да го заплаши с унищожение. Либин стигнал Зехинген на Рейн и там германците го заградили. За съжаление, въпреки че мисията му бе да води само преговори, Либин жадувал за сражение и безразсъдно дал заповед за нападение. След няколко минути той бил разсечен на две от германски меч, а войниците му се сражавали срещу пет пъти по-многобройните германци, докато били избити.

Изпратих петулантския легион на реката Рейн, който единствено откри, че варварите са изчезнали в горите така тайнствено, както се бяха появили. За момента на Рейн цареше спокойствие. Бях готов да приема това за най-обикновен набег на размирна банда, извършен без знанието на Вадомар, който предлагаше да накаже виновните, ако, разбира се, те са от неговото племе; той дори изпрати пари на семейството на убития Либин.

Не вярвах на Вадомар, но бях готов да забравя тази случка, когато граничните стражи заловиха един германски пратеник, който пътувал на изток. У него бе намерено писмо от Вадомар до Констанций. Цитирам дословно: „Волята ти е изпълнена, господарю, и твоят непокорен цезар ще бъде усмирен.“ Повече не ми беше нужно. Незабавно изпратих един от секретарите си, един способен човек на име Филогий, при петулантите, които още се намираха на Рейн, близо до земите на Вадомар.

Либаний: Чувствувам се задължен да отбележа, че същият „способен човек на име Филогий“ току-що бе назначен от Теодосий за комит на Изтока. Той е ревностен християнин и никой не знае как ще караме под неговото управление. Защо Юлиан не изпрати него на онази съдбоносна среща на Рейн вместо отдавна забравения Либин! Но може би съдбата щеше да ни поднесе някой по-лош и от Филогий. Комитът пристигна в Антиохия в началото на този месец. Вчера го видях и първи път в сената. Движеше се сред нас като лебед, който се е озовал в съвсем малко езерце, което никак не е по вкуса му. Смея ли да му припомня името на Юлиан?

Дадох на Филогий запечатани нареждания. Ако срещнеше Вадомар на нашата страна на Рейн, трябваше да отвори писмото и да изпълни нарежданията. В обратен случай трябваше да унищожи писмото. Бях доста сигурен, че ще срещне Вадомар на нашия бряг, защото той често гостуваше на приятелите си римляни. Подобно на много германски първенци, в някои отношения той беше по римлянин от римляните.

Филогий срещнал Вадомар на едно угощение, устроено от някакъв местен доставчик. Той поканил вожда на вечеря на следния ден в офицерската трапезария на петулантския легион. Вадомар отвърнал, че ще му бъде извънредно приятно да вечеря с такава благородна компания. Когато Вадомар пристигнал, Филогий се извинил, че трябва да излезе навън, защото бил уж забравил да даде някакви нареждания на готвача. Тогава той прочел писмото ми, с което му заповядвах да задържи под стража германския вожд като изменник. Филогий изпълнил нареждането ми за голяма изненада на своя гост.

След една седмица доведоха Вадомар при мен във Виенна. Приех го сам в кабинета си. Той е хубав човек, синеок, лицето му е червендалесто от прекомерно пиене в студените зими. Но държането му е изтънчено като на римски царедворец. Говори отлично гръцки. Беше много уплашен.

— Сбърка с избора си, вожде — му казах аз.

Той заекна; не разбираше какво искам да кажа. Подадох му уловеното писмо. Червеното му лице стана на петна.

— Извърших каквото ми заповяда, августе.

— В писмото ме наричаш цезар.

— Не, не, августе. Искам да кажа, бях принуден, когато му писах. Той ми нареди да те нападна. Какво можех да сторя?

— Можеше да зачетеш договора си с мен. Или можеше да направиш по-сполучлив избор, както вече ти загатнах. Вместо Констанций можеше мен да избереш за господар.

— Но сега те признавам, господарю, винаги съм те признавал, само…

— Спри — прекъснах го аз, като вдигнах ръка. Неприятно ми е да гледам човек да пълзи в краката ми. — Всъщност ти и кореспонденцията ти ми бяхте изключително полезни. — Взех си писмото обратно. — Сега имам доказателства, че Констанций не само желае да ме убие, но и насъсква варварите срещу собствените си поданици. Вече зная какво да направя и как да го направя.

— Какво ще направиш, августе? — За миг Вадомар забрави собствената си съдба.

— Какво ли? Ще те изпратя на заточение в Испания. — Той се хвърли в краката ми в знак на признателност. С мъка се откъснах от него и го предадох на стражите.

Наредих да извикат Орибазий. Никога в живота си не съм бивал така радостно възбуден.

— Готови сме — извиках аз, когато той дойде, — всичко е готово! — Вече не си спомням какво друго съм говорил. Предполагам, че съм „дрънкал“, както Приск нарича онова, което казвам, когато ме обхване неудържим възторг. Спомням си, че Орибазий — обикновено най-сдържаният от съветниците ми — напълно се съгласи с мене. Трябваше да се действува, сега или никога. Оставаше само една възможна пречка: настроението на легионите. Някои от тях все още бяха непреклонни и не искаха да напуснат Галия.

Заедно прегледахме списъка на легионите. Онези от тях, които бяха склонни към бунтове, изпратихме като постоянни гарнизони в по-отдалечените градове на Галия. Решихме да съберем останалите във Виенна на преглед на 25 юни, на който ден аз щях да говоря, за да ги настроя за война срещу Констанций. Едва ли някога оратор е имал по-трудна задача. Ежедневно упражнявах речта си в течение на три седмици. Орибазий ми помагаше, докато накрая и той научи цялата реч наизуст.

Призори на 25 юни Орибазий, аз и няколко офицери — наши съмишленици — се събраха в един параклис до залата на съвета. Там аз извърших специално жертвоприношение на Белона, богинята на битките. Поличбите бяха благоприятни. След това, макар че сърцето ми се свиваше при мисълта за речта, която щях да произнеса, аз тръгнах със скиптър и златен венец на главата да направя преглед на легионите, строени на полето, съвсем близо до градската порта, през която бях влязъл във Виенна преди пет години — неопитен младеж начело на шепа войници, момче, което единствено умееше да се моли. За това си мислех, като отивах към каменната трибуна, с врат, схванат от тежестта на златния венец.

Нямам препис от тази реч при себе си. Изглежда, главният ми секретар не е взел личните ми книжа, въпреки че изрично му наредих да ги донесе с нас, защото възнамерявах да пиша това съчинение по време на похода в Персия. Все пак си спомням по-голямата част от речта си; дотолкова, че като повтарям изречените преди две години думи, започвам да възпроизвеждам и жестовете. Няма да досаждам на читателя с описание на жестовете си, нито ще предавам цялата реч дума по дума. Единствено ще кажа, че това бе най-добрата ми реч.

Най-напред се обърнах към войската с думите „Благородни воини“. Това обръщение е необичайно и предизвика живи разисквания. Аз обаче исках да подчертая колко много ги уважавам и разчитам на тях. Говорих им за всичките ни битки, в които се бяхме сражавали заедно срещу германците и франките. „Сега, когато вече съм август, ако съдбата бъде благосклонна към нас, с вашата подкрепа и благословията на божеството; аз ще се устремя към по-велики неща. За да попреча на онези от изток, които ни желаят зло, предлагам да завладеем цяла Дакия, докато гарнизоните на Илирикум са още малобройни, и тогава да решим какво ще правим по-нататък. Искам да се закълнете, че сте съгласни да подкрепите този план с вярна и продължителна служба. От своя страна ще сторя всичко възможно да не проявя нито слабост, нито страх. Заклевам ви се, че не ще проявя нищо, което не е от полза за всички ни. Моля ви само за едно: не причинявайте щети на гражданите, защото светът ни познава не само като победители на Рейн, но и като онези, които с достойното си и справедливо държане дадоха свобода и благоденствие на половината свят.“ Продължих в този дух. Когато свърших, с викове и гръмогласни клетви те обещаха да ме следват до края на света. Това явно бе преувеличено, тъй като те всъщност се интересуваха главно от предстоящата плячка от похода в Дакия, а и знаеха, че той ще бъде лек.

Когато поисках от тях да ми дадат клетва за вярност като на август, те се заклеха, като опряха мечовете до гърлата си. След това се обърнах към офицерите и сановниците ми, събрани около каменната трибуна.

— Ще ми се закълнете ли също в божието име? — попитах ги аз, както изисква обичаят. Всички се заклеха освен Небридий. Войниците заплашително започнаха да мърморят.

— Няма ли да ми се закълнеш във вярност, префекте?

— Не, цезарю. Вече съм дал клетва за вярност на императора. Докато той е жив, не мога да дам клетва за вярност, без да погубя душата си. — Гласът му трепереше, но волята му беше твърда.

Само аз чух цялата реч, защото войниците зареваха гневно, щом чуха обръщението „цезарю“. Някои от тях изтеглиха мечове. Един легионер улови Небридий за гърлото, но преди да го събори на земята, аз бързо слязох от трибуната и застанах между войника и префекта. Свалих мантията си и я хвърлих върху Небридий — древен знак, че този човек е под закрилата на императора. После извиках на легионите:

— Той добре ще си пострада, когато станем господари на Рим.

Тази хитрина отвлече вниманието на войниците и аз наредих да отведат Небридий под стража в двореца.

След това направих преглед на войските. Легионите ми бяха чудесна гледка. Всичките ми снощни съмнения се разсеяха от синьо-зеления летен ден и от вида на двадесет хиляди войници, маршируващи с ритмична стъпка. В такива моменти човек осъзнава, че във войната има нещо божествено и че единният дух на една армия е тайнство, посвоему така красиво, както Елевзинските тайнства. За миг всички сърца бият в унисон. Всички ставаме едно и няма на света нещо, което да не можем да извършим.

Като се върнах в двореца, наредих да доведат упорития Небридий. Изпратих го на заточение в Тускания. Той очакваше да бъде убит. Със сълзи на очи ми каза:

— Цезарю, дай ми ръката си. Позволи ми… в знак на благодарност…

Но аз дръпнах ръката си и рекох:

— Не би имало начин да почета приятелите си или да изразя обичта си към тях, ако ти подам ръка. Това беше краят на Небридий в Галия.

Потеглих срещу Констанций на трети юли. Предзнаменованията бяха изключително благоприятни и времето хубаво.

Насочихме се на запад към Августа Рауракорум, където свиках военен съвет. Плановете си както обикновено не бях разкрил никому; дори Орибазий не знаеше какво възнамерявам да правя, въпреки че яздехме един до друг, хранехме се заедно и си бъбрехме като деца.

Мои военачалници бяха Невита — колкото повече опознавам този благороден франк, толкова повече се възхищавам от него; Йовин, вещ и опитен пълководец; Гомоарий — в когото нямах доверие, защото беше предал командира си Ветранио, когато той вдигнал бунта срещу Констанций; Мемертин — способен секретар; Дагалайф — може би най-големият кавалерийски военачалник в цялата римска история. Открих съвета със съобщението, че Салуст е на път за Виенна, за да заеме поста си на преториански префект; той ще управлява Галия вместо мене. Това бе прието добре. Всички уважават Салуст, не само аз.

— Трябва да направя някои промени — започнах аз. — Нямаше нужда да гледам бележките си, които бяха пред мен. Най-напред се справих с неприятната задача. — Гомоарий, ти няма да бъдеш началник на кавалерията. Невита ще заеме твоето място. — Последва мълчание. Гомоарий не рече нищо. Всички знаеха съображенията ми. Въпреки че империята е грамадна, военните са малко семейство и знаят недостатъците и качествата си. — Йовине, назначавам те за квестор. Мамертине, ти ще бъдеш управител на хазната. Дагалайф става началник на стражата. — След това погледнах картата, разтворена на сгъваемата маса. — Събрани заедно, войските на Илирикум числено ни превъзхождат десет към едно. За щастие двете армии не са под общо командуване. Повечето от тази войска се състои от гарнизони, докато нашата войска е нападателна войска, приучена да се движи бързо. Кой е най-добрият начин за действие? — Замълчах за миг. Приеха въпроса ми като реторичен, какъвто и беше всъщност. — Когато се колебаеш, подражавай на Александър. Когато противникът числено е бил значително по-силен от него, той разпръсвал войските си, за да създаде впечатление, че има много повече войска, отколкото имал в действителност. Затова възнамерявам да разделя войската на три. Ще изглежда, че нападаме от три страни. Йовине, ти ще вземеш прекия път за Италия. — Посочих картата. — Както виждаш, начертал съм ти главните пътища. Разпръсни войската по тях. Искам всеки да те види. Невита, ти поеми направо на изток, към Реция. Аз ще взема остатъка от войската и ще се отправя на север през Черна гора38 към Дунава. Оттам ще тръгна на изток и на юг и после по реката Дунав право към Сирмиум39. Който държи Сирмиум, владее Илирикум и подстъпите за Константинопол. — Обърнах се към Невита: — Двамата ще се срещнем в Сирмиум не по-късно от октомври.

Никой не възрази срещу плана ми. Впрочем за тези, които са с впечатлението, че никой военачалник не смее да противоречи на божествения император, ще отбележа, че това съвсем не е така, когато сме в поход. Въпреки че императорът има последната дума, всеки военачалник може да спори с него колкото си иска, докато бойният план не бъде приведен в действие. Лично аз поощрявам разискванията. Доста често те се израждат в празни препирни, но понякога планът ти стратегически се подобрява. Този път обаче разисквахме малко — единствените спорове бяха за това, кои легиони да получи всеки военачалник. На следния ден войската бе поделена и завладяването на Запада започна.

Черната гора е странно и зловещо място. Като навлязох в нея, почнах да разбирам германците по-добре. Тя е обитавана от духове, зли демони дебнат в мрачината й… и каква мрачина! Дори по пладне гората е така тъмна, че човек се чувствува удавен сред дълбоко, зелено, шепнещо море. Преминавахме по тихите пътеки в редици по двама и легионите се виеха бавно като някаква морска змия по дъното на океана. За щастие имахме добри водачи, които познаваха всяка извивка на горските пътеки; не разбирам как се оправяха, понеже в зеления лабиринт няма никакви знаци. Дни наред не видяхме слънцето; накрая се отчаях, че вече изобщо няма да видя моя бог.

Към средата на август бяхме сред дивата, но красива долина на Дунава. Реката не е така внушителна като Рейн, но е много по-безопасна за плаване. Затова реших да продължа по вода.

Спряхме при едно село на южния бряг и заповядах да построят лодки. Докато това се изпълни, приемах вождовете на местните племена, които ни уверяваха във верноподаническите си чувства. Те бяха смаяни да видят римски император (макар и не съвсем законен) толкова далеч на север. След като разбраха, че никой няма да ги закача, започнаха да ни помагат и предложиха да ми служат като водачи по реката. Те са стройни, със светла кожа и малко стеснителни.

Междувременно пристигнаха пратеници от Йовин с добри известия. Медиоланум паднал. Сапор стигнал до Тигър. Констанций се оттеглил в Едеса, където се затворил и не искал да приеме сражението. Забавно ми беше да науча, че той назначил Флоренций за преториански префект на Илирикум. Явно съдбата преследваше горкия Флоренций: прогоних го от Галия и скоро щях да го пропъдя от Илирикум. Предполагам, че от всичките ми врагове той ме мрази най-много. Наистина има най-голямо основание.

Плавахме по реката Дунав между брегове със златисти узрели жита. Не спряхме в никой от градовете или крепостите, които ставаха все по-многобройни, колкото слизахме по на юг — нямахме време за губене. Тези градове щяха да преминат на моя страна от само себе си, ако завладеех Сирмиум; спирах ли се да обсаждам всеки поотделно, нямаше да има край на сраженията.

Повечето от местните племена бяха добре разположени към нас, но, от друга страна, вярно е, че към никое от тях не бе приложено насилие.

Една нощ, рано през октомври, тъкмо когато изгряваше нащърбената луна, стигнахме до Монастериум, на около деветнадесет мили северно от Сирмиум. Това е малък градец и в него нямаше войска. Въпреки късния час наредих на войниците си да слязат на брега. Построихме си лагер до самата река.

Не зная дали това е обичайно за всички, които са се намирали в моето положение, но навсякъде, където минавах, при мен, узурпатора (напълно заслужавам да бъда наричан с това грубо име), доброжелатели и доносници се събираха като мухи на мед. Най-сетне се наложи да измисля начин за тайна проверка на онези, които се представяха за мои съюзници, та да може да се установи кои от тях биха могли да бъдат използувани.

Повечето от тия хора се оказаха искрени мои поддръжници, но може би защото бях победител.

Преди да залезе луната, узнах, че комит Луцилиан се намирал в Сирмиум начело на значителна войска и имал нареждане да ме унищожи. Той обаче не очаквал да се появя в околностите поне още една седмица и затова спокойно си спял в града.

Щом получих тези сведения, извиках Дагалайф и му наредих да влезе в Сирмиум със стотина войници, да арестува Луцилиан и да го доведе при мен. Задачата му не бе лека, но от шпиони знаех, че градът не е пазен повече от обикновено и че дворецът, в който Луцилиан бе отседнал, е близо до портите. Нощно време моите войници нямаше да се отличават от кои да са римски легионери и влизането им в града не представляваше никаква трудност. За останалото разчитах на смелостта и находчивостта на Дагалайф.

След потеглянето му Орибазий и аз тръгнахме да се разходим покрай реката. Нощта беше топла. Цялата околност бе посребрена от нащърбената луна, прилична на изваяна от мрамор глава, чиито черти са изличени от времето. Зад нас горяха огньовете и факлите на лагера. Не се чуваше обичайната глъчка — бях заповядал да се пази тишина. Само конете нарушаваха нареждането ми, като цвилеха от време на време. Спряхме при извивката на реката.

— Харесва ми — казах аз, като се обърнах към Орибазий, който тъкмо се беше разположил на една скала и гледаше яркия диагонал лунна светлина, легнал върху дълбоката бавна река.

Орибазий ме погледна. Месецът беше толкова ясен, че можех да различа чертите на лицето му.

— Кое? — Той се намръщи. — За реката ли говориш? Или за войната? Или за странствуването ни?

— Живота. — Седнах на влажната земя до него и като си кръстосах краката, окалях пурпурната си мантия. — Не войната, нито странствуването. Просто това. Този миг. — Въздъхнах. — Едва мога да повярвам, че сме преминали половината свят. Чувствувам се като вятъра, безтелесен, невидим като въздуха. Орибазий се разсмя.

— Ти навярно си човекът, когото целият свят вижда и от когото най-много се страхува.

— Страхуват се от мен? — повторих аз и се запитах дали ми е приятна мисълта, че животът и имотът на кой да е човек може да му бъде отнет стига само да кимна с глава. Не, не мога да се наслаждавам на такава власт. — Не към това се стремя.

— А към какво?

Както често се случваше, Орибазий бе отгатнал мислите ми.

— Отново да върна старите богове.

— Но ако те са истински и съществуват…

— Те са истински! Няма „ако“. Те наистина съществуват! — разпалих се аз.

Смехът му прекъсна думите ми:

— В такъв случай боговете съществуват. Но щом съществуват, те са винаги тук и затова няма нужда да ги „връщаш“.

— Но ние трябва да почитаме онова, което бог ни нарежда.

— Същото казват и християните.

— Да, но техният бог е лъжлив бог и аз ще го унищожа.

Орибазий настръхна, като чу думата „унищожа“.

— Ще ги убиваш ли?

— Не. Няма да им доставя удоволствието да стават мъченици. Освен това, както са почнали взаимно да се избиват, излишно ще бъде аз да се намесвам. Не, с тях ще се боря с разумни доводи и с примери за подражание. Ще отворя наново храмовете, ще преустроя жречеството. На такава основа ще поставя елинизма, че хората сами ще го предпочетат, по своя свободна воля.

— Не зная — отвърна Орибазий замислено. — Християните са богати, добре организирани и което е най-важно, те учат децата ни.

— Ние ще сторим същото. — Както говорех, мислех какво може да се направи; нямах никакъв определен план в главата си. — Нещо повече, бихме могли дори да им отнемем училищата.

— Ако можеш…

— Един император може.

— Дано успееш. Иначе…

— Иначе?

— Иначе ще трябва да властвуваш като кървав тиранин и въпреки това ще се провалиш.

— Аз не съм песимистично настроен.

Но Орибазий ми подсказа една идея, която ще ни спаси. Наистина е странно, че колкото и често да бяхме говорили какво ще бъде, като стана император, никой от нас не бе обмислил много подробно в какво щеше да се изрази борбата между елинската философия и галилеяните. Бяхме решили, че ще се отрека публично от Назарянина при пръв удобен случай, но никой не бе помислил как ще бъде посрещнато това решение, особено от необразованите хора, от които може би половината са галилеяни. Единствено войската е истински вярваща. Войниците почитат Митра. Малко са галилеяните сред тях, макар че около една трета от офицерите вярват в онова чудовище, което те наричат света троица.

Говорихме, докато се съмна. Дагалайф се върна в лагера с пленения Луцилиан тъкмо когато слънцето, подобно на знамение, се показваше на хоризонта. Веднага се отправих към палатката си. Луцилиан лежеше на земята с вързани крака и ръце, омотан като кокошка, както го бяха измъкнали от леглото. Беше страшно изплашен. За миг погледнах към треперещия комит и си спомних, че когато го видях последния път, той бе тъмничар на брат ми.

Развързах ръцете и краката му и му помогнах да се изправи. Този приятелски жест донякъде го поуспокои. Той беше едър човек и си налагаше особена диета: години наред ядял само свинско виме; поне така разправяха.

— Радваме се, че можа така бързо да се отзовеш на поканата ни, комите. — Говорех му официално, но любезно.

— Само да знаех, цезарю… Августе… Щях сам да изляза да те посрещна…

— И щеше да ме убиеш като Гал?

— Такава беше заповедта, августе… Но сега можеш да разчиташ на мен в тази война. Винаги съм бил верен. Винаги съм те предпочитал пред императ… пред онзи в Антиохия.

— Приемаме уверенията ти във вярност, войските ти, поверения ти Сирмиум и префектурата Илирикум.

Той ахна, но веднага се подчини.

— Щом такава е волята на августа. Всичко това е на твое разположение.

— Благодаря, комите. — Бях в отлично настроение. Луцилиан е от онези хора, които не предвиждат събитията — това се виждаше и от факта, че не можа да предвиди пристигането ми, — а хората, които не мислят за бъдещето, обикновено приемат нещата, както са: никога не заговорничат.

— А сега се закълни — му рекох аз.

Той се закле и целуна пурпурната ми мантия, като изцапа лицето си с кал от Дунава.

— Ще запазиш чина си, комите, и ще служиш във войската ни.

Луцилиан се съвзе много бързо.

— Ако ми е позволено да кажа, господарю, крайно неблагоразумно е да дойдеш тук, в чужда територия с такава малка войска.

— Запази мъдрите си съвети за Констанций, комите. Подадох ти ръка не за да ми бъдеш съветник, а да не се плашиш така много. — Обърнах се към Мамертин: — Предай на войската, че потегляме за Сирмиум.

Сирмиум е голям град, много удобен за столица на империята, тъй като е разположен на границата между префектурата Илирикум и провинция Дакия, най-западната от префектурите на Изтока. Намирах се вече в територията, която открай време се считаше подвластна на империята на Изтока.

Предупредих офицерите си, че може да има схватки. Не очаквах града да се предаде без символична съпротива, въпреки че началникът на гарнизона яздеше до мен.

За голяма моя изненада при градските порти бяхме посрещнати от множество мъже, жени и деца, които носеха гирлянди от цветя, зелени вейки и много свещени предмети. Поздравяваха ме възторжено като август. Обърнах се към Луцилиан и му извиках през глъчката:

— Ти ли нареди това посрещане?

Той поклати глава. Беше прекалено глупав, за да лъже.

— Не, августе. Не зная кой ги е извикал…

— Мълвата! — рече Орибазий. — Знаят, че ще излезеш победител. Винаги е така.

Голям букет ме удари в лицето. Бутнах го настрани — очите ме засърбяха. Кървавочервен мак се закачи на брадата ми.

Мъже и жени целуваха мантията ми, краката ми, коня ми. Така ме приеха в столицата на Илирикум още преди да узрее гроздето. Това бе първият голям град, който завладявах — два пъти по-голям от Аргенторатум, Колония Агрипина и дори от Августа Тревирорум. Денят беше трети октомври 361 година.

Отидох направо в двореца и се залових за работа. Приех членовете на градския сенат. Успокоих страховете им. Както те, така и легионите в града ми се заклеха във вярност. Заповядах да се уредят игри — надбягвания с колесници за забавление на народа в продължение на цяла седмица; част от бремето, което победените стоварват върху победителя.

С голяма радост посрещнах Невита, който, верен на думата си, пристигна в Сирмиум след победоносен поход през Реция. Западът беше наш.

Свиках военен съвет, където обсъдихме следващия ход. Някои бяха на мнение да се отправим направо за Константинопол, на около двеста мили оттук. Дагалайф считаше, че щом като Констанций е в Антиохия, Константинопол ще падне без бой. Невита не беше сигурен в това. Той предполагаше, че Констанций е вече на път от Антиохия за столицата. Ако това беше така, ние едва ли можехме да се мерим с най-голямата войска на света. Съгласих се с мнението на Невита. Реших да останем да зимуваме, където сме.

Поверих на Невита охраната на прохода Сучи, една тясна клисура сред високите планини, които отделят Тракия от Илирикум. Който владее този проход, е защитен от нападение по суша. Изпратих два от легионите на Сирмиум в Аквилея, за да пазят това важно за нас пристанище. По-голямата част от легионите оттеглих на около петдесет мили, в Найзус40 (родното място на Константин), където прекарахме зимата.

Дните ни в Найзус бяха изпълнени с работа. Всяка нощ диктувах до зори. Решен бях да изясня колкото се може по-добре как стоят нещата между мен и Констанций, за да могат всички да узнаят истината. Изпратих дълго послание до сената в Рим. Също така съставих отделни писма до сенатите на Спарта, Коринт и Атина. Съобщавах им какво бях извършил и какво възнамерявах да извърша. Основателно изтъкнах, че всичко бе станало по вина на Констанций. След това — въпреки че Орибазий ме посъветва да не повдигам този въпрос — уведомих разните сенати, че възнамерявам да възстановя почитанието на старите богове. При това споменах, че подражавайки на боговете, аз се задоволявам с малко и ще мога да извърша добрини на възможно най-голям брой хора. Тези писма били четени многократно пред народа. Направили дълбоко впечатление и били приети добре.

По това време замислях да нападна Константинопол едновременно по море и по суша при първия благоприятен вятър. От военна гледна точка положението ни беше добро. При Сучи държахме подстъпите към запад по суша, при Аквилея пазехме Северна Италия от нападение по море. Чувствувах се сравнително сигурен и вярвах, че преди да избухне гражданска война, Констанций ще се споразумее с мен. Но една ненадейна вест разби моето чувство на сигурност: съобщиха ми, че двата легиона, които изпратих в Аквилея, веднага преминали на страната на Констанций. Сега той държеше пристанището и аз бях изложен на нападение по море. Тъй като не можех да напусна Найзус и Невита не можеше да остави прохода в Сучи, единствената ми надежда бе Йовин, който беше в Норикум на път за Найзус. Изпратих му отчаяно писмо: незабавно тръгни за Аквилея. Положението ми бе станало крайно несигурно. Констанций можеше по всяко време да изпрати войска в Аквилея и да ме откъсне от Италия и Галия. Бях отчаян и мислех, че боговете са ме изоставили. Те не ме бяха изоставили. Намесиха се в последния момент.

Вечерта на 20 ноември работих до късно. Лампите, напълнени с евтино масло, димяха ужасно. Тримата нощни секретари седяха на една дълга маса и пред тях бяха натрупани купища пергаменти. На отделна маса аз пишех писмо до вуйчо си Юлиан — опитвах се да го уверя (и да уверя себе си), че победата ми е сигурна. Тъкмо бях привършил писмото с една от онези послеписни бележки, които дори старите ми приятели твърдят, че не могат да разчетат, когато чух бързи стъпки да се доближават отвън. Внезапно вратата се отвори с трясък. Секретарите и аз скочихме на крака. Човек никога не знае дали в стаята няма да се втурнат убийци. Беше Орибазий, задъхан, с писмо в ръка.

— Стана! — успя да изрече той. След това направи нещо, което никога не беше правил: хвърли се на колене пред мене и ми прочете писмото. — Това е за тебе… августе.

Прочетох първия ред. След това думите се замъглиха пред погледа ми и не можах да прочета нищо повече.

— Констанций е мъртъв. — Щом изрекох тази необичайна фраза, секретарите един след друг паднаха на колене. След това, като насън, стаята почна да се изпълва с хора — всички бяха разбрали какво се беше случило. Всички мълчаливо изразяваха почитта си; станало бе чудо — един човек бе издъхнал и аз бях август, император на Рим, господар на света. За моя голяма изненада аз заплаках.