Юлиан

XVI

Приск: Така стана. Поне така е според Юлиан. Както вероятно се досещаш, той пропуща доста подробности. Ако се чете само неговото повествование, човек остава с впечатлението, че той изобщо не е срещнал никаква съпротива освен от страна на Констанций. Това едва ли е вярно. Трябва да отбележа, че мнозинството от „влиятелните“ хора в империята предпочитаха Констанций пред Юлиан; и то не заради вярата на Юлиан, защото страстта му към елинизма не беше широко известна през ноември 361 година. Уверен съм, че ти би искал да предадеш нещата такива, каквито бяха. Прочутата ти безпристрастност би била сериозно накърнена, ако пишеш, че успехът на Юлиан се е дължал на народен бунт срещу Констанций. Не беше така въпреки впечатлението, което се получаваше от възхвалната ти реч след смъртта на Юлиан. Но, от друга страна, не бива крилете на едно мемоарно съчинение или на една възхвала да бъдат подрязани от скучни факти.

Либаний: Типично за Приск!

Приск: Юлиан пише между другото, че пратил послания до различни градове. И наистина прати! Трябва да е съчинил поне десетина дълги речи, адресирани към римския и константинополския сенат (естествено благоразумна мярка), но той изпрати също и послания до градове като Коринт и Спарта, сякаш и те имаха още някакво значение за съотношението на силите. Вероятно градските съвети на тия бедни, глухи и изостанали градчета са се чудили защо императорът им засвидетелствува почитта си.

Присъствувах на заседанието на сената на Атина, когато ни прочетоха посланието. Тъй като зная, че единствено се стремиш към истината, трябва да ти кажа, че то не бе добре прието, а от всичките градове Атина беше най-благосклонна към Юлиан.

Седях до Прохерезий, докато четяха посланието. На стареца явно му бе драго, но както той, така и аз бяхме предпазливи. Разбира се, на всички бе известно, че бях пристигнал съвсем наскоро от Юлиановия двор. Въпреки това твърдо заявих, че не зная нищо за неговите планове. Дори на няколко пъти публично възхвалих Констанций. В края на краищата напълно възможно беше Констанций да живее и до днес. Юлиан можеше да бъде победен, а аз да бъда екзекутиран за измяна. И аз като всички предпочитам да избягна ненужните страдания, които може да ми наложи един тиранин.

Бяхме твърде неспокойни, когато зачетоха посланието. (Ако нямаш препис, ще ти изпратя моя безплатно.) Естествено чувствувахме се поласкани, че Юлиан ни напомня за древната ни слава, и оценихме красноречието му въпреки неговата склонност да употребява изтъркани фрази, особено когато беше уморен или пишеше прекалено бързо. Рядко можеше да състави писмо, без да спомене за „Ксеркс, който предизвиква природата“ или да изкара на показ онзи проклет „дъб“, който очевидно никой съвременен писател не може да избегне.

След един добър увод Юлиан почваше да сипе обвинение след обвинение срещу Констанций. Изброяваше всичките му убийства. Споменаваше за безплодието на Констанций (като не знаеше, че съпругата му Фаустина бе бременна), нахвърляше се върху евнусите, особено върху Евсебий. След това даваше доста автобиографични сведения, общо взето точни, и завършваше с изявлението, че е предприел този поход, защото никой не можел да вярва на думата на Констанций, която била написана, заявяваше той (като пак използуваше изтъркана фраза), „на пепел“. В този миг атинските сенатори започнаха да кашлят и да търкат със сандалите си по пода, което винаги е знак на неодобрение.

Когато четенето свърши, не последваха никакви разисквания. Сенатът благоразумно мина на други въпроси. Никой нема смелостта да се държи, както се е държал в Римския сенат градският префект Тертул, който прекъснал четящия посланието и извикал: „Настояваме да отдадеш уважение на Констанций, който те издигна!“

След като заседанието бе закрито, Прохерезий и аз напуснахме залата заедно. Никой не обели дума. И тогава, както и днес, тайните доносници бяха навсякъде. Единствено знаехме, че Юлиан бе някъде в Мизия, че както изглеждаше, Западът бе негов и че Констанций бе потеглил срещу него с превъзхождаща го войска. Трудно бе да решиш как да се държиш. Узурпаторите винаги търсят приятелството на хора като нас и искат да участвуваме в това или онова тяхно начинание. Тъй като никой не знае бъдещето, много лесно може да направиш погрешен избор. Смъртта на Максим, стари приятелю, беше поучителна, нали?

Естествено така сме привикнали с тези внезапни промени в управлението, че вече се създадоха обичайни формули как да се отговаря на покани, които могат да се окажат пагубни или твърде изгодни. Най-напред човек си дава вид, че най-внимателно обмисля поканата; после изтъква, че е зает с лични работи; и накрая не предприема нищо. Именно така ние с тебе успяхме да преживеем до старини през толкова бурни години.

Съвсем ясно си спомням разходката с Прохерезий. Трябва да е било през втората седмица на ноември. Беше следобед, духаше пронизващ вятър, а облаците бяха черни и ниски. Прохерезий разсеяно ме хвана под ръка. Бързо се измъкнахме от тълпата, която се беше насъбрала пред сградата на сената. Не проговорихме, докато не стигнахме храма на Хефест.

— Ти го познаваш добре. Какво ще стане сега?

— Мисля, че ще победи.

— Как е възможно? Констанций държи войската. Народът го подкрепя. Народът едва ли е с твоя… с нашия млад ученик. Настроението на сената беше съвършено ясно.

— При все това, струва ми се, ще победи. — Говорех с тона на убеден човек, но в себе си не бях толкова уверен.

— Оракулите… — започна старецът, но се сепна. Не беше готов да разкрие мислите си пред мене. — Ела у дома — добави той.

Приех, защото нямах желание да се върна вкъщи при Хипия. Бракът ми никога не е бил щастлив, но по това време беше непоносим. Хипия още беснееше, загдето бях прекарал почти три години в Лутеция, въпреки че й бях пращал доста пари. Днес обаче, след петдесет години взаимна ненавист, ние напълно зависим един от друг. Навикът е по-силен от омразата.

Изненадах се да срещна Макрина в дома на Прохерезий. Откак се роди детето (тя навсякъде разправяше, че то е от мъжа й — търговеца), тя много не се показваше между хората. Беше малко напълняла, което я правеше по-привлекателна.

Макрина ни посрещна възторжено във вътрешния двор.

— Стана! Той спечели!

— Какво е станало? Кой е спечелил? — попита Прохерезий сприхаво.

— Юлиан е император!

Така узнахме вестта в Атина. Очевидно официалното известие до сената се беше забавило. Но Юлиан бе пратил писмо до Прохерезий и до мен, като смятал, че вече сме чули новината. Канеше и двама ни да отидем в Константинопол.

Макрина беше извън себе си от радост.

— Ще идем в двореца! Всички! Ще живеем в Константинопол! Край на Атина, край на мърлявите ви ученици…

— Край на мърлявия ти съпруг! — не можах да се сдържа аз. Тя веднага млъкна.

Прохерезий, който през това време беше прочел писмото, се навъси.

— Ето какво казва: Открито почитам старите богове и войниците ги почитат заедно с мен. Принесох в жертва множество волове, за да благодаря за победата, и скоро ще възстановя култа на истинските богове в цялата му чистота. — Старецът ни погледна мрачно. — Значи възнамерява да направи каквото казваше някога.

— Защо не? — рече Макрина остро. — Не може да бъде по-лош от владиците.

— Само че сега, като стана император, няма да остане нито един вол на света. — Смятам, че аз пръв пуснах тази шега, която обиколи света. Юлиановите жертвоприношения бяха толкова пищни, че го нарекоха „Страшилището на биковете“.

За разлика от Макрина и мене Прохерезий беше в мрачно настроение.

— Това може да ни докара само беди.

— Беди? След като ти си човекът, от когото императорът се възхищава най-много? — Макрина не можеше да повярва на вуйчо си. — Глупости. Всички ретори ще бъдат на голяма почит. Юлиан ще бъде втори Марк Аврелий или поне Септимий Север.

— Юлиан е по-добър от Марк Аврелий — рекох аз и действително мисля така. Хората надценяват Марк Аврелий като философ. Особено учените така се учудват, че един император може да се подписва, та са склонни да преувеличат стойността на съчиненията му. Уверен съм, че ако ти или аз бяхме написали „Към себе си“, не би се отдавало особено значение на тази книга. А тя е безспорно по-слаба от твоите превъзходни „Размисли“.

Няколко седмици не знаехме подробности за смъртта на Констанций, нито как е било уредено престолонаследието. Ето как Юлиан описва тези събития.

Доколкото разбирам, Констанций е бил болен от няколко месеца. Той постоянно страдаше от стомах — наследствено предразположение в нашия род, което не се проявява единствено у мен (поне досега!). Щом ми съобщиха за смъртта на Констанций, отпратих от стаята всички освен Орибазий. Тогава въведоха двамата офицери, изпратени от консисторията. Естествено първият ми въпрос бе:

— От какво умря?

— От треска, августе. — Предимно говореше Алигилд, по-възрастният от двамата.

— Имаше ли знамения? — Особено исках да узная това, защото през последните седмици аз бях видял тайнствени предзнаменования. Добре е тези неща да бъдат научно осветлени. Дали едно наблюдавано от Констанций лошо знамение в същото време не ми се явява на мен като благоприятно?

— Много поличби имаше, августе. Няколко седмици наред той бе измъчван от видения и кошмари, които не го оставяха да спи. Веднъж му се стори, че вижда духа на баща си, Константин Велики, който държал в ръцете си дете, хубаво, здраво дете. Констанций взел детето и го сложил в скута си.

Смаян се обърнах към Орибазий:

— Дали Константин не е моят създател? — Защото беше ясно, че детето в съня съм бил аз.

— После детето взело златното кълбо, което Констанций държал в дясната си ръка…

— Светът — пошепнах аз.

— И го захвърлило надалеч. — Алигилд млъкна.

Кимнах с глава.

— Разбрах съня. А той разтълкува ли го?

— Да, августе. Скоро след това, когато стигнахме до Антиохия, императорът каза на Евсебий, че имал чувството, че нещо, което винаги било у него, сега го е напуснало.

— Геният на Рим. Ето какви са били знаменията — казах аз на Орибазий. Подобно на мнозина, които главно се занимават с материята, Орибазий обръща малко внимание на сънища и знамения. Все пак, струва ми се, това, което чу, му направи впечатление. Цитирах Менандър: „Всекиму при раждането е даден дух да го направлява.“

След това попитах за последните дни на братовчед ми.

— Прекара по-голямата част от лятото в Антиохия, като събираше войска, за да… — Алигилд неловко замълча.

— За да я използува срещу мене — казах аз приветливо. — А защо не я използува? Защото провидението ме подкрепяше.

— Да, господарю. След това, през есента, след много съновидения и лоши поличби Констанций напусна Антиохия и се упъти на север. На три мили от града, в едно предградие…

— На име Ипокефалис — намеси се Теолайф, по-младият офицер, за да ни напомни, че и той също е пратеник и свидетел на тези събития, — около пладне видяхме на дясната страна на пътя един обезглавен труп, обърнат на запад.

Тръпки ме побиха. Надявам се да ми бъдат спестени мъките от такива предвещания, когато залезе звездата ми.

— От този миг нататък императорът не бе на себе си. Бързо се отправихме за Тарс, където го втресе.

— Но не можехме да спрем — поде Теолайф, внезапно обхванат от въодушевление. (Всички оставаме така поразени, когато виждаме да умират царе или да падат под ударите на злата съдба.) Бях с него. Яздех до него. Казах му: „Господарю, спри тук. Почакай. След няколко дни ще се чувствуваш добре.“ Но той само ме погледна с изцъклени очи; лицето му беше потъмняло от треската. Олюля се на седлото. Задържайки го да не падне, докоснах ръката му — беше гореща и суха. „Не“ — отвърна той. Езикът му също беше изсъхнал. Едва говореше. „Ще вървим, ще вървим, ще вървим.“ Три пъти изрече това. И ние продължихме.

Алигилд продължи разказа:

— Той вече бълнуваше, когато стигнахме при изворите при Мопсукрене. Сложихме го на легло. През нощта се изпоти и на сутринта изглеждаше по-добре. Заповяда да тръгнем. Неохотно се подчинихме. Но когато войската вече беше готова да тръгне, императорът отново изпадна в унес. Констанций боледува три дни и тялото му беше толкова горещо, че беше мъчително да се докоснеш до него. И все пак на моменти умът му беше бистър. В един от тези мигове той направи завещанието си. Ето го.

Алигилд ми подаде запечатано писмо, което не отворих.

— Как беше накрая?

— Винаги беше гневен, когато се намираше в съзнание.

— На мен ли се гневеше?

— Не, господарю, на смъртта, защото го грабваше в разцвета на силите му, защото го откъсваше от младата му съпруга.

— Жестоко е наистина — казах аз сериозно. Може ли някой да бъде толкова безсърдечен, че да не почувствува абсолютно нищо при смъртта на един човек, макар и негов враг.

— След това, призори на 3 ноември, поиска да бъде причестен, като баща си. След церемонията се опита да седне. Опита се да заговори. Задави се и умря. Беше четиридесет и пет годишен — завърши Алигилд, сякаш произнасяше надгробно слово.

— И властвува двадесет и пет години — добавих аз в същия дух.

— Моли се, августе — обади се неочаквано Орибазий, — и ти да властвуваш толкова дълго.

За миг настъпи мълчание. Опитах се да си припомня как изглеждаше Констанций и не успях. Когато умре някой знаменит човек, като че ли си спомняш само бюстовете му, особено когато те са така многобройни. Спомням си бюстовете на императора, но не лицето на живия Констанций; дори не си спомням големите, тъмни очи, които в паметта ми са две безизразни заоблени плоскости, издялани в мрамора.

— Къде е управителят Евсебий?

— Все още в Мопсукрене. Дворът чака разпорежданията ти. — Сега Алигилд заговори неуверено: — Ти, августе, си законният наследник на престола. — Той посочи писмото, което държах в ръката си.

— В консисторията никой ли… не се възпротиви?

— Никой, господарю — отвърнаха двамата в един глас. Станах.

— Утре ще се върнете в Мопсукрене. Предайте на консисторията, че при първа възможност ще се срещна с тях в Константинопол. Погрижете се тялото на Констанций да бъде пренесено в Константинопол за подобаващо погребение. Към вдовицата му да се отнасят с уважението, което се дължи на нейното положение.

Двамата поздравиха и излязоха.

Тогава Орибазий и аз отворихме завещанието. За разлика от обикновената проза на императора то беше кратко и делово. Написано бе човешки, не юридически.

„Пред смъртта си законно въздигаме цезаря Юлиан (дори на смъртния си одър не е могъл да се сдържи да не ме ухапе) и го обличаме във властта на римския принципат. Той ще види, че вярно съм служил на държавата. Въпреки многобройните измени и страшните външни врагове при управлението ми държавата процъфтяваше и границите бяха защитени.“

Погледнах Орибазий с лукава усмивка:

— Какво ли биха казали за това в Амида?

Продължих четенето:

„Поверяваме на високоблагородния ни братовчед и наследник младата ни съпруга Фаустина. За нея сме се погрижили в отделно завещание. Последната ни молба е високоблагородният ни братовчед и наследник да уважи това завещание и го изпълни, както подобава на велик владетел, който може да покаже милост към слабите…“

Спрях за момент.

— Някога аз се опитах да произнеса същата реч пред него.

Орибазий ме погледна със странен поглед.

— Той те пощади — рече ми той.

— Да, за което е съжалявал.

Прочетох набързо останалата част от този документ. Следваха ред завети към подчинени и приятели. Един от съветите му особено ме порази: „Не мога да препоръчам на високоблагородния си братовчед и наследник по-добър съветник или по-верен служител от управителя Евсебий.“ Дори Орибазий се изсмя на тези думи. Накрая Констанций се обръщаше към мене: „Между цезаря Юлиан и мене имаше спорове, но, струва ми се, когато заеме мястото ми, той ще открие, че светът не е толкова голям, колкото му е изглеждал от мястото, което е заемал по-рано или от кое да е място извън този връх, където може да стои само един човек и единствен да носи отговорност за всички хора; където се вземат важни, често прибързани решения, за които понякога впоследствие се съжалява. Никой не може да ни разбере освен тези, които са в нашето положение. Високоблагородният ни братовчед и наследник ще узнае това, когато поеме скиптъра, който пада от ръцете ни. В смъртта си аз оставам негов вечен брат и оттам, където Бог намери за угодно да изпрати душата ми, ще наблюдавам делата му със съчувствие и надеждата, че когато почувствува колко необикновено е новото му положение — и колко жестока е самотата му, — ако не прости, поне ще разбере своя предшественик, който се стремеше само да запази мощта на империята, да осигури справедливото изпълнение на законите и почитането на истинския бог, от когото произтича животът ни и към когото всички се връщаме. Юлиане, моли се за мен.“

Това беше всичко. Орибазий и аз се спогледахме, като не можехме да повярваме, че този трогателен, набързо съставен документ бе дело на човека, който управлява империята в течение на четвърт век.

— Той беше силен. — Нищо друго не ми дойде наум да кажа.

На следния ден наредих да се направят жертвоприношения на боговете. Легионите бяха във възторг не само от възкачването ми на престола (така се избягваше гражданската война), но и от това, че им се разрешаваше да се молят открито на старите богове. Мнозина от тях бяха мои събратя — митраисти.

Приск: Това е направо невярно. Едва не избухна бунт, когато той нареди да се направят жертвоприношенията; особено офицерите бяха крайно възмутени. По това време Юлиан беше под силното влияние на един гал на име Апрункул, който беше предсказал смъртта на Констанций, като открил един вол с раздвоен черен дроб, което означавало, че… и прочие. Като награда за това, че намерил раздвоен дроб, Апрункул стана управител на Галия Нарбонензис. Навремето се шегуваха, че ако Апрункул беше намерил черен дроб, разделен на четири, щеше да получи цяла Галия.

Апрункул убеди Юлиан да постави образите на боговете наред със собствения си бюст, така че, когато войниците хвърлят тамян върху огъня в знак на уважение към императора, щат не щат, да отдават почит и на боговете. Това беше причина за широко брожение, което Юлиан не отбелязва.

По-малко от седмица след това наредих да потеглим за Константинопол. Няма да се спирам на въодушевлението си от онези дни. Дори студеното време — една от най-студените зими от много години насам — не развали настроението ни.

В снежна буря преминахме през прохода Сучи и слязохме в Тракия. Оттам се отправихме към Филипопол41, където пренощувахме. После тръгнахме на юг и стигнахме в Хераклея42, град на петдесет мили югозападно от Константинопол. За голяма моя изненада там, на главния площад, се бяха събрали членове на сената и консисторията. Бях съвсем неподготвен за тази среща. Бях уморен, измърсен от пътя и чувствувах отчаяна нужда да се облекча. Представете си новия император с очи, които трепкат от умора, с лице, ръце и крака, покрити с прах, с препълнен пикочен мехур да приема бавните, отмерени тържествени приветствия на сената. Като си спомням за това сега, става ми смешно. Но навремето ми беше много трудно да бъда в тон с посрещането.

Слязох от коня в единия край на площада и отидох пеша до резиденцията на префекта. Схоларианците бяха направили шпалир за мен. Наричат ги схоларианци, защото помещенията им се намират в предния портик — „школата“ — на двореца. Разглеждах новите си войници с леден поглед. Бяха добре облечени; повечето от тях германци. Какви други можеха да бъдат? Те също ме разглеждаха. Бяха едновременно и любопитни, и разтревожени; така и трябва да бъде. В миналото много често императорите са се бояли от преторианската стража.

Изкачих стъпалата на резиденцията на префекта. На терасата, строени в редица, стояха военачалниците на империята. Когато наближих, те коленичиха. Наредих им да станат; противно ми е да гледам да коленичат пред мен възрастни хора, всеки един от които би могъл да ми бъде дядо. Напоследък се опитах да опростя дворцовия церемониал, но сенатът не се съгласи: щом са свикнали, да робуват. Твърдяха, че тъй като в персийския двор има такъв церемониал, и аз също трябва да поддържам подобаваща тържественост, за да вдъхвам страхопочитание у хората. Глупости. Но прекалено много са другите промени, които искам да направя, за да се занимавам с дворцовия церемониал.

Пръв ме поздрави Арбецио, който беше обявен консул същата година, когато аз станах цезар. Той е четиридесетгодишен здравеняк, с грубо и сурово лице; син на селянин, той станал войник; успял да се издигне до началник на кавалерията и бил провъзгласен за консул. Домогва се до моето място, както се е домогвал до мястото на Констанций. С хора като него човек може да се справи по два начина: единият е да го убие; другият е да го държи около себе си, винаги под наблюдение и зает с безопасна работа. Аз избрах втория; щом някой е сравнително честен и добронамерен, трябва да му се прости, въпреки че се е отнасял зле с нас. С хора, честни в обществения живот, трябва да поддържаме добри отношения дори ако като частни лица те не са се държали добре с нас; ако обаче те са били нечестни в държавните дела, трябва да се освободим от тях дори да са ни лично предани.

Арбецио ме поздрави от името на сената, макар че не беше най-старият военачалник.

— Ние сме тук, за да изпълним волята на августа — гордият силен глас опровергаваше думите му — … и да подготвим влизането му в града като наш повелител.

При тези думи аз се обърнах и видях вуйчо ми Юлиан да се приближава към мен, излизайки измежду група сенатори. Той трепереше от възбуда (и от слабост, тъй като страдаше от хроническа маларична треска — спомен от дните, когато беше управител на Египет). Прегърнах го сърдечно. Не се бяхме виждали цели седем години, но бяхме разменяли писма от време на време, макар че не смеехме да си пишем много често. Вуйчо ми се беше състарил обезпокоително — лицето му беше измършавяло, кожата му беше жълта и набръчкана, очите му — хлътнали; но въпреки всичко днес той бе преобразен от радост. Държах го под ръка, докато произнасях речта си.

— Вашият жест ме развълнува, защото не е обичайно сенатът да излезе от своя град, за да посрещне първия гражданин. По-скоро първият гражданин трябва да дойде при вас, при своите помощници, които споделят с него бремето на управлението. И скоро ще се явя при вас, във вашата сграда, за да ви поднеса почитта, която ви се полага. Междувременно трябва да обявя само едно: следвайки примера на Адриан и Антонин Пий, не ще приема пари от провинциите за възкачването ми. В настоящия момент империята е твърде бедна, за да ми поднася дарове.

Започнаха да ръкопляскат. След като направих още няколко щекотливи забележки, помолих да ме извинят, защото съм изморен от пътя. С много поклони градският префект ме въведе в къщата, като заекваше и се спъваше пред мен, докато най-сетне аз извиках: „В името на Хермес, къде пикаете тук?“ С такъв изискан език пристигна в Изтока новият римски император.

В къщата на префекта имаше малка баня и докато се киснех в горещия басейн, вдишвайки дълбоко парата, вуйчо ми ми описваше политическото положение.

— Когато Констанций умря, Евсебий се допита до няколко членове на консисторията, за да види дали биха приели за император Арбецио или Прокопий, или… мене. — Вуйчо се усмихна плахо. Искаше да чуя това от самия него, а не от доносници.

— Естествено — отвърнах аз, като гледах как мръсотията от брадата ми плаваше като сиво облаче към един от ъглите на басейна, където стоеше един негър, готов да ме изтърка с кърпи и гъби; не знаеше, че никога не позволявам на теляците в баните да се докосват до мене.

— Какво отговори консисторията на това?

— Че ти си наследник на императора и по кръв, и по техен избор.

— И защото бях само на неколкостотин мили оттук.

— Точно така.

— Къде е Евсебий?

— В двореца, готви се да те посрещне. Той е все още дворцов управител — каза вуйчо ми и се усмихна.

Зажумях и се гмурнах за миг, за да намокря косата си. Когато отново излязох на повърхността, Орибазий седеше на пейката до вуйчо ми.

— Не се влиза така при свещената особа на императора — извиках аз и го изпръсках здравата. Той се разсмя. Вуйчо ми също се засмя, тъй като бях измокрил и него. Изведнъж се сепнах. Точно така се раждат извергите! Най-напред тиранинът си позволява невинни закачки: пръска сенаторите в банята, поднася на гостите си късове дърво вместо храна, прави си груби шеги с тях; и каквото да стори или каже, всички се смеят и го ласкаят; намират духовити и най-плоските му забележки. Постепенно дребните шеги му омръзват и един ден той решава, че ще му бъде забавно да изнасили някоя жена в присъствието на мъжа й или някой мъж в присъствието на жена му, или да ги подложи двамата на мъчения, или пък да ги убие. Когато започне да избива, императорът не е вече човек, а звяр; а досега на римския престол е имало прекалено много зверове. Бързо се извиних на вуйчо си, загдето го изпръсках. Дори се извиних на Орибазий, който ми е като брат. Но те не разбраха смисъла на това гузно извинение.

Орибазий ми съобщи, че консисторията желаела да знае кого възнамерявам да назнача за консул през идната година.

— Ти би ли приел, вуйчо?

— Не мога да си позволя разходите по този пост. — Вуйчо ми винаги се оплаква от бедност, което показва, че има пари. Всъщност днес консулската длъжност не изисква толкова средства, колкото преди. Сега двамата консули поемат общо разходите по игрите, които трябва да устроят, а и императорът обикновено ги подпомага от личната си хазна.

— Не ми се вярва ти да искаш, Орибазий.

— Не, августе, не бих искал.

— Мамертин — предложих аз и изплувах до другия край на басейна.

Вуйчо ми и Орибазий одобриха избора.

— Той е изтъкнат оратор — рече вуйчо ми, — от добро семейство. Хората ще одобрят избора…

— И Невита! — извиках аз и се гмурнах още веднъж във водата. Когато излязох, за да поема въздух, видях, че вуйчо ми е ужасен, а на Орибазий му е забавно.

— Но той е… той е…

— Франк. Варварин. — Кимнах в знак на съгласие.

Излязох от банята. Един роб ме уви с голяма кърпа. Отскубнах се от него, преди да почне да ме тупа по гърба.

— Невита е един от най-способните ми военачалници. Той непрестанно ще напомня на Изтока, че властта ми в западните провинции е здраво в ръцете ми.

— Никой не ще може да те обвини в последователност — усмихна се Орибазий. Само преди месец в Найзус бях обвинил Констанций, че назначавал варвари за преториански префекти. Сега аз провъзгласявах един варварин за консул. Няма по-трудно нещо в политиката от това, да се отметнеш от минали изявления. Но докато Констанций беше готов по-скоро да умре, отколкото да признае, че е сбъркал, аз бях склонен да взема правилното решение, макар и с това да се поизложех малко.

— Ще отричаме — казах аз величествено, — че някога сме критикували назначаването на варвари на високи служби.

— В такъв случай писмото ти до сената в Спарта е подправено?

— От начало до край.

Орибазий и аз се разсмяхме, но вуйчо ми изглеждаше загрижен.

— Поне за днес — рече той — назначи само Мамертин. При това обичайно е консулите да се обявяват един по един. Сега назначи него за консул на Изтока, а по-късно ще можеш да назначиш другия за Запада.

— Тъй да бъде, вуйчо — съгласих се аз и заедно влязохме в дрешника, където наметнах пурпурната мантия.

Консисторията беше почти в пълен състав — около четиридесетина имперски магистрати ме посрещнаха тържествено в сградата на градския съвет. Арбецио ме придружи до трона ми от слонова кост. Вдясно и вляво от мене креслата на консулите бяха празни: единият консул, Флоренций, беше изчезнал от лицето на земята, другият, Тавър, побягнал към Антиохия, когато съм навлязъл в Илирикум.

Учтиво поздравих консисторията. Отбелязах отсъствието на консулите и споменах, че тъй като годината изтича, скоро ще бъдат обявени двамата нови консули. Един от тях ще бъде Мамертин. Това беше посрещнато с всички външни прояви на одобрение. След това попълних консисторията с нови членове. Когато свърших, Арбецио помоли за разрешение да се обърне към мене. Позволих му, но сърцето ми се сви.

Бавно, тържествено, сякаш той беше императорът, Арбецио премина през залата и застана пред моя трон. Окашля се и започна:

— Господарю, има хора, които заговорничеха срещу теб. — Ясно се чу как всички в залата поеха дълбоко дъх. Едва ли между присъствуващите имаше някой, който да не беше заговорничил срещу мен! Това е било техен дълг. — Тези хора са все още на свобода. Някои от тях са на високи служби. Господарю, тук са и онези, които погубиха високоблагородния ти брат, цезаря Гал. Те също са на свобода. Някои от тях са високопоставени личности.

Огледах залата и видях, че доста от „високопоставените личности“ изглеждаха крайно разтревожени. Например пълният Паладий, началник на съда при Констанций. Той бе обвинителят на Гал. До него седеше Евагрий, управител на личната императорска хазна — той пък беше помогнал да се подготви обвинението срещу Гал; Сатурнин, икономът на двореца… Десетина други съзаклятници погледнаха към мен и Арбецио. На лицето на всеки от тях бе изписан въпросът: с кръв ли ще започне това царуване?

Урсул, управителят на държавната хазна, смело заговори пръв:

— Августе, нима онези от нас, които служиха на императора, на когото и ти служеше, ще пострадат само защото са изпълнили дълга си?

— Не! — отговорих твърдо.

Но Арбецио обърна към Урсул бледите си безцветни очи:

— И все пак Августе, онези, които с действие, със слово и действие са навредили на тебе и брат ти, трябва да бъдат наказани.

В залата се разнесе неспокоен шепот. Но Урсул не се предаде. Той бе представителен, пълен мъж, с пъргав ум и още по-пъргав език.

— Консисторията с облекчение научава, че само онези, които са действително виновни, ще бъдат съдени.

— Те ще бъдат съдени — обади се наново Арбецио вместо мене (което никак не ми се понрави), — ако е такава волята на августа.

— Такава е нашата воля — изрекох традиционната фраза на латински.

— От кого ще се състои съдът, господарю, и къде ще заседава?

Тук трябваше да спра Арбецио. Но бях уморен от тежкия път и отпаднал от горещата баня. (Никога не трябва да се занимаваш с държавни дела веднага след баня.) Не бях се приготвил за борба срещу човек със силна воля и готов план, а Арбецио за съжаление бе изготвил своя план. Междувременно Урсул предложи:

— От времето на император Адриан консисторията е била винаги най-висшата ни съдебна инстанция. Нека виновните бъдат съдени тук, от нас, които сме отговорни за държавните дела.

— Комите — възрази Арбецио с ледена учтивост, — това все още е консисторията на покойния император, не на сегашния ни господар. Уверен съм, че августът ще иска свой собствен съд, както и след време ще желае да има консистория по свой избор.

Това беше безспорно.

Дадох знак на един от секретарите да внимава добре какво ще кажа.

— Съдът ще се оглавява от Салуций Секунд. — Това бе прието много добре. Като префект на Изтока той бе известен със справедливостта си.

След това назовах Мамертин, Агило, Невита, Йовин и Арбецио за членове на съда. С една дума — военен съд. Наредих им да се съберат в Халкедон43, отвъд Босфора, на отсрещната страна на Константинопол. С това започнаха процесите за измяна. Ще се спра на тези мрачни събития по-нататък.

Влязох в Константинопол като римски император на 11 декември 361 година. Снегът бавно валеше и снежинките се въртяха във въздуха като перца; нямаше никакъв вятър и беше доста топло. Облачното небе имаше цвят на потъмняло сребро. Природата изглеждаше безцветна, но хората бяха облечени в пищни цветове. Беше ден на великолепие.

Схоларианците в парадна униформа бяха строени пред Златната порта, близо до Мраморно море. На двете тухлени кули отстрани на портата се развяваха знамена с изображение на дракон. Двете зелени бронзови врати бяха затворени. Слязох от коня си, както изисква обичаят, на известно разстояние от стената. Началникът на схоларианците ми подаде едно сребърно чукче. С него почуках на вратата три пъти. Отвътре се чу гласът на градския префект:

— Кой е там?

— Юлиан Август — отвърнах с висок глас, — един от гражданите на града.

— Влез, Юлиане Августе.

Бронзовите врати се отвориха безшумно; пред мен стоеше префектът на града, а зад него около две хиляди сенатори. Консисторията също беше там; всичките й членове бяха избързали да се върнат в града през нощта. Минах през вратата съвсем сам и влязох във владение на Константиновия град.

Зазвучаха тръби. Народът ликуваше. Особено бях поразен от ярките цветове на дрехите им. Не зная дали белият фон правеше червеното и зеленото, жълтото и синьото така непоносимо ярки, или така ми се струпаше на мен, понеже бях живял дълго на север, където всички цветове са тъмни и мрачни като горите, сред които живеят тамошните хора. Но това не беше мъгливият север, това беше Константинопол; а колкото и да говорим, че Константинопол е новият Рим (и следователно подобно на Рим суров, строг и добродетелен), той съвсем не е Рим, а Азия. Тъкмо за това си мислех, когато ми помогнаха да се кача в украсената със злато колесница на Константин; смешно ми стана, като си спомних забележката на Евтерий: „Ти си непоправим азиатец.“ Така е. Азиатец съм си. Най-сетне се чувствувах у дома.

Яздех по Главната улица; снегът се задържаше по косата и по брадата ми. Накъдето и да погледнех, виждах промени. През няколкогодишното ми отсъствие градът се беше изменил напълно. Преди всичко беше излязъл извън стените на Константин. Там, където някога се простираше открито поле, бяха израснали гъсто населени предградия. Някой ден ще трябва да отделя средства за построяването на стена за тези предградия. Между другото те не са така добре планирани, както градът, а набързо застроени от предприемачи, заинтересувани единствено от бързи печалби.

От двете страни на Главната улица, от единия до другия й край, се простираха колонади, изпълнени с хора, които възторжено ме поздравяваха. Защо? Защото ме обичаха ли? Не, само защото бях новост. Колкото и да е добър, владетелят омръзва на народа. Констанций им беше омръзнал и те искаха нещо различно; аз бях исканото разнообразие.

Внезапно зад мен нещо избумтя като гръмотевица. За миг помислих, че е знамение, че Зевс ме подкрепя. След това разбрах, че не е гръм, а собствената ми армия, която пееше Цезаровия марш: „Това е Цезар, който тържествува, който галите победи!“ Това е самият глас на войната, гласът на всяка земна слава.

Префектът на града вървеше редом с колесницата ми и се опитваше да ми показва новите сгради, но аз не го чувах от глъчката на тълпата. Въпреки това ми беше приятно да разглеждам този пълен с живот град, тъй различен от старите градове като Атина и Медиоланум, където новата постройка е рядкост. Когато в Атина се срути някоя стара къща, обитателите й просто се преместват в друга, тъй като има много повече къщи, отколкото хора.

— Всичко в Константинопол е съвсем ново, дори и населението — извика префектът, когато навлизахме във форума на Константин, — което сега, заедно с робите и чужденците, възлиза на около един милион жители.

Колосалната статуя на Константин в средата на овалния форум винаги ме кара да се стряскам. Не мога да свикна с нея. Върху една висока порфирна колона вуйчо ми поставил статуя на Аполон, която, предполагам, е била отмъкната от Делос. Отчупил главата на това прекрасно произведение на изкуството и на нейно място поставил собствения си скулптурен портрет — посредствена работа и така лошо прикрепена, че там, където главата и вратът се съединяват, личи тъмна рязка. Хората наричат тази статуя „стария мръсен врат“. На главата му е поставен грамаден ореол от седем бронзови лъча: нечувано богохулство както към истинските богове, така и към Назарянина. Константин се е виждал едновременно като Назарянина и като въплъщение на бога-слънце. Бил е крайно честолюбив. Казват, че имал слабост към тази статуя и винаги поглеждал към нея, когато минавал оттам: дори твърдял, че тялото на Аполон било неговото.

След това навлязохме в тази част от Главната улица, която се нарича Императорският път и която води към Августеума, обширен площад с колонади, някогашния център на града, когато още се наричал Византион. В средата на Августеума Константин издигнал голяма статуя на майка си Елена: седнала на трон, със суров израз на лицето, тя държи в ръка къс дърво; твърдят, че било част от кръста, на който бил прикован Назарянинът. Тя имала мания да събира реликви и била изключително лековерна. Няма костница в града, на която да не е подарила тресчица, кост или някое парцалче, за които се твърди, че били свързани по някакъв начин с този злочест равин или със семейството му.

За голяма моя изненада цялата северна част от площада бе заета от базиликата на една съвсем нова костница — още не бяха свалили скелите от предната й част. Префектът цял сияеше, когато ми я показа, смятайки, че ще ми бъде приятно да видя новата постройка.

— Може би августът си спомня старата църква, която беше тук. Малката, която Константин Велики посвети на Светата премъдрост. Император Констанций нареди да бъде разширена. Тя бе наново осветена едва миналото лято.

Не отвърнах нищо, но веднага дадох обет да превърна тяхната „Света София“ в храм на богинята Атина. Съвсем не подхожда срещу предната врата на двореца ми да се намира паметник на галилеяните (главният вход на двореца е в южната част на площада, точно срещу костницата). На източната страна се намира сградата на сената, към която сега се стичаха сенаторите. Обикновеният кворум на сената е от петдесет души, но днес се бяха събрали всички сенатори — на брой две хиляди. Блъскаха се, пробиваха си път с лакти и забързано се изкачваха по хлъзгавите стъпала.

Площадът беше претъпкан от народ и никой не знаеше какво да прави по-нататък. Префектът беше свикнал да получава нареждания относно церемониала от началника на дворцовия протокол и помощниците му, които, макар и негодни за друга работа, бяха майстори на церемониите. Но днес те се бяха изпокрили и нито префектът, нито аз знаехме какво да правим. Ние двамата с общи усилия създадохме тази неприятна бъркотия.

Колесницата ми спря при Милиона, един покрит паметник, откъдето се измерват всички разстояния на империята. И в това подражаваме на Рим; подражаваме във всяко отношение, дори твърдим, че градът е построен на седем хълма.

— Сенатът те очаква, господарю — ми каза префектът неспокойно.

— Очаква ли ме? Та сенаторите още се опитват да влязат в сградата!

— Може би августът ще предпочете да ги приеме в двореца?

Поклатих глава, като се зарекох никога да не влизам в кой да е град, без всичко да бъде предварително подготвено. Никой не знаеше къде да отиде и какво да прави. Видях неколцина от моите военачалници да се разправят със схоларианците, които не ги познаваха; престарели сенатори се плъзгаха и падаха в лапавицата. Беше невъобразим хаос, а това бе лошо предзнаменование. Справях се с положението по-зле от Констанций.

Най-сетне превъзмогнах това чувство на безпомощност и казах:

— Префекте, докато се събере сенатът, аз ще извърша жертвоприношение.

Префектът посочи „Света София“.

— Вероятно владиката е вътре, августе. Ако не е, ще наредя да го извикат.

— Жертвоприношение на истинските богове — казах аз решително.

— Но къде? — Горкият човечец основателно беше озадачен. Константинопол е нов град, посветен на Исус, и няма стари храмове освен три съвсем малки на акропола във Византион. По липса на други те щяха да свършат работа. Дадох знак на онези от свитата ми, които се бяха промъкнали през стражата, и заедно се отправихме в разпасано шествие към ниския хълм, където се издигаха порутените и изоставени храмове на Аполон, Артемида и Афродита. Във влажния и мръсен храм на Аполон изказах благодарност на Хелиос и на всички богове, докато народът се трупаше наоколо и се забавляваше от ексцентричните прояви на императора. Докато принасях жертва, дадох обет на Аполон да възстановя храма му.

Либаний: Преди няколко седмици император Теодосий предостави храма на Аполон на своя преториански префект за конюшня.

След това изпратих Мамертин в качеството си на бъдещ консул да съобщи, че няма да се явя пред сената до първи януари в знак на почит към моя предшественик, чието тяло вече беше на път за столицата, където щеше да бъде погребано. Когато се отправих към двореца, се изви снежна виелица. Влязох през портата Халке, чието преддверие е покрито с бронзов покрив. Тъкмо над вратата забелязах една нова фреска, изобразяваща Константин и тримата му синове. В краката им един дракон, промушен от копие — символизиращ поразените истински богове, — пада в една яма. Над главата на императора е нарисуван кръст. Едно варосване му стига.

От двете страни на портата са разположени помещенията на схоларианците. Те поздравиха енергично. Наредих на началника им да настани и нахрани военната ми свита. След това прекосих вътрешния двор и влязох в главната част на двореца. В тържествената зала заварих Евсебий, заобиколен от своите евнуси, секретари, роби и тайни агенти — най-малко двеста души мъже и полумъже, — които ме чакаха в толкова ярко осветена и топла стая, сякаш беше летен ден. Никога през живота си не бях виждал тъй пищно облечени хора, нито бях вдъхвал миризмата на толкова скъпи благовонни масла.

Застанах на входа и изтърсих снега от връхната си дреха, както куче отърсва водата от гърба си. Всички присъствуващи коленичиха с грациозни движения и Евсебий смирено целуна края на дрехата ми. Загледах се в това огромно тяло, напомнящо на африканските зверове, които Египет ни изпраща за игрите. Евсебий целият блестеше от скъпоценности и от него лъхаше мирис на лилии. Това беше човекът, който се бе опитал да ме погуби, както погуби брат ми.

— Стани, управителю — казах аз рязко. Дадох знак на другите да сторят същото. Евсебий се изправи на крака с известно усилие. Погледна ме плахо, с молещи очи. Въпреки че беше безкрайно изплашен, той ловко използуваше дългогодишната си опитност в двореца и ненадминатото си умение да се справя с всяко положение: нито веднъж гласът му не трепна, нито за миг не изгуби самообладание.

— Господарю — прошепна той, — всичко е готово, спалните, кухните, залите за заседания, облеклата, скъпоценностите…

— Благодаря ти, управителю.

— Утре описът ще бъде представен на господаря на света.

— Добре, а сега…

— Нашият господар трябва само да заповяда какво желае.

Гласът, който шепнеше в ухото ми, беше доверителен и интимен.

Дръпнах се от него.

— Разведи ме из покоите ми.

Евсебий плесна с ръце. Залата се опразни. Последвах евнуха по белите мраморни стълби до втория етаж; оттам през решетъчните прозорци се виждат великолепните градини, които на полегати тераси се спускат до самото Мраморно море. Надясно е резиденцията на персийския принц Ормизда, който избяга при нас в 323 година, както и няколко по-малки постройки, известни под името дворецът Дафне — обикновено императорите дават аудиенциите си там.

Странно чувство ме обхвана, когато влязох в покоите на Констанций. Особено се развълнувах пред украсеното със сребро легло, където беше спал братовчед ми и сигурно бе сънувал неспокойни сънища заради мен. Сега го нямаше и стаята бе моя. Запитах се кой ли ще спи тук след мен. Унесът ми беше прекъснат от неравното изкашляне на Евсебий. Погледнах го изненадано. След това казах:

— Предай на Орибазий, че искам да го видя.

— Това ли е всичко, господарю?

— Това е всичко, управителю.

С тържествен израз на лицето и с пълно самообладание Евсебий се оттегли. Същата вечер беше арестуван за измяна и изпратен на съд в Халкедон.

Заедно с Орибазий обиколихме двореца, за изумление на прислугата, която никога по-рано не беше виждала императора да се отклонява от церемониала и да се разхожда свободно из целия дворец. Особено исках да разгледам двореца Дафне. Следвани от десетина стражи, Орибазий и аз почукахме на вратата на малкия дворец. Един изплашен евнух я отвори и ни въведе в тронната зала, където преди години бях видял Константин, когато цялото ни семейство беше все още заедно. Сега всички са мъртви с изключение на мен.

Залата наистина беше така великолепна, както си я спомнях; обсипаният със скъпоценни камъни кръст, който покрива целия таван, бе за съжаление не по-малко величествен. Много бих искал да го сваля, но хора, които държат на традициите, твърдят, че независимо от държавната религия той трябва да остане, понеже бил поставен от вуйчо ми Константин. Може би са прави.

Старият евнух, който ни въведе в залата, ми каза, че си спомнял деня, когато съм бил представен на вуйчо си.

— Бяхте прекрасно дете, господарю, и ние още тогава знаехме, че ще станете наш господар.

Разбира се, че е знаел!

Обиколихме и банкетната зала; в единия й край се намира сводестият триклинум, където на един подиум обядва императорското семейство. Подът е особено изящен, покрит с разноцветен мрамор от всички краища на империята. Докато, смаяни от великолепието на залата, ние зяпахме като селяци, се появи началникът на протокола, придружен от висок слаб офицер. Той шеговито ме смъмри, загдето му се бях изплъзнал, след това посочи офицера, който се казваше Йовиан и беше началник на кавалерията.

— Току-що пристигна с тленните останки на господаря Констанций, августе.

Йовиан ме поздрави; той е добродушен, не много интелигентен; сега е с мен в Персия. Благодарих му за усилията, които бе положил, и временно го причислих към схоларианците. След това свиках консисторията и между другите работи обсъдихме и погребението на Констанций. Това беше последната церемония, която организираха евнусите. Радвам се, че тя премина без неразбории. Той обичаше евнусите си и те бяха привързани към него: редно беше последната им церемония в двора да бъде погребението на техния покровител.

Погребалната церемония се състоя в сградата, която галилеяните наричат църквата „Светите апостоли“, изградена на четвъртия от хълмовете на града. Зад нея Константин построил кръгъл мавзолей, подобен на този на Октавиан Август в Рим. Тук почиват неговите останки и тези на тримата му синове. Лека им пръст.

За моя голяма изненада погребението на смъртния ми враг доста ме развълнува. Може би една от причините бе, че съм безбрачен и с мен свършва нашият род. Но това не беше съвсем сигурно, защото вдовицата на Констанций беше бременна. Видях я отдалеч между присъствуващите, цяла загърната с воали. След няколко дни й дадох аудиенция.

Приех Фаустина в стаята, в която Констанций се обличал. На мен тя ми служи за кабинет, защото всичките й стени са покрити с долапи, в които държали многобройните му туники и мантии. Сега в шкафовете съм наредил книгите си.

Когато Фаустина влезе, аз станах и я поздравих като роднина. Тя коленичи. Вдигнах я и й предложих стол; и двамата седнахме.

Тя е енергична жена с орлов сирийски нос, синкавочерна коса и сиви очи — доказателство, че в жилите й тече готска или тесалийска кръв. Тя явно се страхуваше, въпреки че аз се постарах, доколкото мога, да я успокоя.

— Нямаш нищо против, надявам се, че те приемам тук — казах аз и посочих редицата от шивашки манекени край стената, мълчаливо напомнящи за човека, когото са представлявали.

— Където е угодно на августа — отвърна тя официално. После се усмихна. — Впрочем никога преди не съм била в двореца.

— Вярно. Ти се омъжи в Антиохия.

— Да, господарю.

— Съжалявам, че ти напомних за твоята загуба.

— Такава е била волята на небесата.

Съгласих се, че действително е така.

— Къде ще живееш, принцесо? — Така бях решил да се обръщам към нея. „Августа“ щеше да бъде съвсем неподходящо.

— Ако е угодно на моя господар, в Антиохия. Тих живот. Далеч от обществото. Сред семейството си. Сама. — Тя изричаше всяко от тези изречения, сякаш хвърляше монети в краката ми.

— Където пожелаеш, принцесо. В края на краищата ти си последната ми жива роднина и… — с най-голямата възможна деликатност посочих корема й, който се издуваше под черното й наметало. — Ти носиш последното дете от нашия род. Това е голяма отговорност. Ако не беше ти, родът на Флавиите щеше да свърши.

За миг видях страх и подозрение в сивите й очи; след това тя сведе поглед и шията й порозовя:

— Надявам се, господарю, да имаш много деца.

— Няма да имам деца — казах аз твърдо. — Твоят син или дъщеря ще продължат рода ни.

— Когато мъжът ми умираше, той ми каза, че ще бъдеш справедлив и великодушен, господарю.

— Ние се разбирахме един друг. — Не можех да не добавя: — Донякъде.

— Мога ли да се оттегля?

— Разбира се. Завещанието на Констанций ще бъде уважено. — Аз станах. — Съобщи ми, когато се роди детето. — Тя целуна наметалото ми и се разделихме.

От Антиохия редовно ми изпращат доклади за нея. Считат я горда и капризна, но не била склонна към заговори. Тя ме мрази, защото не й дадох титлата августа. Впрочем за голямо мое облекчение тя роди момиченце. Кръстиха го Флавия Максима Фаустина. Интересно какво ще излезе от нея.

Либаний: Флавия или Констанция Постума, както я наричаме, е изключително чаровна, много прилича на майка си и е близка моя приятелка. Тя се омъжи за император Грациан и сега те живеят в Августа Тревирорум. Така че дъщерята постигна това, което майката не можа — да стане августа, която да царува със съпруга си. Фаустина много се гордее с дъщеря си, макар че, когато я видях миналия месец, тя беше донякъде засегната, защото не е била поканена да посети императрицата на Запада. Очевидно грижовното дете е счело, че едно дълго пътуване ще бъде прекалено уморително за майка му. Пък и както казах на Фаустина — децата искат да имат свой живот и ние трябва да не се дразним от това. Дори й заех единствения си екземпляр от краткия ми философски трактат „Дългът към родителите“; и това ми напомня, че тя още не ми го е върнала.

Що се отнася до Грациан, за всички ни той е герой, макар че е, уви, благочестив християнин. Когато се издигна до принципата, той се отказа от титлата Понтифекс Максим44. Това е първият император в историята, който прави подобна стъпка — зловещо предзнаменование. Трябва да се отбележи, че миналата година, когато Грациан избра Теодосий за август на Изтока, той даде на тъща си Фаустина почетната титла августа. Всички много се зарадвахме.

След като Фаустина си отиде, пратих да повикат бръснар. Не се бях подстригвал, откакто бях тръгнал от Галия, и вече бях заприличал на някой варварин; имах вид по-скоро на пан, отколкото на философ. Преглеждах списъка на дворцовите служители, когато в стаята влезе един човек, облечен като персийски посланик. Златните му пръстени, брошката му, обсипана със скъпоценни камъни, накъдрената му коса така ме сепнаха, че едва не скочих на крака. Но той не беше персийски посланик, а просто бръснар. Не знаех какво да му кажа.

— Наредих да пратят бръснар, не бирник — избъбрих аз смаян.

Но той прие думите ми спокойно, като шеговита забележка.

Бърбореше си най-свободно. Каза ми, че имал годишна заплата, плащана му от хазната; освен нея получавал пари за двадесет хляба дневно, както и храна за двадесет товарни коня. И все пак не бил добре платен, подметна той, докато подкастряше брадата ми и с изискани думи изказваше съжалението си, че я харесвам заострена.

Нищо не казах, докато не си отиде. След това издиктувах заповед, с която уволних всички излишни бръснари, готвачи и всякакви други прислужници.

Бях зает с тази приятна задача, когато Орибазий дойде при мен. Забавно му беше да слуша, докато виках и размахвах ръце, като все повече се възмущавах от двора, който бях наследил. Когато най-сетне се задъхах, той ми докладва за обиколката си из казармата на схоларианците: спели на пухени дюшеци, имали разкошно украсена столова, скъпите им бокали били по-тежки от мечовете им. Освен това някои от тях търгували със скъпоценности, откраднати или насила изтръгнати от заможни търговци, които те редовно изнудвали — искали от тях да им плащат, за да ги пазят. И като че ли не стига това, схоларианците си образували клуб за развлечения и редовно ходели срещу заплащане да пеят „любовни песни“ на разни пиршества.

Когато Орибазий завършваше доклада си, аз вече виех от отвращение. Винаги му доставя удоволствие да ми предава разни възмутителни случки, докато побеснея от яд, като нарочно прибавя все нови и нови подробности само за да наблюдава как туптят вените по челото ми. И след като види, че съм разярен до умопомрачение, той премерва пулса ми и ме предупреждава, че ако не внимавам, някой ден ще получа удар. Наистина някой ден ще умра от удар.

Исках незабавно да разчистя казармите. Но той бе на мнение това да стане постепенно.

— Освен това много по-лоши неща стават в двореца.

— По-лоши? — Вдигнах очи към Хелиос. — Не очаквам от войниците да бъдат философи. Зная, че крадат. Но да спят на пухени дюшеци, да пеят любовни песни…

— Не говоря за войниците. Евнусите. — Но той не каза нищо повече и посочи секретарите. Въпреки че са се заклели да пазят в тайна каквото чуят, човек винаги трябва да внимава какво казва пред свидетели.

— После — прошепна Орибазий.

Изведнъж отдолу се дочу шумна глъчка. Началникът на протокола влезе задъхан.

— Господарю, египетските пратеници най-смирено молят да ги приемеш.

В този момент глъчката избухна с такава сила, сякаш започваше бунт.

— Това обичайно ли е?

— Не, господарю, но египтяните…

— … са винаги шумни.

— Да, господарю.

— И преторианският префект не може да се справи с тях, нали?

— Точно така, господарю. Той им каза, че не може да ги приемеш и… Чу се трясък от строшени грънци, последван от остри писъци.

— Винаги ли са такива египтяните?

— Често, господарю.

Заинтригуван, последвах началника на протокола в залата на долния етаж, където преторианският префект приемаше посетители. Тъкмо щях да вляза в нея, когато десетина прислужници изскочиха изневиделица и ме заобиколиха. Един ми оправи косата, друг — брадата, трети — гънките на мантията и най-после поставиха на главата ми императорска диадема. Тогава началникът на протокола и значително нарасналата ми свита отвориха вратата. Чувствувайки се като Констанций, влязох в залата.

Ако рече да обобщава (а кой не е склонен към обобщения?), човек би казал, че едва ли има по-досадни поданици в империята от египтяните. Не току-така са си спечелили лоша слава. Особено обичат да се съдят. Има семейства, които водят едно дело в продължение на цял век само заради удоволствието да тормозят някого. Тези пратеници тръгнали за Антиохия, за да се явят пред Констанций, но когато пристигнали, той бил вече заминал оттам. Преследвали го до Мопсукрене, където смъртта се смилила над него и го избавила от египетската делегация. След това, като научили, че скоро в Константинопол ще има нов император, дошли направо при мен. От какво се тъжат? Хиляди оплаквания срещу римската администрация в Египет.

Заградиха ме хора с най-различен цвят на кожата — от бледи гърци до червени нумидийци — и всички заговориха едновременно, без императорското ми величие да им направи особено впечатление. Преторианският префект ме погледна от другия край на залата и направи насърчителен жест с ръка, сякаш отрязва нещо с нож. Но мен по-скоро ми беше забавно, отколкото обидно.

С известни усилия успях да ги накарам да млъкнат.

— Всеки ще получи правосъдие! — извиках аз. Това предизвика едновременно и радостни викове, и вайкания. Очевидно някои намираха, че всичко се урежда прекомерно леко. — Но — подех твърдо аз — неправдите не могат да бъдат изправени тук, а само в Халкедон, на отвъдния бряг на Босфора. Там се намира хазната, там се решават такива въпроси. — За голяма изненада на префекта аз най-невъзмутимо им говорех тези измислици. — Ще бъдете превозени на мои разноски. — Пратениците въздъхнаха облекчено. — Утре ще дойда при вас и най-подробно ще разгледаме всяко дело. Ако установя, че някои от вас са били ощетени, зная какво да предприема. — Разнесе се одобрителен шепот и аз се измъкнах от залата.

Началникът на протокола беше отчаян:

— Но утре е невъзможно! При това хазната е тук, не там.

— Откарайте ги всичките в Халкедон. След това забранете на лодкарите да превозват египтяни обратно в града.

За първи път почувствувах, че съм спечелил уважението на началника на протокола. Египтяните останаха в Халкедон един месец и много досаждали на местните магистрати. След това си заминаха за Египет.

Приск: Както сигурно ще забележиш, Юлиан не казва нищо повече по халкедонските процеси за измяна, въпреки че по-горе ги споменава и обещава да ги осветли. Разбира се, той не можа да прегледа бележките си, но съм уверен, че дори да беше забелязал този пропуск, едва ли щеше изобщо да говори откровено по този въпрос. Беше позорна работа и той съзнаваше това.

Арбецио нареди да задържат около десетина от висшите чиновници на Констанций. Те всички бяха негови приятели, но това не му попречи да ги обвини в измяна. Защо? Защото всеки един от тях можеше да изобличи него. Арбецио искаше да бъде император и се беше опитал да убеди Евсебий да го признае за наследник на Констанций. Сега целта му бе да заличи дирите си.

Въпреки че официално Салуций Секунд беше председател на съда, в действителност Арбецио движеше всичко. Беше като вълк сред овце. Паладий, който упражняваше надзор върху правораздаването — един безукоризнен чиновник, — беше обвинен, че заговорничел срещу Гал; без каквито и да било доказателства той бе заточен в Британия заедно с Флоренций (висш дворцов сановник, не нашия приятел от Галия). Също така без никакви доказателства изпратиха в изгнание Евагрий, бившия управител на частната императорска хазна, Сатурнин, бивш иконом на двореца, и частния секретар Цирин. Още по-скандално беше заточаването на консула Тавър, чиято единствена вина беше, че подкрепил законния си господар Констанций, когато Юлиан навлязъл в Илирикум. Общественото мнение беше възмутено да прочете една прокламация, в която се съобщаваше, че „в годината на консулите Тавър и Флоренций, Тавър бе осъден за измяна“. Такива неща се вършат само от най-отчаяните тирани.

Преторианският префект Флоренций бе осъден на смърт, струва ми се, основателно. Той действително се опита да унищожи Юлиан, макар че ако човек иска да бъде съвсем справедлив (а кой е, когато се касае за политически въпроси?), той е изпълнявал само нарежданията на Констанций. За негово щастие съдиха го задочно. Той благоразумно изчезна същия ден, когато умря Констанций, и се появи едва няколко месеца след смъртта на Юлиан. Доживя до почетна възраст и умря в Медиоланум, богат и честит. Някои доживяват до старини, други умират твърде млади. Юлиан естествено би казал, че това е неизбежната съдба, но аз зная, че няма нищо такова, абсолютно нищо. Няма нищо предопределено в това.

Павел Веригата и Меркурий, комитът на сънищата, както и Гауденций бяха екзекутирани, както и следваше да стане. Евсебий също беше осъден на смърт и огромното му състояние бе върнато в хазната, откъдето го беше откраднал. След това обаче бе извършено най-голямото безчинство. От всички видни държавници на нашето малодушно време единствен Урсул винаги имаше смелостта да изказва мнението си без оглед на последиците. Урсул напълно разбираше подбудите на Арбецио. Той осъди процесите. И заяви това на всеослушание. За голяма изненада на всички Арбецио нареди да задържат Урсул.

Процесът бе гнусна история. Хора, които са присъствували, ми разказаха, че Урсул жестоко подигравал Арбецио, злъчно се присмивал на амбициите му, предизвикателно настоявал съдът да открие доказателства, че е изменил на Юлиан или че по някакъв начин е свързан със смъртта на Гал. Казвам „разказаха ми“, защото не можах сам да видя протоколите по делото — те бяха изчезнали. Можах обаче да говоря откровено с Мамертин, който с погнуса присъствувал на този зловещ фарс. Той ми разправи какво се бе случило, без да оправдава себе си. Подобно на останалите членове на съда, както и самият Юлиан, той бил подведен от упорития Арбецио и трябва да носи своя дял от отговорност.

Срещу Урсул представили лъжливи доказателства, но те били толкова зле скърпени, че той успял да ги обори и да накара съдът да ги отхвърли. При това положение дори Арбецио е щял да се откаже от обвиненията си, ако не е имал едно последно оръжие. Делото било гледано от военен съд в лагера на два легиона. Урсул беше изключително непопулярен сред войската заради забележката си, която бе направил, когато обикалял развалините на Амида: „Вижте колко храбро нашите граждани са пазени от тази войска, чиято издръжка ни разорява.“

Внезапно Арбецио напомнил на Урсул тези негови думи. Незабавно присъствуващите офицери и войници вдигнали страшна глъчка, искайки главата на Урсул. И я получили. След един час той бил екзекутиран.

Когато през януари пристигнах в града, само за това се говореше. Попитах Юлиан за процеса, но той отговаряше уклончиво.

— Не знаех какво става. Поверих всичко в ръцете на Салустий. И аз като всички бях изненадан.

— Но те действуваха от твое име.

— Всеки селски писар действува от мое име. Аз ли съм отговорен за всички неправди?

— Не може да не са искали твоето разрешение за екзекуцията. Според римското право…

— Военният съд е действувал на своя глава. Аз нищо не знаех.

— В такъв случай всички членове на съда са извършили измяна, защото са злоупотребили и с твоето право да осъждаш на смърт и да помилваш.

— Съдът не беше незаконен. Той беше учреден с императорски едикт.

— Тогава не може да не са те уведомили преди екзекуцията и ако те наистина са те уведомили…

— Нищо не знаех! — извика Юлиан разярено.

Повече не повдигнах въпроса, но той сам заговори за това, когато бяхме в Персия. Говорехме за понятието „правосъдие“, когато неочаквано Юлиан каза:

— Най-жестокото нещо, което някога съм извършвал, бе да позволя да осъдят на смърт един невинен човек.

— Урсул ли?

Той кимна. Съвсем беше забравил какво ми беше казал някога — че не знаел нищо за Халкедонските процеси.

— Войската искаше главата му. Нямаше какво да правя. Когато съдът го призна за виновен в измяна, трябваше да потвърдя присъдата, въпреки че беше невинен.

— За да задоволиш войската? Или Арбецио?

— И войската, и Арбецио. Тогава не се чувствувах сигурен. Имах нужда от всичката подкрепа, която можех да получа. Но ако делото се гледаше днес, щях да освободя Урсул и да обвиня Арбецио.

— Но вчера не е днес и Урсул е мъртъв.

— Съжалявам — рече Юлиан и с това приключи въпроса.

Това бе един от редките случаи, когато Юлиан прояви слабост и от слабост постъпи лошо. Но как щяхме ние да постъпим на негово място? Различно ли? Струва ми се, не. Трябва да се отбележи и доброто, което Юлиан стори: той не нареди да конфискуват имотите на Урсул, както изисква законът в случаите на държавна измяна. Дъщерята на покойния наследи цялото му имущество.

Либаний: Приск е прекомерно сантиментален по този въпрос. Както сам признава, той не е чел протоколите по делото. Как тогава може да знае какви доказателства са били представени срещу Урсул. За разлика от Приск, никога не бих правил предположения как бих се държал при дадени обстоятелства, докато не узная точните факти. Нима цялото ни поведение не почива на такъв емпиризъм? Или пък съм заблуждавал три поколения ученици?

Много ми бяха разправяли как живеели евнусите в своята част на двореца. Но аз обикновено не обръщам внимание на клюките, тъй като самият съм предмет на толкова много клюки, повечето от тях невъобразими измислици. Признавам, че не ми се искаше да се потвърдят тези слухове, но Орибазий настоя да видим с очите си. Затова се загърнах в плащ с качулка, а Орибазий се преоблече като сирийски търговец с мазни къдрици и лъснала от масло изкуствена брада.

Малко след полунощ излязохме от покоите ми през една странична стълба. Озовахме се в малък двор, ярко осветен от лунната светлина. Пресякохме двора към другото крило на двореца, където живееха евнусите и по-дребните чиновници. Прокраднахме се до колонадата. Орибазий спря пред третата врата от юг и леко почука три пъти. Един приглушен глас попита:

— Колко е часът?

— Часът е наш — отвърна Орибазий. Това беше паролата. Вратата се отвори едва колкото да може да влезем. Едно джудже ни поздрави и ни посочи слабо осветените стълби:

— Тъкмо започват.

Орибазий му даде една монета. На галерията на втория етаж глухонеми роби ни въведоха в залата, която по-рано е била трапезарията на Евсебий. Тя беше почти тъй великолепно украсена като моята. Петдесетина евнуси се бяха излегнали на лежанки, наредени покрай стените. Бяха така разкошно облечени, че приличаха на бали коприна, изложени за продан. Пред всяка лежанка беше поставена по една маса, отрупана с гозби. Евнусите се нуждаеха от храна, въпреки че (както аз в невинността си бях помислил) щяха само да слушат любовни песни. На края на залата имаше столове и пейки за онези, които наричаха „приятелите на двора“. Тук седяха неколцина офицери от схоларианския легион и се наливаха с вино. Чувствувах се съвсем объркан, но не смеех да промълвя нито дума, за да не би някой да ме познае по гласа. Мардоний — добрият евнух — често казваше: „У Юлиан няма лира, само бронзова тръба.“

Седнахме на първия ред, близо до един центурион от херкуланския легион, който вече беше пиян. Той ме ръгна в ребрата:

— Да не са ти потънали гемиите? Смъкни тази качулка, мязаш на мръсен християнин.

Седящите наоколо намериха това много духовито и се разсмяха. Но находчивият Орибазий бързо ми дойде на помощ.

— Тоя сиромах е от село, не смее да си покаже закърпената туника.

Орибазий говореше на чисто антиохийско наречие.

— В представлението ли ще участвува? — Центурионът си доближи лицето до моето, дъхът му вонеше като последните останки във винен мех. Аз се дръпнах назад и хванах качулката си с ръка.

— Недей — намеси се Орибазий. — Той е приятел на Фаларис.

Това направи впечатление на центуриона, който ме остави на мира. Орибазий ми прошепна на ухото: „Фаларис е домакинът ни. Ето го там в средата.“ Фаларис беше едър човек с мрачно лице и присвити устни. Бях го виждал някъде преди, но не можех да се сетя къде. Орибазий ми напомни: „Той е управител на кухните. Сега, след смъртта на Евсебий, е най-богатият човек в двореца.“

Въздъхнах. Императорът е безбожно ограбван от слугите си.

Звъннаха цимбали. Схоларианци влязоха в залата, нижейки се един по един. Спряха пред Фаларис и му отдадоха чест, имитирайки императорския поздрав. Скочих разгневен на крака, но Орибазий ме дръпна назад. Фаларис прие поздрава с царствен жест, достоен за Констанций. Войниците заеха местата си покрай стената и по знак от началника си запяха любовна песен! Но следваше нещо още по-лошо.

Петдесет бедно облечени младежи влязоха в залата. Движеха се вдървено и стеснително, сякаш не знаеха какво да правят. Тогава един от схоларианците довлече един от тях пред Фаларис и го накара да падне на колене. Останалите момчета го последваха. След това евнухът им даде знак да седнат на земята срещу нас. Бях смаян. Тези младежи явно не бяха танцьори. Изглеждаха на обикновени работници, каквито човек може да види във всеки град да стоят под аркадите и да зяпат момичетата.

После в залата наблъскаха като овце същия брой млади момичета. Около мен всички „приятели на двора“ зашепнаха одобрително. Момичетата бяха изключително красиви и сковани от ужас. След като бавно обиколиха залата, наредиха им да седнат до младежите. Те също бяха облечени в обикновени дрехи, което означаваше, че не са проститутки, нито танцьорки. Забелязах, че евнусите гледаха момичетата с почти същия интерес, какъвто проявяваха и мъжете около мен. Това ме изненада, но Орибазий ме уверява, че влечението им към жените си остава и жестоко ги измъчва, особено онези, които са били скопени след пубертета. Тяхната немощ не премахва сластолюбието им.

Дойдоха музиканти, за да съпровождат танца на една трупа сирийски танцьори. Танцьорите, струва ми се, бяха добри. Играеха буйно, правеха учудващо високи скокове и извършваха похотливи движения — част от тяхното „изкуство“. Докато всички очи бяха вперени в тях, докоснах рамото на младежа пред мен. Той се стресна и се обърна назад, побледнял от уплаха. Той беше със светла кожа и сиви очи, присъщи на хората от Македония. Ръцете му бяха големи и мазолести, ноктите — черни от сажди. Изглеждаше да е ковашки чирак и нямаше повече от осемнадесет години.

— Господарю? — гласът му пресекна от напрежение.

— Защо си тук?

— Не зная, господарю.

— Но как дойде тук?

— Те… — Той посочи схоларианците. — Връщах се вкъщи от златарския пазар, където работя, и те ме спряха и ме накараха да тръгна с тях.

— Казаха ли ти защо?

— Не, господарю. Няма да ни убият, нали? — Няма по-голям ужас от това да се намери човек в непознато място, без да знае защо са го завели там.

— Не — казах аз твърдо, — нищо няма да ви сторят.

Сирийските танцьори бяха последвани от жени, които приличаха на жрици на египетския култ Сира. Въпреки че познах много от обредните жестове, предполагам, че тези жени не бяха истински жрици, а проститутки, които имитираха свещените еротични танци. Всъщност това беше нощ на пародии. Представиха всяка част от тайнството, включително и церемонията на изобилието с дървени фалоси. Последната церемония предизвика одобрителните викове на „приятелите на двора“ и възторжени въздишки и кикот от страна на евнусите. Въпреки че култът на Сира много не ми допада, обидно ми беше да гледам как се светотатствува с тези тайнства.

След като „жриците“ привършиха танца си, неколцина едри схоларианци дадоха знак на момчетата и момичетата да преминат по двойки пред излегналите се евнуси, както обикновено младите двойки се разхождат на празник в провинциалните градове. Те обикаляха така няколко минути, със затаен дъх, уплашени, като хванати в капан. След това Фаларис даде знак на една двойка да се доближи до него. Това бе сигнал другите евнуси да последват примера му и те почнаха да си избират двойки, съскайки като разгневени гъски.

Неочаквано Фаларис хвана момичето за рамото и разкъса туниката му; тя се свлече до коленете й. Хората около мен се задъхаха от възбуда, а аз дотолкова бях слисан, че не можах да помръдна. Когато девойката се опита да я вдигне, Фаларис още веднъж силно дръпна туниката, евтиният плат се скъса и остана в ръката му. Тя остана гола, неподвижна като пред жертвеник, кръстосала ръце на гърдите си. Фаларис след това се обърна към момчето и повдигна дрехата му до над корема. Всички се засмяха шумно: то нямаше нищо под туниката си. След това Фаларис хвана момчето и момичето — едното побледняло от страх, другото зачервено от смущение, — свали ги на лежанката и ги обърна с двете си ръце.

Междувременно другите евнуси бяха разсъблекли ужасените си жертви. Никой не се съпротивляваше, само един младеж инстинктивно се дърпаше от прегръдката на един евнух; един схоларианец го удари здраво с тъпото на меча по хълбока. Останалите се подчиниха.

Докато наблюдавах тази сцена, имах чувството, че някъде съм виждал нещо подобно. Тази чудовищна картина смътно ми напомняше нещо познато. Едва по-късно се сетих какво: деца, които отварят подаръци. Евнусите приличаха на деца, лакоми за подаръци. Разкъсваха дрехите на жертвите, също както децата отварят обвивките на подаръците, горейки от желание да видят какво има вътре. Къси евнухски пръсти опипваха чуждите тела, като че ли бяха играчки. Особено ги привличаха половите части — и мъжки, и женски. Представете си петдесет грамадни бебета, на които са дадени хора вместо играчки, и ще разберете какво видях онази нощ.

Може би щях да прекарам цялата нощ там, вкаменен от изненада, ако не бях забелязал момчето, с което бях говорил преди малко. Един евнух го беше положил на скута си и едно подплашено момиче изсипваше с черпак мед върху корема му. През всичкото това време евнухът го милваше, преди да се отдаде на кой знае какъв порок. Достатъчно бях видял.

Бях стигнал до средата на стаята, когато един схоларианец ме дръпна грубо за рамото. Качулката ми падна назад. Достатъчно беше само веднъж да погледнат лицето ми. Един след друг инструментите заглъхнаха. Никой не мръдна. Никой не пророни дума. Единствено младежите ме гледаха глупаво и безучастно. Повиках един трибун, седнал на първия ред. Той беше най-старшият офицер от присъствуващите. Треперейки, той ме поздрави. Посочих момчетата и момичетата и толкова тихо, че само той можеше да ме чуе, казах:

— Изпрати ги по домовете им. — След това посочих Фаларис. — Да се арестуват евнусите. Всички присъствуващи схоларианци да се затворят в казармата.

Орибазий и аз излязохме от залата сред гробно мълчание.

Той намира, че съм взел цялата работа прекомерно сериозно, тъй като съм безбрачен. Не е това причината. Всяко общество, което признава някакъв закон, не може да позволи никому (още по-малко на полумъже) да налага волята си другиму. Ако момичетата бяха проститутки, дошли доброволно, бих простил на евнусите. Но онова, което извършиха нея нощ (както разкрих впоследствие — и през много други нощи), беше беззаконно и жестоко.

Приск: Юлиан често говореше за онази оргия на евнусите. Наивно беше от негова страна да се разстройва толкова от подобно нещо. Навиците на дворцовите евнуси наистина са противни и това, което той е видял, едва ли е било някаква тайна. Естествено не е приятно да знаеш, че такива неща се случват в двореца. Но човек трябва да има предвид, че около двадесет хиляди души са свързани с двореца; самият дворец е един малък затворен свят, напълно подобен на света. Но нищо не можеше да отклони Юлиан от намеренията му, щом веднъж си наумеше нещо. Той уволни всички евнуси и в резултат на това животът в двореца стана непоносим. Преди всичко никой не знаеше кое къде се намира. Всеки ден се изпращаха групи да претърсват таваните и избите и, разбира се, на бял свят излязоха още ред други скандални неща — между другото и една доста голяма работилница за сечене на фалшиви монети, устроена в избите на двореца Дафне от няколко предприемчиви схоларианци.

Юлиан имаше обичая да си затваря очите пред някои страни на живота. Половият нагон беше една от тях. Ужасяваше се от начина, по който евнусите се разпореждаха с обикновените граждани за собствено удоволствие. Това естествено е нередно, противоречи на законите и обичаите на едно порядъчно общество и не трябва да се допуща. То се разбира от само себе си. Но изненадващо ли е? Юлиан пише — а и обичаше да говори — за беззаконието, на което бе свидетел, като за някакъв нечуван ужас, което всъщност то не беше.

Най-сетне веднъж не се стърпях и го попитах дали знае какво са вършили собствените му легиони в германските и франкски градове и села. Известно ли му е, че нито един мъж, жена или дете не са били защитени от тяхната похотливост? Юлиан отговори неопределено, с общи думи: поначало не одобрявал жестокостите на войната. Но аз настоявах, докато той призна, че е чувал за такива неща (зная десетина случая на изнасилване, когато той лично е заповядвал да бъдат наказани виновните), но винаги ги е приемал като неизбежни спътници на войната. Въпреки че в този случай Юлиан беше неискрен, понякога той беше изненадващо простодушен. Неговият отказ да се ожени след смъртта на Елена не беше поза, както мнозина (в това число и аз) смятаха. Той наистина желаеше да потиска поривите на плътта си, което обяснява факта, че не обичаше да се докосват до него и че избягваше местата, където се показва човешкото тяло, особено обществените бани.

Най-много, струва ми се, го измъчваше съзнанието, че не само има властта да върши същото като евнусите, но и че желае да го върши. Осъзнаването на собствената му природа го ужасяваше. Забележи, че не проявата на лъст го поразява, когато пише дълго за тази сцена, а властта да правиш каквото си искаш с някого, който не е роб, а свободен. У Юлиан — както у всеки един от нас — имаше нещо от Тиберий и той мразеше тази своя черта.

От двадесет години се мъча да си обясня една подробност: изливането на мед върху половите органи на ковашкия чирак. Какво точно е възнамерявал да прави евнухът? Какво е трябвало да прави момичето? И за какво е бил този мед? Имам известни предположения, разбира се, но никога не ще зная с положителност, тъй като Юлиан прекратил оргията твърде рано. Уверен съм в едно — евнухът е бил готвач, свикнал да използува мед като подправка, когато готви дивеч. Очевидно е действувал по навик.

Либаний: Тази склонност към разврат у Приск е неочаквана проява на старческото му оглупяване. Аз не съм забелязвал у себе си „нещо от Тиберий“; по-скоро обратното.

XVII

Констанций рядко говореше на сената по простата причина, че не можеше да говори по-продължително време, без да почне да заеква или да направи някои граматическа грешка, или да изтърси някоя безсмислица. И вследствие на това почти не стъпваше в сената. В редките случаи, когато имаше работа със сенаторите, предпочиташе да ги събере в тронната зала на двореца Дафне, където можеше да се обърне към тях неофициално.

Аз се върнах към старите обичаи, подражавайки на Октавиан Август, който бил щастлив да бъде пръв гражданин. На първи януари пресякох площада, за да присъствувам на заседанието на съвета като негов член. Сенаторите проявиха задоволство от този жест и през останалите месеци, когато се намирах в града, често ходех на заседанията им. Няма нужда да добавям, че в тези случаи винаги говорех пред сената.

Обичайно е встъпващите в длъжност консули да устройват игри и състезания. Мамертин организира тридневни надбягвания с колесници в хиподрума, които посетих в знак на уважение към консула. Самите състезания ми се видяха нескончаеми, но тълпите ми бяха интересни. Винаги ме поздравяваха с оглушителен рев; казваха ми, че през двадесет и пет годишното си царуване Констанций нито веднъж не е бил приветствуван така възторжено. Тъй като го чух от няколко души, може би е вярно, а не е просто ласкателство.

През първия ден на състезанието разгледах с интерес произведенията на изкуството, които Константин е поставил в средата на хиподрума — обелиски, колони, бронзови паметници. Един от тях е особено красив — висока колона, образувана от три сплетени бронзови змии, на която е поставен златен триножник, а върху него — златна купа; посветен е от гърците на Аполон Делфийски в знак на благодарност за победата им над персийците. Константин ограбил дори най-светите реликви, за да украси града си. Някой ден ще ги върна в храмовете, откъдето са ги взели. Както си мислех за Делфи, ми хрумна една идея. Обърнах се към Орибазий:

— Трябва да се допитаме до оракула.

— Кой оракул? — Орибазий твърди, че съм уплашил бъдещето с гадатели, оракули и жертвоприношения.

— Делфийския. Единствения.

— Съществува ли още?

— Трябва да разбереш.

Орибазий се засмя.

— Сега ли да тръгна, преди да са завършили игрите?

— Не. Но ти и без това искаше да посетиш Гърция. Ако отидеш там, отбий се при оракула и постави въпроса на жрицата Пития.

Той се съгласи. Питахме се как да формулираме въпроса си към жрицата, когато доведоха една група роби, за да бъдат освободени. Това е древен обичай, с който се ознаменува новата година и встъпването в длъжност на консулите. Робите се наредиха в редица вред императорската ложа и аз с готовност изрекох формулата, с която се освобождаваха. Тълпата ахна от изненада. Аз се смутих. Мамертин, който седеше от дясната ми страна, се разсмя.

— Августе, обикновено консулът освобождава робите, както и устройва игрите.

Силно смутен, извиках на народа:

— Налагам си глоба четвърт талант злато, загдето си присвоих правата на консула.

Приеха думите ми със смях и поздравления; струва ми се, те направиха добро впечатление.

На 4 февруари обявих верска свобода в империята. Всеки можеше да почита което си иска божество, по какъвто си иска начин. Култът на галилеяните не беше вече държавна религия и свещениците на галилеяните не се освобождаваха от държавни данъци и обичайните градски налози. Също така върнах от изгнание всички владици, заточени от Констанций. Дори позволих на страшния Атанасий да се върне в Александрия, въпреки че не възнамерявах отново да го направя владика. Между онези, които се върнаха от заточение, беше и Едий, същият, който беше представил благоприятен доклад на Гал за мен. Винаги ще му бъда задължен.

Скоро след като влязох в столицата, трябваше да се справя с един крайно неприятен инцидент. Старият ми учител, владиката Георгий, беше най-сетне наследил Атанасий като владика в Александрия. Никак не се изненадах, че Георгий се е оказал непопулярен духовник. Държал се властно и деспотично към всички. Стигнало се до открит конфликт, когато заповядал да разрушат едно светилище, посветено на Митра, за да построи костница върху основите му. Когато нашите братя основателно се оплакали от това оскверняване на храма, Георгий им показал разни черепи и кости, както и някакви срамни предмети, като излъгал, че те са останки от човешки жертвоприношения, намерени в светилището на Митра. Каква гнусна история!

Преследвайки неотклонно всички онези, които продължавали да следват учението на Атанасий, Георгий си спечелил и омразата на Атанасиевите привърженици. Александрийците не можели да го търпят. Когато най-сетне научили, че неговият покровител Констанций е мъртъв, тълпата нахлула в двореца на владиката и го убила. Завързали тялото му за една камила и го влачили през целия град до брега, където го изгорили и хвърлили пепелта в морето. Това се случило на 24 декември. Когато научих за това събитие, изпратих до града остро послание, с което го заплаших с наказание. Магистратите се извиниха и обещаха да поддържат реда. Наскоро след това в града се появил Атанасий, следван от фанатична сган последователи, и отново заел мястото си във владишкия дворец. Първата му проява била да „покръсти“ жената на моя управител. Това вече беше прекалено. Отново изпратих Атанасий на заточение, като ясно дадох да се разбере, че връщането от изгнание не означава да се възстанови властта на свалени владици, особено на онези, които са смъртни врагове на елинската религия.

По това време наследих библиотеката на Георгий, безспорно най-добрата в Азия. Особено съм привързан към тази библиотека, тъй като фактически тези книги оформиха възгледите ми. В момента имам при себе си Плотиновите съчинения, които наследих от Георгий. Останалите книги оставих в Константинопол като начало на Юлиановата библиотека.

Едиктът от 4 февруари подействува добре, макар владиците, привърженици на Арий, да се оплакваха, че позволявайки на Атанасиевите им братя да изповядват вярата си, аз съм създал условия да пламнат верски разпри, които неизбежно биха отслабили галилейската организация. Съвършено вярно! Сега ще се изядат едни други. Поисках също така да бъдат върнати всички земи и сгради, които галилеяните са отнели от нас в течение на годините. Давам си сметка, че това ще създаде известни затруднения, но няма друг начин за действие. Готов съм да се справя с всякакви смутове.

На 22 февруари издадох друг едикт, с който запазих само за себе си правото да пътувам на държавни разноски. Владиците, които непрестанно шареха нагоре-надолу из страната, заплашваха да я опропастят.

(Бележка: Да се приложи пълен списък на едиктите ми през годината. Те, разбира се, се пазят в архивите, но добре е и тук да се изброят.) Междувременно искам да се спра само на най-важните събития през шестмесечния ми престой в Константинопол.

Към края на февруари съвсем случайно научих, че Ветий Агорий Претекстат и жена му били в града. Той е водачът на елинистите в Рим, а жена му, Акония Паолина, е посветена във всички тайнства, достъпни за жените, и същевременно е първожрица на Хеката. Много ми се искаше да ги срещна.

Претекстат е дребен, слаб човек, с дълга побеляла коса и изтънчени черти. Акония е малко по-висока от мъжа си, яка и червендалеста като галска жена, въпреки че е потомка на много старо римско семейство. И двамата, особено Акония Паолина, са във възторг от делото, което съм подел:

— В нашия храм на Хеката имаме голям наплив от хора. Наистина забележително! И всичко се дължи на теб. Миналата година едва успявахме да намерим човек, който желае да бъде посветен в тайнствата, а сега… Ето, съобщават ни от Медиоланум, от Александрия, от Атина, отвсякъде, че жените просто се тълпят в нашите храмове. Единствено отстъпваме по брой на новопосветените в тайнствата на Изида. Въпреки че почитам тази богиня (сама съм посветена в някои тайнства), струва ми се, че култът на Хеката привлича по-издигнати жени. Надявам се, че и тук ще можем да издигнем храм на Хеката.

— Ще издигнете, ще издигнете, разбира се — извиках аз възхитен. — Искам всяко божество да бъде представено тук, в столицата.

Лицето на Акония Паолина засия. Претекстат се усмихна тържествено.

— Ежедневно, ежечасно се молим да успееш — рече той бавно.

Около час тримата беседвахме щастливо, изпълнени с чувство за пълно единение, което само посветените в тайнствата могат да изпитат. Бяхме като едно същество. След това се занимахме с работата, която ни чакаше.

— За да победим галилеяните, просто трябва да имаме подобна организация.

Претекстат се съмняваше.

— Често спорехме по това в Рим. И едва напоследък стигнахме до единно мнение. Дълбоко в себе си Рим е против християните. Сенатът безспорно държи на елинизма. — Той замълча и погледна навън през прозореца, като че ли търсеше самия Зевс сред дъждовните облаци, които идваха от морето. — Нали разбираш, Августе, ние не сме единна организация като галилеяните. Имаме много организации. Освен това при нас се идва само доброволно. Нямаме подкрепата на властта.

— Сега я имате.

— Сега да. Но дали не е твърде късно? Освен това ние се обръщаме към отделни лица, поне в тайнствата. Всеки, който бива посветен, изживява откровението сам. В Елевзин душата е сама пред вечността.

— Но съществува и чувството, че всички сме част от едно братство на посветени. Ето ние например. Ти и аз сме братя митраисти.

— Но това не е същото, както да принадлежим към едно открито паство, където поведението ти се направлява от жреци, които се интересуват от имоти и политическа власт не по-малко, отколкото от религия.

— Съгласен съм — казах аз. Посочих книжата пред мен. — Предлагам да се борим срещу тях с техните оръжия. Възнамерявам да създам една вселенска жреческа организация, подчинена на римския върховен жрец. Подобно на галилеяните, ще разделим света на административни единици и всяка област ще има собствена йерархия от жреци, ръководена от един първожрец, който ще ми бъде подчинен.

Това им направи впечатление. Акония Паолина ме попита дали всички култове ще бъдат представени в това жреческо съсловие. Отговорих й утвърдително. Ще се почита всеки бог и всяка богиня, познати на народа, независимо от образа му и колкото и да е странно името му, тъй като многообразието е същината на живота. Всички вярваме (дори и галилеяните, въпреки обърканото им учение за троицата), че има един-единствен бог, от когото произлиза всеки живот — божествен или тленен — и към когото всеки живот трябва да се върне. Може да не познаваме този творец, въпреки че неговият външен символ е слънцето. Но чрез посредници — хора или божества — той ни разкрива своите черти, превъплъщенията си, говори ни, подготвя ни за следния етап на пътешествието. „Трудно е да се открие създателят, бащата на битието — казва Сократ, — и когато го открием, не може да не го изобразим.“ И все пак, както мъдро казва Есхил: „Човек търси бога и търсейки го, го намира.“ Това дирене е целият смисъл на философията и на мистичното преживяване. Твърдението, че диренето е спряло преди триста години, когато един млад равин бил умъртвен за измяна, свидетелствува за безбожието на галилеяните. Но според Павел от Тарс, Исус не е бил обикновен равин, нито дори месия: той бил самият единен бог, който възкръснал от мъртвите, за да съди света веднага след възкресението си. Дори се привеждат думите на Исус, който уверявал последователите си, че някои от тях щели да бъдат още живи, когато дойде страшният съд. Но един след друг учениците му умирали, както е естествено, и ние все още чакаме да настъпи предсказаният ден. Междувременно владиците трупат богатства, преследват се взаимно и се радват на живота, а империята отслабва. Подобно на вълци, които се събират на глутници през зимата, варварите обсаждат границите ни и чакат да залинеем от слабост и да паднем. Виждам това така ясно, както виждам ръката си да се движи по страницата (защото не се доверявам за тези редове на секретарите си). Аз съм роден, за да спра колесницата, която се отклонява от слънцето.

Разкрих плановете си на Претекстат. Някои от тях вече са осъществени. Други ще трябва да чакат до завръщането ми от Персия.

Пропадането на елинизма се е дължало до голяма степен на липсата на организация. Рим никога не се е опитвал да наложи някаква вяра на покорените и цивилизовани от него народи. Напротив, винаги е заимствувал от всички. Давана е била еднаква възможност да се изповядват всички религии и дори култът на Изида — след известна съпротива — е бил въведен в Рим. Вследствие на това днес имаме около стотина главни божества и десетина тайнства. Някои обреди са били подкрепяни от държавата, понеже са свързани с гения на Рим. Но никой не се е опитал да обедини в едно почитанието на Зевс Капитолийски, да речем, с почитанието на весталките, които бдят над свещения огън на стария форум. С времето нашите обреди се превърнали — това трябва направо да се признае — в празна формалност, във въодушевяващо възпоминание за вековната традиция на града, в символичен жест към старите богове, които основали Рим и направлявали съдбините му, докато от малко село се превърнал в световна империя. Но винаги са се намирали хора, които да се подиграват и на боговете ни. По времето на ранната република някакъв сенатор веднъж попитал един авгур как може да гадае по вътрешността на птици, без да се разсмее. Аз не съм толкова лекомислен, макар и да признавам, че много от обредите ни са загубили смисъла си през вековете. Има храмове в Рим, където открай време се повтарят заучени наизуст стихове и никой, нито дори жреците, не знае значението им, понеже са на отдавна забравения език на етруските.

Тъй като държавната религия закостенявала и все по се превръщала във външна форма, хората почнали да се увличат в мистериите, повечето от които са от азиатски произход. В Елевзин и в различните пещери на Митра те имали възможност да видят какъв може да бъде този живот, както и да предвкусят следващия. И тъй, религията има три страни: старите обреди, които са преди всичко за умилостивяване на боговете; мистериите, които пречистват душата и ни позволяват да зърнем вечността; и философията, която не само се опитва да определи същността на материалния свят, но се стреми да синтезира (както прекрасно доказва Ямблих) истинската вяра в една пълна, стройна система.

В този добре устроен свят — или поне с перспектива да бъде добре устроен — се явиха галилеяните. Те представят своята вяра за нова, защото почивала на почитанието на един бог; а от Омир до наши дни елинската вяра винаги е била монотеистична. Този единен бог, според най-голямата от сектите им, изпратил сина си (роден от девица, подобно на толкова много други азиатски богове) да проповядва на света, да страда, да възкръсне и да съди човечеството в деня, който е трябвало да озари света преди повече от триста години. Разучих писанията на онези, които са познавали Назарянина — или поне твърдят, че са го познавали, — с вниманието и усърдието, с което би ги разучавал някой владика. Съставени са на лош гръцки, който според мен би трябвало да отблъсне всеки образован човек, а разказът — меко казано — е толкова объркан, че следвайки примера на Порфирий, и аз сам открих шестдесет и четири явни противоречия и нелепости.

Истинската биография на Назарянина е изчезнала. Но ми беше много забавно да я скърпвам от отделни сведения. Допреди тридесет години в архивите на Рим се пазели известен брой доклади за живота му, датиращи от онова време. Те вече не съществуват, защото били унищожени по заповед на Константин. Стара и горчива шега е фактът, че самият Назарянин не е бил християнин. Той е бил нещо съвсем друго. Говорил съм с хора, които събират стари документи и които знаят, че е имало такива доклади; неколцина от тях са ги чели или познават хора, които са ги чели. Исус е бил просто един свещеник-реформатор, който съвсем не се е стремил да печели поддръжници извън кръга на юдеите; всекиму е известно, че юдеите не се интересуват от нищо извън собствения си малък свят. Търканията му с Рим не са били на религиозна почва (кога Рим е преследвал някого заради вярата му?), а от политическо естество. Този Исус считал себе си за месия. Месия е един вид юдейски герой, който според легендите им някой ден щял да установи юдейско царство и след това ще дойде краят на света. В никакъв случай той не е бог, още по-малко божи син. Появата на юдейския месия била предсказана многократно и Исус внимателно се придържал към всичко онова, което било предсказано, за да може един ден да заприлича на този герой. Според пророчеството месията щял да влезе в Йерусалим на магаре, и Исус влязъл в града на магаре и т.н., и т.н. Но пресмятанията му не се оправдали. Народът не го подкрепил. Неговият бог го изоставил. Той прибягнал до насилие. Начело на голяма група бунтовници той завладял синагогата, като обявил, че е дошъл с меч в ръката. Той трябвало да извърши това, което неговият бог не бил извършил за него. В края на краищата излиза, че той нито е бил бог, нито дори юдейски месия, а бунтовник, който се опитал да стане цар на юдеите. Съвсем основателно нашият прокурор заповядал да го умъртвят.

Не трябва да забравяме, че според собствените му думи Исус бил юдей, който признавал Мойсеевия закон, а това изключва възможността да бъде син божи (връх на богохулството), още по-малко самият той да бъде бог, временно слязъл на земята. Никъде в книгата на юдеите не се говори за някаква връзка на месията с Йехова. Само с помощта на непрестанни нови тълкования и съобразни „откровения“ галилеяните са успели да превърнат този равин-реформатор в пародия на един от нашите богове, като са създали разказ за мъките Христови, за смъртта и възкресението му, недопустими за онзи, който почита закона на Мойсей, и възмущаващи нас, които почитаме не умъртвени някога си хора, а символични фигури като Митра, Озирис и Адонис; няма никакво значение дали те са живели някога, тъй като само митът и откровението са съществени.

Нравствените проповеди на Назарянина, макар и доста непоследователно записани, не могат да бъдат критикувани. Той проповядва честност, въздържание и добродушие и особен вид аскетизъм. С други думи, той е бил обикновен юдейски равин, който клонял към фарисейската секта. Грубо казано, прилича на Марк Аврелий, но сравнен с Платон или Аристотел, е едно дете.

Чудото на нашето време е как този най-обикновен равин беше превърнат така неочаквано в бог от Павел от Тарс, който задмина всички мошеници и измамници, съществували някога по света. Порфирий остро се изрази още през миналия век: „Боговете свидетелствуват, че Христос е бил много благочестив. Той е станал безсмъртен и по тяхна воля неговата памет се тачи. Християните обаче са една скверна пасмина, потънала и оплетена в заблуди.“

Сега нещата стоят още по-зле. Константин, Констанций и глутницата владици толкова се занимаваха с Исус, че днес твърде малко е останало от първоначалното му учение. С всяко заседание на синода си те все повече се отдалечаваха от заветите му. Концепцията за тройния бог е последният им шедьовър.

Една от причините, поради която галилеяните стават все по-силни и все по-опасни за нас, е, че те непрекъснато възприемат нашите обреди и празници. Тъй като с основание смятат митраизма за свой главен съперник, през последните години те възприеха някои черти от митраистките тайнства и ги вплетоха в собствените си церемонии. Някои смятат, че това постепенно присвояване на нашите обреди и молитви е сравнително отскоро. Но мен ми се струва, че е започнало от самото начало. В една от биографиите на Назарянина има един странен епизод, който неговите последователи не могат да обяснят. А ако не умеят друго, то поне проявяват крайна изобретателност, когато трябва да придадат смисъл на някоя нелепост. Назарянинът отива към едно смокиново дърво, за да обере смокините. Тъй като в това годишно време дърветата не дават плод, по смокинята нямало плодове. Разгневен, Назарянинът поразил дървото с магия. Смокинята е свещеното дърво на Митра: то било негов дом, когато бил малък, както и източник на храна и облекло. Предполагам, че апологетът, който е съчинил тези пасажи през първия век, нарочно е включил тази чута или измислена случка (без значение кое от двете), за да покаже, че Назарянинът ще победи култа на Митра така леко, както поразил дървото.

Но не възнамерявам тук, на страниците на този летопис, да излагам доводите си срещу галилеяните. Те са изложени в няколкото съчинения, които написах на тази тема.

Цялата зима работих заедно с Претекстат и жена му в Константинопол. Открих, че и двамата са много добре осведомени по всички въпроси на вярата. Но щом заговорех за практическата страна на работата, Претекстат губеше интерес. Затова сам се заех да преустройвам… не, да организирам елинската религия. Галилеяните са успели да си спечелят уважение с това, че вършат благодеяния на всеки, който се обърне към тях. Сега и ние вършим същото. Техните свещеници правят впечатление на простия народ със своя тъй наречен „свят“ живот. Сега и аз изисквам от нашите жреци да водят истински свят живот. Дал съм им напътствия как да се държат на обществени места и в частния си живот. Въпреки че на Претекстат му липсваше въодушевление, той старателно работеше с мене върху тези планове. Но от Акония не получих никаква помощ. Тя, както казват, не може да пусне корен. Изглежда, че се интересува единствено от собственото си спасение. Гледа на вярата като на някакъв вид лотария и смята, че като опитва различните богове, ще налучка правилния, който ще спаси душата й. Макар че не виждам каква полза ще има вечността от Акония Паолина.

Приск: Отлично, Юлиане!

Въпреки че Юлиан не го споменава, по това време нашият стар приятел Максим пристигна триумфално в Константинопол. Аз не бях там тогава, но слушах надълго и нашироко да се говори за това. Когато Юлиан стана император, той покани в двора си всички философи и магьосници в империята. И почти всички дойдоха. Единствено „приятелите му“ християни не се явиха. Василий водеше свят живот в Кападокия; а Георгий, струва ми се, не беше поканен. Интересно би било да се провери в архивите, защото си спомням едно изключително угодническо писмо, което той писа на Юлиан по това време; но може би паметта ми изневерява… Миналата седмица се обърнах към Хипия с името на майка ми, ние сме женени вече половин век. Очевидно умът ми отслабва. И защо не? Когато дойде смъртта, тя ще може да отнесе само една сбръчкана торба с кости, тъй като паметта на Приск, която всъщност е истинският Приск, отдавна ще е отлетяла.

На няколко пъти Юлиан се опита да склони Максим да напусне Ефес и да дойде в Галия, но предзнаменованията винаги се оказваха неблагоприятни. Сигурно е било така! Максим не искаше да се свърже с един непокорен цезар, който по мнението на повечето хора щеше да бъде смазан. Но когато най-сетне пристигна покана от императорския дворец, Максим беше готов да тръгне. Той пристигнал в Константинопол, когато Юлиан бил в сената. Впрочем в сената Юлиан се чувствуваше в стихията си, макар че не съм уверен дали сенаторите обичаха да го виждат толкова, колкото той тях. Обикновено сенатът трудно успява да събере достатъчно сенатори за заседанията си. Но когато императорът присъствуваше, имаше опасност сенатската зала да се пръсне. Сенаторите седяха един връз друг, докато Юлиан се шегуваше, умоляваше, апелираше и, общо взето, успяваше да свърши доста работа, защото нямаше нещо, от което той да не се интересуваше.

През шестте месеца, които прекара в Константинопол, Юлиан построи пристан в подножието на двореца. Освободи от данъци всички мъже с повече от дванадесет деца; много беше загрижен от намаляването на раждаемостта. Не мога да разбера защо. Като че ли и без това няма прекомерно много хора на света и увеличението на броя им само ще влоши породата. Тревожеше го обстоятелството, че варварите ставаха все по-многобройни, докато нашето население намаляваше. Той също така утвърди нашия стар приятел Салустий като преториански префект на Галия, въпреки че много искаше да го задържи при себе си. Направи тази жертва, защото нямаше кому да повери Запада, и всяка изминала година показва, че е бил прав. Днес Галия все още е спокойна, докато готите са на няколко дена ход от моя дом в Атина, където сега пиша за миналото и си спомням повече, отколкото очаквах.

Юлиан тъкмо държал пламенна реч, когато Максим се появил на вратата на сенатската зала. Големият „философ“ бил облечен в зелена копринена мантия, покрита с кабалистични знаци. Дългата му сива брада била напарфюмирана, рунтавите му вежди били грижливо сресани — аз самият съм го виждал да ги сресва, за да изглеждат като два съвършени свода. В ръка държал магическия си жезъл, направен от драконова кост или някаква друга подобна глупост. Сенаторите били възмутени, защото никой друг освен сенатор не можел да влиза по време на заседание, още по-малко, когато говори императорът. Но когато Юлиан зърнал Максим, той спрял насред изречението и с разтворени обятия се спуснал към стария шарлатанин. Радвам се, че не съм присъствувал на тази сцена.

След това Юлиан представил Максим на сената, наричайки го най-мъдрия и най-святия човек на света, като изтъкнал, че е чест за всички присъствуващи да могат да почетат такъв изключителен човек. Не е нужно да казвам, че всички били възмутени. Юлиан даде цяло крило от двореца на Максим и жена му, където те си образуваха свой двор. Вече имаше двама императори в Константинопол. Жената на Максим печелеше пари с една особена търговия: беше нещо като неофициален началник на протокола — уреждаше аудиенции с императора, приемаше петиции. През тези месеци двамата натрупаха цяло състояние. Рядко може човек да срещне такава двойка.

Въпреки че не обичам да се смея при смъртта на когото и да било, все още се усмихвам злорадо, като си спомня нейната смърт. Знаеш ли историята? След персийския поход Максим за първи път се озова в трудно положение и решил да се самоубие. Жена му се съгласила, че това е единственият изход и настояла и тя да се самоубие. С присъщата си практичност и енергия турила в ред всичките си работи, купила отрова и съчинила безкрайно дълги прощални писма. След това те тържествено се сбогували. Тя първа изпила отровата и веднага умряла. Максим се уплашил и останал жив. И до днес се усмихвам, когато си спомня за тази невероятна двойка.

В началото на април свиках владиците в двореца просто да се позабавлявам. В края на краищата аз съм върховен жрец и всички култове ми са подвластни, въпреки че не бих имал дързостта да повторя думите на Констанций, изречени пред синода в Медиоланум през 355 г.: „Вие ще се ръководите от моята воля.“

Приех галилеяните в двореца Дафне. Бях сложил златната си диадема и държах скиптъра, тъй като символичните знаци на властта винаги правят впечатление на галилеяните. Беше забележителна сцена. Присъствуваха почти хиляда владици, включително и онези, които бях върнал от изгнание. По тази причина на някои епархии се падаха по двама владици, което предизвикваше ожесточени разпри. Тези служители на Назарянина не са много смирени.

Отначало владиците се страхуваха от мен, но аз ги поуспокоих. Заявих им, че няма да ги преследвам, въпреки че други преди мен, и то не само императори, са ги подлагали на преследвания. Думите ми бяха насочени срещу няколко войнствуващи владици, които се бяха справили с противниците си чрез насилие.

— Никой — заявих им аз — не ще пострада от мен заради вярата си. — Те видимо се поуспокоиха, но все още бяха нащрек. — Естествено бих искал да ви убедя в правотата си. Но тъй като истината е ясна като бял ден, ако не желаете да я видите, никога не ще я видите. Не мога да ви позволя обаче да се нахвърляте върху хора с различна вяра, както сте вършили досега в течение на много години. Няма да изреждам престъпленията, които сте извършили или сте позволили да се извършат: убийства, грабежи, жестокости, по-скоро присъщи на дивите зверове, отколкото на божи служители, дори на служители на неистинския бог.

Вдигнах цял сноп свитъци.

— Ето последните ви престъпления. Настоявате да бъдат убити хора, желаете да заграбите имущества… О, колко обичате земните богатства! При все че вашата вяра ви учи да не се поддавате на злото, да не се съдите, нито да владеете имот, а още по-малко да го заграбвате! Учили са ви да не считате нищо за ваше и да не жадувате за нищо освен за отвъдния, по-добър свят. А вие се кичите със скъпоценности, носите скъпи одежди, строите грамадни базилики, все на този свят, не на онзи. Учили са ви да презирате парите, а вие трупате богатства. Учили са ви да не отмъщавате за обиди, истински или въображаеми, тъй като е грешно да отвръщате на злото със зло, а вие, събрани в разюздани тълпи, се нахвърляте едни срещу други, измъчвате и убивате онези, които не ви са угодни. Не само застрашавате истинската вяра, но и сигурността на държавата, чийто главен магистрат по волята на провидението съм аз. Не сте достойни дори за Назарянина. Ако не можете да живеете според неговото учение, което вие сте готови да защищавате с нож и отрова — това беше намек за отравянето на Арий от Атанасий, — как иначе да ви наричам, ако не лицемери?

До този миг само някои мърмореха тук-таме, но сега вече всички избухнаха. Започнаха да крещят и да бръщолевят високопарни фрази, като не само ми се заканваха на мен с юмруци — което е измяна, — но вдигаха юмрук и един срещу друг, което беше просто глупаво, защото те би трябвало да бъдат единни срещу общия враг. Опитах се да продължа, но не можах да ги надвикам, макар че моят глас се чува от цяла войска, строена на открито. Трибунът на схоларианците изглеждаше разтревожен, но аз му дадох знак да не се намесва.

Най-сетне изревах като бика на Митра:

— Франки и германци ме слушаха, когато им говорех!

Тези думи имаха успокояващо въздействие: спомниха си къде се намират.

След това им заговорих съвсем благо. Извиних им се, загдето се бях изразил така грубо. Речта ми бе остра, рекох, само защото уважавам думите на Назарянина, както и строгия закон на юдеите, който той, като юдей се е стремял да възвеличи. Това предизвика тих, но кротък ропот. След това им заявих, че съм готов да отредя на Назарянина място между Изида и Дионис, но никой, който поне малко почита единния създател на вселената, не може да приеме, че този проницателен чудотворец е бил самият творец. Преди да успеят да забръщолевят, продължих бързо и гръмогласно:

— Но съм готов да го приема като превъплъщение на единния бог, като лечител, доста подобен на Асклепий, и съм готов да го почитам в това му качество.

После повторих едикта си от 4 февруари. В империята ще се установи веротърпимост. Галилеяните могат да правят каквото желаят помежду си, но им се забранява да се преследват взаимно, още по-малко да преследват елинистите. Препоръчах им да бъдат по-малко алчни за имоти. Признах, че им създавам затруднения, като настоявам да възвърнат имотите на храмовете, но им изтъкнах, че те ни бяха причинили твърде големи щети, когато ни ги отнеха. Споменах, че ако се отнасят с по-малко презрение към нашите древни митове — например, че Хронос е изял собствените си деца, — и ние бихме могли да бъдем по-малко строги в подигравките си към тройния им бог и неговото непорочно зачатие.

— В края на краищата, като образовани хора, ние би трябвало да съзнаваме, че митовете винаги означават нещо друго. Те са играчки за деца, на които им покарват зъби. Възрастният знае, че играчката конче не е истински кон и че тя просто подсказва на детето представата за кон. Когато се молим пред статуята на Зевс, въпреки че той се намира в статуята, както и във всичко друго, самата статуя не е богът, а само негово олицетворение. Ние, като колеги жреци, можем да бъдем откровени помежду си по тези въпроси и да ги разглеждаме като възрастни хора. От вас искам да поддържате ред в градовете. В противен случай ще взема наказателни мерки срещу вас. Но няма защо да се боите от мен в качеството ми на върховен жрец, ако се държите порядъчно и се подчинявате на законите и водите споровете си, без да прибягвате, както в миналото, към палежи и убийства. Ако само проповядвате словото на Назарянина, ще можем да съжителствуваме, но, разбира се, за вас то не е достатъчно. Вие ежедневно прибавяте нови неща. Постоянно отгризвате по нещо от елинската религия. Присвоявате си празниците и обредите ни, и то в името на един юдей, който не е имал и представа за всичко това. Ограбвате ни и ни отричате, като привеждате думите на онзи дързък кипърчанин, който заявил, че няма спасение извън вашата вяра. Нима трябва да вярваме, че поколения и поколения хора, измежду тях Платон и Омир, са погубили душите си само защото не са почитали един юдей, за когото се казва, че бил бог, един човек, който не е бил роден, когато светът е бил създаден? Искате да вярваме, че единният бог е не само „ревнив“ по думите на юдеите, но и зъл? Струва ми се, че човек трябва да се заблуждава прекомерно много, за да вярва тези неща. Но аз не съм ви свикал тук, за да ви критикувам, а само да искам от вас да поддържате реда и никога да не забравяте, че величието на света е дар на други богове и на друга, по-дълбока философия, която отразява многообразието в природата.

Един престарял владика се изправи на крака. Облечен бе просто, по-скоро като отшелник, отколкото като висш духовник.

— Има само един бог. Само един, откакто съществува светът.

— Съгласен съм. Но той може да се явява в какъвто образ желае, тъй като е всемогъщ.

— Единният бог може да има само един образ. — Гласът му бе тънък, но твърд.

— За този ли единен бог се говори в Книгата на юдеите?

— За него, августе, и той е вечно един и същ.

— А Мойсей не заявява ли във Второзаконието: „Няма да добавяте към словото ми, нито ще отнемате от него“? Не предупреждава ли, че ще прокълне оногова, който се отклони от закона, даден от бога?

Замълчаха. Владиците бяха обиграни хора и много добре разбираха, че им готвя някаква клопка, но нямаше как да се отрекат от собствената си свещена книга, защото в тази си част тя е недвусмислена.

— Всичко, което ти казваш, че Мойсей е казал, е не само вярно, но и вечно.

Аз щракнах капана:

— В такъв случай защо изменяте Мойсеевия закон за ваше собствено удобство? По хиляди начини сте извратили не само закона на Мойсей, но и учението на Назарянина и сте почнали да вършите това още от времето, когато богохулникът Павел от Тарс заяви: „Христос е завършекът на Мойсеевия закон!“ Вие не сте нито юдеи, нито галилеяни, а безпринципни хора.

Тогава бурята избухна. Владиците скочиха на крака и закрещяха разни цитати от светото си писание, хули, обиди и заплахи. За миг помислих, че ще ме нападнат, както седях на трона, но макар и побеснели, те не си бяха съвсем загубили ума. Станах и се отправих към задната врата; владиците вече не ми обръщаха внимание, тъй като се ругаеха един друг.

Тъкмо щях да изляза от залата, когато старият владика, който преди малко бе спорил с мен, неочаквано препречи пътя ми. Това беше Марис от Халкедон. Никога не бях виждал такава омраза, изписана на човешко лице.

— Проклет да си! — Едва не ме заплю в лицето. Схоларианският трибун извади меча си, но му дадох знак да стои настрана.

— От теб може би, но не и от бога — отвърнах аз смирено, сякаш бях галилеянин.

— Отстъпник! — ми извика той в лицето.

— Не аз, а вие сте отстъпници. Аз почитам боговете, както хората са ги почитали, откакто свят светува. Вие изневерихте не само на философията, но и на бога.

— Ще гориш в пъкъла!

— Внимавай, старче, тебе те заплашва такава опасност. Всички вас. Да не смятате, че понеже са минали няколко поколения от смъртта на Назарянина, това време представлява нещо повече от един миг във вечността? Миналото не е престанало да съществува просто защото не го признавате. Вие почитате злото. Вие сте избрали разединението, жестокостта, суеверието. Аз съм решил да изрежа този болезнен израстък, да укрепя държавата… А сега, приятелю, отмести се да мина.

Той не отстъпи встрани, а застана точно на пътя ми. Внезапно трибунът каза:

— Той е сляп, августе.

Старецът кимна.

— И се радвам, че не мога да те видя, отстъпнико.

— Трябва да се помолиш на Назарянина да ти върне зрението. Ако те обича, ще го стори, без много да се затрудни.

С тези думи го заобиколих, но докато минавах покрай него, той изсъска, както правят старите жени, когато си мислят, че наоколо им броди зъл дух. Той се прекръсти, а аз отвърнах на неговия жест, като направих с ръка знак, който предпазва от уроки: но за жалост той не можеше да го види.

Тази година пролетта дойде рано. Бях изпълнен с някаква радостна възбуда и свърших доста работа. Редовно ходех в сената. От времето на Октавиан бях първият император, който се държеше просто като член на сената, а не като господар и владетел. Приск смята, че моето участие в разискванията ги ядосва; може би е прав, но дори да е така, добре е да се възстановява древното значение на институциите.

Прокарах множество реформи. Отстраних всички галилеяни от схоларианската стража. Обявих, че никой галилеянин не може да бъде управител на провинция. Това предизвика доста силно негодувание. Но аз съм прав. Едва ли може да се очаква от управител, който съчувствува на галилеяните, да прилага едиктите ми, особено онези, които се отнасят до възстановяването на храмовете. Неколцина сенатори подеха спор с мен: щом проповядвам веротърпимост към всички религии, защо преследвам онези магистрати, които са християни? В отговора ми, по очевидни причини, имаше повече софистика, отколкото искреност.

— Съгласни ли са сенаторите, че един управител трябва да следи за изпълнението на законите на държавата? — Съгласиха се. — Не съществуват ли известни престъпления, например измяна, за които се налага смъртно наказание? — Отново се съгласиха. — Съгласни ли сте, че никой не може да бъде истински управител, ако няма правото да осъди виновните на смърт? — Няколко души разбраха накъде клоня. — Е, добре, как може един галилеянин да бъде управител, когато Назарянинът изрично забранява да се отнема животът на друг човек, както може да се прочете в Матей, глава XXVI, стих 52, а също така и у Йоан?

Винаги трябва да използуваме собствените им оръжия срещу тях, както те използуват нашите срещу нас.

Премахнах кръста от всички военни и граждански емблеми, както и от монетите, които се секат сега, като вместо него поставих образите на боговете. Подобно на Сократ се обръщах към всички с „приятелю“. Най-сетне поех пряко командуването на войската. Разбира се, императорът е винаги върховен военачалник, но ако не е опитен пълководец, той не може да бъде повече от свещен символ или знаме, докато действителното военно ръководство се предоставя на стратезите. Овладях здраво войската, като се опирах на военачалниците, които доведох от Галия — особено Невита, Дагалайф и Йовин. От старата войска на Изток задържах Виктор, Аринтей и братовчед ми Прокопий.

Странно беше, че Сапор не ме поздрави, когато станах император. Това беше сериозно нарушение на протокола, тъй като владетелите на Рим и Персия винаги взаимно се поздравяват при възкачването им на престола. Но от Ктесифон не се получиха никакви приветствия. Дочух някои сведения за Сапор едва в началото на май, когато в Константинопол пристигнаха едни чудновати пратеници от Цейлон — остров близо до брега на Индия. Те бяха слаби и дребни хора с матова кожа. Донесоха богати дарове. Искаха да търгуват с нас и ние се отзовахме с готовност на техните предложения. Посланикът ми съобщи, че Сапор е следял отблизо походите ми в Галия и се страхувал от мен. Колко странно е, че един източен цар на края на света знае за победите ми, спечелени на три хиляди мили разстояние! Но пък и аз зная доста неща за него. Сапор и аз имаме повече общо помежду си, отколкото всеки от нас има с близките си, защото и двамата носим същата отговорност и разполагаме със същата огромна власт. Ако го пленя, ще има да разговаряме за толкова много неща.

Спомняйки си старата поговорка: „При студено време персиецът ръка не вади изпод наметалото“, аз възнамерявах да тръгна на поход през зимата. За съжаление така стана, че закъснях с няколко месеца. Но междувременно Невита обучаваше войските и поддържаше бойния им дух. Дори на келтите. Изтокът не беше толкова неприятен, колкото си мислеха по-рано.

По това време се запознах с персийския принц Ормизда. Той е брат на Сапор по баща и по право персийският трон се падал нему, но Сапор го изпратил в изгнание, когато бил момче. След като престоял кратко време в Армения, Ормизда преминал към нас. От четиридесет години (днес той е шестдесетгодишен) мечтаел само за едно: Рим да завладее Персия и да му върне престола. Константин, Констанций и аз самият сме го използували като военачалник и източник на сведения. Но от трима ни аз съм първият, който се опитва да осъществи мечтата му. Междувременно за мен той е неоценим съветник. Той има множество тайни поддръжници в персийския двор. Много е способен като пълководец; воювал е с Константин в Европа и естествено винаги придружаваше Констанций, когато този храбър воин събереше източната си войска за поход към Ефрат. Щом императорът достигнел до реката, разполагал се там на лагер и чакал да се появи Сапор с войската си. Щом тя се зададяла, Констанций с царствено достойнство се оттеглял на зимни квартири в Антиохия или Тарс. Тези военни паради се превърнали в тягостна шега. Ормизда бил отчаян, докато най-сетне аз станах император. Сега е доволен. В момента, когато пиша тези редове, той почти се чувствува „велик цар“ на Персия.

В свободното си време — всъщност никога нямам свободно време — оставах до късно нощем с приятелите си и разговаряхме за хиляди неща. Особено бяхме близки с Максим; вечерите с него бяха като някога в Ефес. Както винаги той беше връзката между мен и боговете. Спомням си една вечер, която се оказа знаменателна, почти като откровение.

Няколко души се бяхме събрали на градинската тераса на двореца Дафне. Нощта бе топла и от терасата се откриваше великолепна гледка към морето, блеснало в лунната светлина. Разцъфналите дървета и храсти изпълваха градината с аромат. В далечината, на отсрещния бряг, светлините на града трептяха. Нощта бе тиха, чуваха се единствено нашите гласове и подвикването на някой страж към случаен минувач.

Очевидно Ормизда искаше да говори с мен. Дадох му знак да ме последва до самия край на терасата. Седнахме на каменната ограда, сред току-що разцъфналите рози.

— Сапор не желае да воюва, августе.

При все че е прекарал целия си живот сред нас, Ормизда говори с персийски акцент.

— Това ми казват и пратениците от Цейлон. — Не исках да се ангажирам. С токовете си барабанях по стената.

— Знаеш ли как те наричат персийците?

— Мога да си представя. — Въздъхнах. Поразително е с какво удоволствие приятелите ни повтарят ужасните неща, които се разправят за нас! Някога тези, които донасяли лоши вести, били умъртвявани на място — едно от удоволствията на древните тирани.

— Наричат те Светкавицата.

— Защото съм оръдие на Зевс?

— Поради бързината, с която пресече Европа и изненада войската в Сирмиум.

Стана ми приятно.

— Да накараш врага си да се бои от теб, е наполовина спечелено сражение.

— Боят се от Светкавицата.

— Но и войската на Констанций се страхува от Сапор. Така че страховете се изравняват.

Ормизда мина на въпроса.

— Ще направи всичко възможно да се сдобри с теб. Казаха ми… — Той посочи неопределено настрана с розата, която държеше в ръка. (Знаеше, че съм осведомен за близките му връзки с противниците на Сапор в Персия.) — Казаха ми, че Сапор е готов да се оттегли от границата, да напусне Месопотамия, да направи почти всичко, което би поискал от него.

Погледнах го замислено. И той ме загледа. Останахме така неподвижни цяла минута. След това се усмихнах и казах:

— Обещавам ти да не приемам никакви предложения на Сапор.

— Не исках да моля за това, августе.

— Никакви пратеници, никакъв договор. Война докрай. Това е свещен обет.

— Вярвам ти, господарю. Благодаря ти. — Произношението му беше меко, но говореше гръцки със странен акцент.

— И ако боговете ни помогнат, аз сам ще те коронясам в Ктесифон, а Сапор ще бъде…

— Подложка за краката ми! — Ормизда се изсмя, като спомена за ужасния обичай на персийските царе да одират кожите на победените царе и да правят от тях възглавници. В този момент Претекстат дойде при нас. Колкото и да го уважавам, понякога компанията му ми тежи. У него няма лекота, а винаги само благородна тържественост. Обаче когато се касаеше за религиозни въпроси, не можех да се оправя без негова помощ.

— Напредваме ли? — Обикновено така го поздравявах.

— Мисля, че напредваме, августе. Само миналата седмица жена ми посвети стотина местни жени в тайнствата на Хеката.

— Чудесно!

Действително намирах, че това е чудесен успех, тъй като жените поддържат религията и въпреки че рядко имат истинско религиозно чувство, отлично се справят с практически неща и успяват да печелят адепти. Ранните галилеяни посвещавали доста усилия да примамват робини, та чрез тях да печелят господарките им. Дори и днес има доста сенатори, които в сената ожесточено поддържат старите богове, а когато се върнат вкъщи, се озовават сред тълпа галилеянки, които пеят галилейски песни.

— Когато тръгна за южните провинции, Претекстате, искам да ти поверя важна длъжност.

— Каква длъжност, августе? — Колкото и благороден да беше, все пак забелязах, че лицето му светна от напрегнато очакване — този израз ми беше вече добре познат, имат го всички, които се надяват да бъдат издигнати.

— Възнамерявам да те назнача проконсул на Гърция, ако тази длъжност ти се нрави.

Оказа се, че назначението страшно му се нрави и той дълго ми благодари. След това му заръчах да бъде в услуга, доколкото може, на всичките ми стари приятели като Прохерезий и племенницата му Макрина.

После станах от оградата и заслизах по ниските стъпала. Вдишвайки с наслада нощния въздух, си мислех колко рядко имам възможност да бъда такъв, какъвто всъщност съм. Аз съм човек, чийто главен интерес е философията, а досега съм се занимавал с почти всичко друго освен с философия — бях военачалник, съдия, администратор, законодател.

Максим стоеше в подножието на стълбата в сянката на висок кипарис и гледаше към луната. От време на време той повдигаше към небето малкия си жезъл и го отместваше ту на една страна, ту на друга, така че сянката пресичаше в разни посоки лицето му, което сега изглеждаше безцветно от бледата светлина на месеца.

— Какви са предзнаменованията? — запитах аз, оставайки извън сянката на дървото, за да не би да попреча на някакво заклинание. Максим не отговори и известно време с помощта на жезъла си продължи да изучава луната под различни ъгли.

— Добри са — отвърна той най-сетне и излезе от сянката. — Предзнаменованията са добри почти за всеки ден през тази година. Каквото и да предприемеш, ще успееш.

— Дълъг път сме изминали — казах аз разсеяно, загледан към града и морето отвъд. Винаги когато помисля, че всичко ми принадлежи — поне за кратките години на един човешки живот, — се чувствувам изпълнен с благоговение. Затова винаги ме преследва чувството, че трябва да бързам да свърша толкова неща, че едва ли човек има време да сложи отпечатъка на своите способности и на своя жар върху един свят, който ще продължи да съществува след него, така безучастен, както е бил преди него. Всеки ден от живота си си казвам: „Видимият свят ти принадлежи, използувай го, промени го, но бързай, защото мракът идва страшно бързо и нищо не е никога напълно завършено.“

— Ти направи Претекстат проконсул на Гърция.

Още веднъж Максим бе отгатнал нещо, което само преди няколко минути беше известно само на мен. Дали подобно на халдейците може да чете мислите на хората? Или пък неговият вътрешен гений му помага? Но какъвто и да е методът му, той винаги може да предскаже не само настроението ми, но и административните ми назначения.

Приск: Често пъти Юлиан се правеше умишлено лековерен. Максим е бил под терасата тъкмо когато Юлиан е съобщил на Претекстат за назначението му. Не е имало никаква нужда да се допитва до „вътрешния си гений“, а само до ушите си. Всъщност ушите на Максим наподобяваха ушите на лисица: дълги, заострени и леко наклонени напред. Той беше известен с подслушването си, което доказва, че когато създава хората, природата винаги обмислено съчетава качествата им. Но като философи ние бихме могли да твърдим, че когато човек е роден с лисичи уши, това може да го подтикне да почне да подслушва.

— Видях нещо интересно тази нощ.

Максим ме хвана за ръка и ме поведе по терасата до една скамейка, която гледаше към морето. Няколко малки кораба се насочваха към пристана, който строя точно на север. До нас достигнаха проточените викове на моряците и отговорите от брега. „Успешно слизане“ — помолих се аз по навик на Посейдон. Седнахме.

— Всички знамения през последните няколко седмици говорят за някаква прекрасна твоя победа — наша победа. — Той посочи звездата ми, която в този миг блестеше на запад.

Кимнах с глава.

— И на мен ми се явяват добри предзнаменования.

— Когато вчера се молех на Кибела, тя ми проговори.

Тези думи ме поразиха. Максим често разговаря с по-низши богове (и естествено с какви ли не духове), но рядко чува гласа на Кибела — Великата майка, самата Земя. Въпреки че се опитваше да го скрие, и той самият явно беше развълнуван. Имаше пълното основание да ликува, защото да говориш с Кибела, е изключително постижение. Не, не постижение — защото човек не може да насилва боговете, — по-скоро чудесен знак, че първите движещи сили на вселената го намират готов и достоен за техните послания.

— Молех се в храма там долу. — Той посочи набързо изградения храм близо до двореца Дафне. — Светилището беше тъмно, според предписанията. Носеше се силна миризма на тамян. Образът й беше слабо осветен от една-единствена лампа. Молех се както обичайно…

— Пълната молитва, до седма степен?

Той кимна с глава:

— Точно според предписанията. Но изведнъж, вместо тишина и успокоение, усетих как ме обхваща ужас, сякаш бях достигнал до ръба на пропаст. Полази ме студенина, каквато никога по-рано не бях усещал. Помислих, че ще припадна, ще умра. Дали не бях я оскърбил? Дали не ме беше проклела? В този миг тя проговори. Светлината на лампата изведнъж припламна и разкри образа й, но не вече бронзовата статуя, а нея самата.

Смразен от неговия разказ, пошепнах молитва.

— „Максиме“ — извика ме тя и гласът й звучеше като сребърна камбана. Извиках я с всичките й имена и тогава тя ми проговори: „И аз обичам оногова, когото ти обичаш толкова много.“

Не пошавнах, дори не дишах, докато Максим говореше. Сякаш сам чувах гласа на богинята.

— „Онзи, когото боговете възлюбиха като свой син, ще стане господар на цялата земя.“

— Персия? — прошепнах аз. — За Персия ли каза?

Но Максим продължаваше с гласа на богинята:

— „На цялата земя, защото ние ще му изпратим дух покровител да му помага през дългия поход.“

— Хермес?

— „Един дух покровител, който сега е при нас, ще го придружава, докато стигне до края на света и завърши за наша слава делото, започнато от този дух.“ — Максим спря, сякаш бе дошъл до края на страница.

И двамата мълчахме доста дълго време. Аз чаках. След това Максим се обърна към мен; в лунната светлина брадата му приличаше на течаща вода и очите му сякаш пущаха искри.

— Александър! — прошептя той името. — Ти си предопределен да завършиш делото му.

— В Персия?

— В Персия и в Индия и във всички страни още по-далеч на изток. — Максим вдигна края на наметката ми и я докосна с устните си — жест на молител, който изказва преклонението си.

— Ти си Александър.

— Ако това е вярно…

— „Ако“! Та ти чу думите й.

— Значи ще разбием Сапор.

— И след това нищо няма да те спре по пътя ти от Персия до източния океан. Богинята иска от теб само да възстановиш храма й в Песинус.

— С най-голяма радост.

Максим направи тайния свят жест към звездата ми. Аз направих същото. В този момент ни прекъсна Приск, който извика с гръмкия си ясен глас:

— Пак ли зяпате по звездите?

Приск: Ако знаех какво крояха, щях да им кажа много повече „с гръмкия си ясен глас“. Действително от разни намеци, които Юлиан подхвърляше по време на персийския поход, имах впечатлението, че той вярва в някаква особена подкрепа от страна на боговете, но нямах представа, че всъщност се смята за Александър или че духът на Александър е в него, мушнат някъде между сърцето и черния дроб. Тази особена лудост обяснява много неща от последната част на похода, когато Юлиан-Александър почна наистина да действува странно. Аз лично, ако бях пълководец, не бих искал да бъда обладаван от духа на друг пълководец, още по-малко от военачалник, който е завършил с лудост. Но Максим беше способен на всичко; а Юлиан сляпо му вярваше. Това е всичко, което отбелязва за константинополския период в съчинението си. Той възнамеряваше да даде пълно изложение на всичките си едикти и назначения, но не му остана време за това. Вероятно ще можеш да получиш тези сведения от архивата.

Юлиан напусна Константинопол през май. Искаше да обиколи Галатия и Кападокия, преди да отиде в Антиохия, където възнамеряваше да прекара зимата. Въпреки че не беше обявил нищо официално, всички знаеха, че източните войски ще се съберат в Антиохия, готови за персийския поход.

Аз останах в Константинопол, защото по това време бях зле парично, за разлика от Максим и жена му, които натрупаха цяло състояние от своя царствен покровител. Аз не исках нищо и не получавах нищо. Юлиан никога не мислеше за пари, освен ако не го подсетиш. Тогава биваше щедър. За щастие можах да изнеса серия от беседи в Константинополската реторска школа. Старият Никокъл особено ми помогна да си събера ученици. Ти го познаваш, нали? Разбира се, че го знаеш! Той те принуди да напуснеш града през онези години. Неприятна история беше. Но на мен Никокъл ми беше добър приятел и скоро успях да изпратя доста пари на Хипия. Освен това Юлиан ме остави да живея в двореца, докато преподавах, така че разноските ми бяха малки.

Една интересна подробност: Орибазий се върна в Гърция, тъкмо преди Юлиан да се отправи за Антиохия. Той многозначително мълчеше и вече не ставаше дума да се възстанови храмът на Аполон. Години след това Орибазий ми разправи какво се бе случило в Делфи, тъй наречения „пъп на земята“.

Според думите на Орибазий Делфи по това време представлявал тъжна картина. Произведенията на изкуството, които някога украсявали многобройните храмове, ги нямало вече. Само Константин отвлякъл две хиляди и седемстотин статуи. Няма по-печална гледка на запустение от дългите редици празни пиедестали. Градът бил изоставен от всички с изключение на няколко дрипави циници, които му предложили да го разведат наоколо. Аз самият никога не съм ходил там, но съм чувал да разправят, че жителите му са най-мрачните хора на света, по-лоши дори от търговците в Елевзин. Не мога да кажа, че особено много ги съжалявам сега. В продължение на хиляда години са ограбвали поклонниците. Защо трябва да смятаме, че това ще продължава вечно?

Струва ми се, че Орибазий, подобно на мене, нямаше склонност към религията. Но докато аз предпочитам ума на човека пред всякакви магии, той се интересуваше само от тялото. Беше безразличен към всичко, което не може да се види или пипне. Необичаен приятел за един владетел. Единствената му страст беше медицината, която винаги съм считал за особен вид магия, въпреки че подходът му към нея беше съвсем прагматически. Забелязал ли си, че когато лекар ти предпише някое лечение и ти оздравееш, той е винаги малко изненадан? Всичко, което прави лекарят, се основава на догадки и затова той трябва да умее да се преструва както всеки друг софист; успехът на лечението зависи напълно от убедителното му държане на сведущ човек.

При храма на Аполон Орибазий извикал: „Къде е жрицата?“ Никой не отвърнал. Влязъл вътре. Част от покрива на храма се бил срутил. Всичко било потънало в прах. Точно зад пиедестала, където някога се намирала статуята на бога, намерил един заспал жрец, с полупразен мех вино до него. Орибазий доста трудно успял да го разбуди от тежкия му сън. Когато му казал, че е пратеник на императора, жрецът се изплашил.

— Годината беше лоша за храма, много тежка. Приходите ни секнаха. Дори и малкото посетители, които идваха миналите години, сега ги няма. Но предай на августа, че ние изпълняваме светите си задължения, макар да няма пари за поправка на покрива и за жертви. — Той се изправил на крака с олюляване, напълно пиян от изпитото вино.

Орибазий попитал за оракула.

— Все още служи на бога. Сегашната жрица е изключително добра. Доста е стара, но богът не я изоставя. Тя казва, че Аполон постоянно й говори. Много сме доволни от работата й, сигурен съм, че и ти ще останеш доволен от нея. Естествено ти ще искаш да я видиш, нали? Ей сега ще отида да я попитам кога може да те приеме. Има дни, когато не е разположена…

Той направил неопределен жест и изчезнал надолу по едни стръмни стълби.

Орибазий разгледал храма. Всички прочути статуи липсвали, включително и статуята на Омир, която стояла при входа. Впрочем Юлиан я откри в един склад на двореца и нареди да я поставят в библиотеката му. Аз съм я виждал — изключително произведение. Лицето е пропито с тъга, съвсем омировско.

Жрецът се върнал и му предал, че Пития щяла да се допита до оракула на следния ден. Междувременно трябвало да се извърши обичайният обред, за да се умилостиви богът; особено важно било жертвоприношението. При думата жертвоприношение жрецът започнал да се облизва.

На следния ден Орибазий и жрецът принесли в жертва една коза на жертвеника пред храма. Когато жрецът поръсил закланата коза със светена вода, краката й потреперили, което се считало за добър знак. След това минали през храма и по едни стръмни стълби слезли в светилището. Макар че Орибазий не взема сериозно тия нелепости, обстановката му направила много силно впечатление.

Седнали да чакат в малко преддверие, изсечено в скалата. Срещу тях имало врата, която водела към светилището на бога. Там от една пукнатина в земята излизала пара; там именно се намира и „пъпът на света“ — кръгъл камък, за който се казва, че бил хвърлен на земята от Зевс.

Жрицата дошла от храма. Не погледнала нито жреца, нито посетителя. Тя била — каза Орибазий — съвсем стара, сбръчкана жена, без нито един зъб.

— Сега е пречистена — прошепнал жрецът. — Току-що се е изкъпала в Касталския извор. — Пития хвърлила няколко лаврови листа и шепа ечемичено брашно върху един мангал. Стаята се изпълнила с лютив дим. — Пречиства въздуха — казал жрецът.

След това, със сълзящи от дима очи, Орибазий последвал Пития във вътрешната килия на светилището, където от хилядолетия Аполон говори на хората. До „пъпа на света“ стоял триножник. Пития седнала на него с подвити крака, навела лице над парите, излизащи от земята, и започнала да мърмори заклинания.

— Ето — пошепнал жрецът. — Сега е готова да те чуе.

— Идвам от името на Флавий Клавдий Юлиан, август и върховен жрец — извикал високо Орибазий. — Той се покланя на бог Аполон и всичките истински богове.

Пития продължила да си пее тихичко на себе си и гледала вторачено в парата, която минавала пред триножника.

— Августът желае да чуе напътствието на бог Аполон. Готов е да изпълни всичко, което богът му заповяда.

— Какъв е въпросът? — Гласът на старицата бил тънък и неясен.

— Трябва ли императорът да възстанови храма в Делфи?

Доста дълго време единственият шум в светилището бил тихото съскане на излизащата от скалата пара. Вероятно този звук, това съскане е източник на легендата, че богинята на земята Ге имала син — змей, наречен Питон. Змеят вардел оракула, но Аполон убил змея и хвърлил трупа му в една цепнатина на скалата. Хората вярват, че парата излиза от трупа, а шумът бил съскането на умиращия змей.

Най-сетне Пития се размърдала. На няколко пъти вдъхнала дълбоко пара, задавила се, закашляла се и почнала да върти очи. Хванала здраво триножника с пръсти като нокти на хищник и почнала да се люлее напред-назад. След това останала неподвижна. Когато най-сетне проговорила, гласът й бил твърд и ясен въпреки беззъбата й уста:

— Кажи на императора: великолепното жилище се срути на земята и замлъкнаха изворите, които някога пееха. Нищо не е останало на бога, нито покрив, нито подслон и в неговата ръка прорицателният лавър вече не цъфти.

Това било всичко. Пития затворила очи. Изглеждала като заспала. Орибазий и жрецът излезли навън. Жрецът изглеждал смутен.

— Не мога да повярвам — рекъл той. — Разбира се, че Аполон иска храмът му да бъде възстановен. Не знам какъв дух влезе в нея. Естествено думите й следва да се тълкуват. Понякога те са нарочно изопачени и неясни…

Но тези обяснения не променили нищо.

Попитах Орибазий какво е казал Юлиан, когато е чул думите на оракула.

— Нищо — рече Орибазий. — Единствено ме помоли да не казвам това никому.

Лично аз съм уверен, че жрицата е била подкупена от християните. Те знаеха какво голямо значение Юлиан отдава на оракули, особено на Делфийския оракул. Защо смятам, че християните имат пръст в това предсказание? Защото, ако жрицата е била истинска Пития, тя щеше да направи всичко възможно да бъде възстановен делфийският храм. Нямаше да признае направо, че борбата е изгубена. Щом е говорила срещу интересите на собственото светилище, това означава, че някой й е направил по-добро предложение. Аз, разбира се, не вярвам, както Юлиан вярваше, че Аполон ни говори посредством една върволица от баби, които почват да бълнуват, когато погълнат пара. Цялата работа винаги е била чиста измама. Но този път, уверен съм, измамата е била двойна.

Орибазий се съгласи с мене, когато му изложих теорията си.

Както вече споменах, Юлиан напусна Константинопол в добро настроение и няколко месеца не го видях. Когато се срещнахме отново, забелязах значителна промяна у него. Нямаше и следа от радостната възбуда, която го владееше в Константинопол. Беше неспокоен, раздразнителен и, разбира се, мразеше Антиохия, която сам той описва.

XVIII

На 10 май тръгнах от Константинопол за Антиохия. Всички предзнаменования бяха благоприятни. Времето беше хубаво, макар и твърде сушаво за сезона. Вместо да се отправя направо на юг към Сирия, поех на изток и минах през Фригия и Галатия. Казах, че желая да посетя тези провинции, за да се осведомя непосредствено върху техните проблеми с оглед на данъчните реформи, които възнамерявах да въведа по настояване на Феликс, новия комит на съкровището. Всъщност истинските ми съображения бяха да посетя храма на Кибела в Песинус и там да направя тържествено жертвоприношение в чест на моята покровителка.

Водех със себе си петулантския и схоларианския легион. Останалата част от източната армия щеше да се събере в Антиохия през есента. По редица причини бях решил да отложа нашествието в Персия за следната пролет. Така в Антиохия щях да имам на разположение половин година, за да обучавам войската и да прокарам различни граждански и религиозни реформи. От близките ми приятели само Максим ме придружаваше през това пътуване. Приск остана в Константинопол, а Орибазий предпочете да пътува до Антиохия сам, за да може да се спира в разни затънтени селца да търси церове; а мен обвинява, че съм имал слабост към магии!

Приятно ми беше пак да съм на път, макар че свитата ми, колкото и да се стараех да я намаля, все още беше многобройна и обременителна. Придружаваха ме половината от членовете на императорския съвет и по-голямата част от административния персонал на двореца. Особено ми досаждаше, но в същото време ме удивляваше комит Феликс, най-умелият жонгльор с цифри в империята. Той е безкрайно суетен и нито за момент не ми даваше да забравя, че се ползува с такава известност. Колчем си позволя, и то доста плахо, да се позова на собствения си опит по финансовите въпроси от времето, когато управлявах Галия, той насочва към мен дългия си пръст и с тона на учител към ученик ми показва колко съм невежа, колко безразсъдно е да се ръководя от инстинктите си и колко много се нуждая от съветите му, които са неизменно едни и същи: никога да не се опрощават недобори. Почнах да се плаша, когато високата му като на щъркел фигура се запътеше към мен след някое заседание на съвета и зърнех маската на престорено търпение върху продълговатото му намусено лице. Но Феликс се отличаваше с умението да схваща нещата с всичките им подробности и не мога да не призная, че от него научих много нещо.

Минахме Босфора през един хубав пролетен ден. Полето бе цялото жълто от диви цветя, а топлият въздух ухаеше на мед. Минахме край Халкедон, но не влязохме в града. В Либиса се спрях да видя гроба на Анибал. Както всички мои предшественици, и аз го почитам. Особено много се възхищавам от него като стратег: неговите походи в Италия са може би най-забележителният пример на военно изкуство в историята с изключение, разбира се, на походите на Александър. Ще остане вечна тайна защо Анибал не е успял да превземе Рим; за мен това е доказателство, че боговете са се намесили, за да спасят Рим от най-сериозния му враг. Гробът му е бедняшки: върху обикновена мраморна плоча е отбелязана само датата на смъртта му.

След това поехме към Никомедия. Пътуването ни натам беше весело: половината град е в развалини от земетресението на 24 август 358 г. Това бе най-страшното природно бедствие в наши дни.

Късно следобед стигнахме покрайнините на Никомедия. Тук ме посрещна сенатът на града, всичките му членове в дълбок траур. Като минавахме по улиците, изпълнени с купища развалини, очите ми се насълзиха; толкова много познати гледки вече не съществуваха или пък бяха променени до неузнаваемост. По улиците, водещи към двореца, хората стояха умърлушени и безмълвно ни наблюдаваха. От време на време някой излизаше напред, за да ми целуне ръка или да се докосне до плаща ми. Някои разпознах — мои съученици от Школата, други — хора, които бях срещал на форума. Бе много потискащ ден.

Отпуснах значителна сума на Никомедия за възстановяване на разрушенията. Според Феликс това създавало лош прецедент; изтъкнах му обаче, че това не е кой да е град, а бивша световна столица, паметна с това, че именно тук в 303 година Диоклециан е издал своя едикт против галилеяните, с който заповядал да се сринат костниците им и да се разтурят църковните им общини. За съжаление две години след това Диоклециан се оттеглил и делото му останало недовършено. Ако беше доведено докрай… Но това са само празни илюзии. На мен се падна същата задача, вече двойно по-трудна, защото врагът за половин век бе успял да се затвърди не само сред простолюдието, но и в самия дворец.

Чаках с нетърпение момента да напусна Никомедия. Сбогувах се със сената колкото се може по-скоро, разбира се, в рамките на приличието. Тук би трябвало да отбележа, че във всички градове, през които минах, взех мерки за възстановяване на храмовете, а това не бе лесна работа. Повечето са порутени или завзети от галилеяните. Отгоре на всичко на много места жреците са измрели. В провинции като Кападокия сега цари пълно безбожие.

Все пак не упражнявах насилие. Наместо това спорех, привеждах доводи. От време на време, признавам, подкупвах хората да почитат както е редно старите си божества. Критикуваха ме за това, особено комит Феликс, който не проявява интерес към религиозни въпроси и счита за лудост да се даряват местните храмове, камо ли самите хора. Но аз смятам, че си струва да се прави това. По каквито и подбуди да се моли човек на боговете, щом извършва обреда, той вече ги почита и това е едно начало, макар и да е неискрен в душата си. Не се заблуждавам, че успях да спечеля много хора. Въпреки че надълго говорих на големи тълпи в Галатия, Кападокия и Киликия, можах да убедя само малцина. Напълно го съзнавам. Но все пак трябва отнякъде да се започне, та ако ще да говориш и на камъни. Сега си давам сметка, че възстановяването на старата религия ще стане бавно, но пък сигурно. Междувременно галилеяните са безвъзвратно разединени и именно в разединението им е нашата надежда.

В Песинус отидох направо в храма на Кибела, който се намира в подножието на градския акропол. Храмът е много стар и внушителен, но порутен. Това място се счита свещено още откак статуята на богинята паднала от небето. Това станало по времето, когато тя родила сина си, легендарния цар Мидас, който построил първото светилище в чест на майка си. Легендата, че всичко, което Мидас докосвал, се превръщало в злато — макар и възхитителна като символ и без съмнение поучителна, — навярно се основава на факта, че в околностите на Песинус изобилствува желязото. Мидас бил между първите, които правели и продавали железни оръжия, и от това натрупал баснословно богатство. Каквото пипнел, действително се превръщало в метал, но металът бил желязо. На един от склоновете на акропола, близо до гробницата на Мидас, със собствените си очи видях първата леярна на света, подарена на царя от майка му.

Направих голямо жертвоприношение на Кибела, но гражданите не пожелаха да участвуват в обредите, макар да им предложих дарове, за голям ужас на комит Феликс. Все повече се уповавах на Максим, който е в постоянна връзка с богинята. Именно той откри елиниста Арсаций, когото назначих за първожрец на Галатия. Арсаций е стар и бъбрив, но извънредно деен. За по-малко от една седмица той намери двадесетина жреци, готови да служат в храма на Кибела. На няколко пъти им говорих надълго и широко, че е необходимо да бъдат действително така добродетелни във всичките си дела, както галилеянските духовници — според твърденията на галилеяните. Изрично им забраних да ходят на театър, да посещават кръчми или да се занимават с търговски сделки от съмнително естество. Също така им заръчах да открият приюти за бедните и да бъдат особено щедри към бедните галилеяни. След това определих на епархията Галатия годишна помощ от тридесет хиляди чувала жито и деветстотин амфори вино, една пета от които наредих да се дава на бедните, които прислужват на жреците, а остатъка на странници и просяци, тъй като „всички странници и просяци са пратени от Зевс, а всеки дар, колкото и дребен, е ценен“. Тези думи не са на Назарянина, а на нашия Омир!

Последната вечер в Песинус стояхме до късно с Максим и разисквахме върху естеството на великата богиня-майка. Той беше по-красноречив от обикновено, а аз се вдъхнових повече от обикновено от думите му и, разбира се, от духа на богинята. Кибела е първа сред боговете, майка на всички; макар да не одобрявам влиянието на евнусите в политическия живот, изпитвам дълбоко уважение към онези жреци, които по примера на Атис се скопяват, за да служат всеотдайно на богинята. Когато Максим си отиде, бях толкова възбуден, че започнах да диктувам един химн, посветен на майката на боговете. Завърших го призори. Максим намира, че това е най-доброто ми произведение от този род.

После потеглихме за Анкира45. Там бях обсаден от хиляди тъжители. Беше досущ като посещение в Египет. Положих най-голямо старание да раздавам правосъдие, но накрая почнах да губя търпение. При това отвсякъде пристигаха вести за религиозни раздори. Някои от нашите хора, прекалено ревностни, увреждаха имотите на галилеяни, докато последните правеха всичко възможно да ни попречат да отваряме наново храмовете. Ясно беше, че рано или късно ще трябва да стресна галилеяните и чрез някоя по-сурова мярка да им покажа, че няма да търпя неподчинение. Но за момента все още разисквах и спорех. Обещах на град Песинус средства за постройката на обществени сгради при условие, че гражданите ще поддържат храма на Кибела. Заявих, че няма да посетя Низибис, докато жителите не се покажат по-малко враждебни към елинизма. Лиших от епископския им сан няколко владици и предупредих останалите, че няма да допусна никаква намеса в моите реформи. Не зная какво щях да правя без Максим. Той бе неотлъчно до мен, неуморим, винаги готов да ме ободри, а аз действително се нуждаех от утеха и насърчение.

В Анкира загубих самообладание и кипнах. Бях прекарал три дни в съда да слушам как хората разправят лъжи един за друг. Просто те обзема страхопочитание пред творческата мощ на въображението, подхранвано от човешка злоба. Някакъв човек, явно решен да срази своя съперник в търговията, идваше при мен всеки ден и отправяше все нови и нови обвинения срещу врага си. Аз незабавно ги отхвърлях. Накрая обвинителят изрева с всичка сила:

— Той върши държавна измяна, августе. Домогва се до престола ти!

Тези думи привлякоха вниманието ми.

— Какви доказателства имаш?

— Преди две седмици той си поръча копринена мантия, и то пурпурна!

Всички нададоха ужасен вик при такава обида на императора. Изгубих търпение. Изух червените си обувки и ги запратих с все сила по главата на този глупак.

— Тогава дай му и тези обувки! — извиках аз. — Те вървят с мантията! — Изплашеният негодник се просна пред краката ми. — Пък му напомни — а и ти сам помни, — че само дрехите не правят човека император. — Не бях особено доволен от себе си, загдето избухнах, но тогава бях в голямо напрежение.

От Анкира поехме на югозапад. При така наречените „Порти“, планински проход, който свързва Кападокия с Киликия, ме посрещна губернаторът на Киликия, Целсий. Бегло го познавах от Атина, където учехме заедно. Той също бе ученик на Либаний. Толкова се зарадвах да видя приятелско лице на елинист, че го целунах пред целия петулантски легион. След това го взех при себе си в моята кола и така пътувахме заедно до Тарс. В непозната страна, обкръжен от враждебно настроени хора, човек се привързва към съвсем бегли познайници, като че ли му са братя. Този ден на драго сърце бих назначил Целсий за преториански префект на Изтока, само за да изразя удоволствието, което ми доставяше разговорът с човек от моята вяра.

Докато пътувахме за Тарс, Целсий ми разправи много неща. Той не гледаше оптимистично на опитите ми да възкреся елинизма, но смяташе, че ако имаме достатъчно време, може би ще вземем надмощие. Съгласи се с мен, че в края на краищата галилеяните ще се изтребят един друг.

Говорихме също така върху най-важния политически въпрос на империята — градските съвети на сенатите.

Където и да пътувам като император, навсякъде ме посрещат тълпи от заможни граждани, които ме молят да ги освободя от задължението да служат в градския им съвет. Най-високата чест, към която в миналото се стремяха богатите хора в провинцията, сега е непосилно бреме, защото градските съвети отговарят за събирането на данъците. Това значи, че при лоша реколта, когато народът не може да плати данъците си, членовете на местния съвет трябва да попълнят данъчния недостиг от собствените си джобове. Нищо чудно, че никой не иска да бъде член на градския съвет. Единствената друга възможност би била да се управлява направо посредством имперски декрети, а това е неудобно по очевидни причини. Страшна каша и никой император не е съумявал да реши въпроса. И аз не зная как да се справя. Както предшествениците си държа вдъхновяващи речи, уверявам, че е голяма чест да се управлява един град и че държавата би загинала без сътрудничеството на най-достойните й граждани. Но въпреки това тези граждани молят да бъдат освободени от обществена служба и аз не мога да ги упрекна. Разбира се, едно разрешение на въпроса е съветите да не се задължават да събират данъците. Но тогава държавните доходи биха намалели наполовина, а не можем да си позволим подобно нещо. Някой трябва да се грижи за събирането на данъците, а кой е по-подходящ за тази работа от градските първенци? Затова реших вместо коренно да преобразявам системата, да съживя съветите. Един начин за по-справедливо разпределение на отговорността е да не се допуша освобождаване от служба в съветите. При Констанций както свещениците галилеяни, така и военните бяха освободени от това задължение. Аз промених това положение, като увеличих броя на гражданите, които могат да бъдат избрани за градски съветници. Тази мярка не остана без последствия, но, струва ми се, след време общините ще закрепнат. Не ще и дума, положението наистина е сериозно, щом като в прочут град като Антиохия имотните граждани отказват да бъдат сенатори.

В Тарс, приятен град, разположен на едно езеро, свързано с морето чрез канал, прекарах доста време. Целсий събра интересна група от философи, за да се запознаят с мен, и имахме приятни разисквания. Съвременните жители на града са напълно достойни за предшествениците си, великите стоици отпреди шест века. Един следобед ходих да плувам в реката Сиднус, въпреки че Александър за малко не умрял, след като се окъпал в тази река. Макар Тарс да е в по-голямата си част галилеянски град (издигнати са безброй паметници на вероломния Павел, който е роден тук), жителите му ми се видяха благоразумни и простосърдечни хора. Почти се натъжих, когато дойде време да напусна града. Утешавах се само с мисълта, че след Тарс ще видя Антиохия, царицата на Изтока. И сега потръпвам, като си спомня колко бях развълнуван.

Пристигнах в Антиохия през последната седмица на юли. Беше горещ, влажен ден. Непосредствено пред града видях голяма тълпа от мъже и жени. Естествено помислих, че са дошли да ме посрещнат, и се приготвих да им държа благодарствено слово. Но те не ми обърнаха никакво внимание, изричаха някакви странни думи и размахваха зелени вейки.

Огледах се за вуйчо си Юлиан, но никъде не видях официални лица; само тълпата продължаваше да пее ритмично, че „нова звезда е изгряла на изток“. Най-после реших, че тези думи се отнасят до мен — човек свиква с какви ли не прекалени венцехваления. Но когато се опитах да им заговоря, те не ми обърнаха никакво внимание и продължиха да зяпат по небето. При Северната порта бях официално посрещнат от преторианския префект Салуций Секунд, от вуйчо ми и от сената. Щом свършихме с официалните поздрави, аз ги попитах каква е тази тълпа.

Вуйчо ми взе да се извинява. Пристигнал съм в Антиохия тъкмо на празника, с който се ознаменувала смъртта на Адонис, любовника на Афродита. Адонис е един от главните богове на Сирия и ние с Максим трябваше да знаем, че този ден е посветен на бога. Но грешката беше вече сторена и не можеше да се поправи. И така влязох в Антиохия сред викове, стенания и погребални песни, което съвсем развали първото ми впечатление от града. Красив град, но за съжаление обитаван от измет. Не, не съм справедлив. Чисто и просто схващанията ни са различни. Аз съм кучето, което преследва тяхната котка.

Северната порта е масивна постройка, направена от египетски гранит. Отвъд нея към града се открива възхитителна гледка, защото Главната улица е две мили дълга, с двуетажни колонади от двете страни, построени през царуването на Тиберий. Никъде другаде в света не можеш да вървиш цели две мили под аркади. Самата улица е настлана с гранит и е планирана така, че винаги я полъхва ветрец от морето, което е на двадесет мили от града. Винаги полъхва ветрец… освен в деня, когато пристигнах. Въздухът бе душен, слънцето — нетърпимо горещо. Пот се струеше изпод шлема ми, докато яздех мрачно към форума, а хората стояха под сенчестите портики и само от време на време стенеха и викаха, че Адонис е мъртъв.

Докато яздех, оглеждах любопитно всичко наоколо си. Отляво планината Силпиус се издига стръмно от равнината. По-голямата част от града е разположена между реката Оронтес на запад и планината Силпиус на изток и на юг. Най-хубавите вили са построени на планинските склонове, където има сянка сутрин, разкошни градини и чудесна гледка към морето. Една година, когато върлувала чумата, един от селевкидските царе заповядал, да издялат на една скала над града огромна глава. Наричат я Харонион и е надвиснала над града като някакъв зъл дух. Може да се види почти отвсякъде. Местните хора й се възхищават. У мен не буди възхищение, защото за мен тя е символ на Антиохия.

На форума на Тиберий има голяма статуя на този император, както и богато украсен с мрамор и мозайка храм на нимфите, построен над един извор, чиито води според Александър били по-сладки от майчиното му мляко. Пих от водата и ми се видя хубава, но бях извънредно жаден, както навярно е бил и Александър. Не мога да си спомня какъв вкус е имало майчиното ми мляко, но тъй като всичко у майката на Александър е било горчиво, навярно и млякото й е горчало.

След това, придружен от градските сановници, излязох на главния площад, който е на един остров в реката. Там, точно срещу внушителната фасада на императорския дворец, се издига съвсем нова костница, започната от Константин и завършена от Констанций. Тя е осмоъгълна и украсена със златен купол. Зданието е известно под името „Златната къща“ и трябва да призная, че е великолепен образец на съвременна архитектура. Дори на мен ми харесва, макар че не съм любител на модерното. Пред костницата бяха застанали епископ Мелеций и други свещеници. Поздравихме се учтиво. Сетне влязох в двореца, построен в голямата си част от Диоклециан, който, където и да отидел, неизбежно възпроизвеждал все същото здание — правоъгълник, наподобяващ плана на военен лагер. Но през последните години моето семейство е изградило толкова много постройки към стария дворец, че първоначалната неприветлива сграда е напълно прикрита от нови пристройки и пищни градини. Във вътрешния двор на двореца има бани, параклиси, павилиони и от всичко най ми хареса кръглият, ограден с вечнозелени храсти манеж, който бе голямо удобство за мен.

Посрещна ме управителят на двореца, един стар евнух, който бе в ужас да не постъпя с него така, както постъпих с евнусите в Константинопол. Но аз го успокоих. Изисквам единствено, рекох, прилично държане. Ако ме обслужват добре, няма да правя промени в персонала. Излишно бе да казвам, че прислужването беше повече от отлично, за разлика от последните ми седмици в Константинопол, където често не оправяха леглото ми и никога не поднасяха вечерята ми навреме. Съвсем не е лошо да имаш удобства поне когато не си на бойното поле.

Избрах си стаи над реката с покрита тераса пред тях, където можех да седя или да се разхождам на открито, като гледам равнината на запад и морето. Там прекарвах по-голямата част от времето си. През деня приемах посетители и работех; вечер идваха при мен приятели. Близо до двореца е хиподрумът, един от най-големите в Изтока. Да, изпълних дълга си: присъствувах на игрите, когато се налагаше, макар нито веднъж да не останах на повече от шест състезания.

Имах много официални задължения. Приемах сената. Изслушвах приветствени слова. Ходех на театър. Държах блестящи речи, макар че по твърденията на Приск колкото и светски да е бил случаят, рано или късно съм заговорвал за религия. Направих преглед на намиращите се вече тук войски и обмислях въпроса къде да настаня легионите, които щяха да пристигнат. За голям ужас на комит Феликс опростих една пета от всички неизплатени данъци в Сирия на едно твърде разумно основание: щом и без това няма голяма вероятност да се съберат тези приходи, защо да не взема една мярка, която ще ме направи популярен. И действително бях популярен — за около три месеца.

През август по време на едно събрание на императорския съвет ми съобщиха, че Сапор бил пратил пратеник с важно писмо. Обърнах се към Ормизда, който случайно присъствуваше на събранието този ден.

— Мир ли ще иска или война?

— Брат ми винаги иска и двете. За себе си иска мир. За тебе — война. Когато си разоръжен, той се въоръжава. Когато си въоръжен, той… ти пише писма.

Доведох пратеника пред съвета. Той не беше персиец, а заможен сирийски търговец, който пътувал за Персия. Току-що бе пристигнал от Ктесифон. Нищо не разбираше от политика. Помолили го да предаде писмото. Нищо повече. Но го придружавал един персиец, за да отнесе отговора ми на великия цар. Заповядах да доведат персиеца. Той се оказа висок, мършав благородник, с лице непроницаемо и спокойно като на статуя. Само веднъж по него се изписа вълнение, когато Ормизда му заговори на родния му език. Той се сепна и му отговори. Сетне, като разбра кой е Ормизда, устата му се стегна и той вече не пророни дума. Попитах Ормизда какво му бе казал.

— Попитах как е баща му. Познавам семейството му — рече кротко Ормизда.

— Той, както изглежда, не е твой привърженик. Но може би ще успеем да променим чувствата му.

Дадох писмото на Ормизда и той го прочете набързо с меките съскави звуци на персийския език. После го преведе. Накратко казано, Сапор искаше да приема негови пратеници. Само това; но бе съвършено ясно какво се загатва.

— Иска мир, августе — каза Ормизда. — Бои се.

Той ми подаде писмото. Аз го пуснах на пода, публична обида за владетел, равен по ранг на мен. Обърнах се към Ормизда:

— Кажи на персиеца, че няма защо Сапор да праща посланици при нас, тъй като скоро ще ме види в Ктесифон.

С това войната бе официално подновена.

В Антиохия диктувах десет, дори двадесет часа без прекъсване, докато гласът ми пресипнеше; след това продължавах шепнешком, доколкото можех. Въпреки това не стигаше време за всичко онова, което трябваше да свърша. Двата февруарски едикта не бяха приети. В Цезарея галилеяните подпалиха храма на Фортуна. Наложих глоба на града и върнах старото му име — Мазака; той не заслужаваше названието Цезарея. По частен път получих сведения от Александрия, че моят враг, владиката Атанасий, бил все още в града, макар че изрично му бях заповядал да напусне Египет. Той обаче скришом живеел в дома на една много богата и красива гъркиня, която, според моя осведомител, му била любовница. Ако това е вярно, имаме срещу него чудесно оръжие, тъй като влиянието му до голяма степен се дължи на неговия така наречен свят живот. Наредих да бъде под наблюдение, докато дойде удобният момент да го изобличим в разврат. Когато съобщили на Атанасий, че го пращам в изгнание, той казал: „Това е малък облак, който скоро ще отмине.“ Той е забележително самонадеян.

Също така наредих Серапионът в Александрия да бъде възстановен и върнах там древния „нилометър“, който се използува за отбелязване различните равнища на водата на Нил. Галилеяните бяха пренесли нилометъра в една от техните сгради. Аз го върнах обратно. По това време подсилих антиохийския сенат, като прибавих към него (въпреки жалните им възражения) двеста от най-заможните хора в града.

През септември с помощта на Максим съчиних най-важния декрет през досегашното ми царуване: декрета за образованието. Винаги съм смятал, че галилеяните дължат до голяма степен успеха си на това, че познават до съвършенство елинската писменост и идеи. Добре запознати с нашата религия, те използуват собственото ни оръжие против нас самите. Ние никога не сме искали от нашите жреци да преподават писанията на Матей, Марко, Лука и Йоан, и то не само защото те са на лош гръцки език. Не. Нашите жреци не вярват в назарянския бог. Следователно защо да оскърбяваме онези, които вярват в него, като преподаваме писанията на неговите апологети? Но галилеяните преподават нашите класици във всички школи по света. Преподават ги като образци на добър стил и начетеност, изхвърляйки всичко, което считат за невярно. Това е възмутително. Ето защо постанових да не се разрешава на никой галилеянин да преподава класиците. Естествено този строг закон се посрещна със силно негодуване и аз съжалявам, че той засегна някои много ценни хора. Но нямах избор. Ако не се тегли рязко чертата между боговете на Омир, от една страна, и последователите на мъртвия юдей, от друга, ние ще бъдем напълно погълнати от всеобщото безбожие на нашето време. Някои мои приятели не са съгласни с мен; особено Приск. Но ние с Максим не отстъпихме. Отначало не допусках никакви изключения от този закон, но сетне го измених, за да дам възможност на Прохерезий в Атина и Марий Викторин в Рим да продължат да преподават. И двамата се съгласиха на драго сърце. В Константинопол старият ми учител Ецеболий се отрече от галилеянската лудост и се възвърна към истинските богове с една извънредно красноречива декларация.

Приск: Тук Юлиан изопачава всичко. Знаем вече за Ецеболий. Каквото властвуващият император тачеше, на това се кланяше и Ецеболий. Аз наистина не бях в Атина, когато влезе в сила декретът, но Прохерезий сетне ми каза, че веднага престанал да преподава. По-късно, когато се получи съобщението, че той лично не е засегнат от закона, отново отказа да преподава, като заяви, че макар декретът да е крайно несправедлив, щом има силата на закон, той трябва да се прилага към всички. Това звучи по-смело, отколкото беше всъщност, защото в самия ден, когато бе оповестен законът, Прохерезий посетил стария си приятел йерофанта на Гърция. Не зная точно как го правеше, но този жрец имаше способността да предсказва бъдещето. Той е единственият гадател, който ме е смайвал. Впрочем напоследък той предрече, че всички храмове в Гърция ще бъдат сринати през това десетилетие. Не зная дали иска да каже, че ще бъдат разрушени от Теодосий или от готите. Като гледам как тези племена се събират на нашите граници, по ми се вярва, че е имал предвид тях.

Както и да е. Прохерезий се поразговорил с жреца. Естествено не можел да го пита направо колко дълго ще живее Юлиан — това е държавна измяна. Но можел да го попита за една реформа, която Юлиан възнамеряваше да направи: преоценката на всички недвижими имоти в Ахея с оглед да се намали поземленият данък. Прохерезий се престорил на загрижен за някакъв имот, който притежавала жена му. Сега ли да го продаде, или да почака, докато новият данък влезе в сила? „Продай го сега — рекъл жрецът (без да вдишва дим от някоя скала и без никакви магически заклинания), — няма да има намаление на данъците.“ Така Прохерезий разбрал, че царуването на Юлиан ще бъде краткотрайно.

Юлиан е съвсем прав, като казва, че бях против декрета по образованието. Според мен това бе жесток закон; освен това бе невъзможно да се приложи. Най-малко половината от добрите преподаватели в школите бяха християни. Кой можеше да ги замени? Но по това време у Юлиан все повече се забелязваха признаци на крайна преумора от огромната работа, с която се бе заел. В известен смисъл беше жалко, че той не беше един Тиберий или дори един Диоклециан. Ако беше започнал да избива, може би щеше да се наложи. Макар християните да казват, че тяхната кръв е семе, което опложда земята, ако един император има твърдо намерение да ги унищожи, той би могъл да успее чрез насилие, особено ако същевременно предложи една друга привлекателна религия. Но Юлиан бе решен да бъде истински философ. Смяташе, че ще спечели чрез убеждение и личен пример. В това именно беше неговата грешка. Достатъчно е човек да види в какво вярват християните, за да разбере, че силата им не е в разсъждението и логиката. Само мечът можеше да ги обърне към Юлиановата вяра. Но той беше добряк и държеше меча в ножницата.

Макар Юлиан да бе твърдо решил да не се тревожи, непрекъснатите лоши известия от провинциите му повлияха. Стана раздразнителен и взе да прибягва до репресалии. Декретът за образованието беше според него решителният удар. Ако бе живял по-дълго, може би щеше да успее; но аз лично се съмнявам в това. По природа беше твърде мек, за да получи трайни резултати. Във всички тези неща непрекъснато го подстрекаваше Максим, който през няколкото месеца, прекарани в Антиохия, беше по-непоносим от всякога.

Либаний: Най-сетне веднъж Приск и аз да сме напълно единодушни в нещо! Максим не беше нито софист, нито философ, нито правник, нито ретор. Той беше магьосник. Всъщност не мога да кажа, че никога не съм вярвал в магия (в края на краищата не сме в състояние да разберем толкова неща, които ни заобикалят), но магиите на Максим явно бяха мошеничество, а влиянието му над Юлиан беше пагубно.

Декретът за образованието имаше една забавна последица — единствената, що се отнася до мен. Двама драскачи, баща и син, на име Аполинар, веднага преработили заветите на Назарянина и старата книга на юдеите в гръцки трагедии и драми! По този начин се надявали да заобиколят закона и да могат да преподават класически гръцки. Прочетох няколко от тези чудовищни творби и трябва да призная, че колкото и да са недодялани, те се четат доста по-леко от оригиналите. Новия завет те преработиха като серия от Сократови диалози, подражавайки на Платон (но в анапест!), докато старата книга на юдеите сбиха от алфа до омега в двадесет и четири глави, предадени в убийствено монотонен дактил.

Творбите на семейство Аполинар ми бяха пратени за преценка от един крайно разтревожен владика от Цезарея… искам да кажа, Мазака. Пратих му писмо от едно изречение: „Прочетох; разбрах; порицавам.“ Точно преди да напусна Антиохия, получих отговор на това писмо от стария си приятел Василий. (Няколко пъти съм го канил да ми бъде гост, но той не желае да дойде.) Неговото писмо също се състоеше от едно изречение: „Чел си, но не си разбрал, защото, ако беше разбрал, нямаше да порицаеш.“ Никой не може да обвини Василий в угодничество към властта.

Няма подробно да описвам антиохийците. Лошият им нрав е твърде добре известен. Те са свадливи, мекушави и лекомислени; при това се увличат по конни състезания, комар и се отдават на педерастия. Градът, разбира се, е красив, с благоприятен климат и добро географско разположение. Голяма част от населението са сирийци, които живеят в отделен квартал — край реката, точно срещу острова. Като отидеш в този квартал, имаш чувството, че си в Персия, толкова ориенталски са по вид и облекло хората там. В южния край на града и по пътя за Дафне живеят значителен брой юдеи. Те са предимно земеделци — получили са земя като награда за военна служба. По-нататък ще говоря по-подробно за тях.

През първите седмици, когато бях „популярен“, се явявах на публични места, както е прието. Председателствувах надбягванията в хиподрума и ми се смяха на брадата. Но смехът беше добродушен. Ходих в театъра, издълбан в склона на планината Силпиус, като е използувана една естествена извивка на възвишението. Представяха пиеса от Есхил, та нямах чувството, че си губя времето. Обикновено ме канят да посещавам комедии. Тъй като повечето императори са били доста лекомислени, управителите на театрите обикновено запазват най-идиотските си фарсове за височайшите си покровители. Константин много харесвал Менандър. Констанций навярно е харесвал фарсове, макар никой да не знае със сигурност, защото той неотклонно имаше едно и също поведение: никога да не се смее или усмихва на обществени места. Но допущам, че старогръцкият език на пълните с игрословици комедии, който при това се говори бързо, навярно го е обърквал. Вуйчо ми Юлиан в качеството си на комит на Изтока поне можа да ми спести тия комедии. Есхил много ми хареса. Представиха неговия „Прометей“.

Прекарах голяма част от времето си в съда. Както обикновено съдът бе задръстен от нерешени дела и моето присъствие само утежни положението: когато хората знаят, че императорът ще посети града им, всички искат той да гледа делото им, вярвайки (с пълно право), че той е безпристрастен и че воден от желание да се докара на простолюдието, ще бъде по-снизходителен (в моя случай — погрешно).

Макар императорите, общо взето, да са по-милостиви от местните съдии, неизбежно се срещат адвокати, които толкова прекаляват, че най-после кипваме и в яда си издаваме присъда, за която впоследствие съжаляваме. Съзнавайки тази своя слабост, дадох нареждане на градския префект да ме спира, щом намери, че се увличам от чувствата си или неуместно се отклонявам от същността на спора. След като преодоля първоначалното си стеснение, той ми беше от голяма полза и държеше кормилото направо, както казва поговорката.

Воден от любопитство, питах всеки тъжител коя вяра изповядва и повечето, струва ми се, отговаряха честно. Малцина признаваха, че са галилеяни, когато би помогнало на делото им (това бе общото мнение) да ме излъжат. Но тъй като скоро се разчу, че не оставях личните си религиозни предпочитания да влияят на присъдата, много от съдещите се с жар заявяваха, че са галилеяни, и настояваха да преследвам хората, които не изповядват тяхната вяра.

Галилеяните в Антиохия са разделени на заслепени и полузаслепени ариани, които непрекъснато се карат. В града има, разбира се, и добри елинисти, но те нямат никакво влияние. Има много хора, които биха тръгнали с нас, но ние нямаме успех, понеже всяка сериозна религия досажда на антиохийците. Харесват Назарянина, защото им „опрощава“ греховете и престъпленията с едно поръсване с вода… макар да няма никакви данни тази вода да е излекувала дори една брадавица! Веднъж изтъкнах на владиката Мелеций един интересен парадокс. С него сме се срещали само два пъти; първия път учтиви и внимателни, втория — ядосани. При първия случай, когато бяхме внимателни, Мелеций ми каза, че гражданите били искрени галилеяни не само защото Павел от Тарс сам бил покръстил толкова много хора, но също защото именно в Антиохия за пръв път галилеяните били наречени с възвишеното име „християни“.

— Щом вашите хора са толкова предани на Назарянина, защо тогава целият град празнува смъртта на Адонис? Един от нашите богове?

Мелеций вдигна рамене.

— Трудно се отучват хората от стари обичаи — отвърна той.

— Същото важи и за една стара вяра.

— За тях това е само празненство, увеселение.

— И все пак нарушават закона на Назарянина: „Не трябва да имаш друг бог освен мен.“

— Августе, ние не извиняваме това, що вършат.

— Не мога да допусна, че е възможно галилеянин да почита и Адонис, и мъртвеца, когото наричате бог.

— Надявам се един ден да ги убедим да изоставят всички нечестиви празници.

— Освен, разбира се, ако преди това не успея да ги убедя да почитат единния бог.

— Многото езически богове ли?

— Всеки от тях представлява една страна на единния.

— Нашият бог е единният.

— Но не пише ли в книгата на юдеите, която вие считате за свещена, защото Назарянинът я е считал за свещена…

— Тя е свещена, августе.

— … не пише ли там, че всевишният бог на юдеите е ревнив бог…

— Така пише и той е такъв.

— А не е ли той също според собствените му думи бог само на евреите?

— Той е всеобхващащ…

— Не, владико. Той е бог именно на евреите, както Атина бе богинята на град Атина. Той не твърдеше, че е единственият бог, а само ревнив бог на едно маловажно племе. Е, щом култът му е ограничен, той по определение не може да бъде единственият бог, за когото, ще се съгласиш с мен, не могат да съществуват никакви ограничения, тъй като той се намира във всяко нещо и всички неща го съдържат в себе си.

По това време бях особено разпален, защото събирах материали за книгата си „Против галилеяните“, където, подобно на Порфирий, привеждах много доказателства срещу атеистите. Владиците, разбира се, са склонни да считат многобройните противоречия в светите им книги като признак на божествена тайнственост, а не като явно доказателство, че религията им е дело на простосмъртен, подходяща за роби и неуки жени.

До самия край на престоя си в Антиохия бях популярен ако не другаде, поне в съда. Хората често ръкопляскаха на решенията ми. Сега си давам сметка, че в някои отношения съм много суетен. Обичам да ми ръкопляскат. Разбира се, повечето хора са такива, с изключение може би на най-големите философи. Но струва ми се, че мога да правя разлика между истинско и лицемерно възхищение. Антиохийците обичат да вдигат шум и са много хитри ласкатели. Един ден реших да им покажа, че много добре знам колко струват. След като бях произнесъл дълго решение по едно особено трудно дело, всички в съдебната зала взеха бясно да ръкопляскат и мнозина извикаха: „Съвършено правосъдие!“ На което аз отговорих:

— Би трябвало много да се радвам, че хвалите справедливото ми решение. Но не се радвам. Защото зная — и това ме натъжава, — че макар да можете да ме хвалите, когато съм прав, нямате власт да ме порицаете, когато греша.

През първите дни след пристигането си в Антиохия не можех да правя нищо, което ми се искаше. Времето ми бе изцяло погълнато от административна работа и настаняването на двора. Едва през октомври можах да отида до предградието Дафне и да се помоля в храма на Аполон. Няколко пъти се канех да отида, но винаги се налагаше да остана в града по неотложна работа. Най-сетне определих ден и направих всички приготовления. Жертвоприношението трябваше да бъде извършено призори в храма на Зевс Филиос, който се намира в стария квартал на Антиохия. За изумление на антиохийците оповестих, че ще измина петте мили от Дафне пеша като обикновен поклонник.

На определения ден ме разбудиха, преди да се развидели. Придружен само от Максим и Орибазий (който мърмореше, че е трябвало да стане толкова рано), минах моста, който води за сирийския квартал. С мен имаше само ликтори, сякаш бях обикновен градски магистрат. Надявах се да мина незабелязан, но, разбира се, целият квартал знаеше, че призори императорът ще извърши жертвоприношение.

Влязохме в многолюдните тесни улици на сирийската част на града. Тук преди почти седемстотин години е била основана Антиохия от един от пълководците на Александър. Храмът на Зевс Филиос е един от малкото оцелели храмове от онова време. Той е малък и отвсякъде е обграден от един пазар, който с безбройните си покрити с чергила коли представлява твърде пъстра, макар и не много благочестива гледка. За щастие този храм никога не е бил напълно изоставян. Дори галилеяните го уважават, понеже е свързан с основаването на града.

Докато ликторите ми проправяха път през изпълнения с народ пазар, аз старателно криех ръцете си под плаща: бях ги измил според предписанията на обреда и не биваше да се докосвам до нищо. Народът на пазара не ми обърна никакво внимание. Дори присъствието на един император не е в състояние да смути търговията.

Но при храма се бе събрала голяма тълпа. Приветствуваха ме с весели възгласи. Безброй мургави ръце посягаха да се докоснат до мен. От всички неща, които трябва да понасям като император, това ми е най-омразното — постоянно има хора, които протягат ръце, за да пипнат дрехата ми. Понякога го правят само заради приятния трепет, който им доставя едно докосване до императорските одежди; но най-често това са болни хора, които вярват, че досегът с живото тяло на император действува като силен цяр. Затова и императорите често прихващат заразни болести. Така че, ако ножът не сложи край на земния им живот, ръката на някой болен поданик свършва тази работа. Диоклециан и Констанций никога не са разрешавали на простолюдието да се доближава до тях на по-малко от дванадесет стъпки. Може би ще последвам примера им по хигиенни съображения.

Жертвеникът пред храма беше вече приготвен и украсен с гирлянди. Единият от двамата жреци, които държаха белия бик, много приличаше на месар и подозирам, че това е бил истинският му занаят. Нямаме достатъчно жреци. По стъпалата на храма, точно зад жертвеника, бяха събрани най-важните елинисти на града начело с вуйчо ми Юлиан. Лицето му имаше пръстен цвят и той почти непрекъснато кашляше; въпреки това обаче беше в отлично настроение.

— Всичко е готово, августе — каза той, като застана до мен пред жертвеника.

Тълпата беше в добро настроение, весело шумеше и явно не разбираше религиозното значение на това, което ставаше. „Спокойствие — си шепнех аз, — не се издавай.“ Ликторите се наредиха в полукръг около жертвеника, за да не може никой да се докосва до мен по време на обреда. Зад нас хората на пазара продължаваха да търгуват — беше шумно като в сената, когато се разискват данъците.

Обърнах се към Максим и го попитах с установени по обреда изрази дали ще ми помогне. Той отговори утвърдително. Докараха бика пред нас. Погледнах го като вещ познавач. Трябва да съм извършил десет хиляди жертвоприношения и съм отлично запознат с предзнаменованията. Всичко е от значение, дори това как върви бикът, докато го водят към жертвеника. Този бик беше необикновено едър. Явно го бяха упоили; впрочем повечето жреци търпят тази практика, макар и онези, които строго се придържат към старите обичаи, да твърдят, че когато бикът е упоен, движенията му преди жертвоприношението губят значението си. Но дори и в такъв случай доста неща могат да се познаят. Бикът се клатушкаше, като че ли куцаше с единия крак. Той се препъна. Това беше лоша поличба.

Взех обредния нож. Изрекох думите, които се полагаше да кажа. След това с едно-единствено ловко движение прерязах гръкляна му. Това поне мина добре. Шурна кръв и целия ме опръска; и това също беше добър знак.

През всичкото това време жреците правеха предписаните движения, казваха отговорите си и аз изрекох формулата, както бях направил при толкова много жертвоприношения. Тълпата замлъкна, любопитна да види една старинна церемония, която мнозина от присъствуващите не бяха виждали никога.

Когато дойде моментът на гаданието, ръката ми се разтрепери. Някакъв демон се мъчеше да ми попречи да хвана черния дроб на бика. Помолих се на Хелиос. Точно тогава слънцето изгря зад планината Силпиус. Светлината струеше от двете страни на планината, макар че в този ранен час градът беше още в сянка. Мушнах ръка във вътрешностите на животното и измъкнах черния дроб.

Поличбата беше ужасна. Части от дроба бяха изсъхнали от някаква болест. Внимателно го разгледах. В „дома на войната“ и „дома на любовта“ предзнаменованието означаваше смърт. Не смеех да погледна Максим. Но знаех, че и той е видял това, което аз видях. Продължих обреда, изричайки наизуст всички формули, вдигнах жертвата към Зевс, разгледах заедно с Максим останалите вътрешности, повтарях старинни обредни думи. Сетне влязох в храма, за да довърша церемонията.

За мой ужас храмът беше пълен със зяпачи; не стига това, но и започнаха да ръкопляскат, когато ме видяха да влизам. Смаян от това светотатство, аз се спрях изведнъж и извиках:

— Това не е театър, а храм!

Сега вече развалих целия обред. Ако сред молитвата се каже дори една дума за друго нещо, целият обред трябва да започне отново. Обръщайки се към тълпата, бях скъсал нишката, която свързва главния жрец с боговете. Ругаейки шепнешком, заповядах да се изпразни храмът и всичко да започне отново.

Вторият бик (той не беше упоен) скочи настрани тъкмо когато вдигах ножа — пак много лошо предзнаменование. Но поне черният му дроб беше нормален и обредът завърши както трябва. Поех пеша за Дафне в отвратително настроение, и то не в прохладното утро, както възнамерявах, а в най-голямата жега по пладне.

До мен вървяха Максим и Орибазий. Поради болестта си вуйчо ми се качи на носилка. Ликторите ни проправяха път. От време на време се струпваха хора, но не се опитваха да се докоснат до мен; малцина досаждаха с молбите си, макар че както винаги и сега се намери един, който внезапно се просна в краката ми и замоли за помощ. Където и да съм — в Галия или в Италия, или в Азия, — такива хора винаги се промъкват през стражата и се просват пред краката ми. Просто не разбирам как успяват да го направят. Винаги с най-голямо търпение записвам името му и се старая да му помогна с нещо — ако не е, както често се случва, просто някой луд.

Макар да бях потиснат и неспокоен, докато стигна до Дафне, аз се поразсеях от прелестните гледки. В по-голямата си част пътят следва реката Оронтес. Почвата е плодородна и поради обилното напояване градините край пътя са измежду най-красивите в света. Собствениците им всяка година се състезават кой ще направи градината си по-разнообразна и приятна. И тази година, макар че почти не бе валяло, градините бяха приказно красиви, тъй като се напояваха от вади.

Край пътя има хубави вили и необикновено много ханчета, построени първоначално за хилядите поклонници, които идвали от всички краища на света, за да се молят в храма на Аполон. Но сега поклонниците са малко и ханчетата служат почти изключително за убежище на влюбените. Някога свято място, Дафне сега е известно с влюбените си двойки.

Когато бяхме на половината път до предградието, вуйчо ми предложи да се отбием в ханчето на един бивш негов роб. Беше наистина много приятно място, отдалечено от пътя и закътано с жив плет от лаврови храсти.

Седнахме навън на дълга маса под голяма асма, натежала от прашни морави гроздове, чийто тежък дъх привличаше жужукащите пчели. Ханджията ни донесе глинени кани с плодов сок, примесен с мед, и всички го изпихме жадно. Това беше първият приятен миг през този лош ден. Безпокоях се само за здравето на вуйчо си. Докато пиеше, ръцете му трепереха. От време на време лицето му се изкривяваше от болка. Въпреки страданието си той се владееше и в разговора се отличаваше както винаги със своята ясна мисъл и изисканост.

— Ще видиш, че храмът е в доста добро състояние — каза той. — Жреците се разпръснаха преди няколко години, но там все още живее един главен жрец. Той, разбира се, много се вълнува от това, че ще посетиш храма.

Максим тъжно поклати глава и подръпна брадата си.

— Когато бях тук като момче, имаше хиляда жреци, всеки ден се принасяха жертви, хановете бяха претъпкани…

Винаги се удивлявам, като си помисля колко много е пътувал Максим. Едва ли има свято място по земята, което да не е посетил, като почнеш от Пафианската скала, където Афродита излязла от морето, та до онова място на брега на Нил, където Изида намерила главата на Озирис.

— Боя се, че ще намериш големи промени в Дафне — каза вуйчо ми. — Но все пак ще съумеем да ги съживим. В края на краищата всеки иска да посети Дафне ако не за друго, то поне заради минералните води и красивата природа. Съвършено място, само ако не беше…

Аз довърших изречението му, имам този лош навик. Прекъсвам всички, включително и себе си.

— Ако не беше костницата, която брат ми Гал счете за нужно да построи за костите на… как се казваше онзи злодей?

— Покойния епископ Бабилас, когото император Деций осъди на смърт.

Ръката на вуйчо ми се разтрепери и той разля малко от плодовия сок по туниката си. Престорих се, че не съм забелязал. Но Орибазий, който дотогава внимателно разрязваше една голяма пчела с ножа си, се пресегна през масата, хвана вуйчо ми за китката и премери пулса му.

— Да пиеш минерална вода днес — каза Орибазим накрая.

— Не съм добре напоследък — рече вуйчо ми, сякаш се извиняваше. Лицето му беше като на смъртник.

Забелязал съм, че очите на хората, които бавно умират от естествена смърт, имат неестествен блясък. Те гледат някак напрегнато, сякаш искат да видят колкото се може повече, преди да умрат. Обичах вуйчо си и исках да живее дълго.

Колкото до Дафне, мога само да кажа, че красотата му напълно отговаря на славата му. Градът е разположен сред градини и извори. Недалеч е прочутата кипарисова горичка, посадена преди векове от Селевк по заповед на Аполон. Дърветата сега са толкова високи и кичести, че клоните им образуват зелен покрив, който пази от слънцето и човек може с часове да ходи в прохладна сянка. Дафне открай време е било свято място; първо е било посветено на Херкулес, а по-късно на Аполон. Именно тук Аполон преследвал нимфата Дафне. Когато тя призовала Зевс да й се притече на помощ, той я превърнал в лаврово дърво. Видях това дърво. То е невъобразимо старо и чепато, но въпреки това всяка пролет пуща нови издънки, с което ни напомня, че в този прастар ствол спи прикованата с магия вечно млада нимфа. Човек може също така да посети дъбравата, където Парис трябвало да реши спора коя от трите богини е най-красива.

Бързо изкарах официалната церемония, устроена за мен на градския площад. След това, вместо да отида направо в двореца, пообиколих заедно с Максим и Орибазий някои от забележителностите, докато вуйчо ми отиде в храма на Аполон, за да подготви жертвоприношението.

Особено силно впечатление ми направиха множеството карстови извори. Водата блика изобилно през всички годишни времена. Адриан — да, и той е бил тук — построил при извора Сарамана голям басейн с колонада: човек може да седи на мраморната пейка и да се наслаждава на прохладата, която изворната вода носи от недрата на земята. Видях също и прочутия Касталски извор, където някога е имало оракул на Аполон. Още като обикновен гражданин Адриан поискал да узнае бъдещето си и хвърлил във водата лаврово листо. Листото се върнало при него след малко и върху му била написана една-единствена дума: „Август“. Когато Адриан действително станал император, той наредил да покрият извора с мраморна плоча, воден от доста разумното съображение, че и други биха могли да научат каквото той научил, а това не би било от полза за държавата. Възнамерявам да отпуша отново извора, ако поличбите са благоприятни.

Градският префект се оказа крайно нетактичен човек — заведе ни да ни покаже базиликата, където се намират мощите на онзи мошеник Бабилас. Тъжно ми стана, като видях колко много посетители имаше: чакаха ред, за да влязат вътре. Те вярват в целебните свойства на костите, на този отдавна умрял човек, а през ум не им минава да посетят Аполоновите извори! До костницата има голяма работилница, където се произвеждат галилеянски „свещени“ предмети. Изглежда, че тази търговия е много доходна. Колко са суеверни хората!

В храма на Аполон пристигнахме късно следобед. Пред него се бе събрала голяма тълпа, но никой не бе дошъл да почете бога. Всички бяха зяпачи.

Влязох в храма. Едва след известно време очите ми привикнаха към полумрака. Най-после пред мен се откри огромната великолепна статуя на Аполон. Видях също така, че не бяха направили никакви приготовления за жертвоприношение. Тъкмо се готвех да изляза от храма, когато откъм другия край към мен забързаха двама души. Единият беше вуйчо ми. Другия беше един пълен човек и носеше голям тежък чувал.

Вуйчо ми, задъхан, ми обясни, че този човек бил главният жрец на Аполон. Главен жрец! Беше местен човек, без някакъв занаят, когото градският съвет натоварил да мете храма и да следи да не се заселят в него бездомници, да не се крият там влюбени двойки или пък да не бъде използуван от хора е пълен пикочен мехур. При липсата на истински жрец той трябвало да мине за жрец.

— Ами ние нямаме пари, господарю. Не можах да купя бял бик, както подобава, нито дори коза… Винаги съм казвал, че и коза може, стига да не е стара и жилава. Но като знаех, че ще дойдете, донесох ей това от дома. Тя е последната — друга нямаме. Не е жилава според мен — каза той и извади от чувала една наежена сива гъска.

Вуйчо ми, като видя, че бях готов да се развикам, бързо заговори:

— И тя ще свърши работа засега, жрецо. Но утре ще изпълним обреда, както си е редът. Трябва да се погрижиш да видиш колко от бившите жреци можеш да намериш. Аз поемам разноските. Утре сутрин може да ги подготвим набързо. След това…

Той продължи да говори, докато се овладях. Учтиво поблагодарих на този простак за положените от него усилия, казах една молитва и излязох навън, без да принеса в жертва гъската.

За мое щастие в двореца ме чакаше приятна изненада. Великият Либаний бе пристигнал от Антиохия. За пръв път се срещахме и трябва да призная, че бях развълнуван. Той е човек с благородна осанка, с посивяла брада и избледнели от перде очи — постепенно губи зрението си, но понеже е истински философ, не се оплаква. Вечерта разговаряхме надълго и докато бях в Сирия, всяка вечер имахме дълги разговори. С най-голямо задоволство го назначих за квестор, длъжност, която той много желаеше.

Либаний: Интересно колко грешат хората в спомените си. Никога не съм искал поста на квестор. Това, което действително поисках — по настояването на сената в Антиохия, — беше да ми даде право да представлявам града пред Държавния съвет. В миналото много пъти се бях занимавал с такава работа — да защищавам деянията (а често и злодеянията) на моите съграждани. Дори преди ужасния 22 октомври предчувствувах, че между императора и града ще има сериозни стълкновения, и тъй като обичта ми към Юлиан е равна на обичта към родния ми град — доколкото въобще може две неща да бъдат напълно еднакви, — смятах, че ще съумея да запазя мира между тях. Сенаторите, мои колеги, се съгласиха. И Юлиан се съгласи. Затова смея да кажа, че заслугата за спасяването на Антиохия от събития, които при всеки друг император можеха да бъдат кръвопролитни, отчасти бе и моя. Във всеки случай Юлиан ме направи квестор по свой собствен почин. Не съм искал тази служба, нито каквато и да било друга. В края на краищата общоизвестен факт е, че по-късно се отказах от титлата „преториански префект“. Никога не съм жадувал за титли или официални почести.

В отношенията си с Юлиан бях коренно противоположен на Максим. Не направих никакво усилие да спечеля благоволението му. Нито веднъж не поисках да ме приеме, освен когато се налагаше да му изложа становището на града. Юлиан не говори за първата ни среща, но аз ще я спомена, защото държането ми в самото начало определи естеството на личните ни отношения, които за жалост бяха толкова краткотрайни.

Когато Юлиан за пръв път дойде в Антиохия, трябва да призная, очаквах да бъда повикан веднага. Години наред си бяхме писали. В Никомедия той бе наредил да се стенографират лекциите ми. В прозата му явно личеше влиянието на моя стил — по-голям комплимент от този не можех да желая. Но минаха няколко седмици, без той да ме покани да го посетя. По-късно се извини: имал много грижи и неприятности и поради това не могъл да ме види. Напълно го разбрах. Все пак признавам, че бях като гордия баща, който повече от всичко друго иска да се порадва на успехите на даровития си син. Разбира се, видях го, когато държа реч в нашия сенат, но не се срещнахме, макар в речта си да ме нарече „най-ценния камък в короната на Изтока“. След това всички смятаха, че извънредно много ме цени, но все още не ме поканваше в двореца. Едва един ден късно през октомври получих покана да обядвам с него. Отговорих, че поради слабото си здраве никога не обядвам, което е и вярно: един обилен обед в голямата горещина на деня неизбежно причинява главоболие. Тогава той ме покани да го посетя в Дафне следващата седмица и аз приех.

Както ясно личи от Юлиановото съчинение, аз не съм го „гонил“; по-скоро той ме гонеше. Споменава за пердето на очите ми. Не си давах сметка, че толкова е личало. По онова време още виждах доста добре. Сега, разбира се, съм почти напълно сляп.

Бях очарован от Юлиан, както повечето хора. Той беше голям ласкател, но в ласкателствата му винаги имаше достатъчно здрав разум и те бяха по-скоро приятни, отколкото неприятни.

За нещастие той обичаше да разговаря по цели, нощи, а аз не можех да стоя до късно; ето защо винаги трябваше да издебна момента, когато си поема дъх, за да се извиня, че трябва да си ходя. Въпреки това намерихме време да разискваме подробно моите произведения и открих с голямо задоволство, че е запаметил много неща от тях. Също така разговаряхме за Ямблих и Платон.

Най-сетне направих подобаващо жертвоприношение на Аполон: хиляда бели птици. Това ми отне по-голямата част от деня. След това влязох в храма да се допитам до оракула. Зададох някои въпроси, които трябва да премълча, но жрицата не отговаряше. Мълча в продължение на почти цял час; сетне заговори с гласа на бога:

— Кости и мърша. Не могат да ме чуят. В свещения извор има кръв.

Нищо повече не каза. Но това беше достатъчно, знаех какво трябваше да се направи.

Като излизах от храма, насъбралата се тълпа започна да ръкопляска. Спрях се и погледнах костницата отсреща, която оскверняваше извора. Обърнах се към вуйчо си:

— Искам утре да бъдат преместени костите на онзи галилеянин Бабилас.

— Костите на Бабилас? Да бъдат преместени? — възкликна отчаяно вуйчо ми. — Но това е едно от най-прочутите им светилища. От цяла Азия идват хора, за да се докоснат до мощите на свети… на епископа.

— Пак ще могат да ги пипат колкото си щат. Но не тук. Не в Дафне. Това е святото място на Аполон.

— Августе, това ще докара големи беди.

— Ако не изпълним волята на Аполон, ще си докараме още по-големи беди.

Вуйчо ми се поклони е много мрачен вид, прекоси площада и се отправи към костницата отсреща.

Тъкмо се качвах в носилката си, когато забелязах група юдейски старейшини, застанали на края на тълпата. Направих им знак да дойдат при мен. Един от тях се оказа равин. Беше стар човек и аз го закачих:

— Защо не участвува с мен в жертвоприношението?

— Августът знае, че ни е забранено.

Равинът говореше с твърд глас, но другарите му изглеждаха изплашени. В миналото често се е случвало императори да убиват юдеи за неспазване на тържествени обреди.

— Но ти положително предпочиташ Аполон пред… онова! — рекох аз и посочих към костницата на отсрещната страна на площада.

Старецът се усмихна.

— Августът сигурно знае — каза той, — че много пъти ни е било заповядвано да избираме между нашата вяра и смъртта, но никога не сме били принуждавани да правим избор между езичеството и християнството.

— Но ние имаме общ враг — рекох, съзнавайки напълно, че понеже стоящите наблизо чуват гласа ми, всяка дума, изречена от мен, в най-скоро време ще се повтаря от Тигър до Тамиза46. Старецът не отговори нищо, но пак се усмихна. Аз продължих: — Би трябвало поне от време на време да правите жертвоприношение. В края на краищата вашият бог е истински бог.

— Нам е позволено да правим жертвоприношение само на едно място, августе, в Йерусалимския храм.

— Но този храм е разрушен.

— Затова вече не правим жертвоприношения.

— А ако храмът бъде наново изграден?

— Тогава бихме отдали благодарност на нашия бог.

Качих се в носилката с вече наполовина готов план в главата.

— Ела в двореца в Антиохия да поговорим — рекох аз.

Назарянинът е предрекъл, че храмът на юдеите ще бъде разрушен навеки; след смъртта му храмът бил опожарен от император Тит. Ако го построя наново, това ще бъде доказателство, че Назарянинът е лъжепророк. С доста голямо задоволство дадох нареждане да бъде изграден отново храмът в Йерусалим. И какви по-добри съюзници от евреите можем да имаме срещу галилеяните? Те сигурно с ужас гледат как последователите на човека-бог ежедневно извращават свещената им книга.

Приск: Юлиан не се връща повече към този въпрос. Когато той разпореди да бъде отново построен юдейският храм, всички християни се ужасиха. Те мразят евреите, отчасти защото се чувствуват виновни, че са откраднали техния бог, но главно защото си дават сметка, че евреите знаят по-добре от всеки друг каква чиста безсмислица представлява от себе си цялата християнска смесица от вярвания. А ако юдейският храм бъдеше издигнат отново, това не само щеше да е доказателство, че Христос е лъжепророк, но и Йерусалим щеше да стане опасен съперник за християните. Те трябваше да предприемат нещо. И действително предприеха.

Старият ми приятел Алипий, който ръководеше работите по възстановяването на храма, ми даде достоверно описание на случилото се. Той беше заместник-префект в Британия, докато Юлиан беше цезар. Алипий бе дошъл в Антиохия, очаквайки ново назначение, и се срещахме доста често, защото той търсеше плътски удоволствия не по-малко, отколкото ги търся — по-точно казано — ги търсех аз. Една нощ посетихме до един всички публични домове на улица „Сингон“. Но няма да ти натрапвам празното самохвалство на един старец.

Либаний: За това деликатно внимание съм безкрайно благодарен.

Приск: Юлиан изпрати Алипий в Йерусалим да построи отново храма. Той имаше правото да действува, както намери за добре. С помощта на губернатора работата по строежа започна, за най-голяма радост на местните юдеи, които се съгласиха да съберат необходимите средства. Тогава стана прочутото „чудо“. Една сутрин измежду камъните се появили огнени езици; под напора на страшно силния северен вятър огънят се понесъл във всички посоки, всявайки ужас сред работниците, които се разбягали. С това всичко се приключило. Алипий впоследствие открил, че галилеяните били поставили сред развалините кофи с нефт, наредени така, че щом се запали една, всички останали да пламнат; това създавало впечатление, че огневи дяволи тичат във всички посоки.

Северният вятър не е бил заплануван; разбира се, възможно е Христос да е пратил вятъра, за да затвърди славата си на пророк, но по-вероятно ми се вижда да е било чиста случайност. Възнамеряваха да се заловят със строежа през следващата пролет, но тогава беше вече твърде късно.

Следният ден беше 22 октомври. Косато се развидели, около хиляда галилеяни се събраха, за да преместят останките на покойния Бабилас от светилището, което Гал им бе построил. Всичко бе най-грижливо уредено. Зная това, защото на същия ден и аз се върнах в града и видях шествието.

Галилеяните — мъже и жени, — облечени в траур, благоговейно придружаваха каменното ковчеже, съдържащо останките на този злодей. Никой не ме погледна. Всички бяха свели очи надолу. Но пееха злокобни погребални песни, които явно се отнасяха за мен, и особено една: „Проклети да са онези, що боготворят ръкотворни образи, що се гордеят с идоли“. Като чух това, пришпорих коня си и препуснах край тях в галоп, последван от свитата си. Вдигнахме голям прах, от който гласовете на пеещите пресекнаха. Пристигнах в Антиохия в добро настроение.

На следващия ден научих какво бе станало през нощта. Пратиха вуйчо ми да ми съобщи новината. Всички останали бяха твърде много уплашени.

— Августе… — поде вуйчо ми с дрезгав от тревога глас. Направих му знак с ръка да седне, но той остана прав цял разтреперан.

Оставих писмото, което тъкмо бях зачел.

— Би трябвало да отидеш при Орибазий, вуйчо, да те прегледа. Имаш много болнав вид.

— Храмът на Аполон…

— Той има една билка, с която се лекуват персийците. Казва, че тя за една нощ прекъсва треската.

— … бе опожарен.

Изведнъж онемях. Както повечето хора, които говорят прекалено много, аз съм се научил да схващам думите на другите дори когато собственият ми глас ги заглушава.

— Опожарен? От галилеяните ли?

Вуйчо ми махна отчаяно с ръце.

— Не се знае. Пожарът започна точно преди полунощ. Целият храм е изгорял до основи.

— А статуята на Аполон?

— Разрушена е. Твърдят, че било чудо.

Запазих самообладание. Открил съм, че силният гняв (който при незначителни поводи често прави човека съвсем безразсъден) при важни случаи изостря сетивата.

— Кажи на владиката им да дойде при мен — рекох с равен, спокоен глас. Вуйчо ми се оттегли.

Седях дълго, загледан в просторната равнина. Слънцето клонеше на запад кървавочервено. Представих си картина на пълна тирания. Видях кръв да се лее по улиците на Антиохия, кръв по стените, по аркадите, по базиликите. Ще убивам, ще убивам, ще убивам! Ах, как се наслаждавах на това видение! Но този пристъп на лудост премина и си спомних, че освен меча имам на разположение и други оръжия.

Владиката Мелеций е майстор на изтънчената ирония в александрийски стил. За галилеянски духовник той учудва с необикновените си познания по гръцки и има особен дар за реторика. Но аз не му дадох възможност да си послужи с нея. Щом заговори, ударих по масата с разтворена длан. Ударът прозвуча като гръмотевица. Бях научил този фокус от един етруски жрец, който не само ми показа как да произвеждам оглушителен звук, като леко заоблям дланта си, но и как, като изпъна и стегна пръстите си, да разцепвам масивно дърво с гола ръка. Първия фокус можах да науча, но и досега не ми е стигала смелостта да опитам втория, макар че останах поразен, когато жрецът го направи без никаква магия. Мелеций ахна от уплаха.

— Опожарили сте един от най-светите храмове в света.

— Августе, повярвай ми, ние не…

— Не ме лъжи! Неслучайно нашият храм, който съществува от седем века, бе опожарен именно в деня, когато останките на твоя престъпен предшественик бяха пренесени от Дафне в Антиохия.

— Августе, нищо не знаех за станалото.

— А, това вече е друго. Отначало казваше „ние“ Сега казваш „аз“. Отлично. Вярвам ти. Иначе още днес щях да доставя на последователите ти нови-новенички кости, на които да се кланят.

Мускулите на лицето му играеха и той не можеше да ги спре. Това е някакъв тик. Опита се да заговори, но от устата му не излизаше никакъв звук. Тогава разбрах какво са изпитвали тираните, когато са били на моето място. Яростта действително дава ободряваща наслада, макар да е опасна за душата.

— Утре трябва да предадеш виновните на преторианския префект. Те ще бъдат съдени по закона. Антиохийската епархия естествено ще заплати разноските по възстановяването на храма. Междувременно, тъй като вие ни попречихте да извършваме богослужения в нашия храм, ние ще ви попречим да се молите във вашия. От този момент църквата ви е затворена. Никакви литургии няма да се четат там. А каквито ценности имате в нея, ще бъдат конфискувани, за да се покрият разноските по изграждането на храма, който опожарихте.

Станах от мястото си.

— Владико, аз не исках да воювам с вас. Казвал съм го и действително не исках да враждуваме. Аз проявявам търпимост към всички култове. Сега настояваме само да получим това, което си беше наше. Не взимаме нищо, на което имате законно право. Но помни, духовнико, когато нанасяш удар срещу мен, нанасяш удар не само срещу земната власт — което вече е достатъчно лошо, — а срещу истинските богове. И дори да не ги приемате за истински богове, дори да сте непримирими безбожници, с държането си вие безчестите учението на вашия Назарянин, което уж следвате. Вие сте лицемери, вие сте мъчители! Вие сте грабители! Вие сте зверове!

Както обикновено казах повече, отколкото исках. Но не бях недоволен, че съм говорил така открито. Владиката си отиде безмълвен и цял разтреперан. Навярно един ден ще издаде някоя дълга, язвителна проповед и ще твърди, че той е изрекъл всичко това пред мен. Галилеяните се гордеят с предизвикателствата си, особено ако противникът е император. Но дръзките им изобличения почти винаги датират от по-късни времена и в повечето случаи са съчинени от други лица.

Пратих да повикат Салуций и му заповядах да затворят „Златната къща“. Той вече развиваше различни теории по въпроса за опожаряването на храма и беше уверен, че след няколко дена ще може да задържи подстрекателите. Смяташе, че Мелеций не е замесен в престъплението. Аз не бях толкова убеден в това; навярно никога няма да узнаем истината.

Една седмица по-късно бяха задържани известен брой хора. Храмът бил запален от един млад фанатик на име Теодор, презвитер в костницата в Дафне. Докато го изтезавали, той пеел същия химн, който галилеяните пееха по пътя за Антиохия. Макар че не пришил вината си, явно той бил виновникът. Сетне Салуций състави една следствена комисия, пред която за обща изненада така нареченият жрец на Аполон (същият, който ми беше донесъл гъска за жертвоприношение) се заклел във всички богове, че пожарът действително станал случайно и че галилеяните не били виновни. Като пазач на храма той открай време получавал пари от тях, но тъй като в Антиохия е известен като „жрецът на Аполон“, показанията му успяха да забулят истината.

И досега не ми дава сърце да се върна в Дафне. Аз бях между последните, които видяха този великолепен храм, както беше преди. Мисля, че ще ми бъде непоносимо тежко да видя опустошени стени и обгорели колони, на които небето служи за покрив. Междувременно „Златната къща“ в Антиохия ще остане затворена, докато се построи отново нашият храм. Има много оплаквания. Толкова по-добре.

XIX

Приск: Пристигнах наскоро след пожара. Учебният срок завърши към края на годината и изминах пътя от Константинопол до Антиохия само за осем дни, за толкова кратко време. Юлиан беше направил такива основни преобразувания в държавните съобщения, че беше истинско удоволствие да се пътува. В колите не че нямаше владици, но имаше доста новоназначени жреци и трябва да призная, че взех да се питам дали те са по-свестни от християнските свещеници. Страхувам се, че ако Юлиан беше останал жив, всичко щеше да бъде същото както при Констанций, с тази разлика, че вместо да се отегчаваме с препирни върху естеството на троицата, щяхме да сме принудени да слушаме спорове за естеството на Зевсовия полов живот… Все пак по-добре, като си помислиш, но по същество голяма разлика няма.

Юлиан ми се видя много променен. Разбира се, по онова време ти го виждаше много често, но тъй като не го познаваше отпреди, не си бил в състояние да си дадеш сметка колко неспокоен и раздразнителен бе станал. В неговите очи опожаряването на храма беше не само светотатство, а и пряко оскърбление на върховната му власт. Наистина винаги му беше много трудно да поддържа равновесие между двете си роли на философ и на император. Единият можеше да прощава и смекчава конфликтите, но другият трябваше да наложи волята си дори с кръв.

Още първия ден, щом пристигнах в Антиохия, Юлиан настоя да отида с него на театър. „Поне ще можем да си поговорим, ако пиесата е прекалено глупава“ — рече той. Аз обаче много обичам комедии, особено вулгарните фарсове. Всяка смешка, колкото и да е стара, ме забавлява — става ми мило, като че срещам стар познайник. Нея вечер даваха „Жабите“ от Аристофан. Юлиан не можеше да търпи тази комедия, дори доста добрите шеги относно литературния стил, които би следвало да му харесат. Той не бе лишен от чувство за хумор. Много живо реагираше, когато попаднеше на досадни хора; имаше дарба да имитира и много обичаше да се смее. Но нито за миг не забравяше свещената си мисия и поради това винаги се пазеше от всяка духовитост, която би могла да го засегне лично; подигравките премахват ореола на героите, а Юлиан беше истински герой, може би последният герой на нашата цивилизация.

Много ми беше приятно да бъда в Антиохия. Обичам този упойващ климат, напарфюмираните тълпи, широките улици. Както навярно си схванал, харесва ми разкошният и разпуснат живот във вашия град. Ако имах повече пари, и сега бих живял там. Как ти завиждам!

Когато пристигнахме в театъра, бях в отлично настроение. Всички бяха весели. Дори Юлиан беше какъвто го знаехме едно време — приказваше бързо и с въодушевление махаше на тълпата, която го посрещна с приветствени викове. Но след това откъм евтините места се разнесе зловещ вик: „Августа! Августа!“ И взеха да скандират: „Всичко в изобилие, а всичко е скъпо!“ Това продължи около половин час. Гласовете ставаха все по-силни, та ни се стори, като че ли целият театър ревеше. Най-после Юлиан махна с ръка на началника на личната си охрана. Стотина стражи с извадени мечове изскочиха внезапно и обкръжиха императора, и то с такава бързина, че човек би ги взел за участници в представлението. Виковете веднага престанаха и пиесата започна при доста потиснато настроение. На следващия ден започнаха бунтовете срещу оскъдицата на храни, но всъщност ти като квестор си много по-добре запознат от мен с тези събития.

Либаний: Човешкото общество има една причудлива особеност — когато го заплашва някаква катастрофа, то рядко взема предпазни мерки, за да я избегне, дори ако съвършено ясно се осъзнава естеството на предстоящото бедствие. През март, когато не падна капка дъжд, всички знаеха, че реколтата ще бъде слаба; през май беше очевидно, че ще има недостиг на храна; през юни — че ще настъпи глад. Но макар че въпросът често се разискваше в сената — а хората по пазарищата не говореха за нищо друго освен за необичайната суша, — не се предприе нищо да се закупят храни от други страни. Всички знаехме какво щеше да настъпи и никой не стори нищо. Може би си заслужава някой философ да се занимае с това неумолимо повтарящо се явление.

Юлиан има лошия късмет да пристигне в Антиохия тъкмо котата недостигът почна да се чувствува. И въпреки че не можеше да бъде упрекнат нито за сушата, нито за непредвидливостта на сенаторите, антиохийците (гербът на града би трябвало да представлява козел, защото те винаги търсят изкупителна жертва) незабавно решиха, че той е виновен за лишенията.

Твърдяха, че настаняването на многобройната войска и продоволствуването й повишили цените и станали причина за липсата на храни. Това беше вярно за някои стоки, но не за основните храни като житото например. Храна за войската се внасяше направо от Египет. Но въпреки това антиохийците с настървение хулеха Юлиан. Защо? Владиката Мелеций бе обявил, че съдбата на Юлиан била решена, когато изхвърлил мощите на свети Бабилас от Дафне. Това, струва ми се, е доста странно становище. Мелеций също твърдеше, че гражданите на Антиохия се опълчили срещу него в деня, когато той наредил да затворят църквата. Много се съмнявам в това. Естествено някои бяха потресени, но антиохийците не са особено ревностни християни. Те изобщо не се отдават с жар на каквото и да било освен на сладострастие. Не искаха да си признаят, че сами са си виновни за глада и затова хвърлиха вината върху Юлиан, който беше станал смешен в техните очи с непрестанните си жертвоприношения и грандиозното възстановяване на старинни церемонии.

Признавам, по това време дори аз намирах, че Юлиан прекалява. Веднъж принесе в жертва хиляда птици — мога да си представя какво е струвало това! След туй принесе в жертва на Зевс сто бика. После четиристотин крави на Кибела. И това беше една особено скандална церемония. В последните години обредите на Кибела не се извършваха публично, тъй като включват някои церемонии, които са в разрез с общоприетата нравственост. Но Юлиан реши церемонията да се извърши на открито. Всички бяха възмутени от обредното бичуване на стоте младежи от жриците. Още по-лошо бе това, че младежите се бяха съгласили да участвуват в церемониите не защото вярваха, а защото желаеха да спечелят благоволението на императора, докато почти всички жрици бяха наскоро посветени в тайнствата. Неколцина младежи сериозно пострадаха, а известен брой жрици припаднаха при вида на толкова много кръв. Последните обреди представляваха някакви объркани гнусотии.

Но Юлиан упорито продължаваше да държи на този култ, като твърдеше, че колкото и да ни смущават някои от тези обреди, всеки един от тях бил частица от непрестанния стремеж на човешкия род да умилостиви боговете. Всяка древна церемония имала свой скрит смисъл и въздействие. Единствената грешка на Юлиан според мен беше неговото прекомерно бързане. Той искаше да възстанови всичко наведнъж. Само за няколко месеца трябваше да се върнем към времето на Октавиан Август. Уверен съм, че ако имаше повече години на разположение, той щеше да възстанови старите култове. Народът жадува за тях. Християните не му предлагат достатъчно, макар че, трябва да отбележа, те са възмутително дръзки в пригаждането на нашите най-свещени обреди и празненства към техния култ. А това е съвсем сигурен белег, че тяхната вяра е лъжлива, създадена от човек, временна, а не възникнала по естествен път от вечността.

Още от самото начало християните се опитвали да освободят човека от страха пред смъртта. При все това те все още не са намерили начин да събудят у нас онова, което се стреми към приобщаване с единния бог. Чрез нашите тайнства човек се слива с божественото, затова християните ни завиждат за тях и мразят самите тайнства. Напълно съм готов да призная, че християнството е един от пътищата към познанието; но то не е единственият път, както твърдят те. Ако действително беше така, защо толкова усърдно заимствуват от нас? Много ме озадачава странното им безразличие към живота на този свят и прекаленият им интерес към отвъдния свят. Разбира се, вечността е много по-голяма от краткия човешки живот, но ако живееш изцяло с мисълта за вечността, ти ограничаваш духа си и правиш злочесто ежедневието си, тъй като тогава погледът ти не се радва на този прекрасен свят, а остава прикован в тъмната врата, през която трябва да преминеш някой ден. Християните мислят за смъртта почти толкова, колкото някогашните египтяни, и все пак още не съм срещнал нито един от тях — дори собственият ми ученик и скъп приятел Василий не прави изключение, — комуто християнската вяра да е дала онова чувство на радост, на освобождение и онова чувство на сливане със сътворението и на възхищение пред създадения от бога свят, които човек изпитва, когато прекара дните и нощите на елевзинските тайнства. Ограничеността на християнските преживявания ме отблъсва, смущава ме тяхното отричане от настоящия живот за сметка на отвъдния, в чието съществуване — меко казано — никой не е напълно уверен. Най-сетне трябва да се борим срещу тях заради тяхната безочлива дързост в областта на духовното, която често ми изглежда лудост. Заявяват, че има само един път, едно откровение: тяхното. Никъде в словоизлиянията и предупрежденията им не се среща скромността или мъдростта на Платон или онзи непокварен свят от плът и дух, възпят от Омир. От самото начало у християните е имало само жалби и проклятия — това е техният стил, наследен от юдеите, на чиято обществена и умствена дисциплина човек може да се възхищава, но чийто дух е потиснат и отровен от тяхната вечна озлобеност.

Не мога да си представя нещо добро да дойде от тази религиозна система, колкото и тя да възприема и да използува за свои цели нашите обреди и елинския разум и логика. При все това вече не се съмнявам, че християнството ще надделее. Юлиан бе последната ни надежда и той си отиде преждевременно. Нещо голямо и вредно е навлязло в живота на този стар свят. Човек стоически си спомня думите на Софокъл: „И вечно ще трае този закон: нищо огромно не навлиза в живота на смъртните без проклятие.“

Знаменателно е също, че този култ на смъртта пуща корени сега, когато варварите се трупат по границите ни. Напълно логично ще бъде, ако нашият свят рухне (а аз съм уверен, че такава ще бъде неговата участ), наследниците на онези, които създадоха тази великолепна цивилизация и това велико изкуство, накрая да живеят без изкуство, да почитат един мъртвец и да презират живота заради неизвестната вечност отвъд черната врата. Какво многословие. Държах си една кратка реч, а трябваше да се придържам към това, за което сега пиша: престоя на Юлиан в Антиохия.

Хората намираха Юлиановите непрестанни жертвоприношения за смешно разсипничество. Но не беше само това: те се тревожеха от присъствието на галските войници, които се тълпяха при всяко принасяне на жертви, като се преструваха, че почитат боговете. В действителност те чакаха да завърши церемонията и да почне банкетът с печеното месо. Щом Юлиан напуснеше храма, войниците се нахвърляха лакомо върху жертвените животни и се наливаха с вино така, че не можеха да се държат на крака. Всеки път, когато носеха като труп някой пиян легионер по улиците, хората казваха: „Императорът пак се е молил.“

Това не издигна много елинската религия в очите на антиохийците, които са така изтънчени в пороците си, че никога не се напиват и особено презират онези, които се отдават на пиянство.

Процесите на заподозрените в подпалването на Аполоновия храм също настроиха града срещу Юлиан. Като квестор аз проучих въпроса по-щателно от всеки друг. Юлиан беше напълно убеден, че християните са запалили храма, но в този един-единствен случай те навярно не бяха виновни. Години след това говорих с така наречения жрец на Аполон и той ми каза онова, което не бе казал пред следствената комисия.

На 22 октомври, малко след като Юлиан излязъл от храма, пристигнал философът Асклепиад, който се надявал да завари императора там. Като видял, че Юлиан си е вече отишъл, Асклепиад влязъл вътре, за да направи дарение на храма — поставил сребърна статуйка на богинята Целестис в краката на статуята на Аполон, зад дървената ограда. Освен това запалил няколко вощеници и ги наредил около статуята. После тръгнал. Това било при залез-слънце. Малко преди полунощ искри от догарящите свещи запалили дървения парапет. Времето беше сухо, нощта ветровита, кедровото дърво старо. Храмът изгорял. Ако онзи глупак беше казал това на Юлиан, преди да бяха извършени арестите, нищо нямаше да се случи, но той се боял от императора елинист толкова, колкото и от християните.

Цялата история беше много тъжна. За щастие не се проля кръв. Християните не пострадаха; само дето Юлиан затвори църквата им. По-късно няколко владици от Антиохия отишли при Юлиан да му се оплачат, че тази мярка им създава големи неудобства. Той им отговорил не без хумор: „Но вие трябва да понасяте тези преследвания търпеливо. Трябва да обърнете и другата буза — така ви заповядва вашият бог.“

Късно през есента на едно публично място голяма тълпа почна да се оплаква пред мен, че всичко било в изобилие, но цените били твърде високи. Това явно беше обвинение, отправено към богатите антиохийци, които заради по-големи печалби са готови на всичко, дори и да уморят от глад съгражданите си. Само преди седем години те се възползували от подобна оскъдица и народът се разбунтувал. Загинали хора, нанесени били големи щети. Би трябвало да се очаква, че сенаторите са извлекли поука от тези събития, но те не бяха се погрижили за нищо.

На другия ден след демонстрацията свиках първенците на града. Преди събранието Феликс ми даде накратко някои сведения. Седяхме с него в празната съвещателна зала и пред нас на масата бяха натрупани куп книжа. Една бронзова статуя на Диоклециан ни гледаше надменно от високия си пиедестал. Да разрешава такива въпроси, било негово любимо занимание. Аз пък никак не ги обичам.

— Тези цифри, Августе, показват как са се движили цените на житото от един век насам не само от година на година, но и всеки месец. — Лицето на комита сияеше от удоволствие. Колоните цифри го очароваха така, както Платон и Омир очароват другите хора. Както виждаш, дори съм взел предвид колебанията в стойността на парите. Те са отбелязани ей тук. — Той потупа един от пергаментите и ме погледна изпитателно, за да види дали внимавам. Когато бях с комит Феликс, винаги ми се струваше, че аз съм още дете, а той — Мардоний. Но никой не можеше да ме запознае с тайнствения свят на парите по-добре от Феликс. Подобно на Диоклециан той отдаваше голямо значение на замразяването на цените. Привеждаше ми какви ли не доказателства от минал опит, че такава система би повишила общото благоденствие. Когато говорех с него, той винаги ме убеждаваше, че е прав. Но всъщност по парични въпроси всеки може да ме убеди, поне временно, в правотата си. След блестящ, но за мен в голяма степен непонятен увод комитът ме посъветва да установя цената на житото на един сребърен денариус за десет крини, една приемлива цена за Антиохия. След това тази цена трябваше строго да се поддържа; по този начин търговците няма да могат да се възползуват от временната оскъдица.

По принцип бях съгласен с комит Феликс.

— Но — попитах аз — не е ли по-добре да оставим самия сенат да установи цената, сам той да обуздае търговците?

Комит Феликс ме погледна така съжалително, както ме поглеждаше Мардоний, когато казвах някоя нелепост.

— Не можеш да очакваш вълкът да не издуши овците, ако овчарят не ги пази. Такава е природата му. Те винаги искат да изкарат колкото се може по-голяма печалба.

Не ми се вярваше. Но впоследствие се оказа, че комитът е бил прав.

В уречения час около триста души от първенците на Антиохия влязоха в залата. Феликс, както и Салуций стояха до мене. Като комит на Изтока, вуйчо ми Юлиан следваше да председателствува, но той беше болен. Антиохийците са хубави, малко женствени хора, които обичат да се държат важно; в този горещ ден бяха така напарфюмирани, сякаш носеха със себе си уханието на триста цветни градини; в затвореното помещение от техните благовония ме заболя глава.

Минах направо на въпроса. Казах на каква цена се продаваше житото на пазара тази сутрин.

— Вие карате хората да ви плащат житото три пъти по-скъпо, отколкото струва. Действително има недостиг, но той не е толкова голям; освен ако е вярно онова, което ми съобщават: че някои спекуланти не пущат житото на пазара, за да държат народа гладен и да го принудят да плати колкото му поискат. — Като казах това, мнозина почнаха да се окашлят и да си разменят неспокойни погледи. — Естествено аз не вярвам на тези истории. Защо ще искат първенците на града да ограбват собствените си съграждани? Ако бяха чужденци, да; дори ако се касаеше за императорския двор. — Тези мои думи бяха последвани от мъртва тишина. — Но да извличат печалби от вашите близки! Та вие сте хора, не зверове, които изяждат по слабите от подобните си. — След като ги поласках по този начин, очертах плана на комит Феликс. Докато говорех, той мълчаливо мърдаше устните си и заедно с мен повтаряше онези доводи, които бях чул от него преди малко. Първенците бяха смутени. Като ги стреснах здравата, най-после казах: — Но зная, че мога да разчитам на вас да сторите това, което е справедливо.

Те въздъхнаха облекчено при тези мои думи и се успокоиха. Отговори ми градският префект:

— Можеш да разчиташ на нас за всичко, августе. Ние ще задържим цената — уверен съм, че говоря от името на всички присъствуващи тук — на обичайното равнище, въпреки че трябва да се вземе под внимание, че действително има недостиг…

— Колко крини? — прекъснах аз префекта.

Той се допита до няколко души със сурови лица.

— Четиристотин хиляди крини, господарю.

Обърнах се към Салуций:

— Прати хора в Халкедон и Иераполис. Там има жито. Купи го от тях на обичайната цена.

Погледнах към бюста на Диоклециан. Пълното му лице беше царствено, но високомерно. Колко дълбоко презираше той човешкия род!

Когато първенците на Антиохия си отидоха, Феликс се нахвърли върху мен:

— Направи точно каквото не трябваше. Познавам ги по-добре от тебе. Няма да пуснат храни на пазара. Ще предизвикат глад. И едва тогава ще почнат да продават. А щом се опиташ да ги убеждаваш, ще ти отговорят, че винаги е ставало така, че цените винаги сами се определят. Ще ти кажат: „Не се намесвай, разчитай на вечния закон за търсенето и предлагането.“ Помни ми думата…

Докато говореше, Феликс размахваше наставнически дългия си пръст. Изведнъж той замлъкна и на лицето му се изписа безкрайно учуден израз.

— Какво има? — попитах аз.

Той ме погледна с мътен поглед. После сложи ръка на корема си.

— Това ще да е от рибения сос, августе — каза той и пребледня. — Не трябваше да го ям; особено в това горещо време.

Той изтича към вратата с измъчено лице. Салуций и аз се разсмяхме.

— Извинявай, августе — рече той, — но трябва да се подчиня на едного, по-велик от теб.

Разговорът ни завърши на тази весела нотка.

Един час по-късно го намериха мъртъв в клозета. Никога вече няма да имам такъв добър съветник по финансовите въпроси.

Две седмици по-късно ми се случи нещо крайно обезпокоително. Бях отишъл да се моля в храма на Зевс на хълма Касиос, който е в Селевкия, недалеч от Антиохия. Пристигнах в храма преди изгрев. За разлика от Дафне всичко беше готово за жертвоприношението и нямаше никаква бъркотия.

Пречистиха ме. Сложих свещеното наметало. Изрекох обичайните слова. Доведоха белия бик до жертвеника. И както вдигнах ножа, припаднах.

Чичо ми отдаде това на двадесет и четири часовия пост преди жертвоприношението. Каквато и да е била причината, веднага ми стана ясно, че животът ми е в опасност. Това беше предупреждение на боговете. Не ми се беше явило лицето на Зеве, нито бях чул гласа му, но докато падах в черно-зелената бездна, предупреждението дойде: дебнеше ме насилствена смърт. Свестил ме Орибазий: натиснал ми главата между коленете и ме държал така, докато дойда на себе си.

Същата нощ били заловени двама пияни войници, които разправяли, че никой не бивало да се тревожи от предстоящия поход в Персия, тъй като дните ми били преброени. Други осем души също били замесени. Всички били галилеяни; били подбудени от смутители, чиито имена не можаха да се открият. Трябвало да ме убият на другия ден през време на прегледа на войските и да обявят Салуций за император.

Салуций се чувствуваше твърде неловко поради тези слухове, но аз го уверих, че не допущам той да е подбудител на толкова плиткоумен заговор.

— Ти би могъл лесно да ме убиеш, и то по много по-хитър начин — казах му аз съвсем дружелюбно, понеже го уважавам.

— Нямам никакво желание да те убивам, августе, ако не за друго, то поне защото в никой случай не искам да бъда на твоето място. Ще се самоубия, но няма да оставя да ме направят император.

Аз се изсмях:

— И аз така си мислех някога, но човек невероятно бързо се променя. — След това добавих съвсем сериозно: — Преди смъртта си аз действително мога да те посоча за наследник на престола.

— Не! — Той упорито отхвърляше всяка подобна мисъл. — Не бих приел принципата дори от самия Зевс.

Мисля, че е искрен, и му вярвам. Не че е толкова скромен или се смята за неподходящ. Напротив. Салуций обаче чувствува (долових това от думите, които той не изрече), че върху принципата — не мога да намеря друг израз освен най-страшния — тегне някакво проклятие. Ако си остане такъв, какъвто е, той би избягнал тази участ. Може би е прав.

Десетте войници бяха екзекутирани. На прегледа, на който възнамеряваха да ме убият, обявих, че повече няма да разследвам случая. Казах им, че за разлика от своя предшественик не се боя от внезапна смърт или измяна.

— Защо да се боя — рекох аз, — когато сам Зевс ме предупреди? Боговете ме покровителствуват. Те ще вдигнат щита си, когато решат, че делото ми е завършено, но не по-рано. А дотогава е твърде опасно да се посяга на живота ми.

Речта ми бе изпратена с възторжени викове главно защото войниците се успокоиха, като разбраха, че не съм от онези безмилостни тирани, които желаят да уличат в измяна колкото се може повече хора.

Но докато всичко това завърши добре, отношенията ми с антиохийските търговци бързо се влошаваха. Три месеца след срещата ни те не само не бяха замразили цените, но и не пуснаха на пазара житото, което аз самият наредих да се докара от Иераполис. Цените бяха баснословни: един златен солидус за десет крини жито. Бедните гладуваха. Ежедневно имаше вълнения. Най-сетне взех мерки.

Установих цената на житото един денариус за петнадесет крини, въпреки че нормалната цена беше десет крини за един денариус. За да накарам търговците да извадят скритото зърно, пуснах на пазара всичкото жито, предназначено за войската, което пристигна от Египет. Тогава търговците плъзнаха по селата, като се опитаха там да повишат цените, мислейки, че аз няма да узная какво вършат. Но за тяхна изненада хиляди селяни надойдоха в града, за да си купят евтино жито. Машинациите на търговците бяха разкрити.

Вече управлявах с декрети и военна сила. Въпреки това, разчитайки на моята умереност (която те естествено смятаха за слабост), търговците продължаваха да ограбват бедните и да се възползуват от оскъдицата, която сами бяха предизвикали.

Още веднъж изпратих послание на сената, с което заповядах на търговците да се подчинят. Тогава неколцина от по-заможните негови членове (и то назначени от мене) сметнаха за уместно да изкажат публично съмненията си относно моите познания по „тънкостите на търговията“. За това предизвикателство ми докладваха още докато сенатът заседаваше. Това вече беше нетърпимо. Вбесен, изпратих войници да арестуват целия сенат, като го обвиних в измяна. Един час по-късно, засрамен от постъпката си, отмених нареждането и освободих сенаторите.

Тогава започнаха да ме критикуват тайно. Пееха се неприлични песни, анонимни сатири се преписваха и разпространяваха из града. Най-злобен беше един саркастичен пасквил, изящно написан в анапест. Хиляди хора го четяха и се смееха. И аз го прочетох и се ядосах. Такива неща са неприятни, колкото и да е привикнал човек към хапливи оскърбления. Както винаги ме наричаха брадат козел, колач на бикове, маймуна, джудже (макар че съм над среден ръст), казваха, че съм бил „шило“ и съм се „навирал“ във всички религиозни обреди (като че ли не бях върховен жрец!). Така се раздразних от тази нападка, че още същия ден, в който я прочетох, написах в отговор една сатира в стила на анонимния паксвил и я озаглавих „Враг на брадите“. Под маската на мнима нападка срещу себе си аз разяснявах в какво се състои спорът между мене и сената, като посочвах недостатъците им, както те критикуваха моите. Изтъквах също, че спекулантите житари нарочно бяха предизвикали глада.

Приятелите ми бяха ужасени, когато разпространих сатирата, но аз ни най-малко не съжалявам, че съм я публикувал. По този начин можах да кажа много хапливи истини. Приск я намираше за доста посредствено съчинение и считаше издаването й за сериозна грешка. Особено се сърдеше, задето съм признавал, че имам въшки. Но Либаний смяташе, че съм спечелил морална победа над невидимите хулители.

Либаний: Действително високо ценя „Враг на брадите“. Изящно е построена и въпреки че в нея се долавя влияние на много автори (включително и мое), общо взето, я намирам за значително произведение. Но Юлиан преиначава становището ми, като казва, че съм одобрявал написването на сатирата и съм считал, че имала добро въздействие. Как бих могъл да одобря подобно нещо? Това беше нечувана постъпка! Никой император досега не е нападал собствения си народ с памфлет! С огън и меч — да, но не с перо! Никога император не е писал сатири против себе си.

Цяла Антиохия се смееше. Смъмрих и мои приятели, и сенатори и им напомних, че търпението на този необикновен император може да се изчерпи. Те действително се стреснаха от арестуването на сената, но когато той впоследствие отмени нареждането си, решиха, че Юлиан е луд, но безопасно луд. Разбира се, един император не може да бъде безопасно луд, но непрестанните ми предупреждения бяха пренебрегнати. За щастие успях да спася Антиохия от гнева на Юлиан и навремето признаха това за моя заслуга. Естествено това е вече забравено или така изопачено от завист, че е всичко друго, но не и истината. Нищо не се заличава така бързо в паметта на хората, както добрите ни дела. Затова великите хора си издигат паметници, върху които старателно изреждат заслугите си, иначе тези, които те са спасили, няма да ги почитат нито приживе, нито след смъртта им. Героите трябва сами да се погрижат за собствената си слава, защото никой друг няма да се погрижи.

Би трябвало да спомена (ще го отбележа, когато окончателно подредя материала за публикация), че сенатът имаше сериозни доводи срещу Юлиан. Въпреки че неколцина от сенаторите бяха спекуланти, повечето не се бяха възползували от недостига на храни. Единствената им вина беше, че не бяха взели мерки да предотвратят оскъдицата, но ако липсата на предвидливост се наказваше със смърт, нямаше да оцелее нито една глава в кой да е сенат. Когато прочетоха посланието на Юлиан до сената, то беше изслушано с почтително внимание. Всички обаче единодушно смятаха, че рязкото и прекалено намаляване на цените ще предизвика още по-голям недостиг от този, причинен от твърде високите цени на спекулантите. И действително сенатът излезе прав. Зърното, разпродадено на толкава ниска цена, се свърши скоро и отново настъпи оскъдица както преди.

Подозирам, че Юлиан искаше да спечели на своя страна простолюдието. Надяваше се да насъска народа срещу по-заможните християни, но не успя. Нашите антиохийци могат да се купят доста евтино, но са прекалено лекомислени, за да останат верни на този, който ги е купил. При това той не замрази цените на другите стоки, а всъщност луксозните стоки са ключът към сърцето на антиохийците. Така че опитът му да поддържа ниски цени пропадна, както бе пропаднал и Диоклециановият опит. Може би ако комит Феликс беше жив, той щеше да успее, защото беше изключително вещ в тази област и цял живот беше чакал владетел, който да приложи неговата сложна система за стопански контрол. Лично аз споделям становището на консервативно настроените среди, че обезценяването на парите и оскъдицата се явяват периодически и срещу тях не помагат никакви мерки; и че с течение на времето нещата сами се оправят. Но аз не съм нито търговец, нито данъчен агент, а просто философ стоик!

Между другото комит Феликс имаше литературни амбиции и веднъж прекарах доста приятен следобед с него в Дафне в дома на един наш общ приятел. Комитът ни прочете една своя творба, занимателна стихосбирка, струва ми се, върху радостите на селския живот. Странна тема, защото той беше твърде много градски човек. Спомням си, че ми говори за моя трактат върху Аристофан, който му отворил очите за този превъзходен драматург.

Малко преди обед на 2 декември ми донесоха ужасната вест, че Никомедия повторно пострадала от земетресение. Всичко възстановено досега било съборено наново.

Щом чух известието, излязох навън. Денят беше мрачен и студен; непрекъснато ръмеше. Отидох в градината, северно от манежа, за да се помоля на Зевс и Посейдон. Молих се цял ден, макар че дъждът не спираше и излезе студен вятър. Спрях да се моля едва привечер. След два дни научих, че трусовете спрели тъкмо когато съм започнал молитвите си в градината. Така че онова, което беше най-лоша поличба, стана най-добрата: боговете все още бяха благосклонни към мене и отговаряха на молитвите ми.

Една седмица по-късно ми съобщиха, че вуйчо ми умрял, както си спял в леглото. Тази вест ме натъжи, но не ме изненада. Галилеяните веднага заявиха, че бил сразен от Назарянина, защото преместил мощите на техния светец от една костница в друга. Но той всъщност страдаше от болестта си доста години преди това. Дори беше учудващо, че живя толкова дълго, като се има предвид колко сериозна бе болестта му. Единствено мога да си го обясня с благосклонността на Асклепий.

Бях привързан към вуйчо си. Беше добър и верен магистрат, последната човешка връзка с родителите ми. Единственият му недостатък беше толкова често срещаното сребролюбие. Ненаситен беше за пари. Впрочем последната ни среща бе помрачена от една кавга за имението във Витиния, което баба ми ми беше завещала. Страшно се разсърди, че го бях подарил на един приятел философ, въпреки че земята не струваше дори колкото една от златните вази в столовата му. Аз като че ли нямам този порок — никога не съм бил алчен. Не желая да притежавам нищо. Не, всъщност алчен съм за книги. Искам да ги притежавам. Струва ми се, че съм готов да извърша престъпление, за да си доставя някоя книга. Но иначе ми е чужда тази особена страст, която, изглежда, се явява у повечето хора, дори у философи.

Приск: Намек за нашия приятел Максим. По това време той закупуваше недвижими имущества в Антиохия с парите, които беше събрал от продажбата на титли и длъжности. Като си спомня онези дни, проклинам се, че не си оплетох кошницата. За разлика от Юлиан аз съм твърде алчен, но съм и много горд, за да моля някого за нещо. Стеснително ми е да приемам подаръци. А, от друга страна, бих могъл да открадна, ако зная, че няма да ме хванат.

Юлиановият вуйчо беше приятен човек, макар че се престараваше като магистрат. Веднъж ми разказа, че сестра му Базилина, майката на Юлиан, била изключително амбициозна жена. Когато била бременна с Юлиан, той я попитал какъв иска да стане синът й. Тя отвърнала: „Моят син може да бъде само император. Той трябва да стане император.“

Юлиан описваше майка си (по това, което беше чувал за нея) като съвършено руса. Тя действително била руса. Според брат й била албинос. Веднъж имах любов с едно момиче албинос в Константинопол. Очите й бяха червени като на животно. Космите й бяха съвсем бели, дори и по срамните части. Струва ми се, че се казваше Елена.

Либаний: Колко интересно!

На 1 януари 363 година станах консул за четвърти път съвместно със Салустий. Естествено имаше доста силно недоволство, тъй като Салустий не беше сенатор. Но аз пренебрегнах обичая. Салустий е дясната ми ръка в Галия. Назначих Руфин Арадий за комит на Изтока; извърших назначения и на други длъжности, предимно на Запад. Вече бях готов за персийския поход и само изчаквах благоприятно време.

През януарските календи отидох в храма на Гения на Рим, за да извърша жертвоприношение. Повечето от жреците на града и магистратите се бяха събрали на стъпалата пред храма. Когато привършвах обреда, случайно погледнах нагоре и видях как един от жреците се изтърколи по стъпалата; впоследствие разбрах, че беше паднал най-старият жрец, и то от най-високото стъпало. Получил беше удар.

До вечерта цялата Антиохия научи за случката и я изтълкува като поличба: най-старият жрец (тоест този, който стои най-високо в държавата) е покосен от смъртта и пада от най-горното стъпало (тоест от престола). Хората решиха, че дните ми са преброени. Но аз тълкувам предзнаменованието другояче: мъртвият жрец беше на най-високото стъпало. Най-висок пост у нас заема консулът, а консули има двама. Починалия беше най-възрастен измежду жреците. Салустий е много по-възрастен от мене. Така че ако някой от нас трябва да умре, по-скоро ще бъде Салустий, а не аз. Разбира се, цялата история може би няма никакво значение. Изглежда, че трябва да слушам Приск, който не вярва на знамения.

Приск: Разбира се, че не вярвам. Уверен съм, че ако боговете (които вероятно не съществуват) желаят да ни кажат нещо, ще изберат по-добър пратеник от черния дроб на някой бик или смъртта на един жрец по време на религиозна церемония. Но що се касаеше за поличби, Юлиан беше направо луд. От друга страна, макар че не вярвам на тези знамения, аз бях поразен от броя на нещастията, за които се съобщи по онова време. Между тях бяха: второто земетресение в Никомедия; пожарът в юдейския храм; пожарът в храма на Аполон. И като че ли не стигаха тези лоши предвещания, Юлиан взе, та изпрати да се допитат до Сибилинските книги. А те, както всекиму е известно, са торба с късмети: стари пословици и безсмислени епитети, голяма част от тях съчинени в моменти на опасност. Но независимо от това дали са измама или не, те недвусмислено дадоха един съвет: тази година не напущай пределите на империята. Не го чух да дава някакво друго тълкуване на това послание. Сам не зная защо отбелязвам всичко това. Не вярвам в такива неща, но важното е, че Юлиан вярваше, и затова те бяха от значение. Верни или не, тези предзнаменования определяха действията му.

Още една от тези глупави поличби: в деня, когато Юлиан се отправи за Персия, Константинопол бе разтърсен от трусове. Предупредих Максим, че ако каже на Юлиан за земетресението, ще го убия. Доколното зная, той не му е споменал нито дума.

Към края на февруари привърших плановете за персийския поход. Уведомих легионите, че ще потеглим на изток през първата седмица на март. Също така писах в Тарс, за да съобщя на управителя, че възнамерявам да зимувам там и че няма да се връщам в Антиохия. Частното ми писмо до управителя веднага стана известно на антиохийския сенат, който вече се разкайваше за държанието си спрямо мен. Питаха ме дали няма да преразгледам решението си. Нямах намерение да променям плановете си. И така, продължих приготовленията си за заминаване; бях в добро разположение на духа и единствено съжалявах, че Орибазий внезапно заболя от треска, поради което не можеше да ме придружи. Това действително беше голям удар за мен. Но ще го видя по-късно в Тарс.

Един ден преди да замина, се срещнах за последен път с Либаний. Запознанството ми с този мъдър човек беше може би единственото приятно нещо, което преживях в този ужасен град. Поради подаграта си той те можа да присъствува на вечерята, на която бях поканил някои приятели. Но на следния ден се чувствуваше по-добре и ме посети, когато се упражнявах на манежа.

Беше първият истински пролетен ден. Въздухът беше топъл, небето белезникавосиньо; първите дребни, но ярки цветя се показваха измежду тревата. Упражнявах се с Аринтей в бой с меч. Бяхме почнали облечени в топли зимни дрехи, но когато Либаний дойде, вече се бяхме разсъблекли и се потяхме обилно на слънцето.

Либаний седеше с благо изражение на едно столче, докато мечовете ни звънтяха по щитовете. Аринтей има тяло на бог и е много пъргав, но в ръцете съм по-силен от него, така че сме равностойни противници. Пък и може ли един военачалник да победи императора, дори във военно упражнение!

Накрая Аринтей се спусна напред със силен вик и удари щита ми така ожесточено, че аз се олюлях. Той тъкмо се нахвърляше върху ми с тъпия си учебен меч, когато величествено вдигнах ръка и казах:

— Трябва да приемем квестора Либаний.

— Както винаги, когато почна да надвивам — рече Аринтей, като подхвърли меча и щита си на близкия войник. След това, както беше само по долни гащи, тръгна бавно към казармата.

— Младият Алкивиад — рече Либаний, като се възхищаваше на мускулестата му фигура.

Силно задъхан, аз се завих с един плащ.

— Нека се надяваме — рекох, — че няма да стане изменник както истинският Алкивиад.

Седнах на сгъваемия стол. Известно време и двамата мълчахме. Разбрах, че Либаний иска да ми каже нещо насаме и дадох знак на стражите да се отдръпнат в другия край на манежа.

Либаний беше необичайно развълнуван. За да го успокоя, му зададох въпрос из областта на философията. Той ми отговори и така постепенно си възвърна самообладанието. Все пак доста, време мина, преди да се осмели да каже:

— Августе, аз имам син. Петгодишно момче. Майка му… — Той спря смутен.

— Е робиня, така ли?

— Освободена робиня. По-рано ми беше робиня.

Забавна ми бе тази проява на жизненост у човек, за когото смятах, че отдавна е забравил за такива неща. Впрочем по времето, когато е преподавал в Константинопол, той си спечелил твърде лошо име. Ако се вярва на неговите завистливи съперници, имал доста истории с млади момичета от добри семейства (и с момчета също). Аз самият не зная дали да вярвам на тези слухове или не. Обикновено има известна истина в клюките, освен когато се отнасят до мен!

— Според закона това дете — казва се Кимон, — разбира се, не може да бъде мой наследник. Досега съм се грижил за него, но когато умра, той ще остане без нищо, едва ли не в положението на роб. Дори би могъл да бъде продаден като роб, ако никой не го покровителствува.

— Искаш да го призная за твой законен наследник?

— Да, августе. Законът, разбира се…

— … е съвсем категоричен. Подобно нещо е недопустимо. Но аз мога да заобиколя закона, като издам едикт. Направи едно изложение и аз сам ще го внеса в сената.

Той ми благодари развълнувано. Никога не бях виждал Либаний така затрогнат и това ми направи дълбоко впечатление. Той винаги си е бил истински философ — спокоен, ясен и открит, единствено проявява страст към света на идеите. Но сега той беше само баща и това ме трогна.

После заговорихме за предстоящия поход. Поканих го да дойде с мен, но той ми обясни, че здравето му е разклатено. Трябваше да се съглася, че за човек, чието зрение се влошава и който страда от остра подагра, военният поход би бил истинско мъчение.

— Но така бих искал, скъпи приятелю (сега той не беше вече поданик, който моли императора за услуга, а отново стана старият учител, който разговаря с ученика си), да премислиш още веднъж целесъобразността на тази военна авантюра.

— Да премисля наново? Няма друг избор. Ние сме във война.

— От години сме във война с Персия. Но войната не означава непременно нахлуване тази година.

— Предзнаменованията…

— Предзнаменованията не са добри. Чух за Сибилинските книги.

Нищо не остава в тайна. Ругаех наум и се питах кой ли е издал тайната. Изрично бях забранил на римските жреци да разправят какво пише в свещените книги.

— Аз дадох друго тълкуване на предсказанието. Освен това и Делос, и Делфи са благосклонни.

— Августе — той вече беше тържествен, — уверен съм, че ще победиш в Персия. Напълно вярвам в онова, което ти е предопределено да извършиш. Единствено моля да отложиш похода за догодина. Започнал си стотици реформи. Сега трябва да следиш да бъдат приложени на дело. Иначе, щом си обърнеш гърба, галилеяните ще премахнат всичко, което си създал. Не може да ги следиш от бойното поле, още по-малко от развалините на Ктесифон.

Разбира се, Либаний беше прав и аз непрестанно се тревожа, особена сега, какво става в мое отсъствие. Но струва ми се, че онова, което му казах, е вярно като завоевател на Персия ще внушавам още по-голям страх на галилеяните, в моята победа те ще видят подкрепата на провидението. Заради тази крайна цел си струва да изтърпя няколко месеца безредици в империята.

Либаний не беше убеден в думите ми, но не каза нищо повече по въпроса; заговорихме за други неща. Намирам, че е увлекателен събеседник, макар и до някъде многоречив, както са повечето големи ретори. Уверен съм, че и аз бих бил същият, само че в разговор не мога да се придържам към една тема дълго време. Непрестанно преминавам от един въпрос на друг, като очаквам слушателите ми да попълнят празнините. А често те остават непопълнени. Но когато човек говори с Либаний, няма празнини или недовършени изречения. Когато го слушам, струва ми се, че някой ми чете от много дълга книга, и то каква великолепна книга!

Тъй като пиша тези бележки не само за собствено удоволствие, но и за да останат в историята, би трябвало да изложа причините за войната с Персия. Едни от слабостите на повечето историци е да считат твърде много неща за общоизвестни. Смятат, че читателя знае онова, което те знаят, й затова пишат само за онова, което намират за по-интересно — подробности, изровени от архивите и чути от частни лица. Човек често остава незадоволен, когато чете история, защото вижда как авторът обикаля около обяснението на някое важно събитие и след това го отминава от страх, че може да доскучае на читателя. „Това е известно всекиму — си казва авторът — и аз няма защо да отегчавам читателите си (и себе си), като го описвам.“

Но ако някой пише, за да бъде четен след сто години или (ако интересът към неговото време не отслабне) след хиляда години, както сега четем Омир, онези неща, които той днес счита за всеизвестни, ще бъдат съвършено неизвестни на бъдните поколения. Затова трябва да обясняваме неща, които днес са известни на всеки ученик. Например всеки сега знае, че Констанций не ядеше плодове, но дали след един век някой ще знае този факт? И все пак той заслужава да се отбележи и да се изследва на религиозна почва.

Признавам, че имам известна надежда да бъда четен от идните поколения. Не поради скромната ми писателска дарба, нито пък заради делата ми (въпреки че се надявам да извърша велики подвизи), но защото съм император и се старая да бъда искрен в съчинението си. Подобни автобиографии не могат да не бъдат интересни. Марк Аврелий е най-добрият пример. И други такива съчинения, достигнали до нас, са също интересни, особено „Записките“ на Юлий Цезар и крайно увлекателните, макар и пристрастни спомени на Октавиан Август. Дори тромавата автобиография на Тиберий заслужава внимание, особено нападките му срещу Сеян…

Пак се отвлякох от темата си. Извинявам се на горкия секретар. Очите му се затварят, а аз говоря все по-бързо и по-бързо, тъй като често, когато съм най-уморен, мисълта ми тече с най-голяма яснота. В такива мигове боговете са наблизо; скъпият ми Хермес витае около мен. Но по стилни съображения ще прегледам всичко, което съм издиктувал, и ще изхвърля онези части, където съм се отклонил от темата си.

Бъдните поколения ще искат да знаят причините за нахлуването ми в Персия. Уверен съм, че мнозина и сега не разбират към какво се стремя. Смятам, че трябва да браня пределите на империята и от време на време да присъединявам към нея някоя и друга провинция. Въпреки че Салуций и другите образовани хора около мен знаят как започна тази война, уверен съм, че Невита и Аринтей нямат ни най-малка представа защо изобщо тръгнах на поход срещу Сапор. Нито пък ги интересува. Смятат, че жадувам за плячка и военна слава, защото те самите жадуват за това. Разбира се, имам известна слабост към земна слава — въпреки че осъждам тази своя черта, — но не затова започнах тази война. Персия (или Партия, както я наричаме официално, подражавайки на предшествениците си) е открай време враг на Рим. Имало е известни периоди на мир — най-много за едно поколение, — но откак преди четири века Митридатовите войни ни доведоха до границите на Партия, повечето време сме били в конфликт.

Сегашната война е започнала по съвсем незначителен повод. Преди около тридесет години един авантюрист на име Метрадор посетил Индия. Той бил добре приет от индийския владетел, който му дал дарове за император Константин. Както разбирам по откъслечните сведения, този Метрадор бил невероятен лъжец и мошеник. Когато се върнал, той предал подаръците, но казал, че това били негови собствени дарове за императора. След това, като се уплашил да не би Константин да се запита, защо индийският владетел не му е пратил дарове, Метрадор заявил, че действително били дадени богати дарове, но персийците му ги отнели по заповед на Сапор.

Било от алчност, било по политически съображения, Константин писал на Сапор и поискал да му върне даровете. Сапор изобщо не го удостоил с отговор. Константин изпратил друго гневно писмо (има преписи в архивите). Най-сетне Сапор отговорил. Настоявал да получи Месопотамия и Армения като законни територии на персийската корона; за даровете изобщо не споменавал. Константин обявил война на Сапор, но се поминал, преди да може да потегли срещу него.

През по-голямата част от царуването на Констанций Сапор не предприел почти нищо, тъй като имал политически затруднения в самата Персия. Но през 358 година той изпратил на Констанций посланици с изключително дръзки искания — пак настоявал да бъдат върнати Месопотамия и Армения. Изплашен, Констанций изпратил в Ктесифон Луцилиан и братовчед ми Прокопий за преговори. Нашите пратеници, сплашени от Сапор, препоръчали на Констанций да поддържа съществуващото положение. Но дори това не било възможно, защото Сапор обсадил Амида, като лично предвождал войската си. Това било впрочем нещо ново, защото в миналото Великият цар никога не влизал сам в сражение — считали живота му за свещен и по тази причина не бивало да се излага на опасност.

Амида била превзета. Това било страшно поражение за Рим. За голяма изненада Сапор пощадил населението на града. Но все пак със загубата на този важен град отбраната на границите ни била значително отслабена. След като наследих Констанций, прегледах книжата му, свързани с войната, и говорих с военачалниците му, но не можах да разбера какъв план за действие срещу Сапор е имал той и дали въобще е имал някакъв план. Трябваше да започна всичко отначало. Вече съм готов.

Възнамерявам да завоювам Персия за три месеца. Нямам друг избор. Защото, ако не успея, никоя от новите реформи, които съм прокарал, няма да се задържи, нито държавата ни може дълго да устои на непрестанните набези на готите на северните ни граници и на нападенията на персийците от изток. Освен това — признавам си искрено — искам титлата партик след името ми и арка в моя чест на форума в Рим. След Александър нито гръцки, нито римски пълководец е покорявал Персия, въпреки че някои, като например Помпей, след незначителни победи са твърдели, че са завладели тази страна. Мечтая да достигна Александър. Не, нека кажа истината, мечтая да го надмина! И нима двамата не сме едно? Искам Индия, искам и Китай, за да побия знамето с дракона на брега на онова кървавочервено море далеч на изток, и не само заради славата (макар че главата ми се замайва при тази мисъл… Къде е моята философия сега?), но за да възвестя истината за боговете в онези земи, откъдето изгрява слънцето, богът, от когото идва всеки живот. Пък и Персия е за мене свещена, защото е родината на Митра и Заратустра. За мене това ще бъде завръщане в родината.

Винаги държа една биография на Александър до леглото си. Забележително е наистина колко императори са съпоставяли завоеванията на този изключителен младеж със собствените си победи! Юлий Цезар плакал на гроба му, защото бил задминал възрастта, на която умрял Александър, а още не бил почнал завоюването на света. Октавиан Август отворил саркофага му и дълго гледал лицето на мумията. Тялото било добре запазено, казва той в автобиографията си и твърди, че могъл да познае Александър по портретите му. Въпреки че три века разделяли живия политик от мъртвия бог, изсъхналото и кафяво мъртво лице имало тъй яростен израз, че за пръв път хладнокръвният Октавиан изпитал страх и наредил да запечатат саркофага. Години след това той отново бил отворен от онзи звяр Калигула, който откраднал щита и нагръдника от него и се облякъл като Александър, но това било единствената прилика между двамата. Всеки един от предшествениците ми е копнеел да достигне това момче и никой не е успял. Аз ще го достигна!

Приск: Ето това е съчинението на Юлиан. Ти беше в Антиохия, когато той напусна града на 5 март. Още си спомням как твоите духовити антиохийци скандираха: „Феликс, Юлиан, август“, което означаваше, че след комита Феликс и вуйчо му Юлиан идва редът на августа.

Войската тръгна на изток, премина Ефрат и стигна до Каре. Там Юлиан я раздели на две. Начело на тридесет хиляди души неговият братовчед Прокопий и комит Себастиан тръгнаха за Армения, където щяха да се срещнат с цар Арсацес. След това заедно с арменските спомагателни войски трябваше да завладеят Медия и да се насочат към Ктесифон, за да се присъединят към нас. С останалите тридесет и пет хиляди души Юлиан се запъти на юг по течението на Тигър. Тук той прибягна до хитрост: за да изненада противника, Юлиан се върна към Калиникум на Ефрат и се насочи направо към Ктесифон, персийската столица, която се намира около четиристотин мили на юг. Тази маневра смути Сапор. Но това вече е история на похода. Всички са съгласни, че от времето на Юлий Цезар никой пълководец не е придвижвал войските си така бързо, както Юлиан.

Въпреки че Юлиан нема време да огледа мемоарите си, предполагам, че дори да ги бе прегледал, щеше да ги остави в първоначалния им вид. Не обичаше да поправя съчиненията си. Никога не попълваше празнините, ако можеше да мине и без това. Бих могъл да напиша доста за времето, прекарано в Антиохия, но се въздържам, тъй като ти също беше там и можеш да разчиташ на отличната си памет. Описанието на живота му остана така незавършено, както и самият му живот. Възнамеряваше да напише съчинение за персийския си поход и бележките, които нахвърли през последните няколко месеца, са изключително интересни.

Надявам се, че допълненията, които съм направил тук-таме, не натежават. Винаги съм смятал, че е добре да се осветляват събитията отколкото се може повече гледни точки, тъй като абсолютна човешка истина не съществува. Би трябвало да се чувствуваш поласкан от последните бележки на Юлиан за теб. Той безкрайно се възхищаваше от теб. Не мога да разбера какво е подразбирал под „многоречив“. Ти просто обясняваше нещата изчерпателно. Но Юлиан често беше като дете и вниманието му лесно се разсейваше. Интересно ми е да видя какво ще направиш с тези мемоари.

Между другото какво стана със сина ти Кимон? Направи ли го Юлиан твой законен наследник? Разбира се, чувал съм за неговите успехи като адвокат, но досега не знаех, че е твой син. Пълен си с изненади.

Либаний: На всичко отгоре Приск е разбойник. Разбрахме се съвсем ясно. Срещу уговорената цена трябваше да получа всичко, което Юлиан е оставил. А сега задържа най-важното съчинение и на мен не ми остава друго, освен да се съглася на това изнудване и да му платя повторно! Наистина дано Хипия скоро остане вдовица! Приск е ужасен човек.

XX

Чакаме флотата. Трябваше да бъде тук, когато пристигнахме. Калиникум е богат, добре укрепен град. Бойният дух е висок. Диктувам седнал в колата, с която отивам към реката. Днес е празникът на Майката на боговете. В Рим се чествува много тържествено. Тук устроих малка церемония. Ужасен пек. Хора се трупат около колата. Диктувам на секретаря, махам на тълпата. Облечен съм в церемониална мантия. С мен са Максим и Приск. Местните жреци чакат на брега на реката. Хората, които са се струпали наоколо, са мургави, с дълги, тънки ръце, които се протягат към мен като ластарите на лози. Бъбрят пискливо като египтяните.

Приск: Това е началото на дневника. По-голямата част е написана саморъчно от Юлиан. Обикновено пишеше нощем, след като свършеше да диктува мемоарите си. Спомням си този ден в Калиникум. Беше един от „щастливите дни“. Толкова малко такива дни имаше, че спомените ми за всеки един от тях са относително свежи. Няколко хиляди души се бяха струпали по брега на Ефрат, когато пристигнахме за церемонията. Малко от тях бяха вярващи, повечето бяха дошли просто от любопитство. Ефрат е широка мътна река, която тече през хълмиста равнина, цялата зелена по това време на годината.

Юлиан изпълняваше церемонията с обичайния си жар. В този случай безсмислицата, която трябваше да се извърши, бе потапяне в реката и измиване на колата, с която се пренася изображението на богинята. Цял измокрен, но щастлив, Юлиан изпълни задълженията си на първожрец. След това ни даде вечеря (ако джуркан боб, сирийски хляб и прясно жилаво еленско месо може да се нарече вечеря) в дома на префекта. Всички бяха в отлично разположение на духа.

Както ти писах в едно от писмата си (поне мисля, че ти писах — сега често не си спомням дали наистина съм казал нещо, или просто съм възнамерявал да го кажа), военачалниците рядко присъствуваха, когато той събираше интимните си приятели. Първо, защото те не обичат да седят до късно вечер; освен това, както се изразява красивият Аринтей, от Аристотел военните ги заболява глава. Все пак тези офицери бяха личности; трима от тях станаха императори.

Военачалниците се деляха на две групи: християни от Азия и елинисти от Европа. Първите бяха верни на Констанций, вторите — на Юлиан. Ще ти дам моята преценка за главните Юлианови военачалници.

Комит Виктор — по външност типичен сармат: нисък, кривокрак, с голяма глава и светли монголоидни очи. Говореше гръцки и латински с варварски акцент. Благочестив християнин, той дълбоко презираше философите приятели на Юлиан. Винаги изпитваше недоверие към него.

Аринтей — Юлиан го описва. След като се отбележи красотата му, не остава много нещо да се каже за него. Той и Виктор бяха начело на християнската партия.

Йовиан — необикновено висок човек, дори по-висок от мен — или щеше да бъде по-висок, ако стоеше изправен. Ядеше и пиеше прекомерно, но не пълнееше. Смятаха го за глупав и аз нямам основание да опровергавам общата преценка. Йовиан беше от добро семейство, което обяснява неговото издигане по-късно. Баща му беше прочутият пълководец Луцилиан. Казват, че Йовиан прекарал ужасно детство: до седемнадесет годишната си възраст живял при „походни условия“. Старият Варониан бил страшен тиранин. Йовиан беше началник на личната стража на Юлиан.

Невита — едър мъж, червендалест, синеок, по това време около четиридесетте. Беше съвсем неграмотен грубиян, но отличен военачалник и напълно верен на Юлиан. Въпреки това го мразеше. Но той не мразеше никого, което му прави чест. Бяхме недостойни за презрението му.

Дагалайф — приятен човек. Възпълен и рус (Дали всички добри военачалници са руси? Да зададем ли на учениците ни тази тема за разискване?), Дагалайф говореше отлично гръцки и латински. Прекрасен кавалерист; до голяма степен легендарната бързина на Юлиан се дължеше на способността на Дагалайф да маневрира с конницата. Често искаше да му препоръчвам книги за четене. Копнееше да стане културен човек. Преди три години, когато го направиха консул, ми написа панегирик с удивително малко грешки.

Салуций Секунд — благ, възрастен човек. Отлично се разбирахме, въпреки че не беше разговорчив. Сред всички тия младежи нашите побелели коси и стареещи мускули ни сближаваха. Които си приличат, се обичат. Като преториански префект той спести на Юлиан твърде много досадни дреболии. Беше отличен администратор и от него щеше да стане превъзходен император.

Измежду другите в двора трябва да спомена и началника на протокола Анатолий, приятен, пълен човек, който винаги успяваше да създаде доста голяма бъркотия, макар че работата му беше именно да се грижи за реда, а също така секретаря Фосфорий, чието семейство го накарало да стане чиновник. Благодарение на трудолюбието си и заложбите си той най-после стана член на Императорския съвет. Кариерата му е безпримерна — не зная някой друг да се е издигал така бързо. Колкото до Юлиановите философи, ти се срещна с тях в Антиохия. Единствено нов човек беше етруският първожрец Мастара. Беше точно такъв, какъвто можеше да си го представиш.

По време на похода обикновено се разполагахме на стан при залез-слънце. Щом разпънеха императорската палатка, Максим, аз и от време на време и някои от военачалниците отивахме на вечеря при Юлиан. От начало той беше в отлично настроение. Имаше пълно основание да бъде въодушевен. Времето беше хубаво, Сапор беше изненадан от бързината на нападението ни. Страната беше богата на жито, което щеше скоро да узрее. Всичко обещаваше успех, само знаменията не бяха благоприятни.

Палатката на Юлиан беше съвсем обикновена — по необходимост обширна, но просто наредена, много по-скромна от палатката на кой да е от военачалниците му. Доколкото си спомням, имаше две големи сгъваеми маси, известен брой сгъваеми столове и табуретки, няколко големи сандъка с държавни книжа и малка библиотека, с която Юлиан винаги пътуваше. Имаше няколко лампи на триножници, макар че рядко се палеше повече от една. Юлиан се питаше дали не е скъперник: действително беше скъперник, но в сравнение с разсипничеството на предшествениците му този негов недостатък беше добродетел. В един от ъглите висеше персийски килим, който закриваше черното му легло, покрито с лъвска кожа.

Когато влизахме при него, винаги го заварвахме да диктува. Той ни се усмихваше и ни даваше знак да седнем, без да прекъсне мисълта си. Смогваше да свърши толкова много работи, почти всички извънредно важни. Занимаваше се и с държавни дела, които обикновено се предоставят на чиновници или евнуси. Когато писарите капнеха от умора, пращаше да повикат други. Всички се оплакваха, че диктува прекомерно бързо. И той действително диктуваше твърде бързо, сякаш предусещаше колко малко време му остава да запише всичките си идеи. Неговите послеписи бяха прословути. Още не беше запечатано писмото му и той нареждаше да го отворят, за да може да надраска още нещо с нечетливия си почерк, извинявайки се с обичайните думи: „Пиша, без да си поемам дъх.“ Когато отивахме при него на вечеря, пръстите му винаги бяха изцапани с мастило. Преди да седнем на масата, Максим и аз му четяхме от „Илиадата“ или „Одисеята“, докато той си миеше ръцете в проста глинена паница и слушаше внимателно. Трапезата ни винаги беше скромна: но ти знаеш неговите приумици по отношение на храната. Обикновено вечерях още веднъж след тази вечеря; уверен съм, че Максим ядеше преди това. Понякога идваше и Салуций, твърде интелигентен човек за военен, или Аринтей, когото винаги намирах ужасно скучен. Впрочем срещнах Аринтей преди няколко години в Атина и останах поразен. Сега е затлъстял и оплешивял и макар да не го обичах, едва не заплаках, като видях какво са направили годините с него. Но сълзите ми секнаха, като го чух да говори: в това отношение не се е променил. Когато ме видя на приема у проконсула, той се разсмя шумно и безсмислено и извика през стаята с дрезгавия си от пиене и битки глас: „От твоя Аристотел още ме боли главата.“ Това беше единственото, което си казахме след толкова години и след толкова събития, които сме преживели заедно.

Както вече споменах, философите и военачалниците рядко общуваха едни с други. Тази вечер в Калиникум беше един от редките случаи, когато двата свята се събраха.

Аз седях в ъгъла и наблюдавах как Юлиан играе разните си роли. Донякъде всеки един от нас си слага различна маска, когато е с различни хора. Но Юлиан се променяше напълно според човека, с когото разговаряше. Пред галските войници той беше гал: смееше се гръмогласно, говореше рязко и грубо. С азиатците той беше изискан, но сдържан — втори Констанций. Истинският Юлиан се явяваше само когато разговаряше със своите приятели — философи. Истинският Юлиан? Всъщност знаем ли кой беше истинският Юлиан: дали резкият гениален военачалник или очарователният студент, който страстно се интересуваше от философия? Явно беше и пълководец, и философ. И все пак беше неприятно да видиш как пред очите ти става съвсем друг, чужд човек, и то противен човек.

Виктор дойде при мен в ъгъла. Попита дали може да седне до мен. Погледнах го с глупашки сияещо лице. Защо винаги се плашим физически от военните?

— Разбира се, комите — измънках аз уплашено. Той се тръсна на стола. Миришеше на вино, но не беше пиян.

— Далеч си от Академията в Атина — рече той.

— Но и Галия беше далеч, и сражението при Аргенторатум. — Не останах назад и аз.

Ругаех се наум, загдето се похвалих с военния си опит. Истинският философ би използувал свои оръжия в разговора и никога не би влязъл в двубой на чужда територия. Значи не съм идеален философ. Всички казват това.

— Да… Галия — рече той, като че ли това беше напълно достатъчно. Не можах да отгатна нито настроението, нито отношението му. И двамата мълчахме и наблюдавахме как Максим говори някакви нелепости на неколцина млади офицери, които го слушаха прехласнати. Дългата му брада беше внимателно сресана и той носеше мантия от жълта коприна, дар от някакъв китайски магьосник; или поне така разправяше. Вероятно я беше купил на пазара в Антиохия.

— Можеш ли като оногова да накараш твоите богове да се появят? — неочаквано попита Виктор. Той спечели за миг сърцето ми, понеже така мразеше Максим, че не искаше да произнесе името му.

— Не — казах аз, — боговете ме оставят на мира. Но и аз пък не се опитвам да говоря с тях.

— Вярваш ли? — Въпросът му беше зададен с такъв поривист и настойчив тон, че аз се обърнах да го погледна. Не съм виждал толкова студени очи, както онези, които ме гледаха изпод гъстите светли вежди. Сякаш пред мен бе застанал лъв.

— В какво?

— В Христа.

— Вярвам, че е съществувал. — Самообладанието ми се беше вече възвърнало. — Но не го смятам за бог.

Виктор отново стана римски пълководец.

— Походът ще трае дълго — рече той, като че ли говореше за времето. — Но ние ще победим.

Намираме се в Цирцезиум, деветдесет и осем мили южно от Калиникум. Тук сме от два дни. Всичко върви добре.

На 28 март, докато бяхме още в Калиникум, четири сарацински племена се явиха пред портите на града. Вождовете им желаеха да говорят с мене. Сарацините са известни като най-дивия народ на земята и на думата им изобщо не може да се разчита. Живеят в шатри сред пустинята. Никога не построяват дори и колиба, нито пък обработват и педя земя. Неспокойно бродят из пустините на Асирия, Египет, Мароко. Живеят от лов и всякакви саморасли плодове. Малцина от тях са вкусвали жито или вино. Обичат да воюват, но само по техния начин. Бива ги за внезапни нападения (те отглеждат особени породи от бързи коне и камили), но тъй като се бият само за плячка, в редовно сражение няма голяма полза от тях. Най-добри са като разузнавачи, могат да се използуват, за да безпокоят противника с постоянните си набези.

Салуций ме съветваше да не ги приемам.

— Ще ти предложат помощ срещу Сапор. След това ще направят същото предложение на Сапор (ако вече не са го направили) и ще измамят и Сапор, и теб.

— Значи трябва да бъдем предпазливи. — Това изобщо не ме разтревожи.

Приех сарацинските вождове. Те бяха дребни, жилести хора, почернели от слънцето. Облечени са в широки наметала до коленете. Под наметалата си носят само кожени панталони. Един от десетимата шейхове знаеше гръцки.

— Дойдохме, господарю, да почетем повелителя на света. — Сарацинът даде знак на един от спътниците си, който му подаде някакъв предмет, завит в копринена кърпа. Вождът разви кърпата и ми подаде тежка златна корона. Хермес знае от кой цар я бяха взели като плячка. Приех короната и държах кратка реч, на която техният вожд отговори:

— Господарю, искаме да се сражаваме наред с теб във войната срещу Сапор. Нашата храброст е известна по цялата пустиня. Нашата вярност към императора е далеч над обикновената човешка вярност, тя е божествена…

Салуций се изкашля, но не смеех да погледна към него.

— … затова, господарю, докато ние сме с теб в пустинята, няма да се боиш от нищо.

В този момент, за ужас на Анатолий, Невита влезе тичешком в палатката:

— Господарю, флотата пристигна!

Всички наскочихме като възбудени деца. Оставих Салуций да се оправя със сарацините. След това, последван от целия Императорски съвет, се отправих към пристанището. Докъдето се простираше погледът, се виждаха кораби.

50 б, 64 п 1403 т К. Луц.

Приск: С това свършват бележките му за този ден. Съкращенията означават, че имаше 50 бойни кораба, 64 понтонни лодки за мостове, 1403 товарни кораба с припаси, оръжие, леярни, обсадни машини. Комит Луцилиан командуваше флотата. Спомняш си, че той беше началникът на гарнизона в Сирмиум, когото Дагалайф плени посред нощ. Макар да беше смешна фигура, Юлиан го използуваше, защото имаше важни връзки със семействата, които владеят света. Въпреки че империята е обширна, тези, които я управляват, са малобройно и сплотено семейство. Всеки военачалник познава или е чувал за всички други военачалници. Помежду си разговарят само за такива неща: „Как е старият Марцел? Все още същата жена ли има? На нова служба ли е?“

Когато Юлиан и Императорският съвет пристигнаха, Луцилиан ги чакаше на брега. Той поздрави императора най-тържествено, като изпълни всички тънкости на церемониала, и официално му предаде флотата. Неочаквано Дагалайф попита:

— А къде ти е нощницата?

Всички се разсмяха освен Юлиан, който измърмори:

— Млъкни, Дагалайф!

Забелязах, че Йовиан, зетят на Луцилиан, се навъси. Закачката не му се видя смешна.

Три часа работих върху мемоарите си. Почти се зазорява. Прегракнах. Секретарите току-що си отидоха. Сега дращя тези разхвърлени бележки. Все още сме в Цирцезиум. Градът е голям, добре укрепен от Диоклециан. Разположен е на хълм, заграден от Ефрат и неговия приток Абора. Абора е традиционната граница между Рим и Персия. Цирцезиум е последната ни важна крепост. От днес нататък ще бъдем на вражеска територия.

Цяла нощ войската преминава реката. Мостоваците се оплакват, че реката е придошла от пролетните дъждове; но те винаги се оплакват от нещо. Засега мостът им се държи. Съгледвачи съобщават, че никъде не се вижда персийска войска. Сарацините ми донесоха, че Сапор бил изненадан от внезапното ни нападение. Очевидно той не ни е очаквал преди месец май — значи още не е събрал войските си. Всичко това е добре дошло за нас. Все пак не съм толкова енергичен и пълен с вяра, както би трябвало. Освен това получих дълго писмо от Салуст, който е в Лутеция. Добрите знамения не са му направили никакво впечатление. Моли ме да не нахлувам в Персия. И той подобно на Либаний ме съветва да остана в Константинопол и да приложа реформите, които съм замислил. Както винаги великолепно излага доводите си и това ме кара да се чувствувам потиснат.

Тази вечер отпратих всички освен Максим. Показах му писмото. Споменах, че Салуст рядко греши, когато се касае за политика, и затова би трябвало поне да обсъдим съветите му. Максим се съгласи. Той надълго хвали Салуст и аз се питах как съм добил впечатлението, че не са приятели. Почти час разисквахме доводите за и против нахлуването в Персия. Решихме, че трябва да продължим похода, макар Максим да изтъкна, че е имало много случаи, когато императори са събирали войски и въпреки това не са тръгвали на поход. Констанций правеше това всяка година, като смяташе, че самото струпване на войските сплашва неприятеля. Може би действително е така.

— Разбира се, Салуст не знае нещо, което на нас ни е известно — казах накрая аз, намеквайки за Кибела, която се бе явила на Максим.

— Има и нещо друго, което той не знае. — Максим впери в мен искрящите си очи, които бяха виждали толкова тайни и забранени неща. — Нещо, което дори и на теб не съм казвал.

Последва дълго мълчание. Познавах Максим достатъчно добре, за да не го карам да бърза. Чаках напрегнато. Чувах как кръвта пулсираше в ушите ми.

Максим стана. Жълтата му копринена мантия падаше на широки гънки. В трепкащата светлина на лампата огромната му сянка се очерта на платното. Усетих как над нас надвисва някаква велика сила, онзи хладен полъх, който вещае приближаването на божеството. За да пропъди демоните, Максим начерта около нас един кръг с жезъла си. След това заговори:

— Снощи, в най-потайна доба, призовах от глъбините на преизподнята самата Персефона, царицата на всички мъртви, и на сегашните мъртви, и на онези, които ще бъдат мъртви.

Светлината на лампата трепкаше. Сянката му играеше по стената и въпреки че нощта беше топла, аз треперех от студ.

— Запитах за онова, което не бива да се пита. Но тъй като това засягаше не мен, а теб, не тебе, а Рим, не Рим, а почитането на боговете, сметнах, че мога да задам този страшен въпрос, без да предизвикам гнева на Фуриите или да се заплета в мрежите на Фортуна.

Знаех въпроса. Чаках, Едва дишах от напрежение. Максим рисуваше символични знаци по земята, които да ни предпазят от злите сили, и шепнеше заклинания.

— Страшна царице на подземното царство — рекох аз, — кажи ми името на мястото, където твоят верен син Юлиан ще срещне смъртта си.

Максим неочаквано спря. Хвана се за гърлото, задави се, олюля се, но се задържа да не падне, като се опря на жезъла си. Нещо невидимо се бореше с него. Не се помръднах да му помогна, защото се боях да не разваля вълшебната сила на кръга, който той бе очертал около нас. Най-сетне той се освободи.

— Демони — прошепна той. — Но най-могъщата власт ни закриля. Щитът на Хермес… Персефона отвърна: „Когато всички люде скърбят и всички богове се радват на новия герой, който идва на Олимп, нашият любим син Юлиан ще умре във Фригия.“

Гласът му заглъхна, сякаш от изтощение. Стоях неподвижен, леден като смъртта, която ме чака във Фригия. След това Максим плесна с ръце и рече с делови тон:

— Но ние сме твърде далеч от Фригия, приятелю.

Едва-едва се засмях и въздъхнах с облекчение:

— Ако зависи от мен, втори път няма да стъпя там.

После му казах, че Созипатра ми беше предсказала същото. Той бе твърде изненадан — не знаеше за това.

— И така, сега разбираш защо не съм много разтревожен от писмото на Салустий. Персефона ни говори. Ти знаеш онова, което малцина са узнали: къде ще умреш.

— А часът на смъртта ми?

— За това не може да се пита. Би било предизвикателство към самата съдба. Но знаем, че до края на персийския поход ще бъдеш жив. Щом ще останеш жив, значи, ще завоюваш Персия.

— Както я завладя Александър! — Самоувереността ми се възвърна изведнъж. Не съм ли аз превъплъщение на Александър, който се е върнал да довърши великото си дело, да възвести на варварския Изток истините на Елада? Невъзможно е да не сполуча.

Приск: Ето Максим в стихията си. Това е още едно доказателство, че той и Созипатра са действували по общ план. Максим трябваше да стане актьор. Но всъщност той си беше актьор, а Юлиан негова предана публика.

Не си спомням друго от Цирцезиум, освен че един интендант бе наказан със смърт, защото корабите с жито, които трябваше да бъдат там на 4 април, не пристигнаха. Един час след като нещастникът бе умъртвен, корабите се зададоха. Беше неприятна история и Салуций, който бе наредил екзекуцията, безкрайно съжаляваше за прибързаността си.

Понеже се събудих рано, призори на следния ден отидох до брега на реката, където Салуций седеше на преторианското си кресло, докато войската непрекъснато се източваше по понтонния мост и навлизаше в Асирия (така се нарича тази част от Персия). Спомням си това прохладно утро, сякаш е било вчера. На изток небето бе бледорозово, Абора бе придошла мътна, по понтонния мост преминаваше конница, коне се плашеха и се дърпаха, войници ругаеха, тракаха брони и оръжия. Докъдето стигаше окото, войници чакаха реда си — броните им блеснали като звезди на първите лъчи на слънцето — и разговаряха с неестествено сподавени, дори уплашени гласове, тъй като от много години римска войска не бе нахлувала в земята на Великия цар.

Седях на сгъваемо столче до Салуций, при когото непрестанно идваха помощниците му: „Може ли тертиацкият легион да мине преди викторския легион, който не бил още готов да тръгне? В какъв ред да се движат обсадните машини? След конницата ли да минат сарацините или след пехотата?“ Салуций търпеливо поддържаше реда. Щом останеше свободен, ние продължавахме разговора си. Попитах го направо какво мисли за похода. Той сви рамене.

— Във военно отношение няма защо да се боим от персийците. — После посочи легионите около нас. — Това е най-добрата войска на света, а императорът ни е най-способният пълководец. Ще ги разбием във всички сражения.

— Но те избягват сраженията. И това е тяхна територия. Те умеят да извършват внезапни набези и да тормозят противника си непрекъснато.

— Въпреки това ние ги превъзхождаме. Единствено…

— Единствено какво? — Салуций преглеждаше списъка на легионите, който беше на скута му. — Единствено?… — повторих аз.

Но в този момент пристигна един центурион и започна да ругае сарацините, които настоявали да преминат едновременно с конницата.

— … С тия техни диви коне!

Салуций го успокои и даде разпореждане, което задоволяваше и двете страни. В това време дойде един писар да ми съобщи, че императорът желаел да ме види. Като тръгвах, Салуций рече:

— Внимавай, Приск, не сме в безопасност.

Това бе много слабо казано, както се оказа впоследствие.

Вчера следобед преминах реката Абора. Като първожрец, принесох жертва на Зевс. Всички предзнаменования бяха добри с изключение на едно: конят ми едва не стъпка трупа на един началник на снабдяването, когото екзекутирали по заповед на преторианския префект. За щастие един от моите адютанти дръпна коня ми настрани, но така рязко, че едва не ме събори от седлото. След това изминахме около петнадесет мили до едно село, наречено Зайта, което на персийски означава маслина. Денят бе прохладен, настроението ни — повишено. Още от много далеч видяхме най-големия паметник на Зайта — високия кръгъл мавзолей на император Гордиан. В 242 година Гордиан провел успешен поход срещу персийците. Две години по-късно бил убит от собствените си войници, подбудени към бунт от един арабин на име Филип, който станал император за съвсем кратко време. Тъжна и типична история. Колко много императори са печелили големи победи и са спасявали империята само за да бъдат свалени от неподозирани съперници. Гордиан нанесъл съкрушително поражение на персийския цар при Ресайна и после бил убит от Филип. Вследствие на това пълната победа на римското оръжие била пропиляна от този страхлив арабин, който единствено желаел да ограби една империя, спечелена с кръв.

Останахме един час при гробницата, която е добре запазена, тъй като персийците тачат надгробните паметници, а странствуващите сарацини се боят от всякакви сгради. Направих жертвоприношение на духа на Гордиан и отправих молитва да не ме постига неговата съдба. Трябва да си набавя някоя негова биография. Почти нищо не знам за живота му освен, разбира се, това, че е бил приятел на Плотин. Според Максим духът на Гордиан все още витае в този край на света и иска отмъщение. Злочест дух!

Докато бяхме още при гробницата, Невита ме дръпна настрани. Беше смутен, защото войниците мислели, че сега за пръв път римляни навлизат в Персия.

— Те вярват, че… — той замахна с ръка, за да включи целия юг — тази страна е омагьосана.

Бяхме застанали в сянката на гробницата. Протегнах ръка и докоснах грубо издялания туф.

— Ето доказателство, че сме били в Персия и преди.

— Именно, августе. Те разправят, че този някогашен император бил убит от персийските демони, защото се осмелил да прекоси реката Абора. Казват, че светкавици го убили. Казват, че на нас ни е забранено да влизаме в Персия.

Изненадах се. Невита, който не се бои от никого, се плаши от демони. Започнах да му говоря, както учител говори на дете:

— Невита, преди сто и двадесет години Гордиан победил Великия цар в сражение. Сетне бил убит от собствените си войници. Персийците нямат нищо общо с неговата смърт. Те не са демони. Те са хора, а хората могат да бъдат победени, особено персийците. Много пъти досега сме ги побеждавали.

Невита понечи да попита: „Кога?“, но после се отказа. В края на краищата като римски консул от него се очаква да има някакви познания по римска история. А доколкото ми е известно, той никога не е чел каквато и да е книга, макар че, когато говорехме за похода, ми заяви съвсем сериозно, че изучавал живота на Александър. Попитах го коя биография чете и той каза: „Александър и злият магьосник“ — един популярен роман!

Успокоих Невита. Разправих му за победите на Лукул, Помпей и Вентидий, Траян, Вер и Север. Тези имена, изглежда, бе чувал и той видимо се успокои. Разбира се, не споменах нито дума за пораженията ни.

— Та кажи на войниците, че те се боят от персийците, защото Констанций се боеше от войната въобще.

— Ти им кажи, императоре — каза Невита. Той е единственият човек, който се обръща към мен с тази военна титла. — Тези неща са им неизвестни. А и много се говори, че ще настъпят лоши дни.

— Галилеяните ли говорят така?

— Не зная кой пуща тези слухове — рече той, като вдигна рамене. — По-добре ти да им държиш едно слово по история, както си знаеш.

Това беше, опит от страна на Невита да каже нещо духовито. Изсмях се, за да му покажа, че оценявам този негов опит.

— Ще им говоря, когато стигнем в Дура — рекох аз. Невита поздрави и понечи да си тръгне, но аз го спрях.

— Би било добре… — подех аз. Но сетне, сам не зная защо, реших да не довърша мисълта си. — До утре, Невита.

Останах сам в сянката на гробницата. Имах намерение да му наредя да открие кой разпространява тези слухове. Но се отказах. Да прибегне човек до тайни агенти и среднощни разпити, значи да убие бойния дух на войската. Достатъчно бе, че Невита ме предупреди. Трябваше да бъда нащрек.

Потеглихме за Дура. Едва бяхме изминали няколко мили на юг от Зайта, когато от изток се зададоха двама конници, които носеха голям вързоп помежду си. Отначало помислих, че е човек, но като доближиха, видях, че е огромен лъв. Максим възбудено прошепна в ухото ми:

— В Персия ще умре цар!

Но аз вече сам бях схванал значението на това предзнаменование. Въздържах се да задам естествения въпрос: „Кой цар?“ Но тъй като този персийски лъв бе убит от римски копия, възможно е персийският цар Сапор да бъде убит от римско оръжие.

Впрочем това бе първият лъв, който виждах от близо; дори мъртъв, той беше страшен с дългите си като палеца ми зъби и жълтите си очи, в които още блестеше кипящата ярост на живота. Заповядах да одерат лъва. Ще покривам леглото си с кожата му.

Продължихме пътя си към Дура. След малко слънцето се скри, небето потъмня, забляскаха светкавици. Разрази се страшна буря с гръмотевици. Дъждът ни измокри до кости, стана ни студено, но продължихме да вървим напред. Малко преди да се свечери, при мен дойде Виктор.

— Августе, светкавица уби един войник. — Макар че е галилеянин, Виктор се интересува от поличби както повечето военни. — Когато избухна бурята, той поял два коня на реката. Тъкмо тръгвал да ги върне в кохортата си, и паднал гръм. Убил го на място.

— Как се казва?

— Йовиан, августе.

Престорих се, че приемам това просто като допълнителни подробности.

— Да бъде погребан — рекох и отминах нататък.

Пръв заговори Максим:

— Тази поличба не е много ясна. Това, че войникът е носил името на царя на боговете, на самия гръмовержец Юпитер, не значи непременно, че се касае за цар.

Но аз не слушах. Това е въпрос за етруските.

Разположихме се на лагер в околностите на Дура изоставен преди много време град, чиито тухлени къщи постепенно се превръщат отново в кал, от която някога са ги изградили ръцете на отдавна мъртви хора. Като изключим стадата елени, улиците бяха пусти. Разреших на войниците да убият колкото могат за храна. Забавно беше да гледаш как най-добрите ни стрелци и кавалеристи препускат през калните улици и гонят елените, които като опитни бойци, следващи предварително определен план, веднага побягнаха към реката и преплуваха на отсрещния бряг. Сред реката лодкарите убиха много елени с греблата си.

Нея вечер Максим, Приск и аз вечеряхме в палатката ми с прясно еленово месо. След вечеря при нас дойдоха етруските жреци. Главният жрец е възрастен човек на име Мастара, много почитан в Рим, където някога сенатът се съветвал с него. Отбелязвам тук за себе си, че Мастара от самото начало се обяви против този поход. Той дори изтълкува убиването на лъва като неблагоприятно за мене знамение.

В общи черти етруската религия е добре известна, но подробности за нея малцина знаят. От незапомнени времена най-характерното за етруската религия е особената й хармония с естествените сили на природата. Първото откровение е всеизвестно. Едно дете от божествен произход, Тагес, се появило в нивата на един селянин на име Тархон и му издиктувало една свещена книга, която станала основа на тяхната вяра. По-късно младата богиня Вегоя се появила по време на един обред в чест на бога на гръмотевицата и дала на жреците една втора книга, съдържаща наставления как да се тълкуват небесните знамения, особено светкавиците. Според тази книга небето е разделено на шестнадесет части, всяка една свещена за дадено божество (макар същият бог понякога да може да упражнява влиянието си в други части на небето). По посоката, откъдето идва светкавицата, по ъгъла на падането й и, разбира се, по мястото, където пада, може да се разбере кой бог е изразил волята си.

Мастара не бе загубил нито минута. Вече бе разучил как е бил убит войникът Йовиан.

— Първожрецо, светкавицата дойде откъм деветия дом. — Знаех какво означава това, преди да ми го изтълкува. — От дома на Арес. Това е домът на войната. В единадесетия час Арес срази войника Йовиан край реката на запад от нас. Това означава, че един воин от Запада, един цар, ще бъде убит към края на войната. Сега гадаем и пресмятаме, за да установим точния ден и час на смъртта на този цар. До утре ще можем да ти кажем кога това… предупреждение ще се сбъдне.

Ето какво разкриваше тълкуването. За известно време всички мълчахме. Максим, който седеше срещу мен, усукваше брадата си с ръка, притворил очи, сякаш се вслушва в някакъв вътрешен глас. Приск, седнал на коравата пейка, неспокойно мърдаше дългото си тяло. Етруските стояха неподвижно със сведени очи.

— Възможно е — рекох накрая — царят да е Сапор.

— Първожрецо, Сапор не идва от запад.

— Ако гледаме точно, и аз не идвам от запад — отвърнах аз, готов да почна да извъртам, както винаги става, когато хората чуят неблагоприятно предсказание. — Аз идвам от север. Единствените царе от запад са сарацинските князе. По моето тълкуване един от тях ще умре на бойното поле.

— Тогава да продължим ли да пресмятаме?

— Не — рекох твърдо аз. — Не е необходимо. Но понеже войниците вероятно са чули първото ти тълкуване, искам второто — и правилно — тълкуване да бъде широко разгласено.

Мастара се поклони. Той и жреците му си отидоха. Приск избухна в свойствения му ироничен смях.

— Сега разбирам защо ранните императори винаги са настоявали да бъдат и първожреци.

— Не смятам, че погрешно изтълкувах поличбата възразих аз.

Но съзнавайки, че думите ми не прозвучаха много убедително, обърнах се за помощ към Максим. Той отвори очи и скочи на крака; сетне се обърна първо на запад, после на север и на юг.

— Дори не е сарацин! — каза той внезапно. — Африка. Мавритания. Там се намира осъденият на гибел цар.

Отпървом си помислих, че може би Максим говори така само за да ме ободри, но тъй като до края на вечерта той беше все така оживен, сега му вярвам. Току-що написах писмо до Салустий, с което го моля да ми съобщи какво става с мавританските царе.

Зазорява се. Не съм спал двадесет и четири часа, нито пък ще мога да спя през следващите дванадесет часа. До един час трябва да тръгнем на поход. Чувам прислужника си Калист, който предава паролата на стражата пред палатката. Сега трябва да си набележа някои точки за речта, която днес ще произнеса пред войниците. Главата ми е празна. Очите ми горят. Как да започна?

Приск: Речта има успех. Ако Юлиан е бил уморен, умората не му личеше. Между другото, като описва срещата ни с етруските, той пропуща забележката, която направих: „Какъв смисъл има да слушаш гадатели, щом не вярваш каквото ти казват?“ Но Юлиан твърде много прилича на християните, които успяват да намерят в свещената си книга потвърждение на всичко, което искат да бъде потвърдено.

Речта на Юлиан оказа въздействие. По най-кратък и убедителен начин той обясни на войниците колко често римските войски са печелили победи в тази страна и ги предупреди да не слушат пораженците, особено онези, поставени между нас от персийците, на чиято хитрост и подлост особено наблегна. Когато завърши речта си, се чуха много одобрителни възгласи. Галите викаха възторжено, но източните легиони не бяха въодушевени, особено кавалерията на Виктор. По-късно споменах за това на Юлиан. Той потвърди впечатлението ми.

— Но те не ме познават. Галите ме познават. След като спечелят някоя и друга битка и плячкосат няколко града, ще обикнат пълководеца си.

Това беше практичният воин Юлиан, не елинистът хуманист!

Л. Арин., Орм., кав.; д. Нев. Терц., Пет., К., ц., пех. Ю… Даг, Вик.; Ван. 1500 раз.; Пир.; Луц, флота; остров Аната: Луц. 1000? Чакаме. Киб. Мит. Хер.

Приск: Смятам, че мога да разтълкувам тези редове. Юлиан си отбелязва бойния ред по време на похода към юг. От дясната страна, по брега на реката, Невита командуваше терцианския, петулантския и келтския легион. В центъра Юлиан сам командуваше главната част от пехотата; багажът и философите също бяха в центъра. Отляво, т.е. на изток — Аринтей и Ормизда командуваха кавалерията. Макар Ормизда да беше пехотен военачалник, на самото бойно поле ставаха доста размествания на висши офицери. Дагалайф и Виктор пазеха тила, а 1500 разузнавачи на коне обикаляха околността пред нас. Луцилиан командуваше флотата, която ни придружаваше надолу по реката.

„Остров Аната: Луц. 1000?“ се отнася до първата персийска крепост, до която стигнахме — силно укрепен остров сред реката, на четири дни път от Дура. Юлиан изпрати Луцилиан с хиляда лековъоръжени войници да се промъкнат през нощта под стените на крепостта. Тъй като нея вечер имаше и гъста мъгла, Юлиан се надяваше да превземе острова с изненадваща атака. Но щом, се зазори, мъглата изведнъж се вдигна и един персийски войник, който отивал да донесе вода от реката, видял войниците на Луцилиан и дал тревога. С това приключи неочакваното нападение на Юлиан.

Няколко часа по-късно сам Юлиан слезе на острова. Щом погледна огромните крепостни стени, той реши да не обсажда крепостта. Трябваше да превземе крепостта по друг начин. Впрочем през целия поход той следваше тази тактика. Между римската гранива и Ктесифон — едно разстояние от повече от триста мили — имаше дванадесетина укрепени градове. Юлиан имаше достатъчно сили да превземе кой и да е от тях, но това означаваше да се забави седмици, дори месеци. Подобно нещо той не можеше да си позволи. Затова реши да подминава крепостите — беше уверен, че щом падне великият цар, всички градове ще се предадат.

Юлиан съобщи на управителя на Аната, че ще пощади живота на всички бойци от гарнизона, ако се предадат. Управителят поиска да преговаря с Ормизда. Юлиан описва това в следващата си бележка.

„Чакаме“. Тези бележки бяха записани през нощта на четиринадесети, когато Луцилиан още се криеше на острова.

„Киб. Мит. Хер.“ — Молитва: Кибела, Митра, Хермес.

Аната се предаде! Първата ни победа на персийска земя. По пладне управителят на острова, Пузей, ме помоли да пратя при него Ормизда, за да се договорят за подробностите на предаването. Признавам, че докато очаквах резултата от разговорите им, не бях спокоен. Пузей много лесно можеше да убие Ормизда. Но не мина и час, откакто Ормизда беше влязъл в крепостта, портите се отвориха и един персийски жрец поведе украсен с гирлянди вол — знак на мир. Нашите легиони нададоха силни одобрителни викове. Сетне се появиха Ормизда и управителят. Пузей е мургав, енергичен мъж, прочут като добър войник (как иначе биха му поверили тази важна крепост?). Той ме поздрави, както би поздравил великия цар — просна се по очи пред мен. Сетне изцапаното от прах лице ме попита какво възнамерявам да правя с жителите на града.

Направих знак на Анатолий и неговите писари да дойдат при нас. Тогава казах:

— Управителю, тъй като ти се показа приятелски разположен към нас и почтен в отношенията си, ще преселим на наша сметка твоите хора в Сирия, в град Халкис, където ще могат да живеят, както са живели тук.

Той най-сърдечно ми благодари, като валяше главата си в праха, докато не му казах да стане. Пузей тогава ме попита дали ще го приема в римската войска. Обърнах се към Ормизда:

— Да го взема ли?

Лицето на Ормизда е море от деликатни намеци: без да изрече една дума, той може да се изрази, като само трепне с вежди или разшири ноздрите си. Лицето му казваше: „Внимавай!“ Гласът му каза:

— Да, но може би не тук, да речем, в някой гарнизон в Испания или Египет.

И така назначих Пузей за трибун и го пратих в Египет.

Всичко това стана на главния площад на Аната, град от дървени и кирпичени къщи със сламени покриви, досущ като кой да е друг град — персийски или римски — в този край на света. Докато говорехме, жителите минаваха край нас. Жените крепяха на главите си денкове със завивки и дрехи, докато мъжете носеха оръжия и кухненски принадлежности. Изведнъж към нас се отправи немощен старец, подкрепян от две жени. Той ме поздрави по римски и каза на войнишки латински:

— Явява се Максиман, пехотинец от зианския легион.

И веднага, цял разтреперан, застана мирно. Загледах го учудено.

— Откъде си? Кой си ти?

— Римски войник. От войската на Галерий Август.

Салуций отсече:

— Това е невъзможно. Има сто години, откакто е умрял Галерий.

— Не, префекте — каза старецът (все още можеше да разпознае един преториански префект). — Галерий беше тук преди шестдесет и шест години. И аз бях с него. Бях осемнадесетгодишен. Постъпих във войската във Филипопол, в Тракия. Спечелихме големи победи.

— Но защо си още тук? — попитах аз, задавайки най-глупавия въпрос, който може да бъде зададен на човек, минал осемдесетте. Бях съвсем изумен от тази останка от една минала епоха.

— Разболях се от треска. Моят трибун Деций — не се погаждахме с него — помисли, че ще умра. За това ме остави тук при едно семейство — те му обещаха да ме погребат прилично, когато умра. После войската потегли. — Той се изсмя. Смехът му бе като кудкудякане на стар петел. — Е, още не са ме погребали, както виждаш. А те всички измряха: и Галерий, и Деций, и Марий… той беше добър мой приятел, но се разболя от едрата шарка. И той умря. Та останах при семейството, дето щеше да ме погребе, и се ожених за две от дъщерите. И двете бяха добри момичета. И те отдавна умряха. За тия жени се ожених по-късно. Той посочи жените, застанали до него, готови да го подкрепят, ако се спъне. — Моля те за една услуга, августе.

— Стига да мога да я изпълня — рекох аз.

— Заклел съм се да умра на римска земя и да бъда погребан в римска пръст. Върни ме в Тракия.

— Така да бъде, войнико.

Дадох знак на Анатолий да се разпореди да превозят стария войник в родината му. Старецът се наведе да целуне ръката ми и аз се почудих, като видях врата му — почти цял век яростното слънце бе изрязвало хиляди гънки в кожата, която бе станала тъмнокафява и сбръчкана като стар пергамент. Какво ли е да си живял толкова дълго? С голямо усилие съпругите му го задържаха да не падне. Той дишаше тежко и ме гледаше с любопитство.

— Ти си римският император, нали?

Кимнах.

— Съмняваш ли се?

— Не, не се съмнявам, господарю. Казаха ми, че римският военачалник бил самият император, и тогава посъветвах първенците да предадат града. „Няма смисъл да се съпротивлявате — рекох, — щом императорът е пред вратите на града, а великият цар се крие някъде в пустинята, загубил ума и дума от страх. По-добре се предайте.“ Така им рекох. Нали така беше, Пузей?

— Да, августе, така каза той.

— Този Пузей е женен за една моя внучка, та донякъде е римлянин. Добри хора са, знаеш, персийците. Жал ще ми бъде, ако пострадат.

— Ние ще проявим милост, доколкото е възможно.

— Добре живях тук — каза той и погледна неопределено наоколо си. Тогава забеляза орлите на зианския легион.

— Ето моя легион! Трябва да поговоря с тези момчета. Познавах бащите им, ако не бащите, то сигурно дедите им. Да…

И той понечи да си тръгне, но се сети за мен и се спря.

— Благодаря ти, императоре.

— Благодаря ти, войнико, задето толкова години си останал верен на Рим.

— Знаеш ли, императоре… господарю, не ми е известно много какво става по света извън тази провинция, защото дотук достигат малко новини; пък и които достигнат, не им вярвам, защото персийците страшно лъжат. Не че за своя изгода лъжат, ама такъв им е нравът, знаеш. Такива са си. Но все пак чух от тях за един велик император, когото наричаха Константин. Да не си ти?

— Не съм, но имаше такъв император и той беше мой чичо.

— Да, да — рече старецът. Той не ме слушаше, а сбърчил чело, се мъчеше да си припомни нещо. — Имаше един млад офицер при нас в 297 година… от добро семейство беше и също се казваше Константин. Често съм се чудил дали е същият. Знаеш ли дали е бил той?

Константин действително бе служил една година с Галерий в Персия. Кимнах утвърдително.

— Може и да е бил той — рекох.

— Малко ти приличаше, само че нямаше брада. Добър младеж беше, ама никой от нас не вярваше, че от него ще стане воин. Все гонеше момичетата и обичаше лекия живот, но пък кой ли не го обича? — Той въздъхна със задоволство. — Значи сега съм видял трима императори и ще умра на римска земя. А къде е трибунът Деций, питам аз? Толкова ме тормозеше и накрай ме остави тук да умра. Къде е? Кой си спомня за него след толкова много години? А аз съм жив и приказвам с императора, със самия Юлий. Това е голямо нещо, нали? И така, с твое разрешение, императоре, искам да поприказвам малко с ония тракийски момци; може някой от тях да е внук на Марий, макар да казват, че който хване едрата шарка, децата му се раждали мъртви и дори по-лошо. Славен приятел беше Марий!

Той ме поздрави и с помощта на двете си стари съпруги бавно прекоси площада до мястото, където се виждаха орлите на зианския легион. Много ме затрогва тази среща, макар старецът да ме наричаше Юлий!

Когато цялото население напусна Аната, опожарихме града. После се върнах в нашия стан край реката. Там ме посрещнаха сарацините, които току-що бяха хванали неколцина персийски нередовни войници тъкмо когато плячкосвали припасите ни. За да покажа, че съм доволен от тях, дадох им пари и им заръчах да бъдат все така бдителни. Попитах ги също дали сарацинските князе са живи и здрави. Да — отговориха те.

Късна нощ е. Обхваща ме приятна дрямка. Не бих могъл да желая по-благоприятен резултат от първата ни среща с врага. Ако не беше дъждът, който е разкалял пода на палатката ми, щях да бъда напълно щастлив.

Приск: Нея нощ не само валеше, но имаше и вятър. На следния ден, 16 април, към три часа дойде ураган откъм север. Вятърът отнасяше палатки, а реката, вече придошла от пролетните дъждове, се разля нашироко и няколко баржи, натоварени с жито, потънаха. Бентовете, които задържат водата за напоителните канали, се срутиха; някои хора подозираха, че персийците нарочно са затворили вратите на шлюзовете, за да се наводни нашият лагер. Никога няма да узнаем дали наистина те направиха това или не. Както и да е, след два отвратителни дъждовни дена поехме надолу.

Юлиан беше в отлично настроение. Пък и всички ние. Първата персийска крепост беше в наши ръце и армията на великия цар се беше изпокрила. Прекалено хубаво, за да е вярно.

Нашата войска беше пръсната на разстояние повече от десет мили — същата тактика, която Юлиан използува, когато тръгна от Галия, за да остави впечатление, че разполага с огромни сили. Юлиан яздеше или отпред, или в тила на армията, двете места, които най-вероятно могат да бъдат нападнати от въоръжени отреди на местното население. Но няколко дни наред не срещнахме персийци. Те стояха на отсрещния бряг на реката и ни наблюдаваха. Щом дадяхме вид, че се готвим да преминем реката, те изчезваха в пелиновите шубраци. Явно бяха нащрек. Когато един от галите по някаква неизвестна причина прекоси реката, съсякоха го и набучиха главата му на дълъг прът, така че цялата наша войска да го види.

Между другото бурята отнесе палатката ми и три нощи бях принуден да спя в палатката на Максим. Не си допаднахме като съквартиранти. Между другите лоши навици той имаше и навика да говори насън. Първата нощ, когато спахме в една палатка, неговото мънкане ми беше дотам нетърпимо, че го събудих.

— Аз? Да приказвам насън?

Сребристата му брада беше заплетена като неразчесано руно. Гледаше ме с помътен поглед и с тъп израз на съненото си лице.

— Разбира се, че приказвах. Тъкмо когато спя, разговарям с боговете.

— А не би ли могъл да им приказваш шепнешком? Пречиш ми да спя.

— Ще се постарая.

После се оплакал на Юлиан, че не могъл да спи от моята кашлица! Но аз едва кашлях, като се има предвид, че бях се простудил много лошо, когато ме накваси дъждът през онази буря. На Юлиан му се видя много забавно, че ние с Максим сме спали в една палатка.

17 април — Тилута, Ахайяхалха. 18 април — изоставеното укрепление опожарено. 20, април — Бараксмалха. Прекосяваме реката. Седем мили до Диакира. Храм, жито, сол, нефтени находища. Изоставени, опожарени села. Озагардана, изоставен, опожарен. Паметник на Траян. Два дни на лагер. 22 април — Ормизда в засада. Предупреждение. Персийската войска ще се събере нощес.

Приск: Между 17 и 20 април минахме край три островни крепости. Първата беше Тилута, крепост, построена върху голяма скала, която стърчи над водата. Юлиан изпрати човек да им предложи да се предадат. Началникът отговори много любезно. Няма да се предаде, но се заклева, че ще се съобрази с изхода на войната между императора и великия цар. Тъй като не можехме да губим време с обсади на крепости, трябваше да се задоволим с този отговор. В замяна гарнизонът отдаде част на нашата флота, когато тя премина под стените на острова. Същото се повтори в Ахайяхалха, друга островна крепост.

На 20 април стигнахме до едно изоставено село на име Бараксмалха. По предложение на Ормизда прекосихме реката и изминахме седем мили към вътрешността до Диакира, богат търговски център. Когато пристигнахме, градът беше изоставен. За щастие складовете бяха пълни с жито и, най-важното, със сол. Извън стените на града войниците на Невита намериха няколко жени и ги убиха. Не обичам такива работи. Не зная дали Юлиан е знаел за тези убийства или не. Той беше безмилостен, когато се касаеше да се накаже някой за неподчинение или предателство, но не беше жесток за разлика от Невита и галите, които проливат кръв, защото това им прави удоволствие.

Град Диакира бе опожарен, както и съседният град Озагардана, където между другото намерихме останки от едно съдилище на Траян. Юлиан заповяда лагерът да се построи около тези старини. Останахме там два дни, докато натоварят на баржите житото и солта от Диакира. През това време Юлиан беше зает с военачалниците си и въобще не го видях.

Задоволих се с обществото на Анатолий (който беше доста забавен, особено с неуспехите си като началник на протокола), Фосфорий, който е прекрасен човек, и с Амиан Марцелин, с когото се бях запознал в твоя дом в Антиохия. Той много ми хареса. Каза ми, че за пръв път сме се срещнали в Реми, където служел в един от легионите на Урсицин, но аз за съжаление не си спомням за тази наша среща. Както ти е известно, Амиан сега пише история на Рим, която възнамерява да доведе до наши дни. Смел човек! Преди няколко години ми изпрати надписан екземпляр на първите десет глави на историята си, написана на латински език! Защо е решил да пише на този език, нямам представа. Впрочем той е от Антиохия, нали? Останал съм с впечатлението, че произлиза от добро гръцко семейство. Но като си припомня миналото, си давам сметка, че открай време беше малко романофил. Прекарваше по-голямата част от времето си с европейските офицери и не харесваше особено азиатците. Като историк той нарочно подражава по-скоро на Тит Ливий и Тацит, отколкото на Херодот и Тукидит, доказвайки с това, че всеки си има свой вкус. Напоследък ми писа, че понастоящем живее в Рим, където, макар литературният свят да му се вижда неимоверно безплоден и претенциозен, възнамерява да си създаде име. Желая му успех. Прочетох малко от историята му, изглежда, пише латински свободно, така че може би правилно се е насочил. Но колко е странно и отживяло да искаш да бъдеш римски историк. Той ми съобщи, че редовно си пишете. Така че навярно двамата ще обедините силите си, когато дойде време да се издаде Юлиановото съчинение.

През нощта на 22 април Ормизда тъкмо се готвел да тръгне на разузнаване, когато за малко не попаднал в засада, устроена от една персийска кохорта. Никой не знае как персийците са научили точния час, в който Ормизда е щял да напусне лагера, но безспорно са го знаели. Това, което спасило Ормизда, била неочакваната дълбочина на реката точно на това място. Врагът не могъл да прегази придошлата от дъждовете река.

„Предупреждение.“ Не знам какво е имал предвид Юлиан. Възможно е някой шпионин да е предупредил Ормизда в последния момент. Или пък Юлиан е бил предупреден за някакъв заговор срещу самия него.

„Персийската войска ще се събере нощес.“ На следващата заран (23 април) най-после видяхме персийска войска. На една миля разстояние от нашия лагер се бяха събрали няколко хиляди конници и стрелци. В утринната светлина блестящите им плетени ризници караха очите ни да сълзят. Предвождаше ги великият везир. Той е вторият човек след великия цар, по чин някъде между цезар и преториански префект. Към войската на везира се бе присъединил един отряд асанатски сарацини, племе, известно със своята жестокост.

В два часа Юлиан нападна неприятеля. След дълго маневриране пехотата му се доближи на няколко десетки крачки от персийските стрелци. Преди последните да могат да изстрелят стрелите си, той даде заповед за нападение. Тази маневра така изненада персийците, че те не успяха да попречат на нашата пехота да разбие техните стрелци. С щитовете си пехотинците блъскаха персийските стрелци и те не можеха да се прицелят. Най-после се огънаха и побягнаха. Ние спечелихме битката.

Юлиан ликуваше.

— Сега нашите войници знаят, че персийците са хора като нас!

Със зачервено лице, с пурпурен плащ, изцапан с чужда кръв, със светнали от възбуда очи, той изглеждаше като бог на войната.

— Хайде, идвайте! — викна той на Максим и философите, които сега пристигаха на полесражението. — Елате да видим стените на Мацепракта!

Никой от нас не разбра какво искаше да каже, докато не ни заведе до едно изоставено село близо до бойното поле. Там видяхме останки от древна стена. Юлиан отвори една книга.

— Това е — каза той — част от първоначалната асирийска стена. Ксенофонт я е видял, когато бил тук преди 764 години.

Щастливо възбуден, нашият победоносен пълководец се покатери на камъните и зачете на висок глас откъс от Ксенофонтовия „Анабазис“. Всички послушно погледнахме стената, останала от онова далечно минало, но след възбудата (и страха) от битката никому ме беше до разглеждане на забележителности. Най-после Юлиан ни поведе обратно към реката.

На края на нашия стан един легион от императорската стража се беше събрал около една скала, от която техният трибун — висок, мускулест, рус мъж — им държеше реч.

— … боите се от персийците! Казвате, че не са хора като нас, а демони! Недейте отрича! Чувал съм ви да си шепнете нощем като деца, които се плашат от тъмното.

Гласът на трибуна беше силен. Лицето му бе румено, а очите — какви други можеха да бъдат? — сини. Ние тъмнооките хора загубихме света и сега го владеят онези, с очи като лед. Той говореше с лек германски акцент.

— Но сега видяхте тези демони отблизо. Победихте ги на бойното поле. Толкова ли бяха свирепи? Толкова ли бяха грамадни? Толкова ли бяха страшни?

Войниците наоколо взеха да мърморят, че персийците са като всички хора. Трибунът беше отличен демагог. Погледнах Юлиан, който бе покрил лицето си с наметалото си, за да не го познаят. Той наблюдаваше трибуна с изострения интерес на артист или ретор, който иска да види как ще се прояви някой съперник.

— Не. Те са хора като нас. Но по-слаби. Погледнете! — Трибунът направи знак на един от офицерите си да се приближи. Той държеше нещо, което на пръв поглед приличаше на вързоп от дрипи. Беше убит персиец. Офицерът подхвърли трупа към трибуна, който го улови с голяма лекота. Войниците ахнаха, поразени от силата на тези двама мъже, които вдигаха човешки труп, сякаш бе кукла. С една ръка трибунът хвана и повдигна трупа за врата. Мъртвият персиец беше дребен и слаб, с тънки черни мустаци и страховито озъбен. Бяха свалили бронята му и той бе облечен само в окървавената си туника.

— Ето го! Персийският демон! От това ли се боите? — Със свободната си ръка трибунът разкъса туниката и показа на войниците едно слабо, почти детско тяло с тъмна сърповидна рана под гръдната кост, където бе минало копието.

Трибунът разтърси тялото, както ловджийско куче разтърсва заек.

— От това ли се боите?

Всички гръмогласно извикаха:

— Не!

След това шумно се изсмяха при вида на неокосменото, гладко тяло, толкова различно от нас. Трибунът презрително захвърли трупа на земята.

— Да не съм чувал повече някой да шепне нощем, че персийците били демони! Ние сме мъжете, които ще управляват тази земя!

Докато войниците надаваха одобрителни викове, трибунът слезе от скалата и се отправи към Юлиан. Поздрави го без ни най-малко смущение.

— Нужна беше такава реч, августе.

— Отлична реч, Валентиниане.

Защото, както навярно се сещаш, трибунът беше нашият бъдещ император.

— Искам всички мои началници да направят пред войниците си същата… демонстрация. Отлично.

Войниците в миг изчезнаха, както обикновено ставаше, щом разберяха, че императорът е сред тях.

Юлиан и Валентиниан размениха няколко думи за военните работи. После, тъкмо когато понечихме да отминем, Валентиниан направи знак на един млад кавалерийски офицер, който беше застанал наблизо и захласнато гледаше императора.

— Августе, разреши ми да ти представя моя брат Валент.

Често се питам какво ли щеше да си помисли Юлиан, ако знаеше, че след по-малко от година тези братя, синове на един въжар от Норикум, станал отпосле военен, ще бъдат императори — единият на Изтока, другият на Запада. Предполагам, че щеше да одобри Валентиниан, но Валент беше истинска напаст. И това, че и двамата бяха християни, едва ли щеше да му хареса. На нас също не ни хареса, нали? За малко не ми взеха главата по време на Валент. А Максим не можа да спаси своята.

След това Юлиан остави бъдещите си наследници и си тръгна, като никой от тях не знаеше какво крие бъдещето. Ако боговете съществуват, те сигурно са добросърдечни. Макар да има гадатели и светкавици, те не казват нищо за бъдещето ни. Ако ни казваха какво ни чака, не бихме могли да го понесем.

На следващия ден стигнахме едно място, където водите на Ефрат се изливат в цяла мрежа от напоителни канали. Някои от тях са отпреди хиляда години и ако не бяха те, Персия нямаше да е богатата страна, каквато е. Намериха се хора, които искаха да отклоним водите, та нивите да прегорят от слънцето, но Юлиан не допусна това, като изтъкна, че скоро войската ще живее от плодовете на същата тази земя. В началото на най-големия канал имаше висока кула, която отбелязваше извора на река Нахармалка (което на персийски ще рече Царска река). Тя се влива в река Тигър под Ктесифон. Тази река или канал беше особено бързоструйна вследствие на дъждовете. С голямо усилие построиха мостове върху ладии. Пехотата премина благополучно, но доста товарни животни се удавиха. Спомням си, че имаше опити от страна на персийски разузнавачи да безпокоят с нападенията си кавалерията, но нашите челни конници — сарацините, скоро ги прогониха.

На 28 април, след един поход без особени събития, стигнахме до Пирисабора, голям град с внушителни високи стени и кули, така обгорени от слънцето, че имаха жълтеникавия цвят на лъвска кожа. От три страни градът е естествено обграден от реката. От четвъртата страна жителите са изкопали канал, така че фактически живеят на остров, който е мъчнодостъпен за нападатели. В средата на града, на висок, стръмен хълм се издига огромна вътрешна крепост. Трябва да призная, че като я видях, сърцето ми се сви. Обсадата на такъв град можеше да отнеме месеци.

Юлиан изпрати до града обичайното си послание: ако се предадат, ще пощади живота на жителите му. Но Пирисабора беше един от важните градове на Персия и отговорът на Мамерсидес, началника на крепостта, бе действително дързък: градът няма да се предаде. Но Мамерсидес се съгласи да говори с Ормизда (изглежда, че са били в тайна писмена връзка).

Аз също присъствувах, когато Ормизда, висок и е блеснала на слънцето броня, с осанката на персийски цар, отиде с коня си до пълния с вода ров пред града. Той спря коня си на края на рова. Когато персийците го познаха, взеха шумно да му се подиграват и да свиркат. Наричаха го предател и какви ли не още по-лоши неща. Бях достатъчно близо до Ормизда, за да видя как жълтеникавото му лице се скова и доби суров израз; той обаче не пошавна, нито пък по друг начин даде вид, че е чул ругатните. В продължение на половин час търпя всички обиди. Сетне, като разбра, че с тези хора не може да се преговаря, даде знак на знаменосеца си да отиде при него. Това предизвика още по-силни викове. Знамето на Ормизда бе това на великия цар на Персия. С най-величествен вид Ормизда се оттегли и Юлиан даде заповед градът да бъде обсаден.

За съжаление Юлиан не е описал тази обсада и у мен самия не е останал ясен спомен за нея. Може би нашият приятел Амиан ще я опише. Всъщност не съм много силен във военната история. Най-ясният ми спомен от тази обсада е цяла поредица разправии с Максим. Няма да те отегчавам с описание на кавгите ни, защото не си спомням за какво се карахме.

Градът Пирисабора падна на втория ден, след дълго сражение. Но с това не се приключи обсадата, защото Мамерсидес изтегли войската си на върха на хълма и там, защитени от стени, иззидани от тухли и асфалт и здрави като желязо, персийците продължиха да се съпротивляват. Самият Юлиан поведе първото нападение срещу крепостта и бе отблъснат.

На третия ден той заповяда да построят хелеполис. Това е висока, дървена кула, използувана за прехвърлянето на войници дори през най-високи стени. Няма защитни средства срещу такава кула; дори огънят е безполезен, защото я покриват с мокри кожи. Хелеполисът се оказа ненужен. Не беше изкаран и до половина, и Мамерсидес поиска примирие. Спуснаха го от крепостта с въже, което се скъса няколко метра над земята, и той си счупи и двата крака. Юлиан беше милостив. Съобщи му, че всички ще бъдат пощадени, ако крепостта се предаде.

Към залез-слънце от крепостта излязоха около 2500 персийци, мъже и жени, пеейки благодарствени химни на Великия господар, който ги бе пощадил и който сега щеше да царува. След това Пирисабора бе опожарен и изравнен със земята. По това време вече бяхме така скарани с Максим, че не си говорехме.

3. конн. отр. триб. убит. Вез. команд. Пленено знаме! 2 триб. разж. убив. вс. десети. знаме възвърнато. роч. 100 сребър. пари.

Приск: Спомням си много ясно — „3 конн. отр. триб. убит и пр.“. В деня след опожаряването на града всички обядвахме с Юлиан. Беше много приятен обед и той говореше с жар, сякаш отново преживяваше обсадата, и както правят всички военни, даваше дълги обяснения и правеше предположения от рода „какво можеше да стане, ако…“, когато Анатолий влезе в палатката с новината, че предвождани лично от великия везир, персийците разбили три наши кавалерийски отряда: един от трибуните бил убит и знамето било пленено.

Помислих, че Юлиан ще получи удар. Той захвърли чинията си на земята, изскочи от палатката и с крясъци вдигна всички на оръжие. Един час по-късно войската на везира бе открита и знамето бе възвърнато. Не бяха минали и три часа, и двамата оцелели трибуни бяха разжалвани, а от войниците, които бяха побягнали пред врага, десет души бяха убити; според един стар закон при бягство всеки десети войник се наказва със смърт. Никога не бях виждал Юлиан толкова разгневен, нито пък толкова строго да следва класическия образец на римски пълководец. Той заповяда да се строи цялата войска, за да гледа екзекуцията на войниците. Когато наказанието бе изпълнено, той държа реч, в която ги предупреди да не проявяват неподчинение и малодушие и им напомни, че ако някой се предаде на врага, персийците ще го осакатят и ще го оставят да умре от глад в пустинята. След това похвали войските за победата при Пирисабора и даде на всеки войник по сто сребърни пари.

Горкият Юлиан! Тъй като самият нямаше никакво отношение към парите, не можеше и да смята добре. Нямаше представа за цените на нещата, нито дори колко струва верността на войника. Като спомена тази малка сума, войниците така шумно изразиха недоволството си, че се уплаших да не би веднага да се разбунтуват. Но Юлиан не се уплаши. Каза им с остър тон, че той самият не е богат и че римският народ бил в затруднено положение, защото толкова много от предшествениците му използували златото, за да купят привиден мир, вместо да купят желязо и да водят неизбежните войни. Но им обеща, че скоро ще бъдат в Ктесифон и тогава съкровищата на цяла Персия ще бъдат техни. Това подобри настроението на войниците: те го приветствуваха и затракаха с копия по щитовете си.

14 мили. Наводнения. Спираме настъплението. Мостове.

Приск: Персийците отприщиха речните бентове на юг от нас и загубихме един ден, тъй като се наложи да използуваме лодки и салове, за да преминем многобройните блата, образувани от разлялата се река. Цялата околност се бе превърнала в огромно тресавище. Най-яркият ми спомен е как, докато газех през калните води, по краката ми се впиваха грамадни, жадни за кръв пиявици.

Майозамалха. Лагер. Подготовка за обсада. Засада. Предателство?

Приск: След три дни стигнахме до Майозамалха, друг важен град с високи стени. Там Юлиан се разположи на стан.

„Засада“ се отнася до случилото се нея вечер. Юлиан и няколко разузнавачи оглеждали външните стени, за да открият слаби места. Както вървели под стените, десетина персийци се измъкнали от града през една вратичка, пропълзели до Юлиан и разузнавачите и неочаквано ги нападнали. Двама от тях се нахвърлили върху Юлиан. Той убил единия, а от другия се защитил с щита си. За няколко минути персийците били избити и Юлиан се завърна в стана, щастлив като момче, с оръжието на убития персиец като трофей.

„Предателство?“ Как ли са узнали персийците за разузнавателната му обиколка? Юлиан знаеше, че войската му гъмжи от шпиони, а освен това имаше и много врагове. Той подозираше, че се касае за предателство, и беше прав.

Жителите на Майозамалха отказаха да се предадат. И Юлиан се приготви за обсада. Сега вече се боеше от персийската войска, която, както се предполагаше, се събирала точно на юг от Ктесифон. За по-голяма сигурност той заповяда да се издигне двойна ограда около стана ни.

Конница, предвождана от великия везир, нападна обоза ни в палмовите горички. Не дадохме жертви. Персийците имаха убити. Бяха отблъснати и пропъдени. Околността е много гориста и пълна с потоци и езерца. Винаги съм смятал, че Персия е пустиня. Колко бих желал да имам свободно време и като Херодот да опиша този край на света! Толкова е красив! Изобилие от финикови палми и плодни дървета. Нивите са жълто-зелени от младото жито. Тазгодишната реколта ще бъде добра, и то наша!

Особено интересни ми се виждат находищата на нефт — тази мазна течност, която извира от земята и може да гори. Сутринта заповядах да запалят едно такова езерце. Огнен език се издигна до небето. Единственият начин, по който може да се потуши огънят, е да се покрие с дебел пласт пясък; иначе ще гори с години. Оставих нефта да гори като жертвоприношение на Хелиос.

Доведоха при мен няколко пленника от тазсутрешното нападение. Това са особени на вид същества и аз ги разгледах доста внимателно, като си припомних за един от трибуните, който неотдавна показа на войниците си труп на персиец с думите: „Погледнете от какво сте се бояли! Това е персийският демон с бронзови ръце и от устата му излиза пламък!“ След това им показа трупа на едно крехко създание, по-скоро момче, отколкото мъж.

Приск: Обикновено, когато в исторически текстове се предават речи, никой не очаква да се повтарят дословно същите думи. Думите на Валентиниан, които по-горе предадох, обаче са съвсем точни, защото, докато той говореше, си вземах някои бележки, които сега използувам за този коментар. А ето че Юлиан, преди да е изтекла и една седмица, вече променя текста. Историята е сбор от празни приказки за събития, истината за които се губи още докато те се развиват. Поднасям ти тази изтъркана мисъл без коментарии, но това е истината!

Персийците, които разпитах, бяха от конницата. Те са дребни, жилави и с оловносив цвят на кожата. Ормизда служеше като преводач. Макар да смятаха, че веднага ще ги убием, нямаха вид да се боят. Един от тях говореше от името на всички и изля цял поток от думи. Когато накрая се задъха, попитах Ормизда какво бе казал.

Ормизда сви рамене.

— Типичен персиец — отговори той, засега в „гръцко“ настроение. — Надява се да се задавим от гордост, месецът да падне върху войската ни, та да я смаже, и племената в пустинята да се надигнат чак от Индия и Китай, за да ни изколят. Персийците винаги са склонни да преувеличават в речта си, особено в метафорите си.

Изсмях се. Открай време персийската реторика ми се е виждала по-скоро забавна. Характерно е за източните народи, че винаги си служат с извънредно пищни и надути фрази. Дори дипломатическите им послания често са неразбираеми заради прекалената си образност, която напомня на Пиндар.

Ормизда им плати със същата монета. Персийците слушаха презрително. Те са хубави мъже със заострени гладки бради и често пъти сключени вежди. Очите им, черни и дълбоки, са особено изразителни. Те са много стройни поради строгата им диета. Ядат само когато огладнеят, а и тогава ядат много малко. Рядко пият вино. Като изключим бърборенето, единствено спрямо жените проявяват невъздържаност. Всеки мъж има толкова наложници, колкото може да издържа. Не харесват момчета. Всичко във външния им вид говори за голяма скромност; считат за срамно друг човек да ги види, когато ходят по нужда. Донякъде бих желал нашата войска да подражава на тяхното физическо благоприличие. Все пак въпреки всичките им добродетели не са приятен народ. Надменни са, обичат да се хвалят и се опияняват от жестокости. Благородниците държат долните слоеве на населението, както и робите, във вечен страх, като ги изтезават или убиват по своя прищявка. Няма закон, който да защити безпомощните, а милосърдието за тях е нещо съвсем непонятно. Законите им са дивашки. Например ако някой е извършил престъпление, което се наказва със смърт, убиват не само него, но и цялото му семейство.

— Да се отчаеш от такива хора — каза Ормизда с отегчен вид, след като отведоха пленниците. — Най-глупавото племе на света.

— Но ти си техен цар — закачих го аз. — Следователно си най-глупав от всички.

— Твърде дълго съм живял сред вас — отвърна той тъжно.

— Но именно поради това ще бъдеш по-добър като владетел. Можеш да ги промениш.

— Невъзможно е — каза той и поклати глава. — Именно това е характерно за Персия. Ние сме, каквито сме били; и ще бъдем, каквито сме. Когато стана велик цар (ако е такава волята на Слънцето и на Юлиан), няма да бъда вече грък. Ще забравя Платон. Ще бъда като Дарий и Кир, като Ксеркс и като… да, като брат си Сапор.

— Ще бъдеш съюзник, на когото не може да се разчита? — Казах това с шеговит тон, но не се шегувах.

— Какво друго мога да бъда? Аз съм наследник на Сасанидските царе. Ние сме жестоки и невъздържани — отвърна той, а сетне се усмихна с очарователна усмивка. — Добре ще направиш, августе, да избиеш всички персийци, включително и мен.

— Това е неизпълнимо — рекох и заговорих за друго.

Но бях поразен от думите на Ормизда и ме обзе безпокойство.

Дали не трябва да държа римска войска в Ктесифон и да управлявам чрез проконсул? Ще бъде ли невъзможно да държим персийците в подчинение, както прадедите ни не можаха да се справят с евреите? Съжалявам, че Салустий не е тук.

Прекарах останалата част на деня с военачалниците си, подготвяйки обсадата на Майозамалха. Градът е разположен на височина и е обграден от двойна стена. Охранява се от голям гарнизон. Заповядах да подкопаят стените. Това е едно добро средство, което още не сме опитали. Невита и Дагалайф в момента прекопават тунели под стените. Призори Виктор с голям брой конници ще отиде на разузнаване чак до Ктесифон. Има слух, че войската на великия цар се приближавала към нас откъм изток, но това е само слух.

Всичко върви прекалено лесно. Но защо трябва да се чудя? Боговете са с мен и духът на Александър шепне: „Напредвай, до най-далечния край на света!“

Приск: Както винаги духът на Александър прекали с амбициите си. Достатъчно мъчно беше да превземем Майозамалха, камо ли Индия и Китай. Но тогава Юлиан не беше още загубил ума си, каквито и усилия да правеше Максим да го подлуди. Не съществуваше никакъв план за скорошното завладяване на далечни азиатски страни. Юлиан предвиждаше кратък поход в Персия, зимуване в Тарс и едва след това поход към Индия.

Юлиан не описва обсадата и падането на Майозамалха, и аз също няма да ги описвам. Доколкото си спомням, градът бе разположен на висока скала над реката. За да се добереш до града, трябваше да се изкатериш по стръмни скали, извънредно удобни за отбрана. Първия ден опитахме фронтално нападение и не успяхме. Междувременно се копаеха тунели под стените.

На втория ден докараха обсадни машини. Въздухът ехтеше от трясъка на едри камъни, изхвърляни с катапулти срещу стените. Слънцето припичаше. Скоро се изтощиха и защитници, и нападатели. Но Юлиан караше войниците да се бият до пълно изчерпване на силите им, защото нямаше време да се занимава с обсади, когато беше толкова близо до Ктесифон и войската на великия цар. Най-сетне бойците, които копаеха тунелите, съобщиха, че са готови да нахлуят в града. Тази нощ Юлиан нападна крепостните стени с цялата войска, докато няколко кохорти минаха през тунелите и влязоха в града през пода на една задна стая на изоставена кръчма. Градът се предаде.

XXI

Имахме чудесен късмет. Превзехме Майозамалха с много малко жертви. Току-що приех Набдатес, персийския комендант. Той ме приветствува като „господар на света“ и аз пощадих живота му. Това би следвало да направи добро впечатление. Ако персийските военачалници ме смятат за милостив, има по-голяма вероятност да се предадат, когато видят, че силите ми ги превъзхождат по брой. Надявам се да е така, защото нищо не обезсърчава една войска така, както воденето на дълги обсади на маловажни градове.

Набдатес се кълне, че не знае къде се намира великият цар, и аз му вярвам. Той има подозрения, че Сапор не е в столицата, а някъде на юг. В такъв случай скоро ще се срещнем с великия цар.

Пиша тези редове в палатката си до реката. На високия хълм градът Майозамалха гори като факла в черната нощ. Едва успях да предотвратя избиването на населението в града. Галите приемат съпротивата на персийците като обида; винаги е така. Между другото те откриха неколкостотин жени, скрити в крепостта, и веднага взеха да хвърлят жребий за тях. В такива моменти офицерите изчезват и войниците се разпореждат сами. Съвсем случайно се озовах близо до площада, когато си деляха жените.

Бяха ги събрали една до друга наред със съкровищата, намерени в града: златни монети, украшения, топове коприна — всичко, каквото бяха измъкнали от развалините на града, бе струпано тук, за да бъде справедливо разделено. Като ме видя, един от петулантите извика: „Нещо за Юлиан!“ И така отидох пеша при войниците, като прост легионер.

Стотникът, който ръководеше лотарията, посочи една от камарите злато. „Това е твоят дял, войнико“ — рече той, използувайки традиционния израз. Благодарих му и взех една жълтица. След това войниците се развикаха да взема и една от жените. Те, разбира се, знаеха, че съм се обрекъл на безбрачие, и това им се вижда безкрайно смешно. Отказах любезно. Но те все пак настояваха. Затова поогледах тълпата от нещастни жени, като намислих да взема някое дете и да го пусна на свобода. Но нямаше малки девойчета, а само едно много хубаво десетгодишно момче. И аз го посочих. Войниците бяха във възторг. По-добре на престола да има любител на момчета, отколкото безбрачник!

Момчето се оказа извънредно интелигентно, но глухонямо. С ръцете си прави бързи и грациозни движения и виждам, че лесно го разбирам. Направих го мой личен прислужник и той изглежда щастлив.

Тази вечер съм потиснат. Обикновено победите ме въодушевяват. Не мога да разбера какво ми е. Може да са мемоарите. От известно време диктувам спомените си от детството ми в Мацелум и споменът за онези години винаги ми разваля настроението.

Интересна забележка: един войник от херкуланския легион докладвал, че днес в разгара на битката видял огромен мъж, облечен в необичайна броня, да се изкачва по една от обсадните стълби. По-късно, докато войниците се биели все така ожесточено, пак видял същия воин, но не могъл да установи кой е; и другите войници, които го видели, не знаели кой е. Всички били положителни, че този воин е бил богът на войната, самият Арес. Трябва да помоля Максим да разучи тази работа.

Седя след пладне в тронната зала на един от дворците на великия цар, хубава сграда в римски стил, по-скоро вила, отколкото истински дворец. До него има обширен заграден ловен парк. В тази гориста местност държат какви ли не животни: лъвове, глигани и онова действително страшно животно, персийската мечка. Войниците току-що разбиха оградата и сега са тръгнали да гонят и убиват животните. Лично бих предпочел да не ги избиват така масово, но трябва да се поддържа доброто им настроение, защото наближаваме Ктесифон и ни предстои решително сражение.

Преди малко идва Йовиан. Донесе ми кожата на убит от него лъв, доста грамадно животно.

— Това ще върви с кожата, която имаш на леглото си.

Благодарих му сърдечно. От офицерите галилеяни най-много се доверявам на него, може би защото е най-глупавият. Почерпих го малко вино, което намерихме в избата на двореца. Изпи го толкова лакомо, че когато си тръгваше, му дадох да вземе със себе си още две шишета от същото вино. Беше много доволен и леко пиян.

Заедно с Приск обиколихме двореца. Той е и красив, и удобен, съчетание, което римските императори не познават. Слугите, изглежда, бяха избягали малко преди да пристигнем и гозбите бяха още топли в кухнята. Тъкмо се канех да опитам съдържанието на един от съдовете, когато глухонямото момче ме удари през ръката, та черпакът падна на земята. После то само опита яденето, с което искаше да покаже, че би трябвало да се пазя от отрова. Никога не се сещам за подобни неща. Не, не е точно така. Понякога се питам дали смъртта ми не се крие в паницата ечемичена каша, която ми носят за вечеря, но която аз винаги изяждам без колебание. Ако е писано такъв да бъде краят ми, нищо не мога да направя по въпроса. За щастие обедът, оставен от персийците, не беше отровен.

Заповядах писарите да работят в тронната зала — прохладна, възтъмна стая с решетки на прозорците и червен лакиран трон, на който седя сега и си драскам тези бележки. Великият цар живее много по-разкошно от мен. В една от стаите открихме стотици копринени мантии… Приск настоява да ги дам на Максим.

Довечера ще дам голямо угощение на моите военачалници. В главата си вече имам план за последната фаза на похода. Противно на мнението на историците, войните до голяма степен се водят без предварителна подготовка. Действително има една крайна цел, но средствата за постигането й не могат да се определят предварително. Ето защо любимото божество на пълководците — и на Рим — е Фортуна.

От три дни вече сме на стан в Кохе. Това е село, близо до мястото, където някога е бил разположен несъществуващият вече град Селевкия, основан от Александровия пълководец. Малко по-нататък са развалините на друг един град, разрушен през миналия век от император Кар. Реших, че ще има добро въздействие върху войниците, ако им покажа още едно доказателство за победите на римското оръжие в Персия.

Все още ме поразява красотата на природата. Цветя цъфтят, зреят плодове; има много гори, много вода. Това е такъв идиличен край, че ми става тъжно, като си помисля колко града трябва да бъдат опожарени. Но построеното от човека може отново да бъде възстановено. Съгласен съм със стоиците, които гледат на живота като на безкраен низ от периоди на възход и на упадък; и завършекът на всеки период носи белезите на пълното безпристрастие на огъня.

Близо до разрушения от Кар град има малко езеро, което се излива в река Тигър. Тук видяхме една страхотна гледка: цялото семейство на Мамерсидес, офицера, който им предаде Пирисабора, беше набучено на колове. Така жестоко наказва великият цар онези, които не му се подчиняват. Ужасно беше да видиш не само жени, но и деца, умъртвени по този болезнен начин.

Докато бяхме пред езерото, дойде Ормизда с цялата си свита от персийци (сега вече го обслужват над стотина персийци). След него носеха пленения Набдатес, губернатора на Майозамалха. Ормизда ме поздрави официално и каза:

— Августе, осъдих Набдатес на смърт.

Попитах го защо. Ормизда имаше свиреп вид.

— Преди обсадата имахме с него тайно споразумение. Той трябваше да ни предаде града. Всичко беше уговорено. След това той наруши клетвата, която ми бе дал — най-голямата клетва за един персиец. Следователно като велик цар аз съм длъжен да го умъртвя, като го изгоря жив.

Бях поразен от държането на Ормизда. Колкото по се доближавахме до Ктесифон, толкова по-царствено се държи и толкова по-ясно проличава персийската му кръв. И така, аз дадох съгласието си и нещастникът със счупени крака бе затътрен до кладата. Напуснах мястото, преди да запалят огъня. Не мога да търпя екзекуции освен посичане с меч.

Пиша тези редове седнал на пейка в парк, който трябва да е принадлежал на някой благородник. Чуден ден е — слънцето грее, но не е горещо; докъдето ти стига окото, всичко наоколо се зеленее и цъфти. Сега съм уверен в успеха ни. Преди малко дойде пратеник от Аринтей и веднага тръгна обратно. Една крепост на двадесет мили в източна посока отказва да се предаде.

Ще трябва да отида там, за да реша дали да я обсаждам или не. Сега пристига друг пратеник. Разположил съм се удобно и ме е обхванала леност. Ще ми се да седя в този парк. Топлият полъх на южния вятър ми носи аромата на цветя: дали са рози?

Приск: Вторият пратеник навярно му е донесъл лошата новина, че три от кохортите на Дагалайф били нападнати от персийците при един град на име Сабата. Докато кохортите се биели, отряд от местни селяни се промъкнал зад войската и избил повечето от товарните животни и обозните войници. Това беше тежък удар и Юлиан бе страшно ядосан на Дагалайф, който бе оставил обоза без охрана.

Колкото до „крепостта на около двадесет мили в източна посока“, която отказвала да се предаде, Юлиан се приближил с коня си до самите й стени и за малко не бе убит; оръженосецът му бе ранен.

През нощта Юлиан даде заповед да изкарат обсадните машини. За нещастие беше почти пълнолуние и нощта беше светла като ден. Докато поставяха обсадните машини срещу стените, персийците внезапно разтвориха градските врати и нападнаха нашите войски с мечове и копия. Избиха почти цяла кохорта заедно с нейния трибун.

Как си спомням всичко това толкова ясно? Защото току-що получих от Амиан Марцелин още неизгладеното му описание на Юлиановия поход в Персия. Преди много месеци му бях писал да го питам дали има някакви бележки за онези дни. В придружаващото ръкописа писмо той ми пише, че „както обикновено си бил водил разхвърляни записки“. Предполагам, че неговите записки са достоверни. Той е особено добър в описанията на битки. Не може и да бъде иначе. Като професионален военен, той е участвувал във всички военни походи от Британия до Персия. Бих ти пратил неговата история, но тъй като е на латински, няма да можеш да я четеш, а съм убеден, че няма да искаш да правиш разноски да ти я преведат. Между другото той ми пише, че възнамерява да напише история на Юлиановото царуване „точно както е било“. Навярно с това иска да каже „сухо, безизразно“, като че ли Юлиан е царувал преди хиляди години и не представлява интерес за съвременното общество. Желая му успех.

Докъде бях стигнал? Да, пишех за избиването на една наша кохорта от персийците. Веднага след тази кръвопролитна схватка те избягаха отново в крепостта. На следващия ден Юлиан хвърли цялата войска срещу града. След ожесточен бой тя падна. Юлиан бе капнал от умора след боя. Казаха ми, че лично ръководел обсадата и се сражавал непрекъснато в продължение на тринадесет часа. Аз лично не видях нищо, защото станът ни бе разположен на десет мили от крепостта. Ние, които не бяхме военни, си почивахме при всички удобства, докато войниците се сражаваха.

Какво друго си спомням за тези дни? Не особено много. С Анатолий играехме на дама. Седяхме пред палатката му и играехме на една сгъваема масичка с инкрустирани квадрати, нарочно направена за тази игра. В палатката писарите работеха безспирно. Императорът поддържаше кореспонденцията си, като че ли беше в двореца си в Константинопол. Колкото и опасно да бе военното положение, той се считаше длъжен да отговаря на всички писма.

Веднъж, когато ние с Анатолий играехме на дама, Виктор мина като вихрушка през стана начело на една колона лека кавалерия. Само дето не ослепяхме от праха, който дигнаха. Анатолий побесня.

— Прави го нарочно! Знаеше, че седим тук! — каза Анатолий, като избърсваше праха от очите си с крайчеца на наметалото си.

— Той се държи, както се държат всички гали — рекох аз, за да го подразня. Анатолий обикновено е много сдържан, когато стане дума за различните клики в царския двор.

— Той се държи много по-лошо от кой и да е гал. При това е по-амбициозен от всички гали.

— За императорска мантия ли мечтае?

— Не зная — каза Анатолий, като присви малките си уста.

— А какво знаеш?

— Августът е в течение на това, което знам.

Повече нищо не каза. След това спечелих от него четири денарии, които и до днес не ми е дал. Ето какъв историк съм аз.

Пак нощуваме в един от дворците на великия цар. Този е дори по-красив и по-пищен от ловната хижа. Обкръжен е от голям парк от кипариси, а в околността има извънредно много лозя и овощни градини. Сега сме посред лято — най-хубавото годишно време. Какъв хубав сезон за воюване!

Виктор ми съобщи, че успял да отиде до самите стени на Ктесифон, без някой да го спре. Портите били затворени. Стражата по стената дори не се опитала да стреля по неговите войници. Носи се слух, че войската на великия цар е на няколко мили на юг. Сега трябва да сме готови за бързо придвижване. Само да падне столицата, и войната ще свърши. Сапор ще моли за мир. В най-лош случай ще рискува всички в едно редовно сражение, а персийците не се славят с голямо умение в такива битки. Те са по природа мародери като сарацините.

Поканих на вечеря Максим, Приск, Анатолий и Ормизда. Столовата особено се отличава със своето великолепие — украсена е със стенописи, изобразяващи Сапор на лов за лъвове и глигани. Нарисувани са много реалистично — именно такава живопис харесвам, макар че не държа много на такива неща. Все пак, след като два месеца си се взирал в стените на палатката си, ти прави удоволствие да гледаш нещо красиво.

За моя изненада оказа се, че Максим доста разбира от изкуство. Тази сутрин той обиколи целия дворец, разгледа внимателно всичко и даде на Анатолий препоръки какво да бъде опаковано и изпратено в Константинопол.

— Направи ли ти впечатление, августе, че всички картини са на една и съща тема? Убиване. Преследване на животни. Мъже на война. Един звяр срещу друг.

Не бях го забелязал, но така беше.

— Така е, защото ние гледаме на убиването като на необходима свещена част от живота — каза Ормизда.

— И ние също — рече Приск. — Но се преструваме, че се ужасяваме от убийство и кръв.

Реших да не му направя забележка. Бях — и съм — в твърде добро настроение. Бях се изкъпал в мраморната баня на великия цар и бях облякъл една от хубавите му ленени туники. Изглежда, че Сапор и аз имаме еднакъв ръст. Намерих също едно желязно ковчеже, пълно с личните накити на Сапор, между които един шлем, украсен със златна глава на овен и имперската емблема. Дадох го на Ормизда.

— Няма да е зле да привикнеш да го носиш — рекох.

Той го пое от ръцете ми, сетне падна на колене и ми целуна ръка.

— Персийската династия ще ти бъде навеки благодарна.

— Стига ни мир за едно поколение — отвърнах аз сухо, като се питах след колко време великият цар Ормизда ще измени на Рим. Няма благодарност на този свят, особено у царете. Ще държа постоянен гарнизон в Ктесифон; Ормизда още не знае за това.

Докато философите се забавляваха с разисквания и спорове, Ормизда и аз се срещнахме с военачалниците в една съседна стая. На масата бе разтворен план на Ктесифон, който Ормизда бе намерил в библиотеката на великия цар. Според него планът е верен. Присъствуваха Виктор, Невита с Дагалайф, а също така и нашият префектус фабрум47.

Минах направо на въпроса:

— Няма как да се приближим до града по вода — рекох аз, посочвайки картата. — Ние сме в триъгълник: над нас е Царската река; зад нас е река Ефрат; пред нас е река Тигър. Тигър и Ефрат се сливат на юг от Ктесифон. Но не можем да минем от Ефрат в Тигър, защото Ктесифон заема господствуващо положение спрямо мястото, където двете реки се свързват. Освен това ние ще трябва да пътуваме срещу течението. Надявахме се да използуваме Царската река, която се влива в Тигър над Ктесифон, но тази част от коритото й е сухо. Остава ни един-единствен избор — да отворим Траяновия канал. — Посочих една пунктирана линия на картата. — Когато Траян бил тук, той заповядал да се изкопае дълбок канал от Ефрат до Тигър, като следвал коритото на един стар асирийски канал. Нашият префектус фабрум от два дни разучава този канал и е на мнение, че може да се отвори. — С щастлив израз на лицето префектът изброи многобройните трудности, които щяхме да срещнем при отпушването на канала; главната от тях била каменният бент, построен, за да попречи на нападатели да го използуват, както го е използувал Траян. Но веднъж като се разруши бентът, той смяташе, че каналът ще стане плавателен. След кратко разискване издадох заповед да разрушат бента.

Военачалниците ми са в добро настроение. Особено Дагалайф и Виктор горят от нетърпение за решително сражение. Ормизда е нервен — толкова е близък денят, когато ще се изпълнят мечтите му. След това отпратих всички освен Невита, който поиска да остане. Обезпокоително. Хр.

Приск: За какво ли са говорили? Мисля, че Невита трябва да го е предупредил за заговора срещу него. „Обезпокоително“ — може да се предположи, че тази дума означава именно това. „Хр.“ означава християните. Съпостави фактите, и значението им се изяснява.

На 24 май каналът бе отприщен и флотата премина трите мили от Ефрат до Тигър. Пуснахме котва на половин миля северно от Ктесифон, който се издига над зелената долина на Тигър — истинска планина от тухли, чиято тежест сякаш би могла да огъне самата земя. От нашата страна на реката виждахме само стените на града, които са с половин стена по-високи от тези на Константинопол. Дебелите зидове са подсилени с полукръгли кули, които се издигат на равни разстояния една от друга. Между реката и града има открито поле, където през нощта срещу 25 май се събра войската на великия цар.

Анатолий ме събуди при изгрев-слънце. Заедно напуснахме лагера и отидохме до брега на реката, където вече се бе събрала половината от нашата войска да види неприятеля. Беше действително великолепна гледка. Персийската войска наброяваше почти сто хиляди души. Поне сега твърдим, че са били толкова. Никой не може да определи с точност колко голяма е една неприятелска войска, но винаги казваме, че е била три пъти по-голяма от нашата. Смятам обаче, че при Ктесифон персийците действително трябва да са били три пъти по-многобройни от нас. Персийската войска беше строена в боен ред зад дървена ограда от високи колове. Да се премине реката тук, ми се виждаше лудост.

Навсякъде около нас войниците загрижено разговаряха помежду си. Не само опитният ветеран си даваше сметка колко трудно би било да се премине тази река под стрелите на персийците, след това — което е още по-трудно — да се изпълзи по хлъзгавия бряг и най-после да се прехвърли високата ограда.

Обърнах се към Анатолий, който видимо бе не по малко разтревожен от мен.

— На това място не можем да преминем реката.

— Може би императорът възнамерява да се придвижи нагоре по течението. Вероятно прехвърлянето на другия бряг ще стане на няколко мили в северна посока и тогава, с едно обходно движение — нали знаете, класическата маневра на Константин…

Но въпреки любителската си страст към стратегията Анатолий взе да мънка и накрая замълча. В продължение на повече от един час се взирахме мрачно в персийците, които също ни гледаха. Тогава се появи един от Юлиановите тръбачи и призова войниците да се съберат. Императорът лично щял да съобщи нарежданията за днешния ден.

— Трябва чисто и просто да се оттеглим. Никакво друго решение не е възможно — рекох аз.

Анатолий пък се питаше дали не би могло просто да задминем Ктесифон и да поемем на юг към Персийския залив, „където вадят перлите. При това много богат край, както разказват“ — завърши той.

Юлиан се яви пред войските. Беше весел, жизнерадостен; очите му светеха; като никога пурпурният му плащ беше чист; само носът му, изгорял от слънцето, малко се белееше.

— Войници, вече видяхте персийската войска. А още по-важно е, че и те ни видяха!

Той спря, очаквайки одобрителни възгласи. Никой не се обади. Но Юлиан замълча само за миг. Пълководци, които оставят една неудобна пауза да се удължи прекомерно, рискуват да чуят в настъпилата тишина някой груб израз, възмутен вик и тогава може да пламне бунт.

Но Юлиан ни готвел изненада.

— Днес всички сме уморени. Изминалата седмица не беше лесна: разчиствахме канала, придвижвахме флотата, устройвахме стан. Затова днес ще имаме игри. Предлагам да имаме конни състезания, като на победителите се раздадат награди в злато. Вие ще се занимаете с обзалагането, тъй като, разбирам, между петулантите има хора, вещи по залагането при конни състезания. Не се съмнявам, че те ще ни помогнат и на нас, останалите. Приятно прекарване!

Той махна с ръка и разпусна войниците като учител, който дава на учениците си неочаквана почивка.

Всички бяха смаяни. Да беше друг пълководец, войниците щяха да помислят, че е полудял. Но това бе Юлиан, който досега не бе загубвал сражение. Войниците ахнаха от изненада и след това изразиха възторга си с радостни възгласи, приветствувайки младия си вожд, който така самоуверено заповядваше да се уредят игри и състезания, когато цялата войска на великия цар беше строена само на една миля разстояние. До последния войник, всички вярваха в Юлиановия късмет и военния му гений. Щом той е толкова уверен, защо да се тревожат те, простите войници? И така войската изпълни нареждането му и денят премина в състезания и игри.

Нея нощ Юлиан даде заповед да се премине Тигър с изненада. Войската беше разделена на три части. Щом първата се закрепи на отсрещния бряг, втората част щеше да се качи на корабите и така нататък. Началниците се възпротивиха на този план. Виктор посочи с ръка хилядите персийски лагерни огньове, които огряваха хоризонта.

— Всички преимущества са на тяхна страна.

— Не всички — възрази Юлиан неопределено. — Ще видите, че съм прав. Кажете на войниците си да се качват на корабите. До сутринта искам всички да са преминали реката.

Виктор неохотно натовари своите четири хиляди войници на пет празни товарни кораба. Никога не съм виждал толкова изплашени войници. Точно преди да тръгнат, Виктор и Юлиан се скараха на брега на реката. Никой не чу какво си казаха, но Виктор тръгна разярен, а Юлиан беше необичайно спокоен.

Корабите изчезнаха в тъмнината. Тишина. Мина един час. Юлиан крачеше напред-назад, като даваше вид, че го интересуват само корабите, в които щяха да се качат останалите легиони, щом първите се закрепят на отсрещния бряг. Войската чакаше.

Изведнъж пламтящи стрели пронизаха черната нощ. Войниците на Виктор слизаха на брега. Персийците ги нападнаха. Първо един, после два, сетне и петте кораба бяха подпалени от персийските стрели. В далечината чувахме войниците на Виктор да се викат, докато се изкачваха по хлъзгавия бряг, осветени от блещукащата светлина на горящите кораби. На нашия бряг на реката настъпваше паника.

Юлиан спаси положението с една от вдъхновените си лъжи. Всички бяхме убедени, че нападението е пропаднало и нашите войници отвъд реката са обречени на гибел. Внезапно Юлиан посочи петте горящи кораба и викна:

„Вижте! Корабите горят. Това е уговореният сигнал. Сигналът на Виктор. Успех! Успех! На корабите! Всички на корабите!“

Не ми е ясно как му се удаде това, но той успя да убеди войниците и те му повярваха. Той тичаше нагоре-надолу по брега, викаше, блъскаше и увещаваше войниците да се качват по-бързо по корабите. Сетне скочи в първия кораб точно когато той се откъсваше от брега. Сега вече войниците бяха възбудени като него. Взеха да се тълпят около корабите. Някои дори преплуваха реката, легнали върху щитовете си. Убеден, че катастрофата е пълна, аз наблюдавах как римската войска изчезна в черната река.

За мое изумление, когато се развидели, брегът беше в наши ръце.

На другия ден ние с Максим заедно с жреците и други плахи хорица заехме удобно място на брега на реката и наблюдавахме битката за Ктесифон, като че ли сме на театър. Когато започнахме да се оплакваме от жегата, донесоха ни слънчобрани и вино. Никога не се е случвало философи да наблюдават съдбоносното сблъскване на две империи при такива удобства.

Бях седнал между Максим и етруския жрец Мастара. Анатолий не беше при нас, защото бе взел храброто решение него ден да се бие рамо до рамо с Юлиан, макар да не се очаква от един бивш началник на протокола да участвува в сражения. Доста го закачахме, когато се приготовляваше за битката. Той свиваше устни, за да придаде войнствен израз на малката си уста; въпреки това обаче лицето му оставаше безнадеждно кротко.

— Много години съм служил в конницата — каза той небрежно.

Кръглият му корем се тресеше под бронята, която не му прилягаше добре. С властен жест заповяда на коняря да доведе коня му. Анатолий скочи на коня си с такъв устрем, че падна от другата му страна. Трябва да призная, че ние цивилните се изсмяхме на буйния си събрат. Но въпреки закачките ни Анатолий последва своя император на бойното поле.

Отначало виждахме всичко съвсем ясно. Персийците бяха пръснати като дъга между стените на Ктесифон и реката. Отпред — конницата; зад нея — пехотата; а най-отзад, до самите стени, като верига от пръстени могили се виждаха сто слона, всеки с желязна кула на гърба, пълна със стрелци.

Персийските конници носят съвсем необикновени брони, които се състоят от стотици малки железни плочки, съшити заедно, така че не само войникът е изцяло защитен, но и лесно се движи, защото бронята взима формата на тялото му като плат. Конете им са защитени с кожени наметала. Предвождана от способен военачалник, персийската конница би била страшна сила. За наше щастие по онова време нямаше особено изтъкнати персийски военачалници. Освен това персийската войска не е постоянна институция като нашата, а случайна сбирщина: едни са на постоянна военна служба, други са наемници, има и благородници, и роби. В критични моменти във войската вземат всички годни мъже — тази система едва ли е най-добрата.

Зад конницата напредваше пехотата в сгъстен боен ред; всеки войник носеше продълговат, изплетен от ракита щит, покрит с кожа. Великият везир беше между слоновете в тила, а великият цар и неговият двор наблюдаваха битката от стените на Ктесифон, както ние философите я наблюдавахме, разположени на сгъваеми столове до самия бряг на реката. Бяхме твърде далеч, за да можем да разпознаем Сапор, макар Максим да твърдеше, че го виждал съвсем ясно.

— Аз съм извънредно далекоглед, знаеш. Сапор е от лявата страна на кулата до портата. Виждаш ли синия балдахин? Е, той стои точно под него, облечен в алена мантия. При него трябва да са синовете му. Изглеждат съвсем млади…

Той непрекъснато дрънкаше и ни обясняваше, макар че всъщност всички ние можехме да видим смътно само някакво цветно петно по зъбчатите стени.

Юлиан обаче виждаше съвсем ясно — яздеше неспокойно пред първата редица на настъпващата пехота. Лесно можеше да го познае човек не само по белия му кон и пурпурната му мантия, но и по змея — неговия щандарт, който винаги го придружава.

Нашите тръби засвириха за нападение. Пехотата започна да напредва с онази особена стилизирана стъпка, подобна на стъпката на древната спартанска войска: две кратки стъпки, пауза, две кратки стъпки, пауза, спазвайки точно ритъма на барабаните. Има нещо заплашително и зловещо в този ритмичен бумтеж и във вида на бавно напредващите редици. Дори Максим млъкна, когато римската армия започна да напредва. След това войниците от първата редица нададоха викове и запратиха копията си в персийската конница. Изведнъж двете войски изчезнаха. Едва не помислих, че Максим е направил магия. Докато преди миг в силната слънчева светлина съвсем ясно виждахме сто и тридесет хиляди войници, сега пред нас нямаше нищо освен потискащ облак от прах. Нищо не се виждаше. Но от средата на облака се чуваше рев на тръби, бумтеж на барабани, бойни викове, звънтеж на мечове и свистене на стрели.

Битката започна при изгрев-слънце и продължи до залез-слънце. След един-два часа на етруските им доскуча да гледат облака прах и те се оттеглиха „да се молят за победа“. Всъщност те се настаниха в една близка палмова горичка и се отдадоха на пиене. Тези жреци пиеха неимоверно много. Спомням си как една вечер и петимата етруски се бяха напили здравата, преди да започне някакъв религиозен обред. Беше великолепна катастрофа. Постоянно изпущаха свещени съдове и книги, а Мастара тържествено уверяваше разярения Юлиан, че „божественият дух е влязъл в тях“. Това е един от малкото ми приятни спомени от персийския поход.

Ние с Максим цял ден гледахме тази стена от прах. Единственото указание за хода на битката беше положението на облака, който с всеки изминат час се придвижваше по-близо до стените на Ктесифон. Персийците отстъпваха.

— На 15 юни ще се върнем в Тарс — каза внезапно Максим; той бе начертал разни знаци в праха при краката ни с магическата си пръчка.

— След три седмици?

— Три седмици? Три седмици ли има дотогава? — попита той и ме погледна стъписано. — Ей, наистина три седмици! Невероятно е да си помисли човек, че ще победим Персия за толкова кратко време. На Александър му взе повече време! Да не би да съм сбъркал.

И той взе пак да разглежда праха пред краката си. Идеше ми да счупя пръчката о глупавата му глава.

— Не. Изчислението е правилно. 15 юни. Ясно като бял ден. Трябва да кажем на Юлиан, той толкова ще се зарадва — каза Максим и погледна неопределено към бойното поле.

— Отде знаеш, че императорът е още жив? Нарочно подчертах титлата. Никой освен Максим не наричаше Юлиан по име, когато говореше за него.

— Трябва да е жив. 15 юни. Току-що ти показах. Погледни, ето в четвъртия дом на Слънцето…

— А откъде знаеш, че ще спечелим това сражение?

— Понякога ме смайваш, Приск. Всичко е толкова ясно. Сапор ще падне днес и ние победоносно ще се завърнем в Тарс. Предопределено е. А честно казано, очаквам с нетърпение да се върна към частния си живот. Тук съм само по настояване на Юлиан…

Докато Максим дърдореше, аз се взирах в стените на Ктесифон, очаквайки с нетърпение да свърши сражението. Малко преди залез-слънце лек ветрец разсея облака прах, така че отново можехме да виждаме двете войски, сега вече в невъобразим безпорядък пред портите на града. Ужасените слонове бягаха насам-натам с вдигнати хоботи и блеснали бивници. Казвали са ми, че персийците ги използуват не само да сплашат врага, но и собствените си войници. Тези отвратителни животни тъпчели и персийци, и римляни наред.

Когато аленото слънце залязваше, портите на града се отвориха, за да влезе персийската войска. Нашите войници ги преследваха по петите. За няколко минути персийската армия се превърна в тълпа от изплашени хора, които бясно се мъчеха да влязат през портата в града. След това се стъмни.

Не мога да спя. Ходя насам-натам из палатката си. Чувствувам се изтощен от дванайсетчасовата битка, но съм твърде възбуден, за да мога да заспя или да правя каквото и да било. Едва пиша тези редове. Ръката ми трепери от напрежение.

Победих войската на великия цар! Две хиляди и петстотин персийци убити, а само седемдесет и пет римляни! Можехме да превземем Ктесифон. Пехотата ни можеше да влезе в града, когато влязоха персийците, но Виктор я спря. Страх го беше от численото превъзходство на неприятеля в непознат град. Не съм убеден, че беше прав. Ако аз бях при вратите на града, щях да им заповядам да влязат. Трябваше да рискуваме. Персийската войска бягаше. Това беше удобен случай за нас. Но Виктор е предпазлив. Освен това той беше ранен — стрела в дясното му рамо, обаче нищо сериозно. Сега ще трябва да обсаждаме града. Дълга работа.

Днес видях великия цар и той ме видя. Сапор седеше на стената под един балдахин. Аз бях само на няколко десетки стъпки. Макар почти седемдесетгодишен, Сапор изглежда много по-млад. Той е слаб и има черна брада (Ормизда казва, че си боядисвал косата: Сапор е суетен по отношение на външността си; а неговата потентност… никой не знае колко деца има). Носеше златна корона с червено перо. Като жест на пренебрежение носеше официално дворцово облекло! Приличаше на паун, който ме гледа свирепо.

Махнах му няколко пъти с меча.

— Слез! — извиках, но едва ли ме е чул в тази врява. Обаче ме видя и разбра кой съм. Великият цар видя императора на Рим пред портите на града си! Царедворците край него имаха много изплашен вид. Никой от тях не помръдна. След това вниманието ми се отвлече от битката наоколо ми. Когато погледнах отново към стената, Сапор не беше вече там.

Преди да се върнем в стана, погребахме убитите си и съблякохме персийските трупове. Бяха загинали много благородници, а ние много ценим броните им. За съжаление нито галите, нито германците могат да носят персийски брони. Малки им са, не им стават; затова най-лошите ни войници, азиатците, носят най-хубавите брони на света.

Отпразнувахме победата с вечеря в моята палатка. Началниците се напиха. Но аз не можах нито да пия, нито да хапна нещо. Прекалено много съм възбуден. Максим казва, че войната ще свърши след три седмици. Цяла нощ войниците идват пред палатката ми, пеят песни и ме приветствуват. Много от тях са пияни, но не им се карам. Излизам навън, прегръщам ги, назовавам ги по име, казвам им, че са чудесни момчета, и те ми казват същото. Утре ще раздам военни корони на тези, които са се отличили със своята храброст. Също така ще направя жертвоприношение на бога на войната Арес.

Защо Виктор не влезе в града?

Приск: Следващият ден бе помрачен само от жертвоприношението. След като раздаде наградите на войниците, Юлиан поиска да принесе в жертва един бик пред новопостроения жертвеник на бога Арес. Но неизвестно защо етруските жреци намериха недостатъци у девет бика. Десетият бик, който одобриха, избяга в последния момент. Когато най-после бе хванат и принесен в жертва, черният му дроб показваше, че ни чака беда. За общо изумление Юлиан захвърли жертвания нож и викна към небето:

— Никога вече няма да ти принасям жертва!

Максим имаше много уплашен вид и дори аз сам се слисах. Цял зачервен и изпотен от горещото слънце, Юлиан се втурна към палатката си и се скри в нея. Мога да отдам необикновеното му поведение само на това, че не бе спал две нощи.

Същия ден Анатолий ме разведе из бойното поле. Държеше се съвсем като военен.

— Ето тук херкуланите извършиха обходно движение, за да могат леко въоръжените кохорти на петулантите да направят пробив…

През всичкото време ми обясняваше такива неща. Беше толкова доволен от военните си познания, че не ми даваше сърце да му се смея, докато ме водеше из прашното поле, все още осеяно с труповете на падналите персийци. Забелязах едно интересно явление. Персийците не се разлагат на горещото слънце както европейците. След два дни при този климат един мъртъв европеец вече е в напреднал стадий на разложение. С персийците това не става. Те просто изсъхват и се втвърдяват като кожа. Веднъж споменах това на Орибазий и той каза, че се дължало на храната им. Според него ние пием твърде много вино и ядем твърде много зърнени храни, докато персийците ядат малко и предпочитат фурми и леща пред нашата тлъста храна. Обаче съм наблюдавал труповете на слаби гали — да, срещат се и такива — и макар приживе да са се хранили умерено, труповете им се разлагат еднакво бързо като на пълните им събратя. Това е много озадачаващо.

Бяха вече свалили ризниците и скъпоценностите от труповете; само у едното видях златен пръстен. Реших да го взема. Още си спомням колко студена и твърда беше ръката, докато с усилие изправях пръстите, които бяха свити в кафяв юмрук. Загледах се в лицето на мъртвеца. Беше млад, нямаше брада. Гледаше ме със светнали като от треска очи. Около главата му бръмчаха мухи.

— Военна плячка — каза Анатолий, за да ме насърчи.

— Военна плячка — рекох на мъртвия персиец като пуснах ръката му. Тялото тупна на земята. Мухите накацаха по лицето му. Носих пръстена допреди няколко месеца, когато го загубих в баните. Напоследък съм отслабнал и пръстенът просто се е изхлузил в горещата баня. Разбира се, прислужниците никога не връщат намерените вещи.

Два дни по-късно Юлиан премести войската до Абузата, персийска крепост на река Тигър на три мили от Ктесифон. Тук се разположихме на лагер. В продължение на няколко дена никой от приятелите му не го видя. Беше се затворил с военните си съветници. Военачалниците му бяха на различни мнения. Някои искали да бъде обсаден Ктесифон. Други предпочитали да се обкръжи градът и да се продължи завоюването на Персия. Неколцина съветвали да се върнем на римска територия. Никой от нас не знаеше какви са плановете на Юлиан и дали въобще има планове. Нито пък знаехме, че докато сме били на стан, той тайно приел посланици от Сапор. Трябва да призная, че дори и да бях знаел, щеше да ми е доста безразлично. Бях болен от дизентерия, както половината от войниците в лагера.

Персийските пратеници току-що си отидоха. Ормизда е с тях. Седя сам в палатката си. Отвън Калист пее някаква тъжна песен. Много е горещо. Очаквам Максим. Ако се оттегля от Персия, великият цар обещава да ми отстъпи цяла Месопотамия на север от Аната; също така, на свои разноски, ще построи отново нашия град Амида и ще заплати в злато или в натура каквото поискаме, за да ни изплати разноските на тази война. Персия е победена.

Посланиците дойдоха при мен тайно. Те държаха на това; аз също. Доведоха ги при мен, като че ли са офицери, пленени при някой сарацински набег. Само Ормизда и аз знаем, че бяха пратеници. Главният посланик е брат на великия везир. Той се държеше напълно достойно. Ако приема договора, който ми предлага, ще означава, че съм завоювал за Рим повече територии на изток, отколкото кой да е пълководец от времето на Помпей насам. Съзнавайки това, посланикът се чувствуваше задължен да се отдаде на персийска реторика.

— Не забравяй нито за момент, августе, че войската ни е по-многочислена от пясъка в пустинята. Една дума от великия цар, и с теб и цялата ти войска е свършено. Но Сапор е милостив.

— Сапор е изплашен — обади се Ормизда, с което ме раздразни.

Предпочитам, докато говори посланикът, да го слушам със съвсем безразличен вид, за да не му дам никакво указание за намеренията си. Но забелязвам, че Ормизда е необичайно възбуден през последните няколко дена. Въпреки възрастта си той се би като младеж при Ктесифон. Сега вижда, че короната на Персия е почти в ръцете му, и трепери от страх да не му се изплъзне. Съчувствувам му. Все пак моята политика не се покрива непременно с неговата.

Ормизда се присмиваше на посланиците.

— Зная какво става в двореца в Ктесифон. Зная какво се шепне в дългите зали зад вратите от слонова кост. Нищо от онова, което става сред вас, не е в тайна за мен.

Тези думи не бяха празни приказки. Шпионите на Ормизда са действително високопоставени лица в персийския двор и той научава невероятни неща. Освен това колкото по-голяма територия завладяваме, толкова по-склонни са разтревожените царедворци да изоставят стария цар и да си създадат добро положение при възможния бъдещ цар. Но посланикът не беше от онези хора, които Ормизда можеше да спечели.

— Във всеки дворец има предатели, префекте — каза той, използувайки римската титла на Ормизда, а сетне се обърна към мен. — А ги има и във всяка войска, августе. — Аз не признах тази опасна истина. — Но великият цар е милостив. Той обича мира… — продължи посланикът.

Ормизда се изсмя театрално.

— Сапор се е облякъл в парцали, взети от просяк. Посипал си е брадата и косата с пепел. Яде на пода като животно. Той ридае, защото разбира, че дните му са преброени.

Ормизда не преувеличаваше. През последните два-три часа чухме няколко сърцераздирателни описания за отчаянието на Сапор след моята победа. Той има основание да окайва съдбата си. Малко монарси са бивали дотолкова унизени като него.

Посланикът ми прочете проекта на евентуалния договор. Благодарих му. Сетне казах на Ормизда да заведе посланиците в палатката на Анатолий, която е до моята. Ще чакат там, докато си приготвя отговора. Ормизда искаше да остане при мен и да ми говори, но го накарах да отиде с тях. Той още не е велик цар.

Седя на леглото си. Договорът е пред мен: два свитъка, един на гръцки и един на персийски. Поставих ги един до друг на лъвската кожа. Как да постъпя? Ако приема условията на Сапор, очаква ме голям триумф. Ако остана, не мога да имам пълна сигурност в успеха на една обсада на Ктесифон. Тази обсада положително би взела много време; може би една година. А аз не мога да отсъствувам от Константинопол толкова дълго време. Днес персийската войска не представлява опасност за нас, но знае ли човек каква войска би могъл да изкара Сапор на бойното поле идущата седмица, идущия месец?

В крайна сметка всичко зависи от Прокопий. Той е на север, при Безабде в Кордуене. Поне така казват. От него не съм получавал пряко известие.

Максим беше блестящ. Както винаги, той веднага навлезе в същината на въпроса.

— Този договор е победа: една провинция спечелена, мир осигурен поне за…

— … едно десетилетие.

— Може би повече. Амида изградена отново. Цяло състояние в злато. Малко императори са постигали толкова много. Но всъщност… — Той ме погледна замислено. — Само за да спечелим половин провинция ли дойдохме толкова далече? Или за да завоюваме половината от света? — Той спря. Аз чаках. Като истински философ той обърна въпроса и го разгледа първо от една страна, после от друга.

— Не може да се отрече, че това е отличен договор, за по-добър никой друг не би могъл дори да мечтае… освен ние, които знаем неща, неизвестни на всички останали. Самата Кибела ти обеща победа. Ти си Александър, преродил се отново и поставен на земята, за да завладееш Азия. Ти нямаш избор.

Максим е прав. Беговете не са ме докарали чак дотук само за да се върна, като че ли съм някой сарацински вожд, който напада границата. Аз ще отхвърля договора на Сапор и ще започна обсадата на Ктесифон. Щом пристигне Прокопий, ще мога свободно да издам заповед за поход право срещу утринното слънце. Да, до дома на самия Хелиос, бащата, от когото произлизам и при когото трябва да се завърна, увенчан със слава.

Приск: Чувал ли си някога подобни глупости? Само да бях знаел! Но никой от нас не знаеше какво крои Максим, макар непрекъснато да правеше намеци за „нашите планове“. Но тъй като въобще не ги разкриха, всички бяхме в неведение. Когато из стана се разнесе слухът, че Сапор е поискал мир, Юлиан твърдо отрече, че е имало посланици и ние му повярвахме. Положителен съм, че ако военачалниците знаеха условията на договора, те щяха да принудят Юлиан да приеме. Но Юлиан и Максим лъжеха, както лъжеше и Ормизда, който не желаеше да изгуби последната си надежда да царува в Персия. И тримата искаха войната да продължи.

От момента на това решение може да се проследи упадъкът на Юлиан. Нищо вече не му вървеше. Поглеждайки назад, виждам, че действията му наистина бяха действия на луд човек. Но тъй като по онова време имаше напълно нормален вид, никой от нас не се съмняваше, че заповедите му са разумни, нито пък смяташе, че в делата му има нещо необичайно. Просто предполагахме, че има сведения, които не са ни известни. Пък и до последния ден всички негови начинания се бяха оказали сполучливи. Въпреки това военачалниците гледаха все по-критично на него. Измяната се чувствуваше във въздуха.

XXII

Полунощ е. Глухонемият седи с кръстосани крака до стола ми и свири на персийски инструмент, много подобен на лютня. Мелодията е странна, но приятна. Калист поставя бронята ми на една стойка до леглото. Ормизда току-що си отиде. Доволен е от решението ми, но аз съм някак си смутен. За първи път военачалниците ми не са съгласни с моето мнение. И най-лошото е, че не мога да им обясня откъде зная, че пътят, който поемам, е правилният. Тази вечер на военния съвет Виктор открито ме предизвика.

— Августе, нямаме сили за дълга обсада. Нито пък имаме достатъчно припаси. Много са ранените ни. — Той пипна превързаното си рамо.

— А и няма надежда да получим подкрепления. — Аринтей винаги поддържа Виктор.

— Ще пристигнат войските на Прокопий и Себастиан — рече Ормизда. Той беше седнал вдясно от мен пред масата, върху която бяхме разгърнали единствената ни карта на Персия. Досега тази карта се бе оказала съвсем объркана.

— Прокопий — процеди презрително Невита, влагайки в тази единствена дума цялото си дълбоко презрение, което винаги е хранил към всичко гръцко. Никога няма да го видим тук. Никога!

— Заповядах на Прокопий… — започнах аз.

— А защо не изпълнява заповедите ти? — поведе Виктор нападението. — Защо стои още в Кордуене?

— Защо наистина? — Човек никога не може да разбере дали Дагалайф е наивен или ироничен.

— Защото е изменник — рече Невита. Френският му акцент стана тъй груб и гърлен, че думите му се разбираха трудно. — Защото той и онзи християнски цар на Армения, твоят приятел — обърна се той злобно към Ормизда, — искат да погребат всинца ни, та да може Прокопий да бъде следващият християнски император.

Всички мълчаха смутени.

— Не можем да бъдем сигурни, че това е причината — намесих се примирително аз.

— Ти, августе, може да не си сигурен, но за мен няма съмнение. Познавам тия азиатци. Никога през живота си не съм имал доверие в тях. — Той загледа Виктор, който му отвърна със същия суров поглед.

— Надявам се, че имаш доверие в мене — разсмях се аз. — И аз съм азиатец.

— Ти си тракиец, августе, все едно, че си франк или гал. Освен това ти не си християнин; поне така разправят.

Всички се засмяха. Напрегнатата атмосфера се разведри. След това Виктор изрази надежда, че може да успеем да сключим изгоден мир със Сапор. Ормизда и аз се спогледахме крадешком. Уверен съм, че Виктор не знае нищо. Добре, че запазихме в тайна идването на персийските пратеници; това се оказа особено важно сега, след като разбрах, че Невита и Дагалайф жадуват да се приберат. Единствен аз още вярвам, че Прокопий ще дойде. Уверен съм, че ще дойде. А ако не дойде…

Салуций предложи средно решение:

— Нека всички приемем, че Прокопий възнамерява да изпълни заповедта на своя император. Понеже напоследък осъдих на смърт един човек, смятайки погрешно, че не е изпълнил заповедта ми, аз настоявам да дадем на Прокопий да докаже верността си. В края на краищата ние не знаем на какви трудности може да се е натъкнал той. Може да е болен, може да е умрял. Затова бих препоръчал на августа да почака поне една седмица, преди да започне обсадата или някакви други действия.

Това компромисно решение се възприе. Като всички компромиси, и този не разрешава нищо — само удължава това състояние на нерешителност, и то може би по много опасен начин. Съгласих се да отложа обсадата, но не казах нищо повече. Исках да се покажа разумен, защото се канех да предложа нещо, което знаех, че ще срещне силна съпротива.

— Двадесет хиляди души ни са нужни зя охраната и обслужването на флотата. Докато вървим по реката, войниците могат да вършат и двете неща. Но ако навлезем във вътрешността — било за да се върнем назад, било да преследваме войската на великия цар, — тези войници трябва да дойдат с нас. В такъв случай корабите ще попаднат в ръцете на персийците. За да предотвратим това, трябва да ги изгорим.

Всички бяха потресени. Пръв заговори Невита. Питаше как смятам да се върнем обратно без корабите. Обясних, че която и от двете реки да използуваме, Ефрат или Тигър, все ще плаваме срещу течението, а това ще бъде бавно и трудно. В такъв случай флотата ще бъде бреме за нас. Признаха, че това съображение е основателно, но все пак целият военен съвет се опълчи срещу мене освен Ормизда, който съзнаваше, че само като изгоря корабите, ще мога да накарам легионите да ме последват във вътрешността.

Да, решен съм да завзема всички провинции на Персия до границата с Индия, хиляда мили на изток. Александър е постигнал това. Уверен съм, че и аз ще успея. Войската на Сапор не може да се мери с нашата. Житото скоро ще узрее и тогава няма защо да се тревожим за продоволствие. Само едно ме спира — Прокопий. Ако той беше тук, можех да потегля, уверен, че с помощта на Ормизда Ктесифон ще падне и аз няма да имам противник зад себе си. Но не мога да тръгна, преди да зная къде е Прокопий. Междувременно трябва да изгоря корабите.

Търпеливо отговарях на военачалниците си. Никого не убедих, но все пак всички се съгласиха с мен. Докато излизаха от палатката ми, Салуций ме отведе настрана. Усетих неприятната топлина на дъха му, когато ми прошепна на ухото една-единствена дума: „Бунт.“

— Кой?

Въпреки че и последният от военачалниците беше излязъл от палатката, той продължаваше да шепне:

— Християните.

— Виктор?

— Не зная, може би. Донесенията са доста смътни. Войниците пеят една песен, в която се казва, че скоро ще си бъдат по домовете, но ти не ще бъдеш с тях.

— Това е измяна!

— Самите думи звучат съвсем невинно. Който я е съчинил, е бил умен човек.

— Кой я пее? Галилеяните ли?

Салуций кимна.

— Два легиона — зианският и херкуланският. Досега малцина са замесени. Но ако изгориш флотата…

— Салуций, вярвай ми — хванах ръката му. — Зная неща, които не са ви известни.

— Както заповядаш, господарю. — Салуций се поклони и излезе от палатката.

Прекарах нощта сам; при мен бяха единствено глухонемият и Калист. Молих се. Изучавах похода на Александър в Персия. Преглеждах карти и четох история. Ако е такава волята на Хелиос, ще зимувам на границите на Индия. Никой римски император не е присъединявал толкова голяма територия към нашия свят.

Флотата гори. Запазихме дванадесет кораба, които могат да се използуват за строеж на понтонни мостове. Ще ги пренасяме на коли. Току-що заповядах на Аринтей да унищожи останките на персийските войски, които се укриват в околността. Наредих му също да запали околните ниви и да изколи добитъка. Когато навлезем във вътрешността, в течение на много месеци жителите на Ктесифон няма да могат да си доставят храна. Така ще спечелим доста време. Никакви вести от Прокопий.

Приск: Една гореща и ветровита сутрин флотата бе запалена. Пламъците бързо минаха от кораб на кораб, докато най-после и мътният Тигър сякаш пламна. Когато слънцето напече, очертанията на предметите се разкривиха от горещия въздух. Като че ли битието изчезваше, точно както предричат стоиците, в един последен, безкраен и очистителен пожар.

Наблюдавах горящите кораби заедно с Анатолий. За първи път в живота си едва не повярвах в Немезис, богинята на възмездието. Този път и войниците също усетиха, че императорът предизвикваше съдбата, хвърляйки ги заедно със себе си в пламтящата бездна на слънцето. Обикновено всяка заповед на Юлиан се изпълняваше незабавно и колкото по-чудновата биваше тя, толкова повече вярваха войниците в неговите способности. Но този ден той бе принуден лично да запали първия кораб. Никой не искаше да извърши това. Страх бе изписан по лицата на войниците, когато Юлиан принесе флотата в жертва на Хелиос.

— Ние не сме военачалници — рече колебливо Анатолий, който знаеше какво мисля. — Императорът е майстор във военното изкуство.

— И все пак може да сбърка. — Никой от нас не можеше да откъсне очи от огъня. Защо се вълнуваме така, когато гори нещо, създадено от човешка ръка? Спомних си Омировата картина на двете реки в подземното царство: едната на сътворението, другата на разрушението, които текат вечно, като ту едната, ту другата надделява. Хората толкова обичат да строят, колкото и да рушат; и това обяснява защо войната е така популярна.

Все още гледахме това горящо море, когато покрай нас премина група офицери на коне. Един от тях, Валентиниан, беше целият почервенял от яд и от жега. „Каква глупост, каква глупост!“ — ръмжеше той. Анатолий и аз се спогледахме тревожно. Дали няма да се разбунтуват офицерите? Нямаше още бунт, въпреки че трибуните бяха недоволни. Между другото никога няма да забравя онзи кратък миг, когато видях Валентиниан с лице, подуто от гняв; от такъв гняв няколко години по-късно той получи удар, както ругаеше едни германски пратеници.

Когато се стъмни, корабите бяха вече изгорели. В далечината се виждаше как персийците се трупаха по стените на Ктесифон да наблюдават тази изключителна гледка. Никога не ще узнаем как са изтълкували това събитие. Сигурно за тях е било съвсем непонятно как един римски император може да изгори собствената си флота. Аз самият едва можех да вярвам на очите си.

Вдигнахме стана си и сега се движим на югоизток към вътрешността. Страната е богата, има вода в изобилие. Войниците не са така загрижени, както преди. Виждате, че можем да преживеем и без реката.

Всичко върви добре. Невита: пази се. Виктор. Хр. Скоро? Как? Дните стават по-горещи. Може да започнем да пътуваме нощем.

Приск: Невита още веднъж предупреди Юлиан за християнски заговор. Този път Виктор направо бил замесен. Зная това. Яздех до Юлиан този следобед. Открито разисквахме предупреждението на Невита.

— Ако ме убият, кой ще заеме мястото ми? Не виждам никого освен Салуций, а той едва ли е благосклонен към тях.

— Виктор може да го заеме.

Юлиан се усмихна студено.

— Галите ще го съсекат. — Той се намръщи. — Невита ме предупреждава, че са поставили някого близо до мен да… да свърши делото им. Да не си ти? — Той се обърна към мене. Видях, че въпреки закачливия тон изразът на лицето му бе сериозен. Гледаше ме втренчено със заслепени от слънцето очи. А неговото лице като на всички нас беше загоряло, очите му бяха зачервени от пясъка и слънцето и клепачите му бяха гноясали. Беше отслабнал и ясно се виждаше как се опъват възлестите мускули на ръцете му, както стискаше юздите. Вече не беше младеж; дори не беше млад.

— Не, не съм аз. — Опитах се да измисля някаква шега, но нищо не ми идваше на ума.

— Няма да излезе император от теб — рече той шеговито. Отново стана истинският Юлиан. Продължавахме да яздим. Пред нас и зад нас безкрайна колона се извиваше през блесналата на слънцето равнина, чиито избуяли ниви обещаваха богата жътва.

Салуций, с глава, покрита с кърпа, се доближи до нас.

— Погледни! Ето класическия римски консул — закачи го Юлиан.

Въпреки всичката си интелигентност Салуций нямаше чувство за хумор. Той най-сериозно ни обясни защо не можел да носи шлем на слънцето — от жегата челото му се изприщвало. След това подаде на Юлиан писмо.

— От Константинополския сенат — рече той. — Поздравления за победата ти.

— Твърде рано — въздъхна Юлиан, като му върна писмото. Спомням си как слънцето освети ръката му и русите косми блеснаха на изгорялата кожа. Също така забелязах колко са големи ноктите му (откакто вече не ги гризеше както преди). Странно е с каква яснота си спомням формата на ръката му, зърната за миг преди много години; а съм забравил толкова действително важни неща!

Полунощ: огън. Окопи.

Приск: Същата нощ персийците запалиха реколтата. Мили наоколо всичко гореше: ниви, лозя, градини, села. Нощта стана светла като ден. Въпреки че Юлиан нареди да се изкопаят защитни ровове около нашия стан, доста палатки и няколко коли изгоряха.

Пожарите продължиха три дни и три нощи. Когато помисля за онези дни в Персия, винаги виждам тези пожари, усещам миризмата на пушек, спомням си страшния пек на блесналото слънце и пламналата околност. За щастие в стана имаше извори и можехме да се снабдяваме с достатъчно вода. Имахме също така храна за около седмица; но след това ни чакаше глад. Докъдето стигаше окото, всичко беше черна пустиня, нищо зелено не беше оцеляло.

Сега живеех в една палатка с Анатолий. Това означаваше, че бях по-близко до Юлиан и военачалниците. Обикновено се държах настрана, защото политиката винаги ме е отегчавала, но сега живо се интересувах от всичко, което ставаше. Всички се интересувахме — касаеше се за живота ни. Очевидно всеки от нас имаше някакъв план как да се спасим освен императора.

Сега войската беше разделена почти наравно на елинисти и християни, на европейци и азиатци, едните готови да следват Юлиан, другите — Виктор. Юлиан, разбира се, беше по-силен просто защото неговите привърженици бяха най-добрите войници. Но с всеки ден, прекаран в тази изгорена пустош, поддръжниците на Виктор ставаха все по-многобройни и настояваха императорът да предприеме нещо. А Юлиан изобщо с нищо не показваше какво възнамерява да прави. Ако не беше този дневник, изобщо нямаше да знаем какво е имал наум.

Призори персийска конница нападна обоза ни. Няколко персийци бяха убити, ние не дадохме жертви. Сигурно ще последват още такива нападения.

На обед се молих на Хелиос. Принесох в жертва един бял бик. Поличбите бяха неясни. Какво да се прави? На военния съвет следобед остро спречкване с Виктор. В палатката беше нетърпимо задушно. Никой не носеше броня. Военачалниците ми бяха седнали около мен на столчета. При краката ми седеше глухонемият. Той ме наблюдава с внимателния любещ поглед на вярно куче. По израза на очите ми разбира, че съм жаден, и ми донася вода.

Едва поздравих съвета и Виктор започна:

— Августе, трябва да се върнем през Асирия по пътя, по който дойдохме.

Аринтей незабавно се съгласи с него. Останалите чакаха да чуят какво ще кажа аз.

— Тази възможност винаги съществува. Разбира се, съществува такава възможност. — Възприех маниера на Мардоний — вбесяващо разумен, но все пак уклончив. — Но най-напред, комите, може би ще бъде добре да ни обясниш, първо — защо трябва да се връщаме и, второ — защо избираш този път.

Повече от всякога Виктор имаше вид на буен селски хлапак, който се опитва да се овладее пред учителя си.

— Първо, както е известно на императора, скоро ще останем без храна. Съгледвачите ми донасят, че на двадесет мили на юг и на изток има само пепелища. На север е пустинята. Остава ни единствено пътят на запад, откъдето дойдохме.

— Но забравяш ли, че ние самите опожарихме нивите около Ктесифон?

— Да, извършихме тази грешка, но…

Невита издаде заканителен звук като бик, който се готви да налети на врага си. Никой няма право да обвинява императора в грешка. Но аз дадох знак на Невита да мълчи. Опитах се да придам дружелюбна нотка на гласа си.

— Щом веднъж тази „грешка“ е сторена, какъв смисъл има да минем от една опустошена област в друга, също така опустошена област?

— Защото, августе, още има някои места, които не сме опустошили. Ще можем да се продоволствуваме по пътя. Може също да използуваме онези крепости, които завладяхме…

— И които изгорихме. Не, комите, тези крепости не могат да ни послужат и ти добре го знаеш. Затова пак ще попитам: защо препоръчваш да се върнем по пътя, по който дойдохме?

— Защото познаваме дози край. Все някак ще преживеем. Войниците ще бъдат по-уверени в себе си.

— Мога ли да кажа мнението си? — Ормизда беше престанал да се държи като велик цар и пак беше станал гръцки царедворец, а това беше лош знак. Войската не може да се върне нагоре по Ефрат, тъй като вече нямаме кораби и не можем да построим мостове.

— Може да използуваме корабите, които запазихме — рече Виктор. Този път му отговори Салуций:

— Дванадесет кораба не стигат, за да преминем река като Тигър. Щем не щем, принудени сме да останем на този бряг на реката. Ако си тръгнем обратно, трябва да следваме пътя през Кордуене.

— Не можем ли да се сдобием с кораби от персийците? — внезапно попита Дагалайф. — По речните пристанища трябва да има стотици кораби.

— Персийците ще ги изгорят, преди ние да турим ръка на тях — рече Ормизда.

— Проучих въпроса — започна Салуций с тон, сякаш се намира в Константинопол, седнал удобно на преторианското си кресло и заобиколен от писари, а не се поти от жега в задушната палатка с глава, увита в кърпа. — Изглежда, че корабите на персийците, доколкото ги имат, са твърде далеч. Ако имахме материал, бихме могли да построим нови.

Ормизда приключи въпроса:

— Дори да преминем Тигър, ще се натъкнем на същите трудности, които срещаме тук. Сапор е решил да ни изгони от страната си с глад, та ако ще и цяла Персия да опожари. Освен това в Месопотамия сега започва дъждовният сезон. Снеговете се топят в планината. Пътят, по който дойдохме от Ктесифон, сега е блато. Там гъмжи от насекоми, които причиняват треска. Но естествено ние ще минем, откъдето заповяда императорът.

— Всички ние ще изпълним заповедта му — рече Виктор, — но какъв е неговият план?

Погледнах ясните очи на моя враг и разбрах, че възнамерява да ме убие. Още от самото начало знаех това.

— Императорът възнамерява да обсъди всички възможности — отговорих спокойно аз, — преди да вземе решение. Той също така напомня на съвета, че нямаме известия от Прокопий. Освен това има слухове, че той е на път за тук. Ако пристигне, ще обсадим Ктесифон.

— А отде ще вземем храна? — обади се предизвикателно Виктор.

— Прокопий ще докара припаси. Освен това, движейки се насам, той ще отвори съобщителна линия в нашата провинция Кордуене. Тя е само на триста мили оттук. Ако дойде Прокопий, няма защо да се тревожим за продоволствие.

— А ако не дойде? — Виктор се наведе напред, подобно на куче, което е подушило дирята на плячката си.

— Тогава ще бъдем в същото положение, в което сме сега. Изглежда, всички сме съгласни, че не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме.

— Защото корабите са изгорени.

Това беше прекалено. Обърнах се към Виктор:

— Комите, няма да се обаждаш вече, докато не ти разреша. — Виктор премига, сякаш нещо го бе ударило по главата, и се дръпна назад.

— Винаги може да се опитаме да тръгнем на север през пустинята — продължих аз, — но преходът ни до Кордуене няма да бъде лек. — Видях, че Ормизда иска да вземе думата и му кимнах.

— Августът трябва да знае, че няма карти на тези области. Ще трябва да вземем водачи. А на тях не може винаги да се разчита.

— Не може ли да следваме течението на Тигър? — каза Дагалайф, като си вееше с едно палмово листо.

— Няма да е лесно — рече Ормизда. — Има много силни крепости по реката…

— При това ние тогава ще бъдем отстъпваща войска, а не завоеватели. Няма да можем да обсаждаме градовете. — Замълчах за момент, за да се запечата това в съзнанието им. Досега никой не бе споменавал, че е възможно да бъдем победени. Та ние разбихме войската на великия цар. Половина Персия е в наши ръце. И въпреки това трябва да говорим за отстъпление, защото няколко фанатични персийци изгориха нивите и ни оставиха без храна. Това е истинска трагедия. Трябваше да предвидя тази възможност. Вината е моя. Трудно е да се повярва, че без да изгубя нито една битка, мога толкова бързо да престана да бъда завоевател и да се превърна в главатар на изплашена тълпа хора, които единствено искат да се приберат у дома колкото се може по-скоро. Дали това не е възмездие за гневните думи, които казах на Арес по време на жертвоприношението пред Ктесифон?

Аринтей се залови за думите ми:

— Та ние не отстъпваме, августе. Как може да се каже, че отстъпваме! Старият Сапор е готов още утре да сключи мир, като ти даде всичко, което поискаш, стига само да се върнем назад.

От една седмица из целия стан се говори за персийските пратеници. Нищо не остава тайна за дълго във войската. Подозирам, че самите персийци разпространяват слуха, за да предизвикат разногласия сред нас: „Защо вашият император ви мъчи толкова, когато ние сме готови да ви дадем злато и територии и да ви оставим мирно да се завърнете у дома си?“ Персийците са майстори в тази тактика.

— Виктор, изглежда, смята, че сме победени — казах аз. — Аз не споделям това мнение. Струва ми се, че трябва да изчакаме още няколко дни да дойде Прокопий. Ако той не дойде, ще помислим дали да се отправим на север, към Кордуене, или на юг, към Персийския залив. — Казах това с безразличен тон. За пръв път споменавах подобно нещо пред съвета. Всички останаха слисани.

— Персийския залив? — Виктор за миг забрави, че му бях забранил да говори. Той веднага измърмори някакво извинение.

Салуций взе думата. Страхувам се, че той изрази мнението на мнозинството.

— Прекалено е далече, августе. Ние сме едва на триста мили от римска земя, а ни се струва, че сме на три хиляди. Ако навлезем още по-навътре в Персия, ще затънем напълно.

— Войниците ще откажат да тръгнат — каза Невита рязко. — Те са изплашени. Ако им заповядаш да се отправят на юг, ще предизвикаш бунт.

— Но градовете на юг са богати и незащитени…

— Просто няма да тръгнат. Особено в този момент. Но дори да тръгнеха, как ще попречиш на персийците да опожарят всичко по пътя ни? Те са достатъчно луди, за да го сторят. Ще умрем от глад, преди да стигнем залива.

И тъй, аз се отказах от тази мечта. Засега. После разпуснах военния съвет.

Седя на леглото си и пиша. Сложил съм пергамента на коленете си. Калист подрежда жреческите ми мантии. Глухонемият свири на лютня. След малко Максим ще дойде при мен. Цял час се молих — първо на Зевс, после на Великата майка. С какво съм предизвикал гнева й? Дали това не е отмъщение на Арес?

Предзнаменованията са лоши. Авгурите не могат да кажат нищо определено. Съветват да не се връщаме обратно през Асирия. Също са против поход на север към Кордуене. Един от тях загатна, че трябва да се отправя на юг към залива, но войските няма да се подчинят. Вече са близо до бунт. Трябва да се наложа на Виктор, иначе ще избухне бунт.

Вече не съм спал няколко нощи. Жегата през нощта е почти толкова мъчителна, колкото и през деня. Човек се чувствува като в треска. Всички сме заприличали на изсъхнали трупове. Избухвам и се карам с всеки. Ударих Калист, понеже несръчно закопчаваше мантията ми. Спречках се със Салуций за някаква дреболия, а той беше прав. Тази вечер Максим беше при мен. Бяхме сами, защото Приск е болен от дизентерия, а Анатолий се грижи за него. Докато вечерях, Максим се опита да ме ободри. Постигна точно обратното.

— Всичко е толкова просто. Ще им заповядаш да тръгнат на юг. Те трябва да се подчинят — ти си император.

— Ще бъда мъртъв император. Веднага ще ме убият.

— Но самата Кибела ми каза, че трябва да довършиш делото си. Та ти си Александър!

Тогава избухнах:

— Не, не съм Александър. Той е мъртъв. Аз съм Юлиан, който скоро ще умре в това затънтено място…

— Не, не, боговете…

— Боговете ни измамиха! Надсмиват ни се! Издигат ни, за да се позабавляват, и след това ни захвърлят. На небето има толкова благодарност, колкото на земята.

— Юлиане!…

— Казваш, че съм роден, за да извърша велики дела. Ето, извърших ги. Разбих персийците. Покорих германците, спасих Галия. И за какво е всичко това? За да забавя края на света с една-две години. Сигурно не за повече.

— Роден си да възстановиш вярата в истинските богове.

— Тогава защо ме изоставиха те?

— Все още си император.

— Взех шепа пепел от пода на палатката.

— Ето какво ми е останало. Пепел.

— Ти ще доживееш…

— Скоро ще бъда мъртъв. Но с моята смърт ще дойде и краят на Рим. Нищо добро няма да дойде след това. Готите и галилеяните ще наследят държавата. Като лешояди и червеи ще оглозгат те костите на този мъртъв свят, докато на земята не остане и помен от боговете. — Докато беснеех, Максим беше покрил лицето си с ръце. След малко спрях, засрамен от нелепостите, които наговорих.

— Няма смисъл — казах аз най-после. — Аз съм в ръцете на Хелиос. Късно стана. Лека нощ, Максиме. Моли се за мен, действително да бъде лека нощта.

Още не мога да повярвам, че всичко е свършено. Нашата войска е непокътната. Персийците са разбити. Ако Хелиос сега ме изостави, никой няма да възстанови култа му.

Но това е лудост. Защо това неочаквано отчаяние? Защо да умра сега, на върха на славата си, когато съм на… трябва да пресметна… на тридесет и две години.

Следобед. Все още сме на стан. Припасите ни се привършват. Никаква вест от Прокопий. Вчера и днес ни нападна персийска конница. Навлизат в окрайнината на лагера и изчезват, щом вдигнем войската по тревога. Този начин на воюване влияе много лошо на войниците. Скоро трябва да реша какво да предприема. Ежедневно правя жертвоприношения. Знаменията не са добри. Авгурите са смутени. Искам да арестувам Виктор. Салуций смята, че трябва да почакам.

Тази заран по време на военния съвет се вдигна голяма глъчка пред палатката ми. Чух началника на стражата ми да вика: „Назад, назад.“

Излязох навън. Около хиляда души, повечето азиатци, бяха заобиколили палатката. Молеха ме да ги поведа към домовете им през Асирия. Явно бяха подучени. Викаха, вайкаха се, ридаеха и заплашваха. Едва след няколко минути успях да ги накарам да млъкнат.

— Ще си тръгнем само когато свършим работата си тук — казах им аз. Чуха се подигравателни подвиквания. Аз се престорих, че не ги чувам. — Когато си тръгнем, няма да вземем пътя, по който дойдохме. Вашият началник Виктор ще ви обясни защо.

Тази иронична шега бе добър ход. Сега Виктор трябваше да успокоява войниците, които сам бе подстрекавал. Той го стори много умело, като обясни защо не можем да вървим по Ефрат. Беше убедителен и войниците го слушаха внимателно. Когато той завърши словото си, аз ги уверих, че не по-малко от тях жадувам да избягна всякакви рискове. Щом дойде време, ще тръгнем. А дотогава — казах — те не бива да вярват на слуховете, пускани от персийците, които се разнасят из стана. Войниците се разотидоха. Обърнах се към Виктор.

— По този начин няма да ми наложиш волята си — казах аз натъртено.

— Но, августе…

Аз го прекъснах и го отпратих. Вече е предупреден.

После говорих поотделно с всички членове на съвета. Повечето са ми верни. Например Йовиан, който седеше на едно сгъваемо столче (туниката му беше мокра от пот, а лицето — цяло червено от виното и жегата), отговори:

— Както заповяда августът. — Гласът му е дълбок и някак си прегракнал от силните германски напитки, които му изгарят гърлото.

— Дори ако наредя да потеглим на юг?

Йовиан се размърда неспокойно.

— Далече е, но ако августът заповяда…

— Не, няма да заповядам. Не сега.

Той въздъхна с облекчение.

— Значи скоро ще си тръгнем обратно, нали? — Не отвърнах нищо. — Защото колкото по-дълго стоим тук, толкова по-трудно ще става. Пък и жега, и персийците…

— Персийците са разбити.

— Но великият цар има още много войници и това е негова земя, не наша.

— Половината от нея е наша по силата на оръжието.

— Да, господарю, но можем ли да я задържим? Аз съм на мнение да се изтеглим. Казват, че заедно с персийците препускат и демони, особено нощем.

Едва не се изсмях в лицето на този глупак. Но вместо това му препоръчах:

— Моли се на твоя богочовек да ги прогони.

— Ако около нас витаят демони, то е, защото Христос повелява тъй.

Усмихнах се и казах:

— Аз предпочитам бог, който пази онези, които го почитат.

— Не разбирам от тези неща, августе, но казвам, че е най-добре да се споразумеем с персийците и да се махнем от тази страна. Не че аз ще реша този въпрос…

— Не, не си ти, който ще реши въпроса, но ще имам предвид твоя съвет. — Освободих Йовиан още по-потиснат отпреди.

След малко ще направя жертвоприношение.

Мастара предрича, че каквото и да предприема, големи беди ще ни сполетят. Принесох жертви вчера и тази сутрин също. Небесата все още не дават никакъв знак. Боговете мълчат. Повече от час се молих на Хелиос. Гледах право в него, просто ме ослепи. Нищо. Прегрешил съм. Но как? Не мога да повярвам, че небесата са се обърнали срещу мене само защото се разгневих на бога на войната. Кой друг освен мен ще извърши делото им?

Невита ми съобщава, че сред азиатските войски вече се говори за моя наследник, „който ще ги спаси“. Но, изглежда, никой не се ползува с подкрепата на цялата войска. Следват Виктор, но не го обичат. Аринтей? Император? Никога. Дори неговите войници не биха го приели. Салуций? Той ми е верен и все пак… Станал съм подозрителен. Започвам да приличам на Констанций. Навсякъде виждам измяна. За пръв път се страхувам да не ми забият кама в гърба някоя нощ. Накарах Калист да спи на земята до леглото ми, докато глухонемият остава буден почти цялата нощ, дебнейки да не се мерне на входа сянката на платения убиец. Никога не съм вярвал, че мога да стигна дотам. Никога не съм се боял от смъртта на бойното поле и никога не вярвах, че ще се боя от убийство. Но сега се страхувам. Трудно ми е да заспя. И когато спя, сънувам смъртта си — внезапна, насилствена, черна смърт. Какво съм сгрешил?

До леглото си имам една от Есхиловите трагедии. Вдигнах книгата и прочетох наслуки: „Не се обезсърчавай: когато страданието достигне връхната си точка, то трае малко.“ Ето, аз съм близо до върха. Бързо ли ще мине? Или бавно?

Приск и Максим прекараха вечерта с мен. Говорихме за философия. Никой не отвори дума за военното положение и така за няколко часа можах да забравя, че боговете са ме изоставили. Но защо ме обхващат такива мисли? Само защото персийците са опожарили околностите? Или поради измяната на Прокопий, която не ме изненадва? Въпреки че положението не е толкова лошо, колкото ми се струва, фактът, че съм изпълнен с тежки предчувствия, показва волята на боговете.

Максим искаше да остане, след като Приск си тръгна, но аз го отпратих, като се извиних, че съм уморен. Подозирам дори и него. Защо да не се присъедини към Виктор? Всички знаят, че се вслушвам в съветите му, и сигурно всеки може да го купи, ако плати достатъчно. Но това е вече лудост. Много естествено, че Максим ми е верен. Той няма друг избор. Ако не съм аз, който го покровителствува, християните ще му вземат главата. Трябва да прогоня тези черни мисли, иначе ще се побъркам като онези императори, у които страхът пред дългата нощ на смъртта е убивал всяка радост от късия ден на живота. Все още съм жив, все още император, все още завоевател на Персия.

Утре тръгваме обратно. Издадох заповедта днес при залез-слънце. Войниците ликуваха. Те не знаят колко дълъг път трябва да изминем до Кордуене. Знаят само, че напущаме Персия. Аз пък зная това, което ми разкри богинята Кибела: че Александър е превъплътен в мен. Но аз не изпълних волята нито на Кибела, нито на Александър. Той отново е само дух, а аз съм нищо. Трябваше да приема договора, който Сапор ми предлагаше. Сега, когато се оттегляме, условията ще бъдат по-лоши.

Приск: Макар че познавах Юлиан добре, не ми и минаваше през ум, че е бил толкова отчаян по това време. Изтощеният човек, който е надраскал тези редове в дневника, и веселият горд пълководец, с когото Максим и аз обикновено вечеряхме, са съвсем различни хора. Знаехме естествено, че е загрижен. Но той никога не е издавал пред нас този болезнен страх от покушение, за който говори в дневника си. Понякога казваше на шега, че ако следващият император бъде християнин, надявал се Виктор да бъде неговият наследник, защото вътре в една година милиони хора щели да се отрекат от християнството и да прегърнат елинската религия. Но само толкова. Говореше както винаги — бързо, с жар, до късно през нощта, четеше ни на глас от класиците, караше се с мен за смисъла на Платон и закачаше Максим за невежеството му в областта на литературата. Понеже великият магьосник винаги беше в толкова близка връзка с боговете, той рядко благоволяваше да прочете какво са писали онези, които само са се опитвали да отгатнат великите тайни — за него тези тайни бяха разкрити.

На 15 юни Юлиан даде заповед войската да тръгне на север в посока на Кордуене и Армения, следвайки река Тигър. Дори Ормизда разбра, че никога няма да стане велик цар на Персия.

Призори на 16 юни вдигнахме лагера. Юлиан ме повика да яздя до него. Докато, не прочетох дневника, не си давах сметка колко умело играеше ролята си. Този ден той беше жизненият, легендарен герой, с изрусели от слънцето коса и брада, изгорели ръце и крака, с ясно и безгрижно детско лице. Дори носът му вече не се белеше и главата му изглеждаше като изваяна от африканско дърво. Всички бяхме почернели с изключение на галите — те ставаха червени от палещото слънце и си оставаха така. Мнозина от тях получиха слънчев удар.

Както яздехме между опожарените хълмове, Юлиан изглеждаше необичайно бодър и весел.

— Доста нещо свършихме. Походът беше успешен, макар че не постигнах точно каквото исках.

— Защото Ормизда не стана велик цар ли?

— Да — отвърна той, без да даде повече обяснения.

Трибунът Валент ни прекъсна. Спомням си, че това бе вторият и последен път, когато го видях в Персия. Доста хубав човек беше, но доста нечистоплътен, дори за военен. Той беше особено смутен в присъствието на Юлиан.

— Августе, съгледвачите съобщават, че към нас идва войска от север.

Юлиан пришпори коня си и препусна в лек галоп надолу по пътя, за да излезе пред челната колона, която беше на около две мили. След половин час небето потъмня от облаци прах. Бързо се разнесе слух: идва Прокопий. Но Юлиан не искаше да рискува. Веднага спряхме и изградихме укрепен лагер с три реда щитове, наредени около нас. Така чакахме да видим дали ще се зададе войската на Прокопий или конницата на Сапор.

Бяхме на бойна нога цял ден. Обзаложих се с Анатолий на три жълтици, че това е войската на Сапор. Никой не спечели. „Войската“ се оказа стадо диви магарета.

Но същата нощ войската на Сапор действително се появи.

Войската на Сапор все още съществува. Персийският стан е на една миля от нас. Не мога да установя числеността на войската им, но явно не е така голяма както при Ктесифон. Войниците ни горят от нетърпение да влязат в бой. Едва ги задържах тази заран. По пладне персийската конница нападна една наша центурия. Махамей, един от пълководците, бе убит. Макар и ранен, брат му Мавър си проби път до мястото, където бе паднал Махамей, и донесе трупа обратно в лагера.

Днес жегата беше непоносима — по-страшна от всичко, което сме изтърпели досега. Макар че всички сме като замаяни от яростното слънце, дадох заповед за тръгване. Персийците най-напред отстъпиха, след това се прегрупираха и се опитаха да ни спрат. Изклахме ги. До вечерта неприятелят изчезна освен една малка чета сарацини, които ни дебнат, изчаквайки подходящия момент да нападнат обоза ни.

Пиша тези редове, седнал на столче под една финикова палма. Накъдето и да погледна, пред очите ми се мержелеят зелени кръгове. Хелиос ме ослепява. Въздухът е така нажежен, че изгаря дробовете ми. Потта ми се смесва с мастилото на хартията. Буквите трудно се разчитат. Досега имаме малко ранени и убити.

От два дни сме на стан при Хукумбра, имението на един персийски благородник, който за наше щастие не е изгорил житата си и овощните си градини. Водата и храната са в изобилие. Войниците са почти щастливи. Наредих им да вземат колкото могат повече храна, защото ще трябва да опожарим имението, преди да го напуснем. Няма да намерим толкова много храна, докато не стигнем до наша земя, тоест след двадесет дни.

Отново сме на път. Околностите са хълмисти и безплодни. Намираме се на около двадесет мили западно от Тигър и се движим на север. Рано сутринта персийската конница нападна пешия ни ариергард. За щастие конницата на петулантите беше наблизо и ги прогони. Един от съветниците на великия цар, Адацес, бе убит. Войникът, който го бе пронизал, ми донесе ризницата му. Тъкмо му дадох обичайната награда, и Салуций неочаквано се обади:

— Адацес и аз бяхме добри приятели.

Той ми припомни, че този персийски благородник някога бе пратеник на Сапор при Констанций.

Неприятна случка тази вечер. Вместо да нападне персийците заедно с петулантите, конницата на терцианския легион отстъпи. Поради това, вместо да нанесем пълно поражение на персийците, стана само кратка схватка. Разжалвах четирима трибуни, но не взех други мерки. Скоро ще имам нужда от всеки войник, не само от храбрите, но и от страхливите.

Вече не знаем къде се намираме. Движим се на север, но нямаме карти, за да разберем къде има села и вода. Преди два дни един старец от Хукумбра ни каза, че познавал добре околностите, и предложи да ни изведе до плодородни места. Ормизда говори с него доста време и реши, че не е шпионин. Старецът разправя, че три дни сме щели да вървим през голи и пусти хълмове, но след това сме щели да стигнем богатата долина на Маранга.

Сражение. Екзекуция. Ветранио. Победа. Накъде?

Приск: Старият персиец беше, разбира се, шпионин, който ни заведе право в една засада. Маранга не беше никаква „богата долина“, а скалиста местност, където бяхме изложени от всички страни на ударите на персийската войска. Юлиан едва има време да построи войниците в полумесец, когато персийците връхлетяха върху ни. Първият облак от персийски стрели рани малцина. Втори залп не последва. Юлиан успя да прибегне до любимата си тактика: да хвърли пехотата срещу противниковите стрелци, преди те да успеят да се прицелят повторно. Сражението продължи цял ден. Беше горещо като в пещ. Аз останах при обоза и не видях много от сражението. Единствено си спомням жегата, кръвта по белите скали, грозния рев на слоновете, който ехтеше в тясната долина.

„Екзекуция.“ Старият персиец беше разпънат на кръст, когато разбрахме, че нарочно ни е вкарал в тази клопка.

„Ветранио.“ Това е началникът на зианския легион — той беше убит в сражението.

„Победа.“ Привечер персийската войска изчезна. Те имаха три пъти повече убити от нас. Но нашите войници са уплашени. Особено ги стресна историята с персийския шпионин. Колко далеч от правия път ни е отвел той? Дали не е по-добре, макар и по-рисковано, да следваме всички извивки на реката Тигър? Такива въпроси задаваха войниците, щом Юлиан се появяваше сред тях. Но той изглеждаше самоуверен както винаги.

„Накъде?“ Накъде трябваше да вървим?

Сега сме на осем мили от Тигър. Реших да вървя на север по реката, макар този път да е най-дългият и най-опасният, тъй като трябва да минем край много крепости. Въпреки това тази пустош ме плаши. Нямаме понятие къде се намираме. Предимствата са изцяло на страната на персийците. Припасите не достигат. Наредих да раздадат собствените ми запаси на войниците. Ормизда ми съобщава, че великият цар отново предлага мир при изгодни за нас условия. Съветва ме да го приема и това най-много ме обезсърчава: щом Ормизда се отказва от мечтата си за персийския престол, войната е изгубена.

Като че ли между нас и персийците има негласно примирие. Никаква персийска войска не се показва. Останахме в стана. Лекуваме ранените, поправяме оръжията и се стягаме за дългия поход на север. Чувствувам се като Ксенофонт, който също е минал оттук.

Преди малко, както четях „Анабазиса“, съм задрямал. Толкова дълбоко съм спал, че не разбрах, че сънувам (обикновено съзнавам, когато сънувам). Мислех, че съм буден. Дори усетих как лампата пращеше, когато насекоми минаваха над нея и изгаряха в пламъка. Неочаквано усетих, че някой ме гледа. Вдигнах глава и видях, че при входа на палатката ми стои висок човек със забулена глава; в едната си ръка държеше рога на изобилието. Отначало се опитах да го заговоря, но не можех; опитах се да стана — също не можех. Привидението ме изгледа тъжно. След това, без да каже нищо, се обърна и излезе навън. Събудих се вледенен като труп. Станах веднага и отидох до входа на палатката. Нямаше никого освен сънливия часовой. Погледнах нагоре тъкмо когато една звезда падаше на запад. Идеше отвисоко, пламна ярко за миг и угасна. Събудих Калист:

— Бързо извикай Максим и Мастара.

Когато дойдоха, казах им за звездата. Показах им точно къде беше паднала.

Мастара изтълкува поличбата така:

— Според книгата на Тагес, когато във време на война видиш да пада метеор, не трябва да почваш сражение, нито да предприемаш каквото и да било.

Обърнах се към Максим:

— Поне не беше моята звезда.

Максим ме успокои, но Мастара държеше на своето.

— Едно е ясно. Трябва да останеш на стан тук още един ден.

— Но вече съм разпоредил. Утре преминаваме Тигър.

— Ти ме попита за думите на Тагес, първожрецо, и аз ти ги казах.

Освободих Мастара. След това разказах съня на Максим. Той се смути.

— Сигурен ли си, че бе Геният на Рим?

— Видях го преди, когато ми заповяда да взема короната.

Максим се намръщи.

— Разбира се, може да е някой зъл дух. Те изобилствуват в тази проклета страна. Дори снощи, като си отивах оттук, ги усещах наоколо си. Подръпваха ми ту брадата, ту жезъла — изпитваха силата ми.

— Това не беше демон. Това беше Геният на Рим. И той ме напусна.

— Не говори така! След три седмици ще си бъдем, у дома. Ще събереш нова войска. Ще завършиш делото на Александър…

— Може би.

Неочаквано почувствувах, че Максим ми е омръзнал. Иска да ми помогне, но невинаги е прав. Нито той, нито аз сме богове. Макар че искаше да остане по-дълго, аз го отпратих. Преди да си тръгне, помоли ме да не вдигам лагера утре. Казах му, че трябва да тръгваме въпреки предзнаменованията.

Калист лъска бронята ми. Каза ми, че каишките на нагръдника ми са скъсани, но че ще ги даде на оръжейника утре заран да ги поправи. Глухонемият седи при краката ми и свири лидийска песен, древна и странна. В мелодията се долавя гласът на Дионис. Само като си помисля: това е песента на бога, макар че златният век е отминал и свещените горички са пусти.

Цял час се разхождах между палатките, без войниците да ме забележат. Войската ми дава сили, тя е животът ми, сред войниците се чувствувам в стихията си. Това е последната ирония на съдбата. Аз, който исках да живея в Атина и да изучавам философия, прекарах осем години като пълководец. Такава е човешката съдба.

Застанах за малко пред палатката на Анатолий. През отвора видях Приск и Анатолий да играят на дама. За малко не ги заговорих. Но след това си помислих, че едва ли съм много приятна компания тази вечер. Застанах пред палатката си и наблюдавах небето. Звездата ми светеше съвсем ярко. Ако не беше сънят, който ме тревожи, щях да бъда доволен. Без да получим подкрепления, извършихме всичко, което бе по силите ни. Но какво да правя с Виктор и галилеяните? Невита ме предупреждава, че ме грози опасност. Но какво могат да ми направят? Ако ме убият открито, галите и франките ще изколят веднага азиатците. Ако пък тайно… Но когато император умре неочаквано на млади години, причината не може да остане скрита. Не, още не смеят да ме убият. Странно, както си лежа на леглото върху лъвската кожа, си спомням нещо, което Мардоний разправяше, на мене и Гал…

Приск: С това дневникът свършва, прекъснат от съня, а после от смъртта.

XXIII

Приск: На следната заран Юлиан издаде заповед да се отправим на запад към Тигър. Намирахме се в гола суха местност — само пясък и камъни. Бавно движещата се колона вдигаше облаци от бял, задушлив прах. Наближавахме редица ниски хълмове, където ни чакаха персийците, прилични на скорпиони сред скалите.

Юлиан вървеше отпред. Не носеше броня. Слугата му още не беше поправил каишките.

— Няма значение — рече той. Както всички ние и той бе плувнал в пот, макар че едва се зазоряваше. Мухи кацаха навсякъде, дори по очите и устните ни. Повечето от нас страдаха от дизентерия. Но въпреки жегата и трудностите Юлиан беше в най-добро разположение на духа. Поне си беше намерил благоприятно тълкуване на съня.

— Няма съмнение, че Геният на Рим ме напусна. Това не може да се оспорва. Но той излезе през входа на палатката, който гледа на запад. Това означава, че походът ни е свършен и ние трябва да се върнем у дома.

— Но ти каза, че лицето му било тъжно.

— И на мен ми става тъжно, когато си помисля какво можехме да постигнем тук. Въпреки това…

Както говорехме, от време на време при него идваха пратеници. Персийците били забелязани в долината пред нас. Схватки по левия фланг. Комит Виктор се бои, че ще последва нападение.

— Няма да има нападение — рече Юлиан. — Няма вече да влязат в бой с нас; ще ни безпокоят, но нищо повече. — Той бързо се разпореди: левият фланг да се подсили, сарацините да идат отзад, да успокоят комит Виктор. Неочаквано пристигна пратеник от Аринтей: персийската конница напада ариергарда. Юлиан веднага обърна коня си и препусна назад, последван от Калист.

Около половин час след като Юлиан ни остави, челната колона беше обстреляна от персийски стрелци, скрити между скалите вдясно от пътя. Невита построи войниците в боен ред, аз бързо се оттеглих в центъра при „нестроевите“. При обоза заварих Максим да си сресва брадата — не знаеше, че сме нападнати. Когато му разказах какво става, ни най-малко не се разтревожи.

— Няма да има повече битки — рече той, повтаряйки думите на Юлиан, — само дребни схватки. Няма от какво да се боим.

Но Анатолий се сепна, като чу новините.

— Трябва да отида при тертианците. Те разчитат на мен.

И това смешно пълничко човече, което единствено се държеше на коня си поради тежестта на бронята и оръжието си, потегли напред. Би трябвало да отбележа, че когато, пътуваш с главните сили на войската, а ариергардът се намира на десет мили зад челната колона, може да се завърже голямо сражение и ти да не чуеш нищо. Максим и аз се разположихме удобно между колите, като че ли не бяхме на бойното поле в Персия, а мирно пътувахме от Сирмиум за Атина.

Ето какво се случило с Юлиан. Както препускал към ариергарда, той бил спрян от втори вестоносец, който му съобщил, че и авангардът ни е нападнат. Юлиан се върнал към челната колона. Бил изминал половин миля, когато персийците нападнали главните сили. Слонове, конница и стрелци връхлетели така неочаквано и стремително от хълма, че левият ни фланг се огънал. Юлиан веднага влязъл в боя, защитен само от щита си. Той увлякъл войниците след себе си, които се нахвърлили върху персийците. С брадви и мечове започнали да секат хоботите и краката на слоновете.

Персийците побягнали. Юлиан препуснал след тях, като дал знак на личната си стража да го последва. Изведнъж той и Калист се озовали сред безредно отстъпващите персийци. За съвсем кратко време и двамата изчезнали от погледа. Най-сетне, когато и последните персийци се пръснали, Юлиан се показал наново. Той се върнал при личната си стража и войниците, виждайки с облекчение, че е останал невредим, го посрещнали с възторжени викове. Чак когато дошъл съвсем близо, те забелязали, че от дясната му страна под ребрата стърчало копие.

— Дребна работа — казал Юлиан. Но когато се опитал да го измъкне, той изохкал, защото острието било наточено като бръснач и порязало пръстите му. Разказаха ми, че след това останал за миг неподвижен, вперил поглед право пред себе си. После изведнъж плиснал шепа от собствената си кръв срещу слънцето.

— Дребна работа — отново казал той и паднал по очи.

Отнесли го на носилка до палатката му. По негово настояване бил напълно покрит с наметалото на един конник, за да не се разбере, че императорът е ранен.

Когато видях носилката да идва към палатката, през главата ми мина нелепа мисъл: „Убили са елен и сега го носят за вечеря.“

Когато разбрах, че на носилката лежи Юлиан, сякаш нещо тежко ме удари в гърдите. Погледнах Максим. Той също беше като зашеметен. Заедно последвахме носилката в палатката. Юлиан вече беше в съзнание.

— От това може да се извлече поука — пошепна той, докато Максим се навеждаше над него, сякаш искаше да чуе думите на оракул.

— Да, Юлиане — прошепна Максим с молитвен шепот.

— Винаги по време на война носи броня. — Юлиан слабо ни се усмихна. После се обърна към Калист. — Поправена ли е бронята ми?

— Да, господарю — отговори Калист и зарида.

Междувременно лекарите бяха разрязали туниката му. Желязното острие на копието беше навлязло точно под гръдния кош и бе разкъсало долната част на черния дроб. По бялата кожа почти нямаше кръв. Юлиан погледна към раната с гримаса, подобно на скулптор, който е забелязал някакъв недостатък в изваяната от него статуя.

— Само ръката ме боли — каза той. След това се обърна към Салуций, който бе дошъл при нас: — Как върви сражението?

— Прогонихме ги.

— Добре. Но все пак би трябвало да се покажа пред легионите. Войниците трябва да видят, че съм жив. — Макар че лекарите се опитаха да го задържат, той седна. — Няма нищо. Не чувствувам болка. Раната не е дълбока. Калисте, дай ми бронята. — Той се обърна към лекаря: — Ако не можеш да извадиш острието, поне отрежи края му, за да мога да го скрия под наметалото.

Юлиан свали краката си от леглото; от раната му бликна кръв и той припадна. Мен едва не ми прилоша. Лекарите бързо се заеха да спрат кръвоизлива.

Салуций попита лекарите:

— Ще умре ли?

— Да, префекте, много скоро.

Спогледахме се като обезумели. Бяхме така смаяни, че просто не можехме да повярваме.

Невита се появи на входа на палатката.

— Императоре! — извика той към бледото тяло, което лежеше в безсъзнание върху лъвската кожа.

Салуций поклати глава и сложи пръст пред устата си. Невита изрева като ранено животно и изхвръкна навън. Салуций го последва. Него ден галите, франките, келтите и германците изклаха половината персийска войска, за да отмъстят за императора си.

Сражението завърши чак привечер. Но аз не видях нищо от него. Заедно с Максим седяхме в задушната палатка и гледахме умиращия Юлиан.

Повечето време той беше в пълно съзнание. Не бълнуваше, не говореше несвързано. Нямаше много болки. Известно време се преструваше, че единствено страда физически.

— Как стана това? — попитах аз. Острието на копието стърчеше от него така странно, сякаш бе карфица, забита в детска кукла.

— Не зная. Как стана, Калисте? — обърна се Юлиан към Калист, който седеше на земята до стойката за бронята. Имаше вид на уплашено куче. — Видя ли какво стана?

— Не, господарю. Аз бях зад тебе. Персийците ни бяха заобиколили от всички страни и не виждах къде си. Когато се измъкнахме от тях, видях какво се беше случило.

— Почти нищо не усетих — само слаб удар, като че ли някой ме удари с юмрук. — Юлиан направи знак на глухонемия да му даде вода. Но по настояване на лекарите не преглътна.

Редовно ни съобщаваха как се развива сражението. Когато Юлиан узна, че персийските пълководци Марена и Находар са убити, той бе във възторг.

— Те бяха най-добрите пълководци на Сапор. Това е последното сражение, уверен съм.

Признавам, че него ден за първи път бях доволен от безкрайната бъбривост на Максим. Той не млъкна нито за минута: разправяше безкрайни истории за разните богове, с които е разговарял. Очевидно целият Олимп е възхитен от компанията му.

Привечер кръвоизливът започна наново. Когато най-сетне спря, въпреки загорялата кожа лицето на Юлиан бе пепелявосиво.

— Ще може ли да се извади острието? — попита той.

— Не, господарю.

Това беше смъртната присъда и Юлиан го знаеше. Той кимна с глава и затвори очи. Изглеждаше, че спи. Аз се потях от тревога. Максим рисуваше разни знаци по пода. Отдалеч долиташе отслабващият шум на битката. Калист се залови да пали лампите и в този миг в палатката влязоха Невита и Салуций. Юлиан отвори очи.

— Как върви? — Гласът беше тих, но твърд.

Салуций постави един богато украсен бронзов шлем на края на леглото на Юлиан.

— Това е шлемът на Марена. Персийците са в бягство. Досега измежду убитите преброихме над петдесет от най-знатните им благородници.

— Скоро няма да се срещнем с тази войска — каза Невита.

— Добре се бихте — каза Юлиан и със здравата си ръка докосна шлема на персийския пълководец. — Войната свърши.

— Но едва не изгубихме Салуций — опита се да внесе бодра нотка Невита. — Бяха го заобиколили. Заради пурпурното наметало го взеха за императора. Трябваше да се бие като франк, за да се измъкне. Не вярвах, че толкова възрастен човек има толкова енергия.

Бледа усмивка се появи на Юлиановото лице:

— Утре този възрастен човек едва ще ходи. Целият ще се е схванал.

— Дори сега едва се движа — поде шеговития тон Салуций.

Неочаквано Юлиан бързо пое дъх. Хвана се за гърдите, като че ли гръдният му кош щеше да се пръсне. Целият се изпоти. Коремните му мускули се сгърчиха от болка.

— Хелиос — прошепна той. След това попита: — Къде сме? Как се казва това място?

Отвърна му Максим:

— Фригия.

— Значи се сбъдна — промълви унило Юлиан.

Между другото винаги много съм искал да разбера дали тази част от пустинята действително се казваше Фригия или не. Познавайки Максим, предполагам, че той излъга. В края на краищата касаеше се за славата му на пророк. Но каквато и да е истината, историята днес казва, че император Юлиан е убит във Фригия, както Максим и Созипатра предрекоха.

Юлиан се обърна към лекарите:

— Скоро ли ще умра?

— Не знаем, господарю. Пронизан е черният дроб. Няколко часа…

Калист зарида. Невита ту стискаше, ту разтваряше едрите си юмруци, като че ли бе готов да смаже самата костелива смърт. Салуций седеше уморен на стола, изтощен от дългото сражение.

— И така, днес за последен път жив видях слънцето. — Гласът му съвсем не беше разчувствуван. — Трябваше да принеса жертва. Сега, разбира се, аз съм жертвата.

— Августе — каза Салуций настойчиво, — трябва да определиш кой ще те наследи. Кой ще бъде наш император, когато боговете те повикат?

Юлиан не отговори. За миг изглеждаше, като че ли не бе чул въпроса. След това каза:

— Трябва да добавя някои неща към завещанието си, да направя някои завети. Прати да извикат Анатолий.

— Той е щастлив, господарю! — отвърна Салуций.

Това е класическият израз, който означава, че еди-кой си е загинал достойно в битка. Тази вест ме разстрои напълно.

Юлиан се сепна.

— Анатолий е убит? — Очите му се просълзиха. После се изсмя. — Ето, аз умирам, а скърбя за мъртвите! Това, Приск, би трябвало да засегне твоето чувство към нелепостта. — Той пак стана делови. — В Константинопол съм оставил завещание, Салуций, ти знаеш къде се намира. Погрижи се да бъде зачетено. Невита, свикай военачалниците. Максим, извикай приятелите ми! Готов съм да се сбогуваме. — Той се захили и изведнъж пак заприлича на ученик. — Нали знаете, повечето императори са умирали бързо и не са могли да подготвят последната си реч, а онези, които са имали достатъчно време, са разочаровали всички. Веспасиан казал една плоска шега: „Бре — казал той, — изглежда, че се превръщам в бог.“ Октавиан говорел несвързано. Адриан говорел за астрономия. Никой не се е възползувал от благоприятния случай. Но аз смятам да направя изключение.

Юлиан кимна на Калист, който му донесе малко сандъче. Той извади един свитък от него.

— Както винаги боговете са били благосклонни към мен. Ще умра по начин, по който друг не е умирал. Ще бъда първият император, който ще произнесе добре съчинена (ако мога сам аз да я окачествя) прощална реч. — Той ми се усмихна. — Да, съчиних речта още в Антиохия. Просто да я имам за всеки случай. Така че каквото и да стане, каквото и да говорят за мен, никога не ще забравят сбогуването ми.

Той говореше за себе си с такава тънка ирония, че дори Салуций се усмихна и каза:

— Ти надмина и Марк Аврелий.

— Благодаря — каза Юлиан, след това затвори очи и зачака. За няколко минути палатката се изпълни с приятели, жреци и пълководци. Почти като че ли се бяха наговорили, азиатските пълководци застанаха на едната страна на леглото, докато европейците се наредиха от другата.

Когато всички се събраха, Юлиан даде знак на един от лекарите да му помогне да се поизправи; това усилие му причини значителна болка. Задъхан, той нареди на Калист да запали още лампи, като отново се обърна към мене:

— Накрая, Приск, може да си позволим малко разсипничество.

Аз изобщо не се сетих какво да отговоря.

Юлиан разви свитъка.

— Приятели — започна той и се огледа. Виктор не мръдна, когато погледът му се спря на него. — Приятели — повтори той и започна да чете бързо, сякаш се боеше, че няма да смогне да стигне до края. — Напускам този свят твърде навреме и със задоволство връщам този живот на създателя, по негово искане, както всеки честен човек посреща задълженията си, когато дойде време да ги плати. Нито тъгувам, както някои биха помислили — той още веднъж се спря и огледа лицата на военачалниците, които изглеждаха фантастично разкривени в неравната светлина на лампите, — да, нито тъгувам — той странно натърти тази дума — при мисълта, че ви напускам. — Той се върна към текста. — Защото от философията научих, че душата е по-щастлива от тялото и затова, когато по-добрата част от нас се откъсва от по-лошата, човек трябва да се радва, а не да скърби. Нито пък трябва да забравяме, че на най-великите хора боговете даряват смъртта като върховна награда. Уверен съм, че този дар ми се поднася, за да не отстъпя пред известни трудности и да не понеса един ден позора на поражението. В края на краищата скръбта може да победи само слабостта, тя бяга пред силата. Не съжалявам за нищо сторено от мене. Не ме измъчват угризения за големи злодеяния. Както преди да бъда издигнат до принципата, така и след това, запазих собствената си дарена от бога душа и не я опетних с никакво тежко престъпление или поне така ми се струва. Не проявих крайности при управлението на империята. Водех война и сключвах мир само след дълго обмисляне, като съзнавах, че успехът и грижливата подготовка не вървят непременно ръка за ръка, тъй като боговете имат последната дума и те определят крайния изход на нашите начинания. И все пак, вярвайки, че целта на справедливото управление е благоденствието на народа и сигурността на държавата, аз винаги, както знаете, съм бил склонен към мирно разрешение на въпросите, като никога не съм се отдавал на онази невъздържаност, която похабява делата и благодеянията ни. — Той спря. Няколко пъти вдъхна дълбоко, сякаш не му достигаше въздух.

Огледах се наоколо. Всички бяха вперили очи в Юлиан; Невита и Йовиан открито плачеха — първият от скръб и болка, а вторият — защото бе пиян. Виктор стоеше на пръсти до леглото, подобен на хищна птица, готова да връхлети върху плячката си. От всички единствен Максим се държеше както винаги — изричаше заклинания и стриваше изсушени билки над най-близката лампа; сигурно изпращаше предварителни вести в подземния свят.

Юлиан продължи, но с отслабнал глас:

— Радвам се, че държавата, подобно на строг родител, толкова често ме излагаше на опасност. Бях принуден да бъда силен, да не отстъпвам, да устоявам на бурите на съдбата, макар да знаех какъв ще бъде краят ми: отдавна един оракул ми предсказа, че ще умра от меч. Благодаря на Хелиос за тази добра смърт, тъй като хора в моето положение се боят да не умрат позорно от ножа на заговорници или още по-лошо, от дълга, бавна болест. Щастлив съм, че умирам победител, незавършил живота си, и че съм почетен от боговете, които са ме намерили за достоен за такава благородна смърт. Защото човекът, който не желае да умре тогава, когато се налага, или се опитва да избяга, когато настъпи часът му, е слаб и страхлив… — Тези последни думи бяха изречени почти шепнешком. Свитъкът падна от ръцете му. Като че ли му беше трудно да събере мислите си.

— Следват още неща — рече той най-после, — но не мога… аз съм… не искам да говоря несвързано. — Той се опита да се усмихне, но не успя. Вместо това един мускул на бузата му почна да играе. Все пак следващите му думи бяха изречени ясно: — А сега за избора на новия император. — Инстинктивно военачалниците се струпаха около леглото — властта ги възбуждаше, както кръвта на ранения елен привлича вълците.

Дори в страданието си Юлиан съзнаваше ясно природата на зверовете, събрани около него. Той заговори бавно и внимателно:

— Ако посоча някого за мой наследник и вие не го приемете, ще изложа на опасност един достоен човек: този, който ме наследи, няма да го остави жив. Също така поради това, че не познавам качествата ви — този път той успя да се усмихне едва-едва, — аз може би ще отмина най-достойния от вас, а не бих желал такова петно да падне върху паметта ми, тъй като съм предан син на Рим и желая да ме наследи добър владетел. Затова предоставям избора на вас. Няма да посоча никого.

В палатката се чу дълга въздишка. Военачалниците се размърдаха неспокойно. Някои бяха разочаровани, други — доволни. Сега всеки можеше да се надява.

Юлиан ме погледна.

— Добре ли го прочетох?

— Да, господарю.

— Значи съм се сбогувал, както възнамерявах. — Той се обърна към военачалниците: — А сега да се сбогуваме. — Един след друг те целунаха ръката му за последен път. Мнозина от тях плачеха. Но той им казваше да не скърбят. — Аз би трябвало да плача за вас. За мен страданията свършват, докато вие, нещастници, все още сте сред тях.

Когато и последният от тях си отиде, Юлиан даде знак на Максим и мене да седнем до леглото му.

— Сега нека поговорим — рече той, както винаги казваше, когато най-сетне останеше с приятели.

След това Юлиан започна да разисква с нас Платоновия „Федон“. Какво е точно естеството на душата? Каква форма възприема? По какъв начин се връща при Серапис? Аз говорех за философия, Максим — за тайнства. Накрая Юлиан предпочиташе Максим пред мене и не можех да го упрекна, защото философията е мрачна и безрадостна, а Максим предлагаше надежда. Заедно повтаряха паролите на митраистите и правеха загадъчни намеци за страданията на Деметра. Юлиан намираше голяма утеха в думите на Максим. Както обикновено аз не бях в състояние да изразя обичта си към него и вместо това като някой закостенял педант цитирах Платон. Никога не ми се беше случвало да чувствувам така остро, че думите ми са неподходящи за случая.

Малко преди полунощ Юлиан поиска студена вода. Калист му донесе вода. Тъкмо да отпие от купата, и черна, съсирена кръв бликна от раната. Той извика остро и сграбчи нараненото място, сякаш с ръката си искаше да задържи живота, който го напускаше. След това загуби съзнание. Лекарите се опитаха да затворят раната. Но сега това беше безполезно: след известно време кръвотечението спря от само себе си.

Юлиан лежа със затворени очи няколко минути и едва дишаше. До днес ми е жив споменът за космите по гърдите му, сплъстени от съсирена кръв подобно на кожата на някое току-що убито животно. Спомням си яркия контраст между изгорелия от слънцето му врат и белотата на тялото му. Спомням си онзи глупав къс желязо, който стърчеше от него, и си спомням, че помислих: „Такова малко нещо е достатъчно да отнеме живота на един човек и да промени хода на световната история.“

Най-сетне Юлиан отвори очи.

— Вода — прошепна той. Калист му държеше главата, докато той пиеше. Този път лекарите му позволиха да пие колкото иска. След като пресуши купата, той се обърна към мене и Максим, сякаш току-що се беше сетил за нещо особено интересно и искаше да ни го каже.

— Да, Юлиане — наведе се към него Максим. — Кажи.

Но като че ли Юлиан се отказа от намерението си. Поклати глава. Затвори очи. Окашля се съвсем естествено и издъхна. Като почувствува как тялото се отпусна в ръцете му, Калист изпищя и отскочи настрани. Трупът падна тежко на постелките. Една изгоряла безжизнена ръка провисна от леглото. Сега цялата лъвска кожа беше напоена с кръв. „Никой вече не ще може да я използува“ — помислих си аз във вцепенението си, когато лекарят каза:

— Императорът е мъртъв.

Калист заплака. До леглото глухонемият виеше като животно. Максим затвори очи сякаш от силна болка. Нямаше нужда да прибягва до пророческите си дарби, за да прозре бъдещето и да разбере, че дните на величието му бяха отминали.

Изпратих Калист да извика Салуций. Докато чакахме, лекарите извадиха острието на копието от тялото. Поисках да го видя. Разглеждах го, когато Салуций пристигна. Той хвърли бегъл поглед към тялото, след това нареди на Калист:

— Кажи на членовете на военния съвет да се съберат веднага.

Максим внезапно извика високо и напевно и бързо изтича навън. По-късно ми разправи, че видял духовете на Юлиан и Александър да се прегръщат във въздуха над пръстения под на палатката. Той бил възхитен от тази гледка.

След като покриха тялото с една мантия, лекарите излязоха заедно с глухонемия, когото никой не видя повече. В палатката останахме само Салуций и аз.

Все още държах върха на копието. Показах му го.

— Това го уби — рекох аз.

— Да, зная.

— Копието е римско — добавих аз.

— И това също ми е известно.

Спогледахме се.

— Кой го уби? — попитах. Но Салуций не отвърна. Той вдигна завесата на входа на палатката. Навън военачалниците се събираха под светлината на десетина факли, които бързо се топяха от топлия вятър. Смолистият дим дразнеше очите ми. Салуций тръгваше към тях, когато аз го попитах:

— Знаеше ли Юлиан, че копието е римско?

Салуций повдигна рамене.

— Възможно ли е да не е знаел? — Той излезе и пусна завесата, която се затвори след него.

Погледнах към тялото, изпънато на леглото. Беше покрито с пурпурна мантия и само един кафяв крак се подаваше навън. Оправих плаща и без да искам, докоснах тялото — още беше топло. Дръпнах се рязко подобно на кон, който се е уплашил от някаква сянка на пътя.

След това отворих кутията, от която Юлиан бе извадил предсмъртната си реч. Както предполагах, съчинението и дневникът бяха там. Аз ги откраднах.

Какво друго има да се каже? Съветът тази нощ бе бурен. Виктор и Аринтей настояваха императорът да бъде от Изтока. Невита и Дагалайф искаха император от Запада. Споразумяха се да изберат Салуций. Но той не прие. Салуций е единственият човек, който беше искрен, когато казваше, че не желае императорска корона.

Когато Амиан настоя Салуций поне да изведе войската от Персия, той със същата твърдост отказа. Нямало да поеме командуването независимо от обстоятелствата. Стигнали до безизходица, двете партии се съгласили да се съберат отново на следния ден.

През нощта Виктор се заловил да подготви избора. Съзнавайки, че няма изгледи сам да стане император, той решил да постави на престола човек, който ще изпълнява волята му. Спрял се на Йовиан. Призори на 27 юни Виктор напил офицерите от личната стража на Юлиан и след това ги подучил да обявят своя началник Йовиан за император. На разсъмване изплашеният Йовиан бил доведен пред събранието от стотина млади трибуни с извадени мечове. С това фактически цялата работа беше свършена. За да избегнем кръвопролития и гражданска война, всички дадохме клетва за вярност на Йовиан. След това новият император и стражата му минаха в церемониален марш през лагера. Когато чуха възгласите „Йовиан Август“, войниците най-напред помислиха, че се вика „Юлиан Август“, и бурно изразиха радостта си от чудотворното му изцеление. Но виковете секнаха, когато легионите видяха палячовската фигура на новия император — изплашен, със зачервени очи, изгърбен под пурпурната мантия, която никак не му отиваше и го правеше да прилича на някаква рядка африканска птица.

Същия ден аз погребах нещастния Анатолий. Намерих го на дъното на един дълбок стръмен дол. До днес не ми е давало сърце да кажа някому, че той не бе убит от персийците. Конят му го хвърлил и той си счупил гръбнака. Лош ездач беше, но много приятен събеседник. Задържах дъската му за дама, която естествено загубих по пътя от Антиохия за Атина. Нищо не мога да запазя! Какво да се прави…

Останалото е всеизвестно. Йовиан сключи тридесетгодишен мир със Сапор. Така бързаше да напусне Персия и да почне да гуляе в Константинопол, че прие всичките искания на великия цар. Отстъпи на Персия пет провинции и дори нашите градове Сингара и Низибис! Този договор беше истинска катастрофа.

След това се отправихме към Антиохия. По пътя към нас се присъединиха Прокопий и Себастиан. До ден-днешен никой не знае защо Прокопий не дойде с подкрепления при Юлиан. Трябва да е дал някакви обяснения на Йовиан, но те никога не достигнаха до нас. За щастие той самият беше умъртвен няколко години по-късно, когато се опита да завладее Изтока. Значи има някакво грубо възмездие за човешките дела; поне в този случай.

Седем месеца по-късно Йовиан беше мъртъв. Официално беше съобщено, че умрял, както спял, отровен от недогорелите въглени в мангала. И до днес мнозина считат, че е бил отровен от Виктор, но аз зная от достоверен източник, че не е умрял от естествена смърт: заспал пиян, после повръщал, задавил се и умрял. Напълно подходящ край за такъв ненаситен чревоугодник. За наша изненада, Валентиниан бе обявен за император и с това Виктор престана да играе политическа роля. Спомняш ли си колко се радвахме, когато Валентиниан направи брат си Валент август на Изтока? Какъв благ и кротък младеж, си казвахме ние. Същият Валент едва не ми взе главата. Но главата на Максим падна. И ти сам преживя тежки времена. Вече и двамата братя са мъртви и днес живеем под управлението на Валентиниановия син Грациан и назначения от него Теодосий, който на свой ред ще умре и ще бъде наследен от… Понякога си мисля, че историята на римския принципат е едно безкрайно, вечно повтарящо се карнавално шествие. Толкова си приличат всички тези енергични мъже! Единствен Юлиан правеше изключение.

Към края на заслужено похвалената ти надгробна реч в Антиохия ти загатна, че Юлиан е убит от някой от приближените му, макар и да се позоваваше само на това, че никой персиец не се е явил да прибере наградата, обещана от персийския цар. Аз бях от малцината, които със сигурност знаеха, че Юлиан бе убит от римско колие, но не казах нищо. Нямах намерение да се замесвам в политически въпроси. Стигаха ми неприятностите, които имах нея година, когато Максим и аз бяхме задържани и обвинени в магьосничество. Представи си, аз да се занимавам с магии!

За щастие оправдаха ме. Обаче Максим бе осъден. Но дори и тогава старият шарлатанин успя да си каже последната дума. По време на делото той се закле, че никога не е използувал злонамерено пророческите си способности. Също така предрече, че онзи, който несправедливо отнеме живота му, ще умре от толкова страшна смърт, че от него няма да остане и следа. Максим бе умъртвен по заповед на Валент, който много скоро след това бе убит при Адрианопол в битка с готите, които така насекли трупа му, че никой не могъл да го разпознае. До последния си дъх Максим имаше късмет с предсказанията си.

Когато най-сетне ме пуснаха от затвора (пожелавам ти успех в борбата за реформирането на затворите), аз се върнах направо у дома в Атина. Заключих книжата на Юлиан в едно от ковчежетата на Хипия и вече не помислих за тях, докато ти не ми писа.

Напоследък често си мисля за смъртта на Юлиан. Ти беше прав, като загатна, че той бе убит от собствените си хора. Но от кого? И как? Прочетох особено внимателно последната част от дневника. От самото начало Юлиан знаеше, че кроят заговор да го убият. Явно е подозирал, че Виктор има пръст в заговора. Бил ли е Юлиан прав? И ако подозренията му са били основателни, как е било извършено убийството?

Преди около десетина години личният прислужник на Юлиан Калист написа една крайно сълзлива ода за смъртта на императора. Изпрати на всички по един екземпляр. Струва ми се, никога не му писах да му благодаря за този любезен дар. Дори съвсем бях забравил за Калист, докато не препрочетох дневника; едва тогава си дадох сметка, че само той може да знае нещо повече за смъртта на Юлиан, тъй като беше с него, когато го раниха.

Навремето Калист, разбира се, се закле, че не е видял кой е нанесъл удара. Но тогава той имаше достатъчно основания да лъже: християните веднага щяха да го премахнат, ако ги беше замесил в убийството. Подобно на мнозина от нас, той реши да мълчи. Дали сега, когато всички главни действуващи лица са мъртви, той не би говорил откровено?

Взе ми няколко седмици да открия, че Калист живее във Филипопол. Писах му. Отговори ми. Миналия месец го посетих. Сега ще ти предам точно думите му. Преди да използуваш тези сведения, бих ти препоръчал да му пишеш лично и да го питаш дали е съгласен те да станат публично достояние. Историята, която той ми разправи, е ужасна; самият факт, че я знаеш, вече те излага на известна опасност, да не говорим за риска да се пише на тази тема. Също така настоявам в никакъв случай да не ме замесваш в повествованието си.

След отегчително пътуване до Филипопол в компанията на бирници и дякони се отправих веднага към дома на един мой бивш ученик, който най-любезно ме покани да бъда негов гост. С това спестих доста пари, тъй като местните ханджии са известни като страшни разбойници. Единствената изгода от това, че съм преподавал цял живот (сега ми се струва цяло хилядолетие) е, че където и да отида, срещам бивши ученици, у които мога да отседна. Това ми позволява да пътувам.

Попитах моя домакин за Калист (сам аз не можех да си спомня нищо за него освен шумните му ридания край смъртния одър на Юлиан).

— Изобщо не срещам твоя Калист. — Бившият ми ученик презира по-нискостоящите от себе си. — Разправят, че бил доста богат. Има хора, които му ходят на гости, но аз не съм от тях.

— Отде е спечелил пари?

— Търговия. Дарения от императора. Минава за доста способен човек. Нали знаеш, той е родом оттук. Баща му беше роб на един мой братовчед. Върна се преди няколко години, скоро след смъртта на император Валентиниан. Говори се, че имал влиятелни приятели в двора. Но много не зная за тези неща.

Калист действително е богат — къщата му е по-обширна и по-разкошна от тази на бившия ми ученик. Икономът му — един смайващо елегантен сириец — ме въведе в къщата. Минахме през две малки дворчета и влязохме в сенчест атриум, където ме чакаше Калист. Тук бях посрещнат най-любезно от съвършено непознат човек. Не си спомням как изглеждаше Калист навремето, но днес той е представителен човек на средна възраст, който явно младее. Очевидно посвещава доста време на външния си вид: майсторски боядисана гъста коса, стройна фигура, малко прекалено изискани обноски — разбираш какво имам предвид.

— Така се радвам да те видя отново, драги ми Приск — започна той, като че ли сме най-близки приятели или най-малко равни.

Отвърнах на поздрава му с онази плаха неувереност, която бедните дължат на богатите. Той прие израза на моята почит като нещо напълно естествено. Покани ме да седна и лично наля виното — изпълни поне едно от предишните си задължения.

Известно време говорихме за общите си познати — кой е жив, кой е умрял. Повечето наши връстници бяха във втората категория. Невита, Салуций, Салуст, Йовиан, Валентиниан, Валент са покойници. Но Виктор още служи във войската в Галия, а Дагалайф в Норикум; Аринтей напоследък напуснал военната служба и се пропил; сега живеел в едно предградие на Константинопол. Заговорихме за Персия, за младините ни (собствено за мен това бяха щастливите години на зрялата ми възраст). Почетохме покойниците. После заговорихме за смъртта на Юлиан. Разправих му за плановете ти. Той не изрази никакво мнение по въпроса. Казах му, че мемоарите на Юлиан са у тебе. Калист знаел, че по онова време Юлиан пише нещо, и често се чудел какво е станало с това съчинение. Обясних му и той се усмихна.

— Освен това там беше и личният му дневник.

— Дневник ли? — Като че ли Калист се стресна.

— Да. Таен дневник, който императорът държеше в същата кутия заедно със съчинението си.

— Не знаех това.

— Разкрива много неща.

— Мога да си представя — каза Калист и се намръщи.

— Императорът знаел за заговора срещу него. Знаел дори кои са заговорниците. — Нещо в държането на Калист ме накара да пусна тази лъжа.

— Нямаше заговорници — каза ласкаво Калист — Императорът беше убит от един персийски конник.

— А защо този войник не се е явил да си получи наградата?

Калист вдигна рамене.

— Може би той самият е бил убит.

— И защо този персиец е бил въоръжен с римско копие?

— Това се случва понякога. В сражение човек често хваща първото оръжие, което му попадне. Както и да е, аз сигурно зная, понеже бях до августа и видях персиеца, който нанесе удара.

Не очаквах това. Донякъде изненадан, попитах:

— Но защо, когато Юлиан попита дали си видял кой го е ранил, ти отвърна, че не си видял нищо?

Калист ни най-малко не се смути.

— Аз действително видях един персиец — отговори той. Думите му звучаха напълно разумно и убедително. — Аз казах на августа, че видях, когато го раниха.

— Пред мене и Максим ти каза, че не си видял кой е нанесъл удара.

Калист търпеливо поклати глава.

— Много време мина оттогава. Приск. Паметта ти не е същата, каквато беше тогава.

— Намекваш, че паметта ми ми изневерява?

Той направи деликатен жест:

— Нито ти, нито аз сме съвсем млади.

Опитах друг подход:

— Несъмнено си чул слуха, според който един войник християнин убил императора.

— Разбира се. Но аз бях…

— Ти беше там. И ти знаеш кой го е убил.

Лицето на Калист не изразяваше абсолютно нищо. Невъзможно беше да се отгатнат мислите му. Човек разбира защо е имал такъв успех в търговията.

— Какво точно знаеше императорът? — ме попита той.

Сега гласът му бе глух и рязък, съвсем различен от лекия, почти ленив тон, който си налагаше допреди малко.

— Знаеше за Виктор.

Калист кимна.

— Бях уверен, че знае. Също и Виктор знаеше, че той знае.

— Значи ти знаеше за заговора?

— Разбира се.

— Беше ли замесен?

— Твърде много. Виж какво, Приск — той ми се усмихна с очарователна усмивка, — аз убих император Юлиан.

Това е. Загадката е разрешена. Калист ми разправи всичко. Той счита себе си за един от най-големите герои на света — невъзпетия спасител на християнството. Докато ми разказваше, той се разхождаше напред-назад. Просто не можеше да се наприказва. Та цели двадесет години е трябвало да мълчи! Аз бях първият му слушател.

Заговорът започнал още в Антиохия. Виктор бил водачът; замесени били Аринтей, Йовиан, Валентиниан и двадесетина други по-млади военачалници. Заклели се, че Юлиан няма да се завърне жив от персийския поход. Но понеже европейските войски много обичаха императора, трябвало да изглежда, че е умрял от естествена смърт.

Виктор изпратил Калист на Юлиан като негов личен слуга и телохранител. Най-напред му наредили да го отрови. Но това не можело да стане лесно, тъй като Юлиан се радваше на отлично здраве. Известно беше, че яде умерено. Едно внезапно заболяване би събудило подозрения. Най-сетне с персийците нагласили засада. Юлиан разказва как се провалил този опит. Тогава решили, че Юлиан трябва да умре в битка. Но той беше отличен боец, личеше отдалеч и винаги беше пазен. Заговорниците били в отчаяние, докато най-сетне Калист се сетил за една възможност.

— След сражението при Маранга аз срязах каишите на нагръдника му. — Очите на Калист блеснаха от задоволство при този спомен. — За наше щастие персийците нападнаха на следния ден и императорът бе принуден да влезе в боя без ризница. Двамата попаднахме между отстъпващите персийци. Той понечи да се върне назад, но аз му извиках: „Господарю, насам“ — и го подмамих към мястото, където се сражаваха най-ожесточено. За миг помислих, че персийците ще го убият. Но те, когато го познаха, ги обзе такъв страх, че веднага побягнаха назад. Едва тогава разбрах, че Бог ме бе избрал за оръдие на своето отмъщение. — Той заговори със снишен глас и стегната челюст: — Бяхме заградени отвсякъде. Императорът използуваше щита си, за да си пробие път между струпаните коне и ездачи. Неочаквано той се обърна наляво и се изправи на стремената, за да погледне над главите на персийците. Тъкмо такъв случай ми трябваше. Забих копието си в дясната му страна, под ребрата. — Калист спря, като явно очакваше да възкликна възмутено. Но аз просто го погледнах с жив интерес, така както поглеждам особено блестящите си ученици, които са успели да задържат вниманието ми.

— Продължавай — казах аз учтиво.

Някак си разочарован, Калист дигна рамене.

— Останалото ти е известно. Августът разбра, че е ранен едва когато персийците избягаха. — Той се усмихна. — Дори ми благодари, че съм бил до него през всичкото време.

— Имал си късмет, че той не подозираше нищо. — Но казвайки тези думи, аз се запитах дали Юлиан не е знаел истината. Това е последната загадка.

— Но какво е смъртта? — възкликна Калист и веднага загубих цялото уважение, което бях започнал да чувствувам към него като към истински злодей. Той е най-обикновен тъпак. Говори още цял час. Разправи ми, че Виктор много искал да заграби престола, но когато разбрал, че това е невъзможно, накарал да провъзгласят Йовиан за император. Но когато волевият Валентиниан заел мястото на Йовиан, Виктор се простил с надеждите си. Междувременно всички щедро се отплатили на Калист. Той вложил парите си разумно и днес бил богат човек. Но щял да си остане нещастен, докато светът не узнае тайната му. Тази „незаслужена неизвестност“ го гризяла.

— Непременно кажи истината на Либаний. Човек извършва онова, за което е роден — рече Калист и си придаде набожен вид. — Гордея се с ролята, която имах в историята на Рим. — Той застана полуобърнат към мене и зае позата на прочутия бюст на Брут. След малко остави тази поза и рече: — Но трябва да се получи разрешение от двореца, преди Либаний да може да издаде книгата си, а не зная какво е официалното становище към Юлиан сега. При царуването на Валентиниан дадох клетва да мълча.

— Знаеше ли Валентиниан за тебе?

— Разбира се. Дори ми даде монопола за добиване на сол в Тракия, но ми заповяда да мълча. И аз мълчах. До днес. Естествено надявам се, че в интерес на историята тайната ще може да бъде разкрита.

Калист ме покани на обед, но аз отклоних поканата — предпочетох да не взема нищо повече от него. Казах му, че трябва да си вървя. Той ме придружи до преддверието. Разтапяше се от любезност; дори закачливо ме упрекна, че не съм му отговорил, когато ми прати своята „Ода на Юлиан“.

Извиних се за небрежността си. След това попитах:

— Как можа да съчиниш толкова прочувствено произведение за човека, когото си убил?

Калист беше крайно учуден.

— Но аз безкрайно му се възхищавах! Той винаги беше така благ към мене. Всяка дума, която написах за него, бе излязла от сърцето ми. Та аз съм добър християнин, поне се опитвам да бъда добър християнин. Всеки ден се моля за душата му!

Съмнявам се дали Теодосий ще ти позволи да издадеш мемоарите. Но човек никога не може да бъде сигурен. Така или иначе, аз приключих с въпроса и те моля да не ме замесваш в тази работа.

XXIV

Току-що се върнах от погребението на владиката Мелеций, което се състоя в Златната църква на острова. Вероятно нямаше да мога да премина през тълпата, ако синът ми Кимон не беше с мен. Цяла Антиохия, изглежда, беше дошла да се сбогува със своя владика. Както винаги хората ме познаха и направиха път да мине носилката ми. Мнозина подхвърляха незлобливи забележки за „езичниците“ (новоизковано презрително наименование на елинистите), които ходят на черква, но аз се престорих, че не ги чувам. Щом влязохме под нартиката, Кимон ми помогна да изляза от носилката. Напоследък страдам от подагра не само в десния крак, но и в левия. Ако не ми помогне някой, едва-едва куцукам, въпреки че се подпирам с бастун и патерица. За щастие Кимон, моят отличен син, успя да ме вкара благополучно в църквата. Успя също да ме настани на един от столовете, запазени за свитата на управителя (християните стоят прави по време на богослужението и само най-знатните сановници могат да седнат).

Разбира се, нищо не видях. Различавам тъмно и светло, но не много. Донякъде още виждам с ъгъла на лявото си око и ако държа главата си изкривена под известен ъгъл, виждам достатъчно добре и мога да почета известно време; но това ми струва толкова голямо усилие, че предпочитам да прекарам дните си сред мътния подводен свят на слепите. Впечатлението ми от вътрешността на църквата бяха бледи кръгове (лицата) и тъмни колони (траурните наметала). Въздухът беше напоен с мирис на тамян и неизбежния тежък дъх на струпани хора в горещ летен ден.

Четоха се молитви, държаха се слова; но по време на службата умът ми беше другаде. Не можех да мисля за друго освен за онова рязко писмо от двореца. Не ми разрешаваха да издам ръкописа. Дори припознаването на сина ми Кимон не смекчи този жесток удар.

Седях в задушната осмоъгълна църква — олтарът от лявата ми страна и високият мраморен амвон от дясната — и изведнъж гласът на свещеника се натрапи на съзнанието ми. Както повечето слепи или почти слепи хора, аз съм особено чувствителен към гласовете на хората. Някои ми доставят радост, други (дори гласове на приятели) ме натъжават. С удоволствие забелязах, че този глас беше дълбок и плътен и в него имаше онази нотка на настойчивост и нетърпение, която винаги ми се е струвала толкова затрогваща. В момента държеше похвално слово за Мелеций. Слушах внимателно. Думите бяха изящно подбрани, изреченията изкусно построени, съдържанието — банално. Когато свещеникът завърши, аз се обърнах към Кимон и прошепнах:

— Кой беше това?

— Йоан Златоуст, новият дякон, назначен преди една седмица от Мелеций. Ти го познаваш.

— Познавам ли го?

Но службата продължи и ние млъкнахме, докато новият владика благославяше богомолците. Кой бе тоя Йоан Златоуст? Откъде го познавам? Ученик ли ми е бил? И ако е мой бивш ученик, дали ще си го спомня? Паметта ми вече не е такава, каквато беше; освен това аз съм преподавал на хиляди хора и човек не може да запомни всичките си ученици. Когато церемонията привърши, Кимон ми помогна да се изправя тъкмо когато управителят на Сирия минаваше покрай нас. Познах го по тъмната ивица на тогата му. Той се спря, когато ме забеляза.

— А, квесторе, радвам се да те видя в цъфтящо здраве.

Управителят е глупак, пълен с добри намерения.

— Старото дърво още се държи — отвърнах аз, — но не цъфти.

Той се обърна към сина ми.

— Надявам се, не е преждевременно да те поздравя за благоволението, което ти оказва императорът.

Кимон бе във възторг: той жадува за почести така, както някои хора жадуват за истината.

— Не, управителю, никак не е преждевременно. Много благодаря. Баща ми и аз така се зарадвахме на благоволението на императора.

— Кимоне, трябва да ми дадеш съвет по една работа. — Той хвана сина ми под ръка и го отведе. Останах сам сред църквата, сляп като Омир и куц като Хефест. Признавам, че за момент се ядосах. Кимон трябваше да остане при мен. Можеше да си уговори среща и да разговаря с управителя друг път. Но Кимон е адвокат и човек трябва да го разбере. Но въпреки това трудно можех да му простя, когато се озовах в Златната църква сам — нищо не виждах и едва пристъпвах. Подобно на нощна пеперуда, заслепена от дневната светлина, аз се облегнах на бастуна си и запълзях към светлото петно, което се надявах, че е входът. Едва направих крачка и една здрава ръка ме хвана под мишница.

— Благодаря — казах аз, обръщайки се към неясната фигура до мене. — Изоставили са ме, изглежда, и някой трябва да ми помогне. Нищо не виждам.

— С каквото и да ти помогна, то е нищо в сравнение с онази помощ, която ти си ми дал.

Познах гласа на Йоан Златоуст. Престорих се, че си го спомням:

— А, да, Йоан…

— Наричат ме Златоуст. Но ти ме знаеш като сина на Антуза…

Действително си спомних за сина на Антуза. Сетих се точно кой беше той.

— Най-добрият ми ученик — възкликнах аз, — отнет ми от християните.

— Не отнет, намерен — засмя се той.

— Значи моят Йоан е онзи Златоуст, когото народът слуша.

— Слушат. Но дали разбират? Та аз съм чужд за тях. Прекарах десет години сред пустинята, сам…

— И сега се върна между хората, за да станеш владика?

— Върнах се между хората, за да проповядвам, да говоря истината, подобно на моя стар учител.

— Нашите схващания какво е истина са различни — казах аз по-просто, отколкото исках.

— Може би не толкова различни. — Спряхме се при вратата. С известно усилие можах да различа мършавото лице на бившия ми ученик. Йоан е започнал да оплешивява и има къса брадичка. Но всъщност дори и да беше по-добро зрението ми, нямаше да го позная, почти двадесет години са минали, откакто той учи при мен.

— Преди да отпътува от Антиохия, владиката Мелеций ми съобщи за намерението ти да пишеш за император Юлиан.

Почнах да се питам дали Йоан не чете мислите ми. Защо иначе ще заговори за нещо, което ми тежеше толкова много и което едва ли можеше да го интересува?

— За съжаление вече се отказах от това намерение. Императорът ми забрани да издам книгата.

— Съчувствувам ти. Разбирам какво е бил Юлиан за теб. Видях го веднъж. Трябва да съм бил на шестнадесет години. Тъкмо преди да почна да уча при теб. Видях го същия ден, когато потегли за Персия. Бях сред тълпата на форума, бях застанал на ръба на нимфеума48, когато той мина покрай нас. Спомням си, че народът викаше някакви оскърбителни думи.

— Феликс, Юлиан, август — прошепнах аз, чувайки отново злобните възгласи.

— Да, така викаха. Бях толкова близо до него, че можех да докосна коня му. И макар майка ми да ми бе казала, че трябва да го мразя, в онзи миг аз си помислих: „Това е най-прекрасният човек, когото съм виждал.“ А когато се обърна настрани, погледът му неочаквано се спря на мене и той ми се усмихна, сякаш бяхме приятели. „Този човек е светец, защо го мразят?“ — помислих си аз. Естествено впоследствие разбрах защо го мразеха, но никога не можах да проумея защо той ни ненавиждаше.

Сълзи бликнаха от очите ми. Никога не съм се чувствувал така унизен, нито толкова смешен в собствените си очи. Най-прочутият философ на епохата, ако мога да се изразя така, плачеше като дете пред един свой ученик. Но Йоан беше тактичен. Той не продума нищо, докато не се успокоих, и след това не спомена нищо за старческия ми изблик на чувства. Хвана ме под ръка и ме заведе до входа. След това се обърна и посочи към горната част на отсрещната стена.

— Наскоро я завършиха — рече той. — Действително е прекрасна работа.

Извих глава и едва-едва успях да видя нещо, което ми изглеждаше на гигантска фигура на човек с разперени ръце.

— Виждаш ли го ясно?

— Да — излъгах аз. В светлината на следобеда златната мозайка блестеше като слънце.

— Това е Христос Пантократор, дошъл да изкупи греховете ни. Лицето е особено хубаво.

— Да, виждам лицето — казах аз сухо. И действително го виждах: мрачно, жестоко лице на палач.

— Но не ти ли харесва онова, което виждаш?

— Как може да ми харесва, когато виждам смъртта?

— Но смъртта не е краят.

— Смъртта е краят на живота.

— На този живот…

— Живот! — нахвърлих се аз ожесточено върху му. — Вие сте избрали смъртта, всички вие…

— Не, не смъртта. Ние сме избрали вечния живот, възкресението на…

— Разправяйте това на децата. Истината е, че от хилядолетия хората са обръщали очи към живота. Сега вие гледате смъртта, почитате един мъртвец и се уверявате едни други, че този свят не е за нас, че единствено има значение отвъдният свят. Само че отвъден свят не съществува.

— Ние вярваме…

— Този свят е всичко, Йоане Златоусте, нищо друго няма. Обърни гръб на този свят, и пред тебе се отваря бездна.

И двамата замълчахме. После Йоан каза:

— Нима нашата победа не ти говори нищо? Защото ние победихме, трябва да признаеш това.

Вдигнах рамене.

— Мина златният век. Ще мине и железният, както и всичко на света, включително и човекът. Но с вашия нов бог изчезна и надеждата за човешкото щастие.

— Завинаги ли? — закачи ме той незлобливо.

— Нищо измислено от човека не трае вечно, включително и Христос, неговата най-зловредна измислица.

Йоан не отвърна нищо. Вече бяхме извън църквата. Денят беше приятно топъл. Поздравяваха ме хора, които не можех да видя. Синът ми най-после се върна бързешком. Сбогувах се с Йоан и се качих в носилката. През целия път до дома ми в Дафне Кимон дрънкаше за разговора си с управителя. Надява се да получи висок пост.

Сам съм в кабинета си. Вече прибирах книжата на Юлиан. Свършено е. Светът, който Юлиан искаше да запази и възроди, си отиде… но няма да кажа „завинаги“, защото никой не може да прозре в бъдещето. Междувременно варварите са на прага ни. Но когато те сринат стените, не ще намерят нищо ценно, което си струва да се отнесе, само празни реликви. Духът на нашата цивилизация ни е напуснал. Така да бъде.

Цяла вечер четох Плотин. Така ме успокоява. Намирам някаква странна утеха в неговата тъга. Дори когато пише: „Този живот, земните неща — това е упадък на духа, крушение, пречупени криле.“ Действително крилата се пречупиха. Духът падна. Крушението е неизбежно. Докато пиша тези редове, фитилът на лампата пращи и догаря, кръгът от светлина намалява. Скоро в стаята ще настъпи мрак. Хората винаги са се бояли, че смъртта ще бъде нещо подобно. Но какво друго ни остава? С Юлиановата смърт изчезна светлината и нам не ни остава нищо друго, освен да приемем мрака и да се надяваме, че някога ще изгрее ново слънце, ще настъпи нов ден, роден от тайната на времето и любовта на човека към светлината.

Април 1959 — 6 януари 1964, Рим