За мисълта и мисленето

3. Страшна хипотеза.

Защото каква всъщност може да е целта на съществуването на един индивид от вид, чийто живот протича за толкова малко време съпоставено с продължителността на битието на онова, в което той живее? А в сравнение с размера на това битие дори нищожното количество мисли, които човек изрязява по някакъв начин, сравнени с тези, минаващи през ума му през неговия живот, изглежда огромно… Може би всички ние сме създадени като машинки въпрос-отговор и целта на всички тези гатанки е намирането на един отговор? Но ако е така, нямаше ли цял живот през ума ни да минава само един и същи въпрос, на който да търсим решение? А може би всъщност сме създадени, за да търсим въпроса? Защо тогава никой от нас не знае отговора, или поне не го съзнава? Най-логично звучи предположението, че ако наистина такава е мисията ни, трябва да намерим цялото, двойката въпрос-отговор, или може би не една, а множество такива двойки… Ако е така, какво ли трябва да представлява онзи, който ще прегледа резултатите от този полеви опит — опитайте си да си представите само за миг същество, което е способно да открие и осмисли всички мисли на всички хора — перспективата е малко страшничка, не мислите ли?