Законът за трите отрицания

Глава 12.

Денят започна чудесно, но към обяд събитията започнаха да я изнервят.

Чистяков тръгна в ранни зори, за да не закъснее за работа, а Настя, пренебрегвайки задълженията си на добра съпруга, вместо да приготви на мъжа си закуска и да го изпрати до вратата, спа до девет и сънува нещо много интересно.

Денят обещаваше да не е дъждовен и дори да бъде почти слънчев, Настя се беше наспала прекрасно и с голямо удоволствие навакса двудневния план по пухкавите кифлички, които вчера сутринта не искаше дори да погледне. При това към тях добави солидно количество масло и конфитюр. Твърде солидно количество, може да се каже.

Като се присмиваше на себе си, тя надписа и разлепи из целия първи етаж листчета с надписа „Свалено от охрана“. Полюбува се на изпъстрения с жълтите квадратчета интериор и се просна на дивана с намерение да се отдаде на поредния етап от „разчистването на боклука“, както наричаше тази умствена работа Павел Дюжин. За няколко дни упорит труд тя успя да „прости и пусне“ и началника си, и самата себе си, само дето с високомерието й предстоеше още доста работа. Настя дори не бе очаквала да открие таткова много от този забележителен грях у себе си, изпитваше усещането като че го изгребва с лопата, а той не свършва и не свършва. Тя старателно си припомняше целия си живот, изравяше обидите от това, че с нея са постъпвали не както заслужава, защото е била добра и е извършвала всичко правилно, но не са оценили това, не са я похвалили, а понякога дори са я ругали. Тя изваждаше на повърхността всички ситуации, при които се бе опитвала да мисли и решава вместо другите и да настоява, че нейната гледна точка е правилна. С ужас и отвращение си припомняше как се бе измъчвала от подозрения по адрес на втория си баща и как се бе мразила заради недоверието си към близкия човек, при това без да каже и дума за това на Чистяков. Защо? Сега тя вече не си спомняше това отчетливо, бяха минали няколко години. Тя май беше сигурна, че той няма да разбере страданията й. Или се страхуваше, че ще се изложи пред него, не искаше да изглежда като глупачка, подведена от още първото подозрение. С една дума, предварително реши какво и как ще мисли и чувства той. Че нали, тя е толкова умна, толкова добре е изучила характера на съпруга си и предварително знае всичко за него. И какво е това, ако не високомерие? Високомерие е, че какво друго? Да си каже всичко, да поиска прошка от Льоша, да прости на себе си…

В главата й се завъртя една фраза от популярен филм: „Прости ми, че съм тъпа глупачка!“. Настя неволно се усмихна и през близките няколко часа това се оказа последният миг на лека и топла радост.

От дивана я вдигна звънът на телефона.

— Дъще — чу се увереният глас на майка й, — уредих ти консултация при много добър лекар. Трябва да бъдеш при него днес от четири до пет, ще те чака. Запиши си адреса.

— Какъв лекар? Защо? — слиса се Настя.

— Как защо? Болките ти не преминават толкова време и вашите лекари в болницата не знаеха защо. Значи трябва да те види специалист, който разбира от тези неща. Той е много добър лекар, аз помолих…

Последва дълъг списък от познати, чрез които майка й е успяла да уреди консултацията. Днес от четири до пет.

— Мамо, всичко с мен е наред. — Настя още се опитваше да се съпротивлява, макар с разума си да разбираше цялата безполезност на това начинание. — Откъде ти хрумна, че болката ми не минава? Минава, честна дума.

— Ти никога не ми казваш истината, познавам те — безапелационно заяви майка й. — Никога не се оплакваш, винаги всичко ти е наред, видях те как се мъчеше, когато лежеше в болницата. Ако с крака ти всичко беше наред, щеше да ходиш много по-добре.

— Но аз съм извън града! Как ще стигна дотам?

— Помоли Альоша да дойде и да те закара.

— Той е на работа…

Не можеше да обяснява на майка си какво се бе случило завчера, как тя се бе страхувала и как Льошка бе дошъл насред работната седмица, как той току-що бе заминал и би било абсолютно непочтено да го кара веднага да обръща колата и да я кара до Москва. Майка й не биваше да се безпокои за нея, Настя отдавна си бе избрала ролята на дъщеря, на която „всичко е наред“.

— Значи ще извикаш такси. Няма никакъв проблем. Но с крака наистина имаш проблеми и трябва да ги решаваш, а транспортът е абсолютно решим въпрос. Иди при лекаря и довечера непременно ми се обади да ми съобщиш резултата.

Настя покорно си записа адреса и името на лекаря. Как се насади само! Ако не отиде — майка й страшно ще се обиди, колко хора е вдигнала накрак, за да намери най-добрия специалист по счупванията. И всичките тези хора ще се сърдят и на майка й, и един другиму, чеса молили, търсили, врънкали, а болната не се е появила. Ще трябва да отиде.

Но как, ако смее да попита? Всички, които би могла да помоли за помощ, са на работа и да ги вдига под тревога ей така, внезапно, е просто неприлично. Може би наистина трябва да извика такси? Шофьорът що я закара при лекаря, ще почака колкото трябва и ще я върне обратно. Интересно, колко ли може да струва това? Че и едва ли всяка фирма праща коли в областта. Добре де, няма какво да разсъждава, трябва да вземе бележника с телефоните, където са записани поне пет номера на различни фирми, и да започне да звъни.

Настя посегна към бележника, който от снощи се намираше на видно място, и намери залепеното на обложката му листче, на което с нейния почерк бе написано: „Валентин Николаевич Самарин“, адресът и домашният му телефон. Ами ако го помоли? На него определено му е все едно докъде ще шофира.

Настя бързо набра номера и чу в слушалката женски глас:

— Няма го, ще се прибере късно вечерта.

— Не бихте ли ми казали как мога да се свържа с него? — попита Настя. — Може би има мобилен телефон?

— Извинете, а с кого разговарям?

Добър въпрос. Да знаеше как трябва да отговори. По-точно, как може да отговори.

— Казвам се Анастасия Павловна. — Стори й се, че така ще звучи напълно неутрално. Кой го знае този временно безработен филолог, дали е разказал на жена си или която е там, дето вдигна телефона, за своето вчерашно приключение с гумата и за новите си познати, у които бе обещал да идва следобед, или е премълчал.

— Ах, Анастасия! — В гласа на жената явно прозвуча радостта от разпознаването и Настя с облекчение си пое дъх. Значи й е разказал. — С вас ли се е запознал той вчера?

— С мен — потвърди тя.

— Валя ми каза, че ще дойде при вас към пет часа.

— Така е, но аз трябва да се свържа с него. Възможно ли е?

— Разбира се, разбира се, запишете си номера.

Ето на, вече е по-лесно. Значи човекът, който вчера беше у тях, наистина е Самарин, не се е представил с чуждо име, а със своето. Сега изчезна и последната искрица подозрение, която все още бе останала у Настя.

Самарин с готовност откликна на молбата да промени графика си, да отиде в Болотники и да закара Настя в града, при лекаря, а после да я върне.

— Ама моля ви се, никакъв проблем, аз и без това трябва да шофирам, да правя тренировки. В колко часа трябва да бъдете при лекаря?

— От четири до пет.

— Как мислите, в колко трябва да тръгнем от Болотники?

— Предполагам, в два и половина.

— Разбрахме се, в два ще бъда при вас. Ще ми налеете чаша чай и в два и половина ще тръгнем.

Интересно, наистина ли има предвид само чаша чай, или разчита на нещо по-съществено? Настя се потътри към кухнята и огледа съдържанието на хладилника. За своя обяд тя бе планирала подсладена извара и кисело мляко, сутринта й го донесоха. Ами ако изведнъж се наложи да храни някого, с какво? Господи, за какво й е цялото това главоболие? Тя се канеше да прекара деня сред тишина, спокойствие и размисли, да поразсъждава, да се разходи, да полежи, после да си поприказва с новия познат, който ще разсее тревожната напрегнатост на вечерта, прекарана в самотната извънградска къща. А какво получи вместо това? Разбит ден. Нарушени планове. Някакъв лекар, при когото никак не й се ходи, а най-важното — не е необходимо. Кракът й се оправя, Настя от ден на ден ходи все по-леко и по-дълго и всичко върви както трябва. Майка й винаги е била сигурна, че знае по-добре какво именно и кога именно е нужно но дъщеря й. Тя иска да помогне, направила го е от обич към Настя, а в резултат й причини ненужни грижи. И ще трябва да плати сто и петдесет долара за консултацията. На майка й естествено и през ум не й мина да се поинтересува има ли Настя толкова пари. Разбира се, тя имаше, Льошка й беше оставил за всеки случай, знае ли човек какво може да се случи, но те изобщо не бяха предназначени за нещо, от което абсолютно не се нуждае. Защо се получава толкова нелепо?

И освен това Настя се ядосваше сама на себе си, задето изпитваше раздразнение към майко си. Изобщо, вместо положителни емоции — от негативни по-негативни.

Към един и нещо започна да се приготвя. Извади от големия пътен сак дънките, критично ги огледа и реши, че май не е нужно да ги глади. През всичките тези дни тя си ходеше с анцуга, в който се бе напъхала още в болницата, и дънките й се сториха някак чужди и необичайни. В същия сак имаше два „прилични“ пуловера, Настя не можеше и не можеше да реши кой именно да облече и това я ядосваше и дразнеше още повече. Единият беше черен, къс и дебел, другият — бял, дълъг и тънък. Май е по-добре да облече дебелия, че нали, навън все пак не е лято, есента е към края си.

Тя тежко въздъхна, събу анцуга и започна да навлича дънките. И остана като гръмката.

Между копчето и илика на талията се бе появило разстояние от около пет сантиметра, което не можеше да се намали. В първия момент Настя реши, че за месец и половина е изгубила квалификацията си в трудната работа по обуването на дънки, и дръпна по-силно. Разстоянието намаля, но не дотолкова, че дънките да се закопчаят. И ципът стигна само до средата на своя скръбен път, след което повече не помръдна. И не защото се счупи, не, беше си читав.

На ти сега пухкави кифлички с масло и конфитюр, килограми шоколадови бонбони, лежане с часове на дивана и дълбок здрав сън. Че и дълги дни в болнично легло при минимални движения и постоянно ръфане на нещо вкусно. Коварният анцуг с ластик на колана през цялото това време мълча, с нищо не намекна на стопанката си за катастрофалното нарастване на талията и бедрата.

Е, и какво да прави сега с цялото това телесно богатство? В какво да го опакова? Във все същия анцуг ли? Тя хвърли поглед на търкалящото се на пода меко синьо-зелено долнище и внезапно изпита пристъп на омраза и към него, и към себе си. Глупачка, лакомия, надебеляла е дявол знае колко, сега няма какво да облече. И тоя идиотски анцуг с тъмносините кантове по хълбоците вече не може да го гледа.

„Ще нося дънки — със свирепа решимост си помисли Настя. — Нека с тях да ми е неудобно да лежа, за мен по-лошо. Нека са ми тесни, но пък в нито един момент няма да забравям, че трябва да отслабвам до предишния си номер. Ето, започвам веднага. И нека се чувствам по-зле“.

Дънките я обгръщаха толкова плътно, че не падаха дори разкопчани. Прехапала устна от яд срещу целия кулинарно сладкарски свят и от болка, Настя се потътри към втория етаж. В гардероба на Дюжин не може да няма някакъв колан за дънки.

Колан се намери. Настя го промуши в гайките на кръста си, закопча го и се почувства малко по-уверена. Сега панталонът определено няма да й падне. Същевременно и проблемът с избора на пуловер се реши от само себе си. Какъв ти късичък пуловер при незакопчани дънки? Разбира се, само дългият. С който тя определено ще замръзне. Ами нека. Нека се чувства по-зле. Тя си е виновна. Да не е лапала бонбони с шепи. И вече никакви кифлички, само черен хляб и сухари. И днес няма да обядва, и бездруго от ял си изгуби апетита. А в колко хубаво настроение беше сутринта! Няма и следа от него…

Самарин дойде в два и нещо, дълго се извинява, че е закъснял с десет минути, обяснява, че още не умее точно да пресмята времето, когато пътува на дълги разстояния, бързо изпи предложената му чаша чай с два сандвича и изрази готовност незабавно да закара Настя при лекаря.

— Знаете ли пътя? — попита той.

— Не, само адреса. Никога не съм ходила там.

— Тогава вие се приготвяйте, обличайте се, а адреса лайте на мен, в колата по картата ще видя откъде трябва да минем.

Настя му подаде листчето е адреса, провери съдържанието на чантата си — парите в плика, портмонето, паспорта, удостоверението, извлечението от историята на заболяването. Май всичко си е на мястото. Облече якето, звънна на охраната, взе бастуна. С неприязън се огледа в голямото, с човешки ръст, огледало в антрето. Ама че картинка! Дългият пуловер стърчи изпод якето, главата й не е мита, нали не смяташе днес да „излиза в обществото“. Добре, и без това нищо не може да се промени.

Самарин шофираше доста уверено, явно ненапразно бе тренирал всеки ден.

— На колко години сте? — попита я неочаквано.

— На четирийсет и две. Защо?

— Аз пък съм на четирийсет и шест. Та си помислих, че щом сме почти връстници, защо да не минем на „ти“?

Предложението не се понрави на Настя.

— За мен е трудно — учтиво отвърна тя.

— Тогава няма да настоявам — веднага се съгласи Самарин. — Но хайде поне да минаваме без бащино име. Да се обръщаме един към друг просто но имена. Вие сте Настя, аз — Валя. Бива ли?

— Това бива.

— Настя, откъде имате домашния ми телефонен номер? Да не би да сте ме проверявали?

— Естествено. Поставете се на моето място и ще разберете, че това беше разумно и правилно. Затова пък сега със сигурност знам, че сте именно Валентин Николаевич Самарин, кандидат на филологическите науки, а не избягал каторжник. Така се чувствам по-спокойна.

— Разбирам ви — тихо отговори той. — А какви други сведения могат да се получат при такава проверка? Хайде да започнем курс по милиционерска общообразователна подготовка, ако нямате нищо против.

— Хайде. Може да се научи адресът, кой е регистриран на този адрес, от колко време, къде е живял по-рано. Номерът и серията на паспорта, годината на раждане, сведения за съдимостта. Това е, ако се обърнете към паспортната служба. А ако намерите участъковия и ако той се окаже кадърен, можете да научите кой реално живее в жилището и къде работят всички обитатели на това жилище. Но за това, честно казано, имате малко шансове.

— Защо?

— Участъковите обикновено познават проблемните жители, осъжданите, алкохолиците, семейните насилници и тям подобни. В спокойни семейства те обикновено не ходят и никого не познават.

— А мен?

Стори й се, че в гласа на Валентин прозвуча неспокойна нотка.

— Не знам. Вие самият виждали ли сте своя участъков поне веднъж?

— Н-не… струва ми се. Не си спомням. Май не.

— Е, значи той не се интересува от вашето семейство и нищо не знае за вас. А това тревожи ли ви?

— Ни най-малко — развеселя се той. — Просто аз, като почти всеки човек, се интересувам кой и какво знае за мен. Разкажете ми по-подробно за участъковите милиционери, с какво се занимават, за какво отговарят. Защото аз не знам абсолютно нищо за това.

Лекцията за работата на участъковите инспектори продължи точно до Околовръстното и те влязоха на територията на Москва едновременно с началото на следващата лекция, този път за начина на организиране на предварителното разследване. Самария често прекъсваше Настя, задавайки въпроси, и всеки път тя се смайваше до каква степен изопачено си представят правоохранителната система хората, които не са свързани с нея. Нейният нов познат например беше дълбоко уверен, че началникът на криминалния отдел може да нарежда на следователя и изобщо има не само право да го вика при себе си в кабинета, но и едва ли не да го мъмри. Според неговите незнайно откъде взели се представи, съществувала фигура като „следовател от милицията“. Като чу това, Настя толкова се смя, че Валентин едва не се обиди. И изобщо, от неговите въпроси тя научи маса интересни неща. Например, че следственото управление се намира на „Петровка“ 38; че един и същ оперативен работник може днес да се занимава с разкриване на жилищен обир, утре — с убийство, а вдругиден — с контрабанда на антикварни ценности и произведения на изкуството; че именно в криминалния отдел се взема съдбоносното решение кога може да се прекрати работата по един случай; че оперативен работник, който е на работа в окръжното управление, може да има чин полковник, а неговият непосредствен началник — генералски чин; че резултатите от експертизата стават известни първо именно на детективите, а вече те ги съобщават на следователя; че следователите лично търчат с пистолет в ръка и задържат престъпници, а също се преобличат, гримират и внедряват в престъпни групировки. И много други неща, не по-малко любопитни и весели.

— Да, Валя — каза тя, след като се насмя до насита, — с такива знания трябва да съчинявате не криминални романи, а пародии на криминални романи.

— Е, но откъде можех да получа други знания? — весело реагира той. — Ние ги черпим само от филми и книги, а там всичко е написано именно така. Аз, разбира се, подозирах, че всъщност нещата са подредени някак другояче, затова именно ви моля да ми обясните всичко по-подробно.

Пред клиниката, където лекарят-чудо приемаше болни, те пристигнаха в четири и двайсет.

— Да ви придружа ли? — грижовно се поинтересува Самарий.

— Не е нужно. Валя, сама ще стигна. Само не знам колко те трябва да ме чакате. Може да има опашка.

Той й помогна да слезе от колата, подаде й бастуна от задната седалка. Огледа се наоколо и радостно махна към зданието на отсрещната страна на улицата.

— Ей там има една книжарница, ако вляза вътре, ще е задълго. Ще отида да се поровя из книгите, а вие, щом се освободите, обадете ми се. У вас ли е телефонният ми номер?

Настя отвори чантата и провери: листчето с номера на мобилния телефон на Самарин беше на мястото си. Валентин заключи колата и тръгна към подлеза, а Настя влезе в сградата на клиниката, където дълго я разпитваха при кого и по какъв въпрос е дошла, после проверяваха по телефона дали тя е записана за прием при професора, след което пак така дълго и подробно й обясняваха къде трябва да отиде, къде да завие, на кой асансьор да се качи и как да намери нужния кабинет. Пътят се оказа дълъг и не твърде прост. Настя на три пъти се обърква, тръгва не по правилния коридор и попада в друга част на сградата, докато в края на пътешествието се ядоса на себе си и на своята глупост, на крака, който я болеше, на архитектите, които бяха измислили всичко това, и на майка си, която й бе създала тези проблеми.

Единственото, което я успокои, беше липсата на опашка пред кабинета на професора. Професорът, от когото, ако можеше да се вярва на майка й, нямало по-страхотен в Москва, се оказа млад, висок, слаб и съвършено плешив.

— Слушам ви — някак подозрително ласкаво каза той. — Какво ви безпокои?

Абе нищо не я безпокои! Тя изобщо не искаше да идва тук. И какво да му говори сега? Кракът от ден на ден я боли все по-малко, издържа на все по-големи натоварвания и Настя не може да се оплаче от абсолютно нищо. Може би трябва да му каже всичко, както си е?

— Разбирате ли — започна тя, трескаво лутайки се в търсене на нужните думи, — ние с вас станахме жертви на недоразумение.

— Охо, сериозно?

Плешивото му теме грейна по-ярко, сякаш в предвкусване на нещо новичко и любопитно.

— След счупването кракът ме боля много дълго и лекарите не можеха да разберат защо болката не отминава. В това състояние ме изписаха от болницата. Но сега, струва ми се, всичко е наред, вече оздравявам, но майка ми много се тревожи, мисли, че с мен става нещо сериозно…

— На какви натоварвания издържате? — прекъсна я той, преглеждайки набързо извлечението, което бяха дали на Настя от болницата.

— Четирийсет минути ходене.

— Кога се появява болката? Веднага или към края на разходката?

— Около средата. По-скоро дори хъм края.

— С бастун ли ходите?

— Вкъщи — не, а на разходка ходя естествено с бастун.

— Дайте да ви прегледам.

Професорът й зададе още двайсетина въпроса, на които Настя се постара да отговори точно, после прегледа крака.

— Не виждам нищо необичайно — сви рамене той и когато сядаше на стола, темето му отново грейна. — Като вземем предвид времето, което е минало от момента на счупването, състоянието ви можеше да бъде и малко по-лошо. Кога настъпи подобрението?

— Преди седмица.

— А преди това постоянно изпитвахте силни болки, така ли?

— Постоянно.

— И какво искате да чуете от мек? Обяснения защо ви е боляло толкова дълго, а после е започнало рязко подобрение?

— Не. А… — Тя го погледна предпазливо. — … вие бихте ли могли да дадете такова обяснение?

— Бих могъл. Но не съм сигурен, че това ви е нужно. Пък и какво значение има за вас? За какво ви е да се задълбочавате в медицински тънкости? Най-важното е, че подобрението е настъпило и върви с бързи темпове. Днешното ви състояние показва, че не се нуждаете от моята помощ. След около две седмици можете да тръгвате на работа.

— Тоест, искате да кажете, че можех да не идвам при вас? — попита го без заобикалки Настя.

— Изобщо не беше необходимо — усмихна се той леко смутено, загледан в дългия бал плик, който Настя извади от чантата си и постави на бюрото точно пред него. — Само за вашето собствено спокойствие.

— Благодаря — въздъхна тя.

„Е, майче, благодаря ти — мислеше си тя, докато куцукаше по дългите заплетени коридори към изхода. — Сто и петдесет в зелено на вятъра. И настроението ми е развалено. Кой я е молил да ми урежда тази консултация? Разбирам, мислела е за добро, смятала е, че кракът още ме боли както преди, а аз просто крия, не се оплаквам… Не прави, не говори и не мисли нищо, за което не са те помолили. С „не прави“ и „не говори“ май всичко е ясно. Обаче „не мисли“… Може би това е именно такъв случай? Да не забравя да си поговоря за това с Паша Дюжин“.

В гардероба си облече якето и вече бе извадила от чантата телефона, за да позвъни на филолога Валентин, когато я изпревари друго обаждане.

— Пак ли се разхождаш? — Коротков говореше толкова бодро, че Настя веднага разбра: още малко — и ще избухне. Явно съвсем беше капнал. — Цял час ти звъня на градския, а ти не вдигаш. Внимавай, не прекалявай с тези разходки, че може да не намериш обратния път.

— Ама аз съм в Москва — съобщи му тя оклюмано.

— Сериозно? Наистина?

— Ъхъ. Ходих на лекар, на консултация.

— И какво каза лекарят?

— Че след две седмици мога да тръгна на работа.

— Не, две седмици е прекалено много, няма да издържа толкова.

Ами че той и два часа няма да издържи, клетникът. Кой е казал, че да си началник е по-лесно от подчинен?

— Къде се намираш в момента? — попита Коротков.

— На „Пироговка“.

— Льошка с теб ли е?

— Не, той е в Жуковски. Защо, трябва ли ти?

— Хич не ми е притрябвал. Нужна си ми ти. С чии колела пътуваш?

— Ти не знаеш… Един познат. Какво ти трябва?

— Можеш ли да дойдеш при Олшански в градската прокуратура? Събрали сме се тук на съвещание.

— Ама аз какво общо имам? В болнични съм.

— Слушай, приятелко, не бъди жестока, ако обичаш! И без това животът е такъв, че да ти се изправи косата. Олшански иска теб, не се доверява на нашите хилави мозъци. Ася, сериозно. Ела, а?

— Юрочка, ама каква полза от мен, хайде сам помисли. Та аз не знам и половината информация по случаите ви.

— Ами много добре. Нашият поглед вече се е замътил, а ти със свеж взор… С една дума, ще дойдеш ли?

— Не знам, Юра, трябва да попитам шофьора, човекът може да има други планове.

— Абе какво ти дреме за неговите планове! Да те хвърли само до „Кузнецки“, а до вилата ще те закарам аз. Хем и ще пренощувам, ако ме поканиш.

— А Ирина какво ще каже по въпроса?

— Тя замина за Минск на снимки. Е, ще ме пуснеш ли да пренощувам?

Някъде отвъд гласа на Коротков се чу дружен смях. Явно някой от колегите, присъстващи на този разговор, твърде своеобразно коментираше чутото. Определено беше Серьожка Зарубин, циркаджия такъв.

— Ще те поканя, какво да те правя. Добре, чакайте ме, скоро ще дойда, ако не попадна в някое задръстване.

Тя излезе на улицата. Самарин вече бе в колата и с увлечение четеше някаква книга. Щом чу, че тя отваря вратата, веднага изскочи и внимателно я настани на предната седалка.

— Какво каза лекарят?

— Че ще живея дълго и щастливо.

Тя вече за втори път отговаряше на този въпрос през последните десет минути. А и колегите непременно щяха да я попитат. А после и Льошка. И на майка си ще трябва да докладва. Дано не се ядоса преждевременно. А най-добре да измисли нещо, така че изобщо да не се дразни от обясненията. Как го каза вчера Льошка? Ако не можеш да избереш действие, избери мотивация. Тя не може да не отговаря на този въпрос. Ако в разговор с колегите може да отвърне с шега, майка й и мъжът й ще поискат подробен отчет. Какво пък, ще избере мотивация и ще се чувства свободна.

— Къде отиваме? Обратно в Болотники ли?

— В градската прокуратура. Знаете ли къде е?

— Разбира се. Там ще трябва да ви почакам, нали?

— Не, Валя, благодаря, днес с това ще приключим. Там има съвещание при следователя, може да продължи до никое време, така че не е нужно да ме чакате.

— А как ще се приберете във вилата?

— Ще ме закарат.

— Добре. А утре да идвам ли?

— Както искате. С мъжа ми ще се радваме да ви видим, утре е събота и той ще бъде с мен до понеделник сутринта. Така че не е нужно да ме охранявате, а ако просто се отбиете на гости — добре сте дошли.

Той изобщо не й беше нужен, този безработен филолог, който се опитваше да спечели пари със съчиняване на криминалета, но бе похабил за нея сума ти време, за да й направи услуга. Освен това, тя беше твърде храбра сега и можеше да си мисли, че никой не й е нужен, защото беше в Москва и още бе относително светло, при кея щеше да нощува Коротков, а на другата сутрин щеше да дойде Льошка. Но ще настъпи понеделникът, отначало сутринта, после вечерта. И ще дойде момент, когато тя много силно ще се усъмни, че никой не й е нужен.

От размислите й я откъсна плахият въпрос на Самария:

— А нима викат на съвещания служители, които са в болнични?

— И да, и не.

— В какъв смисъл?

— Разбирате ли, Валя, военизираните организации се различават от цивилните по това, че болничният лист не те освобождава автоматично от работа. Да те освободи от служебните ангажименти може само началникът. Ти му показваш документа, а той взема решение да те пусне ли да боледуваш, или да те остави на работа.

— Ама вие сериозно ли? Наистина ли е така?

Той беше толкова смаян, този цивилен до мозъка на костите си човек, че едва не мина на червено.

— Та това е… безчовечно! Как може така, не разбирам!

— Ами никой не разбира — засмя се Настя. — Затова в деветдесет и девет процента от случаите служителите се обаждат на началниците си по телефона, съобщават, че са болни, и по-нататък всичко става като при обикновените хора. Но остават един процент изключения. Има ситуации, в които началниците не ти разрешават да боледуваш.

— И такъв е именно вашият случай?

— Не, не е. Моят началник е нормален, свестен човек.

Каза го — и се уплаши. За пръв път от почти година и половина тя нарече Афоня свестен началник. Каза го на глас. И при това беше… искрена, да, абсолютно искрена. Каза това, което мисли. Откъде й хрумна тази странна мисъл? Афоня, Вячеслав Михайлович Афанасиев — свестен. Представете си само!

— Защо тогава отивате на съвещание?

— Приятели ме помолиха. И следователят. Искат да хвърля свеж поглед на една ситуация.

— Защо, разглеждат заплетен случай ли?

— Да, заплетен — потвърди Настя.

Тя очакваше Валентин да я затрупа с въпроси — та нали на него му трябват сюжети. Но той не попита нищо. Тактичност ли, що ли?

Настя непрекъснато се въртеше на седалката, защото стегнатият на корема й колан се впиваше в тялото и, а и изобщо с тесните дънки се чувстваше неудобно. Нищо, помисли си, ще потърпиш, щом обичаш да ядеш бонбони, ще търпиш сега.

Коротков я чакаше на улицата. Още щом колата спря, веднага се втурна да помогне на Настя да слезе. За нея не остана скрит втренченият, любопитен поглед, който Юра хвърли на Самарин. „Грижи се за нравствеността ми — с присмех си помисли тя. — Интересува се кой ме е докарал, щом не е съпругът ми. Не колега, а истински пазител на морала“.

— Кой е този? — строго попита Юра, като водеше Настя нагоре по стълбите, здраво стискайки я под ръка.

— Самарин, за когото ти вчера ми намери сведения.

— Ааа… добре тогава. Кажи ми само с две думи какво рече лекарят?

Започна се. Каква мотивация ще избереш? Ти обичаш всички хора, които ще ти зададат този въпрос, желаеш им само доброто, не искаш да се безпокоят напразно и да си хабят нервните клетки, които не се възстановяват. Затова с удоволствие ще им разкажеш, че всичко ти е наред, че процесът на възстановяването на счупения крах върви дори по-бързо, отколкото може да се очаква, и че самият лекар се е учудил колко благоприятно се развиват нещата, още повече че съвсем наскоро всичко е било ужасно лошо. И всички ще се радват да го чуят, и всички ще се развеселят и ще им олекне на сърцето.

Господи, колко се зарадва той, старият верен приятел Юрка! Неговото измъчено, посърнало лице грейна, той прегърна Настя и я разцелува по двете бузи насред стълбищната площадка пред очите на строгите служители на градската прокуратура.

— Е, слава богу, поне едно радостно нещо в тоя скапан живот.

Ами тя защо се зарадва? Защо изведнъж й стана толкова хубаво, толкова топло отвътре?

Настя отдавна не беше влизала в кабинета на Олшански, още от пролетта, през последните месеци някак не им се бе случвало да работят заедно. Приятно я изненадаха промените, които завари: кабинетът беше ремонтиран, обзаведен с нови мебели и от бърлога се бе превърнал в нещо официално. Вярно, в бърлогата се работеше толкова добре, беше разхвърляно, прашно, но уютно, а сега тук на човек му се искаше само да ръководи. Във всеки случай, у Настя се създаде именно такова впечатление.

Е, какво, ще я попитат ли или не?

Разбира се, попитаха я. Вероятно изборът на мотивация за подробен отговор бе направен правилно, Настя вече не се дразнеше, а колегите толкова искрено се зарадваха! Дори Олшански, който обикновено бе пестелив в емоциите си, щастливо се усмихваше, сякаш ставаше дума не за счупения крак на Настя, който всъщност изобщо не го засягаше, а поне за удостояването му със звание „Заслужил юрист на Руската федерация“.

— Днес бях при началника на управлението — съобщи Олшански, — колегите вече знаят, но хайде, заради теб, Каменская, ще повторя. Сондирах почвата за обединяване на случаите с убийствата на Лариса Ритер и Аничкова. Началникът, разбира се, поиска аргументи, но ето, Селуянов обещава да ми камери сламки по въпроса, така че можем да смятаме, че през близките дни и двата случая ще водя аз. Още повече че следователят, който се занимава със случая на Аничкова, ще се зарадва, ако се отърве от това бреме. Ние тук вече всичко предъвкахме, докато те нямаше, така че хайде направо да започнем с теб. Имаш ли идеи?

— Имам — кимна тя, — но глупави. Да ги кажа ли?

— Давай — обади се Серьожа Зарубин, — поне да се посмеем, че то всичко е толкова сериозно, толкова сериозно, че ти иде да се обесиш.

Седналият до него Миша Доценко веднага здравата плесна Серьога по врата.

— Не обръщай внимание, Настя. Казвай.

— Ами ето какво… — Тя събра повече въздух в белите си дробове. — Само не ми се карайте, всичко това прилича на лош сън. Но аз разбирам, че вие вече сте изговорили и премислили всичко, което не прилича на лош сън.

— Свършвай с реверансите, не се намираш на бал — възгрубо я прекъсна Олшански.

— Вижте какво се получава. Първо убиват психоложката Аничкова и с това по някакъв начин има нещо общо Любов Кабалкина, макар че няма никакви солидни улики, а засега само косвени. После убиват актрисата Халипова и ние работим интензивно с по-голямата сестра на Кабалкина — Анита Волкова. И лак нищо. После убиват съпругата на брата на Волкова — Валерий Ритер. При това ситуацията е вече абсолютно класическа: милиционерите подозират съпруга, който е открил трупа и е извикал милиция. И Кабалкина, и Волкова, и Ритер са представители на едно биеше, но сега раздвоило се семейство: семейството на Станислав Отович Ритер и Зоя Петровна Кабалкина. И се създава впечатление, че някой иска да причини болка на това семейство. Такава болка, че да им отрови живота. Или да вкара всички в затвора, или да ги наклепе. С една дума, да им създаде всякакви неприятности, по възможност с правови последствия. Това е. Казах всичко.

— Не става — поклати глава Олшански.

— Защо?

— С Кабалкина и Волкова става, но с Ритер — не. Я хайде. Коля, разкажи ни още веднъж какво ти каза Волкова.

— Волкова — започна Селуянов — намекна, че Ритер може да е убил жена си, за да запази реномето й и да направи реклама на нейните картини. Че нали, трагично загинала, загадъчна смърт, в разцвета на младостта й, толкова талантлива и така нататък. Поведението на Лариса е започнало да става заплашително, тя прекалено се е увлякла по наркотиците и безпътния начин на живот, така че рискът да се разчуе е станал съвсем реален, а Ритер вече е вложил луди пари в рекламиране на нейното творчество и лансирането й и за да не отидат те на вятъра, се е решил на убийство.

Да, Настя не знаеше това. Какво пък, то коренно променя картината. Обаче жалко, версията изглеждаше толкова правдоподобна. Но може би…

— Може би нещата стоят по начина, който описах, но без Ритер? Някой иска да напакости на Кабалкина и Волкова? Премахваме от версията семейство Ритер и остава семейството на Зоя Петровна Кабалкина. А Лариса Ритер е трагично съвпадение — предложи тя нов вариант.

— Можем да го обсъдим — кимна следователят. — Кой ще започне?

— Аз — обади се Коротков. — Тъй като този Ритер на мен ужасно не ми харесва, ще ви кажа следното: той хем е пречукал жена си, хем е искал да насочи подозренията към двете си родственици. Тогава всичко се подрежда. Само трябва да намерим мотив. Обаче ти си страхотна, сестро! — обърна се той към Настя и й намигна. — Неслучайно те поканих на това съвещание, виж каква плодотворна мисъл предложи.

— Дядото извади ряпата — провикна се от мястото си Зарубин. — Беше пръв в редичката. А за паленцето никой не се сети, макар че ако не беше се включило то, ряпата нямаше да излезе.

— Ей, паленце такова, скоро ще те вържа със синджир — не издържа Коротков. — Ще мирнеш ли някога или не?

— Константни Михайлович, пък той ме заплашва. — Сергей направи гримаса на малък клеветник от детската градина. — Всички чуха.

— Колеги детективи, аз разбирам, уморени сте, и аз съм изморен — строго каза Олшански. — Да се върнем на въпроса. Между другото, кой се занимава с убийството на актрисата?

— Николаев.

— Това е добре. С него няма да имаме проблеми. Но не е изключено, ако версията се окаже правилна, да се наложи аз да поема и този случай, да обединя три в едно производство. Давам ви утрешния ден за изравяне на всички семейни тайни на фамилиите Ритер и Кабалкини. Утре какъв ден сме?

— Събота — каза Доценко.

— Добре, от мен да мине, давам ви ден и половина — цялата събота и половината неделя. В неделя вечер трябва да имам ясна представа за ситуацията, така че в понеделник сутринта да се явя с нещо пред началството — да се обединяват двата или трите случая. Ясна ли е задачата?

— Ясна е — нестройно отвърнаха детективите.

— Добре. Сега ще се обадя на експертите, те ми обещаха до седем часа да ми кажат нещо свястно, тогава ще пристъпим към обсъждане на подробностите.

Той вдигна слушалката, набра номер, а оперативните работници веднага започнаха да си шушукат. Зарубин се завайка за отново изгубените почивни дни, Миша Доценко поиска от Селуянов съвет относно купуването на санитарна техника за новия апартамент, а Коротков зашепна на Настя:

— Браво, сестро, направо сякаш ми четеш мислите.

— Кои именно? — също шепнешком попита тя.

— Ами за Ритер. Той е убил жена си, сериозно ти казвам, на муцуната му е изписано. Само дето алибито му е непробиваемо, трябва да помислим как да го разобличим. Съдебномедицинският експерт твърди, че смъртта на Лариса е настъпила към четиринайсет часа в сряда, Ритер уж я бил открил в двайсет и два и трийсет, тръгнал си е от приема, от онази вечеринка де, много преди десет и половина, още е нямало и девет. Къде е бил? Вечер из Москва няма къде да пътуваш час и половина. А от крайбрежната „Бережковская“ до Чистие Пруди за толкова време може и пеша да се отиде.

— Юра, има ли значение къде е бил той, щом и без това са я убили в два часа следобед? Той има ли алиби за този час?

— Засега има. Но аз ще го разнищя това алиби, ще го накъсам на парченца — свирепо обеща Коротков. — И за вечерта ти, сестро, не си права. Ритер може да е убил жена си следобед, да я е застрелял набързо и да си е тръгнал, а вечерта да е отишъл, да е огледал всичко внимателно, без бързане, да е замел следите, може да е претърсил ателието и да е намерил някакъв компромат срещу себе си, да го е унищожил и едва после да е извикал милицията. За това е необходимо време. Схващаш ли? Ритер ми пее, че дълго седял в колата и мислил как да постъпи правилно, не му се искало да поставя жена си в неудобно положение, а шофьорът му потвърждава, че наистина било така. Само че и двамата лъжат, аз имам нюх за лъжите.

— Твърде е възможно — замислено проточи Настя.

— Нищо не е възможно! — гръмна точно над главите им гласът на следователя.

Всички моментално млъкнаха и уплашено се втренчиха в Олшански. Какво му става? Какво не е възможно?

— Всички да млъкнат, не говорете. Сега ще говоря аз, а вие десет минути ще мълчите и ще мислите. Чак тогава ще започнем да обсъждаме. Почакайте, оставете ме да си събера мислите…

Хората се уплашиха още повече. Ама какво се е случило? Какво са му казали по телефона? Пуч, държавен преврат, на власт е дошла хунта, отменили са демокрацията? Започнала е война с Ирак?

— Та значи така, приятели мои детективи — бавно започна Олшански. — Лариса Ритер е била по-здрава от всички нас. В кръвта й не са открити абсолютно никакви следи от каквито и да било силни опиати. Кръв като на бебе. Нещо повече. Във флакона, който е бил иззет от апартамента на семейство Ритер, са се намирали съвършено безобидни ханчета на име „Глицин“. Дават ги дори на малки деца за подобряване работата на мозъка. Някога, много отдавна, флаконът наистина е съдържал това, което е написано на етикета, но то е било в незапомнени времена, следите са много слаби, практически не се откриват. И срокът на действие на препарата, посочен на същия етикет, е изтекъл още преди две години, тоест самото флаконче заедно със съдържанието му е било купено много по-отдавна. А ситният прах и частиците, които се намират в него, са глицин. Извод: Лариса Ритер не е била наркоманка. И ми е интересно защо всички толкова упорито твърдят обратното. А сега почивка десет минути за мислене.

Какъв номер, а! Значи Валерий Ритер не е имал никакъв мотив да убива жена си. Или все пак е имал, но някакъв друг?