Законът за трите отрицания

Глава 6.

— Не разбирам защо ви е било нужно толкова време, за да установите любовника на Халипова.

Началникът на отдела Вячеслав Михайлович Афанасиев дори не се опитваше да скрие раздразнението си от некадърността на своите подчинени.

— Минаха два работни дни и вие чак сега ми докладвате, че най-сетне сте изяснили кой е той. Това трябваше да направите най-напред, а с какво се занимавахте цели два дни?

— Не беше толкова лесно, Вячеслав Михайлович. — Коротков застана като страж в защита на приятелите си Серьожка Зарубин и Миша Доценко. Той много добре знаеше какви усилия бяха положили колегите му, за да проверят наистина ли Халипова е имала ревнив покровител, който милостиво й е позволявал да спи с известния режисьор, но всяка друга крачка наляво или надясно е смятал за изневяра, за която й се полага строго наказание.

— Това е най-лесното, което изобщо можеше и трябваше да се направи — гневно го прекъсна началникът. — Всяка жена има две-три приятелки, които знаят за нея всичко, включително имената и техническите характеристики на нейните любовници. Ако не са две-три, има поне една. За час и половина-два тези приятелки могат да се издирят, за още час да им се зададат необходимите въпроси. Данните за любовника на Халипова трябваше да бъдат на бюрото ми още вчера по обяд, и то най-късно.

Юра Коротков не разбираше много-много защо данните е трябвало да са на бюрото на Афанасиев. Каква ли щеше да е ползата от това? Те трябва да бъдат в ръцете на детективите, които вършат работата, а не на началника, който ги ръководи от кабинета. Разбира се, ако на мястото на Афоня седеше Житената питка Гордеев, друга работа. Гордеев, щом видеше името и длъжността на любовника на Юлия Халипова, щеше да каже: „Не се притеснявайте, този аз сам ще го обработя, засега не го закачайте“. А Афоня какво? Прекалено отскоро работи в Москва, малко повече от година, още няма достатъчно връзки, не си е изградил близки отношения с хората, няма откъде да черпи информация, така че по разкриването на престъпленията те не получават никаква помощ от него, само указания. Понякога, нека погледнем истината в очите, страхотно умни — все пак той има богат опит в следствената работа. Но да работи така, както работеше Гордеев, все още не можеше.

— Е, тогава нека Доценко ми обясни с какво се е занимавал два дни, вместо да търси приятелките на потърпевшата. С ремонт на апартамента ся?

„Ами и с ремонт да е“ — ядосано помисли Коротков. Какво, в барака ли да живее Мишка? След дълго търсене той най-сетне намери вариант, при който двустайният апартамент, който делеше с майка си, да се замени за два едностайни в нужния микрорайон, почти две години го търси, вече бе изгубил надежда. Тоест, подобни възможности му бяха попадали и по-рано, но всеки път това бяха хубави апартаменти, за чието купуване бяха нужни пари, съществено повече, отколкото можеха да се получат от продажбата на двустайния, а Доценко нямаше никакви други пари. Така че беше принуден да чака съдбата да му подхвърли жилище с достатъчно ниско качество, за да мине без доплащане. Съдбата му предостави такова, че без ремонт там не само не можеше да се живее — не беше възможно да прекараш дори два часа. Мишка взе пари назаем, преди всичко оправи едното жилище, по-приличното, и пренесе в него майка си, а той живееше засега при семейството на жена си, у Стасов, и всяка свободна копейка заедно с всяка свободна минута отделяше за ремонт на това, което още можеше да се ремонтира, и подмяна на онова, което вече не можеше да се поправи. С милиционерската заплата това е дълга песен, не се изпява за един месец.

— Приятелките на потърпевшата аз намерих веднага — спокойно започна доклада си Доценко, макар Коротков да видя как мускулите на челюстите му заиграха. — Те обаче не ми казаха никакви имена. Бяха наплашени и наясно, че не е хубаво да си имат работа с любовника на Халипова. Щом той е убил приятелката си заради изневярата, точно така ще убие и самите тях за бъбривостта. Все пак не са идиотки, Вячеслав Михайлович. Живее им се, както и на нас с вас. Родителите на Халипова изобщо не са в течение на личните й работи, те живеят в Дубна и рядко се виждат с дъщеря си, през последните две години тя изобщо не ги е посещавала, а те нея — веднъж на половин година, тя не ги кани по-често. Оправдава се със заетост. Оправдавала се — поправи се Миша. — Ние се обърнахме към телефонната компания и получихме разпечатка на номерата, с които през последния месец се е свързвал мобилният телефон на Халипова, входящите и изходящите разговори. После всичките тези номера бяха проверени, установявахме собствениците на телефоните. След това проверявахме самите собственици, търсихме сред тях възможните кандидат-любовници. После обработвахме информацията за всеки кандидат.

Огромна работа за толкова кратък срок, Коротков разбираше това. Освен Зарубин и Доценко, с това се бяха занимавали още двама оперативни работници, но Афанасиев искаше отчет именно от Михаил, защото той беше началник на отделение.

— Добре. — Полковникът се намръщи, сякаш го бяха накарали да изпие отвратително на вкус лекарство. — С коя престъпна групировка е свързан този депутат от Думата, изяснихте ли?

— Тъй вярно — рапортува Доценко, — с групировката на Руслан Багаев.

— Аз ще се свържа с РУБОП7, ще помоля да ви дадат сведения за всички мутри на Багаев — делово каза Афанасиев.

— Имаме ги — обади се Коротков. — Получихме ги вече.

Ще чака той ръководителите да си приказват, как не! Юра има стари приятелски връзки с московския РУБОП, така че получи нужната информация пет минути преди съвещанието при началника. Сега трябва да провери всяко от момчетата на Багаев за участие в убийството на актрисата Халипова. Пак огромна и пипкава работа! Добре ще е Афоня да употреби властта си, да прескочи при ръководството и да помоли РУБОП да бъде включено официално в действията по разкриване на убийството, тогава оперативните работници от РУБОП ще поемат част от задачите. Но Афоня е тежък човек, едва ли ще помоли за помощ, та после да не дели успеха с други. Той си има тая слабост… Неслучайно Каменская не го обича, за Вячеслав Михайлович на първо място са не служебните интереси, а неговата собствена репутация. Ако сме поточни, неговите собствени амбиции.

Вече е десет и половина вечерта и полковникът със сигурност ще нареди за утринната оперативка да му донесат първите резултати по групировката на Багаев. Две хиляди и втора година вече завършва, а живеем като при Сталин, с нощни заседания и немислими срокове. Добре, детективът не трябва да живее, а само да работи, но не може ли поне малко да поспива?!

Неприятната истина, разкрила се пред Ритер при посещението на ателието на жена му му тежеше като несподелена с никого болка. Не каза и дума на майка си и получи обещание от сестра си да мълчи.

— Не казвай на Нина. И да не си посмяла да предупредиш Ларка, че знам всичко.

— Нима не смяташ да разнищиш историята? — учуди са тогава Анита. — Няма ли да говориш с Лариса?

— Засега не. Трябва да помисля — отговори Валерий.

Така де, каква полза да изяснява отношенията си с Лара? Какво може да й каже? Да я попита истина ли е, че се интересува от жени? Ами той лично се убеди, че е така. Сега му стана ясно защо жена му през целия им семеен живот не бе проявявала особен интерес към секса. Преди сватбата всичко беше съвсем различно. Ларка му изглеждаше пламенна, изобретателна и ненаситна, а почти веднага след като сключиха брак, след около месец-месец и половина, сякаш изстина, невинаги се отзоваваше на предложенията му, а и дума не можеше да става тя да прояви инициатива. Ритер се учудваше вътрешно, но при това разбираше, че така дори е по-добре, неслучайно лекарите вече отдавна говорят за „синдрома на бизнесмена“: постоянното напрежение и стрес в много случаи не им позволяват да бъдат полови атлети. Тази чаша не отмина и него, така че сексуалната неактивност на съпругата му напълно задоволяваше Валерий.

Какво друго може да й каже, за какво друго да я попита? Да й заяви, че няма намерение да живее с лесбийка, да я изгони и да поиска развод? Много красиво: да остави неприспособена към живота наркоманка без подкрепа и без средства за съществуване. Да се разведе, но да продължава да й помага? Тогава какъв е смисълът да се развежда?

А може би нейните връзки с жени не са зов на плътта, а опит да разтърси съзнанието си с нови, необичайни усещания и преживявания с надеждата те да дадат нов тласък на творчеството? Ларка има чувството, че е бездарна и рисува лошо, и търси всички възможни пътища да направи платната си по-страстни, изпълнени с чувства. И ако е така, вината а само негова, на Валерий, че жена му до днес не е повярвала в таланта си. Той не се старае достатъчно, не прави всичко необходимо, пропуска нещо и усилията му по нейното представяне и реклама не дават желания резултат. Хем тя е истински талантлива, той ли, израслият в семейство на художник, не разбира това! За всичко, което става с Лариса, е виновен самият той и не е нужно да й прави сцени и да й иска обяснения. Фактът е налице. Още повече че сега е поредният й период на криза, така че всички обяснения и изяснявания предварително са обречени на провал.

— Валерий Станиславович — изведе го от размислите му гласът на секретаря, — дойде жена ви.

— Да, разбира се — промърмори неясно Ритер и веднага се сепна и се стегна. — Нека влезе.

И това беше обичайно, когато пиеше хапчета. Лариса ни в клин, ни в ръкав довтасваше в офиса му, заявяваше, че е ужасно гладна, и настояваше мъжът й незабавно да зареже всичко и да я заведе а най-близкия ресторант. Понякога той не можеше да излезе от офиса и тогава им носеха храна от ресторанта направо в кабинета му. Лариса ядеше лакомо и бързо, след което веднага заспиваше пак тук, във фотьойла, свита на кълбо. В такива случаи Ритер обясняваше на секретаря си, че жена му е работила цяла нощ (макар че в действителност вече от няколко дни дори не бе докосвала четките и боите), забравяйки да яде и да почива, страшно е изгладняла и се е изморила, така че… Всички приемаха с разбиране странностите на художествената натура на шефската съпруга и досега никой не бе заподозрял нищо лошо. Още повече че младата жена спеше дълбоко и нейното присъствие в кабинета на шефа не пречеше на работата на фирмата, служителите можеха да влизат и да обсъждат въпроси дори без да снишават глас. Единственото ограничение беше, че Ритер не си позволяваше да излезе никъде, докато Лара не се събуди, но все някак се справяше с това. За нищо на света не искаше в негово отсъствие жена му да се събуди и да влезе в неконтролиран контакт с някого от неговите служители. Нейната неадекватност веднага щеше да проличи, отначало щяха да плъзнат слухове, след тях въпроси — защо той нищо не предприема и не се заема с лечението на Лариса. Отговора на този въпрос знаеха само майка му и сестра му — Анита, Ритер не смяташе да го обсъжда с никого другиго.

Жена му нахлу в кабинета — като че долетя с криле. На лицето й — усмивка, а очите — някак мъртви, нито мисъл, нито нормално човешко чувство. Само тъпа, както изглеждаше на Ритер, готовност да се радва на всичко наред и да обича всички наред.

— Ау, Лерочка, златце мое — зачурулика тя още от прага, докато смъкваше мокрото си яке, — страшно съм гладна, просто умирам! Навън така вали, направо е невъзможно! Ще ме нахраниш ли, Лерусик? Само че тук, бива ли? Цялата съм мокра. Пред офиса ти са се струпали страшно много коли, няма къде да паркира човек, трябваше да оставя моята далече и докато дотичам — подгизнах до кости. Кажи поне якето ми да окачат да съхне.

Тя държеше мокрото яке в ръце, гнусливо протегнати напред, все едно че бе мръсен парцал. В кабинета нямаше къде да се закачи и „кажи“ означаваше, че Ритер трябва или да повика секретаря си, или той да занесе дрехата в приемната и да я окачи в гардероба. Не повика никого: дразнеха го господарските маниери на майка му и самият той умишлено се стараеше да не прави нищо, което да прилича на тях. Валерий взе якето от ръцете на Лариса и излезе от кабинета. Когато се върна, намери жена си на своето място, зад бюрото. Тя се въртеше в шефския стол, като едновременно държеше в ръце слушалка и набираше някакъв телефонен номер. Смяташе да си бъбри в неговия кабинет? О, господи, защо всичко това му се стовари на главата?

Валерий рязко издърпа слушалката от ръцете на жена си и я запокити на бюрото.

— Ако искаш да дърдориш по телефона, върви вкъщи. Там във всяка стая има по един телефон. Аз работя тук.

— Ама ти какво, Лерочка? — направи тя обидена гримаса, неразбрана защо толкова се ядосва мъжът й. — Исках само да се обадя на Нина, да не ме чака за обяд. Защо се нервираш толкова?

И през ум не й мина да стане от мястото му. Ритер седна във фотьойла за посетители и посегна към телефона.

— Какво да ти поръчам?

— Месо с пържени картофки. Салатка. И две пастички. Не, по-добре три. Различни.

Тя трескаво преглътна и Валерий разбра, че наистина умира от глад. Дори очите й заблестяха, когато започна да изброява ястията. Вече не можеше да й се сърди. Малко глупаво гладно момиче, влюбено в своето изкуство и невярващо в собствените си сили.

След половин час донесоха храната. Лариса мигновено излапа всичко, бузите й порозовяха, очите сънено сновяха из кабинета. След няколко минути тя дълбоко спеше, свита на кълбо, както обикновено. Сега щеше да спи поне три часа.

Валерий се зае с работата си, прегледа проекта за договор с нов клиент, отбеляза по полетата точките, които трябваше още веднъж да уточни с юридическия отдел. Вдигаше телефона, набираше, записваше си в бележника някакви данни, от време на време викаше при себе си ту заместниците си, ту началниците на отдели.

Спомни си, че се бе разбрал към пет часа да прескочи при приятел, който работеше в банка, за да си поговорят за нови възможности за влагане на пари, обади му се и отмени срещата. Докато Ларка не се събуди, той може да излиза от кабинета за не повече от десет минути.

— Жалко — искрено се огорчи приятелят му. — Исках да си поклюкарстваме с теб.

— За кого? — вяло се поинтересува Ритер, който сега се вълнуваше повече от собствените си семейни проблеми, отколкото от чуждите.

— За Игор Чуйков. Нали го познаваш?

— Познавам го.

Фирмата на Ритер бе имала взаимоотношения с Чуйков неведнъж, бяха се запознали още преди няколко години, когато Игор Василевич едва започваше бизнеса си и помоли Ритер да разработи оптимална управленска схема, съобразена с дейността на бъдещата фирма. Щатно разписание, длъжностни характеристики и така нататък. Впоследствие „Практис Плюс“ на два пъти променя сферата на интересите си и всеки път Чуйков се обръщаше към Ритер — неговите служители да му разработват нова схема. Чуйков беше разумен и пестелив бизнесмен, искаше да разполага с точно толкова хора, колкото са нужни за осигуряване на всички необходими дейности в бизнеса, никой да не се мотае без работа, тоест без достатъчно натоварване, и същевременно нито една от необходимите функции да не „увисва“, без да е обезпечена с щатна бройка. С други думи, хем да не плаша излишни заплати, хем работата да върви добре.

— Ами чете ли статията, където направо са сравнили със земята неговата „Практис Плюс“? — продължи банкерът.

— Четох я — потвърди Валерий. — Глупости пишат, аз добре знам как работи Игор. Пълни лъжи.

— Именно де! — кой знае защо, се зарадва приятелят му. — Заради тази статия на Чуйков му се провалили няколко договора и той подал срещу вестника официален иск за клевета и злепоставяне. И приложил всички документи, от които личи, че журналистът, авторът на статията, го е наклеветил. Така че съдът, разбира се, ще решава, но май вестникарите ще трябва здравата да си изтръскат джобовете.

— Е, ако Чуйков е бил наклеветен умишлено, значи е било поръчка — възрази Ритер. — И онзи, който е поръчал статията, или ще овъзмезди вестника за щетите, или ще натисне някой и друг лост и ще забави делото. Случвало се е сто пъти досега, нали знаеш.

— Знам — съгласи се банкерът.

По последвалата пауза Ритер се досети, че неговият събеседник пали цигара. Ето, точно пред микрофона щракна запалка и се чу шумното издишване след първото дръпване.

— Но фокусът е, че статията май не е поръчкова — продължи приятелят му.

— Откъде пък ти хрумна?

— Прекалено много се паникьосва главният редактор. Ако имаше чадър, нямаше да се притеснява толкова.

— Ами ти откъде знаеш? Да не би да го познаваш?

— Не, лично не го познавам, но неговите драскачи от финансовата страница редовно се консултират с мен. Та те ми казаха. Излиза, че някой е пробутал тези фалшификати за Чуйков на журналиста, а той ги е лапнал.

— Странно е, че нищо не е проверил, а веднага го е отпечатал — забеляза Валерий. — Защо не са внимавали?

— Ами казват, че източникът бил много сигурен, никога не ги бил подвеждал. Излиза, Валера, че твоят приятел Чуйков има някакви тайни врагове. Искам да кажа, че щом си имаш работа с него, редно е да знаеш тези неща. Така че ето, казвам ти ги.

— А защо непременно тайни? — позасмя се Ритер. — Може дори да са съвсем явни и самият Игор прекрасно да знае на кого е била изгодна тази публикация.

— Явните врагове, Валерий Станиславович, са хора заможни — назидателно каза банкерът, — те действат с помощта на парите и отгоре, за да е по-сигурно, а не отстрани и на доверие. Явните врагове поръчват публикации, а тайните ги провокират. Схващаш ли разликата? Но Чуйков е получил само изгода от това. Фалшификациите, които са пробутали на журналиста, са се оказали толкова прозрачни, че той за пет секунди ги е опровергал и сега предлага на вестника спогодба за седемстотин хиляди долара или съдебен иск за три милиона. При положение че със сигурност ще спечели делото в съда.

— Какво пък — философски отбеляза Валерий, — всичко е справедливо, неприятностите трябва да се компенсират с нещо. А на теб не ти ли е хрумвало, че щом всичко това е толкова изгодно за Чуйков, то не е случайно?

— Хрумвало ми е — измънка събеседникът му. — Нали ти казвам: исках да поклюкарстваме. Е, кога ще се видим?

— Хайде утре. — Ритер обърна страницата на органайзера и погледна ангажиментите си за близките дни. — Утре между три и четири следобед или вдругиден още сутринта, към десет. Кога ти е удобно?

Сега шумоляха страници от другата страна на жицата.

— Утре ми е тежък ден, хайде вдругиден сутринта.

— Разбрахме се.

Валерий затвори, отбеляза си срещата в бележника и се върна към текущите си работя. Лариса продължаваше сладко да сумти в съня си буквално на два метра от него, като постоянно напомняше на Ритер, че бизнесът си е бизнес, а своята главна работа — онази, заради която постоянно го боли сърцето, той така и не е свършил.

Хвърли пореден поглед на Лара, придърпа тефтера си и започна да се обажда на познати журналисти с един и същ въпрос: от кои публични, известни в цялата страна хора планират да вземат интервюта в най-близко време. Записа си няколко имена, критично огледа получения списък. С две от тези личности се познаваше — не отблизо, но все пак достатъчно, за да им се обади.

— Искам да ви подаря картина на моята съпруга, млада художничка… Мога ли да ви помоля за услуга? Ще ви интервюират за списание… Журналистът обезателно ще ви попита за тази картина. Бихте ли могли непременно да споменете името на авторката?… Ще ви бъда много признателен…

Унизително, гадно. Прави го не за пръв път. И всеки път се чувства като напъхан надолу с главата в боклукчийска кофа. Но за Лара е готов да направи и много повече.

В събота къщата в Болотники се напълни с хора. В петък вечерта пристигна Чистяков, в събота сутринта дойде Павел Дюжин, а привечер изведнъж довтаса Коротков.

— Ууу — разочаровано проточи той, като огледа кухнята, в която кипеше работа: Чистяков се бе захванал да готви донесеното от Дюжин прасенце сукалче. — Аз пък си мислех, че ще проявя специално внимание към нещастната самотна болна, ще разсея скуката й, ще й окажа морална подкрепа и тя ще ми бъде благодарна за всичко това до края на живота си.

— Още един храненик довтаса да търси благодарност — констатира Алексей. — Аз си мислех, че моята Аска е най-користната, а излиза, че при вас на „Петровка“ всички сте такива. Селуянов постоянно се навърта наоколо — и той се преструва, че я навестява.

— Моля, моля — демонстративно се обиди Коротков, — вашата съпруга, господине, е интересчийка само в две насоки: вие да я храните и да й отстъпвате мястото си прел компютъра. А аз не използвам компютър.

— Значи си гладен — направи извода си Дюжин.

— Сит съм — гордо заяви Юра. — И нищо няма да искам от Каменская. Между другото, къде е тя?

— Прави си пробен воаяж до втория етаж. Опитва се да се качва по стълби. Специално е чакала да дойде някой, страхувала се, когато е сама — обясни Чистяков. — Хайде върви, щом си толкова самоотвержен, провери докъде е стигнала. Защото тръгна още преди двайсетина минути.

Коротков излезе от кухнята, заизкачва се по стълбата и веднага разбра защо Настя се страхува от нея. Стръмна, вита, с тесни стъпала. Едно неточно движение — и край, непременно ще си счупиш нещо при падане — пак добре, ако е ръка или крак, защото може и по-лошо да стане. Намери Каменская в една от трите стаи. По всичко личеше, че е детската, предназначена за седемгодишния син на Дюжин. Настя седеше на малкото диванче, подпряна с две ръце на бастуна, и замислено оглеждаше своя изпружен напред ляв крак.

— Ей, браво! — радостно закрещя Коротков. — Честита победа, приятелко! Все пак си покорила този връх!

Тя се усмихна и му подаде ръка.

— Здрасти, отдавна вече чувам гороломния ти глас. Защо вечно крещиш така, Юрик? С такъв глас не можеш да запазиш нищо в тайна.

— Хубаво бе, хайде, критикувай — обидено каза той. — Онези долу ме обвиняват, че съм бил сметкаджия, и ти не изоставай, включвай се. Аз се довлякох чак дотук, исках да се видя с приятелката си, носих в душата си своите най-добри чувства, а вие… Какво, да не би да съм дошъл да плюскам? Ако ви се свиди свинската мръвка, така си кажете, скръндзи със скръндзи.

— Я стига — разсмя се Настя, — ние и такъв те обичаме.

— Какъв „такъв“? — мнително попита Коротков.

— Гладен и гръмогласен. Сядай, поседи при мен, аз бездруго по-рано от половин час няма да тръгна надолу.

— Тоест, с теб имаме цял половин час далеч от онези долу?

— Така, и ти започна. Не се надявам, че си дошъл да ми предлагаш вечна любов. Значи става дума за вечната работа.

— Че как! — Юра направи изразителен жест с ръце, който означаваше, че инак не може и да бъде. — Защо ценният кадър да залежава, докато нашата работа, както ти правилно отбеляза, е вечна, винаги е много и никога не свършва окончателно.

— За актрисата ли става дума, или са ни стоварили още нещо?

— Актрисата, да не я споменаваме с лошо… Аска, нищо не искам от теб, честна дума! Само ще ти разкажа какво знам и нека то да се джурка в главата ти, а? Може пък нещо да излезе.

— Бульон — позасмя се тя, — най-вероятно супа топчета. Или ти разчиташ на борш?

— Ася, сериозно ти говоря. — Гласът на Коротков стана умолителен. — Ти все пак си жена, по-лесно ти е да разбереш всичките тези глупости с любовта и ревността. Ето виж: имаме налице известния, любим и уважаван от всички режисьор Островски и неговата младичка любовница актриса — това от една страна. А от друга — бивш каскадьор, красив мъж, който отдавна се познава с Островски, снимал се е в седем негови филма, през последната година много са се сближили. Младата актриса усилено сваля каскадьора, без да се смущава от присъствието нито на своя любовник, нито на любовницата на самия каскадьор. Дотук всичко ясно ли е?

— Засега да — кимна Настя. — И какво става по-нататък?

— Ами по-нататък идва шейсет и пет годишнината на Островски. Празнува се три дни в различна обстановка. И кой знае защо, каскадьорът не участва в празненствата. Скарали ли са се? Нищо подобно, още на другия ден след честването на Островски в Дома на киното той, заедно с актрисата, отива на гости на каскадьора и се натрясква в дома му като талпа. Тоест здравата, както човек се натрясква само с приятели. Пита се в задачката: защо каскадьорът не е участвал в масовите празненства?

— Доколкото разбирам, ти вече имаш някакви отговори.

— Не аз, а Серьожка Зарубин, той се вкопчи във факта за отсъствието на каскадьора от тълпата честитящи. Серьожка реши, че каскадьорът все пак е отвърнал на зова на сладката актриса, извършил е своето черно интимно дело и това се е случило точно преди юбилея на Островски. И после не е знаел как да се държи, какво да прави с цялата тази история, затова просто е избегнал участие в тържествата. Възможно ли е според теб?

— Като нищо — отново кимна Настя. — Не всички мъже се отнасят към жените като към неодушевен предмет, у някои все пак се мярка мисълта, че една интимна близост предполага някакво развитие на отношенията. И ти смяташ, че това може да е свързано с убийството на актрисата Халипова?

— Може. Защото Халипова е имала още един любовник, тъй да се каже, основен. Председател на една от комисиите при Думата, казва се Дронов. Чувала ли си го?

— Чувала съм го, и то в много негативна светлина — в смисъл неговите връзки с групировката на Багаев. И какво, нашият Дронов се е оказал ужасен ревнивец, така ли?

— Уцели десетката, приятелко. Той бил — подчертавам, бил, тъй като това са слухове — заявил на Халипова, че й разрешава да се заиграва с режисьора Островски, тъй като това е нужно за кариерата й, но за всички останали мъже на този свят въпросното разрешение не се отнася. И били — отново „били“ — изказани съответните обещания със заканителен характер.

Настя незнайно защо внимателно погали болния си крак и въздъхна:

— И вие сте решили, че ако Халипова е преспала с каскадьора, значи са я убили заради това. Но нещо не ви се получава. Не ви се получава, нали, щом си дошъл?

— Не ни се получава — мрачно потвърди Коротков. — Първо, Халипова се е държала не твърде целомъдрено и често е допускала, меко казано, мимолетни връзки с мъже. Но кой знае защо, Дронов не я е убил заради това. А заради каскадьора е последвала незабавна разправа. За какво говори това?

— Че Дронов не е научил за другите мъже, а за каскадьора по някакъв начин е научил. Ако това не ти харесва, мога да ти предложа друг вариант. Например, че Дронов по принцип няма възможност да научава за любовните похождения на Халипова, движат се в различни среди и той така и нищо не би научил за каскадьора. Но някой много е искал да премахне Халипова, на някого тя е пречела, и този „някой“ е чакал удобен случай или не е чакал, а просто се е възползвал от непредпазливото поведение на момичето, което е допуснало да се разчуе за любовната му среща с каскадьора, и незабавно е докладвал където трябва. Така повече ли ти харесва?

— Общо взето е добре, става като версия.

Коротков се надигна от ниската табуретка — все пак детските мебели бяха неудобни за него, и започна да раздвижва изтръпналите си крака.

— А какво казва самият каскадьор? Потвърждава ли интимната си връзка с Халипова?

— Хайде де, как пък ще потвърди. Отрича, то се знае, ама очите му — като на направил беля котарак. Но ако не е спал с актрисата, защо не е отишъл на юбилея, хайде, отговори ми де!

— Може да е имал някаква важна и неотложна работа. Всичко се случва.

— И отново си права! — Коротков се огледа, потърси нещо по-удобно от детски стол, не намери нищо подходящо и се настани на широкия перваз. — И ние задавахме този въпрос на каскадьора Кричевец. Знаеш ли какво отговори?

— Че не е имал никаква работа и е прекарал и трите дни при своята любовница в нейния апартамент.

— Ама ти откъде знаеш? — смаяно попита Юра. — Да не би Зарубин да ти се е обадил?

— Сетих се. — Тя отново погали крака си, сякаш именно той беше нейният събеседник, а не Коротков. — Ако каскадьорът ти беше изброил всичките си неотложни работи през тези дни, ти щеше да се втурнеш да проверяваш и много скоро щеше да установиш, че това си е пълна лъжа. Затова се прикрива с любовницата си, която винаги ще го подкрепи и ще потвърди показанията му. Би могъл да каже, че е прекарал тези дни вкъщи, но най-вероятно не е бил там, все някой го е търсил по телефона, а той не е вдигал. Затова е избрал обяснението за трите дни в прегръдките на любовницата в нейния апартамент.

— Не, приятелко, макар че си умна, все пак не знаеш всичко. Каскадьорът Антон Кричевец ни каза, че Островски го поканил заедно с любовницата му — гражданката Волкова, на банкета в неделя, но Волкова точно в неделя трябвало да присъства на семейна вечеря по случай деветдесетгодишнината на баба си, а Кричевец не искал да отиде без нея.

— Виж ти, каква преданост — промърмори Настя. — Е, и какво му е попречило да честити на Островски в понеделник, на банкета в Дома на киното? Или в събота?

— В събота, както обясни самият Островски, празнувал с хора от определени среди, елита, така да се кажа. Висшето ръководство. А именно в неделя бил банкетът за приятели и близки, независимо от ранга им.

— Добре де, а в понеделник?

— А в понеделник ние, в смисъл Кричевец, сме били в лошо настроение, обзела ни била тъга и печални мисли ЗА тленността на всичко живо. С една дума, нападнала го меланхолия и той прекарал целия ден и половината от вторника у Волкова. При това забележи, Волкова изобщо не споделяла това негово настроение и най-спокойно ходила на работа. И в понеделник, и във вторник. Тоест, утешавала го изключително вечерта и през нощта. Вярно, във вторник след работа двамата с Кричевец отишли в дома му, защото чакали да им дойдат на гости Островски и Халипова. По-нататък знаеш.

— Волкова наистина ли е била на работа? Ти провери ли?

— Проверих. Била е. А дали Кричевец през това време е бил в нейното жилище — това е невъзможно да се провери.

Настя сви левия си крак и опита да стъпи на него. Май е добре, боли, но не чак толкова, че да не се опита да слезе.

— Юра, ти какво така си се вкопчил в този каскадьор, а? Толкова ли е важно дали е бил у любовницата си, или не е бил? Та това не е алиби, убийството е станало през нощта във вторник срещу сряда, а не в понеделник. Струва ми се, че си губиш времето с него.

— Да, и на мен така ми се струва. Но Зарубин ми омота главата така: да получел обяснение защо Кричевец не е отишъл на юбилея — и толкоз. Сигурен е, че причината е Халипова, а това е мотив за убийство.

— Странни хора сте — въздъхна Настя и протегна ръка. — Помогни ми да стана, време е да поемаме към кухнята, мисля, че там скоро ще започне раздаването на свинското. Опитвате се да докажете, че каскадьорът е преспал с актрисата, макар че самият той го отрича, а нея вече не можете да попитате. Абе какво толкова ви засяга дали е спал с нея, или не е? Важно е да се разбере дали Дронов е имал основания да я ревнува, или не е имал, а доколко тези основания са отговаряли на действителността — това е последна грижа. Може просто да са наклеветили момичето, за да вбесят Дронов. Или не да го наклеветят, а просто да го издадат. Търсете за кого това е било изгодно. Защото е ясно, че някой е докладвал нарочно, в противен случай Дронов отдавна е имал поводи да убие пиленцето си, ако съдим по твоите разкази за начина й на живот.

До средата на стълбата те вървяха мълчешком, Настя изцяло се бе съсредоточила върху процеса на преместването на теглото от здравия крак към бастуна, като при това се стараеше да уцелва тесните стъпала. Коротков вървеше напред, готов всеки момент да улови приятелката си, ако тя изведнъж изгуби равновесие.

— И все пак аз искам да разбера защо Кричевец не е бил на юбилея — упорито каза Юра. — Нямам толкова много мозък като теб, но пък имам усет. И усетът ми подсказва, че отговорът на този въпрос ще ни даде много. Откъде е тази внезапна меланхолия и лошото, разбирате ли, настроение, когато става дума да се демонстрира уважение на човек, който ще ти даде работа? Хайде, постави се на мястото на този каскадьор: снимките са останали в миналото, пари няма, свързва двата края със случайни ангажименти или лежи на гърба на любовницата си, когато изведнъж извънредно известен режисьор предлага да работят върху съвместен проект. Ако нещата се подредят добре, ще има прилична печалба. Но нали на този режисьор, прощавай, скъпа, трябва ежедневно да се ближе задникът, та — не дай си боже — да не се откаже и да не потърси друг специалист. Защото каскадьори под път и над път, и то сред тях има много известни, а Островски е един. Можеш ли да си представиш кой при това положение би си позволил да игнорира юбиляря, ако е бил поканен?

— Не мога — призна Настя, втренчила поглед в следващото стъпало, — жена вероятно би могла да постъпи така, но мъж — едва ли. Все пак у жените обикновено на първо място са чувствата, а у мъжете — работата. Но ако следваме твоята логика, такъв каскадьор не може да си позволи да преспи с любовницата на режисьора — пак по същата причина. В такава ситуация близането на задника не се връзва с нанасянето на удари в гръб. Не ме разсейвай, че наистина ще се катурна.

— Ще те хвана — оптимистично обеща Коротков. — Но ходът на твоите мисли ми харесва. Ако между каскадьора и Халипова не е имало нищо, защо той не е отишъл на юбилея? Добре, да допуснем, заради меланхолията. Аз не вярвам а това, но да го допуснем. Тогава защо са убили Халипова? Заради кой мъж, ако не заради каскадьора?

— Юра, ти ще ме довършиш! — застена тя. — Остави ме спокойно да стигна до първия етаж. Нали сам каза, че Халипова е имала безброй мъже. И накрая на Дронов му се е изчерпало търпението.

— Но защо именно сега? Какво или кой го е провокирал? Ася, разбери, трябва да намеря за какво да се заловя, та да се доближа до Дронов. Тоя дявол е политик, трудно е да го докопаш, за нищо и никакво ще вдигне шум до бога за депутатския си имунитет, ще насъска срещу нас главния прокурор. Аз трябва да възстановя цялата история до най-дребните подробности, да потвърдя и докажа всяко фактче, инак всичко отива нахалост.

Ето го и последното стъпало. Слава богу, може да се отпусне и да се дотътри до фотьойла.

— Какво друго искаше да ме питаш?

— Как се казва убиецът.

— Страхотни шегички имаш — укорително поклати глава Настя. — Не си губи времето, Юра, сега ще ни повикат на масата и ако продължим да обсъждаме убийството, моят Чистяков ще побеснее. И без това ми се кара, когато на масата говоря за трупове. А прасенцето сукалче изисква чистота на помислите и невинност на изреченото.

— Да бе, знам, някакъв мъртъв прасчо за теб е по-важен от колегата ти. Дошъл съм при теб с проблемите си като при близък приятел, а ти… — захленчи Коротков, но веднага спря и жадно погледна към отворената врата, през която от кухнята се носеха аромати и се лееха звуци от съвсем недвусмислен характер. Определено прасенцето бе стигнало до последния двуминутен етап от печенето, който предшества нарязването му на порции преди поднасянето на масата, придружено от твърде съблазнителни сосове и гарнитури. Май трябваше да побърза. — С една дума, нарисувай ми картината на престъплението. Ето виж: Халипова очаква телефонно обаждане, то се получава, тя си уговаря среща с някого, взема колата на Островски и заминава. Неизвестно защо по пътя изпада в ужасна паника, блъсва жена с дете и бяга, без да спре и да им окаже помощ. Защо не спира? Или я преследват и тя разбира, че да спре — за нея ще означава смърт, или е в такова състояние, че не забелязва блъснатите хора. Тоест, от страх тя просто е обезумяла. Какво имаме по-нататък? По-нататък имаме трупа на Халипова до колата в покрайнините на града, отвъд Околовръстното шосе. Какво, настигнали ли са я? Спрели ли са я? Поискали са да слезе от колата? И защо тази глупачка е слязла, щом е разбирала, че ще я убият? А не може да не е разбирала, защото е бягала от убиеца през половината град. Защо е бягала, ако не се е страхувала от нищо?

— Може да са я измъкнали от колата насила — предложи Настя версия за обсъждане.

— Тя е могла да блокира вратите. Нещо повече, колата на Островски е „Лексус“, при този модел вратите се блокират автоматично веднага щом започне да работи двигателят. Тоест, вратите са били затворени, а Халипова незнайно защо ги е отворила.

— Може да са я принудили да отвори. Нали знаеш, като започнат да удрят с ръце и крака по колата, особено по стъклото — това действа много респектиращо. Не всеки би издържал, а тя все пак е млада жена.

— А експертизата твърди, че не е имало нищо подобно и по вратите, капака и стъклата няма никакви следи от удари. Как да разбираме това?

— Това е лошо — искрено се огорчи Настя. — Защо наистина тя е отворила вратата и е дала възможност на престъпника да я измъкне от колата? Най-вероятно от страх и от вълнение, и то след преследването през половината град, тя е загубила ума и дума, често се случва.

— Ася, теб някога измъквали ли са те насила от кола?

— Мен? — учуди се тя. — Не. Господ ми е помагал, винаги сама съм слизала, по собствена воля.

— А мен са ме измъквали. И мога да ти кажа, че се вкопчвах във всичко, което ми попаднеше подръка, опитвал се да се хвана за нещо. За волана, за скоростния лост, за таблото, за сенника. С една дума, за всичко. И от тези приключения остават твърде характерни следи.

— А експертите не са открили такива следи в колата — завърши вместо него Настя. — Много лошо. Значи никой не е измъквал Халипова от колата, тя сама е слязла. Юрик, искрено ти съчувствам.

— Е, и аз си съчувствам — оклюмано продума Коротков. — Защото тя не би слязла сама при мутрите на Багаев. Би слязла само при Дронов. Клетият аз, клетият, защо ми се стоварва това? Защо не може убиецът да е шлосер или метач, когото бих могъл просто ей така да отида и арестувам? Е, добре, нека е учител или лекар, или някакъв инженер. Да, ама не, става ли дума за Коротков — все ще му се натресе някоя гадост във вид на заподозрян, дето не можеш да го пипнеш. Защо все така става, а, Аска?

— Защото сме на „Петровка“. Слез на земята, ето, като Коля Селуянов, там ще си задържаш метачи и шлосери колкото щеш.

— Край, стига! — избоботи точно над главите им гласът на Чистяков, който внезапно се бе появил на прага на стаята. — Ти, Коротков, измами моето приятелско доверие, кле ми се във всичко свято за теб, че си дошъл безкористно и няма да искаш нищо от жена ми. Нагло ме излъга и се опитваш безсрамно да експлоатираш нещастната болна жена, за което ще понесеш страшно наказание.

— Какво? — с ужас попита Юра, надявайки се наказанието да бъде каквото и да е, само не и лишаване от парченце свинско.

— Ще ядеш, а после, когато всички ние се разплуем от ситост, ще вземеш брадвата, ще отидеш в бараката зад къщата и ще нацепиш дърва за камината.

Добре де, дърва да са, важното е, че не го лишиха от парче месо. А то така изумително ухае!

Зоя Петровна Кабалкина, майката на Анита Волкова, много сериозно се тревожеше за по-малката си дъщеря — Любочка. Момичето стана нервно и затворено, макар че прескача у родителите си всеки ден, както винаги, защото живее на съседната улица… сякаш не е тук. Да, телом Любочка е тук — и личицето й, и косата, и блузката, и мобилният телефон на колана на панталоните, а самата нея я няма. На всички въпроси на майка си отговаря напосоки, а от време на време се затваря в банята. Зоя Петровна допира ухо до вратата и чува: плаче. Тихичко едно, сдържано, за да не наплаши родителите си, баба си и дядо си, а сълзите я задавят. Как ли само не подхождаше към нея майка й — и със заобикалки, и с преки въпроси: какво се е случило, какво става, но получаваше един отговор:

— Майче, всичко е наред. Променливо настроение, от това са сълзите.

— Ама защо ти е такова настроението? — разпитваше Зоя Петровна. — Обидил ли те е някой? Или кавалерът те е напуснал? Или си се влюбила, а тон не те забелязва?

Люба само клатеше глава и измъчено се усмихваше:

— Всичко ми е наред, не се тревожи за мен. Просто настроение… Ще ми мине.

Може и да й мине, разсъждаваше си наум Зоя Петровна, само че нямаше сили да гледа как детето й съхне и вехне от ден на ден. Ако цялата работа е заради любовни вълнения, пак добре, но ако нещо не е наред в работата й или има проблеми с държавни пари, тогава е време тя да започне да се тревожи. Финансов директор на голяма фирма — това не е шега работа, голяма отговорност е, а следователно може и много да пострада.

Като се поизмъчва няколко дни, Зоя Петровна реши да включи в операцията по-голямата си дъщеря — Анита. Тя умее да намира общ език с Любочка, нея Люба я гледа в устата! Разбира се, ако цялата работа е свързана с държавни пари, Люба едва ли ще каже на майка си, защото ще трябва много да й обяснява: Зоя Петровна нищичко не разбира от днешната икономика, отдавна вече е забравила времето, когато беше прочута актриса, и не тъгува за онези години. Повече от три десетилетия живее само за дома и семейството си, за своята любов и дори работата, на която посвети всичките години до пенсионирането си, не я вълнуваше — беше тягостна необходимост, за да не я тикнат в затвора за тунеядство. Още щом премахнаха този член от кодекса, Зоя Петровна написа заявление за напускане — имаше достатъчно стаж за пенсия. Най-важното за нея бяха домът й, добре гледаните деца и внуци, съпругът и старите й родители. Всичко това беше нейната крепост и на служенето на тази крепост Зоя Петровна беше готова с радост да се посвети изцяло. През последните десет години тя дори не четеше книга: не изпитваше нужда. Разбира се, по-рано се налагаше да чете, особено модните неща, за да не изглежда като проста селянка — все пак трябваше да общува с родителите на децата от нейния театрален кръжок. А щом престана да работи, забрави и за четенето. Имаше много грижи по домакинството, внуците по цял ден бяха на нейните ръце. Любочка ги водеше сутрин, преди работа, и си ги вземаше след работа. Пък и старите, а вечер и Гриша, любимият съпруг, се прибираше от своята станция за техническо обслужване, често водеше гости — ту свои подчинени, ту клиенти, ту стари приятели, — така че къщата трябваше да грее от чистота и да има достатъчно храна.

Разбира се, Любочка едва ли ще сподели грижите си с майка си, но на Анита определено ще каже. Анита е като вълшебна пръчица, с която си служат всички. Не само Люба, но и Валерик, синът на Станислав Отович от третия му брак, са съветва с нея, съобразява се с мнението й. И това е естествено, нали Анита е най-голямата, значи е по-умна, по-мъдра от по-малките си брат и сестра. И изобщо тя е необикновена, не е като другите. Щом Любочка не може сама да разреши проблема си, с помощта на Анита непременно ще успее.

Зоя Петровка изчака вечерта, когато дъщеря й се прибираше, и й се обади по телефона. Какво нещо са гените обаче! И Анита, и Валерик не понасят да ги наричаш с умалителни имена. Това им е от Станислав Отович, който не признаваше никакви „Стасик“ или „Славик“, всички можеха да го наричат само Станислав. И Анита, още когато беше съвсем мъничка, демонстративно не се обаждаше, ако някой я наречеше Анечка, Нюра или Нюта. Искаше да бъде само Анита, гордееше се с това неруско име, измислено от испанката, нейната кръстница. И как се вбесяваше отначало, когато баба й, майката на Зоя Петровна, я наричаше Нюта! Вярно, много скоро момичето разбра, че е безполезно да се бори с това, и се примири. Но само по отношение на баба си. На другите такива волности не се позволяваха. Казват, че и Валерик бил същият, самата Зоя Петровна не беше го виждала като малък, запозна се с него едва на погребението на Станислав Отович, но Нина Максимовна, майка му, разказваше за поведението на малкия си син почти същите неща, които Зоя Петровна можеше да разкаже за детството на Анита. И двете деца на художника Ритер имаха способността фанатично да се увличат по нещо и да се занимават с обекта на своето увлечение истински задълбочено. При това и момчето, и момичето умееха добре да организират времето си и никакви хобита не поставяха под заплаха ученето на уроците. За всичко имаше определено време и това време се използваше с пълно натоварване. Защото е направо страшно да си помислиш колко неща изучаваше Анита! И танци, и испански език, и две музикални специалности в училището — китара и саксофон, и пак завърши със златен медал.

А с Валерик, както й разказа Нина Максимовна, историята била друга. Баща му му подарил железница играчка, огромна, заемала цяла стая. Донесъл му я от чужбина. И малчуганът — тогава бил на осем или на девет години — поиграл с нея точно половин час, а после седнал над тетрадките си и започнал да прави някакви сметки. Направо на пода, сред релсите и вагончетата. Оказало се, че пресмята колко хора ще са необходими, за да обслужват такава железница, ако била истинска. Станислав Отович тогава се присмял на сина си, а после забелязал, че Валерик се отнасял така с всичко, с което се сблъсквал. Например отишли в зоологическата градина, а на другия ден момчето седнало и взело да пресмята колко хора и техника са нужни, за да се извозват торът и отпадъците. При това пресмятало с варианти, например, ако в зоологическата градина имало пет слона, десет тигъра и десет лъва или един слон, три тигъра и два лъва, или изобщо нямало слонове, а имало само тигри, лъвове и маймуни. Станислав Отович искал синът му да стане художник, от малък го учел да разбира живописта и да държи молив и четка, затова увлечението на Валерик предизвикало у него буря от гняв. А момчето си знаело своето! Отиде на театър — започва да пресмята колко персонал е нужен, за да функционира театърът нормално. Отиде в планетариума — същото. На изложба с баща си, в книжарницата за тетрадки, за купони за захар — където и да попаднел Валерик, мястото му давало храна за поредните пресмятания. И нямало значение дали сметките му били верни или не, важното било, че това разпалвало истински интереса му и той искал да се занимава именно с това, когато порасне, а не с живопис. Избрал института си сам и Станислав Отович няколко месеца не му говорил. Баща му явно разчитал, че синът му ще стане ако не художник (Валерик още от десетгодишен отказвал да докосва четки, колкото и да настоявал Ритер-старши), поне изкуствовед, специалист по изобразително изкуство, та нали Станислав Отович вложил в него толкова много, толкова сериозно работил с него. Обаче не, Валерик постъпил, както сам пожелал, и не обръщал никакво внимание на оскърбения си баща. „Аз — казвал — градя собствения си живот, а не бащиния. Ако татко не харесва нещо в своя живот, да си го промени. Но в своя живот, а не в моя. Всеки човек трябва да бъде стопанин на съдбата си. А не на нечия чужда“. Какъв характер само!

И Анита има същия. На никого не позволява да й влияе и да й диктува. И двамата са се метнали на баща си.

Анита обеща да поговори със сестра си и да съобщи резултатите на майка си. Обади й се чак на другия ден.

— Майче, мисля, че с нищо не мога да те утеша.

— Какво има? — уплаши се Зоя Петровия. — Какво става с Любочка?

— Не мога да ти кажа точно, тя нищо не сподели с мен. Нали ти ме помоли да не споменавам за твоите тревоги, затова просто разговарях с нея, както обикновено, надявах се тя сама да сподели.

— И тя не пожела? — горчиво въздъхна Зоя Петровна.

— Не. Но съм съгласна с теб, става нещо с нея. Сякаш е на ръба на нервна криза.

— Господи, ама какво може да става? — завайка се Зоя Петровна. — Какво може да се е случило, ти как мислиш, Анита?

— Не знам, майче, но ми се струва, че Любаша крие от нас нещо, което се срамува да признае. Инак непременно щеше да ми го каже.

— Да, на теб ти има доверие — съгласи се майката. — И се вслушва в съветите ти. Уважава те, затова се срамува, не иска да се изложи пред теб. Добре де, какво да се прави, щом не иска да каже, то си е нейно право. А ти как си?

— Всичко е наред.

— Как е твоят скокльо?

— Мамо, нали съм те молила… Той е каскадьор, това е уважавана и добре платена професия.

— Защо тогава го криеш от нас, щом е толкова уважаван? — подкачи дъщеря си Зоя Петровна, която се обиждаше, задето през всичките тези години тя така и не бе запознала родителите си със своя сърдечен приятел.

— Никого не крия. Просто не смятам, че е нужно да ви запознавам с него. Вие сте моето семейство, той е моят личен живот и едното няма отношение към другото, така че не е нужно да ги смесваме.

От гласа на дъщеря й я лъхна такъв студ, че Зоя Петровна сметна за по-правилно да смени темата.

Владимир Харченко изчака жена му да заспи и внимателно се измъкна изпод одеялото, прокрадва се до кухнята, затвори вратата след себе си, запали цигара. По дяволите, какво се случи? Схемата винаги бе работила безпогрешно, източникът на информация беше суперстабилен и благодарение на сведенията, черпени от този източник, той успя на няколко пъти да се изяви на служебното поприще толкова сполучливо, че кариерата му би могла дори да се нарече главозамайваща. А пък колко пари спечели, като продаваше информация на журналистите! Във всеки случай, неговата млада съпруга не се лишава нито от дрешки, нито от украшения, пък и не живеят в колиба, и на сватбено пътешествие ходиха не къде да е, а на Лазурния бряг, във Франция.

Какво се случи? Добре де, как именно можа да се случи всичко — това той ще разследва по-късно. А сега е важно да реши съвсем друг проблем. Петка Маскаев, когато го скастрил главният редактор, посочил Харченко като човека, продал му информацията, оказала се лъжлива. Главният, то се знае, иска да се разбере по мирния начин с Чуйков: по-добре да даде седемстотин хиляди, отколкото три милиона, защото при всяко положение ще се наложи да даде. Но няма намерение да ги извади от собствения си джоб, това е ясно. Който е последният във веригата, той е виновен, той трябва да плати.

Тази сутрин, когато Харченко вземаше колата си от паркинга, при него дойдоха четирима мъже — по външния им вид проличаха намерения, които не будеха съмнение. Без да повишават тон, мъжете му съобщиха, че или той, майор Харченко, ще донесе седемстотин хиляди долара, или няма да донесе, но тогава вече ще донесат други, и то не пари, а венци на гроба му. И за всичко това му се дава срок от една седмица. След една седмица ще има или пари, или цвета.

Естествено той нямаше откъде да вземе толкова пари. И трябваше да измисли как да се измъкне от тази ситуация. Дали да премести стрелките към източника, който му ба пробутал тази невярна информация? Тогава самият Владимир ще престане да бъде последният във веригата.

Не, така не става. Трябва да измисли нещо друго.

Нещо друго…

Но какво?