Законът за трите отрицания

Глава 9.

— Това не става.

— Пак ли? — тъжно попита Антон.

Той се излежаваше на дивана в апартамента на Анита и тъпо се взираше в тавана, измъчван от скука и същевременно от опасения, че в елин момент ще трябва да се включи в разговор, независимо от темата. Изобщо не му се говореше. Старите дънки със своята смачкана мекота уютно обгръщаха дългите му крака, а отдавна загубилият формата си джемпър — неговата домашна униформа, която постоянно се пазеше у Анита — не притесняваше движенията му, каквато и извъртяна поза да заемеше. Той винаги се чудеше на Анита — вкъщи тя се обличаше така, сякаш всеки момент можеха да дойдат гости. Не официално, но прилично. Той нито веднъж не я бе виждал да ходи денем не само по пеньоар, а дори с неизгладена тениска. Пеньоарът съществуваше само за първите десет минути след сутрешното събуждане и за последните десет прели лягане, след душа. Винаги грижливо сресана и облечена, най-често — с тесни панталонки и някаква изопната по нея блузка или пуловерче. И никакви украшения. Но пък винаги напарфюмирана и непременно с оригинална шнола, придържаща тежкия кок от гладка копринена коса.

Ето и сега тя седеше над сценария, толкова красива, с изправен гръб а изящно извита шия, толкова съсредоточена и сериозна, сякаш не си е вкъщи, а най-малкото в обществена библиотека. Е, де, какво става пак с този сценарий? Това е май вече седмият или осмият вариант. Костя Островски ще се вбеси, ако Анита отново отхвърли работата на сценариста, която самият Костя явно смята за прилична, инак нямаше да им я донесе.

— Какво не ти допада този път? Нали ти харесваше, когато започна да четеш.

— Към трийсетата минута целият сюжет рухва. Отначало всичко е прекрасно, а после сякаш потъва в мъгла, става мижаво, глухо. Не, Антоне, Костя трябва да поговори със сценариста. Така не може.

Кричевец неохотно се надигна от дивана, отиде до Анита, която седеше във фотьойла с папката на коленете. Приклекна до нея, сложи глава направо върху листовете с текста.

— Радост моя, струва ми се, че капризничиш.

— Не. — Анита отрицателно поклати глава и зарови пръсти в дългата гъста коса на Антон. — Аз не проявявам капризи, а добросъвестно вниквам в сценария и виждам в него огромен брой недостатъци.

— Аз пък не виждам — упорито възрази той.

— Защото те мързи.

— Мен ли ме мързи?

— Теб, теб, мили. Нали видях снощи как четеше. По половин минута на страница. Какво може да си разбрал при такава скорост?

— Аз чета бързо — тросна се Кричевец.

— И това е лошо — меко се усмихна Анита. — Сценарият трябва да се чете бавно, като си представяш мислено всяка сцена. Трябва не да следиш сюжета, а да виждаш как това ще изглежда на екрана. А ти, зайо, само си гледал как по-бързо да се отървеш, та да се проснеш на дивана и пак да се вторачиш в телевизора.

Антон мълчеше и внимателно вдишваше аромата, който излъчваха пръстите й. Той съчетаваше уханието на крем за ръце, парфюм, с който бяха пропити ръкавите на тънкия пуловер, и мандарини. От всички плодове Анита най-много обичаше мандарините, затова една широка синя керамична фруктиера със сложна форма винаги беше пълна догоре с тези радостно оранжеви топчици, от които тя постоянно си хапваше.

— За какво си се замислил така дълбоко? — тихо попита тя, като масажираше с пръсти тила на Антон.

— Мисля си, че сега целият „Мосфилм“ ще научи за моите турски истории. Толкова ли беше необходимо да го казваш на хлапака от милицията?

— Чуй ме, Антоне. — Гласът на Анита стана строг, сякаш току-що звучалата в него любовна мекота бе замръзнала и се бе превърнала в твърда непробиваема маса. — Тази история, дори да компрометира някого, компрометира мен, изобщо не и теб. Какво толкова особено си направил? Отишъл си на почивка в Турция — сам, без мен, заплеснал си се по момиче, продавачка от хотелския магазин, прелъстил си я. Не си предполагал, че там царят такива строги нрави. А тя, между другото, е трябвало да те предупреди, че загубата на девствеността й може да има трагични последствия за нея. Постъпил си като нормален мъж: когато си научил, че й предстои освидетелстване, си й занесъл пари, та тя да може бързо да замине за чужбина и да си направи операция. В какво може да те упрекнат? За какво може да хвърлят камък по теб? Аз трябва да се вайкам и страдам, задето си ми изневерил толкова пошло. Но аз не се вайкам.

— Не се вайкаш… — тежко въздъхна той. — Ти изобщо никога не се вайкаш, но едно си ти, а друго — аз. Ти не си като всички. А аз съм най-обикновен мъж и в тази история изглеждам като пълен идиот.

— Защо? Съвременните мъже, най-обикновените, винаги кръшват, когато са на курорт, някои дори хитро го правят и в присъствието на съпругите си. А ти беше сам. Изпуска ли се такъв случай?

— Ама как не разбираш, Анита! — Той вдигна глава, рязко отърси пръстите й от косата си, изправи се в цял ръст. — Да, нормалните мъже винаги използват случая, не изпускат своето. Но аз не съм чувал някой от тях после да се е охарчвал за операция. За аборт — да, случва се, но не за това… как се казваше… хименопластика… Още повече, всички знаят, че аз нямам пари, значи съм взел от теб. Представяш ли си какви ще ги дрънкат за мек?

Анита стана, остави папката със сценария на бюрото и отиде до прозореца. На фона на светлото есенно небе силуетът й с изваяните рамене и гладката прическа изглеждаше на Антон като изящна фигурка от полирано дърво. Сега тя стоеше с гръб към него и говореше, без да се обръща:

— Мили мой, ще говорят за мен, а не за теб. За мен ще кажат, че до такава степен съм се превърнала в покровителка и бавачка за теб, та дори прикривам твоите кревати забежки и плащам за тях. Че до такава степен съм се вкопчила в теб, че съм готова да ти прощавам всичко, включително изневерите. Че съм готова да бъда унижена, измамена и окрадена, само и само да не ме зарежеш. Мислиш ли, че това ми е приятно? А за теб ще кажат само, че си те бива, прекрасно си се уредил и ме въртиш на малкия си пръст. Можеш да приемаш това като изтънчен комплимент, който ласкае самолюбието ти.

— Нещо не ми го ласкае — измърмори Кричевец. — Не можеше ли да измислиш нещо друго, за да не разказваш всичко това?

— Не можеше, мили.

Тя се обърна и той видя, че по лицето й бе изписан израз на спокойно търпение. Антон вече за стотен път подхващаше този разговор, а тя все още имаше сили да не се дразни и да не избухва, докато отново и отново му обяснява логиката на своите и неговите постъпки.

— Не можеше — повтори Анита. — Беше очевидно, че милицията ни подозира във връзки с Дронов. И е съвършено очевидно, че ние с теб никога не сме имали и нямаме никакви връзки с него. Те се бяха вторачили във факта, че незнайно защо не сме отишли на юбилея на Костя, и си мислеха, че през това време сме се срещали с любовника на Юлка и сме се оплаквали от сексуалния й апетит. И какво трябваше да правим ние с теб? Покорно, като жертвени агнета, поведени на заколение, да се съгласяваме с това ли? Да, не отидохме при Костя, но не сме се срещали и с Дронов. Ако бяхме знаели какво ще се случи, че Юлка… ще загине и ще започнат да подозират нас само защото не сме отишли на юбилея на Островски, аз щях да прекарам цялата вечер в понеделник сред хора, които после да потвърдят всяка моя минута. Като вярна приятелка, те закарах сутринта на летището, а след работа си останах вкъщи, седях в ей този фотьойл като вързана, очаквах съобщения от теб. Не помръдвах от телефона. Ако имах мобилен, можех спокойно да чакам обаждането ти където и да било, на всяко място, където можеха да ме видят хора. Но аз нямам мобилен телефон. Ако знаехме какво ще се случи, щяхме да отменим планираната среща с Костя във вторник, щяхме да отидем на неговия юбилей, а ти щеше да заминеш за Турция във вторите или в сряда. Сега не е натоварен сезон, няма проблеми с билетите. Но нали момичето ти звънна в неделя късно вечерта, ридаеше, изпадаше в истерия, говореше за самоубийство. Какво трябваше да й отговориш ти? „Почакай, не си надявай примката, утре шефът ми има рожден ден, ще пийна водка с него, а после ще долетя да те успокоявам“? Смяташ ли, че така щеше да постъпиш по-добре, по-човечно?

— Господи, Анита, защо си толкова праведна? — простена Кричевец, отиде при нея и я прегърна. — Страх ме е, когато съм с теб. Край теб се чувствам абсолютно непълноценен.

Тя за миг се притисна до него, после решително се отдръпна.

— Хайде стига, зайо, престани да хленчиш. Вместо да се измъкваш от глупашки и абсолютно необосновани подозрения, по-добре да обясниш на милиционерите, че не си бил в Москва. А аз не съм се срещала с никакъв Дронов, защото си седях вкъщи, вързана за телефона. Колко пъти ми се обади ти от Турция в понеделник вечерта?

— Поне пет пъти, мисля — сви рамене той, — или шест. Не си спомням точно.

— Ето виждаш ли, милиционерите ще направят запитване до телефонната компания, оттам ще потвърдят, че от твоя мобилен в понеделник постоянно се е звъняло на моя домашен номер и сме разговаряли с теб. Така че аз с абсолютна сигурност съм си била вкъщи. Повярвай ми, Антоне, така е по-добре.

— Никак даже не е по-добре! — внезапно избухна той. — Защо трябваше да излагаме на показ мръсното си бельо, щом после се е изяснило, че Дронов изобщо не е бил в Москва? Не е бил, разбираш ли? Така че няма никакво значение къде точно сме прекарали ние вечерта на въпросния понеделник — при всяко положение не сме могли да се срещнем с него.

— Може да сме се срещнали с неговите престъпни приятелчета. И после, ние наистина не знаехме, че го няма в Москва, и се страхувахме, че тези тъпи ченгета дълго няма да ни оставят на мира. Те започнаха да разпитват мама, Люба, идваха в службата ми и бог знае какво още можеха да измислят. А че Дронов е бил извън Москва, това дребното глупаче от „Петровка“ ни го каза чак след като си признахме за твоето пътуване до Турция. Нямаш в какво да ме упрекнеш, Антоне.

— Сигурна ли си? — примижал, попита той и веднага сам се уплаши от тези думи, които неволно се откъснаха от устата му.

Анита не отговори веднага. Отдалечи се от прозореца, бавно мина покрай Антон — дори без да го погледне, протегна ръка към поставената в средата на масата фруктиера с мандарини, взе една, няколко пъти я подхвърли и улови, замислено я погледна и я върна на мястото й.

— От въпроса ти личи, мили, че въобще не си сигурен в това — с равен тон каза тя и направи крачка към вратата. — Не съм господарка на мислите ти, така че ти имаш право да мислиш каквото щеш. Но не е хубаво да злоупотребяваш с това право.

Кричевец остана в стаята сам, проклинайки се за своята несдържаност. Той, безработният бивш каскадьор, живее с парите на своята любовница и на всичкото отгоре си позволява да я упреква в нещо!

След няколко минути от другата стая се чуха кадифените звуци на саксофона. Анита свиреше старото танго „Малкото цвете“. Тя винаги свиреше именно тази любима своя мелодия, когато беше разстроена от думи или постъпки на Антон. Не ядосана, а именно разстроена, тоест тъжна и готова за одобряване, ако той бъде достатъчно умен, за да направи първата крачка.

Той винаги бе достатъчно умен. Любовникът на Анита Станиславовна Волкова не беше голям късметлия в работата си, но определено не беше глупак. В противен случай нямаше да се задържи до нея цели петнайсет години.

Все пак тя се обади на Чистяков. Дълго се бори със себе си, знаеше, че Льошка работи, зает е и изобщо не е нужно да хукне от Жуковски за Болотники — дълъг път е — само защото, видите ли, я било страх. Има охрана, има сигнализация, защо да се втурва насам напразно?

У Настя ожесточено се бореха разсъдливият и хладнокръвен служител на криминалния отдел и слабата уплашена жена, която не може нито да избяга, нито да се зашити. Дали защото болката в крака бе успяла да се промъкне до душата й и плътно да заседне в нея като осъзнаване на собствената й слабост, дали пък защото изведнъж ужасно й се бе дощяло да види мъжа си, но жената у нея победи милиционера. И тя се обади.

Чистяков изобщо не възприе молбата на жена си като каприз — той знаеше, че капризите и истериите не са в нейния стил, — обеща веднага да си уреди нещата, да прехвърли всичко, което може, за утре, да отмени всичко останало, което не може да се отложи, и да дойде.

Опитите й да поспи през нощта се оказаха несполучливи, от време на време Настя успяваше да задреме, но от най-незначителния звук скачаше и започваше напрегнато да се ослушва, дразнейки се, задето пулсиращото някъде в ушите й уплашено сърце блъска толкова силно, че й пречи да чува и тя не може да разбере наистина ли някой се опитва да отвори вратата или прозореца, или само така й се струва.

Така се мъчи докъм седем часа, после стана, оправи дивана и се потътри към банята. След това дълго седя в кухнята, като си наливаше ту кафе, ту чай, гледайки с отвращение пухкавите кифлички, които всеки ден с огромно удоволствие изяждаше за закуска, като ги мажеше с масло и конфитюр.

Бъди благодарна за всичко, което ти се случва… За какво би могла да благодари на снощното произшествие? Задето най-сетне се намери повод, за да си изясни въпроса с охраната и сигнализацията? Защо пък не, напълно подходящо. Всъщност снощи не се случи нищо особено, но ако сега опасността се покаже в цял ръст във вид на някакъв бездомник, наркоман или крадец, Настя ще бъде напълно готова. Сега вече няма да забрави къде се намират копчетата на сигнализацията и кое лостче трябва да дръпне, за да се включи алармата. Така че благодаря ти, незнайни човече, който подслушваше под прозореца и като неуловима сянка се скри в мрака, от днес нататък ти няма да свариш Настя неподготвена.

Освен това благодаря ти, произшествие, задето ми напомни една позабравена истина: нямаш по-близък човек от Льошка. През нощта, по време на дългите прекъсвания между кратките периоди на дрямка, тя бе мислила само за това: колко хубаво щеше да бъде той да дойде и да постои малко край кея. И колко безсъвестна със своята нервност и страхове е тя, готова всеки момент да му създаде проблеми. И колко й е нужно сега неговото присъствие, неговата топлина, неговата ироничност, увереност, грижа. И колко й се иска да си поговори с него.

Тя желаеше именно Чистяков да дойде и да постои при нея. Не Павлик Дюжин, стопанинът на тази къща и носител на някаква странна, но привлекателна мъдрост. Не Юрка Коротков, този толкова стабилен и проверен приятел, който определено в сложна ситуация би се оказал много по-добър защитник от Льоша или пък от Дюжин. Юрка и стреля прекрасно, и самбо владее, и изобщо е милиционер с божия дарба, в сложна ситуация никога не би се объркал. Настя можеше да се обади дори на Татяна Образцова и да я помоли да й „даде назаем“ за малко Ирочка с оправданието, че й е скучно и самотно; Ирочка с радост би дошла, а и мъжът й — Миша Доценко, определено не би възразил. Но на Настя кс й трябваха нито Дюжин, нито старият верен приятел Коротков, пито симпатичната, весела и грижовна Ирочка.

Трябваше й Льоша Чистяков. И тя му се обади, като се проклинаше за малодушието и нервността си. Кой знае защо, Настя прецени именно така своето абсолютно естествено желание да види мъжа си.

Обади му се, изми чашите, старателно избърса масата а кухнята, помете, замък на стола си в просторното преддверие, където до входната врата имаше прозорец, и зае позиция. До копчето на сигнализацията можеше да се пресегне с ръка. Ако някой се приближеше до вратата, веднага щеше да го види.

„Ще седя ей така, като баба на прозорец, и ще наблюдавам живота — с усмивка си помисли Настя. — Вместо да почета или да изгледам някой филм от пълния сак с касети. Дааа, вярно си е, наближава старостта“.

Първо в полезрението й се появи мургавото чевръсто момче, което всяка сутрин й носеше пресни млечни продукти — кефир и кисело мляко. Настя му плати и го помоли към обяд да й донесе парче телешко, по-хубаво да бъде.

— Гости ли очаквате? — разбиращо кимна куриерът от магазина, който вече бе свикнал, че за себе ся куцата обитателка на вилата на Дюжин взема само полуфабрикати, които е лесно да сготвиш в микровълновата печка.

— Мъжът ми ще дойде. Да, и хляб, половинка „Бородински“. Ще донесеш, нали? Останалото май си го имам.

— Ако сте забравили нещо, обадете се! — извика момчето, вече хукнало обратно.

След още половин час на хоризонта се появи обещаният снощи специалист по охранителната сигнализация. Когато го видя, Настя съжали, че не се бе обадила на охраната. Хем се канеше и забрави. Как можа! Още снощи, когато си припомни указанията на Дюжин, тя намери всички бутони, защо трябваше днес човекът да се разкарва. Сега, за да не се чувства извикан напразно, ще трябва да се мъкне с него из цялата къща, да се преструва, че слуша внимателно, и да разглежда всяко копче с подробните обяснения към него. Хем от петте бутона два се намират на втория етаж — в детската и в спалнята на домакините. Съмнително удоволствие, да.

Специалистът по охраната се представи като Иван, веднага забеляза стола до прозореца в коридора, но дори не се усмихна.

— Е, копчето до вратата, гледам, сте го намерили сама. Да вървим, ще ви покажа останалите.

За всеки случай Настя си взе бастуна, макар че из къщи вече се движеше без него. Нека този подробен Иван да не става прекалено старателен, да види, ме жената ходи трудно, и да си тръгне по-бързичко.

Но на Иван бастунът не направи абсолютно никакво впечатление. И все пак се наложи Настя да се катери на втория етаж. Впрочем имаше ли значение? Така или иначе, в плана й за днес фигурират две изкачвания по стълбата — ето, ще изпълни едното. Вярно, тя няма да може веднага да тръгне обратно, ще трябва да поседи десетина минути, докато утихне болката. Когато стигна до последното копче в най-отдалечения край на втория етаж, Настя понечи да отвори уста, за да обясни на Иван, че й трябва малко почивка, затова той може да слиза надолу сам, но внезапно разбра, че спокойно може и тя да слезе обратно. Може. Боян я, вярно, но не толкова, колкото вчера, не до такава степен, че непременно да е необходима почивка. Защо пък да не рискува? В края на краищата не е сама в къщата и ако болката изведнъж стане нетърпима, има кой да й помогне.

Охранителят се оказа кавалер, слизаше по стълбата пред Настя бавно, само с две стъпала пред нея. Явно подозираше, че куцата госпожа може да се подхлъзне.

Но тя не се подхлъзна. Само разкопча ципа на спортното си яке, защото от болката чак се изпотяваше. Старателно благодари на Иван за опознавателната екскурзия, извини се за безпокойството и за своята глупост, затвори вратата след него и отново седна до прозорчето, подпирайки брадичката си със стиснати в юмруци длани.

Е, кой е следващият? Льошка? Или неизвестният, който снощи се навърташе около къщата с неустановени намерения? Добре ще е все пак да бъде Льошка.

Ама разбира се, пристигна Чистяков с отвратително кална жигула. Хем когато дойде за почивните дни, колата току-що бе излязла от автомивката и сияеше с бялото си купе. Що за пътища имаме, а?!

Настя грабна от закачалката якето си, отключи и излезе на входа. И с учудване видя, че след Льошкината жигула пристигна още една кола, точно толкова кална, само че синя. И от нея слезе абсолютно непознат мъж. Видът му не беше по-добър от този на колата. Макар че очевидно сутринта, излизайки от къщи, този непознат бе изглеждал дори много добре: светло яке, светли панталони, а явно и обувките му са били лъснати до блясък. Как се е озовал в това положение?

— Здрасти! — Чистяков целуна жена си и кимна към непознатия, който притеснено пристъпваше от крак на крак до колата си. — Асенка, водя ти гостенин.

— Не, не, не се безпокойте — веднага се обади собственикът на синята кола, — аз не съм гостенин, само да си измия ръцете и да се почистя малко. Алексей Михайлович беше така любезен…

— Влизайте, моля — високо каза Настя, — не се притеснявайте.

Тя продължаваше да стои на входа и с любопитство да оглежда неочаквания гост. Симпатичен чичка, реши тя, с умни очи, с хубава усмивка. Наглед на около четирийсет и пет, може би малко по-малко, ако си измие лицето. Интересно, къде се е оплескал толкова?

Чичката през това време остави в антрето обущата си и поведен от Чистяков, тръгна към банята, без да си свали якето.

— Слушай, кой е този? — тихо попита Настя, когато мъжът й се върна в стаята. — От кое бунище си го прибрал?

— Не от бунище, а от блатото — позасмя се Льоша, — по-точно, от блатото на влизане в Болотники. Тоя нещастен интелигент, облечен изцяло в бяло, беше решил, представи си, да си смени гумата. И това в нашата кал! При това, освен резервна гума, нямаше практически нищо. Дори опит, за ръкавици да не говорим. Купил си колата преди половин година, до този момент не му се налагало да сменя гума. И ето го резултата. Минавам покрай него, гледам — леле-мале! Приличен наглед човек, целият в кал, лицето му — нещастно, само дето не плаче. И което е най-интересното — стон насред калта, гумата затънала на десет сантиметра в тинята. Наложи се да му помогна.

— А защо го доведе тук?

— Да си измие ръцете. Е, може би и да направи нещо за якето си, то май е кожено, калта сигурно ще се почисти. Дожаля ми за човека! Щом го видях, си спомних за себе си, когато бях начинаещ шофьор. Между другото, и аз съм попадал ей така на извънградски път… абе куче не спира да ти помогне. Сещаш ли се колко кален ти се появявах в началото? Чак после добих опит и крикът винаги ми беше в багажника, и въжето, инструментите, ръкавиците, ботушите, дори и една гумена престилка. А тоя нещастник — няма нищичко. Е, как да не го съжаля?

— Няма как — съгласи се Настя. — И аз щях да го съжаля.

Явно нещо в гласа й не хареса на Льоша, защото той я попита:

— Ти какво, сърдиш ли се? Асенка, той ще си тръгне след пет минути, ще си измие ръцете и лицето, ще си почисти якето и ще си замине. Мисля, че не е кой знае какво.

Така де, защо се ядоса толкова? Нима тя щеше да постъпи по друг начин? Не, щеше да направи същото. Просто цялата сутрин си бе представяла как Льошка ще дойде, как ще запалят камината, ще седнат един до друг на дивана, ще се прегърнат и ще си говорят дълго-дълго, загледани в огъня и чувствайки топлината на другия. Искаше й се да го попита често ли го е обиждала, да изговорят на глас всяка ситуация, да му поиска прошка, да се опита да намери у себе си причината, която я е подтиквала да се държи така. Искаше й се да му разкаже всичко, което бе научила от Дюжин, и да обсъдят онова, което тя разбра после, работейки над себе си, както той й бе поръчал.

А вместо това — някакъв кален начинаещ шофьор, когото естествено законите на гостоприемството забраняват да пуснеш да си върви, без да му налееш чай. И сладките приказки ще трябва да се отложат за неопределено време.

Бъди благодарна… На кого? За какво? На непознатия, който цъфна тук съвсем неканен? Или на Льошка, който го доведе?

— Поне знаеш ли как се казва? — миролюбиво попита Настя.

— Валентин Николаевич. Така се представи. Кандидат на филологическите науки, преподава литература в някакъв нафукан колеж. Учител, с една дума.

— Ааа, тогава работата е ясна — проточи тя. — Учител по литература и гума насред кален път са две несъвместими неща, като гения и злодейството. Между другото, върви да го питаш, може да му трябва нещо, а да се стеснява да поиска.

Чистяков се върна доста бързо и съобщи, че измилият се от калта филолог моли тя да бъде така любезна да му даде някое ненужно парцалче, което той да намокри, за да почисти якето си, а после със същото парцалче да избърше в купето всичко, което е успял да пипне с калните си ръце.

Около половин час нещастният литературовед, ако се съди по последователността на шумовете, почиства якето, опитва се да премахне калта от панталоните си, на няколко пъти изтичва навън при колата и се връща, за да изплакне парцала, после си бърса обущата. През цялото това време Настя и Льоша седяха в кухнята и полугласно обсъждаха събитието, което я бе накарало рано сутринта да се обади на мъжа си и да го помоли да дойде.

— Това не може да е свързано с работата ти, защото сега не работиш — разсъждаваше Чистяков. — Значи остават само два варианта. Или е някой престъпник, тоест банален обирджия, който се опитва да прибере нещо от къщата, или маниак, който напада самотни жени, или някой иска да си разчисти сметките с теб, тоест да ти отмъсти. За някой стар случай. Кое ти допада най-много?

— Най ми допада маниакът — решително заяви Настя. — Защото, когато ме огледа добре, ще се откаже от гнусните си намерения. Прекалено съм стара и безинтересна, за да ме нападат сексуално.

— Търсиш леките пътища, драга.

— Че кой не ги търси? Много ли глупаци си виждал, дето обичат да им е по-трудно? Но тук съм що-годе наясно какво трябва да се прави. Ще се свържа с Чернишов от областното управление, той ще ми каже лапи из нашите околности се навърта маниак или не. Вярно, той може да се окаже начинаещ, тогава ще е по-лошо.

— Защо? — не разбра Алексей.

— Защото, ако още нищо не е сторил, ако тепърва замисля първото си престъпление, за него няма да има никакви данни и никой няма да го издирва. А и обирджия не е лош вариант, бива. Ето, да предположим, че снощи е надникнал през прозореца в къщата, видял е, че тук няма кой знае какво за обиране, или обратното, харесал си е нещо. Но къщата не е празна. Това е минус за него. Да допуснем, че не се е отказал веднага от намерението си, а е решил да поогледа, да понаблюдава. И е видял, че нощем около гъшата обикаля охрана. Значи къщата не остава без наблюдение. Това е още един минус. Ще влезе ли тук, ако има поне капчица мозък?

— Ако има капчица, няма да влезе — съгласи се Льоша. — Ами ако няма? Бездомниците, младежите и наркоманите имат проблеми с капките, нали знаеш.

— Вярно е. Но ние с теб напразно си губим времето, защото охранителят на име Иван ми обясни простичко, че когато си лягам, мога да предавам къщата за охрана. И ако някой се опита да влезе при мен през нощта, сигнализацията ще се задейства автоматично. Най-важното е да не забравя сутринта, преди да отворя прозорец или врата, да им се обадя да свалят охраната от къщата. Как мислиш, дали няма да забравя?

— Определено ще забравиш — уверено каза Чистяков. — Нали те познавам. Ще си легнеш, ще се повъртиш час-два в леглото, после ще станеш, ще отидеш в кухнята да запалиш цигара, сетне ще отвориш прозореца, за да проветриш, и готово. През останалата част от нощта ще стреляш срещу охраната и ще им доказваш, че не си крадла.

— Я стига! Защо ме плашиш сега! Ще накача по цялата къща листчета с напомняне. Изобщо нещата не са толкова страшни, колкото ми се сториха в началото. Нали?

— От гледна точка на престъпниците — да. Ами ако е отмъщение?

— Тогава е по-лошо — натъжи се Настя. — Не можеш да живееш тук с мен постоянно. И между другото, ако е отмъщение, как този народен отмъстител ме е открил във вилата на Дюжин?

— Хубав въпрос — одобрително кимна Чистяков. — Я се обади вкъщи и попитай дали някой те е търсил и казвали ли са близките ти на някого твоя адрес и телефонен номер.

— Ама нали ги помолих да не го правят! В никакъв случай.

— Може и да си ги помолила. През половината от деня момиченцето е само, вдига телефона, как ще го контролираш? И после, опитен човек може така да те омотае, че ще му изпееш всичките си тайни, не само чужд адрес.

— Извинете…

На прага на кухнята застана смутеният филолог. Сега той беше много по-чист, но пък значително по-мокър. По якето му бавно се стичаше вода, някога светлосивият панталон се бе превърнал в петнисто тъмен.

— Страшно съм ви благодарен, че ми помогнахте. Извинете, че ви създадох проблеми. Парцалчето, което ми дадохте, го изпрах и го проснах там, в банята, върху радиатора. Добре ли е така? Или трябваше на друго място?

— Събличайте се — решително каза Настя.

Изведнъж й дожаля до сълзи за този кротък, неприспособен към автомобилната техника интелигент, който бе попаднал в такава неприятна ситуация насред калния есенен път.

— Дайте якето, трябва да се просне някъде, за да изсъхне. И за панталона трябва да измислим нещо, не можете да пътувате с него, буквално е подгизнал.

— Може да се изсуши с ютия — предложи Чистяков. — Тук има ли ютия?

— Не знам, не съм използвала. Но сигурно има някъде.

Тя улови недоумяващия поглед на мокрия гостенин и с усмивка поясни:

— Това е вила на наши приятели, тук сме се настанили само за месец, затова не за всичко сме наясно къде се намира и има ли го изобщо. Льоша, погледни там горе за някакъв панталон на Пашка, трябва бързо да преобуем Валентин Николаевич, докато не се е простудил напълно.

— Благодаря. — Филологът май съвсем се смути и обърка. — Толкова грижи ви създавам… Недейте, наистина ще тръгвам…

Той още дълго се притеснява и всеки момент бе готов да си тръгне, а Настя и Льоша го убеждаваха, обясняваха му, че не ги затруднява изобщо, че сам ще си изглади панталона, че водата за чая я вари чайникът, а обяд и без това ще трябва да готвят, още повече че месото е поръчано и скоро ще го донесат. Най-сетне нещата някак се уредиха, ютията се намери, а заедно с нея и дъската за гладене, филологът от колежа се захвана за работа, от магазина донесоха чудесно прясно телешко и Чистяков се зае с месото, а на жена си възложи нещо, в което тя не можеше да се провали — беленето на картофите.

— Чудя се — бавно изрече Льоша и избърса с обратната страна на дланта си сълзите, избили от очите му, докато режеше кромида, — дали да не те изревнувам? Така, за разнообразие.

— Че от кого? — искрено се учуди Настя.

— Ами от нашия неканен гост. Отначало не искаше да го погледнеш, а после, като го поразгледа отблизо, се засили да го уговаряш да остане. Как трябва да възприема това?

— Като нормална човещина. — Тя ловко изчовъркваше едно черно петно от картофа. — Някои го наричат доброта. Но на сухи математици като теб понятието е непознато.

— Затова пък това понятие е добре известно на циничните милиционери, които по рождение се отличават с рядък егоизъм. Асенка, разбери ме правилно, аз нямам абсолютно нищо против, че той остана, нещо повече, смятам, че ти постъпи благородно и хуманно. И ако аз не проявих пръв инициатива, не го направих само защото бях сигурен, че това ще те ядоса, няма да го одобриш. Теб винаги те дразнят външни хора вкъщи, особено ако присъствието им изисква от теб някакви усилия и грижи. Това, което направи, никак не ти е в характера. Имам пълно право да съм изненадан.

Тя хвърли в тенджерата с вода поредния обелен картоф и внимателно се почеса по главата с връхчето на ножа.

— Льоша, сега ще ти кажа нещо, ама ти не се разсмивай веднага.

— Добре — сговорчиво се съгласи той, — веднага няма. После ще се посмея.

— Разбираш ли, в живота нищо не е случайно. Само на пръв поглед изглежда като в брауново движение. Всъщност във всичко, във всеки сблъсък на две частици, се съдържа таен смисъл, който може да е неразбираем в първия момент, но който после непременно ще се прояви.

— Дълбока мисъл. — Чистяков с усилие сдържа усмивката си, понеже не забравяше обещанието си да не се смее веднага. — И какво следва от това?

Но Настя все пак забеляза скритата усмивка и се разсърди.

— Нищо не следва. Щом ти е смешно, няма да говоря повече.

— Е, де, край, край. — Той отново избърса очите си. — Извинявай. Продължавай, моля ти се.

— Разбрах — внезапно се усмихна тя. — Просто започнах от неправилното място, лошо обяснявам. Хайде да започна от другия край.

— Давай.

— Има такова правило: бъди благодарен за всичко, което става е теб и те заобикаля. Сега не ме питай какво е това правило и откъде се е взело, после ще ти кажа. Просто приеми като аксиома, че то съществува. И ето, аз много дълго мислих върху него, прилагах го към своя живот, към това, което се случва с мен. И знаеш ли какво се получи? Дори събитията, които ужасно са ме ядосвали или разстройвали, или съм ги смятала за излишни, пречещи, обременителни и тям подобни… след време тези събития са се оказвали положителни за мен, били са ми полезни с нещо. Разбираш ли? Тоест, каквото и да се случи, човек трябва да бъде твърдо уверен, че в края на краищата то ще му е от полза, и да благодари на съдбата за него. Дори когато се случва нещо много неприятно, много тежко и ти се струва, че е невъзможно да го преживееш, трябва да вярваш, че ще го преживееш и ще се сдобиеш с нова мъдрост, с ново разбиране за живота, с ново отношение към него.

— Страхотно. Само че не виждам в това нищо смешно. На какво трябваше да се смея?

— С една дума, всичко, което се случва, е нужно за нещо. И щом днес в дома ни се озова този изкалян филолог, значи не е случайно. И не можехме да го пуснем просто така. Разбира се, ако той ужасно бързаше и настояваше да си тръгне, тогава щяхме да го пуснем и това щеше да бъде правилно. Но той не бързаше и не настояваше, искаше да си отиде само защото ужасно се притесняваше и не желаеше да ни обременява с излишни грижи и с присъствието си. Тоест, обективно всичко говореше, че той трябва да остане. Неслучайно се е озовал днес с нас. Значи това е нужно за нещо. Толкоз. Сега можеш да се смееш. Приключих с картофите, приеми работата.

— Ха-ха-ха — натъртено произнесе Чистяков. — Откъде у теб този фатализъм? Дюжин ли ти е натъпкал главата с такива идеи?

— Добре де, Дюжин — мрачно потвърди Настя. — Льоша, ако не си съгласен с нещо, това не значи, че е глупаво. Просто не си съгласен — и толкоз.

— А ти съгласна ли си?

— Аз — да.

— Ами добре тогава. — Той се усмихна, зарови ръка в тенджерата с обелените картофи, провери качеството на работата й и доволно кимна: — Добре белиш картофи и заради това съм готов да ти простя много неща. И тъй като си ми майстор по изграждането на версии, хайде, обясни ми за какво този литератор с две леви ръце е нужен в нашия живот.

— Не знам — призна тя. — Може би при разговора ще каже нещо, една фраза или дума, и това ще насочи мен или теб към интересна мисъл. Ако не чуем това от него, може да не се сетим за нея. Или изведнъж ще се окаже, че жена му или най-близкият му приятел е най-най-големият специалист по болни крака и тъкмо моят случай е негова специалност, защитавал е дисертация точно по такива заболявания. Или ще се разбере, че родният му брат е собственик или директор на огромна банка и за някакви компютърни задачи им е нужен точно такъв специалист, какъвто си ти, и те са готови още утре да те вземат на работа, да ти дадат луди пари за заплата и тристаен апартамент в центъра на Москва.

— Слушай, как с тази твоя фантазия успяваш да разкриваш престъпления, а? Аз си въобразявах, че жена ми има желязна логика, а тя се оказа кремълски мечтател. По-точно — болотниковски. А още по-точно — блатен. Колко доктори на физико-математическите науки, седнали пред компютри в банки, си виждала? Там се подвизават предимно момченца юпита.

А между другото… нали тя си беше мислила да попита Льошка за нещо, но все забравяше. Ето на, сега си спомни покрай другото.

— Льоша — оживи се Настя, — да си чувал нещо за доктора на науките Анита Станиславовна Волкова? Тя трябва да е с твоята специалност.

— А. С. Волкова? Имаше такава, но не биеше много на очи. Струва ми се даже, че беше красива.

— Какво значи „имаше, но не биеше на очи“?

— Ами значи, че в сборниците периодично зървах статии, подписани с това име. И дори съм я срещал в списъците на авторските колективи в някакви монографии. Веднъж-дваж е говорила на конференции, много отдавна. Но нищо, с което да блесне. Нито открития, нито нови направления, нито собствена школа. Тя май дори не е професор.

— Не знам. А какво ще означава това, ако не е професор?

— Това ще означава, че няма ученици. Под нейно ръководство не са се защитавали дисертации. Ако е имала поне една свястна монография, написана не в съавторство, а лично от нея, с нейни собствени оригинални идеи и методи, аз веднага щях да ти кажа какво представлява А. С. Волкова.

— Нима е възможно да си доктор на науките, а в твоята наука никой, освен най-близкото ти обкръжение, да не те познава?

— И още как. Пълно е с такива. Докторите с лопата да ги ринеш, а имената сред тях са единици. Твоята Волкова е доктор, но не е име. Отдавна ли е защитавала докторската си дисертация?

— Отдавна, преди около седемнайсет години.

— Ето, виждаш ли! Тя вече седемнайсет години е доктор на науките, а през тези седемнайсет години какво е останало от нея в науката? Някаква забележима следа? Научна школа? Тълпи ученици? Тя не е учен. Асенка, а просто въздух под налягане. Ниво на добросъвестен старши научен сътрудник, не повече.

— Но все пак е написала докторска дисертация — възрази Настя. — Значи не е чак въздух под налягане.

— Асенка, слънчице мое, едно е веднъж да се напрегнеш и за две-три години да напишеш докторска дисертация и съвсем друго — през целия си останал живот да потвърждаваш, че наистина си доктор на науките. Да ръководиш аспиранти, да им помагаш да създадат трудовете си, да генерираш нови идеи, да ги отстояваш в книги и публични дискусии, да създаваш научна школа. Първото е много по-лесно от второто, повярвай ми. Именно затова хората със степени са много, а истинските учени се броят на пръсти. А ти защо толкова се интересуваш от тази А. С. Волкова?

— Ами тя, макар че е доктор на науките, работи като системен администратор. Заговорихме за това, та си спомних. Как мислиш, нашият литературен приятел няма ли да си изгори гащите?

— Иди да провериш — предложи й Чистяков, който запържваше лук в тигана.

— Аз съм куца! — възмути се Настя. — Имай малко милост.

— Имам. Не мога да ти поверя лука, ще го загориш. Значи трябва да отидеш ти. Няма друг вариант.

— Ама на втория етаж!… Днес вече се качвах веднъж.

— Но трябва да го правиш по два пъти — невъзмутимо отговори Алексей. — И изобщо, време е да добавиш и трето изкачване. Недостатъчно тренираш крака. Хайде тръгвай, не мързелувай.

— Ти не ми оставяш избор — огорчено констатира тя. — А свободата ми?

— Напротив, Асенка, предоставям ти пълна свобода да избираш. Ето виж. Може да се качиш горе, защото аз ти казвам. В смисъл — нареждам ти, а ти не смееш да не се подчиниш. Може да отидеш, защото не искаш да спориш с мен и да стигнем до скандал. Може да отидеш, защото признаваш, че аз винаги ти давам правилни съвети и щом ти казвам, че трябва да отидеш, значи наистина трябва. Просто защото аз съм по-умен и по-опитен. И най-сетне, може да отидеш, защото знаеш, че кракът ти се нуждае от постоянни тренировки, и колкото повече го натоварваш, толкова по-бързо той ще оздравее. Имаш избор от четири варианта, а ти ми разправяш — нямала си свобода! Ето ти я свободата, избирай на воля.

— Искаш да кажеш, че ако човек не може да избере действието, винаги може да избере мотивацията?

— Надскочила си възрастта си — възхити се Чистяков. — Ненапразно съм те възпитавал толкова години. Ето на, между другото, аз съм истински професор, защото имам ученичка като теб. Това е ценното.

Настя послушно се потътри към стълбата, като си повтаряше наум чутото току-що. Да, случва се да не можеш да избираш какво да направиш, защото имаш само един вариант. Той ти е неприятен, не го искаш, но нямаш избор. Тогава какво остава? Да избереш мотивация, заради която да го направиш. Никога няма да се окажеш притиснат до стената, защото винаги ти остава възможността за избор — ако не на самото действие, поне на мотивите за това действие. И винаги си готов да избереш именно този мотив, който ще направи едно неприятно и трудно действие ако не леко, то поне приемливо. Ами ако доведем ситуацията до абсурд? Например един човек е осъден на смърт. Той вече не може нищо да избира в живота си, защото други хора са взели решението вместо него: трябва да умре. И не може да избяга, в затвора стените са дебели и се пазят добре. Не може и да оцелее. Тогава какво?

Остава му свободата да избира причината, поради която трябва да умре. Защото така е решила гадната държава в лицето на гадовете съдии. Или защото така се е разпоредила съдбата. Или защото е извършил отвратително и жестоко престъпление и сега трябва да си плати за него, това е справедливо. Или защото е направил на този свят всичко, което е искал, и бездруго няма за какво да живее. Или защото вече е видял и научил всичко, което му е било интересно на земята, и сега иска да вили и научи как е „там“?

Богат избор. И човекът може да избере онази мотивация, с която ще му бъде по-лесно да си тръгне.

Не съществува стена, до която могат да те притиснат. Защото винаги имаш избор.

Последното стъпало. Трябва повече да мисли — когато потъва в размисли, болката не се усеща. Къде е нашият училищен автомобилист с неговите мокри гащи? Ако не беше той, Настя сега нямаше да се качва на втория етаж. Нямаше да й се налага този спор с Чистяков. И той нямаше да изрече тази забележителна фраза за възможността за избор на мотивация, ако не можеш да избираш действието.

Може би именно затова съдбата им е изпратила начинаещия автолюбител? Нищо не се случва просто така, във всяко нещо е скрит дълбок смисъл, който не е задължително да се прояви веднага…

— Разбирате ли, всъщност аз съм графоман — заяви с открита усмивка Валентин Николаевич на масата, докато обядваха.

Той старателно си бе изсушил панталона с ютията, след което обаче се установи, че по него са останали отвратителни петна. И тъй като обядът вече бе почти готов, постъпи предложение да седнат на масата, а многострадалния светлосив панталон да пускат в пералнята. При всяко положение по-зле нямаше да стане. Филологът Валентин Николаевич отново започна ужасно да се притеснява, но при това призна, че изобщо за никъде не бърза. Наистина купил колата прели половин година, но получил книжка едва в началото на есента. Колежът бил закрит за цяла година за основен ремонт на сградата, всички педагози били пуснати в неплатен отпуск и сега Валентин Николаевич използвал неочаквано отворилото се свободно време, за да се научи добре да кара кола и най-сетне да напише отдавна замислената книга.

С колата всичко било ясно — той тръгвал рано сутрин, докато центърът на града бил все още не толкова натоварен, карал надясно и наляво, изучавал завоите и пресечките, а към разгара на работния ден излизал на Околовръстното и навъртал километраж, трупал опит. После сядал в някое прилично заведение, почивал си, обядвал, дълго пиел кафе и си правел бележки за бъдещата книга. Привечер, когато основната маса автомобили се движела от центъра към спалните райони и извън града, поемал в обратната посока.

И така всеки ден. Човек можеше да завиди на упорството му.

— А за какво ще се говори във вашата книга? Литературоведски труд ли ще бъде? — поинтересува се Настя.

Та именно на това място Валентин Николаевич призна, че бил графоман.

— Искам да напиша криминален роман. И то не един, а много.

— Искате да се прославите, така ли? — с едва скрита подигравка попита Алексей.

— Ама моля ви се! — разсмя се филологът и прекрасните му зъби, определено неизкуствени, блеснаха. — Искам да спечеля пари. Днес криминалният роман е най-добре платеният жанр. Имам цяла свободна година, просто е грехота да не се възползвам от нея, за да осигуря що-годе прилични средства за семейството си.

— В общи линии е разумно — не можа да не се съгласи Настя. — Но защо сте сигурен, че романът ще е успешен?

— Ами не съм сигурен. Но искам да опитам; представете си, че се получи? Напълно владея езика, имам стил, сюжети могат да се вземат от вестниците и от всички източници на криминална хроника — има ги в изобилие. Вярно, абсолютно нищо не разбирам от тези следствени дела — кой на кого е подчинен, кой с какво се занимава, кой за какво се отчита. Но това не е страшно, нали мога да пиша за частни детективи или за журналистически разследвания, или изобщо за отмъстители единаци. Почти всички днес пишат именно така, защото малко хора разбират от милиционерска работа. Ето, вие лично обичате ли криминални романи?

— Обожавам ги — призна Чистяков, — особено детективите. Някои от тях.

Настя прихна.

Валентин Николаевич премести поглед от него към Настя, после отново погледна Алексей и леко се навъси.

— Не разбрах шегата ви, Алексей Михайлович. Неуместен въпрос ли зададох? Тогава моля да ме извините.

— Не, вие ме извинете — виновно сведе глава Чистяков. — Работата е там, че Анастасия е истински детектив, тя работи в криминалната милиция. И аз много я обичам. Просто я обожавам.

— Какво говорите, сериозно?!

Очите му станаха огромни като чинийки. Със своя явно скъп джемпър и стария анцуг с лампази на Дюжин той изглеждаше доста нелепо, а на всичко отгоре и този израз на крайно изумление, смесено с недоверие… И нестигналата до устата ръка със стисната в нея краставичка. С една дума, невероятна картинка.

— Работите в криминалната милиция, така ли?

— Работя — потвърди Настя, като се стараеше да не гледа гостенина, за да не се задави от смях.

— Честна дума?

— Честна. Искате ли да ви покажа документ?

— Не, не е нужно, аз… От смущение се държа като малко дете. А кракът ви — такова, нали?… Раняване при изпълнение на служебни задължения?

На лицето му с огромни букви бе изписано желание да чуе потвърждение на догадката си и някаква страшна история как при арестуване на маниак той е стрелял и е ранил милиционерката. Господи, помисли си Настя, всички мъже са като деца, дори да са кандидати на филологическите науки и да учат деца в колеж на разум и доброта. Примами ги с дървена пушка и те веднага изгубват всичката си строга научност и се превръщат в хлапаци.

— Не, Валентин Николаевич, ще трябва да ви разочаровам. Това не беше задържане, а най-обикновена автомобилна катастрофа. Така че учете се да шофирате добре.

До момента, в който пералнята в банята на първия етаж зазвъня, раздразнено съобщавайки, че е направила всичко, което е по силите й, а който може по-добре, да си го прави, те не само бяха приключили с обяда, но и на два пъти бяха варили кафе и бяха изпили по чаша чай с пухкавите кифлички, които сега им дойдоха тъкмо на място. Изпраният и изсушен „като за ютия“ панталон бе подложен на строг оглед. Като цяло бива, вярно, с него вече не може да се отиде на прием при френския посланик, но да се кара кола и да се влиза в крайпътни ресторантчета — спокойно. Многострадалният филолог отново се качи на втория етаж да действа с ютията. И Настя с удоволствие си помисли, че сега той ще си тръгне и тя ще седне с Льошка на диванчето пред камината и ще му поиска прошка. За всичко, за всичко. През двайсет и седемте години, откак се познаваха, сигурно е натрупал много обиди. Именно за тях ще си поговорят.

— Ася, ще остана при теб до утре сутринта, ами после какво? — неочаквано попита Алексей.

— После ще си заминеш и ще дойдеш чак в събота — безгрижно отвърна тя.

— Но нали ще те е страх.

— Няма. Льоша, сутринта ме обхвана идиотска паника, не знаех, че къщата може да се предава на грижите на охраната. И ще я предавам — не само нощем, но и денем. Виждаш ли колко е просто всичко? Поговорих си с теб, обсъдихме всичко и сега никак не ме е страх. Наистина, честна дума.

— Виж какво измислих… Само недей веднага да ми ръмжиш, нали?

— Няма. Ще пищя като настъпена мишка. Е, та какво измисли?

— Може да сключим с тоя графоман взаимноизгоден договор. Той ще идва тук всеки ден, нали му е все едно в коя посока ще шофира, стига да навърта километри. Ако трябва, ще ти нацепи дърва или ще свърши нещо полезно, такова, което на теб не ти е по силите. Ти ще му направиш чай, ще му дадеш един-два сандвича, да си почива и да те забавлява, като си приказвате.

— Не е нужно никой да ме забавлява — ядосано възрази Настя. — Тук изобщо не ми е скучно. И не е нужно да ме пазят, тук си има професионална охрана, а от него става защитник колкото куршум от пластилин. Какви ги измисляш, Чистяков?

— Ася, аз те познавам добре. Докато навън е светло, си много самостоятелна и не ти трябва никой. Но мръкне ли се, тези оптимистични мисли ще се изпарят и ти отново ще започнеш да се страхуваш и да се ослушваш във всяко шумолене, и да седиш на три сантиметра от спасителното копче, и да не смееш да отидеш до тоалетната. Аз ли не те познавам! Седяла си цяла сутрин на стола до прозореца, забрави ли? Искаш по цели дни да седиш там, така ли? И особено вечер, когато навън вече нищо не се вижда и от това ти става още по-страшно?

Всяха негова дума беше истина, Настя не можеше да не признае това. Той наистина добре я познаваше, много по-добре, отколкото се познаваше самата тя.

— И какво предлагаш? — попита го с потреперващ глас.

— Предлагам да помолим Валентин Николаевич в делнични дни да идва тук следобед, към шест часа, когато започва да се мръква, и да остава до десет вечерта. Или до единайсет, зависи доколко би могъл. После ти предаваш къщата на охраната и си лягаш.

— И как смяташ да го убедиш? За какво би го правил той? Пари ли ще му предложиш?

— Не, защо, ще му предложа теб.

— Мислиш ли, че ще се съблазни? — Настя със съмнение се огледа, спря поглед върху болния си крак.

— От това, за което си помнели ти, определено няма да се съблазни — позасмя се Льоша. — Ще му разказваш неща, които иска да научи, за да създава своите безсмъртни криминални романи. Как са организирани вашите служби, кой на кого се подчинява, кой за какво отговаря и така нататък. Ще му разкажеш разни страшни истории, може и смешни. Струва ми се, че размяната е равностойна.

— Така ти се струва на теб. Той може да е на съвсем друго мнение по този въпрос.

— Може би — не влезе в спор Алексей. — Но първо трябва да чуя твоето мнение.

На нея много й се искаше да откаже. Не й беше нужен този абсолютно чужд човек, макар и много мил, обаятелен и приятен събеседник, и изобщо симпатичен, образован… Макар и такъв, на нея не й трябва. Тя прекрасно ще се справи сама, без разни филолози графомани.

Но веднага си спомни снощната вечер. И потрепери вътрешно. Льошка е прав, тя е храбра само докато е светло. Такава е тя, Настя Каменская. И уж не се страхува много от тъмнината, но именно когато е тъмно, лесно изпада в паника, започва да вижда неща и да чува звуци, които не съществуват. Именно в тъмното в главата й нахълтват чудовищни, навяващи ужас мисли. В мрака тя губи способността си да разсъждава хладнокръвно и последователно. Това се появи през последните години, по-рано нямаше такива проблеми.

Но какво ще стане, ако все пак не приеме идеята на Льошка? Тогава ще трябва той да промени целия си работен график, за да идва всяка вечер. И тя постоянно ще се чувства виновна пред него.

— Добре — въздъхна Настя. — Опитай да говориш с него. Нямам нищо против.

За нейно учудване, филологът също не беше против. Той доизглади панталона си, преоблече се, навлече изсъхналото яке, горещо благодари за помощта и обеща да дойде на другия ден към шест часа вечерта.

— Е, какво, приятелю Олег? Можем ли да смятаме, че сме победили? — Игор Василевич Чуйков радостно потърка ръце и разля скъпия коняк в две тумбести чаши с ниски столчета.

Олег Ахалая, заместникът на Чуйков, не беше толкова сигурен в успеха. Те още не бяха получили парите, но редакцията на вестничето, което нагло ги бе наклеветило, днес изрази готовност да сключи мирно споразумение и да изплати исканата сума в размер на седемстотин хиляди долара. В рубли, разбира се, ала това не променяше нещата. Друг бе въпросът, че устно можеш да се съгласиш с какво ли не, но обикновено се налага дълго да чакаш обещаното. Чуйков обаче се бе застраховал, за разговор със собственика на вестника бе взел със себе си не само своя заместник Ахалая, но и Руслан Багаев. Багаев не беше пряк „чадър“ на Чуйков, но беше свързан с Дронов, а тъкмо Дронов беше покровител на фирма „Практис Плюс“. Собственикът на вестника също беше довел „свой“ авторитет, някой си Гамзат. Срещнаха се в ресторант. Докато Чуйков, Ахалая и вестникарят пийваха минерална вода и кафенце, Руслан и Гамзат си говореха нещо полугласно в другия край на залата, на отделна маса.

После дислокацията се промени. Гамзат приседна на масата до собственика на вестника, а Чуйков и Олег се отдалечиха и седнаха с Руслан.

— Той ще плати — процеди бавно Руслан. — Няма къде да върви. Иска десет дни срок. Съгласен ли си?

Игор Василевич въпросително погледна Олег. И да си твърде сговорчив не е добре.

— Десет дни са много — също тъй бавно отговори Олег, като нарочно засилваше кавказкия акцент, какъвто той, коренякът московчанин, никога не бе имал. — Осем дни.

След като преговаряха още половин час, страните най-сетне пристъпиха към обяда, като се събраха на една маса. Ако парите не бъдат изплатени навреме, в работата ще се включат Багаев и Гамзат. Гамзат става гарант, че парите ще бъдат платени. Багаев пък гарантира, че ако това не стане доброволно, той ще употреби аргументи от специален характер. Но да се надяваме, че до това няма да се стигне.

Чуйков се върна в офиса окрилен. Гледай ти, всичко стана така, както го предвиждаше онази майка. Трябва да й благодари, да й направи някакъв подарък или да й даде дял от печалбата. Макар че тя не бе казала и дума за дял, когато бе предложила на фирмата на Чуйков своя странен план. Дори не беше си оставила телефонния номер. Знаеше само името й: Ксения. Как да я търси?

— Ако й трябваме, тя сама ще ни намери — с ледено спокойствие отговори Ахалая и отпи малка глътка от коняка. — Но трябва да й благодарим, тук си прав. Неблагодарността не е хубаво нещо, Бог не прощава такива неща.

— Все пак е странно, че тя не се обажда — поклати глава Чуйков. — Не й ли трябват пари?

— Може и да не й трябват.

— Тогава защо е измислила всичко това?

— Искала е да разори вестника. Или просто да им направи мръсно. Може главният редактор или собственикът му да й е бил любовник и да я е зарязал. Или да я е измамил нещо. Жените, Игорьок, не са толкова користолюбиви, колкото сме ние, мъжете. Но пък са ужасно отмъстителни. Запомни това. И ако тя са появи, бъди с нея изключително любезен, да не би, пази боже, да я обидиш с нещо. Ако такава като Ксения поиска да ти отмъщава, няма живот за теб.