Заложници в Рая

Единадесет

— Лек ден, Пастирю, — му каза човека.

Лек ден, Пастирю, и благодаря за пречистването. Онзи боязлив и неуверен човек, който беше дошъл да потърси успокоение, подкрепа и насърчение и който си беше отишъл без да получи нито едното, нито другото. Човекът беше се обърнал към него, помисли си Никълс Найт; първия случай от години насам, когато искаха помощ от него. И той отблъсна човека, защото просто нямаше какво да му предложи.

Би било много лесно да се раздава помощ, рече си Найт. Толкова лесно е да предложиш успокоение и насърчение. За друг Пастир, може би, не и за Никълс Найт. Защото самия Никълс Найт имаше нужда от успокоение и насърчение.

Седеше прегърбен над бюрото си. Силно приведена, лампата хвърляше локва светлина върху полираната повърхност. Беше седял свит и прегърбен, както изглеждаше в продължение на часове. И в безкрая на това време една натрапчива мисъл се врязваше като трион в съзнанието му. Той беше отблъснал единствения човек, който беше потърсил неговата помощ. Беше го отблъснал защото и той самият както всички хора в света чувстваше такава нужда и празнота. Проповядваше вяра, а самият той не вярваше. Дрънкаше за духовно безсмъртие, но никога не успя да открие толкова в себе си, за да заклейми физическото безсмъртие, което обещава Вечният Център.

Църквата, не само тази, а всяка църква в света, всяко богоугодно заведение и организация винаги са били нещо повече от опора и ориентир за слепци. Нейните проповедници и предтечи от незапомнени времена са гледали на нея точно така — без да се замислят дали грешат или не. От трудното и грубо начало, от знахаря в джунглата, от човешките жертвоприношения в свещените лесове, църквата винаги е била нещо извън досега и възможностите на човека. Тя е била загадката и тайната на разума, опиянение на духа, силната и крепка светлина на интелекта! Но вече не е така, рече си Никълс Найт. Църквата винаги е била като хората, които я правят. Днес вече ги няма преданите, посветилите се на църквата. Твърдите и непоколебими потенциални мъченици, силно вярващи и готови да умрат, ако се наложи, за да отстоят на вярата си. Днес църквата е една изгода, един компромис. Изгода, ръководена от маловерци.

Да можеше само човек да се помоли, помисли си той. Но няма смисъл да се моли след като молитвата е празни думи, ритуал. Човек трябва да се моли със сърцето си, помисли си той, не с езика си.

Раздвижи се измъчено и пъхна ръка в джоба на расото си. Пръстите му попаднаха на броеницата. Извади я и я постави на масата.

Дървените мъниста бяха излъскани и изтрити от употреба, а разпятието невзрачно и потъмняло от времето.

Хората все още се молят с такива като тази, това му беше добре известно, но не толкова много както едно време. Защото старата Римска църква, която може би единствена беше запазила следи от своята внушителност, беше попаднала на лоши времена. Повечето от хората днес, ако покажат формалното си отношение към религията, показват го с издигане на нова черква — една напомняща останка и останка за това и от това, което някога е било религия.