Заложници в Рая

Двадесет и едно

Готфрид Картрайт се излегна в тапицираното кресло и сложи ръце зад главата си. Така сядаше, когато му предстоеше да обсъжда важни неща и не желаеше да изглежда прекалено заинтересован от дискусията.

— Струва ми се, че нещо опошлява работата — каза той. — Досега издател не е предлагал такава сума и дори чучело като Фрост щеше да я грабне, ако е сигурен, че няма да го пипнат. Фрост изчезна, Джо Гибънс се изгуби без следа… може би тук има пръст Епълтън или някой от неговия ранг, защото във Вечния Център се броят на пръсти тези, които знаят, че е въведена цензура. Ако Епълтън е разбрал… той не си поплюва.

— Искате да кажете, че няма да издадете книгата ми? — изохка Харис Хестингс.

Картрайт се втренчи в него.

— Ама човече божи — каза той, — ние никога не сме се разбирали така.

Хестингс силно се присви в креслото си. Видът му бе ужасен. Голата му глава беше като някаква лъскава топка с подобие на лице върху нея. Източи шия напред. Беше ужасно объркан, но правеше героически усилия да се съвземе.

— Но вие казахте… — подхвана.

— Изказах предположение, че книгата ви ще бъде търсена — отвърна Картрайт. — И още, че бихме могли да я издадем и да спечелим добре от нея. Но ви казах също, че преди да се захванем с нея, ни трябват гаранции, че ще стигне до читателите. Аз не исках да рискувам. Когато Фрост разбереше, че сме планирали финансов удар, щеше да ни изнудва. А излезем ли веднъж на пазара, той разбира се, не би предприел нищо, защото ще възбуди публичен процес и вълнения, а точно от това бяга Вечният Център.

— Но вие ми казахте… — отново започна Хестингс.

— Вярно, казах ви — отвърна Картрайт, — но без договор няма сделка. Казах ви, че не мога да подпиша такъв, докато не разбера дали ще се договоря с Фрост. Не можех да рискувам. Фрост винаги имаше хора, които да слухтят наоколо. Джо Гибънс например беше най-добрият. Неговите сделки с нас и с половин дузина други издателства винаги са били нещо изключително. Винаги беше информиран за всичко, което ставаше при нас. Имаше свои хора между нас, но не зная кои бяха те. Ако само знаех, отдавна да съм им запушил устата. Работата обаче е в това, че ние не можехме да направим крачка без Джо да разбере. И той разбра, както и предполагах. Не ми оставаше друго, освен да опитам да се договоря. Спокойно мога да ви кажа, че вашата книга е една от малкото, за които съм се договарял, преди да я издам.

— Но труда — простена Хестингс, — труда, който съм вложил в нея. Аз й посветих двайсет години. Представете си само какво значат двадесет години на търсене и изследвания. Целият си живот вложих в нея, повярвайте ми. Това е целият ми живот!

Картрайт спокойно отвърна:

— Вие, предполагам, вярвате в глупостите, които сте написали?

— Разбира се, че вярвам — изненада се Хестингс, — та вие не виждате ли, че всичко това е вярно. Аз съм проучил всичко. Подробните доказателства са налице и всеки може да ги види. Този план… това продължение… това… както искате го наречете, е най-голямата измама към човешкия род. Неговата цел никога не е била тази, която е официално заявена. Всъщност касае се за последна и отчаяна мярка за премахване на войните. Защото ако хората повярват, че телата им могат да се съхранят и по-късно успешно да се съживят, кой би отишъл на война? Кой ненормален би тръгнал да се бие? Кое правителство или нация би допуснало да се оплита във война? Защото жертвите на една война не биха могли да разчитат на съхранение на телата си. А дори и да останат някои годни за съхранение, не би съществувала техническа възможност. Може би тази цел оправдава средствата? Мисля, че нямаме право да заклеймяваме и отричаме това изнудване. Войните са били нещо ужасно. Ние, които вече повече от век не знаем що е война, трудно бихме могли да проумеем целият ужас от нея. Преди сто години хората са живели в страх от наближаващата голяма война, която заплашвала да помете цялата човешка култура, ако не и всичко тук на земята. И от тази гледна точка измамата може да се оправдае. Но така или иначе на хората трябва да се каже. Те трябва да бъдат…

Той внезапно спря и се загледа в Картрайт, който продължаваше да седи все така излегнат с ръце зад главата.

— Вие не вярвате на нищо от това, така ли?

Издателят протегна ръцете си напред, понамести се в креслото и се опря на бюрото.

— Харис — чистосърдечно започна той, — дали вярвам или не няма никакво значение. Работата ми не е да вярвам в книгите, които издавам. Аз вярвам в парите, които те ми носят. Ще ми се да издам вашата книга, защото съм сигурен, че ще бъде търсена.

— Но вие току-що казахте, че няма да я издадете.

Картрайт кимна с глава.

— Точно така. Не че няма да я издам, а не мога да я издам. Вечният Център няма да позволи това.

— Но те не биха могли да ви спрат.

— Да, законно не могат. Но те могат да притиснат и мене, и акционерите, и другите служители на компанията. И не забравяйте, че самият Център притежава част от капитала ни. Той притежава голямата част от деловия капитал на всичко по тая земя. Натискът, който биха упражнили, би бил невероятен. Както вече казах, ако я има издадена и пусната на пазара, никой не би могъл да ми каже нищо. Тогава гафът щеше да бъде на Фрост, а не мой. Главоболията щяха да бъдат за негова сметка. Щяха да го държат отговорен, че не ме е усетил навреме, а аз щях да бъда свободен от отговорност. Единственото, в което биха могли да ме упрекнат, е проява на лош вкус, липса на критерий може би, а това аз с лекота бих понесъл. Обаче при това положение…

Той безпомощно повдигна рамене.

— Бих могъл да опитам при други издатели.

— Защо не? Бихте могли — уклончиво отвърна Картрайт.

— Как да ви разбирам? Искате да кажете, че никой от тях не би се докоснал до нея?

— Да, дори от разстояние. Разчу се, че аз съм се опитал да подкупя Фрост. Не съм успял и Фрост вече го няма. Това е чул всеки издател в града. Носят се най-различни слухове.

— Но тя тогава изобщо няма да бъде публикувана!

— Боя се, че сте прав. Съветвам ви да си отидете в къщи, да седнете удобно в едно кресло и да се почувствате доволен, че сте открили нещо твърде голямо; нещо, до което никой не се осмелява дори да се докосне. Бъдете доволен, че вие сте единственият, който знае тайната и че сте бил достатъчно прозорлив да разкриете един заговор, който никой, абсолютно никой никога не е подозирал.

Хестингс проточи шия още по-напред.

— Думите ви звучат малко подигравателно — каза той — и това не ми харесва. Бъдете така любезен да ми кажете вашата версия.

— Моята версия?

— Да. Какво в действителност мислите за Вечния Център?

— Защо? — запита Картрайт. — Какво лошо има в това да се мисли, че той е това, което казват за него?

— Нищо, предполагам. Това е удобната гледна точка, към която се прибягва, но тя не е вярната. Пускат се слухове, разбира се. Чуват се навсякъде, но аз съм убеден, че хората си разнообразяват времето с тях. Разпространяват ги, слушат ги, но в действителност не им вярват. Забавленията са толкова малко, че хората се хващат за каквото им попадне. Прочетете за разнообразието на забавленията отпреди двеста години, ако не и по-малко. Нощният живот в градовете — опери, театри, музика… Имало е и спорт — бейзбол, футбол и много други неща. И къде е сега всичко това? Погълнато от скъперничеството на съвременната ни култура. Лудост е днес да се харчи за представления, щом можеш да си стоиш в къщи и да си гледаш телевизия. Да се хвърлят пари по мачове, когато парите за билети могат да се вложат във Вечния Център. Да се плащат фантастични суми за забавления по ресторанти. Абсолютна глупост. Днес човек рядко излиза на ресторант и малцината, които го правят, отиват за да се нахранят. Разните забавления там не ги интересуват, затова и книгите си остават търсени. Поддържаме ниската им цена. Правим ги шикозни и внушителни, но евтини… Когато човек прочете една книга може да я даде на друг, а след време пак да я прочете. А един мач, едно представление, могат да се видят само веднъж. Затова хората четат вестници и книги, затова гледат телевизия. По този начин се забавляват и развличат без пари. Евтини забавления, много от тях наистина евтини, но повярвайте, те действително запълват времето на хората. Та ние само това и правим — убиваме и запълваме времето си. Грабим каквото ни попадне и убиваме времето в изчакване и подготовка за втория живот. Това ражда и мълвата, и слуховете. Те са безплатни и хората могат да си чешат езиците до насита.

— Вие самият трябва да напишете книга — заяви Хестингс.

— Защо не — отвърна Картрайт не без удоволствие. — Боже мой, наистина — защо не? Кожите им бих смъкнал. Ще я грабят като топъл хляб. Ще има да приказват месеци.

— Вие мислите, значи, че моята книга…

— Тя е нещо, в което те наистина биха могли да повярват — каза Картрайт. — Вие сте отразили и документирали всичко. Внушителна и впечатляваща е. Недоумявам как сте го постигнали.

— Вие все още не вярвате в нея — каза авторът злъчно. — Тайно подозирате, че съм изфабрикувал всичко това.

— О, не — каза Картрайт, — не можете да твърдите, че съм казал такова нещо. Никога не съм поставял под въпрос каквото и да е, нали?

Отправи блуждаещ поглед встрани.

— Много лошо — каза той, — много. Можехме да ударим едно милиардче. Повярвай ми, момко, не се шегувам — можехме да чукнем милиардчето!