Заложници в Рая

Шестнадесет

Даниел Фрост остана на тротоара, загледан в светлините на отдалечаващата се кола на Ан Харисън, докато тя зави и изчезна от погледа му.

Той се обърна и тръгна по изтритите каменни стълби към жилищния блок. Някъде по средата обаче се подвоуми за момент, обърна се и тръгна надолу по стълбите отново към улицата.

Не му се връщаше в стаята в такава хубава нощ. Но макар че си помисли това, беше уверен, че не хубавата нощ е причината, защото тук, в този порутен район нямаше нищо хубаво. Не привлекателността на нощта го върна, а някаква съпротива, някакво нежелание да се връща в стаята си. Да поизчака малко може би, докато празнотата в нея поизчезне или съзнанието му се позамъгли за да може да приеме тази празнота по-спокойно.

До тази вечер не беше усещал и разбирал колко празна, жалка, безцветна и окаяна е тази стая. Усети го, когато се върна от парка след срещата с Джо Гибънс. И след това за нула време тя приветливо светна и се изпълни с топлина и красота при посещението на Ан Харисън. Вярно, имаше свещи и дузина рози, за които той жестоко се охарчи, но нито свещите, нито розите, нито двете взети заедно бяха причина за промяната. Ан беше тази, която донесе чудото.

Да, той за пръв път усети колко окаяна е неговата стая. Преди не беше забелязвал това. Винаги му се е струвало, че е сносно място за живот. Една врата към усамотението, покрив, един единствен прозорец, за да пропуска светлина — и той беше съвсем достатъчен. Местенце за ядене и спане, за отмора. Не му беше минавало и през ум за по-голяма квартира, за по-големи удобства, защото единственото удобство и утеха бяха съзнанието, че седмица след седмица той притуряше към залога, който щеше да отнесе със себе си когато умре.

Защо стаята му се видя толкова малка и окаяна, когато се върна в онази вечер? Да не би пък защото самия живот внезапно беше му се видял нищожен и окаян? Да му се е видяла празна защото самия му живот беше празен? А как може живота му да е празен, когато пред него беше сигурната перспектива за безсмъртие?

Улицата беше потънала в тъмнина. Само тук-там някоя лампа хвърляше бледа светлина. Порутените сгради по двете страни на улицата представляваха жалки видения от миналото. Стари мрачни жилищни сгради, които отдавна бяха отживели някогашната си слава. Стъпките му отекваха като кухи барабанни удари надолу по улицата. Къщите бяха в тъмнина. Само някъде просветваше прозорец. Нямаше никой навън. Никой освен мен, помисли си той, защото нямаше и причини за излизане. Нямаше кафета, нямаше театри, концерти — нали за всичко бяха нужни пари. А щом човек искаше да отиде подготвен във втория си живот, трябваше да стиска и къта паричките си.

Невзрачна, празна улица, невзрачна празна стая! Това ли е всичко, което настоящият живот може да предложи на човека? Да не би пък да беше сбъркал? — учуди се той. — Да не би пък да се разхождаше в някакъв сън, заслепен от славата на идващия живот?

Съвсем сам — помисли си той — съвсем сам в живота и тук на улицата.

От навеса на един вход излезе човек.

— Мистър Фрост? — запита той.

— Да — каза Фрост. — С какво мога да ви услужа?

Имаше нещо в този човек, което не му хареса. В думите му се чувстваше лека дързост и нахалство.

Човекът се приближи, но не каза нито дума.

— Ако нямате нищо против — каза Фрост, — аз имам…

Нещо го жилна в тила — нещо ужасно болезнено.

Той вдигна ръка, за да смачка нападателя с това ужасно жило, но ръката му беше толкова натежала, че едва стигна до половината. Стори му се че пада в страни. Бавно, като че ли съзнателно падане, не от удар, не насилствено, а просто като търсене на опора. И най-чудното беше че той изглежда не се уплаши, защото чувстваше че пада много бавно и няма да се нарани на тротоара.

Човекът, който го заговори, продължаваше да стои на паважа и недалеч от него беше застанал още един, който както Фрост подразбра беше изскочил зад него. Бяха хора без лица — забулени в сянката на сградите — хора, които не можа да познае.