Златният телец

Глава IЗа това как Паниковски наруши конвенцията

Трябва да обичаме пешеходците.

Пешеходците представляват по-голямата част от човечеството. Нещо повече — най-добрата негова част. Пешеходците са създали света. Те са построили градовете, издигнали са многоетажните сгради, прокарали са канализацията и водопровода, павирали са улиците и са ги осветили с електрическите лампи. Те са разпространили културата по целия свят, изобретили са книгопечатането, измислили са барута, прехвърлили са мостовете през реките, разчели са египетските йероглифи, въвели са в употреба самобръсначката, премахнали са търговията с роби и са установили, че от зърната на соята могат да се приготвят сто и четиринадесет вкусни питателни блюда.

И когато всичко било готово, когато родната планета добила сравнително благоустроен вид, ето че се появили автомобилистите.

Трябва да отбележим, че автомобилът също е изобретение на пешеходците. Но автомобилистите някак изведнъж забравили това. Взели да мачкат кротките и умни пешеходци. Улиците, създадени от пешеходците, минали във властта на автомобилистите. Паважите станали двойно по-широки, а тротоарите се стеснили колкото тютюневия бандерол. И пешеходците започнали да се притискат изплашени до стените на къщите.

В големия град пешеходците водят мъченически живот. За тях е въведено някакво транспортно гето. Разрешават им да пресичат улиците само на кръстопътищата, тоест тъкмо на онези места, дето движението е най-силно и дето косъмчето, на което обикновено виси животът на пешеходеца, най-лесно може да се скъса.

В нашата обширна страна обикновеният автомобил, предназначен, както мислят пешеходците, за мирно превозване на хора и товари, е приел страшните очертания на братоубийствен снаряд. Той изважда от строя цели редици от членовете на профсъюзите и техните семейства. Ако някой път пешеходецът успее да отскочи изпод сребърния нос на колата, милицията го глобява за нарушаване правилата на уличния катехизис.

Изобщо авторитетът на пешеходците много се разклати. Те, които дадоха на света такива забележителни хора като Хораций, Бойл, Мариот, Лобачевски, Гутенберг и Анатол Франс, сега са принудени да се кълчат по най-долен начин, само и само да напомнят за своето съществуване. Боже, боже, когото в същност няма, докъде ти, когото наистина няма, докара пешеходеца!

Ето върви той от Владивосток за Москва по сибирското шосе, дигнал в едната си ръка знаме с надпис:

и преметнал през рамо тояга, на края на която се люшкат резервни сандали „Вуйчо Ваньо“ и тенекиен чайник без капак. Това е съветският пешеходец-физкултурник, който е излязъл от Владивосток като юноша и на преклонна възраст пред самите врати на Москва ще бъде премазан от тежък камион, чийто номер няма и да успеят да забележат.

Или друг, европейски мохикан на пешеходното движение. Той обикаля пеша света, като търкаля пред себе си варел. Той на драго сърце би тръгнал така, без варела, но тогава никой няма да забележи, че наистина е пешеходец на дълги разстояния и за него няма да пишат във вестниците. Ще трябва цял живот да тласка пред себе си проклетата тара, на която при това (позор, позор!) е нарисуван с големи жълти букви надпис, възхваляващ ненадминатите качества на автомобилното масло „Шофьорски блян“.

Дотам е деградирал пешеходецът.

И само в малките руски градове още уважават и обичат пешеходеца. Там той още е господар на улицата, безгрижно скита по паважа и го пресича по най-заплетен начин и в каквато си ще посока.

Гражданинът с фуражка с бяло дъно, каквито повечето носят управителите на летните градини и конферансиетата, несъмнено принадлежеше към най-голямата и най-добрата част на човечеството. Той вървеше по улиците на град Арбатов пеша и със снизходително любопитство се озърташе настрани. В ръка държеше малка акушерска чанта. Види се, градът с нищо не порази пешеходеца с артистичната фуражка.

Той видя петнадесетина сини, резедави и белорозови звънарни; направи му впечатление олющеното американско злато на църковните кубета. Знаме плющеше над официалната сграда.

До белите врати с кули на провинциален кремъл две строги бабички разговаряха на френски, оплакваха се от съветската власт и си спомняха своите любими щерки. От църковния зимник повяваше студ и лъхаше на прокиснало. Там, изглежда, се пазеха картофи.

— Храмът господен — склад за картофи — рече тихо пешеходецът.

Като мина под шперплатова арка с току-що написан с вар лозунг:

той се озова в началото на дълга алея, която се наричаше булевард „Млади дарования“.

— Не — каза пешеходецът с огорчение, — това не е Рио де Жанейро, това е много по-лошо.

Почти по всички пейки на булевард „Млади дарования“ седяха самотни девици с разтворени книжки в ръце. Дрипави сенки падаха по страниците на книгите, по голите лакти, по трогателните бретони. Когато пришелецът влезе в прохладната алея, по пейките се забеляза раздвижване. Скрити зад книгите на Гладков, Елиза Ожешкова и Сейфулина, девойките хвърляха плахи погледи към пристигналия. Той мина покрай развълнуваните читателки с парадна стъпка и излезе пред сградата на изпълкома — целта на неговата разходка.

В този момент иззад ъгъла изскочи файтон. Успоредно с него, като се държеше за прашния олющен калник и размахваше издута папка с печатен надпис „Musique“, потичваше човек в дългопола толстовка. Той разпалено доказваше нещо на потника във файтона. Пътникът, възрастен мъж с увиснал като банан нос, стискаше с крака един куфар и от време не време показваше среден пръст на събеседника си. В разгорещения спор инженерската му фуражка, чиято околишка лъщеше със зеления си мебелен плюш, се беше кипнала настрана. И двете спорещи страни често и особено гръмко произнасяха думата „размер“.

Скоро почнаха да се различават и други думи.

— Вие ще отговаряте за това, другарю Талмудовски! — викна дългополият, като отклони от лицето си пръста на инженера.

— А пък аз ви казвам, че при такива условия нито един свестен специалист няма да дойде при вас — отговори Талмудовски и се мъчеше да върне пръста си на предишната позиция.

— Вие пак за размера на заплатата ли? Ще трябва да се постави въпросът за скубачеството.

— Плюя ви аз на заплатата! Без пари ще ви работя! — крещеше инженерът и развълнуван описваше със средния си пръст всевъзможни криви. — Щом поискам, изобщо ще се пенсионирам. Вие оставете това крепостно право! Пишат навсякъде: „Свобода, равенство, братство“, а мен искат да ме принудят да работя в тази миша дупка!

Тук инженер Талмудовски бързо разтвори ръката си и се залови да изброява на пръсти:

— Квартирата — кочина, театър няма, заплатата… Файтонджия! Карай на гарата!

— Тпру-у! — запищя дългополият, като тичаше неспокойно напред и хващаше коня за юздата. — Аз, като секретар на секцията на инженерите и техниците… Кондрат Иванович! Та нали заводът ще остане без специалисти… Не ви ли е грях от бога… Обществеността няма да допусне това, инженер Талмудовски… В чантата си имам протокол.

И секретарят на секцията се разкрачи и започна бързо да развързва шнурчетата на своята „Musique“.

Тази непредпазливост разреши спора. Като видя, че пътят е свободен, Талмудовски се изправи на крака и викна с всички сили:

— Карай на гарата!

— Къде? Къде? — заломоти секретарят и се спусна подир файтона. — Вие сте дезертьор от трудовия фронт!

От папката „Musique“ изхвърчаха листове тънка хартия с някакви лилави „разгледаха — постановиха“.

Пришелецът, който наблюдаваше с интерес инцидента, постоя една минута на опустелия площад и с убедителен тон каза:

— Не, това не е Рио де Жанейро.

След минута той вече чукаше на вратата на кабинета на предизпълкома.

— Вие кого търсите? — запита го секретарят, който седеше на една маса до вратата. — Защо искате да отидете при председателя? По каква работа?

Посетителят, изглежда, познаваше изтънко системата за държане със секретарите на правителствените, стопанските и обществените организации. Той не се зае да убеждава, че е пристигнал по бърза служебна работа.

— По лична — рече той сухо, без да погледне секретаря, и провря глава в отвора на открехнатата врата. — Може ли за малко?

И без да дочака отговор, се приближи до бюрото:

— Здравейте, не ме ли познахте?

Председателят, черноок едроглав човек със синьо сако и също такъв панталон, напъхан в ботуши с високи скороходни токчета, погледна посетителя доста разсеяно и заяви, че не го познава.

— Наистина ли не ме познахте? А пък мнозина намират, че приличам поразително на баща си.

— Аз също приличам на баща си — нетърпеливо рече председателят. — Какво обичате, другарю?

— Цялата работа е — какъв е бащата — забеляза тъжно посетителят. — Аз съм син на лейтенант Шмид.

Председателят се смути и се понадигна. Той живо си припомни знаменития облик на революционния лейтенант с бледно лице и черна пелерина с големи бронзови закопчалки. Докато той събираше мислите си, за да зададе подходящ за случая въпрос на сина на черноморския герой, посетителят оглеждаше мебелировката на кабинета с поглед на придирчив купувач.

Някога, в царско време, мебелирането на учрежденията ставаше по калъп. Отгледана беше особена порода шаблонна мебел: плоски, стигащи до тавана шкафове, дървени дивани с тридюймови полирани седалки, маси с дебели билярдни крака и дъбови парапети, отделящи длъжностното лице от външния неспокоен свят. През време на революцията тази порода мебели почти изчезна и секретът на нейната изработка беше загубен. Хората забравиха как трябва да се обзавеждат помещенията на длъжностните лица и в служебните кабинети се появиха предмети, които дотогава се смятаха неделима принадлежност на частната квартира. В учрежденията се появиха пружинени адвокатски дивани с огледална поличка за седем порцеланови слона, които уж носят щастие, витринки за съдини, етажерчици, разгъваеми кожени кресла за ревматици и сини японски вази. В кабинета на председателя на арбатовския изпълком освен обикновеното бюро се бяха настанили две табуретки, тапицирани с нацепила се розова коприна, малка кушетка на ивици, атлазен параван с Фуджияма и цъфнали вишни и лъскав славянски шкаф, груба пазарска изработка.

„Шкафчето е пък тип «Хей, славяни!» — помисли си посетителят. — Тук не може да се измъкне много пара. Не, това не е Рио де Жанейро.“

— Много добре, че се отбихте — рече най-сетне председателят. — Вие навярно идвате от Москва?

— Да, пътем — отвърна посетителят, като гледаше кушетчицата и все повече се убеждаваше, че финансовите работи на изпълкома са зле. Той предпочиташе изпълкоми, обзаведени с нова шведска мебел от ленинградския дървтръст.

Председателят се канеше да запита сина на лейтенанта за целта на неговото идване в Арбатов, ала неочаквано за самия себе си се усмихна жално и рече:

— Ние имаме забележителни църкви. Тук идваха вече от Главнаука, готвят се да реставрират. Кажете, вие самият помните ли въстанието на броненосеца „Очаков“?

— Смътно, смътно — отговори посетителят. — През онова героично време аз бях още съвсем малък. Бях дете.

— Извинете, а как ви е името?

— Николай… Николай Шмид.

— А по баща?

„Сега я оплесках!“ — помисли си посетителят, който също не знаеше името на своя баща.

— Да-а — проточи той, като избягна прекия отговор, — сега мнозина не знаят имената на героите. Опиянение от непа. Няма го онзи ентусиазъм. Собствено аз попаднах във вашия град съвсем случайно. Неприятност на пътуването. Останах без копейка.

Председателят много се зарадва от промяната на разговора. Стори му се позорно, че е забравил името на героя от „Очаков“.

„Наистина — мислеше той, като гледаше със симпатия въодушевеното лице на героя, — затъваш тук в работа. Забравяш великите вехи.“

— Как казвате? Без копейка? Интересно.

— Естествено бих могъл да се обърна към частно лице — каза посетителят, — всеки ще ми даде, но нали разбирате, не е много удобно от политическа гледна точка. Син на революционер — и изведнъж проси пари от частника, от непмана…

Последните думи синът на лейтенанта произнесе истерично. Председателят тревожно се вслуша в новите интонации в гласа на посетителя. „Ами ако го прихващат? — помисли той. — От грижи по него не мога се отърва.“

— И много добре сте сторили, че не сте се обърнали към частник — рече най-сетне объркалият се председател.

След това синът на черноморския герой меко, без натиск мина към въпроса. Той поиска петдесет рубли. Притиснат от тесните рамки на местния бюджет, председателят можа да даде само осем рубли и три купона за обед в кооперативния стол „Бивш приятел на стомаха“.

Синът на героя пъхна парите и купоните в дълбокия джоб на изтърканото си пъстросиво сако и вече се канеше да стане от розовата табуретка, когато зад вратата на кабинета се чу трополене и протестният вик на секретаря.

Вратата се отворя бързо и на прага се показа нов посетител.

— Кой е тука главният? — запита той, като дишаше тежко и шареше с похотливи очи из стаята.

— Аз съм — рече председателят.

— Здрасти, председателю — викна новопристигналият, като протягаше лопатообразната си длан. — Да се запознаем. Синът на лейтенант Шмид.

— Кой? — запита градският глава, като се облети.

— Синът на великия, незабравимия герой лейтенант Шмид — повтори дошлият.

— Ами че другарят, дето седи, е син на другаря Шмид, Николай Шмид.

И председателят, съвсем разстроен, посочи първия посетител, чието лице внезапно прие сънлив израз.

В живота на двамата мошеници настъпи деликатен миг. В ръцете на скромния и доверчив председател на изпълкома всеки момент можеше да блесне дългият неприятен меч на Немезида. Съдбата даваше само една секунда време за създаване на спасителна комбинация. В очите на втория син на лейтенант Шмид се изписа ужас.

Неговата фигура в лятна рубашка „Парагвай“, панталони с матроски капак и синкави платнени обувки, минута преди това рязко очертана и ъгловата, почна да се разтапя, загуби своите страшни контури и вече не внушаваше никакво уважение. На лицето на председателя се появи зла усмивка.

И ето, когато на втория син на лейтенанта вече се струваше, че всичко е загубено и че ужасният председателски гняв ей сега ще се стовари върху неговата рижа глава, от розовата табуретка дойде спасение.

— Вася! — провикна се първият син на лейтенант Шмид, като скочи. — Мили братко! Не познаваш ли брат си Коля?

И първият син сграбчи втория син в обятията си.

— Познавам те! — възкликна проумелият Вася. — Как да не познавам брат си Коля!

Щастливата среща беше ознаменувана с такива невероятни ласки и с толкова необикновени по сила прегръдки, че вторият син на черноморския революционер се освободи от тях с побледняло от болка лице. От радост брат му Коля го посмачка доста.

Докато се прегръщаха, двамата братя поглеждаха под око председателя, от чие го лице не слизаше киселият израз. Това налагаше спасителната комбинация още тук, на място, да се развие и допълни с битови детайли и с нови, изплъзнали се от „История на партията“ подробности по въстанието на моряците в 1905 година. Държейки се за ръце, братята се отпуснаха на кушетката и без да свалят угоднически очи от председателя, потънаха в спомени.

— Да се чудиш просто, каква среща! — възкликна фалшиво първият син, като канеше с поглед председателя да се присъедини към това семейно тържество.

— Да — рече председателят с леден глас. — Случва се, случва се.

Като видя, че председателят все още се намира в лапите на съмнението, първият син помилва брат си по рижите като на сетер къдрици и гальовно попита:

— Ами кога пристигна от Мариупол, дето живееше при нашата баба?

— Да, живях — промърмори вторият син на лейтенанта — при нея.

— А защо така рядко ми пишеше? Много се безпокоях.

— Бях зает — отговори мрачно рижокосият.

От страх, че неуморният му брат ей сега ще се заинтересува с какво е бил зает (а той беше зает предимно с лежане в изправителните домове на различни автономни републики и области), вторият син на лейтенант Шмид взе инициативата в свои ръце и сам зададе въпрос:

— А ти защо не пишеше?

— Аз пишех — отговори неочаквано братлето в изблик на необикновена веселост, — препоръчани писма ти пращах. Пазя дори пощенските разписки.

И той бръкна във външния си джоб, отдето наистина измъкна куп смачкани бележки, но, кой знае защо, ги показа не на брат си, а на председателя на изпълкома, при това отдалече.

Колкото и да е чудно, но бележките успокоиха малко председателя и спомените на братята станаха по-живи. Рижокосият съвсем свикна с обстановката и доста смислено, макар и монотонно, разказа съдържанието на масовата брошура „Метежът на Очаков“. Брат му украсяваше неговото сухо описание с такива живописни подробности, че председателят, който бе започнал да се успокоява, наостри уши.

Все пак той пусна братята с миром и те изскочиха на улицата с голямо облекчение.

Зад ъгъла на изпълкома те се спряха.

— Тъкмо стана дума за детството — рече първият син, — когато бях дете, убивах на място такива като вас. С прашка.

— Защо? — попита радостно вторият син на прочутия баща.

— Такива са суровите закони на живота. Или, да се изразя по-кратко, животът ни диктува своите сурови закони. Вие защо се вмъкнахте в кабинета? Не видяхте ли, че председателят не е сам?

— Аз мислех…

— Ах, вие сте мислили? Значи, понякога Мислите? Вие сте мислител. Как се казвате, мислителю? Спиноза? Жан-Жак Русо? Марк Аврелий?

Рижокосият мълчеше, потиснат от справедливото обвинение.

— Хайде, прощавам ви. Живейте си. А сега — да се запознаем. Тъй или иначе, братя сме, а роднинството задължава. Казвам се Остап Бендер. Разрешете и аз да науча истинското ви име.

— Балаганов — представи се рижокосият, — Шура Балаганов.

— За професията не питам — рече учтиво Бендер, — но се досещам. Навярно нещо интелектуално? Присъдите тая година много ли са?

— Две — отвърна без стеснение Балаганов.

— Туй вече не е хубаво. Защо продавате вашата безсмъртна душа? Човек не трябва да попада в съда. Това е долно занятие. Имам пред вид кражбата. Да не говорим за това, че е грешно да се краде — като дете мама сигурно ви е запознала с тази доктрина, — при това то е безцелно губене на сили и енергия.

Остап дълго още щеше да развива своите възгледи за живота, ако Балаганов не го бе прекъснал.

— Гледайте — рече той, като сочеше зелените пазви на булевард „Млади дарования.“ — Виждате ли, идва един човек със сламена шапка?

— Виждам — каза високомерно Остап. — Е, а какво? Да не би да е губернаторът на остров Борнео?

— Това е Паниковски — рече Шура. — Син на лейтенант Шмид.

По алеята, в сянката на августейшите липи, като се кривеше малко на една страна, вървеше не млад вече гражданин. Коравата сламена шапка с ръбести краища беше килната на главата му. Панталоните му бяха толкова къси, че откриваха белите вързалки на долните му гащи. Под мустаците на гражданина пламтеше като огънче на цигара златен зъб.

— Как, още един син ли? — каза Остап. — Става забавно.

Паниковски се приближи до сградата на изпълкома, описа замислен пред входа една осморка, хвана периферията на шапката с две ръце и я намести правилно на главата си, опъна сакото, въздъхна тежко и тръгна навътре.

— Лейтенантът е имал трима сина — забеляза Бендер, — двамата умни, а третият глупак. Трябва да го предупредим.

— Няма нужда — каза Балаганов, — нека знае друг път как се нарушава конвенция?

— Каква е пък тази конвенция?

— Почакайте, после ще ви кажа. Влезе, влезе!

— Аз съм човек завистлив — призна си Бендер, — но тук няма за какво да завиждам. Вие никога ли не сте гледали борба с бикове? Да идем да погледаме.

Сдружилите се деца на лейтенант Шмид излязоха иззад ъгъла и се приближиха до прозореца на председателския кабинет.

Зад замъгленото, немито стъкло седеше председателят. Той пишеше бързо. Както при всички пишещи, лицето му беше нажалено. Изведнъж той вдигна глава. Вратата се разтвори и в стаята проникна Паниковски. Притиснал шапка към кирливото си сако, той се спря близо до бюрото и дълго мърда дебелите си устни. След това председателят подскочи на стола си и широко отвори уста. Приятелите чуха проточен вик.

С думите „всички назад“ Остап повлече подире си Балаганов. Те изтичаха на булеварда и се прикриха зад едно дърво.

— Свалете шапки — рече Остап, — оголете глави. Ей сега ще стане изнасянето на тялото.

Той не се излъга. Не бяха още успели да заглъхнат тътнежите и модулациите от гласа на председателя, когато на портала на изпълкома се показаха двама яки сътрудници. Те носеха Паниковски. Единият го държеше за ръцете, другият — за краката.

— Тленните останки на покойния — коментираше Остап — бяха изнесени на ръце от близки и приятели.

Сътрудниците извлякоха третото глупаво дете на лейтенант Шмид на стълбището и взеха бавно да го люлеят. Паниковски мълчеше, загледан покорно в синьото небе.

— След кратката гражданска панихида… — започна Остап.

В същия миг сътрудниците, като придадоха достатъчно размах и инерция на тялото на Паниковски, го изхвърлиха на улицата.

— … тялото бе предадено на земята — завърши Бендер.

Паниковски се пльосна на земята като жаба. Той се изправи бързо и като се кривеше на едната страна повече от преди, побягна по булевард „Млади дарования“ с невероятна бързина.

— Е, сега разкажете — промълви Остап — по какъв начин този гад е нарушил конвенцията и каква е била тази конвенция.

Глава IIТридесетте сина на лейтенант Шмид

Тревожно прекараното утро свърши. Без да се сдумват, Бендер и Балаганов бързо се отдалечиха от изпълкома. По главната улица возеха на разточена селска кола дълга синя релса. Такъв звън и екот се носеха по главната улица, като че каруцарят с рибарските брезентови работни дрехи караше не релса, а оглушителна музикална нота. Слънцето се отразяваше от стъклената витрина на магазина за нагледни пособия, дето над глобусите, черепите и картонения, смешно боядисан черен дроб на пияница приятелски се прегръщаха два скелета. В бедния прозорец на работилницата за щемпели и печати най-голямо място заемаха емайлираните табелки с надписи:

просто

и най-после черна солидна табела със златни букви:

Види се, тези категорични текстове най-много се търсеха в град Арбатов. На всички останали аления в живота работилницата 33 щемпели и печати се беше отзовала само с една синя табелка:

По-нататък един до друг се бяха разположили три магазина за духови инструменти, мандолини и басови балалайки. Медните тръби, блеснали развратно, бяха полегнали на полиците на витрината, обвити с червено платно. Особено хубав беше бас хеликонът. Той беше толкова могъщ, тъй лениво се приличаше на слънцето, свит на кравай, че би трябвало да го държат не във витрината, а в столичната зоологическа градина, някъде между слона и боата, та през празнични дни родителите да водят децата си при него и да им казват: „Ето, детето ми, павилионът на хеликона. Хеликонът сега спи. А когато се събуди, непременно ще почне да тръби“ И децата ще зяпат удивителната тръба с големи учудени очи.

В друго време Остап Бендер би обърнал внимание и на новите, големи колкото къщи балалайки, и на извилите се от слънчевия пек грамофонни плочи, и на пионерските барабани, които със своите крещящи шарки навеждаха на мисълта, че куршумът е глупак, а щикът — юнак, ала сега не му беше до това. Ядеше му се.

— Вие, разбира се, стоите на края на финансовата бездна? — попита той Балаганов.

— Намеквате за пари ли? — рече Шура. — Нямам пари вече цяла седмица.

— В такъв случай вие ще свършите зле, млади човече — рече наставнически Остап. — Финансовата бездна — това е най-дълбоката от всички бездни, в нея човек може да пада цял живот. Но нищо, не тъжете. Аз все пак задигнах в човката си три купона за обед. Председателят на изпълкома ме обикна от пръв поглед.

Но млечните братя не можаха да се възползуват от добрината на градския глава. На вратата на стола „Бивш приятел на стомаха“ висеше голям катинар, покрит с нещо като ръжда или елдена каша.

— Разбира се — рече с огорчение Остап, — по случай ревизията на шницелите столът е затворен завинаги. Ще трябва да предадем телата си на изтерзание на частниците.

— Частниците обичат сухата пара — възрази Балаганов глухо.

— Хайде, хайде, няма да ви измъчвам. Председателят ме обсипа със златен дъжд на сума осем рубли. Но имайте пред вид, уважаеми Шура, че нямам намерение да ви храня даром. Срещу всеки витамин, който ще ви набавя, аз ще искам от вас маса дребни услуги.

Ала частнособственически сектор в града не се оказа и братята се наобядваха в лятната кооперативна градина, дето нарочни плакати известяваха на гражданите за последното арбатовско нововъведение в областта на общественото хранене:

— Ще се задоволим с квас — каза Балаганов.

— Още повече — добави Остап, — че местният квас се приготвя от артела на частниците, които съчувствуват на съветската власт. А сега разкажете в какво се е провинил главорезът Паниковски. Обичам историйките за дребни мошеничества.

Заситилият се Балаганов погледна с благодарност своя спасител и започна да разказва. Разказът му продължи около два часа и съдържаше изключително интересни сведения.

Във всички области на човешката дейност предлагането на труда и неговото търсене се регулират от специални органи. Актьорът ще отиде в Омск само тогава, когато напълно се убеди, че няма защо да се бои от конкуренция и че за неговото амплоа на студен любовник или „масата е сложена“ няма други претенденти. Железничарите се намират под опеката на техните скъпи учкпрофсожи, които най-старателно публикуват във вестниците съобщения, че безработните багажни раздавачи не могат да разчитат на работа в района на Сизрано—Вяземската линия или че Средноазиатската линия има нужда от четирима бариерни пазачи. Експерт-стоковед дава обявление във вестника и цялата страна научава, че има на този свят експерт-стоковед с десетгодишен стаж, който поради семейни причини сменя службата си в Москва срещу работа в провинцията.

Всичко се регулира, тече по разчистени корита, извършва своя кръговрат в пълно съответствие със закона и под негова защита.

И единствен само пазарът на особената категория мошеници, които се представяха за деца на лейтенант Шмид, се намираше в хаотично състояние. Анархия раздираше корпорацията на децата на лейтенанта. Те не можеха да извлекат от своята професия онези изгоди, които несъмнено биха им донесли минутното познанство с администраторите, стопанските ръководители и обществениците, в по-голямата си част хора удивително доверчиви.

По цялата страна скиторят, като изнудват и крънкат пари, самозваните внуци на Карл Маркс, несъществуващите племенници на Фридрих Енгелс, братята на Луначарски, братовчедките на Клара Цеткин или в най-лошия случай потомците на прочутия анархист княз Кропоткин.

От Минск до Беринговия пролив и от Нахичеван на Аракс до Францйосифова земя роднините на великите хора посещават изпълкомите, слизат по гарите и угрижени се возят с файтони. Те бързат. Имат много работа.

По едно време предлагането на роднини все пак превиши търсенето и на този своеобразен пазар настъпи депресия. Чувствуваше се нужда от реформи. Постепенно туриха в ред своята дейност внуците на Карл Маркс, кропоткинци, енгелсовци и тям подобни, с изключение на буйната корпорация на децата на лейтенант Шмид, която като полския сейм вечно се раздираше от анархия. Децата се случиха някак груби, алчни, опърничави и си пречеха едно на друго да трупат в хамбара.

Шура Балаганов, който се смяташе първенец на лейтенанта, се обезпокои не на шега от създалата се конюнктура. Все по-често и по-често му се случваше да се сблъсква с другари по корпорация, които бяха изпортили напълно плодоносните поля на Украйна и курортните висоти на Кавказ, където той беше свикнал да работи доходно.

— И вие се изплашихте от нарастващите трудности? — попита подигравателно Остап.

Но Балаганов не забеляза иронията. Посръбвайки от лилавия квас, той продължаваше своето повествование.

Изходът от това напрегнато положение бил един — конференция. Над нейното свикване Балаганов работи цяла зима. Той водеше преписка с конкурентите, негови лични познати. Непознатите поканваше чрез срещаните по пътя внуци на Маркс. И ето най-после рано през пролетта на 1928 година почти всички известни деца на лейтенант Шмид се събраха в една московска кръчма при Сухаревата кула. Кворумът беше голям — излезе, че лейтенант Шмид има тридесет синове на възраст от осемнадесет до петдесет и две години и четири дъщери — глупави, възстари и некрасиви.

В кратка встъпителна реч Балаганов изрази надежда, че братята ще намерят общ език и ще изработят най-сетне конвенция, чиято необходимост се диктува от самия живот.

Според проекта на Балаганов целият Съюз на републиките следваше да се раздели на тридесет и четири експлоатационни участъци, според броя на събралите се. Всеки участък се предава за дългосрочно ползуване на едно от децата. Никой от членовете на корпорацията няма право да преминава границите и да се вмъква в чужда територия с цел да печели.

Срещу новите принципи на работа не възразяваше никой, с изключение на Паниковски, който още тогава заяви, че ще преживее и без конвенция. Затова пък при разпределянето на страната се разиграха безобразни сцени. Високите договарящи страни се изпокараха още в първата минута и вече не се обръщаха един към друг другояче освен с прибавяне на ругателни епитети.

Целият спор стана за разпределянето на участъците.

Никой не искаше да вземе университетските центрове. Никому не бяха потребни изпитаните вече Москва, Ленинград и Харков.

С много лоша репутация се ползуваха също така далечните, потънали в пясъци източни области. Тях обвиняваха в непознаване личността на лейтенант Шмид.

— Намерихте кого да излъжете! — крещеше пискливо Паниковски. — Вие ми дайте Средноруската хълмиста област, тогава ще подпиша конвенцията.

— Как? Цялата хълмиста област? — заяви Балаганов. — А не щеш ли да ти дадем като прибавка и Мелитопол? Или Бобруйск?

При думата „Бобруйск“ събранието застена болезнено. Всички бяха съгласни да тръгнат за Бобруйск веднага. Бобруйск се считаше за прекрасно, висококултурно място.

— Е, не цялата — настояваше алчният Паниковски, — поне половината. Най-сетне аз съм семеен човек, две семейства имам.

Но не му дадоха и половината.

След дълга виканица беше решено участъците да се разпределят с жребий. Бяха нарязани тридесет и четири листчета и на всяко от тях нанесено географско наименование. Плодородният Курск и съмнителният Херсон, малко разработеният Минусинск и почти безнадеждният Ашхабад, Киев, Петрозаводск и Чита — всички републики, всички области лежаха в една заешка шапка с наушници и чакаха стопаните си.

Весели възгласи, глухи стонове и ругатни съпровождаха тегленето на жребия.

Лошата звезда на Паниковски оказа своето влияние върху изхода на работата. Падна му се Поволжието. Той се присъедини към конвенцията извън себе си от яд.

— Аз ще отида — викаше той, — но предупреждавам: ако се отнесат зле с мен, ще наруша конвенцията и ще мина границата!

Балаганов, на когото се падна златният арбатовски участък, се разтревожи и още тогава заяви, че няма да търпи нарушаване на експлоатационните норми.

Така или иначе, работата беше турена в ред, след което тридесетте синове и четири дъщери на лейтенант Шмид заминаха за своите райони на работа.

— И ето вие, Бендер, сам видяхте как този гад наруши конвенцията — завърши своето повествование Шура Балаганов. — Той отдавна пълзи из моя участък, само че досега не можех да го пипна.

Въпреки очакванията на разказвача лошата постъпка на Паниковски не беше порицана от Остап. Бендер се изтегна на стола, загледан небрежно пред себе си.

На високата задна стена на градината на ресторанта бяха нарисувани дървета, гъстолисти и еднакви като на картинка в христоматия. Истински дървета в градината нямаше, обаче сянката, която падаше от стената, даваше живителна прохлада и напълно задоволяваше гражданите. Види се, гражданите до един бяха членове на съюза, защото пиеха само бира и дори без никакво мезе.

До портата на градината се приближи с непрестанно боботене и пукотевица зелен автомобил, на вратичката на който беше извъртян бял дъгообразен надпис: „Ех, как ще ви разходя!“ По-долу бяха поместени условията за разходка с веселата кола. На час — три рубли. За далечни разстояния — по споразумение. Пътници в колата нямаше.

Посетителите на градината си зашушукаха тревожно. Около пет минути шофьорът гледа умоляващо през решетката на градината и загубил, изглежда, надежда да намери пътници, викна предизвикателно:

— Таксито е свободно! Моля, сядайте!

Но никой от гражданите не изяви желание да се качи в колата „Ех, как ще ви разходя!“ И дори самата покана на шофьора им подействува някак особено. Те наведоха глави и се мъчеха да не гледат към колата. Шофьорът поклати глава и бавно отмина. Арбатовци гледаха тъжно подир него. След пет минути зеленият автомобил бясно профуча покрай градината в обратна посока. Шофьорът подскачаше на своето седалище и викаше нещо неразбрано. Колата бе все така празна.

Остап я изпрати с поглед и каза:

— Знаете ли, Балаганов, вие сте празноглавен. Не се обиждайте. С това искам да посоча точно мястото, което заемате под слънцето.

— Вървете по дяволите! — каза грубо Балаганов.

— Вие все пак се обидихте? Значи, според вас длъжността син на лейтенант не е празноглавство?

— Но нали и вие самият сте син на лейтенант Шмид! — извика Балаганов.

— Вие сте празноглавец — повтори Остап. — И син на празноглавец. И вашите деца ще бъдат празноглавци. Хлапак! Онова, което стана тая сутрин, не е дори епизод, а просто чиста случайност, каприз на художника. Джентълмен на дребно. Не ми е по характера да залагам на такива мизерни шансове. А що за професия е това, прости, господи! Син на лейтенант Шмид! Е, че това ще е година още, две. Ами после? После вашите рижи къдрици ще станат много познати и вас просто ще почнат да ви бият.

— Тогава какво да правя? — обезпокои се Балаганов. — Как да си изкарвам насъщния хляб?

— Трябва да мислите — рече сурово Остап. — Мен например ме хранят идеите. Аз не протягам ръка за горчивата изпълкомовска рубла. Моят план е по-широк. Вие, виждам, обичате безкористно парите. Кажете, каква сума ви допада?

— Пет хиляди — отговори бързо Балаганов.

— На месец?

— На година.

— Тогава няма да се разберем. На мен ми трябват петстотин хиляди. И по възможност наведнъж, а не на части.

— Може би все пак ще ги вземете на части? — попита отмъстителният Балаганов.

Остап изгледа изпитателно своя събеседник и отговори съвсем сериозно:

— Бих ги взел на части. Но ми трябват наведнъж.

Балаганов реши да се пошегува по повод и на това изречение, но вдигна очи към Остап и веднага засече. Пред него седеше атлет със строго очертано, сякаш пресовано върху монета лице. Фин белег пресичаше мургавото гърло. Очите святкаха със страшна веселост.

Балаганов изведнъж почувствува непреодолимо желание да застане мирно. Поиска му се дори да се окашля, както правят хора средно отговорни, когато разговарят с някои от висшестоящите другари. И наистина, след като се окашля, той запита смутено:

— А защо ви са толкова много пари… и то наведнъж?

— На мен въобще ми трябват повече — каза Остап. — Петстотин хиляди — това е моят минимум, петстотин хиляди пълноценни ориентировъчни рубли. Аз искам да замина, другарю Шура, да замина много далече, в Рио де Жанейро.

— Роднини ли имате там? — попита Балаганов.

— Защо, нима приличам на човек, който може да има роднини?

— Не, но аз…

— Нямам роднини, другарю Шура — сам съм на този свят. Имах татко, турски поданик, ала и той отдавна почина в страшни гърчове. Не е там работата. Аз от дете искам да отида в Рио де Жанейро. Вие естествено не знаете за съществуването на този град.

Балаганов скръбно поклати глава. От световните културни огнища освен Москва той знаеше само Киев, Мелитопол и Жмеринка. Изобщо той беше убеден, че земята е плоска.

Остап хвърли на масата един лист, откъснат от книга.

— Това е изрезка от „Малка съветска енциклопедия“. Ето какво пише тук за Рио де Жанейро: „1 360 000 жители…“ Така… „значителен брой мулати… на просторен залив на Атлантическия океан…“ Виждате ли, виждате ли! „Главните улици на града не отстъпват и на най-големите градове в света по своите богати магазини и великолепни сгради.“ Представлявате ли си, Шура? Не отстъпват! Мулати, залив, експорт на кафе, така да се каже, дъмпинг на кафе, чарлстон, наречен „Моето момиче има едно малко нещо“, и… какво да говорим! Вие сам виждате какво става. Милион и половина хора и всички до един с бели панталони. Искам да се махна оттука. През последната година между мен и съветската власт възникнаха най-сериозни разногласия. Тя иска да строи социализъм, а аз не искам. На мен ми е досадно да строя социализъм. Сега ясно ли ви е защо ми са нужни толкова пари?

— А откъде ще вземете петстотин хиляди? — попита тихо Балаганов.

— Откъдето искате — отвърна Остап. — Само ми покажете богат човек и аз ще му взема парите.

— Как? Убийство? — още по-тихо запита Балаганов и хвърли поглед към съседните масички, дето арбатовци дигаха чаши за наздравица.

— Знаете ли — каза Остап, — вие не е трябвало да подписвате така наречената сухаревска конвенция. Това умствено занимание явно ви е изтощило много. Вие просто видимо оглупявате. Запомнете хубаво, Остап Бендер никога никого не е убивал. Него искаха да убият — имаше такова нещо. Но самият той е чист пред закона. Разбира се, аз не съм херувим. Нямам криле, но чета наказателния кодекс. Това е моя слабост.

— А как мислите да измъкнете парите?

— Как мисля да ги измъкна ли? Измъкването или задигането на парите варира в зависимост от обстоятелствата. Лично аз имам четиристотин сравнително честни начина за измъкване. Но работата не е в начините. Работата е там, че сега няма богати хора. И тук е ужасът на моето положение. Друг би се нахвърлил, разбира се, на някое беззащитно държавно учреждение, но това не влиза в моите правила. Известно ви е моето уважение към наказателния кодекс. Няма сметка да грабиш колектива. Дайте ми по-богат индивид. Но няма го, няма го тоя индивидуум.

— Какво говорите! — възкликна Балаганов. — Има много богати хора.

— А вие познавате ли ги? — рече незабавно Остап. — Можете ли да ми кажете името и точния адрес поне на един съветски милионер? А такива има, трябва да ги има. Щом в страната сноват някакви парични знаци, трябва да има и хора, които притежават много от тях. Но как да се намери такъв шмекер?

Остап дори въздъхна. Изглежда, че мечтите за богатия индивидуум отдавна го вълнуваха.

— Колко приятно е — рече той замислен — да работиш с легален милионер в добре организирана буржоазна държава със стари капиталистически традиции. Там милионерът е популярна фигура. Адресът му е известен. Той живее в хубава къща някъде в Рио де Жанейро. Отиваш право при него на гости и още във вестибюла, след първите поздравления, измъкваш парите. И всичко това, имайте пред вид, с добром, вежливо: „Ало, сър, не се вълнувайте. Ще се наложи да ви обезпокоим мъничко. Ол райт. Готово.“ И туйто. Култура! Какво по-просто от това? Джентълмен в общество на джентълмени прави своя мъничък бизнес. Само не трябва да се стреля в полилея, излишно е. А у нас… боже, боже!… В каква студена страна живеем ние! У нас всичко е скрито, всичко е в нелегалност. Дори Наркомфин с неговия свръхмощен данъчен апарат не може да намери съветския милионер. А милионерът може би седи сега в тази така наречена лятна градина на съседната масичка и пие четирийсеткопейковото пиво „Тип-Топ“. Ето кое е обидното!

— Значи, вие мислите — попита Балаганов, като изчака малко, — че ако се намереше такъв таен милионер, то…

— Не продължавайте. Знам какво искате да кажете. Не, не е това, съвсем не е това. Аз няма да го душа с възглавница или да го удрям с лъскавия наган по главата. И въобще нищо глупашко няма да има. Ах, ако можеше само да се намери индивид! Аз така ще наредя всичко, че той сам ще ми донесе парите си на подносче със синя ивица по края.

— Това е много хубаво. — Балаганов доверчиво се усмихна. — Петстотин хиляди на подносче със синя ивица по края.

Той стана и почна да се върти около масичката. Цъкаше жалостиво с език, спираше се, отваряше дори уста, като че искаше да произнесе нещо, но без да каже нито дума, сядаше и отново ставаше. Остап равнодушно следеше движенията на Балаганов.

— Сам ще ги поднесе? — запита изведнъж Балаганов със скърцащ глас. — На подносче? Ами ако не ги поднесе? А къде е това Рио де Жанейро? Далече ли? Не може да бъде всички да ходят с бели панталони. Оставете тая работа, Бендер. С петстотин хиляди и у нас може добре да се преживее.

— Безспорно, безспорно — рече весело Остап, — можела се преживее. Но вие не размахвайте криле, без да има защо. Вие нямате петстотин хиляди.

На безметежното, неразорано чело на Балаганов се появи дълбока бръчка. Той погледна плахо Остап и промълви:

— Аз знам такъв милионер.

От лицето на Бендер мигом изчезна цялото оживление. Лицето му тутакси затвърдя и отново прие медалните си очертания.

— Карайте, карайте — каза той, — аз раздавам само в събота, няма какво да ми се издокарвате.

— Честна дума, мосю Бендер…

— Слушайте, Шура, щом вече минахме изключително на френски език, тогава наричайте ме не мосю, а ситуайен, което значи гражданин. Пардон, адресът на вашия милионер?

— Той живее в Черноморск.

— Разбира се, така си и мислех. Черноморск! Там дори и преди войната човек с десетина хиляди се наричаше милионер. А сега… мога да си представя! Не, това е глупост!

— Ама не е така, оставете ме да се доизкажа. Това е истински милионер. Разбирате ли, Бендер, случи ми се неотдавна да лежа в тамошния затвор…

След десет минути млечните братя напуснаха лятната кооперативна градина, дето поднасяха бира. Великият комбинатор се чувствуваше в положението на хирург, комуто предстои да направи твърде сериозна операция. Всичко е готово. В електрическите тенджери се парят марлите и бинтовете, милосърдната сестра в бяла тога пристъпва безшумно по кахления под, блестят медицинският фаянс и никел, болният лежи на стъклената маса, измъчено извърнал очи към тавана, в специално затопления въздух се носи мирис на немска дъвка. С разперени ръце хирургът се приближава до операционната маса, поема от асистента стерилизирания фински нож и казва сухо на болния: „Свалете бурнуса.“

— Винаги ми се случва така — каза Бендер, като святкаше с очи, — работа за милиони трябва да започвам при чувствителен недостиг на парични знаци. Целият ми капитал, основен, оборотен и запасен, възлиза на пет рубли… Как, казахте, се нарича този нелегален милионер?

— Корейко — отвърна Балаганов.

— Да, да, Корейко. Прекрасно име. И вие твърдите, че никой не знае за неговите милиони?

— Никой освен мен и Пружански. Но Пружански, нали ви разказвах, ще лежи в затвора още две-три годинки. Само да го бяхте видели как се вайкаше и плачеше, когато излизах на свобода. Изглежда, чувствуваше, че не е трябвало да ми разказва за Корейко.

— Това, дето ви е открил своята тайна, е нищо. Не заради това се е вайкал и плакал. Той навярно е предчувствувал, че вие ще разкажете цялата тази история на мен. А това наистина е голяма загуба за горкия Пружански. По времето, когато Пружански излезе от затвора, Корейко ще намира утеха само в баналната пословица: „Бедността не е порок“.

Остап свали лятната си фуражка и като я размаха във въздуха, попита:

— Имам ли бели коси?

Балаганов прибра корема си, разтвори стъпалата на краката си на широчина един пушечен приклад и с глас на деснофлангови отговори:

— Съвсем не!

— Значи, ще имам. Предстоят ни велики боеве. Вие също ще побелеете, Балаганов.

Балаганов изведнъж се изкиска глупашки:

— Та как казвате? Сам ще донесе парите на подносче със синя ивица по края?

— На мен на подносче — рече Остап, — а на вас на чинийка.

— А какво ще стане с Рио де Жанейро? Аз също искам да ходя с бял панталон.

— Рио де Жанейро — това е кристалната мечта на моето детство — отвърна строго великият комбинатор, — не я докосвайте с вашите лапи. Но на въпроса. Да се изпратят на мое разположение линейни кораби. Частите да пристигнат в град Черноморск в най-кратък срок. Форма на облеклото — караулна. Хайде, свирете марш! Парада ще командувам аз!

Глава IIIБензинът ваш — идеите наши

Година преди Паниковски да наруши конвенцията, като проникне в чужд експлоатационен участък, в град Арбатов се появи първият автомобил. Основоположник на автомобилното дело беше шофьорът на име Козлевич.

До кормилното колело го докара решението да започне нов живот. Старият живот на Адам Козлевич беше греховен. Той непрестанно нарушаваше наказателния кодекс на РСФСР, а именно член 162-и, който третира въпросите за тайното похищаване на чуждо имущество (кражба).

Този член има много пунктове, но за грешния Адам беше чужд пункт „а“ (кражба, извършена без използуване на каквито и да било технически средства). Това беше за него много примитивно. Пункт „д“, предвиждащ наказание с лишаване от свобода в срок до пет години, също не му допадаше. Той не обичаше да лежи дълго в затвора. И понеже от детинство имаше влечение към техниката, той от цялата си душа се отдаде на пункт „в“ (тайно похищаване на чуждо имущество, извършено с използуване на технически средства или нееднократно, или по предварително споразумение с други лица, на гари, пристанища, параходи, вагони и в хотели).

Но на Козлевич не му вървеше. Хващаха го и тогава, когато използуваше любимите си технически средства, и тогава, когато минаваше и без тях. Хващаха го на гарите, пристанищата, на параходите и в хотелите. Във вагоните също го хващаха. Хващаха го дори тогава, когато той, съвсем отчаян, започваше да присвоява чужда собственост по предварително споразумение с други лица.

Като полежа по съвкупност около три години, Адам Козлевич стигна до мисълта, че много по-удобно е човек да се занимава с открито натрупване на своя собственост, отколкото с тайно похищение на чужда. Тази мисъл внесе успокоение в неговата метежна душа. Той стана примерен затворник, пишеше разобличителни стихове в затворническия вестник „Слънце взхожда и захожда“ и усърдно работеше в механо-работилницата на изправителния дом. Пенитенциарната система му оказа благотворно влияние. Козлевич Адам Казимирович, четиридесет и шест годишен, произхождащ от селско семейство в бившата Ченстоховска околия, неженен, нееднократно осъждан, излезе от затвора като честен човек.

След две години работа в един от московските гаражи той купи случайно такъв стар автомобил, че неговото появяване на пиацата можеше да се обясни само с ликвидирането на автомобилния музей. Редкият експонат беше продаден на Козлевич за сто и деветдесет рубли. Кой знае защо, автомобилът се продаваше заедно с една изкуствена палма в зелено каче. Трябваше да се купи и палмата. Палмата горе-долу приличаше на нещо, но колата искаше доста работа: трябваше да се издирват на пазара липсващи части, да се кърпят седалките, отново да се постави електрическата инсталация. Ремонтът беше увенчан с боядисване на колата в гущеровозелен цвят. Породата на колата беше неизвестна, но Адам Казимирович твърдеше, че е „Лорен-Дитрих“. За доказателство той закова на радиатора на автомобила медна плочка с фабричната марка „Лорен-Дитрих“. Оставаше само да се пристъпи към частен превоз, за който Козлевич отдавна мечтаеше.

В деня, когато Адам Казимирович се накани за пръв път да изведе своята рожба на бял свят. На автомобилната борса стана едно печално за всички частни шофьори събитие. В Москва пристигнаха сто и двадесет малки, черни, прилични на броунинги таксиметри „Рено“. Козлевич дори не направи опит да се конкурира с тях. Палмата той даде на съхранение във файтонджийската чайна „Версай“ и замина на работа в провинцията.

Арбатов, лишен от автомобилен транспорт, се хареса на шофьора и той реши да остане завинаги в него.

Адам Казимирович си представи как трудолюбиво, весело и най-важното честно ще работи на попрището на автотранспорта. Представяше си как в ранно арктическо утро дежури пред гарата в очакване на московския влак. Загърнат в рижа кожена шуба и вдигнал на чело авиаторските предпазни очила, той черпи дружелюбно носачите с цигари. Някъде отзад се гушат премръзналите файтонджии. Те плачат от студ и треперят в дебелите си сини поли. Но ето че се чува тревожният звън на камбанката на гарата. Това е сигналът. Влакът е пристигнал. Пътниците излизат на площада пред гарата и с доволни гримаси се спират пред колата. Те не са очаквали, че в този арбатовски затънтен край вече е проникнала идеята за автопревоза. Козлевич тръби с тромбата, лети с пътниците към Дома на селянина.

Работа има през целия ден, всички с радост се възползуват от услугите на механическия екипаж. Козлевич и неговият верен лорен-дитрих са неизбежни участници във всички градски сватби, екскурзии и тържества. Но най-много работа има през лятото. В неделни дни с колата на Козлевич излизат вън от града цели семейства. Кънти безгрижният смях на децата, вятърът развява ешарфи и панделки, жените чуруликат весело, бащите на семействата гледат с уважение кожения гръб на шофьора и го разпитват за състоянието на автомобилното дело в Северноамериканските съединени щати (вярно ли е, по-специално, това, че Форд ежедневно си купува нов автомобил?).

Така се рисуваше пред Козлевич неговият нов чуден живот в Арбатов. Но действителността за съвсем кратко време разруши построения от въображението на Адам Казимирович въздушен замък с всичките негови кулички, подвижни мостове, ветропоказатели и императорски флаг.

Отначало го подведе железопътният график. Бързите влакове и експресите минаваха покрай гара Арбатов, без да спират, като в движение приемаха жезлите и хвърляха бързата поща. Смесените влакове пристигаха само два пъти в седмицата. Те докарваха все повече незначителен народ: делегати и обущари с денкове, калъпи и прошения. Обикновено пътниците от смесените влакове не използуваха колата. Екскурзии и тържества нямаше, а на сватбите не викаха Козлевич. За сватбените процесии в Арбатов бяха свикнали да наемат файтонджии, които в такива случаи вплитаха в гривите на конете книжни рози и хризантеми, което много харесваше на кумовете.

Обаче разходки вън от града ставаха често. Но те съвсем не бяха такива, за каквито мечтаеше Адам Казимирович. Нямаше ни деца, ни развяващи се ешарфи, ни весело чуруликане.

Още първата вечер, осветена от мъждивите газени фенери, при Адам Казимирович, който цял ден беше престоял безплодно на Спасокооперативния площад, се приближиха четирима мъже. Те се взираха дълго и мълчаливо в автомобила. После единият от тях, гърбушко, неуверено запита:

— Всички можем ли да се качим?

— Може — отговори Козлевич, учуден от нерешителността на арбатовските граждани. — Пет рубли на час.

Мъжете взеха да си шушукат. До шофьора стигнаха чудновати въздишки и думи: „Да се разходим, другари, след заседанието, а? Но дали е удобно? По рубла и двадесет и пет копейки на човек не е скъпо. Че какво неудобно има?…“

И за пръв път обемистата кола прие в своето платнено лоно арбатовци. Няколко минути пътниците мълчаха, потиснати от бързината на движението, от топлата миризма на бензин и свиренето на вятъра. После, измъчвани от неясно предчувствие, те подеха тихичко: „Като вълни са бързи нашите дни.“ Козлевич включи трета скорост. Мярнаха се мрачните очертания на затворената лавка и колата изскокна в полето, на лунния път.

„Ден след ден скъсяваме ний пътя към гроба“ — извиваха тъжно пътниците. Стана им жал за тях самите, стана им обидно, че никога не са били студенти. Припевът изпълниха с мощни гласове:

„По чашчица, по мъничка, тирлим-бом-бом, тирлим-бом-бом.“

— Стой! — извика внезапно гърбушкото. — Карай назад! Душата ми гори.

В града пътниците взеха много бели бутилчици и някаква широкоплещеста гражданка. В полето устроиха бивак, вечеряха с водка, а после танцуваха без музика полка-кокетка.

Уморен от нощното приключение, Козлевич прекара целия ден в дрямка до кормилото на своята пиаца. А надвечер се яви вчерашната компания, вече пийнала, отново се настани в колата и цяла нощ летя около града. На третия ден се повтори същото. Нощните гуляи на веселата компания, под предводителството на гърбушкото, продължиха две седмици поред. Удоволствията от автомобилизацията оказаха странно влияние върху клиентите на Адам Казимирович: лицата им подпухнаха и се белееха в тъмнината като възглавници. Гърбушкото, с провиснало от устата му парче салам, приличаше на върколак.

Те станаха неспокойни и понякога в разгара на веселието плачеха. Веднъж дръзкият гърбушко докара с файтон при автомобила един чувал ориз. На разсъмване откараха ориза на село, размениха го там срещу домашна ракия-първак и този ден вече не се върнаха в града. Пиха със селяните брудершафт, седнали на купите. А през нощта запалиха огньове и плакаха особено жално.

През настъпилото след това сивичко утро железничарската кооперация „Линеец“, в която гърбушкото беше завеждащ, а неговите весели другари — членове на управата и магазинна комисия, беше затворена поради ревизия. Колко горчиво бяха изненадани ревизорите, когато не откриха в магазина нито брашно, нито пипер, нито домашен сапун, нито селски корита, нито текстилни стоки, нито ориз. Полици, тезгях, сандъци и качета — всичко беше опразнено. Само на пода насред магазина стърчаха към тавана гигантски ловджийски ботуши четиридесет и девети номер с жълти мукавени подметки и матово блещукаше в стъклената будка автоматичната каса „Национал“, чийто никелиран дамски бюст беше осеян с разноцветни копчета. А в квартирата на Козлевич изпратиха призовка от народния следовател: викаха шофьора като свидетел по делото на кооперация „Линеец“.

Гърбушкото и неговите приятели не се веснаха повече и зелената кола престоя три дни без работа.

Новите пътници, подобно на първите, се явяваха под закрилата на тъмнината. Те също започваха с невинна разходка извън града, но мисълта за водка възникваше у тях още при първите изминати от колата петстотин метра. Изглежда, арбатовци не можеха да си представят, че е възможно да се използува автомобилът в трезво състояние и смятаха автоталигата на Козлевич за гнездо на разврата, дето човек непременно трябва да се държи разпищолено, да издава ненужни крясъци и изобщо да прахосва живота си. Едва сега Козлевич разбра защо мъжете, които минаваха денем покрай неговата пиаца, си смигаха и се усмихваха многозначително.

Всичко вървеше съвсем не така, както предполагаше Адам Казимирович. Нощем той летеше със запалени фарове край околните горички, като слушаше зад гърба си пиянското боричкане и воплите на пътниците, а денем, зашеметен от безсъние, седеше при следователите и даваше свидетелски показания. Кой знае защо, арбатовци прахосваха своя живот с пари, принадлежащи на държавата, обществото и кооперациите. И Козлевич против волята си отново потъна в бездната на наказателния кодекс, в света на трета глава, която поучително разказваше за служебни престъпления.

Започнаха съдебни процеси. И във всеки от тях като главен свидетел на обвинението излизаше Адам Казимирович. Неговите правдиви разкази объркваха подсъдимите и те, давейки се в сълзи и сополи, си признаваха всичко. Той погуби много учреждения. Като последна негова жертва падна филиалното отделение на областната киноорганизация, която снемаше в Арбатов историческия филм „Стенка Разин и княгинята“. Целия филиал тикнаха в пандиза за шест години, а филмът, който представляваше тесносъдебен интерес, беше предаден в музея за веществени доказателства, дето вече се намираха ловджийските ботуши от кооперация „Линеец“.

След това настъпи крах. Почнаха да се боят от зеления автомобил като от чума. Гражданите заобикаляха отдалече Спасокооперативния площад, на който Козлевич беше забил шарен стълб с табелка:

В продължение на няколко месеца Адам не изкара нито копейка и живееше от спестяванията, които бе направил по време на нощните разходки.

Тогава той се реши на жертви. На вратичката на автомобила написа бял и според него твърде подкупващ надпис: „Ех, как ще ви разходя!“ — и снижи цената от пет рубли на час на три. Ала гражданите и сега не промениха тактиката. Шофьорът караше бавно из града, приближаваше до учрежденията и викаше през прозорците:

— Ах, какъв въздух! Да се поразходим, а?

Служебните лица се подаваха от прозорците и под грохота на ундервудите отвръщаха:

— Сам се вози. Душегубец!

— Защо пък душегубец? — питаше Козлевич едва неразплакан.

— Душегубец си, ами — отговаряха служащите, — пред съда искаш да ни изправиш.

— А вие със свои пари да се бяхте возили! — викаше разпалено шофьорът. — Със собствени пари.

При тези думи служебните лица се споглеждаха комично и затваряха прозорците. Разходка с кола със свои пари им се струваше просто глупава.

Собственикът на „Ех, как ще ви разходя!“ се скара с целия град. Той вече с никого не се поздравяваше, стана нервен и зъл. Като видеше някой совслуж1 в дълга кавказка рубашка и издути ръкави, той се приближаваше до него изотзад и с горчив смях викаше:

— Мошеници! Ей сега ще ви подведа под отговорност! По сто и девети член.

Совслужът трепваше, оправяше индиферентно колана си със сребърни украшения, с каквито обикновено украсяват хамутите на товарните коне, и преструвайки се, че виковете не се отнасят за него, ускоряваше крачка. Но отмъстителният Козлевич продължаваше да върви до него и да дразни своя враг с монотонно четене на джобния наказателен требник:

— „Присвояване от служебно лице на пари, ценности или друго имущество, намиращо се под негови грижи по силата на служебното му положение, се наказва…“

Совслужът побягваше страхливо и подхвърляше високо задник, сплескан от дългото седене на стола в канцеларията.

— „… с лишаване от свобода — викаше Козлевич, догонвайки го — за срок от три години.“

Ала всичко това носеше само морално удовлетворение на шофьора. Материалното му положение не беше добро. Спестяванията вече се свършваха. Трябваше да се вземе някакво решение. Не можеше да продължава повече така.

В такова възбудено състояние веднъж Адам Казимирович седеше в своята кола и гледаше с отвращение глупавия шарен стълб „Автомобилна пиаца“. Той разбираше смътно, че честният живот не му се удаде, че автомобилният месия беше пристигнал преждевременно и гражданите не повярваха в него. Козлевич бе така потънал в своите печални размишления, че дори не забеляза двамата млади хора, които доста дълго вече се любуваха на неговата кола.

— Оригинална конструкция — рече най-после единият от тях, — зората на автомобилизма. Виждате ли, Балаганов, какво може да се направи от една проста шевна машина „Сингер“? Малко приспособление — и се е получила прелестна колхозна сноповръзвачка.

— Махни се! — каза мрачно Козлевич.

— Тоест как така „махни се“? Защо сте поставили на вашата вършачка рекламно клеймо „Ех, как ще ви разходя!“? Може би ние с моя приятел желаем да направим едно делово пътуване? Може би ние желаем именно ех, да се разходим?

За пръв път през арбатовския период от живота му по лицето на мъченика на автомобилното дело се появи усмивка. Той изскочи от колата и чевръсто запали тежко тракащия мотор.

— Заповядайте — рече той, — къде да карам?

— Този път — никъде — забеляза Балаганов, — пари няма. Какво да се прави, другарю механик, беднотия.

— Няма значение, сядайте! — викна Козлевич отчаяно. — Ще ви откарам без пари. Няма ли да пиете? Няма ли да танцувате голи на луна? Ех! Ще ви разходя!

— Добре тогава, ще се възползуваме от гостоприемството — каза Остап и седна до шофьора. — Виждам, вие имате добър характер. Но защо мислите, че ние сме способни да танцуваме в гол вид?

— Тук всички са такива — отговори шофьорът, като изкарваше колата на главната улица, — държавни престъпници.

Той се топеше от желание да сподели с някого своята мъка. Естествено най-добре би било да разкаже за своите страдания на нежната си сбръчкана майчица. Тя би го пожалила. Но мадам Козлевич беше умряла от скръб отдавна, когато научи, че нейният син Адам започва да става известен като крадец-рецидивист. И шофьорът разказа на новите пътници цялата история за падението на град Арбатов, под чиито развалини се гърчеше сега неговият зелен автомобил.

— Накъде да вървя сега? — скръбно завърши Козлевич. — Къде да се дяна?

Остап се позабави, погледна многозначително своя риж компаньон и рече:

— Всичките ви беди идват от това, че сте правдотърсач. Вие просто сте агънце, неуспял баптист. Печално е да се наблюдават в шофьорските среди такива упадъчни настроения. Вие имате автомобил и не знаете накъде да вървите. Нашата работа е по-лоша — ние нямаме автомобил. Но ние знаем накъде да вървим. Искате ли да отидем заедно?

— Къде? — попита шофьорът.

— В Черноморск — каза Остап. — Имаме там малко лична работа. И за вас ще се намери нещо. В Черноморск ценят старинните предмети и на драго сърце се возят с тях. Да вървим.

Отначало Адам Казимирович само се усмихваше като вдовица, която няма вече нищо мило в живота си. Но Бендер не жалеше краските. Той разкри пред смутения шофьор чудни далнини и веднага ги разкраси със син и розов цвят.

— А в Арбатов няма какво да загубите освен запасните вериги. По пътя няма да гладувате. С това се заемам аз. Бензинът ваш — идеите наши.

Козлевич спря колата и като все още се опираше, рече мрачно:

— Бензинът е малко.

— За петдесет километра ще стигне ли?

— Ще стигне за осемдесет.

— В такъв случай всичко е наред. Аз вече ви съобщих, че не съм беден на идеи и мисли. Точно на шестдесетия километър на самия път ще ви очаква голям железен варел с авиационен бензин. Харесва ли ви авиационният бензин?

— Харесва ми — отговори срамежливо Козлевич.

Животът изведнъж му се стори лек и весел. Поиска му се незабавно да тръгне за Черноморск.

— И този варел — завърши Остап — вие ще получите съвсем безплатно. Ще кажа нещо повече. Вас ще ви молят да приемете този бензин.

— Какъв бензин? — пошепна Балаганов. — Какви ги дрънкате? Остап погледна отвисоко оранжевите лунички, пръснати по лицето на млечния му брат, и също така тихо отвърна:

— Хора, които не четат вестници, трябва морално да бъдат убивани на място. Вас ви оставям жив само защото се надявам да ви превъзпитам.

Остап не разясни каква връзка съществува между четенето на вестници и големия варел с бензин, който уж си стои на пътя.

— Обявявам големия пробег Арбатов — Черноморск за открит — рече тържествено Остап. — За капитан на пробега назначавам себе си. За водач на колата се зачислява… как се казвате? Адам Козлевич. Гражданинът Балаганов се утвърждава като бордмеханик и му се възлагат задълженията прислуга за всичко. Само че вижте какво, Козлевич: надписът „Ех, как ще ви разходя!“ трябва незабавно да се заличи. На нас не ни са нужни особени белези.

След два часа колата с прясно тъмнозелено петно отстрани бавно се изкърбаля от гаража и за последен път мина по улиците на град Арбатов. Надежда светеше в очите на Козлевич. До него седеше Балаганов. Той грижливо изтриваше с парцалче медните части, като ревностно изпълняваше новите за него задължения на бордмеханик. Капитанът на пробега се беше отпуснал върху червеникавата седалка и със задоволство поглеждаше своите нови подчинени.

— Адам! — викна той, като заглуши пукането на мотора. — Как се нарича вашата талижка?

— „Лорен-Дитрих“ — отговори Козлевич.

— Що за име е това? Всяка кола, както всеки военен кораб, трябва да има собствено име. Вашият „Лорен-Дитрих“ се отличава със забележителна скорост и благородна красота на линиите. Ето защо предлагам да кръстим колата „Антилопа-Гну“. Има ли някой против? Приема се единодушно.

Зелената „Антилопа“, скърцаща с всичките си части, се понесе по края на булевард „Млади дарования“ и изскочи на пазарния площад.

Там пред взора на екипажа на „Антилопа“ се откри странна картина. От площада, по посока на шосето, тичаше приведен човек с бяла гъска под мишницата. С лявата си ръка той придържаше твърдата сламена шапка на главата си. Подир него тичаше с викове голяма тълпа. Беглецът се обръщаше често назад и на неговото благообразно актьорско лице можеше да се различи израз на ужас.

— Паниковски бяга! — извика Балаганов.

— Втори стадий от кражбата на гъска — забеляза студено Остап. — Третият стадий ще започне след залавянето на виновника. Той се съпровожда с чувствителен бой.

Навярно Паниковски се досещаше за приближаването на третия стадий, защото тичаше с все сила. От страх той не пускаше гъската и това раздразваше още повече преследвачите.

— Сто и шестнадесети член — рече наизуст Козлевич. — Тайно, а също така и явно похищаване на едър добитък от трудовото земеделско и скотовъдно население.

Балаганов гръмко се разсмя. Радваше го мисълта, че нарушителят на конвенцията ще получи справедливо възмездие.

Колата излезе на шосето, като пресече шумната тълпа.

— Спасете ме! — закрещя Паниковски, когато „Антилопа“ се изравни с него.

— Бог ще ти помогне — отговори Балаганов, като се наведе през борда.

Колата обви Паниковски в кълба малинов дим.

— Вземете ме! — пищеше Паниковски с последни сили и тичаше редом с колата. — Аз съм добър човек.

Гласовете на преследвачите се сливаха в общ враждебен вой.

— Да бяхме взели този гад, а? — запита Остап.

— Няма нужда — отговори жестоко Балаганов, — нека знае друг път да не нарушава конвенция.

Но Остап вече беше взел решение.

— Хвърли птицата! — викна той на Паниковски и като се обърна към шофьора, добави: — Бавен ход.

Паниковски незабавно се подчини. Гъската недоволно стъпи на крака, почеса се и като че нищо не беше станало, тръгна назад за града.

— Качвайте се — предложи Остап, — дявол да ви вземе! Но повече да не грешите, инак ще ви отскубна ръцете.

Преплитайки крака, Паниковски се хвана за каросерията, после натисна корем на ръба, прехвърли се в колата като къпещ се в лодка и падна на пода, тракайки с ръкавелите.

— Пълен ход! — изкомандува Остап. — Заседанието продължава. Балаганов натисна тромбата и от медната фуния се изтръгнаха старомодни, весели, внезапно секващи звуци:

И „Антилопа Гну“ се измъкна в открито поле, на път за варела с авиационен бензин.

Глава IVОбикновеното куфарче

Един човек без шапка, със сив дочен панталон, кожени сандали, обути на бос крак по монашески, и бяла риза без яка, наведе глава и излезе от ниската портичка на дом номер шестнайсети. Като се намери на тротоара, постлан със синкави каменни плочи, той се спря и рече тихо:

— Днес е петък. Значи, пак трябва да се ходи на гарата.

Като произнесе тези думи, човекът със сандалите бързо се обърна. Стори му се, че зад гърба му стои гражданин с цинкова мутра на шпионин. Но улица „Малая Касателная“ беше съвсем пуста.

Юнското утро току-що започваше да се оформя. Акациите потрепваха и ронеха върху плоските камъни студена оловна роса. Уличните птички чуруликаха някаква весела дивотия. В дъното на улицата, долу, зад покривите на къщите, пламтеше изляното, тежко море. Млади кучета се катереха по сандъците за боклук, като се озъртаха жално и дращеха с нокти. Часът на портиерите вече бе минал, часът на млекарките още не бе настъпил.

Беше онзи промеждутък между пет и шест часа, когато портиерите, намахали се до втръсване с бодливите метли, вече са се разотишли по своите шатри, в града е светло, чисто и тихо като в Държавната банка. В такъв момент ти се иска да плачеш и да вярваш, че мътеницата наистина е по-полезна и по-вкусна от хлебната ракия; ала долита вече далечен тътнеж: млекарките слизат със своите бидони от излетните влакове. Ей сега те ще се втурнат в града и на площадките на черните входове ще захванат обикновената кавга с домакините. За миг ще се покажат работници с торбички и веднага ще се скрият в заводските врати. От фабричните комини ще забълва дим. А после върху нощните масички ще заподскачат от злоба и ще зазвънят като звънчета на тройка безчет будилници (на фирмата „Павел Буре“ — по-тихо, на тръста за фина механика — по-силно) и ще замучат сънените съветски служащи, падайки от високите момински креватчета. Часът на млекарките ще свърши, ще настъпи часът на чиновническия народ.

Ала беше още рано, служащите още спяха под своите фикуси. Човекът със сандалите прекоси целия град и не срещна почти никого из пътя си. Той вървеше под акациите, които изпълняваха в Черноморск някои обществени функции: на едни висяха сини пощенски кутии с герба на ведомството (плик и светкавица), за други пък бяха приковани тенекиени легенчета с вода за кучетата.

Човекът със сандалите пристигна на Приморската гара в момента, когато оттам излизаха млекарките. Като се блъсна няколко пъти силно в техните железни рамене, той се приближи до помещението за съхраняване на ръчен багаж и подаде квитанция. Чиновникът от гардероба погледна квитанцията с неестествена строгост, приета само по железниците, и веднага подаде на предявителя неговото куфарче. От своя страна предявителят отвори кожената си кесийка, извади оттам с въздишка една монета от десет копейки и я сложи на тезгяха на гардероба, направен от шест стари, излъскани от лактите релси.

Когато излезе на площада пред гарата, човекът със сандалите остави куфара на паважа, огледа го внимателно от всички страни и дори попипа бялата му ключалка от ръчна чанта. Това беше най-обикновено куфарче, склепано от дърво и облепено с изкуствен фибър.

Тъкмо в такива куфарчета по-младите пътници носят памучни чорапи „Скетч“, две смени толстовки, мрежа за коса, гащета, брошурата „Задачите на комсомола в село“ и три твърди смачкани яйца. Освен това в един ъгъл непременно се намира нечисто бельо, завито на топка с вестник „Икономически живот“. По-старите пътници пазят в такъв куфар комплектуван костюм и отделно към него панталони от кариран плат, известен под името „Стогодишнината на Одеса“, презрамки с машинки, домашни пантофи с езичета, флакон троен одеколон и бяло марсилско одеяло. Трябва да отбележим, че и в този случай в ъгъла има нещо, завито в „Икономически живот“. Но това вече не е мръсно бельо, а анемична варена кокошка.

Като се задоволи с бегъл преглед, човекът със сандалите вдигна куфара и влезе в белия тропически вагон на трамвая, който го откара на другия край на града — на Източната гара. Тук неговите действия бяха правопротивоположни на онова, което току-що бе направил на Приморската гара. Той предаде своя куфар на съхранение и получи квитанция от величествения гардеробиер.

Като извърши тия странни операции, стопанинът на куфара напусна гарата тъкмо в момента, когато по улиците вече се появиха най-примерните служащи. Той се вмъкна в техните нестройни колони, след което костюмът му загуби всякаква оригиналност. Човекът със сандалите беше служащ, а почти всички служащи в Черноморск се обличаха по неписаната мода: нощница със запретнати над лактите ръкави, леки сирашки панталони, същите сандали или платнени обувки. Никой не носеше шапка или фуражка. Само понякога се мяркаше каскет, а най-често черни, щръкнали нагоре перчеми, още по-често като диня на бостан лъщеше загоряла от слънцето плешивина, на която човек изпитва голямо желание да напише с химически молив някоя дума.

Учреждението, в което служеше човекът със сандалите, се наричаше „Херкулес“ и се помещаваше в един бивш хотел. Въртящата се стъклена врата с медни параходни дръжки го вкара в голям вестибюл от розов мрамор. В заземения асансьор се помещаваше бюро справки. Оттам вече надничаше усмихнато женско лице. Като изтича по инерция няколко крачки, влезлият се спря пред стария портиер, който носеше фуражка със златен зигзаг на околишката, и с наперен глас запита:

— Е, старче, време ли е за крематориума?

— Време е, любезни — отговори портиерът, като се усмихваше радостно, — за нашия съветски колумбариум.

Той дори махна с ръце. На добродушното му лице се изписа пълна готовност, ако ще би веднага да се предаде на огненото погребение.

В Черноморск се канеха да строят крематориум със съответно помещение за урните с праха, тоест колумбари, и тази новост от страна на гробищния подотдел, кой знае защо, много развеселяваше гражданите. Може би ги разсмиваха новите думи — крематориум и колумбари, а може би им се виждаше забавна самата мисъл, че човек може да бъде изгорен като цепеница — тъй или иначе, но те задяваха всички дядовци и баби в трамвая и по улиците с подвиквания: „Ти, бабичко, де се пъхаш? За крематориума ли бързаш?“ Или: „Пуснете дядката да мине напред, време му е за крематориума“ И чудна работа, идеята за огненото погребение много хареса на старците, така че веселите шеги предизвикваха пълно одобрение от тяхна страна. Изобщо разговорите за смъртта, които досега се смятаха неудобни и неучтиви, почнаха да се котират в Черноморск наравно с анекдотите от европейския и кавказкия живот и предизвикваха всеобщ интерес.

Като подмина намиращата се в началото на стълбището гола мраморна девойка, която държеше във вдигнатата си ръка електрически факел, и погледна с неудоволствие плаката:

служащият се изкачи на втория етаж. Той работеше във финансово-счетоводния отдел. До започване на работа оставаха още петнадесет минути, но на масите си вече седяха Сахарков, Драйфус, Тезоименицки, Музикант, Чеважевска, Кукушкинд, Борисохлебски и Лапидус-млади. Те никак не се плашеха от чистката, в което нееднократно се уверяваха един друг, но напоследък, кой знае защо, започнаха да идват на работа колкото може по-рано. Те използуваха малкото минути свободно време и шумно разговаряха помежду си. Гласовете им кънтяха в грамадната зала, която едно време е била ресторант на хотела. За това напомняха таванът в резба от дъбови кесони и изрисуваните стени, дето с навяващи ужас усмивки се премятаха менади, наяди и дриади.

— Чухте ли новината, Корейко? — попита влезлият Лапидус-млади. — Не сте ли я чули? Не? Ще бъдете поразени.

— Каква новина?… Здравейте, другари! — произнесе Корейко. — Здравейте, Ана Василевна!

— Вие дори не можете да си представите! — с удоволствие каза Лапидус-млади. — Счетоводителят Берлага е в лудницата.

— Какво говорите? Берлага? Та той е съвсем нормален човек!

— До вчера беше най-нормален, а от днес стана най-ненормален — намеси се в разговора Борисохлебски. — Това е факт. Обади ми се по телефона неговият шурей. Берлага има много сериозно психическо заболяване, разстройство на нерва на петата.

— Трябва само да се учудваме, че на всички ни още не се е разстроил този нерв — забеляза зловещо старият Кукушкинд, като гледаше колегите си през овалните никелирани очила.

— Не грачете — каза Чеважевска. — Вечно той разваля настроението.

— Все пак жалко за Берлага — обади се Драйфус, като се завъртя на своето въртящо се столче с лице към компанията.

Компанията мълчаливо се съгласи с Драйфус. Единствен само Лапидус-млади се усмихна загадъчно. Разговорът мина на друга тема — за поведението на душевно болните; заговориха за маниаците, разказани бяха няколко истории за прочути луди.

— Аз например — възкликна Сахарков — имах луд чичо, който си въобразяваше, че е едновременно Аврам, Исак и Яков! Представяте ли си какъв шум вдигаше!

— Трябва само да се учудваме — рече с тенекиен глас старецът Кукушкинд, като бършеше бавно очилата си с пеша на сакото, — трябва само да се учудваме, че ние все още не сме си въобразили, че сме Аврам — старецът засумтя, — Исак…

— И Яков ли? — запита подигравателно Сахарков.

— Да! И Яков! — записка внезапно Кукушкинд. — И Яков! Именно Яков. Живееш в такова нервно време… Когато аз работех в банкерската къща „Сикоморски и Цесаревич“, тогава нямаше никаква чистка.

При думата „чистка“ Лапидус-млади трепна, взе Корейко под ръка и го отведе към грамадния прозорец, върху който с разноцветни стъкълца бяха изобразени двама готически рицари.

— Най-интересното за Берлага вие още не знаете — зашепна той. — Берлага е здрав като бик.

— Как? Значи, той не е в лудницата?

— Не, в лудницата е.

Лапидус се ухили тънко.

— В това е целият трик. Той просто се изплаши от чистката и реши да изчака тревожното време. Престори се на побъркан. Сега сигурно ръмжи и се хили. Това се казва шмекер. Просто да му завидиш!

— Какво, да не би родителите му нещо да не са в ред? Търговци ли са? Чужд елемент?

— И родителите му не са в ред, а и самият той, между нас казано, е имал аптека. Но кой е можел да знае, че ще има революция? Хората се нареждали, както могли — един имал аптека, друг фабрика дори. Лично аз не виждам нищо лошо в това. Кой е могъл да знае?

— Трябвало е да знае — рече хладно Корейко.

— Това казвам и аз — бързо поде Лапидус, — за такива няма място в съветско учреждение.

И като изгледа Корейко с ококорени очи, той се отдалечи към своята маса.

Салонът вече бе се изпълнил със служащи, от чекмеджетата бяха извадени еластичните металически линии, които лъщяха със сребърния блясък на херинга, сметалата с палмовите топки, дебелите тефтери, разграфени с розови и сини линии, и още много други малки и големи канцеларски принадлежности. Тезоименицки откъсна от календара вчерашния лист — започна новият ден и някои от служащите вече бе забил младите си зъби в дългия сандвич с овнешки пастет.

Седна на своята маса и Корейко. Като подпря загорелите си лакти на бюрото, той се залови да вписва записи в приходо-разходната книга.

Александър Иванович Корейко, един от най-дребните служители в „Херкулес“, се намираше в последния пристъп на младостта — той беше на тридесет и осем години. На руменото му като червен восък лице имаше жълти като пшеничен клас вежди и безцветни очи. И английските мустачки по цвят приличаха на узряла трева. Лицето му щеше да изглежда съвсем младо, ако не бяха грубите ефрейторски бръчки, които пресичаха бузите и шията. В службата си Александър Иванович се държеше като войник на свръхсрочна служба: не разсъждаваше, беше изпълнителен, трудолюбив, мижитурка и тъповат.

— Плах е някак си — говореше за него началникът на финансово-счетоводния отдел, — някак си покорен, предан някак прекалено. Щом се обяви подписка за заем — и той вече се натиска със своята едномесечна заплата. Пръв записва. А цялата му заплата — четиридесет и шест рубли. Бих искал да зная как кара с тези пари…

Александър Иванович имаше една чудесна особеност. Той мигновено умножаваше и делеше наум големи трицифрени и четирицифрени числа. Но това не освободи Корейко от репутацията му на тъповат момък.

— Слушайте, Александър Иванович — питаше го съседът му по маса, — колко правят осемстотин тридесет и шест по четиристотин двадесет и три?

— Триста петдесет и три хиляди шестстотин двадесет и осем — отговаряше Корейко, като се забавяше съвсем малко.

И колегата му не проверяваше резултата от умножението, тъй като знаеше, че тъповатият Корейко никога не греши.

— Друг на негово място кариера щеше да направи — казваха и Сахарков, и Драйфус, и Тезоименицки, и Музикант, и Чеважевска, и Борисохлебски, и Лапидус-млади, и старият глупак Кукушкинд, и дори избягалият в лудницата счетоводител Берлага, — а този е мухльо! Цял живот ще работи за четиридесет и шест рубли.

И естествено колегите на Александър Иванович, пък и самият началник на финансово-счетоводния отдел другарят Арников, и не само той, но дори и Серна Михайловна, личната секретарка на началника на целия „Херкулес“ другаря Полихаев — с една дума, всички щяха да останат крайно учудени, ако узнаеха, че Александър Иванович Корейко, най-смиреният от чиновниците, само преди един час пренасяше, кой го знае защо, от едната гара на другата куфар, и който имаше не панталон „Стогодишнината на Одеса“, не анемична кокошка и не някакви си „Задачи на комсомола в село“, а десет милиона рубли в нужда валута и съветски парични знаци.

През 1915 година еснафът Саша Корейко беше двадесет и три годишен безделник, един от онези, които справедливо наричаха запасни гимназисти. Той не завърши реалното училище, не се залови за никаква работа, кръстосваше булевардите и се прехранваше при родителите си. От военна служба го отърва чичо му, деловодител на войсковия началник, и поради това той без страх слушаше виковете на смахнатия вестникар:

— Последни телеграми! Нашите настъпват! Слава богу! Много убити и ранени! Слава богу!

По това време Саша Корейко си представяше своето бъдеще така: върви той по улицата и изведнъж по водосточната тръба, осеяна с цинкови звезди, край самата стена намира вишнев, скърцащ като седло кожен портфейл. В портфейла — много пари, две хиляди и петстотин рубли… А по-нататък всичко щеше да бъде извънредно хубаво.

Той така често си представяше как ще намери пари, че дори знаеше точно къде ще стане това. На улица „Полтавска победа“, в асфалтовия ъгъл, образуван от издатината на къщата, при осеяната със звезди тръба. Там лежи той, коженият благодетел, посипан лекичко със сух акациев цвят, близо до една сплескана угарка. Саша ходеше на улица „Полтавска победа“ всеки ден, но за голямо негово учудване портфейла го нямаше. Той ровеше боклука с гимназиалната си показалка и гледаше тъпо висящата до парадния вход емайлирана табелка —

И Саша като замаян се тътреше към къщи, тръшваше се на червения плюшен диван и мечтаеше за богатство, оглушавай от ударите на сърцето и пулса. Пулсът му беше дребен, зъл, нетърпелив.

Революцията през седемнадесета година прогони Корейко от плюшения диван. Той разбра, че може да стане щастлив наследник на непознати нему богаташи. Подуши, че сега по цялата страна се търкаля голямо количество изоставено злато, скъпоценности, прекрасни мебели, картини и килими, кожени палта и сервизи. Човек трябва само да не изпусне момента и по-бързо да грабне богатството.

Ала тогава той беше още глупав и млад. Пипна една голяма квартира, чийто собственик благоразумно бе заминал с френски параход за Константинопол, и заживя открито в нея. Цяла седмица той се ширеше в чуждия богат бит на изчезналия търговец, пиеше намерения в бюфета мискет, като се замезваше с купонна сельодка, мъкнеше на пазара разни дрънкулки и доста се учуди, когато го арестуваха.

От затвора излезе след пет месеца. От мисълта си да стане богат той не се отказа, но разбра, че тази работа става на тъмно, потайно и постепенно. Трябваше да надене отгоре си защитна кожа; и тя прилегна на Александър Иванович във вид на високи оранжеви ботуши, бездънни сини бричове и дългопол френч на работник по снабдяването.

В онова неспокойно време всичко, направено от човешките ръце, служеше по-зле, отколкото преди: къщите не спасяваха от студ, храната не засищаше, електричеството се запалваше само когато имаше голяма хайка за дезертьори и бандити, водопроводът докарваше водата само до първите етажи, а трамваите съвсем не работеха. Всички стихийни сили пък станаха по-зли и по-опасни зимите бяха по-студени, отколкото по-рано, вятърът беше по-силен, а простудата, която по-рано сваляше човек на легло за три дни, сега за същите тези три дни го умаряше. И млади хора без определено занятие на тумби скитаха из улиците и пееха разпасано песенчицата за парите, загубили своята цена:

Александър Иванович с безпокойство виждаше как парите, които трупаше с големи хитрини, се превръщаха в нищо.

Тифът тръшкаше хората с хиляди. Саша търгуваше с крадени от склада медикаменти. Той спечели от тифа петстотин милиона, но за един месец курсът на парите ги превърна в пет милиона. От захар спечели милиард. Курсът превърна тези пари в прах.

През този период едно от най-успешните негови дела беше залитането на цял товарен влак с продоволствени стоки, който отиваше за Волга. Корейко беше комендант на влака. Влакът излезе от Полтава на път за Самара, но до Самара не стигна, а в Полтава не се върна. Той изчезна безследно по пътя. Заедно с него се изгуби и Александър Иванович.

Глава VПодземното царство

Оранжевите ботуши цъфнаха в Москва в края на 1922 година. Над ботушите властвуваше зеленикава бекеша с кожа от златна лисица. Вдигнатата овнешка яка, която приличаше от опакото на юрган, защищаваше от студа нахаканата мутра със севастополски полубакенбарди. На главата на Александър Иванович се кипреше прекрасен къдрав калпак.

А в Москва по онова време вече летяха новите мотори с кристални фарове, по улиците се движеха скорозрели богаташи в ермоловки от морски котки и в шубички, подплатени с шарени кожи „лира“. На мода излизаха островърхите готически обувки и чантите с ремъци и дръжки като на куфари. Думата „гражданин“ започваше да измества обикновената дума „другар“ и някакви млади хора, бързо схванали в какво именно се заключава радостта на живота, вече танцува ха в ресторантите уънстепа „Дикси“ и дори фокстрота „Цвете на слънцето“. Над града се носеше викът на файтонджиите и в голямата сграда на Наркоминдела2 шивачът Журкевич денонощно шиеше фракове за заминаващите в чужбина съветски дипломати.

Александър Иванович с учудване видя, че неговото облекло, което се считаше в провинцията белег на мъжественост и богатство, тук, в Москва, е отживяла старина и хвърля неблагоприятна сянка върху своя притежател.

Два месеца по-късно на Сретенския булевард бе открито ново заведение под фирмата „Промишлен артел за химически продукти «Реванш»“. Артелът разполагаше с две стаи. В първата висеше портретът на основоположника на социализма — Фридрих Енгелс, под който, усмихвайки се невинно, седеше самият Корейко в сив английски костюм с червена копринена нишка. Изчезнали бяха оранжевите ботуши и грубите бакенбарди. Бузите на Александър Иванович бяха добре избръснати. В задната стая се намираше производството. Там имаше две дъбови бъчви с манометри и водомерни стъкла, едната — на пода, другата — на галерията. Бъчвите бяха съединени с тънък маркуч от клизма, по който с енергично клокочене се лееше течност. Когато всичката течност преминаваше от горния съд в долния, в производственото помещение се явяваше едно момче с валенки. Като въздишаше не по детски, момчето изтребваше с кофа течността от долната бъчва, мъкнеше я на галерията и я изливаше в горната бъчва. Щом свършваше този сложен производствен процес, то отиваше в кантората да се грее, а от клизменото маркуче отново се чуваше хълцане: течността изминаваше своя познат път — от горния резервоар до долния.

Александър Иванович и сам не знаеше точно какъв вид химикали изработва артелът „Реванш“. Не му беше до химикалите. Работният му ден и без това беше уплътнен. Той ходеше от банка в банка да издействува кредит за разширяване на производството. В тръстовете сключваше договори за доставка на химически продукти и получаваше суровини по твърди цени. Получаваше и кредити. Доста много време му отнемаше препродажбата на получените суровини на държавните заводи по удесеторена цена, поглъщаха му много енергия и валутните сделки на черната борса край паметника на героите от Плевен.

Когато изтече една година, у банките и тръстовете се породи желание да научат доколко благотворно се е отразила върху развитието на промартела „Реванш“ дадената му финансова и суровинна помощ и не се ли нуждае този солиден частник още от някакво съдействие. Комисията, обкичена с учени бради, пристигна в артел „Реванш“ с три брички. В празната кантора председателят на комисията дълго се взира в равнодушното лице на Енгелс и чука с бастун по чамовия тезгях, за да се явят ръководителите и членовете на артела. Най-после вратата на производственото помещение се отвори и пред очите на комисията застана разплакано момче с кофа в ръка.

От разговора с младия представител на „Реванш“ стана ясно, че производството се намира в пълен ход и че стопанинът вече цяла седмица не е идвал. В производственото помещение комисията не стоя дълго. Течността, която така енергично клокочеше в клизмено то чревце, по вкус, цвят и химически състав напомняше обикновена вода, каквато в същност беше. Като се убеди в този невероятен факт, председателят на комисията каза: „Хм“ и погледна членовете, кои то също казаха: „Хм“. Сетне председателят с ужасна усмивка погледна момчето и запита:

— А ти на колко годинки си?

— Навърших дванадесет — отговори момчето.

И избухна в такива ридания, че членовете на комисията изтича ха навън, като се блъскаха един друг, настаниха се в бричките и заминаха съвсем объркани. Що се отнася до артел „Реванш“, всичките му операции бяха отнесени в банковите и тръстови книги към „Сметка загуби и печалби“, и то в онзи раздел на тази сметка, дето нито думичка не се споменава за печалби, а изцяло е посветен на загубите.

Същия ден, когато комисията води многозначителния разговор с момчето в кантората на „Реванш“, Александър Иванович Корейко слезе от спалния вагон за директни съобщения в една малка лозарска република, която се намираше на три хиляди километра от Москва.

Той отвори прозореца на стаята в хотела и видя градче сред оазис, с бамбуков водопровод, с негодна тухлена крепост, градче, оградено от пясъците с тополи и пълно с азиатски шум.

Още на другия ден той научи, че републиката е започнала да строи електрическа станция. Научи също така, че парите постоянно не стигали и че постройката, от която зависело бъдещето на републиката, можела да бъде спряна.

И солидният частник реши да помогне на републиката. Той отново влезе в оранжевите ботуши, сложи си тюбетейка и като грабна издута чанта, запъти се за управлението на строежа.

Срещнаха го не особено радушно; ала той се държеше твърде достойно, не молеше нищо за себе си и наблягаше главно на това, че идеята за електрифициране на изостаналите покрайнини е особено близка на сърцето му.

— За вашето строителство не стигат пари — говореше той. — Аз ще ви ги намеря.

И той предложи да се организира при строителството на електростанцията доходно помощно предприятие.

— Какво по-просто от това! Ще продаваме отворени картички с изгледи от строежа и така ще се сдобием с онези средства, от които толкова се нуждае постройката. Запомнете: вие нищо няма да давате, само ще получавате.

Александър Иванович смело сечеше въздуха с длан, думите му изглеждаха убедителни, проектът беше правилен и изгоден. След като се осигури с договор, според който той получаваше четвърт от всички печалби от предприятието за отворени картички, Корейко започна работа.

Най-напред потрябваха оборотни средства. Наложи се да ги вземат от парите, отпуснати за строежа на станцията. Други пари в републиката нямаше.

— Нищо — утешаваше той строителите, — запомнете: от този момент вие само ще получавате.

Александър Иванович инспектира на кон клисурата, дето вече се издигаха бетонните паралелепипеди на бъдещата станция, и с един поглед оцени живописните порфирови скали. След него пристигнаха с кола в клисурата фотографи. Те заобиколиха строежа със сглобяеми, коленчати стативи, скриха се под черните платна и дълго щракаха с апаратите. Когато всичко беше заснето, един от фотографите спусна платното и рече дълбокомислено:

— Разбира се, по-добре щеше да бъде станцията да се строи по-наляво, на фона на манастирските развалини. Там е много по-живописно.

А за отпечатването на картичките беше решено, колкото е възможно по-бързо да се построи собствена печатница. Пари, както и първия път, бяха взети от средствата за строежа. Ето защо някои работи на електростанцията трябваше да се ограничат. Но всички се утешаваха с това, че печалбите от новото предприятие ще позволят да се навакса загубеното време.

Печатницата строяха в същата клисура, срещу станцията. И в скоро време недалече от бетонните паралелепипеди на станцията се появиха бетонните паралелепипеди на печатницата. Постепенно буретата с цимент, железните пръти, тухлите и чакълът преминаха от единия край на клисурата в другия. След това направиха лек преход през клисурата и работниците — на новата постройка плащаха по-добре.

След половин година по всички железопътни спирки се появиха агенти-разпространители с раирани панталони. Те търгуваха с отворени картички, изобразяващи скалите на лозарската република, сред които се извършваха грандиозни работи. В летните градини, театрите, кината, на параходите и по курортите фризирани госпожички въртяха стъклените барабани на благотворителната лотария. Лотарията беше само печеливша — всяка печалба представляваше отворена картичка с изглед от електрическата клисура.

Думите на Корейко се сбъднаха — доходи течаха от всички страни. Но Александър Иванович не ги изпускаше от ръцете си. Една четвърт той вземаше за себе си по договор, още толкова присвояваше, като се базираше на това, че не всички агентски кервани са се отчели, а останалите средства употребяваше за разширяване на благотворителния комбинат.

— Човек трябва да бъде добър стопанин — казваше тихо той, — най-напред ще поставим работата както следва, чак тогава ще дойдат истинските доходи.

По това време екскаваторът „Марион“, снет от електростанцията, копаеше дълбоки основи за нов печатарски корпус. Работата на електростанцията се прекрати. Строежът опустя. Там щъкаха само фотографите и се мяркаха черните им платна.

Работата процъфтя и Александър Иванович, от лицето на когото не слизаше честната съветска усмивка, пристъпи към отпечатването на илюстровани картички с портрети на киноартисти.

Но както става обикновено, една вечер пристигна на друсаща лека кола комисия с пълномощия. Александър Иванович не се мая никак, хвърли прощален поглед към напукалите се основи на електростанцията, към грандиозното, заляно със светлина здание на помощното предприятие и си плю на петите.

— Хм! — рече председателят, като човъркаше с бастун в пукнатините на основите. — Но къде е електростанцията?

Той погледна членовете на комисията, които от своя страна казаха: „Хм.“ Електростанция нямаше.

Затова пък в печатницата комисията свари работата в пълен разгар. Сияеха лилави лампи и плоските печатарски машини загрижено пляскаха с криле. Три от тях щамповаха клисурата в един цвят, а от четвъртата, многоцветна машина, като карти от ръкава на фокусник излитаха картички с портретите на Дъглас Фербанкс с черна полумаска на дебелата си като самовар мутра, очарователната Лия де Пути и оня наперен синковец с облещени очи, известен под името Монти Бенкс.

И дълго още след тази паметна вечер в клисурата се разглеждаха под открито небе показни процеси. А Александър Иванович прибави към своя капитал половин милион рубли.

Неговият дребен, зъл пулс биеше както по-рано нетърпеливо. Той чувствуваше, че именно сега, когато старата стопанска система е вече загинала, а новата едва започва да живее, може да се натрупа голямо богатство. Но той вече знаеше, че в Съветската страна е немислима открита борба за забогатяване. И с усмивка на превъзходство гледаше самотните непмани, догниващи под фирмите:

или

Под натиска на държавната преса пращи финансовата база и на Лейбедев, и на Петкан, и на собствениците на музикалната лъжекооперация

Корейко разбра, че сега е възможна само подземна търговия, основана на най-строга тайна. Всички кризи, които раздрусваха младото стопанство, бяха от полза за него, всичко, от което държавата губеше, носеше доходи за него. Той си пробиваше път до всяка дефицитна стока и отнасяше оттам своите сто хиляди. Търгуваше с хлебни произведения, със сукна, захар, текстил — с всичко. И беше сам, съвсем сам със своите милиони. В различни краища на страната работеха за него големи и малки пройдохи, но те не знаеха за кого работят. Корейко действуваше само чрез подставени лица. И само той знаеше колко дълга е веригата, по която вървяха към него парите.

Точно в дванадесет часа Александър Иванович бутна настрана приходно-разходната книга и се зае със закуската. Той извади от чекмеджето си предварително очистена прясна репичка и я изяде, като гледаше чинно пред себе си. После изгълта едно студено рохко яйце. Студените рохки яйца са много неприятно ядене и един порядъчен, весел човек никога няма да ги яде. Но Александър Иванович не ядеше, а се хранеше. Той не закусваше, а извършваше един физиологичен процес — вкарване в организма необходимото количество мазнини, въглехидрати и витамини.

Всички херкулесовци увенчаваха своята закуска с чай, Александър Иванович изпиваше чаша гореща вода, като отхапваше от бучката захар. Чаят възбужда излишно дейността на сърцето, а Корейко пазеше своето здраве.

Притежателят на десетте милиона приличаше на боксьор, който разумно подготвя своя триумф. Той спазва специален режим, не пие и не пуши, старае се да избягва вълненията, тренира се и си ляга рано — всичко това само за да излезе в определен ден на блесналия ринг като щастлив победител. Александър Иванович искаше да бъде млад и бодър в онзи ден, когато се върне старото и той ще може да излезе от нелегалност и да разтвори без страх своето обикновено куфарче. Че старото ще се върне — в това Корейко никога не се съмняваше. Той пазеше себе си за капитализма.

И за да не открие никой неговия втори и главен живот, той водеше просяшко съществование, като гледаше да не излезе извън границите на четиридесет и шест рублевата заплата, която получаваше за жалката и досадна работа във финансово-счетоводния отдел, с изрисувани по стените менади, дриади и наяди.

Глава VI„Антилопа-гну“

Зеленият сандък с четиримата мошеници полетя с подскачания по прашния път.

Колата се излагаше на въздействието на също такива стихийни сили, каквито изпитва върху себе си плувец, който се къпе в бурно време. Внезапно я отхвърляше настрана изпречила се неравност, хлътваше в някой трап, мяташе се от една страна на друга, забулена в червен от залеза прах.

— Чувайте, студенте — обърна се Остап към новия пътник, който вече се бе оправил от неотдавнашното сътресение и безгрижно седеше до капитана, — как сте посмели да нарушавате сухаревската конвенция, този почтен пакт, утвърден от трибунала на Обществото на народите?

Паниковски се престори, че не чува и дори се обърна настрана.

— И изобщо — продължаваше Остап — вие имате нечестна хватка. Току-що бяхме свидетели на една отвратителна сцена. Подир вас тичаха арбатовци, от които вие бяхте задигнали една гъска.

— Жалки, нищожни хора! — сърдито заломоти Паниковски.

— Я гледай ти! — каза Остап. — А себе си вие смятате, види се, за лекар-общественик? За джентълмен? Тогава ето що: ако на вас, като на истински джентълмен, ви хрумне налудничавата мисъл да си водите бележки върху маншетите, ще трябва да пишете с тебешир.

— Защо? — попита раздразнено новият пътник.

— Защото маншетите ви са съвсем черни. Дали не е от мръсотия?

— Вие сте жалък, нищожен човек! — заяви бързо Паниковски.

— И това говорите на мен, вашия спасител? — кротко попита Остап. — Адам Казимирович, спрете за минутка вашата кола. Благодаря ви. Шура, гълъбче, възстановете, моля ви се, статуквото.

Балаганов не разбра какво значи „статукво“. Но се ориентира по тона, с който бяха произнесени тези думи. С усмивка на погнуса той хвана Паниковски под мишниците, изнесе го от колата и го остави на пътя.

— Студенте, върнете се в Арбатов — каза сухо Остап, — там ви очакват с нетърпение стопаните на гъската. А на нас грубияни не ни трябват. Ние самите сме грубияни. Да вървим.

— Няма вече! — замоли се Паниковски. — Нервен съм!

— Паднете на колене! — каза Остап.

Паниковски така бързо се отпусна на колене, като че му подсякоха краката.

— Добре! — рече Остап. — Вашата поза ме задоволява. Приети сте условно, до първо нарушение на дисциплината; възлага ви се длъжността слуга за всичко.

„Антилопа-Гну“ прие смирилия се грубиян и потегли напред, клатушкайки се като погребална катафалка.

След половин час колата излезе на големия Новозайцевски път и без да намалява ход, влезе в едно село. Край дървена къща, на покрива на която растеше съковита и разкривена радиомачта, се бе събрал народ. От тълпата смело излезе напред мъж без брада. В ръката си голобрадият държеше лист.

— Другари — викна сърдито той, — считам тържественото заседание за открито! Позволете ми, другари, да считам тези ръкопляскания…

Види се, той беше приготвил реч и вече поглеждаше в листа, но като забеляза, че колата не спира, не се впусна в подробности.

— Всички в Автодор3! — каза набързо той, като гледаше изравнилия се с него Остап. — Да организираме серийно производство на съветски автомашини. Железният кон идва да смени селското конче.

И вече догонвайки отдалечаващия се автомобил, като надвикваше поздравителната глъчка на тълпата, изкрещя и последния лозунг:

— Автомобилът не е разкош, а превозно средство.

С изключение на Остап всички антилоповци бяха малко обезпокоени от тържествената среща. Не разбирайки нищо, те се въртяха в колата като врабчета в гнездо. Паниковски, който изобщо не обичаше, когато на едно място се струпваха много честни хора, приклекна боязливо, така че селяните виждаха само мръсното сламено дъно на шапката му. Но Остап ни най-малко не се смути. Той бе свалил фуражката си с бяло дъно и отговаряше на поздравите, като важно кимаше с глава ту надясно, ту наляво.

— Подобрявайте пътищата! — извика той на сбогуване. — Мерси за приема!

И колата отново се намери на белия път, който разсичаше голямото тихо поле.

— Дали няма да хукнат подир нас? — запита угрижено Паниковски. — Защо е тази тълпа? Какво се е случило?

— Хората просто никога не са виждали автомобил — рече Балаганов.

— Размината на впечатления продължава — отбеляза Бендер. — Думата има водачът на колата. Вашето мнение, Адам Казимирович?

Шофьорът помисли, подплаши със звуците на тромбата едно куче, което поради глупост изтича на пътя, и изказа предположение, че тълпата се е събрала по случай някой църковен празник.

— Такива празници — поясни водачът на „Антилопа“ — често стават на село.

— Да — каза Остап. — Сега виждам ясно, че съм попаднал в общество на некултурни хора, тоест на босяци без висше образование. Ах, деца, мили деца на лейтенант Шмид, защо не четете вестници? Трябва да се четат. Доста често те насаждат разумното, доброто, вечното.

Остап извади от джоба си „Известия“ и с висок глас прочете на екипажа на „Антилопа“ кратката бележка за автомобилния пробег Москва—Харков—Москва.

— Сега — каза самодоволно той — ние се намираме на линията на автопробега, приблизително на сто и петдесет километра пред челната кола. Предполагам, че вече сте се сетили за какво говоря?

Низшите чинове на „Антилопа“ мълчеха. Паниковски разкопча сакото си и почеса голите си гърди под мръсната копринена връзка.

— Значи, не разбрахте? Личи, че в някои случаи не помага дори и четенето на вестници. Добре тогава, ще се изкажа по-подробно, макар това да не е в навиците ми. Първо: селяните сметнаха „Антилопа“ за челната кола от автопробега. Второ: ние не се отказваме от това звание, нещо повече — ще се обръщаме към всички учреждения и лица с молба да ни окажат нужното съдействие като наблягаме именно на това, че сме челната кола. Трето… Впрочем за вас стигат и две точки. Съвсем ясно е, че известно време ние ще се задържим пред автопробега, като обираме каймака и подобната нему сметана от това висококултурно начинание.

Речта на великия комбинатор направи огромно впечатление. Козлевич хвърляше признателни погледи към капитана. Балаганов попоглаждаше с длан своите рижи къдри и се превиваше от смях. Паниковски, предвкусвайки безопасна печалба, викаше „ура“.

— Хайде, стига емоции — рече Остап. — Пред вид настъпващата тъмнина обявявам вечерта за открита. Стоп!

Колата спря и уморените антилоповци слязоха на земята. В зреещите жита щурчетата ковяха своето мъничко щастие. Пътниците вече бяха насядали в кръг до сами пътя, а старата „Антилопа“ все още се вълнуваше: навремени каросерията изпукваше от само себе си, навремени нещо издрънчаваше в мотора.

Неопитният Паниковски запали такъв голям огън, сякаш гореше цяло село. Огънят пращеше и се мяташе на всички страни. Докато пътниците се бореха с огнения стълб, Паниковски изтича приведен в полето и се върна с топла крива краставица в ръка. Остап бързо я изтръгна от ръцете на Паниковски с думите:

— Не издигайте яденето в култ.

След това той изяде краставицата сам. Вечеряха салам, взет от квартирата на къщовника Козлевич, и заспаха под звездите.

— Хайде — рече на развиделяване Остап на Козлевич, — пригответе се както трябва. Такъв ден, какъвто предстои да бъде днешният, вашето механическо корито още не е виждало и няма да види.

Балаганов грабна цилиндричната кофа с надпис „Арбатовски родилен дом“ и изтича на рекичката за вода.

Адам Казимирович вдигна капака на колата, засвирука си, навря ръце в мотора и започна да рови в медните му черва.

Паниковски опря гръб на автомобилното колело и без да мига, гледаше печално червения като боровинки сегмент на слънцето, показал се над хоризонта. Оказа се, че Паниковски има сбръчкано лице с множество старчески подробности: торбички, пулсиращи жилки и ягодова червенина. Такова е лицето на човек, който е прекарал дълъг порядъчен живот, има вече големи деца, пие сутрин полезното кафе „Желудин“ и пописва в учрежденския стенвестник с псевдонима „Антихрист“.

— Да ви разкажа ли, Паниковски, как ще умрете вие? — рече неочаквано Остап.

Старецът трепна и се обърна.

— Вие ще умрете така. Един ден, когато се върнете в празната студена стая на хотел „Марсилия“(това ще бъде в някой околийски град, където ще ви завее вашата професия), вие ще се почувствувате зле. Ще се парализира единият ви крак. Гладен и небръснат, вие ще лежите на дървената кушетка и никой няма да дойде при вас. Паниковски, никой няма да ви съжали. Деца не сте създали от икономия, а жените сте зарязали. Ще се мъчите цяла седмица. Агонията ви ще бъде ужасна. Ще умирате дълго и това ще омръзне на всички. Вие още няма да сте умрели напълно, а бюрократът, управител на хотела, вече ще напише искане до отдел комунално стопанство да се отпусне безплатен ковчег… Как ви е името и презимето?

— Михаил Самуелевич — отговори поразеният Паниковски.

— … да се отпусне безплатен ковчег за гражданина М. С. Паниковски. Впрочем излишни са сълзите, още годинка-две ще изкарате. Сега — на работа. Трябва да се погрижим за културно-агитационната страна на нашия поход.

Остап извади от автомобила своята акушерска чанта и я сложи на тревата.

— Моята дясна ръка — каза великият комбинатор, като потупваше чантата по издутичката като салам страна. — Тук има всичко, което може да потрябва на един елегантен гражданин на моите години и с моя размах.

Бендер приклекна над куфарчето като скитащ китайски фокусник над своята вълшебна торба и почна да изважда едно след друго различни неща. Най-първо извади една червена лента за ръкав, на която беше пошита със злато думата „Разпоредител“. После на тревата легна милиционерска фуражка с герба на град Киев, четири колоди карти с еднакъв гръб и връзка документи с кръгли люлякови печати.

Целият екипаж на „Антилопа-Гну“ гледаше с уважение пътната чанта. А оттам се появяваха все нови и нови предмети.

— Вие сте наивници — говореше Остап, — вие, разбира се, никога не ще разберете, че честният съветски хаджия-пилигрим като мен не може да мине без докторски халат.

Освен халата в чантата се оказа и стетоскоп.

— Аз не съм хирург — забеляза Остап. — Невропатолог съм, психиатър. Изучавам душите на своите пациенти. И, кой знае защо, винаги ми се случват много глупави души.

След това на бял свят бяха измъкнати: азбука за глухонеми, благотворителни картички, емайлирани значки и афиши с портрета на самия Бендер в шалвари и чалма. На афиша беше написано:

Мръсна, изцапана от пипане чалма се появи веднага след афиша.

— Тази игра аз използувам много рядко — рече Остап. — Представете си, за жреца най-много се хващат такива напредничави хора като завеждащите железопътните клубове. Работа лека, но противна. Мен лично ме отвращава да бъда любимец на Рабиндранат Тагор. А на пророк Самуил се задават едни и същи въпроси: „Защо на пазара няма масло?“ или: „Евреин ли сте вие?“

В края на краищата Остап намери това, което търсеше: тенекиена лакирана кутийка с медни бои и порцеланови панички и две четчици.

— Колата, която върви начело на пробега, трябва да бъде украсена поне с един лозунг — каза Остап.

И на една дълга ивица жълтеникав американ, измъкнат от същата чанта, той нарисува с печатни букви кафяв надпис:

Закрепиха плаката над автомобила на два пръта. Щом колата потегли, плакатът се огъна под напора на вятъра и доби такъв дързък вид, че не можеше да има повече никакво съмнение от необходимостта да се удари чрез автопробега по лошите пътища и нехайството, а заедно с това може би и по бюрократизма. Пътниците на „Антилопа“ приеха важен вид. Балаганов нахлупи каскета на рижата си глава, който постоянно мъкнеше в джоб. Паниковски изви маншетите си на лявата страна и ги издърпа от ръкавите на два сантиметра. Козлевич се грижеше повече за колата, отколкото за себе си. Преди да тръгнат, той я изми с вода и по грапавите страни на „Антилопа“ заигра слънцето. Самият капитан смигаше весело и закачаше своите спътници.

— Откъм левия борд село! — викна Балаганов, турил длан като стреха над челото си. — Ще спираме ли?

— Зад нас идват пет първокласни коли — рече Остап. — Срещата с тях не влиза в нашите планове. Ние трябва час по-скоро да обираме каймака. Ето защо определям спиране в град Удоев. Тъкмо там трябва и да ни чака варелът с бензина. Дай газ, Казимирович.

— Да отговарям ли на приветствията? — запита загрижено Балаганов.

— Да се отговаря с поклони и усмивки. Устата, моля, да не се отварят. Иначе дявол знае какво ще надрънкате.

Селото посрещна челната кола любезно. Но обикновеното гостоприемство тук носеше доста странен характер. Личеше, че селската общественост бе предизвестена, че ще мине някой, но кой и с каква цел — не знаеше. Ето защо за всеки случай бяха извадени всички сентенции и лозунги, изработени през последните няколко години. От двете страни на улицата стояха ученици с разнокалибрени старомодни плакати:

Освен това имаше и много плакати, изпълнени предимно с черковнославянски шрифт, с едно и също приветствие:

Всичко това прелетя бързо покрай пътешествениците. Този път те самоуверено размахваха шапки. Паниковски не се сдържа и въпреки забраната скочи и извика някакво неразбрано, политически неграмотно приветствие. Но поради шума на мотора и виковете на тълпата никой нищо не разбра.

— Хип, хип, ура! — завика Остап.

Козлевич отвори заглушителя и колата изпусна шлейф от син дим, от който тичащите подир автомобила кучета закихаха.

— Как е с бензина? — попита Остап. — Ще стигне ли до Удоев? Остават ни само още тридесет километра. А там — всичко ще докопаме.

— Трябва да стигне — отговори колебливо Козлевич.

— Имайте пред вид — каза Остап, като изгледа строго своята войска, — мародерство няма да допусна. Никакви нарушения на закона. Парада ще командувам аз.

Паниковски и Балаганов се сконфузиха.

— Всичко, което ни трябва, удоевци сами ще ни го дадат. Вие ще видите това ей сега. Пригответе място за подаръците.

Тридесет километра „Антилопа“ пробяга за час и половина. Последният километър Козлевич доста се измъчи, даваше газ и съкрушено клатеше глава. Обаче всички усилия, а също така и виковете и подтикванията на Балаганов не доведоха до нищо. Блестящият финиш, замислен от Адам Казимирович, не успя поради свършването на бензина. Колата позорно спря насред улицата, на сто метра от трибуната, окичена с борови гирлянди в чест на смелите автомобилисти.

Посрещачите с гръмки викове се спуснаха към пристигналия от мъглата на вековете лорен-дитрих. Тръните на славата тутакси се впиха в благородните чела на пътниците. Извлякоха ги грубо из колата и започнаха да ги подхвърлят с такова ожесточение, като че бяха удавници и на всяка цена трябваше да бъдат върнати към живот.

Козлевич остана при колата, а другите поведоха към трибуната, дето по план беше набелязан кратък тричасов митинг. До Остап се провря един млад човек — шофьорски тип — и го запита:

— Как са останалите коли?

— Изостанаха — равнодушно отговори Остап. — Спуквания, счупвания, ентусиазмът на населението. Всичко това забавя.

— Вие с капитанската кола ли сте? — не се махаше шофьорът-любител. — Клептунов с вас ли е?

— Клептунов аз отстраних от пробега — рече Остап недоволен.

— Ами професор Песочников? С пакарда ли е?

— С пакарда.

— Ами писателката Вера Круц? — любопитствуваше полушофьорът. — Иска ми се нея да видя! Нея и другаря Нежински. И той ли е с вас?

— Знаете ли — рече Остап, — уморен съм от пробега.

— А вие със стъдибейкъра ли сте?

— Можете да считате нашата кола за стъдибейкър — каза Остап злобно, — но досега тя се наричаше лорен-дитрих. Доволен ли сте?

Но шофьорът-любител не беше доволен.

— Извинете — възкликна той с юнашко нахалство, — но нали в пробега не участвуват никакви лорен-дитрихи! Четох във вестника, че има два пакарда, два фиата и един стъдибейкър.

— Вървете на майната си с вашия стъдибейкър! — изрева Остап. — Кой е този Стъдибейкър? Ваш роднина ли е Стъдибейкър? Баща ви ли е Стъдибейкър? Какво се лепнахте за мен? Казват му на руски, че стъдибейкърът в последния момент е заменен с лорен-дитрих, а той усуква! Стъдибейкър!

Разпоредителите отдавна бяха избутали юношата, но Остап дълго още размахваше ръце и мърмореше.

— Специалисти! Да ги изтрепеш такива специалисти! Стъдибейкър му се дощяло!

Председателят на комисията по посрещането на състезателите-автомобилисти наниза в своята приветствена реч такава дълга верига от приставни изречения, че не можа да се измъкне от тях цял половин час. През всичкото това време капитанът на пробега беше много неспокоен. От високата трибуна той следеше подозрителните движения на Балаганов и Паниковски, които много живо щъкаха сред тълпата. Бендер им хвърляше страшни погледи и в края на краищата можа да прикове със своите сигнализации на едно място децата на лейтенант Шмид.

— Радостен съм, другари — заяви Остап в отговор на речта, — че нарушихме с автомобилната сирена патриархалната тишина на град Удоев. Автомобилът, другари, не е разкош, а превозно средство. Железният кон идва само да смени селското конче. Ще организираме серийно производство на съветски моторни коли. Чрез автопробега ще ударим по лошите пътища и нехайството. Свършвам, другари. След като похапнем, ние ще продължим нашия далечен път.

Докато тълпата, застанала неподвижно пред трибуната, слушаше думите на капитана, Козлевич разви широка дейност. Той напълни резервоара с бензин, който, както казваше Остап, се оказа от най-хубавия, взе безсрамно в запас три големи бидона от горивото, смени вътрешните и външни гуми и на четирите колелета, задигна помпата и дори крика. Така той напълно опустоши не само базата, но и операционния склад на удоевската секция на Автодор.

Пътят до Черноморск беше осигурен с материали. Наистина нямаха пари, но това не безпокоеше капитана. В Удоев пътешествениците се нахраниха прекрасно.

— За джобни пари не трябва да мислим — каза Остап, — те се търкалят по пътя и ние ще ги вземаме, когато и както е удобно.

Между древния Удоев, основан през 794 година, и Черноморск, основан през 1794 година, лежаха хиляда години и хиляди километри обикновен и шосеен път.

През тези хиляда години на магистралата Удоев — Черно море са се появявали различни фигури.

Движили са се по нея пътуващи търговци със стоки на византийски търговски фирми. Насреща им от бучаща гора излизал Соловей-разбойник, груб мъж с астраганен калпак. Задигал той стоките, а търговците изписвал в разход. Тътрели се по този път завоеватели със своите дружини, минавали са селяни, с песни се мъкнели странници.

Животът на страната се променял с всяко столетие. Променяло се облеклото, усъвършенствувало се оръжието, усмирени били картофените бунтове. Хората се научили да бръснат брадите си. Излетял първият балон. Били изобретени железните близнаци — параходът и локомотивът. Забръмчали моторните коли.

А пътят си останал същият, какъвто бил при Соловей-разбойник. Изгърбен, покрит с вулканична кал или засипан с прах, отровен като праха против дървеници, пътят на татковината ни се е проточил покрай села, градчета, фабрики и колхози, проточил се е като хилядакилометров капан. От двете му страни сред жълтеещи се осквернени треви се валят скелетите на талиги и измъчени, издъхващи автомобили.

Може би емигрантът, обезумял от продаването на вестници сред асфалтовите полета на Париж, си спомня руския междуселски път с очарователната подробност на родния пейзаж: в локвичка се оглежда месецът, гръмко се молят щурците и подрънква празната кофа, закачена за селската талига.

Но на светлината на месеца е дадено вече друго предназначение. Месецът ще може отлично да блести върху гудроненото шосе. Автомобилните сирени и клаксони ще заместят симфоничния звън на селската кофичка. А щурци ще могат да се слушат в специални резервати; там ще бъдат построени трибуни и гражданите, подготвени от встъпителното слово на някой побелял щурцовед, ще могат до насита да се наслаждават на песните на любимите насекоми.

Глава VIIСладкото бреме на славата

Капитанът на пробега, водачът на колата, бордмеханикът и слугата за всичко се чувствуваха прекрасно.

Утрото беше прохладно. В изумрудното небе блуждаеше бледното слънце. В тревата цвърчаха дребни птичи гадинки.

Пътните птички „овчарки“ бавно пресичаха пътя пред самите колела на автомобила. Степните простори разливаха такова благоухание, че ако на мястото на Остап беше някой селски писател-средняк от групата „Стоманено виме“, той не би се стърпял да не слезе от колата, би седнал в тревата й веднага още тук би започнал да пише на листове от походния си бележник нова повест, започваща с думите: „Чак зимниците се сепнаха. Разпаса се слънчицето, изпроводи своите лъчи по белия свят. Помириса старият Ромуалдич своята партенка и чак се опияни…“

Но Остап и неговите спътници бяха чужди на поетични възприятия. Цяло денонощие вече те се носеха пред състезателите. Посрещаха ги с музика и речи. Децата биеха барабани в тяхна чест. Възрастните ги хранеха с обеди и вечери, снабдяваха ги с предварително приготвени автомобилни части, а в една паланка им поднесоха хляб и сол на дъбово резбовано блюдо с кърпа, пошита с кръстчета. Хлябът и солта лежаха на дъното на колата, между краката на Паниковски. Той през цялото време отщипваше от кравая залъци и в края на краищата направи в него цяла миша дупка. След това гнусливият Остап изхвърли хляба и солта на пътя. Нощта антилоповци прекараха в едно селце, заобиколени от грижите на селския актив. Те отнесоха оттам едно голямо гърне топло мляко и мил спомен за одеколонния дъх на сеното, в което спаха.

— Мляко и сено — рече Остап, когато на разсъмване „Антилопа“ напускаше селото, — какво по-хубаво може да има от това! Човек винаги си мисли: „Ще успея ли да свърша това. В моя живот ще има още много мляко и сено.“ А в същност това никога вече няма да се случи. Така и да го знаете: това беше най-хубавата нощ в нашия живот, бедни мои приятели. Но вие дори не забелязахте това.

Спътниците на Бендер го гледаха с уважение. Те бяха във възторг от разкрилия се пред тях лек живот.

— Хубаво е да се живее на този свят! — рече Балаганов. — Ето ние пътуваме, сити сме. Може би щастието ни очаква…

— Убедени ли сте твърдо в това? — запита Остап. — Че щастието ни чака на пътя? Може би и трепка с крилца от нетърпение? „Къде е — дума то — адмирал Балаганов? Защо толкова се бави?“ Вие сте побъркан, Балаганов! Щастието никого не чака. То скита из страната в дълги бели дрехи и си пее детската песничка: „Ах, Америка — това е страна, там гуляят и пият без закуска.“ Но това наивно девойче трябва да се хване, трябва да му се харесаш, трябва да го ухажваш. А вие, Балаганов, с това девойче роман няма да изкарате. Вие сте дрипльо. Вижте се на какво приличате! Човек с вашия костюм никога няма да постигне щастие. Пък и изобщо целият екипаж на „Антилопа“ е екипиран отвратително. Чудя се как все още ни вземат за участници в автопробега!

Остап изгледа със съжаление своите спътници и продължи:

— Шапката на Паниковски сериозно ме смущава. Изобщо той е облечен с предизвикателен разкош. Този скъпоценен зъб, тези вързалки на долните гащи, тези космати гърди под връзката… По-просто трябва да се обличате, Паниковски! Вие сте почтен старец. На вас ви трябват черен сюртук и касторена шапка. На Балаганов ще му отиват карирана, каубойска риза и кожени гамаши. И той веднага ще добие вид на студент, който се занимава с физкултура. А сега прилича на уволнен заради пиянство матрос от търговския флот. За нашия уважаван водач няма да говоря. Тежки изпитания, изпратени му от съдбата, му попречиха да се облече съобразно званието. Нима не виждате как биха прилегнали към неговото одухотворено, леко изцапано с масло лице кожен комбинезон и черен хромов каскет? Да, деца, вие трябва да се екипирате.

— Пари няма — каза Козлевич, обърнат назад.

— Шофьорът е прав — отвърна любезно Остап, — пари наистина няма. Няма ги тези малки металически кръгчета, които аз толкова обичам.

„Антилопа-Гну“ се спусна от една височинка. Нивите продължаваха да се въртят бавно от двете страни на колата. Голяма рижа сова беше кацнала до сами пътя, навела глава на една страна и опулила глупаво слепите си жълти очи. Разтревожена от скърцането на „Антилопа“, птицата разпери криле, закръжи над колата и скоро отлетя по своите скучни совини работи. Нищо друго, заслужаващо внимание, не се случи по пътя.

— Гледайте! — развика се изведнъж Балаганов. — Автомобил!

Остап се разпореди за всеки случай да махнат плаката, който придумваше гражданите да ударят чрез автопробега по нехайството. Докато Паниковски изпълняваше заповедта, „Антилопа“ се приближи до изпречилата се отпреде им кола.

Закрит сив кадилак, леко наклонен, беше спрял край пътя. Средноруската природа, която се отразяваше в неговите дебели полирани стъкла, изглеждаше по-чиста и красива, отколкото беше в действителност. Коленичил, шофьорът сваляше гумата от едното предно колело. Над него в мъчително очакване стояха три фигури в пътни палта, пясъчен цвят.

— Претърпели сте бедствие ли? — запита Остап, като вежливо вдигна леко фуражка.

Шофьорът вдигна напрегнато лице и без да отговори, отново потъна в работа.

Антилоповци слязоха от своята зелена бричка. Козлевич няколко пъти обиколи прекрасната кола, като въздишаше завистливо, след това приклекна до шофьора и скоро поведе с него специален разговор. Паниковски и Балаганов с детско любопитство разглеждаха пътниците, двама от които имаха твърде надменен чужбински вид. Третият, ако се съдеше по зашеметяващата миризма на галоши, която идеше от гумената му мушама, беше съотечественик.

— Претърпели сте бедствие ли? — повтори Остап, като деликатно докосна гуменото рамо на съотечественика и в същото време устреми унесен поглед към чужденците.

Съотечественикът раздразнено заговори за пукналата се гума, но неговото дърдорене мина покрай ушите на Остап. По големия път, на сто и тридесет километра от най-близкия окръжен център, в самия пъп на Европейска Русия се разтъпкваха край своя автомобил две тлъстички чуждестранни птици. Това развълнува великия комбинатор.

— Кажете — прекъсна го той, — тези двамата не са ли от Рио де Жанейро?

— Не — отговори съотечественикът, — от Чикаго са. А аз съм преводач от „Интурист“.

— А какво правят те тук, по тези развалени пътища, сред дивото древно поле, далеч от Москва, от балета „Червеният мак“, от антикварните магазини и прочутата картина на художника Репин „Иван Грозни убива своя син“? Не разбирам! Защо сте ги домъкнали насам?

— Да ги вземат дяволите! — рече нажалено преводачът. — Трети ден вече препускаме по селата като побъркани. Просто ми извадиха душата. Много работа съм имал с чужденци, но такива досега не бях виждал! — И той махна с ръка към своите румени спътници. — Всички туристи като туристи — тичат из Москва, купуват от занаятчийските магазини дървени кани. А тези двама се отделиха. Тръгнаха да обикалят по селата.

— Това е похвално — рече Остап. — Широките милиардерски маси се запознават с бита на новото, съветското село.

Гражданите на град Чикаго надменно наблюдаваха поправянето на автомобила. Те бяха със сребристи шапки, твърди колосани яки и червени матови обувки.

Преводачът погледна с негодувание Остап и подвикна:

— Ами! Притрябвало им е новото село! Селската домашна ракия им трябва, а не селото!

При думите „домашна ракия“, които преводачът натъртено произнесе, джентълмените неспокойно се огледаха и почнаха да се приближават към разговарящите.

— Ето, виждате ли? — рече преводачът. — Не могат да слушат спокойно тези думи.

— Да. Тук има някаква тайна — каза Остап — или извратен вкус. Не разбирам как могат да обичат домашната ракия, когато в нашето отечество има толкова голям избор от благородни силни напитки.

— Всичко това е много по-просто, отколкото ви се струва — рече преводачът. — Те търсят рецепта за приготвяне на добра ракия.

— Е, разбира се! — развика се Остап. — Нали у тях има „сух закон“. Всичко е ясно… Намерихте ли рецепта?… Ах, не сте намерили? Е, да. Да бяхте дошли с три автомобила! Ясно, вземат ви за началство. Няма и да получите рецептата, смея да ви уверя.

Преводачът започна да се оплаква от чужденците:

— Ще ми повярвате ли, като ме налегнаха: разкажи, та разкажи тайната на домашната ракия. А аз не съм варил никога ракия. Аз съм член на съюза на работниците по просветата. Имам в Москва стара майка.

— А на вас много ли ви се иска да се върнете обратно в Москва? При мама?

Преводачът въздъхна жално.

— В такъв случай заседанието продължава — промълви Бендер. — Колко ще дадат вашите шефове за рецептата? Сто и петдесет ще дадат ли?

— Двеста ще дадат — зашепна преводачът. — Но вие наистина ли имате рецептата?

— Веднага ще ви я продиктувам, тоест веднага след като получа парите. Каквато обичате: от картофи, пшеница, зарзали, ечемик, от дуди, от елдена каша. Даже от най-обикновена табуретка може да се свари ракия. Някои обичат табуретовка. А пък може просто гроздова или сливова. С една дума — за коя и да е от сто и петдесетте ракии, чиито рецепти зная.

Остап беше представен на американците. Във въздуха дълго плаваха вежливо вдигнатите шапки. След това пристъпиха към работа.

Американците избраха пшеничната ракия, която им допадна с простия си начин на добиване. Дълго записваха рецептата в бележниците си. Като безплатна премия Остап съобщи на американските делови хора най-добрата конструкция кабинетен апарат за варене на ракия, който лесно може да се скрие от чужди погледи отдолу под писалището. Деловите хора увериха Остап, че при американската техника изработването на такъв апарат не представлява никаква трудност. От своя страна Остап увери американците, че апаратът от неговата конструкция дава на ден кофа прелестен ароматен първак.

— О! — развикаха се американците.

Те вече били чували тази дума в едно почтено семейство от Чикаго. И там за „pervatsch“4 били дадени прекрасни референции. Главата на това семейство на времето си бил с американския окупационен корпус в Архангелск, пил там „pervatsch“ и още не може да забрави очарователното усещане, което изпитал тогава.

В устата на разнежилите се туристи грубата дума „първак“ звучеше гальовно и примамливо.

Американците дадоха лесно двестате рубли и дълго тръскаха ръката на Бендер. Паниковски и Балаганов също успяха да се ръкуват на довиждане с гражданите на отвъдатлантическата република, измъчени от „сухия закон“. От радост преводачът млясна Остап по коравата буза и го помоли да му идва на гости, като прибави, че старата му майка много ще се радва. Обаче, кой знае защо, не му остави адреса.

Сприятелилите се пътници насядаха в своите коли. На тръгване Козлевич изсвири матчиш и под неговите весели звуци автомобилите се разлетяха в противоположни страни.

— Виждате ли — каза Остап, когато американската кола се обви в прах, — всичко стана така, както ви казвах. Ние пътувахме. На пътя се валяха пари. Аз ги прибрах. Вижте, те дори не са се напрашили.

И той заплющя с пачката банкноти.

— Собствено казано, няма какво да се хвалим, комбинацията е простичка. Но чистотата, честността — ето кое е ценното. Двеста рубли. За пет минути. И аз не само че не наруших законите, но дори направих нещо приятно. Снабдих екипажа на „Антилопа“ с парични средства. На старата майка върнах сина-преводач. И най-после утолих духовната жажда на гражданите от страната, с която ние тъй или иначе, имаме търговски връзки.

Наближаваше време за обяд. Остап се задълбочи в картата на пробега, която той бе откъснал от автомобилното списание, и възвести наближаването на град Лучанск.

— Градът е доста малък — рече Остап, — това е лошо. Колкото по-малък е градът, толкова по-дълги са приветствените речи. Поради това ще поискаме от любезните домакини на града обяда по-напред, а речите на второ място. През антракта ще ви снабдя с вещево продоволствие. Паниковски! Вие започвате да забравяте вашите задължения. Възстановете плаката на предишното му място.

Поизпеклият се вече в тържествените финиши Козлевич ловко спря колата пред самата трибуна. Тук Бендер се ограничи с кратко приветствие. Уговориха се да проведат митинга след два часа. Като се подкрепиха с безплатен обяд, автомобилистите потеглиха в най-приятно разположение на духа към магазина за готови дрехи. Заобикаляха ги любопитни. Антилоповци с достойнство носеха стоварилото се върху тях сладко бреме на славата. Те вървяха посред улицата, хванати за ръце, и се клатеха като матроси в чуждо пристанище. Рижият Балаганов, който наистина приличаше на млад боцман, подхвана моряшка песен.

Магазинът „Мъжко, дамско и детско облекло“ се помещаваше под грамадна фирма, която заемаше цялата двуетажна сграда. На нея бяха изрисувани десетки фигури: жълтолики мъже с тънки мустачки в шуби с отметнати навън поли от порови кожи, дами с маншони в ръце, късокраки деца с матроски костюмчета, комсомолки с червени забрадки и смръщени стопански деятели, потънали чак до бедрата в плъстени ботуши.

Цялото това великолепие се разбиваше в мъничката бележчица, залепена на входната врата на магазина:

— Тю, колко грубо! — каза Остап, като влизаше. — Веднага личи, че е провинция. Да бяха написали поне, както пишат в Москва: „Панталони няма“, прилично и благородно. Гражданите се разотиват доволни по домовете си.

В магазина автомобилистите не се бавиха дълго. За Балаганов се намери каубойска риза на големи жълти квадрати и стетсоновска шапка с дупчици. Козлевич трябваше да се задоволи с обещания му хромов каскет и също такава тужурка, която лъщеше като пресован хайвер. Дълго се мотаха с Паниковски. Пасторският дългопол сюртук и мека шапка, които по замисъла на Бендер трябваше да облагородят външността на нарушителя на конвенцията, отпаднаха още първата минута. Магазинът можеше да предложи само пожарникарски костюм: куртка със златни помпи на петлиците, мъхнат полувълнен панталон и фуражка със син кант. Паниковски дълго подскача пред вълнообразното огледало.

— Не разбирам защо не ви харесва пожарникарският костюм — каза Остап. — Все пак той е по-хубав, отколкото костюмът на крал в изгнание, които носите вие. Я, я се обърнете, синко! Отлично! Ще ви кажа откровено. Това ви отива повече, отколкото проектираните от мен сюртук и шапка.

Излязоха на улицата в нови премени.

— На мен ми трябва смокинг — каза Остап, — но тук нямат. Ще почакаме по-хубави дни.

Остап откри митинга в повишено настроение, без да подозира каква буря се надига над пътниците на „Антилопа“. Той пускаше духовитости, разказваше смешни приключения и еврейски анекдоти, с което извънредно много разположи публиката към себе си. Края на речта си той посвети на разбор на отдавна назрелия автопроблем.

— Автомобилът — извика той с тръбен глас — не е разкош, а…

В този миг той видя, че председателят на комисията по посрещането взе от ръцете на едно дотичало момче телеграма.

Като каза думите: „не е разкош, а превозно средство“, Остап се наведе наляво и през рамото на председателя надникна в телеграфната бланка. Това, което прочете, го порази. Той мислеше, че са още с цял ден напред. Неговото съзнание мигновено зарегистрира редица села и градове, дето „Антилопа“ беше се възползувала от чуждите материали и средства.

Председателят още мърдаше мустаци, като се мъчеше да вникне в съдържанието на телеграмата, а Остап, скочил от трибуната, без да се доизкаже, вече се промъкваше през тълпата. „Антилопа“ се зеленееше на кръстопътя. За щастие пътниците седяха на местата си, скучаеха и очакваха момента, когато Остап ще нареди да пренасят в колата даровете от града. Това ставаше обикновено след митинга.

Най-после смисълът на телеграмата стигна до председателя.

Той вдигна очи и видя бягащия капитан.

— Това са мошеници! — викна председателят страдалчески.

Той цяла нощ се беше трепал да съчини приветствената реч и сега авторското му самолюбие бе уязвено.

— Дръжте ги, момчета!

Викът на председателя стигна до ушите на антилоповци. Те се засуетиха нервно. Козлевич запали мотора и с един скок се намери на своето седалище. Колата подскочи напред, без да дочака Остап. В бързината антилоповци дори не съобразиха, че оставят своя капитан в опасност.

— Стой! — викаше Остап, като правеше гигантски скокове. — Ще ви стигна и всички ви ще уволня!

— Стой! — викаше председателят.

— Стой, глупчо! — викаше Балаганов на Козлевич. — Не виждаш ли, шефа загубихме!

Адам Казимирович натисна педалите. „Антилопа“ заскърца и спря. Капитанът се преметна в колата с отчаян вик: „Пълен ход!“ Въпреки че бе всестранно развита и хладнокръвна натура, той не можеше да търпи физическата разправа. Обезумелият Козлевич даде трета скорост, колата потегли отведнъж и през отворилата се вратичка изхвръкна Балаганов. Всичко това стана в един миг. Докато Козлевич отново спре, над Балаганов вече бе паднала сянката на налитащата тълпа. Към него вече се протягаха здрави ръчища, когато „Антилопа“ го доближи със заден ход и желязната ръка на капитана го хвана за каубойската риза.

— Дай пълен! — закрещя Остап.

Едва сега жителите на Лучанск за първи път разбраха предимството на механичния транспорт пред конния. Колата задрънча с всичките си съставни части и бързо отлетя, като отърва от справедливо наказание четиримата правонарушители.

Първия километър мошениците дишаха тежко. Балаганов, който държеше за своята красота, разглеждаше в джобно огледалце малиновите драскотини по лицето си, получени при падането. Паниковски трепереше в своя пожарникарски костюм. Той се страхуваше от отмъщението на капитана. И то дойде незабавно.

— Вие ли подкарахте колата, преди да успея да се кача? — запита страшно капитанът.

— Бога ми… — започна Паниковски.

— Не, не, не отричайте! Това е ваша работа. Значи, на всичко отгоре сте и страхливец? Попаднал съм в една компания с крадец и страхливец? Добре! Аз ще ви разжалвам. Досега вие бяхте в моите очи пожарен командир. Отсега нататък сте прост пожарникар.

И Остап тържествено откъсна от червените петлици на Паниковски златните помпи.

След тази процедура Остап запозна своите спътници със съдържанието на телеграмата.

— Работата е лоша. В телеграмата се казва да бъде задържана зелената кола, която се движи пред автопробега. Трябва веднага да свием някъде настрана. Стигат ни вече триумфи, палмови клонки и безплатни обеди с оливия. Идеята е вече остаряла. Можем да завием само по Гряжкото шосе. Но до него има още три часа път.

Сигурен съм, че във всички най-близки населени пунктове ни се готви бурно посрещане. Проклетият телеграф навсякъде е натикал своите стълбове и жици.

Капитанът не се излъга.

По-нататък на пътя им се простираше градче, чието име антилоповци никога и не научиха, но биха искали да го научат, за да го споменат, когато стане нужда, с недобра дума. Още преди да се влезе в града, пътят беше препречен с тежка греда. „Антилопа“ зави и като сляпо кученце започна да се тика настрани и да търси заобиколен път. Но такъв нямаше.

— Карай назад! — каза Остап, станал много сериозен.

И тогава мошениците дочуха много далечно бръмчене на мотори, като от комари. Ясно бе, че идваха колите на истинските състезатели. Да се върнат назад, беше невъзможно и антилоповци отново се втурнаха напред.

Козлевич се намръщи и с бърз ход приближи колата до самата греда. Гражданите, които стояха наоколо, се пръснаха изплашени на разни страни, очаквайки катастрофа. Ала Козлевич неочаквано намали ход и бавно се прехвърли през препятствието. Когато „Антилопа“ минаваше през града, минувачите заядливо псуваха пътниците, но Остап дори не отговаряше.

До Гряжкото шосе „Антилопа“ се приближи под все по-засилващото се бучене на невидимите още автомобили. Едва успяха да свият настрана от проклетата магистрала и в настъпилата тъмнина да скрият колата зад една височина, когато се разнесоха взривове и пукотевици на мотори и сред снопове светлина се показа челната кола. Мошениците се спотаиха в тревата край самия път и загубили изведнъж обикновената си наглост, мълчаливо гледаха минаващата колона.

Платна от ослепителна светлина се развяваха по пътя. Колите меко скърцаха, профучавайки покрай повалените антилоповци. Прах летеше изпод колелетата. Проточено виеха клаксоните. Вятърът се мяташе на всички страни. В миг всичко изчезна и само рубиненото фарче на последната кола дълго мигаше и подскачаше в тъмнината.

Истинският живот прелетя покрай тях, като радостно тръбеше и проблясваше с лакирани крила.

За търсачите на приключения остана само бензинената опашка. И те дълго още седяха в тревата, кихаха и се изтърсваха.

— Да — рече Остап, — сега и аз самият виждам, че автомобилът не е разкош, а превозно средство. Вие, Балаганов, не завиждате ли? Аз завиждам.

Глава VIIIКриза на жанра

Към четири часа подгонената „Антилопа“ спря над една пропаст. Долу като на тепсия лежеше непознат град. Той беше грижливо нарязан като торта. Разноцветни утринни изпарения се носеха над него. До ушите на спешилите се антилоповци долетя едва доловимо пукане и лекичко подсвиркване. Очевидно хъркаха гражданите. Назъбена гора стигаше до града. Пътят се спускаше на криволици по стръмнината.

— Райска долина — каза Остап. — Такива градове е приятно да се обират сутрин рано, когато слънцето още не е напекло. По-малко се уморява човек.

— Сега тъкмо в ранно утро — забеляза Паниковски, като гледаше угоднически капитана в очите.

— Млък, кенеф команда! — кресна Остап. — Бре, че неукротим старец! От шега не разбира.

— Какво да правим с „Антилопа“? — попита Козлевич.

— Да — рече Остап, — сега с този зелен леген в града не може да се влезе. Ще ни арестуват. Налага се да тръгнем по пътя на най-напредничавите страни. В Рио де Жанейро например крадените автомобили се пребоядисват в друг цвят. Това се прави от чисто хуманни подбуди — да не се огорчава предишният стопанин на колата, като види, че с неговата кола се разхожда чужд човек. „Антилопа“ си спечели горчива слава, тя трябва да бъде пребоядисана.

Решено бе да влязат в града пешком и да намерят бои, а за колата да потърсят сигурно скривалище вън от чертите на града.

Остап тръгна бързо из пътя надолу по стръмнината и скоро видя една кривната дървена къщурка, чиито мънички прозорчета лъщяха с речна синина. Зад къщурката имаше навес, който му се стори подходящ за укриване на „Антилопа“.

Докато великият комбинатор обмисляше под какъв предлог е най-удобно да проникне в къщата и да се сприятели с нейните обитатели, вратата се отвори и на стълбището изскочи един почтен господин по войнишки долни гащи с черни тенекиени копчета. На бледните му парафинени бузи се помещаваха прилични побелели бакенбарди. В края на миналия век подобна физиономия би била обикновено нещо. По онова време повечето от мъжете отглеждаха на лицата си ей такива шаблонни, верноподанически космати принадлежности. Но сега, когато под бакенбардите нямаше нито синия вицмундир, нито държавното орденче с лентичката от моаре, нито петлиците със златни звезди на таен съветник, това лице изглеждаше неестествено.

— О, господи — зафъфли обитателят на дървената къщурка, като простираше ръце към изгряващото слънце. — Боже, боже! Все същите сънища! Все тези сънища!

Изрекъл тая жалба, старецът заплака и като тътреше крака, затича по пътеката около къщата. Един обикновен петел, който се канеше в този момент да пропее за трети път, излязъл за тази цел на средата на двора, се отдръпна настрана; в яда си той направи няколко бързи крачки и дори изпусна едно перо, ала скоро се опомни, кацна на плета и от тази безопасна позиция вече съобщи на света за настъпването на утрото. В неговия глас все пак се долавяше вълнение, предизвикано от недостойното поведение на стопанина на къщичката.

— Присънват ми се, проклетите — достигна до Остап гласът на стареца.

Бендер учудено разглеждаше странния човек с бакенбардите, каквито могат да се намерят сега може би само върху министерското лице на портиера в консерваторията.

Междувременно необикновеният господин завърти своя кръг и от ново се появи до стълбището. Тук той се позабави и с думите: „Ще отида да опитам още веднъж“ — се скри зад вратата.

— Обичам старците — пошепна Остап, — с тях никога няма да ти стане скучно. Ще трябва да се почака резултатът от тайнствения опит.

Не стана нужда Остап да чака дълго. Скоро от къщурката се чу плачевен вой и измъквайки се заднишком като Борис Годунов в последното действие на операта на Мусоргски, на стълбището се изтърси старецът.

— Махай се от мен, махай се! — възкликна той с шаляпински интонации в гласа. — Все същият сън! А-а-а!

Той се обърна и като се запрепъва в собствените си крака, тръгна право срещу Остап. Решил, че е дошло време да действува, великият комбинатор излезе иззад дървото и грабна бакенбардиста в своите мощни обятия.

— Какво? Кой? Какво е това? — развика се неспокойният старец. — Какво?

Остап внимателно разтвори обятия, хвана стареца за ръката и сърдечно я раздруса.

— Аз ви съчувствувам! — извика той.

— Вярно ли? — запита стопанинът на къщурката, като се притисна към рамото на Бендер.

— Разбира се, че е вярно — отвърна Остап. — На мен самия често ми се присънват сънища.

— Ами какво сънувате?

— Различни работи.

— Ама какво все пак? — настояваше старецът.

— Че различни. Смес. Това, което във вестниците наричат „Отвсякъде за всички“ или „Световен екран“. Онзи ден например ми се присъни погребението на микадо, а вчера — юбилеят на сушчевската пожарна команда.

— Боже! — произнесе старецът. — Боже! Колко щастлив човек сте вие! Колко щастлив! Кажете, ами никога ли не ви се е присънвал някой генерал-губернатор или… дори министър?

Бендер не упорствува никак.

— Присънвал ми се е — рече весело той. — Как не. Генерал-губернатор. Миналия петък. Цяла нощ ми се присънва. И спомням си, до него стоеше и полицейският началник с шарени шалвари.

— Ах, колко хубаво! — рече старецът. — А не ви ли се е присънвало пристигането на господаря-император в град Кострома?

— В Кострома? Имаше такова съновидение. Чакайте, кога беше това? Да, да, на трети февруари тази година. Господарят-император, а до него, спомням си, и граф Фредерикс стоеше, онзи, знаете, дворцовият министър.

— Ах ти, господи! — взе да се вълнува старецът. — Но защо стоим тука? Заповядайте вътре. Извинете, не сте ли социалист? Не сте ли партиец?

— Моля ви се, какво говорите! — рече добродушно Остап. — Какъв партиец съм аз? Аз съм безпартиен монархист. Слуга на царя, баща на войниците. Изобщо, литнете, соколи, кат орли, стига тъга тъгувахте…

— Един чаец, чаец? — ломотеше старецът, като побутваше Бендер към вратата.

В къщурката се оказа една стая с преддверие. По стените висяха портрети на господа във формени сюртуци. Ако се съди по петлиците, тези господа бяха служили на времето си в Министерството на народната просвета. Леглото беше разхвърляно, което свидетелствуваше, че стопанинът му прекарва на него най-неспокойните часове от своя живот.

— И отдавна ли живеете като отшелник? — запита Остап.

— От пролетта — отвърна старецът. — Казвам се Хворобиев, Тук, мислех си, ще започна нов живот. А то какво излезе? Вие само разберете…

Фьодор Никитич Хворобиев беше монархист и ненавиждаше съветската власт. Тази власт му беше противна. Той, който някога бе окръжен училищен инспектор, сега бе принуден да служи като завеждащ методологично-педаготически сектор на местния Пролеткулт. Това будеше отвращение в него.

Чак до края на своята служба той не знаеше как да разшифрова думата „Пролеткулт“ и от това я презираше още повече. Тръпки на отвращение го побиваха само като видеше членовете на профкома, колегите и посетителите на методологично-педагогическия сектор. Той намрази думата „сектор“. О, този сектор! Никога Фьодор Никитич, който ценеше всичко изящно, а в това число и геометрията, не бе предполагал, че това прекрасно математическо понятие, което означаваше част от площта на криволинейната фигура, ще бъде така опошлено.

В службата много неща вбесяваха Хворобиев: заседанията, стенвестниците, заемите. Ала и в къщи неговата горда душа не намираше успокоение. В къщи също имаше стенвестници, заеми, заседания. Познатите му говореха изключително за просташки неща, според Хворобиев: за месечното възнаграждение, което те наричаха зарплата5, за месечните вноски в помощ на децата и за социалното значение на пиесата „Броневлак“.

Нямаше къде да се избяга от съветския строй. Когато обиденият Хворобиев се разхождаше самотен из улиците на града, то и тук от тълпата разхождащи се долитаха отвратителни фрази:

— … Тогава ние постановихме да го извадим от състава на ръководството…

— … А пък аз му казах така: за вашия РКК примкамера има, примкамера!

И като гледаше с досада плакатите, които призоваваха гражданите да изпълнят петилетката за четири години, Хворобиев повтаряше ядосан:

— Да извадим! От състава! Примкамера! За четири години! Просташка власт!

Когато методологично-педагогическият сектор премина на непрекъсната работна седмица и вместо чистата неделя дни за почивка на Хворобиев станаха някакви си виолетови пети числа, той се погнуси, издействува си пенсия и се премести да живее далече вън от града. Той постъпи така, за да може да се махне от новата власт, която завладя живота му и го лиши от покой.

По цели дни монархистът-единак прекарваше над стръмнината, гледаше към града и се мъчеше да мисли за приятни неща: за молебените по случай тезоименния ден на някаква височайша особа, за изпитите в гимназията и за роднините си, които служеха в Министерството на народната просвета. Но за почуда мислите му тутакси отскачаха на съветското, неприятното.

„Какво ли става сега в този проклет Пролеткулт?“ — мислеше той.

След Пролеткулта той си спомняше вече съвсем възмутителни епизоди: първомайските и октомврийски манифестации, семейните вечери в клубовете с лекции и бира, полугодишната равносметка на методологичния сектор.

„Съветската власт ми отне всичко — мислеше бившият окръжен училищен инспектор, — чиновете, ордените, уважението и парите в банката. Тя ми подмени дори и мислите. Ала има такава сфера, където болшевиките не могат да проникнат — това са сънищата, изпращани на човек от бога. Нощта ще ми донесе успокоение. В сънищата си аз ще видя онова, което ще ми е приятно да видя.“

Още първата нощ след това бог прати на Фьодор Никитич ужасен сън. Присъни му се, че седи в коридора на учреждението, осветен от газена лампичка. Седи и знае, че всяка минута трябва да го извадят от състава на ръководството. Изведнъж желязната врата се отваря и оттам изтичват служащи с вика: „Хворобиев трябва да бъде натоварен!“ Той иска да бяга, но не може.

Фьодор Никитич се събуди посред нощ. Помоли се на бога, като му посочи, че е станала навярно досадна несъобразност и сънят, предназначен за отговорен, може би дори партиен другар, е попаднал не на нужния адрес. Като начало той, Хворобиев, би искал да види излизането на царя от Успенската катедрала.

Успокоен, той заспа отново, ала вместо лицето на обожавания монарх тозчас видя председателя на профкома, другаря Суржиков.

И всяка нощ с невероятна методичност едни и същи последователни съветски сънища посещаваха Фьодор Никитич. Привиждаха му се: членски вноски, стенвестници, совхозът „Гигант“, тържествено откриване на първата фабрика-кухня, председателят на дружеството „Приятели на кремацията“ и големите съветски прелитания.

Монархистът ревеше насън. Той не искаше да види приятелите на кремацията. Искаше да види крайния десен депутат от Държавната дума Пуришкевич, патриарх Тихон, ялтенския градоначалник Думбадзе или поне някакъв простичък инспектор от народните училища. Ала нямаше нищо такова. Съветският строй беше се вмъкнал дори в сънищата на монархиста.

— Все същите сънища! — заключи Хворобиев с плачещ глас. — Проклети сънища!

— Вашата работа е лоша — каза съчувствено Остап, — както се казва, битието определя съзнанието. Щом живеете в Съветската страна, то и сънищата ви трябва да бъдат съветски.

— Нито минута почивка — оплакваше се Хворобиев. — Поне нещичко да видя. Аз вече на всичко съм съгласен. Нека да не е Пуришкевич. Нека да е поне Милюков. Все пак човек с висше образование и монархист в душата си. Но не! Все тези съветски антихристи.

— Аз ще ви помогна — каза Остап. — Имал съм случаи да лекувам приятели и познати по Фройд. Сънят е празна работа. Главното е да се премахне причината на съня. Основна причина е самото съществуване на съветската власт. Но в дадения момент аз не мога да я премахна. Просто нямам време. Аз, виждате ли, съм турист-спортист, сега трябва да направя малка поправка на моя автомобил, тъй че разрешете да го вкараме във вашия навес. А относно причината вие не се безпокойте. Ще я премахна на връщане. Нека само да завършим пробега.

Оглупелият от лошите сънища монархист на драго сърце разреши на милия и отзивчив млад човек да използува навеса. Той метна палтото си върху ризата, надяна на бос крак галошите и излезе след Бендер в двора.

— Значи, така, мога да се надявам? — питаше той и ситнеше подир своя подранил гост.

— Не се съмнявайте — отговаряше небрежно капитанът, — щом престане да съществува съветската власт, на вас изведнъж ще ви стане някак по-леко. Ще видите!

След половин час „Антилопа“ беше скрита у Хворобиев и оставена под надзора на Козлевич и Паниковски. Придружен от Балаганов, Бендер тръгна към града за бои.

Млечните братя вървяха срещу слънцето, като се промъкваха към центъра на града. По корнизите на къщите се разхождаха сиви гълъби. Напръсканите с вода дървени тротоари бяха чисти и прохладни.

На човек с необременена съвест е приятно в такова утро да излезе от къщи, да се позабави минутка пред вратата, да извади от джоба си кутия кибрит, на която е нарисуван самолет с щръкнал пръст вместо перка и надпис „Отговор на Керзън“, да се полюбува на неотвореното пакетче цигари и да запуши, като пропъди с кадилния дим някоя пчела със златни галуни на коремчето.

Бендер и Балаганов изпаднаха под влиянието на утрото, чистите улици и сиромасите-гълъби. За известно време им се стори, че съвестта им с нищо не е обременена, че всички ги обичат, че те са ергени, които отиват на среща със своите годеници.

Внезапно на пътя на братята се изпречи човек със сгъваем триножник и полирана кутия за бои в ръце. Той имаше такъв разтревожен вид, сякаш току-що бе изскокнал от горяща сграда, като е успял да спаси от огъня само триножника и кутията.

— Извинявайте — рече звънливо той, — тук ей сега трябваше да мине другарят Плотски-Поцелуев. Не сте ли го срещнали? Не е ли минал оттук?

— Ние никога не срещаме такива — каза грубо Балаганов.

Художникът се блъсна в гърдите на Бендер, каза „пардон“ и се устреми напред.

— Плотски-Поцелуев ли? — мрънкаше недоволно великият комбинатор, който още не беше закусил. — И аз имах една позната акушерка на име Медуза-Горгонер, но не вдигах шум, не тичах по улиците да викам: „Не сте ли виждали случайно гражданката Медуза-Горгонер? Тя, казват, тук се е разхождала.“ Голяма работа! Плотски-Поцелуев!

Бендер още не бе успял да завърши своята тирада, когато право срещу него изскокнаха двама души с черни триножници и полирани етюдници. Това бяха съвсем различни хора. Единият от тях, както изглежда, поддържаше възгледа, че художникът непременно трябва да бъде космат, и по количеството на растителността върху лицето си беше пряк заместник на Хенрих Наварски в СССР. Мустаците, къдриците и брадичката доста оживяваха плоското му лице. Другият беше съвсем плешив и главата му бе хлъзгава и гладка като стъклен абажур.

— Другаря Плотски… — каза заместникът на Хенрих Наварски, като се задъхваше.

— Поцелуев — добави абажурът.

— Не сте ли го виждали? — изкряска Наварски.

— Тук трябваше да се разхожда — обясни абажурът.

Бендер отстрани Балаганов, който вече бе отворил уста да произнесе ругатни, и с оскърбителна вежливост каза:

— Не сме виждали другаря Плотски, но ако посоченият другар наистина ви интересува, тогава бързайте. Него го търси някакъв трудещ се, на вид художник-артилерист.

Като закачаха триножниците си и се блъскаха един друг, художниците затичаха по-нататък. В това време иззад ъгъла изхвръкна файтон. В него седеше един шишко със синя толстовка, под чиито гънки се долавяше потно шкембе. Външността на пътника напомняше стара реклама на патентована помада, която започваше с думите: „Голо тяло, покрито с косми, прави отблъскващо впечатление.“ Не беше трудно да се отгатне професията на шишкото. Той крепеше с ръка голям стационарен триножник. В краката на файтонджията имаше полирана кутия, в която несъмнено се намираха бои.

— Ало! — викна Остап. — Поцелуев ли търсите?

— Тъй вярно — потвърди тлъстият художник, като гледаше жално Остап.

— Бързайте! Бързайте! Бързайте! — развика се Остап. — Вас ви изпревариха вече трима художници. Какво има? Какво се е случило?

Но конят затрака с подковите си по грубия калдъръм и вече отнесе четвъртия представител на изобразителните изкуства.

— Какъв културен град! — рече Остап. — Вие навярно забелязах те, Балаганов, че от четиримата срещнати граждани и четиримата се оказаха художници. Интересно.

Когато млечните братя се спряха пред бояджийския магазин, Балаганов пошепна на Остап:

— Не ви ли е срам?

— За какво? — попита Остап.

— Че се каните да платите за боята със сухи пари?

— Ах, това ли имаше пред вид — рече Остап. — Признавам си, малко ме е срам. Глупаво положение, разбира се. Но какво да правя? Няма пък да тичам в изпълкома и да искам там бои за провеждане „Деня на чучулигата“. Те ще дадат, но нали ще си загубим целия ден.

Боите на прах в бурканите, стъклените цилиндри, торбите, буретата и скъсаните книжни пакети имаха примамливи циркови цветове и придаваха на бояджийския магазин празничен вид.

Капитанът и бордмеханикът почнаха придирчиво да избират бои.

— Черен цвят — много траурно — говореше Остап. — Зелен също не подхожда: това е цветът на рухналите надежди. Лилав — не. Нека с лилава кола пътува началникът на криминалната милиция. Розов — просташко, син — банално, червен — много верноподаническо. Ще трябва да боядисаме „Антилопа“ в жълт цвят. Ще бъде малко ярко, но красиво.

— А вие какви бяхте? Художници ли? — запита продавачът, чиято брадичка беше леко напрашена с цинобър.

— Художници — отвърна Бендер, — баталисти и маринисти.

— Тогава тук не е за вас — каза продавачът, като сваляше от тезгяха пакети и буркани.

— Как не тук! — възкликна Остап. — А къде?

— Отсреща.

Продавачът отведе приятелите до вратата и им посочи с ръка една фирма на отсрещната страна на улицата. Там беше изрисувана кафява конска глава и с черни букви на син фон бе написано:

— Всичко е както трябва — рече Остап, — твърд и мек фураж за добитъка. Но какво общо има тук нашего брата художника? Не виждам никаква връзка.

Обаче връзка имаше, и то твърде съществена. Остап я откри още в самото начало на обясненията на продавача.

Градът винаги обичал живописта и четиримата художници, които отколе живеели тук, основали групата „Диалектически триножниковист“. Те рисували портрети на отговорни работници и ги продавали на местния музей на живописта. С течение на времето броят на ненарисуваните отговорни работници силно намалял, което чувствително снижило приходите на диалектическите триножниковисти. Но това било още поносимо. Годините на страдания започнали от момента, когато в града пристигнал нов художник, Теофан Мухин.

Първата негова работа вдигнала голям шум в града. Това бил портрет на управителя на хотелиерския тръст. Теофан Мухин оставил триножниковистите далече зад себе си. Управителят на хотелиерския тръст бил изобразен не с маслени бои, не с акварел, не с въглен, не с темпера, не с пастел, не с гваш, не и с черен молив. Той бил изобразен с овес. И когато художникът Мухин откарвал с файтон картината в музея, конят неспокойно се озъртал и цвилел.

С течение на времето Мухин започнал да употребява и други житни растения.

Шумен успех имали портретите от просо, пшеница и мак, смелите наброски от кукуруз и булгур, пейзажите от ориз и натюрмортите от грухано просо.

Сега той работел над групов портрет. Голямото платно изобразявало заседание на окръжната планова комисия. Тази картина Теофан работел с боб и грах. Обаче дълбоко в душата си той си оставал верен на овеса, който му създал кариера и го отклонил от позициите на диалектическите триножниковисти.

— С овес, разбира се, е по-лесно! — възкликна Остап. — А пък Рубенс и Рафаел са диванета, с маслени бои се мъчили. Ние също сме диванета като Леонардо да Винчи. Дайте ни жълта емайлова боя.

Когато плащаше на приказливия продавач, Остап попита:

— Да, тъкмо стана дума, кой е този Плотски-Поцелуев? Че ние, знаете, не сме тукашни, не сме в течение на работите.

— Другарят Поцелуев е известен работник от центъра, наш гражданин. Сега пристигна в отпуск от Москва.

— Всичко е ясно — каза Остап. — Благодаря за информацията. Довиждане!

На улицата млечните братя съгледаха диалектическите триножниковисти. С печални и измъчени лица като на цигани, и четиримата стояха на кръстопътя. Край тях стърчаха молбертите, сложени един до друг на пирамида като пушки.

— Какво, колеги, лошо, а? — попита Остап. — Изтървахме Плотски-Поцелуев?

— Изтървахме го — запъшкаха художниците. — От ръцете ни се изплъзна.

— Теофан ли го грабна? — попита Остап, като показваше, че е добре запознат с обекта.

— Рисува вече, некадърник — отговори заместникът на Хенрих Наварски. — С овес. Към стария начин, казва, минавам. Оплаква се житарят му неден, че имало криза в жанра.

— А къде е ателието на този ербап мъж? — полюбопитствува Остап. — Иска ми се да хвърля един поглед.

Художниците, които имаха много свободно време, поведоха на драго сърце Остап и Балаганов към Теофан Мухин. Теофан работеше в градинката си, на чист въздух. Пред него на столче седеше другарят Плотски, явно плах човек. Затаил дъх, той гледаше художника, който като раздавач на карти гребеше с шепа овес от една кошничка и го хвърляше на платното. Мухин се мръщеше. Пречеха му врабците. Те долитаха дръзко до картината и кълвяха от нея някои детайли.

— Колко ще получите за тази картина? — запита срамежливо Плотски.

Теофан спря сеитбата, погледна критично своето произведение и отговори замислен:

— Колко ли? Към двеста и петдесет рубли музеят ще даде за нея.

— Доста скъпо.

— Ами че овес сега — рече Мухин напевно — как се купува. Скъп е той, овесът!

— Е, как е парчето с летницата? — попита Остап, като провираше глава през решетестата ограда на градинката. — Сеитбената кампания, виждам, върви успешно. Сто на сто! Но всичко туй е нищо в сравнение с онова, което аз видях в Москва. Там един художник направи картина от косми. Голяма картина с много фигури, обърнете внимание, идеологически издържана, макар художникът да беше използувал косми от безпартийни — имаше такъв грях. Но идеологически, повтарям, картината беше издържана знаменито. Наричаше се „Дядо Пахом и тракторът нощем“. Това беше една такава капризна картина, че просто не знаеха какво да я правят. Понякога космите по нея щръкваха. А един прекрасен ден тя съвсем побеля и от дядо Пахом и неговия трактор не остана ни следа. Но художникът успя да грабне за измишльотината си хиляда и петстотин. Така че вие не си правете много илюзии, другарю Мухин! Овесът изведнъж ще прорасне, вашите картини ще изкласят и вие никога вече няма да прибирате реколтата.

Диалектическите триножниковисти се закискаха одобрително. Ала Теофан не се смути.

— Това звучи като парадокс — забеляза той, възобновил посевните манипулации.

— Добре — заяви Остап на сбогуване, — сейте разумното, доброто, вечното, а после ще видим! Прощавайте и вие, колеги. Захвърлете вашите маслени бои. Минете на мозайка от гайки, пирони и винтове. Портрет от гайки! Забележителна идея!

Целия ден антилоповци боядисваха своята кола. Надвечер тя стана неузнаваема и блестеше с всички отсенки на яйчния жълтък.

На следния ден на развиделяване преобразената „Антилопа“ напусна гостоприемния навес и взе курс на юг.

— Жалко, че не успяхме да се сбогуваме с домакина. Но той така сладко спеше, че не ми се искаше да го будя. Може би най-сетне сънува съня, който така дълго е чакал: митрополит Двулогий благославя чиновете на Министерството на народната просвета по случай тристагодишнина на династията Романовци6.

И в същата минута отзад, от дървената къщурка, се дочу познатият вече на Остап хленчещ рев.

— Все същият сън! — ридаеше Старият Хворобиев. — Боже, боже!

— Излъгах се — забеляза Остап. — Изглежда, че му се е присънил не митрополит Двулогий, а разширеният пленум на литературната група „Кузница и усадба“7. Но да върви по дяволите! Нас дела ни зоват в Черноморск.

Глава IXОтново криза на жанра

С какво ли не се занимават хората!

Успоредно с големия свят, в който живеят големите хора и големите неща, съществува и малък свят с малки хора и малки не ща. В големия свят е изобретен дизеловият мотор, написани са „Мъртви души“, построена е Днепровската хидростанция и е извършен околосветски полет. В малкия свят е изобретен крещящият мехур „върви-върви“, написана е песенчицата „Тухлички“ и са построени панталоните фасон „полпред“. В големия свят хората се ръководят от стремежа да облагодетелствуват човечеството. Малкият свят е далеч от такива високи задачи. Неговите обитатели имат един стремеж — да преживеят криво-ляво, без да изпитват чувство на глад.

Малките хора бързат подир големите. Те разбират, че трябва да бъдат в съзвучие с епохата и само тогава тяхната стокица може да намери пласмент. В съветско време, когато в големия свят са създадени идеологически твърдини, в малкия свят се забелязва оживление. Под всички дребни изобретения на мравешкия свят се прокарва гранитната база на „комунистическата“ идеология. На мехура „върви-върви“ се изобразява Чембърлейн, много приличен на онзи, дето го рисуват в „Известия“. В популярната песенчица умният шлосер, за да спечели любовта на комсомолката, в три рефрена изпълнява и дори преизпълнява промфинплана. И докато в големия свят се води яростна дискусия по оформяването на новия бит, в малкия свят вече всичко е готово: има вратовръзка „Мечта на ударника“, толстовка-гладковка, гипсова статуетка „Къпеща се колхозничка“ и дамски коркови потници „Любовта на трудовите пчели“.

В областта на ребусите, шарадите, шарадоидите, логогрифите и скритите картинки се появиха нови веяния. Работата постарому излезе от мода. Във вестниците и списанията секретарите на отделите „През свободното време“ или „Размърдай мозъчните си гънки“ категорично престанаха да вземат стока без идеология. И докато великата страна кипеше, докато се строяха тракторните заводи и се създаваха грандиозните фабрики за зърнени храни, старецът Синицки, ребусник по професия, си седеше в стаята и вперил стъклени очи в тавана, съчиняваше шарада с модната дума „индустриализация“.

Синицки имаше външност на гном. Такива гномове бояджиите обикновено изобразяваха по фирмите на магазините за чадъри. Фирмените гномове са с червени калпаци и дружелюбно смигат на минувачите, като че ги канят по-скоро да си купят копринен чадър или бастун със сребърна дръжка във вид на кучешка глава. Дългата жълтеникава брада на Синицки се спускаше право под масата, в кошчето за отпадъци.

— Индустриализация — шепнеше горестно той и мърдаше бледните си, като сурови котлети старчески устни.

И по навик раздели тази дума на шарадни части:

— Индус. Три. Али. За.

Всичко беше прекрасно. Синицки вече си представяше богатата шарада, важна по съдържание, лека за четене и трудна за разгадаване. Съмнение будеше последната част — „ция“.

— Каква ще е пък тази „ция“? — напрягаше се старецът. — Ех, да беше „акция“! Тогава чудесно щеше да се получи: индустриализакция.

Като се намъчи половин час и не можа да измисли как да постъпи с капризното окончание, Синицки реши, че краят ще се получи от само себе си, и пристъпи към работа. Той започна да пише своята поема на един лист, откъснат от счетоводната книга с надпис „дебит“.

През бялата стъклена врата на балкона се виждаха цъфтящите акации, кърпените покриви на къщите и рязката синя черта на морския хоризонт. Черноморското пладне заливаше града с тежък зной.

Старецът помисли и нанесе на хартията началните редове:

— Тя някъде от Изток иде — произнесе със задоволство старецът.

Хареса му това, което съчини, трудно му беше само да намери рими на думите „чалма“ и „иде“. Ребусникът се разходи из стаята и попипа брадата си. Изведнъж го осени вдъхновение:

С „али“ и „за“ също успя леко да се справи:

Уморен от последните усилия, Синицки се отпусна на облегалката на стола и затвори очи. Той беше вече на седемдесет години. През петдесет от тях беше съчинявал ребуси, шаради, скрити картинки и шарадоиди. Но никога досега почтеният ребусник не беше работил така трудно. Той бе изостанал от живота, беше политически неграмотен и младите конкуренти лесно го побеждаваха. Те носеха в редакцията задачи с такава прекрасна идеологическа насоченост, че като ги четеше, старецът плачеше от завист. Къде можеше да постигне той например такава задача:

Като се съвзе от своите горестни мисли, старецът отново се залови за листа с надпис „дебит“, но в това време в стаята влезе девойка с мокра подстригана коса и черен бански костюм на рамото.

Тя отиде мълчаливо на балкона, просна на олющените перила мокрия костюм и погледна надолу. Девойката видя бедния двор, който бе виждала вече много години — сиромашки двор, дето се търкаляха изпотрошени сандъци, сновяха изцапани с въглищен прах котки и тенекеджията с трясък поправяше една кофа. В долния етаж домакините разговаряха за своя тежък живот.

Девойката слушаше не за пръв път тези разговори, познаваше и котките по имена, а и тенекеджията, както й се стори, поправяше все същата кофа вече много години наред. Зося Синицка се върна в стаята.

— Идеологията ме съсипа — чу тя мърморенето на дядо си, — а каква идеология може да има в ребусната работа? Ребусната работа…

Зося надникна в старческите драскулки и тутакси викна:

— Какво си написал тук? Какво е това? „Четвърта, да ще бог полек, открива ни се предлог лек.“ Защо бог? Нали ти сам казваше, че сега в редакцията не приемат шаради с църковни изрази.

Синицки ахна. Като викаше: „Къде има бог, къде? Там няма бог“, той с разтреперани ръце намести на носа си очилата с бели рамки и грабна листчето.

— Има бог — продума той печално. — Наистина има… Пак сбърках. Ах, жалко! Пропада и хубавата рима.

— А ти вместо „бог“ постави „орис“ — рече Зося.

Но изплашеният Синицки се отказа от „ориста“.

— Това също е мистика. Знам аз. Ах, сбърках! Какво ще стане сега, Зосенка?

Зося погледна равнодушно дядо си и го посъветва да съчини нова шарада.

— И без това — рече тя — не можеш да намериш дума с окончание „ция“. Спомняш ли си как се мъчи с думата „топлофикация“?

— Ами — оживи се старецът, — още като трета дума поставих „кац“ и написах така: „А трета, който време има, ще види тук еврейско име“8. Не взеха тая шарада. Казаха: „Слабо, не подхожда.“ Не съм сполучил!

И старецът седна на масата си и се залови да разработва голям, идеологически издържан ребус. Най-напред нахвърли с молив гъска, която държеше в човката си буквата „Г“, голяма и тежка като бесилка. Работата вървеше.

Зося се зае да слага масата за обяд. Тя сновеше от бюфета с огледални илюминатори до масата и стоварваше съдини. Появи се фаянсов супник с отчупени дръжки, чинии с цветчета и без цветчета, пожълтели вилици и дори компотиера, макар за обяд да не се предвиждаше никакъв компот.

Изобщо работите на Синицки бяха зле. Ребусите и шарадите носеха в къщи повече вълнения, отколкото пари. С домашните обеди, които старият ребусник даваше на познати граждани и които бяха главното перо на семейния доход, също беше лошо. Подвисоцки и Бомзе заминаха в отпуск, Стулиян се ожени за една гъркиня и почна да си обядва в къщи, а Побирухин го изхвърлиха от учреждението по втора категория и от вълнение той загуби апетит и се отказа от обедите. Сега той ходеше из града, спираше познатите си и произнасяше едно и също, пропито със скрит сарказъм изречение: „Чухте ли новината? Мен ме изхвърлиха по втора категория.“ И някои познати му отговаряха съчувствено: „Ама че я направиха тези Маркс и Енгелс!“ А други нищо не отговаряха, хвърляха на Побирухин страшен поглед и прелетяваха покрай него, като тръскаха чантите си. В края на краищата от всички хранещи се остана един, но и той не плащаше вече цяла седмица, като се оправдаваше, че не са му изплатили заплатата.

Зося вдигна недоволно рамене и се запъти към кухнята, а когато се върна, на трапезата седеше последният столуваш — Александър Иванович Корейко.

В неслужебна обстановка Александър Иванович не изглеждаше плах и смазан човек. Но все пак неспокойният израз нито за миг не слизаше от неговото лице. Сега той разглеждаше внимателно новия ребус на Синицки. Между другите загадъчни рисунки там беше нарисуван и чувал, от който се сипеха букви „Т“, елхичка, зад която изгряваше слънцето, и един врабец, кацнал на нотно петолиние. Ребусът завършваше с обърната нагоре запетая.

— Трудничко ще ви дойде да решите този ребус — говореше Синицки, като обикаляше около столуващия. — Ще се поизпотите с него!

— Тъй, тъй — отговори насмешливо Корейко, — само гъската ме смущава малко. За какво е тая гъска? А-а-а! Да! Готово! „В борбата ще добиеш своето право“?

— Да-а — проточи разочаровано старецът, — как така го решихте толкова бързо? Големи способности. Веднага си личи счетоводителят първи разряд.

— Втори разряд — поправи го Корейко. — А за какво сте приготвили този ребус? За печат ли?

— За печат.

— Съвсем напразно — рече Корейко, като поглеждаше любопитно борша, в който плаваха златни медали мазнина. Имаше в този борш нещо заслужено, нещо подофицерско. — „В борбата ще добиеш своето право“ — е есеровски лозунг. Не става за печат.

— Ах, боже мой! — запъшка старецът. — Царице небесна! Пак сбърках! Чуваш ли, Зосенка? Сбърках. Какво да правя сега?

Успокояваха стареца. Хапнал надве-натри, той незабавно стана, събра съчинените през седмицата гатанки, тури си голямата сламена шапка и каза:

— Зосенка, отивам в „Младежки ведомости“. Безпокоя се малко за алгеброида, но изобщо оттам ще взема пари.

В комсомолското списание „Младежки ведомости“ често бракуваха работите на стареца, укоряваха го за изостаналостта му, но все пак не го обиждаха и това списание беше единственото място, откъдето към стареца течеше тъничко парично ручейче. Синицки взе една шарада, която започваше с думите: „Мойта първа сричка на дъното морско е“, два колхозни логогрифа и един алгеброид, в който чрез много сложно умножение и деление се доказваше предимството на съветската власт пред всички други власти.

Когато ребусникът излезе, Александър Иванович мрачно заразглежда Зося. Александър Иванович бе започнал да се храни у Синицки отначало само защото обедите там бяха евтини и вкусни. Освен това беше си поставил като основно правило нито за минута да не забравя, че е дребен служащ. Той обичаше да говори за това, как трудно живее човек в големия град с мизерна заплата. Но от известно време цената и вкусът на обедите загубиха за него онова отвлечено и показателно значение, което той им придаваше. Ако поискаха от него и ако той можеше да направи това, без да се крие, той би плащал за обяда не шестдесет копейки, както правеше сега, а три или даже пет хиляди рубли.

Александър Иванович, аскетът, който съзнателно се измъчваше с финансови вериги и си беше забранил да се докосва до всичко, което струва повече от половин рубла, а в същото време се ядосваше, че от страх да не загуби милионите си не може открито да похарчи сто рубли, се влюби с цялата решителност, на която е способен силният, суров и озлобен от безкрайно чакане човек.

Днес най-сетне той реши да открие на Зося своите чувства и да й предложи ръката си, дето биеше пулсът, дребен и зъл като пор, и своето сърце, стегнато в приказни обръчи.

— Да — рече той, — такива ми ти работи, Зося Викторовна.

Като направи това съобщение, гражданинът Корейко грабна от масата пепелницата, на която имаше написан дореволюционен лозунг:

и започна да се взира внимателно в нея.

Тук е необходимо да разясним, че няма на света такава девойка, която да не знае поне една седмица по-рано за готвещото се изявяване на чувства. Ето защо Зося Викторовна се спря пред огледалото и угрижено въздъхна. Тя имаше оня спортен вид, който бяха добили през последните години всички красиви момичета. Проверила това обстоятелство, тя седна срещу Александър Иванович и се приготви да слуша. Обаче Александър Иванович не каза нищо. Той знаеше само две роли: на служащ и на нелегален милионер. Трета не знаеше.

— Чухте ли новината? — попита Зося. — Уволнили Побирухин.

— При нас също започна чистка — отговори Корейко, — мнозина ще изхвръкнат. Например Лапидус-млади. А и Лапидус-стари е един…

Тук Корейко забеляза, че върви по пътеката на бедния служащ. Тежки мисли отново го обзеха.

— Да, да — рече той, — живееш си така сам, и не знаеш какво е наслада.

— Какво, какво не знаеш? — оживи се Зося.

— Не знаеш какво е женска привързаност — забеляза Корейко с отпаднал глас.

Като не намери никаква подкрепа от страна на Зося, той разни своята мисъл.

Вече е стар. Тоест не че е стар, но не е млад. Дори не че не е млад, а просто времето лети, годините минават. Вървят годинките. И ето това движение на времето му навява различни мисли. За брака например. Нека хората не мислят, че той е такъв-онакъв. Той изобщо е добър. Съвсем безобиден човек. Трябва да го съжаляват. И на него дори му се струва, че може да бъде обичан. Тон не е празноглавец като другите и не обича да говори ей тъй на вятъра. Защо една девойка да не се омъжи за него?

Като изрази своите чувства в такава несмела форма, Александър Иванович погледна сърдито Зося.

— А Лапидус-млади наистина ли могат да го изхвърлят? — запита внучката на ребусника.

И без да дочака отговор, започна по същността на работата.

Тя разбира отлично всичко. Времето наистина тече ужасно бързо. Сякаш вчера тя бе на деветнадесет години, а сега вече е на двадесет. А след една година ще бъде на двадесет и една. Тя никога не е мислила, че Александър Иванович е такъв-онакъв. Напротив, винаги е била убедена, че той е добър. По-добър от мнозина други. И естествено най-достойният. Но тъкмо сега тя има някакви търсения, какви — и тя самата още не знае. Изобщо в дадения момент тя не може да се омъжи. А и какъв може да излезе техният живот? Тя има търсения. А той, казано честно и откровено, има само четиридесет и шест рубли на месец. И после тя още не го обича, което, изобщо казано, е много важно.

— Какви ти четиридесет и шест рубли! — каза внезапно със страшен глас Александър Иванович, като се изправи в цял ръст. — Аз имам… на мен…

Но не каза нищо повече. Изплаши се. Започваше ролята на милионера и това можеше да свърши само с гибел. Страхът му беше толкова голям, че той дори започна да бръщолеви, че щастието не е в парите. Ала в това време зад вратата се чу някакво сумтене. Зося изтича в коридора.

Там стоеше дядото със своята голяма шапка, която лъщеше със сламените си кристали. Той не се решаваше да влезе. От мъка брадата му се беше разперила като метла.

— Защо така скоро? — викна Зося. — Какво се е случило?

Старецът вдигна към нея очи, пълни със сълзи.

Изплашената Зося хвана стареца за острите рамене и бързо го повлече към стаята. Половин час Синицки лежа на дивана и трепера.

След дълги увещания дядото започна да разказва.

Всичко било прекрасно. До самата редакция на „Младежки ведомости“ той стигнал без каквито и да е приключения. Завеждащ отдела „Умствени упражнения“ посрещнал ребусника изключително вежливо.

— Подаде ми ръка, Зосенка — въздишаше старецът. — Седнете, казва, другарю Синицки. И тогава именно той ме смаза. Ами нашия отдел, казва, го закриват. Нов редактор пристигнал и заявил, че нашите читатели нямат нужда от умствени упражнения, а имат нужда, Зосенка, от специален отдел за игра на дама и шах. Тогава какво ще стане? — питам. Ами нищо, казва завеждащият, няма да мине вашият материал и — толкоз. А шарадата ми много хвали. Просто казва, пушкински стихове, особено това място: „Мойта първа сричка на дъното морско е, на дъното морско е моята втора сричка“.

Дълго още старият ребусник се вайка на дивана и се оплаква от засилването на съветската идеология.

— Пак драма! — възкликна Зося.

Тя си сложи шапката и тръгна към изхода. Александър Иванович се запъти след нея, макар да разбираше, че не трябва да върви.

На улицата Зося хвана Корейко под ръка:

— Ние пак ще си останем приятели, нали?

— По-добре щеше да е, ако се омъжехте за мен — изтърси откровено Корейко.

В широко разтворените бюфети за изкуствени минерални води се тълпяха млади хора без шапки и с бели ризи със запретнати над лактите ръкави. По̀ полиците се виждаха сините сифони с металически кранчета. Дългите стъклени цилиндри със сироп на въртяща се поставка блещукаха с аптекарска светлина. Персийци с печални лица печаха на мангали кестени и димът от прегоряло подмамваше разхождащите се.

— Искам да ида на кино — каза капризно Зося. — Кестени искам, сироп със сода.

За Зося Корейко беше готов на всичко. Той би се решил дори да наруши с леко сърце своята конспирация, като изхарчи пет-шест рубли за гуляй. Сега в джоба му, в плоска ламаринена кутия от цигари „Кавказ“, лежаха десет хиляди рубли в банкноти, на стойност по двадесет и пет червонеца всяка. Но дори да загубеше ума си и да се решеше да извади макар и една банкнота, той не би могъл да я размени нито в едно кино.

— Заплатите бавят — каза той съвсем отчаян, — изплащат ги много нередовно.

В този момент от тълпата разхождащи се се отдели млад човек с прекрасни сандали на бос крак. Той поздрави Зося с вдигане на ръка.

— Привет, привет — рече той, — имам два гратиса за кино. Искате ли? Само че веднага.

И младият човек със забележителните сандали отвлече Зося под мъждукащата фирма на кино „Камо грядеши“, бивше „Кво вадис“.

Тази нощ книговодителят-милионер не спа в къщи. Той се шля из града чак до сутринта, разглежда тъпо снимките на голичките бебета в стъклените витрини на фотографите, рови с крака чакъла на булеварда и гледа в тъмната бездна на пристанището. Там се обаждаха невидими параходи, чуваха се свирките на милиционерите и се въртеше червената светлина на фара.

— Проклета страна! — мърмореше Корейко. — Страна, в която един милионер не може да заведе своята годеница на кино.

Сега Зося вече му се струваше негова годеница.

На разсъмване побледнелият от безсъницата Александър Иванович се потътри към края на града. Когато минаваше по Бесарабска улица, стори му се, че дочу звуците на „Матчиш“. Спря се зачуден.

Насреща му от височината се спускаше жълт автомобил. На кормилото седеше превит уморен шофьор с хромова куртка. До него дремеше широкоплещест момък, клюмнал настрана глава със стетсоновска шапка с дупчици. На задното седалище се бяха отпуснали още двама пътници: пожарникар в пълна парадна униформа и мъжага с атлетическо телосложение и моряшка фуражка с бяло дъно.

— Привет на първия черноморец! — викна Остап, когато колата с тракторен грохот профуча покрай Корейко. — Топлите морски бани още ли работят? Градският театър функционира ли? Обявиха ли вече Черноморск за свободен град?

Но Остап не получи отговор. Козлевич отвори заглушителя и „Антилопа“ удави първия черноморец в облак син дим.

— Хайде — каза Остап на разбудилия се Балаганов, — заседанието продължава. Давайте тук вашия нелегален Рокфелер. Ей сега ще почна да го събличам. Ох, дотегнаха ми тези принцове и просяци!