НАСТОЯЩЕТО14.

Кемп Роуи


Търкот отговори на поздрава на капитан Манинг. Шестимата мъже от Космическото командване бяха натоварили целия си багаж в един от трюмовете в предната част на кораба-майка, подреждаха снаряжението си и правеха последни проверки, за да са сигурни, че са взели всичко необходимо. Из трюма бяха пръснати множество палети с техника.

— Готови ли са? — попита майорът Манинг.

— Тъй вярно. Всичко е натоварено.

Търкот забеляза, че няколко контейнера са обозначени с атомен символ.

— Ядрени бойни глави?

Манинг кимна.

— Тъй вярно. Десет тактически ядрени бомби в ракети „Томахоук“.

— Ами ако целта има щит? — попита Яков.

Капитанът сви рамене.

— Може да им се наложи да изключат щита, когато включат предавателя. В такъв случай ще им пуснем една от тия бомби.

— Не става — възрази Търкот. — Едва ли ще им трябва много време, за да пратят съобщение. Ако го унищожим след това, просто си губим времето.

— Нямам друго оръжие, господин майор.

— Тъкмо затова чакаме този професор Лийхи. — Търкот си погледна часовника. — Би трябвало всеки момент да пристигне.

Манинг посочи голямо медицинско устройство с маса пред него.

— Трябва да ви сканираме с ядрен магнитен резонанс, за да приготвим СУАР връзката ви.

Търкот не си падаше по идеята да използва СУАР връзки, но Манинг бе настоял, че те са напълно безопасни и ще им позволят да разгърнат максималните възможности на скафандрите. Той неохотно се качи на масата и легна. Яков и капитанът застанаха от двете му страни.

— Опитайте се да лежите абсолютно неподвижно — каза Манинг. — Ще отнеме само няколко минути. — После натисна един бутон и масата се плъзна в машината.

Търкот овладя клаустрофобията си. Затвори очи и си наложи да диша равномерно. Машината издаваше странни звуци. Беше сигурен, че са изтекли повече от „няколко минути“, когато масата завибрира и отново се плъзна навън. Майорът спусна крака на пода. Манинг стоеше до малък лаптоп и наблюдаваше дисплея заедно с един от хората си и Яков.

— Все още ли имам мозък? — пошегува се Търкот и се приближи до тях. И веднага усети нещо нередно: мъжете се бяха навели над екрана и се взираха в него.

— Имате мозък — отвърна Манинг. Той посочи малък кръгъл черен обект на екрана. — И в него е имплантирано нещо.



Оперативният център на Пентагона


На сто метра под първия етаж на Пентагона се намираше Националният военен команден център на Съвета на началник-щабовете, за по-кратко наричан „бойната зала“ от всички, които работеха там. Беше разположен в кръгла пещера, изсечена в здравата скала, и бе десет пъти по-голям и три пъти по-дълбок от контролния център в Луизиана, но проектирането му се основаваше на същите принципи. В комплекса можеше да се влезе само с един асансьор и той беше построен върху масивни пружини на дъното на пещерата. В бойната зала имаше достатъчно храна и провизии за цяла година. Освен връзките, които минаваха през комуникационната система на Пентагона, на същата дълбочина бе изкопан тесен тунел с кабели до алтернативния Национален команден пост в Синята планина, Западна Вирджиния.

Когато я бяха построили в началото на 60-те години на XX век, бойната зала беше предназначена да издържи първи ядрен удар. С развитието на насочващите системи и технологията на бойните глави през следващите три десетилетия тази цел остаря. Всички, които работеха в бойната зала, бяха убедени, че тя е едно от челните места в списъка на руските и китайските ядрени цели и че ще бъде унищожена съвсем скоро след размяната на ядрени ракети. Поради тази причина я превърнаха в оперативен център на Пентагона.

От началото на Третата световна война бойната зала разполагаше с пълен персонал и продължаваше да действа при най-висока бойна готовност. Главното помещение имаше полукръгла форма. На плоската предна стена бе монтиран голям дисплей, широк десет и висок шест метра. На него можеше да се покаже всеки образ, получен в оперативния център, от видеозапис на нови оръжейни системи до карта на света с дислокацията на американските войски и картина в реално време, заснемана от орбитален шпионски сателит.

Подът беше наклонен към дъното на помещението и всяка редица компютри и комуникационни пултове се виждаше от задната. Покрай заоблената задна стена имаше еднометров парапет, зад който бяха бюрата на началник-щабовете и висшите офицери. Складовете, кухните и спалните бяха в отделна пещера вдясно от залата. Оперативният център за пръв път бе действал в бойна обстановка по време на Войната в Залива, когато беше координирал многонационалните сили.

Асансьорът отляво се отвори и в залата влязоха президентският съветник по националната сигурност и председателят на Съвета на началник-щабовете.

— Какво става, по дяволите? — попита съветникът по националната сигурност, докато вървяха към централното бюро.

— Докладвайте за положението — без да отговори на въпроса, нареди председателят на СНЩ.

Старшият дежурен офицер — полковник — се обърна към тях.

— Имаме сериозен инцидент. Без заповед е изстреляна ракета за извънредни мерки.

— Включете се в МИЛСТАР и се свържете с ракетата, за да определите ситуацията и да овладеете бордовия й компютър — заповяда председателят.

Дежурният поклати глава.

— Вече опитахме. Някой е изключил външната връзка. Командирът на ятото в „Барксдейл“ не може да се свърже по сухопътна връзка. Пращат група за бързо действие на мястото. Връзката на ракетата за извънредни мерки с МИЛСТАР е блокирана в компютъра на контролния център и нямаме връзка с него.

— Кой е в Ракетния контролен център за извънредни мерки?

— Не знаем. — Полковникът се прокашля. — Може да няма никого. Космическото командване следи не само ракетата за извънредни мерки в орбита, но засече и извънземен космически кораб при контролния център. Корабът също се насочва към орбита.

— Извънземен кораб ли? — повтори председателят. — От какъв тип и откъде?

— Имаме данни от Зона петдесет и едно, че Сянката на Аспазия разполага с един от ноктите на втория кораб-майка. Космическото командване го изгуби някъде над Тексас. Топлинната следа на съда, който излетя от района на контролния център, съответства на профила на Ноктите. Пратих съобщение до хората от Зона петдесет и едно да проверят дали не е от техните, но връзката с тях е трудна, откакто се преместиха в Северна Каролина.

— Боже Господи — измърмори председателят, когато осъзна значението на случилото се.

— Някой ще ми каже ли точно какво е „ракета за извънредни мерки“? — попита съветникът по националната сигурност. — Явно още не са ме осведомили за това.

Председателят на Съвета на началник-щабовете се обърна към цивилния.

— Ракета за извънредни мерки е специално устройство, качено на интерконтинентална балистична ракета. „Извънредни мерки“ е кодово име на Извънредната ракетна комуникационна система.

Съветникът по националната сигурност вдигна ръце.

— Тъй като нямам представа за какво говорите, господин генерал, защо не ми кажете какво става на прост английски?

— Ракетата за извънредни мерки може да се свърже чрез МИЛСТАР с всички ядрени обекти в страната. Подводници, ракетни площадки, може дори да влезе в контакт със стратегически бомбардировачи и да ги вдигне във въздуха.

— Какво?!

— Ракетата за извънредни мерки е автоматизирана командно-контролна система, която може да предупреждава, да определя насочващи матрици и да праща съобщения за извънредни действия — СИД, — за да задейства всяка ядрена система в нашата армия.

— Шегувате се!

— Ще ми се да се шегувах.

— Защо е създадено такова нещо? — попита съветникът по националната сигурност. — Само президентът може да заповяда изстрелване на ядрена бомба — а не някаква машина.

— Точно затова я наричаме „ракета за извънредни мерки“ — заяви генералът. — РИМ е предвидена да се използва, ако бъдат извадени от строя всички други нормални комуникационни средства и президентът не може да издава заповеди, или ако бъде унищожено Националното командване. Това е последното средство, с което Националното командване може да предаде кодовете и насочващите матрици на ядрените сили на Съединените щати, ако всички други комуникационни средства излязат от строя. Има и възпираща функция. Така никой не може да си мисли, че е в състояние с един удар да обезглави командването ни, без да му отговорим. В РИМ дори има автоматична система, която започва подготовка за ответен ядрен удар в случай, че получи негативен код от този оперативен център, Космическото командване, Белия дом, самолета на президента или друга секретна институция. Така, ако някой унищожи всички тези институции — което ще означава, че ръководството на страната вече не съществува, — РИМ ще предаде насочваща матрица и ще задейства оцелелите ядрени площадки.

— Това е безумие!

— Не, това е реалността на възпиращата политика.

Съветникът по сигурността заразтрива челото си.

— Добре, значи това нещо е изстреляно. Както изглежда, от Сянката на Аспазия. Но и ние все още можем да влезем във връзка с всичките си ракетни площадки, нали? Нашето Национално командване не е унищожено. Все още можем да пратим този негативен код, прав ли съм?

— Това е вярно, но…

— Тогава взимайте радиостанцията и кажете на всички ракетни площадки да не изпълняват никакви заповеди от ракетата за извънредни мерки. И пратете тоя негативен код.

Председателят на Съвета на началник-щабовете най-после прояви някаква емоция: нервно прокара пръсти по брадичката си.

— Не става така. Смисълът на цялата ни подготовка е хората никога да не пренебрегват заповед за извънредно изстрелване от валиден източник. Ракетата за извънредни мерки е такъв източник. Всъщност тя е абсолютният и окончателен валиден източник. Гледали ли сте филма „Система за сигурност“?

— Да.

— Също като във филма, всеки офицер, пилот или командир на подводница ще повярва на ракетата за извънредни мерки, а не на нас — продължи генералът. — Те ще пренебрегнат дори пряка заповед от своя командващ, тъй като ракетата за извънредни мерки всъщност има по-приоритетен упълномощаващ код. А кодът за изстрелване стои над негативния код.

— По дяволите! — изсумтя съветникът. — Ако се намеси, президентът ще сложи край на всичко това.

— Няма да може.

— Тогава защо просто не заглушите това проклето нещо?

— Системата се състои от две части: сложен компютър и мощен предавател — бавно отговори генералът. — В компютъра се пази всичко — буквално всичко — кодовете за изстрелване на ядрените бомби и насочващите матрици, докато при изстрелването, предавателят се превръща в част от МИЛСТАР, свръхмодерна, многочестотна, секретна глобална сателитна мрежа, по която се пращат тези кодове и матрици. Никой не може да я изключи или заглуши. Проектирахме я така, за да не бъде заглушена от противника. Компютърът, който управлява всичко, е създаден така, че да е независим за всяко ядрено оръжие. Онзи, който има съответната парола за него, има пълен контрол и заповедта му не може да се отмени от никого. Щом РИМ предаде насочващата матрица и кода за изстрелване, има само един начин това да бъде преустановено — от самата ракета за извънредни мерки, която праща нови кодове на всяка ракетна площадка. Никакъв друг източник не може да спре изстрелването. Трябва да приемем, че Сянката на Аспазия контролира ракетата за извънредни мерки и бордовия компютър. Следователно по същество той държи пръста си на бутона за целия ядрен арсенал на страната.

— Защо го прави? — попита съветникът по националната сигурност.

Ала не получи отговор на този въпрос.

— Не можем ли да го свалим? — настоя съветникът.

— Можем да опитаме, но се съмнявам, че ще успеем навреме — отвърна председателят.

— Какво искате да кажете?

— Както току-що ви обясних, щом РИМ прати насочваща матрица, изстрелването може да се прекрати единствено от същия източник. Ако прати матрицата преди да го свалим, ще унищожим единственото средство, което може да прекрати изстрелването.

— Страхотно — промълви съветникът по националната сигурност. — Кой гений го е измислил?

— Единствената ни надежда е да си върнем компютърния контрол — каза генералът.

— И как ще стане това?

— При други обстоятелства това означава да си върнем контрола над контролния център, но тъй като този нокът е излетял, трябва да допусна, че са прехвърлили компютърния си контрол върху лаптоп.

В предната част на помещението отекна глас:

— Имаме връзка с него, господин генерал. Обажда се Сянката на Аспазия.



Кемп Роуи


— Какво прави? — попита Търкот. От вида на малкия обект на екрана му призляваше. Вече знаеше причината за неотдавнашното си главоболие, но по-важен беше въпросът какво е правило това нещо досега? Манинг пак го бе сканирал, за да направи повече снимки на малкия кръгъл предмет, който бяха открили. Той имаше диаметър около половин сантиметър и се намираше в задната част на мозъка му, точно над мозъчния ствол.

— Не знам — отвърна капитанът. — Никога не съм виждал такова нещо. — Той проследи една линия, излизаща от десетократно уголемения предмет, която водеше към предната част на мозъка. — Това е съвсем тънка, почти микроскопична жичка, подобна на тези, които използва нашата СУАР връзка. Влиза в тази част от мозъка ви.

— И какво прави тази част от мозъка ми? — попита Търкот.

— Тя е в главния ви мозък. — Манинг набра команда в компютъра и на екрана се появи нов пласт от мозъка. — Стига до границата между участъка, който съдържа спомените ви, и онази част, в която според психолозите се съдържат емоциите.

— Значи това нещо има достъп до спомените и чувствата ми, така ли? — попита майорът.

— Не знам — каза Манинг. — В момента като че ли не прави нищо. Може да е просто записващо устройство.

Търкот се опита да си спомни кога може да са му имплантирали чипа, после го прониза страх — не можеше да се довери на спомените си. Онзи, който му бе поставил това нещо, най-вероятно беше скрил този факт. Страхът му се усили. Дали бе такъв, какъвто си мислеше? Опита се да разкъса мъглата от объркване и тревога.

— Не сме виждали такова нещо, нали? — обърна се той към Яков.

Руснакът поклати глава.

— Не. Сянката на Аспазия не действа така — той използваше или водачи, програмирани от пазител, или нановирус. Очакващите са клонинги. Следователно…

— Следователно това е нещо ново — обобщи Търкот. — Ами „Меджик“? Те провеждаха някакви експерименти в Дулче. Възможно ли е да са ми го имплантирали, когато отидох там? Не си спомням нищо, но ако този чип въздейства върху спомените ми, може да е изтрил случая.

— Но ти унищожи „Меджик“ — отбеляза Яков. — Едва ли…

Прекъсна го появата на майор Куин, който влезе в трюма. Изражението му показваше, че носи още лоши новини.

— Сянката на Аспазия се е появил.

— Къде? — попита Търкот. Усети, че разтрива тила си, и си наложи да отпусне ръка.

— Проникнал е в ракетен контролен център на военновъздушната база „Барксдейл“.

— Какво е изстрелял?

— Ракета за извънредни мерки.

— Това не звучи много добре.

Куин бързо им обясни какво представлява ракетата за извънредни мерки. Когато свърши, Търкот знаеше точно какво ще се случи, но остави майора да продължи.

— Свързал се с Пентагона. Заплашва, че ще изстреля всички ядрени бомби в Съединените щати по различни цели в света. Като се има предвид, че нашите бойни глави са десет пъти повече от необходимото, за да унищожим света, няма да остане много, ако изпълни заканата си.

— Ако не му дадем кораба-майка, нали? — попита Търкот.

— Точно така.

— Къде е сега?

— Космическото командване е проследило нокътя в орбита.

— Можем ли да унищожим сателита?

Куин накратко обясни положението.

— С други думи, трябва да си върнем контрола — обобщи Търкот.

— Освен ако не стигнем до ракетата за извънредни мерки преди той да прати насочващата матрица — отвърна Куин.

— Пристигна ли нашият специалист по Тесла?

— Хеликоптерът ще кацне след пет минути.

— Нямаме време да чакаме. Излитаме веднага. — Търкот хвана Куин за ръката, когато майорът се обърна да си тръгне. — „Меджик“ използвали ли са имплантанти?

— Какви имплантанти?

Търкот посочи тила си.

— Поставили ли са ми нещо в мозъка?

Куин поклати глава.

— Не. Никога не съм чувал да са действали така. Използваха устройства за промяна на спомените, но не и имплантанти.

— Чудесно.



В земна орбита


Сянката на Аспазия погледна екрана на лаптопа над рамото на Тейър. Беше показана карта на света. Той посочи с ръка.

— Ню Йорк, Мексико Сити, Сао Паоло, Токио, Осака-Киото, Лос Анжелис, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, Лондон, Москва, Калкута, Бомбай, Сеул… Задраскай последния, вече се погрижиха за него — усмихнато каза съществото. — Да видим. Чикаго, Лима, Париж, Санкт Петербург, Ню Делхи, Техеран, Шанхай, Банкок, Кайро.

Докато Сянката на Аспазия изброяваше градовете, Тейър местеше мишката по екрана и кликваше. На мястото се появяваше червено триъгълниче.

Сянката на Аспазия се усмихна.

— Да хвърлим бомби и в Сидни, Атина, Багдад и Атланта, просто за удоволствие и за да закръглим числото на двайсет и пет.

Капитанът отбеляза допълнителните градове.

— Всички са програмирани в насочващата матрица за удар с по пет ядрени бойни глави.

— Пращай.

Загрузка...