НАСТОЯЩЕТО16.

В космоса


Търкот се обърна към кораба-майка.

— Яков?

— Да?

— Как върви спирането на бомбите?

— Нямам нова информация — отвърна руснакът. — Радиовълните не минават през корпуса на станцията.

— По дяволите! — изруга Търкот.

Той хвърли последен поглед към тялото и главата на Сянката на Аспазия и полетя към космическата станция. Двама мъже в скафандри стояха от двете страни на пробитата в стената дупка. Майорът мина помежду им.

Светлините мъждукаха — енергийният източник на станцията полагаше отчаяни усилия да продължи да функционира. В модула нямаше никого. Търкот се обърна и влетя с главата напред в коридора. На влизане в другия модул се блъсна в един от десантниците.

Посрещна го оживление по радиостанцията. Сякаш всички говореха едновременно. Вътре се бяха събрали шестима мъже в скафандри ТШКБС, имаше и четирима мъртви водачи. Хората от Космическото командване се бяха струпали около свой другар, който седеше пред лаптоп и пишеше — с огромно затруднение поради размерите на механичната си ръка.

— Млъкнете! — извика Търкот.

Ефирът утихна.

— Докладвайте.

— Не мога да въведа кодовете — съобщи Манинг. Беше той — майорът видя табелката на гърдите на мъжа, който седеше пред компютъра.

Търкот погледна хронометърния дисплей в шлема си. До изстрелването на матрицата оставаха по-малко от три минути. Бе разчитал, че Манинг и хората му ще се справят с това. Нямаше да лети над планетата и да разсъждава за участта на Сянката на Аспазия, ако знаеше, че има проблем.

— Защо?

Капитанът вдигна изкуствената си ръка. Два от големите й пръсти държаха отвертка.

— Ръката ми е много голяма.

— Защо не го занесете на кораба-майка?

Манинг продължаваше да се опитва да въведе кодовете с помощта на отвертката.

— Докато го изключим от сателитната комуникационна система на станцията и го включим в системата на кораба-майка… — Той не довърши изречението. — Стигнах до шестата от целите на матрицата.

Търкот толкова се смая, че за малко не избухна в смях. След всичко, което бе преживял, планетата да бъде опустошена от ядрен удар, нанесен от оръжията на собствената му родина — и той да не успее да го предотврати просто защото не можеха да въведат кодовете навреме.

Той погледна часовника. Две минути.

Майорът се обърна към онази страна на модула, която беше най-близо до кораба-майка, вдигна своя МК-98 и изстреля останалите си шест заряда, които пробиха стената.

— Куин.

— Слушам.

— Ако не можем да въведем всички кодове навреме, каква друга възможност има?

Последва мълчание.

— Седем — съобщи Манинг.

Още осемнадесет! Нямаше да има време.

— Куин?

— Десет. — Манинг продължаваше да си играе с отвертката.

Докато чакаше отговор, майорът се зачуди кои градове са вече спасени и кои все още са обречени.

— Пратете нова матрица — обади се Куин.

— Моля?

— Това е най-бързият начин. Един нов запис, вместо да триете всички стари записи.

Търкот се пресегна и потупа командира на десантниците по рамото.

— Чу ли, Манинг?

— Чух, но как да го направя? И ракетите все пак ще отидат някъде.

— Не и ако ги пренасочиш срещу собствените им ракетни площадки — отвърна Куин. — Данните вече са там — трябва да са там, за да работи матрицата. Просто ги обърни срещу самите тях.

Куин продиктува поредица числа и Манинг ги въведе. Търкот се носеше наблизо. Чувстваше се безполезен. Погледна си часовника. По-малко от минута. Секундите изтичаха.

Куин мълчеше. Десет секунди.

— Куин? — попита Търкот.

— Готово.

Търкот се хвана и се промуши през дупката, която беше пробил. Измъкна се навън и погледна надолу към планетата. Представяше си смута на борда на подводници и бомбардировачи, както и на ракетните площадки, когато хората осъзнаваха, че ще се самоунищожат, ако изстрелят оръжията си. Майорът се втренчи в Съединените щати, вече почти изцяло в осветената половина на земното кълбо, и зачака ядрен взрив.

Нищо.



Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай


Бе нощ, няколко часа преди изгрев слънце. Тери Къмингс внимателно изключи различните мониторни устройства на Кели Рейнолдс. Сестрата знаеше, че не е нужно нищо друго, освен интравенозната система, която осигуряваше хранителни вещества. Лекарите бяха направили всичко възможно и според единодушното им мнение беше цяло чудо, че пациентката е жива. Никой не вярваше, че ще се възстанови.

Къмингс избута леглото в тихия коридор и се насочи към асансьора. Качи се в кабината и натисна бутона за покрива. Когато вратата с плъзгане се отвори, тя избута леглото на покрива на централната болнична сграда. Тъй като болницата се издигаше на върха на планинската верига Моаналуа, оттам се разкриваше внушителен изглед към южната половина на остров Оаху. Вееше приятен крайбрежен ветрец. Сестрата завъртя лоста отстрани на леглото и повдигна горната половина на тялото на Рейнолдс в полуседнало положение. Наляво сияеха светлините на Хонолулу. Островът все още мъчително се възстановяваше от нановируса, но животът бавно се връщаше в нормалното си русло. Къмингс погледна пациентката. Очите й бяха затворени, лицето й бе изпито.

Медицинската сестра се наведе над нея и доближи уста до ухото й.

— Усещаш ли вятъра? — Тя протегна ръка и пое костеливата ръка в своите, замилва съсухрената кожа. — Усещаш ли ръцете ми?

Къмингс продължи нагоре по ръцете й и по цялото й тяло, бавно, с огромно усърдие, и когато слънцето се появи на хоризонта, едва беше свършила. И през цялото време говореше на Рейнолдс, поддържайки разговора така, сякаш другата жена й отвръщаше. Сестрата се протегна, после върна горната половина на леглото в хоризонтално положение го забута обратно към асансьора. Не забеляза мускулчето отстрани на лицето на Рейнолдс, което потръпна, сякаш жената се опитваше да проговори. Мускулът продължи да се движи още няколко секунди, после престана.



Кемп Роуи, Северна Каролина


Търкот с нетърпение очакваше полета до Марс. Щеше да има възможност да си почине и да се възстанови. Що се отнасяше до това какво ще се случи на Червената планета, в момента не желаеше да мисли по този въпрос. Беше толкова уморен, че какъвто и план да измислеше, той най-вероятно щеше да съдържа сериозни недостатъци.

Кацаха в Кемп Роуи, след като бяха победили Сянката на Аспазия — за последен път: израз, който доставяше огромно удоволствие на Търкот. Съществото, което поколения наред бе ръководило Мисията и беше оказвало въздействие върху човешката история, най-сетне бе унищожено. Това беше чиста победа. Яков вървеше до него по главния коридор на кораба-майка.

— Очистихме единия, остават още двама — отбеляза руснакът.

— Моля?

— Рояка и Артад.

Тъкмо за това в момента Търкот не искаше да мисли. Люкът на трюма бавно се отвори и той спря. Някой стоеше до рампата, очертан на фона на светлините на летището. Висока жена, притиснала към гърдите си старо кожено куфарче. В краката й бе оставен сак. Жената беше широкоплещеста и имаше дълга до раменете сива коса.

Когато Търкот се приближи, жената му подаде ръка.

— Майор Търкот, аз съм професор Лийхи.

— Можете ли да повторите онова, което е направил Тесла? — попита Търкот.

Тя не отговори. Ръката й остана протегната, докато майорът не я стисна.

— Да.

Изненадан от самоувереността й, той запремигва.

— Видели сте само изчезналите му документи, как…

— Искате ли да направя неговото оръжие? — прекъсна го Лийхи.

Търкот кимна.

— Тогава защо се съмнявате в отговора ми?

Майорът се усмихна.

— При нас ще ви хареса. Добре дошли на борда. — Той я запозна с Яков. Руснакът вдигна сака й и й даде знак да го последва в кораба. Жената посочи няколкото спрели наблизо електрокара с палети.

— Дадох на майор Куин списък с нещата, които ще ми трябват. В общи линии, само най-важното. Не беше трудно да ги намери. И повечето са материали, с които вече разполагах. Над трийсет години съм работила върху тази бобина на Тесла.

— Защо? — попита Търкот.

— Заради потенциала — усмихна се тя. — И се оказах права, нали?

Майорът утвърдително кимна.

— Добре, да тръгваме. Очаква ни дълъг път.



Марс


Аирлианският конвой стигна до предавателя. Големите всъдеходи изглеждаха дребни в сравнение с извисяващите се над тях кули. Заобиколиха до недовършената и спряха. Люковете им се отвориха и аирлианците излязоха навън, облечени в черни скафандри. Всички оцелели, които Аспазия беше оставил на планетата.

Повечето започнаха да сглобяват панелни конструкции. Неколцина отидоха при кулата и погледнаха нагоре. Недовършеният пилон се издигаше много нависоко, ала при слабата марсианска гравитация шестима започнаха да се катерят по слабо заоблената външна повърхност. През това време други отдалечиха всъдеходите на достатъчно разстояние и се заеха да покрият освободената площ с тежък материал, за да я подготвят за жилищен участък.

На тридесет километра оттам последният всъдеход с кристала се изкачваше по рампата.



В космоса


Гарлин безстрастно чакаше, докато пипалото му, сега скачено с кълбото на Рояка, докладваше.

На масата Дънкан бавно отвори очи. Вирусът бе възстановил физическите травми, нанесени на мозъка й. Тя повдигна дясната си ръка — завършваща с напълно оформена длан с гладка кожа.

В космическия кораб се носеше пулсиращ шум, който й беше смътно познат. Дънкан няколко секунди се взира в тавана, опитвайки се да се ориентира. Звукът й бе прекалено познат, макар че не си спомняше откъде. Главата я болеше и не можеше да се съсредоточи.

Последният й съзнателен спомен беше как Гарлин й отрязва ръката. Тя изпъна новите си пръсти. Лакътят й бе пристегнат към масата и ограничаваше движенията й. Други ремъци минаваха през глезените, бедрата и гърдите й. Дънкан вдигна глава и забеляза засъхналата кръв по робата си.

Безсмъртна.

Думата отекна в ума й и тя отпусна глава върху масата. Каква полза от безсмъртието в сегашното й положение? Къде се намираше? Този въпрос я смущаваше, тъй като мястото й се струваше познато, почти успокояващо, въпреки състоянието й.

Нейният космически кораб — „Финбар“! Обзеха я противоречиви чувства. Топла, позната емоция, примесена с ужаса, че е в ръцете на Рояка. Спомените заляха ума й като потоп. Програмирането й бе унищожено. Щом си спомняше, Роякът имаше достъп до всичко, каквото знаеше тя. Изпълни я отчаяние и когато подреди спомените си, се почувства смазана от скръб.

От очите й бликнаха сълзи и Дънкан завъртя глава. Две клониращи хибернетични вани до стената на кабината. Тя се опита да протегне ръка към тях и опъна ремъците.

Обич моя — промълви Дънкан на езика, на който не беше говорила от над хиляда години. — Обич моя.



Корабът-майка се отдалечаваше от Земята на десет хиляди километра зад кораба на Дънкан. Яков седеше на пилотската седалка и следваше програмирания от Лари Кинкейд курс към Марс. В скута си държеше наръчника с всички материали за функционирането на извънземния кораб, които в продължение на петдесет години беше успял да събере „Меджик“.

— Кога ще пристигнем? — попита руснакът.

Търкот седеше зад него със затворени очи и отпусната назад глава, привидно заспал. Леко повдигнатият клепач на едното му око показваше, че е буден и също очаква отговора.

— С тази скорост — след малко повече от един ден — отвърна Кинкейд.

— А Роякът и нокътят?

Кинкейд провери в лаптопа си.

— Нокътят ще стигне на Марс около два часа преди нас. Корабът на Рояка — два часа след него.

— Едновременно с нас ли?

— Приблизително — каза Кинкейд. — Ние сме по-бързи от кораба на Рояка, но се движим с горе-долу същата скорост като нокътя. Мисля, че дори ще успеем да стигнем на Марс преди Рояка.

Два часа. Търкот се замисли.

— Кога ще бъде завършен предавателят? — без да отваря очи, попита той.

Кинкейд сви рамене, нещо, което майорът не видя.

— Трудно е да се каже. Конвоят току-що пристигна на строителния обект.

— Интересува ни дали предавателят ще бъде завършен преди пристигането на нокътя — поясни Търкот. — Сигурен съм, че ако е готов, Артад може да прати съобщение за два часа.

— Би трябвало съвсем скоро да разберем — отвърна Кинкейд. — Струва ми се, че ще им отнеме доста време. Трябва да довършат третата кула ръчно и още един господ знае какво.

Майорът отвори очи и уморено се изправи.

— Не разбирам много от космически полети, но тъй като Марс обикаля около Слънцето, курсът ни не е права линия, нали?

Кинкейд повика на лаптопа си образ на вътрешните четири планети от слънчевата система.

— Движим се към точка на срещата ето тук. — Той посочи точка от орбитата на Марс преди мястото, където в момента се намираше планетата. После докосна тъчпада и точката светна в зелено. — Нокътят ще стигне преди нас. — Появи се червена точка малко преди точката на среща с кораба-майка. — А това е неговият курс. — Траекторията на нокътя беше „надясно“ от тяхната.

— Ами корабът на Рояка с Дънкан?

— Ето го. — Очерта се трета линия, този път наляво.

Майорът разтърка четината по брадичката си.

— Нали каза, че се движим по-бързо от този кораб?

Кинкейд кимна.

— Малко по-бързо.

— Ако променим курса си и го пресрещнем, колко време ще изгубим? — попита Търкот. Яков бе станал от пилотската седалка и се беше приближил да слуша разговора.

— Какво си намислил, приятелю? — попита руснакът. Търкот остави въпроса му без отговор и зачака Кинкейд да свърши изчисленията си.

— Ще го пресрещнем тук. — Той посочи точка доста преди орбитата на Червената планета. — Тъй като ще променим курса си и после ще трябва да се пренасочим, за да пресрещнем Марс, ще изгубим малко време, но не много. Около две минути.

— На какво разстояние от Марс ще пресрещнем кораба на Рояка?

— На около три часа.

Яков се прокашля.

— Първо трябва да спрем Артад. Това е главната ни задача.

Търкот поклати глава.

— Трябва да спрем и Рояка. Те са също толкова важни. Артад е пръв, защото пръв ще стигне на Марс. Но ако предавателят не е готов, това няма значение. А ако е готов, какво от това, че ще закъснеем с няколко минути?

Яков се намръщи.

— Предлагаш първо да пресрещнем кораба на Рояка, така ли?

— Защо не? — на свой ред попита Търкот.

— Ами ако предавателят бъде завършен точно през тези няколко минути?

— Тогава ще се провалим. Но ако пресрещнем Рояка, след това ще имаме три часа да се приготвим за Артад. Ако отидем направо на Марс, ще трябва да атакуваме Артад и предавателя и после ще останат няколко минути до пристигането на Рояка. Може да стане доста напечено. — Докато говореше, му хрумна нещо. — И трябва да спрем три, а не две групи. Не само Артад и Рояка. Трябва да спрем и аирлианците на Марс. Даже да спрем Артад, те могат да пратят съобщение. Не бива да забравяме още нещо. Аирлианците на Марс са привърженици на Аспазия. Не сме сигурни дали ще посрещнат Артад с отворени обятия. Това може да ни спечели известно време. — Майорът се обърна към Яков. — Какво мислиш?

— Това пресрещане на кораба на Рояка крие известен риск. Съгласен съм обаче, че появата му веднага след пристигането ни на Марс може да представлява проблем. Възможно е да се сражаваме с нокътя и той да отиде право при предавателя, за да прати съобщение. Ако пресрещнем кораба на Рояка по пътя, как предлагаш да го спрем?

— По стария начин — отвърна Търкот. — Ще го превземем на абордаж. Като едновремешните пирати.

Яков уморено поклати глава.

— Като едновремешните пирати. Поредният страхотен план.



Артад лежеше по гръб на командната си седалка, обгърнат от заоблен дисплей. Той повика тактическата ситуация и проследи проектирания курс на кораба си до четвъртата планета. Видя и двата кораба, които го преследваха.

Корабът-майка можеше да се очаква. Ако не друго, човеците бяха големи инати.

Обаче другият кораб беше загадка. Такъв тип не фигурираше в база данните на нокътя. Естествено, през десетте хиляди години, откакто Артад бе откъснат от империята, във вселената можеше да са се случили много неща. Имаше дори възможност империята вече да не съществува.

Предпочиташе да не мисли за това. Империята беше просъществувала милиони години. Нямаше основание да смята, че през сравнително краткия период, който бе прекарал в криогенен сън, се е случило нещо драстично и е променило статуквото. Дори войната с Рояка продължаваше много отдавна, по-скоро война на изтощение по фронт, обхващащ цели галактики. Вселената — и империите в нея — просто беше прекалено голяма за категорични стратегически победи. Аирлианците и другите видове бяха научили този горчив урок по време на пътешествията си сред звездите.

Безпокоеше го вторият кораб. Можеше ли да е човешки? Свалените от пазителя исторически данни показваха, че човеците са на ранен етап от космическите полети и са стигнали само до собствената си луна. Този кораб очевидно надхвърляше техническото равнище на планетата. Хората едва бяха изстреляли няколко примитивни сонди към четвъртата планета и неговите очакващи бяха саботирали повечето от тях.

Знаеше, че не може да използва нищо срещу кораба-майка, ала този космически съд бе съвсем друг въпрос. Артад пъхна ръце в дупките от двете страни на командната седалка. Шестте му пръста се свързаха с отворите за управление.

В средата на нокътя се отвори люк, от който бяха изстреляни шест малки капсули. Люкът се затвори и капсулите се понесоха към третия кораб.

Загрузка...