13-те светини

4.

Сара Милър никога не бе правила нищо изключително. На двадесет и две години тя все още мечтаеше за величие. Тези мечти й бяха втълпени от баща й, въпреки властната й, нетърпяща възражения майка, която направи всичко, което бе по силите й мечтите на дъщеря й никога да не дадат плод. Най-голяма от трите деца, Сара беше натирена да работи още в деня, в който завърши училище.

— Трябва да помагаш на семейството! — изръмжа Рут Милър и осъди най-голямото си дете да върши работа, която го убиваше от досада, в същата лондонска банка, в която баща й работи тридесет години. Вместо да осъществи мечтата си да учи в университет, Сара облече предписаните от правилника на банката синьо сако и пола в цвят каки и ги носеше всеки делничен ден вече четири години. Работата в банката беше абсолютно безперспективна и Сара знаеше, че спокойно може да се влачи така до края на живота си, ако разбира се не я уволнят при следващото съкращаване на персонала. Баща й прекара целия си живот в същата банка като чиновник на средно ниво. Натириха го по схемата за ранно пенсиониране, но не беше по силите му да прекара дори и секунда вкъщи заедно с властната си съпруга и той се отдаде на градинарство. Месец и половина след като се пенсионира го намериха мъртъв сред една от лехите с високоценени от майка й цветя. Инфаркт, така пишеше в заключението на съдебния лекар. Сара си помисли, че майка й се разстрои повече заради смачканите при падането му цветя, отколкото заради смъртта му.

Рут Милър се възползва от ситуацията в пълна степен и заигра с коза „горката съпруга“. Тя използваше всяка възможност, за да напомни на хората около себе си, че имала да храни три деца и да изплаща ипотека. След като изчерпа цялото състрадание на съседите и съчувствието на приятелите, Рут се отдаде на тежко пиянство, завъди цяла серия възстари любовници, които без изключение не се свеняха да обиждат Сара и братята й. Накрая дори и любовниците изоставиха Рут, така че тя обърна цялата жлъч срещу децата си. Тя никога не се бе съобразявала с когото и да било, така че беше решила, че и на децата не им трябват подобни неща. Затова възпита момчетата в дух на егоизъм, недоверие и страх. Единствено Сара — с осем години по-голяма от братята си — успя да се отърве от майчиното си пагубно влияние. Късно през нощта на Сара й се случваше да се чуди дали някога ще може да избяга от тази къща, от този живот…

Ник Джейкъбс тръгна, след като звънна мобилният му телефон.

— Идва.

Дълбокият, авторитетен глас изрече тази единствена дума и връзката прекъсна.

Джейкъбс, известен още с прякора Кубето, погледна полуизядената кифла и едва докоснатото кафе и разбра, че няма да успее да ги довърши. Пъхна кифлата в джоба на протритото си кожено яке, завъртя се в металния стол и се обърна, за да наблюдава входа на Британската библиотека в другия край на двора. Чудеше се как така работодателят му знае толкова много — със сигурност има някакви връзки в библиотеката. В този момент стъклените врати се плъзнаха и се появи сивокоса възрастна жена, която стъпваше бавно и внимателно, като се подпираше на бастун при всяка своя болезнена крачка. Кубето бутна огледалните си очила модел „Рей Бан ейвиейтър“ на темето на наскоро обръснатата си глава и срита другаря си.

Юношата с празни очи, който седеше срещу него на масата, бързо вдигна поглед, после отново погледна надолу, извади някаква снимка и я обърна към Кубето.

— Прилича на нея.

— Тя е бе, идиот! — изръмжа Кубето. Хич не обичаше да работи с наркоманчета, на такива човек не може да разчита.

— Сигурно си прав — измърмори Лорънс Макфийли и бутна нагоре издрасканите си очила „Рей Бан“. После врътна брадичка по посока на жената, която се бе запътила по „Осълстън стрийт“ и добави — В доклада пише, че си е чупила дясното бедро. Точно този крак го пази.

Кубето извъртя очи.

— Стига си дрънкал! Много гледаш „От местопрестъплението“, ебати! — Той пое дълбоко дъх и попипа острието в джоба си. — Хайде, да почваме! Докарай колата!

Макфийли се изправи бавно, обърна се и закрачи спокойно. Кубето скърцаше със зъби, като го гледаше как се бави, и си обеща, че ще вдигне на тоя тъпанар един як скандал, след като свършат работата.

Кубето влезе в крачка със старата жена и изравни темпото си с нейното. Тя пресичаше бавно покрития с червени и бели плочки площад пред модерната сграда на библиотеката. В едната си ръка носеше тежка рекламна торбичка от „Теско“, от която се подаваха внушително количество вестници. Бръснатата глава хвърли поглед назад и изгледа сградата от стъкло и червена тухла. Каква ли работа е имала тя вътре? Единствената библиотека, в която той беше влизал, беше училищната, и то когато беше на десет години, а учителката му, госпожа Гейс му помагаше с домашното за сталактитите и сталагмитите. Явно много му е било полезно, защото още не знаеше кое кое е. Спомняше си само, че „едното виси здраво закрепено“, а другото „може да стигне и до тавана“.

Госпожа Гейс беше първият и единствен възрастен, който някога е бил мил с него. След като го прехвърляха из разни приемни семейства, Кубето стана образец на човек, който отчаяно жадува за любов и внимание, след цял живот пренебрегване. На двадесет и шест години единственото нещо, с което можеше да се похвали, бяха твърдите, изключително стегнати коремни мускули и необикновено силните си бицепси, плод на нощните смени в пивоварната в Бирмингам, където изкарваше по десет кинта на час. За допълване на мижавия си доход, той често се хващаше на разни странни работи тук и там. Не беше придирчив към естеството на работата. Така стана и когато сегашният му работодател го откри. Привлече го възможността да изкара малко лесни пари, без да му задават въпроси. Обстоятелството, че се наложи да пребие няколко души за него беше бонус.

Кубето наблюдаваше изпод вежди как жълтеникавокафявото „Волво“ на Макфийли го следва. Като се изравни със старата жена колата увеличи скорост и се мушна на първото свободно място на около стотина метра пред нея.

Идеално! Кубето се ухили и се показаха неравните му зъби. Направо идеално! По-лесна хилядарка не му се беше случвало да печели досега.

Джудит Уокър премести тежката торба на лявото си рамо, като се опитваше да облекчи напрежението върху болния си крак. Загуби представа за времето, като седна в тишината и спокойствието в библиотеката. Сега бедрото я болеше отвратително, раменните й мускули се бяха стегнали в тежко кълбо от болка, а й предстоеше още час и половина път с влак.

Търсенето на материали за светините на Британия приличаше на опит да докоснеш дъгата по време на дъжд — постижение от разреда на невъзможните. Посвети целия си живот на изследване на древните предмети по библиотеките в Англия, Шотландия и Уелс. Натрупа цели планини с бележки, изрезки с легенди и предания, но не откри никакви достоверни доказателства. По-късно започна да разширява изследванията си в Интернет, но сега, като въведеше в търсачките думата „светини“ получаваше по около четири милиона резултата и, повечето от тях все на тема Хари Потър. Джудит попадна и на една странна страница, на която бяха изброени тринадесетте светини, но там пишеше твърде малко за произхода им.

Тазсутрешното търсене обаче не можеше да се смята за пълна загуба на време. Като се прибере у дома, ще си направи чай, ще хапне стафидените кифлички, които си взе от пазара, и ще добави последните си находки към стотиците парченца от мозайката, събирани през годините. Може би като прегледа материалите още веднъж, ще намери някаква следа към истинския смисъл на предметите и ще успее да сглоби мозайката.

Но все още се съмняваше.

Светините бяха останали скрити в течение на векове. Самият факт, че се намираше толкова малко непротиворечива информация за тях, предизвика у нея съмнението, че съществуването им нарочно е заличено от историческите книги. Но как… и защо?

Сега петима от Пазителите бяха мъртви. Всъщност тя знаеше за петима. Не можеше и дума да става за някакво съвпадение.

Важният въпрос, разбира се, бе, какво се е случило с предметите, които те пазеха. Знаеше, че у Беатрис бяха пиалата и подносът на Ригенид. Докато Джудит ревниво криеше меча в течение на десетилетия, Беа с гордост показваше своята светиня заедно с антиките в хола си. „Кой човек със здрав разум ще разбере истинското им значение?“, подсмихваше се Беа. „Хората виждат само онова, което искат да видят — дрънкулки от колекцията на някаква невменяема стара жена.“

Но някой беше разбрал и затова я убиха.

Болезнен спазъм внезапно я накара да спре. Имаше чувството, че в бедрото й хрущи счукано стъкло. Джудит се подпря на един стълб от уличното осветление пред някаква жилищна сграда и се обърна назад към улицата. Внезапно реши, че вместо влак е най-добре да вземе такси. От горчив опит знаеше, че ако продължава да насилва крака си, ще прекара останалата част от деня и по-голямата част от нощта в непоносими болки.

Естествено такси не се виждаше.

Докато се колебаеше дали да не се върне назад към „Юстън роуд“, тя забеляза някакъв мъж с бръсната глава и мръсни дънки, който се беше втренчил в нея. Очите му бяха скрити зад огледални слънчеви очила, но тя позна по съсредоточения израз на лицето, че върви точно към нея.

Старата жена заразмахва торбата си още преди мъжът да стигне до нея. Торбата го прасна по главата и го повлече така, че той коленичи, а слънчевите му очила отлетяха в канавката.

Джудит запищя с висок глас. Както винаги, разбира се, никой не чуваше. Десетина глави се обърнаха към нея, но никой не направи и най-малък опит да се притече на помощ на старата жена. Шофьорите зяпаха с любопитство от колите си, но никой не спираше. Тя затича напред, но пред нея се изправи младеж с дълга мазна руса коса, обрамчваща мършаво лице с празен поглед. Той държеше отворена вратата на една кола.

Наркоманче, разбра Джудит и стисна торбата си.

Своята торба!

Тези двамата искаха да й вземат торбата. При други обстоятелства тя щеше да им я даде, но сега съдържанието й беше всичко друго, но не и обикновено. Джудит се обърна назад точно когато мъжът с бръснатата глава се изправи на крака, а лицето му бе застинало във вдървена маска на омраза.

Джудит беше в капан.

Кубето се почувства унижен. Току-що една жена, наполовина на теглото му и три пъти по-възрастна от него, го просна на земята. Освен това раздра точно на коляното левия крачол на любимите си дънки „Левис“, да не говорим, че си одра ръцете и счупи новите си слънчеви очила. Тая кучка ще си плати за това! Той бръкна в джоба си и извади нещо. Махна рязко с ръка, сгъваемият нож щракна и острието блесна на слънцето.

— Ебати грешката тъпа! — изсъска Кубето и опря ножа в гърлото на старицата, като раздра сухата й кожа. Жената изкуцука към вратата на колата.

— Влизай! — изсъска Кубето.

Джудит обаче не се предаваше и отново се нахвърли върху него. Знаеше, че влезе ли в колата, е труп. Тя отвори уста, за да извика отново, но плешивият мъж я удари под лъжичката и тя се преви надве. Наркоманчето се изкиска зад нея с висок, почти детски смях.

Една ръка я сграбчи здраво за косата и я изправи. Болката беше ужасяваща.

— Влизай в колата!

— Ей, какви ги вършиш?

През парещите си сълзи Джудит успя да види някаква червенокоса млада жена, която тичаше към тях. Опита се да извика, за да я предупреди за ножа, но не й стигна въздух.

Кубето се завъртя и вдигна ножа.

— Бе ти що не си гледаш рабо…

Без да забавя крачка, младата жена вдигна крак и нацели с тънкото си токче гологлавия точно под капачката на коляното. Раздаде се отчетливо изпукване и Кубето рухна на земята. Последва висок женски писък. Джудит се завъртя, хвана вратата на колата и я затръшна. Вратата затисна пръстите на наркоманчето и се чу приглушен звук от чупене на кости. Устата му се отвори и затвори, но от нея не излезе и звук.

Джудит прибра падналата на земята торба и изкуцука към младата жена, която я хвана за ръка и я поведе, без да каже и дума. Минаха повече от десетина крачки, преди наркоманчето да запищи нещо несвързано. Като се обърнаха, видяха, че както лежеше на земята и хленчеше от болка, Кубето извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

Работодателят му никак нямаше да е доволен и това го плашеше повече от болката в ранения му крак.

5.

— Никаква полиция! — каза твърдо Джудит Уокър, след като двете жени свиха зад ъгъла и се отдалечиха от нападателите. Пръстите й стиснаха до болка ръката на младата жена. — Моля ви, никаква полиция!

— Но…

Джудит пое дълбоко дъх в опит да успокои разбеснялото си сърце и продължи с равен тон:

— Просто се опитаха да ми откраднат чантата… прост уличен грабеж.

— Прост уличен грабеж!

— Казвам се Джудит Уокър — прекъсна я старицата, спря и протегна ръката си.

Младата жена се обърна към нея.

— Вие как се казвате? — продължи Джудит.

Младата жена също протегна ръка. В момента, в който ръката й се оказа в коравото ръкостискане на по-възрастната жена, тя се обърка, връхлетяха я някакви смущаващи мисли и странни чувства.

— Аз… аз съм Сара Милър.

— Много ми е приятно да се запознаем, Сара Милър. Благодарение на Вас се отървах без последствия — Джудит продължи да държи ръката на Сара, като използваше физическия контакт, за да засили връзката помежду им. С лекото си докосване тя успокои постепенно нервите на притеснената млада жена, като използваше деликатно способностите си, за да замъгли съзнанието й. Тази си дарба Джудит не бе използвала повече от десет години, но знаеше, че трябва да овладее положението, иначе момичето ще отиде в полицията, а тя не можеше да си позволи такова нещо. Джудит закова погледа си в очите на момичето и се усмихна.

— Така, аз не зная нищо за вас, Сара, но бих изпила една чаша кафе с вас.

— Кафе… — Младата жена кимна с отсъстващ вид. — Кафе, да, разбира се.

Джудит поведе Сара към едно малко италианско кафене. И трите маси навън бяха заети. Като наближиха, Джудит се съсредоточи върху една американска двойка, мъж и жена, облечени в еднакви сака и маратонки марка „Джей Кру“. Американците седяха малко встрани от останалите, а масата им бе полускрита зад раиран чадър. Като извличаше сила от парчето метал в торбата и усещаше с ръцете си неговата топлина и тежест, тя им нареди да се махат. Почти веднага елегантната двойка стана, прибра си картите и фотоапаратите, пусна няколко банкноти на масата и си тръгна, без да се оглежда назад.

Щом седнаха, Джудит незабавно поръча две чаши двойно еспресо и две кифлички с извара и бадеми.

Сара все още беше твърде замаяна, за да разбере какво се случва. Някъде в дъното на разума си тя имаше чувството, че е загубила или пропуснала нещо. Чувстваше се така, сякаш е гледала лошо режисиран филм, от който са махнали кадри или са разбъркали последователността на действието. Тя се опита да събере в едно озадачаващите събития от последните десет минути. Излезе от банката и се запъти да обядва в барчето на първия етаж на библиотеката, когато забеляза мъжа с голата глава. Той носеше от онези огледалните очила, които я отвращаваха. Като оставяше зад себе си смрадлива диря на немито тяло, голата глава мина бързо край нея с очи, фиксирани върху човек, който се намираше някъде пред него. Сара се обърна и веднага забеляза целта му — стара жена със сребриста коса. Още преди голата глава да я нападне и жената да се разпищи и да развърти торбата си, Сара вече вървеше към тях, подтиквана от внезапен, неудържим и напълно необясним порив да й помогне.

Горчивата миризма на еспресото я върна към реалността. Сара премигна, сините й очи се напълниха с влага, тя самата се почуди какво прави тук… чудеше се и къде е това тук.

— Постъпихте много смело. — Джудит хвана чашата с двете си ръце, за да спре треперенето им и вдъхна богатия аромат на кафето, преди да отпие. Тя почувства погледа на Сара върху себе си. — Защо го направихте?

— Аз просто… просто… — Младата жена сви рамене. — Не съм сигурна… Никога преди не съм правила такова нещо — призна тя. — Но не можех просто да отмина и да ги оставя да ви оберат, нали така?

— Другите отминаваха или гледаха настрани — каза тихо старата жена. — Вие се превърнахте в мой личен спасител — добави тя с усмивка.

Сара се изчерви, бузите й порозовяха и в този момент тя напомни на Джудит на брат й Питър, който стоеше напет и изправен, облечен в зелена униформа, а бузите му пламтяха от гордост. Въпреки че бе твърде малка, когато за последен път видя по-големия си брат, преди да тръгне да се бие във войната, образът на поруменелия осемнадесетгодишен младеж още живееше в нея. Повече така и не го видя. Питър бе сред първите жертви, които Великобритания даде през Втората световна война.

— Сигурна ли сте, че не искате да подам жалба в полицията? — попита Сара.

— Сигурна съм — отговори твърдо Джудит. — Така ще загубим много време — и ваше, и мое, и на полицията. Уверявам ви, че този род нападения са нещо обичайно. Това е Лондон, тези хора често си набелязват възрастни хора, защото ни мислят за лесни жертви.

— Този път не са познали — Сара се усмихна.

Джудит вдигна издутата си торба.

— Мисля, че това е била целта на нападението. Опасявам се, че са разочаровани и тъжни. Аз тук не нося кралските съкровища. Няколко книги и бележници — това е.

— Вие учителка ли сте? — попита Сара с любопитство, като отхапваше от кифличката си. — Приличате на учителка. Поне такава учителка, каквато аз бих искала да имам — плахо добави тя.

— Писателка съм.

— Какви книги пишете?

— Детски книги. Такива, които едно време спадаха към жанра фентъзи, но сега ги отнасят към градското фентъзи. Обаче без вампири — добави тя с кратка усмивка. — Не се занимавам с вампири. — Джудит допи кафето си с една бърза глътка и се намръщи, когато стигна до горчивата утайка. — Така, сега вече е време да си вървя. — Тя стана бързо, изохка силно, защото тънката игла на болката прониза бедрото й. Джудит се отпусна отново на металния стол.

— Какво става? Да не са ви наранили? — Сара заобиколи масата и коленичи до стола й. — Да не би да са ви наранили?

Джудит Уокър мигаше, а от очите и се стичаха сълзи от болка, но тя поклати глава.

— Няма нищо! Честна дума! Изкуствената ми кост ми играе номера, нищо повече. Твърде дълго седях, това е.

Сара забеляза едно черно такси на улицата и вдигна ръка.

— Нека ви взема такси. — Тя подхвана внимателно старата жена и й помогна да се изправи.

— Ще се оправя! — настоя Джудит.

— Виждам!

Джудит искаше да я оставят на мира, искаше да си отиде у дома, да влезе в горещата вана и да изтрие спомените за голата глава. Тя и в момента усещаше неговите груби пръсти в косата си, чувстваше ги как стискат рамото й, как се впиват в ръката й. Джудит докосна разсеяно бузата си, там, където храчката му докосна кожата й. Знаеше защо бяха дошли при нея. Знаеше и какво искат. Знаеше също, че ще се върнат. Тя отново погледна към Сара и за миг торбата на земята до крака й изпусна лъч топлина.

Драматичното появяване на младата жена бе доста интересно съвпадение… но Джудит Уокър не вярваше в съвпадения. Според нея всичко бе предопределено от съдбата. Има някаква причина тази жена да я спаси. Джудит се протегна и докосна лекичко с пръсти дланта на Сара.

— Ще вземем такси до гарата. Скоро има влак за Бат6. После от гарата до моята къща е съвсем близо пеша. Вие нали ще дойдете с мен?

Синеоката жена кимна.

Сара Милър бе объркана. Събитията от последните два часа постепенно избледняваха в съзнанието й и подробностите се размиха като в отдавнашен сън.

Тя не беше сигурна как стана така, че сега седи в някакъв влак до човек, когото изобщо не познава. Сара погледна жената до себе си. Тя беше… на шестдесет? Седемдесет? Трудно беше да се каже. С тази сребърна коса, вчесана назад, откриваща челото и стегната на кок, с тези тънки разпилени кичури, виещи се около нежните й уши и падащи по високите й скули, тя се радваше на неостаряваща хубост, запазена за онези хора, които през живота си не са пипвали тежка работа.

Сара се зачуди защо точно тя трябваше да се притече на помощ на тази непозната жена.

Въпреки че завърши курс по самоотбрана — един неин приятел й каза, че това е мястото, където могат да се срещнат трезви мъже — Сара всъщност никога не беше прилагала тези си умения. Няколко седмици по-рано тя пресече улицата, за да не мине покрай петима юноши с бръснати глави, които ритаха едно индийче пред сергия за пържена риба и картофи. Сара беше човек, който целенасочено избягваше конфликтите.

— Как сте, добре ли сте? — попита внезапно възрастната жена.

Сара премигна объркано.

— Моля?

— Бяхте се загледали в мен, но мисълта ви беше далеч от тук.

— Извинете ме. Просто се чудех…

Възрастната жена продължи да я гледа, без да казва нищо.

— Такова нещо никога не ми се е случвало.

— Вие сте една много храбра млада жена.

Сара сви рамене.

— Това не е нищо.

— Не омаловажавайте постъпката си. Малко са хората, които биха имали смелостта да се притекат на помощ на напълно непознат човек. Вие сте една храбра жена!

Сара се усмихна на комплимента. Когато влакът спря на гарата в Бат, Джудит пъхна ръка в ръката на Сара и така двете стигнаха до „Дорчестър стрийт“ и завиха надясно, за да пресекат река Ейвън по моста.

— Никога преди не съм била в Бат.

— А аз прекарах тук по-голямата част от живота си — засмя се Джудит.

В края на „Линкъм Хил“ свиха надясно по „Сейнт Маркс роуд“.

— Аз съм ей-тук горе вляво — посочи Джудит.

Докато отваряше скърцащата порта от ковано желязо, тя моментално забеляза, че входната врата на къщата е отворена. Джудит усети киселината на кафето в стомаха си. Вече знаеше какво ще завари вътре. Тя стисна ръката на Сара, като потърси близостта й още веднъж, срещна яркосините й очи и задържа погледа си върху тях. Знаеше, че на хората им е трудно да откажат да направят нещо, когато между двама души има физически допир.

— Няма ли да влезете?

Сара поклати глава:

— Не, наистина, не мога! Трябва да се връщам в офиса. Моят началник е от онези самодоволните глупаци, които… Не искам да ме уволнят, задето съм карала четиричасова обедна почивка — каза тя с усмивка, но както говореше, продължи да върви по пътеката към къщата.

— Трябва да ми дадете телефонния номер на началника си — рече меко Джудит. — Ще му се обадя и ще ви похваля за стореното днес. На хората им дават награди за много по-малко от това, което направихте вие.

— Не, не, не е необходимо…

— Настоявам! — каза категорично старата жена.

Сара осъзна, че кима. Една препоръка пред стария Хинкъл никак няма да й навреди.

Джудит се усмихна:

— Добре, тази работа я уредихме. Хайде сега да си направим хубав чай, а след това обещавам, че ще ви изпратя обратно на работа.

Джудит държеше ключа в ръката си, докато вървяха към вратата, но нарочно тършуваше в портмонето си, за да даде възможност на младата жена да види отворената врата преди нея.

— Сама ли живеете? — попита внезапно Сара.

— Не, имам котка.

Джудит бе забравила за Франклин. Той вече беше изчерпал шест от деветте си живота и тя се молеше да го завари жив и здрав. Сякаш играеше роля, побеснялото хайванче измяука иззад храстите, където се криеше. Джудит го вдигна на ръце и го успокои, безкрайно доволна, че любимецът й е жив и здрав.

— Входна врата е отворена — рече Сара. — Заключихте ли я тази сутрин?

— Винаги я заключвам — прошепна Джудит, а след това добави: — О, не!

— Почакайте тук.

Сара остави торбата с книгите на Джудит на земята и внимателно се приближи към отворената врата. Бутна я и не успя да сподави вика си:

— Мисля, че е крайно време да повикаме полиция!

6.

Робърт Елиът винаги бе искал да стане интериорен дизайнер.

Той беше артистичен младеж и обикновено прекарваше много часове у дома в оцветяване на картинки на кухненската маса, докато баща му не му зашлевеше някой шамар по бузата и не му викнеше да ходи да рита футбол с другите момчета. Въпреки това Елиът предпочиташе рисуването пред атлетиката — тъжни, мрачни рисунки, на които изобразяваше гилотиниране на хора или пък жестоко разрязани за дисекция животни. Той се отличаваше с живо въображение, което се проявяваше най-вече в скрити по страниците на бележниците му картинки. Така беше по-безопасно. Баща му не престана да го натиска да спортува през всичките му младежки години, тъй че на Елиът му се наложи най-накрая да покаже зъбите си на осемнадесетия си рожден ден. Тогава първата от многото му картини оживя — грабна една бухалка за крикет и преби баща си до смърт.

Един даровит обществен обвинител успя да смекчи присъдата на Елиът на петнадесет години. През цялото време в затвора Елиът продължи да рисува, както и да чете с настървение в библиотеката, за да се самообразова. Загрубял от времето, прекарано зад решетките, Елиът откри, че работите които са най-подходящи за него, са само две — огромен финансов стимул и насилие в големи дози.

Той махна една невидима прашинка от шоколадовокафявото си спортно яке марка „Долче и Габана“, докато наблюдаваше възрастната жена да накуцва по улицата. Елиът се усмихна и долепи телефона до ухото си.

— Тя току-що пристигна, господине.

Статичното електричество пукаше в мобилния телефон. Телефонът беше последен модел „Блекбъри“, но когато говореше, винаги чуваше ехото на собствения си глас. Нямаше представа къде звъни. Номерът беше в Съединените щати, но Елиът реши, че сигналът се прекарва през поне десетина спътника, докато стигне крайната си цел.

— Извинете, господине. Какво?… Така ли? Не. С нея има друг човек. С червена коса. Двадесет и кусур, осмелявам се да предположа. Тя не е била в нито една от картините на госпожата.

Робърт Елиът слушаше внимателно баритона отсреща и внезапно се зарадва на разстоянието, което го отделя от работодателя му.

— В момента мисля, че не би било разумно, господине — плахо си позволи да каже Елиът. — Момичето променя ситуацията. Не зная колко време ще се задържи там. Може и да е от полицията.

Статичното електричество изпука и линията умря.

Елиът с благодарност пусна телефона в джоба си, запали двигателя на черното си „БМВ“ и се отлепи от бордюра. Мина бавно покрай къщата на Уокър и се усмихна, като си представи израза на лицето на старата жена, когато види как е пребоядисал любимото й жилище.

Робърт Елиът винаги бе искал да стане интериорен дизайнер и неговият нов работодател най-накрая му даде възможност да го направи.

7.

Къщата бе напълно съсипана.

Джудит притисна здраво Франклин към гърдите си и пристъпи във вестибюла. На пода дъските на дюшемето бяха изкъртени и зееха дупки. Вътре в нея се надигна гняв, който изгаряше стомаха й, качваше се в гърлото й и пареше меките й сиви очи. По стените бяха пробити дупки, а всички корици на нейните детски книги, които украсяваха стените, сложени в рамки, сега лежаха изпочупени и смачкани на пода.

Джудит пусна котарака на пода и отиде до края на вестибюла, като се препъваше в разкъсаните ориенталски черджета. Опита се да отвори вратата на хола. Успя, но само наполовина. Надзърна и видя, че противният диван, тапициран с конски косъм, който винаги я бе отвращавал, препречваше вратата. Бяха го изтърбушили напълно, гърбът му беше насечен и отворен в едно голямо „X“, жилавите косми се бяха посипали по пода, смесени с перушината от осемте шарени възглавници, които сама беше избродирала. Абаносовата етажерка от епохата на крал Едуард лежеше под ъгъл срещу преобърнатия фотьойл, чекмеджетата и вратите висяха отворени, а тъмното дърво бе издраскано, все едно бе рязано с нож.

Стотиците фини порцеланови чаени чаши, които бе колекционирала цял живот, се търкаляха по пода, строшени на хиляди парчета. Всички снимки бяха пометени от стената — спомените от цял един живот бяха изпокъсани, смачкани и разпилени по пода.

— Полицаите пристигат — Сара понечи да прегърне възрастната жена, но Джудит се отдръпна. — Има ли нещо, което да мога да направя? — попита тя плахо.

— Нищо — рече Джудит, която постепенно осъзнаваше, че животът й, такъв, какъвто е бил досега, вече е свършил. — Никой нищо не може да направи. — Тя сложи ръката си на парапета, за да не падне. — Трябва да погледна и горе.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не. Благодаря ви. Моля ви, изчакайте само да дойдат полицаите.

Най-страшни бяха разрушенията в спалнята. Леглото беше разсечено на части с някакво остро като бръснач острие. Лимоновожълтото дебело одеяло, в което покойният й съпруг имаше навика да се увива, докато гледаше телевизия, лежеше на пода на парцали. Джудит взе едно парцалче, като се опитваше да усети аромата от спомена за мъжа, с когото бяха споделили животите си.

Знаеше, че скоро ще го види.

Разгледа останалата част от стаята. Нищо не бе пощадено. Нямаше дреха, която да не бе извадена от гардероба и която да не бе систематично разрязана и накъсана. Останките от чифт скъпи обувки на висок ток, които преди много време носи на първото причастие на племенника си, бяха натикани в преливащата тоалетна чиния. Острата миризма на урина беше почти непоносима. Джудит затвори вратата и допря челото си до хладното дърво. В очите й запариха сълзи, но тя бе решила да не плаче.

Спалнята, която Джудит превърна в кабинет, бе разгромена по същия начин. Подът беше покрит с хартии — десетки години внимателно събирани и подреждани бележки, които преди бяха чисто и старателно подредени и каталогизирани, а сега бяха най-безцеремонно разхвърляни навсякъде. На библиотечката не бе останала нито една от любимите й книги. Кориците бяха скъсани до една, а на някои по-стари томчета липсваха кожените подвързии. Оригиналните илюстрации към нейните детски книги се въргаляха по пода, стъклата бяха строшени, дървените рамки изпочупени, а върху картините се мъдреха мръсни следи от обувки. Двадесет и петгодишната пишеща машина, на която тя написа първата си книга, лежеше строшена, сякаш някой беше скачал върху нея. Компютърът й бе напълно унищожен, с грамадна дупка в средата на монитора. Тя се наведе и вдигна някакъв лист от пода. Страница двадесет и втора от ръкописа на последната й детска книга — цялата беше намазана с изпражнения. Джудит пусна страницата на пода и най-накрая от очите й потекоха горчиви сълзи. Дори и да има време, оправянето на тази бъркотия ще й отнеме няколко години.

Но няма значение. Който и да бе извършил това, не бе получил онова, което търсеше.

Те щяха да се върнат. Сгушено на дъното на торбата, все още увито във вестници, лежеше съкровището, което нападателите търсеха — Дирнуин, мечът на Ридерх.

Старата жена горчиво се усмихна. Само ако знаеха колко малко им оставаше, за да го вземат. Възлестите й пръсти обхванаха ръждясалия ефес и тя усети как духът на могъществото преминава през ръцете й. През целия си живот не бе сторила никому нищо лошо, но ако можеше да пипне диваците, които бяха сторили всичко това, които бяха унищожили работата и спомените на цял един живот…

Металът се нагряваше и тя бързо отдръпна ръката си. Бе забравила колко опасни са подобни мисли в присъствието на светинята.

8.

Ричард Фентън свали хавлиената кърпа и се плъзна гол във водата, като пръхтеше от удоволствие. Идеално, точно тридесет градуса! За някои малко гореща, но човек като стигне неговата възраст, кръвта се разрежда и старите кокали започват да усещат студа. Той преплува цялата дължина на басейна с дълги равномерни загребвания, обърна се и заплува обратно. Когато му беше ден можеше да преплува двадесет дължини, но снощната вечер беше дълга и си легна чак преди разсъмване. Събуди се в един и тридесет следобед и се чувстваше вдървен, изморен… и стар.

Днес се чувстваше като старец.

Всъщност, той си е старец, напомни си мрачно Ричард, следващия месец ставаше на седемдесет и седем, и въпреки че изглеждаше поне десет години по-млад и имаше образцово тяло, имаше дни, в които се чувстваше като всеки друг на неговите години. Днес беше точно такъв ден. Мислеше да преплува десет дължини на басейна, а след това щеше да накара Макс да му направи масаж. Вечерта щеше да вечеря в клуба, но вероятно беше по-добре да пропусне, да си остане у дома и да си почива.

Краката му се опряха о синьо-зелената облицована с плочки стена на басейна, той се оттласна и дългата му хубава бяла коса се развя зад него. Слънчевата светлина преминаваше през високите прозорци на покрива, шареше водата и изпъстряше покритото с плочки дъно на басейна. Светлината изпълваше шарките на дъното с блещукащ живот. Беше накарал архитекта, който проектира това крило на къщата, да прекопира фигурите от една гръцка ваза — стилизирани човешки тела, съвкупяващи се в дванадесетина необикновени и невероятни пози.

Някъде далеч във вътрешността на къщата иззвъня телефон.

Ричард не му обърна внимание — Макс или Джаки ще вдигнат. Той се гмурна под водата и разтвори широко очи. Водата беше чиста. Не позволяваше в басейна да се сипва хлор или други почистващи средства. Водата се сменяше изцяло два пъти на ден, обикновено точно преди сутрешното му плуване и после отново късно вечерта. Загледа се надолу и видя как шарките на пода трептят, сякаш се движат.

Телефонът все още звънеше, когато Ричард подаде глава над водата.

Той прокара ръце през косата си, отметна я назад, за да не му пречи и се обърна към двойните врати в отсрещния край на басейна. Къде са Макс и Джаки, нали са за това? Би трябвало да вдигнат телефона… освен ако не са заети с нещо друго. Изведнъж той се засмя, като показа идеални зъби, които бяха прекалено бели и твърде прави, за да са истински. За момент се усъмни, че Макс и Джаки се превръщат в нещо повече от колеги. Усмивката на стареца се стопи. Можеха да се занимават с каквото си пожелаят в личното си време, но той ги беше наел да работят.

Телефонът спря да звъни.

Ричард Фентън се преобърна и заплува по гръб, като вдигна лявата си ръка, за да погледне часовника, който никога не сваляше от китката си. Два и тридесет. Часовникът някога бе на баща му, а преди това на бащата на баща му. Ричард даде една торба пари, за да го направят водоустойчив. В крайна сметка парите не означаваха нищо. Часовникът беше символ. Всеки път като го погледнеше, се сещаше за баща си, който в края на живота си изкашля белите дробове си, пълни с черна кръв и на петна от въглищен прах. Прадядо му беше починал в мините. В свидетелството за смъртта пишеше „изтощение“, но всеки знаеше, че в мината бе изтекъл газ. Ричард не помнеше дядо си, въпреки че имаше някакви неясни спомени за погребението му.

Но помнеше много живо погребението на баща си.

Спомни си как стои близо до ръба на гроба с буца пръст в ръцете — студена, влажна и тежка, как се кълне, че никога няма да слезе в мините. Тази клетва той престъпи само веднъж през целия си живот, когато го снимаха с групата, която той направи през шестдесетте години — казваше се „Миньорите“. Направиха си рекламна снимка в асансьорните клетки и тунелите — петима юноши, които позираха с миньорски каски, хванали кирки и лопати, сякаш са музикални инструменти, на каквито те така и не се научиха да свирят.

Ричард се усмихна. Не беше се сещал за групата с години — сигурен признак за това, че изкуфява. Вкараха два хита в топ двадесет и всички мислеха, че ги чакат велики дела. Следващите „Бийтълс“, бъдещите „Стоунс“, така ги наричаше пресата. Фентън продаде договора им на една от големите американски звукозаписни компании — след което си тръгна с цяло съкровище в джоба. Момчетата се оплакваха, разбира се, и си търсеха своя дял, но бяха подписали договор, железен договор, който му позволяваше да възстанови направените от него разходи. А разходите му бяха високи, много високи. Момчетата от групата го заплашиха, че ще го дадат под съд, но той им обясни колко скъпо ще им излезе такова начинание, като добави, че ще загубят делото. В крайна сметка се отказаха, понеже бяха убедени, че в Щатите ще спечелят десет пъти повече, отколкото той беше откраднал от тях.

Така и не стигнаха до следващ запис.

Телефонът отново се раззвъня и Ричард се подаде от водата. Къде е Макс? Какво, по дяволите, става? Той се устреми към плиткия край на басейна, гневът го караше да плува неравно и насечено.

Ричард Фентън за кратко мерна някакъв предмет — тъмен и кръгъл — да лети във въздуха. Предметът падна в басейна и предизвика експлозия от порозовяла вода точно зад гърба му.

— Боже Господи! — погледна нагоре Фентън. Сигурно някое от висящите декоративни растения е паднало. Можеше да го убие! Той се обърна, като се оглеждаше за растението. Ако не го прибере веднага, пръстта ще задръсти филтрите.

— Макс?… Макс!

Къде се е дянал, този тъпанар? Като се стараеше да овладее яда си, Ричард се гмурна и затърси растението. Забеляза го в дълбокия край, заобиколено с разрастващ се облак тъмна пръст и се устреми към него. Ще трябва да плати за чистенето на басейна, за някой и друг филтър, че и за страха, който бра — нищо чудно да беше получил и някой инфаркт. Ще съди градинарите, които сложиха цветята, може и архитекта, а може и градинарите и архитекта. Ричард изплува на повърхността, пое дълбоко въздух и отново се гмурна. Чак когато заплува към облака, издуващ се около растението, забеляза, че растението е розово, пронизано с тънки черни ластари. Като стигна до дебелата топка пръст, тя се претърколи… и Ричард Фентън неочаквано разбра, че гледа право в откъснатата глава на своя прислужник, чиито очи бяха широко отворени, с втренчен поглед, а на лицето беше изписан израз на почуда, устата беше отворена, а от нея изтичаха мехурчета бледорозова кръв.

Фентън се изстреля от басейна, раздиран от кашлица. Сърцето в гърдите му биеше толкова силно, че имаше чувството, че ще ги разкъса. Той изкашля водата, която погълна, почувства как му се повдига и преглътна. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се задържи на металната стълбичка, докато се изкачваше по нея. Опита се да подреди мислите си, но му се виеше свят, стягането в гърдите му се засилваше и пред очите му затанцуваха черни петна. Превит надве, той пое дълбоко въздух и се изправи. Кръвта нахлу в главата му, но така или иначе, вече можеше да разсъждава ясно.

В сейфа зад писалището му има заредено оръжие, в шкафа на стената има пушки, боеприпасите са в чекмеджето. Само трябва да…

Водата изгълголи, запукаха се мехурчета. Фентън се обърна. Главата на Макс изплува на повърхността и се заклати като някаква зловеща шамандура.

Ричард Фентън нямаше никакви съмнения, че който и да бе постъпил така с Макс, всъщност е дошъл при него. През дългия си живот си беше спечелил твърде много врагове, беше уредил твърде много тъмни сделки и не бяха един и два случаите, в които той беше принуден да се погрижи за хората, застанали на пътя му. Но това беше преди много, много време. От много години той се беше оттеглил…

Някои хора обаче имат добра памет.

Ричард Фентън прешляпа бос до двойната врата и надникна в кръглата оранжерия, която свързваше къщата с плувния басейн. Испанските плочки бяха опръскани с кръв. Който и да беше убил Макс, беше пренесъл главата му оттук, за да я хвърли след това във водата… което означаваше, че този някой го е наблюдавал… което означаваше, че той е все още в къщата… което означаваше…

Може би трябва да забрави за оръжието. Ако някой го чака, този някой сигурно е в кабинета му. Ричард би могъл да мине през вестибюла, през кухнята и право в гаража. Ключовете винаги са в колите.

Като се наведе ниско, той се стрелна по плочките и влезе във вестибюла. След студенината на плочките килимът под ходилата му се стори твърде топъл… И прогизнал. Той вдигна крака си. Стъпалото му беше покрито с кръв.

Фентън се обърна. Затисна уста с двете си ръце, за да не закрещи, но закъсня. Писъкът му отекна в празната къща. Джаки се клатушкаше обесена на корниза за единия си крак. Тъмнокафявото й гърло бе разрязано толкова дълбоко, че главата й се клатушкаше назад-напред, като откриваше разни анатомични проводи и част от някаква кост. Лицето й представляваше червена маска, медно-кафявата й коса беше черна от спечената кръв. Тя все още носеше своите очила марка „Кейт Спейд“.

— Защо не дойдете в кабинета, господин Фентън?

Ричард се завъртя. Вратата на кабинета му беше отворена. Той погледна към вратата на вестибюла. Дотам са тридесет, може би четиридесет крачки. Той беше в добра форма. Ще успее.

— Това не е молба!

През вратата, надолу по калдъръмената алея и навън към главното шосе. Най-близката къща е на стотина метра, но той ще успее. Един гол старец, който тича по шосето, със сигурност ще привлече внимание.

Вратата на вестибюла изскърца, след това се отвори бавно, като процеждаше следобедна светлина по полирания под и показваше прашинките, които танцуваха в застиналия въздух. В касата на вратата стоеше фигура, облечена в костюм, чиято издължена сянка се плъзна по пода. Ричард се намръщи, като гледаше накриво с късогледите си очи. Нещо й имаше на тази фигура… нещо не беше както трябва.

Фигурата се заклати, после се олюля напред. Тогава Ричард разбра, че фигурата няма глава. Това, което виждаше, беше обезглавеното тяло на Макс.

— Влезте в кабинета, господин Фентън!

Победен, Ричард Фентън пресече вестибюла, бутна и отвори вратата на кабинета. Застана на вратата с ръце, обгърнали слабите му гърди, треперещ, мъждукащ в мрака. Пердетата бяха дръпнати, а богато украсената настолна лампа бе обърната към вратата и го заслепяваше, като оставяше в сянка фигурата зад писалището. Острата светлина подразни очите на Фентън, те се навлажниха и той сърдито разтри сълзите по бузите си. Старецът усети бодеж под лъжичката и за пръв път му се зарадва, тъй като знаеше, че това би могло да му спести болката, която се задава.

— Вие имате едно нещо, което аз искам да имам, господин Фентън.

Гласът беше мъжки, мек, без акцент, точен и сдържан.

— В сейфа има пари — рече бързо Ричард Фентън. — Вземете ги. — Може би това не е нищо повече от изнудване за пари, някое младо турче, което е тръгнало да си изгражда авторитет, и затова трябва да го обере. Той ще му даде каквото иска… а след това ще го подгони като куче.

— Вашите пари не ми трябват — отвърна мрачната фигура, а гласът подсказваше, че собственикът му се забавлява.

Покрай завесата нещо се раздвижи и Ричард разбра, че в стаята има и втори човек. Въпреки че въздухът бе наситен с миризмата на кръв, на месо и с миризма на богато украсени кожени подвързии, стори му се, че разпознава уханието на цветя. Но в тази стая няма цъфнали цветя. Парфюм? Жена?

— Дошли сме за шахматната дъска — гласът на жената беше мек, но категоричен, а в гласните беше загатнат някакъв неопределим акцент.

— Аз имам много шахматни дъски — започна Фентън. — Колекционирал съм ги цял живот. Вземете каквото искате.

— Да, но точно тази не я виждаме. Дошли сме за шахматната дъска на Гуендолеу.

Старецът не беше изненадан. Той никога не забравяше, че някой ден някой ще дойде за прокълнатите парчета кристал и златно-сребърната дъска. Неизвестно колко стара, тя беше едно от най-красивите неща, които той притежаваше, но въпреки това никога не я показваше с останалите старинни дъски поради причини, които той никога не би могъл да обясни.

— Трябва ни! — прошепна жената.

Ричард Фентън заклати глава.

Чу се как някакъв нож се отваря с щракане.

— Вие ще ми кажете, рано или късно — измърка жената и Фентън нямаше време да реагира, защото тя хвърли ножа и той тупна върху полираните дъски между босите му крака. Ричард го проследи с поглед и видя как вибрира тънкото полирано стоманено острие.

— Защо не седнете, господин Фентън — попита любезно жената.

Той поклати глава и моментално усети нажежена до бяло болка в бедрото. Погледна надолу и видя как дръжката на втори тънък нож се подава от плътта му, на няколко сантиметра от сбръчканите му слабини. Странно, но болка нямаше, само жега.

— Фактически, докато чакаме да ни кажете точното местонахождение на шахматната дъска на Гуендолеу, ние ще изиграем една малка партия шах. Който бие, взема всичко.

Красивата жена пристъпи напред и излезе от сянката. Фентън се опита да се съсредоточи върху лицето й, което беше толкова безплътно красиво, че тя изглеждаше почти като неземно създание. Лицето й бе дълго и тясно, с пълни устни и леко дръпнати очи. Буйна черна коса се лееше по гърба й. Той се опита да разбере какъв цвят са очите й, но отразената светлина ги бе оцветила в бронзово. Тя изглеждаше млада, може би на двадесет и няколко години, но пък имаше налети гърди, които заедно с меките извивки на корема загатваха, че тази жена не е толкова млада. Цялата й фигура бе стегната в светлозелена рокля.

Тя бутна леко ранения Фентън на един стол и кимна на своя скрит в сянка придружител. Той стана и старецът разбра, че е висок и широкоплещест като културист. Мъжът направи някакво движение с ръка, мина в осветената част и Фентън видя, че държи късо копие. По главата му имаше влажна черна кръв.

Тъмният човек се движеше из стаята, като отваряше калъфите на шахматните дъски, извади една от пищно украсените дъски, шестстотингодишно съкровище от Алхамбра, с резба в арабски стил, сложи я върху масичката пред Фентън и застана зад него.

— Играйте! — нареди той.

Екзотично изглеждащата жена седна срещу стареца. Със зверска усмивка тя бързо нареди фигурите. Жената хвана пешката с черния си маникюр и я премести, като същевременно не отместваше очите си от лицето на Фентън. Той се опита да схване положението, като сега вече усещаше усилващата се болка в крака и осъзнаваше, че най-вероятно ще умре в тази стая.

— Вие сте на ход — прошепна тя.

Той премести автоматично една фигура.

— Ах, играта започна — прошепна жената. Трябваха й не повече от десетина-дванадесет хода, за да заклещи царя на Фентън. — Мислех, че сте по-добър противник. Жалко! Можехте да спечелите още няколко часа.

Усмивката й беше дивашка.

— Шах и мат!

9.

— Аз настоявам! — каза твърдо Сара.

Джудит Уокър поклати бавно глава, но остана безмълвна. Искаше младата жена да си мисли, че решенията, до които стига, са нейни собствени.

— Опасявам се, че ще съм едно огромно бреме за вас — възпротиви се слабо Джудит.

Сара седеше на задната седалка на полицейската кола и заклати глава, като едновременно с това се самоубеждаваше, че предложението е добро.

— Къде другаде ще отидете? Вие не можете да останете тук, докато жилището не се почисти. — Тя се усмихна изнурено. — Трябва да ви предупредя, че майка ми понякога е малко рязка, но място при нас определено има. Останете у нас тази нощ, а утре ще се свържа с вашия племенник и заедно ще ви помогнем да си оправите жилището.

— Аз наистина…

— Не ставайте смешна — прекъсна я Сара, но без да влага особено уверена настойчивост. Какво прави всъщност? Запозна се с тази жена само преди няколко часа, а сега й предлага да пренощува у тях… Майка й ще изпадне в ярост.

Джудит усети внезапно появилата се нерешителност в гласа на младата жена и докосна ефеса на увития във вестник меч, за да получи сила от него. След това се пресегна и стисна ръката на Сара.

— Правите ми изключително щедро предложение.

Сара се усмихна, а трапчинките подчертаха меката й хубост.

— Ще помоля полицаите да ни оставят пред дома ми в Кроули.

— Трябва да се обадите във вашия офис — рече тихо Джудит. — Там ще се тревожат за вас. Нямало ви е цял следобед.

Сара кимна. Нямаше смисъл дори и да се опитва да се връща на работа.

— Ще им кажа, че няма да мога да се върна до края на работния ден — добави тя и извади телефона си.

Джудит слушаше как Сара се опитва да обясни на озадачения си началник защо именно ще отсъства до края на деня. Тя даже чуваше раздразненото мрънкане от другия край на линията и наблюдаваше нервните опити на момичето да предразположи началника си. При други обстоятелство Джудит би се почувствала виновна, че използва силата на волята си, за да манипулира Сара, но сега положението беше по-различно.

Трябва да защити меча. На всяка цена!

По-късно, докато лежеше на странното легло и наблюдаваше играта на уличните светлини по тавана, Джудит Уокър чуваше неясните гласове, идващи от кухнята на долния етаж. Разпозна гласа на Рут Милър — шумната, настоятелна и насечена дикция, помитаща меките протести на Сара, и знаеше, че предметът на разгорещената караница е самата тя. Джудит бръкна под възглавницата и докосна увития във вестник меч, след това се концентрира към Сара, като се опитваше да влее сила в нея. Чувстваше някаква странна женска обвързаност с тази млада жена, някакво родство, което дори и след седемдесет и четири години опит не разбираше напълно.

Семейство Милър посрещна Джудит със студена учтивост. Семейството се бе отдало на тих крайградски живот в тих крайградски квартал и съвсем очевидно се противеше на това неочаквано нахълтване.

Предложената вечеря беше смразяващо официална.

Рут Милър въвлече Джудит в някакъв взривоопасен разговор без значение, а Джеймс, последният любовник на Рут, почти не си отваряше устата. По-малките братя на Сара, очевидно предупредени от майка си да покажат най-доброто от себе си, клюкарстваха в забързан шепот по време на цялата вечеря и не обръщаха внимание на напълно непознатия за тях човек на масата. За голямо облекчение на всички Джудит се оплака, че е уморена от случилото се през деня и се оттегли моментално след вечерята. Настаниха я в стаята на най-малкото момче — тясна стаичка, украсена с плакати на автомобили пилоти, футболни звезди и една оскъдно облечена звезда — любимка на децата, която Джудит Уокър не познаваше. На средата на пода беше подредена прецизно изработена железница с влакче и няколко плюшени животни. Контрастът между напъпилата, изпълнена с тестостерон сексуалност на плакатите и плюшените играчки беше леко обезпокоителен за Джудит — според нея момчето бе на не повече от десет години. Невинността бе една от първите жертви на модерната епоха.

Седнала на леглото, Джудит разви меча и прокара пръсти по ръждивия метал. Хвана ефеса и поднесе счупеното острие към устните си. Почувства познатата вълна от надигаща се сила, която опари ръцете й.

Древна магия, древна сила се вдига!

Джудит почувства как из цялото й тяло се разлива топлина. Болките по вдървените стави изчезнаха, уморените износени мускули се отпуснаха, зрението й се изостри и слухът й започна да различава множество звуци. Тя отново бе млада. Млада, пълна със сили и…

Древна магия, древна сила си отива!

Силата си отиде също така неочаквано, както и дойде, и новопридобитото й остро зрение се разми в зле фокусирана мъгла. Взе да не чува толкова ясно. Болките се върнаха.

Джудит въздъхна, уви меча в избеляла памучна нощница и го мушна под възглавницата. Когато си легна, усети твърдостта на старото желязо под главата си. Като дете имаше навика да спи с меча всяка нощ, а сънищата… сънищата тогава бяха изключителни. За нея той беше порта към въображението, към изгубени светове и вълшебни приключения. Тези сънища оформиха детското й въображение и посяха семената на професионалния й път. Когато литературните критици хвалеха нейното въображение, изпълнено с чудни подробности и цялостно изградени светове, те нямаха ни най-малка представа, че тя просто повтаря и отразява на хартия местата, които вече бе сънувала.

Като порасна, Джудит скри меча в едно старо вълнено военно палто, което висеше в дъното на килера. Сънищата тогава идваха при нея само от време на време и тя започна да ги приема безпристрастно, като махаше от тях смразяващите подробности и ги превръщаше или във фентъзи, което вървеше добре на пазара, или в приключенски книги за деца. Случваше се почти да забрави за силата на светинята, която подреди живота й по този начин.

Почти, но не съвсем.

Но ето, че някой все още вярваше, че светините притежават сила, някой бе готов да убива, за да се добере до тях.

А Сара? Къде се подреждаше тя в цялата схема? Дали нейната поява и намеса, е нещо повече от просто съвпадение? Дори и спящи, светините привличаха определен тип хора — или хора, чувствителни към трептящото сияние, излъчвано от тях, но непознаващи силата им, или хора, които целенасочено търсеха древните все още разпилени по света предмети, носещи силата. През годините Джудит срещна доста хора и от двата типа. А Сара… Джудит бе убедена, че е от първия тип, но това не беше всичко. В нея имаше някаква сила, която дори младата жена не познаваше.

Кавгата долу най-сетне свърши с тръшване на врата, след което се чу скърцането на стълбите. На вратата се почука леко.

— Влезте, Сара — каза меко Джудит Уокър, седнала в леглото.

Сара Милър влезе в стаята с глуповата усмивка. Бузите й бяха зачервени, а ръцете й леко трепереха.

— Дойдох да видя как сте — промълви младата жена.

— Аз съм добре благодарение на вас — Джудит потупа леглото до себе си. — Седнете за секунда.

Младата жена седна на края на леглото, очите й се плъзнаха из добре познатата стая, без да посмее да погледне лицето на Джудит.

— Опасявам се, че не вдигнах популярността ви сред семейството ви.

Сара сви рамене.

— Сред тях никога не съм се ползвала с популярност. Но те не са лоши, просто бяха леко изненадани, това е.

— Представям си как майка ви си мисли, че ще остана тук до края на живота си.

Сара поклати глава, въпреки че в действителност Рут Милър наистина каза, че такива хора пуснеш ли ги в къщата си, никога не си тръгват.

— Не! Нищо подобно! — отрече Сара.

Джудит се протегна и докосна ръцете на момичето. В този момент тя почувства леко съжаление заради това, което стори — използва момичето, за да си осигури безопасен подслон за през нощта, място, където не можеха да я проследят.

— Това, което направихте днес е нещо, с което можете да се гордеете — каза Джудит с нисък настойчив глас. — Действахте в духа на най-хубавите стари традиции, притекохте се на помощ на девойка в беда. — Тя стисна пръстите на Сара и се усмихна.

Сара кимна, като усети как я изпълва увереност в действията й. Беше напълно сигурна, че е направила точно каквото трябва — всичко изглеждаше правилно… докато майка й не приведе няколкостотин различни причини защо е трябвало да остави нещата да се развиват без да участва в тях. Рут Милър просто не можеше да схване защо дъщеря й не е извърнала глава и не е пресякла улицата.

— Вие вярвате ли във висша сила? — попита внезапно Джудит.

Сара сви рамене.

— Ние принадлежим към англиканската църква.

— Не, не говоря за църква. Не говоря за Бог, нито за богове, нито за каквото и да било толкова конкретно. Вярвате ли в Същество, в Дух, в силата на Доброто?

Сара се почувствала неловко от посоката, в която отиваше разговорът — може би майка й беше права, може би старата жена е луда.

— Вероятно да. Защо? — сви рамене тя.

— Защото това, което направихте днес, беше правилно. Беше добро! Не позволявайте на хората да омаловажат онова, което направихте.

— Честно казано, не съм сигурна защо го направих — призна Сара. — Но когато ги видях как ви нападат, нещо стана с мен. Много се ядосах. Не можех да отмина…

Джудит се усмихна, а около очите и устата й се появиха дълбоки бръчки.

— Когато бях млада, възрастните хора можеха да ходят по улиците, без да се страхуват за безопасността си — рече тя. — Но това беше преди много време… — старата жена легна и затвори очи, като с това даде знак, че разговорът е приключил.

Сара поседя край нея, докато дишането й стана дълбоко. Изведнъж почувства до детайли къщата около себе си. Имаше странното усещане, че й е дарено някакво шесто чувство. Усещаше ясно чувствата, бушуващи около нея — излъчвания от майка й гняв, идващ от кухнята на долния етаж, тъпото раздразнение на братята си, особено на малкия Фреди, на когото се наложи да отстъпи стаята си. Сара се усмихна мрачно и се върна към своята действителност. Тя отново бе успяла — успя да ги отдалечи с един замах. Това беше дарба. Боже Господи! Думите на майка й отново я заляха: „Получи всичко наготово и винаги успяваш да го развалиш — ти си на двадесет и две години, имаш хубава работа, бляскаво бъдеще, хубава заплата…“

Сара Милър се усмихна горчиво.

Да, тя беше на двадесет и две години, работата й беше кофти и безнадеждна, работа, която не обичаше, и даваше на майка си по-голямата част от заплатата си. Когато преди време й се отвори възможност да вземе един малък апартамент под наем, тя не се възползва и напоследък все по-често си мислеше, че никога няма да има втори шанс. Наблюдаваше приятелките си как си наемат апартаменти в града, намират си гаджета и си живеят живота. Даже някои от тях вече бяха семейни.

Сара леко освободи ръката си от пръстите на старата жена и се изправи, загледана в крехката дребна женица в леглото. Днес направи нещо добро, нещо хубаво… а майка й я нахока като непослушно малко момиченце. Добре, може би не трябваше да води Джудит Уокър у дома, но пък и не можеше да я остави в онази ужасна къща. Нямаше друг избор, освен да я доведе тук.

Така беше правилно! Така беше за добро!

Освен това, старата жена сутринта щеше да си иде и всичко ще се върне към обичайния си ритъм, въпреки че Сара знаеше, че ще мине още доста време, преди майка й да й позволи да забрави за това. Тя се обърна, като клатеше глава, и отвори тихо вратата. Трябваше да се махне от тази къща, преди майка й да успее да изстиска целия живот от нея.

Джудит отвори очи, когато вратата се затвори. Тя чу как Сара влиза в съседната стая, чу скърцането на пружините на леглото, пращенето на някакъв телевизор или радио. Дори и без помощта на меча старата жена усещаше безпокойството и притеснението на момичето. Майката на Сара очевидно се налагаше над дъщеря си, което обясняваше защо Джудит успя толкова лесно да наложи собствената си воля над нея. Преди всичко обаче, това все още не обясняваше защо момичето й се притече на помощ. Този тип хора винаги отминават… но не и този път.

Тази нощ Джудит сънува момичето.

Сънищата бяха пълни с мрак и жестокост, в тях момичето се биеше, за да запази живота си… И меча беше в съня. Джудит обаче не можа да разбере дали момичето използва меча, за да унищожава… или мечът унищожава момичето.

10.

Белият цар беше великолепен. Осем сантиметров плътен кристал, гравиран с великолепни подробности, чак до фината изработка на орнамента на острието на меча, който царят държеше вдигнат. Царицата беше шедьовър, с идеално изваяно лице, подчертано човешко и подсилено от бенката високо на лявата скула.

— Колко ли са стари? — Вивиен прокара показалеца си по бялата царица. Кръвта на Ричард Фентън беше изцапала кристала и му бе придала тъмночервени оттенъци. Старецът запази тайната си почти до края. Чак в дълбините на последната му агония, когато тя изряза месото от гърдите и гърба му с фини ножове за дране на китове, а после започна с вътрешната част на бедрата, той разкри къде се намира шахматната дъска, която той пазеше през по-голямата част от живота си.

Мъжът, познат под името Ахриман, прекрачи през събралата се на плочките на ръба на басейна кръв, като си проправяше път през тънките като паяжина ивици месо, които се навиваха на масури подобно на стара хартия. Той внимателно взе кристалната царица от жената и я потопи в басейна, за да я измие.

— Хиляда години, със сигурност — най-накрая изрече той. — Възможно е и още хиляда преди това. — Той вдигна фигурката към светлината, наклони я, като се възхищаваше от майсторството на изработката. — Шахматната дъска на Гуендолеу — прошепна той, — всяка фигура пресъздава действителна историческа личност. Всяка фигура съдържа парче от душата на тази личност. — Той леко се усмихна. — Или поне така е според легендата.

— А ти в легенди вярваш ли? — попита жената, като гледаше шахматните фигурки, наредени в тапицирана с кадифе кутия.

Бавно и чувствено той потърка царицата в бледото лице на Вивиан, притисна я между влажните й устни и я вкара в устата й.

— Точно тези фигури са легендата.

Вивиен сграбчи шахматната фигурка с усещане за надигане на сила, която я зарежда умствено и я възбужда физически. Като стискаше фигурката в дланта си, тя съблече бавно дрехите си. Ефектното й тяло се отрази в огледалната повърхност на басейна, където застиналото в ужас лице на Ричард Фентън я гледаше, докато тялото му бавно потъваше към дъното.

Тялото бе толкова неузнаваемо, че трудно можеше да се нарече човешко.