13-те светини

15.

— Как се чувствате?

Лицето над нея се избистри, някакъв добросъвестен младеж с усмивка, в която личеше не само професионалната загриженост, но и нещо друго.

Очите на Сара бавно фокусираха и проследиха младежа, облечен в синя медицинска униформа. След като младежът обиколи леглото, тя постепенно осъзна къде се намира. Беше в болница, в отделна стая. Навярно е станала някаква злополука, но тя не помнеше нищо. Не изпитваше някакви болки, по нея нямаше тръбички, нямаше и пластири.

Сара облиза сухите си напукани устни. „Какво се е случило?“, опита се да изрече тя, но от устата й излезе само скърцащ шепот.

— Ще се оправите — успокои я младежът, без да отговори на въпроса й, вместо това й подаде чаша вода със сламка. Тя благодарно отпи, докато той вдигна лявата й ръка и й нахлузи ръкав за мерене на кръвно налягане. Като свърши с измерването на температурата и кръвното налягане, той вдигна таблата на леглото и й помогна да седне.

— Какво се е случило?

Пак без да й отговаря, той каза:

— Дошли са едни хора, които искат да говорят с вас. Смятате ли, че сте в състояние да говорите с тях?

Сара се помъчи да стане, но младежът я бутна леко да се облегне на възглавниците.

— От колко време съм тук? — попита Сара.

— Шестнадесет часа.

— Какво се е случило? — попита тя за трети път.

Младежът избягваше да я погледне в очите.

— У вас е станала злополука — най-сетне каза той. — Май някакво изтичане на газ, така казаха. Не зная нищо повече — добави бързо младежът, като се обърна, преди тя да успее да го пита още нещо.

Сара се загледа във вратата. Какво изтичане на газ? Не си спомняше да е имало изтичане на газ… но така или иначе тя не можеше да си спомни как изобщо се е озовала тук. Сара вдигна ръце и докосна лицето си — беше меко и влажно. Белези и натъртвания нямаше. Затвори очи и се опита да си спомни… но образите, които проблеснаха в дъното на съзнанието й бързо се разсеяха и оставиха след себе си единствено споменът за някакви тъмни сенки.

— Госпожо Милър?

Сара отвори очи, като инстинктивно разбираше, че младата мъжкарана с ниско подстригана в платинено коса, застанала до леглото, е полицайка. Зад нея някакъв по-възрастен мъж с издялано от камък лице се облегна на перваза на прозореца и я загледа напрегнато.

Жената посочи към възрастния мъж.

— Това е инспектор Фулър от криминалната полиция, а аз съм сержант Хийт, полиция — Лондон.

— Какво е станало? — прекъсна я Сара. Гласът й предрезгавя от усилието да говори и тя се закашля.

Сержант Хийт заобиколи леглото и й наля още вода.

— Моля ви! Какво е станало в моята къща? Никой нищо не ми казва.

— Ние се надявахме вие да ни кажете — каза рязко инспектор Фулър, като се отлепи от перваза на прозореца и застана до леглото, а големите му ръце, с изпъкващи от стискането кокалчета се вкопчиха в металната рамка на леглото. Устните му бяха толкова тънки, че почти не се виждаха.

— Младежът каза, че имало изтичане на газ…

— Нямало е никакво изтичане на газ — рече твърдо Фулър.

Сержантът седна на леглото до Сара.

— Какво си спомняте? — попита тихо тя, като се опитваше да улови и задържи вниманието на момичето. На Сара обаче й беше трудно да слуша.

— Ние знаем, че в сряда сутринта са ви се обадили по телефона два пъти, продължи сержантът. — Вие сте напуснали офиса веднага след второто обаждане, взели сте такси, от което след това сте слезли на „Оксфорд стрийт“ приблизително петнадесет минути по-късно. След това сте се качили на метрото на „Тотнъм Корт роуд“, сменили сте линията на „Виктория“ и сте тръгнали към къщи. В Кроули сте се върнали в около дванадесет и четиридесет и пет.

— А след това? — рязко я прекъсна инспектор Фулър. — Какво стана след това?

Сара го погледна с празен поглед. Същия въпрос си задаваше и тя. Нещо се беше случило. Нещо ужасно…

— Защо сте напуснали офиса толкова бързо? — попита сержант Хийт, като заби очи в лицето на Сара. — Кой ви се обади?

Телефонни обаждания. Гласът.

Картините танцуваха — тъмни и кървави.

— Телефонните обаждания? — леко я подтикна сержант Хийт.

— Мъжът… Някакъв мъж със странен глас, той каза… той каза, че у мен има нещо, което е негово, и че… — гласът й заглъхна.

— Та какво? — измърмори Хийт. — Какво каза той?

— Той каза, че неговите представители ще се обадят по обяд.

Хийт хвърли бърз поглед към Фулър, но възрастният мъж се беше втренчил в лицето на Сара Милър. Полицайката се обърна към Сара — притесни се Сара да не престане да говори.

— Този, който се обади — каза ли си името?

— Не, тоест, той не си каза името, но… мисля, че и аз не съм го питала — бързо изрече Сара. Тя имаше нужда да говори, защото когато спираше, образите, мрачните сенки се приближаваха до нея. — Но той знаеше… той знаеше как се казвам и къде живея. Той знаеше къде живея.

— Вие преди това някога изобщо говорили ли сте с този мъж?

— Не. Никога. Неговият глас не ми е познат. Той беше толкова дълбок, освен това имаше някакъв акцент, но не съм сигурна.

— Какво е това нещо, което е у вас и което е негово? — попита Фулър.

— Няма такова нещо.

— Излиза, че той се е натъкнал на вас съвсем случайно?

— Не. Не мисля. Той каза… той каза, че старата жена ми била дала нещо.

— Каква стара жена? — търпеливо попита Хийт, като продължи да придава на лицето си безизразен вид.

— Жената, която преспа у нас — Джудит, Джудит Уокър. Човекът на телефона каза, че Джудит ми е дала нещо, което му принадлежало и че неговите представители щели да се обадят за него по обяд.

— За какво?

— Не знам! — Сара започваше да се вълнува. Тя се беше доближила до нещо. Много се бе доближила.

— Коя беше тази жена?

— Джудит Уокър. Нали току-що ви казах. Защо не ме слушате?

— А защо преспа у вас?

— Нападнаха я на улицата пред библиотеката. Аз й помогнах. И… и… и, когато я заведох до тях, се оказа, че са разбили къщата й… беше просто напълно разгромена… така че я поканих да преспи у нас. Тя Нямаше къде да отиде… и разбира се, майка ми откачи, защото си помисли, че тя ще остане да живее у нас и никога няма да си тръгне. Майка ми беше ужасно груба с нея по време на вечеря… те всички се държаха грубо, но специално моята майка… когато се събудих на следващата сутрин, старата жена, Джудит Уокър, си беше отишла. Беше си оправила леглото — така изглеждаше, че все едно никога не е била там.

Сара не можеше да се спре.

Сега сенките бяха още по-близо. Думите излизаха все по-бързо, а тя дишаше с отворена уста и на големи тежки вдишвания.

— И когато се върнах на работа, ми звънна телефона, аз даже си помислих, че някой си прави майтап… че е едно от момчетата от нашия офис… а след това моят началник ме извика в кабинета си. Аз си мислех, че ще ме уволнява, задето не съм дошла предишния ден…

— Защото сте довели тази Джудит Уокър у вас? — попита сержант Хийт.

— Да, но той ми каза, че Сър Саймън му се обадил да ме похвали. Но когато се върнах на бюрото ми, звънна отново същият мъж. Мъжът с дълбокия глас. Той ми каза да му върна онова, което било негово… но аз не знаех за какво става дума. Не знаех какво е онова, което е негово… Джудит Уокър нищо не ми е давала… честна дума, тя не… но той не щеше и да ме слуша. Освен това, имаше нещо, свързано с него… с неговия глас… нещо в гласа му ме изплаши, така че се върнах вкъщи и когато стигнах, когато влязох през вратата, когато аз… аз… аз… аз намерих… аз намерих… аз намерих…

Мракът я заля и я засипа с видения — кошмарни, ужасяващи картини на смърт и кърваво разрушение.

Фулър и Хийт стояха в коридора и слушаха как писъците на Сара Милър отслабват след като й биха успокоително.

— Какво мислите? — попита Виктория Хийт. Тя се потупа по джобовете за цигари, които всъщност отказа преди шест месеца.

Тони Фулър поклати глава.

— Няма човек, който е в състояние да изиграе подобна сцена — рече той със съжаление. Имаше намерение да нарочи Сара Милър за убиец. В повечето случаи на убийство, престъплението обикновено се извършваше от човек от семейството или от близък приятел. А от сведенията, които успяха да съберат от роднини и близки на загиналото семейство, разбраха, че Сара имала навика винаги да се подчинява на авторитети или, както казват хората, беше под чехъла на командаджийката, майка си, която контролирала буквално всеки аспект от живота на своята дъщеря. Един ден тя издивява и нарязва цялото си семейство — кървава оргия, с която младата жена заличава двадесет и две години потисничество и омраза.

Кошмарните й писъци събрали съседите, които я намерили парализирана по средата на трапезарията, застанала сред море от кръв, заобиколена от разчленените и заклани трупове на цялото си семейство.

Тогава Фулър си беше помислил, че делото ще приключи веднага след като се образува.

Но сега, след като чу писъка на Милър, изразил болката й, той вече не беше толкова сигурен. А ако Милър не беше виновна… тогава на Тони Фулър даже не му се мислеше. Засега Милър беше най-важната им заподозряна, така че той смяташе да върви по тази линия.

Вратата се отвори и се появи съсипан на вид лекар.

— Мисля, че ви казах да не я безпокоите! — изръмжа той.

— Не сме я тревожили — каза Хийт безгрижно.

— Кога ще можем да поговорим отново с нея? — попита Фулър.

— Не можете. Във всеки случай сега не можете. Дал съм й успокоителни. Тя ще спи поне осем часа. Така че настоявам да я оставите на спокойствие. Господа полицаи, тя е преживяла нещо изключително травматизиращо. Искам от вас да й дадете известно време да се възстанови.

— Добре де, явно не можем да имаме всичко, което искаме, нали така? — каза Тони Фулър и се обърна. — Ще се върнем след осем часа. — Тръгнаха по коридора и той извади телефона си. — Дайте сега да видим дали ще можем да открием нещо за тази Джудит Уокър. Би било интересно, ако такава не съществува, нали така?

— Би било още по-интересно, ако съществува — Виктория Хийт се усмихна.

16.

Робърт Елиът набра номера по памет — беше му забавно, при това не беше изненадан, че пръстите му леко треперят. Беше уплашен, но нищо повече. Няма нищо срамно в това да те е страх, помисли си той.

Страхът беше най-мощният двигател на човечеството, най-ценното му оръдие. Страхът спасил първобитния човек от изчезване. Страхът от глада и неприятелските племена подтикнали първите преселници по света. Страхът не давал на мнозинството да се бунтува срещу малцинството. Той бил двигателят на повечето от най-хубавите изобретения на човечеството и същият този страх няма да позволи на човешкия род да се самоунищожи.

Елиът следваше същите правила и те му помагаха да оцелее. Дребен, непривлекателен, физически слаб, той беше разбрал каква е цената на страха още когато си играеха като деца. През следващите години той се зае с изучаване на страха, научи се как да събужда страх и как да извлича изгода от него. По време на тези занимания той успя да изучи и границите на своите собствени страхове и откри, че се плаши от малко неща… докато не му се обадиха по телефона в едно ясно лятно утро — беше някакъв мъж, който знаеше твърде много за него и неговите дела и който подкрепи своите неясни заплахи, с изпратени по пощата разлагащи се останки на един немирен младеж, когото Робърт Елиът погреба шест месеца по-рано.

Нещо в телефона прещрака. Тъй като от опит знаеше, че никой няма да му каже „здравей“ отсреща, Елиът проговори пръв.

— Намерих я. Тя е в болницата „Кроули“ в шок. Дали са й успокоителни. Скоро ще я посетя.

— А онова… обектът?

Понякога, когато беше по-съсредоточен, Елиът си мислеше, че успява да различи някаква следа от акцент в този баритон. Може би някъде западно от Лондон. Уелски? Ирландски? Но колкото и да се мъчеше, той не успяваше да проследи този свой мистериозен работодател.

— Онова нещо не беше в къщата, а снощи претърсих и офиса. И там нищо. Но за по-сигурно ще я попитам… лично.

— Попитайте я. След като е видяла сръчната ви работа, сигурен съм, че ще разбере, че ние сме сериозни хора, така че съм уверен, че ще прояви разбиране. — Връзката прекъсна и Елиът пъхна телефона в джоба си.

Въпреки че беше организирал цялата работа, Елиът не ходи в къщата в сряда сутринта. Той не знаеше точно какво се е случило там. Нареди на Кубето и наркоманчето да свършат мръсната работа, като им даде съвсем ясни инструкции.

Междувременно Елиът си осигури за това време такова алиби, което би могло да бъде потвърдено от когото трябва — обяд в „Атенеум“ със стар приятел. Специално за този случай облече новото си сако „Армани“ — а келнерът получи бакшиш, който не се забравя лесно.

На другия ден, чрез един свой човек, той се сдоби с копие от полицейския доклад по случая, както и със снимки от местопрестъплението. Правеше си колекция от снимки на всички свои „дела“. Събираше ги в албум, на чиято първа страница имаше скица на суровия му баща, направена няколко секунди след като го уби.

Елиът разглеждаше внимателно снимките на изкланото семейство Милър, но част от него продължаваше да се опасява какво ще стане, ако момичето прояви разбиране. Елиът беше инструктирал Кубето да остави един от братята й живи. Да се избие цялото семейство не беше правилно — един член на семейството, да речем двама, за да стане ясно какво се иска, но повече не беше нужно.

Сега момичето вече нямаше какво да губи.

Опитът на Елиът показваше, че когато на хората не им е останало какво да губят, те се превръщат в много опасни врагове.

17.

Уокър седеше на пейка в парка със здраво вкопчени в торбата в скута й ръце. Древният метал тежеше върху крехките й крака. Тръгна си от Кроули с първия влак предишната заран и се върна в Бат. Оттогава не бе мръднала от дървената пейка, като се смразяваше от мисълта да се върне в опустошеното си жилище. Някакво фризби се приземи в краката й и Джудит се усмихна на младежа, който се стрелна и го вдигна. Паркът беше пълен с деца, със смях и с живот, с надежда за бъдещето. Джудит гледаше как майки и бащи играят с децата си, как братя и сестри се гонят, как викат и се смеят заедно.

Знаеше, че скоро ще последва братята си — по-големия, който бе убит през войната, и много по-младия, който загина преди няколко години при автомобилна катастрофа заедно с жена си, в резултат от което племенникът й Оуен остана сирак. Момчето отрасна в Америка и до голяма степен се беше американизирал, дори акцентът му беше станал американски. Въпреки че наскоро се премести да работи в Лондон, тя го виждаше много рядко. В съзнанието си тя все още го виждаше като немирното къдрокосо детенце, което прекарваше при нея почти всичките си ваканции преди много, много години. Момченцето обичаше да се качва на тавана, да строи крепости от дървени щайги, а след това да се мушва вътре, за да чете лелините си книги и да рисува свои собствени илюстрации с моливи и пастели. Това обаче беше доста отдавна.

Джудит се върна в настоящето. Втренчи се в металната повърхност на мръсната вода в езерцето пред себе си. Ако затвореше очи, можеше да си представя как бърка в чантата, как изважда увития с хартия пакет и как го мята в езерцето. В мечтите й нямаше ръка, която се подава от водата, за да го сграбчи, така че пакетът изчезваше безследно.

Но така нямаше да промени нищо.

Тя чу за трагичната злополука със семейство Милър по новините в шест часа — „изтичане на газ затрива цяло семейство“, и беше сигурна, че не става дума за никаква злополука. Една от причините да си тръгне от къщата толкова рано предишната сутрин беше да се опита да сведе до минимум риска за Сара и семейството й. Но беше твърде късно. Цяло едно семейство е убито… И за какво? Заради едно голямо ръждясало парче метал. И докато това ръждясало желязо, мечът, е на този свят, хората ще продължават да умират. Много по-просто беше да го метне в езерцето и да го остави да изгние.

Джудит бръкна в торбата и докосна метала през скъсания вестник. Веднага усети как някакво странно изтръпване се разлива по страдащите й от артрит пръсти, по китката и се разтича нагоре по ръката й. Това не беше само едно ръждясало парче метал. Това беше Дирнуин, мечът на Ридерх, Счупеният меч.

Голямо ръждясало парче метал — реликва от друго време.

И една от светините на Британия.

Пръстите на Джудит се движеха по ръждясалия метал бавно и чувствено, и вече не усещаха напуканите неравности на окисленото желязо — сега металът под пръстите й беше гладък, по покрития с кожа ефес се виеше златна нишка, напипа едрия обработен кварц, поставен дълбоко в главичката на ефеса, гладкото острие с дълбок жлеб, нащърбен и раздран метал точно над ефеса, на мястото, където е бил разтрошен. Когато Джудит отвори очи, тя зърна за миг меча такъв, какъвто е бил преди да загуби очертанията си и да се превърне в безформен ръждясал метал, какъвто представляваше сега.

Само за да го притежава, някой беше готов да убива.

Поне шест от Пазителите бяха убити. Ричард Фентън — арогантният, агресивен, двуличен Ричард, който пожъна засетите семена на своето богатство на черния пазар след войната, бе последната жертва. Убиха го същия ден, в който я нападнаха и нея. В краткото съобщение по радиото се казваше, че го намерили мъртъв в собствения му басейн и се споменаваше нещо за сърдечното му заболяване.

Шестима мъртви — шестима, за които тя знаеше, въпреки че не се съмняваше, че и някои от останалите също са убити. Смъртта на всички бе маскирана като нещастни случаи, така че нищо да не попадне в криминалните хроники — само невзрачни малки некролози от едно забравено поколение, скромно събрани в по едно малко квадратче на страницата с некролозите.

Изглежда тя е единствената, която разбира какво става.

Но защо избиваха Пазителите с такава жестокост? Едно време тринадесетте светини било поотделно, било заедно, са били невероятно мощни, носели са в себе си част от древна сила, която ги свързваше с прастарото минало на Британия. Проучването, което направи за светините, разкриваше, че много от предметите са били осветени с кръв и плът, кожа и течност с цел повишаване на техните спящи способности. Сърцето на Джудит изведнъж запрепуска бясно, подгонено от мрачното осъзнаване — светините се бяха задействали.

Според легендите имаше някакви кървави обреди, с които светините могат да се задействат, да се съживи древната им сила, която им вдъхва живот.

Някогашните крале знаели страховитите обреди, при които се използвала човешка кръв и болка, за да не угасва дремещата сила в тях. Закрепостените за земята господари практикували древна тъмна магия и бяха властвали благодарение на мощните светини. С течение на времето и с разпиляването на светините обредите били забравени, макар и не напълно.

Имаше доказателства, че Хенри VIII и Брандън, неговият придворен магьосник, а по-късно и неговата дъщеря Елизабет, под ръководството и напътствията на доктор Джон Дий задействали свои собствени индивидуални светини. Хенри притежавал шахматната дъска на Гуендолеу и бе жертвал поне две от жените си, за да окъпе кристалните шахматни фигури в кръвта им.

Елизабет пък носила пурпурната мантия, а според легендата Дий притежавал пиалата и подноса на Ригенид. Носели се слухове, че Елизабет била поръчала смъртта на граф Есекс и на Мери, за да изпълни древните ритуали и да заздрави властта си.

Светините можеха да бъдат задействани само с жертвената кръв на важни хора. Жертвоприношението на кой да е човек не вършеше работа — трябваше да е човек с власт. Едно време единствено кръвта на кралете можела да вдъхне живот на свещените предмети, а сега очевидно е нужна кръвта и плътта на потомствените Пазители — възрастните мъже и жени, които пазеха предметите още от детството си.

Джудит стана и вдървеният й хълбок се обади веднага, щом тръгна покрай езерцето към вратата на парка. Не можеше да продължава да се крие. Ако някой събира светините, тя трябва да предупреди старите си приятели. Трябва да се върне вкъщи. Трябва да говори с Бриджит и Барбара. Трябва да каже на Дон…

Трябва да предупреди всички живи Пазители, че всеки един от тях е отреден за жертвоприношение.

18.

Елиът обичаше да си играе на лекар. Той се наслаждаваше на авторитета, който му даваше бялата престилка, като вървеше без да бърза по болничния коридор. Професионалното облекло на лекаря беше униформа, която носеше със себе си грамадна власт и безспорен авторитет.

Елиът спря до стаята на сестрите на петия етаж и запрехвърля купчината кафяви картони на пациенти. Хубава младичка сестра-индийка пишеше забързано отчетите за болните и дори не вдигна поглед към него. Дребният човек с безизразното лице измъкна един картон на пациент.

Елиът изведнъж си даде сметка за присъствието на едрия мъж с твърди отсечени черти, който стоеше пред стаята на сестрите и една по-млада руса жена зад него и инстинктът му подсказа, че и двамата са полицаи. Той леко се извъртя с гръб към тях и се съсредоточи в картона.

— Къде е тя? — попита мъжът. — Току-що бяхме в стаята й, а там няма никого. Мислех, че още е под въздействието на успокоителните.

Елиът отбелязваше нещо в картона.

Медицинската сестра погледна към него и тъкмо да започне да протестира, когато жената показа служебната си карта, с което потвърди подозренията на Елиът.

— Госпожа Милър напусна болницата по собствено желание преди два часа — каза бързо медицинската сестра. — Доктор Кастручи се опита да я спре… — продължи тя, но двамата служители на полицията вече вървяха по коридора.

Елиът пъхна картона под мишница и закрачи в обратната посока.

Къде има намерение да ходи това момиче? Доколкото Елиът знаеше, в Англия тя има само няколко приятели и няма никакви роднини. Робърт Елиът се усмихна мрачно — ако той беше на мястото на момичето, щеше да иска да получи отговори на въпросите. А да отговори на въпросите, можеше само Джудит Уокър. Дребният мъж погледна часовника си. Ако Сара Милър е отишла веднага у Джудит Уокър, тя щеше да пристигне там точно, когато сътрудниците му завършват работата си. Така че те можеха да убият както в буквалния, така и в преносния смисъл два заека с един куршум.

19.

След малко болката изчезна.

Джудит знаеше, че е възможно човек да понесе толкова много болка, че цялото му тяло да стане безчувствено, след като разбере, че въпросът е да се мине по моста от живота до онова, което е отвъд него, каквото и да е то.

Лицата на надменните, ухилени младоци избледняха до неясни, почти абстрактни маски, стаята се разтвори, като стените и подовете се смесиха в някакви завихрени пъстроцветни шарки. Тя гледаше тези цветове доста време, като се концентрираше върху тях и знаеше, че ако вниманието й се разсее дори за миг, съзнанието й ще доплува обратно в мазето на изпотрошената къща, където я бяха завързали за един стол, а младоците със студени очи продължаваха да я бият до безкрайност.

Ако загуби концентрация, ще почувства болката, а Джудит не можеше да си позволи да умре. Поне все още не можеше.

Те бяха дошли за меча.

За Счупения меч.

За Дирнуин, меча на Ридерх.

В съзнанието й изплува образът на меча, измъкна се от цветните видения и се втвърди в ясно очертан сноп златна светлина. Джудит Уокър се съсредоточи върху светлината, което й позволи да се върне в едно друго време, в една по-невинна възраст, когато тринадесет деца бяха събрани заедно от цяла Британия в едно село в сянката на планините, за да изпълнят предначертаната в древността орис.

Нищожната част от душата й, заклещена в настоящето, бе наясно със силата на болката — изпепеляваща пропаст от агония, която заплашваше да си пробие път през виденията и смрадта на горящата плът, която силно дразнеше ноздрите й.

Нейната горяща плът.

Джудит съсредоточи вниманието си върху видението с меча. На блестящото му острие тя видя лицето на скитника, който имаше кисело-горчив дъх и който даде на всяко от избраните деца по един от тринадесетте древни предмети. А после на всеки разкри тайните за произхода на получената светиня. Лицето на скитника бе точно такова, каквото си го спомняше — кожата беше толкова дълбоко нарязана от бръчки, сякаш бяха белези от битки, лявата половина на лицето му тънеше в постоянна сянка от увисналата скъсана периферия на шапката, която почти успяваше да скрие триъгълната превръзка на лявото му око. Имаше един въпрос, който тя искаше да му зададе преди повече от седемдесет години. Искаше да разбере защо са я избрали да получи меча… а сега искаше да разбере защо я измъчват… защо трябва да понася толкова много болка… защо…

Сара Милър бродеше по улиците объркана и замаяна. Събитията от последните няколко дни се сгъстиха и се смесиха във вряща мозайка от образи, повечето от които мрачни и ужасяващи, опръскани с невинна кръв.

Някакъв загрижен лекар се опита да й попречи да напусне болницата, но Сара не му обърна внимание. Тя вече бе облякла дрехите си и погледна към лекаря само веднъж — в момента, в който я докосна, като се опитваше да я накара да си легне. Цялата болка, страдание и ярост, които вряха вътре в нея, избухнаха през очите й и лекарят се дръпна.

Последните ясни спомени на младата жена бяха отпреди четиридесет и осем часа — тогава, когато срещна Джудит Уокър за първи път — два кратки дни, а тя имаше чувството, че е минал цял един живот. Един измислен свят, в който тя имаше живот, семейство, бъдеще.

Сега вече онзи свят го нямаше, беше изгубен завинаги.

Образите от мозайката се върнаха. Повечето бяха познати лица — на майка й, на Джеймс, на Мартин и Фреди, малкия Фреди… Никога нямаше да успее да изтрие образа от паметта си — лицето на брат й, застинало завинаги в ужасяваща маска…

Грешката беше нейна!

Сара яростно разтърси глава. Не, не беше нейна грешка, грешката беше на Джудит Уокър. Онази крехка стара жена с посребрени коси, която донесе смърт и разрушение в дома й.

Въпреки че всички улици в тази част на Бат изглеждаха еднакви — редици къщи, построени след войната, издадени навън прозорци, миниатюрни градинки пред тях, метални парапети и почти на всяка трета къща разноцветни табелки, съобщаващи за продажбата на имота — Сара позна улицата в мига, в който закрачи по нея.

Гласът по телефона беше казал, че Джудит Уокър й е дала нещо. Сара знаеше, че не й е дала нищо, а семейството й бе изклано точно заради това. Джудит Уокър беше причината. Тя разруши подредения свят на Сара. Тя трябваше да има отговори на въпросите й.

Портата изскърца, а единият й край се провлачи и описа къса дъга по пътеката. Щом стигна входната врата, Сара забави крачка и спря, с ръка върху месинговото чукче, като изведнъж се зачуди какво да каже. Сара повдигна лъвската глава и я пусна върху вратата. Звукът отекна в пустата къща. Сара долови някакъв почти неразличим шум от тътрене и почука отново, този път по-силно, а звукът се понесе по смълчаната улица. Вътре отново нещо изстърга.

Сара бутна капака на пощенската кутия и извика през него:

— Джудит, Сара Милър е! Зная, че сте вътре!

През отвора на пощенската кутия се разнесе миризма… някаква смесица от изпражнения и пот, съчетана с горчивата метална миризма на кръв. Образите от мозайката се свързаха и изведнъж тя отново бе в дома си, застанала в полутъмния коридор, поемаща същите зловония, толкова чужди… толкова ужасяващи.

— Джудит? — Сара натисна с ръка вратата и я бутна. Вратата се отвори тихо. Внезапен писък закова Сара на място, а космите на врата й настръхнаха. Писъкът беше човешки, но само донякъде, суров звук на абсолютна агония, пронизителен и ужасен. Идваше откъм стълбите. Сара трябваше да се обърне и да бяга, да повика полиция, да намери помощ… но, почти безсъзнателно, тя пристъпи напред в опустошения коридор. Под стълбите се виждаше врата.

— Джудит?

Сара спря, опряла ръка на дръжката на ниската врата и притисна лицето си към дървото. Тук миризмата се усили — смес от кръв и изпражнения и още нещо… спарената нечиста, остра миризма на изгоряло месо.

— Джудит? — викна Сара, като отваряше вратата.

— ДЖУДИТ…

Едноокият мъж беше извърнал глава и само една слаба искрица в единственото му око свидетелстваше, че се е обърнал към нея. Той нейното ли име изрече?

— Защо, господин Амвросий, защо?

Седемдесет години тя така и не беше забравила името му.

— Джудит?…

— Защото вие сте Пазителите на светините. Кръвта на благословените тече във вашите жили, разредена, но със сигурност тече. Вие сте потомците на избраните да носят светините и да пазят земята. Само хората от потекло са достойни да пазят светините.

Той ли проговори или тя си въобрази отговора, сплитан през годините проучване на предметите?

— Джудит?…

Гласът проникна в съзнанието й, разби образите, издърпа я назад, накара я да усети болката.

— БОЖЕ ГОСПОДИ!

Сара затисна с ръце устата си и усети как стомахът й се обръща. Фигурата, завързана за стола в миниатюрното мазенце, твърде далечно напомняше на човек. В светлината на единствената крушка приличаше повече на голямо парче месо на витрината на някоя месарница.

— Джудит? — Гласът й беше стържещ, едва доловим в зловонието, идващо от мазето. Колко ли време са я мъчили, запита се Сара. За нейна изненада жената вдигна глава и кървясалите й очи се обърнаха към нея. Мъчителите бяха пощадили лицето й и заради това раните по тялото й изглеждаха още по-отвратителни.

— Джудит… — Сара протегна ръка да я докосне, но след това я отдръпна, осъзнавайки, че всяко движение сигурно причинява на жената адски мъки.

Колкото и да беше невероятно, но жената позна гласа й. Джудит Уокър се усмихна.

— Сара? — проговори старата жена с глас, който сякаш идваше изпод земята.

— Аз ще доведа полиция… и линейка.

— Не! — жената направи опит да поклати глава и се сви от усилието. — Късно е… много, много късно.

— Кой беше? — Сара коленичи в локвите кръв и се зае с тънките телове, които държаха старата жена за стола. Очевидно бяха ги завили с клещи, защото на места телта се беше впила дълбоко в плътта.

— Дойдоха да вземат меча… — гласът на Джудит се чуваше едва-едва, стържещ и заглъхващ от време на време.

— Кое? — Сара отхлаби телта и от раздраната кожа шурна кръв.

— Дирнуин, Счупения меч… Слушайте какво ще ви кажа. Горе в кухнята има една торба от „Теско“. На масата е, пазарска торба, пълна с бележки и хартии. Там има и едно нещо, което изглежда като парче ръждясало желязо… — старицата се разкашля и въздухът се изпълни с пръски кръв. — Отнеси тези неща на моя племенник, Оуен… адресът му е в торбата… — свободната й ръка се помръдна в опит да стигне до нещо, докато накрая докосна рамото на Сара, а кървавите й пръсти се впиха дълбоко в плътта на младата жена. — Обещайте ми! Вие трябва да му го предадете лично! Лично на него и на никого другиго! Обещайте ми! Вие трябва да защитите меча. Обещайте ми!

— Обещавам!

— Закълнете се! — тялото на старицата се тресеше неудържимо. — Закълнете се!

— Заклевам се — рече Сара.

— Занесете му торбата… и му кажете, че съжалявам… Че много съжалявам…

— За какво?

— За онова, което има да става.

20.

Тони Фулър ритна гумата на колата.

— Не може да бъде! Тя съществува? Джудит Уокър наистина съществува?

Виктория Хийт се ухили.

— Има я. И е била ограбена във вторник. Милър е казала истината. Имало е телефонно обаждане в три и петдесет и пет. Нашите служители са пристигнали на местопрестъплението в четири и двадесет. Взели са показания от Джудит Уокър и — Виктория направи ефектна пауза — госпожица Сара Милър.

— Милър! Тя пък какво е търсела там?

Сержант Хийт сви рамене.

— Един от полицаите попитал за това, а госпожица Уокър му казала, че Сара Милър й била приятелка. Явно заедно са тръгнали с такси.

— Това такси да ми го намерите.

Виктория Хийт се ухили.

— Хващам се на бас, че таксито ги е закарало до жилището на Милър.

Тони Фулър кимна намръщено.

— Къде живее тази Джудит Уокър? Най-добре да поговорим с нея.

— На четиридесет и пет минути оттук… най-много — Виктория Хийт се усмихна. — Ако пуснете сигналната лампа…

— Най обичам със сигнална лампа — Фулър включи сирената на колата и натисна педала на газта.

Сара притисна пръсти към шията на старата жена. Пулс нямаше. Най-накрая Джудит Уокър почиваше в мир.

Младата жена се изправи бавно с натежала глава, със свит от спазми стомах и с остра горчилка в гърлото. Трябва да се махне от тук. Спря на стълбите и се обърна да огледа отново малкото мазенце. Цялото беше потънало в кръв — петна по стените, гъсти локви по пода, даже от голата крушка се клатушкаше един висящ дълъг конец тъмна съсирена кръв. През последните няколко дни Сара видя ужасно много кръв. Беше на двадесет и две години и единствената кръв, която бе виждала досега, беше кръвта от някакви дребни порязвания и драскотини и фалшивата кръв, която се лееше във филмите. Почувства, че започва да й се повдига от отвращение, обърна се и изтича нагоре по стълбите.

Сара откри пазарската торба на масата в кухнята, където я беше оставила Джудит. Вдигна я. Торбата й се стори по-тежка, отколкото очакваше. Бръкна вътре и извади пакет, завит със стар вестник. Отгърна вестника и видя някакво ръждясало парче старо желязо. За това ли убиха Джудит!? Някакви вестници и парче ръждясало желязо? Изобщо не се връзваше. Защо ще е оставила убийците да я мъчат до смърт и то толкова жестоко, ако предметът, който са търсили, е бил точно над главата й? И за какво… за някакво си нищо и никакво парче желязо?

Хрущене на стъкло я накара да вдигне очи.

До задната врата имаше някакво лице, ръмжащата маска на бръснатата глава — същата бръсната глава, която нападна Джудит във вторник, дори беше със същите огледални слънчеви очила, с които приличаше на насекомо. Зад него имаше още трима.

Сара грабна торбата и се затича. Зад нея мутрите ритнаха кухненската врата и я избиха от пантите.

Сержант Виктория Хийт леко потупа ръката на колегата си.

— Ето тук. — Тя посочи към една къща, чиято врата в този момент се отвори с такава сила, че стъклото на прозорчето й се разби на парчета, а от вратата изхвърча изплашена и разчорлена млада жена.

— Милър! — едновременно извикаха Хийт и Фулър.

Младата жена не откъсваше поглед от къщата, докато трескаво се опитваше да отвори портата, после се втурна по улицата и се блъсна право в полицейската кола, която Фулър беше паркирал пред къщата.

За миг Тони Фулър и Виктория Хийт видяха ужасеното лице на Сара Милър, после тя се обърна и хукна надолу по улицата.

Фулър включи на скорост, блъсна се в задната кола и потегли след Милър със свирене на гумите. Виктория взе радиостанцията, но внезапно отметна глава назад. Точно пред нея, на прозореца, имаше идеален кървав пръстов отпечатък.

— Остави я, Тони — прошепна тя — трябва да се върнем в къщата.

Мина доста време, преди Сара да осъзнае, че никой не я следи. Беше препускала по някакви улици, покрай жени, които клюкарстваха на вратите на къщите си, покрай деца, които си играеха, по алеи, през градини и малки улички, тича, докато дъхът не изгори дробовете й, а стомахът й не стана на твърда топка. Най-накрая се промъкна през някакви ръждясали железни порти и се тръсна на същата изкривена и изподрана дървена пейка, на която няколко часа по-рано бе седяла Джудит Уокър. Сара подпря глава на ръцете си и се опита да разбере логиката на случилото се през последните няколко часа.

Джудит Уокър беше мъртва, убита жестоко заради… заради какво?

Заради съдържанието на една пазарска торба!

Сара бръкна в торбата, докосна парчето желязо и изведнъж си спомни телефонното обаждане в офиса, както и хладния настойчив глас.

Тя ви е дала едно много важно нещо, което принадлежи на мен.

Представителите на тайнствения човек, който й се обади по телефона, избиха семейството й заради този предмет, а Джудит умря, защитавайки го. Меча — така го нарече Джудит. Сара надникна в торбата. Не приличаше на меч, приличаше по-скоро на нещо, извадено от боклукчийска кофа. Но семейството й загина заради това желязо… Джудит също.

Сара докосна боязливо метала и пръстите й станаха ръждивочервени, даже кървавочервени. Защо ли това желязо е толкова важно?

А полицията… Полицаите пък какво търсеха пред къщата? Нея ли търсеха или Джудит?

А тя всъщност защо избяга?

Сара знаеше, че трябваше да остане и да поговори с полицаите, но бръснатата глава и другите бяха зад гърба й и тя не можеше да разсъждава трезво. Трябва да се върне и да говори с полицаите, за да не останат с грешно впечатление. Сара наведе глава и челото й докосна студения метал в торбата в скута й. Не трябваше да бяга…

— Значи затова е бягала — отбеляза Тони Фулър, като затисна носа си и взе да диша само през устата. Той стоеше на стълбите с поглед, отправен към мазето, като се опитваше да не вдишва отровните зловония. Снопчето жълта светлина от голата крушка, осветяваше обезобразеното тяло. Виктория Хийт стоеше зад него с ароматизирана кърпичка, здраво притисната към устата й, а очите й плуваха във влага.

Тони и Виктория се качиха по стълбите. Той затвори вратата на мазето, където се бе разиграла ужасната драма, пое дълбоко въздух, задържа го и издиша рязко, като се опитваше да изкара от дробовете си всепроникващата смрад на смърт.

— От болницата сигурно е дошла право тук.

— Защо? — измърмори колежката му, като едва-едва преглъщаше.

Инспекторът сви рамене:

— Кой знае? Ще я разпитаме, когато я хванем. Но за пръв път се оказахме прави. Нейната реакция в болницата не беше нищо друго, освен актьорско майсторство. Представление като за „Оскар“.

— Аз й повярвах — прошепна Виктория. — Тя успя да ме излъже.

— Тя и мен ме излъга. А сега се забавлява с пълна сила. Първо семейството, а сега и тази жена, горката! Един Господ знае кой ще е следващият.

— Честно казано, не мислех, че тя го е направила — рече колебливо Виктория. — Тя просто не прилича на такъв човек.

— Повярвай ми — те никога не приличат на такива хора.

21.

— Ченгета бяха — оправдаваше се Кубето пред Елиът и пъхна глава през отворения прозорец в колата. Усети хладната струя на климатика по изпотената си кожа. — Тя избяга през предната врата и се заби право в тяхната кола. Нямаше какво да направим!

— Откъде знаеш? — попита хладно дребният мъж.

Намираха се близо до къщата на старата жена. Елиът усети металната миризма на кръв, с която бяха пропити кожата и дрехите на бръснатата глава и разбра, че ще му се наложи да закара колата на автомивка. Лъскавото БМВ на Елиът въобще не се връзваше с голата пустош, покрита с тухли и трошляк, която бяха превърнали в паркинг. Зад него Елиът виждаше тримата съучастници на Кубето, които седяха на земята и си подаваха един джойнт. Високите им възбудени гласове абсолютно безпричинно преминаваха в пищящ смях.

— Откъде знаеш, че са били полицаи? — повтори въпроса си Елиът.

— Ами, на такива приличаха — колебливо рече Кубето. — Познавам ги аз полицаите!

— Опиши ги!

— Мъж и жена. Един такъв, дето мяза на канара, и някаква лесбийка с руса коса.

Елиът въздъхна. Полицаите от криминалната, които бяха и в болницата. Не са си губили времето.

— Госпожица Милър носеше ли нещо, когато избяга?

— Носеше торбата на старата жена, която взе от масата в кухн…

Кубето спря, след като осъзна, че е казал твърде много.

Елиът свали слънчевите си очила и ги пусна на седалката до себе си. Той натисна копчето на прозореца, стъклото се плъзна нагоре и заклещи главата на Кубето. Ръбът на стъклото се впи дълбоко в бледата плът малко под адамовата му ябълка. Робърт Елиът сложи двете си ръце на волана, впери погледа си напред и когато заговори, гласът му беше забележително спокоен:

— Ти цял следобед разпитваш жената и не измъкваш нищо от нея. А торбата през цялото време е била на масата пред очите ти?

— Пазарска чанта… нищо особено — изкряка панически Кубето. — Ама моля ти се, за Бога, не мога да дишам!

— Ами тогава защо госпожица Милър я е взела? — Елиът плъзна погледа си по едната страна на бръснатата му глава. — Старата жена беше умряла, когато я оставихте, нали така?

— Ми да! — Кубето направи опит да преглътне.

— Сигурен ли си? — настоя Елиът. — Сигурен ли си, че е нямало начин да каже на младата жена каквото и да било?

— Няма такъв човек, дето да оцелее след това, което направихме с нея. Таман да свършиме и се чу някакво движение отгоре, така че се чупихме отзад. Казах на едно от момчетата да провери пред къщата, но там кола нямаше. Таман да отида отзад и аз да проверя и гледам същото онова птиче, дето ме изрита във вторник. Стои тя до кухненската маса и обискира пазарската торба.

— Госпожица Милър?

— Милър! Аха! Като ни видя, грабна чантата и побягна. Ние таман я подгонихме и видяхме полицаите. Те тръгнаха след нея, после изведнъж спряха, обърнаха и тръгнаха обратно към къщата. Така че се чупихме.

Елиът въздъхна. Работодателят му щеше много да се разстрои. Елиът натисна бутона на запалването и моторът на колата замърка меко.

— Ей! — запищя ужасено Кубето.

Елиът внимателно натисна съединителя и освободи ръчната спирачка.

Колата тръгна, а виковете на Кубето се усилиха, докато той драпаше да не изостава.

— Ама, господин Елиът, моля ви… господин Елиът, моля ви! — тънките пръсти на Кубето отчаяно се мъчеха да се хванат за хлъзгавото стъкло.

— Какво ще стане, ако взема да потегля сега? — взе да размишлява на глас Елиът.

— Господин Елиът, моля ви! Извинявам се, аз…

— Не съм сигурен кое ще се случи по-напред. Дали вратът ти ще се скърши или ще се задушиш — спокойно продължи Елиът. По високото му чело се появиха капчици пот. Той облиза сухите си устни с малкия си остър език. — Предполагам, че ако взема да засиля достатъчно и ако направя завоя по-рязко, може и да ти резна главата до раменете. То аз ще се справя бързо, но в колата ще стане страшна кочина — добави с погнуса той.

— Ще я намеря! Ще я накарам да ни каже какво е имало в торбата!

— Ако карам бавно, ти вероятно ще се залепиш за прозореца, но краката ти ще се влачат по земята. — Елиът пусна колата да върви по инерция, след което даде газ. — Сигурно ще можеш да припкаш поне известно време… но какво ще стане, когато се измориш? Колко време си мислиш, ще е необходимо, за да се смъкне месото ти до кокал?

— Господин Елиът, моля ви! — Кубето пищеше, защото знаеше, че този мъж е напълно способен да направи всичко, което току-що каза.

— Аз съм те учил какво е болка, Кубе, но не си минал целия курс.

Елиът рязко освободи прозореца и Кубето падна назад, като се съдираше от кашлица и притискаше гърлото си с две ръце.

— Имаш още много да учиш. Не ме карай да ти преподавам повече. Намери Сара Милър!

22.

— Елиът смята, че момичето може да е взело меча — измърмори Ахриман.

Вивиен седна на леглото, светлината от свещта блещукаше по голото й тяло и се разтапяше в гарвановочерната й коса.

— Елиът е глупак! — изсъска тя. — И като всички глупаци взема при себе си на работа само глупаци — слабаци, наркомани, невежи тъпаци. Човек е толкова силен, колкото са силни инструментите, които използва… Така че и ти си глупак, че му вярваш! — добави тя с неочаквана твърдост.

Ахриман повдигна брадичката й, стисна лицето й в шепи и натисна пръстите си в меката плът под окото.

— Ти се самозабравяш! — прошепна той.

Жената се опита да отчлени някакви думи, но натискът върху лицето й беше твърде силен.

— И по-важното е, че забравяш кой съм аз! Какво съм аз!

Тя започна да се задушава и той я отблъсна от себе си.

— Елиът става за нашите нужди.

— Засега — дрезгаво изрече жената и от тъмните пълни устни се показаха острите й бели зъби. — А когато свършиш с него — не забравяй, че си ми го обещал.

— Твой е — съгласи се Ахриман.

Жената стана от леглото, приближи се до издадения навън прозорец, дръпна назад тежките кадифени пердета и пусна бледата слънчева светлина да разсее мрака в облицованата с дървена ламперия спалня. На червената светлина нейната гола плът проблясваше восъчно, също като дебелите свещи из стаята, а черната й грива се стелеше по жилавия й мускулест гръб. Жената се обърна, скръсти ръце под тежките си гърди и попита:

— Какво ще правим с момичето?

Ахриман отхвърли назад завивките и изпружи краката си от леглото.

— Ще я намерим.

— А после? — попита тя. — Момичето не влиза в схемата. Не влиза в семейството.

— Зная. Но кой знае какви схеми се вихрят и разместват точно сега? Загубихме Джудит Уокър, без да си приберем меча. Това е първият ни провал. Но ние знаем… ние мислим, че мечът е у момичето. Така че не всичко е загубено.

Жената с леки стъпки прекоси стаята и се притисна о Ахриман, чиято хладна плът накара кожата й да настръхне.

— Внимавай! Не знаем нищо за момичето. Не познаваме семейството й, не познаваме и родословието й. Не знаем какво и колко й е казала старата жена.

— Нищо, вероятно — каза бързо Ахриман. — Джудит Уокър беше една манипулаторка и използвачка. В края на краищата, всички Пазители стават използвачи. Те не са способни да устоят на изкушението на малката частица власт, която владеят, способността да карат мъже и жени да правят каквото им бъде наредено. Джудит използваше момичето и по този начин донесе разруха на семейството на младата жена. Интересно дали момичето е разбрало това? — рече тихо той. — Вероятно… — Той кимна бавно. — Може би тя се е върнала при жената, за да потърси отговори…

— Така че старата Уокър сигурно е казала нещо на момичето — предположи Вивиен, а дъхът й стопли разголените гърди на мъжа. — Защо иначе Милър ще взима торбата?

— Права си както винаги. — Едрият мъж обгърна с ръце жената, притисна я по-силно, като попиваше топлината от нейното тяло и тръпката на енергията го възбуди.

— Скоро ще разберем — обеща той. — Ще я хванем.

— Не бъди толкова сигурен. Пусна на воля необикновени сили, като постави светините, които имаме, близо една до друга. Усетих вълните през Астрала, усетих изкривявания в тъканта на Другия свят. Само Боговете знаят какво си разбунил.

Мъжът, познат под името Ахриман, се засмя:

— Тя е само едно дете, притиснато в сложна ситуация, която никога няма да може да проумее. Не представлява абсолютно никаква опасност за нас. Хората на Елиът скоро ще я намерят. — Усмивката му стана злобна. — А ако ти пожелаеш, можеш да си поиграеш с нея.

23.

След последната битка остана само мрак.

Онези, които оцеляха, а те не бяха малко, се сгушиха в мрака.

И гладуваха.

Плътта на човечеството беше близо. Толкова близо, че се усещаше миризмата й, но не достатъчно близо, за да я докоснат, не достатъчно близо, за да празнуват.

Бяха отхвърлени, прокудени, низвергнати и запечатани в този затвор от момчето, което не беше момче, което беше човечеството, а и повече от това.

Онези, които оцеляха, не остаряваха и въпреки че не познаваха времето, знаеха, че са минали голям брой сезони — десетки, стотици повече дори.

Но сега се виждаше светлина.

Точица в мрака.

Малко кървавочервено пулсиране — пулсиране на сърце.

Като един те се устремиха към светлината.

Защото там, където има светлина, има и храна.

А те гладуваха.

24.

Сара беше потресена от видяното. Тя хвърли бегъл поглед към собственото си отражение в тъмната вода на езерцето и не позна жената с обезумели очи, която гледаше към нея. Когато вчера си тръгна от работа, тя си сложи внимателно тониращ крем, спирала и безцветен блясък за устни. Сега целият този грим беше отмит от сълзи и пот. Точиците на луничките й се бяха слели с ивички засъхнала кръв. Очите й бяха хлътнали, под тях се виждаха тъмни кръгове и целият ефект беше стъписващ, особено на фона на бледата й кожа. Косата й, която носеше в стегната конска опашка, сега беше раздърпана и рошави кичури висяха отвсякъде. Сара се опита да я пооправи и пръстите й напипаха засъхнали люспи кръв — кръвта на Джудит.

Сара знаеше, че трябва да отиде в полицията. Когато видя бръснатата глава и съзря злобата в очите му, разбра, че ще я убие без да му трепне окото. Паникьоса се и хукна да спасява живота си. Нямаше и капка съмнение, че той е мъжът, който е убил Джудит и е изклал собственото й семейство.

Сара трябваше да се добере до полицията, трябваше да говори с русата сержантка и грубия сърдит инспектор. Само че имаше още нещо, което трябва да свърши преди това — да спази обещанието, дадено на Джудит, последното желание на умиращата жена.

Сера се върна на пейката, сложи торбата в скута си и започна систематично да подрежда съдържанието й до себе си. Сложи настрана увития във вестник железен меч, след това извади картонена папка, пълна с напечатани листове хартия, мек кафяв плик с изрезки от вестници и купчина писма, стегнати с бледолилава панделка. Някъде сред всички тези неща Сара се надяваше да открие адреса на Оуен. Тя огледа писмата — на всяко беше написан обратният адрес на Беатрис Клей. Датите на пощенските клейма стигаха чак до петдесетте години, а последното бе изпратено няколко месеца по-рано. Портмонето на Джудит беше на дъното на торбата. В него имаше двадесет и две лири в банкноти и монети и читателската й карта от Британската библиотека.

Внезапно на Сара й стана много студено. Въпреки че последните няколко дни бяха необичайно горещи за сезона, есенните нощи бяха доста студени. Слънцето залязваше, ранната вечер бързо се изпълваше с хлад и тя взе да си мисли колко хубаво би било да може да облече нещо по-топло. Но първо трябва да предаде това нещо на Оуен, така че тя самата да може… да може какво? Какво да прави? Къде да отиде?

Сара усети как в нея се надига неудържим страх и писък, който започва да клокочи в гърлото й. Нямаше къде да отиде, нито пък при кого. Тя беше… тя беше…

Сара се насили да се съсредоточи върху съдържанието на торбата. Къде е проклетият адрес на Оуен? Каква му е фамилията? В торбата нямаше никакъв адрес. Старата жена умираше от болки, така че може да си е въобразила, че адресът е в торбата. Сара разтърси глава. Не! Джудит беше с бистър ум, даже плашещо бистър. Тя знаеше точно какво приказва.

Сара започна да връща едно по едно нещата в торбата, като прегледа отново пакета с писма в случай, че някой от пликовете е адресиран до човек на име Оуен. Листовете в папката приличаха на бележки за нов роман. Джудит беше писателка, така че сигурно си е правила проучвания… Мекият плик… Сара го обърна. Беше адресиран до Оуен Уокър, апартамент в Скарсдейл Вилас, точно до „Ърлс Корт роуд“.

Кубето караше в потискаща тишина, доволен, че огледалните слънчеви очила, крият зачервените му очи. Знаеше, че останалите трима в буса го наблюдават внимателно. Червената линия на шията му, където прозорецът се впи в кожата, все още гореше нетърпимо. И тримата станаха свидетели на унижението му и той знаеше, че именно това беше целта на Елиът. Ниският невзрачен човечец много обичаше да причинява болка — по неговите думи това беше върховна страст. Кубето стисна здраво волана на очукания бус „Фолксваген“. Той не обвиняваше Елиът. Господин Елиът беше недосегаем, така че Кубето не се страхуваше да признае, че се ужасява от него. Кубето обвиняваше Сара Милър. Тя беше причина за неговото унижение. И щеше да си плати за това. Елиът искаше Милър жива, но нямаше да придиря в какво състояние ще е тя.

— А сега какво? — попита провлечено Лари Макфийли и погледна изпитателно към бръснатата глава.

Кубето преглътна мъчително. Гърлото неистово го болеше.

— Трябва да намерим Милър — рече той със стържещ глас. Преглътна и продължи: — Намираме Милър и торбата. После я караме при господин Елиът.

— Кой я знае къде е тая змия! — измърмори Макфийли.

— Тя току-що е излязла от болницата, придвижва се пеша. Не може да е отишла далече. Господин Елиът предложи да следим влаковете. Ако е тръгнала обратно към града, ще вземе „Бат спа“ за Падингтън.

— Може да е взела рейс или такси — предположи Макфийли и отметна дългата си мазна коса, така че да не пада на изцъклените му очи.

— Доколкото знаем, тя никога не е била в Бат преди това. Автобусите сигурно не ги знае. Освен това няма да тръгне с такси да не би да я запомни таксиджията — поклати глава Кубето, докато повтаряше като папагал казаното от Елиът. — Тя ще тръгне с влак.

Макфийли сви рамене със съмнение. Беше възбуден и нервен и не искаше нищо друго, освен да се върне в апартамента си, да се строполи, да попуши малко хашиш и да разпусне. Старата жена не се даде лесно, и макар Макфийли да нямаше никакви проблеми да я утрепе, смъртта й не му даваше мира, което беше почти плашещо. Той обичаше да слуша писъци, изпитваше страшен кеф от тях… но старата жена не пищя. Студените й сиви очи продължиха да го гледат даже когато я започна с ножа.

Светофарът светна червено и Кубето закова буса със силно изскърцване на спирачките. Той се обърна към двамата млади мъже с празни погледи на задната седалка. Те си подаваха един на друг лула с крек, забравили всичко останало, а спомените от кървавата им работа от следобеда вече се изпаряваха, смесени с кокаинови сънища. След един час щяха да са забравили всичко.

Идеални марионетки.

Кубето им взе лулата, пусна я на пода на буса и я стъпка с крак. Към наркозависимите отношението му се изчерпваше с презрение. Това си беше истинско пропиляване на живота. Наркоманите нямаха никакви цели. А единственото нещо, с което можеше да се похвали Кубето, беше, че има цел.

— Вас двамата ви искам на гарата да следите за Милър. Спомняте си как изглежда, нали? — попита той.

Те го изгледаха с празни погледи.

— Мили Боже! Ти вземаш идиот номер едно с тебе — обърна се той към Макфийли. — Аз ще се занимавам с идиот номер две.

Светофарът светна зелено и Кубето натисна педала на газта.

— И да не изпуснете Милър! Господин Елиът ще бъде много разстроен.

— Не, не бихме искали да го разстройваме — Макфийли прехапа бузата си, за да скрие усмивката си.

Сара следваше табелките за гарата. Вървеше бавно, с наведена глава, като притискаше торбата до гърдите си и чувстваше как силно бие сърцето й о твърдия метал на меча. Тя спря за миг и изчака две бързащи ченгета да минат покрай нея. Сара не обърна внимание на линейката и патрулката, които профучаха по пътя с включени сирени, вероятно на път за дома на Джудит Уокър… Установи, че не иска да мисли за старата жена, за да не се връща към образа на жалкото същество в мазето. Изведнъж усети как очите й се наливат със сълзи и светът се разтваря в цветовете на дъгата. Сара замига, бистротата на погледа й се върна, а влагата се стече по бузите й. Тя вдигна очи, но никой не гледаше към нея, с изключение на едно малко детенце, което се държеше за ръката на майка си. Момчето й се усмихна, а липсващият му зъб разкриваше крехката му възраст и невинност. Тя му завидя. Момченцето я посочи с пръст, майката вдигна глава към нея, улови погледа на Сара, след което бързо се обърна — не искаше да се забърква.

Сара прокара ръка през очите си и внезапно осъзна как изглежда в действителност — разчорлена, със зачервени очи и мръсни дрехи. Тя беше просто една изгубена душа, една от хилядите, които бродеха по улиците. Само че беше по-изгубена от повечето.

През проблясващите сълзи Сара забеляза гарата и се запъти натам. От нея се искаше само едно — да предаде торбата на племенника на Джудит, нищо повече, а след това всичко щеше да свърши.

25.

Инспектор Тони Фулър бе хипнотизиран от кървавото петно на стъклото. Криминалистите се тълпяха по цялото местопрестъпление, но на него не му трябваше никаква модерна техника, за да е наясно, че ще открият отпечатъци на Сара Милър, частици от косата й и влакна от дрехите й по окървавения труп на Джудит Уокър.

— Изкарал съм целия си живот в полицията и досега не съм виждал нищо подобно — призна Фулър. — Виждал съм работата на Йоркширския изкормвач, участвал съм в специалния контингент в Щатите през седемдесет и четвърта да наблюдаваме пряко последиците от убийствата на Тед Бънди. Виждал съм китайски касапници и удари на мафията, виждал съм последиците от дейността на ямайските групировки за контрабанда на оръжие и наркотици, зачиствал съм след бомбените атентати на ИРА… но такова нещо като тази нещастна жена никога не съм виждал. Колко ли е страдала?

Виктория Хийт отпи голяма глътка от бутилката с минерална вода в опит да отмие гнусния вкус в устата си. Тя беше служител на полицията едва от седем години и си мислеше, че за това време е видяла всичко. Беше само няколко години по-голяма от Милър, но двете стояха от противоположните страни на закона, на нравствеността, на човечността. Защото който и да е сторил това с Джудит Уокър, явно беше завършен психопат.

— Какви биха били мотивите на един човек да извърши нещо такова? — попита тихо тя. — Това не е човешко!

— Точно така — Тони пое въздух. — Нечовешко е! След известно време убиецът престава да мисли за своята жертва като за човек. За него той става просто предмет. — Комисарят се протегна и сложи ръката си от вътрешната страна на стъклото на колата, докато тя съвпадна с кървавия отпечатък от другата страна. — Веднъж усетили вкуса на убийството, те вече не могат да спрат. Колкото по-необуздан става убиецът, толкова по-жестоки стават убийствата.

— Но Милър имаше такъв… такъв нормален вид.

Фулър изсумтя.

— И Тед Бънди също. Виждал съм резултата от една от неговите убийствени забави. Нападнал четири спящи момичета във Флоридския щатски университет — пребил две от тях със сопа, бил другите две, докато станали почти неразпознаваеми. След един час в някакъв апартамент на две-три пресечки оттам пребил още едно момиче, докато не станало на кайма. И при това всеки, който го познаваше, говореше колко прекрасно момче бил.

— Точно като Милър — измърмори Виктория.

— Точно като Милър — съгласи се Фулър. — Поне делото би трябвало да бъде сравнително леко. Хванахме я на местопрестъплението — с оцапани в кръв ръце. — Той направи гримаса, иронията му бе неволна. — Не биваше да става това — каза тихо той, като слезе от колата. — Не биваше да я оставяме сама в болницата.

— Нямаше как да знаем.

— Трябваше да знаем! — отвърна грубо Фулър. — Това е наш пропуск! Ние направихме грешка! И тази грешка струва живота на една жена. Но аз ще направя всичко възможно повече такова нещо да не се случва — добави мрачно той.

— Прилича на заплаха.

— Не, на обещание.

26.

Сара знаеше, че не е сама.

Въздухът на гарата миришеше на застояло, на метал… на същия този метален сладникав мирис на кръв. Сара почувства, че й се повдига и преглътна мъчително, а пред очите й се появиха образите на влажно сурово месо… някаква обява за „Тейт галъри“ на отсрещната стена се разми в картината със суровата плът.

Сара засече някакъв намек за движение с периферното си зрение, а студеният есенен въздух донесе леката смрад на немито тяло и топла кръв.

Колко бяха тези?

Тя не се осмели да погледне и се гмурна в мрака.

Следващият влак е след две минути.

Гарата беше почти празна, на перона чакаха не повече от шестима души. Сара тръгна към далечния край на перона, за да се откъсне от евентуалната опасност. Тя погледна през рамо, като се правеше, че гледа електронното разписание… забеляза двамата мъже точно когато стъпиха на перона. Единият беше с късо подстригана коса и носеше избеляла армейска униформа, а вторият беше облечен с неописуеми дънки и фланелка с Ролинг стоунс. Сара позна косата на младежа — видя същата тази матоворуса четина в деня, когато нападнаха Джудит Уокър, и още веднъж тази сутрин, в къщата. Убийците!

Следващият влак е след една минута.

Сара отстъпи назад в сянката на една колона и започна да се моли да не търсят нея… макар да беше ясно, че търсят точно нея.

Влакът пристига…

Влакът се зададе в далечината. Стори й се, че безкрайно дълго се приближава към гарата. Сара очакваше всеки момент да усети груба ръка на рамото си, която да я стисне и да я повлече незнайно накъде или да я бутне на коловоза под колелата на приближаващия влак.

Остана неподвижна, едва дишаше и не мръдна, докато влакът не спря с тракане на гарата. Вратите изсъскаха и се отвориха почти право пред нея. Някаква миниатюрна малайзийка слезе, като влачеше зад себе си грамадна пазарска чанта. Няколко души пристъпиха напред, за да се качат на влака. Една млада жена бутна едва проходилото си дете във вагона, след това сгъна огромна детска количка и качи и нея. Една възрастна жена, вероятно връстница на Джудит, изкуцука бавно и се качи, като тежко се опираше на бастуна си. Някакъв уморен работник с омацан комбинезон се шмугна точно зад старицата.

Освободете вратите!

В последния момент Сара се втурна към влака и успя да се промуши през затварящите се със съскане врати. Успя да хвърли бърз поглед към перона, но двамата млади мъже бяха изчезнали. Дали са си тръгнали или се бяха качили във влака? Тя се тръшна на една седалка, като гледаше право напред, а сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвърчи от гърдите й, стомахът й се свиваше в болезнени конвулсии. Цялата беше плувнала в кисела пот и след като изтри с ръка челото си, по ръката й останаха мръсни следи. Тя забеляза как бабичката я гледа с отвращение и моментално стана. Обърна се с гръб и се направи, че внимателно разглежда картата над вратата, а всъщност държеше под око коридора на влака.

Дали двамата мъже се бяха качили? Дали точно сега не идваха към нея?

Сара се обърна с гръб към картата. Трябваше да измисли най-прекия маршрут до „Ърлс Корт роуд“. Ако на „Падингтън“ се прехвърли на районната линия, ще може да отиде право на „Ърлс Корт“. След като предаде торбата на племенника на Джудит Уокър — тя извади плика и провери името и адреса отново — най-накрая ще може да отиде в полицията, да очисти името си и да продължи живота си. Сара седна отново и въздъхна. Само още няколко часа — всъщност не би трябвало да е повече от два часа.

След това всичко щеше да свърши и тя щеше да е свободна.

27.

Забелязаха я веднага щом стъпиха на перона. Беше се свила в мрака с наведена глава, с ръцете си беше прегърнала една обемиста пазарска торба, която държеше близо до гърдите си и която явно искаше да опази.

Следващият влак е след две минути.

— Намери Кубето — рече Лари Макфийли. Той махна с ръка кичурите дълга коса, за да не му влизат в очите и помогна на своя очилат спътник да се придвижи към стълбите. — Кажи му, че сме открили момичето.

Виждаше как момичето се крие в мрака и се чудеше дали и то ги е видяло. Лари дъвчеше нокътя на палеца си, като се опитваше да измисли някакъв план, като същевременно съжаляваше заради дрогата, която изпуши преди малко. Тя го беше размекнала, разбира се, така че точно сега той просто не можеше да разсъждава нормално. Дали да се заеме сериозно с Милър сега и да предизвика разиграването на някоя сцена или да чака, докато дойде Кубето? Но ако той действа сега, бръснатата глава най-вероятно ще си присвои всички заслуги.

Когато влакът пристигна, Макфийли все още се двоумеше, но моментално се сети, че момичето ще се крие в мрака и в последния момент ще се качи на влака. Кубето все още не се виждаше никакъв. Къде ли се е дянал тоя тип?

Влакът пристига…

Макфийли се втурна към влака, застана на вратата, като нарочно изчакваше Милър да направи своя ход.

Освободете вратите.

Тъкмо да слезе от влака и жената излезе бързо от мрака и скочи във вагона. В момента, в който вратите се затвориха със съскане и влакът потегли, Лари се обърна и видя как Кубето и другите двама тичат по перона. Лари се ухили, като видя израза на лицата им, но усмивката му се стопи, като се сети, че не знае къде отива влакът… и като бръкна в джобовете си, той установи, че има точно една лира и петдесет пенса, което едва стигаше да се обади по телефона, камо ли да се върне в апартамента си. Сега беше заклещен във влака с Милър. Той се изправи, погледна към вътрешността на влака и по пълните му устни се изви победоносна усмивка. В дрогирания му мозък се раждаше идея. Той беше съм във влака с Милър… което означава, че тя е негова и оня ненормалник с бръснатата глава даже не може и да се опита да му открадне наградата.

Като си проправяше път през множеството пътници към вратата, свързваща вагоните, той се зачуди колко ли би платил Елиът, ако му върне момичето.

28.

По-късно потресените свидетели описаха случилото се по един и същи начин.

Марта Хил, която се връщала в Лондон след гости заедно с внуците си, свидетелства, че някакъв русокос младеж минал през вратите на съседния вагон и се доближил до разчорлената мръсна на вид млада жена, която седяла свита, скръстила ръце на гърдите си. Двамата вероятно се познавали. Марта Хил останала с впечатлението, че русокосият се обърнал към младата жена по име — Сара. Тя видяла как двамата разменили няколко думи.

Джонас Готлиб се връщал след тридесет и шестчасова смяна и дремел на мястото си, когато чул отварянето на плъзгащите се врати между вагоните и видял как някакъв младеж с дълга мръсна руса коса влязъл вътре. Движел се нестабилно между седалките, въпреки че влакът возел меко, така че Готлиб предположил, че младежът е или пиян, или друсан. Той спрял пред една млада жена, която го гледала с възпалени хлътнали очи със зачервени клепачи. Джонас Готлиб ги помислил за наркомани. Той чул как русокосият младеж се обърнал към момичето по име и ги гледал, докато си говорели.

Сара беше задрямала. Кратката й почивка се прекъсваше от ярки сънища, пълни с насилие, в които тя се биеше със страховити твари с някакъв блестящ меч…

— Милър…

Изричането на името й моментално я събуди и тя вдигна очи към кльощавия русокос младеж с неспокойно стрелкащи се очи. Той облиза напуканите си устни и се усмихна, като откри пожълтелите си зъби.

— Здравей, Сара — каза той и обърна ръката си, в която проблесна хирургически скалпел. — Нещо против малко да си поговорим? — прошепна той и седна до нея. — А си мръднала, а съм ти извадил окото! — Той наклони оръжието, който хвърли метален отблясък в лицето на Сара. — Като те прибера, очи няма да ти трябват.

— Остави ме на мира, моля те, остави ме на мира! — прошепна Сара. Сърцето й биеше толкова силно, че тя усещаше как се удря в ребрата й.

— Слизаме на следващата спирка, ти идваш с мен мирно и тихо като добро момиченце. А сега ми дай тази торба — бавничко!

Сара не помръдна.

— Глуха ли си? — ухили се наркоманчето. — Бабето се оказа инат… и ти видя какво направихме с нея, нали така? — Той отново се разхили. — Само че ти не си някое грозно мишле. Най-напред бихме могли да се позабавляваме с тебе. Сега давай торбата!

Внезапно парчето желязо в скута й натежа много. Сара почти си представи как се притиска в корема й. Побиха я студени тръпки, по гърдите й запълзя странно усещане за изтръпване, стисна белите й дробове и ускори биенето на сърцето й. Тя бръкна в торбата и пръстите й обвиха ръждясалата глава на ефеса, загалиха древните добре излъскани от употреба жлебове.

— Не, няма да ти я дам! — прошепна тя.

— А, ще ми я дадеш! — изсъска той.

В клетвените си показания Марта Хил твърдеше, че момичето извадило нещо подобно на чук от някаква пазарска чанта и ударило русокосия младеж.

Джонас Готлиб видял желязна пръчка, може да е бил лом.

Счупеният меч излезе от торбата с плавно движение и тресна наркоманчето по слепоочието. През тракането на влака ясно се чу изпращяването на костта. По тялото на Сара бързо се разля топлина и тя почувства внезапен прилив на сила и страшен гняв. Главата й се изпълни с ревящ вятър, едва се чуваха откъслеци от някакви прошепнати думи.

Младежът залитна, заклати се, очите му се дръпнаха назад, устата му се отваряше и затваряше в спазми, въпреки че от нея не излизаше и звук. Сара скочи на крака, стегна се и го удари отново, като този път уцели долната част на лицето му и разби лявата му скула, а силата на удара строши черепа му. Изви се дълга струя яркочервена кръв и опръска прозореца и тавана. Въпреки че беше почти в безсъзнание, животинският инстинкт подтикна младежа да се дръпне назад, като размаха на сляпо скалпела пред себе си. Сара го последва, като държеше изцапания с кръв Счупен меч толкова здраво, че я заболяха кокалчетата. Тя знаеше какво трябва да направи.

Той почти беше паднал, когато един последен удар по тила, в основата на черепа, го събори и го отпрати право в прозореца с главата напред. Сара замахна за последен път, заби меча в лежащия на пода Лари Макфийли… и му отряза главата.

По-късно ужасените свидетели описваха как младата жена спокойно дръпнала аварийната спирачка и влакът спрял със скърцане. Тя отворила вратите и скочила на релсите. Свидетелите потвърдили, че, по тяхна преценка, от момента, в който русокосият младеж седнал до момичето и го заговорил, до момента, в който то изскочило от влака, вероятно били минали не повече от две минути.

Ревът на гласовете се укроти, после спря напълно и остави само тишината и резултатите.

Уби го.

Сара облиза сухите си устни, в устата си усещаше металния вкус на кръв. Беше ги изпохапала и сега устните й кървяха. Беше убила човека без всякакви угризения. Но това, което я безпокоеше истински, беше, че не се тревожеше от това. След като го уби, тя разбра, че точно така е трябвало да постъпи.

Сара бързаше по релсите, а под краката й хрускаше чакълът. Тя пъхна Счупения меч в торбата, без да обърне внимание, че металът беше чист, въпреки че тя цялата беше опръскана с кръв.

29.

Кръв. Свежа и солена, топла и плътна. Мина доста време откакто за последно опита кръв. А кръвта е живот.

Объркани спомени…

Спомени от времето, когато ковачите-чародеи, следващи хилядолетна традиция, вкараха бездушното парче блестящ метал в телата на безчислените роби. И в момента на смъртта на всеки от тях, в този миг на мъчителна болка, започнаха да се появяват искрите на съзнанието.

Той беше развил съзнание.

И сега съзнанието се завърна…

Ковачите-чародеи мислеха, че са вдъхнали живот на предмета, но се лъжеха. Те просто отвориха един портал. Първото жертвоприношение беше изпратило към Другия свят вълните, които викаха, викаха, викаха… и поканата бе приета. Старото като вселената присъствие, което гладуваше, се вмъкна в новоизмайсторения предмет. Затова през вековете той си устройваше пищни пирове с плът, кръв и души. Това беше времето на Хаоса, когато мъжете властваха с меч, когато справедливост се постигаше с върха на острието. Съзнанието, което населяваше цялата дължина на острието, се радваше, когато се нахранеше, а собственикът на оръжието усещаше малка частица от тази радост. Към нея се привикваше лесно.

Минаха столетия и внезапно всичко се промени. Присъствието в меча се почувства оковано, сковано с нещо много по-силно от собствената си воля.

Все още го използваха като оръжие, сеещо смърт, той все още пируваше с плът и души. Но не се засищаше от убийствата — тази енергия отиваше другаде. Сега той пиеше душите на учени и умни мъже и жени, поглъщаше онези, които се молеха на странни богове в мрачни земи. И онези, които владееха оръжието, се промениха — примитивните, възлести ръце бяха заменени от обработена кожа и мъжки ръкавици, рицарски ръкавици, изковани от студено желязо, които ги предпазваха от кървав екстаз.

И тогава той се счупи.

Двамата мъже, които се биеха в полето, бяха рицари от двата противоположни лагера в стародавната битка. Всеки от тях се биеше за кауза, в която никой от тях дълбоко в себе си не вярваше. Те се биеха, защото от тях се очакваше да се бият и защото не познаваха друг занаят.

Не знаеха и че се бият с оръжия, за които претендираха същества, по-стари от хората. Докато мъжете се посичаха, а металните остриета пръскаха искри и се затъпяваха, една друга битка, безкръвна, но много по-жестока и дивашка, се разиграваше на място, познато на човечеството като Другия свят.

И понеже единият от мечовете беше нахранен с невинна кръв — сладка и чиста — и с упоителния еликсир на девственици, защото владеещият оръжието ограбваше жени и голямото му удоволствие беше да ги изнасили и след това да ги убие, той се окичи с победата. След като надви противника си и го накара да коленичи, благословеното му от демоните оръжие съсече меча на противника му и го разцепи на две парчета.

Тогава той загуби съзнание и заспа…

Същият скитски удар взе главата на коленичилия рицар. Мечът остро желаеше победата и бронираният рицар го вдигна в израз на триумф. По-сетнешните поколения щяха да нарекат воина Артур, а демоничния меч — Екскалибур.

А Счупеният меч щеше да бъде забравен, въпреки че го нарекоха Дирнуин.

И сега, след векове глад, той най-накрая се нахрани.

Счупеният меч се беше събудил.

30.

Сара извади плика и провери отново адреса, преди да свие по страничната улица, пресечка на „Ърлс Корт роуд“. Стоеше в мрака и нервно репетираше своето странно представяне: „Господин Уокър, наясно съм, че е доста късно, освен това вие не ме познавате, но…“

Сара поклати глава. Не, така звучи твърде странно. Трябва да е по-сърдечно, по-лично, например: „Здрасти, Оуен, твоята леля Джудит ме изпраща…“ Точно така, трябва да спомене името на Джудит, за да привлече вниманието му…

Сара спря, като забеляза, че младата двойка от другата страна на улицата я наблюдава внимателно. Изглежда е говорила на глас и е кимала с глава.

— Сигурно приличам на луда — промърмори тя на влизане в сградата, и затърси апартамента на Оуен Уокър.

Сара прокара пръст по осветените звънци на боядисаната в кремаво врата. На този блед фон кръвта, набила се в някога идеално оформените при маникюристка нокти, изпъкваше особено ярко. Под всички звънци имаше бели картончета, на които бяха написани имената на обитателите. Две картончета бяха на доктори, останалите бяха отбелязани само с инициали… но нямаше никакъв Уокър. Тя бръкна в торбата и провери плика още веднъж, после направи крачка назад, за да погледне номера на вратата. Беше точно там, където трябваше да бъде.

Вратата изведнъж се отвори и отвътре се показа една висока азиатка, облечена с леко палто и униформа на медицинска сестра. Медицинската сестра се изненада, когато видя фигурата пред себе си.

Сара опита да се усмихне.

— Извинете ме, ако съм ви изненадала. Нося един пакет за господин Оуен Уокър. — Тя показа плика на медицинската сестра. — Мислех, че живее на този адрес.

— Точно така. Но е в сутере… — сестрата внезапно спря и заразглежда младата жена отгоре до долу. После отстъпи назад и леко притвори вратата, очевидно готова да я тръшне. — Той има много странно работно време. Сигурна съм, че спи, така че ако желаете, можете да оставите пакета на мен. Аз ще се погрижа той да го получи.

— Извинете, но трябва да му го предам лично.

— Това не е проблем — каза бързо медицинската сестра.

— Благодаря, но аз обещах на леля му, че ще му го предам лично.

— Джудит? — Студенината на лицето на жената се смени с някакво подобие на топлота.

— Да, Джудит Уокър. Тя ме помоли да предам това на Оуен.

Медицинската сестра се поуспокои.

— От известно време не съм я виждала. Тя ми обеща книга с автограф за моя син. Как е тя?

— Добре е — излъга Сара.

— Апартаментът на Оуен е точно зад ъгъла, по стълбите надолу, няма как да не го намерите. — Тя учтиво показа къде и добави: — Кажете на Джудит, че Рика все още си чака книгата.

— Ще й кажа — каза мрачно Сара и се обърна.

На вратата в сутерена имаше само един звънец, който беше скрит под стълбите. На избелялото парче бяла хартия, закрепено за звънеца пишеше „УОКЪР“. Сара се помъчи да приглади с пръсти рошавата си коса и лекьосаните си дрехи, преди да натисне бутона. В апартамента се чу нисък звук. Няколко секунди по-късно оцветените в шоколадово пердета от дясната й страна се дръпнаха. На прозорците, както забеляза тя, имаше решетки. През една цепнатина в мрежестите пердета й се стори, че забелязва мъжко лице, къдрава коса и замъглени от сън очи.

— Нося пратка за господин Оуен Уокър — каза Сара.

Лицето изчезна от прозореца.

В коридора се чуха стъпки, изскърца дъска от дюшемето, след което синджирът на вратата издрънча и тя се отвори, но само колкото е дължината на обезопасителната верига.

— Вие ли сте Оуен Уокър?

— Кой е? — попита прегракнал мъжки глас.

— Аз съм. Нося пакет за вас — каза Сара, огорчена от предпазливостта на мъжа.

— Искате ли да ви кажа колко е часът?

— Искам.

— Малко е късно за пратки.

— Знам.

— Ще я взема — каза нервно мъжът.

— Вижте, това нещо мога да предам само на Оуен Уокър и на никого другиго — настоя Сара, като гледаше накриво, за да различи поне нещо от фигурата, криеща се зад вратата. Висок, може би един и осемдесет. — Така й обещах — добави тя плахо.

— Аз съм Оуен Уокър! — мъжът говореше с американски акцент. Бостънски, както предположи тя.

— Можете ли да го докажете с нещо?

— Какво?

— Да докажете. Можете ли да го докажете с нещо? Госпожа Уокър ме накара да й обещая, че ще предам това само на нейния племенник и на никого другиго.

— Джудит? Леля Джудит?

Вратата се затвори, синджирът издрънча, след това вратата се отвори отново.

— Джудит ми даде това да го предам на вас.

Мъжът излезе от сянката и на лунната светлина заблестя разрошената му черна коса. Той беше хубав по някакъв момчешки начин. Носеше морскосин пуловер с надпис „Йейл“. Сара предположи, че е само една-две години по-голям от нея. Очите му се присвиха, след като съзряха странния външен вид на Сара, бледопепелявите й черти и дълбоките сенки под очите й. Той любезно се протегна и се здрависа с нея.

— Аз съм Оуен…

Ръкостискането му беше силно, а ръката му — мека и хладна.

— Тя ми каза да ви предам това и да ви кажа… и да ви кажа… — Сара изведнъж спря, енергията й се изчерпи, краката й омекнаха, по челото й изби ледена пот, езикът й надебеля в устата.

— Наред ли е всичко?

Тя се опита да оближе пресъхналите си устни, но езикът й се стори твърде голям и подут.

— Нищо ми няма — измънка Сара, като се опря на стената. — Леко замайване просто. Току-що ме изписаха от болницата — измърмори тя. В ъгълчетата на очите си имаше яркочервени петна, избухващи като малки звездички. Тя се олюля и сигурно щеше да падне, ако Оуен не се беше пресегнал и не я беше задържал, преди да се строполи.

— Чакай! Не се притеснявай!

Той я взе на ръце и я внесе в миниатюрното антре, сви вдясно, влезе в малкия вестибюл и я положи нежно на един очукан фотьойл.

Сара погледна към загриженото лице на Оуен. Опита се да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я натисна във фотьойла.

— Не се притеснявай. Радвам се, че се завърна сред живите — сериозно каза той, преди да изчезне в кухнята.

Тя чу как тече чешма, след което Оуен се появи с чаша вода. Сара я изпи жадно.

— Бавно. Не бързай — посъветва я Оуен, — иначе ще те заболи стомахът.

Той скръсти ръце на широките си гърди и я огледа с критичен поглед.

— Ти припадна, вероятно от изтощение. Зная, че не е учтиво да се разговаря така с една дама, но наистина не изглеждаш особено добре.

— Благодаря — прошепна Сара. Почувства се напълно объркана, усещаше, че ако обърне главата си твърде бързо, ще й се завие свят.

— Ти каза, че си била в болница. Защо?

Сара взе да клати глава, но спря, защото пред очите й всичко се разлюля.

— Наблюдение… шок… Не зная.

— Не знаеш защо си била в болница? — попита мъжът с недоверие. — Ти да не си на лекарства? — изгледа я изпитателно той.

— Не. Не взимам лекарства — отвърна бързо Сара, след като изведнъж разбра какво казва той.

— В коя болница беше?

— Кроули… мисля.

— Мислиш!?

Сара поклати глава.

— Не съм сигурна. Всичко е малко… Събитията от последните няколко дни са доста объркани.

— Кога те изписаха?

— Днес.

— Никой ли не те взе от болницата?

— Аз сама се изписах.

Оуен се наведе към Сара. Изумруденозелените му очи търсеха нейните.

— Мисля, че ще е най-добре да отидеш в най-близката болница или дори да се върнеш в Кроули и да видиш дали няма да те приемат отново. Бих могъл да се обадя на тоя-оня — добави той.

— Нищо ми няма — каза бързо Сара. — Просто исках да ти донеса торбата.

— Торбата?

Оуен се пресегна и издърпа от ръцете й тежката торба на „Теско“. Изненадан от теглото й, той леко изсумтя. После бръкна вътре, извади плика и му хвърли един бърз поглед, преди отново да погледне Сара с присвити очи.

— Откъде взе това?

— Нали ти казах, даде ми я леля ти. Тя ми каза… накара ме да обещая, че ще ти я дам лично. Освен това ме помоли да ти кажа… да ти кажа…

Сара чувстваше парене в гърлото и киселината в стомаха. Очите й се пълнеха със сълзи, а стаята се замъгли и се разпадна на парчета. Внезапно тя стана и Оуен скочи да й помогне. Сара протегна напред ръка, сякаш да се защити и направи крачка назад в тревога.

— Тя ми каза да ти предам, че съжалява, много съжалява… — изрече набързо тя.

— Съжалява?

Сара кимна.

— Много съжалява.

След това момичето се обърна и се отправи към вратата с несигурна походка. Оуен я гледаше слисан как излезе бързо през вратата, изтича край прозореца и изчезна в нощта.

31.

Робърт Елиът удари рязко Кубето през лицето. Звукът отекна в подземния гараж като изстрел. Пръстенът-печат, който носеше на показалеца си, се вряза в скулата на бръснатата глава и я разцепи. За миг в мътните очи на бръснатата глава проблесна гняв, а ръцете му се свиха в юмруци. Елиът не пропусна това и избухна в смях.

— А си ме докоснал, а съм те убил! — изсъска той. След това нарочно се обърна с гръб към бръснатата глава и го остави да избърше с ръкав кръвта от раната си.

— Не съм виновен аз — каза тихо Кубето на гърба на Елиът. — Даже не се качих на влака. Лари вероятно нещо е откачил…

Елиът извади ключовете от колата и насочи дистанционното към черното БМВ. Светлините премигнаха и бравите на вратите изщракаха.

— Аз на тебе лично ти казах да намериш момичето. На тебе лично ти казах да я доведеш… на тебе лично… лично… лично.

— Извинявам се, господин Елиът, ще я намеря!

Дребният отвори колата и се качи в нея.

— Знам, че ще я намериш, защото ако не я намериш, съвместната ни работа ще приключи — рече Елиът и тръшна вратата. — А ти не искаш аз да загубя интерес, нали?

Без да изчака отговор, Елиът затвори прозореца и беемвето мазно се изниза от гаража.

Кубето изчака колата да се скрие и прошепна:

— Мамка ти!

После пъхна ръце в джобовете и тръгна да търси Сара Милър. „Как да я намеря? Дори не знам откъде да започна.“ Трябваше да внимава. С Елиът шега не бива. Сега го чакаше период на неизвестност. Беше виждал какво прави дребничкия мъж с хората, към които е загубил интерес. Хич не беше хубаво.

Момичето сякаш беше недосегаемо.

Не само че отново му се изплъзна, ами и уби един от неговите хора.

Робърт Елиът кръстосваше лондонските улици с беемвето и се опитваше да измисли как да каже на своя тайнствен работодател, че се провали за втори път и че отново не успя да доведе Сара Милър.

Елиът знаеше съвсем точно как е умрял Макфийли — нито се беше подхлъзнал, нито беше паднал, нито си беше срязал гърлото на някакво строшено стъкло, както му докладва Кубето.

Елиът използва връзките си в полицията, за да се добере до доклада за смъртта на Макфийли. Според показанията на свидетелите, Милър обезглавила момчето с нещо, което свидетелите описваха ту като желязна пръчка, ту като метална пръчка, ту като чук.

Елиът знаеше, че е било меч. Знаеше също, че шефът му никак няма да се зарадва на тази новина.

Най-накрая Елиът се обади от една телефонна кабина на „Ню Кавендиш стрийт“ — една от малкото останали в Лондон. Кара около тридесет минути, като се опитваше да измисли някое по-добро извинение, но най-накрая реши, че най-добрата политика е честността.

Отсреща вдигнаха слушалката още на първото иззвъняване. Както обикновено от другата страна не отговори никой.

— Аз съм — каза Елиът.

— Момичето? — попита дрезгавият, надменен глас от другата страна.

— Още не сме я намерили, избяга ни с влака. Един от моите хора е бил с нея, но е станало някакво произшествие и Милър го убила.

— Убила го? — въпросът увисна във въздуха.

Елиът пое дълбоко въздух.

— Според мен е използвала меча.

Отсреща треснаха слушалката толкова силно, че го заболя ухото.

32.

— Лоши новини? — попита Вивиан. Тя се плъзна по леглото, коленичи зад съблечения мъж, като обви с ръце голото му тяло и притисна гърдите си в раменете му.

— Мечът е опитал вкуса на кръвта! — изкрещя Ахриман с ярост и страх. — Опитал е кръв… но не кръв на свой Пазител. — Той отблъсна жената и стана от леглото. Направи няколко гневни крачки и отново се обърна към нея — Знаеш ли какво означава това?

— Още една светиня се е задействала? — каза неуверено тя. — Но досега ти активизираше предметите с кръвта и болката на Пазителите…

— Да, на Пазителите! Но Милър е извършила убийство с меча, позволила му е да вкуси неосветена кръв! — Гласът на Ахриман заплашваше да избухне. Той целият трепереше. — Имаш ли изобщо представа какви ще са последиците?

Жената поклати глава и кичур дълга тъмна коса се спусна пред очите й.

— Силата в светинята е спала векове. Кръвта на Пазителите активизира предмета, но и го успокоява, като го оставя пълен със сила. Милър обаче му е дала да пие душа. След като вече се е събудил, той ще почне да се обновява… и то не само тук, но и в Другия свят. Дори сега неговата енергия най-вероятно пръска вълните си по Астрала. — Мъжът спря изведнъж, после се наведе към нея, хвана брадичката й и вдигна лицето й към своето. — Можеш ли да го намериш? Можеш ли да проследиш смущение в Астрала?

— Вероятно… — отвърна неуверено тя.

— Тогава действай. Веднага! — Пълните му устни се изкривиха в усмивка. — Ако успееш да го откриеш, тогава ще можем да го проследим назад до момичето.

Жената се усмихна похотливо.

— Ще имам нужда от твоята сила, щом тръгвам на приключение…

Елиът кара безцелно около час. Лъскавата черна кола се движеше тихо из вечно будните лондонски улици. В сърцето му се беше настанил страх — положението ставаше неуправляемо и май беше време да се махне от града.

Телефонът му избръмча. Стреснат, Елиът натисна рязко спирачките. Отзад се разнесе мощен клаксон. Никой нямаше телефонния му номер. Телефонът беше от евтините, с предплатена карта, и той го използваше само за изходящи обаждания. На малкия правоъгълен дисплей се изписа номер, който не фигурираше в телефона. Избръмча поне дванадесет пъти, преди Елиът най-накрая да отговори.

Моментално позна пресипналия глас и почувства как тънка струйка страх пълзи по тялото му. По какъв начин този човек се е сдобил с номера му?

— Джудит Уокър има племенник, някой си Оуен Уокър. Живее сам в апартамент в „Скарсдейл Вилас“. Милър вече е била там, предала му е меча.

Елиът изтърси:

— Как така ти…

— Знам! — Раздаде се сух, стържещ кикот отсреща. — Аз знам всичко, господин Елиът. Всичко! Запомни това!

33.

— На пръв поглед прилича на дело, което се закрива веднага след като е образувано — уморено каза Виктория Хийт и токчетата й затракаха по облицования с плочки под на моргата. Минаваше десет, а тя беше на крак от почти шестнадесет часа.

— В гласа ти звучи „но“… — рече Тони Фулър.

— Не вярвам да е имала време. Това е почти невъзможно.

— Съгласен съм.

— Съгласен си?

— Естествено! — Тони Фулър ровеше из джобовете си и накрая извади една кафява кърпа, която държеше специално за посещенията в моргата. — Мисля, че на Милър някой й помага. Приятел или няколко приятели, които са започнали процедурата, така да се каже.

— И вие мислите, че този труп е един от приятелите й?

— Готов съм да се обзаложа. Свидетелите от влака казаха, че не се познават помежду си. Може би този приятел се е опитвал да изнудва Милър… и Милър го е убила.

— Но защо? Няма никаква логика.

Тони Фулър се ухили кисело.

— След известно време ще си дадеш сметка, че в голяма част от полицейската работа обикновено няма много логика. Във всички тези убийства, улични грабежи, обири, изнасилвания понякога има схема, но обикновено е просто една голяма боза.

Виктория Хийт поклати глава.

— Даже не искам да повярвам на това, което казвате.

— Като изкараш в полицията толкова, колкото съм изкарал аз — продължи Фулър, докато отваряше тежките врати, — ще повярваш.

— Субектът е бял, пол: мъжки, двадесет и две-двадесет и тригодишен, метър и осемдесет, шестдесет и три килограма, което значи, че за неговия ръст е с поднормено тегло — говореше патологът, като гледаше през фигурите на двамата полицаи.

Фулър се бе втренчил в патолога, като нарочно избягваше голото тяло на металната маса. Хийт беше заковала поглед в обезглавения труп.

— По двете ръце на субекта има множество прободни белези, показателни за системна злоупотреба с наркотици…

— Мак — изведнъж рече Фулър, — и двамата имахме невероятно дълъг ден. Трябва ли да сме тук, докато завършиш процедурата? Дай ни само основната информация, а? Като за профани.

— Хубаво — Гавин Макинтош се ухили. Той се пресегна и изключи висящия микрофон. Грамадният шотландец продължи по-неофициално. — Това, дето го виждате тук, е едно сдало багажа наркоманче. Той се боцка от две, може би от три години.

Патологът обърна ръцете и показа белезите, някои се бяха превърнали в черни петна, а други имаха коричка.

— След като е обезобразил вените на едната ръка, е минал на другата. А ако се провери между пръстите на краката му, ще видите, че се е опитвал да се боде и там. С поднормено тегло е, както вече казах, има жълтеница, хепатит, може би и ХИВ.

— Не искам да зная историята на заболяванията му, искам да разбера от какво е умрял.

Шотландецът се ухили отново.

— Някой е отрязал главата му — така е умрял.

— Това е било стъклото на прозореца във влака… — каза твърдо сержант Хийт.

Макинтош поклати глава. Той вдигна спуканата глава на младежа от металната табла до масата. Виктория Хийт почувства как стомахът й подскочи.

— Бил е ударен три пъти: тук… тук по лицето и — Макинтош леко завъртя главата, като баскетболна топка — тук, от задната страна на врата. Тези два удара са нанесени с плосък тъп предмет, а третият е от остро оръжие. Последният удар е отрязал главата му и го е запратил към прозореца. Падащото стъкло е порязало мускулите и сухожилията по тялото, но по това време младежът вече е бил мъртъв. Отворихме раната и открихме люспици окислен метал. С прости думи — ръжда. Моето мнение е, че този младеж е убит с меч. Ръждясал меч.

— Меч! — рече Фулър. — Никой от свидетелите не е споменава да е видял меч.

— Те казаха, че било желязна пръчка — добави Виктория.

— Мечът си е точно желязна пръчка… но с острие — каза Макинтош. — Двата удара тук са направени с тъпото на меча. Ударът, вследствие на който е настъпила смъртта, е с острото на меча. Залагам си пенсията, че оръжието на вашия убиец е ръждясал меч.

— Става нещо твърде странно — прошепна Виктория.

— Още даже не сме се и доближили до странностите. — Макинтош размахваше ръце край гръдния кош на трупа. — Погледнете нашия млад приятел. Можете ли да ми кажете какво липсва? Освен главата, разбира се — добави той с усмивка.

Тони Фулър погледна тялото и поклати глава.

Виктория Хийт преглътна с мъка и се насили да погледне към тялото.

— Кръв — каза тя най-накрая. — Склонна съм да мисля, че би трябвало да има повече кръв.

— Браво! В човешкото тяло има около пет литра кръв. При такъв тип рана нормално е да има голяма загуба на кръв, преди сърцето да спре да бие. При всички случаи, обаче, в тялото е нормално да остане малко кръв.

— Вагонът приличаше на скотобойна — отбеляза Тони.

— Дори малко кръв може да оплеска голямо пространство. — Макинтош мушна с пръст трупа на масата. — Преценихме, че във вагона той е загубил около литър и сто. Въпреки това нашият приятел тук няма и капчица кръв в тялото си. Никаква! Все едно са го изстискали.

34.

Този път Елиът не посмя да рискува.

Въпреки че работодателят му не го заплаши явно, Елиът много добре чу скритата заплаха в гласа му, разбра я и беше наясно, че този път не може да си позволи лукса да се провали. Все още не знаеше по какъв начин онзи се е сдобил с номера му, както и по какъв начин е разбрал, че Милър е предала меча на племенника на Джудит Уокър. Имаше чувството, че е време да почне да мисли за почивка, хубава дълга почивка, някъде по-надалеч, по това време на годината е хубаво в Австралия.

Елиът отиде до „Скарсдейл Вилас“ с буса на Кубето. Не смяташе да рискува някой да види в собствената му кола близо до мястото, където ще бъде извършено убийство. Той беше облечен във военна униформа за учения, от излишъците, които обикновено отиват на разпродажба, и евтини маратонки, а преди да се качи в буса, си сложи тънки хирургически ръкавици. Даже ако нещо тръгне не както трябва и някой го забележи, той имаше желязно алиби — играл е „Тексас холдем“8 с приятелчетата си в Челси — трима напълно солидни граждани ще потвърдят факта, че тази вечер е спечелил мизата и е поръчал бутилка седемнадесетгодишен бърбън, за да го отпразнува.

Робърт Елиът беше човек, който не вярва в късмета.

Единствените хора, които знаеха къде е, бяха двамата му съучастници — Кубето и един млад мулат с празен поглед на име Карл, за когото Елиът подозираше, че е роб или любовник на Кубето, а може би и двете. В случай на необходимост Елиът щеше да се отърве и от двамата без всякакво колебание — самоубийство на любовници. Полицията нямаше да си направи труда да разследва случая.

— Вие сте в добра форма, господин Елиът — каза Кубето, като наблюдаваше тънката усмивка по устните на дребния мъж.

— Очаква ни една забавна вечер — измърмори Елиът, като не откъсваше поглед от номерата на редицата къщи.

Улицата беше тиха, така че не трябваше да оставят Оуен да се разпищи.

— Влизате бързо и се оправяте с него — нареди той, докато бусът бавно се движеше по улицата, за да не привлича внимание. — Ние търсим торбата, която Милър му е дала, и меча. След това ще видим каква друга информация ще успеем да измъкнем от него.

— Откъде знаете, че Милър е била тук, господин Елиът? — попита тихо Кубето.

Робърт Елиът се ухили.

— Имам си източници на информация.

35.

Оуен Уокър се беше облегнал на касата на вратата, посръбваше чая си „Ърл Грей“, който току-що си направи, и гледаше към торбата, която му връчи един напълно непознат човек с трескав поглед. Торбата все още седеше на пода, където я остави момичето. Почти се изкушаваше да се свърже с полицията, но отхвърли тази мисъл като абсурдна. Какво да им каже — „едно крайно изтощено момиче ми донесе пратка от леля ми“? Опита се да се свърже с леля си, но телефонът й постоянно даваше заето, което беше леко странно, предвид късния час. Но той знаеше, че леля му често пъти работи до късно през нощта. Един бегъл поглед в съдържанието на торбата му показа, че е пълна с ръкописи и няколко стари писма. Защо леля му ще му изпраща тази торба с хартия? И защо не е използвала обикновена поща? Всичко това изглеждаше твърде тайнствено. Може би леля му започва да сдава багажа. Тя прекарваше дни и нощи в един измислен свят и беше просто въпрос на време да изгуби всяка връзка с действителността.

Оуен сложи чашата на масата и потъна в очукания фотьойл с леко чувство на вина и угризение на съвестта. Кога за последен път ходи да види леля си?

Оуен се пресегна за телефона и натисна бутона за повторно набиране. Моментално прозвуча сигнал „заето“. Той се намръщи. Дано набира грешен номер. Той провери номера в своето „Блекбъри“, след това набра отново. Отново даваше „заето“.

Той погледна часовника на стената. Десет и четиридесет и пет. Набра номера отново. Пак заето, но сега започваше да си мисли, че може би е повреден. Леля му имаше и мобилен телефон, но той знаеше, че няма смисъл да й звъни на него — тя рядко го включваше.

Оуен отново погледна стенния часовник. Ще й се обади сутринта отново и ако пак дава „заето“, ще вземе първия влак за Бат.

Оуен се канеше да се пресегне за торбата на леля си, когато чу стъпки по стълбите отвън. Някаква сянка мина покрай прозореца, после втора и трета.

Оуен Уокър надникна през пердето. Пред прозореца му стояха трима мъже — един с бръсната глава, един по-млад мъж с много късо подстригана коса и един нисък и пълен. Той видя как дебелият се пресяга да натисне звънеца и забеляза пръстена с печат на малкия му пръст… и тогава си даде сметка, че пръстенът се вижда неясно, шарката е размита и той знаеше защо — беше гледал достатъчно серии на „Закон и ред“. Ниският човек носеше хирургически ръкавици с телесен цвят.

Звънецът иззвъня.

Оуен рязко се дръпна от прозореца, но не успя да се скрие, преди ниският да се обърне и да погледне право към него с усмивка. Мъжът бръкна в джоба си и извади клещи. Изразът на лицето му беше ужасяващ.

С лудо биещо сърце, Оуен бръкна в сакото си. Той трябваше да вземе телефона си.

А звънецът на вратата не спираше да звъни.

Елиът държеше пръста си на звънеца, докато Кубето работеше по ключалката. Повечето хора въобще не очакваха някой да тръгне да ги ограбва. И през ум не им минаваше, че някой може да ги нападне в собственото им жилище, нито пък, че някой може да влезе с взлом. Тези неща винаги се случваха на другите, така че, когато ги застигнеше нещо такова хората обикновено бяха напълно неподготвени. Точно сега господин Уокър сигурно умираше от страх. Неспирното звънене на звънеца ще докара нервите му до ръба на криза. В момента той може би търсеше я оръжие, я кухненски нож, я ръжен — поне така се надяваше Елиът. Той по принцип използваше оръжията на жертвите си срещу тях самите.

Кубето изсумтя със задоволство и ключалката се отвори с щракане.

Тримата мъже влязоха в антрето.

— Повикал съм полиция. — Оуен се опитваше да успокои накъсаното си дишане и да мисли ясно. Сърцето му блъскаше толкова силно в гърдите, че цялото му тяло се тресеше. Адреналинът, който препускаше из вените му, разтрепери пръстите му и той все не успяваше да включи телефона си. Най-накрая успя и натисна 999. Просто трябваше да задържи нападателите, докато дойде полицията. — Полицията пристига!

Той дръпна масата и подпря вратата с нея, след това извади един ръжен от камината. Отзад нямаше изход — апартаментът на сутерена излизаше само на една миниатюрна градинка, обградена със стена. През решетките на прозорците не можеше да се излезе, а той знаеше, че старата жена, която живее в апартамента над неговия, беше полуглуха, така че дори и да закрещи за помощ, няма кой да го чуе.

В антрето се чу някакво движение, дъските по пода скърцаха, но други звуци нямаше и това му се стори още по-страшно.

Изведнъж вратата на хола се удари с трясък о масата, с която я беше подпрял. Вторият път вратата просто изхвръкна и повлече и масата. Оуен Уокър държеше в едната си ръка телефона, а в другата ръжена. Когато вратата отхвръкна, той запокити ръжена към прозореца, стъклото се строши, а по челото и бузите му се посипаха дребни стъкълца. Оуен скочи към строшения прозорец и закрещя:

— Помощ!… Помощ! Някой да помогне!…

— Ало, Спешна служба, с какво мога да ви помогна?

С бясно биещо сърце, Оуен извика ужасено в телефона:

— Тук има влизане с взлом! Моят адрес е Скарсдейл Вил…

Гнусно воняща ръка, облечена в гумена ръкавица затисна устата му, а други две ръце го сграбчиха за рамене и го повлякоха навътре в стаята. Оуен риташе и се защитаваше, но без особен успех. Телефонът падна на пода, задното капаче се отвори, батерията изпадна на килима и с това разговорът със Спешна служба свърши.

— Не трябваше да викаш! — каза неясно ниският дебелак. Той толкова приближи лицето си до лицето на Оуен, че косата му почти влезе в очите на Оуен. Младият мъж се отдръпна ужасено от допира. Блъснаха го на един стол, а двамата младежи — бръснатата глава и другарят му с ниско подстриганата коса — натиснаха раменете му надолу, така че да не мърда.

— Не трябваше да крещиш — повтори мъжът. — И полиция не трябваше да викаш — добави той, докато трошеше с тока на обувката си „Блекбърито“. После застана отстрани и наблюдаваше как колегите му завързаха Оуен и запушиха устата му. Парцалът, който натикаха, разкъса меката тъкан от двете страни на устните му. Оуен се опитваше да сподави желанието си да повърне, защото лесно можеше да се задуши в собственото си повръщано.

Дребният със студените очи се наведе и вдигна ръжена от пода.

— И за какво смяташе да използваш това нещо, а? — Уличните лампи осветиха влажните му устни. Той ги облиза трескаво, след това се наведе към Оуен и сключи твърдите си като желязо пръсти около челюстта му. — С радост бих си поиграл с такова хубаво момче като теб. Наистина! Бихме могли да… се позабавляваме чудесно. — Той прокара ръка от гърлото на Оуен през гърдите към слабините му. — Но времето е лукс, с който не разполагам. Така че ще бъда кратък. Кажи ми това, което искам да знам и ще те оставя на мира. Излъжеш ли ме, ще те пребия. Ще те размажа! Разбираш ли ме? — гласът му рязко премина в ръмжене.

Оуен кимна. Не беше сигурен дали съобщението му е предадено на полицията. Дори ако хората от спешните служби не са разбрали какъв е адресът му, сигурно имат възможност да проследят мобилния му телефон… или може би са чули безумния страх в неговия глас… Трябва да протака… трябва да…

— Една жена на име Сара Милър те е посетила днес. Какво ти предаде? — Ниският с рязко движение махна кърпата от устата на Оуен. Младият мъж трепна от болка, а от сухите му попукани устни се запроцеждаха капчици кръв. — Ако викнеш, ще ти изпочупя пръстите — изсъска мъжът, като вдигна клещите и ги разтвори на няколко сантиметра от очите на Оуен.

— Милър? Аз не… — започна младият мъж.

Дребният започна да клати главата си.

— Хич не ми разправяй, че не знаеш. Така само ще ме разстроиш. Нали не искаш да видиш какво представлявам, когато съм разстроен? — Той държеше главата на Оуен с двете си ръце и я клатеше наляво-надясно. — Добре. Знам, че тя е била тук. Знам, че ти е дала торбата. Искам да ми кажеш какво ти е казала, къде е и какво си направил с торбата.

Оуен съсредоточи вниманието си върху болката в разкъсаните си устни и продължи да се взира право в очите на своя мъчител. Знаеше за коя торба говори дребният — беше на пода, почти зад Елиът, където сигурно е паднала от стола. Оуен трябваше само да премести погледа си по-ниско и щеше да я види право пред себе си.

— Една млада жена дойде преди около два часа — каза бързо той. — Тя носеше със себе си една торба. Твърдеше, че идва с поръка от леля ми Джудит. Но когато аз говорих с леля, тя каза, че никога не е и чувала за нея.

Дребният удари Оуен с небрежен, отработен удар, при който пръстенът на показалеца му остави бразда по лицето му. Веднага се появи червена линия.

— Казах ти да не ме лъжеш. Ти не си могъл да говориш с леля си. — Усмивката беше застинала на лицето му, а челото му имаше мазна пот. — Защото тя е мъртва. Моите помощници я убиха. Бавно! Ох, колко бавно! Сигурен съм, че е умирала в страшни мъки.

— Умряла? Не…

— Да! — Бръснатата глава се разкикоти с флегматична и лигава нотка. — Мъртва е! Съвсем даже!

Пръстите на дребния отново стиснаха челюстта на Оуен, като избутваха главата му назад.

— Аз искам торбата и съдържанието й! Искам да ми кажеш дали момичето ти е казало къде е отседнало.

— Аз не зная… — започна Оуен.

— Мисля, че знаеш! — Дребният пъхна отново кърпата в устата на Оуен, хвана месестата част на ухото в клещите и стисна. Болката беше невероятна. Оуен се гърчеше на фотьойла и сумтеше през кърпата. — Или ми отговаряш, или ще ти откъсна ухото! — Той извади кърпата от устата.

— Ти що не ходиш да се…

Дребният сключи ръце около на гърлото на Оуен и натисна. Оуен не можеше да диша.

— Отговаряй! — рече дребният, като охлаби хватката.

Зад него младежите се разхилиха на висок глас.

— Ще ти кажа, ще ти кажа всичко, което знам — Оуен изпъшка тежко, тъй като знаеше, че полицията няма да пристигне навреме.

36.

Едноокият скитник се сви във входа, когато младата жена с безумни очи се появи от тъмното. Тя се втурна да пресича улицата, после спря нерешително и побягна обратно по пътя, по който дойде.

Скитникът седна. Книжната торба в ръката му, тупна тежко на земята и в нея се раздрънча някаква стъклария. Скитникът я изгледа, като се опитваше да си спомни дали в шишето беше останало нещо или не. Паметта му напоследък му играеше номера. Някаква сянка се показа от мрака и скитникът отново се дръпна назад, но това беше същата младата жена от преди малко. Тя се спъна в увитата с хартия бутилка и бутилката издрънча по платното.

— Ти кой си? Какво правиш тук? — прошепна младата жена с тревога.

Скитникът не вдигна глава, сякаш изобщо не чу въпроса. Уличната лампа обагряше в жълто половината от лицето му и му придаваше нездрав вид. На лявото му око се виждаше дебела мръсна превръзка.

— Аз съм никой. Спях тука…

— От колко време си тук?

Скитникът се намръщи, като се опитваше да се ориентира във времето.

— Малко… — отговори той най-накрая, после бързо поклати глава. — Абе, май от бая време.

— Виждал ли си тук да минават едни мъже?

Скитникът кимна отново. Видя ги и веднага разбра какви са. Инстинктът му за самосъхранение, придобит по улиците, го изпрати обратно в безопасността на мрака. Той хвърли крив поглед с единственото си око към младата жена с безумните очи. Тя да не би да е от тях? Не му се вярваше…

— Къде отидоха?

Скитникът показа с дълги мръсни нокти.

— Ей там…

Сара Милър погледна към апартамента на Оуен Уокър. Някаква студена и кисела маса се утаи дълбоко в стомаха й — тя доведе убийците право при Оуен.

Щяха да го убият и тя щеше да е виновна за смъртта му.

37.

Притисната до студената каменна стена, Сара ги чуваше как го измъчват.

Един от мъжете с гнусен глас изричаше гнусни думи, пълни с омраза и удоволствие. След това чу задавено пъшкане, нещо като писък, последван от кискане.

Те го измъчваха поради същата причина, заради която убиха и леля му — заради меча в торбата.

Сара хвърли бърз поглед през счупения прозорец. Единият от нападателите беше толкова близо, че можеше да го пипне. През рамото му ясно виждаше бръснатата глава, който стоеше по-назад. Оуен и мъжът с гнусния глас не се виждаха, но тя чуваше ясно въпросите и ударите.

Външната врата се отвори тихо, щом натисна бравата. Звуците станаха по-ясни — задавените хлипания на Оуен, кискането на бръснатата глава, киселият глас на дребния…

— … Сара Милър.

Тя замръзна ужасена, като чу името си. Откъде я познават? Освен… освен… Осъзнаването се изля върху нея като студена вълна — това са същите мъже, които й бяха звънели в офиса, същите, които убиха семейството й.

Подтиквана от сляпа ярост, Сара се втурна напред, преди дори да разбере, че го прави. Времето и пространството сякаш се разпаднаха в серии замръзнали кадри.

… дребният се обръща към нея с клещи в ръка…

… един от младежите се хвърля срещу нея…

… лицето на Оуен Уокър…

И тогава дребният я удари рязко в гърдите с клещите. Болката сякаш я разкъса и тя се строполи на пода, белите й дробове се бореха за въздух. Един ботуш със стоманени налчета се насочи към главата на Сара. Тя се превъртя и ботушът успя да засегне само рамото й. Болката скова цялата й ръка. Но в този момент Сара видя, че се е озовала точно до добре познатата торба „Теско“.

— Жива! — изрева Елиът. — Искам я жива! — Той се ухили. Ето, че всичко се нарежда добре. Ще се спазари с работодателя си за Милър и отново всичко ще е наред.

Елиът наблюдаваше спокойно как бръснатата глава отново рита Милър, този път върхът на ботуша му се заби в бедрото й. Младежът се готвеше за поредния дивашки ритник, когато Милър се претърколи, извади от една торба на пода свит на ролка вестник, като разпиля из стаята разни листове.

Торбата!

Елиът замахна да я удари, но Милър вече беше застанала на едно коляно и държеше вестника здраво с двете си ръце. Тя се хвърли напред и удари бръснатата глава в слабините. Още преди да види как вестникът почервенява от кръв, Елиът знаеше какво се крие в него.

Счупеният меч пробиваше меката плът и преминаваше с лекота през тъканите, мускулите и вътрешните органи на младежа. Кръвта шуртеше и съскаше, щом докоснеше метала. Сара направи рязко движение нагоре с древното оръжие. Ръждивият ръб на меча — матов и тъп — буквално изкорми младежа.

Далечният зов на ловния рог, удар на метал с метал, песента на меча.

Сара рязко извади меча от тялото. Младежът се залюля с пепеляво лице, с широко отворени очи, с отворена уста, а с двете си ръце натискаше зейналата рана в корема си. Все още с меча в ръце, жената пристъпи напред и го стовари с все сила по врата на жертвата си. Беше изненадана, че когато главата се отдели от тялото и се търкулна, потече сравнително малко кръв.

Ловците се приближават, роговете им пищят пронизително, хрътките лаят все по-силно.

Сара Милър прескочи обезглавеното тяло и вдигна с две ръце меча над главата си. Мечът удари крушката и стаята потъна в мрак. По острието му запълзяха змийчета от бял огън.

Елиът и Кубето хукнаха навън в нощта. Тъкмо когато излязоха на улицата, се появи една полицейска кола. Двамата не обърнаха внимание на колата и се затичаха по улицата. Полицейската кола обърна и тръгна след тях.

През счупения прозорец Сара гледаше как полицейската кола тръгва след мъжете. Нямаше и капка съмнение обаче, че ще се върнат скоро. Тя се обърна към Оуен.

— Трябва да се махна от тук. Можеш ли да ме изведеш? — Тя дръпна объркания Оуен и го изправи на крака.

— Ти го уби! Ти го уби! — каза тихо Оуен. — Първо го намушка, а след това му отряза главата. Ти уби човек!

— По-точно двама. Ще ти обясня по-късно. Намираме се в голяма опасност.

Оуен почувства как му прилошава, а болката в главата беше толкова силна, че всяко мръдване беше в състояние да го накара да повърне.

— Всичко ще е наред. Ще кажа на полицаите, че си го убила, за да ме спасиш. Нали затова се върна?

Сара кимна.

— Не можех да те оставя на тези… Видях какво направиха със семейството ми… и с Джудит.

— Тези говореха за леля ми и казаха… казаха… — Той се замисли за момент. — Казаха, че е мъртва — прошепна дрезгаво накрая.

Сара стисна ръката на Оуен. Опитваше се да диша през уста, защото смрадта от мъртвото тяло беше непоносима… ужасяваща смесица от воня на изпражнения, урина и кръв.

— Леля ти е мъртва, Оуен. Тези мръсници я убиха, заради торбата с меча, която ти предадох. Тя не искаше да им я дава, не искаше и да им каже къде е. Леля ти беше силен човек, чак до самия край. Тя ме помоли да ти донеса торбата и меча и ми каза да ти предам, че съжалява.

— Съжалява?

— Мисля, че тя знаеше, че това ще ти донесе само нещастия. — Сара погледна право в очите му. — Мисля, че трябва да вземеш торбата и меча и да ги скриеш. Освен това, трябва и ти да се скриеш. Тези хора са убивали и преди. Избиха семейството ми, убиха и Джудит, а днес бяха готови да убият и теб. Трябва да се махнеш! Трябва да се скриеш, докато тикнат тези хора в затвора. Ето защо трябва да тръгваме и то веднага!

— Но защо?

— Не знам — каза уморено тя. — Знам само, че е свързано с меча.

— Какъв меч?

Тя вдигна желязото, което държеше в ръка. Голяма част от ръждата бе паднала и отдолу се показваше блестящ метал.

— Това е Дирнуин.

Оуен се пресегна и докосна внимателно метала. Между пръста му и меча се стрелна искра и той дръпна изплашено ръката си.

— Преди малко, когато мушкаше оня тип… мога да се закълна, че мечът беше цял-целеничък.

Сара поклати глава.

— Мечът е счупен… — Тя извърна рязко глава и стаята се завъртя пред очите й. — Чуваш ли нещо?

— Нищо. Какво има?

— Помислих си… Стори ми се, че чух рог. Ловен рог…

38.

Ужасът ги връхлетя с пълна сила, когато вече бяха на безопасно разстояние от апартамента. Кубето караше бясно, стиснал с ръце волана така, че кокалчетата му бяха побелели. Внезапно бръснатата глава сви от пътя, отвори вратата, подаде глава навън и повърна.

Кубето тръшна вратата и се облегна назад на седалката. Дишаше тежко и на пресекулки.

— Ще я убия! — удари той с пестници по волана. — Ще я утрепя тая кучка!

Успяха да се изплъзнат на ченгетата, но бръснатата глава знаеше, че ще трябва да се отърве от любимия си бус, защото със сигурност ченгетата ги засякоха. Той се обърна към Елиът.

— Ама тая каква е, бе? Аз си мислех, че е един никой, едно нищо! Ти ми каза така! — погледна той с обвинение спътника си.

— Тя е един никой — отвърна Елиът уморено.

— Ами тоя никой вече уби двама от моите хора!

— Знам! Намери някоя телефонна будка. Трябва да се обадя.

— Нали имаш мобилен, що не се обадиш от там — каза с досада Кубето. — Ти си виновен за всичко! — добави ядно той.

Ръцете на Елиът се сключиха около гърлото на Кубето. Бледите пръсти го стиснаха и дългият маникюр остави кървави полумесеци по настръхналата кожа.

Преди Кубето да успее да реагира дребният мъж извади клещите и ги щракна от двете страни на подаващия се от устата на бръснатата глава език.

— Никога повече не говори с мен по този начин! — тихо каза той и стисна клещите. — Сега слушкай какво ти говоря и го изпълнявай!

Вивиен беше в Астрала, в Другия свят, когато убиха момчето.

С лекота, резултат от дълга практика, тя разтълкува петната и линиите на пулсиращите цветове. Тя можеше да проследява развитието на събитията и да посочва съвсем точно мястото на случването им. Цветовете й изкрещяха — кобалтовосиньо-бялото от ужаса на Оуен контрастираше рязко с горскозеленото и нощносиньото на Елиът и двамата му оръженосци. Жената отбеляза, че кръвожадността на Елиът се смекчава от жълтото на сексуалната възбуда. Тогава се появи момичето, което размеси цветовете с нейни собствени цветове — студенобяло, смесено с червено и черно. Ужас! Гняв! След това и болка.

И тогава, изведнъж, нов цвят се разля в Другия свят. Запламтя яркожълта светлина, поглъщаща всички останали цветове в блясъка на ярката енергия.

Мечът отново опита вкуса на кръвта!

Древни и невероятно мощни пулсации от златна светлина затрептяха из Астрала и повлякоха Вивиен във вихрушката си. За секунда тя надзърна право долу, в Света на плътта. Видя как Сара Милър вдига счупения меч и го забива в момчето.

Вивиен се събуди с писъци, а ръцете й отчаяно се мятаха из жълтия огън, който я обля, в мига, в който мечът потъна в плътта на момчето и погълна кръвта и душата му.

Ахриман я прегърна нежно и й позволи да изтегли малко от неговата сила. Притисна главата й в гърдите си и покри голото й тяло с чаршаф, за да не види набръчканите водни мехури, които се появиха по плътта й.

— Какво видя? — попита той шепнешком, разтривайки нервно слепоочията си.

— Счупеният меч… Отново уби… Пи кръв. Енергия… Живот… Такава мощ… — с мъка изрече тя. — Такава мощ…

— Къде е той? — попита Ахриман.

— Такава мощ! — изрече Вивиен и потъна в трескав сън.

Телефонът иззвъня.

— Значи си ме провалил отново, господин Елиът, така ли? Освен това си загубил и един от хората си.

— Но как…

Нямаше начин работодателят му да знае за случилото се. Никакъв! Освен, разбира се, ако не разполага с човек, който наблюдава къщата.

— Забравяш, господин Елиът, че знам всичко, което ми е нужно да знам за теб — знам какво правиш и с кого го правиш, знам къде ходиш, с кого се виждаш… Зная всичко. А сега ми кажи, че си взел меча.

Елиът се намръщи. Ако работодателят му знае всичко, тогава защо не знае дали мечът е у него или не е? Или това е някакъв капан, за да види дали Елиът не се опитва да го излъже?

— Мечът не е у мен — призна той. — Милър изкорми един от моите хора и след това ни нападна. Едва се отървахме живи.

— Тя все още ли е в апартамента с американеца?

— Да, доколкото знам.

— Тогава се върни и ги доведи и двамата. Искам ги живи! Не непременно здрави, но живи. И ми донеси проклетия меч! Не ме разочаровай отново, господин Елиът, или ще съжаляваш много — добави той и затвори.

— Трябва да се връщаме — обърна се Елиът към Кубето и се качи в буса.

— Аз няма да се върна там!

Елиът не му обърна никакво внимание. Измъкна изпод седалката една дълга тежка верига и я пусна в скута на Кубето. След това извади и един грамаден ковашки чук. На лицето му застина ужасяваща усмивка.

— От нас се иска само да ги доставим живи. Няма значение в какво състояние.

Бръснатата глава се усмихна и кимна с разбиране. Без да каже дума, той обърна буса. Смяташе да се позабавлява добре и да строши капачките на колената на Сара Милър.

39.

— Къде ще ходиш?

— Не знам — поклати глава Оуен.

Двамата стояха в мрака и следяха всяко движение по тихия път. С изключение на един мръсен побелял скитник, сгушен в някакъв вход, улицата изглеждаше пуста.

Оуен извади ключовете и се отправи към седемгодишната некадърно паркирана „Хонда Сивик“. Сара забърза след него, в едната ръка стискаше здраво торбата на Джудит, а в другата — Счупения меч.

Оуен беше запалил колата, когато тя стигна.

Сара седна вътре и въздъхна с облекчение.

— Остави ме в най-близкия полицейски участък — каза уморено тя.

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Няма смисъл да бягам. Колкото повече бягам, толкова повече ще нараства увереността им, че аз съм виновна. — Тя внезапно млъкна. — Пък и аз съм виновна — додаде след известно мълчание.

— Самоотбрана — опита се да я успокои Оуен.

— Не съм сигурна, че за полицаите нещата изглеждат по този начин.

Сара се загледа през прозореца. Толкова много неща се случиха през последните два дни, толкова много неразбираеми за нея неща. Чудеше се дали някога ще се отърве от смрадта на смърт. Чувстваше как тази смрад се е пропила в дрехите й, проникнала е в кожата й — ужасна, противна смесица от миризма на изпражнения, металния привкус на кръв и воня на страха.

Тя уби човек.

Втори за днес.

Сара погледна ръждясалото парче желязо в ръцете си. Обърна го, за да го разгледа отново. Помисли си, че червените петна по ръцете й сигурно са от ръждата, но дълбоко в себе си знаеше, че са от друго. Някаква част от нея беше сигурна, че мечът изпуска кръв.

— Сара?

Дирнуин, Счупеният меч.

— Сара?

Тя си спомни тежестта му в ръцете си, идеалният баланс, когато замахваше с него и го забиваше, усещането, че мечът е естествено продължение на ръката й. В мига, в който мечът потъна в тялото и се нахрани с момчето, тя се почувства… заситена. Спомни си вълната от топлина, която се разля по тялото й.

— Сара?

Най-накрая, тя чу гласа на Оуен.

— Мисля си, че и аз трябва да дойда с теб в полицията. Ще им обясня обстоятелствата…

Сара се обърна към него и обгърна лицето му с ръце. Пръстите й оставиха червени следи по мургавата му кожа.

— Виж, полицаите ме подозират за убийството на цялото ми семейство. Те знаят, че съм била в къщата при леля ти днес след обяд. Сигурна съм, че мислят, че съм убила и нея — добави тя с горчивина в гласа. — В потвърждение на това, те получиха един труп във влака и един тук. Ще ме затворят завинаги и няма защо да те повличам със себе си в този кошмар. Ти дори не ме познаваш — очите й се наляха със сълзи и тя едва успяваше да си поеме дъх.

Оуен внимателно свали ръцете й от лицето си и така силно стисна пръсти й, че я заболяха.

— Идвам с теб в полицията — заяви твърдо той. — На мен ще ми повярват!

— Как? — попита тя.

— Ще ги накарам! Ще им кажа истината!

— Каква истина? — Сара се разсмя истерично.

Известно време Оуен кара мълчаливо. На следващия светофар той се обърна към нея и я попита много сериозно:

— Не те ли интересува какви са тези мъже, които стоят зад всичко това? Мъжете, които ме нападнаха тази вечер… — гласът му секна за миг, но после продължи отново. — Мъжете, които убиха леля ми… Не ти ли се иска да ги видиш изправени на съдебната скамейка?

Сара гледаше право пред себе си, като се стараеше да не се разплаче.

— Тези мъже убиха семейството ми. Искам да видя как ще изгният, искам съд за тях… но знам, че не мога да направя нищо. Тези хора са убивали и ще убиват отново и съм сигурна, че в момента ни преследват.

— Но защо?

Сара Милър вдигна остатъка от меча от скута си.

— Заради това.

— Някаква счупена антика?

Сара поклати глава.

— Това не е просто антика. Това е нещо много повече.

— Да, но какво е това?

— Още не съм сигурна — измърмори тя. После поклати глава. — Това е нещо старо… не просто старо, то е древно… И е смъртоносно.

40.

Кубето се наведе над кормилото.

— Ето ги. В червения „Сивик“.

— Виждам ги — измърмори Елиът. Колата излизаше от „Скарсдейл Вилас“ на „Ърлс Корт роуд“. — Да му се не види! — изруга той. — Надявах се да ги хвана в къщата или в някой тих сокак, където и да се разпищят, няма кой да им обърне внимание.

— Какво да правя? — попита Кубето.

— Карай зад тях. Ще се доближим до тях при първа възможност. — Елиът вдигна ковашкия чук и пусна тежката му глава в шепата си. „Живи“, каза работодателят му, „но не е задължително да са здрави“.

— Мисля, че ни преследва някакъв бус.

Сара не се поддаде на изкушението да погледне.

— По какво позна?

— Ние се движим с около петдесет километра в час. Всички останали карат с поне осемдесет, но бусът поддържа нашата скорост и от известно време се крепи на една и съща дистанция зад нас.

— Направи два-три завоя. Виж дали ще ни последват — предложи Сара. Пръстите й се сключиха около ефеса на меча, като теглеха сила от окисления метал.

Без да дава мигач, Оуен зави внезапно наляво. Колата между тях и буса спря рязко, гумите й изсвириха, а слисаният шофьор едновременно натисна спирачката и клаксона. В дъното на улицата Оуен зави надясно, след това отново надясно. После зави наляво и отново излезе на „Ърлс Корт роуд“.

— Откъснахме се — въздъхна с облекчение Сара.

— Не, не сме — каза Оуен.

Бусът се движеше две коли зад тях.

— Тоя ни излъга! — изръмжа Кубето.

Елиът кимна.

— Изравни буса с колата и ги изтикай от пътя.

— В центъра на града?

— Действай!

Елиът залагаше на това, че на никого няма да му се занимава с тях. С революцията на мобилните телефони се разви една колективна апатия, по силата на която хората се намесваха най-вече като изваждаха телефоните си, за да повикат полиция. Хората смятаха, че постъпват съвсем правилно, като си седят в пашкула на собствените си коли и не се намесват лично.

Никой не смееше да рискува.

Милър рискува веднъж и ето какво се случи с нея.

Разполагаха с една-две минути, преди някой да се обади в полицията и още няколко минути, преди полицията да пристигне. Предостатъчно време, за да свършат работата. А ако някой доброжелател поиска да вземе участие, чудесно, Елиът щеше да му покаже, че е по-добре да си тръгне. Той потупа дланта си с чука.

Белите бусове станаха източник на тревога за Сара, откакто гледа „Мълчанието на агнетата“. Човек изобщо не можеше да има вяра на шофьор на бял бус. Щом бусът изскочи до тях, Сара си помисли дали пък орисията й не е да я хвърлят в багажника му. Да умре в мрак.

Тя мерна профила на човека до шофьора, който в този момент се обърна и погледна към тях. Последва миг на разузнаване, преди вратата на буса да се отвори и мъжът с тясното лице да се подаде навън с чук в лявата си ръка.

— Оуен! — изкрещя Сара.

Чукът се стовари върху предното стъкло и по него се плъзна тънката мрежа на паяжината, а върху предните седалки се посипаха ситни парченца стъкло. Оуен изкрещя, изви рязко волана и запрати „Сивика“ в по-тежкия от него бус. В каросерията на буса се образува малка вдлъбнатина, а леката кола отскочи. Оуен отново насочи „Сивика“ към буса и се блъсна в него. Върху Елиът, който се държеше за отворената врата на буса, се посипаха искри.

— Продължавай да караш! Продължавай да караш! — крещеше Сара, докато блъскаше предното стъкло със Счупения меч, за да избие замрежените останки от стъклото.

Белият бус наближи „Сивика“ и се блъсна в него. Мъжът с чука се наведе навън, стовари чука върху покрива на колата и проби огромна дупка. Ударът строши прозореца откъм шофьорското място и по пепелявото лице на Оуен се посипаха ситни стъкълца.

— Натисни спирачка! — изкрещя Сара. — Спирачка!

Оуен скочи върху спирачката, хондата изсвири и спря.

Отзад се чу трясък. Някаква кола се беше нанизала в задницата на „Сивика“. Последва по-слаб трясък от третата кола във верижната катастрофа. След това още един трясък и още един… Ефектът на доминото. Бусът отмина бързо напред и измина още двадесетина метра, преди да се чуе изсвирване на гуми от внезапно закованите му спирачки. Светлините му за заден ход светнаха в бяло.

Оуен извъртя кормилото и колата застана напреки на пътното платно. Запищяха клаксони, чуха се звуци от огъване на ламарини и чупене на стъкла, гневни шофьори ругаеха, но вече беше твърде късно.

— Браво на теб! — рече смаяно Сара.

— Доста часове съм прекарал с „Ексбокса“ на моите племенници — ухили се Оуен, като профуча покрай един „Фолксваген“ и зави по „Кенсингтън хай стрийт“.

Белият бус се опита да ги настигне, като се качи на тротоара, разпръсна любителите на нощни разходки, а после отново се върна на пътя.

Сара час по час се обръщаше назад и гледаше как бусът скъсява разстоянието, но в този момент те вече бяха завили по „Кенсингтън хай стрийт“ и тя го изгуби от поглед.

— Остави колата! — нареди Сара.

Оуен избърса лицето си с ръка и без да иска размаза кръвта от наранените си бузи и чело. Под пръстите му забоцкаха стъкълцата.

— Не, няма! — отвърна той на Сара. — Тази кола не я оставям. Цели две години съм спестявал да я купя.

Сара усети някакво движение зад тях. Обърна се, за да погледне през задния прозорец и видя как бусът пердаши през рехавото движение зад тях.

— Ето ги пак! — викна уплашено тя.

— Виждам!

— Тогава карай по-бързо! — нареди Сара.

— Толкова й е най-бързото.

Няколко секунди по-късно бусът изрева, заби се в задницата на „Сивика“ и направи бронята на парчета.

Оуен изсумтя, коланът се впи в гърдите и стомаха му. Усети как мускулите на тила му се стягат — изглежда това беше, което наричат „камшичен удар“. Слава Богу, в лека форма. Той се вкопчи в кормилото толкова здраво, че усещаше как ноктите му се впиват в дланите.

Къде е проклетата полиция?

Бусът отново блъсна колата и я завъртя на пътя. Задната броня се удари в някакъв стълб, който хлътна от удара, крушка на лампата се пръсна с искри.

Оуен обърна бързо колата и се върна на пътя. Мина на червено под вой от възмутени клаксони, но бусът не се отделяше от тях. Един черен „Мерцедес“, който минаваше през кръстовището на зелено, се вряза в буса точно над задното му колело и го завъртя на деветдесет градуса. Шофьорът на „Мерцедеса“, човек на средна възраст, изгледа с изумление как бусът потегля с мръсна газ, оставяйки след себе си метални части и парчета стъкло. Мъжът се оказа достатъчно съобразителен, записа си регистрационния номер и звънна на полицията.

— Ето го! — посочи Кубето.

„Сивикът“ беше паркиран в началото на „Дери стрийт“ с включени фарове и мигащи аварийни светлини. И двете врати зееха.

Елиът изскочи от буса още преди да е спрял. Втурна се към колата и навря главата си вътре. Беше празно.

Никаква Милър.

Никаква торба.

Никакъв меч.

Без да изпуска чука от ръце, той забърза по тясната улица. Кубето бавно го задмина с буса. Тясната улица излизаше на „Кенсингтън скуеър“. Кубето спря и слезе от буса, а на юмрука му проблесна верига. Той изчака Елиът.

— Тези може да са отишли, където си искат — измрънка бръснатата глава.

Елиът вдигна чука и за миг Кубето си помисли, че ще го удари.

— Какво смяташ да правиш?

Елиът не знаеше. Работодателят му щеше да побеснее.

— Можеш да кажеш на шефа, че сме направили всичко, което сме могли. Не сме виновни, че избягаха.

— Тогава кой е виновен? — озъби се Елиът.

Бръснатата глава го погледна с празни очи и сви рамене.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Нищо. Абсолютно нищо! — Елиът захвърли чука в буса и се качи. В апартамента си държеше голяма сума в употребявани банкноти, както и най-различни паспорти. Ако тръгне сега, би могъл да стигне достатъчно далече, преди неговият работодател с ледения глас да разбере какво е станало тук тази нощ.

Като се придвижваха бързо, притиснати един в друг досущ като любовна двойка, Оуен и Сара се опитваха да скрият ужаса си. Насочиха се към станцията на метрото, за да хванат един от последните нощни влакове.