20 години по-късно

I. СЯНКАТА НА РИШЕЛЬО

В една стая на познатия ни вече кардиналски дворец, край маса с позлатени ъгли, затрупана с книжа и книги, седеше мъж, обхванал глава с двете си ръце.

Зад него в просторната камина гореше силен огън и пламтящите главни падаха с трясък на дебелата позлатена решетка Светлината на това огнище осветяваше отзад великолепното облекло на тоя замислен човек, а лицето му се осветяваше от пламъка на восъчните свещи в един канделабър.

И това червено расо с богати дантели, и това бледо, обременено от мисли чело, и самотата на тоя кабинет, и тишината на съседните зали, и равномерните стъпки на караула по площадката на стълбището — всичко навеждаше на мисълта, че сянката на кардинал дьо Ришельо беше още в стаята си.

Уви! Това беше наистина само сянката на великия човек. Отслабналата Франция, разклатената кралска власт, . дворяните, станали силни и буйни, неприятелят, прекрачил отново границите, всичко показваше, че Ришельо не е вече жив.

Но най-доброто доказателство, че червеното расо не е на стария кардинал, беше уединението, което, както вече казахме, подхождаше по-скоро за един призрак, отколкото за живо същество; бяха коридорите без придворни, дворовете, пълни със стража; бяха подигравките, които долитаха от улицата през прозорците на тази стая, разтърсвана от дъха на цял град, въстанал срещу министъра; бяха най-после далечните шумове и непрекъснатата пушечна стрелба, която, за щастие, се водеше без цел и без резултат, само за да покаже на караула, на швейцарските наемници, на мускетарите и на войниците, заобиколили Пале Роял (сега и кардиналският дворец беше сменил името си), че народът е също въоръжен.

Тая сянка на Ришельо беше Мазарини.

Но той беше сам и се чувствуваше слаб.

— Чужденец! — мърмореше той. — Италианец! Ето голямата им дума! С тая дума те убиха, обесиха и изядоха Кончини; ако им дадях възможност, те също щяха да ме убият, да ме обесят и да ме изядат като него, макар че не съм им направил никакво зло — освен че само ги попритиснах малко с данъци. Простаци! Те не разбират, че неприятел им е не тоя италианец, който говори лошо френски,

——

1 Кончино Кончини — италианец авантюрист, който бил любимец на кралица Мария Медичи; министър на Луи XIII; убит през 1617 г. — Б. пр.

а по-скоро ония, които имат дарбата да им казват изящни изрази с най-чист и най-добър парижки изговор.

— Да, да — продължаваше министърът с тънка усмивка, странна гостенка на бледите му устни, — да, вашият ропот ми казва колко е несигурна участта на фаворитите; но ако знаете това, вие трябва да знаете също, че аз не съм обикновен фаворит! Граф д’Есекс имаше разкошен пръстен с диаманти, подарък от царствената му любовница; а аз имам прост пръстен с вензел и дата1, но тоя пръстен е благословен в придворния параклис на Пале Роял — те няма да ме сломят, колкото и да ме заплашват. Те не забелязват, че с вечния им вик „Долу Мазарини!“ аз ги карам да викат ту да живее господин дьо Бофор, ту да живее господин принцът, ту да живее парламентът! Но господин дьо Бофор е във Венсен, господин принцът ще отиде в най-скоро време също там, а парламентът …

Тук усмивката на кардинала доби такъв израз на омраза, какъвто не можеше да се очаква от кроткото му лице.

— Е добре, парламентът… ще видим какво ще направим с парламента; за нас са Орлеан и Монтаржи. О, няма да бързам! Но ония, които викат сега „долу Мазарини“, накрая ще почнат да викат „долу“ на всички тия хора. Всеки ще мине по реда си. Ришельо, когото мразеха, докато беше жив, и за когото приказват непрекъснато, откак умря, е бил и по-зле от мене; той бе изгонван много пъти, а още по-често се е страхувал, че ще бъде изгонен. Мене кралицата няма да ме изгони никога и ако бъда принуден да отстъпя пред народа, тя ще отстъпи заедно с мене; ако аз бягам, ще бяга и тя, и тогава ще видим какво ще правят бунтовниците без своята кралица и без своя крал. О, ако не бях чужденец, ако бях французин, ако бях благородник!

И той пак се замисли дълбоко.

Наистина, положението беше трудно и изтеклият ден го усложни още повече. Подбуждан вечно от мръсната си алчност, Мазарини смазваше народа с данъци и тоя народ, на когото беше останала само душа в тялото, както

1 Известно е, че Мазарини, който не е бил нито в един от ордените, забраняващи да се влиза в брак, се е оженил за Ана Австрийска. (Виж Мемоарите на Лапорт и на принцеса Палатинска.)

казваше заместникглавният прокурор Талон, и то само защото не можеше да се продаде душата на търг, народът, когото се мъчеха да задоволят с шума на спечелените победи и който намираше, че лаврите не са месо за ядене1, народът беше започнал да роптае отдавна.

Но това не беше всичко. Докато роптае само народът, дворът, отделен от него с буржоазията и благородниците, не чува тоя ропот; но Мазарини беше имал неблагоразумието да засегне съдебното ведомство! Той продаде дванадесет патента за длъжността парламентски докладчици, а тъй като чиновниците плащаха много скъпо за местата си и появата на тия дванадесет нови другари трябваше да намали доходите им, те се бяха съединили и заклели в евангелието да не допускат по никой начин нови докладчици и да се съпротивяват на всички преследвания от страна на двора; те си бяха дали дума помежду си, че ако някой от тях загуби мястото си поради това разбунтуване, ще съберат помежду си стойността на патента и ще му върнат парите.

И тъй, ето какво беше предприето от двете страни:

На 7 януари седемстотин-осемстотин парижки търговци, възмутени от един нов данък, с който искаха да обложат собствениците на къщи, се събраха и изпратиха десет избрани депутата при херцог д’Орлеан, който по стар навик се представяше за привърженик на народа. Херцог д’Орлеан ги прие и те му заявиха, че са решили да не плащат тоя нов данък, дори ако се наложи да се защищават с оръжие в ръка срещу хората на краля, дошли да го събират. Херцог д’Орлеан ги изслуша много любезно, даде им надежда, че данъкът ще бъде намален, обеща да поговори за това с кралицата и ги изпрати с вечното обещание на принцовете: „Ще видим“.

От своя страна докладчиците дойдоха на 9-ти при кардинала и един от тях, като говореше от името на всички други, се изрази така твърдо и смело, че кардиналът остана смаян; но и той ги изпрати с думите на херцог д’Орлеан: „Ще видим“.

Тогава, за да с е в и д и, се свика съвет и изпратиха за главния финансов надзорник д’Емери.

——

1 Госпожа дьо Мотвил.

Народът мразеше издън душа тоя д’Емери, първо, защото беше главен надзорник на финансите и защото всеки главен надзорник на финансите трябва да бъде мразен; а второ, право да си кажем, защото отчасти заслужаваше тая омраза.

Той беше син на един лионски банкер, на име Партичели, който след своя фалит промени името си и започна да се нарича д’Емери’. Кардинал дьо Ришельо, който беше забелязал големи финансови способности у него, го представи на краля Луи XIII2 под името д’Емери и го нахвали много, тъй като искаше да го назначи за финансов надзорник.

— Чудесно! — отговори кралят. — Много се радвам, че предлагате г. д’Емери за това място, на което трябва да стои честен човек. Казваха ми, че вие тъкмите за него мошеника Партичели, и се страхувах да не ми натрапите него.

— Всемилостиви господарю, ваше величество може да бъде спокоен — отговори кардиналът. — Партичели, за когото говорите, е обесен.

— А, толкова по-добре! — извика кралят. — Значи ненапразно са ме нарекли Луи Справедливи.

И той подписа назначението на д’Емери.

Същият тоя д’Емери беше станал главен финансов надзорник.

За него изпратиха от страна на министъра и той дотича бледен, силно разтревожен, като разказа, че днес за малко щели да убият сина му на Дворцовия площад: тълпата го срещнала и започнала да му натяква за разкоша на жена му, която тапицирала апартамента си с червено кадифе и златни ресни. Тя беше дъщеря на Никола Льо Камю, секретар през 1617 г., който бе дошъл в Париж с два

Това не попречи господин заместник-главният прокурор Омер Талон да го нарича винаги господин Партисел, според някогашния обичай да се пофренчват чуждите имена.1

с петдесет ливри в джоба, а сега, след като беше разДелйл девет милиона между децата си, бе си оставил за себе си четиридесет хиляди ливри рента.

Наистина синът на д’Емери едва ли не беше удушен: един от бунтовниците бе предложил да изстискат от него погълнатото злато. Тоя ден съветът не реши нищо, защото главата на главния финансов надзорник беше заета изключително с тази случка.

На другия ден първият председател Матьо Моле, смелостта на когото в тия работи, според думите на кардинал дьо Рец, се равняваше със смелостта на господин херцог дьо Бофор и господин принц дьо Конде, тоест на двамата най-храбри мъже във Франция, — на другия ден първият председател беше също нападнат; народът заплашваше да си излее яда върху него за всичките злини, които искаха да му причинят; но първият председател им отговори с обичайното си спокойствие, без да се развълнува и без да се учуди, че ако смутителите не се подчинят на кралската воля, той ще заповяда да издигнат бесилки на площадите и веднага ще обеси най-непокорните. На това му отговориха, че отдавна трябваше да се издигнат бесилки: те ще послужат за избесването на несправедливите съдии, които купуват благоволението на двора с цената на народната немотия.

Това още не е всичко. На единадесети, когато кралицата отиваше на литургия в Нотър Дам, което правеше редовно всяка събота, след нея вървяха над двеста жени, които викаха и искаха правосъдие. Впрочем те нямаха никакво лошо намерение: искаха само да коленичат пред нея и да пробудят състраданието й; но гвардията им попречи и кралицата мина надменно и гордо, без да слуша оплакванията им.

Следобед съветът се събра отново; на него решиха да се подкрепи кралската власт: за тая цел парламентът беше свикан за следния ден, тоест за дванадесети.

Тоя ден, от вечерта на който започна нашата нова история, десетгодишният крал, току-що оздравял от дребна шарка, беше събрал своите гвардейци, швейцарци и мускетари и ги беше строил около Пале Роял, по кейовете и на Пон Ньоф под предлог, че иска да се отслужи благодарствен молебен в Нотър Дам по случай оздравяването му. След като изслуша литургията, той отиде в парламента, където неочаквано се състоя тържествено кралско заседание; там не само потвърди предишните укази, но обяви и пет-шест нови, „един от друг по-разорителни“, според думите на кардинал дьо Рец. И дори първият председател, който, както вече видяхме, държеше предишните дни страната на двора, сега заговори много смело срещу тоя начин да се води кралят в парламента, за да изненадва и унищожава свободата на гласоподавателите.

Но най-силно въстанаха срещу новите данъци председателят Бланменил и съветникът Брусел.

След като обяви указите, кралят се върна в Пале Роял. Много народ се трупаше на пътя му; знаеха, че се връща от парламента, но не знаеха защо е бил там: дали да даде правосъдие на народа или да го угнети още по-силно; ето защо при преминаването му не се чу нито един радостен вик, за да го поздрави по случай оздравяването му. Напротив, всички лица бяха мрачни и неспокойни; някои дори изразяваха заплаха.

Въпреки завръщането на краля войските останаха по местата си: страхуваха се да не избухне бунт, когато стане известен резултатът от заседанието на парламента. И наистина, щом из улиците се разнесе мълвата, че кралят не е намалил, а е увеличил данъците, започнаха да се събират групи и се чуха силни викове: „Долу Мазарини! Да живее Брусел! Да живее Бланменил!“ Народът знаеше, че Брусел и Бланменил са говорили в негова полза; и макар че тяхното красноречие бе отишло на вятъра, все пак това не намаляваше благодарността му.

Поискаха да разпръснат тия групи, да ги накарат да млъкнат, но както става обикновено в такива случаи, групите се увеличиха и виковете се удвоиха. Кралските гвардейци и швейцарците получиха заповед не само да не отстъпват, но и да изпратят патрули по улиците Сен Дени и Сен Мартен, където тия групи, изглежда, бяха по-многобройни и по-въодушевени; но в тоя миг в Пале Роял доложиха, че е дошъл старейшината на търговците.

Приеха го веднага: той беше дошъл да каже, че ако не се прекратят веднага тия враждебни действия, след два часа цял Париж ще грабне оръжието.

Още се разискваше какво трябва да се прави, когато гвардейският лейтенант Коменж влезе с изпокъсани дрехи и окървавено лице. Като го видя, кралицата извика от учудване и го запита какво му се е случило. А беше се случило онова, което бе предвидял старейшината на търговците: като видял гвардейците, народът излязъл от кожата си. Камбаните били завладени и забили тревожно. Коменж не отстъпвал, арестувал някакъв човек, изглежда един от главните размирници, и за пример заповядал да го обесят на кръста дю Траоар. Войниците повлекли арестувания, за да изпълнят заповедта. Но на пазара били нападнати с камъни и алебарди; бунтовникът се възползувал от тоя миг, за да избяга, дотичал до улица де Ломбар и се скрил в една къща, вратите на която били издънени веднага.

Но нямало полза от това насилие: виновникът не бил намерен. Коменж оставил пост на улицата, а с остатъка от отряда си се върнал в Пале Роял, за да доложи на кралицата за случилото се. По целия път го преследвали викове и заплахи, много негови хора били ранени от копия и алебарди, а самият той бил ударен от камък, който му разцепил веждата.

Разказът подкрепи думите на старейшината; нямаха средства да се противят на едно сериозно въстание; кардиналът заповяда да разгласят сред народа, че войските са били строени по кейовете и на Пон Ньоф по случай церемонията и че ще се оттеглят веднага. Наистина, към четири часа следобед те се съсредоточиха към Пале Роял; поставиха пост край бариерата де Сержан, друг — на Кенз Вен и трети — на възвишението Сен Рок. Напълниха дворовете и долните етажи на двореца с швейцарци и мускетари и зачакаха.

Ето какво беше положението, когато въведохме читателите ни в кабинета на кардинал Мазарини — някога кабинет на кардинал дьо Ришельо. Видяхме какво беше настроението на кардинала, като слушаше долитащия до него ропот на народа и пушечните гърмежи, отекващи дори в стаята му.

Изведнъж той подигна глава, полунавъсил вежди, като човек, който се е решил на нещо, впери поглед в един огромен стенен часовник, готвещ се да удари десет часа, взе от масата една позлатена свирка, винаги под ръка, свирна два пъти.

Една скрита под тапицерията врата се отвори безшумно; мълчаливо влезе човек в черни дрехи и застана прав зад креслото.

— Бернуен — каза кардиналът, без дори да се обърне, защото знаеше, че при две изсвирвания трябваше да влезе камердинерът му, — кои мускетари са на пост в двореца?

— Черните мускетари, ваше високопреосвещенство.

— От коя рота?

— От ротата на Тревил.

— Има ли някой офицер от тая рота в чакалнята?

— Лейтенант д’Артанян.

— Сигурен, надявам се?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Дайте ми един мускетарски мундир и ми помогнете да се облека.

Камердинерът излезе също тъй безшумно, както и влезе, и след една минута се върна с искания костюм.

Мълчалив и замислен, кардиналът започна да сваля официалния си костюм, който беше облякъл, за да присъствува на заседанието на парламента, и заоблича военния мундир: той го носеше с известна непринуденост още от някогашните походи в Италия. Като свърши тоалета си, каза:

— Повикай тук господин д’Артанян.

Тоя път камердинерът излезе през средната врата, все тъй мълчалив и ням, сякаш беше сянка.

Останал сам, кардиналът се погледна с известно задоволство в огледалото. Той беше още млад — едва четиридесет и шест години, с хубаво телосложение и с малко по-нисък ръст от среден; имаше свежо и хубаво лице, поглед пълен с огън, голям нос, но добре очертан, широко и величествено чело, кестенява, малко къдрава коса, брада малко по-тъмна от косата и винаги добре накъдрена, което му придаваше особено изящество. Той си сложи колана с шпагата, изгледа самодоволно ръцете си, които бяха много хубави и за които полагаше най-големи грижи, отхвърли грубите униформени ръкавици от еленова кожа и си сложи прости, копринени. В тоя миг вратата се отвори.

— Господин д’Артанян — доложи камердинерът. Влезе офицер. Той беше тридесет и девет-четиридесет годишен мъж.

нисък, но строен, слаб, с жив, умен поглед, черна брада и прошарена коса, както винаги става у ония, които са живели много добре или много зле и особено които са силно мургави.

Д’Артанян направи четири крачки напред в кабинета и си спомни, че вече беше идвал веднъж тук по времето на кардинал дьо Ришельо. Като видя в тоя кабинет само един мускетар от своята рота, той впери очи в тоя мускетар и веднага позна кардинала.

Остана прав в почтителна, но пълна с достойнство поза, както подобава на човек от знатен род, който често в живота си се е намирал в присъствието на големи благородници.

Кардиналът впери върху него по-скоро острия си, отколкото дълбок поглед, разгледа го внимателно и след няколко секунди мълчание запита:

— Вие ли сте господин д’Артанян?

— Аз, ваше високопреосвещенство — отговори офицерът. Кардиналът погледна още веднъж тая тъй умна глава и това лице с изключителна подвижност, сдържана от годините и от опитността; но д’Артанян издържа това изпитание като човек, на когото в миналото са гледали много по-остри очи от тия, които го изследваха сега.

— Господине, вие ще тръгнете с мене — каза кардиналът — или по-точно аз ще тръгна с вас.

— На вашите заповеди съм, ваше високопреосвещенство — отговори д\Артанян.

— Бих искал да посетя сам постовете около Пале Роял. Как мислите, има ли някаква опасност?

— Опасност ли, ваше високопреосвещенство? — запита д’Артанян учудено. — Че каква?

— Разправят, че народът се е разбунтувал много.

— Униформата на кралските мускетари се ползува с голямо уважение, ваше високопреосвещенство, а в противен случай аз сам с трима другари се наемам да разгоня сто от тия дебелаци.

— Но видяхте ли какво се случи с Коменж?

— Господин дьо Коменж е гвардеец, а не мускетар — отговори д’Артанян.

— Тоест, искате да кажете — продължи Мазарини усмихнато, — че мускетарите са по-добри войници от гвардейците, нали?

— Всеки се гордее с униформата си, ваше високопреосвещенство.

— С изключение на мене, господине — възрази усмихнато Мазарини. — Виждате, че замених униформата си с вашата.

— Дявол да го вземе, ваше високопреосвещенство, това е от скромност! — извика д’Артанян. — Що се отнася до мен, заявявам ви, че ако имах униформата на ваше високопреосвещенство, бих се задоволил с нея и бих се погрижил да не нося никога друга.

— Да, но за излизането тая вечер тя може би не е много сигурна. Бернуен, шапката ми!

Камердинерът донесе униформената шапка с широка периферия. Кардиналът я сложи на главата си, кривна я и се обърна към д’Артанян:

— Вие имате оседлани коне в конюшнята, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Тогава да вървим.

— Колко души желае ваше високопреосвещенство да взема?

— Вие казахте, че четирима се наемате да разгоните сто дебелаци; тъй като можем да срещнем двеста, вземете осем.

— Както заповядате, ваше високопреосвещенство.

— Да вървим. Или не, почакайте, по-добре е да минем оттук — продължи кардиналът. — Посветете ни, Бернуен.

Слугата взе една свещ, а кардиналът взе от писмената си маса малко ключе с дупчица, отключи вратата към една тайна стълба и след една минута се намери в двора на Пале Роял.

II. НОЩЕН ОБХОД

След десет минути малкият отряд излизаше от улица де БонзАнфан, зад театралната зала, построена от кардинал дьо Ришельо за представленията на Мирам1; сега тук, по волята на кардинал Мазарини, който обичаше музиката повече от литературата, се даваха първите оперни представления във Франция.

Градът издаваше всички признаци на силно вълнение; многобройни тълпи обикаляха улиците и въпреки казаното от д’Артанян, се спираха и гледаха минаващите войници с насмешливо заплашителен вид: това показваше, че обикновеното добродушие на гражданите беше отстъпило място на по-войнствени намерения. От време на време откъм квартала на Халите долитаха крясъци. Пушечни гърмежи се разнасяха откъм улица Сен Дени и понякога внезапно, кой знае защо, по прищявка на тълпата, започваше да бие камбана.

Д’Артанян продължаваше пътя си с безгрижието на човек, който никак не изпада под влиянието на такива глупости. Когато насред пътя стоеше тълпа, той караше коня си право в нея, без да извика дори „пази се!“ И тези, от които тя се състоеше, бунтовници или не, сякаш разбираха с какъв човек имат работа, отстъпваха и правеха път. Кардиналът завиждаше на това спокойствие, което той приписваше на навика към опасности; но все пак той чувствуваше към офицера, под заповедите на когото се беше намерил временно, онова неволно уважение, което и самото благоразумие не отказва на безгрижната смелост.

Когато се приближаваха до поста край бариерата де Сержан, часовоят извика:

— Кой е там?

Д’Артанян отговори и след като запита кардинала за паролата, се приближи до часовоя; паролата беше Л у и и Ро кро а.

След като си размениха условните знаци, д’Артанян попита дали господин дьо Коменж не командува поста.

——

1 Мирам — трагедия, автор на която е самият Ришельо. — Б. пр.

Тогава часовоят му посочи един офицер, който разговаряше прав с някакъв конник, облегнал ръка върху шията на коня му. Той беше същият, за когото питаше д’Артанян.

— Ето го господин дьо Коменж — каза д’Артанян, като се върна при кардинала.

Кардиналът подкара коня си към тях, докато д’Артанян се отдръпна настрана от скромност; но по начина, по който правият офицер и офицерът на коня свалиха шапките си, той видя, че те бяха познали негово високопреосвещенство.

— Браво, Гито! — каза кардиналът на конника. — Виждам, че въпреки своите шестдесет и четири години вие сте все същият, бдителен и предан. Какво казвате на тоя млад човек?

— Ваше високопреосвещенство — отговори Гито, — казвах му, че живеем в особена епоха и че днешният ден напомня много един от дните на Лигата, за която толкова съм чувал на млади години. Знаете ли, в улиците Сен Дени и Сен Мартен ставаше дума чисто и просто за барикади.

— И какво ви отговори Коменж, мили ми Гито?

— Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, — аз му отговорих, че за да се образува Лига, им липсва само едно \нещо, според мене, много съществено — херцог дьо Гиз; но такива неща не се повтарят.

— Наистина, но затова пък те ще създадат Фронда1, както се изразяват — забеляза Гито.

— Какво е това Фронда? — попита Мазарини.

— Ваше високопреосвещенство, така наричат те своята партия.

— И откъде идва това име?

— Май преди няколко дни съветникът Башомон казал в двореца, че всички причинители на смутове приличат на ученици, които фрондират (хвърлят камъни с прашки) по парижките ровове и се разбягват, щом видят полицай, за да се съберат отново, след като той отмине. Те подхванали тая дума,

——

1 La fronde (фр.) — прашка. Фронда се наричало дворянското буржоазно движение във Франция срещу засилването на абсолютизма при малолетието на Луи XIV през XVII в. — Б. пр.

както направили брюкселските голтаци, й се нарекли фрондьори (прашкари). От два дни всичко е по фрондьорски — хляб, шапки, ръкавици, маншони, ветрила; но ето, чуйте сам.

Наистина, в тоя миг се отвори някакъв прозорец; един мъж се подаде от него и запя:

Вятър днес задуха, фрондата шепти ни истинска разтуха: „Долу Мазарини!“ Вятър днес задуха, фрондата шепти ни!1

— Безсрамник! — измърмори Гито.

— Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, който беше в лошо настроение от раната си и само чакаше случай да отмъсти с рана за буцата на челото, — ще позволите ли да изпратя един куршум на тоя чудак, за да го науча да не пее друг път тъй фалшиво?

И той улови кобура на чичовото си седло.

— Не, не! — извика Мазарини. — Diavolo!2 Всичко ще развалите, мили ми приятелю; напротив, работите се развиват чудесно! Познавам вашите французи, като че ли всичките, от първия до последния, са мои създания: те пеят, следователно ще платят. По време на Лигата, за която говореше преди малко Гито, са пели само литургии и всичко е вървяло от лошо към по-лошо. Елате, Гито, елате да видим дали на Кенз Вен караулът е също тъй добър, както на бариерата де Сержан.

И като поздрави с ръка Коменж, той се приближи до д’Артанян, който отново застана начело на малкия отряд. След него тръгнаха Гито и кардиналът, а подир тях — останалите.

— Точно така — промърмори Коменж, докато гледаше как кардиналът се отдалечава, — аз забравих, че на него му трябва само едно: да плащат.

Те тръгнаха по улица Сент Оноре, като разпръсваха непрекъснато тълпите; в тия тълпи се говореше само за новите укази.

——

1 Стиховете в книгата са също превод на Любен Велчев. .

2 Diavolo! (итал.) — По дяволите!

съжаляваха младия крал, който разоряваше народа си, без сам да знае това; хвърляха цялата вина върху Мазарини; говореха да се отнесат до херцог д’Орлеан и до господин принца; превъзнасяха Бланменил и Брусел.

Д’Артанян яздеше безгрижно сред тия тълпи, като че той и конят му бяха от желязо; Мазарини и Гито приказваха съвсем тихо; мускетарите, които най-после бяха познали кардинала, ги следваха мълчаливо.

Пристигнаха на улица Сен Тома дю Лувър, където беше постът на Кенз Вен. Гито повика един младши офицер, който дойде да докладва.

— Е, как е? — попита Гито.

— О, господин капитан — отговори офицерът, — тук всичко е наред; само в тоя дворец, струва ми се, нещо става.

И той посочи с ръка един великолепен дворец, издигащ се на мястото, където по-късно бе построен театър Во-девил.

— В тоя дворец ли? — повтори Гито. — Но това е дворецът Рамбуйе.

— Не зная дали е дворецът Рамбуйе или не — продължи офицерът, — зная само, че със собствените си очи видях как там влязоха много хора, и то подозрителни.

— Хайде де! — извика Гито, като прихна да се смее. — Те са поети.

— Слушай, Гито — каза Мазарини, — бъди така любезен да говориш с по-голямо уважение за тия господа! Сигурно не знаеш, че и аз съм бил поет на младини и съм писал стихове по маниера на господин дьо Бансерад1.

— Вие ли, ваше високопреосвещенство?

— Да, аз. Искаш ли да ти издекламирам?

— Напразно, ваше високопреосвещенство. Аз не разбирам италиански.

— Да, но разбираш френски, нали, мой мили и храбри Гито? — продължи Мазарини, като сложи приятелски ръка върху рамото му. — И каквото и да ти заповядат на тоя език, ти ще го изпълниш, нали?

——

Бансерад — френски поет от XVII в. — Б. пр.

— Без съмнение, ваше високопреосвещенство, както винаги досега, стига само заповедта да идва от кралицата.

— Да, да! — каза Мазарини и захапа устни. — Зная, че ти си й напълно предан.

— Повече от двадесет години аз съм капитан на гвардията й …

— Тръгвайте, господин д’Артанян — продължи кардиналът, — тук всичко е наред.

Д’Артанян поведе отряда, без дума да продума, с онова сляпо подчинение, което е характерна черта на стария войник.

Те тръгнаха по улиците Ришельо и Вилдо към възвишението Сен Рок, където беше третият пост. Той беше най-усамотеният, защото почти граничеше с укрепленията, и тук градът беше слабо населен.

— Кой командува тоя пост? — запита кардиналът.

— Вилкие — отговори Гито.

— По дяволите! — изруга Мазарини. — Поговорете сам с него; знаете, ние сме скарани, откак ви се възложи да арестувате господин херцог дьо Бофор; той твърдеше, че тая чест принадлежи по право на него като капитан на кралската гвардия.

— Зная и сто пъти съм му казвал, че греши; кралят не можеше да му даде тая заповед, защото тогава беше едва на четири години.

— Да, но аз можех да му дам тая заповед, Гито, а предпочетох вас.

Без да отговори, Гито подкара коня си напред, каза на часовоя кой е и заповяда да повикат господин дьо Вилкие.

Вилкие се яви.

— А, вие ли сте, Гито? — каза той със своя вечно недоволен вид. — По дяволите, защо сте дошли?

— Дойдох да ви попитам дали тук няма нещо ново.

— Какво искате да има? Викат: „Да живее кралят!“ и „Долу Мазарини!“ Това не е ново; напоследък ние навикнахме на тия викове.

— А вие им пригласяте, нали? — отговори Гито със смях.

— Бога ми, понякога имам голямо желание! Намирам, че те имат право, Гито; на драго сърце бих се отказал от заплатата си за пет години, която и без това не получавам, за да бъде кралят с пет години по-голям.

— Наистина, а какво щеше да стане, ако кралят беше с пет години по-голям?

— Ами това, че кралят, като пълнолетен, щеше да дава заповеди сам, а по-приятно е да се подчиняваш на внука на Анри IV, отколкото на сина на Пиетро Мазарини. За краля, дявол да го вземе, готов съм да умра с удоволствие; но да умра за Мазарини, както днес вашият племенник за малко щеше да стане жертва, никакъв рай на оня свят не би ме утешил, колкото и добро място да ми дадат там.

— Добре, добре, господин дьо Вилкие — каза Мазарини. — Бъдете спокоен, ще доложа за вашата преданост на краля.

После се обърна към отряда си и продължи.

— Хайде да се върнем, господа, тук всичко е наред.

— Я гледай — каза Вилкие, — Мазарини бил тук! Толкова по-добре: отдавна вече имах желание да му кажа в лицето какво мисля за него; вие ми доставихте случай, Гито; и макар че едва ли сте имали най-добри намерения, все пак ви благодаря.

Той се завъртя на токовете си и отиде в караулното помещение, като свиреше с уста една фрондьорска песен.

Мазарини се завръщаше дълбоко замислен. Онова, което беше чул от Коменж, Гито и Вилкие, затвърдяваше мисълта му, че в случай на важни събития за него ще бъде само кралицата; а кралицата тъй често изоставяше своите приятели, че поддръжката й се струваше понякога на министъра много несигурна и много съмнителна, въпреки взетите от него предпазни мерки.

През цялото това нощно пътуване, тоест в продължение на около един час, кардиналът, като изучаваше подред Коменж, Гито и Вилкие, не преставаше да наблюдава един човек. Тоя човек, който беше останал невъзмутим пред заплахите на народа и окото на когото не бе мигнало нито при шегите на Мазарини, нито при шегите за сметка на Мазарини, му се струваше особено същество, закалено достатъчно за развиващите се събития и особено за тия, които можеше да се очакват.

Освен това името д’Артанян не му беше съвсем непознато; Мазарини беше дошъл във Франция едва през 1634– 1635 година, тоест седем-осем години след събитията, разказани в предишната история; но той помнеше, че е чувал това име; беше позабравил подробностите, но помнеше, че д’Артанян е проявил при някакъв случай необикновена смелост, ловкост и преданост.

Тая мисъл толкова завладя ума му, че той реши да си я изясни без никакво отлагане; но сведенията за д’Артанян не трябваше да търси от самия д’Артанян. По някои думи, произнесени от лейтенанта на мускетарите, кардиналът разбра, че той е гасконец; а италианци и гасконци се познават много добре и си приличат много: те няма да си повярват един на друг, ако работата ги засяга лично.

Ето защо, когато се приближиха до стената, която обграждаше градината на Пале Роял, кардиналът почука на една вратичка, която се намираше почти на същото място, където сега е кафене дьо Фоа, поблагодари на д’Артанян, помоли ю да почака в двора на Пале Роял и направи знак на Гито да го последва. Двамата слязоха от конете, подадоха юздите на лакея, който беше отворил вратичката, и изчезнаха в градината.

— Любезни Гито — каза кардиналът, като се облегна върху ръката на стария гвардейски капитан, — преди малко вие ми казвахте, че вече от двадесет години сте на служба у кралицата, нали?

— Да, вярно е това — отговори Гито.

— И тъй, любезни Гито — продължи кардиналът, — аз забелязах, че освен вашата храброст, която не подлежи на съмнение, и много пъти доказаната ви вярност, вие имате превъзходна памет.

— Вие забелязали ли сте това, ваше високопреосвещенство? — каза гвардейският капитан. — Дявол да го вземе, толкова по-зле за мене!

— Как така?

— Без съмнение едно от първите достойнства на придворния човек е умението да забравя.

— Но вие не сте придворен, Гито, вие сте един храбър войник, един от ония неколцина капитани, които са останали от времето на крал Анри IV и които, за съжаление, ще изчезнат скоро.

— Пусто да остане, ваше високопреосвещенство! За това ли ме доведохте, за да ми разкажете моя хороскоп?

— Не — отговори Мазарини със смях, — доведох ви, за да ви попитам дали сте забелязали нашия лейтенант на мускетарите.

— Господин д’Артанян ли?

— Да.

— Няма нужда да го забелязвам, ваше високопреосвещенство, аз го познавам отдавна.

— Тогава кажете, какъв човек е той?

— Какъв човек ли? — извика Гито, учуден от въпроса. — Гасконец!

— Да, зная това; но исках да ви попитам дали може човек да му се довери.

— Господин дьо Тревил го уважава много, а господин дьо Тревил, както знаете, е един от най-добрите приятели на кралицата.

— Бих желал да зная дали е доказал с нещо своите способности.

— Ако ме питате за храброст, мисля, че мога да ви отговоря утвърдително. При обсадата на Ла Рошел, при Сюз, в Перпинян той, както съм чувал, извършил повече, отколкото изисквал дългът му.

— Но вие знаете, Гито, че често ние, бедните министри, имаме нужда понякога от друг вид хора, не само от храбреци. Имаме нужда от ловки хора. Не е ли бил замесен д’Артанян по времето на кардинала в някаква интрига, от която, според мълвата, се е измъкнал много ловко?

— Ваше високопреосвещенство, по тоя повод — каза Гито, който разбра, че кардиналът иска да го накара да заговори, — принуден съм да ви кажа, че зная за това от мълвата не повече от вас. Никога не съм се месил в интриги за самия себе си и ако понякога са ми доверявали тайните на другите, тия тайни не са мои и ваше високопреосвещенство ще се съгласи, разбира се, че аз съм длъжен да ги пазя.

Мазарини поклати глава.

— Ах — каза той, — честна дума, има щастливи министри, които узнават всичко, което искат да знаят.

— Ваше високопреосвещенство — отвърна Гито, — тия министри не мерят всички хора с една и съща мярка и се обръщат към военни по военни дела и към интриганти за интриги. Обърнете се към някой интригант от времето, за което говорите, и от него ще узнаете всичко, каквото искате… като заплатите, разбира се.

— Ей богу… — възрази Мазарини с гримаса, която се появяваше винаги на лицето му, когато ставаше дума за пари в тоя смисъл, в който ги помена Гито — ще се заплати … ако не може другояче.

— Сериозно ли желае ваше високопреосвещенство да му посоча човек, който е замесен във всички сплетни от онова време?

— Per Bacco!1 — продължи Мазарини, който започваше да губи търпение. — От един час вече ви искам само това, твърдоглавецо!

— Има един човек, който е напълно подходящ в това отношение, ако само поиска да говори.

— Това е вече моя работа.

— Ах, ваше високопреосвещенство, не винаги е лесно да накараш човек да каже онова, което не иска да каже.

— Е, с търпение всичко се постига. И така, кой е той?

— Граф дьо Рошфор.

— Граф дьо Рошфор?

— За нещастие той изчезна преди четирипет години и не зная какво е станало с него.

— Аз пък зная, Гито — каза Мазарини.

— Тогава защо преди малко ваше високопреосвещенство се оплакваше, че не знае нищо?

— Значи — каза Мазарини — вие мислите, че Рошфор …

— Той беше беззаветно предан на кардинала, ваше високопреосвещенство; но предупреждавам ви, че това ще ви струва скъпо; кардиналът беше крайно щедър към своите любимци.

— Да, да, Гито — каза Мазарини, — той беше велик човек, но имаше тоя недостатък. Благодаря ви, Гито, ще се възползувам от съвета ви, и то още тая вечер.

В това време двамата събеседници бяха пристигнали до двора на Пале Роял; кардиналът поздрави Гито с ръка и

1 Per Bacco! (итал.)

——

— Кълна се в Бакхус.

като забеляза един офицер, който се разхождаше напред-назад, се приближи до него.

Това беше д’Артанян, който чакаше кардинала да се върне, както му бе заповядано.

— Елате, господин д’Артанян — каза му Мазарини с най-сладък глас. — Искам да ви дам една заповед.

Д’Артанян се поклони, тръгна след кардинала по тайната стълба и след малко се намери отново в кабинета, от който беше излязъл. Кардиналът седна край писмената си маса, взе един лист и написа няколко реда на него.

Прав и невъзмутим, д’Артанян зачака без нетърпение и без любопитство: той беше станал военен автомат, действуващ като пружина, или по-скоро подчиняващ се на пружина.

Кардиналът сгъна писмото и сложи печата си.

— Господин д’Артанян — каза той, — ще занесете веднага тая заповед в Бастилията и ще доведете лицето, за което се говори в нея; вземете карета, конвой и пазете грижливо затворника.

Д’Артанян взе писмото, отдаде чест, направи кръгом не по-зле от най-добрия сержантинструктор. излезе и след миг се чу как командува с отсечен и монотонен глас:

— Четири души конвой, една карета, конят ми.

След пет минути колелата на каретата и подковите на конете затракаха по настилката на двора.

III. ДВАМА СТАРИ НЕПРИЯТЕЛИ

Д’Артанян пристигна в Бастилията, когато удари осем и половина часа.

Той заповяда да доложат за пристигането му на коменданта, който като узна, че той идва от страна на министъра и със заповед от него, излезе да го посрещне на външното стълбище.

Тогава комендант на Бастилията беше господин дю Грамбле, брат на прочутия капуцин Жозеф, тоя ужасен любимец на Ришельо, когото наричаха „Сивото преосвещенство“.

Когато маршал дьо Басомпиер беше в Бастилията, където седя цели дванадесет години, и другарите му по нещастие в бълнуванията си за свобода си казваха един на друг: „аз ще изляза едикога си“, „а аз — едикога си“, Басомпиер им отговаряше: „А аз, господа, ще изляза, когато излезе господин дю Трамбле.“ С това той искаше да каже, че след смъртта на кардинала господин дю Трамбле щеше да изгуби непременно мястото си в Бастилията, а той, Басомпиер, щеше да заеме своето при двора.

Предсказанието му едва не се сбъдна, но не така, както си мислеше Басомпиер; след смъртта на кардинала, против всяко очакване, нещата продължаваха да вървят като по-преди: господин дю Трамбле не излезе, а Басомпиер също едва не остана в затвора.

И така господин дю Трамбле беше още комендант на Бастилията, когато пристигна д’Артанян, за да изпълни заповедта на министъра; той го прие с най-голяма учтивост и тъй като се готвеше да седне край масата, покани и д’Артанян да вечеря с него.

— С най-голямо удоволствие — каза д’Артанян, — но ако не се лъжа, върху плика на писмото е написано много бързо.

— Вярно — отговори господин дю Трамбле. — Хей майор, нека докарат номер 256.

Като влизаше в Бастилията, всеки преставаше да бъде човек и ставаше номер.

Д’Артанян потрепера при дрънкането на ключовете; той остана на коня си, без да пожелае дори да слезе, като гледаше железните решетки, укрепените прозорци, грамадните стени, които беше виждал досега само от другата страна на рововете и които му бяха вдъхвали толкова голям страх преди двадесетина години.

Чу се камбанен звън.

— Трябва да ви оставя — му каза господин дю Трамбле, — викат ме да подпиша пропуска на затворника. До виждане, господин д’Артанян.

— Дявол Да ме вземе, ако повторя желанието ти! — промърмори д’Артанян, като придружи проклятието си с най-сладка усмивка. — Достатъчно е да прекарам пет минути в тоя двор, за да се разболея. Не, не, по-добре е да умра на слама, което навярно и ще ми се случи, отколкото да бъда комендант на Бастилията за някакви си десет хиляди ливри доход.

Едва завърши тоя монолог, и затворникът се появи. Като го видя, д’Артанян трепна от изненада, но веднага се съвзе. Затворникът се качи в каретата, без да покаже, че е познал д’Артанян.

— Господа — каза д’Артанян на четиримата мускетари, — поръчано ми е да пазя най-строго затворника; и тъй като вратите на каретата са без ключалки, ще седна при него. Господин дьо Лилбон, бъдете тъй любезен да водите коня ми за юздата.

— На драго сърце, господин лейтенант — отговори тоя, към когото той се обърна.

Д’Артанян слезе от коня, даде юздата на мускетаря, качи се в каретата, настани се до затворника и каза с глас, в който не можеше да се долови никакво вълнение:

— В Пале Роял, и живо!

Щом каретата тръгна, д’Артанян се възползува от тъмнината под сводовете, през които минаваха, и се хвърли на шията на затворника.

— Рошфор! — извика той. — Вие! Наистина сте вие! Не се лъжа!

— Д’Артанян! — извика на свой ред учуденият Рошфор.

— О, бедни ми приятелю — продължи д’Артанян, — като не ви виждах четирипет години, мислех, че сте умрял.

— Бога ми — каза Рошфор, — няма голяма разлика, струва ми се, между умрял и погребан; а аз съм погребан, все едно, че съм погребан.

— И за какво престъпление сте в Бастилията?

— Искате ли да ви кажа истината.

— Да.

— Е добре, не зная.

— Рошфор, недоверие — към мен?

— Не, честна дума на благородник! Защото не е възможно да лежа за това, в което ме обвиняват.

— В какво?

— В нощна кражба.

— Вие, нощен крадец! Рошфор, шегувате ли се с мен?

— Разбирам. Това изисква обяснение, нали?

— Признавам си.

— Е добре, ето какво се случи. Една вечер, след гуляй у Ренар, в Тюйлери, с херцог д’Аркур, Фонтрай, дьо Рьо и други, херцог д’Аркур предложи да отидем на Пон Ньоф да смъкваме мантиите на минувачите. Както знаете, това. развлечение бе въведено на мода от херцог д’Орлеан.

— Вие сте бил луд, Рошфор! На вашата възраст?

— Не, бях пиян; и тъй като забавата ми се струваше не достатъчно забавна, предложих на кавалера дьо Рьо да бъдем с него зрители, вместо актьори, и за да гледаме представлението от първите ложи, да се качим на бронзовия кон. Речено-сторено. Благодарение на шпорите, които ни послужиха за стремена, ние се намерихме за миг на коня; мястото беше чудесно и всичко виждахме като на длан. Четирипет мантии бяха вече смъкнати е безподобна ловкост, без да гъкне дори някой от ограбените, когато изведнъж някакъв не тъй търпелив глупак се осмели да завика: „Караул!“ и ни домъкна цял патрул стрелци. Херцог д’Аркур, Фонтрай и другите избягват; дьо Рьо иска да направи същото. Аз го задържам, като му казвам, че тук никой няма да ни открие. Той не ме слуша, стъпва на шпората, за да слезе, шпората се счупва, той пада, счупва си крака и вместо да мълчи, започва да вика така, като че го колят. От своя страна аз искам също да скоча, но беше много късно: скачам в ръцете на стрелците, които ме завеждат в Шатле, където заспивам най-спокойно, напълно уверен, че на другия ден ще изляза оттам. Но минава ден, два, седмица; пиша на кардинала. Същия ден идват да ме потърсят и ме завеждат в Бастилията; ето вече пет години, откак съм там. Как мислите, защо? Задето съм извършил светотатство, като съм се качил на коня зад Анри IV ли?

— Не, имате право, мили ми Рошфор, не може да е за това, но навярно след малко ще узнаете защо.

— А, да, аз и забравих да ви попитам: къде ме водите?

— При кардинала.

— Какво иска от мене?

— Нищо не зная, дори не знаех, че са ме изпратили за вас.

— Невъзможно. Вие, любимец!

— Любимец, аз! — извика д’Артанян. — О, бедни ми графе. Сега съм повече гасконски кадет, отколкото когато ви видях в Мьон, помните ли, скоро ще станат двадесет и две години, уви!

И тежка въздишка завърши думите му.

— Но вие идвате със заповед?

— Защото се намирах случайно в чакалнята и кардиналът се обърна към мене, както би се обърнал към всеки Друг; но аз съм все още лейтенант на мускетарите и ако не греша, почти от двадесет и една година съм лейтенант.

— Но не ви се е случило никакво нещастие, нали? И това е вече много.

— А какво нещастие искате да ми се случи? В някакъв латински стих, който забравих или по-скоро никога не съм го знаел добре, се казва: „Гърмът не пада в долините“. А аз съм долина, мили ми Рошфор, и то от най-ниските.

Значи Мазарини си е все още Мазарини?

— Повече от когато й да биЛО, мили мой; разправят, че се оженил за кралицата.

— Оженил!

— Ако не се е оженил, с положителност е неин любовник.

— Да устои на един Бъкингам и да отстъпи на един Мазарини!

— Такива са жените! — забеляза д’Артанян философски.

— Жените, да, но кралиците!

— Е, боже мой! В това отношение кралиците са два пъти жени.

— А господин дьо Бофор все още ли е в твора?

— Да. Защо питате?

— Тъй като ми мислеше доброто, той би могъл да ми помогне.

— Вие навярно сте по-близо до свободата; по-скоро вие ще му помогнете.

— Значи война …

— Ще има.

— С испанеца?

— Не, с Париж.

— Какво искате да кажете?

— Чувате ли тия пушечни гърмежи?

— Да. Е добре?

— Това са мирни граждани, които се забавляват, докато чакат нещо по-сериозно.

— Мислите ли, че с тях може да се направи нещо?

— Ами да, те дават надежда и ако имаха един водач, който да събере всички тия тълпи в една маса …

— Какво нещастие е, че не съм свободен.

— Е, боже мой, не се отчайвайте! Щом Мазарини изпраща да ви търсят, значи има нужда от вас; а ако има нужда от вас, тогава ви поздравявам. От много години насам никой няма вече нужда от мене; и ето виждате, докъде съм я докарал.

— Оплачете се, съветвам ви!

— Слушайте, Рошфор. Един договор …

— Какъв?

— Вие знаете, че сме добри приятели.

— Как да не зная! Нося белезите на това наше приятелство: три удари с шпага!…

— Е добре, ако бъдете отново в милост, не ме забравяйте.

— Честна дума на Рошфор, но при условие че и вие ще направите същото.

— Дадено! Ето ръката ми!

— И така, при първия случай ще поговорите за мене…

— Ще поговоря, а вие?

— Аз също.

— Тъкмо се сетих, а вашите приятели — и за тях ли трябва да поговоря.

— Кои приятели?

— Атос, Портос и Арамис; нима ги забравихте?

— Почти.

— Какво стана с тях?

— Съвсем не зная.

— Наистина ли?

— О, боже мой, да! Ние се разделихме, както знаете; те са живи — това е всичко, което мога да кажа за тях; от време на време получавам за тях известия по околен път. Но де са, да ме заколите, не мога да ви кажа. Не, честна дума, Рошфор! Остана ми само един приятел — вие!

— А знаменития … как се казваше тоя момък, когото направих сержант в пиемонтския полк?

— Планше?

— Да, да. Какво стана със знаменития Планше?

— Той се ожени за една сладкарница на улица де Ломбар, тоя момък обичаше винаги сладкишите; така че сега е гражданин на Париж и по всяка вероятност в тоя момент се бунтува. Ще видите, че тоя хитрец ще стане градоначалник, преди аз да стана капитан.

— Стига, мили ми д’Артанян, не падайте духом! Точно когато човек се намира отдолу на колелото, то се завърта и го издига. От тая вечер съдбата ви може би ще се измени.

— Амин! — каза д’Артанян и спря каретата.

— Какво правите? — попита Рошфор.

— Пристигнахме, а не искам да видят, че излизам от каретата ви; ние с вас не се познаваме.

— Имате право. Сбогом.

— Довиждане; не забравяйте обещанието си. Д’Артанян скочи на коня и тръгна пред конвоя.

След пет минути те влизаха в двора на Пале Роял.

Д’Артанян поведе затворника по голямата стълба, през чакалнята и коридора. Като стигна до вратата на Мазариновия кабинет, той искаше вече да доложи за себе си, когато изведнъж Рошфор сложи ръка на рамото му.

— Д’Артанян — каза Рошфор усмихнато, — искате ли да ви призная за какво мислех по целия път, като гледах тълпите, край които минавахме и които хвърляха огнени погледи на вас и на вашите четирима войници?

— Кажете — отговори д’Артанян.

— Достатъчно беше да извикам „на помощ!“, и вие с конвоя ви щяхте да бъдете разкъсани на парчета, а аз щях да бъда свободен.

— Защо не направихте това? — запита д’Артанян.

— Хайде де! — продължи Рошфор. — А клетвата за приятелство? О, ако ме водеше някой друг, тогава …

Д’Артанян наведе глава.

„Нима Рошфор е станал по-добър от мене?“ — помисли си той.

И заповяда да доложат за пристигането му на министъра.

— Въведете господин дьо Рошфор — се обади Мазарини с нетърпелив глас, след като чу двете имена — и помолете господин д’Артанян да почака: още имам нужда от него.

Тия думи зарадваха много д’Артанян. Както казваше той, отдавна никой нямаше нужда от него и това настояване на Мазарини му се стори добро предзнаменование.

А пък Рошфор застана нащрек при тия думи. Той влезе в кабинета и завари Мазарини седнал край масата, в обикновения си костюм, тоест на папски прелат; това беше почти костюмът на абатите от онова време — само чорапите и мантията бяха виолетови.

Вратите се затвориха; Рошфор погледна Мазарини с крайчеца на окото си и погледите им се срещнаха.

Министърът беше все същият: добре вчесан, добре накъдрен, добре парфюмиран и благодарение на кокетството си младолик наглед. А Рошфор беше съвсем друго нещо: петте години в затвора бяха много застарили достойния приятел на господин дьо Ришельо; черната му коса бе почти побеляла, а бронзовият цвят на лицето бе отстъпил място на почти болнава бледина, признак на изтощение. Като го видя, Мазарини поклати едва забележимо глава, сякаш искаше да каже:

— Ето един човек, който вече не е много годен за работа.

След доста продължително мълчание, което се стори на Рошфор цял век, Мазарини извади от купа книжа едно отворено писмо, показа го на благородника и каза:

— Намерих тук едно писмо, в което искате настойчиво да ви се върне свободата, господин дьо Рошфор. Значи вие сте в затвора?

Рошфор потрепера при тоя въпрос.

— Но, струва ми се — отговори той, — че ваше високопреосвещенство знае това по-добре от всеки друг.

— Аз ли? Съвсем не! В Бастилията има още много затворници от времето на господин дьо Ришельо, на които не зная дори и имената.

— Да, но аз съм друго нещо, ваше високопреосвещенство! И вие ме знаехте, защото именно по ваша заповед бях преместен от Шатле в Бастилията.

— Така ли мислите?

— Уверен съм в това.

— Да, наистина, струва ми се. че си спомням; не отказахте ли на времето да отидете в Брюксел по работа на кралицата?

— А, а! — каза Рошфор. — Значи това е истинската причина? А аз я търся от пет години. Какъв съм простак! И не се досетих!

— Но аз не казвам, че това е причината за вашето арестуване; да се разберем добре, само ви задавам тоя въпрос, нищо повече: не отказахте ли да отидете в Брюксел по служба на кралицата, а се съгласихте да отидете там по служба на покойния кардинал?

— Точно защото бях там по служба на покойния кардинал, аз не можех да отида повторно по служба на кралицата. В Брюксел ме заведе един ужасен случай. Това беше по времето на заговора на Шале1. Бях там, за да заловя преписката на Шале с ерцхерцога и тогава, когато ме познаха едва не ме разкъсаха на парчета.

——

1 Шале — любимец на крал Луи XIII; участвувал в заговор среЩУ кардинал Ришельо и екзекутиран през 1626 г. — Б. пр.

Как можех да се върна там? Щях да погубя крали цата, вместо да й услужа.

— Е, сега разбирате как най-добрите намерения се тълкуват зле, драги ми господин дьо Рошфор. Във вашия отказ кралицата е видяла чисто и просто само отказ. При покойния кардинал нейно величество е имала причини да бъде недоволна от вас!

Рошфор се усмихна презрително.

— Аз служих вярно на господин кардинал дьо Ришельо срещу кралицата; именно от това вие трябваше да извадите заключение, ваше високопреосвещенство, че след смъртта му ще служа вярно и на вас срещу всички.

— Господин дьо Рошфор — каза Мазарини, — аз не съм като господин дьо Ришельо, който се стремеше към всемогъщие; аз съм прост министър, който няма нужда от слуги, тъй като сам е слуга на кралицата. И така, нейно величество е много докачлива; тя е узнала за вашия отказ, взела го е за обявяване на война и като е знаела колко сте необикновен и следователно опасен човек, драги ми господин дьо Рошфор, заповядала ми е да ви обезвредя. Ето как сте се намерили в Бастилията.

— Е добре, ваше високопреосвещенство — каза Рошфор, — струва ми се, че ако по погрешка съм в Бастилията…

— Да, да — прекъсна го Мазарини, — разбира се, всичко това може да се уреди; вие сте човек, който може да разбере някои работи, и след като ги разбере, да ги води добре.

— На такова мнение беше и господин кардиналът дьо Ришельо и моето възхищение от тоя велик човек се увеличава още повече, като чувам, че и вие сте на същото мнение.

— Наистина — продължи Мазарини, — господин кардиналът беше голям политик и това го издигаше много по-високо от мене, съвсем прост и искрен човек; аз съм откровен като французин — ето какво ми вреди.

Рошфор си прехапа устните, за да не се усмихне.

— И така, към целта. Аз имам нужда от добри приятели, от верни служители; когато казвам имам нужда, искам да кажа: кралицата има нужда. Аз действувам само по заповеди на кралицата, разбирате ли? Не като господин кардинала дьо Ришельо, който действуваше по собствена прищявка. Ето защо никога няма да стана велик човек като него; но в замяна на това съм добър човек, господин дьо Рошфор, и се надявам да ви го докажа.

Рошфор познаваше тоя копринен глас, в който от време на време се долавяше нещо като съскане на змия.

— Готов съм да ви вярвам, ваше високопреосвещенство — каза той, — макар че лично съм изпитал малко от това добродушие, за което говорите. Не забравяйте, ваше високопреосвещенство — прибави Рошфор, като забеляза движението, което министърът се опита да потисне, — не забравяйте, че от пет години съм в Бастилията, а през тъмнична решетка нещата се виждат погрешно.

— О, господин дьо Рошфор, казах ви вече, че не съм никак виновен за вашето затваряне. Кралицата … (гняв на жена и на принцеса, разбирате сами! Но той отминава, както и идва, и после всичко се забравя) …

— Разбирам, че тя не мисли за това, ваше високопреосвещенство, тя, която е прекарала пет години в Пале Роял. сред празненства и ласкатели; но аз ги прекарах в Бастилията и…

— О, боже мой, драги ми господин дьо Рошфор, нима си мислите, че в Пале Роял се живее много весело? Съвсем не! Уверявам ви, че и ние си имахме своите главоболия. Но да не говорим вече за това. Аз играя с открити карти, както винаги. Кажете, вие от нашите ли сте, господин дьо Рошфор?

— Разбира се, ваше високопреосвещенство, нищо по-добро не желая, но аз не съм вече в течение на нищо. В Бастилията може да се приказва за политика само с войниците и тъмничарите, а вие нямате представа, ваше високопреосвещенство, колко зле осведомени са тия хора за събитията. Аз съм все още за господин дьо Басомпиер … Той умря, господине, и това е голяма загуба. Той беше предан на кралицата, а преданите хора са рядкост.

— Не ще и дума, така е! — каза Рошфор. — Когато ги имате вие ги изпращате в Бастилията.

Мазарини запита:

— С какво се доказва преданоста?

— С дела — отговори Рошфор.

— Да, да, с дела! — замислено продължи министърът. — Но де да намерим делови хора?

Рошфор поклати глава.

— Те не липсват никога, ваше високопреосвещенство, само че вие търсите зле.

— Аз търся зле? Какво искате да кажете драги ми господин дьо Рошфор? Хайде, научете ме. Тесните ви връзки с покойния кардинал са ви дали възможност да научите много неща. О, той беше толкова велик човек!

— Ваше високопреосвещенство ще се разсърди ли, ако започна да му чета морал?

— Аз ли? Никога! Добре знаете, че на мене може да се каже всичко. Аз се старая да ме обичат, а не да се страхуват от мене.

— Е добре, ваше високопреосвещенство, в моята килия има една пословица, написана на стената с върха на гвоздей.

— И каква е тая пословица? — попита Мазарини.

— Ето я, ваше високопреосвещенство: какъвто господарят…

— Зная я: такъв ислугата.

— Не: такъв и служителят. Това е малко изменено; нение, внесено от преданите хора, за които ви говорех преди малко, за тяхно лично удоволствие.

— Е, какво значи тая пословица?

— Значи, че господин дьо Ришельо умееше да намира; предани хора, и то с дузини.

— Той, прицелът за всички ножове! Той, който цял живот е отбивал нанасяните му удари!

— Но все пак той ги отбиваше, макар че те бяха нанасяни жестоко. Той имаше страшни врагове, но имаше верни приятели.

— Точно това търся аз!

— Аз познавах хора — продължи Рошфор, като помисли, че е дошъл моментът да сдържи думата си, дадена на д’Артанян, — аз познавах хора, които сто пъти измамваха със своята ловкост проницателността на кардинала; със своята храброст побеждаваха неговите гвардейци и шпиони; хора, които без пари, без поддръжка, без кредит закрепиха короната на една коронована глава и накараха кардинала да иска милост.

— Но хората, за които говорите — каза Мазарини, като се усмихна мислено, че Рошфор сам заговори за това, за което беше доведен тук, — тия хора не са били предани на кардинала, щом са се борили срещу него.

— Не, защото иначе те щяха да бъдат възнаградени по-добре; но те имаха нещастието да бъдат предани на същата тая кралица, за която сега търсите служители.

— А откъде знаете всичко това?

— Зная го, защото по онова време тия хора бяха мои неприятели, защото се бореха срещу мене, защото им причиних зло, доколкото можех, защото те ми се отплатиха, доколкото им позволяваха силите, защото един от тях, с когото особено имах работа, ме рани с шпага преди седем години: тогава той ме рани за трети път… с това се свършиха старите ни сметки.

— Ах! — каза Мазарини с удивително добродушие. — Ако познавах такива хора!

— Е, ваше високопреосвещенство, повече от шест години един от тях стои на вашата врата и от шест години вие смятате, че не е годен за нищо.

— Кой е той?

— Господин д’Артанян.

— Тоя гасконец! — извика Мазарини с отлично изиграно учудване.

— Тоя гасконец спаси една кралица и накара господин дьо Ришельо да признае, че по хитрост, сръчност и политика той е просто ученик пред него.

— Наистина!

— Както имах честта да кажа на ваше високопреосвещенство.

— Поразкажете ми това, драги ми господин дьо Рошфор.

— Много е мъчно, ваше високопреосвещенство — каза благородникът, като се усмихна.

— Тогава той сам ще ми разкаже.

— Съмнявам се, ваше високопреосвещенство.

— А защо?

— Защото това не е негова тайна; защото, както ви казах, това е тайна на една велика кралица.

— И той сам ли извърши тоя подвиг?

— Не, ваше високопреосвещенство, помагаха му трима приятели, храбреци, каквито търсехте преди малко.

— И тия четирима души бяха тясно свързани помежду си, казвате?

— Като че ли тия четирима души бяха един човек, като че ли тия четири сърца биеха в едни гърди. В замяна на това какво не извършиха те четиримата!

— Драги ми господин дьо Рошфор, наистина вие възбудихте любопитството ми до крайна степен. Не бихте ли могли да ми разправите тая история?

— Не, но мога да ви разкажа една приказка, истинска вълшебна приказка, уверявам ви, ваше високопреосвещенство.

— О, разкажете ми я, господин дьо Рошфор. Много обичам приказките.

— Значи искате, ваше високопреосвещенство? — попита Рошфор, като се мъчеше да отгатне истинското намерение върху това хитро и лукаво лице.

— Да.

— Тогава слушайте! Имало едно време една кралица … могъща кралица, кралица на едно от най-големите кралства в света, на която един велик министър желаел много зло, защото по-преди й желаел твърде много добро. Не се мъчете, ваше високопреосвещенство! Не бихте могли да отгатнете имената. Всичко това ставало много време преди да дойдете в кралството на тая кралица. И тъй, при двора пристигнал посланик, толкова храбър, толкова богат и толкова елегантен, че всички жени полудели по него; и дори самата кралица имала неблагоразумието да му подари — без съмнение като спомен за начина, по който уреждал държавните работи — някакъв накит, толкова забележителен, че не можел да се замени. Тъй като тоя накит бил подарен от краля, министърът посъветвал краля да каже на кралицата, че иска да я види на близкия бал с накита. Безполезно е да ви казвам, ваше високопреосвещенство, че министърът е знаел от сигурен източник , че накитът бил у посланика, а посланикът заминал много далеч, отвъд моретата. Великата кралица била изгубена, изгубена като последната от поданиците си, защото падала от висотата на своето величие.

— Наистина! — каза Мазарини.

— Е добре, ваше високопреосвещенство, четирима души решили да я спасят. Тия четирима души не били нито принцове, нито херцози, нито могъщи хора, нито дори богати хора: просто четирима войници с възвишено сърце, сигурна ръка и остра шпага. Те тръгнали. Министърът знаел за заминаването им и поставил по пътя им хора, които трябвало да не ги допуснат до целта. Тримата били извадени от строя от многобройните нападатели; един само стигнал пристанището, убил или ранил искащите да го спрат, преминал морето и донесъл накита на великата кралица; тя го сложила на рамото си в определения ден и министърът едва ли не бил изгонен. Какво ще кажете за тоя подвиг, ваше високопреосвещенство?

— Великолепно! — каза Мазарини замислено.

— Е добре, аз зная десет такива истории. Мазарини не отговори: той мислеше. Минаха пет-шест минути.

— Нямате ли повече въпроси към мене, ваше високопреосвещенство? — попита Рошфор.

— Как не, и господин д’Артанян беше един от четиримата, казвате?

— Той водеше цялата работа.

— А кои бяха другите?

— Ваше високопреосвещенство, позволете ми да предоставя на господин д’Артанян да ви каже имената им. Те бяха негови приятели, а не мои; само той може да има известно влияние върху тях, а аз не зная дори истинските им имена.

— Вие нямате доверие в мене, господин дьо Рошфор. Е добре, ще бъда откровен докрай: аз имам нужда от вас, от него, от всички!

— Да започнем от мене, ваше високопреосвещенство, тъй като изпратихте да ме потърсят и съм тук, после ще преминете на другите. Не се чудете на любопитството ми:

когато човек е прекарал пет години в затвор, много му се иска да знае къде ще го изпратят.

— На вас, драги ми господин дьо Рошфор, поверявам особено място; ще отидете във Венсен, където е затворен господин Бофор: ще го пазите, без да сваляте очи от него. Е, какво ви е?

— Вие ми предлагате нещо невъзможно — отговори Рошфор, като поклати разочаровано глава.

— Как, невъзможно? Че защо е невъзможно?

— Защото господин дьо Бофор е един от моите приятели или по-скоро аз съм един от неговите; забравихте ли, ваше високопреосвещенство, че той отговаряше за мене пред кралицата?

— Оттогава господин дьо Бофор е неприятел на държавата.

— Да, ваше високопреосвещенство, възможно е; но тъй като аз не съм нито крал, нито кралица, нито министър, той не е мой неприятел и аз не мога да приема предложението ви.

— Значи ето какво наричате преданост? Поздравявам ви! Вашата преданост не ви обвързва много, господин дьо Рошфор.

— И после, ваше високопреосвещенство, вие сам разбирате, че да се излезе от Бастилията, за да се влезе във Венсен, значи само да се промени затворът.

— Кажете веднага, че сте от партията на господин дьо Бофор, това ще бъде по-откровено от ваша страна.

— Ваше високопреосвещенство, аз бях толкова дълго време затворен, че сега съм само за една партия: партията на свободния въздух. Употребете ме за каквото искате друго, изпратете ме с някаква задача, дайте ми дейна работа, но под открито небе, ако е възможно.

— Драги ми господин дьо Рошфор — каза Мазарини подигравателно, — вашето усърдие ви увлича; вие си мислите, че сте още млад човек, защото сърцето ви е младо; но силите ви изменят. Повярвайте ми: сега ви е необходима само почивка … Хей, да влезе някой!

— И така, вие не решавате нищо за мене, ваше високопреосвещенство?

— Напротив, рошвор. Бернуен влезе.

— Повикайте един пазач — каза той — и останете край мене — прибави съвсем ниско.

Влезе един пазач. Мазарини написа няколко думи, даде листа на тоя човек, после кимна с глава и каза:

— Сбогом, господин дьо Рошфор! Рошфор се поклони почтително.

— Виждам, ваше високопреосвещенство — каза той, — че ще ме заведат отново в Бастилията.

— Досетлив сте.

— Връщам се там, ваше високопреосвещенство; но, повтарям ви, грешите, че не се възползувахте от мене.

— От вас, приятеля на моите неприятели!

— Какво да се прави! Трябваше да ме направите неприятел на вашите неприятели.

— Нима си мислите, че сте само вие на тоя свят, господин дьо Рошфор? Повярвайте ми, ще намеря други, не по-лоши от вас.

— Желая ви успех, ваше високопреосвещенство.

— Добре. Вървете, вървете! Тъкмо се сетих, безполезно е да ми пишете повече, господин дьо Рошфор, писмата ви ще бъдат напусто.

— Аз извадих кестените от огъня — промърмори Рошфор, като излизаше. — И ако д’Артанян не остане доволен от мене, когато му разкажа как съм го нахвалил, мъчно ще му се угоди. Но по дяволите, къде ме водят?

Наистина, поведоха Рошфор по малката стълба вместо през чакалнята, където чакаше д’Артанян. На двора той видя каретата си и конвоя си от четирима души; но напразно се мъчеше да намери приятеля си.

„А, а! — си помисли Рошфор. — Това съвсем изменя работата! И ако по улиците има все още толкова много народ, е добре, ще се помъчим да докажем на Мазарини, че, слава богу, сме още годни за нещо друго, а не да пазим затворник.“

И той скочи в каретата тъй леко, като че ли беше на двадесет и пет години.

IV. АНА АВСТРИЙСКА НА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ ГОДИНИ

Като остана сам с Бернуен, Мазарини поседя замислен; той знаеше вече много, но още не знаеше достатъчно. Мазарини беше нечестен в играта; тая подробност ни е запазил Бриен1: той наричаше това „да използува своите предимства“. Той реши да започне играта с д’Артанян само след като узнае всички карти на противника си.

— Нищо ли няма да заповяда ваше високопреосвещенство? — попита Бернуен.

— Напротив — отговори Мазарини. — Посвети ми, ще ида при кралицата.

Бернуен взе един свещник и тръгна напред.

Таен проход съединяваше отделението и кабинета на Мазарини с покоите на кралицата; по тоя път кардиналът отиваше по всяко време у Ана Австрийска2.

Като стигна в спалнята, където водеше тоя проход, Бернуен срещна госпожа Бове. Тя и Бернуен бяха довереници на тая презряла любов; и госпожа Бове отиде да доложи за кардинала на Ана Австрийска, която беше в помещението си за молитва с младия Луи XIV.

Ана Австрийска седеше в голямо кресло, облакътена на една маса и подпряла глава на ръката, и гледаше как царственото дете, лежейки на килима, прелиства една голяма книга за битки. Тя умееше най-добре от всички да скучае величествено сред своето величие; понякога седеше по цели часове в стаята си или в помещението за молитва, без да чете и без да се моли.

Книгата, с която се забавляваше кралят, беше от Квинт Курций3, украсена от гравюри, представящи подвизите на Александър Велики.

——

1 Анри Огюст Ломени Дьо Бриен френски дипломат, държавник и мемоарист от XVII в. — Б. пр.

2 Пътят, по който кардиналът отивал у кралицатамайка, се вижда още в Пале Роял (Мемоари на принцеса Палатинска, стр. 331),

3 Квинт Курций Руфт — латински историк от I в. преди и. е. — Б. пр.

Госпожа Бове се появи на вратата и доложи за кардинал дьо Мазарини.

Детето се надигна на едното си коляно, намръщи се и запита, като гледаше майка си:

— Защо влиза така, без да иска аудиенция? Ана се изчерви леко.

— Необходимо е при сегашните обстоятелства — отвърна тя — един пръв министър да може да идва по всяко време при кралицата с доклад за онова, което се случва, без да възбужда любопитството и тълкуванията на целия двор.

— Но, струва ми се, че господин дьо Ришельо не влизаше така — забеляза неуморимото дете.

— Как помните какво вършеше господин дьо Ришельо? Вие не можете да знаете това, бяхте твърде млад.

Аз и не помня, но питах и ми казаха.

— А кой ви каза това? — продължи Ана Австрийска със зле прикрито раздразнение.

— Зная, че никога не трябва да наименувам лицата, които отговарят на въпросите ми — отговори детето, — иначе няма да ми казват вече нищо.

В тоя миг влезе Мазарини. Кралят стана, взе книгата, затвори я и я занесе на масата, край която остана прав, за да принуди и Мазарини да стои прав.

Мазарини следеше внимателно цялата тая сцена, сякаш чрез нея желаеше да отгатне предшествуващата.

Той се поклони почтително пред кралицата и направи нисък поклон на краля, който му отговори с доста небрежно кимване на главата; но един поглед на майка му го укори за тая омраза, която Луи XIV хранеше още от детинството си към кардинала, и той прие поздравлението на министъра с усмивка на устните.

Ана Австрийска се мъчеше да прочете върху лицето на Мазарини причината за това неочаквано посещение; обикновено кардиналът идваше при нея само когато всички се оттегляха.

Министърът направи едва забележим знак с глава. Тогава кралицата се обърна към госпожа Бове.

— Време е кралят да си легне — каза тя. — Повикайте Лапорт.

Кралицата беше казала вече два-три пъти на младия Луи да се оттегли, но детето нежно настоя да остане; тоя път то не направи никаква забележка, само си прехапа устните и побледня.

След малко влезе Лапорт.

Детето отиде право към него, без да прегърне майка си.

— Е, Луи — каза Ана, — защо не ме прегърнете?

— Мислех, че ми се разсърдихте, всемилостива господарке: вие ме изпъждате.

— Не ви пъдя: само че току-що прекарахте шарка, все още не сте се оправили и се страхувам да не се уморите, като седите до късно.

— Вие не се страхувахте от това, като ме накарахте днес да отида в парламента и да издам тия лоши укази, от които толкова силно роптае народът.

— Всемилостиви господарю — каза Лапорт, за да промени разговора, — на кого ще заповядате да дам свещника?

— На когото искаш, Лапорт — отговори детето, — само прибави то с висок глас — не на Манчини.

Господин Манчини беше племенник на кардинала, настанен от Мазарини при Луи XIV като почетно дете, и кралят пренесе и върху него една част от омразата си към министъра.

Кралят излезе, без да прегърне майка си и без да поздрави кардинала.

— Отлично! — каза Мазарини. — Много ми е приятно да видя, че негово величество се възпитава да изпитва отвращение към лицемерието.

— Какво значи това? — попита кралицата почти плахо.

— Но, струва ми се, че излизането на краля няма нужда от обяснения; освен това негово величество не се мъчи дори да скрие колко малко ме обича, което впрочем не ми пречи да му бъда изцяло предан, както съм предан на ваше величество.

— Моля да го извините, кардинале — каза кралицата, — той е дете и още не може да разбере колко много ви е задължен.

Кардиналът се усмихна.

— Но вие сте дошъл сигурно по някаква важна работа — продължи кралицата. — Какво има?

Мазарини седна или по-скоро се отпусна в едно широко кресло и каза с меланхолен вид:

— По всяка вероятност ние ще бъдем принудени скоро да се разделим, освен ако вие не се решите, от любов към мене, да ме последвате в Италия.

— Защо? — попита кралицата.

— Защото, както се казва в операта Тисбе:

Цял свят се е сговорил да ни раздели.

— Вие се шегувате, господине! — каза кралицата, като се опитваше да си възвърне малко от предишното величие.

— Уви, всемилостива господарке, съвсем не се шегувам! — каза Мазарини. — По-скоро, моля да ми повярвате, готов съм да плача; и има за какво, защото, както вече ви казах:

Цял свят се е сговорил да ни раздели.

А тъй като и вие сте част от целия свят, вие също ме напускате.

— Кардинале!

— Е, боже мой, нима не видях завчера как най-любезно се усмихвахте на господин херцог д’Орлеан или по-скоро на онова, което ви казваше!

— А какво ми казваше?

— Казваше ви, всемилостива господарке: „Вашият Мазарини е непреодолимата пречка; нека той се махне и всичко ще тръгне като по вода“.

— Какво трябваше да направя?

— О, всемилостива господарке, вие сте кралица, струва ми се!

— Хубава кралска власт, в зависимост от всеки драскач в Пале Роял или всеки дребен дворянин!

— Но вие сте достатъчно силна, за да отдалечите от себе си хората, които не ви се харесват.

— Тоест, които не се харесват на вас! — отговори кралицата.

— На мене!

— Без съмнение. Кой изгони госпожа дьо Шеврьоз, която дванадесет години беше преследвана през миналото царуване?

— Една интригантка, която искаше да продължи срещу мене сплетните, започнати срещу господин дьо Ришельо!

— Кой изгони госпожа дьо Отфор, вярна приятелка, която отблъсна благосклонността на краля, за да запази моята благосклонност?

— Една лицемерка, която всяка вечер, когато ви събличаше, ви казваше, че погубвате душата си, като обичате свещеник, като че ли свещеник и кардинал са едно и също нещо!

— Кой заповяда да арестуват господин дьо Бофор?

— Един размирник, който говореше само, че трябва да ме убие!

— Добре виждате, кардинале — продължи кралицата, — че вашите неприятели са мои неприятели.

— Това не е достатъчно, всемилостива господарке, би трябвало още вашите приятели да бъдат и мои приятели.

— Моите приятели, господине! … — Кралицата поклати глава. — Уви! Нямам вече приятели.

— Как можете да нямате приятели в щастието, когато сте имали приятели в нещастието?

— Защото в щастието аз забравих тия приятели, господине: защото постъпих като кралица Мария Медичи, която след завръщането си от първото изгнание презря всички страдали за нея, а после, изпратена повторно в изгнание, умря в Кьолн, изоставена от всички, дори от собствения си син, защото на свой ред всички я презряха.

— Е добре, да видим — каза Мазарини — не можем ли да поправим злото? Потърсете между приятелите си, между най-старите.

— Какво искате да кажете, господине?

— Само това, което казвам: потърсете.

— Уви! Колкото и да гледам около себе си, не виждам никого, върху когото да имам влияние. Братът на краля, както винаги, се води от любимеца си: вчера беше Шоази, днес е Ла Ривиер, утре ще бъде друг. Господин принцът се води от коадютора1, а коадюторът — от госпожа дьо Гемене.

— Но аз ви казах, всемилостива господарке, да обърнете внимание не на днешните, а на някогашните приятели.

— Някогашните? — повтори кралицата.

— Да, някогашните, ония, които са ви помагали да се борите с господин херцог дьо Ришельо и дори да го побеждавате.

„Накъде ли бие?“ — промърмори кралицата, като гледаше неспокойно кардинала.

— Да — продължи той, — в известни обстоятелства, с по-СИЛеН И ТЪНЪК ум, пРисъщ на ваше величество, и с Приятелите си Вие сте съумявали да отблъснете нападенията на тоя противник.

— Аз! — извика кралицата. — Аз търпях и нищо повече.

— Да — продължи Мазарини — както търпят жените, които си отмъщават. Стига, да преминем на въпроса! Познавате ли господин дьо Рошвор?

— Господин Дьо Рошвор не беше от моите приятели — отговори кралицата, напротив беше от най-ожесточените ми неприятели, един от най-верните на господин кардинала. Мислех, че, знаете това.

— Зная го толкова добре — отвърна Мазарини, — че го затворихме в Бастилията.

— Излязъл ли е оттам? — запита кралицата.

— Не, успокойте се, там е още; но аз заговорих за него само за да стане дума за друг. Познавате ли господин д’Артанян? — продължи Мазарини, като гледаше кралицата в лицето.

Ударът попадна право в сърцето на Ана Австрийска. „Нима тоя гасконец е проговорил?“ — промърмори тя. После прибави високо:

— Д’Артанян? Почакайте, да, наистина, това име ми е познато. Д’Артанян, мускетар, който обичаше една от моите жени. Нещастна женица, отровиха я заради мене.

— Това ли е всичко? — каза Мазарини. Кралицата погледна учудено кардинала.

— Но, струва ми се, господине — отвърна тя, — че вие ме подлагате на разпит?

— На който, във всеки случай — каза Мазарини с вечната си усмивка и все тъй сладкия си глас — вие отговаряте, както ви хрумне.

— Изкажете ясно желанията си, господине, и аз ще отговоря по същия начин — започна да губи търпение кралицата.

— Е добре, всемилостива господарке — рече Мазарини, като се поклони, — аз желая да споделите с мене приятелите си, както аз споделих с вас бедните си способности и дарби, с които небето ме надари. Положението е сериозно и трябва да се действува енергично.

— Пак! — каза кралицата. — Аз мислех, че свършихме с това, като се отървахме от господин дьо Бофор.

— Да, вие видяхте само пороя, който искаше да отнесе всичко, и не обърнахте внимание на тихата вода. Но във Франция има една пословица за тихата вода.

— Довършете — рече кралицата.

— Е добре — продължи Мазарини, — всеки ден аз търпя обиди от вашите принцове и вашите титуловани слуги, тия автомати, които не виждат, че техните пружини са в ръцете ми, и които не са отгатнали под търпеливото ми спокойствие смеха на разгневения човек, който се е заклел в себе си Да стане един ден най-силен. Наистина, ние арестувахме господин дьо Бофор, но от всички тях той беше най-малко опасен; остава още господин принцът …

— Победителят при Рокроа! Мислите ли?

— Да, всемилостива господарке, и много често; но раtienza1, както казваме ние, италианците. После, след господин дьо Конде идва херцог д’Орлеан.

— Какво говорите? Първият принц по кръв, чичото на краля!

— Не, не първият принц по кръв, не чичото на краля, но подлият заговорник, който през миналото царуване, подтикван от прищевния си и своеобразен характер, разяждан от жалка скука, разпалван от ниско честолюбие, завиждайки на всички, които го превъзхождат по честност и смелост, раздразнен от собствената си нищожност, стана ехо на всички злонамерени слухове, стана душа на всички сплетни, подтикна напред храбрите хора, които имаха глупостта да повярват на думата на един човек от кралска кръв и от които той се отрече, когато те се изкачиха на ешафода! Не първият принц по кръв, не чичото на краля, повтарям, а убиецът на Шале, на Монморанси и Сен Марс2, който днес се опитва да играе същата игра и си въобразява, че ще спечели, защото има работа с друг противник, който не заплашва, а се усмихва. Но той се лъже, той само загуби със смъртта на господин дьо Ришельо и аз нямам никакъв интерес да оставям край кралицата тоя източник на раздори, с който покойният господин кардинал в продължение на двадесет години е тровил жлъчката на краля.

Ана се изчерви и закри лицето си с ръце.

— Съвсем не искам да унижавам ваше величество — продължи Мазарини с по-спокоен, но едновременно чудно твърд глас. — Искам да уважават кралицата и да уважават министъра и, защото в очите на всички аз съм само неин министър. Ваше величество знае, че аз не съм кукла, дошла от Италия, както казват мнозина. Необходимо е

——

1 Р a t i е n z а (итал.) — търпение.

2 Шале, Монморанси и Сен Марс — участници в заговора срещу кардинал Ришельо. — Б. пр.

всички да знаят това така, както го знае ваше величество.

— Е добре де, какво трябва да правя? — попита Ана Австрийска, като се покори на тоя властен глас.

— Трябва да си спомните имената на ония верни и предани хора, които преминали морето въпреки волята на господин дьо Ришельо, като оставяли по целия път следи от кръвта си, за да донесат на ваше величество известен накит, даден от вас на господин дьо Бъкингам.

Ана стана величествено, разгневена, сякаш стоманена пружина я бе накарала да подскочи. Тя погледна кардинала с това високомерие и това достойнство, които я правеха тъй могъща в дните на младостта й, и каза:

— Вие ме обиждате, господине!

— Аз искам най-после — продължи Мазарини, като довършваше мисълта си, прекъсната по средата от движението на кралицата, — аз искам да направите днес за мъжа си онова, което сте направили някога за любовника си.

— Пак тая клевета! — извика кралицата. — А аз мислех, че тя е умряла, че е задушена, защото не ме измъчвахте с нея досега; но ето че вие също я повтаряте. Толкова по-добре! Да разрешим въпроса между нас и да свършим веднъж завинаги с него, чувате ли?

— Но, всемилостива господарке — забеляза Мазарини, учуден от пробудилата се отново в нея сила, — аз не искам да ми кажете всичко.

— А аз искам да ви кажа всичко — отговори Ана Австрийска. — И така, слушайте. Аз искам да ви кажа, че по онова време наистина имаше четири предани сърца, четири благородни души, четири верни шпаги, които ми спасиха нещо повече от живота, господине, които ми спасиха честта.

— А, вие си признавате — каза Мазарини.

— Нима само честта на виновните се подхвърля на опасност, господине? Нима не може да се опозори някой, особено жена, като се съди само по външността? Да, всичко беше срещу мене и аз щях да бъда опозорена, а при това, кълна ви се, не бях виновна. Кълна се …

Кралицата потърси нещо свято, в което би могла да се закълне; тя извади от едно шкафче, скрито в тапицерията, малко ковчеже от розово дърво с сребърни инкрустации, постави го на олтаря и продължи:

— Кълна се в тия свещени реликви, че обичах господин дьо Бъкингам, но господин дьо Бъкингам не е бил мой любовник!

— А какви са тия реликви, в които се кълнете, всемилостива господарке? — усмихнато каза Мазарини. — Предупреждавам ви, аз съм римлянин и затова съм недоверчив: от реликва до реликва има разлика.

Кралицата свали от шията си едно златно ключе и го подаде на кардинала.

— Отворете и вижте сам, господине — каза тя.

Учуден, Мазарини взе ключето, отвори ковчежето и намери в него само един ръждясал нож и две писма, едното от които беше изцапано с кръв.

— Какво е това? — попита Мазарини.

— Какво ли, господине? — рече Ана Австрийска със своята кралска осанка и протегна над отвореното ковчеже ръка, която годините не бяха лишили от чудната й красота. — Ще ви кажа какво. Тия две писма са единствените, които някога съм му писала. А това е ножът, с който го уби Фелтън. Прочетете, писмата, господине, и ще видите дали съм излъгала.

Въпреки даденото му позволение Мазарини, подчинявайки се на едно естествено чувство, вместо да прочете писмата, взе ножа, който умиращият Бъкингам беше извадил от раната си и по Лапорт бе изпратил на кралицата; острието беше съвсем разядено от кръвта, превърнала се в ръжда. Той го погледа около една минута и през това време кралицата побеля като покривката на олтара, на който се беше облегнала. А след това с неволно потреперване го постави обратно в ковчежето.

— Добре, всемилостива господарке — каза той, — вярвам на клетвата ви.

— Не, не, четете! — възрази кралицата, като се намръщи. — Четете, аз искам това, аз заповядвам — реших да свършим сега с всичко и да не се връщаме повече на тая тема. Или си мислите — прибави тя с ужасна усмивка, — че съм готова да отварям това ковчеже при всяко от бъдещите ви обвинения?

Покорен от тая енергия, Мазарини се подчини почти несъзнателно и прочете двете писма. В едното от тях кралицата искаше от Бъкингам да върне диамантения накит: това беше писмото, занесено от д’Артанян и пристигнало навреме. В другото тя го предупреждаваше, че искат да го убият; то беше връчено на херцога от Лапорт, но беше пристигнало много късно.

— Добре, всемилостива господарке — каза Мазарини, — няма какво да се отговори на това.

— Не, господине, има какво да се отговори — възрази кралицата, като затвори ковчежето и опря ръка на него. — Трябва да кажа, че винаги съм била неблагодарна към тия хора, които ме спасиха и които извършиха всичко, доколкото им позволяваха силите, за да спасят и него. Че на храбрия д’Артанян, за когото говорехте преди малко, дадох само да целуне ръката ми и подарих тоя диамант.

Кралицата протегна хубавата си ръка към кардинала и му показа един чуден камък, който святкаше на пръста й.

— Както изглежда — продължи кралицата, — той го е продал в тежка минута; продал го е, за да ме спаси втори път — да изпрати човек при херцога и да го предупреди, че се готвят да го убият.

— Значи д’Артанян знаеше това?

— Той знаеше всичко. По какъв начин? Не зная. Но най-после той го е продал на господин дезЕсар; аз видях пръстена на ръката му и го откупих; но тоя диамант е негов, господине: върнете му го от мое име. И тъй като имате щастието да се намира такъв човек при вас, постарайте се да го използувате.

— Благодаря, всемилостива господарке! — каза Мазарини. — Ще се възползувам от съвета.

— А сега — рече кралицата, сякаш изтощена от преживяното вълнение — имате ли още нещо да ме питате?

— Нищо, всемилостива господарке — отговори кардиналът с най-нежен глас. — Моля само да ме извините за несправедливите подозрения; но аз ви обичам толкова силно, че не е за учудване ревността ми, дори към миналото.

Неопределена усмивка се мярна по устните на кралицата.

— Тогава, господине — каза тя, — щом няма какво повече да ме питате, оставете ме; вие трябва да разберете, че след такава сцена имам нужда да остана сама. Мазарини се поклони.

— Оттеглям се, всемилостива господарке — рече той. — Ще ми позволите ли да дойда пак?

— Да, но утре; това време едва ли ще е достатъчно, за да се съвзема.

Кардиналът взе ръката на кралицата, целуна я галантно и се оттегли.

Щом излезе, кралицата отиде в стаята на сина си и попита Лапорт дали кралят си е легнал. Лапорт й показа с ръка спящото дете.

Ана Австрийска се изкачи по стъпалата на кревата, допря устни до намръщеното чело на сина си и го целуна внимателно. След това се оттегли все така мълчалива, като само каза на камердинера:

— Постарайте се, мили ми Лапорт, кралят да гледа по-любезно господин кардинала, на когото и той, и аз сме крайно задължени.

V. ГАСКОНЕЦ И ИТАЛИАНЕЦ

През това време кардиналът се върна в кабинета си; на вратата го чакаше Бернуен. Мазарини го запита дали не се е случило нещо ново и дали не е дошла някаква новина отвън. След като получи отрицателен отговор, той му даде знак да се оттегли.

Щом остана сам, той отвори вратата на коридора, а след това на чакалнята; д’Артанян, уморен, спеше на една пейка.

— Господин д’Артанян! — каза той тихо. Д’Артанян не се помръдна.

Господин д’Артанян! — повтори той по-високо. А Артанян продължаваше да спи.

Кардиналът се приближи до него и го побутна с пръст по рамото.

Тоя път Д’Артанян потрепера, събуди се и скочи на крака като войник под оръжие.

— Тук! — извика той. — Кой ме вика?

— Аз — каза Мазарини с лице, цъфнало в усмивка.

— Моля ваше високопреосвещенство да ме извини — рече д’Артанян, — но бях толкова уморен …

— Не се извинявайте, господине — прекъсна го Мазарини, — защото вие сте се уморили, докато ми служите.

Д’Артанян остана учуден от любезността на министъра.

— Хм! — процеди той през зъби. — Нима е вярна пословицата, че щастието идва насън?

— Вървете след мене, господине! — каза Мазарини.

— Я виж, я виж — промърмори д’Артанян, — Рошфор е сдържал думата си; само че откъде, по дяволите, е минал?

Той погледна дори в най-скритите ъгълчета на кабинета, но Рошфор го нямаше никакъв.

— Господин д’Артанян — каза Мазарини, като седна и се разположи удобно на креслото си, — аз винаги съм ви смятал за храбър и благороден човек.

„Възможно е — помисли си д’Артанян, — но много време му трябваше, за да ми го каже.“

Обаче това не му попречи да се поклони на Мазарини до земята в отговор на комплимента му.

— Е добре — продължи Мазарини, — дойде време да използуваме вашите дарби и вашата смелост!

В очите на офицера се появи светкавица от радост, но угасна веднага, защото той не знаеше накъде клони Мазарини.

— Заповядайте, ваше високопреосвещенство — каза той, — готов съм да ви се подчинявам.

— Господин д’Артанян — продължи Мазарини, — през миналото царуване вие извършихте някои подвизи…

— Ваше високопреосвещенство е много добър, като си спомня това … Вярно е, аз се сражавах не без успех.

— Аз говоря не за вашите военни подвизи — рече Мазарини. — Разбира се, те вдигнаха шум, но не могат да се сравнят с другите.

Д’Артанян се престори на учуден.

— Е добре, защо не отговаряте? — каза Мазарини.

— Чакам ваше високопреосвещенство да ми каже за какви подвизи желае да говори — поясни д’Артанян.

— Аз говоря За приключението… вие знаете много добре какво искам да кажа.

— Уви, не, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян съвсем учуден.

— Вие сте скромен, толкова по-добре. Аз говоря за приключението с кралицата, за диамантения накит, за пътуването ви с трима ваши приятели.

„Е-е, дали това не е клопка? — помисли си гасконецът. — Да се държим здраво!“

И той придаде на лицето си такъв израз на смайване, на който биха завидели Мондори и Белроз, двамата най-добри комедианти по онова време.

— Отлично! — каза Мазарини, като се засмя. — Браво’ Добре ми казаха, че вие сте човекът, който ми трябва. Да видим, какво бихте направили за мене?

— Всичко, каквото заповяда ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян.

— Бихте ли направили за мене онова, което сте направили някога за една кралица?

„Положително искат да ме накарат да говоря — си каза д’Артанян, — ама ще видим. Той не е по-хитър от Ришельо, дявол да го вземе!…“

— За една кралица, ваше високопреосвещенство? Не ви разбирам.

— Не разбирате ли, че имам нужда от вас и от вашите трима приятели?

— Какви приятели, ваше високопреосвещенство?

— От вашите трима някогашни приятели.

— Някога, ваше високопреосвещенство, имах не трима приятели, а петдесет — отговори д’Артанян. — На двадесет години всички наричаш свои приятели.

— Добре, добре, господин офицер! — каза Мазарини. — Дискретността е хубаво нещо; но днес бихте могли да се разкаете, че сте били твърде дискретен.

— Ваше високопреосвещенство, Питагор е карал учениците СИ Да мълчат по пет години, за да ги научи на мълчание.

— А ВИе мълчахте двадесет, господине. Петнадесет години н Повече от един философпитагореец, което ми се струва достатъчно. Днес вие можете да говорите — кралицата ви освобождава от вашата клетва.

— Кралицата! — извика д’Артанян с учудване, което тоя път не беше престорено.

— Да, кралицата! И за доказателство, че говоря от нейно име, тя ми каза да ви покажа тоя диамант, който, както уверява, ви е познат и който откупила от господин дезЕсар.

И Мазарини протегна ръка към офицера, който въздъхна, като позна пръстена, подарен му от кралицата вечерта на бала в кметството.

— Това е вярно! — каза д’Артанян. — Познавам тоя диамант, който принадлежеше на кралицата.

— Добре виждате, че ви говоря от нейно име. Затова отговаряйте ми, без да разигравате повече комедии. Казах ви вече и ви го повтарям: става дума за вашето благополучие.

— Наистина, ваше високопреосвещенство крайно необходимо е да се погрижа за благополучието си. Ваше високопреосвещенство ме забрави тъй дълго време!

— Достатъчни са само осем дни, за да се поправи това. И така, вие сте тук, налице, но де са вашите приятели?

— Не зная нищо, ваше високопреосвещенство.

— Как, нищо ли не знаете?

— Не, ние се разделихме отдавна, защото тримата напуснаха службата.

— Но де ще ги намерите?

— Дето и да са. Това е вече моя работа.

— Добре! Вашите условия?

— Пари, ваше високопреосвещенство, толкова пари, колкото бъдат необходими за нашите предприятия. Много добре си спомням колко много понякога липсата на пари ни свързваше ръцете и без тоя диамант, който бях принуден да продам, ние щяхме да останем на сухо.

— Дявол да го вземе! Пари — и то много! — каза Мазарини. — Колко лесно я карате, господин офицер! Знаете ли, че в кралската каса няма пари?

— Тогава направете като мене, ваше високопреосвещенство: продайте диамантите на короната; повярвайте ми, не заслужава да се пазарим, големите дела не се вършат с малки средства.

— Е добре — каза Мазарини, — ще се помъчим да ви задоволим.

„Ришельо — помисли си д’Артанян — щеше да ми даде вече петстотин пистола аванс.“

— Значи вие ще бъдете мои?

— Да, ако приятелите ми са съгласни.

— Но ако те откажат, бих ли могъл да разчитам на вас?

— Аз никога нищо добро не съм вършил сам — каза д’Артанян, като поклати глава.

— Тогава вървете да ги намерите.

— Какво да им кажа, за да ги склоня да служат на ваша светлост?

— Вие ги познавате по-добре от мене. Обещайте на всеки в зависимост от неговия характер.

— Какво да обещая?

— Нека ми служат, както са служили на кралицата, и признателността ми ще бъде безподобна.

— Какво ще вършим?

— Всичко, защото, както изглежда, вие умеете да вършите всичко.

— Ваше високопреосвещенство, когато някой има доверие в хората и когато иска и те да имат доверие в него, той трябва да ги осведомява по-добре, не така както правите вие.

— Когато дойде време да се действува — възрази Мазарини, — бъдете спокоен, вие ще узнаете всичко.

— А дотогава?

— Чакайте и търсете приятелите си.

— Ваше високопреосвещенство, те не са може би в Париж; това е дори вероятно; в такъв случай ще трябва да се пътува. Аз съм само един много беден мускетарски лейтенант, а пътуванията са скъпи.

— Аз съвсем не желая да се появявате с голям шум — каза Мазарини, — моите планове имат нужда от тайна и разкошът би им попречил.

— И все пак, ваше високопреосвещенство, аз не мога да пътувам със заплатата си, защото от три месеца не съм я получавал; не мога да пътувам и със спестяванията си, за Двадесет и две години служба съм натрупал само дългове.

Мазарини се замисли, като че ли в него ставаше силна борба, после се приближи до един шкаф с тройна ключалка, извади от него една кесия, подруса я два-три пъти в ръката си, преди да я даде на д’Артанян, и каза с въздишка:

— Вземете, ето ви за път.

„Ако вътре има испански дублони или поне златни екю — помисли си д’Артанян, — тогава бихме могли още да работим заедно.“

Той се поклони на кардинала и мушна кесията в широкия си джоб.

— И така, решено — продължи кардиналът, — вие ще пътувате…

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Пишете ми всеки ден, за да бъда в течение на вашите преговори.

— Непременно, ваше високопреосвещенство.

— Много добре. Тъкмо се сетих, как се казват вашите приятели?

— Как се казват моите приятели ли? — повтори д’Артанян с известно безпокойство.

— Да, докато вие ги търсите, аз, от своя страна, ще направя също справки и може би ще науча нещо.

— Господин граф дьо Ла Фер, иначе наричан Атос; господин дю Валон — иначе Портос, и господин кавалер д’Ербле , сега абат д’Ербле — иначе Арамис.

Кардиналът се усмихна.

— Млади представители на древни родове — каза той, които са се записали мускетари под измислени имена, за да не излагат семействата си. Дълги шпаги и леки кесии — известна работа.

— Ако бог пожелае тия шпаги да минат в служба на ваша светлост — каза д’Артанян, — осмелявам се да из кажа едно желание: кесията на ваше високопреосвещенство да олекне и тяхната да стане тежка; с тия трима мъже и с мене ваше високопреосвещенство може да разклати цяла Франция и дори цяла Европа, ако му е угодно.

— Тия гасконци съперничат почти на италианците в хвалбите си — каза Мазарини и се засмя.

— Във всеки случай — отвърна д’Артанян и се усмихна също като кардинала — те ги превъзхождат в ударите с шпаги.

И той излезе, след като помоли да бъде освободен, на което Мазарини се съгласи с най-голяма готовност.

Щом се намери в двора, той се приближи до един фенер и погледна бързо в кесията.

— Сребърни екю! — каза той с презрение. — Така си и мислех. О, Мазарини, Мазарини! Ти нямаш доверие в мене! Толкова по-зле! Това ще ти донесе нещастие!

През това време кардиналът си потриваше ръцете.

— Сто пистола — промърмори той, — сто пистола! За сто пистола се сдобих с тайна, за която господин дьо Ришельо би заплатил двадесет хиляди екю. Без да се смята тоя диамант — прибави той, като хвърли любовен поглед на пръстена, който беше задържал, вместо да го даде на д’Артанян, — без да се смята тоя диамант, който струва най-малко десет хиляди ливри.

И кардиналът се върна в стаята си, извънредно доволен от тая вечер, която му бе донесла такава хубава печалба. Той сложи пръстена в едно ковчеже, пълно с най-различни видове брилянти, и повика Бернуен да го съблече, без да обръща повече внимание на виковете, които продължаваха да разтърсват прозорците му, и на пушечните гърмежи, които все още се разнасяха в Париж, макар че минаваше вече единадесет часа.

В това време д’Артанян вървеше към улица Тиктон, където живееше в странноприемница „Козичка“.

Да кажем няколко думи как д’Артанян беше спрял избора си на това жилище.

VI. Д’АРТАНЯН НА ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ

Уви, откак в романа ни Тримата мускетари се разделихме с д’Артанян, на улица де Фосоайьор № 12 се бяха случили много събития, а главно — бяха минали много години.

Д’Артанян не изпускаше случая да използува обстоятелствата, но обстоятелствата се стичаха не в полза на д’Артанян. Докато приятелите му бяха с него, д’Артанян не излизаше от сферата на младостта и поезията; той беше една от ония гъвкави и изобретателни натури, които възприемат лесно качествата на другите. Атос му даваше своето величие, Портос — своето въодушевление, Арамис — своята изящност. Ако продължаваше да живее с тия трима мъже, д’Артанян щеше да стане необикновен човек. Но Атос го напусна пръв, за да се оттегли в малкото си имение в Блоа. което беше получил в наследство; втори си отиде Портос, за да се ожени за своята прокурорша; най-после Арамис го остави, за да постъпи в монашески орден и стане абат. От тоя момент д’Артанян, който като че ли беше смесил бъдещето си с бъдещето на тримата си приятели, се почувствува самотен и слаб; той нямаше вече смелост да продължава кариерата, в която, както сам често казваше, можеше да има успех само при условие че всеки от приятелите му би му отстъпил, ако може тъй да се каже. част от електрическия флуид, даден му от небето.

И така, макар лейтенант на мускетарите, д’Артанян се почувствува още по-самотен; той не беше от достатъчно знатен род като Атос, за да се отворят аристократичните домове пред него; не беше достатъчно суетен като Портос, за да уверява другите, че посещава висшето общество; най-после нямаше толкова благородническа кръв като Ара мис, нямаше тая вродена изящност, източникът на която е в кръвта на самия човек. Известно време очарователният спомен за госпожа Бонасьо поддържаше в младия лейтенант поетично настроение на духа; но, както всичко на този свят, тоя тленен спомен изчезна постепенно; гарнизонният живот е гибелен дори за избраните личности. От двете противоположни натури, от които се състоеше личността на д’Артанян, материалната натура постепенно взе надмощие и полека-лека, без сам да забележи, д’Артанян, винаги на гарнизон, винаги на лагер, винаги на кон, стана (не зная как се е наричало това по онова време) това, което в наши дни се нарича истински ветеран.

От това д’Артанян не загуби вродената си острота на ума; съвсем не. Напротив, може би тая острота се увеличи или поне стана двойно по-забележима под малко грубичката обвивка; но той прилагаше тая острота към дребните неща в живота, не към големите; към материално благосъстояние, към благосъстояние, както го разбират войниците, тоест да има добро жилище, добра трапеза и хубава хазяйка.

А всичко това д’Артанян беше намерил от шест години насам на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“.

Още от първите дни на пребиваването му в тая странноприемница съдържателката, хубава и свежа фламандка на двадесет и пет — двадесет и шест години, се влюби в него; а когато между тях се завързаха близки отношения, на които пречеше много мъжът й, на когото д’Артанян се беше заканвал десетина пъти да го промуши с шпагата си, тоя мъж изчезна в едно хубаво утро, дезертира завинаги, след като продаде тайно няколко бъчви вино и задигна парите и скъпоценностите. Всички мислеха, че е умрял; особено жена му, във възторг от приятната мисъл, че е вдовица, поддържаше смело, че е починал. Най-после след тригодишна връзка, която д’Артанян поддържаше грижливо, като всяка година намираше квартирата и хазяйката си по-приятни, защото едното допълваше другото, хазяйката изяви прекалената претенция да стане съпруга и предложи на д’Артанян да се ожени за нея.

— Пфу! — отговори д’Артанян. — Двумъжство, мила моя! Хайде де, вие не помислихте за това!

— Но той е умрял, уверена съм в това.

— Той ли? Той обичаше да върши всичко напук и нарочно ще се върне, за да ни избеси.

— Е, добре, ако се върне, вие ще го убиете. Вие сте толкова храбър и толкова ловък!

— Дявол да го вземе! Друг начин да бъда обесен.

— И така, вие отблъсвате предложението ми?

— И още как! Най-решително!

Хубавата съдържателка беше отчаяна. Тя би направила с удоволствие д’Артанян не само свой съпруг, но и свой бог: той беше толкова хубав мъж и толкова храбър воин!

На четвъртата година от тая връзка дойде походът във Франш Конте. Д’Артанян беше също назначен в армията и се приготви за път. Започнаха големи страдания, сълзите се лееха без край, сипеха се тържествени обещания за вярност: всичко това, разбира се, от страна на съдържателката. Д’Артанян беше твърде голяма личност, за да обещае нещо; обеща само да направи всичко възможно, за да увеличи славата на името си.

В това отношение смелостта на д’Артанян е известна. Той заплати отлично за нея: като настъпваше начело на ротата си, бе пронизан от един куршум в гърдите и се просна на бойното поле. Видяха как падна от коня си, но не видяха да става, и сметнаха, че е убит; а ония, които се надяваха да заемат мястото му, казваха за всеки случай, че е убит. Лесно се вярва на онова, което се желае; и в армията, като се почне от дивизионните генерали, които желаят смъртта на главнокомандуващия, и се свърши с войниците, които желаят смъртта на ефрейтора, всеки желае смъртта на някого.

Но д’Артанян не беше такъв човек да се остави да го убият така просто. Цял ден, през време на горещината, той лежа в безсъзнание на бойното поле и дойде на себе си едва от нощната прохлада; добра се до едно село, почука на вратата на най-хубавата къща и бе приет, както навсякъде и винаги се приемат французите, дори и да са ранени; заобиколиха го с грижи, започнаха да го лекуват — и го излекуваха; най-после, по-здрав откогато и да било, той пое в едно хубаво утро пътя към Франция, после към Париж, а там към улица Тиктон.

Но д’Артанян намери стаята си заета от поставен край стената куфар с всички необходими мъжки вещи с изключение на шпага.

— Значи се е върнал — каза си той, — Толкова по-зле и толкова по-добре!

От само себе си се разбира, че д’Артанян имаше предвид мъжа.

Той се осведоми: нов прислужник, нова слугиня; господарката отишла на разходка.

— Сама ли? — попита д’Артанян.

— С господаря.

— Значи господарят се върна?

— Разбира се — отговори слугинята простодушно. „Ако имах пари — каза си д’Артанян, — щях да си ида; но тъй като нямам, трябва да остана и да последвам съветите на хазяйката, тоест да разруша съпружеските планове на тоя досаден призрак.“

Той свършваше тоя монолог, който доказва, че при важни случаи няма нищо по-естествено от монолога, когато чакащата на вратата слугиня извика внезапно:

— А, ето и господарката се завръща с господаря! Д’Артанян погледна в далечината и наистина, на завоя на улица Монмартър се появи съдържателката, увиснала на ръката на един огромен швейцарец, който крачеше важно и с това приятно му напомняше Портос.

„Това ли е господарят? — си каза д’Артанян. — О, о, струва ми се, че е много пораснал!“

И той седна в залата на съвсем видно място.

Като влезе, съдържателката забеляза веднага д’Артанян и изпусна слаб вик.

От тоя слаб вик д’Артанян заключи, че са го познали, стана, спусна се към нея и я прегърна нежно.

Швейцарецът гледаше смаян побледнялата като платно съдържателка.

— А, вие ли сте, господине? Какво искате от мене? — попита тя крайно смутена.

— Господинът е ваш братовчед? Господинът е ваш брат? — запита д’Артанян, като играеше преспокойно ролята си.

И без да дочака отговора й, той се хвърли в прегръдките на хелветеца, който го посрещна съвсем студено.

— Кой е тоя човек? — попита той. Съдържателката отговаряше само с хълцане.

— Кой е тоя швейцарец? — попита д’Артанян.

— Господинът ще се ожени за мене — отговори съдържателката между две спазми.

— Значи вашият мъж все пак най-после е умрял?

— Какфо ви флиса в рапота тофа? — намеси се швейцарецът със силен немски изговор.

— Флиса ми много в рапота — отвърна д’Артанян със също такъв изговор, — защото не можете да се ожените за госпожата без мое съгласие и зашото…

— И сашото … — попита швейцарецът.

— И сащото… аз не го давам — каза мускетарят.

Швейцарецът се изчерви като божур; той носеше хубава униформа със златни нашивки, д’Артанян — някаква сива мантия; швейцарецът беше шест стъпки висок, д’Артанян нямаше повече от пет; швейцарецът се чувствуваше у дома си и смяташе д’Артанян за натрапник.

— Ще ислесете ли оттуг? — запита швейцарецът с обичайния си лош изговор и тупна силно с крак като човек, който започва да се сърди сериозно.

— Аз ли? Съвсем не! — отвърна д’Артанян.

— Но тогава да ида за помощ — каза едно момче, което не можеше да разбере как такъв малък човек оспорва мястото на такъв голям.

— Ей ти — извика д’Артанян, като започна да се разярява и улови момчето за ухото, — стой на мястото си и не мърдай, защото ще откъсна това, което държа. А вие, славни потомецо на Вилхелм Тел, още сега ще направите вързоп от дрехите си, които са в стаята ми и които ми пречат, и ще отидете веднага да потърсите друга странноприемница.

Швейцарецът започна да се смее шумно.

— Ас да одида? — каза той. — И защо?

— А, чудесно! — отвърна д’Артанян. — Виждам, че разбирате френски. Тогава елате да се поразходите с мен и ще ви обясня останалото.

Съдържателката, която знаеше, че д’Артанян умее да върти добре шпагата, започна да плаче и да си скубе косата.

Д’Артанян се обърна към разплаканата хубавица.

— Тогава изгонете го, госпожо — каза той.

— Бре! — възрази швейцарецът, който не разбра веднага предложението на д’Артанян. — Бре, гой зте фие, най-набред, за та ми бретлакате та се борасхотя с фас?

— Аз съм лейтенант на мускетарите на негово величество — отговори д’Артанян — и следователно стоя по-високо от вас във всяко отношение; но тъй като тук не става дума за чинове, а за правото на жилище, вие знаете обичая. Елате да си потърсите вашето право; първият, който се върне тук, ще заеме стаята.

Д’Артанян изведе швейцареца въпреки риданията на съдържател ката, която всъщност чувствуваше, че сърцето й клони към старата любов, но която нямаше нищо против да даде един урок на тоя горделив мускетар, който я беше обидил с отказа си да се ожени за нея.

Двамата противници тръгнаха право към Монмартърския ров; когато пристигнаха, беше се стъмнило вече; д’Артанян помоли учтиво швейцареца да му отстъпи стаята и да не се връща вече; но швейцарецът поклати глава в знак на отказ и изтегли шпагата си.

— Тогава ще пренощуваш тук — каза д’АртаняН. — Жилището е отвратително, но вината не е моя, вие сам го избрахте.

При тия думи той също изтегли шпагата си и я кръстоса с шпагата на противника.

Имаше работа със силна ръка, но ловкостта му превъзхождаше всяка сила. Шпагата на германеца не можеше да улучи шпагата на мускетаря. Швейцарецът получи две рани, преди да усети поради студа; но изведнъж загубата на кръв и предизвиканата от това слабос! го принудиха да седне.

— Така! — каза д’Артанян. — Какво ви предсказвах? Дадохте си много труд за нищо, вироглавецо! За щастие отървахте се само с петнайсетина дни. Останете тук, ще ви изпратя веднага дрехите по момчето. Довиждане. Тъкмо се сетих, настанете се на улица Мойтопгьой, в странноприемницата „При галещата се котка“: там хранят отлично, ако е все още същата съдържателка. Сбогом.

Той се завърна съвсем весел в странноприемницата и изпрати наистина пърту шините на швейцареца по момчето, което го намери да седи все на същото място, където го бе оставил д’Артанян, и все още смаян от самоувереността на противника си.

Момчето, съдържателката и цялото заведение се отнесоха с такова уважение към д’Артанян, с каквото биха се отнесли към Херкулес, ако се върнеше отново на земята, за да извърши повторно своите дванадесет подвига.

Но когато остана насаме със съдържателката, д’Артанян каза:

— Сега, моя хубава Мадам, вие знаете какво е разстоянието между един швейцарец и един благородник. Самата вие се държахте като кръчмарка. Толкова по-зле за вас, защото с това поведение вие изгубвате моето уважение и ме губите като клиент. Аз изгоних швейцареца, за да ви накажа, но няма да остана тук; аз не живея у хора, които презирам. Ей, момче! Занеси куфара ми в странноприемницата „Бъчва любов“, на улица де Бурдоне. Сбогом, госпожо.

Когато произнасяше тия думи, д’Артанян беше навярно величествен и трогателен едновременно. Съдържателката се хвърли в краката му, поиска му прошка и с нежна сила го задържа. Какво повече да се каже? Шишът се въртеше, печката бумтеше, хубавата Мадлен плачеше; д’Артанян почувствува едновременно глад, студ и любов: той прости; и като прости, остана.

Ето как д’Артанян се настани на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“.

VII. Д’АРТАНЯН Е В ЗАТРУДНЕНИЕ, НО ЕДИН ОТ НАШИТЕ СТАРИ ПОЗНАЙНИЦИ МУ ИДВА НА ПОМОЩ

И така, д’Артанян се завръщаше у дома си, като изпитваше голямо удоволствие, че носи кесията на кардинал Мазарини, и мечтаеше за хубавия диамант, който някога беше негов и които сега за миг блесна върху пръста на първия министър.

— Ако някога тоя диамант падне отново в ръцете ми — казваше си той, — веднага ще го обърна в пари и ще купя някое имение около замъка на баща ми, който е хубаво жилище, но има само една градина, голяма едва колкото гробищата дезИносан; и там в цялото си величие ще чакам някоя богата наследница да се плени от хубавата ми външност и да се омъжи за мене; после ще имам три момчета; първото ще направя голям благородник като Атос; второто — славен войник като Портос; а третото — мил абат като Арамис. Наистина това би било безкрайно по-хубаво от живота, който водя; но за нещастие господин дьо Мазарини е негодник, който няма да се откаже от диаманта си в моя полза.

Какво би казал д’Артанян, ако знаеше, че кралицата беше дала тоя диамант на Мазарини, за да му го върне?

Като стигна на улица Тиктон, той завари там голяма врява; около жилището му се бяха натрупали много хора.

— Охо! — каза той. — Пожар ли има в странноприемницата „Козичка“, или сигурно се е върнал мъжът на хубавата Мадлен?

Не беше нито едното, нито другото; като се приближи, д’Артанян забеляза, че тълпата се беше събрала не пред неговата странноприемница, а пред съседната къща. Кряскаха, тичаха с факли и при светлината на тия факли д’Артанян съзря униформи. Той запита какво се е случило.

Отговориха му, че някакъв гражданин нападнал с двадесетина свои приятели една карета, конвоирана от гвардейци на господин кардинала, но че дошла подкрепа и гражданите били обърнати в бягство. Предводителят им се скрил в съседната на странноприемницата къща и сега тая къща я претърсват.

На младини д’Артанян би се спуснал при униформите и би подпомогнал войниците срещу гражданите, но оттогава тая жар беше изстинала; при това в джоба му бяха стоте пистола на кардинала и той не искаше да се излага на опасност в една тълпа.

И влезе в странноприемницата, без да разпитва повече.

Едно време д’Артанян искаше винаги да знае всичко; сега той винаги знаеше достатъчно.

Хубавата Мадлен не го очакваше, като мислеше, както й беше казал д’Артанян, че ще прекара нощта в Лувър; тя го посрещна извънредно мило, зарадвана от това връщане, още повече, че се страхуваше много от това, което ставаше на улицата, и че сега нямаше никакъв швейцарец да и пази.

Тя поиска да завърже разговор с него и да му разкаже за случилото се; но д’Артанян й каза да занесат вечерята в стаята му и да прибавят бутилка старо бургундско вино.

Хубавата Мадлен беше обучена да се подчинява по военному, тоест по един знак. Тоя път д’Артанян благоволи да говори и заповедта му се изпълни с двойна бързина.

Д’Артанян взе ключа и свещта и се изкачи в стаята си. За да не накърни наема, той се беше задоволил с една стая на четвъртия етаж. Уважението към истината ни принуждава дори да кажем, че стаята се намираше непосредствено под капчука и под покрива.

Това беше неговата Ахилова палатка. Д’Артанян се затваряше в тая стая, когато искаше да накаже с отсъствието си хубавата Мадлен.

Първата му грижа беше да заключи в старата писмена маса, ключалката на която бе обаче нова, кесията си, която нямаше нужда дори да проверява за да узнае каква сума съдържа; после, тъй като след една минута му поднесоха вечерята и бутилката вино, освободи слугата, затвори вратата и седна край масата. Той седна, разбира се, не за да размисля, както би могъл да предположи някой, д’Артанян беше на мнение, че всяко нещо трябва да се върши по реда си, за да се извърши добре. Беше гладен и седна да вечеря; след като се навечеря, легна да спи. Д’Артанян не беше също така от хората, които мислят, че нощта е добра съветница; през нощта той спеше. Но сутрин, напротив, беше съвсем бодър, много съобразителен и му идваше истинско вдъхновение. Отдавна не бе имал случай да мисли сутрин, но нощем винаги спеше.

Призори се събуди, скочи от леглото си с чисто военна решителност и се заразхожда из стаята си, като мислеше.

— В 43 година — каза си той, — почти шест месеца преди смъртта на покойния кардинал, получих писмо от [??? Вероятно липсва текст. Борислав]

Тоя път нямаше дори и „сбогом“. Д’Артанян се опита да си припомни обстоятелствата: отишъл бе на срещата, намерил бе там посочения противник, чието име никога не узна, нагостил го бе с чудесен удар в ръката, после се бе приближил към Арамис, който идваше към него, свършил вече работата си.

— Готово — му бе казал Арамис. — Струва ми се, че убих тоя нахалник. Е, мили приятелю, ако имате нужда от мене, знаете, че съм ви напълно предан.

След това Арамис му бе стискал ръката и изчезнал под сводовете.

И така, д’Артанян не знаеше къде е Арамис. както не знаеше де са Атос и Портос. Работата започваше да става трудна, когато изведнъж му се счу, че се чупи стъкло в стаята му. Той си спомни веднага за кесията си в писмената маса и се спусна от кабинета. Не се беше излъгал: в момента, когато влизаше през вратата, някакъв човек влизаше през прозореца.

— А, негоднико! — извика д’Артанян, като го взе за крадец, и улови шпагата.

— Господине — извика човекът, — в името на бога, сложете обратно шпагата си в ножницата и не ме убивайте, без да ме изслушате! Аз не съм крадец, съвсем не! Аз съм честен и заможен гражданин, имам собствена къща. Името ми е… Е, но аз не се лъжа, вие сте господин д’Артанян!

— А ти, Планше! — извика лейтенантът.

— На вашите услуги, господине — отговори Планше, възхитен до немай-къде, — ако още ме бива за това.

— Може би — каза д’Артанян. — Но кой дявол те кара да тичаш по покривите в седем часа сутринта през месец януари?

— Господине — каза Планше, — трябва да знаете… Но всъщност може би вие не трябва да знаете това.

— Говори, какво? — възрази д’Артанян. — Но най-напред закрий прозореца с кърпата за лице и спусни завесите.

Планше се подчини.

— И тъй? — каза д’Артанян, когато заповедта бе изпълнена.

— Господине, преди всичко — отвърна предпазливият Планше — в какви отношения сте с господин дьо Рошфор?

— В чудесни. Как така! Рошфор! Но ти знаеш добре, че сега той е един от най-добрите ми приятели?

— А, толкова по-добре!

— Но какво общо има Рошфор с тоя начин на влизане в стаята ми?

— Ето, господине… най-напред трябва да ви кажа, че господин дьо Рошфор е …

Планше се поколеба.

— Дявол да го вземе — каза д’Артанян, — много добре зная, че е в Бастилията.

— Тоест беше там — забеляза Планше.

— Как „беше“ — извика д’Артанян. — Нима е имал щастието да се спаси?

— А, господине — извика Планше на свой ред, — ако вие наричате това щастие, всичко е наред; в такъв случай трябва да ви кажа, че вчера, изглежда, са изпратили за господин дьо Рошфор в Бастилията.

— Дявол да го вземе! Много добре зная, защото аз сам ходих за него!

— Но за негово щастие не сте го водили обратно; ако ви бях видял в конвоя, повярвайте ми, господине, че твърде много ви уважавам …

— Свършвай де, говедо! Говори, какво се е случило?

— Е, добре, случи се това, че насред улица Дьо ла Феронри, когато каретата с господин дьо Рошфор минаваше през тълпа народ и хората от конвоя започнаха да нагрубяват гражданите, надигна се ропот; затворникът помисли, че случаят е добър, каза си името и изВика за помощ. Аз бях също там, дочух името на граф дьо Рошфор; спомних си, че той ме направи сержант в Пиемонтския полк; завиках, че тоя затворник е приятел на господин херцог дьо Бофор. Тълпата се разбунтува, спря конете и отблъсна конвоя. През това време аз отворих вратичката, господин дьо Рошфор скочи на земята и изчезна в тълпата. За нещастие в тоя момент минаваше патрул, присъедини се към конвоя и ни нападна. Аз отстъпих към улица Тиктон, те вървяха по петите ми, скрих се в съседната къща, заобиколиха я, претърсиха я, но напразно; на петия етаж намерих едно състрадателно лице, което ме скри между два дюшека. Останах в скривалището си почти до сутринта и като си помислих, че вечерта могат да подновят търсенето, изложих се на опасност по капчуците, за да търся най-напред вход, а после изход в някоя къща, която не е обградена. Ето историята ми и честна дума, господине, ще бъда отчаян, ако ви е неприятна.

— Не, напротив — каза д’Артанян, — много се радвам наистина, че Рошфор е на свобода. Но знаеш ли какво? Ако паднеш в ръцете на кралските хора, ще бъдеш обесен без милост.

— Дявол да го вземе, как да не зная? — извика Планше. — Именно това ме измъчва и ето защо съм толкова доволен, че ви намерих; ами ако искате да ме скриете, никой не може да го направи по-добре от вас.

— Да, напълно съм съгласен с това — каза д’Артанян, — макар че рискувам направо чина си, ако узнаят, че съм дал убежище на бунтовник.

— О, господине, вие знаете добре, че съм готов да рискувам живота си за вас!

— Ти можеш дори да прибавиш, че си го рискувал, Планше. Аз забравям само онова, което трябва да забравя, а това искам да го помня. Седни там и яж спокойно, защото виждам, че гледаш много изразително остатъците от вечерята ми.

— Да, господине, защото бюфетът на съседката беше много беден откъм хранителни неща и от вчера по пладне съм изял само резен хляб с конфитюр. Макар че не презирам сладките неща, когато са на мястото си, все пак вечерята ми се видя малко лекичка.

— Клето момче! — каза д’Артанян. — Е, хайде, сядай и яж!

— О, господине, вие ми спасявате живота два пъти! — извика Планше.

Той седна край масата и започна да лапа както в хубавите дни на улица Де Фосоайор.

Д’Артанян продължаваше да се разхожда назад-напред; той обмисляше каква полза може да извлече от Планше в сегашните обстоятелства. През това време Планше се стремеше с най-голямо усърдие да навакса изгубените часове.

Най-после той въздъхна силно и доволно като изгладнял човек, който си е подложил здравата и се готви да си почине малко.

— Е, — каза д’Артанян, който помисли, че е дошло времето да пристъпи към разпита, — да започнем по ред: знаеш ли къде е Атос?

— Не, господине — отговори Планше.

— Да се не види! Знаеш ли къде е Портос?

— Също не.

— Ай да му се не види! А Арамис?

— Съвсем не.

— Тю, дявол да го вземе!

— Но — забеляза Планше лукаво — зная къде е Базен.

— Как! Знаеш де е Базен?

— Да, господине.

— И де е той?

— В Нотр Дам.

— И какво прави в Нотр Дам?

— Той е клисар.

— Базен клисар в Нотр Дам? Сигурен ли си в това?

— Напълно съм сигурен; видях го и говорих с него.

— Той трябва да знае къде е господарят му.

— Без никакво съмнение.

Д’Артанян помисли, после взе мантията и шпагата си и се приготви да излезе.

— Господине — жално рече Планше, — нима ще ме оставите така? Помислете си, едничката ми надежда сте вие!

— Че никой не ще дойде да те търси тук — каза д’Артанян.

— Но ако дойде някой — забеляза благоразумният Планше, — помислете си, за хората от къщата, които не са ме видели да влизам, аз съм крадец.

— Това е вярно — каза д’Артанян. — Е, говориш ли на някакво местно наречие?

— Нещо повече, господине — отвърна Планше, — аз зная езика; говоря фламандски.

— Че де, по дяволите, си го научил?

— В Артоа, където воювах две години. Слушайте: и той изговори нещо неразбираемо.

— Какво значи това?

— Добър ден, господине! Позволете да се осведомя за състоянието на вашето здраве.

— И той нарича това език! — рече д’Артанян. — Но няма значение, чудесно върши работа.

Д’Артанян се приближи до вратата, повика един слуга и му заповяда да каже на хубавата Мадлен да се качи горе.

— Какво правите, господине — извика Планше, — вие искате да доверите тайната ни на една жена!

— Бъди спокоен, тя няма дума да продума!

В тая минута влезе хазяйката. Тя дотича засмяна, защото се надяваше да завари д’Артанян сам; но като видя Планше, отстъпи учудена.

— Мила ми хазяйке — каза д’Артанян, — представям ви господин брат ви, който пристига от Фландрия и когото вземам на служба за няколко дни.

— Брат ми! — рече хазяйката все повече и повече учудена.

— Поздравете се със сестра си, мастер Петер.

— УНкош, гиз!ег!’ — каза Планше.

— Ооейеп йау, Ьгоег!2 — отговори хазяйката учудена.

— Ето каква е работата — рече д’Артанян. — Господинът е ваш брат, когото не познавате може би, но когото аз познавам; той е пристигнал от Амстердам; вие ще го облечете, докато отсъствувам; когато се върна, тоест след един час, ще ми го представите и по ваша препоръка, макар че той не знае нито дума по френски, аз го вземам на служба, тъй като не мога нищо да ви откажа. Разбирате ли?

— Тоест досещам се какво желаете и това ми е достатъчно — каза Мадлен.

— Вие сте безценна жена, хубава хазяйке, и се осланям на вас.

След това д’Артанян намигна на Планше, излезе и тръгна към Нотр Дам.

——

1 Здравейте, сестро!

2 Добър ден, братко!

VIII. ЗА РАЗЛИЧНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ, КОЕТО ПОЛОВИН ПИСТОЛ МОЖЕ ДА ИМА ВЪРХУ ЕДИН КЛИСАР И ВЪРХУ ЕДНО ДЕТЕ ЧЕТЕЦ

Д’Артанян тръгна по Пон Ньов, като се поздравяваше, че е намерил отново Планше; всъщност, макар че наглед правеше услуга на почтеното момче, той извличаше полза от Планше. В дадените обстоятелства не можеше нищо да му бъде по-приятно от един храбър и съобразителен слуга. Вярно е, че Планше по всяка вероятност нямаше да остане дълго време на служба при него; но и след като заемеше отново общественото си положение на улица Де Ломбар, Планше оставаше задължен на д’Артанян, който му спаси живота, или почти спаси живота, и д’Артанян нямаше нищо против да има връзка с гражданите, когато те се готвеха да започват война с двора. Това беше една пролука в неприятелския лагер, а за такъв проницателен човек като д’Артанян най-дребните неща можеха да доведат до големи дела.

В такова настроение, твърде доволен от случая и от себе си, д’Артанян стигна до Нотр Дам. Той се изкачи по стълбите пред входа, влезе в черквата, обърна се към ключаря, който метеше един олтар, и го запита дали познава господин Базен.

— Господин Базен, клисаря? — попита ключарят.

— Същият.

— Ето го там, пред олтара на Дева Мария, прислужва при литургията.

Д’Артанян потрепера от радост; струваше му се, въпреки думите на Планше, че никога няма да намери Базен; но сега, когато държеше единия край на нишката, беше уверен, че ще стигне до другия.

Той отиде и коленичи срещу олтара, за да не губи от очи човека си. За щастие литургията беше без пеене и трябваше да свърши бързо. Д’Артанян, който не помнеше нито една молитва и който не се беше погрижил да вземе молитвеник, използува свободното си време да разглежда Базен.

Базен носеше костюма си, може да се каже, колкото с величие, толкова и с блаженство. Веднага се виждаше, че е достигнал или почти достигнал върха на своите стремежи и че обкованата със сребро тояжка, която държеше в ръка, му се струваше също тъй почегна, както командирският жезъл, който Конде е хвърлил или не е хвърлил в неприятелските редици във Фрибургската битка. Външността му се беше изменила, ако може да се каже, съвсем аналогично с костюма. Цялото му тяло се бе закръглило и придобило нещо попско. Всички остри линии на лицето му бяха изчезнали. Носът съществуваше, но беше затънал в закръглилите се бузи; брадичката отиваше под гърлото; това не беше тлъстина, а някаква подпухналост, която затваряше очите; косата, подстригана под прав ъгъл и като на светец, покриваше челото почти до веждите. Нека побързаме да кажем, че челото на Базен, дори съвсем открито, беше високо към четири сантиметра.

Свещеникът свърши литургията в същото време, когато д’Артанян свърши разглеждането на Базен; той каза „амин“ и се оттегли, като благославяше, за голямо учудване на д’Артанян, народа, който приемаше това коленопреклонно. Но учудването му изчезна, когато позна в свещеника самия коадютор, тоест прочутия ЖанФрапсоа дьо Гонди, който по това време, предчувствувайки бъдещата си роля, започваше да си създава голяма популярност чрез раздаване на милостиня. Именно за да увеличи тая популярност, той служеше понякога една от тия утринни литургии, на които обикновено присъствува само простият народ. Д’Артанян коленичи като другите, получи своята част от благословията и се прекръсти; но когато покрай него с вдигнати към небето очи минаваше на свой ред Базен, който смирено завършваше шествието, д’Артанян го улови за долния край на черковната дреха. Базен наведе очи и отскочи назад, сякаш видя змия.

— Господин д’Артанян! — извика той. — Махни се от мен сатана!

— Е, мили ми Базен — каза офицерът със смях, — значи така посрещате един стар приятел!

— Господине — отговори Базен, — истинските приЯтели на християнина са тия, които помагат за спасението на душата му, а не тия, които го отклоняват от пътя на истината.

— Не ви разбирам, Базен — рече д’Артанян, — и не виждам как мога да бъда непреодолима пречка за вашето спасение.

— Вие забравяте, господине — възрази Базен, — че едва не погубихте завинаги моя беден господар и че не вие сте причината, дето той не заслужи вечното проклятие, оставайки мускетар, когато неговото призвание го влечеше тъй горещо към църквата.

— Мили ми Базен — възрази д’Артанян, — по мястото, където ме виждате, трябва да се досетите, че съм се твърде променил във всяко отношение: е течение на годините човек става разумен; и тъй като не се съмнявам, че вашият господар е на път към спасениего си, дойдох да се осведомя от вас де е той сега, за да ме насочи и мене със съветите си към същия път.

— Кажете по-добре, за да го увлечете отново с вас в света. За щастие — прибави Базен — не зная къде е той, защото, тъй като се намираме на свято място, не бих се осмелил да излъжа.

— Как — извика д’Артанян съвсем разочарован. — Вие не знаете къде е Арамис?

— Най-напред — каза Базен — Арамис беше име, означаващо гибел, в Арамис, прочетено отзад напред, се открива Симара, име на демон, и за негово щастие той захвърли завинаги това име.

— Ето защо — рече д’Артанян, решил да се въоръжи с търпение докрай — аз търся не Арамис, а абата Д’Ербле. Хайде, мили Базен, кажете ми де е той.

— Аз ви отговорих вече, че не зная, господин д’Артанян, не чухте ли?

— Чух без съмнение; но на свой ред ви отговарям, че това е невъзможно.

— Обаче това е истината, господине, чистата истина, светата истина.

Д’Артанян видя добре, че няма да измъкне нищо от Базен; ясно беше, че Базен лъже, но лъжеше с такава пламенност и твърдост, че, можеше лесно да се отгатне това, нямаше да се откаже от лъжата си.

— Добре, Базен! — каза д’Артанян. — Тъй като не знаете де живее господарят ви, да не говорим повече за него и да се разделим като приятели; вземете половин пистол да пиете за моето здраве.

— Аз не пия, господине — отвърна Базен, като отблъсна величествено ръката на офицера, — това подхожда за миряните.

— Неподкупен! — промърмори д’Артанян. — Наистина не ми върви.

Увлечен от мислите си, д’Артанян изпусна дрехата на Базен, който се възползува от свободата, за да огстъпи бързо към сакристнята, където сметна, че е в пълна безопасност само след като затвори вратата след себе си.

Д’Артанян стоеше неподвижно, замислен, вперил очи във вратата, която беше сложила преграда между него и Базен, когато изведнъж почувствува, че някой го бута леко с пръст по рамото.

Той се обърна и едва не извика от учудване; но този, който го беше побутнал с пръст, сложи пръста си на устните в знак па мълчание.

— Вие тук, мили ми Рошфор! — каза д’Артанян полугласно.

— Шт! — рече Рошфор. — Знаехте ли, че съм свободен?

— Узнах го от първа ръка.

— Че от кого?

— От Планше.

— Как, от Планше?

— Без съмнение! Именно той ви е спасил.

— Планше… Наистина, стори ми се, че го познах. Това доказва, мили мой, че благодеянието не се губи никога.

— И защо дойдохте тук?

— Дойдох да поблагодаря на бога за щастливото си избавление — отговори Рошфор.

— И за какво друго? Предполагам, че това не е единствената цел.

— И за нареждания от коадютора, за да видим дали не бихме могли да направим тъй, че Мазарини да се пръсне от яд.

— Луда глава! Пак ще ви бутнат в Бастилията.

— О, колкото за това, давам ви дума, че ще си отварям очите на четири! Въздухът на открито е чудно хубав! Ето защо — продължи Рошфор, като пое дълбоко въздух — аз се готвя да отида на село, ще пообиколя провинцията.

— Я виж! — каза д’Артанян. — И аз също!

— А няма ли да бъде нескромно да ви запитам къде отивате?

— Отивам да търся приятелите си.

— Кои приятели?

— Същите, за които вчера ме питахте.

— Атос, Портос и Арамис? Вие ги търсите?

— Да

— Наистина ли?

— Какво чудно има в това?

— Нищо. Смешно е. А от страна на кого ги търсите?

— Не се ли досещате?

— Не ще и дума!

— За нещастие не зная де се намират.

— И нямате никаква възможност да узнаете? Почакайте осем дни и аз ще ви дам необходимите сведения.

— Осем дни е твърде много; трябва да ги намеря най-много след три дни.

— Три дни са много малко, а Франция е голяма — каза Рошфор.

— Няма значение, вие знаете думата трябва; с тая дума се вършат чудеса.

— А кога ще започнете да ги търсите?

— Вече започнах.

— Добра сполука!

— А на вас добър път!

— Може би ще се срещнем по пътищата.

— Едва ли.

— Кой знае? Случаят е тъй капризен.

— Сбогом.

— Довиждане. Тъкмо се сетих, ако Мазарини заговори с вас за мене, кажете му, че съм ви поръчал да му съобщите, че скоро ще види дали съм твърде стар за работа, както той казва.

И Рошфор се отдалечи с една от тия дяволски усмивки, които някога тъй често караха д’Артанян да изтръпва; но тоя път д’Артанян го погледна равнодушно и сам се усмихна с меланхолен израз, който можеше да се предизвика само от един-единствен спомен.

— Върви, демоне — каза той, — и прави, каквото искаш. Сега ми е все едно: няма втора Констанс на света!

Като се обърна, д’Артанян видя Базен, свалил църковните си одежди, че приказва с ключаря, когото беше срещнал при влизането си в черквата. Базен изглеждаше много възбуден и бързо размахваше късите си дебели ръце. Д’Артанян разбра, че навярно той препоръчва на ключаря да бъде крайно предпазлив с него.

Д’Артанян се възползува от разговора на двамата църковни служители, измъкна се от катедралата и се спотаи зад ъгъла на улица Де Канет. Той застана така, че Базен да не може да излезе незабелязано.

След пет минути Базен се показа на входа; той погледна на всички страни, за да се увери, че никой не го следи; но не забеляза нашия офицер, на когото само главата се подаваше зад ъгъла на една къща, на петдесет крачки от черквата. Успокоен, Базен тръгна по улица Нотр Дам, Д’Артанян изскочи от скривалището си и пристигна навреме, за да види как той зави по улица Дьо ла Жюнври, след това По улица Дьо ла Каландр, и влезе в една къща с прилична фасада. Ето защо нашият офицер не се усъмни никак, че достойният клисар живее именно в тая къща.

Д’Артанян не отиде за справки в тая къща; портиерът, ако имаше портиер, беше вече навярно предупреден; а ако нямаше, към кого щеше да се обърне?

Той влезе в една малка пивница на ъгъла на улица Септ Елоа и улица Дьо ла Каландр и поиска чаша ипокрас1. Това питие не можеше да се приготви по-рано от половин час; през това време д’Артанян можеше да следи Базен, без да буди никакво подозрение.

В пивницата той забеляза един дванадесет-петнадесет одишен хлапак с будно лице, който, както му се струваше, беше видял преди двадесет минути в костюма на дете чегец. Започна да го разпитва и тъй като бъдещият дякон нямаше никакъв интерес да се прикрива, д’Артанян узна, че от шест до девет часа сутринта той е четец в черквата, а от девет часа до среднощ служи в пивницата.

Докато те приказваха, пред вратата на Базеновия дом докараха един кон. Конят беше оседлан и с юзда. Една минута след това Базен излезе.

— Я гледай! — каза детето. — Нашият клисар смята да пътува.

——

’ Ипокрас — вино, варено със захар в канела.

— А къде отива? — попита д’Артанян.

— Отде да зная.

— Половин пистол, ако можеш да узнаеш — каза д’Артанян.

— За мене? — рече детето със светнали от радост очи. — Ако мога да узная къде отива Базен? Това не е мъчно. Не се ли подигравате?

— Не, честна офицерска дума, на, ето половин пистол.

И той му показа съблазнителната монета, но без да му я дава.

— Аз ще го попитам.

— Точно така няма да узнаеш нищо — каза д’Артанян. — Почакай да тръгне, а после питай, разпитвай, разузнавай. Това е вече твоя работа, половината пистол е тук.

И той сложи обратно монетата в джоба си.

— Разбирам — рече детето с лукава усмивка, присъща само на парижките хлапаци. — Е, добре, ще почакаме!

Те не чакаха дълго време. След пет минути Базен тръгна в ситен тръс, като караше коня с чадъра си.

Базен имаше винаги обичай да употребява чадър вместо камшик.

Щом зави зад ъгъла на улица Дьо ла Жюнври, детето се спусна като хрътка по следите му.

Д’Артанян зае отново мястото си край масата, напълно убеден, че най-много след десет минути ще узнае каквото му трябва.

И наистина детето се върна по-рано.

— Е? — попита д’Артанян.

— Е, узнах — отговори момчето.

— Къде отиде?

— А ще ми дадете ли половината пистол?

— Без съмнение. Отговаряй!

— Покажете монетата. Искам да видя да не е фалшива.

— Ето я.

— Слушайте, стопанино — рече детето, — господинът иска да му се развали половин пистол.

Съдържателят беше на тезгяха си. Той даде дребни пари и взе половината пистол.

Детето мушна парите в джоба си.

— А сега кажи, къде отиде? — попита д’Артанян, който гледаше със смях номерата на момчето.

— В Ноази.

— Отде знаеш?

— Е, голямо чудо! Познах коня на месаря, който от време на време го дава под наем на господин Базен. И тъй, аз си помислих, че месарят няма да даде коня си току-тъй, без да запита докъде ще го карат, макар че според мене господин Базен не е способен да преумори един кон.

— И гой ти отговори, че господин Базен …

— Отива в Ноази. Но изглежда, че това му е навик — той отива там два-три пъти седмично.

— А познаваш ли Ноази?

— Разбира се, там живее моята кърмачка.

— Има ли манастир в Ноази?

— И то чудесен! Йезуитски манастир.

— Добре — каза д’Артанян. — Сега всичко е ясно!

— Значи сте доволен?

— Да. Как ти е името?

— Фрике.

Д’Артанян си записа името на детето на адреса на пивницата.

— Господин офицер — каза детето, — че може ли да се спечели още половин пистол?

— Може би — отговори Д’Артанян.

И тъй като узна всичко, каквото искаше да знае, той заплати ипокраса, до който не се беше допрял, и тръгна бавно към улица Тиктон.

IX. КАК Д’АРТАНЯН, КАТО ТЪРСЕШЕ МНОГО ДАЛЕЧ АРА МИС, ЗАБЕЛЯЗА, ЧЕ ТОЙ СЕДИ НА КОНЯ ЗАД ПЛАНШЕ

Като се върна, д’Артанян видя, че край камината седи някакъв човек: това беше Планше; но благодарение на старите дрехи, оставени от избягалия мъж, той се беше преобразил толкова много, че самият д’Артанян едва го позна. Мадлен му го представи пред всички слуги. Планше се обърна към офицера с красноречива фламандска фраза, офицерът му отговори с няколко думи на несъществуващ език и сделката бе сключена. Братът на Мадлен постъпи на служба при д’Артанян.

Д’Артанян имаше вече готов план: той не искаше да пристигне в Ноази през деня, тъй като се страхуваше, че ще го познаят. Значи имаше достатъчно свободно бреме: Ноази беше само на три-четири мили от Париж, по пътя за Мо.

Той започна с това, че закуси здравата — може би лошо начало, ако се готвиш да действуваш с главата, но отлично, ако искаш да действуваш с тялото; след това промени костюма си, като се страхуваше, че мундирът му на мускетарски лейтенант ще вдъхне недоверие; после взе най-добрата и най-здравата от трите си шпаги, която вземаше само във важни случаи; сетне, към два часа, заповяда да оседлаят двата коня и излезе през градската врата дьо ла Билет, последван от Планше. В къщата до странноприемницата „Козичка“ все още търсеха най-усърдно Планше.

На една левга и половина от Париж д’Артанян видя, че в нетърпението си беше тръгнал много рано, и се спря, за да си починат конете; странноприемницата беше препълнена с твърде подозрителни наглед хора, които като че ли се готвеха за някаква нощна експедиция. На вратата се показа един мъж, загърнат с мантия; но като видя чужд човек, той направи знак с ръка и двама от пиещите излязоха, за да приказват с него.

А пък д’Артанян се приближи безгрижно до съдържателката, похвали виното й — ужасно монтрьойско вино, — зададе няколко въпроса за Ноази и узна, че в селото има само две забележителни сгради: едната принадлежеше на негово преподобие парижкия архиепископ и сега в нея живееше племенницата му, госпожа херцогинята дьо Лоигвил; другата, йезуитски манастир, беше собственост, както е прието, на почтените отци; грешка не можеше да има.

В четири часа д’Артанян потегли отново на път, като караше коня бавно, защото искаше да пристигне късно през нощта. Когато човек върви бавно с кон, през зимен ден, в мрачно време, сред еднообразна местност. най-добре е да прави, както казва Лафонтен, като заека в дупката си: да мечтае. И така д’Артанян потъна в мечти. Планше също. Само че, както ще видим, мечтите им бяха различни.

Една дума на съдържателката даде особена насока на д’Артаняновите мисли; тая дума беше името на госпожа дьо Лоигвил.

Наистина госпожа дьо Лонгвил притежаваше всичко, което можеше да събуди мечтите: тя беше една от най-знатните дами в кралството, една от най-хубавите: жени при двора. Омъжена за стария херцог дьо Лонгвил, когото не обичаше, тя минаваше най-напред за любовница на Колини, убит по-късно заради нея на дуел насред площад Роял от херцог дьо Гиз; след това говореха за твърде нежното и приятелство с принц дьо Конде, брат и, приятелство, което беше възмутило прекалено благочестивите придворни души; най-после, разправят, че след приятелството последвала истинска и дълбока омраза и сега херцогиня дьо Лонгвил според слуховете имаше политическа връзка с принц дьо Марсийак, първороден син на стария херцог дьо Ларошфуко-, от когото тя се мъчеше да направи неприятел на херцог дьо Конде, нейния брат.

Д’Артанян си мислеше за всичко това. Спомняше си, че в Лувър често виждаше да минава покрай него, лъчезарна и ослепителна, хубавата госпожа дьо Лонгвил. Мислеше за Арамис, човек не по-знатен от него, а при това някога любовник на госпожа дьо Шеврьоз, която при предишния двор играеше същата роля, каквато госпожа дьо Лонгвил играеше при сегашния. И се питаше защо на тоя свят има хора, които постигат всичко, каквото желаят, било в честолюбие, било в любов, докато други остават насред път в постигането на всичките си надежди, било по вина на случая, било поради зла орисия, било по естествени вродени недостатъци.

Той беше принуден да си признае, че въпреки целия си ум, въпреки цялата си сръчност той беше и навярно щеше да остане винаги между тия последните, когато Планше се приближи до него и му каза:

— Обзалагам се, господине, че мислите за същото, за каквото мисля и аз.

— Съмнявам се, Планше — усмихнато каза д’Артанян. — Но за какво мислиш ти?

— Мисля за тия подозрителни мутри, които пиеха в странноприемницата, където влязохме да починем.

— Предпазлив си както винаги, Планше.

— Това е инстинкт, господине.

— И какво ти казва твоят инстинкт в тоя случай?

— Господине, моят инстинкт ми казва, че тия хора са се събрали в странноприемницата с лоши намерения, и сега разсъждавах за това, което инстинктът ми казваше, в най-тъмния ъгъл на конюшнята, когато в същата конюшня влезе един човек, загърнат с мантия, последван от други двама.

— Аа! — каза д’Артанян, като видя, че разказът на Планше съвпада със собствените му наблюдения. — И после?

— Единият от тях каза: „Той трябва да бъде навярно в Ноази или трябва да пристигне там довечера, защото познах слугата му“. — „Уверен ли си в това?“ — попита човекът с мантията. — „Да, ваше височество.“

— Ваше височество ли? — прекъсна го д’Артанян.

— Да, ваше височество. Но слушайте по-нататък. „Ако той е там, тогава какво да правим с него?“ — каза вторият. „Какво да правим с него?“ — повтори принцът. „Да. Той не е такъв човек, който да се предаде доброволно; ще заиграе шпагата му.“ — „Е, тогава ще трябва и вие да направите същото. Но помъчете се да го уловите жив. Имате ли въжета, за да го вържете, и кърпа, за да му запушите устата?“ — „Всичко имаме.“ — „Внимавайте; той ще бъде навярно преоблечен като кавалер.“ — „О, да, да, ваше височество, бъдете спокоен.“ — „Впрочем аз ще бъда там и ще ви ръководя. — Вие отговаряте, че правосъдието …“ — „Отговарям за всичко“ — каза принцът. „Добре, Ние ще извършим своето.“ И след това те излязоха от конюшнята.

— Е, добре — каза д’Артанян, — че какво ни засяга туй? Нещо обикновено, което се случва всеки ден.

— Уверен ли сте, че не е насочено срещу нас?

— Срещу нас? Че защо?

— Ех, спомнете си разговора им: „Познах слугата му“ — каза единият; това_напълно може да се отнася до мене.

— Понататък?

— „Той трябва да бъде сега в Ноази или да пристигне там довечера“ — каза другият; това напълно може да се отнася до вас.

— После?

— После принцът каза: „Внимавайте, той ще бъде навярно преоблечен като кавалер“ — тук вече, струва ми се, няма какво да се съмняваме, защото вие сте облечен като кавалер, а не като мускетарски офицер. Е, какво ще кажете за това?

— Уби, мили ми Планше! — каза д’Артанян с въздишка. — Ще кажа, че за нещастие мина за мене онова време, когато принцовете искаха да посегнат на живота ми. А, славно време беше то! Бъди спокоен, тия хора съвсем нямат нас предвид.

— Сигурен ли сте, господине?

— Отговарям за това.

— Добре тогава; да не говорим повече.

И Планше зае отново мястото си зад д’Артанян с онова всеотдайно доверие, което изпитваше винаги към господаря си и което съвсем не беше отслабнало след петнадесетгодишната раздяла.

Така изминаха около една левга.

Към края на тая левга Планше се приближи отново до д’Артанян.

— Господине — каза той.

— Какво?

— Погледнете, господине, на тая страна. Не ви ли се струва, че там, в мрака, се движат някакви сенки? Слушайте, май че се чува конски тропот.

— Не може да бъде — отговори д’Артанян, — земята се е размекнала от дъждовете; но, както казваш, струва ми се, че виждам нещо.

И той се спря, за да гледа и да слуша по-добре.

— Ако не се чува тропотът на конете, чува се поне тяхното цвилене. Слушайте!

И наистина, нейде от мрака до ушите на д’Артанян долетя далечно цвилене на кон.

— Нашите хора са потеглили в поход — каза той, — но това не ни засяга; да вървим по пътя си.

И те тръгнаха отново.

След половин час достигнаха първите къщи на Ноази. Беше към осем и половина — девет часа вечерта.

Според селския обичай всички вече спяха и в цялото село не се виждаше никаква светлина.

Д’Артанян и Планше продължиха пътя си.

Отдясно и отляво върху тъмносивия фон на небето се виждаха още по-тъмните очертания на покривите и на къщите; от време на време събудено куче залайваше зад някоя врата или разтревожена котка се спускаше бързо от средата на улицата към куп съчки, откъдето уплашените й очи горяха като въглени. В селото като че ли нямаше други живи същества.

Почти насред селото, на главния площад, се издигаше мрачна грамада, отделена от другите постройки с две улички. Пред нея огромни липи протягаха сухите си ръце. Д’Артанян разгледа внимателно постройката.

— Това трябва да е замъкът на архиепископа — каза той на Планше, — жилището на хубавата госпожа дьо Лонгвил. Но де е манастирът?

— Манастирът ли? — попита Планше. — Той е накрай селото, зная го.

— Тогава карай галоп дотам — рече д’Артанян, — а пък аз ще затегна ремъка на седлото, и се върни да ми кажеш дали не свети някой прозорец у йезуитите.

Планше се подчини и изчезна в тъмнината, а д’Артанян слезе от коня и започна да затяга, както каза, ремъка на седлото.

След пет минути Планше се завърна.

— Господине — рече той, — свети само един прозорец, който гледа към полето.

— Хм! — каза д’Артанян. — Ако бях фрондьор, щях да почукам тук и щях да бъда уверен, че ще пренощувам добре; ако бях монах, щях да почукам там и щях да бъда уверен, че ще се навечерям добре; а сега много е възможно да пренощуваме между замъка и манастира, на голата земя, умирайки от глад и жажда.

— Да — прибави Планше, — като знаменитото Буриданово магаре, А сега искате ли да почукам?

— Шт! — рече д’Артанян. — Светлината на единствения осветен прозорец тук угасна.

— Чувате ли, господине? — попита Планше.

— Наистина, какъв е тоя шум?

Това беше сякаш глухо бучене на приближаващ ураган; в същата минута две групи конници, всяка от по Десетина души, изскочиха от двете улички покрай замъка, отрязаха пътя и заобиколиха д’Артанян и Планше.

— Охо! — каза д’Артанян, като изтегли шпагата си и се закри зад коня си, докато Планше вършеше същата маневра. — Нима ти беше прав и те наистина нас имат предвид?

— Ето го, в ръцете ни е! — извикаха конниците, като се спуснаха към д’Артанян с голи шпаги.

— Да не го изпуснете! — се обади някакъв гръмлив глас.

— Няма, ваша светлост, бъдете спокоен. Д’Артанян помисли, че е време и той да се намеси в разговора.

— Хей, господа! — извика той с гасконския си изговор. — Какво искате, какво желаете?

— Сега ще видиш! — изреваха конниците в хор.

— Стойте, стойте! — извика тоя, когото бяха нарекли ваша светлост. — Стойте, казвам ви, това не е неговият глас.

— Какво е това, господа — каза д’Артанян, — да не би случайно всички в Ноази да са побеснели? Само внимавайте, предупреждавам ви: първият, който се приближи до шпагата ми — а тя е дълга, — ще бъде изтърбушен.

Предводителят се приближи.

— Какво правите тук? — запита той с високомерен глас, сякаш навикнал да заповядва.

— А вие сам какво правите тук? — отговори д’Артанян.

— Бъдете учтив или ще ви начешат здравата; макар и да не желая да кажа името си, изисквам да се отнасяте с уважение към ранга ми.

— Вие не искате да си кажете името, защото ръководите засада — рече д’Артанян. — Но аз, който пътувам спокойно със слугата си, нямам никакви причини да крия името си.

— Стига, стига! Как се казвате?

— Ще ви кажа името си, за да знаете къде да ме намерите, господине, ваша светлост или ваше височество, както ви е угодно да ви наричат — каза нашият гасконец, който не желаеше да числят, че е отстъпил пред заплаха, — познавате ли господин д’Артанян?

— Лейтенанта на кралските мускетари ли? — попита непознатият.

— Същият.

— Да, разбира се.

— Е, добре — продължи гасконецът, — тогава навярно сте чували, че той има здрава ръка и остра шпага, нали?

— Вие сте господин д’Артанян?

— Да, аз съм.

— Тогава вие сте дошъл да го защищавате, а?

— Гого?… Кой е тоя го?…

— Тоя, когото търсим.

— Аз мислех, че идвам в Ноази — продължи д’Артанян, — а изглежда, че съм попаднал в царството на загадките.

— Отговаряйте де! — каза същият високомерен глас. — Него ли чакате под тия прозорци? За да го защищавате ли сте дошли в Ноази?

— Аз не чакам никого — отговори д’Артанян, който започваше да губи търпение — и никого не се готвя да защищавам освен себе си. Но себе си ще защищавам здравата, предупреждавам ви.

— Добре — каза гласът. — Заминавайте оттук и ни освободете мястото!

— Да замина оттук? — каза д’Артанян, чиито планове се разстройваха от тая заповед. — Това не е лесно, тъй като съм капнал от умора, конят ми също; освен ако не сте тъй любезен да ми предложите вечеря и място за пренощуване някъде в околностите.

— Безделник!

— Е, господине, подбирайте думите си, моля ви се — рече д’Артанян, — защото, ако кажете още една от тоя род, дори да сте маркиз, херцог, принц или крал, ще ви я вкарам с шпагата си в корема, чувате ли?

— Хайде, хайде, тук не може да има грешка — каза предводителят, — веднага се вижда, че говори гасконец, и следователно не е тоя, когото търсим. Тая вечер не успяхме, да се оттеглим. Ние ще се видим пак, началнико д’Артанян — прибави предводителят, като повиши глас.

— Да, само че вече не с тия — предимства за вас — насмешливо отговори гасконецът, — защото, когато ме намерите, може би ще бъде.

— Добре, добре! — каза гласът. — На път, господа! И мърморейки и ругаейки, групата изчезна в мрака по пътя за Париж.

Д’Артанян и Планше постояха още малко в отбранително положение; но тъй като шумът се отдалечаваше все повече, те сложиха шпагите си в ножниците.

— Добре виждаш, глупако — спокойно каза д’Артанян на Планше, — че те не търсеха нас.

— Но кого тогава? — попита Планше.

— Честна дума, не зная! И малко ме интересува. Сега ме интересува как да влезем в йезуитския манастир. И така, на конете! И да почукаме там. Да става каквото ще, по дяволите, те няма да ни изядат!

И д’Артанян се качи отново на коня.

Планше направи същото и веднага почувствува, че зад него падна нещо тежко върху коня, който приклекна на задните си крака.

— Ей, господине — извика Планше, — зад мене седна някакъв човек.

Д’Артанян се обърна и наистина видя две човешки фигури върху коня на Планше.

— Май че сам дяволът ни преследва! — извика той, като изтегли шпагата си и се приготви да нападне новодошлия.

— Не, мили ми д’Артанян — отговори непознатият, — не е дяволът, а аз, Арамис. В галоп, Планше, и в края на селото карай вляво.

И Планше с Арамис зад гърба препусна в галоп, последван от д’Артанян, който започваше да мисли, че всичко това е фантастичен, несвързан сън.

X. АБАТ ДЕРБЛЕ

В края на селото Планше зави наляво както заповяда Арамис, и спря под осветения прозорец До зида. Арамис скочи на земята и плесна три пъти с двете си ръце.

веднага прозорецът се отвори и се спусна стълба.

— Мили мой — каза Арамис, — ако обичате да се качите, ще ми бъде много приятно да ви приема.

— А — каза д’Артанян, — така ли се влиза при вас?

— След девет часа вечерта по неволя се налага, дявол да го вземе! — отговори Арамис. — Уставът на манастира е много строг.

— Извинявайте, мили ми приятелю — рече д’Артанян, — струва ми се, че казахте „дявол да го вземе!“

— Наистина ли? — отговори Арамис със смях. — Възможно е; не можете да си представите, мили мой, колко лоши навици се придобиват в тия проклети манастири и колко лоши маниери имат всички тия църковници, с които съм принуден да живея! Но защо не се качвате?

— Вървете напред, аз ви следвам.

— Както казваше покойният кардинал на покойния крал: „За да ви показвам пътя, ваше величество“.

Арамис се изкачи леко и за миг се намери на прозореца.

Д’Артанян се изкачи след него, но по-бавно; виждаше се, че тоя род пътувания не му бяха тъй присъщи, както на приятеля му.

— Извинете — каза Арамис, като забеляза неловкостта му, — ако знаех, че ще имам честта да ме посетите, бих поръчал да донесат стълбата на градинаря, но за мене е достатъчна и тая.

— Господине — рече Планше, когато видя, че д’Артанян почти се изкачи, — това е удобно за господин Арамис, подхожда за вас, ще бъде подходящо в краен случай и за мене, но двата коня не могат да се изкачат по стълбата.

— Закарайте ги под оня навес, приятелю мой — каза Арамис, като показа на Планше някаква постройка сред полето, — там ще намерите слама и овес за тях.

— А за мене? — попита Планше.

— Върнете се под тоя прозорец, плеснете три пъти с ръце и ще ви спуснем храна. Бъдете спокоен, дявол да го вземе! Тук не се умира от глад. Вървете!

И като изтегли стълбата, Арамис затвори прозореца.

Д’Артанян разглеждаше стаята.Никога не беше виждал по-войнствено и едновременно по-изящно помещение. Навсякъде се виждаха трофеи от оръжия, всякакъв вид шпаги, а четири големи картини представяха в пълно бойно въоръжение кардинал дьо Лорен, кардинал дьо Ришельо, кардинал дьо Лавалет и архиепископа на Бордо. Наистина извън тях нищо не показваше, че това е жилище на абат; тапетите бяха от дамаска, килимите бяха алансонски и особено креватът с дантелената гарнитура и пухкавото одеяло напомняше по-скоро кревата на млада кокетка, отколкото на човек, който е дал обет да придобие царството небесно чрез въздържание и умъртвяване на плътта.

— Вие разглеждате килията ми — каза Арамис. — А, мили мой, моля за извинение. Какво да се прави! Живея като монах отшелник. Но какво търсите с очи?

— Гледам кой ви спусна стълбата; тук не виждам никого, а стълбата не се спусна сама.

— Не, спусна я Базен.

— Аа! — рече д’Артанян.

— Но Базен е добре дресиран — продължи Арамис. — Като е видял, че не се връщам сам, той се е оттеглил от скромност. Седнете, мили мой, и да си поприказваме.

Арамис приближи до д’Артанян едно широко кресло, в което гостът се изтегна и облакъти.

— Най-напред вие ще вечеряте с мене, нали? — попита Арамис.

— Да, ако желаете — отговори д’Артанян. — и дори с голямо удоволствие, признавам си; от пътя съм изгладнял като вълк.

— О, бедни ми приятелю! — забеляза Арамис. — Вечерята ще бъде оскъдна, не ви чакахме.

— Дали не ме заплашват пак кревкьорскният омлет и въпросната божа трева? нали така наричахте едно време спанака?

— О, трябва да се надяваме — отвърна Арамис, — че с помощта на бога и на Базен ще намерим нещо по-добро в килера на почтените отци йезуити! … Базен, приятелю мой! — извика той. — Базен, елате тука!

Вратата се отвори и влезе Базен, но като видя д’Артанян, той изпусна един вик, подобен на вик от отчаяние.

— Мили ми Базен — каза д’Артанян, — много ми е приятно да видя с каква възхитителна самоувереност лъжете дори в черква.

— Господине — възрази Базен, — аз научих от почтените отци йезуити, че е позволено да се лъже, когато се лъже с добро намерение.

— Добре, добре, Базен, д’Артанян умира от глад, а и аз също; донесете ни колкото се може по-добра вечеря, а главно — хубаво вино.

Базен се поклони в знак на подчинение, въздъхна тежко и излезе.

— Сега сме сами, мили ми Арамис — рече д’Артанян, като обърна погледа си от жилището към обитателя и заразглежда дрехите му, — кажете ми откъде, дявол да го вземе, паднахте на коня зад Планше?

— Е, пусто да остане! — отвърна Арамис. — Виждате добре: от небето!

— От небето? — повтори д’Артанян и поклати глава. — Нямате вид да идвате оттам или да отивате там.

— Мили мой — каза Арамис със самодоволство, каквото д’Артанян не беше виждал никога у него през онова време, когато той бе мускетар, — ако не идвах от небето, най-малко излизах от рая, а това е почти едно и също.

— Най-после учените ще разрешат тоя въпрос! — извика д’Артанян. — Досега те не можеха да се споразумеят за точното положение на рая: едни го поставяха на планината Арарат; други между Тигър и Ефрат, изглежда, че са го търсили много далеч, докато той бил съвсем близо. Раят е в Ноазильо-Сек, в замъка на парижкия архиепископ. Оттам се излиза не през вратата, а през прозореца; слиза се не по мраморните стъпала на стълбището, а по клоните на една липа, а пазещият го ангел с огнен меч, струва ми се, си е променил небесното име Гавриил с по-земното име принц дьо Марсийак.

Арамис прихна да се смее.

— Вие сте все такъв весел събеседник, мили мой, и вашето гасконско остроумие не ви е напуснало — каза той. — Да, в това, което казвате, има известна истина; само не мислете, че съм влюбен в госпожа дьо Лонгвил.

— Пусто да остане! Надявам се! — рече д’Артанян. — След като толкова дълго време бяхте влюбен в госпожа дьо Шеврьоз, вие няма да отдадете сърцето си на смъртната й неприятелка.

— Да, наистина — равнодушно забеляза Арамис, — да, едно време аз много я обичах, тая бедна херцогиня, и трябва да й отдадем справедливост, тя ми беше твърде полезна. Но какво да се прави! Наложи се да напусне Франция. Опасен противник беше тоя проклет кардинал! — продължи Арамис, като погледна портрета на бившия министър. — Той заповяда да я арестуват и да я отведат в замъка Лош; и кълна се в честта си, той би заповядал да и отсекат главата, като на Шале. Монморанси и Сен Марс; тя се спаси, преоблечена като мъж, заедно с камериерката си, бедната Кети; чувах дори, че преживяла необикновено приключение в някакво село, с някакъв свещеник, от когото поискала гостоприемство; той имал само една стая и като взел херцогинята за мъж, предложил й да я раздели с него. Тя носеше чудно хубаво мъжко облекло, таи мила Мери. Познавам само една жена, която го носи също тъй добре; ето защо за нея съчиних тая песничка:

Лабоасиер, кажи ми…

Знаете ли я?

— Не, не я зная; изпейте я, мили мой. И Арамис запя съвсем свободно:

Лабоасиер, кажи ми… добре ли съм в костюм на мъж? — По-хубаво от всички нас инй яздите нашир и длъж.

Навред е тя посред бойците, във полка на стрелците като кадет.

— Браво! — извика д’Артанян. — Вие пеете все тъй чудесно, мили ми Арамис, и виждам, че литургията не ви е повредила гласа.

— Мили мой — каза Арамис, — знаете ли… когато бях мускетар, ходех колкото се може по-рядко караул; сега, когато съм абат, се мъча да служа колкото се може по-малко литургии. Но да се върнем на бедната херцогиня.

— На коя? На херцогиня дьо Шеврьоз или на херцогиня дьо Лонгвил?

— Мили мой, казах ви, че няма нищо между мене и херцогиня дьо Лонгвил: флиртуване може би и нищо повече. Не, говорех за херцогиня дьо Шеврьоз. Виждахте ли я след завръщането й от Брюксел, след смъртта на краля?

— Да, разбира се, и тя беше все още много хубава.

— Да — каза Арамис. — И аз я видях по онова време; дадох й отлични съвети, но тя не се възползува от тях; доказвах й с всички сили, че Мазарини е любовник на кралицата, а тя не искаше да ми вярва; казваше, че познава Ана Австрийска, че тя е много горда, за да обича такъв негодник. После, в очакване, тя се хвърли в интригата на херцог дьо Бофор и негодникът арестува господин херцог дьо Бофор и прати госпожа дьо Шеврьоз в изгнание.

— Знаете ли, че е добила позволение да се върне?

— Да, и дори че се е върнала… Ще направи пак някоя глупост.

— О, но тоя път може би ще последва съветите ви.

— О, тоя път не съм я виждал — рече Арамис. — Тя се е променила много.

— Не е като вас, мили ми Арамис; вие сте си все същият; все същата хубава черна коса, същата стройна снага, същите женствени ръце, които са станали чудесни, Прелатски ръце.

— Да — каза Арамис, — наистина, грижа се много за външността си. Знаете, приятелю, остарявам вече; скоро ще навърша тридесет и седем години.

— Слушайте, мили мой — рече д’Артанян с усмивка, — щом сега се срещнахме, да се разберем за едно: на колко години ще бъде всеки от нас занапред.

— Как така? — попита Арамис.

— Да — продължи д’Артанян. — Едно време бях по-малък от вас с дветри години, а ако не се лъжа, аз вързах вече четиридесетте.

— Наистина! — каза Арамис. — Тогава аз греша, защото вие бяхте винаги отличен математик. Значи по вашата сметка съм на четиридесет и три години! Пусто да остане, приятелю! Не казвайте това в двореца Рамбуйе — ще ми напакости.

— Бъдете спокоен — рече д’Артанян, — не ходя там.

— Хайде де! — извика Арамис. — Но какво прави това говедо Вазен? Базен! По-скоро, господин чудако! Умираме от глад и жажда!

Базен, който влизаше в тая минута, вдигна към небето ръцете си, въоръжени с по една бутилка.

— Най-после! — рече Арамис. — Готово ли е вече?

— Да, господине, ей сегичка! — отвърна Базен. — Трябваше ми време да изкача всичките …

— Защото все си въобразявате, че сте с клисарското расо — прекъсна го Арамис, — и непрестанно чистите дрехата си. Но предупреждавам ви, че ако от много лъскаме на черковните утвари се отучите да лъскате шпагата ми, ще наклада голям огън от всичките ви утвари и ще ви изпека на него.

Възмутен, Базен се прекръсти с бутилката, която държеше. А пък д’Артанян, повече от когато и да било поразен от тона и обноските на абата Д’Арбле, които се различаваха толкова много от тона и обноските на мускетаря Арамис, гледаше опулено приятеля си.

Базен постла бързо масата с покривка от дамаска и върху нея нареди толкова добре изпечени, сладко миришещи и апетитни яденета, че Д’Артанян съвсем се изненада.

— Но значи вие чакахте някого, а? — попита офицерът.

— Хм! — отвърна Арамис. — Аз винаги очаквам някого; после знаех, че ме търсите.

— Кой ви каза това?

— Базен, който ви взел за дявола, мили мой; той побърза да ме предупреди за опасността, която заплашва душата ми. ако попадна отново в лошото общество на мускетарски офицер.

— О, господине!… — умолително промълви Базен със скръстени ръце.

— Хайде, без лицемерие! Вие знаете, че не го обичам. Я по-добре отворете прозореца и спуснете хляб, пиле и бутилка вино на приятеля ви Планше, който от един час се трепе да пляска с ръце.

И наистина, след като даде слама и овес на конете, Планше се завърна под прозореца и вече два-три пъти повтори уговорения сигнал.

Базен се подчини, върза на края на едно въже трите посочени пакета и ги спусна на Планше, който не желаеше нищо повече и веднага се оттегли под навеса.

— А сега да вечеряме — каза Арамис.

Двамата приятели седнаха край масата и Арамис започна да разрязва пилетата, младите яребици и шунката със сръчността на истински гастроном.

— Дявол да го вземе! — рече д’Артанян. — Добре се храните!

— Да, доста добре. За постните дни господин коадюторът ми издействува разрешение от Рим поради разклатеното ми здраве; после взех за готвач бившия готвач на Лафолон, знаете, стария приятел на кардинала, тоя прочут чревоугодник, който вместо молитва казваше след обяда: „О, господи, благослови храносмилането ми, както благослови храната“.

— И все пак това не му попречи да умре от преяждане — забеляза д’Артанян със смях.

— Какво да се прави — смирено каза Арамис, — никой не може да избегне това, което му е писано!

— Но извинете, мили мой, искам да ви задам един въпрос — продължи д’Артанян.

— Моля ви се! Вие знаете добре, че между нас не може да има церемонии.

— Значи сте забогатели?

— О, боже мой, не! Получавам годишно дванадесет хиляди ливри, без да смятам малкия доход от хиляда екю. който ми издействува господин принцът.

— А как изкарвате тия дванадесет хиляди ливри? — попита д’Артанян. — С вашите поеми ли?

— Не, отказах се от поезията; само от време на време по изключение съчинявам някоя Бакхусова песен, някой любовен сонет или невинна епиграма. Аз пиша проповеди, мили мой.

— Как, проповеди?

— О. но чудни проповеди! Поне според мнението на другите.

— И вие ги произнасяте?

— Не, продавам ги.

— На кого?

— На тия мои събратя, които се стремят да станат велики оратори!

— Наистина ли? А вас самия славата не ви ли съблазнява?

— Разбира се, съблазнява ме, но моята природа надделя. Когато съм на амвона и случайно ме гледа хубава жена, и аз я гледам; ако тя се усмихва, и аз се усмихвам. Тогава обърквам конците; вместо да говоря за мъките на ада, говоря за блаженствата на рая. Ето например такова нещо ми се случи един ден в черквата „Сен Луи“ а Маре…Един кавалер ми се изсмя в лицето. Аз прекъснах проповедта и го нарекох глупак. Народът излезе да събира камъни; но през това време аз така настроих присъствуващите, че камъните полетяха по кавалера. Наистина, на другия ден той се яви при мене, като си мислеше, че има работа с най-обикновен абат.

— И каква беше последицата от това посещение? — попита д’Артанян, като се превиваше от смях.

— Последицата беше тая, че на другия ден вечерта се срещнахме с него на площад Роял. Е, дявол да го вземе, вие знаете горе-долу какво стана!

— Да не би да ви бях секундант на дуела с тоя нахалник? — попита д’Артанян.

— Точно на него. Вие видяхте как го наредих.

— И умря ли той?

— Съвсем не зная. Но във всеки случай му дадох опрощение на греховете, защото Достатъчно е да се убие тялото, без да се убие душата.

Базен направи знак на отчаяние, който показваше, че той одобрява може би тоя морал, но никак не одобрява тона, с който е изказан.

— Базен, приятелю мой, вие не забелязвате, че ви виждам в огледалото, и забравяте, че веднъж завинаги съм ви забранил всякакви знаци на одобрение или неодобрение. Бъдете тъй добър да ни донесете испанско вино и да се оттеглите в стаята си. Освен това моят приятел д’Артанян има да ми каже нещо тайно. Нали, д’Артанян?

Д’Артанян кимна утвърдително с глава и Базен се оттегли, след като постави испанското вино на масата.

Като останаха сами, двамата приятели поседяха мълчаливо известно време един срещу друг. Арамис като че ли чакаше да му се смели приятно храната. Д’Артанян приготвяше встъпителната част на речта. Всеки от тях поглеждаше крадешката другия, когато той гледаше нейде встрани.

Пръв прекъсна мълчанието Арамис.

XI. ДВАМА ХИТРЕЦИ

— За какво мислите, д’Артанян? — запита той. — Каква мисъл ви кара да се усмихвате?

— Мисля си, мили мой, че когато бяхте мускетар, все гледахте да станете абат, а сега, когато сте абат, май че гледате с четири очи да станете мускетар.

— Това е вярно — отвърна Арамис със смях. — Както знаете, мили ми д’Артанян, човекът е чудно животно, съставено само от противоречия. Откак станах абат, бълнувам само за сражения.

— Това се вижда по наредбата на стаята ви: тук имате всички видове шпаги, които могат да задоволят най-изтънчения вкус. Все така добре ли фехтувате?

— Че аз фехтувам, както вие фехтувахте едно време, дори по-добре може би. По цял ден се занимавам с това.

— С кого?

— Тук намерих един отличен учител по фехтовка.

— Как, тук?

— Да, тук, в тоя манастир, мили мой. В един йезуитски манастир има всичко.

— Тогава вие щяхте да убиете господин дьо Марсинак. ако беше ви нападнал сам, а не с двадесет души?

— Непременно — отвърна Арамис, — дори а с неговите двадесет души, ако мога да се бия, няма да ме познаят.

— Какви години помилуй Господи! — съвсем тихо рече д’Артанян. — Май че той е станал по-голям гасконец от мене.

След това каза високо:

— Е, мили ми Арамис, вие ме питахте защо ви търсех?

— Не, не ви питах — лукаво забеляза Арамис, — но чаках сам да ми кажете.

— Е, добре, аз ви търсих, за да ви предложа едно-едничко средство да убиете господин дьо Марсийак, когато намерите за добре, па макар и да е принц.

— Я виж ти! — рече Арамис. — Това е добра идея.

— И ви съветвам да се възползувате от нея, мили мой. Вие получавате като абат хиляда екю и от продажбата на проповедите изкарвате дванадесет хиляди ливри. но кажете: богат ли сте? Отговорете откровено.

— Аз ли? Беден, съм като Иов; тук няма да намерите и сто пистола, дори да преровите всички джобове и сандъци.

„Ай да му се не види, сто пистола“ — помисли си д’Артанян. — „И той нарича това беден като Йов! Ако винаги ги имах подръка, щях да се мисля за богат като Крез.“

След това прибави високо: — Честолюбив ли сте?

— Като Анселад1.

— Е, добре, приятелю мой, аз ви нося средство да станете богат, силен човек; средство да вършите всичко, каквото ви хрумне.

Сянка на облак мина по челото на Арамис бързо, както през месец август минава по житните ниви; но колкото и да беше бърза, д’Артанян я забеляза.

— Говорете — каза Арамис.

— Най-напред още един въпрос. Занимавате ли се с политика?

Светкавица мина в очите на Арамис, също като сянката, минала по челото, но не тъй бърза, че д’Артанян да не я види.

— Не — отговори Арамис.

— Тогава всяко предложение ще бъде прието благосклонно от вас, тъй като засега само господ ви е господар — каза гасконецът със смях.

——

1 Анселад — в античната митология един от героите, който се борил за власт срещу Юпитер. Б. пр.

— Може би.

— Спомняте ли си понякога, мили ми Арамис, за тия хубави дни на нашата младост, когато се смеехме, пиехме и се биехме?

— Да, разбира се, и неведнъж съм съжалявал за тях. То беше щастливо време, каза Арамис!

— Е, добре, мили мой, тия хубави дни могат да възкръснат, това щастливо време може да се върне! Поръчано ми е да намеря моите другари и реших да започна с вас, душата на нашето съдружие.

Арамис се поклони по-скоро от учтивост, отколкото от благодарност.

— Да се впусна отново в политиката? — каза той с умиращ глас, като се облегна назад в креслото си. — Ах, мили д’Артанян, вижте колко редовно и хубаво си живея. А вие знаете, — че изпитахме неблагодарността на големците!

— Вярно е — отвърна д’Артанян, — но може би големците се разкайват, че са били неблагодарни.

— В такъв случай това е друго нещо — каза Арамис. — Хайде де! За всяка грешка има прошка. Освен това в едно сте прав, а именно: ако имаме отново желание да се месим в държавните работи, мисля, че сега му е времето.

— А отде знаете това, вие, който не се занимавате с политика?

— Е, боже мой, аз не се занимавам лично с политика, но живея в свят, който се занимава с нея. Като се занимавам с поезията и се отдавам на любовта, свързах се с господин Саразен, който е привърженик на господин дьо Конти, с господин Воатюр, привърженик на коадютора, и с господин дьо БоаРобер, който, след — като се раздели с господин кардинал дьо Ришельо, — не е привърженик на никого или е привърженик на всички, както искате; така че политическото движение не ми е — съвсем чуждо.

— Така си и мислех — рече д’Артанян.

— Впрочем, мили мой, не вземайте всичко това, което ви казах, за думи на скромен монах, на човек който говори като ехо, повтаряйки чисто и просто онова, което е чул — продължи Арамис. — Аз чувах, че в тоя момент кардинал Мазарини е силно обезпокоен от хода на работите. Както изглежда, заповедите му се изпълняват, но не с онова уважение, както заповедите на нашето бившо плашило, покоен кардинал, портретът на когото е пред вас: есе лак, каквото и да казваме, трябва да признаем, мили мой, че той беше велик човек.

— Няма да си противореча на това, мили ми Арамис; ами че той ме направи лейтенант.

— В мислите мнението ми беше напълно в полза на кардинала: министърът, казвах си, никога не е обичан, но с умения, които приписват на тоя, той ще възтържествува над неприятелите си и ще ги накара да се страхуват от него, което според мене е може би още по-добре, отколкото, ако накара да го обичат.

Д’Артанян кимна с глава в знак на съгласие с тая съмнителна максима.

— Ето какво беше първото ми мнение — продължи Арамис. — Но тъй като съм пълен невежа в тия неща и смирението, към което се придържам, ме задължава да не се осланям на собственото си мнение, поразпитах. Е, мили ми приятелю …

— Е, какво? — попита д’Артанян.

— Е, трябва да смиря гордостта си, трябва да призная, че съм се излъгал.

— Наистина ли?

— Да; аз се осведомих, както ви казах, и ето какво ми отговориха много лица, съвсем различни по вкус и честолюбие: господин дьо Мазарини съвсем не е такъв гений, за какъвто го мислех.

— Хайде де! — рече д’Артанян.

— Не. Той е нищожен човек, който е бил слуга на кардинал Бентиволио, който се е издигнал с интриги; парвеню, човек без име, който милее само за себе си, а не за Франция. Той ще натрупа много пари, ще разпилее доходите на краля, ще си плати сам всички пенсии, които покойният кардинал дьо Ришельо раздаваше на всички, но той няма да управлява никога по правото на най-силния, наЙ-великия или най-уважавания. Освен това, както изглежда, тоя министър не е благородник нито по сърце, нито по обноски, той е нещо като шут, като Пулчинело, Панталоне. Познавате ли го? Аз не го познавам.

——

’ По онова време така се наричала редовната годишна издръжка, отпускана по усмотрение на краля. Б. пр.

— Хм! — отговори д’Артанян. — В това, което казвате, има малко истина.

— Е, вие ме карате да се гордея, мили мой, ако благодарение на природната ми проницателност мнението ми може да съвпадне с мнението на човек като вас, който живее при двора.

— Но вие говорехте за него лично, а не за парите му и за средствата му.

— Това е вярно. Зад него стои кралицата.

— Все е нещо това, струва ми се.

— Но кралят не е за него.

— Едно дете?

— Дете, което след четири години ще бъде пълнолетно.

— Това е настоящето.

— Да, но то не е бъдещето, а и в настоящето з него не са нито парламентът, нито народът, тоест парите; за него не са нито благородниците, нито принцовете, тоест шпагата.

Д’Артанян се почеса зад ухото; той беше принуден да си признае, че това е не само дълбока, но и вярна мисъл.

— Вие виждате, драги ми приятелю, че все още не съм изгубил предишната си проницателност. Може би не трябваше да ви говоря така откровено: вие, струва ми се, клоните към Мазарини.

— Аз? — извика д’Артанян. — Аз? Съвсем не!

— Вие говорехте за някакво поръчение.

— Говорил съм за поръчение? Тогава съм сбъркал. Не, аз си казах също като вас: Работите се заплитат. Е, добре, да хвърлим перото на вятъра, да тръгнем към страната, към която го отнесе вятърът, и да продължим предишния живот, пълен с приключения. Ние бяхме четирима храбри рицари, четири нежно свързани сърца; да съединим отново не сърцата, които са оставали винаги неразделни, но нашата съдба и нашата смелост. Случаят е добър да придобием нещо по-добро от диамант.

— Вие имате право. д’Артанян, винаги сте имали право — продължи Арамис — и доказателството за това е, че ми хрумна същата мисъл. Само че тя ми беше подсказана от другите, тъй като нямам вашето живо и плодовито въображение; днес всички имат нужда от помощници; направиха ми се предложения; подочули са нещо за нашите знаменити някогашни подвизи и ще ви призная откровено, че коадюторът ме накара да говоря.

— Господин дьо Гонди, неприятелят на кардинала! — извика д’Артанян.

— Не, приятелят на краля — отвърна Арамис, — приятелят на краля, разбирате ли? Става дума да се служи на краля, а това е дълг на всеки благородник.

— Но кралят е с господин дьо Мазарини, мили мой!

— По необходимост, без желание; външно, не от сърце, и в това се състои клопката, която неприятелите на краля готвят на бедното дете.

— Хайде де! Но вие ми предлагате чисто и просто гражданска война, мили ми Арамис.

— Война за краля.

— Но кралят ще бъде начело на армията, където ще бъде Мазарини.

— Но той ще бъде със сърцето си в армията, която ще командува господин дьо Бофор.

— Господин дьо Бофор? Той е във Франция.

— Нима казах господин дьо Бофор? — забеляза Арамис. — Господин дьо Бофор или някой друг, господин дьо Бофор или господин принцът.

— Но господин принцът отива в армията, той е изцяло предан на кардинала.

— Хм, хм! — отвърна Арамис. — Точно в този момент те са се нещо спречкали. Впрочем ако не е господин принцът, тогава господин дьо Гопди…

— Но господин дьо Гонди ще стане скоро кардинал, правят се постъпки за това.

— Нима няма твърде войнствени кардинали? — попита Арамис. — Вижте: ето пред вас са четирима кардинали, които начело на армията бяха не по-лоши от господин дьо Гебриан и господин дьо Гаснон1.

— Гърбав генерал!

— Под ризницата гърбицата му няма да се вижда. И спомнете си, че Александър куцаше, а Аннбал беше с едно око.

— Смятате ли, че ще имате големи облаги в тая акция? — попита д’Артанян.

— Ще имам покровителството на могъщите принцове.

— И проскрипцията1 на правителството.

— Отменена от парламентите и въстанията.

— Всичко това, би могло да стане, както ако успеят да разделят краля от майка му.

— Може би ще успеят.

— Никога! — извика д’Артанян, като се върна пат на убеждението си. — Вие сам сте свидетел на това, Арамис, вие, който познавате Ана Австрийска не по-зле от мене. Мислите ли, че тя може да забрави и това, че синът й е нейната сигурност, нейният пал, диум, залогът на уважението, щастието и живота й? За това тя трябва да премине заедно с него към страната на принцовете и да изостави Мазарини; но вие знаете по-добре от всеки друг, че тя има сериозни причини да не го напуска никога.

— Може би имате право — замислено каза Арамис. — И така аз няма да се обвързвам.

— С тях — каза д’Артанян, — но с мене?

— С никого. Аз съм свещеник, каква работа зная с политиката? Не чета никакъв требник; имам си малък кръжок от безделни духовита абати и очарователни жени; колкото повече се заплитат работите, толкова по-малко шум ще вдигат моите лудории; значи всичко върви чудесно и без моята намеса; и решително, мили приятелю, аз няма да се намесвам.

— Е, знаете ли, мили мой — рече д’Артанян, — вашата философия ми харесва, честна дума! И не разбирам какво е това честолюбие, дето ме е обзело. Имам си някакво място, което ме храни; след смъртта на бедния господин дьо Тревил, който старее, мога да стана капитан; това е чудесен маршалски жезъл за един гасконски благородник и започвам да долавям прелестта на скромния, но всекидневен хляб; вместо да се блъскам в приключения, ще приема по-добре поканата на Портос и ще отида на лов в именията му. Знаете ли, че той има имения?

——

1 Тебрин и Гаснон — френски маршали през първата половина на XVII в. Б. вр.

2 Проскрипция — в древния Рим публично обсъждане на политически престъпления, обявяване виновните извън законите и изгонването им от отечеството. Б. пр.

— Как да не зная! Десет левги гори, блата и долини; той е владетел на планини и полета и води дела за феодални права срещу Нойския епископ.

„Добре — помисли д’Артанян, — точно това исках да зная. Портос е в Пикардия.“ И запита високо:

— И е взел предишното си име дю Валон?

— Като е прибавил към него името дьо Брасьо, имение, което е било баронство, бога ми!

— Така че ще видим Портос барон.

— Не се съмнявам. Особено прекрасна ще бъде баронеса Портос.

Двамата приятели избухнаха в смях.

— И така — заговори д’Артанян — вие не искате да станете привърженик на Мазарини?

— Нито вие привърженик на принцовете, нали?

— Не. Тогава да не бъдем привърженици на никого и да останем приятели; да не бъдем нито кардиналисти, нито фрондьори.

— Да — каза Арамис, — да бъдем мускетари.

— Дори с расо — продължи д’Артанян.

— Особено с расо! — извика Арамис. — Това е именно очарователното.

— Тогава сбогом — рече д’Артанян.

— Не ви задържам, мили мой — каза Арамис не, — защото няма де да ви туря да спите, а не мога да ви предложа половината от навеса на Планше.

— Но оттук до Париж има само три левги; конете са си починали и за по-малко от един час ще се върна.

Д’Артанян си наля последна чаша вино.

— За нашето старо време! — каза той.

— Да — отвърна Арамис, — за нещастие това време мина … — Хайде де! — каза д’Артанян. — То ще се върне може би. Във всеки случай, ако имате нужда от мен, можете да ме намерите на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“.

— А мене — в йезуитския манастир: от шест часа сутрин до осем часа вечер през вратата; от осем часа вечер до шест часа сутрин през прозореца.

— Сбогом, мили мой.

— О, няма да ви оставя така; позволете ми да ви изпратя.

И той взе шпагата и мантията си.

„Иска да се увери, че заминавам“ — помисли си д’Артанян.

Арамис свирна на Базен; но Базен спеше във вестибюла върху остатъците от своята вечеря и Арамис се видя принуден да го дръпне за ухото, за да го събуди.

Базен се протегна, потърка очи и се опита да заспи отново.

— Хайде ставай, сънливецо, дай бързо стълбата!

— Но стълбата остана на прозореца — отвърна Базен, като се прозина така, че щеше да разчекне устата си.

— Другата, на градинаря: не видя ли, че д’Артанян едва се качи? А ще му бъде по-трудно да слезе.

Д’Артанян искаше да увери Арамис, че ще слезе много лесно, но му хрумна нещо и замълча.

Базен въздъхна дълбоко и излезе за стълбата. След една минута под прозореца стоеше хубава и здрава дървена стълба.

— Ето това се казва съобщително средство! — каза д’Артанян. — Дори една жена ще се изкачи по такава стълба.

Пронизителният поглед на Арамис сякаш искаше да проследи мисълта на д’Артанян до дъното на сърцето му, но д’Артанян издържа тоя поглед с възхитителна наивност.

В тоя миг той беше стъпил върху първото стъпало на стълбата и започна да слиза. За един миг се намери на земята. Базен остана на прозореца.

— Почакай там — каза Арамис, — ей сега ще се върна.

Двамата тръгнаха към навеса; Планше излезе насреща им, като държеше двата коня за юздите.

— Отлично, ето един деен и бдителен слуга! — каза Арамис. — Не е като тоя ленивец Базен, който не е годен за нищо, откак стана духовно лице. Последвайте ни, Планше; ще отидем пеша до края на селото.

Действително двамата приятели минаха през цялото село, като приказваха за различни неща; когато стигнаха до последните къщи, Арамис каза:

— Хайде, мили приятелю, следвайте кариерата си; щастието ви се усмихва, не го изпускайте: не забравяйте, че то е куртизанка, и постъпвайте според случая; а пък аз оставам при моето смирение и моята леност. Сбогом!

— И така значи, решено — рече д’Артанян, — моето предложение не ви харесва?

— Напротив, то щеше да ми харесва много, ако бях като другите, но, повтарям ви, аз целият се състоя от противоречия: това, което мразя днес, ще го обожавам утре, и обратното. Добре виждате, че не мога да се обвържа като вас например; вие сте човек с определени възгледи.

„Лъжеш, преструвачо — си каза д’Артанян, — напротив, само ти знаеш да си избереш цел и да вървиш сляпо към нея.“

— Значи сбогом, мили мой — продължи Арамис, — и благодаря за добрите намерения, а особено за приятните спомени, които присъствието ви събуди у мене.

Те се прегърнаха. Планше седеше вече на коня. Д’Артанян скочи също на седлото, после те си стиснаха още веднъж ръцете. Конниците пришпориха конете и се отдалечиха по посока на Париж.

Арамис остана прав н неподвижен насред пътя, докато те се изгубиха от погледа.

Но като изминаха дзеста крачки, д’Артанян изведнъж се спря, скочи на земята, хвърли поводите на Планше, извади от кобурите пистолетите си и ги затъкна на пояса си.

— Какво има? — попита Планше уплашен.

— Нищо — отговори д’Артанян, — но колкото и да е хитър, той няма да ме надхитри. Остани тук и не мърдай; само застани отстрани на пътя и ме чакай.

С тия думи д’Артанян прескочи рова край пътя и се спусна пред полето, за да заобиколи селото. Между къщата, в която живееше госпожа дьо Лонгвил, и йезуитския манастир той беше забелязал пусто пространство, заградено само с плет.

Преди един час може би той щеше да намери мъчно тоя плет, но сега беше изгряла луната и макар че от време на време я закриваха облаци, все пак бе достатъчно светло, за да се намери пътят.

Д’Артанян стигна до плета и се скри зад него. Като минаваше пред къщата, в която се разигра описаната от нас сцена, той забеляза, че същият прозорец е осветен отново; той се убеди от това, че Арамис още не се е зърнал у дома си, а когато се върне, няма да бъде сам.

Действително след една минута чу приближаващи се стъпки и като че ли чу заглушени гласове.

Стъпките се спряха.

Д’Артанян застана на едното коляно, като търсеше най-гъстата част на плета, за да се скрие.

Изведнъж за голямо негово учудване се появиха двама мъже; но скоро учудването му изчезна:; той чу нежен, мелодичен глас. Единият от мъжете беше жена в мъжки дрехи.

— Бъдете спокоен, мили Рене — казваше нежният глас, — това няма да се повтори вече; аз открих нещо като подземен проход под улицата: достатъчно ще бъде да повдигнем една от плочите пред вратата — и изходът е открит за вас.

— О, кълна ви се, принцесо — отговори другият глас, в който л’Артанян позна гласа на Арамис, — че ако вашето добро име не зависеше от всички тия предпазни мерки и че ако рискувах само живота си …

— Да, аз зная, че сте храбър и смел като светски човек: но вие не принадлежите само на мене, вие принадлежите на цялата ни партия. Бъдете предпазлив, бъдете благоразумен.

— Аз се подчинявам винаги, госпожо — отговори Арамис, — когато ми заповядват с такъв сладък глас.

И той целуна нежно ръката й.

— Ах! — извика кавалерът със сладкия глас.

— Какво има? — попита Арамис.

— Но не виждате ли, че вятърът ми отнесе шапката?

Арамис се спусна след отлетялата шапка. Д’Артанян се възползува от случая и намери по-рядко място в плета, през което можеше да разгледа съмнителния кавалер. Точно в тоя миг луната, може би също тъй любопитна като офицера, излизаше иззад един облак и при нейната нескромна светлина д’Артанян позна големите сини очи, златната коса и благородната глава на херцогиня дьо Лонгвил.

Арамис се върна засмян с шапка на глава и с друга в ръката и двамата продължиха пътя си към йезуитския манастир.

— Добре! — каза д’Артанян, като стана и изтупа коляното си. — Сега си ми в ръцете: ти си фрондьор и любовник на госпожа дьо Лонгвил.

XII. ГОСПОДИН ПОРТОС ДЮ ВАЛОН ДЬО ВРАСЬО ДЬО ПИЕРФОН

Благодарение на сведенията, получени от Арамис, д’Артанян, който знаеше вече, че семенното име на Портос с дю Валон, узна сега, че се казваше още дьо Брасьо, по името на имението, което владееше, и че заради това имение води дела срещу Ноайонския епископ.

Следователно той трябваше да търси това имение в околностите на Ноайон, тоест на границата между Илдьо-Франс и Пикардия.

Той начерта бързо пътя си: ще иде до Дамартен, където пътят се разклонява — единият път води към Соасон, а другият към Компиен; там ще запита за имението дьо Брасьо и според отговора ще тръгне направо или ще завие наляво.

Планше, който още не се беше успокоил съвсем относно положението си, обяви, че ще отиде с д’Артанян дори накрай света независимо от това, дали ще тръгне направо или наляво. Само помоли стария си господар да тръгнат вечерта, тъй като на тъмно беше по-безопасно. Тогава д’Артанян му предложи да предупреди жена си, за да не се тревожа поне за него; но Планше отговори с голяма прозорливост, че той е сигурен, че жена му съвсем няма да умре от безпокойство, ако не знае де е той, докато той, Планше, като знаеше дългия й език, щеше да умре от безпокойство, ако тя знае.

Тия доводи се видяха толкова уважителни на д’Артанян, че той не настоя повече и към осем часа вечерта, когато мъглата по улиците започваше да се сгъстява, той тръгна от странноприемницата „Козичка“ и последван от Планше, излезе от столицата през арката Сен Дени.

Посред нощ двамата пътници бяха в Дамартен.

Беше много късно, за да разпитват. Съдържателят на „Лебед на кръста“ вече спеше. Д’Артанян отложи това за следния ден.

На другия ден повика съдържателя. Той беше от тия хитри нормандци, които не казват нито да, нито не, като мислят, че ще се изложат, ако отговорят направо на зададения им въпрос; д’Артанян само предположи, че трябва да върви направо, и тръгна отново на път въз основа на това твърде двусмислено сведение. В девет часа сутринта той пристигна в Нантьой; там се спря, за да закуси.

Тоя път съдържателят беше откровен и добър пикардиец; когато узна, че Планше му е земляк, той му даде без никакви мъчнотии исканите сведения. Имението Брасьо беше на няколко левги от Вале Котре.

Д’Артанян познаваше Вале Котре, защото два-три пъти беше придружавал двора дотам — по онова време Вале Котре бе кралска резиденция. Той тръгна за тоя град и отседна, както винаги, в странноприемницата „Златен делфин“.

Там събра изчерпателни сведения. Казаха му, че имението Брасьо е на четири левги от града, но че не там трябваше да търси Портос. Действително Портос имаше разправия с Ноайонския епископ относно имението Пнерфон, което граничеше с неговото, но като му омръзнаха всички тия съдебни разправии, от които не разбираше нищо, за да свърши с тях, купи Пнерфон и прибави името му към предишните си имена. Сега той се наричаше дю Валон дьо Брасьор дьо Пяерфов п живееше в новото си имение. По липса на друга слава Поргос се стремеше очевидно към славата на маркиз дьо Карабас.

Трябваше да се почака отново до следния ден: конете бяха изминали тоя ден десет левги и бяха уморени. Наистина можеше да се вземат други, но пътят минаваше през голяма гора, а Планше, както знаен, не обичаше горите нощем.

Планше не обичаше и друго нещо, а именно да тръгва на път с празен стомах: ето защо, когато д’Артанян се събуди, закуската стоеше вече на масата. Нямаше как да се оплаче човек от такова внимание. Затова д’Артанян седна край масата; от само себе си се разбира, че като пое отново старите си задължения, Планше си възвърна старата покорност и не се срамуваше да яде остатъците от храната на д’Артанян, също както госпожа дьо Мотвил и госпожа дьо Фаржи не се срамуваха да ядат остатъците от масата на Ана Австрийска.

И така те не можеха да тръгнат по-рано от осем часа. Невъзможно беше да сбъркат: трябваше да вървят по пътя от Биле Котре за Компиен и след като излязат от гората, да завият надясно.

Беше хубаво пролетно утро; птиците пееха по големите дървета, широки слънчеви лъчи се спускаха между клоните и приличаха на завеси от златна прозрачна тъкан.

На други места светлината едва проникваше през плътния свод от листа и стъблата на старите дъбове, по които при приближаването на пътниците се катереха бързо пъргавите катерици, тънеха в мрак. Утринният въздух ухаеше на треви, цветя и листа, от което душата изпитваше наслада. Д’Артанян, на когото беше омръзнало зловонието на Париж, си каза, че човек с три владелчески имена, нанизани едно до друго, трябва да бъде много щастлив в такъв рай; после поклати глава и си каза: „Ако аз бях Портос и д’Артанян дойдеше при мене с предложението, с което аз отивам при него, зная какво бих отговорил на д’Артанян“.

А пък Планше не мислеше за нищо, като се наслаждаваше на сития си търбух.

В окрайнината на гората д’Артанян забеляза посочения му път, а в края на пътя — кулите на един огромен феодален замък.

— Охо! — промърмори той. — Струва ми се, че тоя замък принадлежеше на старинния орлеански род. Дали Портос не е влязъл в преговори с херцог дьо Лонгвил?

— Бога ми, господине, това се казва добре поддържано имение — забеляза Планше. — И ако то принадлежи на господин Портос, ще го поздравя за това.

— Дявол да го вземе — каза д’Артанян, — недей го нарича Портос, нито дори дю Валон; наричай го дьо Брасьо или дьо Ииерфон. Иначе ще пропадне мисията НИ.

Колкото се приближаваше към замъка, който беше привлякъл най-напред погледа му, толкова повече д’Артанян се убеждаваше, че приятелят му не може да живее тук. Кулите, макар и масивни и като че ли вчера построени, бяха отворени и сякаш изтърбушени. Би казал човек, че някой великан ги е сякъл с брадва.

В края на пътя пред д’Артанян се откри великолепна долина, в дъното на която спеше малко прелестно езеро; над него бяха разхвърлени туктаме няколко скромни къщички със сламени и керемидени покриви, които сякаш признаваха за върховен господар един красив замък с ветропоказатели, построени в началото на царуването на Анри IV.

Тоя път д’Артанян не се усъмни, че пред него е жилището на Портос.

Пътят водеше право към тоя красив замък, който в сравнение със своя дядо, замъка на височината, беше същото, каквото с коггге от свитата на херцог д’Аншен п сравнение с железен рицар от времето на Шарл VII. Д’Артанян подкара коня си в тръс. Планше се постара да не изостава.

След десет минути д’Артанян навлезе в алея от два реда красиви тополи. Тя стигаше до желязна ограда, остриетата в напречните железа на която бяха позлатени. Насред алеята се виждаше някакъв мъж с господарски вид, облечен в зелено и позлатен като оградата, възседнал охранен жребец. От дясната и лявата му страна стояха двама слуги с галони по всички шевове; пред него тълпа от сиромаси му се кланяше раболепно.

— А, дали това не е владетелят дю Валон дьо Брасьо дьо Пиерфон? — си каза д’Артанян. — Боже мой, колко се е сгърчил, откак не се нарича вече Портос!

— Не може да бъде той — рече Планше, като отговори на това, което си каза.д’Артанян. — Господин Портос беше почти шест фута висок, а тоя е най-много пет.

— Но на тоя господин му се кланят много ниско. Като каза това, д’Артанян се упъти към жребеца, важния човек и слугите. Колкото повече се приближаваше, толкова повече му се струваше, че вижда познати черти.

— Господи Исусе! — извика Планше, който също като че ли го позна. — Господине, възможно ли е да е той?

При тия думи човекът на коня се обърна бавно и с вид на благородник; двамата пътници видяха в целия им блясък кръглите очи, пълното червендалесто лице и красноречивата усмивка на Мускетон.

Наистина това беше Мускетон, много дебел, пращящ от здраве и доволство. Като позна д’Артанян, той — обратно на лицемера Базен — се смъкна от коня и се приближи с шапка в ръка към офицера; и ето тълпата се обърна с поклон към това ново светило, което затъмни старото.

— Господин д’Артанян! Господин д’Артанян! — повтаряше с грамадните си бузи Мускетон, като сияеше от радост. — Господин д’АрТанЯн О, как ще се зарадва моя владетел и господар дю Валон дьо Брасьо дьо Пнерфон.

— Милият Мускетон! Значи господарят ти е тук?

— Вие сте в неговите владения.

— Но колко си разхубавял, колко си напълнял, разцъфтял! — продължаваше д’Артанян, като изброяваше неуморно благотворните промени у някогашния гладник.

— Да, да, слава богу, господине — отговори Мускетон. — Много добре съм.

— Но нищо ли няма да кажеш за приятеля си Планше?

— Приятеля ми Планше! Планше, ти ли си това? — извика Мускетон с отворени прегръдки и сълзи на очите.

— Аз съм — отвърна благоразумният Планше, — но исках да видя дали не си се възгордял.

— Възгордял пред стар приятел! Никога, Планше. Ти не си мислил това или пък не познаваш Мускетон.

— Чудесно, щом е тъй! — каза Планше, като слезе от коня си и на свой ред тръгна с отворени прегръдки към Мускетон. — Ти не си като ония мръсник Базен, който ме държа два часа под навеса и се престори, че не ме познава.

Планше и Мускетон се прегърнаха тъй горещо, че присъствуващите се трогнаха силно и започнаха да смЯтат Планше за някой преоблечен господар — толкова високо мнение имаха за положението на Мускетон.

— А сега, господине — рече Мускетон, като се освободи от прегръдките на Планше, който напразно опитваше да съедини ръцете си зад гърба на приятеля СИ; — а сега, господине, позволете ми да ви оставя, щото не искам някои друг да съобщи на господаря за пристигането ви; той няма да ми прости, ако дам на някой да ме изпревари.

— Моят мил приятел! — каза д’Артанян, като отбягна да назове Портос нито със старото, нито с новото му име. — Значи той не ме е забравил?

— Забравил? Той! — извика Мускетон. — Ден не е минал, без да чакаме известие, че сте произведен м маршал, или на мястото на господин дьо Гасион, или мястото на господин дьо Басомпиер.

По устните на д’Артанян се мярна една от тия меланхолични усмивки, които бяха оцелели в дъното на сърцето му след разочарованията на младостта.

— А вие, селяндури — продължи Мускетон, — останете при господин граф д’Артанян и му отдавайте чести колкото се може по-добре, докато аз доложа на негова светлост за пристигането му.

И като се качи с помощта на две милосърдни дуе на силния си кон, докато по-пъргавият Планше скочи сам на своя, Мускетон препусна по тревата на алеята слаб галоп, който свидетелствуваше още повече в полза на гърба, отколкото на краката на животното.

— А, началото е добро! — каза д’Артанян. — Тук няма нито тайни, нито мантии, нито политика; смеят се от сърце, плачат от радост, лицата са почти метър широки; наистина, струва ми се, че самата природа прави това, че дърветата вместо с листа и цвят са покрити с малки зелени и розови панделки.

— А пък на мен се струва — рече Планше, — че тук надушвам най-сладка миризма на печено, вижда помощникготвачи, наредени от двете страни по пътя ни, за да ни видят. Ах, господине, какъв готвач трябва да има господин дьо Пиерфон, който обичаше ТОЛКОВа много и тъй добре да яде още когато се наричаше само господин Портос!

— Стига! — извика д’Артанян. — Ти ме плашиш. Ако действителността отговаря на външността, аз съм изгубен. Такъв щастлив човек няма да запусне никога щастието си и при него ще имам толкова успех, колкото и при Арамис.

XIII. КАК Д’АРТАНЯН, КАТО СЕ СРЕЩНА ОТНОВО С ПОРТОС, ВИДЯ, ЧЕ ЩАСТИЕТО НЕ Е В БОГАТСТВОТО

Д’Артанян премина оградата и се намери пред замъка; той слизаше от коня, когато на външната стълба се появи някакъв великан. Нека бъдем справедливи към д’Артанян: независимо от егоистичните съображения сърцето му заби от радост, когато той видя тоя висок ръст и войнствена фигура, които му напомняха един храбър и добър човек.

Той изтича към Портос и се хвърли в прегръдките му; всички слуги, наредени в кръг на почтително разстояние, ги гледаха със смирено любопитство. Мускетон, на първия ред, си триеше очите; горкият момък не преставаше да плаче от радост, откак видя д’Артанян и Планше.

Портос улови приятеля си за ръката.

— О, колко се радвам, че ви виждам отново, мили д’Артанян! — извика той с глас, който се беше превърнал от баритон в бас. — Значи не сте ме забравили?

— Да ви забравя? О, мили дьо Валон, забравят ли се най-хубавите дни на младостта, верните приятели и заедно посрещнатите опасности? Като ви виждам отново, цялото ни старо приятелство минута по минута възкръсва в паметта ми.

— Да, да — отговори Портос, като се мъчеше напразно да засуче нагоре мустака си, увиснал в селската самотия, — да, големи глупости извършихме навремето си и доста неприятности създадохме на клетия кардинал.

И той въздъхна. Д’Артанян го погледна.

— Във всеки случай — мирно продължи Портос — бъдете добре дошъл, мили приятелю, вие ще ми помогнете да се развеселя. Утре ще идем на лов за зайци в полето — великолепно поле имам — или за сърни в горите ми — чудно хубави гори. Аз имам четири хрътки, които минават за най-леките в цялата провинция, и хайка кучета, които нямат равни на себе си на двайсет левги наоколо.

И Портос въздъхна отново.

„Охо! — си каза д’Артанян. — Нима моят юначага не е тъй щастлив, както изглежда?“

След това каза гласно:

— Но най-напред ще ме представите на госпожа дьо Валон, защото си спомням едно писмо с любезна покана от вас, на което в края тя е благоволила да прибави няколко реда.

Трета въздишка на Портос.

— Аз изгубих госпожа дю Валон преди две години — каза той — и още скърбя за това. Ето защо и напуснах замъка си дю Валон край Корбей и се преселих в имението дьо Брасьо, а после обстоятелствата ме принудиха да купя и това имение. Бедната госпожа дю Валон! — продължи Портос, като направи печална гримаса. — Тя не беше жена с много отстъпчив характер, но накрая все пак се примири с моите навици и вкусове.

— Значи вие сте богат и свободен? — каза д’Артанян.

— Уви! — отговори Портос. — Вдовец съм н имам четиридесет хиляди ливри доход. Хайде да закусим, искате ли?

— И то много; утринният въздух ми отвори апетита.

— Да, въздухът ми е чудесен.

Те влязоха в замъка; вътре всичко беше позлатено от горе до долу; позлатени корнизи, позлатена резба, позлатени мебели.

Наредена маса ги чакаше.

— Виждате — каза Портос, — у мен винаги е така.

— Дявол да го вземе, поздравявам ви! Такава маса няма и кралят.

— Да, чувах, че Мазарини го храни много лошо. Опитайте гоя котлет, мили д’Артанян, той е от моите овни.

— Вие имате много нежни овни, поздравявам ви.

— Да, те пасат в моите ливади, а ливадите са ат ХВОНН.

— Дайте ми още.

А, Не, вземете по-добре от гоя заек; убих го вчера в едно от моите пасища за зайци.

— Дявол да го вземе, какъв вкус! — каза д’Артанян. — О, вие с мащерка ли храните вашите зайци?

— А как намирате виното ми? — запита Портос. — Приятно е, нали?

— Превъзходно е.

— А при това е местно.

— Наистина ли?

— Да, от южния склон на планината ми; това лозе дава двайсет бъчви.

— Но това е истински гроздобер!

Портос въздъхна за пети път. Д’Артанян броеше въздишките му.

— Но слушайте, мили ми приятелю — каза той, като любопитствуваше да проникне в тая загадка, — май че нещо ви опечалява. Да не би да страдате случайно?,. . Да не би здравето …

— Отлично е, мили мой, по-добро е от когато и да било; мога да убия с юмрук вол.

— Тогава семейни неприятности …

— Семейни? За щастие съм сам-самичък на света.

— Но тогава какво ви кара да въздишате?

— Мили мой — каза Портос, — ще бъда откровен с вас: аз не съм щастлив.

— Вие не сте щастлив, Портос? Вие, който имате замък, ливади, планини, гори; вие, който най-после имате четиридесет хиляди ливри доход, вие не сте щастлив?

— Мили мой, наистина имам всичко, но съм сам сред всичко това.

— А, разбирам: вие сте заобиколен от сиромаси, което е унизително за вас.

Портос побледня леко и пресуши огромна чаша вино от лозето си на южния склон.

— Съвсем не — каза той, — напротив; представете си, че всички те са селски благородници, които имат някаква титла и се смятат за потомци на Фарамон1, Карл Велики или най-малко на Юг Капет2. Аз се заселих тук след тях, следователно трябваше да отида

——

Фарамон — френски крал — 430–428 г. Б. пр.

Юг Ка пет — родоначалник на френската кралска династия . Б. пр.

пръв при тях, което и направих; но знаете ли, мили мой, госпожа дю Валон …

При тия думи Портос като че ли се задави.

— Госпожа дю Валон — продължи той — беше от съмнително благородство; първия път тя беше омъжена (струва ми се, д’Артанян, че не е нещо ново за вас) за прокурор. Те намериха, че това е гадно. Точно така казаха: „гадно“. Разбирате, за такава дума мога’ да се убият тридесет хиляди души. Аз убих двама; това накара другите да млъкнат, но не ме направи техен приятел. Така че сега съм извън обществото, живея сам скучая, чезна.

Д’Артанян се усмихна; той забеляза слабото място и приготви удара.

— Но най-после — каза той — вие сам сте благородник и жена ви не може да ви отнеме благородството.

— Да, но разбирате ли, тъй като не съм от историческите благородници като Куси, които се задоволяваха с титлата „милостиви господарю“, или Роаношш, които не искаха да бъдат херцози, всички тия хора, все виконтове или графове, са винаги на първо място — в черква, при церемонии, навсякъде — и аз си мълча. О, ако бях поне…

— Барон, нали? — опита д’Артанян, като довърши изречението на приятеля си.

— О! — извика Портос със светнало лице. — О, ако бях барон!

„Добре — помисли си д’Артанян, — тук успехът ми е сигурен.“

После каза високо:

— Е, добре, мили приятелю, днес ви нося именно тая титла, която толкова желаете.

Портос подскочи така, че цялата зала се разтресе; две-три бутилки изгубиха равновесие, изтърколиха се на земята и се счупиха. При тоя шум дотича Мускетон, а зад него, в далечината, се показа Планше с пълна уста и салфетка в ръка.

— Вика ли ме ваша светлост? — попита Мускетон. Портос му направи знак с ръка да прибере счупените бутилки.

— С удоволствие виждан — каза д’Артанян, — че тоя славен момък е още при вас.

— Той е мой управител — отговори Портос. И като повиши гласа си, прибави:

— Оплете си кошницата тоя хитрец, личи си! Но — продължи по-ниско — той е привързан към мене и няма да ме напусне за нищо на света.

„И го нарича ваша светлост“ — помисли си д’Артанян.

— Излезте, Мустон — каза Портос.

— Вие казахте Мустон? А, да, съкратено: Мускетон е много дълго за изговаряне.

— Да — забеляза Портос, — и при това от една левга Мирише на казарма. Но ние говорехме по работа, когато тоя хитрец влезе.

— Да — рече д’Артанян, — но да отложим разговора за по-късно, вашите хора биха могли да заподозрат нещо; може би има шпиони в страната. Вие разбирате, Портос, става дума за сериозни неща.

— Дявол да го вземе! — каза Портос. — Тогава да се поразходим в парка ми, за да ни се смели храната.

— На драго сърце.

И тъй като бяха закусили достатъчно, двамата тръгнаха да обикалят великолепната градина. Алеи от кестени и липи затваряха едно пространство най-малко от тридесет арпана1; на всеки кръстопът, обграден от гъсти дървета, тичаха зайци, изчезвайки в храстите и играейки във високата трева.

— Честна дума — каза д’Артанян, — паркът не пада по-долу от всичко останало: и ако във вашето езеро има толкова риби, колкото зайци има в зайчарниците ви, вие сте щастлив човек, мили ми Портос, ако не сте престанали да обичате лова и не сте се пристрастили към риболова.

— Приятелю мой, аз предоставих риболова на Мускетон: то е удоволствие за простолюдието; затова пък понякога се занимавам с лов; тоест когато се отегчавам, сядам тук на някоя мраморна пейка, заповядвам да донесат пушката ми, заповядвам да доведат Гредине, любимото ми куче и стрелям по зайците.

— Но това е много забавно! — рече д’Артанян.

— Да, много забавно — отговори Портос с въздишка. Д’Артанян не ги броеше вече.

— После — продължи Портос — Гредине отива да търси и сам ги отнася на готвача; той е дресиран на това.

— О, чудесно животинче! — каза д’Артанян.

— Но да оставим Гредине — продължи Портос. —

——

1 А р п а н — стара френска мярка за повърхнина, от 34 до ара.

Ще ви го подаря, ако желаете, защото почва да ми омръзва. Да се върнем сега на нашата работа.

— На драго сърце — рече д’Артанян. — Но предупреждавам ви, мили приятелю, за да не ме укорите после във веруломство, че трябва да промените начина на живота си.

— Как така?

— Трябва да сложите отново, бронята, да опашете шпагата, да се впуснете в приключения и както в миналото да оставяте понякога подире си следи от собствената си кръв; е, знаете, както едно време.

— А, дявол да го вземе! — рече Портос.

— Да, разбирам, вие сте се изнежили, мили приятелю; пуснали сте корем и ръката ви няма вече оная гъвкавост, за която гвардейците на господин кардинала са имали толкова доказателства.

— О, ръката е все още добра, кълна ви се — каза Портос, като протегна ръка, приличаща на овнешка плешка.

— Толкова по-добре.

— Значи ще воюваме?

— Е, боже мой, да!

— И срещу кого?

— Следихте ли политиката, приятелю мой?

— Аз? И през ум не ми е минавало.

— Тогава за Мазарини ли сте или за принцовете?

— За никого не съм.

— Тоест вие сте за нас. Толкова по-добре, Портос, това е най-доброто положение за оня, който иска да си уреди работите. И така, мили мой, ще ви кажа, че идвам от страна на кардинала.

Тая дума подействува така на Портос, като че ли все още беше 1640 година и като че ли ставаше дума за истинския кардинал.

— Охо! — каза той. — Какво желае негово високопреосвещенство от мене?

— Негово високопреосвещенство желае да постъпите на служба у него.

— А кой му е говорил за мене?

— Рошфор. Спомняте ли си?

— дявол да го вземе! Тоя, който на времето ни причини толкова неприятности и който ни накара толкова да тичаме по пътищата; същият, когото три пъти нагостихте последователно с шпага — впрочем падаше му се.

— Но знаете ли, че той стана наш приятел? — попита д’Артанян.

— Не, не знаех това. А, значи той не е злопаметен?

— Вие се лъжете, Портос — аз не съм злопаметен. Портос не разбра много добре; но, както знаем, той не се отличаваше със съобразителност.

— Значи вие казвате — продължи той, — че граф дьо Рошфор е говорил за мен на кардинала?

— Да, а след това кралицата.

— Как, кралицата?

— За да ни вдъхне доверие, тя му дала дори знаменития диамант, помните ли, който продадох на господин дезЕсар и който, не зная как, е попаднал пак в ръцете й.

— Но, струва ми се — забеляза Портос с простия си здрав разум, — че по-добре щеше да направи, ако го беше дала на вас.

— И аз така мисля — отговори д’Артанян. — Но какво да се прави! Понякога кралете и кралиците имат особени прищевки. Най-после, тъй като те се разпореждат с богатствата и почестите, те раздават парите и титлите, хората им са предани.

— Да, предани им са! — повтори Портос. — Значи сега вие сте им предани? …

— На краля, на кралицата и на кардинала. Нещо повече, аз гарантирах и за вашата преданост.

— И казвате, че сте уговорили известни условия за мене?

— Великолепни, мили мой, великолепни! Преди всичко вие имате пари, нали? Четиридесет хиляди ливри додишно, както сам ми казахте.

У Портос се пробуди недоверието.

— Е, приятелю мой — отговори той, — парите никога не са много. Госпожа дю Валон остави едно объркано наследство; самият аз не съм много учен, така че живуркам от ден за ден.

„Той се страхува да не съм дошъл да му искам пари назаем“ — помисли си д’Артанян.

— О, приятелю мой — каза той високо, — толкова по-добре, ако сте притеснен!

— Как толкова по-добре? — попита Портос.

— Разбира се, защото негово високопреосвещенство ще даде всичко, каквото му поискат — земя, пари, титли.

— Ааа! — извика Портос, като опули очи при последната дума.

— При предишния кардинал — продължи д’Артанян — ние не съумяхме да се възползуваме от случая, а можехме; не говоря за вас; вие имате четиридесет хиляди ливри доход и според мене сте най-щастливият човек на земята.

Портос въздъхна.

— Все пак — продължи д’Артанян — въпреки вашите четиридесет хиляди ливри доход, а може би именно по причина на тия четиридесет хиляди ливри доход струва ми се, че една малка коронка ще стои добре на вашата карета, а?

— Е, разбира се — отговори Портос.

— Е, дорбе, мили мой, заслужете я; тя е на върха на шпагата ви. Ние няма да си пречим един на друг. Вашата цел е титлата; моята — парите. Да спечеля достатъчно, за да възстановя Артанян, порутил се след кръстоносните походи, които разорили моите прадеди, ида купя тридесетина арпана земя наоколо — повече нищо не ми трябва. Ще се оттегля там и ще умра спокойно.

— А аз искам да бъда барон — каза Портос.

— И ще бъдете.

— А не помислихте ли също за другите наши приятели? — попита Портос.

— Разбира се! Видях се с Арамис.

— Е, какво желае той? Да бъде епископ?

— Арамис — рече д’Артанян, като не желаеше да разочарова Портос, — Арамис, представете си, мили мой, е станал монах н йезуит и живее като мечка: отрекъл се е от всичко и мисли само за спасението на душата си. Предложенията ми не можаха да го склонят.

— Толкова по-зле! — каза Портос. — Той беше човек с ум. А Атос?

— Още не съм го виждал, но от вас ще отида при него. Знаете ли де ще го намеря?

— Близо до Блоа, в едно малко имение, което е наследил от някакъв роднина.

— Бражелон. Разбирате ли, мили мой, Атос, който е благороден като император, изведнъж наследява и ние, което му дава право на графска титла! Какво прави с всички тия графства? Графство дьо ла Фер, гра дьо Бражелон?

— И при това няма деца — каза д’Артанян.

— Хм! — рече Портос. — Чувах, че осиновил някакъв млад човек, който много му приличал в лицето.

— Атос, нашият Атос, който беше добродетелен ка Сципион1? Виждахте ли се с него?

— Не.

— Е, утре ще му занеса новини за вас. Страхувам се само, между нас казано, че страстта му към виното го е много състарила и съсипала.

— Да, наистина, той пиеше много.

— При това той беше най-старият от всички ни — забеляза д’Артанян.

— Само с няколко години — възрази Портос. — Сериозният му вид го състаряваше много.

— Да, вярно е. И така, ако Атос се присъедини към нас, толкова по-добре; ако пък не се присъедини, е, ще минем и без него. Само ние двамата струваме колкото дванайсет.

— Да — отговори Портос, като се усмихна при спомена за миналите подвизи, — но ние четиримата бихме стрували колкото трийсет и шест; още повече, че службата ще бъде тежка, ако се съди по думите ви.

— За новобранци, да; но не за нас.

— А дълго ли ще продължи?

— Ех, може да продължи три-четири години!

— Ще се бием ли много?

— Надявам се.

— Толкова по-добре в края на краищата, толкова добре! — извика Портос. — Не можете да си представите мили мой, откак съм тук, колко ми се ще да се поразтуша ! Понякога в неделя, след литургия, препускам с кон по полетата и по именията на съседите, за да се натъкна някое сериозно спречкване, защото чувствувам нужда от него; но нищо, мили мой! Не зная от уважение ли;

——

1 Сципион Назика — древногръцки държавен деец, проявил се със своята добродетел. — Б. пр.

към мен, от страх ли, което е по-вероятно, оставят ме да тъпча с кучетата си люцерните, да газя, когото срещна, и аз се връщам в къщи още по-отегчен, това е то. Кажете ми поне по-лесно ли се бият в Париж?

— Колкото за това, мили мой, просто е прекрасно; няма нито укази, нито кардиналска гвардия, нито Жюсак, нито други копои. Боже мой! Знаете, под фенер, в странноприемница, навсякъде; „фрондьор ли сте?“ — изваждаш шпагата, и готово. Господин, дьо Гиз уби господин дьо Колини насред площад Роял и нема никакви последици.

— О, тогава това е повече от прекрасно! — каза Портос.

— Освен това — продължи д’Артанян — в скоро време ще имаме сражения по всички правила, с топове, с пожари; това ще бъде много разнообразно.

— Тогава съм съгласен.

— Давате ли думата си?

— Да, решено. Ще се бия наляво и надясно за Мазарини. Но…

— Но?

— Но той ще ме направи барон.

— Е, дявол да го вземе, това е вече решено! — каза д’Артанян. — Казах ви и ви повтарям, че гарантирам за вашето баронство.

При това обещание Портос, който не се беше съмнявал никога в думата на приятеля си, зави с него назад към замъка.

XIV. В КОЯТО СЕ ПОКАЗВА, ЧЕ АКО ПОРТОС БЕШЕ НЕДОВОЛЕН ОТ ПОЛОЖЕНИЕТО СИ, МУСКЕТОН БЕ МНОГО ДОВОЛЕН ОТ СВОЕТО

Когато се завръщаха към замъка, Портос плаваше в мечтите си за баронство, а д’Артанян мислеше за жалката природа на човека, вечно недоволен от това, което има, и Желаещ онова, което няма. Ако беше на мястото на ПорТос д’Артанян щеше да се смята за най-щастливия човек на земята. А какво липсваше за щастието на Портос?

пет букви пред всичките имена и малка коронка върху вРатичката на каретата.

„Изглежда, че ми е писано — мислеше си д’Артанян — да гледам цял живот наляво и надясно, без да видя нито веднъж напълно щастливо лице“.

В същата минута на тоя философски размисъл провидението сякаш поиска да му докаже, че се лъже. Портос тъкмо го беше оставил, за да даде някакви нареждания на готвача, когато забеляза, че Мускетон се приближава към него. Лицето на добрия момък, ако не се смята лекото вълнение, което като летен облак по-скоро го покриваше, отколкото помрачаваше, изглеждаше лице на напълно щастлив човек.

„Ето какво търсех — си каза д’Артанян. — Но уви, бедният момък не знае защо съм дошъл“.

Мускетон се спря на почтително разстояние. Д’Артанян седна на една пейка и му направи знак да се приближи.

— Господине — каза Мускетон, като се възползува от позволението, — имам една молба към вас.

— Говори, приятелю мой — отвърна д’Артанян.

— Не смея, страх ме е да не помислите, че благоденствието ме е погубило.

— Значи ти си щастлив, приятелю мой? — попита д’Артанян. — Тъй щастлив, доколкото това е възможно, и все пак вие можете да ме направите още по-щастлив.

— Е добре, говори! И ако това зависи от мене, смятай го за направено.

— О, господине, то зависи само от вас.

— Чакам.

— Господине, милостта, за която ви моля, е да ме наричате не Мускетон, а Мустон. Откак имам честта да бъда управител на негова светлост, аз приех това име; то е достойно и вдъхва на подчинените ми уважение към мен. Вие знаете, господине, колко е необходимо подчинението за прислугата.

Д’Артанян се усмихна; Портос удължаваше имената си, а Мускетон съкратяваше своето.

— И така, господине? — попита Мускетон, като целият трепереше.

— Добре, мили ми Мустон, съгласен съм — каза Д’Артанян. — Бъди спокоен, няма да забравя молбата ти и това ти прави удоволствие, няма дори да ти говоря на „ти“.

— О! — извика Мускетон, почервенял от радост. — Ако ми направите подобна чест, господине, ще ви бъда признателен цял живот. Но може би това би било твърде много от моя страна?

„Уви — помисли си д’Артанян, — това е съвсем малко в замяна на неочакваните нещастия, които нося на гоя клетник, приел ме тъй добре!“

— А дълго време ли ще останете у нас, господине? — попита Мускетон, лицето на когото, придобило старата си яснота, разцъфна като божур.

— Заминавам утре, приятелю мой — отговори д’Артанян.

— Ах, господине, нима дойдохте само за да ни огорчите?

— Страхувам се, че е така — каза д’Артанян тъй тихо, че Мускетон, който се оттегляше с нисък поклон, не можа да го чуе.

Д’Артанян усети, че съвестта започна да го гризе, макар сърцето му да беше много закоравяло.

Той не съжаляваше, че въвлича Портос в път, където животът и богатството му се излагаха на риск, защото Портос рискуваше всичко това на драго сърце за баронска титла, предмет на желанията му в продължение на петнадесет години; но Мускетон желаеше само едно: да го наричат Мустон и не беше ли много жестоко да се откъсва от блажения и охолния му живот? Тая мисъл го занимаваше, когато се върна Портос.

— На трапезата! — каза Портос.

— Как на трапезата? — попита д’Артанян. — Колко е часът?

— Е, мили мой, минава един часа.

— Вашето жилище е рай, Портос; тук забравяш времето. Да вървим, но не съм гладен.

— Елате, ако не може винаги да се яде, може винаги Да се пие; това е един от принципите на бедния Атос и аз Се убедих в правотата му, откак започнах да скучая.

Д’Артанян, който като истински гасконец беше умерен По природа, както изглежда, не беше тъй убеден като приятеля си в правилността на Атосовата аксиома; все пак той се мъчеше да не изостава от домакина.

Но като гледаше как яде Портос и като пиеше усърдно заедно с него, д’Артанян не можеше да се откъсне от мисълта за Мускетон, още повече че Мускетон не прислужваше сам на масата, за да не подбие достойнството си, само се показваше от време на време на вратата и изразяваше благодарността си към д’Артанян, като заповядваше да поднасят най-хубавите и най-старите вина.

На десерта, по знак на д’Артанян, Портос освободи лакеите и двамата приятели останаха сами.

— Портос, кой ще ви придружава в походите? — попита д’Артанян.

— Но Мустон, струва ми се — отговори Портос непринудено.

Това беше удар за д’Артанян; той като че ли вижда вече как благосклонната усмивка на управителя се превръща в скръбна гримаса.

— Но Мустон не е вече тъй млад, мили мой — възрази д’Артанян. — При това той е много напълнял и може би е отвикнал от действителната служба.

— Зная — отговори Портос, — Но навикнал съм на него; а и той сам не ще поиска да ме напусне — обича ме много.

„О, сляпо самолюбие!“ — помисли си д’Артанян.

— Но и у вас самия — продължи Портос — нима не е същият лакей: тоя добър, храбър, умен … как му бе името?

— Планше. Да, аз пак го намерих, но той не е вече лакей.

— А какво е?

— Е, със своите хилядо и шестстотин ливри, помните хилядо и шестстотинте ливри, които спечели при обсада на Ла Рошел, като занесе писмото на лорд Уинтър, той открил малко дюкянче на улица де Ломбар и сега е сладкар.

— А — сладкар на улица де Ломбар! А защо е на служба при вас?

— Извършил някакви магарии — отговори д’Артанян и го е страх от неприятности.

И мускетарят разказа на приятеля си как се беше срещнал с Планше.

— Е, мили мой — каза тогава Портос, — в миналото ако някой ви беше казал, че Планше ще спаси Рошфор и че вие ще го криете за това, какво щяхте да кажете?

— Нямаше да повярвам. Но какво да се прави? Събитията менят хората.

— Съвсем вярно — съгласи се Портос. — Но това, което не се мени, или което се мени, за да стане по-добро, е виното. Опитайте туй, испанско, което нашият приятел Атос уважаваше много: то е херес.

В тая минута влезе управителят за заповеди относно утрешното меню, а също така и относно предполагаемия лов.

— Кажи ми, Мустон, оръжието ми в ред ли е? — попита Портос.

Д’Артанян забарабани по масата, за да скрие смущението си.

— Оръжието ви, ваша светлост, какво оръжие? — запита Мустон.

— Е, пусто да остане! Доспехите ми.

— Какви доспехи?

— Бойните ми доспехи.

— Но да, ваша светлост. Така поне мисля.

— Прегледай ги утре и заповядай да ги излъскат, ако има нужда. Кой е най-добрият ми бегач?

— Вулкан.

— А най-издръжливият?

— Байар.

— А ти кой кон обичаш най-много?

— Обичам Рюсто, ваша светлост; той е добър кон и се разбирам чудесно с него.

— Силен е, нали?

— Мелез от нормандска и мекленбургска порода; може Да препуска денонощно.

— Тогава ето какво трябва да се направи. Заповядай Да нахранят трите коня и излъскай или заповядай да излъскат оръжието ми; за себе си вземи пистолети и ловджийски нож.

— Значи тръгваме на път, ваша светлост? — попита Мускетон с известно неспокойство.

Д’Артанян, който удряше неопределени акорди, забарабани марш.

— Нещо по-добро, Мустон! — отговори Портос.

— В поход ли тръгваме, господине — попита управителят и розите на лицето му започнаха да се превръщат в лилии.

— Постъпваме отново на служба, Мустон! — отговори Портос, като се опита да засуче войнствено мустака си.

При тия думи Мускетон се разтресе цял и дебелите му мраморни бузи се разлюляха; той погледна д’Артанян с такъв неизразимо-нежен укор, че офицерът се трогна неволно; след това залитна и каза със задъхващ се глас:

— На служба! На служба в кралската армия?

— Да, и не. Ние ще се сражаваме отново, ще търсим всякакви приключения, с една дума, ще заживеем като по-преди.

Последните думи поразиха Мускетон като гръм. Именно това ужасно по-преди правеше това сега толкова сладко.

— О, боже мой, какво чувам? — извика Мускетон. като хвърли още по-умолителен поглед на д’Артанян.

— Какво да се прави, бедни ми Мустон? — каза д’Артанян. — Съдба …

Макар че д’Артанян се постара да не му говори на „ти“ и произнесе името според желанието му, все пак Муске тон почувствува удара; а ударът беше толкова ужасен че той излезе съвсем разстроен и забрави да затвори вра та та след себе си.

— Добрият ми Мускетон, той просто не е на себе си от радост! — каза Портос с тона, с който навярно дон Кихот е насърчавал Санчо да оседлае своето магаре за последен поход.

Останали сами, двамата приятели заговориха за бъдещето и започнаха да градят въздушни замъци. От хубавото вино на Мускетон пред д’Артанян се замяркаха купища квадрупли и пистоли, а пред Портос — синята ле та и херцогската мантия. Във всеки случай те спяха на масата, когато дойдоха да им доложат, че леглата са готови.

Но на другия ден д’Артанян утеши малко Мускетон, като му съобщи, че по всяка вероятност войната ще се върти постоянно в сърцето на Париж и недалеч от замъка дю Валон, който беше близо до Корбей; недалеч от Бросьо, който беше близо до Мелюн, и от Пиерфон, който беше между Компиен и Вале Котре.

— Но струва ми се, че по-преди… — рече Мускетон плахо.

— О! — прекъсна го д’Артанян. — Сега войната не се води като по-преди. Днес играе дипломацията: попитайте Планше за това.

Мускетон отиде да събира сведения при стария си приятел, който му потвърди всичко казано от д’Артанян.

— Само че в тая война — прибави той — пленниците се излагат на опасността да отидат на бесилката.

— Дявол да го вземе! — забеляза Мускетон. — Според мене, обсадата на Ла Рошел е за предпочитане.

А Портос, след като даде възможност на госта си да убие един сърнец, след като го заведе от своите гори в своята планина, от своята планина в своите езера, след като му показа своите хрътки, хайката си кучета, Гредине, с една дума всичко, което притежаваше, след като го нагости с три най-пищни обеда, поиска окончателни нареждания от д’Артанян, принуден да се раздели с него, за да продължи пътя си.

— Ето. мили приятелю! — му каза пратеникът. — Трябват ми четири дни, за да отида от тука до Блоа, един ден за престой, три или четири дни, за да се върна в Париж. Значи тръгнете след една седмица с всичко необходимо; отседнете на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“, и чакайте завръщането ми.

— Дадено! — рече Портос.

— Аз отивам при Атос без никаква надежда за успех; но макар и да мисля, че е вече съвсем неспособен за работа, трябва да проявяваме внимание към приятелите си.

— Ако дойда с вас, това ще го разсее може би — забеляза Портос.

— Възможно е — каза д’Артанян, — а и мене също; но вие няма да имате време да се приготвите.

— Наистина. Тогава вървете и на добър час! А пък аз горя от нетърпение да се заловя за работа.

— Чудесно!

И те се разделиха на границата на Пиерфонското имение, докъдето Портос поиска да изпрати приятеля си.

— Поне — каза д’Артанян, като тръгна по пътя за Вале Котре, — поне няма да бъда сам. Тоя юначага Портос все още пращи от сила. Ако дойде Атос, е добре, ние тримата ще се подиграваме на Арамис, тоя женкар в расо.

Във Вале Котре той написа на кардинала:

След това той пое пътя към Блоа, като приказваше на Планше, който му беше голяма занимавка през това дълго пътуване.

XV. ДВЕ АНГЕЛСКИ ГЛАВИ

Предстоеше дълъг път, но това съвсем не безпокоеше д’Артанян: той знаеше, че конете му си бяха починали добре край претъпканите ясли на Пиерфонския владетел. така той се впусна смело, последван от верния Планше, в четиридневния или петдневния път, който го чакаше.

Както казахме вече, за да убият скуката по пътя, два мата мъже яздеха един до друг и си приказваха. Полека лека д’Артанян престана да се държи като господар, а Планше съвсем забрави лакейството си. Тоя голям хитрец, който изведнъж се беше превърнал в буржоа, съжаляваше често за изобилните безплатни гощавки по пътищата. а също така за разговорите и бляскавото общество на благородниците. Чувствувайки личното си достойнство той страдаше от постоянния допир с ограничени и прости хора, защото смяташе, че по тоя начин се подценява, И така той се издигна скоро до положение довереник на онзи, когото продължаваше да нарича свой госпоДИн От много години. д’Артанян не беше откривал сърцето си пред никого. И така стана, че тия двама мъже, срещащи се отново, си допаднаха чудесно.

Освен това Планше не беше съвсем обикновен другар.

когато ставаше дуМа за разни приключения, той умееше Да дава добри съвети; не търсеше опасностите, но и не отстъпваше, когато ги срещаше, както много пъти д’Артанян беше имал случай да се убеди; най-после той бе войник на времето си, а оръжието облагородява; и което е най-важното: имайки нужда от д’Артанян, Планше сам му беше доста полезен. Така че те пристигнаха в Блезоа почти като добри приятели.

По пътя д’Артанян клатеше глава и се връщаше постоянно на мисълта, от която не можеше да се откъсне:

— Зная добре, че ходенето ми при Атос е безполезно и глупаво, но аз го дължа на моя стар приятел, човек, в който има толкова много благородство и великодушие.

— О, господин Атос беше истински благородник! — каза Планше.

— Нали? — подзе д’Артанян.

— От него парите се сипеха като град от небето — продължи Планше, — а пък за шпагата се залавяше като крал. Спомняте ли си, господине, дуела с англичаните край Кармелитския манастир? О, колко хубав и великолепен беше господин Атос в тоя ден, когато каза на противника си: „Вие настояхте да ви кажа името си, господине; толкова по-зле за вас, защото ще бъда принуден да ви убия!“ Аз стоях край него и чух всичко. Това са точно собствените му думи. А погледът му, господине, когато той прониза противника си, както беше казал предварително, и противникът му падна, без да гъкне. О, господине, повтарям го, той беше истински благородник!

— Да — каза д’Артанян, — всичко това е вярно като евангелието, но един порок е погубил навярно всичките му достойнства.

— Спомням си — рече Планше, — той обичаше да пие или по-точно пиеше. Но не пиеше като другите. Очите му не изразяваха нищо, когато поднасяше чашата до устните си.

— Наистина никога не е имало по-красноречиво мълчание. А пък на мене ми се струваше, че го чувам как мърмори: „Лей се, питие, и разгони мъките ми“. И как чупеше столчетата на чашките и гърлата на бутилките! В това никой не можеше да се сравнява с него.

— И ето каква тъжна гледка Ви чака днес — продължи д’Артанян. — Тоя истински благородник с горд погледд, тоя блестящ воин, на когото винаги се чудеха, че държи проста шпага в ръката вместо командирски жезъл, се е превърнал навярно сега в прегърбен старец с червен нос и сълзливи очи. Ще го намерим легнал на някоя морава, той ще ни погледне с мътни очи и може би няма да ни познае. Бог ми е свидетел. Планше — продължи д’Артанян, — че бих избягнал тая тъжна гледка, ако не исках да докажа уважението си към тая знаменита сянка на славния граф дьо Ла Фер, когото толкова обичахме.

Планше поклати глава и дума не продума: личеше си, че споделя опасенията на господаря си.

— Да — продължи д’Артанян, — тая старческа немош, защото сега Атос е остарял, сиромашията, може би защото той е занемарил малкото, което имаше, и мръсният Гримо, станал още по-мълчалив и още по-голям пияница от господаря си … всичко това ми разкъсва сърцето, Планше.

— Струва ми се, че съм вече там и Виждам как едва обръща езика си и залита — каза Планше с жален глас.

— Страх ме е само, признавам си, да не би Атос да приеме предложенията ми в момент на алкохолно опиянение. Това би било за мене и за Портос голямо нещастие и истинско затруднение; но ние ще го оставим още при първото му напиване, и край. Като изтрезнее, той ще разбере.

— Във всеки случай, господине — рече Планше, — скоро ще се изясни всичко; високите стени, червени от залязващото слънце, са сигурно стените на Блоа.

— Възможно е — отговори д’Артанян, — а островърхите изрязани камбанарийки, които се виждат там долу, наляво в гората, приличат на това, което са ми разказвали за Щамбор.

— Ще влезем ли в града?

— Несъмнено, за да се осведомим.

— Ако влезем в града, господине, съветвам ви да опитате някакви си малки гърненца със сметана, за които съм чувал много да се говори, но които за нещастие не могат да се докарат в Париж и трябва да се ядат на мястото.

— Е, добре, ще ги опитаме, бъди спокоен.

В тая минута една от тежките волски коли, които извозват до пристанищата на Лоара дървета, сечени в хубавите местни гори, излезе от един коловоз на пътя, по който яздеха нашите конници. Край нея вървеше човек, който подкарваше бавните животни с дълъг остен.

— Ей, друже! — извика Планше на воловаря.

— С какво мога да ви услужа, господа? — попита селянинът с тоя чист говор, с който се отличават жителите на тая страна и който би засрамил градските пуристи от Сорбонския площад и Университетска улица.

— Търсим дома на господин граф дьо Ла Фер — каза д’Артанян. — Чували ли сте това име между имената на околиите владетели?

Като чу името, селянинът си свали шапката и отговори:

— Господа, тия дървета, които возя, са за него; сякох ги в бранището му и ги карам в замъка.

Д’Артанян не пожела да разпита тоя човек — неприятно му беше може би да чуе от друг това, което беше казал преди малко на Планше.

— Замъкът! — си каза той. — Замъкът! А, разбирам! Атос не е от търпеливите; навярно той като Портос е принудил селяните си да го наричат ваша светлост, а къщурката му — замък. Той имаше тежка ръка, тоя мил Атос, особено когато си бе пийнал.

Воловете вървяха бавно. Д’Артанян и Планше яздеха след колата: това им омръзна.

— Значи тоя е пътят? — се обърна д’Артанян към воловаря. — И няма опасност да се заблудим?

— О, боже мой, няма, господине! — отговори човекът. — И можете да вървите по бързо, вместо да скучаете, като се тътрите подир такива бавни животни. След половин левга ще забележите един замък вдясно; оттук той още не се вижда поради мрежата от тополи, която го скрива. Тоя замък не е Бражелон, а Ла Валиер, продължете пътя си; но на три изстрела с мускет, на едно възвишение, заобиколено от грамадни явори, се издига голяма бяла къща с покрив от плочи — това е замъкът на господин граф дьо Ла Фер.

— А дълга ли е тая половин левга? — попита д’Артанян. — Защото в нашата хубава Франция от левга до левга има разлика.

— Десет минути път, господине, за добър кон като вашия.

Д’Артанян поблагодари на коларя и препусна веднага; после, развълнуван неволно при мисълта, че ще види отново тоя особен човек, който толкова го обичаше и който толкова допринесе със съветите и примера си за благородническото му възпитание, той отпусна постепенно поводите на коня и продължи пътя си замислен, с наведена глава.

Срещата със селянина и държанието му дадоха и на Планше повод за важни размисли. Никога, нито в Нормандия, нито във Франш Конте, нито в Аргаа, нито в Пикардия, области, в която повечето беше живял, той не беше срещал у селяните такава непринуденост, учтивост, такъв чист език. Той беше готов да помисли, че е срещнал някакъв благородник, фропдьор като него, принуден да се преоблече, също като него, по политически причини.

Скоро на завоя на пътя пред очите на пътниците се появи, както беше казал воловарят, замъкът Ла Валиер; после, на около четвърт левга след него, бялата къща, заобиколена с явори, се очерта върху фона на масив от гъсти дървета, които пролетта бе покрила със сняг от цветове.

При тая гледка д’Артанян, който обикновено не се трогваше лесно, почувствува в дъното на сърцето си особено вълнение — толкова силни са през целия живот спомените на младостта. Планше, който нямаше причини да се вълнува така и който забеляза с учудване възбудата на господаря си, поглеждаше ту д’Артанян, ту къщата.

Мускетарят измина още няколко крачки и се намери пред една желязна ограда. Изработена с вкус, с който се отличаваха летите предмети от онова време.

Зад оградата се виждаха грижливо поддържани зеленчукови градини, доста обширен двор, в който няколко лакеи с различни ливреи развеждаха коне, и карета, впрегната в два местни коня.

— Ние се лъжем, или тоя човек ни е излъгал — каза д’Артанян, — невъзможно е да живее тук Атос. Боже мой! Дали ие е умрял и дали това имение не принадлежи на някой с неговото име? Слез от коня, Планше, и иди да се осведомиш; признавам си, че нямам смелост да ида сам.

Планше слезе от коня.

— Кажи — продължи д’Артанян, — че един минаващ благородник желае да поднесе почитанията си на господин граф дьо Ла Фер, и ако останеш доволен от сведенията, тогава кажи името ми.

Планше поведе коня за юздата, приближи се до вратата и позвъни, веднага излезе един прислужник с побеляла коса, който се държеше право въпреки възрастта си.

— Тук ли живее господин граф дьо Ла Фер? — попита Планше.

— Да, господине, тук — отговори прислужникът учтиво на Планше който не носеше ливрея.

— Един благородник, изпуснал службата, нали?

— Точно така.

— И който имаше един лакей на име Гримо — продължи Планше, който с обичайната си предпазливост смяташе, че от повече сведения глава не боли.

— В момента господин Гримо отсъствува от замъка — отговори прислужникът, като започна да оглежда Планше от главата до краката, защото не беше свикнал на такива разпити.

— Тогава — извика Планше със светнало от радост лице — той е същият граф дьо Ла Фер, когото търсим. Бъдете тъй любезен да ми отворите вратата, защото бих желал да съобщя на господин графа, че господарят ми, благородник от неговите приятели, е дошъл и желае да му поднесе почитанията си.

— Трябваше да кажете това веднага! — отвърна прислужникът, като отваряше вратата. — Но къде е господарят ви?

— Идва след мене.

Прислужникът отвори вратата и тръгна напред. Планше направи знак на д’Артанян, който с още по-разтуптяно сърце влезе в двора.

Като се изкачи по външните стълби, Планше чу глас в залата на долния етаж, който казваше:

— Е, добре, къде е тоя благородник и защо не го въведат тука?

Този глас, който стигна до д’Артанян, събуди в сърцето му хиляди чувства, хиляди забравени спомени. Той скочи бързо от коня си, докато Планше се приближаваше с усмивка на уста към собственика на къщата.

— Но аз познавам тоя момък! — каза Атос, като се появи на прага.

— О, да, господин графе, вие ме познавате и аз също ви познавам добре. Аз съм Планше, господин графе, Планше, спомняте ли си …

Но честният слуга не можа дума да продума повече — толкова беше поразен от неочаквания вид на благородника.

— Какво? Планше? — извика Атос. — Нима господин д’Артанян е тук?

— Ето ме, приятелю! Ето ме, мили Атос! — рече д’Артанян, като се запъваше и почти залиташе.

При тия думи явно вълнение се изписа на свой ред по хубавото спокойно лице на Атос. Той направи бързо две крачки към д’Артанян, без да сваля очи от него, и го притисна в прегръдките си. Опомнил се от първото смущение, д’Артанян го прегърна на свой ред сърдечно, с блеснали в очите сълзи …

Тогава Атос го улови за ръката, стисна я здраво и го заведе в салона, където имаше няколко души. Всички станаха.

— Позволете да ви представя — каза Атос — господин кавалерът д’Артанян, лейтенант на мускетарите на негово величество, мой искрен приятел и един от най-храбрите и най-любезните благородници, които съм познавал някога.

Както е прието, д’Артанян изслуша поздравленията на присъствуващите, отговори им колкото се може изискано и се присъедини към обществото, на прекъснатият за минута разговор стана отново обш почна да разглежда Атос.

Чудно нещо! Атос почти не се беше състарил. Големите му очи, сега без тъмни кръгове от безсъница пиянството, изглеждаха по-големи и по-светли; лицето му се беше удължило малко и бе станало повелително в замяна на предишната трескава подвижност; ръката му, все още чудно хубава и силна, въпреки изяществото й, светеше от белота под дантелени маншети, Като да бе рисувана от Тициан или Ван Дайк; той бе по-строен отпреди; широките му, закръглени рамена говореха за необикновена сила, дългата му черна коса, изпъстрена туктаме с бели косми, падаше изящно по раменете на естествени вълни; гласът му беше още младежки, както когато беше на двадесет и години, а великолепните зъби, бели и неповредени, даваха неизразим чар на усмивката му.

Между това гостите на графа забелязаха по едва доловимата студенина на разговора, че двамата приятели изгарят от желание да останат сами, и се застягаха да си ходят с цялото изкуство и учтивост на онова време — тая важна грижа на хората от висшия свят, когато имаше хора от висшия свят. Но изведнъж на двора се чу силен кучешки лай и няколко души казаха едновременно:

— А, Раул се връща!

При името Раул Атос погледна д’Артанян, като че ли искаше да зърне любопитството, което при това име трябваше да се изпише на лицето му. Но д’Артанян не разбираше още нищо, още не се беше съвзел от смайването си. Той се обърна почти несъзнателно, когато един хубав петнадесетгодишен младеж облечен просто, но със съвършен вкус, влезе в салона, като си свали учтиво шапката с дълги червени пера.

Тоя нов, съвсем неочакван посетител го поразии В ума му изникна цял свят от нови идеи и му обясни промяната в Атос, която досега му се струваше необяснима. Поразителната прилика на Атос с тоя момък проля светлина върху тайната на възродения живот. Той зачака, като гледаше и слушаше.

— Вие се върнахте вече, Раул? — каза графът.

— Да, господине — почтително отговори младежът, — изпълних поръчката, която ми възложихте.

— Но какво ви е, Раул? — попита Атос загрижено. — Вие сте бледен и като че ли развълнуван.

— То е, защото с нашата малка съседка се случи нещастие, господине — отговори младежът.

— С госпожица дьо Ла Валиер ли? — живо попита Атос.

— Какво? — запитаха няколко гласа.

— Тя се разхождаше с бавачката си Марселин в заграденото място, където дърварите дялат греди; аз я видях, когато минавах на кон през там, и се спрях. Тя ме видя също, поиска да скочи от гредата, на която стоеше, но бедничката стъпи накриво и не можа да стане. Мисля, че си е навехнала глезена.

— О, боже мой! — извика Атос. — А на госпожа дьо Сен Реми, майка й, съобщиха ли за това?

— Не, господине, госпожа дьо Сен Реми е в Блоа, у херцогиня д’Орлеан. Страхувах се, че не й е дадена първа помощ както трябва, и побързах да дойда, за да ви поискам съвет.

— Изпратете бързо в Блоа, Раул! Или по-добре качете се на коня си и лично идете там.

Раул се поклони.

— Но де е Луис? — продължи графът.

— Доведох я тук и я оставих у жената на Шарло, която й сложи крака временно в ледена вода.

След това обяснение, което даде повод за ставане, гостите на Атос се сбогуваха; само старият херцог дьо Барбе, който действуваше като свой въз основа на двадесетгодишната дружба с дома Ла Валиер, отиде да види малката Луис, която плачеше, но като видя Раул, изтри хубавите си очички и веднага се усмихна.

Херцогът предложи да закара малката Луиза в Блоа с каретата си.

— Имате право, господине — каза Атос, — така тя ще бъде по-скоро при майка си; а пък вие, Раул, сигурен съм, че сте действували безразсъдно и че това е станало по ваша вина.

— О, не, не, господине, кълна ви се! — извика младото Момиче, докато младежът побледня при мисълта, че е може би виновен за това нещастие …

— О, господине, уверявам ви… — промърмори Раул.

— Вие ще отидете все пак в Блоа — меко продължи графът — и ще поднесете своите и моите извинения на госпожа дьо Сен Реми, а после ще се завърнете.

Руменината се появи отново върху страните на младежа; той погледна графа, сякаш му искаше съвет, след това взе във вече силните си ръце малкото Момиче, разплаканата и усмихващата се глава на което почиваше на рамото му, и го постави лекичко в каретата; после скочи на коня си с изяществото и лекотата на опитен ездач, поклони се на Атос и д’Артанян и се отдалечи бързо, като препускаше наред с каретата и не откъсваше очи от прозорчетата й.

XVI. ЗАМЪКЪТ БРАЖЕЛОН

Д’Артанян гледаше цялата тая сцена със слисани очи и почти с отворена уста: действителността отговаряше тъй малко на очакванията му, че той не можеше да дойде на себе си от учудване.

Атос го улови подръка и го заведе в градината.

— Докато приготвят вечерята ни — каза той усмихнато, — вие не ще имате нищо против, нали, приятелю, да ви разясня малко цялата тая тайна, която ви кара да се замисляте?

— Наистина,; господин графе — отговори д’Артанян, който чувствуваше, че постепенно Атос взема като по-преди надмощие над него с аристократичностга си.

Атос го погледна с кротката си усмивка.

— Най-напред, мили д’Артанян — каза той, — тук нЯма никакъв господин граф. Аз ви нарекох кавалер не защото беше само да ви представя на гостите си, за да знаят кой сте; но за вас, д’Артанян, надявам се, съм все още Атос ваш другар, ваш приятел. Или вие предпочитате церемониите, защото не ме обичате както по-преди?

— О, да ме пази бог! — извика гасконецът с един от тия чистосърдечни пориви на младостта, които се срещат тъй рядко в зрялата възраст.

— Тогава да се върнем на старите си навици и най-напред да бъдем откровени. Тук всичко ви учудва, нали?

— Извънредно много.

— Но най-много ви учудвам аз — каза Атос усмихнато. — Признайте си.

— Признавам си.

— Аз съм още млад, нали, въпреки моите четиридесет и девет години все още могат да ме познаят?

— Напротив — отговори д’Артанян, готов да се възползува докрай от откровеността, предложена от Атос, — вие сте просто неузнаваем.

— А, разбирам — каза Атос, като се изчерви леко. — Всичко си има край, д’Артанян, и безумието, като всичко друго.

— При това и благосъстоянието ви се е променило, струва ми се. Вие живеете чудесно; тая къща е ваша, предполагам.

— Да. Това е същото малко имение, което, както ви казах, приятелю мой, ми се падна в наследство, когато напуснах службата.

— Вие имате парк, коне, кучета за лов. Атос се усмихна.

— Паркът е двадесет арпана, приятелю мили — каза той; — двадесет арпана, в които влизат зеленчуковите градини и служебните помещения. Конете ми са два на брой; разбира се, не смятам коня с отрязана опашка на слугата ми. Кучетата ми за лов се свеждат до четири копоя, два зайчара и един пойнтер. А и тоя разкошен кучкарник — прибави Атос усмихнато — не е за мене.

— Да, разбирам — каза д’Артанян, — той е за младежа, за Раул.

И д’Артанян погледна Атос с неволна усмивка.

— Отгатнахте, приятелю мой! — рече Атос.

— И тоя младеж е ваш сътрапезник, ваш кръщелник, ваш роднина може би? Ах, колко сте се променили, мили Ми Атос!

— Тоя младеж — спокойно отговори Атос, — тоя младеж, Д’Артанян, е сирак, оставен от майка си у един беден селски свещеник, аз го отгледах и възпитах.

— И навярно той е много привързан към вас?

— Струва ми се, че ме обича като баща.

— Особено е признателен, нали?

— О, що се отнася до признателността, тя е взаимна! — каза Атос. — Аз съм му толкова задължен, колкото и той на мен; и дори на вас, д’Артанян, ще кажа това, което не съм казал на него: всъщност аз съм му длъжник.

— Как така? — запита мускетарят зачудено.

— Е, боже мой, да! Той е причина за промяната, която виждате у мен. Аз съхнех като жалко, самотно дърво, което нямаше с какво да се държи за земята; само една силна привързаност можеше да ме накара да пусна отново корени в живота. Любовница? Бях твърде стар за това. Приятели? Вас вече ви нямаше. Е добре, в това дете намерих всичко изгубено; като нямах повече смелост да живея за себе си, започнах да живея за него. Наставленията са важни за едно дете, но примерът е още по-важен. Аз му дадох пример, д’Артанян. Аз изкорених пороците си, превърнах се в човек, пълен с добродетели, каквито всъщност нямах. И както ми се струва, прав съм, д’Артанян. Раул трябва да стане такъв съвършен благородник, какъвто нашето обедняло време все още може да създаде.

Д’Артанян гледаше Атос с нарастващо възхищение. Те се разхождаха по прохладна, сенчеста алея, върху която падаха полегатите лъчи на залязващото слънце. Един от тия златни лъчи осветяваше лицето на Атос и очите му. като че ли отразяваха тая мека, спокойна вечерна светлина.

Мисълта за миледи се мярна в ума на д’Артанян.

— И вие сте щастлив? — запита той приятеля си. Острият поглед на Атос проникна до дъното на сърцето на д’Артанян и сякаш прочете там мисълта му.

— Толкова щастлив, колкото може да бъде щастливо едно божие създание на земята. Но довършете мисълта с д’Артанян — вие не я изказахте докрай.

— Вие сте ужасен, Атос, от вас не може да се скрие нищо — каза д’Артанян. — Е да, исках да ви попитам да понякога не изпитвате неочаквани пристъпи на ужас, подобни на …

— Гризене на съвестта? — продължи Атос. — Довършвам израза ви, приятелю мой. Да и не: не чувствувам гризене на съвестта, защото тая жена заслужаваше, струва ми се, понесеното наказание; не чувствувам гризене на съвестта, защото ако я бяхме оставили жива, сигурно щеше да продължи разрушителното си дело; но с това не искам да кажа, че съм убеден в правото ни да извършим онова, което извършихме. Може би всяка проляна кръв изисква изкупление. Тя изкупи своята; може би и ние ще трябва да изкупим нашата.

— Понякога мисля също като вас, Атос — каза д’Артанян.

— Тая жена имаше син, нали?

— Да.

— Чували ли сте нещо за него?

— Не, никога.

— Той трябва да е на двадесет и три години — промърмори Атос. — Често мисля за тоя млад човек, д’Артанян.

— Чудно! А аз забравих за него.

Атос се усмихна меланхолно.

— А имате ли някакво известие за лорд Уинтъо?

— Зная, че се ползувал с голямото благоволение на крал Чарлз I.

— Навярно споделЯ участта му, която сега е лоша. Вижте, д’Артанян — продължи Атос, — това съвпада напълно с казаното преди малко от мен. — Той проля кръвта на Страфорт; кръвта изисква кръв. А кралицата?

— Коя кралица?

— Госпожа Анриет Английска, дъщеря на Анри IV. — Тя е в Лувър, както знаете.

— Да, където е изложена на най-големи лишения, нали? Тая зима през силните студове болната й дъщеря, както ми казваха, била принудена да не става от леглото, защото нямало дърва. Разбирате ли това? — каза Атос, като сви рамене. — Дъщерята на Анри IV трепере от студ по липса на сноп дърва! Защо не се е обърнала към когото и да е от нас, вместо да иска гостоприемство от Мазарини? Тогава нямаше да се излага на никакви лишения.

— Значи вие я познавате, Атос?

— Не, но майка ми я е виждала още като дете. Не съм Ли ви казвал, че майка ми беше почетна дама на Мария Медичи?

— Никога. Вие не обичате да говорите за такива неща, Атос.

— О, боже мой, съвсем не, както виждате — продължи Атос. — Просто не е имало случай.

— Портос не би го чакал толкова търпеливо — каза д’Артанян с усмивка.

— Всеки с характера си, мили ми д’Артанян. Портос е малко суетен, но има отлични качества. Виждал ли сте го оттогава?

— Разделих се с него преди пет дни — отговори д’Артанян.

С присъщия си гасконски хумор той разказа за разкоша на Портос в пиерфонския му замък и като прецеждаше приятеля си, пусна дветри стрели и по адрес на достойния господин Мустон.

— Аз съм във възторг — каза Атос, като се усмихваше на тая веселост, която му напомняше славните им дни, — аз съм във възторг, че едно време ние се сдружихме съвсем случайно, а привързаността един към друг не е изстинала и сега след двадесетгодишна раздяла. Приятелството пуска много дълбоки корени в честните сърца, д’Артанян: повярвайте ми, само злите отричат приятелството, защото не го разбират. А Арамис?

— Видях и него — отвърна д’Артанян, — но стори ми се, че той е поохладнял.

— А, вие се видяхте с Арамис! — подзе Атос, като загледа изпитателно д’Артанян. — Но вие, мили приятелю, извършвате истинско поклонение в храма на приятелството, както биха казали поетите.

— Е да — смутено отговори д’Артанян.

— Арамис, както знаете — продължи Атос, — е студен по природа, после той е заплетен вечно в интриги с жени.

— Струва ми се, че и сега се е оплел в много сложна интрига — забеляза д’Артанян.

Атос не отговори.

„Той не е любопитен“ — помисли си д’Артанян. Атос не само не отговори, но и промени разговора.

— Вие виждате — каза той на д’Артанян, когато се бяха завърнали почти до замъка, — ние обиколихме почти всичките ми владения.

— Всичко тук е очарователно и навсякъде се чувствува благородният собственик — отговори д’Артанян.

В тая минута се чу конски тропот.

— Раул се завръща — рече Атос, — той ще ни разкаже какво става с горкото дете.

Действително младежът се показа край оградата и влезе в двора, целият в прах; той скочи от коня си, предаде го в ръцете на някакъв коняр, приближи се и се поклони на графа и на д’Артанян.

— Тоя господин — каза Атос, като сложи ръка върху рамото на д’Артанян — е кавалерът д’Артанян, за когото съм ви говорил толкова често, Раул.

— Господине — рече младежът, като се поклони още по-ниско, — господин графът е произнасял винаги пред мене вашето име, когато е искал да приведе за пример смел и великодушен благородник.

Тоя малък комплимент трогна сърцето на д’Артанян. Той протегна ръка на Раул и му каза:

— Млади ми приятелю, всички похвали по мой адрес трябва да бъдат отправени към господин графа: той е мой възпитател във всяко отношение и не е негова вината, ако ученикът се е възползувал толкова зле от уроците му. Но вие ще го възнаградите по-добре, уверен съм в това. Вие ми харесвате, Раул, и вашата учтивост ме трогна.

Не може да се изкаже с думи колко възхитен остана Атос: той погледна признателно д’Артанян и после надари Раул с една от ония чудни усмивки, с които толкова се гордеят децата, когато ги забележат.

„Сега — си каза д’Артанян, от когото не се изплъзна тая няма игра — аз съм уверен в това“.

— Е, надявам се, че случаят не е имал последици? — каза Атос.

— Още нищо не се знае, господине, и лекарят не можа да каже нищо по причина на отока; все пак той се страхува да не е повреден някой нерв.

— И вие не останахте по-дълго у госпожа дьо Сен Реми?

— Страхувах се да не би да закъснея за вечерята, господине, и да ви накарам да чакате.

В тая минута едно момче, полуселянчеполулакей, доложи, че вечерята е сложена.

Атос заведе госта си в съвсем проста трапезария, прозорците на която гледаха от едната страна към градината, а от другата — към цветарник с великолепни цветя.

Д’Артанян погледна масата: съдовете бяха великолепни; виждаше се, че са от старо семейно сребро. На една малка стойка се намираше чудесна сребърна каничка; д’Артанян се спря да я разгледа.

— О, чудна изработка! — каза той.

— Да — отговори Атос, — това е шедьовър на един голям флорентински художник — Бенвенуто Челини.

— А кое сражение е представено на нея?

— Сражението при Маринян. Това е моментът, когато един от прадедите ми дава шпагата си на Франсоа I, който счупил своята. По тоя случай моят прадядо Ангеран дьо Ла Фер бил награден с титлата рицар дьо Сен Мишел. Освен това петнадесет години по-късно кралят — той не бил забравил, че се бил още три часа с шпагата на приятеля си Ангеран, без тя да се счупи — му подарил тая каничка и шпагата, която може би сте виждали едно време у мене и която е също много хубаво златарско изделие. То е било времето на великаните. В сравнение с тия хора ние сме джуджета. Да седнем, д’Артанян, и да вечеряме. А,, тъкмо се сетих — се обърна Атос към малкия лакей, който поднасяше супата, — повикайте Шарло.

Момчето излезе и след една минута се появи същият прислужник, към когото двамата пътници се бяха обърнали при пристигането си.

— Драги ми Шарло — му каза Атос, — особено ви препоръчвам Планше, слугата на господин д’Артанян, през цялото време, докато е тук. Той обича хубавото вино; ключовете на избите са у вас. Той е спал дълго време на гола земя и навярно няма да се откаже от едно хубаво легло; погрижете се и за това, моля ви се. Шарло се поклони и излезе.

— Шарло е също славен човек — каза графът. — Вече от осемнадесет години ми служи.

— Вие мислите за всичко — забеляза д’Артанян. — Благодаря ви за Планше, мили ми Атос.

При това име младежът ококори очи и погледна графа, като не можеше да разбере дали именно към него се обръща д’Артанян.

— Това име ви се вижда чудно, нали, Раул? — усмихнато каза Атос. — Това беше военният ми прякор по онова време, когато господин д’Артанян, двама храбри приятели и аз вършехме подвизи край Ла Рошел под началството на покойния кардинал и на господин дьо Басомпиер, който умря след това. Господинът е тъй любезен да ме нарича с това приятелско име, както някога, и всеки път, когато го чувам, сърцето ми трепере от радост.

— Това име е знаменито — каза д’Артанян — и вече бе удостоено с тържествени почести.

— Какво искате да кажете, господине? — попита Раул с младежко любопитство.

— Наистина нищо не зная за това — каза Атос. — Вие забравихте бастиона Сен Жерве, Атос, и тая салфетка, която три куршума превърнаха в знаме. . имам по-добра памет от вас, спомням си всичко и ще разкажа това, млади момко.

И той разказа на Раул цялата история на закуската бастиона, както преди това Атос му беше разказал за приключенията на дядо си.

Младежът го слушаше така, сякаш пред очите му се извършваше военен подвиг от обаятелното време на рицарството, един от тия подвизи, за които разказват Тасо Ариосто.

— Но д’Артанян не ви каза, Раул — продължи на свой ред Атос, — че на времето си той беше един от най-добрите фехтовачи: здрави крака като желязо, стоманена ръка, точен окомер и пламенен поглед — това предлагаше той на противника си! Той беше на осемнадесет години, с три години по-голям от вас, Раул, когато за първи път го видях на дело, и то срещу изпитани хора.

— И господин д’Артанян излезе победител? — запита младежът, очите на когото святкаха през време на тоя разговор и сякаш молеха за подробности.

— Убих един, струва ми се! — каза д’Артанян, като питаше Атос с поглед. — А другия обезоръжих или раних, не си спомням вече.

— Да, вие го ранихте. О, вие бяхте опасен противник!

— Е, струва ми се, че все още ме бива! — забеляза Д’Артанян с гасконската си самодоволна усмивка. — И сега наскоро…

Един поглед на Атос му затвори устата.

— Вие смятате, Раул, че владеете изкусно шпагата — продължи Атос, — но за да не се разочаровате жестоко един ден, искам да знаете колко е опасен човек, който съединява в себе си ловкостта с хладнокръвието. Аз не мога да ви приведа по-ярък пример: помолете утре господин д’Артанян, ако не е много уморен, да бъде тъй любезен да ви даде един урок.

— Дявол да го вземе, мили ми Атос, но и вие сте добър учител, особено по отношение на моите качества, които хвалите. Ето и днес Планше ми напомни за знаменития дуел в Кармелитския манастир с лорд Уинтър и другарите му. Ах, млади момко — продължи д’Артанян, — тук някъде трябва да има една шпага, която често съм наричал първа в кралството.

— О, аз навярно съм си повредил ръката с това дете — каза Атос.

— Има ръце, които не се повреждат никога, мили ми Атос, но които повреждат много другите ръце.

Младежът би желал да продължи тоя разговор цяла нощ; но Атос му забележи, че гостът им е навярно уморен и има нужда от почивка. Д’Артанян се възпротивяваше от учтивост, но Атос настоя да си отиде в стаята. Раул заведе госта там. Атос се досети, че той ще остане при д’Артанян колкото се може повече, за да го накара да разкаже за старите им подвизи. След минута се отби лично, за да го вземе и завърши тая хубава вечер, като стисна съвсем приятелски ръката на мускетаря, пожелавайки му лека нощ.

XVII. ДИПЛОМАЦИЯТА НА АТОС

Д’Артанян си легна не толкова за да спи, колкото за да бъде сам и да поразмисли за всичко видяно и чуто през тая вечер.

Тъй като беше добър по природа и още от самото начало бе почувствувал инстинктивна привързаност към Атос, превърнала се по-късно в искрено приятелство, той остана във възторг, когато намери човек с блестящ ум и в разцвета на силите, а не, както очакваше, затъпял пияница, който спи върху някое бунище. Той призна с готовност превъзходството на Атос над себе си и вместо завист и разочарование, които биха опечалили едно не великодушно сърце, той почувствува само искрена, чиста радост, а с това и най-светли надежди.

Стори му се обаче, че Атос не е напълно откровен и ясен. Кой е тоя младеж, осиновен от него, както казваше, и който толкова много му приличаше? Какво означава това връщане към светския живот и тая прекалена въздържаност, която забеляза на трапезата? Още едно, незначително наглед обстоятелство, отсъствието на Гримо, с когото по-преди Атос не можеше да се раздели и дори името на когото не беше произнесено, въпреки че имаше достатъчно поводи — всички тия неща безпокояха д’Артанян. Значи той не се ползуваше вече с доверието на своь приятел, или Атос е прикован към някаква невидима верига, или пък е предупреден за посещението на стария приятел.

Той си спомни неволно за Рошфор и за това, което чу от него в черквата Нотър Дам. Нима Рошфор го е изпреварил у Атос?

Д’Артанян нямаше време за дълги проучвания. Ето защо реши още на другия ден да пристъпи към обяснение. Ограничеността на богатството, скривана с такава ловкост от Атос, показваше желанието му да блесне и издаваше дремещото му честолюбие, което може лесно да се събуди. Силата на ума и яснотата на идеите правеха Атос по-възприемчив от другите. Той ще участвува в плановете на министъра още по-разпалено, тъй като природната му жажда за дейност ще се удвои от нуждата.

Тия мисли не позволяваха на д’Артанян да заспи въпреки умората му. Той обмисляше плана за нападение и макар да знаеше, че Атос е силен противник, реши да открие настъпателните действия на следния ден след закуската.

Но той си каза също, от друга страна, че на такава нова почва трябва да пристъпва предпазливо, трябва да изучи в продължение на няколко дни познатите на Атос, да проследи новите му навици и да си даде сметка за тях, да се опита да извлече от наивния момък, било като фехтуза с него, било на лов, междинните сведения, които му липсваХа. за да съчетае някогашния Атос със сегашния Атос. А това навярно няма да бъде мъчно, защото учителят трябва Да се е отразил в сърцето и ума на ученика си. Но самият Д’Артанян беше крайно проницателен и разбра веднага колко много ще загуби в случай на непредпазливост или неловкост, ако опитното око на Атос забележи маневрите му.

Най-после, трябва да го кажем, че д’Артанян, готов да прибегне до хитрост срещу лукавството на Арамис и суетността на Портос, се срамуваше да лицемери с Атос, човек откровен и честен. Струваше му се, че Арамис и Портос щяха да го уважават повече, ако го признаят за по-голям майстор в дипломацията, докато Атос, напротив, щеше д го уважава по-малко.

— Ах, защо не е тук Гримо, мълчаливият Гримо? — казваше д’Артанян. — Щях да разбера много неща от мълчанието му. Гримо мълчеше така красноречиво!

Между това всички шумове в къщата утихнаха постепенно; д’Артанян чу как затвориха вратите и капаците на прозорците; после на свой ред замлъкнаха кучетата, след като известно време лаяха в отговор на кучетата в селото; най-после заспа и един славей, загубен в гъстака от дърветата, след като известно време бе изливал в нощния мрак мелодичните си песни. В целия замък само над стаята на д’Артанян се чуваше монотонният шумна равномерни стъпки; навярно там беше стаята на Атос.

„Той се разхожда и размисля — помисли си д’Артанян. Но за какво? Точно това е невъзможно да се узнае. Всичко друго може да се отгатне, но:не и това.“

Най-после Атос си легна, както изглежда, защото угихна и тоя последен шум.

Тишината и умората победиха задружно д’Артанян; т затвори очи и почти веднага потъна в сън.

Д’Артанян не обичаше да спи много. Едва зората позлати завесите, той скочи от кревата и отвори прозорците. През щорите му се стори, че някой ходи из двора, като се мъчи да не вдига шум. Верен на навика си да не оставя нищо без внимание, д’Артанян погледна предпазливо и позна червената дреха и тъмнокестенявата коса на Раул.

Младежът — тъй като наистина беше той — отвори вратата на конюшнята, изведе дорестия кон. който беше я дил предния ден, оседла го и го заюзди с бързината и ловкостта на най-опитен коняр, след това поведе добичето по дясната алея на зеленчуковата градина, отвори една странична вратичка, пред която имаше пътека, изкара коня навън, затвори вратичката след себе си и д’Артанян видя над стената как той полетя като стрела, навеждайки се под увисналите цъфтящи клони на кленовете и акациите.

Още вчера д’Артанян беше забелязал, че тая пътека води към Блоа.

— Охо — каза гасконецът, — тоя юнак вече върши лудории и май не споделя никак омразата на Атос към прекрасния пол: той не отива на лов, защото е без оръжие и без кучета, не изпълнява поръчка, защото се крие. От кого се крие? … От мене ли или от баща си? … Защото съм сигурен, че графът му е баща … Дявол да го вземе! Колкото за това, ще го узная, защото направо ще запитам Атос. Денят настъпваше; всички звуци, които снощи д’Артанян бе чул да замират постепенно, започнаха да се пробуждат един след друг: запяха птичките, залаяха кучетата, заблеЯха овците; дори вързаните ладии по Лоара сякаш оживяха, като се отделиха от брега и заплаваха по течението на водата. Д’Артанян остана край прозореца, за да не буди никого; после когато чу, че вратите и прозорците на замъка се отварят, той приглади още веднъж косата си, засука мустаците, изчисти по навик с ръкав краищата на шапката си и слезе’ долу. След последното стъпало на външната стълба той забеляза Атос, наведен, като че търси загубена монета в пясъка.

— Е, добро утро, мили домакине! — каза д’Артанян.

— Добро утро, мили приятелю. Добре ли спахте?

— Отлично, Атос; снощната вечеря, креватът, целият ви прием, всичко е отлично. Но какво гледате там тъй внимателно? Да не би случайно да сте станали любител на лалета?

— Дори и така да е, мили ми приятелю, не би трябвало Да ми се подигравате. На село вкусовете се променят много и човек сам не забелязва как започва да обича всички тия хубави неща, които божият поглед изкарва изпод земята и които толкова много се презират в градовете. Аз гледах просто ирисите, които бях сложил край тоя басейн и които са смачкани тая сутрин. Тия градинари са най-небрежните хора на света. Идвали са за вода и не са забелязали, че конят стъпва по лехата.

Д’Артанян се усмихна.

— Така ли мислите? — попита той.

И той поведе приятеля си по алеята, където имаше много следи, подобни на тия, които бяха смачкали ирисите.

— Ето същите следи, струва ми се, погледнете, Атос! — каза той равнодушно.

— Наистина, и съвсем пресни!

— Съвсем пресни — повтори д’Артанян.

— Кой е излязъл оттук тая сутрин? — разтревожено се запита Атос. — Дали не е избягал някой кон от конюшнята?

— Не може да бъде — каза д’Артанян, — защото следите са съвсем еднакви и много правилни.

— Де е Раул? — извика Атос. — И защо не го видях досега?

— Шт! — рече д’Артанян, като сложи усмихнато пръста си на устата.

— Какво е станало? — попита Атос.

Д’Артанян му разказа всичко, което беше видял, като следеше лицето на домакина.

— А, сега разбирам всичко — рече Атос и леко сви рамене. — Клетото момче е отишло в Блоа.

— Защо?

— Е, боже мой! За да види как е малката Ла Валиер Спомняте ли си, това дете, което вчера си навехна крака.

— Мислите ли? — запита д’Артанян недоверчиво.

— Не само мисля, но съм уверен в това — отговорИ Атос. — Нима не забелязахте, че Раул е влюбен?

— Хайде де! В кого? В това седемгодишно дете?

— Мили мой, във възрастта на Раул сърцето е тъй пияно, че е необходимо да се излее на нещо, мечта или действителност. Е добре, неговата любов е половина от едното: половина от другото.

— Вие се шегувате! Как, това момиченце?

— Нима не видяхте? То е най-хубавото същество на света: сребристоруса коса и сини очи, още отсега живи и неуморни едновременно.

— А какво казвате за тая любов?

— Нищо не казвам, смея се и се подигравам на Раул, но тия първи нужди на сърцето са тъй властни, тия влияния на любовната меланхолия у младите хора са така сладки и тъй горчиви едновременно, че често носят всички признаци на страстта. Спомням си, че когато бях на Рауловата възраст, се влюбих в една гръцка статуя, подарена на баща ми от добрия крал Анри IV, и че едва ли не полудях от скръб, когато ми казаха, че историята на Пигмалион1 е просто басня.

— Това е от безделие. Вие не се занимавате достатъчно с Раул и той сам си търси занимания.

— Точно така е. Ето защо мисля да го отдалеча оттук.

— И добре ще направите.

— Без съмнение. Но това ще разбие сърцето му и той ще страда като от истинска любов. От три-четири години — а тогава той сам беше дете — той свикна да кичи тоя малък идол и да се възхищава от него, а ще свърши с това, че един ден ще започне да го обожава, ако остане тук. Всеки ден тия деца мечтаят заедно и приказват за хиляди сериозни неща като истински влюбени на двадесет години. С една дума. родителите на малката Ла Валиер се усмихваха дълго време на това, а сега, изглежда, започват да се мръщят.

— Детинщина! Но Раул има нужда от разсейване. Отдалечете го по-скоро оттук или, дявол да го вземе, никога няма да направите от него мъж.

— Мисля да го изпратя в Париж.

— А! — рече д’Артанян.

И помисли, че е дошла минутата за неприятелските действия.

— Ако искате — прибави той, — ние можем да устроим бъдещето на тоя младеж.

— А! — на свой ред рече Атос.

— Дори искам да се посъветвам с вас за едно нещо, което ми хрумна.

— Говорете.

— Как мислите, не е ли време да постъпим отново на служба?

— Но нима вие не сте постоянно на служба, д’Артанян?

— Ще се изразя по-точно: на действителна служба. Някогашният ни живот не ви ли съблазнява вече? И ако ви очакваха действителни облаги, не бихте ли се съгласили

——

1 Пигмалион — прочут гръцки скулптор, който изваял прекрасна Жена — Галатея, и я оживил с любовта си. — Б. пр.

да възобновите с мене и с нашия приятел Портос подвизите на младостта ни?

— Значи вие ми правите предложение? — попита Атос.

— Направо и откровено.

— Да се заловим пак за оръжието?

— Да.

— За кого и срещу кого? — внезапно запита Атос, като впери в гасконеца ясния си и доброжелателен поглед.

— Ах, дявол да го вземе! Колко сте нетърпелив!

— Преди всичко съм точен. Слушайте, д’Артанян. Такъв човек като мене може да бъде полезен само на едно лице или по-скоро на една кауза: каузата на краля.

— Точно така — каза мускетарят.

— Да, но да се разберем — сериозно продължи Атос. — Ако под кауза на краля вие подразбирате каузата на господин дьо Мазарини, ние няма да се разберем.

— Аз не казвам това — отговори гасконецът смутено.

— Слушайте, д’Артанян, нека престанем да се надхитряме един други. Вашето колебание, вашите извъртания ми казват от чия страна идвате. Наистина онзи, който е прегърнал тая кауза, не смее да признае всичко това и вербува за нея шепнешката, със смутен глас.

— О, мили ми Атос!

— Е, вие знаете добре, че говоря не за вас, който сте бисер на храбрите, смелите хора, говоря ви за тоя долен италиански интригант, за тоя педант, който се опитва да си сложи на главата корона, открадната изпод възглавница, за тая чучула, която нарича партията си партия на краля и която се осмелява да вкарва в затвора принцове по кръв. като не смее да ги убива, както правеше нашият кардинал, великият кардинал; един лихвар, който изрязва покрая златните си екю и все пак крие изрязаните монети от страх да не ги загуби в играта на следния ден, макар и да играе нечестно — най-после един нехранимайко, който, както разправят, се отнася грубо с кралицата; впрочем толкова по-зле за нея! След три месеца тоя нехранимайко ще предизвика гражданска война, за да запази доходите си. Такъв господар ли ми предлагате, д’Артанян? Много благодаря!

— Вие сте станал по-енергичен от преди, да ме прости господ! — каза д’Артанян. — Годините са разпалили вашата кръв, вместо да я изстудят. Кой ви казва, че той е мой господар и че искам да ви го наложа?

„Дявол да го вземе! — си каза гасконецът. — Да не издаваме тайните си на тъй враждебно настроен човек.“

— Но тогава, мили приятелю, какво означават тия предложения? — попита Атос.

— Е, боже мой, нищо по-просто! Вие живеете в имението си и както изглежда, сте щастлив в позлатената си умереност. Портос има петдесет-шестдесет хиляди ливри доход. Арамис има винаги петнадесет херцогини, които се карат за прелата, както се караха за мускетаря; той е още галено дете на съдбата. А какво правя аз на тоя свят? От двадесет години нося ризницата и райтузите, прикован за тоя незавиден чин. без да напредвам, без да отстъпвам, без да живея. Мъртъв с една дума! Е, и когато се представя възможност да възкръсна малко, вие всички ми казвате: „Той е чучула! Той е нехранимайко! Педант! Лош господар!“ Е, дявол да го вземе, аз съм съгласен с вас, но намерете ми друг. по-добър или дайте ми приходи.

Атос помисли няколко секунди и през тия няколко секунди разбра хитрината на д’Артанян, който в началото се беше много увлякъл и сега скъсваше с всичко, за да скрие играта си. Той видя ясно, че направените предложения бяха действителни и щяха да бъдат разяснени докрай, ако беше изказал желание да ги изслуша.

„Добре — помисли си той, — значи д’Артанян е мазаринист“.

От тая минута той стана крайно предпазлив.

Д’Артанян от своя страна поведе играта си съвсем сдържано.

— Но вие казвахте, че ви е хрумнало нещо? — продължи Атос.

— Разбира се. Исках да се посъветвам с всички ви и Да намеря средство да направим нещо, защото всеки от Нас Ще липсва винаги на другите.

— Това е вярно. Вие ми говорихте за Портос. Нима го гонихте да търси богатство? Но той и без това е богат.

— Да той е богат; но човекът е създаден така, че винаги Желае нещо.

— И какво желае Портос?

— Да бъде барон.

— А, вярно, забравих това! — каза Атос и се засмя.

„Вярно? — помисли си д’Артанян. — А откъде го е научил? Дали не си пише с Арамис? О! ако знаех това, щях да зная всичко!“

Тук разговорът се прекъсна, защото точно в тая минута влезе Раул. Атос искаше да му се поскара, но младежът беше тъй опечален, че той не посмя да направи това и го попита какво му е.

— По-зле ли е нашата малка съседка? — попита д’Артанян.

— Ах, господине — отговори Раул, като се задавяше почти от скръб, — падането й е сериозно и макар да няма външни повреди, лекарят се страхува, че тя може да остане куца цял живот.

— Ах, това би било ужасно! — каза Атос.

Д’Артанян беше готов да се пошегува, но като видя как се отнесе Атос към това нещастие, се сдържа.

— Ах, господине — продължи Раул, — особено съм отчаян, че аз съм причината за това нещастие.

— Как вие, Раул? — попита Атос.

— Без съмнение, нали тя скочи от купа дърва, за да дотича при мене?

— Остава ви само едно средство, мили ми Раул: да се ожените за нея и по тоя начин да изкупите вината си каза д’Артанян.

— Ах, господине, вие се шегувате с истинска скръб: това не е хубаво — отвърна Раул.

Той чувствуваше нужда да остане сам, за да се наплаче и отиде в стаята си, откъдето излезе едва за закуската.

Съгласието на двамата приятели не се наруши ни най малко от утринната схватка; те закусваха с голям апетит. като поглеждаха от време на време нещастния Раул, Който седеше с влажни очи и натежало сърце и едва ядеше.

Към края на закуската се получиха две писма. Атос ги прочете с най-голямо внимание, при което неволно потрепера няколко пъти. Д’Артанян, който седеше на другия к край на масата и имаше великолепно зрение, беше готов да се закълне, че е познал дребния почерк на Арамис. А другото писмо беше написано с женски почерк, развлечен и неравен.

— Хайде да идем във фехтовалната зала, това ще ви поразвлече — каза д’Артанян на Раул, като видя, че Атос желае да остане сам, за да отговори на писмата или да ги обмисли.

Младежът погледна Атос, който му кимна в знак на съгласие.

Двамата отидоха в една ниска зала, където висяха рапири, маски, ръкавици, нагръдници и други принадлежности за фехтуване.

— Е, как е? — попита Атос, като дойде при тях след четвърт час.

— Ръката му е вече като вашата, мили ми Атос — отговори д’Артанян, — и ако е хладнокръвен като вас, мога само да го поздравя …

Младежът се чувствуваше малко засрамен. Наистина той беше засегнал един-два пъти д’Артанян в ръката и бедрото, но в замяна бе получил двадесет удара право в гърдите.

В тая минута влезе Шарло и подаде на д’Артанян много бързо писмо, току-що донесено от пратеник.

Сега дойде ред на Атос да поглежда крадешката.

Д’Артанян прочете писмото без никакво видимо вълнение, леко поклати глава и каза:

— Ето какво значи служба, мили ми приятелю, и бога ми, вие сте много прав, че не искате да служите повече: господни дьо Тревил се е разболял и ротата не може без мен; така че отпуската ми пропадна.

— Вие се завръщате в Париж? — запита Атос живо.

— Е, боже мой, да! — отговори д’Артанян. — А вие няма ли да идете там?

Атос се изчерви слабо и отвърна:

— Ако отида, ще ми бъде много приятно да ви видя.

— Ей, Планше! — извика д’Артанян от вратата. — След десет минути тръгваме: дайте овес на конете.

После се обърна към Атос и продължи:

— Струва ми се, че ми липсва нещо тук, и наистина много съжалявам, че ви напускам, без да се види с добрия Гримо.

— Гримо? — каза Атос. — А, вярно! Дори се чудех, че не ме питате за него. Дадох го временно на един мой приятел.

— Който ще разбере знаците му? — запита д’Артанян.

— Надявам се — отговори Атос.

Двамата приятели се прегърнаха сърдечно. Д’Артанян стисна ръката на Раул, накара Атос да обещае, че ще го посети, ако отиде в Париж, и че ще му пише, ако не отиде, и се качи на коня си. Планше, точен както винаги, беше вече на седлото.

— Няма ли да дойдете с мене? — запита той Раул и се засмя. — Аз ще мина през Блоа.

Раул се обърна към Атос, който го задържа с едва забележим знак.

— Не, господине — отговори младежът, — ще остана при господин графа.

— В такъв случаи сбогом на двамата, мили ми ПриЯтели — каза д’Артанян, като им стисна ръката за последен път, — и бог да ви пази! Както си казвахме всеки път, когато се разделяхме по времето на покойния кардинал.

Атос му махна с ръка, Раул се поклони — и д’Артанян и Планше тръгнаха.

Графът ги проследи с очи, облегнал ръка върху рамото на младежа, който беше висок почти колкото него. Но щом се скриха зад стената, той каза:

— Раул, довечера тръгваме за Париж.

— Как! — извика младежът и побледня.

— Можете да отидете да се сбогувате с госпожа дьо Сен Реми от мое и ваше име. Ще ви чакам тук в седем часа.

Младежът се поклони със смесен израз на тъга и признателност и отиде да оседлае коня си.

А д’Артанян, щом се скри от погледа им, извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж:

— Писмото е сухо — промърмори д’Артанян — и ако нямаше послепис, може би нямаше да го разбера; но за щастие има послепис.

И прочете тоя знаменит послепис, който го караше да гледа през пръсти сухотата на писмото:

„П. П. — Отбийте се при кралския ковчежник в Блоа. Кажете му името си и му покажете това писмо: ще получите двеста пистола.“

— Положително обичам тоя вид проза — каза д’Артанян — и кардиналът пише по-добре, отколкото си мислех. Хайде, Планше, хайде да направим посещение на господин кралския ковчежник, а после ще вървим.

— Към Париж ли, господине?

— Към Париж.

И двамата препуснаха с най-голяма скорост.

XVIII. ГОСПОДИН ДЬО БОФОР

Ето какво се беше случило и кои бяха причините, които налагаха завръщането на д’Артанян в Париж.

Една вечер, като отиваше при кралицата както винаги, когато всички се бяха оттеглили, Мазарини минаваше покрай помещението на караулните гвардейци, от което една врата водеше в неговите чакални. Той чу висок говор в тая стая, поиска да узнае за какво приказваха войниците. приближи се с котешки стъпки, както имаше навик, открехна вратата и промъкна глава.

Гвардейците спореха.

— А пък аз твърдя — казваше единият от тях, — че ако Квазел е предсказал това, то е също тъй вярно, както ако се беше сбъднало. Аз не го познавам, но съм чувал, че той не е само аструлог, но и магьосник.

— Пусто да остане, мили мой, ако ти е приятел, внимавай Ти му правиш лоша услуга.

— Защо?

— Защото могат да го дадат под съд.

— Хайде де! Днес вече не изгарят магьосниците.

— Не изгарят ли? Но струва ми се, че немного отдавна покойният кардинал заповяда да изгорят Юрбен Грандие1. Как да не зная това! Аз сам стоях на стража край кладата и го видях как се пече.

— Мили мой, Юрбен Гравдие беше не магьосник, а учен — това е съвсем друго нещо. Юрбен Грандне не предсказваше бъдещето. Той знаеше миналото, а понякога това е много по-лошо.

Мазарини кимна с глава в знак на съгласие; но като желаеше да узнае какво е това предсказание, за което спореха, той не мръдна от мястото си.

— Аз не ти казвам — продължи гвардеецът, — че Коазел не е магьосник, но ти казвам, че ако той разгласи предварително предсказанието си, тогава — сигурно няма да се сбъдне.

— Защо?

— Много е ясно защо. Ако ние двамата се бием и аз ти кажа: „Ще те ударя в гърдите или в слабините“, естествено, че ти ще отбиеш удара. Също така, ако Коазел каже тъй високо, че кардиналът да го чуе: „Едикой си затворник ще избяга преди едикой си ден“, ясно е, че кардиналът ще вземе предпазни мерки и затворникът няма да избяга.

— Е, боже мой! — каза друг гвардеец, който, изглежда, спеше на пейката, но въпреки привидния си сън не беше пропуснал нито дума от разговора. — Е, боже мой, мислите ли, че човек може да избегне съдбата си? Ако е писано отгоре, че херцог дьо Бофор ще избяга, херцог дьо Бофор ще избяга и никакви мерки на кардинала няма да помогнат.

Мазарини потрепера. Той беше италианец, следователно суеверен; той влезе бързо при гвардейците, които прекъснаха разговора си, щом го забелязаха.

— Какво казвахте, господа? — попита той приветливо. — Че господин дьо Бофор избягал, струва ми се?

— О, не, ваше високопреосвещенство! — отговори невярващият войник. — Засега и през ум не му минава това. Казвахме само, че ще избяга.

— А кой казва това?

— Хайде, повторете историята си, Сен Лоран — обърна се гвардеецът към разказвача.

——

1 Юрбен Грандие — свещеник, обвинен в магьосничество и изгорен през 1634 г. Б. пр.

— Ваше високопреосвещенство — каза гвардеецът, — разказвах чисто и просто на тия господа това, което чух за предсказанието на някой си Коазел, който твърди, че колкото и да пазят господин дьо Бофор, той ще избяга преди Петдесетница.

— А тоя Коазел мечтател ли е, луд ли е? — продължи кардиналът все тъй усмихнато.

— Съвсем не — отговори упорито вярващият гвардеец, — той е предсказал много неща, които са се сбъднали: например, че кралицата ще роди син, че господин дьо Колини ще бъде убит на дуел с херцог дьо Гиз, най-после, че коадюторът ще бъде произведен кардинал. И какво? Кралицата роди не само един син, но след две години и друг, а господин дьо Колини беше убит.

— Да — каза Мазарини, — но коадюторът още не е кардинал.

— Не още, ваше високопреосвещенство — забеляза гвардеецът, — но ще бъде.

Мазарини направи гримаса, сякаш искаше да каже: „Кардиналската шапка още не е в ръцете му“. После прибави:

— Значи вие сте уверен, приятелю мой, че господин дьо Бофор ще избяга?

— Толкова уверен — каза войникът, — че ако ваше високопреосвещенство ми предложи сега мястото на господин дьо Шавини, тоест комендант на замъка Венсен, няма да го приема. О, на другия ден след Петдесетница, то е друго нещо!

Няма нищо по-убедително от силното убеждение; то действува дори на скептиците; а Мазарини не само не беше скептик, но беше дори, както казахме, суеверен. Той се оттегли замислен.

— Стипца! — каза гвардеецът, който се беше облегнал на стената. — Престори се, че не вярва на вашия магьосник, Сен Лоран, само за да не ви даде нищо; а щом се върне в къщи, веднага ще се възползува от предсказанието ви.

Наистина, вместо да отиде при кралицата, Мазарини се върна в кабинета си, повика Бернуен и заповяда на другия ден още в зори да доведат тъмничния надзирател, поставен при господин дьо Бофор, и да го събудят веднага, щом пристигне.

Без да подозира, гвардеецът беше се допрял до най-болното място на кардинала. От пет години насам, откак господин дьо Бофор седеше в затвора, ден не минаваше, в който Мазарини да не мисли, че рано или късно той ще излезе оттам. Не можеше да се държи затворен цял живот един внук на Анри IV, особено ако тоя внук на Анри IV е едва на тридесет години. Но както и да излезеше от затвора, колко омраза трябва да е натрупал той през време на затворничеството си срещу оня, който беше виновен за това, срещу оня, който го беше уловил него, богатия, храбрия, славния, любимеца на жените, страшилището за мъжете, за да му отнеме най-хубавите години от живота, защото да бъдеш в затвора, не значи да живееш! Между това Мазарини засилваше надзора над господин дьо Бофор. Той приличаше на скъперника от баснята, който не може да спи край съкровището си. Често нощем се стряскаше, сънуваше, че са му задигнали господин дьо Бофор. Тогава той се осведомяваше за него и всеки път чуваше с прискърбие, че затворникът играе, пие и пее до немай-къде; но че и играейки, пиейки и пеейки, той се кълне, че Мазарини ще заплати скъпо за всички тия удоволствия, към които го принуждават да прибягва във Венсен.

Тая мисъл тревожеше силно министъра по време на съня му; ето защо, когато в седем часа сутринта Бернуен влезе да го събуди, първата му дума беше:

— Е, какво? Господин дьо Бофор избягал ли е от Венсен?

— Не вярвам, ваше високопреосвещенство — отговори Бернуен с неизменното си официално спокойствие. — Във всеки случай ще получите ей сега известия за него, защото надзирателят Ла Раме, за когото изпратихте тая сутрин във Венсен, пристигна и чака заповедите ви.

— Отворете и нека влезе — каза Мазарини, като наместваше възглавниците така, че да го приеме седнал в леглото си.

Офицерът влезе. Той беше висок, пълен, бузест и имаше хубав вид. От него лъхаше спокойствие и това обезпокои Мазарини.

„Тоя хубостник ми се вижда голям глупак“ — промърмори той.

Надзирателят стоеше мълчаливо край вратата.

— Приближете се, господине — каза Мазарини. Надзирателят се подчини.

— Знаете ли какво говорят тук? — продължи кардиналът.

— Не, ваше високопреосвещенство.

— Е, добре, разправят, че господин дьо Бофор ще избяга от Венсан, ако не е вече избягал.

Върху лицето на офицера се изписа най-дълбоко учудване. Той отвори едновременно малките си очи и голямата си уста, сякаш желаеше да разбере по-добре шегата, с която кардиналът го удостояваше; после, като не можеше повече да запази сериозен вид при такова предположение, избухна в смях, и то така, че дебелите му членове се разтресоха като от силна треска.

Мазарини остана във възторг от това немного почтително излияние, но при все това запази сериозния си вид.

Като се насмя до насита и си изтри очите. Ла Раме си помисли, че е Бреме най-после да заговори и да се извини за неуместната си веселост.

— Ще избяга ли, ваше високопреосвещенство? — каза той. — Ще избяга? Но значи ваше високопреосвещенство не знае къде е господин дьо Бофор?

— Как не, господине, зная, че е във Венсенската кула.

— Да, ваше високопреосвещенство, в стая със седем фута дебели стени, с решетки на прозорците, където всяка пръчка е дебела колкото ръката.

— Господине — каза Мазарини, — с търпение могат да се пробият всички стени, а с пружина от часовник може да се изпили всяка решетка.

— Но ваше високопреосвещенство не знае значи, че при него има осем пазачи: четирима в преддверието и четирима в стаята му; тия пазачи не го оставят сам нито за минута.

— Но той излиза От стаята си, играе на май1, играе на топка!

— Ваше високопреосвещенство, тия игри са позволени на затворниците. Но ако ваше високопреосвещенство желае, може да му се отнемат.

——

1 Май — стара игра с дървени топки, които се удрят с пръчки. Б. пр.

— Не, не — отговори Мазарини, като се страхуваше, че отнемайки му тия удоволствия, затворникът щеше да излезе (ако някога излезеше от Венсен) още по-озлобен срещу него. — Само ще попитам с кого играе.

— Ваше високопреосвещенство, той играе с дежуржия офицер, с мене или с другите затворници.

— Но не се ли приближава никак до стените, когато играе?

— Нима ваше високопреосвещенство не познава тия стени? Те са шестдесет фута високи и се съмнявам толкова да му е омръзнал животът на господин дьо Бофор, че да скочи от такава височина и да се пребие.

— Хм! — рече кардиналът, който започна да се успокоява. — Значи казвате, мили ми господин Ла Раме…

— Че ако господин дьо Бофор не намери начин да се превърне в птичка, отговарям за него.

— Внимавайте, вие сте много самонадеян — продължи Мазарини. — Господин дьо Бофор е казвал на гвардейците, които са го отвеждали във Венсен, че е мислил често за възможността да бъде затворен и че изнамерил четиридесет начина да избяга от затвора.

— Ваше високопреосвещенство, ако поне един от тия четиридесет начина беше добър — отговори Ла Раме, — той отдавна щеше да бъде на свобода.

„Хм, не си тъй глупав, както си мислех“ — промърмори Мазарини.

— Освен това, ваше високопреосвещенство забравя, че господин дьо Шавини е комендант на Венсен — продължи Ла Раме, — а господни дьо Шавини не е от приятелите на господин дьо Бофор.

— Да, но господин дьо Шавини отсъствува понякога.

— Когато отсъствува, оставам аз.

— А когато и вие отсъствувате?

— О, когато аз отсъствувам, замества ме един такъв човек, който се стреми да стане надзирател на негово величество и който пази до немай-къде добре. От три седмици служи при мене и мога да го укоря само за едно — прекалено строг е към затворника.

— Кой е тоя цербер? — попита кардиналът.

— Някой си господин Гримо, ваше високопреосвещенство.

— Ас какво се е занимавал, преди да постъпи при вас във Венсен?

— Живеел в провинцията, както ми каза този, който ми го препоръча; извършил някаква опасна работа поради твърдоглавието си и сега, струва ми се, не ще има нищо против да избегне наказанието под кралската униформа.

— А кой ви препоръча тоя човек?

— Управителят на господин херцог дьо Грамон.

— Значи мислите, че може да му се има доверие?

— Като на мен самия, ваше високопреосвещенство.

— Не е ли бъбрив?

— Боже господи! Аз дълго време мислех, ваше високопреосвещенство, че е ням: говори и отговаря само със знаци; изглежда, че предишният му господар го е обучил така.

— Тогава кажете му, мили ми господин Ла Раме — продължи кардиналът, — че ако бъде добър и верен пазач, ще се погледне през пръсти на пакостите му, ще му се даде униформа, която ще накара всички да го уважават, а в джобовете на тая униформа ще се сложат няколко пистола, за да пие за здравето на краля.

Мазарини беше много щедър на обещания — пълна противоположност на славния господин Гримо, хвален от Ла Раме, който говореше малко и вършеше много.

Кардиналът зададе още куп въпроси за затворника: как го хранят, как е настанен, кога си ляга. На всички въпроси Ла Раме отговори толкова задоволително, че кардиналът го отпрати почти съвсем успокоен.

После, тъй като беше девет часът сутринта, той стана, напарфюмира се, облече се и отиде при кралицата, за да й съобщи причините, които са го задържали. Кралицата се страхуваше от господин дьо Бофор не по-малко от кардинала и беше почти толкова суеверна; тя го накара да повтори дума по дума всичко казано от Ла Раме и всички похвали относно помощника му; след това, когато кардиналът свърши, каза полугласно:

— Уви, защо нямаше по един Гримо при всеки принц!

— Търпение — отвърна Мазарини с италианска усмивка, — може би и това ще стане един ден; а през това време …

— А през това време?

— Аз ще взема предпазни мерки.

И той писа на д’Артанян да се върне веднага в Париж.

XIX. КАК СЕ ЗАБАВЛЯВАШЕ ГОСПОДИН ХЕРЦОГ ДЬО БОФОР ВЪВ ВЕНСЕНСКАТА КУЛА

Затворникът, който плашеше толкова много господин кардинала и който нарушаваше спокойствието на целия двор с начините си за бягство, не подозираше дори, че вдъхва такъв ужас в Пале Роял.

Като виждаше колко добре го пазят, той разбра, че всичките му опити ще бъдат безполезни; цялото му отмъщение се състоеше от голям брой хули и клетви срещу Мазарини. Той се опита да съчинява куплети, но много скоро се отказа от това. Наистина господин дьо Бофор не само нямаше поетична дарба, но дори и в проза се изразяваше с най-голяма мъка. Ето защо тогавашният съчинител на песни Бло казваше за него:

Блестящ е в битки, храбър — до забрава! На враговете си внушава страх. Обаче почне ли да разсъждава, проваля се и става той за смях.

Гастон1 противниците не разбива, но да говори сякаш е роден. Защо Бофор за речи го не бива? Защо Гастон от сила е лишен?

Ясно е след това, че затворникът трябваше да се ограничава с клетви и хули.

Херцог дьо Бофор беше внук на Анри IV и на Габриед д’Естре, също тъй добър, храбър, горд и особено

——

1 Има се предвид Гастон Д’Орлеан, чичо на краля. Б. пр.

гасконец като прадядо си, но много по-малко образован. След смъртта на Луи XIII той бе известно време любимец, доверено лице, пръв човек при двора най-после, но един ден се видя принуден да отстъпи мястото на Мазарини и да стане втори; и тъй като той има глупостта да се разсърди на това разместване и неблагоразумието да изкаже високо неудоволствието си, кралицата заповяда на другия ден да го арестуват и да го изпратят във Венсен под надзора на същия тоя Гито, с когото се запознахме в началото на тая история и с когото пак ще се срещнем. От само себе си се разбира, че „кралицата“ значи „Мазарини“. По такъв начин не само се избавиха от него и от неговите претенции, но и престанаха да го зачитат, макар че беше популярен принц; и от пет години той живееше в една съвсем не кралска стая на Венсенската кула.

Това време, в което биха узрели мислите на всеки друг, прелетя над главата му, без да извърши някаква промяна в нея. Наистина всеки друг би разсъдил, че ако не беше намислил да се бори с кардинала, да презира принцовете и да действува сам, без всякакви помощници, с изключение, както казва кардинал дьо Рей, на няколко меланхолици, прилични на мечтатели, той отдавна или щеше да излезе на свобода, или щеше да намери защитници. Такива мисли, изглежда, съвсем не минаваха през ума на херцога, а, напротив, дългото затворничество го направи още по-упорит. И всеки ден кардиналът получаваше известия за него, които бяха до немай-къде неприятни за негова светлост.

След като претърпя неуспех в поезията, господин дьо Бофор се обърна към живописта. Той рисуваше с въглен чертите на кардинала; но тъй като дарбата му в това изкуство беше посредствена и не му позволяваше да достигне голяма прилика, той, за да не остави съмнение относно оригинала на портрета, пишеше отдолу:

„Ritratto dell’ illustrissi-mo facchino Mazarini1“. Уведомен за това, господин дьо Шавини дойде да посети херцога и го помоли да се отдаде на друга забава или поне да рисува портрети без подписи. На другия ден стаята беше пълна с надписи и портрети. Господин дьо Бофор, като всички затворници впрочем, приличаше много на дете и упорствуваше само в това, което му се забранява.

Господин дьо Шавини беше уведомен за увеличаването на профилите. Господин дьо Бофор, като не се надяваше да нарисува главата в анфас, превърна стаята си в истинска изложбена зала. Тоя път комендантът не каза нищо: Но един ден, когато господин дьо Бофор играеше на топка,

——

1 Портрет на светлейшия негодник Мазарини (итал.).

той заповяда да изтрият с гъба всички рисунки и да белосат стените.

Господин дьо Бофор поблагодари на господин дьо Шавини, който бе имал добрината да поднови платната; тоя път той раздели стаята си на части и всяка от тях посвети на някакъв епизод от живота на кардинал Мазарини.

Първата трябваше да представя светлейшия негодник Мазарини, когато го бие с пръчка кардинал Бентиволио, у когото бил слуга.

Втората — светлейшият негодник Мазарини, когато играе ролята на Игнатий Лойола1 в трагедията със същото заглавие.

Третата — светлейшият негодник Мазарини, когато краде портфейла на пръв министър от господин дьо Шавини, който мислеше, че го държи в ръцете си.

Най-после четвъртата — светлейшият негодник Мазарини, когато отказва чаршафи на Лапорт, камердинер на Луи XIV, казвайки, че за един френски крал е достатъчно да се променят чаршафите веднъж на три месеца.

Това бяха големи композиции и надминаваха дарбата на затворника; ето защо гой се беше задоволил само да начертае рамките и да сложи надписите.

Но рамките и надписите бяха достатъчни, за да раздразнят господин дьо Шавини. Той поръча да предупредят затворника, че ако не се откаже от проектираните картини, ще му бъдат отнети всички средства да работи над тях. Господин дьо Бофор отговори, че тъй като са му отнели възможността да добие военна слава, той иска да се прослави в живописта, и че като не може да бъде Байар2 или Тривюлс3, иска да стане Микеланджело или Рафаело.

Един ден, когато господин дьо Бофор се разхождаше във вътрешния двор, от стаята му бяха изнесени дървата, заедно с дървата и въглищата, а заедно с въглищата и пепелта, така че като се върна, той не намери абсолютно нищо, което да му замести молив.

——

1 Игнатий Лойола — испански католикфанатик през XVI в., основател на йезуитския орден и безмилостен гонител на свободомислещите. — Б. пр.

2 Б а й а р — френски капитан през XVI в., прославил се с подвизите си.

3 Тривюлс — френски военачалник през XVI в. — Б. пр.

Господин дьо Бофор проклина, крещя, бушува, вика, че искат да го уморят със студ и влага, както са уморили Пюилоран, маршал Орнано и великия приор дьо Вандом. На това господин дьо Шавини отговори, че е достатъчно херцогът да даде дума да не рисува повече или да обещае да не рисува вече исторически картини, и веднага ще му бъдат върнати дървата и всичко, необходимо за палене на огън. Господин дьо Бофор не поиска да даде дума и прекара остатъка от зимата без огън.

Нещо повече: като се възползуваха от излизанията на затворника, веднъж изстъргаха всички надписи и стаята стана отново бяла и чиста, без ни най-малки следи от фрески.

Тогава господин дьо Бофор купи от един пазач куче, което се казваше Писташ; тъй като на затворниците не се забраняваше да имат кучета, господин дьо Шавини позволи четириногото животно да промени господаря си. Господин дьо Бофор оставаше понякога по цели часове затворен с кучето си. Подозираха, че през тия часове затворникът се занимава с обучението на Писташ, но не знаеха на какво го учи. Един ден, когато Писташ беше достатъчно дресиран, господин дьо Бофор покани господин дьо Шавини и венсенските офицери на гала представление в стаята си. Поканените пристигнаха; стаята беше осветена с всички свещи, които господин дьо Бофор бе успял да си набави. Представлението започна.

С едно късче гипс, изкъртено от стената, затворникът беше прекарал посред стаята дълга бяла черта, представяща въже. При първата заповед на господаря си Писташ застана на тая черта, изправи се на задните си крака и с една пръчка за изтупване на дрехи между предните крака започна да ходи по чертата, като правеше всички движения на въжеиграч; после след като мина два-три пъти напред и назад надлъж по чертата, той подаде пръчката на господин дьо Бофор и продължи същите движения, без да балансира.

Умното животно беше наградено с ръкопляскания.

Представлението се състоеше от три части; първата свърши, започна втората.

Най-напред Писташ трябваше да каже колко е часа.

Господин дьо Шавини му показа часовника си. Беше шест часа и половина.

Писташ вдигна и свали крачето си шест пъти и на седмия път го спря във въздуха. От ясно по-ясно, един слънчев часовник не би отговорил по-добре: всеки знае, че той показва часа само докато свети слънцето.

След това Писташ трябваше да познае пред поканените кой е най-добрият тъмничен надзирател във Франция.

Кучето обиколи три пъти всички присъствуващи и легна най-почтително в краката на господин дьо Шавини.

Господин дьо Шавини се престори, че намира шегата за очарователна, и се смя с половин уста. Когато престана да се смее, той си прехапа устните и започна да се мръщи.

Най-после господин дьо Бофор зададе на Писташ много мъчен въпрос: кой е най-големият крадец на света?

Тоя път Писташ обиколи стаята, но не се спря пред никого, приближи се до вратата и започна да драще със скимтене по нея.

— Виждате ли. господа — каза принцът, — това интересно животно не намира тук оня, за когото питам, и иска да го търси навън. Но бъдете спокойни, все пак вие ще получите отговор от него. Писташ, приятелю мой — продължи херцогът, — елате тук.

Кучето се подчини.

— Най-големият крадец на света да не е господин кралският секретар Льо Камю, който дойде в Париж с двадесет ливри и който притежава сега десет милиона?

Кучето поклати отрицателно глава.

— Да не е господин главният надзорник д’Емери — продължи принцът, — който даде на сина си, господин Tope, по случай сватбата му триста хиляди ливри доход и един дворец, пред който Тюйлери е къщурка, а Лувър — колиба?

Кучето поклати отрицателно глава.

— Значи не е той — продължи принцът. — Е, да потърсим още: да не е случайно illustrissimo facchino Mazarini di Piscina, a?

Кучето заклати отчаяно глава десетина пъти наред в Знак на потвърждение.

— Вие виждате, господа — каза господин дьо Бофор на присъствуващите, които тоя път не посмяха да се смеят Дори с половин уста, — illustrissimo facchino Mazarini di

че Мазарини е най-големият крадец — поне така казва Писташ.

Представлението продължи.

— Господа — каза херцог дьо Бофор, който се възползува от настъпилото дълбоко мълчание, за да обяви програмата на третата част, — вие всички си спомняте, че господин херцог дьо Гиз научи всички парижки кучета да скачат в чест на госпожица дьо Поне, която провъзгласи за първа хубавица на света. Е, добре, господа, това не беше нищо, защото животните се подчиняваха механично и не знаеха да правят разделение (господин дьо Бофор искаше да каже различие) между тия, за които трябваше да скачат, и тия, за които не трябваше. Писташ ще ви докаже на вас, както и на господин коменданта, че той стои много по-високо от събратята си. Господин дьо Шавини, бъдете тъй любезен да ми дадете за малко бастуна си.

Господин дьо Шавини му го подаде. Господин дьо Бофор постави бастуна хоризонтално на един фут от пода.

— Писташ, приятелю мой — каза той, — направете ми удоволствието да скочите за госпожа дьо Монбазон.

. Всички се засмяха: те знаеха, че когато го арестуваха, господни дьо Бофор беше открито любовник на госпожа дьо Монбазон.

Писташ скочи веднага весело над бастуна.

— Но, струва ми се — каза господин дьо Шавини, — че Писташ прави същото, което правеха събратята му, когато скачаха за госпожица дьо Поне.

— Почакайте — каза принцът. — Писташ, приятелю мой, скочи за кралицата.

И той повдигна бастуна шест пръста по-високо. Кучето прескочи почтително бастуна.

— Писташ, приятелю мой — продължи херцогът, като повдигна бастуна на още шест пръста, — скочете за краля.

Кучето се засили и въпреки височината прескочи леко.

— А сега внимание! — продължи херцогът, като свали бастуна почти до пода. — Писташ, приятелю мой, скочете за

ilustrissimo facchino Mazarini di Piscina.

Кучето обърна задника си на бастуна.

— Е, какво значи това? — каза господин дьо Бофор, като описа полукръг от опашката до главата на животното н му показа отново бастуна. — Скочете де, господин Писташ!

Но Писташ направи полукръг като първия път и показа задника си на бастуна.

Господин дьо Бофор повтори същата маневра и същия израз, но тоя път търпението на Писташ се изчерпа; той се хвърли яростно на бастуна, изтръгна го от ръцете на принца и го счупи със зъби.

Господин дьо Бофор взе двете парчета от муцуната му и ги подаде най-сериозно на господин дьо Шавини, като се извини много и каза, че представлението е свършило, но че ако заповядат след три месеца на друго представление, Писташ ще научи нови номера.

След три дни Писташ беше отровен.

Търсиха виновния, но, разбира се, не го намериха. Господин дьо Бофор поръча да му издигнат паметник със следния надпис:

„Тук почива Писташ, едно от най-умните кучета, които са съществували някога“.

На тая похвала не можеше да се възрази нищо: господин дьо Шавини не се възпротиви на това.

Но тогава херцогът заговори съвсем високо, че на кучето му са опитали отровата, предназначена за него самия; и веднъж следобед той легна в кревата, като викаше, че има колики и че Мазарини го е отровил.

Тоя нов номер стигна до ушите на кардинала и го уплаши много. Венсенската кула минаваше за много нездравословна: госпожа дьо Рамбуйе беше казала, че стаята, в която бяха умрели Пюилорен, маршал Орнано и великият приор дьо Вандом, е също като арсеник; тая дума се повтаряше от всички. И така кардиналът заповяда да опитват виното и месото, поднасяни на затворника. Именно тогава офицерът Ла Раме беше поставен при херцога, за да опитва яденето и пиенето пред него.

Но господин дьо Шавини не прости на херцога дързостите, които бяха изкупени вече от невинния Писташ. Той беше любимец на покойния кардинал; говореха дори, че е негов син; значи трябваше да разбира малко от тирания. Той започна да отмъщава на херцога; поръча най-напред да му отнемат всички железни ножове и сребърни вилици и да му дадат сребърни ножове и дървени вилици. Господин дьо Бофор се оплака; господин дьо Шавини заръча да му предадат, че тъй като тия дни кардиналът казал на госпожа дьо Вандом, че синът й е във Венсенската кула за цял живот, сега той се страхува да не би при тая печална новина затворникът му да направи опит за самоубийство. Петнадесет дни по-късно господин дьо Бофор видя, че отстрани на пътя, който водеше към мястото за игра на топка, са посадени два реда дръвчета, дебели колкото малкия пръст; попита какво значи това, отговориха му, че дърветата са посадени, за да може един ден да си почива в сянката им. Най-после една сутрин при него дойде градинарят и уж да го зарадва, му съобщи, че му е заповядано да посади за него аспержи. Както всеки знае, днес аспержите израстват за четири години, а тогава при не толкова усъвършенствувано градинарство те израстваха за пет години. Тая учтивост вбеси господин дьо Бофор.

Тогава господин дьо Бофор помисли, че е вече време да прибегне към едно от своите четиридесет средства и първо опита най-простото — да подкупи Ла Раме; но Ла Раме, който беше купил мястото си за хиляда и петстотин екю, държеше много на него. Ето защо, вместо да помогне на затворника, той побърза да предупреди господин дьо Шавини; веднага господин дьо Шавини постави осем души в стаята на принца, удвои пазачите и утрои постовете. От тая минута принцът започна да ходи като театралните крале: четири души отпред, четири отзад, а след тях цяла опашка.

Най-напред господин дьо Бофор се смя много на тая строгост — тя беше развлечение за него. Той повтаряше колкото се може по-често: „Това ме забавлява, това ме разнообразява“ (Господин дьо Бофор искаше да каже: това ме развлича; но както знаем, той не казваше винаги онова, което искаше да каже). После прибавяше: „Впрочем, ако поискам да се избавя от почестите, които ми отдавате, имам още тридесет и девет средства“.

Но най-после това развлечение му омръзна. От самохвалство господин дьо Бофор издържа цели шест месеца; но след шест месеца, като виждаше постоянно, че осем души сядат, когато той сяда, стават, когато той става, спират се, когато той се спира, той започна да се мръщи и да брои дните.

Това ново преследване засили омразата му към Мазарини. Принцът кълнеше от сутрин до вечер и пускаше какви ли не остроти по адрес на Мазарини. Страшно беше да се слуша; кардиналът, който знаеше всичко, което ставаше във Венсен, нахлупваше неволно кардиналската си шапка чак до шията.

Един ден господин дьо Бофор събра пазачите си и въпреки че нямаше словесен дар, което беше станало пословично, държа им следната реч, наистина приготвена предварително:

— Господа, ще търпите ли един внук на добрия крал Анри IV да бъде подлаган на премного обиди и низости (той искаше да каже унижения)? Верицата им! — както казваше дядо ми. — Знаете ли, че аз почти царувах в Париж? Цял ден охранявах краля и брат му. Тогава кралицата ме ласкаеше и ме наричаше най-честния човек в кралството. Господа граждани, пуснете ме сега на свобода: аз ще отида право в Лувър, ще извия врата на Мазарини; вие ще ми бъдете лична охрана, всички ви ще направя офицери и ще ви дам добри заплати. Верицата им! Напред, да вървим!

Но патетичното красноречие на внука на Анри IV съвсем не трогна тия каменни сърца; нито един не се помръдна; тогава господин дьо Бофор им каза, че са негодници, и ги превърна в жестоки врагове.

Понякога, когато господин дьо Шавини идваше да го види (а той идваше редовно два-три пъти седмично), херцогът се възползуваше от случая да го заплашва.

— Какво ще направите, господине — казваше той, — ако един хубав ден се появи тук армия от парижани, в брони и с мускети, За да ме освободи?

— Ваше височество — отговаряше господин дьо Шавини с нисък поклон, — на укрепленията имам двадесет топа и тридесет хиляди заряда в запас; ще стрелям по армията, колкото се може по-добре.

— Да, но когато изстреляте вашите тридесет хиляди заряда, те ще превземат кулата и аз ще бъда принуден да им позволя да ви обесят, за мое най-голямо огорчение, разбира се.

И на свой ред принцът се покланяше извънредно учтиво на господин дьо Шавини.

— А аз, ваше височество — продължаваше господин дьо Шавини, — щом някой от тия нехранимайковци стъпи в подземния проход или се изкачи на укреплението, ще бъда принуден за мое най-голямо съжаление да ви убия със собствената си ръка, защото вие сте ми поверен специално и трябва да ви предам жив или мъртъв.

И той се покланяше отново на негово величество.

— Да — продължаваше херцогът, — но тъй като, разбира се, тия храбри хора ще дойдат тук, след като, с извинение, са обесили господин Джулио Мазарини, вие не ще посмеете да посегнете на мене и ще ме оставите жив от страх да не би парижаните да ви разчекнат с четири коня, което е много по-неприятно, отколкото да ви обесят.

Тия кисело-сладки шеги продължаваха десет минути, четвърт час, двадесет минути най-много, но винаги завършваха така:

— Хей! Ла Раме! — викаше господин дьо Шавини, като се обръщаше към вратата.

Ла Раме влизаше.

— Ла Раме — продължаваше господин дьо Шавини, — препоръчвам господин дьо Бофор на вашето специално внимание: отнасяйте се към него с нужното уважение, подобаващо на името и на ранга му, но не го изпускайте от очи нито за миг.

После се оттегляше, като се покланяше на господин дьо Бофор с иронична учтивост, която вбесяваше херцога.

Така Ла Раме стана неизбежен сътрапезник на принца, негов вечен пазач, негова сянка. Но трябва да кажем, че компанията на Ла Раме, човек весел, славен сътрапезник, признат пияч, голям играч на топка, изобщо добряк, имащ в очите на господин дьо Бофор само един недостатък — неподкупност, не само не отегчаваше принца, но дори го развличаше.

За нещастие самият Ла Раме не изпитваше същите чувства. Макар и да ценеше до известна степен честта да бъде затворен с такъв важен затворник, удоволствието да живее свойски с внука на Анри IV не му заменяше радостта, която би изпитвал, ако можеше да посещава от време на време семейството си.

Човек може да бъде отличен кралски тъмничар и същевременно добър баща и добър съпруг. И тъй Ла Раме обожаваше жена си и децата си, които виждаше само отгоре, от крепостните стени, когато те идваха да се разхождат от другата страна на рововете, за да утешат съпружеското му и бащино сърце. Разбира се, това беше много малко за него и Ла Раме чувствуваше, че веселият му нрав, който той смяташе за източник на доброто си здраве, без да знае, че, напротив, той е навярно резултат от него, няма да се запази дълго време при такъв начин на живот. Това убеждение залягаше все по-дълбоко в ума му, когато постепенно, поради изострилите се отношения помежду им, господин дьо Бофор и господин дьо Шавини престанаха съвсем да се виждат. Тогава Ла Раме почувствува, че върху него ляга още по-голяма отговорност; изложените от нас причини го накараха да търси облекчение и той прие твърде горещо предложението на приятеля си, управителя на маршал дьо Грамон, да му даде помощник. Господин дьо Шавини, на когото доложи веднага за това, отговори, че няма нищо против, стига само лицето да бъде подходящо.

Ние смятаме за съвсем безполезно да обрисуваме на читателите физическия н морален портрет на Гримо. Ако, както се надяваме, не са забравили напълно първата част на това произведение, те навярно са запазили доста ясна представа за тоя достоен човек, у когото не бяха станали никакви промени, с изключение на това, че беше остарял с двадесет години: благодарение ка това той бе станал по-мълчалив и по-затворен, макар че Атос, след станалата в него промяна, му позволи да говори.

Но Гримо, който мълчеше вече от дванадесет-петнадесет години, беше вече толкова свикнал с това, че навикът му се бе превърнал в негова втора природа.

XX. ГРИМО ПОСТЪПВА НА СЛУЖБА

И така, Гримо, с вдъхващата доверие външност, се представи във Венсенската кула. Господин дьо Шавини претендираше, че има безпогрешен поглед; това би послужило за доказателство, може би, че той е наистина син на кардинал дьо Ришельо, който имаше същите претенции. Той разгледа внимателно кандидата и стигна до извода, че сключените вежди, тънките устни, извитият кос и изпъкналите скули на Гримо са признаци, които говорят безспорно в негова полза. Той му каза само дванадесет думи; Гримо отговори с четири.

— Отличен човек, от пръв поглед забелязах това — каза господин дьо Шавини. — Идете да се представите на господин Ла Раме и му кажете, че съм доволен от вас във всяко отношение.

Гримо се завъртя на токовете си и отиде при Ла Раме на много по-строг преглед. Тоя преглед беше по-мъчен, защото господин дьо Шавини знаеше, че може да се осланя на Ла Раме, а Ла Раме искаше да се осланя на Гримо.

Гримо имаше всички качества, които могат да се харесат на един тъмничен надзирател, желаеш да има помощник; и така след хиляди въпроси, на всеки от които се даде само по четвърт отговор, Ла Раме остана възхитен от тая умереност в думите, потри ръце и прие Гримо на служба.

— Нареждания? — попита Гримо.

— Ето ги: никога да не се оставя затворникът сам, да му се отнема всичко, което боде или реже, да не му се позволява да прави знаци на хора отвън или да приказва много дълго с пазачите си.

— Всичко? — попита Гримо.

— Засега това е всичко — отговори Ла Раме. — Ако се изменят обстоятелствата, ще се изменят и нарежданията.

И влезе при господин херцог дьо Бофор.

В това време херцогът си решеше брадата, която беше пуснал, както и косата си, за да дразни Мазарини, като излага на показ тежкото си положение и лошата си външност. Но преди няколко дни, като гледаше от кулата, му се стори, че позна в дъното на една минаваща карета хубавата госпожа дьо Монбазон, споменът за която му беше все още скъп, и той не пожела да бъде за нея това, което беше за Мазарини; като се надяваше да я види пак, той поиска един оловен гребен, който му бе даден.

Господин дьо Бофор поиска оловен гребен, защото брадата му, като на всички руси хора, беше червеникава; като я решеше, той я боядисваше.

Щом влезе в стаята, Гримо видя гребена, току-що сложен от принца на масата; той се поклони ниско и го взе. Херцогът погледна учудено тая необикновена фигура.

Фигурата сложи гребена в джоба си.

— Ехе, какво значи това? — извика херцогът. — Какъв е тоя чудак?

Гримо не отговори, но се поклони още веднъж.

— Ням ли си? — извика херцогът. Гримо поклати отрицателно глава.

— Кой си ти тогава? Отговаряй, заповядвам ти! — каза херцогът.

— Пазач — отговори Гримо.

— Пазач! — извика херцогът. — Само тая обесническа мутра липсваше на сбирката ми. Хей! Ла Раме, или който и да е!

Ла Раме дотича. За нещастие на принца Ла Раме, уповавайки се на Гримо, се готвеше да отиде в Париж; той беше вече в двора и се върна недоволен.

— Какво има, ваше височество? — попита той.

— Какъв е тоя нехранимайко, който взема гребена ми и го слага в джоба си? — попита господин дьо Бофор.

— Един от пазачите ви, ваше височество, напълно достоен човек; уверен съм, че и вие ще го оцените като господин дьо Шавини и мене.

— Защо ми взема гребена?

— Наистина, защо вземате гребена на негово височество? — попита Ла Раме.

Гримо извади гребена от джоба си, прекара пръста си по него, посочи крайния зъбец и се задоволи да произнесе една дума:

— Боде.

— Вярно е — рече Ла Раме.

— Какво казва това говедо? — запита херцогът.

— Че кралят е забранил да се дават остри предмети на ваше височество.

— А, луд ли сте, Ла Раме? Но вие сам ми дадохте тоя гребен.

— И извърших голяма грешка, ваше височество; като ви го дадох, аз сам наруших нарежданията си.

Херцогът погледна разярено Гримо, който върна гребена на Ла Раме.

— Предвиждам, че тоя проклетник ще ми дотегне страшно — промърмори принцът.

И наистина в затвора няма преходни чувства. Там всичко, човек или предмет, ви е или приятел, или враг, и там обичат или мразят понякога с основание, но много по-често по инстинкт. И така, Гримо се хареса от пръв поглед на господин дьо Шавини и на Ла Раме; следователно, много просто, той трябваше да не се хареса на господин дьо Бофор, защото качествата, които той притежаваше в очите на коменданта и на надзирателя, бяха недостатъци в очите на затворника.

Но Гримо не искаше да скъса напълно със затворника още от първия ден; той имаше нужда не от импровизирано отвращение, а от дълбока, упорита омраза.

Той се оттегли и отстъпи мястото си на четиримата пазачи, които бяха закусили и сега идеха отново да заемат местата си при принца.

Между това принцът готвеше нова шега, от която очакваше голямо удоволствие; той си поръча раци за закуска на другия ден и смяташе да направи през деня една малка бесилка, за да обеси най-хубавия насред стаята си. Червеният цвят на варения рак няма да остави никакво съмнение за намека и по тоя начин той ще има удоволствието да обеси кардинала фигуративно, докато чака да го обесят в действителност, а при това най-много могат да го укорят, че е обесил един рак.

Денят мина в приготовления за това наказание. В затвора всеки става дете, а господин дьо Бофор беше склонен към това повече от всеки друг. Както винаги той отиде да се разходи, отчупи две-три клончета, предназначени да играят роля в намислената забава, и след дълго търсене намери късче стъкло — находка, която му достави голямо удоволствие. Щом се върна в стаята си, той разнищи кърпичката си.

Нито една от тия подробности не се изплъзна от наблюдателния поглед на Гримо.

На другия ден сутринта бесилката беше готова. За да може да я забие насред стаята, господин дьо Бофор заостряше единия и край с късче стъкло.

Ла Раме го наблюдаваше с любопитството на баща, който мисли, че ще открие може би нова играчка за децата си, а четиримата пазачи гледаха с оня празен взор, който до ден днешен е отличителна черта за физиономията на войника.

Гримо влезе, когато принцът сложи късчето стъкло настрана, макар че още не беше заострил края на бесилката; той започна да връзва нишката към другия и край.

Той хвърли на Гримо поглед, в който още се четеше снощното лошо настроение; но тъй като беше предварително уверен в чудесния резултат на новото си изобретение, не му обърна повече внимание.

Като направи моряшки възел на единия край на нишката, а на другия — клуп, херцогът обгърна с поглед чинията с раците, избра на око най-величествения и се обърна да вземе късчето стъкло. Но стъклото беше изчезнало.

— Кой ми взе стъклото? — попита принцът и се намръщи.

Гримо направи знак, че той го е взел.

— Как, пак ли ти? А защо ми го взе?

— Да, защо взехте късчето стъкло на негово височество? — попита Ла Раме.

Гримо, който държеше стъклото в ръка, прекара пръст по острието му и каза:

— Реже.

— Вярно, ваше височество! — каза Ла Раме, — Ах, дявол да го вземе, тоя човек цена няма!

— Господин Гримо — каза принцът, — моля ви във ваш интерес да не попадате в обсега на ръката ми.

Гримо се поклони и се оттегли в края на стаята.

— Шт, шт, ваше височество! — каза Ла Раме. — Дайте ми бесилката си, аз ще я изостря с моя нож.

— Вие ли? — попита принцът и се засмя.

— Да, аз; нали това желаехте?

— Без съмнение. Но това ще бъде още по-смешно. Заповядайте, мили ми Ла Раме.

Ла Раме, който не разбра възклицанието на принца, изостри извънредно грижливо крачето на бесилката.

— Така! — каза херцогът. — Сега направете една дупчица в пода, докато аз намеря престъпника.

Ла Раме коленичи с единия крак и издълба дупчицата.

В това време принцът окачи рака на нишката.

После заби бесилката насред стаята и избухна в смях.

Ла Раме също се засмя от все сърце, без да знае защо се смее, а пазачите пригласяха.

Само Гримо не се смееше.

Той се приближи до Ла Раме, показа му рака, който се въртеше на нишката, и каза:

— Кардинала!

— Обесен от негово височество херцог дьо Бофор — продължи принцът, като се смееше още по-високо, — и от кралския тъмничен надзирател ЖакКризостом Ла Раме.

Ла Раме извика от ужас, спусна се към бесилката, изтръгна я от пода, счупи я на малки късчета и я изхвърли през прозореца. Изгубил ума и дума, той искаше да изхвърли и рака, но Гримо го взе от ръцете му.

— Добър за ядене — каза той и го сложи в джоба си.

Херцогът изпита толкова голямо удоволствие от цялата тая сцена, че почти прости на Гримо ролята, която беше изиграл. Но като размисли през деня за намерението на пазача си и като му се видя, че то е лошо, той изпита още по-голяма омраза към него.

Но за най-голямо отчаяние на Ла Раме историята с рака се разнесе не само в кулата, но и извън нея. Господин дьо Шавини, който в дъното на душата си мразеше силно кардинала, се погрижи да разкаже анекдота на двама-трима благонамерени приятели, а те го разгласиха веднага.

Благодарение на това господин дьо Бофор се чувствуваше напълно щастлив в продължение на няколко дни.

Между това херцогът забеляза сред пазачите си един човек с много добродушно лице и започна да го ласкае, още повече, че с всяка минута Гримо му ставаше все по-противен. И така, една сутрин, когато херцогът приказваше от известно време насаме с тоя човек, влезе Гримо, погледна какво става, приближи се почтително до пазача и принца и улови пазача подръка.

— Какво искате от мене? — запита херцогът грубо. Гримо отведе пазача на четири крачки и му посочи вратата.

— Вървете! — каза той. Пазачът се подчини.

— О, но вие сте непоносим! — извика принцът. — Аз ще ви накажа.

Гримо се поклони почтително.

— Господин шпионин, ще ви строша кокалите! — извика принцът раздразнен.

Гримо се поклони, като отстъпваше.

— Господин шпионин — подзе херцогът, — ще ви удуша със собствените си ръце.

Гримо се поклони, като продължаваше да отстъпва.

— И без да отлагам, още сега — продължи принцът, като смяташе, че е най-добре да свърши веднага.

И той протегна сгърчените си ръце към Гримо, който се задоволи да избута пазача навън и да затвори вратата след него.

В същото време той почувствува върху раменете си ръцете на херцога, твърди като железни клещи; вместо да вика за помощ или да се защищава, той приближи бавно показалеца си до устните и каза полугласно, с подкупваща усмивка:

— Шт!

Движение, усмивка, дума — това беше толкова рядко нещо от страна на Гримо, че негово височество се смръзна на мястото си от учудване.

Гримо се възползува от тая минута, извади от хастара на палтото си прелестно писъмце с аристократичен герб, което не беше изгубило напълно първоначалното си благоухание, и го подаде на херцога, без да продума.

Още повече учуден, херцогът пусна Гримо, взе писъмцето и като позна почерка, извика:

— От госпожа дьо Монбазон!

Гримо кимна утвърдително.

Херцогът разкъса бързо плика, прекара ръка по очите си, толкова беше заслепен, и прочете следното:

Херцогът остана замаян около минута. Онова, което търсеше напразно цели пет години, тоест, слуга, помощник, приятел, му падаше изведнъж от небето, когато го очакваше най-малко. Той погледна учудено Гримо и след това препрочете писмото от начало до край.

— О, мила Мари! — промърмори той, когато свърши четенето. — Значи нея съм видял в дъното на каретата! Как, тя мисли още за мене след пет години раздяла! Дявол да го вземе! Такова постоянство може да има само в „Астрея“.

След това се обърна към Гримо и прибави:

— А ти, приятелю мой, си съгласен да ни помагаш?

Гримо кимна утвърдително.

— И си дошъл тук за това? Гримо кимна повторно.

— А аз исках да те удуша! — извика херцогът, Гримо се усмихна.

— Но чакай! — каза херцогът. И той затършува в джоба си.

— Чакай! — продължи той, като поднови безплодния си опит. — Такава преданост към един внук на Анри IV не трябва да остане без награда.

По движението на херцог дьо Бофор се виждаше, че той има най-добро намерение. Но във Венсен една от предпазните мерки беше да не се оставят пари на затворниците.

Като видя разочарованието на херцога, Гримо извади от джоба си пълна кесия със злато и му я подаде.

— Ето какво търсите — каза той.

Херцогът отвори кесията и поиска да я изпразни в ръцете на Гримо, но Гримо поклати глава.

— Благодаря, ваше височество — прибави той и отстъпи, — на мен ми е заплатено.

Херцогът изпадаше от една изненада в друга.

Той му протегна ръка. Гримо се приближи и я целуна почтително. Благородните обноски на Атос бяха преминали отчасти към Гримо.

— А сега какво ще правим? — попита херцогът.

— Сега е единадесет часа сутринта — отговори Гримо. — В два часа нека ваше височество поиска да изиграе една партия на топка с Ла Раме и нека изпрати дветри топки отвъд стените.

— Добре, а после?

— После… ваше височество ще се приближи до

——

1 ’ Астрея — прочут пасторален роман на френския писател Оноре дЮфре, написан в началото на XVII в. Б. пр.

стените и ще извика на един човек, който ще работи в рововете, да ви ги хвърли обратно.

— Разбирам — каза херцогът.

Лицето на Гримо просия от удоволствие: той беше отвикнал да говори и затова всеки разговор беше труден за него.

Той поиска да се оттегли.

— И тъй, ти не искаш да приемеш нищо? — попита херцогът.

— Бих искал ваше височество да ми даде едно обещание.

— Какво? Говори!

— Когато бягаме, винаги и навсякъде да вървя пръв; ако ви заловят отново, ваше височество, най-много ще влезете пак в затвора си, а ако ме пипнат мене, най-малко ме чака бесилка.

— Точно така е — каза херцогът, — и честна дума на благородник, ще изпълня твоето желание.

— А сега ми остава да помоля ваше височество само за едно нещо: направете ми честта да продължавате да ме мразите като преди.

— Ще се постарая — отговори херцогът. На вратата се почука.

Херцогът сложи писмото и кесията в джоба си и се хвърли на леглото. Всички знаеха, че той прибягва към това средство, когато се отегчава силно. Гримо отвори вратата: беше Ла Раме, току-що върнал се от кардинала след описаната от нас сцена.

Ла Раме погледна изпитателно около себе си, видя същите признаци на антипатия между затворника и пазача си и се усмихна самодоволно.

После се обърна към Гримо и каза:

— Добре, приятелю мой, добре. За вас току-що бе говорено на добро място и скоро, надявам се, ще чуете приятни новини за вас.

Гримо се поклони колкото се може по-грациозно й се оттегли, както правеше винаги, когато влизаше началникът му.

— Е, ваше височество, значи вие все още се сърдите на тоя беден човечец? — запита Ла Раме, като се смееше високо.

— А, вие ли сте, Ла Раме? — извика херцогът. — Бога ми, време беше да дойдете. Аз легнах с лице към стената, за да не се поддам на изкушението да сдържа обещанието си, като удуша тоя злодей Гримо.

— Съмнявам се обаче да е казал нещо неприятно на ваше височество — каза Ла Раме, като правеше духовит намек за мълчаливостта на помощника си.

— Не ще и дума, пусто да остане! Ням от Ориента. Уверявам ви, вие се завърнахте тъкмо навреме, Ла Раме; изгарях от нетърпение да ви видя отново.

— Ваше височество е много добър — каза Ла Раме, поласкан от комплимента.

— Да — продължи херцогът, — наистина днес се чувствувам много несръчен, ще имате удоволствието да видите.

— Значи ще играем на топка? — се изтръгна от Ла Раме.

— Ако нямате нищо против.

— На ваше разположение съм, ваше височество.

— Наистина, мили ми Ла Раме, вие сте очарователен човек и бих желал да остана вечно във Венсен, за да имам удоволствието да прекарам живота си с вас.

— Ваше височество — отговори Ла Раме, — мисля, че не кардиналът ще бъде виновен, ако желанието ви не се изпълни.

— Как така? Видяхте ли се с него?

— Той ме повика тая сутрин при себе си.

— Наистина! За да ви говори за мене?

— За какво друго искате да ми говори? Всъщност ваше височество, вие сте му кошмар.

Херцогът се усмихна горчиво.

— Ах, ако вие бяхте приел моите предложения, Ла Раме! — каза той.

— Стига, ваше височество. Ето пак заговаряте за това; но виждате добре, че не сте благоразумен.

— Ла Раме, казах ви и ви повтарям още веднъж, че ще ви позлатя.

— С какво? Преди да успеете да излезете от затвора, вашето имущество ще бъде конфискувано.

— Преди да успея да изляза от затвора, аз ще бъда господар на Париж.

— Шт, по-тихо! Е, приляга ли ми да слушам такива неща? Добър разговор за кралски офицер! Виждам, ваше височество, че ще трябва да потърся още един Гримо.

— Добре, да не говорим повече за това. Значи в разговора с кардинала е ставало въпрос за мене. Ла Раме, ти трябва някога, когато те повика, да ме оставиш да облека дрехите ти. Ще отида вместо тебе, ще го удуша и честна дума на благородник, ако такова е условието, ще се върна в затвора.

— Ваше височество, виждам, че трябва да повикам Гримо.

— Виноват. И какво ти каза тоя богоугодник?

— Прескачам думата, ваше височество — каза Ла Раме с хитър вид, — защото тя се римува с благородник. Какво ми каза ли? Каза ми да ви пазя добре.

— А защо да ме пазите добре? — неспокойно попита херцогът.

— Защото някакъв аструлог предсказал, че ще избягате.

— А, значи аструлог е предсказал това? — каза херцогът, като потрепера неволно.

— О, боже мой, да1 Вярвайте ми, тия глупави магьосници се чудят просто какво да измислят, за да измъчват честните хора.

— И какво отговори ти на светлейшето високопреосвещенство?

— Че ако въпросният аструлог съставя алманаси, не го съветвам да ги купува.! — Защо?

— Зашото, за да избягате оттук, трябва да се превърнете на сипка или мушитрънче.

— За нещастие ти си прав. Хайде да играем на топка, Ла Раме.

— Много се извинявам, ваше височество, но трябва да помоля ваша светлост за половин час отсрочка.

— Защо?

— Защото негово високопреосвещенство Мазарини е по-горд от вас, макар че не е от толкова знатен произход, и забрави да ме покани на закуска.

— Е добре, искаш ли да заповядам да ти донесат закуската тук?

— Не, не, ваше височество. Трябва да ви кажа, че баничарят дядо Марто, който живееше точно срещу замъка.

— Е?

— Продаде преди осем дни заведението си на едни парижки баничар, на когото, както изглежда, лекарите са препоръчали селски въздух.

— Е, какво ме интересува това?

— Почакайте, ваше височество. Тоя проклет бакичар е изложил пред дюкянчето си куп неща, от които могат да ви потекат лигите.

— Лакомник.

— Е, боже мой, ваше височество! Не е лакомник тоя, който обича да яде добре. В природата на адвена е да търси съвършенство в точените работи, както и във всичко друго. И така, тоя мошеникбаничар, трябва да ви кажа, ваше височество, като ме видя да се спирам пред изложените му стоки, дойде при мене, целият в брашно, и ми каза: „Господин Ла Раме, трябва да си намеря клиенти измежду затворниците в кулата. Аз купих това заведение от предшественика си, защото той ме уверяваше, че снабдява замъка. И ето, кълна се в честта си, господин Ла Раме, аз съм тук от седмица, а господин дьо Шавини не е купил от мене нито една баничка.“ — „Но — му казах тогава — навярно господин дьо Шавини се страхува, че тестените ви изделия не са добри“. — „Тестените ми изделия не са добри! Е, господин Ла Раме, искам вие сам да прецените това, и то още сега.“ — „Не мога — му отговорих, — трябва да се върна непременно в замъка“. — „Е — каза, — тогава вървете да си свършите работата, зашото, както изглежда, много бързате, но се върнете след половин час“. — „След половин час?“ — „Да. Закусвал ли сте?“ — „Бога ми, не!“ — „Е добре, ето тая баница ще ви чака с бутилка старо бургундско…“ И вие разбирате, ваше височество, тъй като не съм турял троха в устата, бих искал с позволението на ваше височество…

Ла Раме се поклони.

— Върви, животно — каза херцогът, — но помни, че ти давам само половин час.

— Мога ли да обещая на наследника на дядо Марто, че ще му станете клиент, ваше височество?

— Да, само да не слага гъби в баниците си: ти знаеш, че гъбите на Венсенската гора са смъртоносни за семейството ми.

Ла Раме излезе, без да обърне внимание на намека, а след пет минути влезе началникът на стражата под предлог да прави компания на принца, но всъщност да изпълни заповедите на кардинала, който, както казахме вече, препоръчваше „да не се свалят очи от затворника“.

Но през тия пет минути херцогът успя да прочете още веднъж писмото на госпожа дьо Монбазон, което доказваше, че приятелите му не са го забравили и се грижат за освобождението му. По какъв начин? Той още не знаеше това, но се зарече да накара Гримо да заговори въпреки мълчаливостта му. Сега почувствува още по-голямо доверие към него, защото си даде сметка за поведението му и разбра, че всички тия дребни преследвания са измислени от него само за да отстранят от пазачите всяко подозрение за сговор между него и затворника.

Тая хитрина издигна много Гримо в очите на херцога и той реши да му се довери напълно.

XXI. КАКВО СЪДЪРЖАХА БАНИЦИТЕ НА НАСЛЕДНИКА НА ДЯДО МАРТО

След половин час Ла Раме се върна весел и оживен като човек, който добре се е наял и особено добре се е напил. Той намери, че баниците са отлични, а виното — чудесно.

Времето беше хубаво и благоприятствуваше за предполагаемата игра на топка. Във Венсен играеха на открито: следователно нямаше нищо по-лесно за херцога да изпълни съвета на Гримо, тоест да прехвърли топките в рова.

Все пак, докато не ударя два часът, уговореното време, херцогът не играеше много несръчно. Но той изгуби всички партии, което му позволи да се разгневи и както обикновено става в такъв случай, да прави една грешка след друга.

И така, щом удари два часът, топките полетяха в рова за най-голяма радост на Ла Раме, който си отбелязваше петнадесет точки за всяка изхвърлена топка, Най-после несполучливите удари зачестиха толкова, че скоро започна да се чувствува липса на топки. Тогава Ла Раме предложи да изпратят някого да ги прибере от рова. Но херцогът забеляза много правилно, че това е излишно губене на време, приближи се до крепостната стена, която на това място, както каза надзирателят, беше най-малко петдесет фута висока, и видя някакъв човек, който вършеше нещо в една от многото градинки, разработвани от селяните на отвъдната страна на рова.

— Ей, приятелю! — викна той.

Човекът вдигна глава и херцогът едва не извика от учудване. Тоя човек, тоя селянин, тоя градинар беше Рошфор, за когото принцът смяташе, че е в Бастилията.

— Е, какво има там горе? — попита човекът.

— Бъдете тъй любезен да ни прехвърлите топките — отвърна херцогът.

Градинарят кимна и започна да хвърля топките: Ла Раме и пазачите се заловиха да ги събират. Една от тях падна в краката на херцога и тъй като очевидно беше предназначена за него, той я сложи в джоба си.

После поблагодари със знак на градинаря и продължи играта.

Но решително тоя ден не вървеше на херцога, топките продължаваха да излитат навън: вместо да се задържат в границите на играта, дветри от тях се върнаха в рова; но тъй като градинарят не беше вече там, за да ги прехвърли, те пропаднаха. Най-после херцогът обяви, че се срамува от своята несръчност и че не иска да продължава играта.

Ла Раме беше във възторг от такава бляскава победа над принц с кралска кръв.

Принцът се върна в стаята си и си легна: той лежеше почти по цели дни, откак му бяха отнели книгите.

Ла Раме взе дрехите на принца под предлог, че са изпрашени и че трябва да се почистят: но всъщност за да бъде уверен, че принцът няма да се мръдне от мястото си. Ла Раме беше предвидлив човек.

За щастие принцът успя да скрие топката под възглавницата си.

Щом вратата се затвори, херцогът разкъса обвивката на топката със зъби, защото не му бяха оставили никакъв режещ инструмент: той ядеше с ножове, които имаха огъващи се сребърни остриета и не режеха.

Под обвивката имаше писмо със следното съдържание:

Херцог дьо Бофор, на когото бяха върнали огъня, откак се беше отказал от рисуването, изгори това писмо, както преди изгори с най-голямо съжаление писмото на госпожа дьо Монбазон, и искаше вече да хвърли в огъня топката, когато му хрумна, че тя може да му послужи, за да предаде отговора си на Рошфор.

Херцогът бе пазен добре: Ла Раме чу шум от движение и влезе.

— Ваше височество има ли нужда от нещо? — попита той.

— Беше ми студено — отговори херцогът — и раздухах огъня, за да дава повече топлина. Вие знаете, мили мой, че стаите на Венсенската кула са прочути със своя студ. Тук би могло да се пази лед и да се събира селитра. Ония, в които са умрели Пюилоран, маршал дОрнзно и великият приор, чичо ми, са в това отношение също като арсеник, както казваше госпожа дьо Рамбуйе.

И херцогът си легна отново, като мушна топката по-дълбоко под възглавницата си. Ла Раме се усмихна леко. Той беше добър по душа, бе се привързал силно към прочутия си затворник и щеше да бъде отчаян, ако му се случеше някакво нещастие. А нещастията, които се бяха случили едно след друго с трите споменати от херцога лица, бяха неоспорими.

— Ваше височество — му каза той, — не трябва да се предавате на такива мисли. Тия мисли убиват, а не селитрата.

— Е, мили мой — отвърна херцогът, — вие сте много любезен: ако можех като вас да ходя да ям баници и да пия бургундско вино при наследника на дядо Марто, това щеше да ме разсее.

— Факт е, ваше височество — каза Ла Раме, — че неговите баници са чудни, а виното му е безподобно.

— Във всеки случай — продължи херцогът — избата и кухнята му са сигурно по-добри, отколкото у господин дьо Шавини.

— Е, а кой ви пречи да ги опитате, ваше височество? — попита Ла Раме, като се улови на въдицата. — Впрочем аз му обещах, че ще ви направя негов клиент.

— Имаш право — каза херцогът, — ако аз трябва да остана тук завинаги, както милият Мазарини има добрината да ми съобщи, трябва да си измисля някакво развлечение за стари години, трябва да стана покломник.

— Ваше височество, послушайте един добър съвет, не отлагайте това за стари години.

„Добре — помисли си херцог дьо Бофор, — небето е надарило щедро с един от смъртните грехове, ано не с два, всеки човек, за да погуби тялото и душата му. Изглежда че нашият Ла Раме е надарен с лакомия. Няма що, ще се възползуваме от това.“

И прибави високо:

— Е, мили ми Ла Раме, другиден е празник, нали?

— Да, ваше височество, Петдесетница.

— Искате ли другиден да ми дадете един урок?

— По какво?

— По лакомия.

— На драго сърце, ваше височество.

— Но един — урок насаме. Ще изпратим пазачите в лавката на господин дьо Шавини, а ние ще си уредим тук една вечеря, ръководенето на която предоставям на вас.

— Хм! — каза Ла Раме.

Предложението беше съблазнително; но Ла Раме, колкото и неблагоприятно впечатление да направи на господин кардинала, беше стар вълк и знаеше всички клопки, които може да постави един затворник. Господин дьо Бофор казваше, че е приготвил четиридесет начина да избяга от затвора. В това угощение не се ли криеше някаква хитрина?

Той помисли малко: резултатът от мислите му беше, че той самият ще поръча яденето и виното, следователно никакъв прах не може да се сложи в яденето, никаква течност не може да се сипе във виното.

Да го напие? Херцогът не можеше да има подобно намерение. Той се засмя само при мисълта за това, после му хрумна нещо, което реши въпроса.

Херцогът следеше с безпокойство вътрешния монолог на Ла Раме, който се отразяваше на лицето му; но най-после лицето на надзирателя се проясни.

— Е какво, прието? — попита херцогът.

— Да, ваше височество, при едно условие.

— Какво?

— Гримо да ни прислужва на масата. Това беше добре дошло за принца.

Но той успя да придаде на лицето си израз на крайно недоволство.

— По дяволите вашия Гримо! — извика той. — Той ще ми развали целия празник.

— Аз ще му заповядам да стои зад ваше височество, а тъй като той не обелва нито дума, ваше височество няма да го вижда, нито ще го чува и с малко добро желание ще си въобрази, че е на сто левги от него.

— Знаете ли, мили мой, какво заключение вадя от всичко това? — запита херцогът. — Вие нямате доверие в мен.

— Ваше височество, другиден е Петдесетница.

— Е, добре, какво ме интересува, че е Петдесетница? Да не би да се страхувате, че свети дух ще слезе на земята във вид на огнен език, за да ми отвори вратите на затвора?

— Не, ваше височество: но ви разправих какво е предсказал тоя проклет магьосник.

— А какво е предсказал?

— Че преди да мине Петдесетница, ваше височество ще излезе от Венсен.

— Значи ти вярваш на магьосниците? Глупак!

— На това аз не обръщам внимание — каза Ла Раме и щракна с пръсти. — Но негово високопреподобие Джулио обръща внимание на това: като италианец той е суеверен.

Херцогът сви рамене.

— Е, добре, така да бъде — каза той с отлично изиграно добродушие, — приемам Гримо, защото иначе нищо няма да стане: но не искам никой друг освен Гримо; вие ще се нагърбите с всичко. Поръчайте вечеря, каквато намерите за добре; единственото ядене, което определям, е една от тия баници, за които ми говорихте. Поръчайте я за мене, та наследникът на дядо Марто да надмине себе си, обещайте му, че ще му бъда клиент не само докато съм в затвора, но и когато изляза.

— Значи вие все още мислите, че ще излезете? — попита Ла Раме.

— Ами разбира се! — извика принцът. — Дори и след смъртта на Мазарини: аз съм петнадесет години по-млад от него. Наистина — прибави той с усмивка — във Венсен се живее по-бързо.

— Ваше височество! — каза Ла Раме. — Ваше височество!

— Или се умира по-рано — прибави херцог дьо Бофор, — което е едно и също.

— Ваше височество, ще отида да поръчам вечерята.

— И вие мислите, че ще можете да направите нещо от ученика си?

— Надявам се, ваше височество.

— Ако той ви даде време за това — промърмори херцогът.

— Какво казва ваше височество?

— Наше височество казва да не щадите кесията на господин кардинала, който е благоволил да се нагърби с нашата издръжка.

Ла Раме се спря на вратата.

— Кого желае ваше височество да му изпратя?

— Когото искате, само не Гримо.

— Тогава началника на стражата? — С неговия шах.

— Добре., И Ла Раме излезе.

След пет минути пристигна началникът на стражата и херцог дьо Бофор се отдаде изцяло на сложните комбинации в шахмата.

Чудно нещо е мисълта и какви, преврати извършват в нея един знак, една дума, една надежда! Херцогът беше в затвора от пет години и сега, когато поглеждаше назад, тия пет години, протекли толкова бавно-, му се струваха по-къси от двата дни, от тия четиридесет и осем часа, които му оставаха до минутата на бягството.

Но едно нещо страшно го интересуваше: как ще стане това бягство. Бяха му вдъхнали надежда за резултата, но бяха скрили подробностите и не му бяха казали какво ще съдържа тайнствената баница. Какви приятели го чакаха? Значи той имаше още приятели след петгодишно затворничество? В такъв случай беше много привилегирован принц.

Той забравяше, че освен приятелите за него си беше спомнила една жена, което е много по-необикновено; наистина тя не му е останала може би напълно вярна, но не го е забравила, а това е вече много.

Всичко това занимаваше силно херцога, ето-защо при играта на шах стана същото, каквото стана при играта на топка: господин дьо Бофор правеше една грешка след друга и на свой ред офицерът го би вечерта, както сутринта го би Ла Раме.

Но тия последователни неуспехи си имаха една добра страна: по тоя начин времето до осем часа мина незабелязано, все пак се спечелиха три часа; после ще дойде нощта, а с нощта — и сънят.

Така поне си мислеше херцогът: но сънят е много прищявно божество, което не идва точно тогава, когато го викат. Херцогът го чака до среднощ, като се въртеше от една страна на друга в леглото си както свети Лоран на скарата си. Най-после той заспа.

Но на разсъмване се събуди: беше сънувал фантастични сънища: бяха му израснали крила; съвсем естествено той поиска тогава да литне и отначало крилата го носеха отлично: но на известна височина изведнъж почувствува, че не може да се държи във въздуха, крилата му се счупиха и му се стори, че пада в бездънна пропаст; събуди се с пот на челото и съвсем разбит, сякаш наистина беше паднал от високо.

Той заспа отново и пак заскита в лабиринт от сънища, един от друг по-безсмислени; едва затворил очи, въображението му, насочено към една-единствена цел — бягството му, се залови отново да рисува опити да го осъществи. Сега пък друго нещо: сънуваше, че са открили подземен проход и че Гримо вървеше пред него с фенер в ръка: постепенно проходът се стесняваше, но херцогът продължаваше да върви напред; най-после той стана толкова тесен, че беглецът се опитваше напразно да върви по-нататък: стените се сближаваха и го притискаха, той правеше нечувани усилия да върви напред — невъзможно; а Гримо беше далеч напред а продължаваше да върви с фенер в ръка; той искаше да го повика, за да му помогне да се измъкне от теснината, но не можеше дума да продума. Тогава от другия край, откъдето беше дошъл, се чуха стъпките на преследвачите му, те все се приближаваха, той беше открит, нямаше вече надежда да избяга. Стените сякаш се бяха сговорили с неприятелите му и го притискаха толкова по-силно, колкото по-голяма нужда имаше да бяга; най-после той чу гласа на Ла Раме и го видя него самия. Ла Раме протегна ръка и със силен смях я сложи на рамото му; уловиха го и го заведоха в ниската сводеста стая, където бяха умрели маршал Орпано, Пюилоран и чичо му; трите им гроба бяха там, три купчини, а четвъртият зееше — очакваше още един труп.

Ето защо, когато се събуди, херцогът напрегна всичките си сили да не заспи, както вечерта ги напрягаше да заспи: той беше тъй бледен и тъй уморен, че Ла Раме, който влезе при него, го запита дали не е болен.

— Наистина — каза един от пазачите, който лежеше в стаята и не беше спал от зъбобол поради влагата — негово височество прекара много неспокойна нощ и два-три пъти в съня си извика за помощ.

— Какво ви е, ваше височество? — попита Ла Раме.

— Ти си виновен за това, глупако — отговори херцогът. — Вчера ти ми наду главата с твоите бръщолевения за бягство и аз сънувах, че бягам и че си троша врата.

Ла Раме избухна в смях.

— Виждате ли, ваше височество — каза той, — това е предупреждение от небето; ето защо се надявам, че ваше височество няма да извърши никога такива безумия наяве.

— Имате право, мили ми Ла Раме — каза херцогът, като триеше потта, която течеше още по челото му, макар че се беше събудил, — занапред ще мисля само за ядене и пиене.

— Шт! — рече Ла Раме.

И под разни предлози той изпрати пазачите един по един.

— Е, какво? — попита херцогът, когато останаха сами.

— Вечерята е поръчана — отвърна Ла Раме.

— А, и от какво се състои? Говорете, господин домоугтравителю.

— Ваше височество обеща да предостави това на мене.

— А ще има ли баница?

— Надявам се, като кула.

— Направена от наследника на дядо Марто?

— Поръчана е.

— А каза ли му, че е за мене?

— Казах.

— И какво ти отговори?

— Че ще се постарае да угоди на ваше височество.

— Чудесно! — каза херцогът и потри ръце.

— Дявол да го вземе! — забеляза Ла Раме. — Какви успехи правите в лакомията, ваше височество! От пет години не съм виждал нито веднъж такава радост на лицето ви.

Херцогът разбра, че не се владее добре. Но Гримо сякаш подслушваше на вратата и сякаш видя, че веднага трябва да отвлече мислите на Ла Раме: в същата минута той влезе и направи знак на Ла Раме, че има да му каже нещо.

Ла Раме се приближи до Гримо, който му заговори ниско.

През това време херцогът.се овладя.

— Аз забраних вече на тоя човек да идва тук без мое позволение — каза той.

— Трябва да го извините, ваше височество — отвърна Ла Раме, — защото аз го повиках.

— А защо го повикахте, като знаете, че ми е неприятен?

— Ваше височество си спомня условието: той трябва да прислужва на тая знаменита вечеря. Ваше височество забрави вечерята.

— Не. Но забравих господин Гримо.

— Ваше височество знае, че без него няма да има вечеря.

— Хайде, правете каквото искате.

— Приближете се, любезни — каза Ла Раме, — и слушайте какво ще ви кажа.

Гримо се приближи с крайно намръщено лице.

— Негово височество — продължи Ла Раме — ми направи честта да ме покани да вечерям утре с него.

Гримо направи знак, че не разбира какво го засяга това.

— Да, да — продължи Ла Раме, — напротив, това ви засяга, защото вие ще имате честта да ни прислужвате, без да смятаме това, че колкото и големи да са апетитът и жаждата ни, все пак в чиниите и бутилките ще остане нещо, и то ще бъде за вас.

Гримо се поклони в знак на благодарност.

— А сега ще помоля ваше височество да ме извини — каза Ла Раме. — Изглежда, че господин дьо Шавини ще отсъствува няколко дни и преди заминаването си иска да ми даде някои нареждания.

Херцогът се опита да размени поглед с Гримо, но очите на Гримо гледаха равнодушно.

— Вървете — каза той на Ла Раме — и се върнете колкото се може по-скоро.

— Значи ваше височество желае да се реваншира за вчерашната игра?

Гримо кимна незабелязано отгоре надолу.

— Да — отговори херцогът, — но пазете се, мили ми Ла Раме, не всички дни си приличат, така че днес съм решил да ви направя на пух и прах.

Ла Раме излезе: Гримо го изпрати с очи, без да се помръдне; но когато вратата се затвори, той извади бързо от джоба си молив и едно четвъртито листче.

— Пишете, ваше височество — каза той.

— Какво да пиша?

Гримо направи знак с пръст и продиктува:

Всичко е готово за утре вечер; бъдете нащрек от седем до девет часа: дръжте два оседлани коня: ще се спуснем от първия прозорец на галерията.

— После? — запита херцогът.

— После, ваше височество? — учудено повтори Гримо. — После се подпишете.

— И това ли е всичко?

— Какво желаете повече, ваше височество? — продължи Гримо, който предпочиташе най-стегнат стил.

Херцогът се подписа.

— А сега — каза Гримо, — ваше височество, изгубихте ли топката?

— Коя топка?

— Тая, в която беше писмото.

— Не, мислех, че може да ни дотрябва. Ето я. Херцогът извади топката изпод възглавницата и я подаде на Гримо.

Гримо се усмихна колкото се може по-приятно.

— Е? — попита херцогът.

— Аз ще зашия листчето в топката, ваше височество — рече Гримо, — а през време на играта вие ще я хвърлите в рова.

— Но може би ще се изгуби?

— Бъдете спокоен, ваше височество, там ще има някой, който да я прибере.

— Градинар? — попита херцогът. Гримо кимна утвърдително.

— Същият, вчерашният? Гримо кимна повторно.

— Значи граф дьо Рошфор?

Гримо кимна три пъти утвърдително.

— Но съобщи ми поне някои подробности за начина, по който ще бягаме.

— Това ми е забранено до последната минута — каза Гримо.

— Кои ще ме чакат от другата страна на рова?

— Нищо не зная, ваше височество.

— Кажи ми поне какво ще съдържа тая знаменита баница, ако не искаш да полудея.

— Ваше височество, тя ще съдържа два ножа, едно въже с възли и една желязна круша1.

— Добре, разбирам.

— Ваше височество вижда, че ще има за всички.

— Ние ще вземем ножовете и въжето — каза херцогът.

— А ще накараме Ла Раме да лапне крушата — прибави Гримо.

— Мили ми Гримо — рече херцогът, — ти не говориш често, но когато говориш, трябва да призная, думите ти са златни.

XXII. ЕДНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА МАРИ МИШОН

В същото време, когато херцог дьо Бофор и Гримо бяха заети с планове за бягството, двама души на коне, придружени от лакей, който яздеше на няколко крачки зад тях, влизаха в Париж по улицата на предградието Сен Марсел. Тия двама души бяха граф дьо Ла Фер и виконт дьо Бражелон.

Младежът идваше за първи път в Париж и Атос не прояви старание в полза на столицата, старата му приятелка, като му я показваше от тая страна. Разбира се, последното село в Турен беше по-приятно наглед от Париж, гледан откъм Блоа. И за срам на тоя толкова хвален град трябва да кажем, че той направя много посредствено впечатление на младежа.

Атос беше като преди безгрижен и спокоен.

Стигнал в Сен Медар, Атос, водач на спътника си в тоя лабиринт, зави в улица де Пост, оттам в улица дьо ла Естрапад, Фосе Сен Мишел и дьо Вожирар. Най-после те навлязоха в улица Феру. Към средата на тая улица

——

1 Желязна круша — усъвършенствуван инструмент за уста във формата на круша; той се разтваря в устата чрез пружина и разтяга челюстите докрай, за да не може човек да вика.

Атос вдигна усмихнато очи, показа една проста наглед къща на младежа и каза:

— Ето в тая къща, Раул, прекарах седем най-щастливи и най-мъчителни години от живота си.

Младежът се усмихна на свой ред и се поклони на къщата. Той благоговееше пред покровителя си и това се проявяваше във всичките му постъпки.

Колкото за Атос, както казахме вече, Раул беше не само средоточие за него, но с изключение на старите му спомени от полка единственият обект на обичта му. От това може да се разбере колко нежно и дълбоко можеше да обича тоя път Атос.

Двамата пътници се спряха на улица дю Вьоломбие, пред фирмата „Зелената лисица“. Атос познаваше отдавна тая странноприемница, тъй като стотина пъти беше идвал тук с приятелите си: но за двадесет години в странноприемницата бяха станали големи промени, като се почне от съдържателите й.

Пътниците предадоха конете си на слугите и им заповядаха, тъй като животните бяха от чистокръвна порода, да положат за тях най-големи грижи, да им дадат само слама и овес и да им умият гърдите и краката с хладко вино. В тоя ден те бяха изминали двадесет левги. Едва след като се погрижиха за конете си, както подобава на истински кавалеристи, те поискаха две стаи за себе си.

— Вие трябва да се приготвите, Раул — каза Атос. — Ще ви представя на едно лице.

— Днес ли, господине? — попита младежът.

— След половин час. Младежът се поклони.

Не тъй неуморим като Атос, който сякаш беше от желязо, той би предпочел може би да се окъпе в Сена, за която беше слушал толкова много и за която беше твърдо убеден, че стои по-долу от Лоара, и след това да си легне. Но граф дьо Ла Фер беше си казал думата и той се подчиняваше.

— Тъкмо се сетих — каза Атос, — облечете се по-добре, Раул: искам да сте хубав.

— Надявам се, господине — рече младежът усмихнато, — че не става дума за женитба. Вие знаете задълженията ми към Луис.

Атос се усмихна на свой ред.

— Не, бъдете спокоен — каза той, — макар че ще ви представя на жена.

— Жена? — попита Раул.

— Да, и желая дори да я обикнете.

Младежът погледна графа с известно безпокойство; но усмивката на Атос го успокои веднага.

— А на колко е години? — попита виконт дьо Бражелон.

— Мили ми Раул, запомнете веднъж завинаги, че такъв въпрос не се задава никога. Ако можете да прочетете годините на жената върху лицето и, безполезно е да я питате: ако не можете — неучтиво е.

— А хубава ли е?

— Преди шестнадесет години тя минаваше не само за най-хубавата, но и за най-очарователната жена във Франция.

Тоя отговор успокои напълно виконта. Атос не можеше да крои нищо за него и за една жена, която е минавала за най-хубава и най-очарователна във Франция една година преди той да се роди.

Той се оттегли в стаята си и с кокетство, което толкова подхожда на младостта, се залови да изпълнява нарежданията на Атос, тоест да се докарва, доколкото можеше. Благодарение на тоез, което природата беше направила за него, тая задача не беше мъчна.

Когато той се върна, Атос го посрещна с бащинската усмивка, с която едно време приемаше д’Артанян; но сега в нея имаше много по-голяма нежност.

Атос погледна краката, ръцете и косата му — трите белега за благородство. Според тогавашната мода черната му коса беше разделена изящно и падаше на къдрици, като придаваше матова отсенка на лицето му; възсиви велурени ръкавици, които хармонираха с шапката, очертаваха тънка изящна ръка, а обувките му, със същия цвят като ръкавиците и шапката, стягаха крак като на десетгодишно дете.

„Е — промърмори той, — ако тя не остане доволна от него, мъчно ще й се угоди.“

Беше три часът следобед, тоест време, подходящо за посещения. Двамата пътници тръгнаха по улица дьо Гренел, после по улица де Розие, влязоха в улица Сен Доминик и се спряха пред един великолепен дворец срещу Якобинския манастир, украсен с герба на дьо Люин.

— Тук — каза Атос.

Той влезе с твърди и уверени стъпки, които показваха на вратаря, че дошлият има право да постъпва така. Изкачи се по външната стълба, обърна се към един лакей в разкошна ливрея и попита дали госпожа херцогинята дьо Шеврьоз приема и дали може да приеме господин граф дьо Ла Фер.

След една минута лакеят се върна и каза, че госпожа херцогинята дьо Шеврьоз няма честта да познава господин графа дьо Ла Фер, но при все това го моли да влезе.

Атос последва лакея, който го преведе през дълга редица стаи, и се спря най-после пред една затворена врата. Намираха се в салон. Атос направи знак на виконт дьо Бражелон да остане тук.

Лакеят отвори вратата и доложи за господин граф дьо Ла Фер.

Госпожа дьо Шеврьоз, за която споменавахме толкова често в романа „Тримата мускетари“, без да имаме случай да я изведем на сцената, минаваше още за много хубава жена. Наистина, макар че сега беше вече на четиридесет и четири — четиридесет и пет години, тя не изглеждаше на повече от тридесет и осем — тридесет и девет; имаше все същата хубава руса коса, големи, живи и умни очи, които толкова често се отваряха в интригата и затваряха в любовта, все същата талия на нимфа, така че погледната отзад, можеше да се вземе все още за младо момиче, скачащо с Ана Австрийска през Тюйлерийския ров, който през 1683 година лиши френската корона от наследник.

Обаче тя беше все същата лудетина в любовните приключения, в които имаше толкова оригиналност, че бяха станали слава за семейството й.

Херцогинята беше в малък будоар, прозорецът на който гледаше към градината. Според модата, въведена от госпожа дьо РамбуЙе, когато е строила къщата си, тоя будоар беше тапициран с някаква синя дамаска с розови цветя и златни листа. За една жена на годините на госпожа дьо Шеврьоз беше голямо кокетство да седи в такъв будоар, и особено да седи така, както седеше в тая минута, тоест полулегнала в един шезлонг и отпуснала глава на тапицираното му облегало.

Тя държеше полуотворена книга в ръка: възглавница поддържаше ръката.

Когато лакеят доложи за граф дьо Ла Фер, херцогинята се понадигна и погледна с любопитство вратата.

Атос влезе.

Той беше облечен във виолетово кадифе със също такива нашивки; акселбантите му бяха от потъмняло сребро, мантията му нямаше никаква златна бродерия и просто виолетово перо обвиваше черната му шапка.

Ботушите му бяха от черна кожа, а на лакирания му пояс висеше шпага с великолепна дръжка, от която тъй често се възхищаваше Портос на улица Феру, но която Атос не се беше съгласил нито веднъж да му заеме. Великолепни дантели образуваха спуснатата яка на ризата му; дантели се спускаха също така към горния край на ботушите му.

От цялата външност на човека, за когото доложиха на госпожа дьо Шеврьоз със съвсем непознато й име, лъхаше такова изтънчено благородство, че тя се понадигна и го покани любезно със знак да седне край нея.

Атос се поклони и седна. Лакеят искаше да се оттегли, но Атос го задържа.

— Госпожо — каза той на херцогинята, — имах смелостта да се явя във вашия дом, без да ви бъда познат; тя се увенча с успех, защото благоволихте да ме приемете. Сега се осмелявам да ви моля за половин час разговор.

— Готова съм да изпълня молбата ви, господине — отговори госпожа дьо Шеврьоз с най-привлекателна усмивка.

— Но това не е всичко, госпожо. О, аз искам прекалено много, зная това! Разговорът, за който ви моля, трябва да бъде насаме и извънредно много бих желал да не бъдем прекъсвани.

— Няма ме в къщи за никого — каза херцогиня дьо Шеврьоз на лакея. — Излезте.

Лакеят излезе.

За минута настъпи мълчание. Херцогинята и графът, които разбраха от пръв поглед, че са от благороден произход, се разглеждаха един друг без всякакво смущение.

Херцогиня дьо Шеврьоз първа наруши мълчанието.

— Е, добре, господине — каза тя усмихнато, — не виждате ли, че чакам с нетърпение?

— А аз, госпожо — отговори Атос, — гледам и се възхищавам.

— Извинете, господине — продължи госпожа дьо Шеврьоз, — но много бих желала да зная с кого говоря. Вие сте придворен, това е ясно, и все пак не съм ви виждала никога при двора. Да не би случайно да излизате от Бастилията?

— Не, госпожо — усмихнато отговори Атос, — но може би съм на път за там.

— А, в такъв случай кажете ми по-скоро кой сте и си вървете — извика херцогинята с този любезно-шеговит тон, който я правеше толкова привлекателна, — защото и без това съм вече достатъчно компрометирана, за да се компрометирам още повече.

— Кой съм аз, госпожо? Вие чухте: граф дьо Ла Фер. Това име ви е непознато. Едно време носех друго, което може би знаехте, но което сигурно сте забравили.

— Все пак кажете го, господине.

— Едно време се казвах Атос.

Госпожа дьо Шеврьоз отвори широко очи от учудване. Очевидно беше, както й каза графът, че това име не се бе изличило напълно от паметта й, макар че беше потънало между старите спомени.

— Атос? — каза тя. — Почакайте …

И тя сложи ръце на челото си, сякаш искаше да задържи за миг хилядите мяркащи се мисли, за да види ясно блестящия им и пъстър орляк.

— Желаете ли да ви помогна, госпожо? — попита Атос усмихнато.

— Да, да — каза херцогинята, уморена вече от това търсене, — ще ми направите голямо удоволствие.

— Тоя Атос дружеше с трима млади мускетари: д’Артанян, Портос и …

Атос се спря.

— И Арамис — довърши херцогинята живо.

— И Арамис, точно така — продължи Атос. — Значи не сте забравили напълно това име?

— Не, не — отговори тя. — Горкият Арамис! Той беше очарователен благородник, елегантен, дискретен и пишеше красиви стихове: струва ми се, че свърши зле.

— Нещо по-лошо. Той стана абат.

— А, какво нещастие! — рече херцогинята, като играеше небрежно с ветрилото си. — Наистина, господине, много ви благодаря.

— За какво, госпожо?

— Задето пробудихте в мен тоя спомен, един от приятните спомени на младостта ми.

— Тогава ще ми позволите ли да ви припомня друг?

— Във връзка с тоя?

— И да, и не.

— Ей богу, говорете! — каза госпожа дьо Шеврьоз. — С човек като вас рискувам всичко.

Атос се поклони.

— Арамис — продължи той — дружеше с една,млада шивачка на бельо в Тур.

— Една млада шивачка на бельо в Тур?

— Да, негова братовчедка, която се казваше Мари Мишон.

— А, познавам я! Същата, на която той писа от обсадата Ла Рошел, като я предупреждаваше за заговора срещу клетия Бъкингам.

— Именно. Ще ми позволите ли да говоря за нея? Госпожа дьо Шеврьоз погледна Атос.

— Да — каза тя, — само ако не говорите много лошо за нея.

— Това би значило да бъда неблагодарен — каза Атос, — а според мен неблагодарността не е недостатък или престъпление, а нещо по-лошо: порок.

— Вие неблагодарен към Мари Мишон, господине? — рече госпожа дьо Шеврьоз, като се опитваше да чете в очите на Атос. — Но как така? Вие никога не сте я познавали лично.

— Ех, госпожо, кой знае? — продължи Атос. — Една народна пословица казва, че само планина с планина не се среща, а народните пословици са понякога невероятно верни.

— О. продължавайте, господине, продължавайте! — живо каза госпожа дьо Шеврьоз. — Не можете да си представите колко ме забавлява тоя разговор.

— Вие ме насърчавате — рече Атос. — Ще продължа. Тая братовчедка на Арамис, тая Мари Мишон, тая млада шивачка на бельо най-после, въпреки неизгодното си положение имаше познати в най-висшите среди; тя наричаше най-видните придворни дами свои приятелки.

а кралицата, колкото и да е горда в двойното си качество на австрийка и испанка, я наричаше своя сестра.

— Уви! — каза госпожа дьо Шеврьоз с лека въздишка и особено, присъщо само на нея движение на веждите. — Оттогава много неща се измениха.

— И кралицата имаше право — продължи Атос, — защото тя й беше много предана, предана дотам, че служеше за посредница между нея и брат й, испанския крал.

— За което днес я обвиняват в голямо престъпление — забеляза херцогинята.

— Така че кардиналът — продължи Атос, — истинският кардинал, другият, реши една хубава сутрин да арестува клетата Мари Мишон и да я изпрати в замъка Лош. За щастие това не можа да се извърши тайно; случаят беше предвиден: ако Мари Мишон бе заплашена от някаква опасност, кралицата трябваше да й изпрати един молитвеник, подвързан със зелено кадифе.

— Точно така, господине! Добре сте осведомен.

— Една сутрин принц дьо Марсийак донесе зелената книга. Нямаше време за губене. За щастие Мари Мишон и камериерката й Кети носеха чудесно мъжки дрехи. Принцът им набави кавалерски и лакейски костюм, единият за Мари Мишон, а другият за Кети, даде им два отлични коня и двете бегълки напуснаха бързо Тур, като тръгнаха за Испания и трепереха при най-малкия шум. Избираха околни пътища, защото не смееха да вървят по главните, и търсеха гостоприемстзо, когато не намираха странноприемница.

— Наистина, точно така беше! — извика госпожа дьо Шеврьоз, като плесна ръце. — Би било много любопитно …

Тя се спря.

— Ако проследя двете бегълки до края на пътуването им? — попита Атос. — Не, госпожо, няма да злоупотребявам така със скъпоценното ви време и ние ще ги придружим само до малко лимузенско село между Тюл и Ангулем, до селото Рош л’Абей.

Госпожа дьо Шеврьоз извика от изненада и погледна Атос с такова учудване, че старият мускетар не можа да не се усмихне.

— Почакайте, госпожо — продължи Атос, — защото това, което ми остава да ви кажа, е още по-необикновено от това, което ви казах.

— Вие сте магьосник, господине — каза госпожа дьо Шеврьоз, — готова съм да очаквам всичко от вас: но наистина… все едно, продължавайте.

— Тоя ден те вървяха дълго и се умориха: времето беше студено; бе 11 октомври. В селото нямаше нито странноприемница, нито замък, селските къщи бяха бедни и мръсни. Мари Мишон имаше много аристократични навици и като сестра си, кралицата, беше свикнала на хубави парфюми и изящно бельо. Тя реши да поиска гостоприемство в дома на свещеника.

Атос се спря.

— О, продължавайте — каза херцогинята, — вече ви казах, че съм готова да чуя всичко.

— Двете пътнички почукаха на вратата; беше късно; свещеникът, който си беше легнал, им извика да влязат; те влязоха, защото вратата не беше заключена. В селата доверието е голямо. В стаята на свещеника гореше лампа. Мари Мишон, най-очарователният кавалер на света, бутна вратата, подаде глава и помоли за гостоприемство. „На драго сърце, млади ми кавалере — каза свещеникът, — ако се задоволите с остатъците от вечерята ми и половината от стаята ми.“ Двете пътнички се посъветваха малко: свещеникът чу как те избухнаха в смях: после господарят или по-скоро господарката отговори: „Благодаря ви, господин свещеник, приемам“. „Тогава вечеряйте и не дигайте много шум — отговори свещеникът, — защото аз също бях цял ден на път и нямам нищо против да поспя тая нощ.“

Госпожа дьо Шеврьоз премина очевидно от изненада към учудване, а после от учудване към смайване: лицето й, гледайки Атос, придоби израз, който не може да се опише: виждаше се, че тя иска да говори, но мълчеше, като се страхуваше да не изпусне нито една дума на събеседника си.

— А после? — попита тя.

— После? — повтори Атос. — Точно тук е най-мъчното.

— Говорете, говорете! На мен всичко може да се каже. Впрочем това не ме засяга ни най-малко — това е работа на госпожица Мари Мишон.

— Ах, да, вярно! — рече Атос. — И така Мари Мишон вечеря с камериерката си, а след вечеря, възползувайки се от даденото й позволение, влезе в стаята, където спеше домакинът, а Кети се разположи върху едно кресло в първата стая, тоест в тая, където вечеряха.

— Наистина, господине — извика госпожа дьо Шеврьоз, — ако вие сам не сте демон, не разбирам как сте могли да узнаете всички тия подробности.

— Тая Мари Мишон беше очарователна жена — продължи Атос, — едно от безразсъдните създания, на които непрекъснато минават през ума най-чудновати идеи, едно от съществата, които са родени, за да ни пращат на вечни мъки в ада. И така, като си мислеше, че домакинът е свещеник, на кокетката й хрумна да присъедини към многото весели спомени още един весел спомен за утеха на старини, а именно — да прати един свещеник на вечни мъки в ада.

— Графе, честна дума, вие ме ужасявате!

— Уви! — продължи Атос. — Клетият абат не беше свети Амброаз, а Мари Мишон, повтарям ви, беше същество, достойно за обожаване.

— Господине — извика херцогинята, като сграбчи ръцете на Атос, — кажете ми веднага как знаете всички тия подробности или ще извикам монах от манастира Вьо Огюстеи и ще изгоня злия бяс от вас.

Атос се засмя.

— Няма нищо по-лесно, госпожо. Един час преди вас някакъв кавалер, сам натоварен с важна мисия, поиска гостоприемство у свещеника: повикан при един умиращ, свещеникът напускаше .в същата минута за цяла нощ не само къщата си, но и селото. Тогава божият служител, имайки пълно доверие в своя гост — впрочем гостът беше благородник, — му предостави къщата, вечерята и стаята. И така Мари Мишон поиска гостоприемство не от самия свещеник, а от госта му.

— И тоя кавалер, тоя гост, тоя благородник, пристигнал преди нея …

— Бях аз, граф дьо Ла Фер — каза Атос, като стана и се поклони почтително на херцогиня дьо Шеврьоз.

Херцогинята остана около минута вцепенена от учудване. После изведнъж избухна в смях и каза:

— А, наистина, това е много смешно! Тая лудетина Мари Мишон е намерила по-добро, отколкото е предполагала. Седнете, любезни графе, и продължете разказа си.

— Сега ми остава да се обвиня, госпожо. Казах ви вече, че сам пътувах по важна работа; на разсъмване излязох безшумно от стаята и оставих очарователния си другар да спи в леглото ми. В първата стая спеше, с отметната глава върху гърба на креслото, камериерката, напълно достойна за господарката си. Хубавото й лице ме порази, приближих се и познах малката Кети, която приятелят ни Арамис беше настанил при нея. Ето как узнах, че очарователната пътничка беше…

— Мари Мишон! — бързо довърши госпожа дьо Шеврьоз.

— Мари Мишон — повтори Атос. — Тогава излязох от къщи, отидох в конюшнята, където ме чакаше слугата ми с оседлан кон, и ние заминахме.

— И никога ли после не сте минавали през това село? — живо попита госпожа дьо Шеврьоз.

— Минах след една година, госпожо.

— Е?

— Исках да видя отново добрия свещеник. Намерих го силно загрижен от едно събитие, от което не разбираше нищо. Седмица преди това той получил в люлчица едно прелестно момченце на три месеца с кесия злато и бележка, на която било само написано: „11 октомври 1633 година“.

— Датата на това чудно приключение — извика госпожа дьо Шеврьоз.

— Да, но той не разбираше нищо от това; помнеше само, че беше прекарал тая нощ при един умиращ. Мари Мишон бе заминала, преди той да се върне.

— Знаете ли, господине, че когато се върна във Франция през 1643 година, Мари Мишон потърси веднага това дете, което не можеше да остави при себе си през време на изгнанието; но завърнала се в Париж, тя искаше да го възпита сама. .

— И какво й каза свещеникът? — на свой ред попита Атос.

Че някакъв благородник, когото не познавал, се съгласил сам да го възпита, обещал да се погрижи за бъдещето му и го отнесъл със себе си.

— Това е вярно.

— А, сега разбирам! Тоя благородник сте били вие, баща му!

— Шт! Не говорете толкова високо, госпожо: той е тук.

— Тук! — извика госпожа дьо Шеврьоз и стана живо от мястото си. — Тук, моят син, синът на Мари Мишон е тук! Искам да го видя веднага!

— Внимавайте, госпожо, той не познава нито баща си, нито майка си — прекъсна я Атос.

— Вие сте запазили тайната и сте го довели тук, като сте мислели, че ще ме направите много щастлива. О, благодаря, благодаря, господине! — извика госпожа дьо Шеврьоз, като сграбчи ръката му и се опита да я поднесе към устните си. — Благодаря! Вие сте човек с благородно сърце.

— Аз го доведох при вас — каза Атос, като отдръпна ръката си, — за да направите на свой ред нещо за него, госпожо. Досега аз се грижех за възпитанието му и направих от него, струва ми се, съвършен благородник; но сега съм принуден да започна отново скитническия, пълен с опасности живот на партиен привърженик. От утре се впускам в една рискована работа, в която мога да бъда убит. Тогава само вие ще имате възможност да го въведете в светското общество, където по рождение трябва да заеме място.

— О, бъдете спокоен! — извика херцогинята. — За нещастие сега не се ползувам с голямо влияние, но ще направя за него всичко, което е по силите ми. Колкото за богатството и титлата му …

— За това не се безпокойте, госпожо. Аз записах на негово име имението Бражелон, което получих в наследство и което му дава титлата виконт и десет хиляди ливри доход.

— Кълна се в душата си, господине — извика херцогинята, — вие сте истински благородник! Но изгарям от нетърпение да видя нашия млад виконт. Де е той?

— Там, в салона, ще го повикам, ако позволите. Атос тръгна към вратата. Госпожа дьо Шеврьоз го спря.

— Хубав ли е? — допита тя. Атос се усмихна.

— Прилича на майка си — отговори той.

С тия думи той отвори вратата и направи знак на младежа. Раул се показа на прага.

Госпожа дьо Шеврьоз извика неволно от радост, като видя такъв очарователен кавалер — той надминаваше всички надежди на майчината й гордост.

— Виконте, приближете се — каза Атос. — Госпожа херцогинята дьо Шеврьоз ви позволява да й целунете ръката.

Младежът се приближи с чаровна усмивка, застана на едно коляно с шапка в ръка и целуна ръка на госпожа дьо Шеврьоз.

— Господин графе — каза той, като се обърна към Атос? — Вие искахте навярно да пощадите моята свенливост, като ми казахте, че госпожата е херцогиня дьо Шеврьоз. Не е ли кралицата това?

— Не, виконте — каза госпожа дьо Шеврьоз, като на свой ред го улови за ръката, накара го да седне край нея и го загледа със светнали от удоволствие очи. — Не, за нещастие аз не съм кралицата, защото ако бях кралицата, веднага щях да направя за вас всичко, което заслужаваше. Но, както и да е — прибави тя, като едва се въздържаше да не допре устни до тъй чистото му чело, — кажете ми, каква кариера желаете да си изберете?

Атос стоеше прав и ги гледаше с израз на неописуемо щастие.

— Но, струва ми се, госпожо — отговори младежът с мекия си и звучен глас, — че за един благородник има само една кариера — военната. Господин графът ме възпита, изглежда, с намерение да направи от мене войник, и ми даде надежда, че ще ме представи в Париж на някого, който може би ще ме препоръча на господин принца.

— Да, разбирам: за един млад войник като вас е най-добре да служи под командата на генерал като Него; но почакайте, да видим… лично аз не съм в много добри отношения с него поради караниците между госпожа дьо Монбазон, свекърва ми, и госпожа дьо Лопгвил: но чрез принц дьо Марсиак… Да, .да, графе, точно така! Господин принц дьо Марсийак ми е стар приятел: той ще препоръча нашия млад приятел на госпожа дьо Лонгвил, а тя ще му даде писмо за брат си, господин принца: брат й я обича толкова нежно, че веднага ще направи за него всичко, което тя пожелае.

— Е, чудесно! — каза графът. — Но смея ли да ви помоля да побързате? По известни причини желая утре вечер виконтът да не бъде вече в Париж.

— Желаете ли да се знае, че вие се интересувате за него, господин графе?

— Може би за бъдещето му ще бъде по-добре, ако не се знае, че се познавам с него.

— О, господине! — извика младежът.

— Вие знаете, Бражелон — каза графът, — че никога нищо не върша без причина.

— Да, господине — отговори младежът, — зная, че вие сте самата мъдрост, и ще ви се подчиня, както винаги.

— Е, добре, графе, оставете ми го — рече херцогинЯта. — Аз ще пратя за принц дьо Марсийак, който за щастие е сега в Париж, и няма да го пусна, докато работата не се уреди.

— Добре, госпожо херцогиньо, крайно много ви благодаря. Самият аз имам да ходя днес на много места и след като се завърна, тоест към шест часа вечерта, ще чакам виконта в квартирата.

— Какво ще правите довечера?

— Ще отидем у абат Скарон, за когото имам писмо и у когото трябва да се срещна с един от моите приятели.

— Добре — каза херцогиня дьо Шеврьоз, — аз също ще се отбия там за малко: не си отивайте, без да се видите с мен.

Атос се поклони на госпожа дьо Шеврьоз и се приготви да излезе.

— Е, добре, господин графе — каза херцогинята със смях, — нима старите приятели се напускат тъй церемониално?

— Ах! — промърмори графът, като и целуваше ръката. — Ако знаех по-рано, че Мари Мишон е такова очарователно създание! …

И той се оттегли с въздишка…

XXIII. АБАТЪТ СКАРОН

На улица де Турнел имаше едно жилище, което познаваха всички носачи на столове носилки и всички лакеи на Париж. И все пак това жилище не беше нито на голям благородник, нито на банкер. Там не даваха угощения, не играеха никога и съвсем не танцуваха.

Но то беше сборно място на висшето общество и цял Париж ходеше там.

Това жилище беше на малкия Скарон.

У тоя остроумен абат толкова се смееха, толкова се разказваха новини и тия новини толкова бързо се коментираха, раздробяваха и се превръщаха или в приказки, или в епиграми, че всеки искаше да прекара един час с малкия Скарон, да чуе какво казва и да пренесе чутото на друго място. Мнозина изгаряха също от желание да си кажат думата и ако тя беше забавна, те ставаха желани гости.

Абат Скарон, който впрочем беше абат само защото владееше абатство, а не защото принадлежеше към духовното съсловие, живееше преди в Ман и беше един от най-гиздавйте пребендари1. Веднъж, през време на карнавала, той поиска да развесели прекомерно тоя славен град, на който беше душата; накара слугата си да го намаже с мед, разпори един пухен дюшек, оваля се в пуха и се превърна в най-фантастично пернато животно, каквото можеше да се види. В тоя необикновен костюм тръгна да прави посещения на своите приятели и приятелки: най-напред тичаха след него зяпнали, после засвиркаха по него, носачите го заругаха, децата започнаха да хвърлят камъни по него и той се видя принуден да бяга, за да се спаси от обстрелванията. Но Щом се спусна да бяга, всички го последваха: преследван, притиснат, блъскан от всички страни, Скарон видя само едно средство да се избави от тая свита — да се хвърли в реката. Той плуваше като риба, но водата беше студена като лед. Скарон бе изпотен, простуди се и когато достигна другия бряг, се схвана.

——

Пребендар — лице, което заема длъжност, свързана С получаването на доход от църковно владение.

Тогава опитаха всички познати средства, за да му върнат подвижността на крайниците: толкова го мъчиха с лекуването, че той изгони всички лекари, като заяви, че предпочита болестта; после се завърна в Париж, където вече се славеше със своя ум. Там си поръча кресло, собствено изобретение, и в това кресло посети една сутрин кралица Ана Австрийска; очарована от ума му, тя го запита дали не желае някаква титла.

— Да, ваше величество, има една титла, която много бих желал да получа — отговори Скарон.

— Коя? — попита Ана Австрийска.

— Титлата „болен на ваше величество“.

И Скарон получи името болен на кралицата с една пенсия от хиляда и петстотин ливри.

От тая минута, спокоен вече за бъдещето, Скарон заживя весело, като ядеше капитала и дохода си.

Но веднъж един пратеник на кардинала Му загатна, че не би трябвало да приема господин коадютора.

— А защо? — попита Скарон. — Нима той е човек от низък произход?

— Напротив, бога ми!

— Нима не е любезен?

— Безспорно е любезен.

— Нима не е умен?

— За нещастие дори е прекалено умен.

— Е, добре, тогава защо искате да престана да се срещам с такъв човек?

— Защото се изказва лошо.

— Наистина ли? За кого?

— За кардинала.

— Как! — каза Скарон — Аз продължавам да се виждам с господин Жил Депрео1, който се изказва лошо за мене, а вие искате да престана да се виждам с господин коадютора, защото се изказва лошо за друг? Невъзможно!

С това разговорът се свърши и Скарон, свикнал да върви наопаки, започна да се вижда още по-често с господин дьо Гонди.

И така, сутринта на този ден, за който говорим сега, Скарон, както винаги, изпрати лакея си с разписка

——

1 Има се пред вид по-големият брат на теоретика на класицизма — Никола Боало-Депрео. Б. ттр.

в пенсионната каса, за да получи пенсията за три месеца; но там му отговориха, че „държавата няма вече пари за господин абата Скарон“.

Когато лакеят се върна с тоя отговор, у Скарон седеше господин херцог дьо Лонгвил — той предложи да му дава двойно по-голяма пенсия от тая, която му отнемаше Мазарини; но хитрият болен дори не помисли да приеме. Той направи тъй, че в четири часа следобед целият град знаеше за отказа на кардинала. Това беше точно в четвъртък — приемния ден на абата; при него масово се стекоха хора и из целия град зафрондираха бясно.

На улица Сент Оноре Атос настигна двама непознати благородници, на коне и с лакеи като него, които яздеха в същата посока. Единият от тях свали шапка и му каза:

— Представете си, господине, тоя негодник Мазарини спрял пенсията на клетия Скарон!

— Това е възмутително — отговори Атос, като на свой ред поздрави двамата конници.

— Вижда се, че сте честен човек, господине — продължи същият благородник, който заговори на Атос, — а тоя Мазарини е истински бич.

— Уви, господине, на кого казвате това! — отвърна Атос.

И те се разделиха с много любезности.

— Много добре стана, че точно тая вечер отиваме там — каза Атос на виконта. — Ще поднесем съболезнованието си на клетия човек.

— Но кой е тоя господин Скарон, който развълнува така цял Париж? — попита Раул. — Някой министър в немилост ли?

— О, боже мой, не, виконте! — отговори Атос. — Чисто и просто един малък благородник с голям ум, който е изпаднал в немилост пред кардинала, задето е съчинил някакво четиристишие срещу него.

— Нима благородниците пишат стихове? — наивно попита Раул. — Мислех, че това е унижение за тях.

— Да, мили ми виконте — отговори Атос със смях, — ако стиховете са лоши; но ако са добри, това носи и слава. Например господин дьо Ротру 1. И все пак —

——

1 Ротру — френски поет през XVII в. Б. пр.

продължи Атос с тон, с който се дава спасителен съвет — мисля, че е за предпочитане да не се пишат стихове.

— Значи тоя господин Скарон е поет? — запита Раул.

— Да, и сега сте предупреден, виконте; внимавайте много за себе си в тая къща; говорете само с движения или по-добре само слушайте.

— Добре, господине.

— Аз трябва да водя продължителен разговор с един благородник — приятел: той е абатът д’Ербле, за когото съм ви говорил често.

— Спомням си, господине.

— Приближавайте се понякога до нас, като че ли да се намесите в разговора ни, но не говорете с нас, а главно не слушайте. Тая игра е необходима, за да не ни пречат досадниците.

— Много добре, господине, ще изпълня дословно желанието ви.

Атос отиде да направи две посещения в Париж. После в седем часа те тръгнаха към улица де Турнел. Улицата беше задръстена от носачи, коне и лакеи. Атос си проправи път и влезе, последван от младежа. Тук пръв му попадна пред очите Арамис, който стоеше край едно много широко кресло на колела, покрито с балдахин; в креслото се движеше, завита в брокатена покривка, малка фигура, много млада, много весела, но понякога бледнееща; очите й обаче не преставаха да изразяват нещо живо, духовито и любезно. Това беше абатът Скарон, вечно засмян, шеговит, ласкаещ, страдащ и почесващ се с една пръчица.

Около тая подвижна палатка се притискаше тълпа от кавалери и дами. Стаята беше много чиста и прилично мебелирана. Дълги копринени завеси с цветя, някога с ярки цветове, а сега малко избелели, се спускаха от широките прозорци: тапицерията беше скромна, но с добър вкус. Двама много учтиви и приучени на добри обноски лакеи прислужваха отлично.

Щом забеляза Атос, Арамис се приближи до него, улови го подръка и го представи на Скарон, който с уважение засвидетелствува на новия гост удоволствието си, че го вижда тук, и направи твърде духовит комплимент на виконта. Раул се обърка, защото не се беше подготвил за среща с величието на острия ум. При все това той се поклони с голямо изящество. После Атос прие любезностите на двама-трима благородници, на които го представи Арамис; сетне шумът от появата на графа утихна полекалека и разговорът стана обш.

След четирипет минути, през които Раул се овладя и направи топографен преглед на обществото, вратата се отвори отново и лакеят доложи за госпожица Поле.

Атос допря ръка до рамото на виконта. — Погледнете тая жена, Раул — каза той, — защото тя е историческа личност; при нея е отивал крал Анри IV, когато са го убили.

Раул потрепера; от няколко дни всяка минута се Надигаше пред него някаква завеса и му откриваше нещо героично. Тази влизаща жена, още млада и още хубава, е познавала Анри IV и е говорила с него.

Всички се струпаха около новата посетителка, която все още беше много на мода. Тя бе висока жена с тънка, гъвкава талия, със златиста коса, каквато обичаше Рафаел и каквато имаха всички Магдалини на Тициан. За тоя жълточервеникав цвят, а може би и за първенството й над другите жени я бяха нарекли „лъвиЦата“.

Нека знаят нашите хубави съвременнички, които се домогват до тая модна титла, че тя не произлиза от Англия, както мислят може би, а от хубавата им и духовита сънародничка госпожица Поле.

Госпожица Поле отиде право при Скарон, без да обръща внимание на шепота, който се понесе от всички страни още с пристигането й.

— И така, мили ми абате, вие обедняхте, а? — каза тя със спокойния си глас. — Научихме това днес следобед, у госпожа дьо Рамбуйе: каза ни го господин Дьо Грас.

— Да, но затова пък сега държавата стана богата — отговори Скарон. — Трябва да умеем да се жертвуваме за отечеството си.

— Сега господин кардиналът ще си купува годишно помади и парфюми за хиляда и петстотин ливри повече — се обади един фрондьор, в когото Атос позна благородника, срещнал се с него на улица Сент Оноре.

— Но какво ще каже музата — забеляза Арамис с медения си глас, — музата, която има нужда от златна посредственост? Защото

Si Virgilio puer aut tolerabile desit

Hospitu Caderent omnes a crinibus hydri

— Добре! — каза Скарон, като протегна ръка на госпожица Поле. — Ако изгубя моята хидра, ще ми остане поне моята лъвица.

——

„Ако Вергилий нямаше момче (слуга) и порядъчна кръв, неговата хидра би се лишила от своите пипала“ (лат)

У древните римски поети, не лишени от фигуративност, съществувало убеждението, че видрата със сто глави или пипала е символ на вдъхновение.

Тая вечер всичко казано от Скарон беше извънредно сполучливо. Това е привилегията на преследваните. Господин Менаж подскачаше от възторг.

Госпожица Поле отиде да заеме обикновеното си място, но преди да седне, тя огледа цялото събрание от височината на величието си и погледът й се спря върху Раул.

Атос се усмихна.

— Госпожица Поле ви забеляза, виконте; идете да й се поклоните. Покажете се такъв, какъвто сте: един откровен провинциалист; но избягвайте да й гозорите за Анри IV.

Виконтът се приближи почервенял до лъвицата и скоро се смеси с кавалерите, които заобикаляха креслото.

Обществото се раздели на две различни групи: едната около господин Менаж, другата около госпожица Поле; Скарон обикаляше от едната до другата, като маневрираше сред гостите с креслото си на колела с такава ловкост, с каквато един опитен кормчия управлява шлепа си сред море, осеяно с подводни скали.

— Кога ще поговорим? — се обърна Атос към Арамис.

— След малко — отговори Арамис. — Още няма много хора и ще привлечем вниманието.

В тая минута вратата се отвори и лакеят доложи за господин коадютора.

При това име всички се обърнаха, защото то започваше да става вече много известно.

Атос също се обърна към вратата. Той познаваше абат дьо Гонди само по име.

Влезе един дребен мургав човек, грозен, късоглед, непохватен, с изключение на изкуството да владее шпагата и пистолета; още с влизането си той се блъсна в една маса и едва не я събори; но при все това в лицето му имаше нещо величаво и гордо.

Скарон също побърза да го посрещне на креслото си; госпожица Поле го поздрави с ръка от мястото си.

— А1 — каза коадюторът, като забеляза Скарон, тоест когато почти се блъсна в него. — Значи вие сте в немилост, абате?

Това беше обичайният израз; тая вечер той се повтори сто пъти и Скарон каза вече сто остроти на тая тема; на сто и първия път едва не засече, но едно отчаяно усилие го спаси.

— Господин кардинал Мазарини благоволи да помисли за мен — каза той.

— Изумително! — извика Менаж.

— Но как ще продължавате да ни приемате? — продължи коадюторът. — Ако доходите ви намаляват, ще бъда принуден да ви назнача каноник в Нотр Дам.

— О, не, не! — възрази Скарон. — Бих ви компрометирал много.

— Значи имате средства, които ние не знаем?

— Ще взема назаем от кралицата.

— Но нейно величество няма нищо свое — се обади Арамис. — Нали имуществото на съпрузите е неделимо?

Коадюторът се обърна и се усмихна на Арамис, като му направи с края на пръста си приятелски знак.

— Извинете, мили ми абате — му каза той, — вие сте изостанал от модата и трябва да ви направя един подарък.

— Какъв? — попита Арамис.

— Шнур за шапка.

Всички се обърнаха към коадютора, който извади от Джоба си копринен шнур с особена форма.

— А! — извика Скарон. — Но това е прашка!

— Именно! — каза коадюторът. — Сега всичко се прави алафронд. Госпожице Поле, имам за вас две-ри

——

1 Ще напомним, че 1а Ггопйе значи прашка. Б. пр.

ло алафронд. На вас, д’Ербле, ще изпратя моя ръкавичар, той прави ръкавици алафронд; а на вас, Скарон, моя хлебар с неограничен кредит: той прави чудесни хлябове алафронд.

Арамис взе шнура и го завърза около шапката си.

В тая минута вратата се отвори и лакеят доложи високо:

— Госпожа херцогиня дьо Шеврьоз!

При името на госпожа дьо Шеврьоз всички станаха.

Скарон отправи бързо креслото си към вратата. Раул се изчерви. Атос направи знак на Арамис, който се спотаи в отвора на един прозорец.

Сред почтителните поздрави, които я посрещнаха при влизането й, херцогинята търсеше явно някого или нещо. Най-после тя съзря Раул и очите й заблестяха; забеляза Атос и доби замислен израз; видя Арамис в отвора на прозореца и трепна леко от изненада зад ветрилото си.

— Тъкмо се сетих — каза тя, сякаш за да разгони налегналите я мисли, — как е клетият Воатюр? Знаете ли, Скарон?

— Как, господна Воатюр е болен? — попита непознатият, който беше говорил с Атос на улица Сент Оноре. — Какво му е пак?

— Играл, като ие се погрижил да поръча на лакея си да му вземе ризи за смяна — отговори коадюторът-, — тъй че се простудил и сега умира.

— Къде се е случило това?

— Е, боже мой, у мен! Представете си, клетият Воатюр беше дал тържествен обет да не играе вече. След три дни не издържал и тръгнал към архиепископията, за да го освободя от обета му. За нещастие в тая млнута имах много важна работа с любезния съветник Брусел в една от най-далечните стаи; Воатюр забелязал маркиз дьо Люин, който седял край една маса и чакал играч. Маркизът го повикал и го поканил да седне. Воатюр отговорил, че не може да играе, докато не го освободя от обета му. Люин гарантира за мене и взема греха върху себе си. Воатюр сяда край масата, изгубва четиристотин екю, простудява се, когато излиза, и ляга, за да не стане повече.

— Нима милият Воатюр е толкова зле? — попита Арамис, полускрит зад завесата на прозореца.

— Уви, много е зле! — отвърна господин Менаж, — И може би тоя велик човек скоро ще ни напусне.

— Е, той да умре! — злобно забеляза госпожица Поле. — Има да чакате! Той е заобиколен от султанки като турчин. Госпожа дьо Сенто е долетяла и му дава бульон. Ла Рьонодо му грее чаршафите и дори нашата приятелка маркиза дьо Рамбуйе му изпраща разни варени билки.

— Вие не го обичате, мила Партени! — каза Скарон СЪС СМЯХ.

— О, каква несправедливост, мили ми болнико! Аз го мразя толкова малко, че с удоволствие бих поръчала литургии за упокой на душата му.

— Не току-така са ви нарекли Лъвица, мила ми — каза госпожа дьо Шеврьоз от мястото си. — Вие хапете силно.

— Струва ми се, че обиждате един голям поет, госпожо — се осмели да забележи Раул.

— Голям поет … той? … Хайде, веднага личи, виконте, че идвате от провинцията, както сам ми казахте Преди малко, и че никога не сте го виждали. Той! Голям поет? Е, че той е висок едва пет фута!

— Браво! Браво! — извика един дълъг, сух и мургав мъж с величествени мустаци и огромна шпага. — Браво, прекрасна Поле! Време е най-после да се постави тоя дребен Воатюр на мястото му. Високо заявявам, че разбирам, струва ми се, от поезия и винаги съм намирал неговата за отвратителна.

— Кой е тоя самохвалец, господине? — се обърна Раул към Атос.

— Господин дьо Скгодери.

— Автор на „Клели“ и „Кир Велики“?

— Половината от които е написала сестра му, която сега приказва с онова хубаво момиче, там, край Скарон.

Раул се обърна и наистина видя две нови, току-що влезли личности: едната крайно очарователна, крайно крехка, крайно печална, с хубава черна коса и кадифени

——

1 Ое=еге огЬет (лат.) — Напуска земята. Б. пр.

очи като лилави цветове на теменуга, сред които блести златна чашка; другата жена, както изглежда, нейна настойница, беше студена, суха и жълта, типична гувернантка или набожница.

Раул се зарече да не излиза от салона, преди да говори с хубавото момиче с кадифени очи, което по някаква странна игра на мисълта, без да има никаква прилика, му напомни неговата бедна малка Луис, оставена от него болна в замъка Ла Валиер и забравена от него за минута сред това шумно общество.

През това време Арамис се приближи до коадютора, който със смеещо се лице му пошепна няколко думи на ухото. Въпреки самообладанието си Арамис трепна неволно.

— Смейте се де — му каза господин дьо Рец. — Гледат ни.

И той го остави, за да отиде да приказва с госпожа дьо Шеврьоз, около която се беше образувал голям кръг.

Арамис се престори, че се смее, за да отклони вниманието на няколко любопитни слушатели. Той забеляза, че на свой ред Атос се беше настанил в отвора на прозореца, където преди малко беше самият той, подхвърли няколко думи наляво и надясно и се озова естествено до него.

Между тях започна разговор, придружен от много движения.

Тогава Раул се приближи до тях, както му беше поръчал Атос.

— Господин абатът ми рецитира едно рондо на господин Воатюр — каза Атос високо — и според мене то е несравнимо.

Раул постоя малко край тях, а после се смеси в групата на госпожа дьо Шеврьоз, към която се бяха присъединили госпожица Поле, от едната страна, и госпожица дьо Скюдери, от другата.

— Е, добре — каза коадюторът, — ще си позволя да не се съглася напълно с мнението на господин дьо Скюдерн; напротив, намирам, че господин дьо Воатюр е поет, но чист поет. Политическите идеи не са му никак присъщи.

— И така? — попита Атос.

— Утре — отговори Арамис бързо.

— В колко часа?

— В шест.

— Къде?

— В Сен Манде.

— Кой ви каза това?

— Граф дьо Рошфор. Някой се приближаваше.

— А философските идеи? Точно те липсваха на клетия Воатюр. Аз съм съгласен с мнението на господин коадютора: чист поет.

— Да, разбира се, в поезията той беше необикновен — каза Менаж, — но все пак потомството, като му се възхищава, ще го укори за много голяма волност в стиха; той уби поезията, без сам да знае това.

— Уби, точно така — забеляза Скюдери.

— Но какъв шедьовър са неговите писма! — каза госпожа дьо Шеврьоз.

— О, в това отношение той е неоспорима знаменитост — съгласи се госпожица дьо Скюдери.

— Това е вярно — възрази госпожица Поле, — но само когато се шегува, защото в епистоларния, сериозен жанр той е жалък; и ако не се изразява грубо, тогава съгласете се, че се изразява много лошо.

— Но вие ще се съгласите все пак, че в шегата е неподражаем.

— Да, разбира се — отвърна Скюдери, като сучеше мустака си. — Само намирам, че комичното у него е пресилено и че шегите му са доста грубички. Спомнете си неговото „Писмо на шарана до щуката“.

— Без да смятаме, че най-добрите си вдъхновения дължи на дома Рамбуйе. Спомнете си „Зелнд“ и „Ал сидале“.

— А пък аз — каза Арамис, като се приближи до кръга и се поклони почтително на госпожа дьо Шеврьоз, която му отговори с любезна усмивка, — а пък аз ще го обвиня, че се държи прекалено свободно с големците. Той си позволява често волности с госпожа принцесата, с господин маршал д’Албер, с господин дьо Шомбер и дори с кралицата.

— Как, с кралицата? — извика Скюдери и издаде напред десния си крак, сякаш се приготви за отбрана — Да му се не види! Не знаех това. Какви волности си е позволил по отношение на кралицата?

— Нима не знаете стихотворението му „Аз мислех“?

— Не — каза госпожа дьо Шеврьоз.

— Не — каза госпожица дьо Скюдери.

— Не — каза госпожица Поле.

— Наистина кралицата го е съобщила, мисля, на малцина: но аз го получих от сигурно място.

— И го знаете?

— Мога да си го припомня, струва ми се.

— Да го чуем! Да го чуем! — казаха всички в един глас.

— Ето по какъв случай били казани тия стихове — рече Арамис. — Господин дьо Воатюр бил в каретата на кралицата, която се разхождала насаме с него в гората на Фонтенебло. Той се престорил на замислен, за да го попита кралицата за какво мисли; така се и случило. „За какво мислите, господин дьо Воатюр?“ — попитала тя. Воатюр се усмихнал, помълчал няколко секунди, за да помислят, че импровизира, и отговорил:

Скюдери, Менаж и госпожица Поле свиха рамене.

— Чакайте, чакайте — каза Арамис, — те са три строфи.

— О, кажете три куплета — рече госпожица дьо Скюдери. — Това е просто една песничка.

— О, колкото за последната нападка — каза госпожа дьо Шеврьоз, — не зная дали в нея са спазени правилата на поезията, но аз ще се застъпя за нея като за истина и госпожа дьо Отфор и госпожа дьо Сенесе ще се присъединят към мене, ако трябва, без да смятаме господин дьо Бофор.

— Хайде, хайде — каза Скарон, — това не ме засяга вече: от тая сутрин аз не съм вече неин болен.

— А последният куплет? — рече госпожица дьо Скюдери. — Последният куплет? Да го чуем!

— Ето го — каза Арамис. — Той има предимството, че назовава хората направо по име, така че не може да има грешка.

Аз мислех (та нали чудато си мисли кой ли не поет) какво ще сторите, когато, сега със дух от плам обзет, да се задава вий съзрете изтънченият Бъкингам? Херцога ли ще изберете или духът от Венсан?1

След последната строфа всички се възмутиха от дързостта на Воатюр.

— Но — каза полугласно младото момиче с кадифените очи — за нещастие аз намирам, че тия стихове са прелестни.

На същото мнение беше и Раул. Той се приближи до Скарон и му каза, като се изчерви:

— Господин Скарон, моля ви се, бъдете тъй любезен да ми кажете коя е тая млада дама, която единствена не е съгласна с мнението на цялото това блестящо общество.

— А, а, млади ми виконте — каза Скарон, — може би желаете да й предложите настъпателен или отбранителен съюз?

Раул се изчерви отново.

— Признавам си — каза той, — че намирам тия стихове за много хубави.

— И те наистина са хубави — отговори Скарон. — Но по-тихо: тия неща не се казват между поети.

——

Отец Венсан е бил изповедник на кралицата. Б. пр.

— Но аз нямам честта да бъда поет — рече Раул — и ви питах…

— Да, коя е тая млада дама, нали? Тя е хубавата индианка.

— Моля да ме извините, господине — продължи Раул, като се изчерви, — но това не ми обяснява нищо. Уви, аз съм провинциалист!

— С други думи казано, вие не разбирате надутия стил, който се лее тук от всички уста. Толкова по-добре, младежо, толкова по-добре! Не се мъчете да разберете, само ще си изгубите времето; .а когато го разберете, нека се надяваме, няма да сте тука.

— И тъй, вие ме извинявате, господине — каза Раул, — и ще благоволите да ми кажете кое е лицето, което наричате хубавата индианка?

— Да, разбира се, то е едно от най-очарователните същества на земята, госпожица Франсоаз д’Обинье.

— Да не е от рода на знаменития Агрипа1, приятел на крал Анри IV?

— Тя е негова внучка. Пристига от Мартиника и затова я наричам хубавата индианка.

Раул я погледна с любопитство и погледите им се срешнаха. Младото момиче се усмихна. Разговорът за Воатюр продължаваше.

— Господине — каза госпожица д’Обинье, като се обърна на свой ред към Скарон, сякаш желаеше да се намеси в разговора му с младия виконт, — не се ли възхищавате от приятелите на клетия Воатюр? Слушайте как го винят,

——

1 Агрипа a’O б и и ь е Б. пр

френски сатиричен поет (1550–1630 г.)

като го хвалят! Един не му признава здравия смисъл, друг — поезията, трети — оригиналността, четвърти — комизма, пети — независимостта, шести … Е, боже мой, какво ще оставят на тая неоспорима знаменитост, както се изрази госпожица дьо Скюдери?

Скарон започна да се смее, Раул също. Сама учудена от ефекта, който произведе, хубавата индианка наведе очи и доби отново простодушния си вид.

„Ето едно умно момиче“ — помисли си Раул.

Атос стоеше все още в отвора на прозореца и гледаше с презрителна усмивка цялата тая сцена.

— Повикайте господин граф дьо Ла Фер — каза госпожа дьо Шеврьоз на коадютора, — необходимо ми е да поговоря с него.

— А на мен ми е необходимо да мислят, че не говоря с него — отговори коадюторът. — Аз го обичам и се възхищавам от него, защото зная старите му приключения, някои поне; но смятам да го поздравя едва други ден сутринта.

— Защо именно други ден сутринта? — попита госпожа дьо Шеврьоз.

— Ще узнаете това утре вечер — отвърна каодюторът със смях.

— Наистина, мили ми Гонди, вие говорите като апокалипсис1 — каза херцогинята. — Господин д’Ербле — прибави тя, като се обърна към Арамис, — ще бъдете ли тъй добър да ми услужите още веднъж тая вечер?

— Разбира се, херцогиньо — отговори Арамис, — тая вечер, утре, винаги, заповядайте.

— Тогава идете да повикате граф дьо Ла Фер: искам да поговоря с него.

Арамис се приближи до Атос и се върна с него.

— Господин графе — каза херцогинята, като връчи едно писмо на Атос, — ето това, което ви обещах. Нашето протеже ще бъде прието отлично.

— Госпожо, той е много щастлив, че ви дължи нещо — Рече Атос.

— В това отношение няма защо да му завиждате, защото

——

Апокалипсис („откровение“). Последната книга на Новия завет, която съдържа страшни „пророчества“. — Б. пр.

то аз дължа на вас познанството си с него — възрази лукавата жена с усмивка, която напомни на Арамис и на Атос Мари Мишон.

С тия думи тя стана и поръча да дойде каретата й. Госпожица Поле си беше отишла вече, госпожица дьо Скюдери си отиваше също.;,

— Виконте — обърна се Атос към Раул, — изпроводете госпожа херцогинята дьо Шеврьоз; помолете я да има добрината да се облегне на ръката ви, когато слиза, и на слизане й поблагодарете.

Хубавата индианка се приближи до Скарон, за да се сбогува.

— Вие си отивате вече? — попита той.

— Отивам си една от последните, както виждате. Ако получите известия за господин дьо Воатюр, особено ако са добри, бъдете тъй добър да ми ги съобщите утре.

— О, сега той може да умре — каза Скарон.

— Как така? — запита младото момиче с кадифените очи.

— Разбира се, хвалебното му слово е готово.

И те се разделиха, като се смееха; младото момиче се обърна, за да погледне още веднъж със съчувствие клетия паралитик, а клетият паралитик я изпроводи с поглед, пълен с любов.

Постепенно тълпата оредя. Скарон сякаш не забелязва ще, че някои от гостите му приказваха тайнствено, че мнозина получаваха писма и че вечерта му имаше; както изглежда, някаква тайнствена цел, която нямаше нищо общо с литературата, макар че вдигаха толкова шум за нея. Но какво го интересуваше Скарон? Сега можеха да фрондират у него, колкото си искат: от сутринта, както каза, той не беше вече болен на кралицата.

Раул придружи херцогинята до каретата й. Тя седна й му подаде ръката си да я целуне; после, подчинявайки се на една от тия луди прищевки, които я правеха тъй достойна за обожаване и особено тъй опасна, тя улови изведнъж главата му, целуна го по челото и му каза:

— Виконте, дано моите благопожелания и тая целувка ви донесат щастие!

После тя заповяда на кочияша да кара в двореца Люин. Каретата тръгна. Госпожа дьо Шеврьоз махна за последен път с ръка на младежа of вратичката и Раул се върна смутен в салона. Атос разбра какво се беше случило и се усмихна.

— Елате, виконте — каза той, — време е да се оттеглите; утре заминавате за армията на господин принца; прекарайте добре последната си нощ на гражданин.

— Значи ще бъда войник? — попита младежът. — О, господине, благодаря ви от все сърце!

— Сбогом, графе — каза абат д’Ербле. — Връщам се в манастира си.

— Сбогом, абате — каза коадюторът. — Утре ще държа проповед, а тая вечер трябва да прегледам двадесет текста.

— Сбогом, господа — каза графът. — Ще спя двадесет и четири часа поред, капнал съм от умора.

Тримата мъже се поздравиха, след като размениха последен поглед.

Скарон ги следеше скрито през завесите на салона си.

— Нито един от тях няма да направи онова, което казва — промърмори той с маймунската си усмивка. — Но на добър час, мили благородници! Кой знае дали не работят, за да ми върнат пенсията? Те могат да си движат ръцете, а това е вече много. Уви, аз имам само езика си, но ще се помъча да докажа, че и той е нещо. Ей, Шампеноа! Вече удари единадесет часа. Закарайте ме до леглото… Наистина тая госпожица д’Обинье е просто очарователна!

И нещастният паралитик изчезна в спалнята си, вратата на която се затвори след него. Светлините на улица де Турнел угаснаха една след друга.

XXIV. СЕН ДЕНИ

Съмваше се, когато Атос стана и се облече; по необикновената му бледина и по следите от безсънието върху лицето му можеше да се види лесно, че той не е спал Почти цяла нощ. Тая сутрин във всички движения на тоя обикновено тъй твърд и тъй енергичен човек се чувствуваше известна отпуснатост и нерешителност.

Той се занимаваше с приготовленията за заминаването на Раул и се мъчеше да печели време. Най-напред изчисти сам една шпага, която изтегли от парфюмиран кожен калъф, и опита дали дръжката е добра и дали острието се държи здраво на дръжката.

След това сложи в чантата на младежа кесия с луидори, повика Оливен (така се казваше слугата, дошъл; с него от Блоа) и му поръча да нареди куфара пред него, като следеше да не се забрави всичко, необходимо за един младеж, който отива на поход.

Най-после, след като употреби почти един час за всички тия занимания, той отвори вратата в спалнята на виконта и влезе тихо.

Лъчистото слънце проникваше вече в стаята през широкия прозорец: Раул, завърнал се късно вечерта, беше забравил да спусне завесите. Той още спеше, сложил красиво глава на ръката си. Дългата му черна коса полу-закриваше очарователното чело, овлажняло от бисерни капчици пот, които се стичаха по бузите на умореното момче.

Атос се приближи, наведе се над леглото и дълго гледа с тиха тъга тоя усмихнат младеж с полузатворени клепачи, закрилян с грижовна обич от своя ангел пазител. Полекалека Атос се увлече в мечти пред тая тъй богата и тъй чиста младост. В него възкръсна собствената му младост, донасяйки му всички тия сладки спомени, които са по-скоро ухания, отколкото мисли. Между това минало и настоящето имаше пропаст. Но въображението лети като ангел и като светкавица; те преминават моретата, където едва не сме претърпели корабокрушение, мрака, в който са изчезнали нашите илюзии, бездната, която е погълнала нашето щастие. Той си спомни, че цялата първа част от живота му бе разбита от жена; помисли си с ужас какво влияние можеше да има любовта и над тая тъй нежна и едновременно тъй силна натура.

Спомняйки си за всичките си страдания, той си представи как ще страда Раул и нежното, дълбоко съжаление на сърцето му се отрази във влажния поглед, който почиваше върху лицето на младежа. В тая минута Раул се събуди без смущение, без неувереност и без умора, както се събуждат крехките натури, както се събуждат птиците. Очите му срещнаха погледа на Атос и той разбра навярно какво ставаше в сърцето на тоя човек, който чакаше събуждането му с израз на безкрайна обич.

— Тук ли бяхте, господине? — попита той почтително.

— Да, Раул, стоях тук — отговори графът.

— И не ме събудихте?

— Не исках да ви лиша от още няколко минути хубав сън, приятелю мой; вие сте се уморили навярно след вчерашния ден, който продължи до късно през нощта.

— О, господине, колко сте добър! — извика Раул. Атос се усмихна.

— Как се чувствувате? — го попита той.

— Отлично, господине, съвсем отпочинал и бодър.

— То е, защото още расте — продължи Атос с пленителното бащинско чувство на зрял човек към младеж — и защото на вашата възраст умората е двойно по-голяма.

— О! господине, моля да ме извините — каза Раул. засрамен от такова внимание, — аз ей сега ще се облека.

Атос повика Оливен и наистина след десет минути, с тая точност, която Атос, обигран във военната служба, беше предал на възпитаника си, младежът бе готов.

— А сега — каза младежът на слугата — наредете вещите ми.

— Вещите ви са наредени, Раул — рече Атос. — Аз заповядах да наредят чантата ви пред мене и нищо няма Да ви липсва. Тя, както и куфарът на слугата трябва да са вече на конете, ако са изпълнили заповедта ми.

— Всичко е извършено по волята на господин графа — каза Оливен — и конете чакат.

— А аз спях! — извика Раул. — Спях, докато вие, господине, сте имали добрината да се занимавате с всички тия дреболии! О, наистина, господине, вие сте прекалено Добър към мене!

— Значи вие ме обичате, надявам се, поне малко? — Попита с умиление Атос.

— О, господине! — извика Раул, като правеше усилие да заглуши своето вълнение. — О, бог ми е свидетел, че Ви обичам и дълбоко уважавам!

— Вижте да не забравите нещо — каза Атос, като се престори, че търси някаква вещ, за да прикрие собственото си вълнение.

— Няма да забравя, господине — рече Раул. Тогава слугата се приближи до Атос с известно колебание и му каза съвсем тихо:

— Господин виконтът няма шпага, защото снощи господин графът ми заповяда да прибера тая, която той носеше винаги.

— Добре — рече Атос, — това е моя работа.

Раул сякаш не забеляза тоя разговор. Той слезе, като поглеждаше постоянно графа, за да види дали не е дошла минутата за сбогуване; но Атос вървеше, без да му трепне окото.

Пред външните стълби Раул видя три коня.

— О, господине — извика той зарадван, — значи вие ще ме придружите?

— Да, ще ви придружа малко — отвърна Атос. Очите на Раул светнаха от радост и той скочи леко на коня си.

Атос се качи бавно на своя, след като пошепна нещо на слугата, който, вместо да ги последва, влезе отново в къщи. Във възторг от това, че ще бъде заедно с графа Раул не забеляза или се престори, че не забелязва нищо.

Двамата благородници поеха по Пон Ньоф, минаха по кейовете или по-скоро по това, което тогава се наричаше ппопоят Пепен. и тръгнаха покрай стените на Гра Шатле. Тъкмо влизаха в улицата Сен Дени, и слугата ги настигна.

Те яздеха мълчаливо. Раул чувствуваше, че наближава минутата на раздялата; предната вечер графът беше дал различни нареждания за днешния ден. Освен това погледът му ставаше все по-благ, а в думите му се долавяше все повече обич. От време на време той изказваше мисъл или съвет, в който проличаваше доброжелателство.

Когато минаха арката Сен Дени и достигнаха височината ле Реколе, Атос погледна коня на виконта.

— Внимавайте, Раул — му каза той, — често съм ви казвал това; не трябва да го забравяте по никой начин, защото е голям недостатък за един ездач. Вижте, вашият кон е вече уморен, целият е в пяна, докато моят като че ли сега излиза от конюшнята. Много му дърпате юздата и после не ще можете да го насочвате с необходимата бързина. Спасението на конника понякога зависи от мигновеното подчиняване на коня му. След осем Дни вие няма да маневрирате вече в манеж. а на бойно поле.

И изведнъж, за да не придаде много тъжно значение на тая забележка, той прибави:

— Вижте, Раул, каква чудесна равнина: само за лов на яребици!

Младежът запомни урока, като особено се възхищаваше от деликатността, с която беше даден.

— Онзи ден забелязах — каза Атос, — че като стреляте с пистолет, опъвате силно ръката си. Това пречи на точния изстрел. Ето защо от дванадесет пъти три пъти не улучихте целта.

— А вие я улучихте дванадесетте пъти, господине — забеляза Раул усмихнато.

— Защото свивах ръката и в лакътя се получаваше опора за китката. Разбирате ли какво искам да ви кажа, Раул?

— Да, господине; после стрелях сам, като следвах съвета ви, и постигнах пълен успех.

— А при фехтуването — продължи Атос, — вие нападате твърде много противника си. Зная добре, че това е грешка, присъща на вашата възраст; но движението на тялото при нападението отклонява винаги шпагата малко настрана; и ако имате работа с хладнокръвен човек, той ще ви спре при първата крачка с прост отвод или дори с прав удар.

— Да, господине, както много често правехте вие; но не всички имат вашата сръчност и вашата смелост.

— Какъв хладен вятър! — продължи Атос. — Напомня за зимата. Тъкмо ми хрумна, ако влезете в сражение вие ще влезете, защото сте препоръчан на един млад генерал, който обича много барута, не забравяйте, че единичната борба, както често се случва особено на нас кавалеристите, никога не трябва да стреляте пръв. Моля ви, който стреля пръв, улучва рядко противника си, щото стреля, обзет от страх, че ще остане обезоръжен пред въоръжен неприятел; а после, когато той стреля, изправяйте коня си на задните му крака: тая маневра ми спаси два-три пъти живота.

— Ще се възползувам от нея, най-малко от признателност.

— Е, какво става там? каза Атос. — Май че бракониери. а? Да. наистина… После още едно важно нещо, Раул: ако ви ранят през време на атака, ако паднете от коня си и ако имате още сили, отместете се от пътя на полка ви. Иначе той може да се върне и вие ще бъдете стъпкан от краката на конете. Във всеки случай, ако бъдете ранен, пишете ми веднага или поръчайте да ми пишат. Ние не сме вчерашни и разбираме от рани — прибави той усмихнато.

— Благодаря ви, господине — отговори силно развълнуван младежът.

— А, ето ни и в Сен Дени! — промърмори Атос.

В тая минута те пристигнаха наистина до вратата на града, пазена от двама часови. Единият каза на другия:

— Ето още един млад благородник, който отива навярно в армията.

Атос се обърна — за него беше интересно всичко, което дори косвено засягаше Раул.

— Защо мислите така? — попита той.

— По вида му, господине — отговори часовоят. — А и на възраст е. Той е вторият днес.

— Значи тази сутрин е минал и друг като мене? — попита Раул.

— Да, бога ми, с горд вид и добре облечен, май някой син от личен род.

— Ще ми бъде другар по пътя, господине — каза Раул, като тръгна отново — Но уви, той не ще ме накара Да забравя този, когото губя.

— Не вярвам да го настигнете, Раул. Защото имам да ви говоря нещо тук, и то ще отнеме може би толкова време, че тоя благородник ще вземе голяма преднина.

— Както обичате, господине.

Като приказваха така, те минаха по улиците, пълни с народ по случай тържествения празник, и стигнаха до старата базилика, в която се отслужваше литургия.

— Да слезем от конете, Раул — каза Атос. — А вие. Оливен, ги пазете и ми дайте шпагата.

Той взе шпагата от слугата и двамата благородници влязоха в черквата.

Атос подаде светена вода на Раул. В някои бащински сърца се крие част от тая услужлива обич. която влюбеният изпитва към любимата си.

Младежът се допря до ръката на Атос, поклони се и се прекръсти.

Атос каза нещо на един от пазачите, който се поклони и тръгна към подземните гробници.

— Да вървим след него, Раул — каза Атос. Пазачът отвори решетката на кралските гробници и се спря на горното стъпало, докато Атос и Раул тръгнаха надолу. Стълбата беше осветена от сребърен светилник, който гореше над последното стъпало. И точно под тоя светилник стоеше, закрита с широко покривало от лилаво кадифе на златни лилии, катафалка на дъбови стълбове.

Подготвен за тая сцена от тъгата в собственото си сърце и от величието на черквата, младежът слезе с бавни и тържествени крачки и се спря гологлав пред смъртните останки на последния крал, който трябваше да се присъедини към прадедите си само когато наследникът му се присъедини към него самия и който сякаш стоеше тук, за да каже на човешката гордост, понякога тъй лесно екзалтираща се върху трона:

„Земна прах, аз те чакам!“

Настъпи минутно мълчание.

След това Атос вдигна ръка, посочи с пръст ковчега и каза:

— Тая гробница е на един слаб и без величие човек, през царуването на когото станаха обаче велики събития; то е, защото над тоя крал бдеше духът на друг човек, както тоя светилник бди над тоя ковчег и го осветява. Тоя човек беше истинският крал, Раул; другият беше само призрак, в който той влагаше душата си. И все пак у нас величието на монарха е толкова силно, че тоя човек не бе почетен дори с един гроб в краката на оня, за славата на когото той съсипа живота си, защото, не забравяйте това, Раул, тоя човек сниши може би краля, но в замяна на това издигна кралската власт, а в Лувърския дворец са затворени две неща: кралят, който умира, и кралската власт, която не умира. Това царуване мина, Раул; тоя министър, толкова страшен за господаря си, толкова ненавиждан от него, отиде в гроба, като повлече след себе си краля, когото не искаше да остави в живите сам навярно от страх да не би да разруши делото му, защото един крал гради само когато има край себе си или бога, или духа божий. Тогава обаче смъртта на кардинала беше за всички освобождение и аз сам — толкова слепи са съвременниците — осуетявах понякога намеренията на тоя велик човек, който държеше Франция в ръцете си и по своя воля ту я душеше, ту я оставяше да диша свободно. Ако в страшния си гняв той не ме смаза, мене и приятелите ми, това беше навярно за да мога днес да ви кажа: Раул, умейте да различавате винаги краля от кралската власт; кралят е просто човек, а кралската власт е духът божий; когато се усъмните на кого трябва да служите, отдайте предпочитание на невидимия принцип пред материалната видимост, защото невидимият принцип е всичко. Бог е искал да даде тоя осезаем принцип, като го е въплътил в един човек. Раул, струва ми се, че виждам бъдещето ви като през мъгла. Според мене, то е по-добро от нашето. Ние имахме министър без крал, вие ще имате крал без министър. Вие ще можете да служите на краля, да го обичате и уважавате. Ако тоя крал е тиран, защото всемогъществото може да замае и да повлече към тирания, служете на кралската власт, обичайте и уважавайте кралската власт, тоест нещо непогрешимо, тоест духът божий на земята, тоест тая божествена искра, която прави прахта тъй велика и тъй свята, че ние, благородниците от висок произход, сме също тъй нищожество пред това простряно тяло върху последното стъпало на тая стълба, както това тяло е нищожество пред трона на всевишния.

— Аз ще вярвам в бога, господине — каза Раул, — ще уважавам кралската власт, ще служа на краля и ще се постарая да умра за тях. Добре ли ви разбрах?

Атос се усмихна.

— Вие сте благородна натура — каза той, — ето шпагата ви.

Раул подгъна коляно на земята.

— Тя е била носена от баща ми, един честен благородник. Аз я носих на свой ред и й правех чест понякога когато ефесът беше в ръката ми, а ножницата висеше отстрани. Ако ръката ви е още слаба да я владеете, Раул, толкова по-добре: вие Ще се научите да я изтегляте; само когато наистина има нужда.

— Господине — каза Раул, като пое шпагата от ръката на графа, — аз ви дължа всичко; но тая шпага е най-скъпият подарък, който ми правите. Кълна ви се, че я нося с признателност.

И той целуна с благоговение ефеса на шпагата.

— Добре — рече Атос. — Станете, виконте, и да се прегърнем.

Раул стана и се хвърли бурно в прегръдките на Атос.

— Сбогом — промърмори графът, като чувствуваше, че сърцето му се къса, — сбогом и не ме забравяйте!

— О, никога, никога! — извика младежът. — Кълна ви се, господине, че ако ми се случи нещастие, вашето име ще бъде последното, което ще произнеса, споменът за вас ще бъде последната ми мисъл.

Атос се изкачи бързо по стълбата, за да скрие вълнението си, даде една златна монета на пазача, поклони се пред олтара и с големи крачки излезе в преддверието на черквата, пред което ги чакаше Оливен с двата коня.

— Оливен — каза той, като показа презрамника на Раул, — стегнете токата — шпагата виси много ниско Добре. Сега ще придружите господин виконта, докато Гримо се присъедини към вас; тогава ще оставите виконта. Чувате ли, Раул? Гримо е стар слуга, смел и умен, той ще върви с вас.

— Добре, господине — отговори Раул.

— Хайде, на коне! Искам да видя как ще тръгнете. Раул се подчини.

— Сбогом, Раул — каза графът, — сбогом, мое ми дете.

— Сбогом, господине — рече младежът, — сбогом, многообични ми покровителю!

Раул махна с ръка, защото не смееше да говори, и се отдалечи, без да си слага шапката.

Застанал неподвижен, Атос го изпрати с очи, докато той изчезна в завоя на една улица.

Тогава графът хвърли поводите на коня си в ръцете на един селянин, изкачи се бавно по стъпалата, влезе в черквата, коленичи в най-тъмния ъгъл и започна да се моли.

XXV. ЕДИН ОТ ЧЕТИРИДЕСЕТТЕ НАЧИНА ЗА БЯГСТВО НА ГОСПОДИН ДЬО БОФОР

Между това времето течеше за затворника, както и за тия, които се занимаваха с бягството му: само че то течеше много бавно. Обратно на другите хора, които се залавят пламенно за някое опасно предприятие и изстиват постепенно, когато се приближава минутата на изпълнението, херцог дьо Бофор, кипящата смелост на когото беше станала пословична и който се беше вкочанясал от петгодишното бездействие, той сякаш шибаше времето пред себе си и зовеше неуморимо часа на действието. Самото му бягство, без да излагаме плановете за бъдещето, които, трябва да признаем, бяха още много смътни и много неопределени, съдържаше начало на отмъщение, което подслаждаше сърцето му. Най-напред бягството му беше неприятна история за господин дьо Шавини, когото бе намразил заради дребнавото му преследване; после още неприятна за Мазарини, когото той повече проклинаше, отколкото мразеше, заради злините, които правеше. Виждаше се, че господин дьо Бофор беше разпределил много съразмерно чувствата си към коменданта и министъра, към подчинения и господаря.

После господин дьо Бофор, който познаваше тъй добре вътрешния живот на Пале Роял и знаеше за връзките между кралицата и кардинала, си представяше в затвора какво драматично раздвижване ще настъпи в двореца, когато от кабинета на министъра до стаята на Ана Австрийска се разнесе новината: „Господин дьо Бофор избягал!“ Като мислеше за това, той се усмихваше леко, въобразяваше си, че е вече вън от затвора, диша чистия въздух на полетата и горите, пришпорва силен кон и вика високо: „Свободен съм!“

Наистина, когато идваше на себе си, той виждаше отново, че седи между четирите стени и че на десет крачки от него Ла Раме си върти палците един около друг, а в пРеддверието се смеят или пият пазачите му.

Единственото нещо, което го примиряваше с тая омраза картина — толкова голямо е непостоянството на човешкия дух, — беше намръщеното лице на Гримо, това лице, което намрази най-напред и което след това стана единствената му надежда. Гримо му се струваше Антиной1.

Безполезно е да казваме, че всичко това беше игра на трескавото въображение на затворника. Гримо си оставаше все същият. Ето защо той продължаваше да се ползува с пълното доверие на началника си Ла Раме, който сега му вярваше повече, отколкото на себе си: Ла Раме, както казахме вече, чувствуваше в дъното на сърцето си известна слабост към господин дьо Бофор.

Затова добрият Ла Раме се радваше предварително на малката вечеря насаме със затворника си. Той имаше само един недостатък — беше лакомник; баниците му се видяха добри, виното отлично. Освен това наследникът на дядо Марто му беше обещал баница с фазан, вместо с домашни птици, и вино шамбертен вместо макон. Всичко това щеше да бъде още по-вкусно в обществото на тоя любезен принц, който всъщност беше тъй добър, който правеше такива смешни номера на господин дьо Шавини и такива хубави шеги срещу Мазарини. Тоя път настъпващата Петдесетница беше за Ла Раме наистина един от четирите големи годишни празници.

Следователно Ла Раме чакаше шест часа вечерта със също такова нетърпение, както и херцогът.

Още от сутринта той се зае с всички подробности и доверявайки само на себе си, посети лично наследника на дядо Марто. Баничарят беше надминал себе си: той му показа една наистина чудовищна баница, украсена отгоре с герба на господин дьо Бофор баницата беше още празна, но край нея лежаха един фазан и две яребици, набодени със сланина тъй ситно, че имаха вид на иглени възглавнички. На Ла Раме му потекоха лигите и той се върна в стаята на херцога, като си потриваше ръцете. Като връх на щастието господин дьо Шавини, както казахме вече, уповавайки се на Ла Раме, беше заминал същата сутрин за късо време и по тоя начин Ла Раме стана заместниккомендант на кулата.

——

1 Т^Тиной — красив роб, любимец на един от римските императори, станал пример на мъжка хубост. — Б. пр.

Колкото за Гримо, той изглеждаше още по-намръщен от когато и да е.

Сутринта господин дьо Бофор игра с Ла Раме на топка. Гримо му направи знак да обръща внимание на всичко.

Вървейки напред, Гримо посочваше пътя, по който трябваше да минат вечерта. Играеха на топка на тъй наречената площадка в малкия двор на кулата. Това място беше доста пусто и тук слагаха часови само когато господин дьо Бофор играеше на топка; а при височината на стените и тая предпазна мярка изглеждаше излишна.

За да се стигне до малкия двор, трябваше да се минат три врати. Всяка от тях се отключваше с особен ключ.

Като пристигна на площадката, Гримо като че ли случайно седна край една бойница и спусна краката навън от стената. Ясно беше, че на това място ще вържат въжената стълба.

Цялата тая маневра, разбираема за херцог дьо Бофор, беше, то се знае, неразбираема за Ла Раме.

Играта започна. Тоя път на господин дьо Бофор му вървеше: той като че ли слагаше с ръка топките именно там, където искаше да отидат. Ла Раме беше бит напълно.

Четирима от пазачите на господин дьо Бофор бяха дошли заедно с тях и събираха топките. Когато играта свърши, господин дьо Бофор, дразнейки Ла Раме с несръчността му, даде два луидора на пазачите, за да пият за здравето му с останалите четирима другари.

Пазачите поискаха позволение от Ла Раме и той се съгласи да отсъствуват, до вечерта. Дотогава Ла Раме трябваше да излиза по належащи дребни работи и желаеше, докато го няма, да не изпускат затворника от очи.

Ако го бяха оставили сам да уреди всичко, навярно господин дьо Бофор нямаше да го направи така сполучливо, както го извърши неговият пазач.

Най-после удари шест часът; макар че трябваше да седНат на масата в седем часа, вечерята беше готова и сложена. На бюфета лежеше колосална баница с герба на херцога и по зачервената й кора се вйиждаше, че е изпечена великолепно.

Останалите ястия не отстъпваха на баницата. Всички чакаха с нетърпение: пазачите — да идат да пият, Ла Раме — да седне край масата, а господин дьо Бофор — да бяга.

Само Гримо оставаше безстрастен. Като че ли Атос го беше обучил именно за тоя важен случай.

В известни моменти, като го гледаше, херцог дьо Бофор се питаше дали не сънува и дали тая мраморна фигура е наистина негов човек и ще оживее, когато дойде време.

Ла Раме отпрати пазачите, като им поръча да пият; за здравето на принца; после, когато излязоха, той заключи вратите, сложи ключовете в джоба си и показа на принца масата, сякаш искаше да каже: — Когато пожелае ваше височество. Принцът погледна Гримо, Гримо погледна часовника: беше едва шест часът и четвърт, а бягството беше определено точно за седем часа; значи трябваше да се чака три четвърти час.

За да спечели четвърт час, принцът се престори, че много увлечен от книгата, която четеше, и поиска да довърши главата. Ла Раме се приближи и погледна над рамото му, за да види коя книга толкова йнтересува принца, че той не сяда край масата, когато вечерята е сложена.

Бяха Коментариите на Цезар, които, той, въпреки забраната на господин дьо Шавини, му беше донесъл преди три дни.

Ла Раме се зарече да не нарушава занапред правилата на затвора.

Докато чакаше, той отпуши бутилките и помириса баницата.

В шест часа и половина херцогът стана и каза важно:

— Действително Цезар е бил най-великият човек в древността.

— Така ли смятате, ваше височество? — попита Лараме.

— Да.

— добре — Продължи Ла Раме, — а пък аз предпочитам Анибал1.

— Че защо, господин Ла Раме? — запита херцогът.

— Защото той не е писал Коментарии — отвърна Ла Раме и се ухили.

Херцогът разбра загатването и седна край масата,като покани със знак Ла Раме да заеме място срещу него.

Надзирателят не дочака да го канят втори път.

Няма нищо по-изразително от лицето на истински лакомник, който седи край добре наредена маса: ето защо, като пое чинията със супа от ръцете на Гримо, по лицето на Ла Раме се изписа пълно блаженство.

Херцогът го погледна с усмивка.

— Поврага, Ла Раме — извика той, — знаете ли, че ако ми бяха казали, че в тая минута във Франция има по-щастлив човек от вас, не бих повярвал!

— И, бога ми, бихте имали право, ваше височество — каза Ла Раме. — Признавам си, че когато съм гладен, за мене не съществува по-приятна гледка от една добре наредена маса; а ако прибавите, че тоя, който прави чест на тая маса, е внукът на Анри Велики, тогава ще разберете, ваше височество, че оказваната чест удвоява насладата.

Принцът се поклони на свой ред и една недоловима усмивка се появи по лицето на Гримо, който стоеше зад Ла Раме.

— Мили ми Ла Раме — каза херцогът, — наистина само вие можете да правите комплименти.

— Не, ваше височество — отговори Ла Раме в изблик на чувства, — не, наистина, аз казвам това, което мисля, а в това, което казвам, няма комплимент.

— Тогава вие сте привързан към мене, а? — попита принцът.

— Тоест — продължи Ла Раме — аз не бих се утешил, ако ваше височество излезе от Венсен.

— Странен начин за изказване на вашата предаденост. (Принцът искаше да каже преданост.)

— Но какво бихте правили на свобода, ваше височество?

——

Анибал — прочут картагенски военачалник, воювал с Рим. — Б пр.

запита Ла Раме. — Ще направите безумие, което би ви скарало с двора, и ще попаднете в Бастилията вместо във Венсен. Господин дьо Шавини не е любезен, съгласен съм — продължи Ла Раме, като отпи с наслада малко мадера, — но господин дьо Трамбле е нещо още по-лошо.

— Наистина! — каза херцогът, като се забавляваше от тоя обрат на разговора и от време на време поглеждаше стенния часовник, стрелките на който се движеха отчайващо бавно.

— И какво ще чакате от брата на един капуцин, възпитан в школата на кардинал дьо Ришельо? Ах, ваше височество, повярвайте ми, голямо щастие е, че кралицата, която винаги ви е желаела доброто, доколкото поне чувах, се е сетила да ви изпрати тук, където има място за разходка, игра на топка, добро ядене и чист въздух.

— Наистина, като ви слуша човек, Ла Раме, аз съм голям неблагодарник, задето дори за миг ми е минавало през ума да изляза оттук.

— О, ваше височество, това е връх на неблагодарността; но ваше височество никога не е мислил сериозно за това.

— Напротив! Трябва да ви призная, макар да е може би лудост, от време на време още мисля за това.

— И все още по един от вашите четиридесет начина, ваше височество?

— Е, да!

— Ваше височество — каза Ла Раме, — тъй като си говорим искрено, кажете ми един от тия четиридесет начина, изнамерени от ваша светлост.

— На драго сърце — отвърна херцогът. — Гримо, подайте ми баницата.

— Слушам — рече Ла Раме.

Той се изтегна в креслото, надигна чашата си, притвори очи и загледа слънцето през рубинената течност.

Херцогът погледна стенния часовник. Още десет минути и щеше да удари седем часът.

Гримо постави баницата пред принца, който взе ножа със сребърно острие, за да свали горната част; но Ла Раме, който се страхуваше да не би да се случи нещастие с това изящно произведение на кулинарното изкуство, подаде на херцога своя нож с желязно острие.

— Благодаря, Ла Раме — каза херцогът, като взе ножа.

— И така, ваше височество, какъв е този знаменит начин? — попита надзирателят.

— Трябва ли да ви кажа начина, на който разчитах най-много, който се готвех да приложа най-напред.

— Да, кажете го.

— Слушайте тогава! — каза херцогът, като опипа баницата с едната ръка и описа един кръг с ножа си в другата. — Най-напред се надявах, че ще ми сложат за пазач добър човек като вас, господин Ла Раме.

— Добре! Вие го имате, ваше височество. А после?

— И аз се поздравявам с това. Ла Раме се поклони.

— Казвах си — продължи принцът, — ако ме пази един добър човек като Ла Раме, ще се постарая някой от приятелите ми, връзките ми с когото са му неизвестни, да му препоръча човек, който да ми е предан и с когото бихме могли заедно да подготвим бягството.

— Е, е, не е лошо намислено! — забеляза Ла Раме.

— Нали? — подзе принцът. — Например слугата на някой храбър благородник, също неприятел на Мазарини, какъвто трябва да бъде всеки благородник.

— Те, ваше височество — рече Ла Раме. — Да не говорим за политика.

— И когато този човек бъде при мен — продължи херцогът, — ако той е само ловък и успее да спечели доверието на пазача ми, пазачът ще му се довери и тогава ще получавам новини отвън.

— Да, да, но как ще получавате новини отвън?

— О, нищо по-лесно от това! Например при игра на топка.

— При игра на топка? — попита Ла Раме, като започна да слуша с най-голямо внимание разказа на херцога.

— Да, ето на, аз прехвърлям една топка в рова, там чака човек и я прибира. В топката има писмо; аз го моля от крепостната стена да ми хвърли обратно топката и той ми хвърля друга. В тази друга топка също има писмо. Така ние си разменяме мисли и никой нищо не забелязва.

— Ай да му се не види! — каза Ла Раме, като се почеса зад ухото. — Добре че ми казахте това, ваше височество; ще следя кой събира топките.

Херцогът се усмихна.

— Но в края на краищата — продължи Ла Раме — всичко това е само средство за кореспондиране.

— Това е вече много, струва ми се.

— Но не е достатъчно.

— Извинете. Например казвам на приятелите си: „Бъдете в едикой си ден и в едикой си час от другата страна на рова с два оседлани коня“.

— Е, а после? — попита Ла Раме с известно безпокойство. — Освен ако тези коне не са крилати и не долетят на крепостната стена, за да ви вземат.

— Е, боже мой! — небрежно отговори принцът. — Не става дума конете да са крилати и да долетят на крепостната стена, но аз да сляза от нея.

— С какво?

— С въжена стълба.

— Да — забеляза Ла Раме, като се опитваше да се засмее, — но въжена стълба не се изпраща като писмо в топка.

— Не, тя се изпраща в друго нещо.

— В друго нещо, в друго нещо! В какво?

— В баница например.

— В баница? — повтори Ла Раме.

— Да. Предположете едно — продължи херцогът, — предположете например, че моят домоуправител Ноармон, е наел дюкянчето на дядо Марто …

— Е? — попита Ла Раме, като затрепера цял.

— Е, Ла Раме, който е лакомник, вижда баниците му, намира, че те са по-добри от баниците на предшествениците му, и ми предлага да ги опитам. Аз приемам при условие че и Ла Раме ще вечеря с мене. За по-голяма свобода Ла Раме отстранява пазачите и оставя само Гримо, за да ни прислужва. Гримо е именно човекът, изпратен от приятеля ми, слугата, който е готов да ми помага във всичко. Бягството е определено за седем часа, И така, в седем часа без няколко минути …

— В седем часа без няколко минути?… — повтори Ла Раме, по челОто на когото започнаха да избиват капки пот.

— В седем часа без няколко минути — продължи херцогът, като придружаваше думите с дела — аз свалям горната част на баницата. В нея намирам два ножа, въжена стълба и желязна круша. Допирам единия нож до гърдите на Ла Раме и му казвам: „Приятелю мой, много съжалявам, но ако мръднеш или извикаш Щете убия!“

Казахме, че херцогът придружаваше думите с дела.

Той стоеше вече прав край него и натискаше острието на единия нож върху гърдите му с такъв израз, който доказваше, че решението му е непоколебимо.

През това време Гримо, както винаги мълчалив, извади от баницата другия нож, въжената стълба и желязната круша.

Ла Раме следеше с очи всеки от тия предмети с нарастващ ужас.

— О, ваше височество! — извика той, като гледаше херцога с такъв смаян вид, че в друго време принцът би избухнал в смях. — Сърцето не ще ви позволи да ме убиете!

— Не, ако не се противопоставиш на бягството ми.

— Но ако ви оставя да избягате, ваше височество, ще бъда разорен.

— Аз ще ти върна парите, които си дал за длъжността си.

— И вие сте решили твърдо да напуснете замъка?

— Ай да му се не види!

— И каквото и да ви кажа, няма да измените решението си?

— Тая вечер искам да бъда свободен.

— А ако се защищавам, ако викам за помощ, ако се развикам?

— Честна дума на благородник, ще те убия. Часовникът започна да бие.

— Седем часът — каза Гримо, който досега не беше промълвил нито дума.

— Седем часът — рече херцогът, — виждаш, закъснявам.

Ла Раме се поразмърда, сякаш за да успокои съвестта си.

Херцогът се намръщи и надзирателят почувствува как острието на ножа премина през дрехите му и се готвеше да прониже гърдите му.

— Добре, ваше височество, стига! — каза той. — Няма да се помръдна.

— Да побързаме — рече херцогът.

— Ваше височество, последна милост.

— Каква! Говори по-скоро!

— Вържете ме добре, ваше височество.

— Защо да те вържем?

— За да не помислят, че съм ви съучастник.

— Ръцете! — каза Гримо.

— Не отпред, а отзад, отзад!

— Но с какво? — попита херцогът.

— С пояса ви, ваше височество — продължи Ла Раме.

Херцогът свали пояса си и го даде на Гримо, който върза ръцете на Ла Раме така, че да го задоволи.

— Краката! — каза Гримо.

Ла Раме протегна краката, Гримо взе една салфетка, разкъса я на ленти и върза краката.

— Сега шпагата ми — рече Ла Раме, — вържете дръжката за ножницата.

Херцогът откъсна една от панделките на панталона си и изпълни желанието на пазача.

— Сега — каза нещастният Ла Раме — желязната круша, искам я: иначе ще ме съдят, задето не съм викал. Натикайте я, ваше височество, натикайте я!

Гримо се приготви да изпълни желанието му, но надзирателят направи знак, че иска да каже още нещо.

— Говори! — заповяда херцогът.

— Сега, ваше височество — каза Ла Раме, — не забравяйте, че ако пострадам за вас, имам жена и четири деца.

— Бъди спокоен. Сложи крушата, Гримо!

За миг това беше сторено и Ла Раме бе поставен на земята, два-три стола бяха катурнати в знак на борба, Гримо извади от джобовете на надзирателя всички ключове, отключи най-напред стаята, в която се намираха, и завъртя два пъти ключа, когато излязоха. След това двамата тръгнаха бързо по галерията, която водеше в малкия двор. Трите врати бяха отключени и заключени последователно с ловкост и бързина, които правеха чест на Гримо. Най-после стигнаха на мястото за игра на топка. То беше съвсем пусто: нито часови, нито някой по прозорците.

Херцогът изтича на стената и видя от другата страна на рова трима конници с два запасни коня. Той размени знак с тях — те чакаха именно него.

През това време Гримо връзваше въжето за спускане. Това беше не стълба, а кълбо от копринен шнур с пръчка на края, на която се сяда като на кон; кълбото се размотаваше само от тежестта на възседналия.

— Спускай се — каза херцогът.

— Пръв ли, ваше височество? — попита Гримо.

— Без съмнение — отговори херцогът. — Ако ме заловят, излагам се на опасността да вляза пак в затвора, а ако те пипнат тебе, ще те обесят.

— Така е — каза Гримо.

И без да се бави, Гримо възседна пръчката и започна опасното слизане; херцогът го следеше с очи, обзет от неволен страх: внезапно, когато той достигна три четвърти от стената, шнурът се скъса. Гримо полетя в рова.

Херцогът извика, но Гримо дори не изпъшка, макар че навярно беше тежко ранен, защото остана неподвижно на мястото, където падна.

Веднага единият от чакащите се спусна в рова, върза под мишниците на Гримо кран на едно въже и двамата му другари, които държаха другия край, изтеглиха Гримо при себе си.

— Спускайте се, ваше височество — каза човекът в рова. — Остава да се скочат само петнадесет фута, а тревата е мека.

Херцогът беше започнал вече да действува. Неговата работа беше по-мъчна, защото нямаше пръчката,, за да се поддържа; трябваше да се спуска със силата на ръцете си, и то от петдесет фута височина. Но, казахме вече, херцогът беше ловък, силен и хладнокръвен; за по-малко от пет минути той достигна края на шнура; както му беше казал благородникът, до земЯтя оставаха най-много петнадесет фута. Той изпусна шнура и падна на крака, без да се нарани.

Веднага се покатери по склона на рова, в края на който го чакаше Рошфор. Другите двама благородници му бяха непознати. Припадналият Гримо бе вързан върху един кон.

— Господа — каза принцът, — ще ви благодаря по-късно. Сега не бива да губим нито минута. На път! Напред! Който ме обича, да ме последва!

Той се метна на коня си и препусна в галоп, като поемаше дълбоко дъх и викаше с неизразима радост:

— Свободен!… Свободен!… Свободен!…

XXVI. Д’АРТАНЯН ПРИСТИГА НАВРЕМЕ

Д’Артанян получи в Блоа сумата, която Мазарини се реши да му даде за бъдещи услуги, като желаеше да го види по-скоро край себе си.

Обикновен конник изминаваше разстоянието от Блоа до Париж за четири дни. Д’Артанян пристигна на третия ден към четири часа следобед на бариерата Сен Дени. Едно време за това му бяха необходими само два дни. Ние видяхме, че Атос, тръгнал три часа след него, пристигна в Париж двадесет и четири часа по-рано.

Планше беше отвикнал от тия ускорени разходки; д’Артанян го укори за изнежеността му.

— Е, господине, четиридесет левги за три дни! — отвърна Планше. — Според мене това е много хубаво за продавач на захаросани бадеми.

— Наистина ли си станал търговец, Планше, и сериозно ли мислиш сега, когато пак се намерихме, да живуркаш в дюкянчето си?

— Хм, само вие сте създаден за деен живот! — възрази Планше. — Вижте господин Атос: кой би казал, че това е същият смел търсач на приключения, когото познавахме едно време? Сега той живее като истински благородник фермер, като истински селски владетел. И наистина, господине, няма нищо по-завидно от спокоен живот.

— Лицемер! — извика д’Артанян. — Вижда се, че се приближаваш към Париж, а там те чакат въже и бесилка!

И наистина тъкмо при тия думи двамата пътници стигнаха пред бариерата. Планше нахлупи шапка, като се сети, че ще минава по улици, където почти го познават, а д’Артанян засука мустак, като си спомни за Портос, който го чакаше на улица Тиктон. Той мислеше как ще го накара да забрави имението си Брасьо и омировските кухни на Пиерфон.

От ъгъла на улица Монмартър той забеляза на един от прозорците на странноприемницата „Козичка“ Портос с великолепна небесносиня дреха, цялата бродирана със сребро. Портос щеше да си разчекне устата от прозяване и минувачите гледаха с известно почтително учудване този тъй хубав и тъй богат благородник, който изглеждаше толкова отегчен от богатството и величието си.

Щом д’Артанян и Планше се показаха на ъгъла.

Портос също ги позна.

— А, д’Артанян! — извика той. — Слава богу, дойдохте най-после!

— Добър ден, мили приятелю! — отговори д’Артанян.

Много скоро около конете, уловени вече за юздите от слугите на странноприемницата, и около конниците, които разговаряха с вирнати глави, се натрупаха зЯпачи; но едно изскрътцване на д’Артанян и дветри заканителни движения на Планше. добре разбрани от присъствуващите, разпръснаха тълпата, която започваше да става толкова по-гъста, колкото по-малко разбираше защо се е събрала.

Портос беше слязъл вече на прага.

— Ах, мили ми приятелю — каза той, — колко зле са тук конете ми!

— Наистина — отвърна д’Артанян, — съжалявам от все сърце за тия благородни животни.

— А и аз самият не бях по-добре — продължи Портос — и ако не беше съдържателката — прибави той, като се поклащаше самодоволно на краката си, — която е много любезна и разбира от шеги, щях да потърся друго жилище.

Хубавата Мадлен, приближила се през време на тоя разговор, отстъпи крачка назад и побледня като смърт, щом чу думите на Портос — тя мислеше, че ще се повтори сцената с швейцареца. Но за най-голямо нейно учудване, на д’Артанян не му трепна дори окото и вместо да се разсърди, той се засмя и каза на Портос:

— Да, разбирам, мили приятелю, въздухът на улицата в тоя квартал е като в Пиерфонската долина; но бъдете спокоен, ще ви дам възможност да дишате по-добър.

— Кога?

— Ей богу, скоро, надявам се.

— А, толкова по-добре!

Това възклицание на Портос беше последвано от слабо и дълбоко изохкване, което идваше от ъгъла при вратата. Тогава току-що слезлият от коня д’Артанян видя да се очертава на стената огромният корем на Мускетон, от огорчената уста на когото бяха излетели глухите жалби.

— И вие ли, нещастни ми господин Мустон, сте попаднали в тая жалка странноприемница? — попита д’Артанян с присмехулен тон, който можеше да се вземе н за съчувствие, и за подигравка.

— Той намира, че кухнята е отвратителна — отговори Портос.

— Е, добре — каза д’Артанян, — тогава защо не готви сам както в Шантин?

— О, господине, тук няма блатата на господин принца, за да ловя хубавите шарани, нито горите на негово височество, за да ловя с примки младите яребици. Колкото до избата, разгледах я внимателно и право да си кажа, видя ми се доста бедничка.

— Господин Мустон — каза д’Артанян, — наистина бих ви съжалил, ако не бях зает с друга, много по-неотложна работа.

Той отведе Портос настрана и му каза:

— Мили ми дьо Валоп, много се радвам, че сте напълно облечен, защото ще ви заведа веднага при кардинала.

— Хайде де! Наистина ли? — попита Портос, като облещи очи.

— Да, приятелю мой.

— Ще ме представите?

— Плаши ли ви това?

— Не, но ме вълнува.

— О, бъдете спокоен! Това не е предишният кардинал. Тоя няма да ви смаже с величието си.

— Все едно; вие разбирате, д’Артанян, дворът!

— Е, приятелю мой, сега вече няма двор.

— Кралицата!

— За малко щях да кажа: вече няма кралица. Кралицата? Успокойте се, ние няма да я видим.

— И вие казахте, че ще отидем веднага в Пале Роял?

— Веднага. Но за да не закъснеем, ще ви помоля Да ми дадете един от вашите коне.

— Моля; и четирите са на ваше разположение.

— О, засега имам нужда само от един.

— Ще вземем ли слугите със себе си?

— Да, вземете Мускетон, това няма да попречи.

Колкото до Планше, той си има причини да не се явява в двора.

— А защо?

— Хм! Той не е добре с негово високопреосвещенство.

— Мустон — каза Портос, — оседлайте Вюлкен и Баяр.

— А аз да взема ли Рюсто, господине?

— Не, вземете параден кон, вземете Фебюс или Сюпери: ние отиваме церемониално.

— А — каза Мускетон, като въздъхна с облекчение, — значи става дума само за посещение?

— Е, боже мой, да, Мустон, нищо друго. Само, за всеки случай, сложете пистолетите в кобурите; моите са на седлото ми, заредени.

Мускетон въздъхна: той не разбираше много тия церемониални посещения, които се правят с пълно въоръжение.

— Наистина — каза Портос, като гледаше благосклонно стария си слуга, който се отдалечаваше, — имате право, д’Артанян, Мустон е достатъчен — той има представителна външност.

Д’Артанян се усмихна.

— А вие няма ли да се преоблечете? — попита Портос.

— Не, не, ще остана така, както съм си.

— Но вие сте потънали в пот и прах, ботушите ви са съвсем изкаляни.

— Тия белези от пътуването ще докажат на кардинала колко съм бързал да бъда на негово разположение.

В тая минута Мускетон се завърна с трите оседлани коня. Д’Артанян скочи на седлото, като че ли беше почивал цяла седмица.

— Ей! — каза той на Планше. — Дългата ми шпага …

— А аз взех придворната — рече Портос, като показа една къса парадна шпага с позлатена дръжка.

— Вземете рапирата си, приятелю мой.

— А защо?

— Не зная, но все пак вземете я, повярвайте ми.

— Рапирата ми, Мустон! — каза Портос.

— Но това е стягане за война, господине! — извика Мускетон. — Значи отиваме в поход? Тогава кажете ми го веднага, ще взема необходимите предпазни мерки.

— Вие сам нзаете, Мустон — се обади д’Артанян, — че с нас е Винаги от полза да се вземат предпазни мерки. Или ви е къса паметта, или сте забравили, че нямаме навик да прекарваме нощите си в балове и серенади.

— Уви, това е вярно! — рече Мускетон, като се въоръжи от главата до краката. — Но бях забравил.

Те препуснаха доста бързо и пристигнаха в кардиналския дворец към седем часа и четвърт. По улиците имаше много хора по случай Петдесетница, всички гледаха с учудване тия конници, единият тъй чист, като че ли излизаше от гардероб, а другият тъй изпрашен, сякаш пристигаше от бойно поле.

И Мускетон привличаше погледите на зяпачите, но тъй като романът „Дон Кихот“ беше тогава много на мода, някои казваха, че тойа е Санчо, изгубил господаря си, но в замяна на него намерил други двама.

Като влезе в чакалнята, д’Артанян се намери сред познати. Те бяха мускетари от ротата му, които стояха на караул. Той повика портиера и му показа писмото на кардинала, в което му се заповядваше да се върне, без да губи нито секунда. Портиерът се поклони и влезе при негово високопреосвещенство.

Д’Артанян се обърна към Портос и му се стори, че той трепере. Той се усмихна, наведе се към ухото му и каза:

— По-смело, любезни ми приятелю, не се плашете! Повярвайте ми, орелът е затворил отдавна очи и ние имаме вече работа с прост лешояд. Дръжте се изправено, както на бастиона Сен Жерве, и не се кланяйте много ниско на тоя италианец, иначе ще си състави лошо мнение за вас.

— Добре, добре — отговори Портос. Портиерът се върна.

— Заповядайте, господа — каза той. — Негово високопреосвещенство ви чака.

Наистина Мазарини седеше в кабинета си и беше зает със задраскването на колкото се може повече имена в един списък на лица, които получават пенсии и бенефиции1. Той забеляза, че д’Артанян и Портос влязоха, и макар че погледът му светна от радост, когато ги видя престори се на изненадан.

——

1 Бенефиции — доходни места. Б. пр.

— А, вие ли сте, господин лейтенант? — каза той. — Хубаво направихте, че побързахте. Добре дошли.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство. На вашите услуги съм, така както и господин дю Валеж, един от старите ми приятели, който криеше благородството си под името Портос.

Портос се поклони на кардинала.

— Великолепен кавалер — каза Мазарини. Портос си обърна главата надясно и наляво и с достойнство размърда раменете си.

— Най-добрата шпага в кралството, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — това го знаят много хора, но не го казват, защото не могат да го кажат.

Портос се поклони на д’Артанян.

Мазарини обичаше почти толкова снажните войници, колкото Фридрих Пруски ги обикна по-късно. Той загледа с възхищение яките ръце, широките рамене и твърдия поглед на Портос. Струваше му се, че вижда пред себе си в плът и кръв спасението на своето министерство и на кралството. Това му напомни, че по-преди съюзът на мускетарите се състоеше от четирима души.

— А другите ви двама приятели? — попита Мазарини. Портос отвори уста, като мислеше, че сега е време и той да каже нещо. Но д’Артанян му смигна.

— Другите ни приятели са възпрепятствувани сега — каза той — Те ще се присъединят към нас по-късно.

Мазарини се покашля леко.

— А господинът е по-свободен от тях и е съгласен да постъпи отново на служба, нали? — попита той.

— Да, ваше високопреосвещенство, и то от чиста преданост, защото господин дьо Брасьо е богат.

— Богат? — повтори Мазарини. Това беше единствената дума, която винаги имаше привилегията да му вдъхва голямо уважение.

——

Бенефиции — доходни места. — Б. пр.

— Петдесет хиляди ливри доход — каза Портос. Това бяха първите му думи.

— От чиста преданост? — продължи Мазарини с тънката си усмивка. — От чиста преданост значи?

— Ваше високопреосвещенство като че ли не вярва много на тая дума, а? — попита д’Артанян.

— А вие, господин гасконецо? — възрази Мазарини, като се облакъти на масата и опря брадичката си на ръцете.

— Аз ли? — каза д’Артанян. — Аз вярвам на предаността, както на името, дадено при кръщението, което, естествено, трябва да се последва от името на владение. Разбира се, човек е по природа повече или по-малко предан; но винаги в края на една преданост трябва да има нещо.

— А вашият приятел например какво би желал да има в края на своята преданост?

— Е добре, ваше високопреосвещенство, моят приятел има три великолепни имения: дю Валон в Корбей, дьо Брасьо в Соасоне и дьо Пйерфон във Валоа. И тъй. ваше високопреосвещенство, той би желал едно от тия три имения да стане баронство.

— Само това ли! — каза Мазарини, очите на когото светнаха от радост, когато видя, че може да награди предаността на Портос, без да развързва кесията. — Само това ли? Е, то може да се нареди!

— Аз ще бъда барон! — извика Портос, като направи крачка напред.

— Аз ви казвах — подзе д’Артанян, като го спря с ръка — и негово високопреосвещенство го потвърждава.

— А вие, господин д’Артанян, какво желаете?

— Ваше високопреосвещенство, сега през септември ще се навършат двадесет години, откак господин кардиналът дьо Ришельо ме направи лейтенант.

— Да, и вие бихте искали кардинал Мазарини да ви направи капитан.

Д’Артанян се поклони.

— Е, добре, всичко това не е невъзможно. Ще видим, господа, ще видим. Сега, господин дю Валон, каква служба предпочитате? В града или извън града? Портос отвори уста да отговори.

— Ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — господин дю Валон е като мене, той обича необикновената служба, тоест предприятия, смятани за безумни и невъзможни.

Тая гасконщина допадна на Мазарини. Той се замисли.

— А аз, признавам си, ви повиках, за да ви дам заседнал пост. Някои неща ме безпокоят. Е, какво е това. — каза Мазарини.

В чакалнята се чу силен шум и почти в същото време вратата на кабинета се отвори; в стаята се втурна един човек, покрит с прах, като викаше:

— Господин кардинала! Де е господин кардиналът? Мазарини помисли, че искат да го убият, и се отдръпна назад заедно с креслото си. Д Артанян и Портос застанаха между новодошлия и кардинала.

— Е, господине, какво има, та влизате тук като в кръчма? — попита Мазарини.

— Две думи, ваше високопреосвещенство — каза офицерът, към когото се отнасяше тоя укор. — Бих искал да ви говоря веднага и насаме. Аз съм господин дьо Поан, караулен офицер, на служба във Венсенската кула.

По бледното и разстроено лице на офицера Мазарини разбра, че той носи важно известие, и даде знак на д’Артанян и Портос да направят място на пратеника.

Те се оттеглиха в ъгъла на кабинета.

— Говорете, господине, говорете по-скоро! — каза Мазарини. — Какво има?

— Ваше високопреосвещенство, господин дьо Бофор току-що избяга от замъка Венсен.

Мазарини извика, побледня по-силно от офицера, който му донесе тая новина, и се отпусна почти съсипан в креслото си.

— Избягал! — повтори той. — Господин дьо Бофор избягал!

— Ваше високопреосвещенство, аз бях горе на терасата и го видях как бяга.

— И вие не стреляхте по него?

— Куршумът не можеше да го стигне.

— Но какво правеше господин дьо Шавини?

— Той отсъствуваше.

— А Ла Раме?

— Намериха го вързан в стаята на затворника, с желязна круша в устата и нож край него.

— А тоя човек, който му беше помощник?

— Бил съучастник на херцога и избягал с него. Мазарини изпъшка.

— Ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, като направи крачка към кардинала.

— Какво? — попита Мазарини.

— Струва ми се, че ваше високопреосвещенство губи ценно време.

— Как така?

— Ако ваше високопреосвещенство заповяда затворникът да бъде преследван, може би още ще го настигнат. Франция е голяма и най-близката граница е на шестдесет левги.

— А кой ще го преследва? — извика Мазарини.

— Аз, да му се не види!

— И вие ще го заловите?

— Защо не?

— Вие ще задържите херцог дьо Бофор, въоръжен, заобиколен от съучастници?

— Ако ваше високопреосвещенство ми заповяда да уловя дявола, ще го хвана за рогата и ще му го доведа.

— И аз също — прибави Портос.

— И вие също? — каза Мазарини. като гледаше учудено тия двама мъже. — Но херцогът няма да се предаде без отчаяна съпротива.

— Е добре, тогава ще се бием! — отвърна д’Артанян и очите му пламнаха. — Отдавна не сме се били, нали, Портос?

— Ще се бием! — извика Портос.

— И вие се надявате да го настигнете?

— Да, ако конете ни са по-добри от неговите.

— Тогава вземете всички часови, които намерите тук, и препускайте.

— Вие давате заповед ли, ваше високопреосвещенство?

— Дори писмена, с моя подпис — каза Мазарини, като взе един лист и написа няколко реда.

— Прибавете, ваше високопреосвещенство, че можем да вземаме всички коне, които срещнем по пътя.

— Да, да — рече Мазарини, — в служба на краля! Взимайте и препускайте!

— Добре, ваше високопреосвещенство.

— Господин дю Валон — каза кардиналът, — вашето баронство е на седлото зад херцог дьо Бофор; остава само да го уловите. А пък на вас, мили ми господин д’Артанян, не обещавам нищо, но ако вие го доведете, жив или мъртъв, можете да искате от мене всичко, което желаете.

— На коне, Портос! — извика д’Артанян и улови ръката на приятеля си.

— Готов съм — отговори Портос с непоколебимото си хладнокръвие.

Те слязоха по парадната стълба, като вземаха със себе си всички срещнати по пътя войници и викаха; „На коне! На коне!“

Събраха се десетина души.

Д’Артанян и Портос скочиха, единият на Вюлкен, другият на Баяр. Мускетон яхна Фебюс.

— След мене! — извика д’Артанян.

— Напред! — прибави Портос. И те забиха шпорите в слабините на чистокръвните си коне, които се понесоха като вихър по улица Свети Оноре.

— Е, господин барон — каза д’Артанян, — бях ви обещал упражнение и както виждате, изпълних обещанието си.

— Да, капитане — отговори Портос.

Те се обърнаха. Мускетон, изпотен повече от коня си, се държеше на почтително разстояние. След него галопираха десетте войници.

Смаяни, гражданите излизаха по праговете на вратите си, а уплашените кучета летяха след конниците и лаеха.

При ъгъла на гробищата Сен Жан д’Артанян събори някакъв човек; но това беше много дребно събитие, за Да спре тъй бързащи хора. Галопиращият отряд продължи Да се носи напред така устремно, сякаш конете имаха крила.

Уви! На тоя свят няма дребни събития и ние ще видим, че това едва не свали монархията.

XXVII. ГЛАВНИЯТ ПЪТ

Те препускаха по цялото предградие Сент Антоан и по пътя за Венсен; скоро се намериха извън града, след това в гората, след това пред тях се откри селото.

При всяка крачка конете сякаш се въодушевяваха все повече и повече и ноздрите им започнаха да се зачервяват като нажежени пещи. Забил шпорите в корема на коня си, д’Артанян препускаше най-много на два фута пред Портос. Мускетон ги следваше на разстояние два коня. Войниците летяха след тях на различни разстояния, според достойнствата на конете си.

От едно възвишение д’Артанян видя група хора от другата страна на рова, срещу крепостта откъм Сен Мор. Той разбра, че от това място е избягал затворникът и че там може да научи нещо. След пет минути беше вече там, където един след друг пристигнаха и войниците.

Всички от групата бяха много заети. Те гледаха шнура, който висеше още от бойницата и се беше скъсал на двадесет фута от земята; измерваха с очи височината и правеха разни предположения. Горе по укреплението ходеха назад-напред изплашени часови.

Отряд войници, командувани от сержант, пъдеше хората от мястото, където херцогът се беше качил на коня.

Д’Артанян се насочи право към сержанта.

— Господин офицер — каза сержантът, — тук е забранено да се спира.

— Тая заповед не важи за мене — отвърна д’Артанян. — Преследват ли бегълците?

— Да, господин офицер; за нещастие те имат добри коне.

— А колко са?

— Четирима здрави и пети, когото отнесли ранен.

— Четирима! — каза д’Артанян, като погледна Портос. — Чуваш ли, бароне? Те са само четирима!

Радостна усмивка освети лицето на Портос.

— А каква преднина имат?

— Два часа и четвърт, господин офицер.

— Два часа и четвърт е нищо, ние имаме добри коне, нали, Тортос?

Портос,въздъхна; той помисли какво ги чака клетите коне. — Много добре — каза д’Артанян, — а на коя посока са тръгнали?

— Това е забранено да се казва, господин офицер. Д’Артанян извади листа от джоба си.

— Заповед на краля — каза той.

— Тогава говорете с коменданта.

— А де е комендантът?

— В селото.

Д’Артанян кипна от гняв, челото му се набръчка, слепите му очи се обагриха.

— А, нещастнико! — извика той на сержанта. — Май че ти се подиграваш с мене! Чакай!

Той разви листа и го подаде с едната ръка на сержанта, а с другата извади от кобура един пистолет и вдигна предпазителя.

— Заповед на краля, ти казвам. Чети и отговори или ще ти пръсна мозъка! По кой път тръгнаха?

Сержантът видя, че д’Артанян говори сериозно. — По пътя за Вандомоа — отговори той.

— През коя врата излязоха?

— През вратата на Сен Мор.

— Ако ме лъжеш, нещастнико — каза д’Артанян, — утре Ще бъдеш обесен!

— А вие, ако ги настигнете, няма да се завърнете, за Да ме обесите — промърмори сержантът.

Д’Артанян сви рамене, направи знак на отряда си и препусна.

— От тука, господа, от тука! — извика той, като се отправи към посочената врата на парка.

Но сега когато херцогът беше избягал, пазачът бе сметнал за уместно да завърти два пъти ключа на вратата. й беше принуден да отключи по същия начин, по който бе принуден и сержантът. Това отне още десет минути.

Превъзмогнал последната пречка, отрядът се понесе с предишната бързина.

Но не всички коне се носеха сега със същата пламенност; някои не можаха да издържат това бясно препускане; три спряха след един час; един падна.

Д’Артанян, който не се обръщаше, дори не забеляза това. Портос му го каза с обикновеното си спокойствие.

— Дано стигнем двамата! — рече д’Артанян. — Повече не ни трябва, те са само четирима.

— Така е — отговори Портос.

И той заби шпори в корема на коня си.

За два часа конете изминаха дванадесет левги, без да се спират, краката им започнаха да треперят, пяната от устата им изпръскваше дрехите на конниците, а потта проникваше под панталоните.

— Да починем малко, за да си отдъхнат тия нещастни животни — каза Портос.

— Да ги уморим, напротив, нека ги уморим, но да стигнем! — отговори д’Артанян. — Виждам пресни следи. Най-много преди четвърт час са минали оттук.

Действително краят на пътя беше изрит от копита. Следите се виждаха на залязващото слънце.

Те се понесоха отново; но след две левги конят на Мускетон се строполи.

— Добре! — каза Портос. — Ето че Фебюс пропадна!

— Кардиналът ще ви плати хиляди пистола за него.

— О! — възрази Портос. — Това не ме интересува.

— Тогава напред! Галоп!

— Да, ако можем.

И конят на д’Артанян отказа да върви по-нататък, дишането му спря; последният удар с шпорите го повали, вместо да го подгони.

— По дяволите! — извика Портос. — Ето и Вюлкен отиде!

— Пусто да остане! — д’Артанян се хвана за главата. — Значи трябва да спрем! Дайте ми вашия кон, Портос … Е, но какво правите, дявол да го вземе?

— Пусто и върло! — рече Портос. — Падам, по-скоро Баяр пада.

Докато Портос се измъкваше от стремената, както можеше, д’Артанян поиска да накара коня да стане, но видя, че от ноздрите му тече кръв.

— И трите! — каза той. — Сега всичко е свършено! В това време се чу цвилене.

— Шт! — извика д’Артанян.

— Какво има?

— Чувам цвилене.

— Сигурно цвили конят на някой от нашите войници, които ни настига.

— Не, това е пред нас.

— Тогава е друго нещо — рече Портос.

И се ослуша на свой ред, като се обърна към посочената от д’Артанян страна.

— Г господине — каза Мускетон, който изостави коня си на главния път и настигна пеша господаря си, — господине, Фебюс не издържа и …

— Млък! — прекъсна го Портос.

Наистина в тоя миг се чу повторно цвилене, донесено от нощния ветрец.

— Това е на петстотин крачки от тука, пред нас — каза д’Артанян.

— Наистина, господине — рече Мускетон, — на петстотин крачки от нас има една ловджийска къщичка.

— Мускетон, вземи пистолетите си! — каза д’Артанян.

— Те са в ръцете ми, господине.

— Портос, вземете вашите от кобурите.

— Ето ги.

— Добре! — рече Д’Артанян, като извади своите. — Сега… разбирате ли, Портос?

— Не много.

— Тръгнали сме по кралска работа.

— Е?

— За кралската работа ще вземем тия коне.

— Така, така — забеляза Поргос.

— Тогава без приказки и почвайте!

Тримата тръгнаха в нощния мрак като привидения. При един завой на пътя те забелязаха светлина между дърветата.

— Ето къщата — тихо каза д’Артанян. — Правете това. Портос, което ще правя аз.

Те се запромъкваха от дърво към дърво и се приближиха на двадесет крачки от къщата, без да бъдат забелязани. Оттук, при светлината на фенера, който висеше под навеса, те видяха четири отлични наглед коне. Един слуга ги тимареше. Край тях лежаха седлата н юздите.

Д’Артанян се приближи бързо, като направи знак на двамата си спътници да останат малко назад.

— Купувам тия коне — каза той на слугата. Слугата се обърна учуден, но дума не продума.

— Не чу ли, чудако? — продължи д’Артанян.

— Чух — беше отговорът.

— Защо не отговаряш?

— Защото тия коне не са за продан.

— Тогава ги вземам — каза д’Артанян.

И той сложи ръка върху най-близкия до него кон.

Двамата му спътници се появиха в тоя миг и направиха същото.

— Но, господа — извика слугата, — тия коне току-що са изминали шест левги и ияма дори половин час, откак са разседлани.

— Половин час им стига — каза д’Артанян. — Тъкмо ще бъдат още бодри.

Конярят извика за помощ. Някакъв човек, навярно управител, излезе в същата минута, когато д’Артанян и спътниците му слагаха седлата на конете.

Управителят поиска да ги сплаши.

— Драги приятелю — каза д’Артанян, — ако кажете една дума, ще ви пръсна мозъка.

Той го заплаши с пистолета и веднага сложи оръжието под мишницата, за да продължи работата си.

— Но знаете ли, господине — рече управителят, — че тия коне са на господин дьо Монбазон?

— Толкова по-добре — отговори д’Артанян. — значи са добри коне.

— Господине — продължи управителят, като отстъпваше крачка по крачка и се мъчеше да стигне до вратата, — предупреждавам ви, че ще повикам хората си.

— А аз моите — отвърна д’Артанян. — Аз съм лейтенант на кралските мускетари, десет войника идват след мене. Чувате ли как галопират? Ще видим.

Нищо не се чуваше, но управителят чу от страх.

— Свършихте ли, Портос! — попита д’Артанян.

— Свърших.

— А вие, Мустон?

— Също.

— Тогава на конете и да вървим! Тримата скочиха на конете.

— На помощ! Елате с карабините! — завика управителят.

— Напред! — изкомандува д’Артанян — Ще падне стрелба.

И тримата се понесоха като вихър.

— На помощ, елате! — ревеше управителят, докато конярят тичаше към съседната сграда.

Внимавайте да не убиете конете си! — отвърна Д’Артанян и избухна в смях.

Огън! — отговори управителят. Блясване подобно на светкавица освети пътя; едновременнно с гърмежа тримата конници чуха свиренето на куршумите, които минаха край тях.

— Стрелят като слуги — каза Портос. — По времето на господин дьо Ришельо стреляха по-добре. Спомняте ли си Кревкьорския път, Мустон?

— А, господине, дясната кълка още ме боли.

— Сигурен ли сте, д’Артанян, че вървим по следите? — попита Портос.

— Ай да му се не види, та не чухте ли?

— Какво?

— Че тия коне са на господин дьо Монбазон.

— Та що?

— Ами господин дьо Монбазон е мъж на госпожа дьо Монбазон.

— Е, и после?

— А госпожа дьо Монбазон е любовница на господни дьо Бофор.

— А, разбирам — каза Портос. — Тя е приготвила коне за смяна.

— Точно така.

— И ние преследваме херцога с конете, които току-що е оставил.

— Мили ми Портос, наистина вие сте чудно досетлив — каза д’Артанян с двусмислена усмивка.

— Ех, такъв съм си! — потвърди Портос.

Така те препускаха един час; конете бяха побелели от пяна, кръв течеше от коремите им.

— А, какво видях? — каза д’Артанян.

— Вие сте много щастлив, ако виждате нещо в такава нощ — забеляза Портос.

— Искри.

— И аз ги видях — се обади Мускетон.

— А, а! Нима сме ги настигнали?

— Я, умрял кон! — рече д’Артанян, като дръпна назад коня си, който беше отскочил встрани. — Изглежда, че и те са капнали от умора.

— Май че се чува шум на отряд конници — забеляза Портос, наведен над гривата на коня си.

— Не може да бъде.

— Те са много.

— Тогава е нещо друго.

— Още един кон! — каза Портос.

— Умрял?

— Не, издъхващ.

— Оседлан или без седло?

— Оседлан.

— Те са.

— Горе главата! Те са в ръцете ни.

— Но ако са много — забеляза Мускетон, не са в ръцете ни, а ние сме в техните.

— Хайде де! — рече д’Артанян. — Те ще помислят, че сме по-силни от тях, защото ги преследваме, ще се уплашат и ще се разпръснат.

— Сигурно — потвърди Портос.

— О, вижте! — извика д’Артанян.

— Да, пак искри — каза Портос, — тоя път и аз ги видях.

— Напред, напред! — се провикна д’Артанян пронизително. — След пет минути ще падне смях.

И те се понесоха отново. Обезумели от болка и надпреварване, конете летяха по тъмния път, на чийто хоризонт все по-ясно почна да се очертава една много по-плътна и по-тъмна маса.

XXVIII. СРЕЩА

Така препускаха още десетина минути.

Ненадейно две черни точки се отделиха от масата, започнаха да се приближават, да се уголемяват и по-лекалека заприличаха на конници.

— Охо! — каза д’Артанян. — Те идват към нас.

— Толкова по-зле за тях — забеляза Портос.

— Кой иде? — извика един прегракнал глас. Тримата препускащи конници нито се спряха, нито отговориха. Чу се само звънтене на изтегляни шпаги и щракане на пистолетни спусъци.

— Юздата между зъбите! — викна д’Артанян.

Портос разбра и също като д’Артанян извади с лявата си ръка един пистолет от кобура и вдигна спусъка му.

— Кой иде? — извика се втори път. — Нито крачка повече или сте загинали!

— Е, де! — отговори Портос почти задавен от прах, като гризеше поводите, както конят му гризеше юздата си. — Е, де! Виждали сме ги такива!

При тия думи двете сенки преградиха пътя и при светлината на звездите се видя как светеха цевите на пистолетите им.

— Назад! — извика д’Артанян. — Или ще загинете!

Два пистолетни гърмежа бяха отговор на тая заплаха; но двамата нападатели се носеха с такава бързина, че връхлетяха върху противниците си още в същия миг. Разнесе се трети Гърмеж — д’Артанян бе стрелял от упор и неприятелят му падна. А Портос блъсна с такава сила своя противник, че той полетя на десетина крачки от коня си, след като бе отбил насочената към него шпага.

— Довърши го, Мускетон, довърши го! — извика Портос.

И се спусна напред рамо до рамо с приятеля си, който продължаваше преследването.

— Е, какво? — попита Портос.

— Счупих му главата — отговори д’Артанян. — А вие?

— Само го катурнах; но слушай …

Чу се гърмеж от карабина: Мускетон изпълняваше заповедта на господаря си, без да се спира.

— Напред! Напред! — извика д’Артанян. — Добре върви, засега ние печелим!

— Охо! — каза Портос. — Ето нови играчи.

Наистина двама нови конници се отделиха от главната група и започнаха бързо да се приближават, за да преградят отново пътя.

Тоя път д’Артанян не изчака дори да му заговорят.

— Път! — завика той пръв. — Път!

— Какво искате? — попита един глас.

— Херцога! — едновременно изреваха Портос и д’Артанян.

В отговор се чу висок смях, но той завърши с изохкване: д’Артанян прониза подигравача с шпагата си.

В същото време проехтяха едновременно два гърмежа: Портос и противникът му стреляха един в друг. Д’Артанян се озърна и видя Портос край себе си.

— Браво. Портос! — каза той. — Струва ми се, че го убихте, а?

— Май че улучих само коня.

— Какво да се прави, мили мой? Не при всички изстрели се улучва прицелната точка. И не трябва да се съжалява, когато се улучи мишената. Ай да му се не види, какво стана на коня ми?

— Конят ви пада — каза Портос и спря своя.

Наистина конят на д’Артанян се спъна и падна па колене, после изхърка и легна.

Куршумът на първия д’Артанянов противник го беше улучил в гърдите.

Мускетарят изтърси такава клетва, от която и небето можеше да се възмути.

— Кон ли иска господинът? — попита Мускетон.

— Пусто да остане! Иска ли питане! — извика д’Артанян.

— Ето ви! — каза Мускетон.

— Откъде, дявол да го вземе, имаш два свободни коня? — запита д’Артанян, като скочи на единия от тях.

— Стопаните им са мъртви: помислих, че може да НИ дотрябват, и ги взех.

През това време Портос зареди отново пистолета си.

— Внимание! — извика д’Артанян. — Ето още двама.

— Хайде де, до утре ли ще се повтаря това? — забеляза Портос.

И действително други двама конници се приближаваха с голяма бързина към тях.

— Господине — обади се Мускетон, — онзи, когото катурнахте, става.

— Защо не се справи с него като с първия?

— Ръцете ми бяха заети, господине, държех конете. Чу се гърмеж; Мускетон извика от болка.

— Ах, господине — каза той, — в другата! Точно в Другата! Тоя изстрел ще бъде еш на оня от Амиенския път.

Портос се обърна като лъв и се спусна върху сваления от коня противник, който се опита да изтегли шпагата си. Но преди да я извади от ножницата си, Портос му нанесе с дръжката на своята шпага такъв страшен удар по главата, че той падна като вол под чука на касапин.

Мускетон се свлече с охкане от коня си — получената рана не му позволяваше да остане на седлото.

Като видя конниците, д’Артанян се спря и зареди отново пистолета си; освен това на седлото на новия кон имаше карабина.

— Аз съм тук — каза Портос. — Да чакаме или да нападаме:

— Да нападаме — рече д’Артанян.

— Да нападаме! — повтори Портос. Те пришпориха конете си.

Конниците бяха вече най-много на двадесет крачки от тях.

— В името на краля! — извика д’Артанян. — Дайте ни път!

— Кралят няма работа тук! — отвърна един мрачен н нощен глас, който сякаш излизаше от облак, защото конникът идваше обвит в облаци прах.

— Добре, ще видим дали кралят не минава навсякъде — възрази д’Артанян.

— Вижте — отговори същият глас.

Почти едновременно се чуха два пистолетни гърмежа; единият беше от д’Артанян, а другият — от противника на Портос. Куршумът на д’Артанян отнесе шапката на неприятеля му, а другият куршум прониза гърлото на Портосовня кон, той изпръхтя и се строполи мъртъв.

— За последен път, къде отивате? — запита същият глас.

— По дяволите! — отговори д’Артанян.

— Добре! Бъдете спокойни тогава, ще идете при тях. Д’Артанян видя как се насочи към него дулото на един мускет: нямаше време да бърка в кобура. Той си спомни един съвет, даден му някога от Атос. Изправи коня си на задните крака.

Куршумът улучи животното право в корема. Д’Артанян почувствува, че то се свлича, и с чудна пъргавина скочи настрана.

— Хайде де! — каза същият мощен и подигравателен глас. — Това е касапница за коне, а не сражение на мъже. Изтеглете шпагата си, господине, изтеглете шпагата си.

И той скочи от коня си.

— Да изтегля шпагата ли? — каза д’Артанян. — Така да бъде! Това ми е работата.

С два скока д’Артанян се намери срещу противника си и шпагите им се кръстосаха. С обикновената си ловкост д’Артанян пусна в ход любимия си похват.

През това време Портос, коленичил зад коня си, който агонизираше, държеше по един пистолет във всяка ръка.

Боят между д’Артанян и неговия противник започна. Според обичая си д’Артанян го нападна стремглаво, но срещна силна и опитна ръка, която го накара да се позамисли. Два пъти отбит, отстъпи крачка назад; противникът му не се помръдна; д’Артанян излезе отново напред и пак прибягна към похвата си.

Два-три удара бяха нанесени от едната и от другата страна без резултат; от остриетата на шпагите изхвърчаха искри.

Най-после д’Артанян реши, че е време да прибегне към любимия си финт; той го приложи много изкусно и светкавично нанесе удар, който според него беше неотразим.

Но ударът беше отбит.

— Пусто и върло! — извика той с гасконския си изговор.

При тоя вик противникът му отскочи назад, наведе откритата си глава и в тъмнината се Помъчи да види лицето на д’Артанян.

Д’Артанян се страхуваше от финт и се държеше в отбранително положение.

— Пазете се — каза Портос на противника си, — двата ми пистолета са още пълни.

— Толкова по-голямо основание да стреляте пръв — отговори противникът.

Портос гръмна: светкавица освети бойното поле. При тая светлина двамата противници извикаха едновременно.

— Атос! — провикна се д’Артанян.

— Д’Артанян! — се провикна Атос.

Атос вдигна шпагата си, д’Артанян спусна своята.

— Арамис! — викна Атос. — Не стреляйте!

— А, а! Вие ли сте, Арамис? — извика Портос. И той хвърли пистолета си.

Арамис мушна своя в кобура си и вкара шпагата в ножницата.

— Сине мой! — каза Атос и протегна ръка на д’Артанян.

Така го наричаше той едно време в минути на разнеженост.

— Атос, значи вие го защитавате? — каза д’Артанян, като си кършеше ръцете. — А аз се заклех да го заловя жив или мъртъв! О, аз съм обезчестен!

— Убийте ме — рече Атос и оголи гърдите си, — ако смъртта ми е необходима за вашата чест.

— О, тежко ми! Тежко ми! — викаше д’Артанян. — Само един човек на тоя свят можеше да ме спре и съдбата го изпречва на пътя ми! О, какво ще кажа на кардинала?

— Ще му кажете, господине — отговори един глас, който владееше над бойното поле, — че е изпратил срещу мене единствените, двама мъже, които могат да победят четирима, да се борят на равни начала един срещу друг с граф дьо Ла Фер и кавалера д’Ербле и да се предадат само на петдесет души.

— Принцът! — едновременно казаха Атос и Арамис, като се отдръпнаха настрана, за да могат другите да видят херцог дьо Бофор, докато д’Артанян и Портос отстъпиха крачка назад.

— Петдесет конници! — промърмориха д’Артанян и Портос.

— Погледнете около вас, господа, ако се съмнявате — рече херцогът.

Д’Артанян и Портос се озърнаха: наистина те бяха напълно заобиколени от отряд конници.

— При шума от вашия бой — продължи херцогът — помислих, че сте двайсет души, и се завърнах с всички, които ме заобикаляха. Дотегна ми все да бягам и ми се прищя да поработя също с шпагата си. Но вие сте само двама.

— Да, ваше височество — каза Атос, — но, както казахте, тия двама струват колкото двадесет.

— Хайде, господа, дайте шпагите си — рече херцогът.

— Шпагите Ни?! — извика д’Артанян, като вдигна глава и дойде на себе си. — Шпагите ни? Никога!

— Никога! — повтори Портос.

Няколко души се раздвижиха.

— Една минута, ваше височество — каза Атос, — две думи.

Той се приближи до принца, който се наведе към него и на когото той прошепна няколко думи.

— Както искате, графе — рече принцът. — Аз съм ви толкова задължен, че не мога да откажа на първата ви молба. Отстранете се, господа — се обърна той към хората от свитата си. — Господа д’Артанян и дю Балон, вие сте свободни.

Заповедта беше изпълнена веднага. Д’Артанян и Портос се намериха в центъра на голям кръг.

— Сега, д’Ербле — каза Атос, — слезте от коня и елате.

Арамис слезе от коня си и се приближи до Портос, докато Атос се приближаваше до д’Артанян. Сега четиримата се събраха отново.

— Приятели — подзе Атос, — съжалявате ли още, че не проляхте кръвта ни?

— Не — отговори д’Артанян, — съжалявам, че сега сме едни срещу други, ние, които винаги бяхме заедно, съжалявам, че сме в два враждебни лагера. А, вече в нищо няма да имаме успех!

— О, боже мой, да, свършено е! — се обади Портос.

— Тогава минете на наша страна! — каза Арамис.

— Мълчете, д’Ербле — спря го Атос, — подобни предложения не се правят на такива хора като тия господа. Ако са влезли в партията на Мазарини, значи че съвестта ги е подтикнала към това, както нашата ни подтикна да вземем страната на принцовете.

— А между това ето ни неприятели — рече Портос. — Пусто да остане! Кой можеше някога да си помисли това?

Д’АРтанян не каза нищо, но въздъхна. Атос ги погледна и взе ръцете им в своите.

— Господа — каза той, — тази работа е сериозна и сърцето ме боли, като че ли го пронизахте. Да, Ние сме разделени, ето голямата, печална истина, но ние още не сме си обявили война; може би ще измислим някакви условия; един последен разговор е необходим.

— Що се отнася до мене, аз настоявам за него — рече Арамис.

— Аз го приемам — гордо каза д’Артанян. Портос наведе глава в знак на съгласие.

— Тогава да си определим място за среща, удобно на всички ни — продължи Атос, — и на това последно свиждане да уточним окончателно нашите взаимни отношения, както и поведението, което ще държим един спрямо друг.

— Добре! — отговориха тримата останали.

— Значи вие сте на моето мнение? — попита Атос.

— Напълно.

— Е, добре, къде?

— На площад Роял удобно ли ви е? — запита д’Артанян.

— В Париж?

— Да.

Атос и Арамис се спогледаха. Арамис кимна с глава в знак на съгласие.

— На площад Роял, така да бъде! — каза Атос.

— А кога?

— Утре вечерта, ако искате.

— Ще се върнете ли дотогава?

— Да.

— В колко часа?

— В десет часа вечерта, удобно ли ви е?

— Чудесно.

— Оттам ще произлезе мир или война — Атос. — Но поне честта ни, приятели мои, ще е спасена.

— Уви! — промърмори д’Артанян. — Нашата военна чест загина.

— Д’Артанян — сериозно каза Атос, — кълна се, че вие ми причинявате болка, като мислите за това, докато аз мисля само за едно: че ние кръстосахме шпагите си с вашите. Да — продължи той и поклати тъжно глава, — вие се изразихте правилно: тежко ни. Да вървим, Арамис!

— А ние, Портос — рече д’Артанян, — да вървим при кардинала, за да му отнесем срама си.

— И му кажете преди всичко — извика един глас, че още не съм много стар и че още ме бива за работа.

Д’Артанян позна гласа на Рошфор.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господа? — попита принцът.

— Засвидетелствувайте, че ние направихме всичко възможно, ваше височество.

— Бъдете спокойни, това ще бъде направено. Сбогом, господа, скоро ще се видим отново, надявам се, край Париж, а може би и в самия Париж, и тогава ще имате възможност да се реванширате.

С тези думи херцогът поздрави с ръка, препусна в галоп и изчезна, последван от свитата си. Всичко се изгуби в мрака и шумът заглъхна.

Д’Артанян и Портос останаха сами на главния път, с един човек, който държеше два коня за юздите.

Те помислиха, че е Мускетон, и се приближиха.

— Какво виждам! — извика д’Артанян. — Ти ли си, Гримо?

— Гримо! — повтори Портос.

Гримо направи знак на двамата си приятели, че не са се излъгали.

— А чии са конете? — попита д’Артанян.

— Кой ни ги дава? — запита Портос.

— Господин граф дьо Ла Фер.

— Атос, Атос — промърмори д’Артанян, — вие мислите за всичко и сте наистина благородник.

— Чудесно! — каза Портос. — А аз се страхувах, че ще бъдем принудени да се върнем пеша.

И той скочи на коня. Д’Артанян беше вече на седлото.

— Но къде отиващ ти, Гримо? — попита д’Артанян. — Напускаш ли господаря си?

— Да — отговори Гримо, — отивам при виконт дьо Бражелон във Фландърската армия.

Те изминаха мълчаливо няколко крачки по главния път за Париж, но изведнъж чуха охкания, които сЯкащ излизаха от рова.

— Какво е това? — попита д’Артанян.

— Това ли? — каза Портос. — Това е Мускетон.

— Да, аз съм, господине — се обади жален глас и някаква сянка се изправи отстрани на пътя.

Портос се спусна към управителя си, към когото беше наистина привързан.

— Опасно ли си ранен, мили ми Мустон? — попита той.

— Мустон! — повтори Гримо и облещи очи.

— Не, господине, не вярвам; но съм ранен на много неудобно място.

— Тогава ти не можеш да се качиш на кон?

— О, господине, и дума да не става!

— Можеш ли да ходиш пеша?

— Ще се помъча до първата къща.

— Какво да направим? — каза д’Артанян. — Ние трябва да се завърнем в Париж.

— Аз ще се погрижа за Мускетон — се обади Гримо.

— Благодаря, добри ми Гримо! — рече Портос. — Гримо слезе от коня си и подаде ръка на стария си приятел, който се облегна на нея със сълзи на очите. Но той не можа да разбере с положителност дали тия сълзи бяха предизвикани от радостта, че го вижда, или от болката, която му причиняваше раната.

А д’Артанян и Портос продължиха мълчаливо пътя си към Париж.

След три часа ги задмина един куриер, покрит с прах; той беше изпратен от херцога и носеше на кардинала писмо, в което както беше обещал принцът, се свидетелствува ще за извършеното от Портос и д’Артанян.

Мазарини беше прекарал много лоша нощ, когато получи това писмо, в което принцът сам му съобщаваше, че е свободен и че му обявява непримирима война.

Кардиналът го прочете два-три пъти, след това го сгъна, сложи го в джоба си и каза:

— Д’Артанян изпусна херцога, но все пак ме утешава това, че докато го е преследвал, е смазал Брусел. Положително тоя гасконец е неоценим човек и дори с непохватността си ми принася полза.

Кардиналът загатваше за човека, когото д’Артанян беше съборил край ъгъла на гробищата Сен Жан в Париж и който не беше някой друг, а съветникът Брусел.

XXIX. ДОБРОДУШНИЯТ БРУСЕЛ

Но за нещастие на кардинал Мазарини, на когото по това време вървеше назад, добродушният Брусел не беше смазан.

Наистина той преминаваше спокойно по улица Сент Оноре, когато бясно летящият кон на д’Артанян го блъсна в рамото и го събори в калта. Както казахме вече, д’Артанян не обърна никакво внимание на такова дребно събитие. При това той споделяше дълбокото и презрително безразличие, което по това време благородниците, особено военните, хранеха към гражданите. Ето защо остана напълно безчувствен към нещастието, постигнало дребния мургав човек, макар че сам беше причина за това. Преди да успее клетият Брусел да извика, въоръжените конници преминаха като вихър. Едва тогава чуха ранения и го вдигнаха.

Дотичаха хора, видяха нещастника, попитаха го как се казва, де живее и какво работи. И щом каза, че се казва Брусел, че е съветник в парламента и живее на улица Сен Ландри, тълпата изпусна страшен, заплашителен вик, който уплаши ранения не по-малко от преминалия над него ураган.

— Брусел! — викаха в тълпата. — Брусел! Нашият баща! Този, който защищава нашите права срещу Мазарини! Брусел! Приятелят на народа, убит, стъпкан от тия мръсни кардиналисти! Тука! Тука! На оръжие, другари!

За минута тълпата страшно се увеличи; спряха някаква карета, за да настанят в нея малкия съветник, но някой от тълпата забеляза, че движението на каретата може да бъде вредно за ранения, и веднага няколко фанатици предложиха да го отнесат на ръце, предложение, което се прие единодушно и с възторг. Речено-сторено. Народът, страшен и нежен едновременно, вдигна Брусел и го понесе, както във вълшебните приказки великанът носи джудже в ръцете си, като мърмори и го гали.

Брусел се досещаше вече за привързаността на парижаните към него; в продължение на три години той сееше опозиция не без тайната надежда, че един ден ще пожъне любовта на народа. Сегашният случай го зарадва и го преизпълни с гордост, защото му показа силата му; но, от друга страна, някои обстоятелства помрачаваха това тържество. Освен че болката от натъртването беше силна, Брусел все очакваше, че иззад някой ъгъл на улицата ще се подаде ескадрон гвардейци или мускетари и ще разгони тълпата. А тогава какво ще стане с триумфетора в тая бъркотия?

От ума му не излизаше тоя вихър от хора, тоя подкован ураган, който го събори само с едно връхлитане.

Той повтаряше със слаб глас:

— Бързайте, деца мои, защото наистина много страдам.

И при всяко оплакване крясъците и проклятията около него се удвояваха.

Не без труд достигнаха жилището на Брусел. Тълпата изпълваше вече цялата улица; всички жители на квартала се показаха по прозорците и по праговете на вратите. От прозореца на една къща, в която се влизаше през тясна врата, с всички сили викаше стара слугиня, а до нея плачеше друга жена, също възрастна. С явна тревога, макар и изразявана различно, те питаха народа, който им отговаряше само с неразбираеми викове.

Но когато се показа съветникът, носен от осем души, бледен, гледащ с умиращ поглед къщата си, жена си и слугинята, госпожа Брусел припадна, а слугинята с вдигнати към небето ръце се спусна по стълбата да посрещне господаря си, като викаше: „О, боже, боже мой! Поне Фрике да беше тук! Да отиде за доктор!“

Фрике беше тук. Къде не е парижкият хлапак?

Естествено, Фрике се възползува от празника на Петдесетнйца, за да поиска отпуск от господаря си, който не можеше да му откаже, защото според условието Фрике трябваше да бъде свободен на четирите големи празника в годината.

Фрике беше начело на тълпата. Наистина и на него му хрумна да отиде за лекар; но като разсъди добре, намери, че е много по-весело да вика колкото му глас държи: „Убиха господин Брусел! Господин Брусел, бащата на народа! Да живее господин Брусел!“

отколкото да отиде сам по криви улички и просто да каже на един човек в черно: „Елате, господни докторе, съветникът има нужда от вашата помощ“.

За нещастие Фрике, който играеше важна роля в тълпата, има неблагоразумието да се улови за прозоречната решетка в долния етаж на къщата, за да се издигне над тълпата. Честолюбието го погуби: майка му го забеляза и го изпрати за лекар.

После тя взе болния на ръце и поиска да го занесе на горния етаж. Но в началото на стълбата съветникът стъпи на крака и обяви, че се чувствува достатъчно силен да се качи сам. Той помоли Жервез, слугинята си, да се помъчи да отстрани народа. Но Жервез не го слушаше.

— О, клетият ми господар! Милият ми господар! — викаше тя.

— Да, мила Жервез, да — промърмори Брусел, като се мъчеше да я укроти. — Успокой се, това е дребна работа.

— Как мога да се успокоя, когато са ви стъпкали, смазали, осакатили!

— Съвсем не! — възрази Брусел. — Това е нищо, почти нищо.

— Нищо! А от главата до краката сте в кал! Нищо, а по косата ви има кръв! Ах, боже мой, боже мой! Клетият ми господар!

— Млъкни най-после! — каза Брусел. — Млъкни!

— Кръв, боже мой, кръв! — викаше Жервез.

— Доктор! Хирург! Лекар! — ревеше тълпата. — Съветникът Брусел умира! Убиха го мазаринистите!

— Боже мой — отчаяно извика Брусел, — тия нещастници ще ми запалят къщата.

— Идете на прозореца и се покажете, господарю!

— Уф, за нищо на света! — отговори Брусел. — Крал може да се показва. Кажи им, Жервез, че ми е по-добре. Кажи им, че отивам не на прозореца, а в леглото, и да се разотидат.

— А защо искате да се разотидат? Прави ви чест, че са тук.

— Ох, нима не разбираш, че ще ме арестуват, ще ме обесят за това? — каза Брусел в отчаяние. — Ето, и на жена ми стана лошо.

— Брусел! Брусел! — ревеше тълпата. — Да живее Брусел! Доктор за Брусел!

Вдигна се такъв шум, че се случи онова, което Брусел предвиди. Един отряд гвардейци разгони беззащитната тълпа с прикладите си. Но при първите викове „Гвардейци! Войници!“ Брусел, който се страхуваше да не го сметнат за подстрекател, се завря облечен в леглото си.

Благодарение на тая намеса от страна на гвардейците старата Жервез успя най-после, след три пъти повторената заповед на господаря си, да заключи външната врата. Но тъкмо я заключи и се върна при господаря си, чу се силно чукане по тая врата.

Свестилата се госпожа Брусел събуваше мъжа си в леглото му и трепереше като лист.

— Вижте кой чука, Жервез — каза Брусел, — и не отваряйте, докато не разберете добре кой е.

Жервез погледна през прозореца.

— Господин председателят Бланменил — каза тя.

— Отворете тогава — рече Брусел. — Няма какво да се стесняваме от него.

— Е, какво са направили с вас, мили Брусел? — попита председателят още от вратата. — Чувам, че за малко щели да ви убият, а?

— По всяка вероятност крояха да посегнат на живота ми — отговори Брусел със стоическа твърдост.

— Клети ми приятелю! Да, те са искали да започнат с вас; но ще дойде и нашият ред; те не могат да ни победят заедно и се мъчат да ни унищожат един по един.

— Ако се отърва сега — каза Брусел, — ще ги смажа на свой ред със силата на словото си.

— Ще се оправите — рече Бланменил — и ще ги накарате да заплатят скъпо за това посегателство.

Госпожа Брусел плачеше горчиво, Жервез беше в отчаяние.

— Какво се е случило? — извика един хубав снажен младеж, като се втурна в стаята. — Татко е ранен?

— Пред вас, младежо, лежи една жертва на тиранията — каза Бланменил като истински спартанец.

— О! — извика младежът, като се обърна към вратата. — Тежко на ония, които са посегнали на вас, татко! — спря го съветникът, — идете по-добре за лекар.

— Чувам виковете на народа — забеляза старата слугиня. — Навярно Фрике води лекар … Не, карета е.

Бланменил погледна от прозореца.

— Коадюторът! — каза той.

— Господин коадюторът! — повтори Брусел. — Е, боже мой, чакайте, ще ида да го посрещна!

И забравил раната си, съветникът щеше да се спусне да посрещне господин дьо Рец, ако Бланменил не беше го спрял.

— Е, какво се е случило с вас, мили Брусел? — попита коадюторът още от вратата. — Говори се за засада, за убийство, а? Добър ден, господин Бланменил. На минаване взех лекаря си и ви го водя.

— О, господине, не зная как да ви благодаря! — отговори Брусел. — Наистина зверски ме събориха и ме стъпкаха кралските мускетари.

— Кажете кардиналските — възрази коадюторът, — Мазариновите. Но бъдете спокоен, ние ще ги накараме да заплатят за всичко това. Нали, господин Бланменил?

Бланменил се поклони; в това време вратата се отвори от бързоходец. След него влезе един лакей в разкошна ливрея и доложи високо:

— Господин херцог дьо Лонгвил.

— Как, господин херцогът тук? — извика Брусел. — Каква чест за мен! А, ваше сиятелство!

— Господине, дойдох да поднеса съболезнованията си за нещастието на нашия храбър защитник — каза херцогът. — Ранен ли сте, мили съветнико?

— Дори и да бях ранен, посещението на ваше сиятелство щеше да ме излекува.

— Но все пак страдате?

— И то много — отговори Брусел.

— Доведох лекаря си — рече херцогът. — Ще му Позволите ли да влезе?

— Моля ви се!

Херцогът направи знак на лакея си и той въведе един човек, облечен в черни дрехи.

— И на мен ми мина тая мисъл през ума, госпоДин херцог — каза коадюторът.

Двамата лекари се изгледаха.

— А, вие ли сте, господин коадютор? — рече херцогът. — Приятелите на народа се срещат на собствената си територия.

— Слуховете ме уплашиха и аз побързах да дойда; но най-важното е, мисля, лекарите да прегледат по-скоро нашия храбър съветник.

— Пред вас ли, господа? — уплашено забеляза Брусел.

— Защо не, приятелю мой? Уверявам ви, че искаме да узнаем по-скоро какво е положението ви.

— О, боже мой, какъв е пак тоя шум? — се обади госпожа Брусел.

— Като че ли ръкопляскат? — каза Бланменил и се приближи бързо до прозореца.

— Е, какво има пак? — попита Брусел побледнял.

— Ливреята на господин принц дьо Конти! — отговори Бланменил. — Лично господин принц дьо Конти.

Коадюторът и господин дьо Лонгвил едва се сдържаха да не се изсмеят с глас.

Лекарите поискаха да отвият Брусел. Той ги спря. В тая минута влезе принц дьо Конти.

— А, господа — каза той, като видя коадютора, — изпреварили сте ме. Но не ми се сърдете, мили ми господин Брусел. Щом чух за приключението ви, помислих си, че може би нямате лекар, и се отбих да взема своя. Какво става с вас? Какво е това убийство, за което се говори?

Брусел поиска да отговори, но устата му се схвана: тия неочаквани почести съвсем го смазаха.

— И тъй, драги докторе, прегледайте го — се обърна принц дьо Конти към човека в черно, който го придружаваше.

— Господа — каза единият от лекарите, — значи ще направим консултация?

— Правете, каквото искате — рече принцът, — само по-скоро ме успокойте относно положението на милия съветник.

Тримата лекари се приближиха до леглото. Брусел дърпаше завивката с всички сили; но въпреки съпротивата му те го съблякоха и прегледаха.

Имаше само две натъртвания: на ръката и на бедрото.

Лекарите се спогледаха, като не разбираха как може да се викат трима най-учени доктори на парижкия факултет заради такава дреболия.

— Е, какво? — попита коадюторът.

— Е, какво? — повториха след него херцогът и принцът.

— Надяваме се, че тоя случай няма да има последици — каза единият от лекарите. — Ще се оттеглим в съседната стая, за да определим лекуването.

— Брусел! — викаше тълпата. — Известия за Брусел! Как е Брусел!

Коадюторът се приближи бързо до прозореца. Щом го видя, тълпата млъкна.

— Успокойте се, приятели мои — каза той. — Господин Брусел не е в опасност. Но раната му е сериозна и му е необходимо спокойствие.

Веднага на улицата се разнесоха викове: „Да живее Брусел! Да живее коадюторът!“

Господин дьо Лонгвил му завидя и се приближи също до прозореца.

— Да живее господин дьо Лонгвил! — завика тълпата.

— Приятели мои — каза херцогът, като поздрави с ръка, — оттеглете се мирно и тихо. Нека враговете ни не се радват на безредието.

— Добре, господин херцог — се обади Брусел от леглото си. — Вие говорите като истински французин.

— Да, господа парижани — прибави принц дьо Конти, като на свой ред се приближи до прозореца, за да получи своята част от поздравленията. — Да, също и господин Брусел ви моли да се оттеглите. Освен това той има нужда от почивка, а шумът го безпокои.

— Да живее господин принц дьо Конти! — завика тълпата.

Принцът се поклони.

Тримата се сбогуваха със съветника и потеглиха, придружени от тълпата, която те бяха разпуснали от името на Брусел. Бяха стигнали вече кейовете, а Брусел все още им се кланяше от леглото.

Старата слугиня гледаше с възхищение господаря си. Съветникът израсна в очите й с цяла глава.

— Ето какво значи да служиш на отечеството си, както ти диктува съвестта — самодоволно каза Брусел.

¦ След като се съвещаваха един час, лекарите излязоха и предписаха компреси с вода и сол.

Цял ден пред къщата се спираха карети. Цялата фронда се разписа у Брусел.

— Татко, какъв триумф! — извика младежът, който не разбираше истинската причина, тласкаща тия хора при баща му, и простодушно вярваше в привързаността на благородниците, принцовете и приятелите им.

— Уви, мили ми Жак — каза Брусел, — страх ме е, че ще платя доста скъпичко за този триумф! Или силно се лъжа, или в тая минута Мазарини ми пише в сметката всички огорчения, които е изпитал благодарение на мен.

Фрике се върна посред нощ: той не беше успял да намери лекар.

XXX. ЧЕТИРИМАТА СТАРИ ПРИЯТЕЛИ СЕ ГОТВЯТ ЗА СРЕЩА

— Е, какво? — се обърна Портос, седнал в двора на странноприемницата „Козичка“, към д’Артанян, който се завръщаше от кардиналския дворец с кисело и намусено лице. — Е, какво? Лошо ли ви прие, славни ми д’Артанян?

— Ей богу, да! Положително тоя човек е мръсно животно! Какво ядете, Портос?

— Както виждате, топя сухар в чаша испанско вино. Направете и вие същото.

— Имате право. Жимблу, една чаша!

Момчето, наречено с това хармонично име, донесе исканата чаша и д’Артанян седна при приятеля си.

— Разкажете как стана всичко?

— Нали, разбирате, тук няма накъде да се усуква. Влязох — той ме погледна накриво; свих рамене и му казах: „Е, ваше високопреосвещенство, ние излязохме по-слаби.“ — „Да. зная това, но разкажете ми подробностите.“ Вие разбирате, Портос: аз не можех да разкажа подробностите, без да назова приятелите ни, а да ги назова, значеше да ги погубя.

— Пусто да остане, така е!

— „Ваше високопреосвещенство — казах аз, — те бяха петдесет, а ние двама.“ — „Да — отговори той, — но това не е попречило, както чух, да се разменят пистолетни изстрели.“ — „Така е, от едната и от другата страна изразходвахме по малко барут.“ — „И шпагите са видели дневната светлина, нали?“ — прибави той. — „Тоест нощния мрак. ваше високопреосвещенство“ — отговорих аз. „Е, — продължи кардиналът, — а аз ви смятах за гасконец, мили мой!“ — „Аз съм гасконец само когато имам успех, ваше високопреосвещенство.“ Отговорът му хареса и той започна да се смее. „Това ще ме научи — каза той — да давам на гвардейците си по-добри коне; ако те не бяха изостанали и ако всеки от тях беше извършил колкото вас и вашия приятел, вие щяхте да сдържите думата си и щяхте да ми го доведете жив или мъртъв.“

— Е, но струва ми се, че това не е лошо — забеляза Портос.

— О, боже мой, разбира се, че не е, мили мой, но начинът, по който го каза! Просто невероятно е — прекъсна се д’Артанян! — колко вино попиват тия сухари! Истински гъби! Жимблу, още една бутилка!

Бутилката пристигна с бързина, която доказваше степента на уважението, с което се ползуваше д’Артанян в заведението. Той продължи:

— Аз се оттеглях вече, когато той ме повика отново и ме запита: „Вие сте имали три коня убити и осакатени?“ — „Да, ваше високопреосвещенство.“ — „Колко струваха?“

— Но струва ми се, че въпросът съвсем не е лош — забеляза Портос.

— „Хиляда пистола“ — отговорих аз.

— Хиляда пистола! — извика Портос. — Охо, множко! Ако разбира от коне, сигурно се е пазарил.

— Ей богу, много му се искаше на тая стипца, защото подскочи на мястото си и ме загледа. Аз също го загледах. Тогава той разбра, бръкна в един долап и извади банкови билети от лионската банка.

— За хиляда пистола?

— Точно за хиляда, стипцата му със стипца! Нито един пистол повече.

— И вие ги взехте?

— Ето ги.

— Ей богу, смятам, че е постъпил порядъчно — каза Портос.

— Порядъчно! С хора, които не само са рискували кожата си, но са му направили и голяма услуга?

— Голяма услуга, а каква? — попита Портос.

— Каква! Изглежда, че съм му смазал един парламентски съветник.

— Как! Тоя дребен черен човек, когото съборихте при ъгъла на гробищата Сен Жаи?

— Точно, мили мой. Е, той го е безпокоял доста. За нещастие не съм го направил на пихтия. Изглежда, че ще се оправи и ще го безпокои отново. .

— Я гледай! — извика Портос. — А пък аз отбих коня, който летеше право в него. Друг път ще знам!

— Той трябваше да ми заплати за съветника, дебелакът му нейдйн!

— Но щом не сте го смазали напълно … — забеляза Портос.

— А! Господин дьо Ришельо щеше да каже: „Петстотин екю за съветника!“ Но стига вече за това. Колко ви струваха конете, Портос?

— Ех, приятелю мой, ако клетият Мускетон беше тук. щеше да ви каже точната цена в ливри, су и дение1.

— Няма значение! Кажете с приблизителност до десетина екю.

— Бюлкен и Баяр ми струваха по двеста пистола всеки и като сложим и петдесет за Фебюс, мисля, че ще се приближим до сметката.

— В такъв случай остават четиристотин и петдесет пистола — каза д’Артанян доста задоволен.

— Да — каза Портос, — но остават конските амуниции.

— Наистина, дявол да го вземе. Колко струват те?

— Като сложим сто пистола за трите…

——

1 Екю, пистол, ливра, су и дение — монети с различна стойност, които били в обръщение по онова време във Франция. Б. пр.

— Така да бъде — прекъсна го д’Артанян — Тогава остават ни триста и петдесет пистола.

Портос наведе глава в знак на съгласие.

— Да дадем петдесет пистола на съдържа тел ката за разноските ни — каза д’Артанян — и да си разделим останалите триста.

— Да ги разделим — съгласи се Портос.

— Сиромашка работа! — промърмори д’Артанян, като прибра парите.

— Хм, винаги е така! — каза Портос. — Но я кажете…

— Какво?

— Не спомена ли за мене?

— А, напротив! — извика д’Артанян, страхувайки се да не обезсърчи приятеля си, като му каже, че кардиналът дума не е продумал за него. — Напротив, той каза …

— Каза? — повтори Портос.

— Чакайте, искам да си спомня точно думите му. Той каза: „Колкото за приятеля ви, кажете му, че може да спи спокойно“.

— Отлично! — каза Портос. — Ясно е като бял ден, че все още смята да ме направи барон.

В тая минута камбаната на съседната черква удари девет часа. Д’Артанян потрепера.

— Аха, наистина, бие девет часа — забеляза Портос, — а в десет, както си спомняте, имаме среща на площад Роял.

— О, моля ви се, Портос, мълчете! — извика д’Артанян с нетърпеливо движение. — Не ми напомняйте, и така това ме измъчва от вчера. Аз няма да ида.

— Защо? — попита Портос.

— Защото ми е много тежко да видя отново тия двама души, които осуетиха предприятието ни.

— Но нито единият от тях не остана победител — възрази Портос. — Пистолетът ми беше още пълен, а вие стояхте един срещу друг с шпаги в ръце.

— Да — каза д’Артанян, — но ако в тая среща се крие нещо…

— О, вие не мислите такова нещо, д’Артанян!

И наистина, д’Артанян не мислеше, че Атос е способен да прибегне до хитрина, но търсеше предлог да не отиде на тая среща.

— Трябва да отидем — продължи гордият владетел на Брасьо. — Иначе ще си помислят, че сме се уплашили. Е, мили приятелю, ние посрещнахме без страх петдесет души врагове на главния път, ще се срещнем без страх и с двама приятели на площад Роял.

— Да, да, зная — каза д’Артанян. — Но те влязоха в партията на принцовете, без да ни предупредят. Атос и Арамис ме изиграха и това ме безпокои. Вчера ние открихме истината. Има ли смисъл да отиваме днес, за да научим друго?

— Вие наистина ли не им се доверявате? — попита Портос.

— На Арамис, да, откак стана абат. Не можете да си представите, мили мой, какъв е станал. Той ни видя на пътя, който трябва да го доведе до епископството, и окото му няма да мигне да ни премахне.

— А що се отнася до Арамис, то е друга работа — забеляза Портос — и това не би ме учудило.

— Господин дьо Бофор може да се опита на свой ред да ни улови.

— Хайде де, ние бяхме в ръцете му и той ни пусна на свобода. Впрочем да бъдем предпазливи, да се въоръжим и да вземем Планше с карабината му.

— Планше е фрондьор — каза д’Артанян.

— Дявол да ги вземе тия граждански войни! — извика Портос. — Човек не може да разчита нито на приятелите си, нито на слугите си. Ех, ако клетият Мускетон беше тук! Ето един, който не би ме напуснал никога.

— Да, докато сте богат. Е, мили мой, не са гражданските войни, които ни разединяват; лошото е, че не сме вече по на двадесет години, че благородните пориви на младостта са изчезнали, за да отстъпят място на гласа на интересите, на дъха на честолюбието, на съветите на егоизма. Да, вие имате право, Портос, да идем, но да идем добре въоръжени. Ако не отидем, те ще помислят, че ни е страх … Ей, Планше! — извика д’Артанян.

Планше се появи.

— Поръчайте да оседлаят конете и вземете карабината си.

— Но най-напред им кажете, господине, срещу кого отиваме!

— Не отиваме срещу никого — рече д’Артанян, — Това е просто предпазна мярка, ако бъдем нападнати.

— Знаете ли, господине, че са искали да убият добрия съветник Брусел, бащата на народа?

— А, наистина ли? — попита д’Артанян.

— Да, но са отмъстили добре за него: народът го отнесъл на ръце у дома му. От вчера къщата му не остава празна. Посетили са го коадюторът, господин дьо Лонгвил и принц дьо Конти. Госпожа дьо Шеврьоз и госпожа дьо Вандом са се разписали у него и сега, ако той поиска …

— Какво ако поиска? Планше запя:

Вятър днес задуха, фрондата шепти ни ИСТИНСКА разтуха:

„Долу Мазарини!“ Вятър днес задуха, фрондата шепти ни

— Не ме учудва вече — прошепна д’Артанян на Портос, — че Мазарини би предпочел много повече да съм смазал съвсем неговия съветник.

— Вие разбирате, господине — продължи Планше, — че ако ме каните да взема карабината си за някое предприятие подобно на това, което са кроели срещу господин Брусел …

— Не, бъди спокоен. Но откъде знаеш всички тия подробности?

— О, от сигурен източник, господине. Чух ги от Фрике.

— От Фрике ли? — повтори д’Артанян. — Това име ми е познато.

Той е синът на слугинята на господин Брусел, юнак момък, който при един бунт, гарантирам ви това, няма да изпусне своето.

— Не е ли едно детечетец в Нотър Дам? — попита Д Артанян.

Да, той е; Базен го покровителствува.

— Аа, зная — каза д’Артанян. — И помага на тезгяха в кръчмата на улица дьо ла Каландър, нали?

— Точно така.

— Какво ви интересува това хлапе? — попита Портос.

— Хм! — каза д’Артанян. — Веднъж ми даде добри сведения и при случай може да ми даде и други.

— На вас, който едва не сте смазали господаря му?

— А кой ще му го каже?

— Вярно.

В това време Атос и Арамис влизаха в Париж през предградието Сент Антоан. Те бяха починали по пъти и сега бързаха да не закъснеят за срещата. След тях препускаше само Базен. Гримо, както си спомня читателят, беше останал да се грижи за Мускетон, а след тона трябваше да настигне младия виконт дьо Бражелон, който отиваше във фландърската армия.

— Сега — каза Атос — трябва да се отбием в някоя странноприемница, да се преоблечем в градски дрехи, да оставим пистолетите и шпагите си и да разоръжим слугата.

— О, съвсем не, мили графе, в тоя случай позволете ми не само да не бъда на вашето мнение, но и да се опитам да ви склоня на моето.

— Защо?

— Защото отиваме на военна среща.

— Какво искате да кажете с това, Арамис?

— Че площад Роял е само продължение на главния път за Вандомоа и нищо друго.

— Как, нашите приятели …

— Са станали наши по-опасни неприятели, Атос. Послушайте ме, да не им се доверяваме, особено не се доверявайте вие…

— О, мили ми д’Ербле!

— Кой може да ви гарантира, че д’Артанян не ни е обвинил нас за поражението си и не е предупредил кардинала? Кой може да ви гарантира, че кардиналът няма да се възползува от тая среща, за да ни залови?

— Как, Арамис, вие мислите, че д’Артанян и Портос могат да участвуват в такова безчестие?

— Между приятели, мили ми Атос, вие сте прав, това би било безчестие; но между неприятели това е само военна хитрост.

Атос скръсти ръце и оброни хубавата си глава на гърдите.

— Какво да се прави, Атос — продължи Арамис, — хората са създадени така и не винаги са на двадесет години. Както знаете, ние засегнахме жестоко самолюбието, което управлява сляпо постъпките на д’Артанян. Той беше победен. Нима не видяхте в какво отчаяние изпадна на пътя? Колкото за Портос, неговото баронство зависеше може би от успеха в тая работа. Той ни срещна на пътя си и няма да бъде барон и тоя път. Кой ви гарантира, че това прословуто баронство не е във връзка със виждането ни тая вечер? Да вземем предпазни мерки, Атос.

— Но ако те дойдат без оръжие? Какъв срам за нас, Арамис!

— О, бъдете спокоен, мили мой! Гарантирам ви, че това няма да се случи. Впрочем ние имаме извинение: идваме от път и сме бунтовници.

— Извинение за нас! Ние трябва да мислим за необходимостта от извинение пред д’Артанян, пред Портос! О, Арамис, Арамис — продължи Атос и печално поклати глава, — кълна се в честта си, вие ме правите най-нещастния от хората. Вие разочаровате едно сърце, което още не е умряло напълно за приятелството! Кълна ви се, Арамис, че бих предпочел да ми го изтръгнат от гърдите. Идете на срещата, както искате, Арамис. Колкото за мен, аз ще ида без оръжие.

— Не, аз няма да ви пусна да идете така. С тая слабост вие ще предадете не един човек, не Атос, не граф дьо Ла Фер, а цяла партия, на която принадлежите и която разчита на вас.

— Да бъде така, както казвате — тъжно отговори Атос.

И те продължиха пътя си.

Щом пристигнаха по улица Падьо-лаМгол до решетъчната ограда на пустия площад, те забелязаха трима конници под сводовете, при изхода от улица Света Катрин.

Те бяха д’Артанян и Портос, обвити в мантии, под които стърчаха шпагите им. Зад тях идваше Планше с мускет отстрани.

Като ги видяха, Атос и Арамис слязоха от конете.

Д’Артанян и Портос направиха същото. Д’Артанян забеляза, че трите коня, вместо да бъдат държани от Базен, бяха завързани за халките под сводовете. Той заповяда на Планше да направи същото.

Тогава те тръгнаха един срещу друг, двама срещу двама, придружени от слугите си, и се поклониха учтиво.

— Вие желаете да поприказваме, господа? — попита Атос, като забеляза, че няколко души се спряха и ги загледаха, сякаш се отнасяше за един от ония знаменити дуели, които са още живи в паметта на Парижаните и особено на жителите на площад Роял.

— Желязната врата е заключена — каза Арамис, — но ако тия господа обичат хладината под дърветата и пълна самота, аз ще взема ключа от двореца Роап и ще се настаним чудесно.

Д’Артанян впери поглед в мрака на площада, а Портос провря глава между две пръчки на оградата, за да изследва мрака.

— Ако предпочитате друго място, господа — рече Атос с благородния си и убедителен глас, — изберете сами.

— Мисля, че ако господин д’Ербле може да вземе ключа, по-добро място не може да се намери.

Арамис отиде веднага, като предупреди Атос да не стои сам много близо до д’Артанян и Портос; но тоя, на когото даде такъв съвет, се усмихна само презрително и направи крачка към старите си приятели, които не се мръднаха от местата си.

Действително Арамис почука на двореца Роаи и скоро се върна заедно с един човек, който казваше:

— Вие ми се заклевате, господине, нали?

— Вземете — рече Арамис, като му подаде един луидор.

— А, вие не искате да се закълнете, почитаеми господине! — каза пазачът и поклати глава.

— Е, може ли да се кълне човек за нищо? — възрази Арамис. — Уверявам ви само, че засега тия господа са наши приятели.

— Да, разбира се — студено потвърдиха Атос, д’Артанян и Портос.

Д’Артанян чу разговора и разбра каква е работата. — Виждате ли? — каза той на Портос.

— Какво да видя?

— Той не поиска да се закълне.

— Да се закълне, за какво?

— Тоя човек искаше от Арамис да се закълне, че не сме дошли на площад Роял, за да се дуелираме.

— И Арамис не поиска да се закълне?

— Не.

— Тогава да внимаваме.

Атос не спускаше очи от тях, докато те говореха. Арамис отключи вратата и се отдръпна, за да даде път на д’Артанян и Портос. Когато влизаше, д’Артанян закачи дръжката на шпагата си за желязната врата и се видя принуден да разгърне мантията си. При това лъснаха пистолетите му, в които се отрази един лунен лъч.

— Виждате ли? — каза Арамис, като допря едната ръка до рамото на Атос, а с другата му показа арсенала, който д’Артанян носеше на пояса си.

— Уви, да! — отговори Атос с дълбока въздишка.

И той влезе трети. Арамис влезе последен и заключи вратата след себе си. Двамата слуги останаха отвън, но не се събраха, сякаш също си нямаха доверие един на друг.

XXXI. ПЛОЩАД РОЯЛ

Четиримата стигнаха мълчаливо до средата на Площада. Но тъй като в това време луната се показа иззад облаците, те разсъдиха, че на това открито място лесно ще ги видят. Затова отидоха под липите, където сянката беше по-гъста.

Туктаме имаше пейки. Четиримата се спряха пред една от тях. Атос направи знак — д’Артанян и Портос седнаха. Атос и Арамис останаха прави пред тях.

Настъпи късо мълчание, през което всеки се затрудняваше да започне пръв обяснението.

— Господа — заговори Атос, — присъствието ни на тая среща доказва силата на старото ни приятелство. Всички са налице, значи никой не може да си хвърли укор за каквото и да било.

— Слушайте, господин графе — каза д’Артанян, — вместо да си казваме комплименти, които може би никой от нас не заслужава, да се обясним като честни хора.

— Точно това желая и аз — отговори Атос. — Аз съм откровен, говорете и вие съвсем откровено: можете ли да ме укорите в нещо мене или господин абата д’Ербле?

— Да — каза д’Артанян. — Когато имах честта на ви видя в замъка Бражелон, аз ви носех предложения, които вие разбрахте. Вместо да ми отговорите като истински приятел, вие ме изиграхте като дете и това приятелство, което възхвалявате, не се разби вчера, когато кръстосахме шпагите си, а по-рано, когато се преструвахте в замъка си.

— Д’Артанян! — промълви Атос с кротък укор.

— Вие поискахте да бъда откровен — продължи д’Артанян, — откровен съм. Вие ме питате какво мисля, и аз ви казвам. А сега същото трябва да кажа н на вас, господин абат д’Ербле. С вас постъпих по същия начин и вие също ме измамихте.

— Наистина, господине, вие сте чуден човек — отговори Арамис. — Вие дойдохте при мен с предложения, но направихте ли ги? Не, вие ме сондирахте, нищо повече. Е, какво ви казах? Че Мазарини е педант и че не бих служил на Мазарини. Но това не е всичко. Казах ли ви, че не бих служил на друг? Напротив, струва ми се, дадох ви да разберете, че държа страната на принцовете. Дори, ако не се лъжа, се шегувахме много весело над възможността, че кардиналът ви поръча да ме арестувате. Нима не принадлежите към политическа партия? Да, без съмнение. Тогава защо и ние да не принадлежим? Вие си имахте тайна, както и ние; не си ги разменихме, толкова по-добре: това доказва, че умеем да пазим тайните си.

— Не ви укорявам в нищо, господине — каза д’Артанян, — и ако анализираме вашите постъпки, правя го само защото господин граф дьо Ла Фер заговори за приятелството.

— А какво намирате в моите постъпки? — високомерно попита Арамис.

Кръвта нахлу веднага в главата на д’Артанян. Той стана и отговори:

— Намирам, че вашите постъпки са постъпки на йезуитски възпитаник.

Като видя, че д’Артанян става, Портос стана също. Четиримата мъже стояха със заплашителен вид един срещу друг.

При отговора на д’Артанян, Арамис направи движение, като че, искаше да улови шпагата си, но Атос го спря.

— Д’Артанян — каза той, — вие идвате тук, тая вечер, съвсем разярен от вчерашното ни приключение. Д’Артанян, мислех, че у вас има достатъчно величие на духа и че двадесетгодишното приятелство ще устои пред нараненото за четвърт час самолюбие. Хайде, кажете ми направо. Можете ли да ме укорите в нещо? Ако съм виновен, ще си призная вината.

Дълбокият и мелодичен глас на Атос имаше все още старото си влияние върху д’Артанян, докато гласът на Арамис, станал остър и креслив в минути на лошо настроение, само го дразнеше. Затова той отговори на Атос:

— Мисля, господин графе, че трябваше да ми се доверите в замъка Бражелон и че господинът — той посочи Арамис — трябваше да направи същото в манастира си. Тогава не бих се впуснал в начинание, в което вие трябваше да ми преградите пътя. Обаче не ме смятайте за глупак само защото бях скромен. Ако бях поискал да узная точно каква е разликата между хората, които господин д’Ербле приема по въжената стълба, и ония, които приема по дървената, аз бих го накарал да говори.

— Защо се месите! — извика Арамис побледнял от гняв при мисълта, че д’Артанян го е следил и че го е видял с госпожа дьо Лонгвил.

— Меся се в онова, което ме засяга, и умея да се преструвам, че не съм видял онова, което не ме засяга. Но мразя лицемерите и в тази категория слагам мускетарите, които се преструват на абати, и абатите, които се преструват на мускетари. — И като се обърна към Портос. той прибави: — Ето и този господин е на моето мнение.

Портос, който не беше проговорил нито една дума до сега отговори само с една дума и едно движение.

Той казва „да“ и се улови за шпагата. Арамис отскочи назад и изтегли своята. Д’Артанян беше готов да нападне или да се защитава.

Тогава Атос протегна ръка с движение, присъщо само на него, бавно извади шпагата заедно с ножницата, счупи я на коляното си и хвърли двете парчета вдясно.

След това се обърна към Арамис и каза:

— Арамис, счупете и вие шпагата си, Арамис се поколеба.

— Така трябва! — рече Атос. След това прибави по-бавно и по-кротко: — Аз искам така.

Тогава Арамис, още по-бледен, но покорен от тая постъпка, победен от тоя глас, счупи в ръцете си гъвкавото острие, скръсти ръце и зачака, като трепереше от ярост.

Това движение накара д’Артанян и Портос да отстъпят. Д’Артанян съвсем не изтегли шпагата си, а Портос сложи обратно своята в ножницата.

— Никога — каза Атос и повдигна бавно дясната си ръка към небето, — никога, кълна се пред бога, който ни вижда и чува в тази тържествена нощ, никога шпагата ми няма да докосне вашите шпаги, никога очите ми няма да ви погледнат с гняв, никога сърцето ми няма да забие от омраза към вас. Ние живяхме заедно, мразехме и обичахме заедно; ние проливахме кръвта си заедно и кръвта ни се смеси. Ще кажа нещо повече; може би между нас има друга връзка, по-силна от приятелството — връзката на престъплението. Ние четиримата съдихме, осъдихме и наказахме със смърт едно човешко същество, което може би нямахме прано да премахнем от тоя свят, макар че то принадлежеше по-скоро на ада, отколкото на земята. Д’Артанян, аз съм ви обичал винаги като мой син. Портос, ние спахме десет години един до друг. Арамис ви е също така брат, както и на мен, защото Арамис ви е обичал, както аз ви обичам още, както ще ви обичам винаги. Какво може да бъде кардинал дьо Мазарини за нас, които надвихме ръката и сърцето на човек като Ришельо? Какво може да бъде един или друг принц за нас, които затвърдихме короната върху главата на една кралица? Д’Артанян, аз ви моля за извинение, задето вчера кръстосах шпагата си с вас. Арамис също се извинява пред Портос. А сега ме мразете, ако можете, но аз, кълна ви се, че въпреки вашата омраза ще храня само чувство на уважение и приятелство към вас. Сега повторете думите ми, Арамис, и после, ако те искат и ако вие искате, ще се разделим като стари приятели завинаги.

Настъпи минута на тържествено мълчание. Арамис го прекъсна.

— Кълна се — каза той със спокойно лице и ясен поглед, но с глас, който трептеше още от последното вълнение, — кълна се, че не чувствувам вече омраза към тия, които ми бяха приятели; съжалявам, че докоснах шпагата ви, Портос. Кълна се най-после, че не само шпагата ми няма да се насочи никога към вашите гърди, но и че в дъното на душата ми няма да остане занапред дори и сянка от враждебни чувства към вас. Да вървим, Атос.

Атос се накани да тръгне.

— О, не, не, не си отивайте! — извика д’Артанян, увлечен от един от тия неудържими пориви, които издаваха горещата му кръв и вродената му чистосърдечност. — Не си отивайте, защото също искам да дам клетва. Кълна се, че бих дал последната си капка кръв, последното късче от тялото си, за да запазя уважението на такъв човек като вас, Атос, и приятелството на такъв човек, като вас, Арамис.

И той се хвърли в прегръдките на Атос.

— Сине мой! — продума Атос и го притисна до сърцето си.

— А аз не се кълна в нищо — каза Портос, — но се задушавам, пусто да остане! Ако ми се наложеше да се бия с вас, мисля, че бих се оставил да ме пронижете, защото само вас съм обичал на този свят.

И като заплака, честният Портос се хвърли в прегръдките на Арамис.

— Приятели мои — каза Атос, — ето на какво се надявах, ето какво очаквах от две сърца като вашите. Да, аз казах и повтарям: нашите съдби са свързани безвъзвратно, макар че вървим по различни пътища. Аз уважавам вашето мнение, д’Артанян, аз уважавам вашите убеждения, Портос; но макар че се сражавахме за противоположни каузи, нека си останем приятели; министрите, принцовете и кралете ще минат като поток, гражданската война ще угасне като пламък, но ние, ще останем ли ние? Имам предчувствието, че ще останем.

— Да — рече Д’Артанян, — нека бъдем винаги мускетари н нека единственото ни знаме бъде знаменитата салфетка от бастиона Сен Жерве, на която великият кардинал беше заповядал да извезат три лилии.

— Да — каза Арамис, — кардиналисти или фропдьори, какво значение има за нас? Да намерим отново нашите добри секунданти за дуелите, нашите предани приятели за важните работи, нашите весели другари за удоволствията!

— И всеки път — прибави Атос, — когато се срещнем в бой, само при думите „Площад Роял“ да вземем шпагите в лявата ръка, за да си подадем десница, дори и сред клане!

— Вие говорите възхитително — каза Портос.

— Вие сте най-великият от хората, които познавам — рече д’Артанян, — и далеч ги надминавате.

Атос се усмихна с неизразима радост.

— И така, решено — каза той. — Хайде, господа, дайте си ръцете! Християни ли сте поне малко?

— Ай да му се не види! — извика д’Артанян.

— В тоя случаи ще бъдем християни, за да останем верни на клетвата си — се обади Арамис.

— О, аз съм готов да се закълна, в каквото искате, дори в Мохамед! — рече Портос. — Дявол да ме вземе, ако някога съм бил тъй щастлив, както в тази минута!

И добрият Портос започна да трие все още влажните си очи.

— Някой от вас има ли кръст? — попита Атос. Портос и д’Артанян се спогледаха и поклатиха глава — само това не очакваха.

Арамис се усмихна и свали от гърдите си един диамантен кръст, който висеше на низ от бисери.

— Ето — каза той.

— Е добре — продължи Атос, — да се закълнем над тоя кръст, който въпреки материала е все пак кръст, да се закълнем във вечно приятелство, каквото и да ни се случи. И нека тази клетва свърже не само нас, но и нашите потомци. Съгласни ли сте на тая клетва?

— Да! — отговориха всички в един глас.

— Ех, предател — прошепна д’Артанян, като се наведе към ухото на Арамис. — Вие ни карате да се закълнем над кръста на една фрондьорка.