20 години по-късно

I. НАЗДРАВИЦА ЗА ПАДНАЛОТО ВЕЛИЧЕСТВО

Колкото повече се приближаваха до къщата, толкова повече нашите бегълци виждаха, че земята е разровена, сякаш пред тях беше минал голям отряд конници. Пред вратата следите се виждаха още по-ясно: очевидно тук отрядът беше правил престой.

— Бога ми, работата е ясна! — каза д’Артанян. — кралят и конвоят му са минали от тука.

— Дявол да го вземе! — извика Портос. — В такъв @Слу чай всичко са излапали.

— Е, поне една кокошка е останала — рече д’Артанян. Той скочи от коня си и почука на вратата. Никой не отговори.

Бутна вратата, която не беше затворена, и видя, че първата стая е съвсем празна.

— Е, какво? — попита Портос.

— Никого не виждам — отговори д’Артанян. — Ах!

— Какво има?

— Кръв!

При тая дума тримата приятели скочиха от конете си и влязоха в първата стая; но д’Артанян беше бутнал вече вратата на втората и изразът на лицето му показваше ясно, че е видял нещо необикновено.

Тримата приятели се приближиха и видяха един още млад човек, проснат на пода в локва кръв.

Личеше си, че е искал да стигне до кревата, но не е имал сили за това и е паднал.

Атос се приближи пръв до нещастника: стори му се, че раненият мърда.

— Е, какво? — попита д’Артанян.

— Ако е умрял — отговори Атос, — то не е много отдавна, защото е още топъл. Но не,’ сърцето му бие. Ей, приятелю!

Раненият въздъхна. Д’Артанян взе вода в шепата си и я плисна в лицето му.

Човекът отвори очи, опита се да вдигне глава и падна отново.

Тогава Атос поиска да сложи главата му на коляното си, но забеляза, че раната се намира малко над малкия мозък и че черепът е разцепен; кръвта просто шуртеше от нея.

Арамис намокри една кърпа и я сложи на раната; раненият се свести от хладината и отвори отново очи.

Той погледна учудено тия хора, които сякаш го съжаляваха и които се опитваха да му помогнат, доколкото им позволяваха силите.

— Вие сте сред приятели — каза Атос на английски,

успокойте се и ако можете, разкажете ни какво се е случйло?

— кралят — промърмори раненият, — кралят е пленен.

— Видяхте ли го? — попита Арамис на същия език.

Човекът не отговори.

— Бъдете спокоен — продължи Атос, — ние сме верни служители на негово величество.

— Истината ли говорите? — попита раненият.

— Честна дума на благородници!

— Тогава мога да ви кажа всичко?

— Говорете.

— Аз съм брат на Пари, камердинера на негово величество. УАтос и Арамис си спомниха, че така лорд Уинтър наричаше лакея, когото видяха в коридора на кралската палатка.

— Познаваме го — каза Атос, — той не напуска никога краля.

— Да, така е — продължи раненият. — Е добре, като видял, че кралят е пленен, той си спомнил за мене; когато минавали край къщата ми, той поискал от името на краля да спрат. Искането било изпълнено. Кралят, казали, бил гладен. Въведоха го в тази стая, за да се нахрани, и поставиха часови на вратите и прозорците. Пари знаеше тази стая, защото много пъти беше идвал да ме види, докато неговото величество бе в Нюкаслл. Знаеше, че от тази стая един подземен проход води в избата, а оттам — в овощната градина. Направи ми знак. Разбрах го. Но сигурно тоя знак е бил забелязан от пазачите и е събудил недоверието им. Не знаех, че ни подозират, и имах само едно желание — да спася негово величество. Излязох уж за дърва, като мислех, че няма време за губене. Тръгнах по подземния проход, през избата, и надигнах дъскаТа с главата си. Докато Пари слагаше тихо резето на враТата, направих знак на краля да ме последва. Уви! Той Не искаше, сякаш това бягство го отвращаваше. Пари вДигна умолително ръце към него, аз също го молех от своя страна да не изпуска такъв случай Най-после той се РеШи да ме последва. За щастие аз вървях напред, а кралят на няколко крачки след мене. Изведнъж в подземния проход се изправи голяма сянка пред мене. Поисках да

извикам, за да предупредя краля, но не успях. Почувствувах удар, сякаш къщата се строполи на главата ми, и паднах в безсъзнание.

— Добър и честен англичанин! Верен служител! — каза

Атос.

— Когато се свестих, лежах на същото място. Довлякох се до двора; кралят и конвоят му бяха заминали. Употребих цял час може би, за да се домъкна до тука; но силите ме напуснаха и аз припаднах за втори път.

— А как се чувствувате сега? — попита Атос.

— Много зле — отговори раненият.

— Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Помогнете ми да легна в кревата. Може би това ще

ме облекчи.

— Има ли кой да се грижи за вас?

— Жена ми е в Дъръм и я чакам всеки момент. Но вие самите нямате ли нужда от нещо? Не желаете ли нещо?

— Ние Дойдохме тук с намерението да ви поискаме нещо за ядене.

— Уви! Те взеха всичко, едно късче хляб не остана в

къщата.

— Чувате ли, д’Артанян? — каза Атос. — Трябва да потърсим обяд на друго място.

— Сега ми е все едно — рече д’Артанян. — Мина ми

гладът.

— Бога ми, и на мене също — се обади Портос.

Те пренесоха ранения на кревата и повикаха Гримо, който му превърза раната. Докато служеше на четиримата приятели, той беше имал толкова случаи да прави карпии и компреси, че придоби вече известен опит в хирургията.

През това време бегълците се върнаха в първата стая и почнаха да се съвещават.

— Сега знаем какво да правим — каза Арамис. — Кралят и конвоят му са минали оттук. Трябва да тръгнем е противоположната страна. Така ли е, Атос? Атос не отговори; той мислеше.

— Да — рече Портос, — в противоположната. — Ако вървим след отряда, няма да намерим нищо за ядене и в края на краищата ще умрем от глад. Каква проклета страна е тая Англия! За първи път в живота си оставам без обяд, а най-много обичам обеда.

— Как мислите, д’Артанян? — попита Атос. — Съгласен сте с мнението на Арамис?

— Съвсем не — отговори д’Артанян. — Обратното, аз съм на противното мнение.

— Как, вие искате да вървим след отряда? — каза платеният Портос.

— Не, да вървим заедно с него. Очите на Атос светнаха от радост.

— Заедно с отряда! — извика Арамис.

— Оставете д’Артанян да се изкаже: вие знаете, че той е добър съветник — рече Атос.

— Без съмнение — продължи д’Артанян — трябва да вървим там, където няма да ни търсят. А сигурно на никого няма да хрумне да ни търси между пуританите; следователно да отидем при пуританите.

— Добре, приятелю, добре, великолепен съвет! — каза Атос. — Тъкмо се канех да го дам, но вие ме изпреварихте.

— Значи вие сте съгласен с това? — попита Арамис.

— Да. Те ще мислят, че ще се помъчим да напуснем Англия, и ще ни търсят по пристанищата; през това време ние ще пристигнем с краля в Лондон, а там няма да ни намерят; сред един милион хора не е мъчно да се скрием. Без да смятаме — продължи Атос, като хвърли поглед на Арамис — възможностите, които ни предлага това пътуване.

— Да, разбирам — каза Арамис.

— Аз пък не разбирам — обади се Портос, — но няма значение. Щом д’Артанян и Атос са на това мнение, сигурно това е най-доброто средство.

— Но това няма ли да се види подозрително на полковник Харисън? — попита Арамис.

— Е, пусто опустяло! — отвърна д’Артанян. — Точно на него и разчитам. Полковник Харисън е наш приятел. Ние го видяхме два пъти при генерал Кромуел. Той знае, че ние сме изпратени от самия Мазарини, и ще гледа на нас като на братя. При това е син на месар, нали? Е, Портос Ще му покаже как се убива вол с един удар на юмрука, а аз — как се сваля бик, като се улови за рогата. С това Ще спечелим доверието му.

Атос се усмихна.

— Вие сте най-добрият другар, когото съм срещал, д’Артанян — каза той и протегна ръка на гасконеца. — Много се радвам, че ви намерих отново, мили сине.

Както е известно, това име даваше Атос на д’Артанян в минути на сърдечно излияние.

В това време Гримо излезе от стаята. Раненият беше превързан и се чувствуваше по-добре.

Четиримата приятели се сбогуваха с него и го попитаха дали няма да им даде някаква поръчка за брат си.

— Кажете му — отвърна добрият човек — да предаде на краля, че не съм убит. Колкото и да съм незначителен, уверен съм, че негово величество съжалява за мене и че се укорява за смъртта ми.

— Бъдете спокоен — рече д’Артанян, — той ще узнае това най-късно до довечера.

Малкият отряд потегли отново. Пътят не можеше да се сбърка, защото беше ясно очертан през равнината.

След два часа мълчаливо яздене д’Артанян, който беше напред, се спря на един завой.

— Аха! — извика той. — Ето ги нашите хора. Действително на около половин левга от тях се появи

доста голям отряд конници.

— Мили приятели — продължи д’Артанян, — предайте шпагите си на господин Мустон, който ще ви ги върне, когато стане нужда, и не забравяйте, че сте ни пленници.

След това пришпориха конете, които почваха да се уморяват, и скоро настигнаха конвоя.

Начело, заобиколен от една част от полка на полковник Харисън, кралят яздеше безстрастно, с достойнство и сякаш доброволно.

Червенина от удоволствие покри бледите страни на краля, когато той забеляза Атос и Арамис, с които не беше успял дори да се сбогува, и когато прочете в погледите на тия двама благородници, че има още приятели на няколко крачки от него, макар и да ги смяташе за пленници.

Д’Артанян изпревари отряда, като остави приятелите си под надзора на Портос, и отиде право при Харисън. Полковникът го позна наистина, спомни си, че го е видял У Кромуел, и го прие толкова учтиво, колкото можеше Да направи това човек с неговото положение и неговия характер. Случи се това, което предвиди д’Артанян: у полковника не се появи и не можеше да се появи никакво подозрение.

Спряха се: това беше почивката, през която кралят трябваше да обядва. Но тоя път бяха взети предпазни мерки срещу опити за бягство от негова страна. В голямата зала на странноприемницата поставиха две маси: малка за краля и голяма за офицерите.

— Ще обядвате ли с мене? — се обърна Харисън към д’Артанян.

— Ех, дявол да го вземе, с голямо удоволствие! — отвърна д’Артанян. — Но аз имам другар, господин дю Валон, и двама пленници, които не мога да оставя и които ще задръстят масата ви. По-добре да направим така: заповядайте да поставят маса в някой ъгъл и ни изпращайте от вашата каквото намерите за добре: без това можем да умрем от глад. По тоя начин все едно, че обядваме заедно, щом сме в същата стая.

— Така да бъде — каза Харисън.

Всичко се нареди, както желаеше д’Артанян. Когато се върна отново при полковника, той видя, че кралят седи край масичката си, обслужван от Пари. Харисън и офицерите му се бяха настанили на обща маса, а в един ъгъл бяха приготвени места за него и за другарите му.

Масата, на която седяха пуританските офицери, беше кръгла и случайно или от дебелащина Харисън беше с гръб към краля.

Кралят видя как влязоха четиримата благородници, но сякаш не им обърна никакво внимание.

Те се приближиха до сложената за тях маса и седнаха така, че да не бъдат с гръб към никого. Точно пред тях беше масата на офицерите и масичката на краля.

От уважение към гостите си Харисън им изпращаше най-Добрите ястия, но за зла чест на четиримата приятели нямаше вино. На Атос както изглежда, му беше все едно, но сега д’Артанян, Портос и Арамис се мръщеха всеки път, когато трябваше да гълтат бирата, това пуританско питие.

— Наистина, господин полковник, ние сме ви много благодарни за любезната покана — каза д’Артанян, — защото иначе щяхме да останем без обяд, както вече останахме без закуска. Моят приятел господин дю Валон споделя моята благодарност, тъй като беше много гладен.

— Аз и сега съм гладен — рече Портос, като се поклони на полковник Харисън.

— Как можа да ви се случи такова голямо нещастие — да останете без закуска? — попита полковникът със смях.

— Много просто, господин полковник — отговори д’Артанян. — Аз бързах да се присъединя към вас и за това тръгнах по вашите следи, което не би трябвало да прави такъв опитен квартирмейстер като мене: трябваше да зная, че където е преминал такъв добър и храбър полк като вашия, не остават дори огризки. И тъй, можете да си представите нашето разочарование, когато пристигнахме в една хубава къщичка в края на гората, от гиздава по-гиздава, с червен покрив и зелени капаци на прозорците, и намерихме в нея вместо кокошки, които се готвехме да опечем, и свински бутове, които смятахме да запечем, някакъв нещастник, плуващ в кръв … Пусто да остане, господин полковник, поздравете от мене тоя ваш офицер, който е нанесъл такъв великолепен удар; той е толкова сполучлив, че заслужи възхищението дори на господин дю Валон, моя приятел, който също тъй добре умее да нанася удари.

— Да — каза Харисън със смях, като погледна един от офицерите на масата, — когато Грослоу се залови с една работа, няма нужда друг да я довършва.

— А, значи господинът е! — каза д’Артанян и поздрави офицера. — Съжалявам, че господинът не говори френски, за да го поздравя лично.

— Можете да ме поздравите, господине, и аз мога да ви отговоря — обади се офицерът на доста чист френски език, — защото три години живях в Париж.

— Е добре, бързам да ви кажа, господине — продължи д’Артанян, — че сте нанесли удара много майсторски: за малко сте щели да убиете вашия човек.

— Аз мислех, че съм го убил — забеляза Грослоу.

— Не. Наистина за малко е щяло да стане това, но все

пак е жив.

При тия думи д’Артанян хвърли поглед на Пари, който стоеше пред краля бледен като мъртвец; с това искаше да покаже, че тая новина е за него.

Кралят слушаше целия тоя разговор със свито от неизразима болка сърце, защото не знаеше накъде клони френският офицер, и се възмущаваше от тия жестоки подробности, скрити под безгрижния му израз.

Само при последните думи той въздъхна свободно.

— Ах, дявол да го вземе! — каза Грослоу. — Аз мислех, че ударът е по-сполучлив. Ако оттук до къщата на тоя’нещастник не беше толкова далеч, бих се върнал да го довърша.

— И бихте направили добре, ако не ви се иска да остане жив — продължи д’Артанян. — Вие трябва да знаете, Че раните в главата, ако човек не умре веднага, зарастват след една седмица.

И д’Артанян погледна още веднъж Пари, върху лицето на когото се изписа такава радост, че Чарлз се усмихна и му протегна ръка.

Пари се наведе и целуна почтително ръката на господаря си.

— Наистина, д’Артанян — рече Атос, — у вас са съединени умът и красноречието. Но какво ще кажете за краля?

— Много ми се харесва лицето му — отвърна д’Артанян. — В него има едновременно благородство и добрина.

— Да, но той се е оставил да го пленят — забеляза Портос, — а това е грешка.

— Имам силно желание да пия за здравето на краля — каза Атос.

— Тогава позволете ми да пия наздравица — рече д’Артанян.

— Дадено — съгласи се Ара мис.

Портос гледаше опулено д’Артанян, смаян от находчивостта на гасконския му ум. Д’Артанян взе калаеното си канче, напълни го и стана.

— Господа — обърна се той към другарите си, — предлагам да пием за тоя, който е главното лице на тоя обяд: за нашия полковник. Нека той знае, че ние сме на негово разположение до Лондон и по-нататък.

Тъй като при тия думи д’Артанян гледаше Харисън, Харисън сметна, че наздравицата е за него, стана и се поклони на четиримата приятели, които пиха заедно с приковани очи в краля Чарлз, докато Харисън пресушаваше чашата си, без да се усъмни ни най-малко.

На свой ред Чарлз подаде чашата си на Пари, който наля в нея няколко капки бира, защото кралят беше на общ режим. Като приближи чашата до устните си и гледаше на свой ред четиримата благородници, той изпи бирата с усмивка, пълна с благородство и признателност.

— Хайде, господа — извика Харисън, като остави чашата си и не обърна никакво внимание на знаменития си пленник, когото водеше, — да вървим!

— Де ще пренощуваме, господин полковник!

— В Търск — отговори Харисън.

— Пари — каза кралят, като стана на свой ред и се обърна към слугата си, — конят ми. Искам да отида в

Търск.

— Бога ми — каза д’Артанян на Атос, — вашият крал ме очарова и аз съм изцяло на неговите услуги.

— Ако това, което казвате, е искрено — отговори Атос, — той няма да стигне до Лондон.

— Как така?

— Да, защото преди това ние ще го отвлечем.

— О, тоя път, Атос — каза д’Артанян, — честна дума, вие сте луд.

— Имате ли някакъв определен план? — попита Арамис.

— Ех, при добър план това не е невъзможно — забеляза

Портос.

— Нямам никакъв план — каза Атос. — Но д’Артанян

ще измисли. Д’Артанян сви рамене и те потеглиха на път.

II. Д’АРТАНЯН ИЗМИСЛЯ ПЛАН

Атос познаваше д’Артанян може би по-добре, отколкото сам д’Артанян се познаваше. Той знаеше, че е достатъчно да се подхвърли някоя мисъл в изобретателния ум на гасконеца, както е достатъчно да се хвърли зърно в богата и плодородна почва. Затова се отнесе спокойно към това свиване на раменете и продължи пътя си, като говореше за Раул — разговор, който остана Незавършен при друг случай, както читателят си спомня.

Късно през нощта пристигнаха в Търск. Четиримата приятели се престориха, че не обръщат никакво внимание на предпазните мерки, които се вземаха по отношение на краля. Те се оттеглиха в една частна къща и тъй като всяка минута се страхуваха за самите себе си, настаниха се само в една стая, осигурявайки си изход в случай на нападение. Слугите бяха поставени на различни постове. Гримо легна на куп слама пред вратата.

Д’Артанян беше замислен и сякаш изгуби временно обикновената си приказливост. Той не обелваше нито дума и си подсвиркваше непрекъснато, като се разхождаше между кревата си и прозореца. Портос, който виждаше само външността, говореше както винаги. Д’Артанян му отговаряше едносрично. Атос и Арамис се гледаха усмихнати.

Денят беше уморителен и все пак приятелите спаха зле, с изключение на Портос, сънят на който беше също тъй непоколебим, както и апетитът.

На другия ден сутринта д’Артанян стана пръв. Той слезе в конюшнята, прегледа конете ь даде необходимите заповеди за през деня, докато Атос и Арамис още не бяха станали, а Портос хъркаше.

В осем часа сутринта потеглиха на път в същия ред, както предния ден. Само д’Артанян остави приятелите си и отиде да поднови познанството си с господин Грослоу, завързано предния ден.

Поласкан от вчерашните му похвали, пуританският офицер го прие с любезна усмивка.

— Наистина, господине — му каза д’Артанян, — аз съм много щастлив, че намерих с кого да поговоря на моя беден език. Господин дю Валон, моят приятел, има много меланхолен характер и от устата му не могат да се измъкнат дори четири думи на ден; а пленниците ни, както сам Разбирате, не са много разположени за разговор.

— Те са бесни роялисти — забеляза Грослоу.

— Още едно основание, за да ни се мусят, че сме заловили Стюърт, когото, надявам се, ще съдите както трябва.

— Е, разбира се! — каза Грослоу. — Затова го и водим в Лондон.

— И предполагам, не сваляте от него очи, нали?

— Ех, така е! Вие виждате — прибави офицерът със смях, — че той има наистина кралска свита.

— Да, през деня няма опасност да ви се изплъзне, но

през нощта…

— През нощта удвояваме предпазните мерки.

— А как го пазите?

— Осем души стоят постоянно в стаята му.

— Дявол да го вземе, добре го пазите! — забеляза д’Артанян. — Но освен тия осем души вие поставяте стража и отвън, нали? При такъв пленник мерките никога не са

достатъчни.

— О, не! Какво могат да направят двама души без оръжие срещу осем въоръжени?

— Как двама?

— Да, кралят и камердинерът му.

— Значи позволихте на камердинера му да остане при

него?

— Да, Стюърт поиска тая милост и полковник Харисън се съгласи. Под предлог, че той е крал — изглежда че не може нито да се облича, нито да се съблича сам.

— Наистина, господин капитан — каза д’Артанян, като реши да продължи спрямо английския офицер системата на хвалене, която даде такъв добър резултат, — колкото повече ви слушам, толкова повече се чудя на лекотата и изяществото, с които говорите френски. Вие сте живели три години в Париж, съгласен съм; но и цял живот да прекарам в Лондон, сигурно не бих научил английски тъй добре, както вие сте научили френски. Какво правехте в

Париж?

— Баща ми, търговец, ме настани при друг търговец, с когото беше в търговски връзки, а той от своя страна изпрати сина си при баща ми: търговците вършат често такива размени.

— А хареса ли ви Париж, господине?

— Да, но вие имате голяма нужда от такава революция като нашата; не срещу краля, той е още дете, но срещу оня разбойник италианец, който е любовник на кралицата ви.

— О, напълно съм съгласен с вас, господине, и ние бихме свършили бързо цялата тая работа, ако имахме само десетина офицери като вас: без предразсъдъци, бдителни.

неподкупни! О, бихме се справили много бързо с Мазарини бихме го изправили пред съда, както вие ще направите с вашия крал.

— А аз мислех — каза офицерът, — че сте на служба у него и че той ви е изпратил при генерал Кромуел.

— Тоест аз съм на служба у краля, но когато узнах, че той се готви да изпрати някого в Англия, издействувах да изпрати мене — толкова голямо беше желанието ми да видя гениалния човек, който сега управлява три държави1. И тъй, когато той ни предложи, на господин дю Валон и на мене, да извадим шпагите в чест на стара Англия, вие видяхте сам как се отнесохме към това предложение.

— Да, зная, че се сражавахте наред с господин Мордуант.

— От дясната и лявата му страна, господине. О, какъв храбър, чудесен младеж е той! Как ловко свали чичо си! Видяхте ли?

— Познавате ли го?

— Много добре; дори мога да кажа, че сме много близки: господин дю Валон и аз пристигнахме заедно с него от франция.

— Струва ми се, че сте го накарали да ви чака много дълго време в Булон, а?

— Какво да се прави? — каза д’Артанян. — Аз бях като вас, пазех един крал.

— Аха! — рече Грослоу. — Какъв крал?

— Нашият, пусто да остане! Малкият King2, Луи четиринадесети.

И д’Артанян свали шапката си. Англичанинът направи същото от учтивост.

— И колко време го пазихте?

— Три нощи и бога ми, винаги с удоволствие ще си спомням тия три нощи.

— Значи младият крал е много любезен?

— Крал? Той спеше така, че топ не можеше да го събуди.

— Тогава какво искате да кажете?

— Това, че моите приятели, гвардейските и мускетарските офицери идваха да ми правят компания и че прекарвахме нощите в игра на карти и пиене.

——

1 Англия, Шотландия и Ирландия. — Б. пр.

2 king — Крал (англ.) — Б. пр.

— Ах, да — каза англичанинът с въздишка, — наистина вие, французите, сте весели другари.

— Нима вие не играете, когато сте караул?

— Никога — отговори англичанинът.

— В такъв случай трябва да се отегчавате много и аз ви съжалявам — каза д’Артанян.

— Действително — продължи офицерът — аз чакам винаги реда си с известен ужас. Много дълго е да стоиш цяла нощ караул.

— Да, когато стоиш сам или с глупави войници; но когато стоиш с весел партньор, когато златото и заровете се търкалят по масата, нощта минава неусетно. Значи вие не обичате да играете?

— Напротив.

— На ландскнехт1 например?

— Умирам за него и във Франция почти всяка вечер играехме ландскнехт.

— А откак сте в Англия?

— Не съм държал нито зарове, нито карти.

— Съжалявам ви — каза д’Артанян с вид на дълбоко съчувствие.

— Слушайте — рече англичанинът, — знаете ли що?

— Какво?

— Утре съм караул.

— При Стюърт?

— Да. Елате да прекараме нощта заедно.

— Невъзможно.

— Невъзможно?

— Абсолютно.

— Защо?

— Всяка нощ играя с господин дю Валон. Понякога не

си лягаме … Днес например осъмнахме.

— Е?

— Без мене ще се отегчава.

— А добър играч ли е?

— Виждал съм го да губи до две хиляди пистола със

сълзи на очите от смях.

——

1 Ландскнехт — игра на карти. — Б. пр.

— Тогава доведете го.

— Как така? А нашите пленници?

— Ах, дявол да го вземе, наистина! — забеляза офицерът. — Нека ги попазят слугите ви.

— Да, за да избягат! — каза д’Артанян. — И дума да не става!

— Значи те са знатни хора, щом толкова държите на

тях?

— Пусто да остане! Единият е богат владетел от Турен, а другият е виден малтийски рицар. Вече се споразумяхме за откупа: по две хиляди лири стерлинги за всеки, след като се завърнем във Франция. Нито за миг не искаме да оставим хората, когато слугите ни знаят, че са милионери. Ние ги попребъркахме малко, когато ги пленихме, и ще ви призная дори, че господин дю Валон и аз разиграваме техните пари всяка нощ; но може би те са скрили от нас някой скъпоценен камък или някой рядък диамант и ние като скъперници не напускаме съкровището си; непрекъснато пазим тия хора и когато аз спя, господин дю Валон бди.

— Ах! — рече Грослоу.

— Сега разбирате кое ме кара да отклоня вашата любезна покана, колкото и да ми се иска да я приема, защото няма нищо по-отегчително от постоянната игра с един и същи човек; щастието се мени постоянно и в края на месеца виждаш, че не си нито в печалба, нито в загуба.

— Ах — каза Грослоу с въздишка, — има нещо още по-отегчително: съвсем да не играеш.

— Съгласен съм — рече д’Артанян.

— Но кажете — продължи англичанинът, — вашите пленници опасни хора ли са?

— В какво отношение?

— Способни ли са да прибягнат към насилие? Д’Артанян избухна в смях.

— Боже господи! — извика той. — Единият го тресе треска, не можейки да свикне с очарователната страна, в която живеете, а другият, малтийският рицар, е страхлив като младо момиче; но за по-голяма сигурност ние им отнехме дори джобните ножчета и ножички.

— Е, тогава доведете ги — каза Грослоу.

— Как, вие искате? — учуди се д’Артанян. .

— Да, аз имам осем войника.

— Е?

— Четирима ще ги пазят, а другите четирима ще пазят

краля.

— Наистина това може да се нареди така — каза д’Артанян, — макар че по тоя начин ви създавам голямо затруднение.

— Нищо! Все пак елате, ще видите как ще наредя

всичко.

— О, за това не се безпокоя — рече д’Артанян. — На такъв човек като вас се предавам с вързани очи.

Последното ласкателство накара офицера да се засмее с тоя самодоволен смях, който е признак на приятелство към ласкателя, защото гъделичка суетността.

— Но мисля си какво ни пречи да започнем още довечера? — каза д’Артанян.

— Кое да започнем?

— Играта.

— Абсолютно нищо — рече Грослоу.

— Действително, елате довечера у нас, а утре ние ще ви върнем посещението. Ако нещо ви безпокои в нашите пленници, които, както знаете, са бесни роялисти, можем да не засягаме тая тема и просто ще прекараме приятно

нощта.

— Чудесно! Довечера у вас, утре у Стюърт, други ден

у мене.

— А останалото време в Лондон. Ех, дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Както виждате, навсякъде може да се води весел живот!

— Да, когато имате работа с французи, и то с французи като вас — допълни Грослоу.

— И като господин дю Валон; ще видите, че е просто знаменит! Отчаян фрондьор, който насмалко щеше да убие Мазарини. Товарят го с работа, защото се страхуват от

него.

— Да — каза Грослоу, — има славна фигура и без да

го познавам, много ми харесва.

— А какво ще бъде, когато го опознаете! Е, той май че ме вика. Извинете, ние сме толкова близки, че той не може без мене. Ще позволите ли да се оттегля?

— Разбира се!

— И така, до довечера.

— У вас.

— У мене.

Двамата се поклониха един на друг и д’Артанян се върна при другарите си.

— Какво толкова говорехте с тоя булдог? — попита Портос.

— Мили приятелю, не говорете така за господин Грослоу: той е мой най-близък приятел.

— Ваш приятел? — учуди се Портос. — Тоя убиец на мирни селяни?

— Шт, мили Портос! Да, господин Грослоу е малко буен наистина, но в него има две хубави качества: той е глупав и горделив.

Портос облещи очи от учудване. Атос и Арамис се спогледаха с усмивка: те познаваха д’Артанян и знаеха, че той не върши нищо безцелно.

— Но вие сам ще го прецените — продължи д’Артанян,

— Как така?

— Довечера ще ви го представя, той ще играе с нас.

— Охо! — извика Портос и очите му се разпалиха при последните думи. — Значи е богат?

— Той е син на един от най-големите търговци в Лондон.

— Играе ли ландскнехт?

— Обожава го.

— Басет?

— Умира за него.

— Бириби?

— С най-големи тънкости.

— Добре — каза Портос, — ще прекараме приятна нощ.

— Толкова по-приятна, че тя ни обещава още по-добра нощ.

— Как така?

— Довечера той играе у нас, а утре ние у него.

— Де у него?

— После ще ви кажа. Сега помнете само, че трябва да оценим достойно честта, която ни прави господин Грослоу — Довечера ще се спрем в Дерби; нека Мускетон отиДе напред и ако в целия град има само една бутилка вино, нека я купи. Няма да бъде зле и да приготви малка вечеря, до която вие, Атос, няма да се допрете, защото треска ви тресе, а вие, Арамис, защото сте малтийски рицар, който не харесва нашите войнишки разговори и се черви от тях. Чувате ли какво казвам?

— Да, чувам — каза Портос; — но дяволите да ме вземат, ако разбирам нещо.

— Портос, приятелю, вие знаете, че произлизам по баща от пророци, а по майка от сибили, и че говоря само с загадки и притчи: който има уши, да слуша, който има очи, да гледа. Засега не мога да ви кажа нищо повече.

— Действувайте, приятелю — каза Атос, — сигурен съм, че онова, което вършите, е винаги добро.

— А вие, Арамис, на същото мнение ли сте?

— Напълно, мили д’Артанян.

— Прекрасно — рече д’Артанян, — ето истински верующи и цяло удоволствие е да вършиш чудеса за тях; не като тоя неверник Портос, който винаги иска да види и да пипне, преди да повярва.

— Така е — забеляза Портос с хитър израз, — аз съм

голям неверник.

Д’Артанян го удари по рамото и тъй като в това време пристигнаха на мястото за закуската разговорът се

прекъсна.

Към пет часа вечерта, както беше уговорено, изпратиха Мускетон напред. Мускетон не говореше английски, но тук в Англия забеляза, че Гримо замества съвършено думите с движения. И така той почна да изучава движенията заедно с Гримо и за няколко урока благодарение на изкуството на учителя си придоби известна ловкост. Блезоа

отиде с него.

Като минаваха по главната улица на Дерби, четиримата приятели забелязаха Блезоа да стои върху прага на една хубава къща; там им беше приготвена квартира.

През целия ден те не се приближиха до краля, като се страхуваха да не събудят подозрения, и вместо да обядват с полковник Харисън, както вчера, обядваха сами.

В определения час Грослоу дойде. Д’Артанян го прие като приятел от двадесет години. Портос го измери от главата до краката и се усмихна, като забеляза, че въпреки забележителния удар по главата на брата на Пари той

е по-слаб от него. Атос и Арамис направиха всичко възможно, за да скрият отвращението си от това животинско и грубо създание.

Изобщо Грослоу остана доволен от приема.

Атос и Арамис изиграха ролите си. В полунощ те се оттеглиха в своята стая, вратата на която остана отворена под предлог на благоволение. При това д’Артанян ги придружи, като остави Портос да се сражава с Грослоу.

Портос спечели петдесет пистола от Грослоу и намери, след като англичанинът си отиде, че компанията му била по-приятна, отколкото си мислел в началото.

Що се отнася до Грослоу, той се зарече да си възвърне на другия ден от д’Артанян загубата срещу Портос и се раздели с гасконеца, като му напомни за довечерашното свиждане.

Казваме довечерашно, защото играчите се разделиха в четири часа сутринта.

Денят мина както винаги. Д’Артанян прескачаше от капитан Грослоу до полковник Харисън и от полковник Харисън до приятелите си. Човек, който не познава д’Артанян, би сметнал, че е в обикновеното си настроение; но приятелите му, тоест Атос и Арамис, виждаха, че това беше трескава веселост.

— Какво ли крои? — питаше Арамис.

— Да почакаме — отговаряше Атос.

Портос не казваше нищо и само с доволен вид, изписан по лицето му, прехвърляше един по един в джоба си петдесетте пистола, които беше спечелил от Грослоу.

Когато пристигнаха вечерта в Райстън, д’Артанян събра приятелите си. От лицето му изчезна изразът на безгрижна веселост, който като маска го покриваше целия ден. Атос стисна ръката на Арамис.

— Часът наближава! — промълви той.

— Да — каза д’Артанян, който го чу, — да, часът Наближава: тая нощ, господа, ще спасим краля.

Атос потрепера, очите му заблестяха.

— Д’Артанян — рече той, обзет от съмнение след мярналата се надежда, — вие не се шегувате, нали? Такава Шега би била много жестока!

— Чудно, че се съмнявате така в мене, Атос! — отвърна Д’Артанян. — Де и кога сте ме видели да се шегувам

със сърцето на приятел и с живота на крал? Казах ви и ви повтарям: тая нощ ще спасим Чарлз I. Вие ми възложихте да намеря средство и аз го намерих.

Портос гледаше д’Артанян с безкрайно възхищение. Арамис се усмихваше като човек, който се надява. Атос беше бледен като смърт и цял трепереше.

— Говорете — каза Атос. Портос облещи очи, Арамис се впи, тъй да се каже, в

устните на д’Артанян.

— Ние сме поканени да прекараме нощта у господин

Грослоу, нали знаете това?

— Да — отговори Портос, — той ни накара да обещаем, че ще му дадем реванш.

— Добре. Но знаете ли де ще му дадем реванш?

— Не.

— У краля.

— У краля! — извика Атос.

— Да, господа, у краля. Довечера господин Грослоу е караул при негово величество и за развлечение ни покани да му правим компания.

— Четиримата? — попита Атос.

— И таз добра, разбира се, четиримата! Нима ще оставим пленниците си?

— Аха! — каза Арамис.

— Продължавайте — рече Атос силно развълнуван.

— Значи ще отидем у Грослоу, ние с шпагите си, а вие с ножове; ние четиримата ще се справим с тия осем простаци и с глупавия им началник. Какво ще кажете за това, Портос?

— Лесно ще се справим — отговори Портос.

— Ще облечем краля в дрехите на Грослоу. Мускетон, Гримо и Блезоа ще ни чакат с оседлани коне на завоя на първата улица. Ще скочим на конете и преди да се разсъмне, ще бъдем на двадесет левги от тука. Е, добре ли е скроено, Атос?

Атос сложи двете си ръце върху раменете на д’Артанян и го погледна с тихата си и кротка усмивка.

— Заявявам, приятелю — каза той, — че в целия свят няма създание, равно на вас по благородство и по смелост; докато ние ви смятаме равнодушен към нашите болки, които с пълно право можехте да не споделяте, вие

единствен Между нас намерихте онова, което напразно търсехме. И така, повтарям, д’Артанян, ти си най-добрият оТ нас; благославям те и те обичам, мили сине.

— Как не ми хрумна това в главата! — извика Портос и се удари по челото. — То е толкова просто!

— Но ако разбрах добре, ние ще убием всичките, нали? — попита Арамис. Атос потрепера и силно побледня.

— Ай да му се не види! — отвърна д’Артанян. — Налага се. Аз мислих дълго как да се избегне това, но признавам си, че не можах да измисля.

— Хайде, няма какво да му мислим — каза Арамис. — Как ще действуваме?

— Имам два плана — отговори д’Артанян.

— Да чуем първия — рече Арамис.

— Ако бъдем четиримата заедно, при даден от мене сигнал (сигналът ще бъде думата „най-после“) всеки от вас забива нож в сърцето на най-близкия войник; ние правим същото; четирима души ще бъдат убити; следователно силите ни ще бъдат равни: четирима срещу пет; тия пет ще се предадат и ние ще им вържем устата или ще се защищават и ние ще ги убием. Ако случайно нашият амфитрион промени намерението си и приеме само мене и Портос, ех, тогава ще положим по-големи усилия, ще удвоим ударите; това ще бъде малко по-дълго и по-шумно, но вие ще стоите вън със саби в ръце и щом чуете шум, ще ни се притечете на помощ.

— Но ако вас ви убият? — попита Атос.

— Невъзможно! — заяви д’Артанян. — Тия пиячи на бира са много тромави и несръчни. Впрочем удряйте в гърлото, Портос, това убива веднага и не дава време дори да се извика.

— Много добре! — каза Портос! — Това ще бъде хубаво малко клане.

— Ужасно! Ужасно! — продума Атос.

— Е, господин чувствителни човече — рече д’Артанян, —

че вие сам убивахте така в сражение. Впрочем, приятели

— продължи той, — ако вие намирате, че животът на

Краля не заслужава това, вземам си думите назад. Ще

пРатя да кажат на господин Грослоу, че съм болен.

— Не — каза Атос, — виновен съм, приятелю; вие имате право, извинявайте.

В това време вратата се отвори и влезе един войник.

— Господин капитан Грослоу — рече той на развален френски език — предизвестява господин д’Артанян и господин дю Валон, че ги чака.

— Де? — попита д’Артанян.

— В стаята на английския Навуходоносор — отговори войникът, заклет пуритан.

— Добре — отвърна на чист английски език Атос, кръвта на когото нахлу в лицето при това оскърбление на кралското величие. — Добре, кажете на капитан Грослоу, че идваме.

След това пуританът излезе. На слугите бе заповядано да оседлаят осем коня и да чакат, без да се отделят един от друг и без да слизат от конете, на ъгъла на една улица, която се намираше двадесетина крачки от квартирата на краля.

III. ИГРАТА НА ЛАНДСКНЕХТ

Действително беше девет часа вечерта; часовите се смениха в осем и капитан Грослоу беше на поста си от един час.

Д’Артанян и Портос, въоръжени с шпагите си, и Атос и Арамис с ножове в пазвите си се приближиха до къщата, която тая вечер служеше за затвор на Чарлз Стюърт. Пленниците следваха победителите си покорни и обезоръжени наглед.

— Бога ми — каза Грослоу, като ги забеляза, — вече се съмнявах дали ще дойдете.

Д’Артанян се приближи до него и му каза съвсем тихо:

— Наистина господин дю Валон и аз се поколебахме малко.

— Защо? — попита Грослоу. Д’Артанян му показа с очи Атос и Арамис.

— Аха! — рече Грослоу. — По причина на мненията?

Няма значение. Напротив — прибави той със смях, — Ако искат да видят своя Стюърт, ще го видят.

— В стаята на краля ли ще прекараме нощта? — попита д’Артанян.

— Не, в съседната; но тъй като вратата ще стои отворена, все едно е, че ще бъдем в същата стая. Взехте ли си

достатъчно пари? Заявявам ви, че тая вечер ще играя

пудО.

— Чувате ли? — попита д’Артанян и задрънка златото в джобовете си.

— Very goo’d1! — каза Грослоу и отвори вратата на стаЯта — Аз ще Вървя напред, за да ви покажа пътя, господа — прибави той.

И влезе пръв.

Д’Артанян се обърна към приятелите си. Портос беше безгрижен, като че ли ставаше въпрос за обикновена игра; Атос — бледен, но решителен; Арамис триеше с кърпичка леко запотеното си чело.

Осемте часови бяха на местата си: четирима в стаята на краля, двама на вратата й и двама на тая, през която влязоха четиримата приятели. Като видя извадените шпаги, Атос се усмихна: това ще бъде вече не клане, а бой. От тоя миг доброто му настроение се възвърна. Чарлз, който се виждаше през отворената врата, лежеше съвсем облечен в кревата си, завит само с вълнено одеяло.

Пари седеше при главата му и четеше една глава от католическата библия с тих глас, но така, че Чарлз, който слушаше със затворени очи, можеше да го чува.

Проста лоена свещ на черната маса осветяваше спокойното лице на краля и разтревоженото лице на верния му служител.

От време на време Пари се спираше, като мислеше, че кралят спи, но тогава той отваряше отново очи и му казваше с усмивка:

— Продължавай, добри ми Пари, аз слушам.

Грослоу се приближи до прага на кралската стая, слоЖи си с привидна небрежност на главата шапката, която Държеше в ръка, докато приемаше гостите, погледна за

——

1 УегУ good (англ.) — много добре. Б пр

МИг с презрение тая проста и трогателна картина — стар служител, който чете библията на пленения си крал — и се убеди, че всички войници са на местата си. След това се обърна към д’Артанян и погледна победоносно французина, сякаш чакаше да похвалят тактиката му.

— Чудесно! — каза гасконецът. — Ей богу, от вас ще излезе забележителен генерал.

— Как мислите, може ли Стюърт да избяга, когато аз го пазя? — попита Грослоу.

— Не, разбира се — отговори д’Артанян. — Освен ако не му паднат приятели от небето.

Лицето на Грослоу засия.

Не може да се каже дали Чарлз Стюърт забеляза безочието на пуританския капитан, защото през цялата тая сцена лежеше със затворени очи. Но като чу звънливия глас на д’Артанян, клепачите му се разтвориха неволно.

Пари потрепера също и прекъсна четенето.

— Какво все се спираш? — каза кралят. — Продължавай, добри ми Пари, ако само не си се уморил.

— Не, всемилостиви господарю — отвърна камердинерът. И продължи да чете.

В първата стая беше приготвена маса с покривка, на която бяха поставени запалени свещи, карти, две рогчета за зарове и зарове.

— Господа — каза Грослоу, — заповядайте, седнете. Аз ще седна срещу Стюърт, когото много обичам да гледам, особено в такова положение. А вие, господин д’Артанян, седнете срещу мене.

Атос почервеня от гняв, д’Артанян го погледна намръщено.

— Така — рече д’Артанян. — Вие, господин граф дьо Ла Фер, от дясната страна на господин Грослоу; вие, господин кавалер д’Ербле, от лявата; а вие, дю Валон, до мене. Вие ще залагате за мене, а тия господа — за господин Грослоу.

По тоя начин д’Артанян можеше да дава знаци на седналия отляво Портос с коляното си, а на Атос и Арамис. седнали насреща му, с поглед.

Като чу имената на граф дьо Ла Фер и кавалер д’Ербле, Чарлз отвори очи, надигна неволно благородната си

глава и обгърна с поглед всички действуващи лица на тая сцена. В това време Пари обърна няколко листа на библията и прочете високо тоя стих от Иеремия:

Каза бог: слушайте думите на пророците, мои служители изпратени ви от мене.

Четиримата приятели се спогледаха. Думите на Пари им показваха, че кралят се беше досетил за истинската причина на присъствието им. Очите на д’Артанян светнаха от радост.

— Преди малко вие ме питахте дали имам пари — каза д’Артанян, като сложи двадесетина пистола на масата.

— Да — рече Грослоу.

— Е добре — продължи д’Артанян, — на свой ред ви казвам: пазете добре съкровището си, драги господин Грослоу, защото предупреждавам ви, че няма да излезем от тука без него.

— Това няма да стане, без да го защитя — отвърна Грослоу.

— Толкова по-добре — рече д’Артанян. — Война, драги капитане, война! Знаете ли или не, че само това искаме?

— О, да, добре го зная! — отговори Грослоу и се разсмя високо. — Вие, французите, гледате само някой да ви настъпи.

Наистина Чарлз чу и разбра всичко. Лицето му се зачерви леко. Пазещите го войници забелязаха как той протегна малко по малко уморените си членове и под предлог, че му е станало много горещо от нажежената печка, отхвърли полекалека шотландското одеяло, под което, както казахме, лежеше съвсем облечен.

Атос и Арамис потрепераха от радост, като видяха, че кралят е легнал, без да се съблича.

Играта започна. Тая вечер на Грослоу му вървеше. Той залагаше на всичко и все печелеше. Така стотина пистола преминаха от единия край на масата на другия. Грослоу беше безумно весел.

Портос, който загуби петдесетте пистола, спечелени пРедната вечер, а освен това и тридесетина свои, беше в лошо настроение и буташе д’Артанян с коляното си, като Че ли го питаше дали не е време да преминат на друга

игра; от своя страна Атос и Арамис го гледаха изпитателно, но д’Артанян оставаше невъзмутим. Удари десет часът. Чуха се стъпките на патрула.

— Колко пъти през нощта минава патрулът у вас? — попита д’Артанян, като извади нови пистоли от джоба си.

— Пет пъти — отговори Грослоу, — през всеки два часа.

— Добре — забеляза д’Артанян, — това е благоразумно. И на свой ред хвърли поглед на Атос и Арамис. Стъпките на патрула се отдалечиха.

За първи път д’Артанян отговори на Портосовите бутания с коляното със също такова бутане.

През това време, привлечени от играта и от вида на златото, което има такава власт над всички хора, войниците от стаята на краля се приближиха постепенно до вратата и застанали на пръсти, гледаха над раменете на д’Артанян и на Портос. Войниците край вратата се приближиха също, както желаеха четиримата приятели, които предпочитаха да ги имат всичките под ръка, отколкото да тичат за тях във всички ъгли на стаята. Двамата часови на входа бяха все още с голи шпаги, но се подпираха на върховете им и гледаха играчите.

Атос сякаш се успокояваше, колкото повече се приближаваше решителната минута; белите му аристократични ръце играеха с луидорите, които той свиваше и изправяше, сякаш бяха от калай; Арамис не можеше да се владее толкова и постоянно попипваше пояса си; а Портос, раздразнен от непрекъснатото губене, блъскаше яростно с

коляното си.

Д’Артанян се обърна, погледна механично назад и видя между двамата войници Пари, застанал прав, и Чарлз, облегнат на лакът, който беше долепил длани една до друга и сякаш изпращаше гореща молитва към бога. Д’Артанян разбра, че е настъпила минутата, че всички бяха на местата си и чакаха само думата „най-после“, която, както си спомня читателят, беше уговореният сигнал.

Той предупреди с поглед Атос и Арамис да бъдат готови и двамата отдръпнаха столовете си, за да се движат по-свободно.

Бутна втори път Портос с коляното си и той се надигна, сякаш да раздвижи краката си; но при ставането се увери, че шпагата излиза свободно от ножницата.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Още двайсет пистола загубени! Наистина, капитан Грослоу, много ви върви, това не може да продължава дълго.

извади още двадесет пистола от джоба си.

— За последен път, господин капитан. Залагам тия двайсет пистола наведнъж, последно раздаване.

— Дадено, на двайсет пистола — съгласи се Грослоу. както му е редът, обърна две карти: крал за д’Артанян, асо за себе си.

— Крал — каза д’Артанян. — Добро предзнаменование. Капитан Грослоу — прибави той, — пазете се от краля.

И въпреки самообладанието на д’Артанян, гласът му прозвуча някак си особено, което накара партньора му да потрепери.

Грослоу почна да обръща картите една след друга. Ако най-напред обърнеше асо, печелеше; ако обърнеше крал, губеше.

Той обърна крал.

— Най-после! — извика д’Артанян.

При тая дума Атос и Арамис станаха. Портос отстъпи една крачка.

Ножовете и шпагите бяха готови да светнат. Но изведнъж вратата се отвори и на прага се показа Харисън, придружен от един човек, загърнат в мантия.

Зад тоя човек святкаха мускетите на пет-шест войници.

Грослоу стана бързо, засрамен, че са го заварили над вино, карти и зарове. Но Харисън не му обърна внимание, влезе в стаята на краля заедно със спътника си и каза:

— Чарлз Стюърт, пристигна заповед да ви заведем в Лондон, без да се спираме нито дене, нито ноще. Пригответе се веднага за път.

— А от кого е тая заповед? — попита кралят. — От генерал Оливър Кромуел ли?

— Да — отговори Харисън, — и ето господин Мордаунт, който току-що я донесе и на когото е възложено изпълнението й.

— Мордаунт! — прошепнаха четиримата приятели и се спогледаха.

Д’Артанян грабна от масата всичките пари, които той и Портос бяха загубили, и ги пъхна в широкия си джоб. Атос и Арамис застанаха зад него. При това движение

Мордаунт се обърна, позна ги и изпусна вик на дива радост.

— Май че ни пипнаха — съвсем ниско каза д’Артанян на приятелите си.

— Още не — рече Портос.

— Господин полковник! Господин полковник! — извика Мордаунт. — Дайте заповед да обградят стаята, вие сте предадени. Тия четирима французи избягаха от Нюкясл и навярно искат да отвлекат краля. Арестувайте ги.

— О, млади момко — каза д’Артанян и извади шпагата си, — лесно е да се даде такава заповед, но мъчно е да се изпълни.

След това описа страшен полукръг с шпагата около себе си и извика:

— Отстъпвайте, приятели, отстъпвайте!

В същото време той се спусна към вратата и събори двамата войници, които я пазеха, преди те да имат време да напълнят мускетите си. Атос и Арамис го последваха. Портос образува ариергард. Преди войниците, офицерите и полковникът да се опомнят, четиримата бяха вече на улицата.

— Огън! — викна Мордаунт. — Стреляй по тях! Наистина разнесоха се два-три мускетни гърмежа, но

те само показаха как четиримата бегълци завиха здрави и читави зад ъгъла на улицата.

Конете бяха на определеното място. Слугите само хвърлиха юздите на господарите си, които скочиха на седлата с лекотата на опитни кавалеристи.

— Напред! — извика д’Артанян. — Шпорете, силно! Те препуснаха след д’Артанян по същия път, по който

бяха минали днес, тоест към Шотландия. Градчето нямаше нито врати, нито стени и те излязоха безпрепятствено.

На петдесет крачки от последната къща д’Артанян се спря и изкомандува:

— Стой!

— Как стой? — извика Портос. — Вие искате да кажете: препускайте?

— Съвсем не — отговори д’Артанян. — Тоя път ще ни преследват. Нека ги оставим да излязат от градчето и да препускат след нас по пътя за Шотландия; а когато видим, че минат в галоп, ще завием назад.

На няколко крачки оттам течеше малка река, над която имаше мост. Д’Артанян заведе коня си под свода на моста; приятелите му го последваха.

След десетина минути те чуха приближаващ се галоп на конен отряд. Пет минути по-късно тоя отряд мина над главите им, без да подозира, че хората, които търси, са оТделени от него само с дебелината на свода.

IV. ЛОНДОН

Когато тропотът на конските копита заглъхна в далечината, д’Артанян се изкачи отново върху брега на реката и тръгна по равнината, като се ориентираше, доколкото можеше, към Лондон. Тримата му приятели го последваха мълчаливо. След широк полукръг те оставиха града далеч зад себе си.

— Този път — каза д’Артанян, когато сметна, че са се отдалечили достатъчно, за да сменят галопа с тръс — мисля с положителност, че всичко е изгубено и че най-добре е да се завърнем във Франция. Какво ще кажете за това предложение, Атос? Нали то е най-разумно?

— Да, мили приятелю — отговори Атос. — Но оня ден вие казахте нещо повече от разумно, нещо благородно и великодушно; казахте: „Ще умрем тук!“ Ще ви го напомня.

— О! — рече Портос. — Смъртта е дребна работа и не трябва да ни безпокои, защото не знаем какво нещо е смърт; но измъчва ме мисълта за поражение. Като гледам как се развиват работите, виждам, че сега трябва да се сражаваме с Лондон, с провинциите, с цяла Англия; и наистина в края на краищата ще бъдем бити.

— Ние трябва да присъствуваме докрай на тая голяма трагедия — каза Атос. — Каквато и да бъде развръзката, Да я дочакаме в Англия. Съгласен ли сте с мене, Арамис?

— Напълно, мили графе. Освен това ще ви призная, че е бих имал нищо против да се срещнем още веднъж с

МорДаунт, струва ми се, че имаме да уреждаме една сметка с него, а пък не е наш обичай да напускаме страните без да изплатим такива дългове.

— А, това е друго нещо — рече д’Артанян. — Тая причина е уважителна. Признавам си, че съм готов да остана в Лондон дори цяла година, стига само да се срещна отново с тоя Мордаунт. Но трябва да се настаним у сигурен човек, и то така, че да не събудим подозрение, защото сега господин Кромуел ще ни търси, а доколкото мога да съдя, той не обича да се шегува. Атос, знаете ли в града странноприемница, в която могат да се получат чисти чаршафи, добре опечен ростбиф и питие без хмел и хвойна?

— Струва ми се, да — отговори Атос. — Лорд Уинтър ни заведе при един човек, за когото казваше, че бил бивш испанец, приел английско поданство заради идеите на новите си съотечественици. Какво ще кажете за това, Арамис?

— Планът ви да се настаним у сеньор Перец ми се струва крайно разумен и аз лично го одобрявам. Ние ще му напомним за нещастния лорд Уинтър, към когото изглежда изпитваше дълбоко уважение; ще му кажем, че идваме от любопитство, за да видим какво става; всеки от нас ще харчи у него по една гвинея на ден и мисля., че при такива предпазни мерки ще можем да живеем доста спокойно.

— Вие забравяте една предпазна мярка, Арамис, и то

много важна.

— Коя?

— Трябва да променим дрехите си.

— Е, защо пък трябва да променяме дрехите си? — извика Портос. — Добре сме си и в тия.

— За да не ни познаят — каза д’Артанян. — Нашите дрехи имат една кройка и почти един цвят и от пръв поглед издават, че сме французи. Впрочем аз не държа толкова на кройката на дрехата ми и на цвета на панталоните ми, за да рискувам от любов към тях да ме обесят в Тайбърн или да ме пратят на разходка в Индия. ще си купя кафяви дрехи. Забелязах, че всички тия пуритански глупаци са луди за тоя цвят.

— Но ще намерите ли вашия човек? — попита Арамис

— О, сигурно! Той живееше на ГрийнХол стрийт, заведението му се казваше „Бедфордска транноприемница“.

Впрочем аз мога да ходя в старата част на града със затворени очи.

— Бих искал да бъда вече там — каза д’Артанян — и според мене, би трябвало да стигнем в Лондон преди разсъмване дори и да уморим конете си.

— Тогава да вървим — рече Атос, — защото, ако не се лъжа, ние сме на осемдесет левги от него.

Приятелите пришпориха конете си и наистина към пет часа сутринта пристигнаха в Лондон. Край вратата ги спря един часовой; но Атос каза на превъзходен английски език, че са изпратени от полковник Харисън, за да предупредят колегата му, господин Придж за скорошното пристигане на краля. Тоя отговор доведе до няколко въпроса за залавянето на краля и Атос разказа всичко с такива точни и положителни подробности, че дори и да се бяха появили някакви подозрения у часовите, те се разпръснаха. И така четиримата приятели получиха пропуск с всички видове пуритански благопожелания.

Атос каза истината; той ги заведе право в „Бедфордска странноприемница“ и каза на съдържателя кой е. Сеньор Перец толкова се зарадва на завръщането му с такава многобройна и хубава компания, че веднага заповяда да им приготвят най-хубавите стаи.

Макар че още не се беше разсъмнало, нашите четирима пътници, пристигнали в Лондон, намериха целия град в движение. Слухът, че кралят, воден от полковник Харисън, е на път за столицата, се беше разпространил още вечерта и мнозина не си бяха лягали от страх, че Стюърт, както го наричаха, ще пристигне през нощта и няма да го видят.

Предложението да се променят дрехите беше прието единодушно, както си спомня читателят, с изключение на лекото възражение от страна на Портос. Затова веднага се заловиха с тая работа. Съдържателят заповяда да му донесат най-различни дрехи, сякаш желаеше да поднови гарДероба си. Атос взе черен костюм, който му даваше вид на честен гражданин. Арамис не желаеше да се раздели с шпагата си и затова избра тъмен военен костюм. Портос се съблазни от червена дреха и зелени панталони. Д’АрТанян, който предварително си беше избрал цвета, се залови само с отсянката му и в новия кафяв костюм заприлича много на търговец на захар, скъсал с професията.

Що се отнася до Гримо и Мускетон, които не носеха ливреи, те съвсем се преобразиха. При това Гримо беше тип на спокоен, сух и неподвижен англичанин; а Мускетон — тип на тумбест, надменен, празноскитащ англичанин.

— Сега — каза д’Артанян — да минем на главното: да

си отрежем косата, за да не ни се подиграва простолюдието. Като не сме вече благородници по шпага, да бъдем пуритани по прическа. Вие знаете, че това е най-гладната разлика между републиканците и роялистите. Но Арамис не беше никак съгласен с тая съществена точка. той искаше да запази на всякаква цена прекрасната си коса, за която полагаше най-големи грижи. Трябваше да му даде пример Атос, на когото тия неща бяха безразлични. Портос подложи без съпротива главата си на Мускетон, който заби веднага ножиците в гъстата му твърда коса. Д’Артанян се острига сам по своя фантазия и главата му заприлича на медал от времето на Франсоа I или Шарл IX.

— Ние сме отвратителни — каза Атос.

— И ми се струва, че просто смърдим на пуритани —

прибави Арамис.

— Студено ми е на главата — забеляза Портос.

— А пък мене просто ме избива да държа проповед —

заяви д’Артанян.

— Сега — рече Атос, — когато сами не можем да се познаем и когато няма какво да се страхуваме, че другите ще ни познаят, да идем да видим пристигането на краля: ако е пътувал цяла нощ, той трябва да бъде близо до

Лондон.

Наистина два часа след като четиримата приятели се смесиха с тълпата, силни викове и голямо движение известиха за пристигането на краля. Бе изпратена карета да го посрещне и великанът Портос, който надвишаваше всички с цяла глава, съобщи отдалече, че кралската карета идва. Д’Артанян се повдигна на пръсти, а Атос и Арамис се вслушваха в разговорите, като се мъчеха да разберат общото мнение. Каретата мина и д’Артанян видя край едната вратичка Харисън, а край другата — Мордаунт

А народът, за впечатленията на когото следяха Атос и Арамис, бълваше проклятия срещу Чарлз.

Атос се върна отчаян.

— Мили мой — му каза д’Артанян, — вие упорствувате напразно и аз ви уверявам, че положението е лошо. Лично аз участвувам в тая работа само заради вас и донейде като любител в политиката по мускетарски; намирам, че би било много забавно да изтръгнем плячката на всички тИя крескачи и да им се подиграем. Ще помисля за това.

На другия ден сутринта, като застана на прозореца, който гледаше към най-населените квартали в старата част на града, Атос чу как провъзгласяваха парламентския законопроект, според който бившият крал Чарлз I се предава на съд, обвинен в предателство и злоупотреба с властта.

Д’Артанян стоеше до Атос. Арамис разглеждаше една карта, Портос беше погълнат от последните наслади на една вкусна закуска.

— Парламентът! — извика Атос. — Невъзможно е парламентът да издаде такъв законопроект.

— Слушайте — каза д’Артанян, — аз малко разбирам английски; но тъй като английският език е чисто и просто развален френски, ето какво чух: Parliament’s bill; това значи бил (законопроект) на парламента или бог да ме убие, както казват тук.

В тоя миг влезе съдържателят. Атос му направи знак да се приближи.

— Парламентът ли издаде тоя законопроект? — попита той.

— Да, милорде, чистият парламент.

— Как чистият? Нима те са два?

— Приятелю мой — намеси се д’Артанян, — тъй като аз не разбирам английски, а всички ние знаем испански, направете ни удоволствието да ни говорите на тоя език; той е родният ви език и сигурно вие с удоволствие се възползувате от всеки случай Да поговорите на него.

— А, отлично! — каза Арамис.

Портос, както казахме, беше съсредоточил цялото си внимание на един кокал от котлет, като го очистваше усърдно от месната му обвивка.

— Значи вие питахте?… — рече съдържателят на испански.

— Питах — продължи Атос на същия език — два парламента ли имате, един чист и друг нечист?

— Чудно нещо! — се обади Портос, като вдигна бавно глава и погледна смаяно приятелите си. — Значи сега зная английски? Разбирам това, което казвате.-

— То е, защото говорим испански, мили приятелю — забеляза Атос с обикновеното си хладнокръвие.

— Ах, дявол да го вземе! — извика Портос. — Много жалко! А аз помислих, че владея още един език.

— Когато казвам чистия парламент, сеньор — продължи съдържателят, — аз подразбирам тоя, който господин полковник Придж прочисти.

— О, наистина, тия хора са много изобретателни! — каза д’Артанян. — Когато се върнем във Франция, ще съобщя това средство на господин Мазарини и на господин коадютора. Единият ще почне да чисти в името на двора, другият — в името на народа, така че от парламента няма

да остане нищо.

— Кой е тоя полковник Придж? — попита Арамис. — И как е прочистил парламента?

— Полковник Придж — каза испанецът — е бивш колар, много умен човек, който, докато карал колата си, забелязал едно нещо: когато на пътя ти има камък, по-добре и по-бързо е да го махнеш, отколкото да се опиташ да минеш с колелото над него. И тъй, от двеста петдесет и един члена, от които се състоеше парламентът, сто деветдесет и един му пречеха и можеха да преобърнат политическата му кола. Той ги вдигна, както по-преди вдигаше камъните, и ги изхвърли от парламента.

— Чудесно! — извика д’Артанян, който уважаваше ума навсякъде, където го срещаше, защото сам беше умен човек.

— И всички тия изхвърлени бяха стюъртисти? — попита Атос.

— Без всякакво съмнение, сеньор, и вие разбирате, че те биха спасили краля.

— Ей богу! — величествено забеляза Портос. Те са били мнозинство.

— И вие мислите — обади се Арамис, — че той ще се съгласи да се яви пред такъв съд?

— А какво ще прави? — отговори испанецът. — Ако се опита да откаже, народът ще го принуди да се съгласи.

— Благодаря, сеньор Перец — каза Атос. — Сега съм достатъчно осведомен.

— Ще се съгласите ли най-после, Атос, че това е загубена работа? — попита д’Артанян. — И че с Харисъновци, Джонсовци, Приджовци и Кромуловци не можем никога да излезем на глава?

— Кралят ще бъде оправдан в съда — рече Атос. — Самото мълчание на привържениците му показва, че има заговор.

Д’Артанян сви рамене.

— Но ако се осмелят да осъдят краля си — каза Арамис, — те ще го осъдят най-много на изгнание или на затвор.

Д’Артанян подсвирна в знак на съмнение.

— Ще видим — рече Атос, — защото, предполагам, ще отидем на заседанията.

— Няма да чакате много — се обади съдържателят. — Те започват утре.

— Хайде де! — забеляза Атос. — Значи следствието е било произведено още преди залавянето на краля?

— Без съмнение — рече д’Артанян, — то е започнало от деня, когато е бил купен.

— Знаете ли — каза Арамис, — че нашият приятел Мордаунт е извършил ако не самата сделка, то поне цялата подготовка за нея.

— А знаете ли — заяви д’Артанян, — че където и да ми падне в ръцете тоя господин Мордаунт, аз ще го убия.

— Пфу! — обади се Атос. — Такъв мерзавец!

— Затова и искам да го убия — рече д’Артанян. — Ах, мили приятелю, достатъчно изпълнявам желанията ви, така че можете да бъдете снизходителен към моите. Впрочем тоя път ви заявявам, харесва ли ви това или не, че тоя Мордаунт ще бъде убит само от мене.

— И от мене — каза Портос.

— И от мене — прибави Арамис.

— Трогателно единодушие! — извика д’Артанян. — И тъкмо подхожда на такива добри граждани като нас! Хайде да се поразходим из града; дори сам Мордаунт няма да ни познае от четири крачки при такава мъгла. Да погълтаме малко мъгла.

— Да — каза Портос, — за разнообразие след бирата.

И четиримата приятели излязоха, за да погълтат, както се казва простонародно, местния въздух.

V. СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС

На другия ден многобройна стража заведе Чарлз I пред върховния съд, който трябваше да го съди.

Тълпата напълваше улиците и къщите около съдебната палата; и тъй, още при първите стъпки четиримата приятели бяха спрени от почти непроходимото препятствие на тая жива стена. Няколко нахални здравеняци от народа дори блъснаха Арамис толкова силно, че Портос вдигна страшния си юмрук и го стовари върху брашненото лице на един хлебар, което веднага промени цвета си и се покри с кръв, смачкано като кичур зряло, грозде. Вдигна се шум; трима души поискаха да се хвърлят върху Портос, но Атос отблъсна един, д’Артанян друг, а Портос прехвърли трети през главата си. Няколко англичани, любители на юмручния бой, оцениха веднага лекотата и бързината на тая маневра и почнаха да ръкопляскат. Така че малко остана Портос и приятелите му да бъдат понесени триумфално, вместо да бъдат убити, както те започваха да се страхуват. Но нашите четирима пътници, плашещи се от всичко, което можеше да обърне вниманието върху тях, успяха да се измъкнат от тая овация. Все пак с тая демонстрация на херкулесовска сила те спечелиха едно: тълпата се раздвои пред тях и те достигнаха целта, която само преди минута им се струваше непостижима, тоест съдебната палата.

Цял Лондон се натискаше към вратите на трибуните. Ето защо когато успяха да проникнат в една от тях, приятелите видяха, че първите три пейки са заети. Това не беше голямо зло за хора, които желаеха да не бъдат познати. Те заеха местата си, крайно доволни, че са успели да

дойдат тука, с изключение на Портос, който желаеше да покаже червената си дреха и зелените си панталони и съжаляваше, че не е на първия ред.

Пейките бяха разположени амфитеатрално и четиримата приятели можеха да виждат цялото събрание от местата си. По една случайност те бяха влезли в средната трибуна и се намериха точно срещу креслото, приготвено за Чарлз I.

Към единадесет часа сутринта кралят се появи върху прага на залата. Той влезе, заобиколен от стража, но с шапка на главата и със спокоен вид, и погледна уверено на всички страни, сякаш идваше да председателствува събрание на покорни поданици, а не да отговаря на обвиненията на бунтовнически съд.

Съдиите, горди от възможността да унижат краля, се готвеха очевидно да се възползуват от правото, което си бяха присвоили. Ето защо един пристав се приближи да каже на Чарлз I, че обвиняемият трябва да стои без шапка пред съдиите си.

Без да отговори нито дума, Чарлз нахлупи още повече шапката на главата си и се обърна; после, когато приставът се отдалечи, той седна на креслото, приготвено за него точно срещу председателя, и зашиба ботуша си с тръстиковото бастунче, което носеше в ръка.

Пари, който го придружаваше, се изправи зад креслото му.

Вместо да гледа целия тоя церемониал, д’Артанян гледаше Атос: лицето му отразяваше всички чувства, които кралят потискаше благодарение на самообладанието си. Това вълнение на Атос, обикновено тъй спокоен и хладнокръвен, го уплаши.

— Надявам се — му каза той на ухото, — че ще вземете пример от негово величество и не ще дадете повод да ви убият глупаво в тая клетка, нали?

— Бъдете спокоен — отговори Атос.

— Охо — продължи д’Артанян, — изглежда че се страхуват от нещо! Стражата се удвоява. Имахме само копия, а ето и мускети. Сега има за всички: копията — за слушателите в партера, а мускетите — в наша чест.

— Трийсет, четирийсет, петдесет, седемдесет души — броеше Портос новодошлите.

— Ех! — каза Арамис. — Вие забравяте офицера, Портос, а струва ми се, че заслужава да се брои

— О. да! — рече д’Артанян.

И побледня от гняв, като позна Моргаунт, който с извадена шпага въвете мускетарите и ги постави зад краля,

тоест срещу трибуните.

— Дали ни е познал? — продължи д’Артанян. — В такъв случай веднага се оттеглям. Съвсем не желая да ми определят от каква смърт да умра; искам да умра по собствен избор. И тъй изборът ми не е да бъда застрелян

в клетка.

— Не. не ни е забелязал — успокои го Арамис. — Той вижда само краля. По дяволите, с какви очи го гледа, безсрамникът му с безсрамник! Нима той мрази негово величество също като нас?

— Бога ми! — каза Атос. — Ние го лишихме само от майка, а кралят му отне името и имуществото.

— Вярно е това — съгласи се Арамис. — Но тихо! Председателят говори нещо на краля.

Наистина председателят Брадшо се обърна към височайшия обвиняем.

— Стюърт — му каза той, — слушайте поименната проверка на вашите съдии и обявете на съда, ако имате да обявите нещо.

Кралят обърна глава на другата страна, сякаш тия думи не се отнасяха за него.

Председателят почака и тъй като не последва отговор, настъпи минутно мълчание.

От сто шестдесет и три члена на съда можаха да се обадят само седемдесет и три, защото останалите, уплашени от съучастието в такова дело, не се бяха явили.

— Пристъпвам към проверката — каза Брадшо, сякаш не забеляза отсъствието на три пети от събранието.

И започна да извиква един след друг присъствуващите и отсъствуващите членове. Присъствуващите отговаряха високо или тихо, според това дали твърдо или нетвърдо бяха убедени в мнението си. Късо мълчание настъпваше след името на отсъствуващия, повторено два пъти.

Името на полковник Ферфакс дойде на свой ред и слеД него последва едно от тия къси, но тържествени мълчания,

които означаваха отсъствието на членовете, не поискали да участвуват лично в това съдене. Полковник Ферфакс? — повтори Брадшо.

— ферфакс? — отговори насмешлив глас, сребристият тембъР на когото издаде, че е на жена. — Той не е толкова глупав, за да дойде тук.

Силен смях последва тия думи, произнесени със смелост, която жените черпят от собствената си слабост; слабост, която им осигурява безнаказаност.

— Това е женски глас — извика Арамис. — О, честна дума, много бих дал тая жена да е млада и хубава!

И той се качи на пейката, за да види по-добре трибуната, от която долетя гласът.

— Кълна се в честта си — продума Арамис, — тя е прелестна! Вижте, д’Артанян, всички я гледат и въпреки погледа на Брадшо тя не побледня.

— Това е лейди Ферфакс — каза д’Артанян. — Помните ли я, Портос? Ние я видяхме с мъжа й у генерал Кромуел.

След една минута тишината, нарушена от тоя забавен епизод, се възстанови и проверката продължи.

— Тия шутове ще закрият заседанието, когато видят, че не са достатъчно на брой — каза граф дьо Ла Фер.

— Вие не ги познавате, Атос. Вижте как се усмихва Мордаунт, как той гледа краля. Така ли гледа човек, който се страхува, че жертвата ще му се изплъзне? Не, не, това е усмивка на задоволена омраза, на сигурно отмъщение. А, проклето чудовище, щастлив ще бъде за мене денят, когато кръстосам с тебе не само погледа си!

— Кралят е наистина хубав — забеляза Портос. — И после вижте колко грижливо е облечен, макар че е пленник. Перото на шапката му струва най-малко петдесет пистола. Вижте, Арамис.

Когато проверката се свърши, председателят заповяда Да се прочете обвинителния акт.

Атос побледня: той се излъга още веднъж в очакванията си. Макар че съдиите не бяха достатъчно на брой, все пак съдебният процес започна. Значи кралят беше осъден предварително.

— Казах ви, Атос — рече д’Артанян и сви рамене. — Но ие все се съмнявате. Сега съберете всичката си смелост

и слушайте, без да се тревожите, моля ви се как тоя човек в черно ще клевети безразборно краля си.

Наистина никога досега кралското величие не е било; опетнявано с такова грубо обвинение, с такива долни хули. с такава кръвожадна обвинителна реч. Досега се задоволяваха да убиват кралете, но обиди се нанасяха само на труповете им.

Чарлз I слушаше речта на обвинителя си с особено внимание, като преглъщаше обидите и запомняше оплакванията; а когато омразата преливаше, когато обвинителят ставаше предварително палач, той отговаряше с презрителна усмивка. Ужасно беше, че всички неблагоразумни постъпки на нещастния крал се представяха като злоумишлени, всичките му грешки — като престъпления.

Д’Артанян слушаше всички тия клевети с презрението, което заслужаваха, но все пак спря здравия си разум на някои точки от обвинението.

— Факт е — каза той, — че ако се наказва за неблагоразумие и лекомисленост, тоя нещастен крал заслужава наказание: но струва ми се, че наказанието, което изтърпява сега, е много жестоко.

— Във всеки случай — отговори Арамис — наказанието трябва да засяга не краля, а министрите му, защото първият член на конституцията гласи: „Кралят не може да греши“.

„А пък аз — мислеше си Портос, като гледаше Мордаунт и се занимаваше само с него, — ако не се страхувах, че ще се наруши величието на обстановката, бих скочил от трибуната долу, с три скока бих достигнал господин Мордаунт и бих го удушил; бих го уловил за краката и бих изтрепал с него всички тия негодни мускетари, които са пародия на френските мускетари. В това време д’Артанян, умът на когото толкова сече, ще намери може би средство да спасим краля. Ще трябва да му поговоря за това.“

А Атос, с пламнало лице, със стиснати юмруци, с изхапани до кръв устни, кипеше от яд, като слушаше безкрайните оскърбления и виждаше дългото търпение на краля. Твърдата му ръка и смелото му сърце трепереха от възмущение.

В това време обвинителят завърши четеното с думите:

— Това обвинение бе предявено в Името На английския народ.

При тия думи по трибуните се разнесе ропот и един друг глас, тоя път вече не женски, а мъжки, енергичен и гневен, загърмя зад д’Артанян:

— Лъжеш! Девет десети от английския народ се ужасява от твоите думи!

Това беше гласът на Атос, който, извън себе си от гняв, прав, с протегната ръка, каза тия думи на обществения обвинител.

При тоя апостроф крал, съдии, зрители, всички обърнаха очи към трибуната, където стояха четиримата приятели. МорДгАундг направи същото и позна благородника, край когото се бяха изправили тримата други французи, бледни и заплашителни. Очите му светнаха от радост: той намери отново тия, които си беше поставил за цел в живота да намери и да убие. С яростно движение повика при себе си двадесетина мускетари, посочи с пръст трибуната, където бяха неприятелите му, и каза:

— Стреляйте по тая дружина!

Но в същия миг д’Артанян сграбчи със светкавична бързина Атос през кръста, а Портос — Арамис, след това те скочиха долу от пейките, спуснаха се в коридорите, слязоха бързо по стълбите и изчезнаха в тълпата; през това време в залата насочените мускети заплашваха три хиляди зрители и само молбите за милост и виковете от ужас спряха едва ли не започналото кръвопролитие.

Чарлз позна също четиримата французи; той сложи едната ръка на сърцето си, за да сдържи биенето му, а другата на очите си, за да не види убиването на верните си приятели.

Бледен и треперещ от ярост, Мордаунт изскочи от залата с гола шпага в ръката и с десет алебардисти. Той претърсваше тълпата, разпитваше, задъхваше се — и се върна, без да намери нищо.

Безредието беше неописуемо. Повече от половин час никой не можеше да чуе собствения си глас. Съдиите мислеХа. че всяка трибуна е готова да избухне. Седналите по

трибуните виждаха насочените към тях мускети, шумяха

и се вълнуваха, обзети едновременно от страх и любопитство.

Най-после тишината Се възстанови.

— Какво ще кажете за своя защита? — се обърна Бришо към краля.

Тогава Чарлз стана не с покорен, а с повелителен вид и без да сваля шапката си, каза с тон на съдия, а не обвиняем:

— Преди да ме разпитвате, отговорете ми вие сами. д3 бях свободен в Нюкясл, там сключих договор с двете камари. Вместо да изпълните тоя договор така, както аз го изпълнявах от своя страна, вие ме купихте от шотландците, купихте ме евтино, известно ми е това, и то прави чест на пестеливостта на вашето правителство. Но купили ме като роб, нима мислите, че съм престанал да бъда ваш крал? Съвсем не. Да ви отговарям, значи да забравя това. Аз няма да ви отговоря, докато не ми докажете правото си да ме разпитвате. Да ви отговарям, би значило да ви призная за мои съдии, а аз ви признавам само за мои

палачи.

И сред гробна тишина Чарлз спокойно, надменно и все още с шапка на глава седна отново в креслото.

— Защо не са тук, моите французи! — прошепна той с гордост като обърна очи към трибуната, където, те се бяха появили за минута. — Те щяха да видят, че приятелят им приживе е достоен да бъде защищаван, а след смъртта си — да бъде оплакван.

Но напразно шареше с очи в тълпата и молеше, тъй да се каже, бога да срещне съчувствени погледи: видя само тъпи и страхливи лица и почувствува, че трябва да се бори с омразата и жестокостта.

— Добре — каза председателят, като видя, че Чарлз е решил твърдо да мълчи. — Добре, ние ще ви съдим въпреки мълчанието ви. Вие сте обвинен в предателство, в злоупотреба с властта и в убийство Свидетелите ще се закълнат. Вървете, следното заседание ще довърши това, което вие отказвате да направите днес.

Чарлз стана, обърна се към Пари, който стоеше бледен и с капки пот по слепите очи, и каза:

— Какво ти е, мили Пари? Какво те толкова развълнува?

— О, всемилостиви господарю — отговори Пари със сълзи на очите И с умолителен глас, — всемилостиви господарю когато излизате от залата, не гледайте вляво.

— Защо, Пари?

— Не гледайте, моля ви се, всемилостиви господарю!

— Но какво има там? Говори де — настоя Чарлз, като

се опитваше да погледне през редицата войници, които стояха зад него.

— Там … но вие няма да гледате, всемилостиви господарю, нали? там те са сложили на маса брадвата, с която наказват престъпниците. Тая гледка е отвратителна; не гледайте, всемилостиви господарю, много ви се моля.

— Глупаци! — каза Чарлз. — Нима ме смятат за страхливец като тях? Добре направи, че ме предупреди; благодаря ти, Пари.

И тъй като дойде време да се оттеглят, кралят излезе, следвайки стражата.

Наистина вляво от вратата лежеше, като отразяваше зловещо червения цвят на покривката, върху която бе поставена, лъскава брадва с дълга дръжка, полирана от ръката на палача.

Когато се приближи до нея, Чарлз се опря и каза със смях:

— Аха, брадва! Остроумно плашило, достойно за тия, които не знаят какво е благородник. Ти не ме плашиш, секиро на палача — прибави той и я шибна с тънкото и жилаво бастунче, което държеше в ръка, — удрям те, като чакам търпеливо и по християнски да ми върнеш удара.

Той сви рамене с кралско пренебрежение и продължи пътя си, като остави смаяни всички трупащи се около масата, за да видят какво лице ще направи кралят при вида на брадвата, която трябваше да отдели главата от тялото му.

— Наистина, Пари — продължи кралят, като се отдалечаваше, — всички тия хора ме вземат, да ми прости бог, за търговец на памук, а не за благородник, свикнал към блясъка на желязото. Нима си мислят, че стоя по-долу от един касапин?

Казвайки това, той стигна до вратата. Тук се трупаше грамадна тълпа от хора, не намерили място на трибуните и желаещи поне да се насладят от края на зрелището, най-интересната част на което бяха изпуснали. Това безбройНо множество, осеяно Със заплашителни лица, Изтръгна лека въздишка от краля.

„Колко хора — помисли си той — и нито един верен приятел!“

На тая тъжна, обезсърчителна мисъл един глас отговори край него:

— Поздрав на падналото величество!

Кралят се обърна бързо, със сълзи в очите и в сърцето.

Беше стар войник от гвардията му, който не поиска плененият му крал да мине край него, без да му отдаде тая последна чест.

Но в същия миг нещастникът беше почти пребит с удари от дръжки на шпаги.

Между биещите го кралят позна капитан Грослоу.

— Уви! — каза Чарлз. — Това е много голямо наказание за такава малка вина.

След това със свито сърце продължи пътя си; но не успя да направи и сто крачки, когато някакъв разярен човек се провря между двама войници от шпалира и се изплю в лицето на краля, както някога един гнусен и проклет евреин се беше изплюл в лицето на назарянина Исус.

Едновременно се разнесоха висок смях и смътен ропот; тълпата се отдръпна, приближи се отново, завълнува се като бурно море и на краля се стори, че сред живата вълна вижда блестящите очи на Атос.

Чарлз изтри лицето си и каза с тъжна усмивка:

— Нещастникът! За половин крона той би направил същото и на баща си.

Кралят не се излъга; той видя наистина Атос и приятелите му, които се бяха смесили отново с тълпата и изпращаха кралЯмъченик с последен поглед.

Когато войникът поздрави Чарлз, сърцето на Атос се стопи от радост; след като се съвзе, нещастникът намери в джоба си десет гвинеи, мушнати от френския благородник. Но когато безсрамният оскърбител се изплю в лицето на пленения крал, Атос улови ножа си.

Д’Артанян спря ръката му и каза с дрезгав глас:

— Чакай!

Никога д’Артанян не беше говорил на ти нито на Атос, нито на граф дьо Ла Фер. Атос се спря.

д’Артанян се облегна на Атос, даде знак на Портос и Арамис да не се отдалечават и застана зад човека със запретнатите ръкави, който продължаваше да се смее на мръсната си шега, поздравяван от няколко други разярени като него.

Тоя човек тръгна към старата част на града. Д’Артанян, все още облегнат на Атос, го последва, като даде знак на Портос и Арамис да не изостават.

Човекът със запретнатите ръкави, навярно месар, слезе с двама другари по една стръмна, пуста уличка, която водеше към реката.

Д’Артанян остави ръката на Атос и тръгна след оскърбителя.

Като стигнаха до водата, тия трима мъже забелязаха, че ги следят, спряха се, погледнаха безочливо французите и си размениха няколко подигравки помежду си.

— Аз не зная английски, Атос — каза д’Артанян, — но вие знаете и ще ми бъдете преводач.

След това те ускориха крачките си и надминаха тримата мъже. После д’Артанян се обърна изведнъж, тръгна право към спрелия се месар, допря върха на показалеца си до гърдите му и каза на приятеля си:

— Повторете му това, Атос: „Ти си подлец, ти обиди беззащитен човек, ти оскверни лицето на краля си, ти ще умреш!…“

Бледен като призрак, Атос, когото д’Артанян държеше за китката, преведе тия странни думи на човека, който, виждайки тия зловещи приготовления, поиска да застане в отбрана. При това движение Арамис посегна към шпагата си.

— Не, не с оръжие, не с оръжие! — каза д’Артанян. — Оръжието е за благородниците.

И като улови месаря за гърлото, продължи:

— Портос, убийте тоя негодник с един удар на юмрука.

Портос вдигна ужасната си ръка. разсече с нея въздуха, стовари с глух шум тая тежка маса върху черепа на подлеца и го разби.

Месарят падна, както пада вол под удара на чук.

Другарите му поискаха да викат, поискаха да бягат, но Гласът замря в гърлото им, а разтрепераните им крака се подкосиха.

— Кажете им и това, Атос — продължи д’Артанян:

— Така ще умрат всички, които забравят, че вързан човек

е нещо свято, че пленен крал е два пъти представител на

господа.

Атос повтори думите на д’Артанян.

Онемели, с настръхнала коса, двамата непознати гледаха тялото на другаря си, което плуваше в потоци черна кръв след това възвърнали си едновременно гласовете и силите те извикаха, плеснаха с ръце и хукнаха да бягат.

— Правосъдието е извършено — заяви Портос и си избърса ръката.

— А сега — каза д’Артанян на Атос — разчитайте на мене и бъдете спокоен!

VI. УАйТХОЛ

Парламентът осъди Чарлз Стюърт на смърт както можеше лесно да се предвиди. Политическата присъда е винаги чиста формалност, защото същите страсти, които диктуват обвинението, диктуват и осъждането. Такава е страшната логика на революциите.

Макар че нашите приятели очакваха тая присъда, тя им причини силна скръб. Д’Артанян, който беше толкова по-находчив, колкото по-критично беше положението, се закле още веднъж, че ще опита всичко, за да попречи на кървавата развръзка на тая трагедия. Но как? Това и сам той не виждаше още ясно. Всичко зависеше от обстоятелствата. До измислянето на окончателен план трябваше непременно да спечели време и да попречи присъдата да се изпълни на следния ден, както съдът постанови. Единственото средство беше да се отстрани лондонският палач. Ако палачът се отстрани, присъдата не можеше да се изпълни. Без съмнение ще изпратят за друг палач в най-близкия град, но с това ще се спечели поне един ден, а в такъв случай един ден може да бъде спасение! Д’Артанян се нагърби с тая просто непосилна задача.

Не по-малко важно беше да се предупреди Чарлз Стюърт, че ще се опитат да го спасят, за да помага

колкото е възможно на спасителите си или поне да не

прави нищо, което може да попречи на усилията им. Арамис се нае с тая опасна работа. Чарлз Стюърт беше поискал да се позволи на епископа Джъксън да го посети в затвора му в Уайтхол. Същата вечер Мордаунт отиде при епископа и му предаде желанието на краля, като каза, че Коомуел е съгласен на това. Арамис реши да изтръгне със сила или с убеждаване от епископа съгласието му да облече той вместо него епископската мантия и да отиде под негово име в двореца Уайтхол.

Най-после Атос се зае да приготви всичко за напускане на Англия в случай на неуспех или на успех.

Нощта настъпи. Приятелите си определиха среща в странноприемницата в единадесет часа и всеки отиде да изпълни опасната си задача.

Дворецът Уайтхол се пазеше от три конни полка, а още повече от безпокойството на Кромуел, който ту идваше, ту си отиваше, ту изпращаше генералите или агентите си.

Сам в стаята си, осветявана от две свещи, осъденият на смърт монарх гледаше тъжно разкоша на миналото си величие, което в последния час на живота му се струваше по-бляскаво и по-пленително от когато и да е.

Пари не напускаше господаря си и след осъждането плачеше непрекъснато.

Опрял лакти на масата, Чарлз Стюърт гледаше един медалион, в който бяха един до друг портретите на жена му и на дъщеря му. Той чакаше Джъксън, а след него — мъченичеството.

Понякога мисълта му се опираше на храбрите френски благородници, които вече му се струваше, че са на сто левги от него, баснословни, химерични, подобни на тия фигури, които се появяват насън и изчезват при събуждането.

Действително понякога Чарлз се питаше дали всичко Случило се с него не беше сън или най-малко трескаво бълнуване.

При тая мисъл той ставаше, правеше няколко крачки, сякаш искаше да излезе от вцепенението си, отиваше до прозореца, но веднага под прозореца виждаше да блестят мУскетите на часовите. Тогава по неволя се убеждаваше, че Не спи и че кървавият му сън е действителност.

Чарлз се завръщаше мълчаливо в креслото си, облягаше лакти на масата, опираше глава на ръката и се замисляше.

„Уви — казваше си той, — ако имах поне за изповедник едно от тия светила на църквата, душата на които е проникнала във всички тайни на живота, във всички дребнавости на величието, може би гласът му би заглушил гласа на скръбта в душата ми! Но не, свещеник ще ми бъде човек с ограничен ум, на когото, за мое нещастие, съм разбил мечтите за кариера и богатство. Той ще ми заговори за бога и за смъртта, както е говорил на други умиращи, без да разбере, че тоя умиращ е крал, който оставя трон за узурпатора, когато децата му нямат вече какво да ядат.“

След това притисна портрета до устните си и прошепна подред имената на всичките си деца.

Както вече казахме, нощта настъпи — мъглива и мрачна. Часовникът на съседната черква заби бавно. Бледата светлина на двете свещи разпръскваше в голямата и висока стая странни отблясъци, прилични на призраци. Тия призраци бяха прадедите на крал Чарлз, които излизаха от златните си рамки; тия отблясъци бяха последните синкави и блещукащи светлинки на гаснещите в камината

въглища.

Чарлз беше обзет от силна тъга. Той закри челото си с ръце и си помисли за света, тъй привлекателен, когато го напускаме или по-скоро когато той ни напуска, за толкова сладките и приятни милувки на децата, особено когато се разделяме с тия деца завинаги; после за жена си. благородно и смело създание, което го поддържаше до последния миг. Той свали от гърдите си диамантения кръст и ордена на жартиерата, които тя му изпрати по тия самоотвержени французи, и ги целуна; после си помисли, че тя ще види отново тия предмети само когато той ще лежи студен и обезобразен в гроба, и почувствува ледена тръпка, предвестница на смъртта.

И ето в тая стая, която му навяваше толкова спомени от царуването му, през която бяха минали толкова приДворни и толкова ласкателства, сам с един отчаян служител, слабата душа на когото не можеше да поддържа душата му, кралят падна духом, стигна до слабост, мрак, зимен студ; и просто невероятно, кралят, който умря с такова величие, с такова достойнство, с безропотна усмивка на устните, изтри в тъмнината една сълза, която беше паднала масата и трептеше върху покривката със златна бродерия.

Изведнъж в коридорите се чуха стъпки, вратата се отвори, факли изпълниха стаята със задимена светлина и един духовник, облечен в епископски одежди, влезе, последван от двама часови, на които Чарлз даде повелителен знак с ръката.

Двамата часови се оттеглиха; стаята потъна като попреди в мрак.

— Джъксън! — извика Чарлз. — Джъксън! Благодаря ви, последни ми приятелю, вие идвате тъкмо навреме.

Епископът погледна неспокойно с края на окото си човека, който хълцаше до камината.

— Хайде, Пари, престани да плачеш — каза кралят. — Ето господ идва при нас.

— Ако това е Пари — рече епископът, — тогава няма какво да се страхувам. И тъй, всемилостиви господарю, позволете ми да се поклоня на ваше величество и да му кажа кой съм и за какво идвам.

При тая гледка, при тоя глас Чарлз щеше да извика без съмнение, но Арамис сложи пръст на устните си и се поклони ниско на английския крал.

— Кавалерът! — прошепна Чарлз.

— Да, всемилостиви господарю — прекъсна го Арамис, като повиши гласа си, — да, епископът Джъксън, верният кавалер, верният служител на Христос, който се притече при зова на ваше величество.

Чарлз сключи ръце; той позна д’Ербле, остана смаян, съсипан пред тия хора, чужденци, които без всяка подбуда, освен гласа на съвестта си, се бореха така упорито срещу волята на един народ, срещу орисията на един крал.

— Вие — каза той, — вие! Как достигнахте тук? Боже мой, ако ви познаят, вие сте изгубен!

Пари стоеше прав; цялата му външност изразяваше наивно и дълбоко възхищение.

— Не мислете за мене, всемилостиви господарю — продължи Арамис, като все още правеше знак на краля да

мълчи, — мислете само за вас; вие виждате, вашите приятели бдят; аз още не зная какво ще направим, но четирима решителни мъже могат да извършат много. Между другото не затваряйте очи през нощта, не се учудвайте на нищо и бъдете готов на всичко. Чарлз поклати глава.

— Приятелю — каза той, — знаете ли, че нямате време за губене и че ако искате да действувате, трябва да бързате? Знаете ли, че утре в десет часа трябва да умра?

— Всемилостиви господарю, дотогава ще се случи нещо, което ще попречи на екзекуцията.

Кралят погледна учудено Арамис.

В същия миг под прозореца на краля се чу необикновен шум, сякаш разтоварваха кола с дърва.

— Чувате ли? — попита кралят. След тоя шум се разнесе вик от болка.

— Чувам — отговори Арамис, — но не разбирам какъв е тоя шум и особено тоя вик.

— И аз не зная какъв е тоя вик — каза кралят, — но веднага ще ви обясня шума. Знаете ли, че трябва да бъда екзекутиран под тоя прозорец? — прибави Чарлз и протегна ръка към мрачния и пуст площад, по който ходеха само войници и часови.

— Да, всемилостиви господарю, зная — отвърна Арамис.

— Е добре, тоя дървен материал, който докарват, са гредите и дъските за моя ешафод. Навярно някой работник се е наранил при разтоварването.

Арамис изтръпна неволно.

— Виждате ли — продължи Чарлз, — безполезно е да упорствувате повече; аз съм осъден, предоставете ме на участта ми.

— Всемилостиви господарю — каза Арамис, като си възвърна смутеното за момент спокойствие, — те могат да издигнат ешафода, но няма да намерят палач.

— Какво искате да кажете? — попита кралят.

— Искам да кажа, всемилостиви господарю, че в тоя час палачът е отвлечен или подкупен. Утре ешафодът ще бъде готов, но няма да се намери палач; тогава ще отложат екзекуцията за други ден.

— Е, и после? — каза кралят.

— Утре през нощта ние ще ви отвлечем.

— По какъв начин? — извика кралят, по лицето на когото неволно блесна радост.

— о, господине — промърмори Пари със сключени ръце,

бъдете благословени, вие и всички ваши близки.

— По какъв начин? — повтори кралят. — Трябва да

знаЯ за да ви помагам, ако стане нужда.

— И аз сам не зная, всемилостиви господарю — отговори Арамис. — Но най-ловкият, най-храбрият и най-преданият от нас четиримата ми каза, като се разделяхме: „Кавалере, кажете на краля, че утре в десет часа вечерта ще го отвлечем.“ А щом каза това, той ще го извърши.

— Кажете ми името на тоя великодушен приятел — рече кралят, — за да му бъда вечно благодарен независимо

от това дали ще успее или не.

— Д’Артанян, всемилостиви господарю, същият, който насмалко щеше да Ви спаси, когато полковник Харисън влезе тъй не навреме.

— Вие сте наистина удивителни хора! — каза кралят. — И ако някой ми беше разказал такива неща, не бих му повярвал.

— А сега, всемилостиви господарю — продължи Арамис, — изслушайте ме. Не забравяйте нито за миг, че ние се грижим за вашето спасение. Следете всичко, слушайте всичко, мъчете се да разберете всичко — най-малкото движение, най-малката мелодия, най-малкия знак на тия, които се приближават до вас.

— О, кавалере! — извика кралят. — Какво мога да ви кажа? Никаква дума, дори и излязла от дъното на сърцето ми, не може да изрази моята признателност. Ако успеете, аз няма да ви кажа, че спасявате крал; пред ешафода, както виждам, кралската власт е нещо нищожно, заклевам

ви се; но вие ще върнете един мъж на жена му, един баЩа на децата му. Кавалере, вземете ръката ми, тя е ръката на приятел, който ще ви обича до последния си дъх. Арамис поиска да целуне ръката на краля, но кралят! Улови ръката му и я притисна към сърцето си.

В тоя миг влезе един човек, без дори да почука на вратата. Арамис поиска да отдръпне ръката си, но кралят, я Задържа.

— Какво искате, господине? — го попита кралят.

— Желая да зная дали се свърши изповедта на Чарлз Стюърт — каза влезлият.

— Какво ви интересува това? — забеляза кралят. — Ние не сме от едно вероизповедание.

— Всички хора са братя — отвърна пуританът. — Един от братята ми ще умре и аз идвам да го напътя към

смъртта.

— Стига — каза Пари, — кралят няма нужда от вашите напътствия.

— Всемилостиви господарю — прошепна Арамис, — не го дразнете: това е навярно някой шпионин.

— След преподобния епископ ще ви изслушам с удоволствие, господине — рече кралят.

Подозрителният човек се оттегли, като погледна внимателно Джъксън, което не се изплъзна от краля.

— Кавалере — каза кралят, когато вратата се затвори, — мисля, че имате право и че тоя човек дойде с лоши намерения. Когато си отивате, пазете се да не ви се случи някое нещастие.

— Всемилостиви господарю — отвърна Арамис, — благодаря ви, но ваше величество може да бъде спокоен: под това расо имам ризница и нож.

— Вървете, господине, и бог да ви закриля със светата си десница, както казвах, когато бях крал.

Арамис излезе. Чарлз го изпрати до прага. Арамис даде благословията си, при което часовите наведоха глави, мина величествено през пълните с войници чакални, качи се в каретата си, където го последваха двамата му пазачи, и се върна отново в епископията — където те го оставиха.

Джъксън го чакаше с мъчителна тревога.

— Е, какво? — попита той, като видя Арамис.

— Е, всичко стана така, като желаех; шпиони, часови, спътници, всички ме взеха за вас и кралят ви благославя, като очаква и вашата благословия.

— Бог да ви закриля, сине мой, защото вашият пример ми вдъхна едновременно надежда и бодрост.

Арамис облече отново дрехите си, сложи си мантията и излезе, като предупреди Джъксън, че ще прибегне още веднъж до помощта му.

Щом измина десетина крачки по улицата, той забеляза че след него върви един, човек с голяма мантия. Веднага извади ножа си и се спря. Човекът се приближи направо до него. Беше Портос.

— Мили приятелю! — каза Арамис и му протегна ръка.

— Виждате ли, мили мой — отвърна Портос, — всеки от нас си имаше задача; моята беше да ви пазя и аз ви пазех. Видяхте ли краля?

— Да; и всичко е наред. А де са нашите приятели?

— Определихме си среща в единайсет часа в странноприемницата.

— Тогава нямаме време за губене — рече Арамис. Действително на черквата Сейнт Пол удари десет и половина часа.

Двамата приятели побързаха и пристигнаха първи. След тях влезе Атос.

— Всичко е наред — каза той, без да дочака приятелите му да го запитат.

— А какво направихте? — попита Арамис.

— Наех една малка фелука, тясна като пирога, лека като ластовица; тя… ни чака в Грийнуич, срещу Кучешкия остров; екипажът и се състои от собственика й и четирима души; срещу петдесет лири стерлинги те ще бъдат изцяло на наше разположение три нощи подред. Като седнем заедно с краля в нея, ние ще се възползуваме от прилива, ще се спуснем по Темза и след два часа ще излезем в открито море. Тогава като истински пирати ще заплуваме покрай брега, ще се крием зад скалите или ако морето е свободно, ще поемем към Булон. Ако бъда убит, запомнете, че собственикът се казва капитан Роджър, а фелуката — „Светкавица“. Като знаете това, ще ги намерите лесно. Носна кърпичка с четри възли на краищата е условният знак.

След една минута влезе и д’Артанян.

— Изпразнете джобовете си — каза той. — Трябва да се съберат сто лири стерлинги. Що се отнася до моите …

И д’Артанян обърна съвсем празните си джобове. Сумата се събра за миг. Д’Артанян излезе и след малко Се върна.

— Готово! — каза той. — Свърши се. Уф, не беше лесно! — Палачът напусна ли Лондон? — попита Атос.

— Как не! Това не беше много сигурно. Той можеше да Излезе през едната врата и да влезе през другата.

— А де е? — Попита Атос.

— В избата.,

— В каква изба?!

— В избата на нашата странноприемница. Мускетон седи на прага, а ето ключа от нея.

— Браво! — каза Арамис. — Но как убедихте тоя човек

да се скрие?

— Както се убеждава на тоя свят — с пари; това ми излезе скъпо, но той се съгласи.

— А колко ви излезе, приятелю? — попита Атос. — Вие разбирате, сега ние не сме вече съвсем бедни мускетари, голи като пушка, и всичките разноски трябва да бъдат

общи.

— Това ми излезе дванайсет хиляди лири — отвърна

д’Артанян.

— Че отде ги намерихте? — продължи да разпитва

Атос. — Нима имахте такава сума?

— А знаменитият диамант на кралицата? — каза д’Артанян с въздишка.

— Ах, наистина — рече Арамис, — познах го, като го

видях на пръста ви.

— Значи вие го откупихте от господин дезЕсар? —

попита Портос.

— Е, боже мой, да! — отвърна д’Артанян. — Но писано е там горе да не бъде мой. Какво да се прави? Разправят, че диамантите като хората си имат своите симпатии и антипатии. Изглежда че тоя ме мрази.

— Добре — забеляза Атос, — да речем, че работата е уредена със самия палач; но за нещастие всеки палач има помощник, слуга, доколкото зная.

— Да, и тоя имаше; но ние имаме късмет.

— Как така?

— В момента, когато си мислех, че ме чака втора работа, донесоха моето гълъбче със счупено бедро. От престараване.е той придружил до прозорците на краля колата с гредите и дъските; една от гредите паднала на крака му и го счупила.

— А, значи той извика, когато бях в стаята на краля! —

забеляза Арамис.

— Сигурно — каза д’Артанян. — Но тъй като е здравомислещ човек, той обещал да изпрати вместо себе си четирима опитни и сръчни работници, за да помогнат на тия, които вече работят; и като се върнал при господаря си, ранен, за да изпълни обещанието си, написал веднага писмо на ТомЛоу, един от приятелите си дърводелци, да отиде в Уайтхол. Ето писмото, което той изпрати със специален човек за десет пенса и което тоя човек ми продаде за един лУидор.

— Че за какво ни е това писмо? — попита АтоС.

— Не се ли досещате? — каза д’Артанян с хитра усмивка.

— Не, честна дума!

— Е, мили Атос, вие говорите английски като самия Джон Бул! Вие сте Том Лоу, а ние сме вашите трима другари. Разбирате ли сега?

Атос извика от радост и възхищение, изтича до гардеробната и извади оттам работнически дрехи, които четиримата приятели облякоха веднага. След това те излязоха от странноприемницата: Атос носеше трион, Портос — клещи, Арамис — брадва, а д’Артанян — чук и гвоздеи.

Писмото от помощника на палача удостоверяваше пред главния дърводелец, че това са наистина очакваните хора.

VII. РАБОТНИЦИТЕ

Посред нощ Чарлз чу силен, шум под прозореца си: удари на чук и брадва, скърцания на клещи и стържения на трион.

Той лежеше съвсем облечен в кревата си и започваше да заспива, но изведнъж скочи, събуден от шума. Освен физическия отзвук тоя шум намери ужасен отзвук и в душата му и вчерашните страшни мисли нахлуха отново в него. Сам в мрака и самотата, той не можа да понесе това ново мъчение, което не влизаше в програмата на наказанието му, и изпрати Пари да каже на часовоя да помоли работниците да не чукат тъй силно и да имат милост към последния сън. на този, който им беше крал.

Часовоят не поиска да напусне поста си, но пусна Пари да мине.

Като обиколи целия дворец и се приближи до прозореца, Пари забеляза наравно с балкона, желязната ограда на който бяха премахнали, широк незавършен ешафод. който започваха да обковават с червен плат.

Тоя ешафод, издигнат до височината на прозореца, тоест на двадесетина фута, имаше два вътрешни етажа. Пари

колкото и да му беше отвратителна тая гледка, затърси с очи кои от осемте или десетте работници, строещи тая мрачна машина, безпокоят най-много краля с шума си, и на втората площадка забеляза двама души, които вадеха с клещи последните остатъци от железния балкон. Единият от тях, истински великан, изпълняваше службата на древен таран, който събаря крепостни стени. При всеки удар на инструмента му камъкът се разпръскваше на парчета. Другият, на колене, изтегляше към себе си разклатените камъни.

Ясно беше, че те вдигат шума, който безпокоеше краля.

Пари се покачи по стълбата и се приближи до тях.

— Приятели — каза той, — моля ви се, работете малко по-тихо! Кралят спи и има нужда от сън.

Човекът, който работеше с клещи и железен, лост, се спря и се полуобърна; но тъй като той беше прав, Пари не можа да види лицето му, скрито в мрака, който беше по-гъст близо до площадката.

Човекът на колене се обърна също; но тъй като стоеше по-ниско от другаря си, лицето му беше осветено от фенера и Пари можа да го види.

Тоя човек го погледна втренчено и сложи пръст на устните си. Пари отстъпи смаян.

— Добре, добре — каза работникът на чист английски език, — върви кажи на краля, че ако тая нощ спи лошо, следната нощ ще спи по-добре.

Тия груби думи, които имаха такъв ужасен смисъл, взети буквално, бяха посрещнати от работниците по страните и в долния етаж с шумен смях.

Пари се оттегли, като мислеше, че сънува.

Чарлз го очакваше с нетърпение.

В момента, когато влизаше, часовоят на вратата си промъкна любопитно главата през отвора, за да види какво прави кралят.

Кралят стоеше облакътен на леглото си. Пари затвори вратата, приближи се до краля със светнало от радост лице и каза тихо:

— Всемилостиви господарю, знаете ли кои са тия работници, които вдигат толкова шум?

— Не — отговори Чарлз и поклати меланхолно глава. Отде ще зная това? Познавам ли тия хора?

— Всемилостиви господарю — каза Пари още по-тихо, като се наведе към Леглото на господаря си, — всемилостиви господарю, те са граф дьо Ла Фер и другарят му.

— Те строят ешафода ми? — учудено каза кралят.

— Да, и като го строят, пробиват дупка в стената.

— Шт! — рече кралят и с ужас погледна около себе си. — Ти видя ли ги?

— Говорих с тях. Кралят сключи ръце и вдигна очи към небето; после,

след къса и гореща молитва, той скочи от леглото си приближи се до прозореца и отдръпна завесите; часовите На балкона бяха все още там, а отвъд балкона се простираше мрачна платформа, по която те минаваха като сенки. Чарлз не можа да различи нищо, но почувствува под краката си сътресението от ударите на приятелите си. И сега всеки от тия удари отекваше радостно в сърцето му. Пари не се излъга, той позна добре Атос: наистина той с помощта на Портос пробиваше дупка в стената за закрепване на една от напречните греди.

Тая дупка се съобщаваше с празното пространство под самия под в стаята на краля. Като се проникнеше в него, можеше с помощта на клещи и на здрави рамене (а това беше работа на Портос) да се избие част от паркета; тогава кралят можеше да се промъкне през тоя отвор, да излезе със спасителите си в едно от отделенията на ешафода, цялото покрито с черно сукно, да навлече на свой ред приготвените за него работнически дрехи и спокойно, без страх да слезе с четиримата си другари.

Нищо не подозиращите часови щяха да пропуснат работниците.

Както казахме, фелуката беше напълно готова. Планът беше забележителен, прост и лесен като всичко, което се поражда от смело решение.

И така Атос не жалеше хубавите си бели, фини ръце, като измъкваше камъните, откъртвали от Портос. Той можеше вече да провре главата си под украшенията на балкона. След два часа щеше да провре и цялото си тяло. Преди да се съмне, дупката ще бъде свършена и ще изчезне под гънките на вътрешните тапети, които ще постави

д’Артанян. Д’Артанян се представяше за френски работник и забиваше гвоздеи с ловкостта на опитен, тапицер.

п Арамис изрязваше излишния плат, който висеше до

земята и скриваше скелета на ешафода. Зората освети върховете на къщите. Голям огън от тор и

въгЛИща помогна на работниците да прекарат тая тъй студена нощ срещу 30 януари. Всяка минута най-усърдните от тях прекъсваха работата и отиваха да се греят. Само Атос и Портос не напускаха работата си. Ето защо при първите проблясъци на утрото дупката беше готова. Атос влезе в нея с дрехите на краля, завити в черен плат. Портос му подаде лоста, а д’Артанян закова отвътре голям разкош, но много полезен) един тапет от плат, зад който изчезваха и дупката, и влезлия в нея.

На Атос оставаха само два часа работа, за да стигне до краля; а четиримата приятели бяха предвидели, че ще имат на разположение цял ден, защото, като го няма палача, пуританите ще бъдат принудени да изпратят за другия в Бристол.

Д’Артанян отиде да облече отново кафявия си костюм, а Портос — червената си дреха. Арамис пък се упъти към Джъксън, за да проникне заедно с него, ако е възможно, при краля.

Тримата си дадоха среща на пладне на Уайтхолския площад, за да видят какво ще стане.

Преди да напусне ешафода, Арамис се приближи до дупката, в която се скри Атос, за да му каже, че ще се помъчи да види отново Чарлз.

— И така сбогом и на добър час! — каза Атос. — Разкажете на краля как стои работата; кажете му, когато остане сам, да почука на паркета, за да мога да продължа спокойно работата си. Ако Пари ми помогне, като свали предварително долната плоча на камината, която навярно е мраморна, това би ме улеснило много. Вие, Арамис, помъчете се да не напускате краля. Говорете високо, много Високо, защото ще ви подслушват зад вратата. Ако вътре в стаята има часовой, убийте го, без да му мислите; ако са Двама, нека Пари убие единия, а вие другия; ако са трима загинете сам, но спасете краля.

— Бъдете спокоен — отвърна Арамис, — ще взема два

ножа и ще дам единия на Пари. Това ли е всичко?

— Да, вървете! Само убедете краля да не проявява безполезно великодушие. Докато вие се биете, ако има как нека той бяга; ако дъската на паркета се постави на Мястото й над главата му, а вие, жив или мъртъв останете върху нея, ще минат най-малко десет минути, докато Намерят отвора, през който е избягал. През тия десет Минути, ние ще бъдем вече далеч и кралят ще бъде спасен

— Всичко ще направя, както казвате, Атос. Дайте ръката, защото може би няма да се видим вече.

Атос прегърна Арамис и го целуна.

— Това е за вас — каза той. — А ако умра, кажете на д’Артанян, че го обичам като собствен син, и го прегърнете за мене. Прегърнете също нашия добър и храбър Портос. Сбогом!

— Сбогом — рече Арамис. — Сега съм също тъй уверен., че кралят ще се спаси, както съм уверен, че държа и стискам най-честната ръка в света.

Арамис остави Атос. слезе от ешафода и отиде в странноприемницата, като си подсвиркваше една песен в чест на Кромуел. Той завари двамата си други приятели край хубав огън, заети с бутилка порто и студено пиле. Портос ядеше, като ругаеше силно подлите членове на парламента. Д’Артанян ядеше мълчаливо и кроеше наум най-смели планове.

Арамис му разказа всичко, за което се беше уговорил с Атос. Д’Артанян одобри плана, а Портос извика:

— Браво! Впрочем ние ще бъдем там в минутата на бягството му: под тоя ешафод можем да се скрием много добре и можем да стоим там. Д’Артанян, аз, Гримо и Мускетон ще убием свободно осем души: не говоря за Блезоа — той е добър само да пази конете. По две минути на човек — прави четири минути; Мускетон ще се забави една минута повече — стават пет. През тия пет минути вие можете да изминете четвърт левга.

Арамис изяде бързо късче месо, изпи чаша вино и се преоблече.

— Сега — каза той — аз ще отида при негово преосвещенство. Пригответе оръжието, Портос; пазете добре палача си, д’Артанян.

— Бъдете спокоен, Гримо замести Мускетон и сега т седи пред вратата на избата. .

— Няма значение, усилете надзора и нито за миг не оставайте без работа.

— Без работа? Мили мой, попитайте Портос: аз не живея, непрекъснато съм на крака като някой танцьор. Пусто да остане! Колко обичам сега Франция! Колко е хубаво да си имаш отечество, когато си тъй зле в едно чуждо отечество!

Арамис се раздели с тях също тъй, както с Атос, тоест прегърна ги. След това отиде у епископа Джъксън и му предаде желанието си Джъксън се съгласи сравнително лесно да го вземе със себе си, защото беше предупредил вече, че ще има нужда от свещеник, ако кралят поиска да се причасти и особено ако пожелае да чуе една литургия.

Облечен, както вчера бе облечен Арамис, епископът се качи в каретата си. Арамис, изменен още повече от бледината и тъгата си, отколкото от дяконските си дрехи, се качи при него. Каретата се спря пред вратата на Уайтхол; беше към девет часа сутринта. Сякаш нищо не се беше изменило; чакалните и коридорите бяха пълни с войници. Двама часови стояха пред вратата на краля, двама други се разхождаха пред балкона по площадката на ешафода, където вече бе поставен дръвникът.

Кралят беше пълен с надежда; когато видя отново Арамис, надеждата му се превърна в радост. Той прегърна Джъксън и стисна ръката на Арамис. Епископът заговори високо и пред всички за вчерашното им свиждане. Кралят отговори, че думите, казани от него при това свиждане, са донесли своя плод и че желае още един такъв разговор. Джъксън се обърна към присъствуващите и ги помоли да го оставят сам с краля. Всички излязоха.

Щом вратата се затвори, Арамис каза бързо:

— Всемилостиви господарю, вие сте спасен! Лондонският палач изчезна; помощникът му си счупил вчера бедрото Под прозорците на ваше величество. Тоя вик, който чухМе. бил неговият. Без съмнение изчезването на палача е вече забелязано; но друг палач може да се намери само в

Ристол, а трябва време, за да се доведе оттам. Значи ние имаме на разположение цял ден.

— А граф дьо Ла Фер? — попита кралят.

— Той е на две крачки от вас, всемилостиви господарю.

Вземете ръжена от камината и ударете три пъти в пода. ще чуете отговора му.

Кралят взе с разтреперана ръка ръжена и удари три пъти с равни интервали. В отговор аа тоя сигнал веднага под пода се чуха глухи и предпазливи удари.

— Значи — каза кралят — човекът, който ми отговаря там …

— Е граф дьо Ла Фер, всемилостиви господарю — Довърши Арамис. — Той приготвя пътя, по който ваше величество може да бяга. Пари от своя страна ще повдигне тая мраморна плоча и проходът ще бъде съвсем свободен.

— Но аз нямам никакви инструменти — се обади Пари.

— Вземете тоя нож — рече Арамис. — Само внимавайте да не се притъпи много, защото може да ви дотрябва и за друга работа.

— О, Джъксън — обърна се кралят към епископа и го улови за двете ръце, — Джъксън, не забравяйте да се помолите за тоя, който бе ваш крал …

— Който е и ще бъде винаги — каза Джъксън и целуна ръката на краля.

— Молете се цял живот за тоя благородник, когото виждате, за тоя там, когото чувате под краката ни, и за другите двама, които, където и да са, се грижат, уверен съм в това, за моето спасение.

— Всемилостиви господарю — отговори Джъксън, — подчинявам се на това, което казвате. Докато съм жив, всеки ден ще произнасям молитва към бога за тия верни приятели на ваше величество.

Човекът долу продължи известно време работата си и звуците от нея ставаха все по-ясни. Но изведнъж в галерията се разнесе неочакван шум. Арамис грабна ръжена и даде сигнал да се прекъсне работата.

Шумът се приближаваше: бяха еднакви и правилни стъпки на няколко души. Четиримата мъже останаха неподвижни; всички очи се впериха във вратата, която се отвори бавно и с известна тържественост.

Часовите се строиха в шпалир в съседната стая. Един комисар на парламента, целият в черно, влезе със зловеща важност, поклони се на краля, разви един пергамент и му прочете присъдата, както се прави обикновено с осъдените, които отиват на ешафода.

— Какво значи това? — се обърна Арамис към Джъксън.

Джъксън показа със знак, че знае не повече от Арамис.

— Нима е за днес? — попита кралят с вълнение, забележимо само за Джъксън и Арамис.

— Нима не ви предупредиха, господарю, че това ще бъде тая сутрин? — отговори човекът с черните дрехи.

— И така — продължи кралят — аз трябва да загина като обикновен престъпник от ръката на лондонския палач?

— Лондонският палач изчезна, господарю — каза комисарят на парламента, — но вместо него друг човек си предложи услугите. Изпълнението на смъртната присъда ще се отложи само толкова, колкото ви е потребно, за да приведете в ред вашите земни работи и да се примирите с бога.

Лека пот в корена на косите беше единственият признак на вълнение у Чарлз при тая новина.

Но Арамис побледня. Сърцето му престава да бие; той затвори очи и облегна ръка на масата. Като видя тая дълбока скръб, Чарлз сякаш забрави своята.

Той се приближи до него, улови го за ръката и го прегърна.

— Хайде, приятелю — каза с кротка и тъжна усмивка, — горе главата!

След това се обърна към комисаря и прибави:

— Готов съм, господине. Желая само две неща, които, мисля, няма да ви задържат дълго: първото е да се причестя, а второто е да прегърна децата си и да се сбогувам с тях за последен път. Ще ми се позволи ли това?

— Да, господарю — отговори комисарят на парламента. И излезе.

Дошъл на себе си, Арамис заби нокти в собственото си тяло и изстена силно.

— О, ваше преосвещенство — извика той и улови ръцете на Джъксън, — де е бог? Де е бог?

— Сине мой — твърдо отговори епископът, — вие не го виждате, защото земните страсти го скриват.

— Дете мое — каза кралят на Арамис, — не се отчайвай така. Ти питаш какво прави бог? Бог гледа твоята

преданост и моето мъченичество и повярвай ми, и едното, и другото ще получи своята награда. Обвинявай за всичко случило се хората, а не бога. Хората ме лишават от живот, хората те карат да плачеш.

— Да, Всемилостиви господарю — рече Арамис, — да, вие имате право, трябва да се обвиняват хората и аз ще потърся сметка от тях.

— Седнете, Джъксън — каза кралят и падна на колене, — защото ви остава само да ме изслушате, а на мен — да се изповядам. Останете, господине — обърна се той към Арамис, който искаше да излезе. — Останете, Пари. Онова, което ми е на душата, мога спокойно да го кажа пред всички. Останете; съжалявам само, че цял свят не може да присъствува с вас на изповедта ми.

Джъксън седна, а кралят, коленичил пред него като най-смирен верующ, започна изповедта си.

VIII. REMEMBER2

След като се изповяда, Чарлз се причасти и поиска да види децата си. Удари десет часът; както каза кралят, забавянето не беше дълго.

Народът вече се събра; той знаеше, че екзекуцията е определена за десет часа, и се трупаше в съседните на двореца улици. Кралят чуваше вече тоя далечен шум на тълпата, развълнувана от страсти, който толкова напомня шума на морето през време на буря.

Децата на краля пристигнаха: най-напред принцеса Чарлът, после херцог Глостърски, тоест едно малко русо момиче, хубаво и със сълзи на очите, после едно осем-деветгодишно момче, сухите очи и презрително вдигнатата устна на което издаваха вродена гордост. Детето плака цяла нощ, но пред всички тия хора не плачеше.

Чарлз почувствува, че сърцето му се свива, когато видя тия две деца една минута преди смъртта си, след двегодишна раздяла. Сълзи се появиха в очите му, но той се обърна, за да ги изтрие, защото искаше да бъде твърд пред тях, на които завещаваше, такова тежко наследство от страдания и нещастия.

Най-напред заговори с дъщеря си; привлече я към себе си и я посъветва да бъде благочестива, смирена и да обича майка си; след това се обърна към другото дете; взе младия херцог Глостърски и го сложи на коляното си, за да може едновременно да го притисне към сърцето си и да го целуне по лицето.

— Сине мой — му каза, — вие видяхте по улиците и в предните стаи много хора, когато идвахте тук; тия хора ще отсекат главата на баща ви, никога не забравяйте това. Може би един ден, като ви имат под ръка и в своя власт, те ще поискат да ви направят крал, като отстранят принц Уелски и херцог йоркски, по-големите ви братя, от които единият е във Франция, а другият не зная де; но вие не сте крал, сине мой; вие можете да станете крал само след смъртта им. Закълнете ми се, че не ще позволите да сложат на главата ви корона, без да имате законно право на това; защото, слушайте внимателно, сине мой, ако направите това, един ден те ще ви свалят и главата, и короната и в тоя ден вие не ще можете да умрете спокоен и без гризене на съвестта, както умирам аз. Закълнете се, сине мой.

Детето протегна ръчичката си и каза:

— Всемилостиви господарю, заклевам се на ваше величество …

Чарлз го прекъсна.

— Хенри — рече той, — наричай ме татко.

— Татко — продължи момчето, — заклевам ви се, че те по-скоро ще ме убият, отколкото да ме направят крал.

— Добре, сине мой — каза Чарлз. — Сега прегърнете ме, и вие също, Чарлът, и не ме забравяйте.

— О, не, никога, никога! — извикаха двете деца и обвиха с ръце шията на баща си.

— Сбогом — рече Чарлз, — сбогом, деца мои. Изведете ги, Джъксън; техните сълзи ще ми отнемат смелостта да умра.

Джъксън изтръгна горките деца от прегръдките на баща им и ги предаде на тия, които ги бяха довели.

Когато си отидоха, вратите се отвориха и всички можаха да влязат.

Виждайки се сам сред тълпата войници и любопитни, които започваха да нахлуват в стаята, кралят си спомни, че граф дьо Ла Фер беше много близо, под паркета на стаята, че не го вижда и че все още може би не губи надежда.

Той трепереше при мисълта, че най-малкият шум може да се стори сигнал на Атос, че той ще се залови отново на работа и сам ще се предаде. Ето защо остана неподвижен и задържа с примера си всички присъствуващи да не мърдат.

Кралят не се излъга. Атос беше наистина под краката му: слушаше, изпадаше в отчаяние, че не чува сигнал; понякога в нетърпението си започваше да дълбае отново камъка, но веднага прекъсваше, като се страхуваше да не го чуят.

Това ужасно бездействие продължи два часа. Гробно мълчание царуваше в стаята на краля.

Тогава Атос реши да узнае причината на това мрачно и нямо спокойствие, нарушавано само от безкрайния шум на тълпата. Той приповдигна завесата, която скриваше отвора в стената, и слезе в първия етаж на ешафода. Над главата му, само на четири пръста, беше подът, наравно с площадката, който всъщност представляваше ешафодът.

Тоя шум, който досега се чуваше само глухо и който сега достигна до слуха му, мрачен и заплашителен, го накара да подскочи от ужас. Той отиде до края на ешафода, открехна черното сукно на височината на окото си и видя около ужасната машина конници, зад тях редица копиеносци, зад копиеносците. мускетари, а зад мускетарите първите редици на народа, който кипеше и ревеше като бурен океан.

„Какво се е случило? — се запита Атос, като трепереше по-силно от сукното, гънките на което мачкаше. Народът се натиска, войниците са въоръжени и между зрителите, вперили погледи в прозореца, виждам д’Артанян. Какво чака? Какво гледа? Велики боже! Дали не са изпуснали палача?“

Изведнъж на площада глухо и зловещо заби барабан. Шум от тежки и бавни стъпки се разнесе над главата му-

Стори му се, че по паркетите на Уайтхол минава някакво дълго шествие; скоро чу как запращяха дъските на ешафода. Той хвърли последен поглед на площада и държането на зрителите му подсказа всичко, за което не му позволяваше да се досети последната надежда, спотаена в дъното на сърцето му.

Глухият шум на площада затихна напълно. Всички очи бяха вперени в прозореца на Уайтхол; полуотворените уста и спрялото дишане показваха, че се чака някакво страшно зрелище.

Шумът от стъпки, чут от Атос, когато беше под паркета На кралската стая, се възобнови на ешафода, който се огъна под тежестта така, че дъските се допряха почти До главата на нещастния благородник. Очевидно войниците се строяха в две редици.

В същия миг добре познат на Атос благороден глас изрече тия думи над главата му:

— Господин полковник, желая да кажа няколко думи на народа.

Атос се разтрепера от главата до краката: на ешафода говореше кралят.

Наистина след като изпи няколко капки вино и хапна малко хляб, Чарлз, уморен от чакането на смъртта, реши изведнъж да я ускори и даде знак да започне шествието.

Веднага се отвори широко прозорецът, гледащ към площада, и народът видя как от дъното на огромната стая се появи мълчаливо най-напред един маскиран човек; по секирата в ръката народът позна, че той е палачът. Тоя човек се приближи до дръвника и сложи секирата си на него.

Това беше първият шум, чут от Атос.

След него излезе Чарлз Стюърт; той беше бледен, разбира се, но спокоен и вървеше твърдо, между двама свещеници; след него няколко висши чиновници, натоварени да присъствуват на екзекуцията; най-после две редици копиеносци, които се наредиха от двете страни на ешафода.

Появата на маскирания човек предизвика дълги разговори. Всеки любопитствуваше да узнае кой е тоя неизвестен палач, който беше дошъл толкова навреме, за да може да се състои ужасното зрелище, обещано на народа, когато народът мислеше вече, че зрелището ще се отложи за следния ден. Всички го изяждаха с очи; но можаха само да забележат, че е човек със среден ръст, целият облечен в черно и навярно възрастен, защото под маската се подаваше прошарена брада.

Но когато се показа кралят тъй спокоен, тъй благороден, тъй важен, тишината се възстанови веднага, така че всички можаха да чуят желанието му да говори на народа.

Този, към когото беше отправена тая молба, навярно отговори утвърдително, защото кралят заговори с твърд и звучен, глас, който разтърси Атос до дъното на сърцето.

Той обясни на народа поведението си и му даде съвети за благото на Англия.

О — си мислеше Атос, — нима наистина чувам и виждам всичко това? Възможно ли е господ да изостави своя представител на земята и да допусне той да умре от такава жалка смърт? И аз не го видях, не се сбогувах с него! Чу се шум, като че ли някой премести смъртоносното

оръжие. Кралят се спря.

— Не пипайте секирата — каза той. И продължи речта си.

Когато свърши, настъпи ледено мълчание над главата на графа. Той се улови за челото, но между ръката и челото му се стичаха капки пот въпреки силния студ.

Това мълчание показваше, че се правят последните приготовления.

След речта кралят изгледа състрадателно тълпата, откачи от себе си диамантения орден, изпратен му от кралицата, и го предаде на свещеника, който придружаваше Джъксън. После свали от гърдите си един също диамантен малък кръст, който беше също подарък от кралица Анриет.

— Господине — обърна се той към свещеника, който придружаваше Джъксън, — аз ще държа тоя кръст в ръката си до последния миг. Вземете го, когато умра.

— Добре, всемилостиви господарю — отговори глас, в който Атос позна гласа на Арамис.

Тогава Чарлз, който досега не беше гологлав, свали шапката си и я хвърли край себе си; после разкопча едно по едно всички копчета на дрехата си, съблече я и я хвърли край шапката. Беше студено; той помоли за халата си и го получи.

Всички тия приготовления бяха направени със страшно спокойствие.

Можеше да се помисли, че кралят се готви да си легне в кревата, а не в ковчега.

Сетне повдигна с ръка косата си и каза на палача:

— Ще ви пречи ли, господине? В такъв случай може да се привърже с лента. —

Чарлз придружи думите си с поглед, който сякаш искаше да проникне под маската на непознатия. Тоя тъй благороден; тъй спокоен и тъй твърд поглед накара палача

да обърне глава. Но зад дълбокия поглед на краля той срещна огнения поглед на Арамис. Като не получи отговор, кралят повтори въпроса си.

— Достатъчно е да я отстраните от шията — отговори палачът с глух глас.

Кралят раздели косата си с двете ръце, погледна дръвника и каза:

— Тоя дръвник е много нисък. Няма ли друг, по-висок?

— Това е обикновен дръвник — отговори маскирания човек.

— Смятате ли, че ще ми отсечете главата само с един удар? — попита кралят.

— Надявам се — отвърна палачът.

Тия думи „надявам се“ бяха изречени толкова особено, че всички изтръпнаха с изключение на краля.

— Добре — каза кралят. — А сега слушай, палачо. Маскираният човек направи крачка към краля и се облегна на брадвата си.

— Не искам да ме изненадаш — продължи Чарлз. — Ще коленича да се помоля, но ти не удряй още.

— А кога да ударя? — попита маскираният човек.

— Когато сложа шията си на дръвника и кажа с протегната ръка Remember, тогава удряй смело.

Маскираният се поклони леко.

— Настъпи минута да напусна света — каза кралят на хората около себе си. — Господа, оставям ви сред буря и отивам преди вас в тая родина, където няма бури. Сбогом!

Той погледна Арамис, направи му особен знак с главата и продължи:

— Сега се отдалечете, моля ви се, и ме оставете да се помоля тихо. Отдръпни се и ти — каза той на маскирания човек, — само за минута; аз зная, че съм твой; но помни, не удряй, преди да ти дам сигнал.

Чарлз коленичи, прекръсти се, приближи устата си до дъските, сякаш желаеше да целуне площадката, опря се с едната ръка на пода, а с другата на дръвника, и каза на френски:

— Граф дьо Ла Фер, тук ли сте и мога ли да говоря?

Тоя глас се заби в сърцето на Атос като студено желязо.

— Да, ваше величество — отговори той разтреперан.

— Верни приятелю, благородно сърце — заговори кралят, — не можахте да ме спасите, не ми било писано това. Сега, дори и да върша светотатство, ще ти кажа, че говорих на хората, говорих на бога и с тебе говоря последен. За да поддържам една кауза, която смятах за свещена, аз изгубих трона на бащите ми и прахосах наследството на децата ми. Остана ми един милион; в злато; закопах го в подземието на Нюкасълския замък, когато напущах града. Само ти знаеш за съществуването на тия пари; употреби ги, когато намериш за най-добре, в полза на най-големия ми син. А сега, граф дьо Ла Фер, кажете ми сбогом.

— Сбогом, ваше величество, кралю светец и мъченик — промърмори Атос, смръзнал се от ужас.

Настъпи една минута мълчание, през която, както се стори на Атос, кралят стана и промени положението си.

След това със силен и звучен глас, така че го чуха не само на ешафода, но и на площада, кралят каза:

— Remember!

Щом произнесе тая дума, един страшен удар разтърси пода на ешафода; посипа се прах от сукното и заслепи нещастния Атос. После, когато несъзнателно вдигна очи и глава, топла капка падна на челото му. Благородникът отстъпи, разтреперан от ужас, и в същия миг капките се превърнаха в черна струя, която потече по пода.

Атос падна на колене и остана известно време в това положение, сякаш изгуби сили и разум. Скоро той разбра по стихващия говор, че тълпата се разотива; остана още една минута неподвижен, ням и обзет от ужас. След това се обърна и натопи края на кърпичката си в кръвта на краля. Тълпата редееше все повече и повече. Той слезе, скъса сукното, промъкна се между два коня, смеси се с народа, облеклото на който носеше, и пристигна пръв в странноприемницата.

Когато се качи в стаята си, той се погледна в едно оглЕдало и видя на челото си широко червено петно. Пипна го с ръка, разбра, че това е кръвта на краля, и припадна.

IX. ЧОВЕКЪТ С МАСКАТА

Макар че беше само четири часа след обяд, навън цареше пълен мрак; валеше гъст и сух сняг. Арамис се върна също и намери Атос ако не в безсъзнание, поне крайно отпаднал.

При първите думи на приятеля си графът излезе от полулетаргията, в която беше изпаднал.

— И така — започна Арамис, — съдбата ни победи!

— Победи ли! — отговори Атос. — Благороден и нещастен крал!

— Ранен ли сте? — попита Арамис.

— Не, това е неговата кръв. Графът си изтри челото.

— Де бяхте?

— Там, където ме оставихте, под ешафода.

— И всичко ли видяхте?

— Не, но всичко чух. Да ме пази бог от друг такъв час, какъвто преживях! Косата ми не е ли побеляла?

— Тогава вие знаете, че не го напуснах, нали?

— Чувах гласа ви до последната минута.

— Ето ордена, който той ми даде — каза Арамис, — ето и кръста, който взех от ръката му. Той желаеше да бъдат предадени на кралицата.

— А ето и кърпичка, за да се завият — прибави Атос. И извади от джоба си кърпичката, която беше натопил

в кръвта на краля.

— А какво направиха сега с тоя нещастен труп? — попита Атос.

— По заповед на Кромуел ще му отдадат кралски почести. Поставихме трупа в оловен ковчег; лекарите балсамйрат тия нещастни останки и когато свършат работата си, — кралят ще бъде изложен в придворната черква с непрекъснато горящи свещи. —

— Подигравка! — мрачно каза Атос. — Кралски почести на тоя, когото-убиха.

— Това доказва, че кралят умира, но кралската власт — не — забеляза Арамис.

Уви! — продължи Атос. — Това е може би последният кралрицар на земята.

— Хайде, не се отчайвайте, графе — каза един мощен глас от стълбата, където се разнасяха широките крачки на Портос, всички сме смъртни, клети приятели.

— Пристигате късно, мили Портос — забеляза граф дьо

Ла ФеР-

— Да — отвърна Портос, — по пътя ми имаше хора,

коИто ме задържаха. Те танцуваха, негодниците! Улових един за шията и струва ми се, че го позадуших. В тая минута минаваше патрул. За щастие тоя, с когото имах работа, не можа да говори няколко минути. Възползувах се от това и се спуснах в една малка улица. Тая малка улица ме отведе в друга, още по-малка. Тогава се изгубих. Не познавам Лондон, не зная английски и вече мислех, че никога няма да намеря пътя; но най-после съм тук.

— А де е д’Артанян? — попита Арамис. — Не го ли видяхте? Да не му се е случило нещо?

— Тълпата ни раздели — отговори Портос — и въпреки всичките ми усилия не можах да се съединя с него.

— О, аз го видях! — огорчено каза Атос. — Той стоеше в първия ред на тълпата, на чудесно място, за да не изпусне нищо; и тъй като, не може да се отрече, зрелището беше интересно, той е поискал да го догледа до края.

— О, граф дьо Ла Фер — чу се един спокоен глас, макар и запъхтян от бързото ходене, — вие ли клеветите отсъствуващите?

Тоя укор се заби в сърцето на Атос. Но тъй като впечатлението, което му бе направил д’Артанян в първите редици на тоя глупав и кръвожаден народ, беше много силно, той се задоволи да отговори:

— Не ви клеветя, приятелю. Тук се безпокояха за вас и аз казах де бяхте. Вие не познавахте краля Чарлз, той беше чужд човек за вас и вие не бяхте длъжен да го обичате.

Казвайки това, той протегна ръка на приятеля си. Но Д’Артанян се престори, чене забелязва това движение, и продължи да държи ръката си под мантията.

Атос отпусна бавно протегнатата ръка.

— Ух. уморих се! — каза д’Артанян и седна.

— Изпийте чаша порто — посъветва го Арамис, като взе

бутилка от масата и напълни една чаша. — Пийте, Това ще ви подкрепи.

— Да, да пием — рече Атос, който почувствува, че е Засегнал гасконеца, и желаеше да се чукне с него, — да пием и да напуснем тая отвратителна страна. Фелуката ни чака, както знаете; да заминем още довечера, няма какво повече да правим тук.

— Много бързате, господин графе — забеляза д’Артанян

— Тая кървава почва ми пари краката — отвърна Атос

— А на мене снегът не ми ги пари — спокойно каза гасконецът.

— Но какво искате да правим тук сега, когато кралят не е жив? — запита Атос.

— И така, господин графе — небрежно отвърна д’Артанян, — вие мислите, че няма вече какво да правите в Англия?

— Абсолютно нищо — отговори Атос, — освен да се съмнявам в божествената добрина и да презирам собствените си сили.

— Е, а аз — каза д’Артанян, — аз, окаяникът, кръвожадният зяпач, който се настани на трийсет крачки от ешафода, за да види по-добре как пада главата на тоя крал, когото не познавах и който, както изглежда, ми беше безразличен, аз не мисля като господин графа … Аз оставам!

Атос побледня страшно. Всеки укор на приятеля му се забиваше дълбоко в сърцето му.

— Вие оставате в Лондон? — попита Портос, Като се обърна към д’Артанян.

— Да. А вие?

— Ех — каза Портос, малко смутен от присъствието на Атос и Арамис, — ех, ако вие оставате, аз дойдох с вас и ще си отида само с вас; няма да ви оставя сам в тая отвратителна страна.

— Благодаря, прекрасни приятелю. Тогава ще ви предложа да участвувате в едно малко предприятие, което заедно ще приведем в изпълнение, когато господин графът си замине. Тая мисъл ми хрумна, когато гледах известното ви зрелище.

— Какво е то?

— Да узнаем кой е тоя маскиран човек, който тъй усърдно си предложи услугите да отсече главата на краля.

— Маскиран човек! — извика Атос. — Значи вие не сте изпуснали палача?

— Палачът? — каза д’Артанян. — Той и сега е долу в избата, където, предполагам, приказва с бутилките на съДЪржателя. Добре че ми напомнихте… И Той се приближи до вратата и извика:

„Мускетон!“

— Какво обичате, господине? — отговори един глас, който сякаш излизаше от земята.

— Пуснете пленника, всичко се свърши.

— Но кой е тоя окаяник, който се е осмелил да вдигне ръка срещу краля си? — попита Атос.

— Палач любител, който впрочем си служи сръчно със секирата, защото, както той се надяваше, достатъчен беше само един удар — каза Арамис.

— Не видяхте ли лицето му? — запита Атос.

— Той беше с маска — отвърна д’Артанян.

— Но вие бяхте край него, Арамис?

— Видях само прошарена брада, която се подаваше под маската.

— Значи възрастен човек? — попита Атос.

— О, това няма никакво значение — забеляза д’Артанян. — Когато си слагаш маска, лесно е да си сложиш и брада.

— Яд ме е, че не го проследих — рече Портос.

— Е, мили Портос, а пък на мене точно тая мисъл ми хрумна — каза д’Артанян.

Атос разбра всичко и стана.

— Прости ми, д’Артанян — каза той. — Аз се усъмних в бога, можех да се усъмня и в тебе. Прости ми, приятелю.

— След малко ще видим това — полуусмихнато рече д’Артанян.

— И после? — се обади Арамис.

— После — продължи д’Артанян, — докато гледах не краля, както мисли господин графът (аз зная как умират хора и тия сцени ме разстройват винаги, макар че би трябвало да свикна вече с тях), а палача с маската, хрумна ми тая мисъл, както ви казах, да узная кой е той. А тъй като сме свикнали да действуваме заедно и да се викаме на помощ едни други, както се вика едната ръка на помощ на другата, аз погледнах несъзнателно около себе

си, за да видя дали и Портос не е там, защото вас, Арамис, видях край краля, а вие, графе, както знаех, трябваше да бъдете под ешафода. Затова ви и прощавам — прибави той и протегна ръка на Атос, — защото навярно сте страдали много. И така аз погледнах около себе си и видях отдясно една разцепена глава, превързана криво-ляво с черна тафта. „Ай да му се не види — си помислих, — струва ми се, че тая превръзка е моя и че някъде аз съм кърпил тоя череп“. Действително това беше нещастният шотландец, братът на Пари, над когото, спомняте ли си, Грослоу беше решил да изпитва силите си и който имаше само половин глава, когато го намерихме.

— Отлично си спомням — каза Портос, — човекът с черните кокошки.

— Именно, същият; той правеше знаци на друг човек, който стоеше от лявата ми страна; обърнах се. и познах честния Гримо, който като мене изяждаше с очи маскирания палач. „О!“ — му рекох аз. И тъй като господин графът употребява тоя звук, когато говори с него, Гримо разбра повикването и се обърна, сякаш движен от пружина; той ме позна от своя страна, посочи с пръст маскирания човек и каза: „А?“ Това значеше: „Видяхте ли?“ — „Дявол да го вземе!“ — отговорих. Разбирахме се отлично един други. Обърнах се отново към нашия шотландец: погледите му бяха също много красноречиви. Накъсо казано, всичко се свърши по най-зловещ начин, както знаете. Народът се разотиде; постепенно почна да се мръква; аз се отдръпнах в един ъгъл на площада заедно с Гримо и шотландеца, на когото дадох знак да остане с нас, и гледах оттам как палачът се върна в кралската стая и почна да се преоблича; сигурно дрехите му бяха окървавени. След това той си сложи черна шапка на главата, зави се с мантия и изчезна. Сетих се, че ще излезе, и изтичах при вратата. Наистина след пет минути видяхме, че слиза по стълбата.

— Тръгнахте ли след него? — извика Атос.

— Да, дявол да го вземе! — каза д’Артанян. — Но това не беше тъй лесно. На всяка крачка той се обръщаше и ние трябваше да се крием или да вземаме равнодушен вид. Лесно можех да го убия, но аз не съм егоист и запазих това удоволствие за вас, Арамис, и за вас, Атос, за да ви

утеша малко. Най-после след половин час ходене по най-криволичещите улици в старата част на града той се приближи до една самотна къщичка, съвсем тиха и неосветена, сякаш никой нямаше вътре. Гримо извади пистолет от широките си панталони. „А?“ — рече той, като ми го показа. „Още не“ — му казах и спрях ръката му. Казах ви, че ми беше хрумнала една мисъл. Човекът с маската се спря пред една ниска врата и извади ключ; но преди да го мушне в ключалката, той се обърна отново да види дали не го следят. Аз се скрих зад едно дърво. Гримо зад един стълб. Шотландецът, който нямаше де да се скрие, се просна по корем на пътя. Без съмнение преследваният от нас не ни забеляза, защото чух, скърцането на ключа; вратата се отвори и той изчезна.

— Мръсникът му! — извика Арамис. — Когато вие сте идвал натука, той е избягал навярно и няма да го намерим вече.

— Хайде де, Арамис — прекъсна го д’Артанян, — вие като че ли не ме познавате.

— Но през вашето отсъствие … — започна Атос.

— Е, през моето отсъствие не можеха ли да ме заместят Гримо и шотландецът? Преди той да направи десет крачки навътре, аз обиколих цялата къща. На едната врата, тая, през която влезе, поставих нашия шотландец и му обясних със знаци, че ако човекът с черната маска излезе, той трябва да го последва, където и да отиде, а Гримо ще го следва отдалече и после ще се върне да ни чака на мястото, където бяхме. На втория изход поставих Гримо със същата заповед и ето ме. Зверът е обграден; сега кой иска да участвува в залавянето му?

Атос се спусна да прегърне д’Артанян, който си триеше челото.

— Приятелю — каза той, — наистина вие бяхте много Добър, като ми простихте; аз съм виновен, сто пъти виновен, все пак трябваше да ви познавам; но дълбоко у нас има нещо лошо, което непрекъснато ни кара да се съмняваме.

— Хм! — се обади Портос. — Дали случайно палачът не е господин Кромуел, който, за по-голяма сигурност е решил сам да извърши тая работа?

— И дума да не става! Господин Кромуел е дебел и

нисък, а тоя е тънък, строен и по-скоро висок, отколкото нисък.

— Някой осъден войник, който е помилван за това — каза Атос. — Така също направиха и с нещастния Шале.

— Не, не — продължи д’Артанян, — той няма отмерения вървеж на пехотинец, няма разкрачения вървеж на кавалерист. Има изящен крак, във вървежа му има нещо не просто. Или аз се лъжа много, или имаме работа с благородник.

— Благородник! — извика Атос. — Невъзможно! Това би било безчестие за цялото благородническо съсловие

— Чудесен лов! — извика Портос със смях, от който затрепераха стъклата на прозорците. — Чудесен лов, дявол да го вземе!

— Все още ли мислите да заминавате, Атос? — попита

д’Артанян.

— Не, оставам — отговори благородникът със заплашително движение, не обещаващо нищо добро на тоя, за когото се отнасяше.

— Тогава вземайте шпагите! — извика Арамис. — Вземайте шпагите! И да не губим нито миг.

Четиримата приятели облякоха бързо благородническите си дрехи, опасаха шпагите си, повикаха Мускетон и Блезоа и им заповядаха да платят на съдържателя и да бъдат готови за заминаване, защото вероятно още тая нощ ще напуснат Лондон.

Нощта стана още по-тъмна, снегът продължаваше да вали и сякаш огромен саван покри града цареубиец; беше около седем часа вечерта, по улиците рядко се срещаха минувачи; всички разговаряха тихо по домовете си за страшните събития през тоя ден.

Завити с мантиите си, четиримата приятели преминаха всички площади и улици в старата част на града, тъй оживени през деня и тъй пусти тая вечер. Д’Артанян ги водеше, като опитваше да се ориентира от време на време по кръстовете, които бе направил с ножа си по стените; но нощта беше тъй тъмна, че тия знаци едва можеха да се различат. Обаче д’Артанян помнеше тъй добре всеки стълб, всяка чешма, всяка фирма, че след половин час ходене стигна с тримата си спътници до самотната къща.

За миг д’Артанян помисли, че братът на Пари е изчезвал; но се излъга: здравият шотландец, свикнал на студовете в планините си, се беше изтегнал край един стълб като статуя, паднала от пиедестала си, безчувствена към студа на годишното време, бе оставил да го покрие снегът; но при приближаването на четиримата приятели той стана.

— А, ето още един добър служител — каза Атос. — Праведни боже, добрите хора не са тъй редки, както се мисли; това е утешително.

— Няма защо да бързаме с похвалите към нашия шотландец — рече д’Артанян. — Аз мисля, че тоя хубостник е тук по своя лична работа. Слушал съм, че тия господа, които са се родили от другата страна на Туийд, са много злопаметни. Пазете се, капитан Грослоу! Няма да видите добро, ако се срещнете с него.

Като се отдели от приятелите си, той се приближи до шотландеца и му се обади. След това направи знак на другите да дойдат.

— Е какво? — попита Атос на английски.

— Никой не излезе — отговори братът на Пари.

— Добре; останете с тоя човек, Портос, а и вие, Арамис. Д’Артанян ще ме заведе при Гримо.

Не по-малко ловък от шотландеца, Гримо се беше заврял в хралупата на една върба, от която си бе направил будка. За миг д’Артанян си помисли същото, каквото си помисли за другия часовой, а именно, че човекът с маската е излязъл и че Гримо е отишъл след него.

Изведнъж се показа една глава и подсвирна леко. .

— О! — каза Атос.

— Да — отговори Гримо.

Те се приближиха до върбата.

— Е, излезе ли някой? — попита д’Артанян.

— Не, но някой влезе — отвърна Гримо.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— Аха, значи са двама.

— Бих искал да бъдат четирима — забеляза Атос. — Поне играта ще бъде равна.

— Може би са четирима — каза д’Артанян.

— Как така?

— Преди да дойдат тия, нима не е Могло да има други хора в къщата, които да ги чакат?

— Може да се види — се обади Гримо и показа един прозорец, през капаците на който проникваха няколко лъча светлина.

— Наистина — рече д’Артанян, — да повикаме другите Те заобиколиха къщата и дадоха знак на двамата Си

приятели да дойдат.

Портос и Арамис дотичаха веднага.

— Видяхте ли нещо? — попитаха те.

— Не, но ей сега ще видим — отговори д’Артанян и по каза Гримо, който, залавяйки се за издатините на стената, се беше изкачил вече на пет-шест фута от земята.

Четиримата се приближиха. Гримо продължаваше да се изкачва с ловкостта на котка; най-после успя да се улови за една от тия железни куки, за които се закачат капаците, когато са отворени; в същото време напипа с крак някакъв издаден корниз, който му се стори достатъчно сигурна опорна точка, защото направи знак, че е достигнал целта си. След това долепи око до цепнатината на капака.

— Е какво? — попита д’Артанян. Гримо показа два пръста.

— Говори — каза Атос, — знаците ти не се виждат. Гримо направи усилие над себе си.

— Двама — рече той, — единият е с лице към мене, а другият — с гръб.

— Добре. А кой е тоя, който е с лице към тебе?

— Човекът, когото видях да минава.

— Познаваш ли го?

— Май че го познах и не съм се излъгал: дебел и нисък.

— Кой е? — едновременно запитаха тихо четиримата приятели.

— Генерал Оливър Кромуел.

Четиримата приятели се спогледаха.

— А другият? — попита Атос… — Слаб и строен…

— Това е палачът — едновременно казаха д’Артанян и Арамис.

— Виждам само гърба му — продължи Гримо. — Но чакайте, той се движи, обръща се; и ако е свалил маската, ще мога да видя… Ах!

Сякаш поразен в сърцето, Гримо изпусна желязната кука с глух стон, се отдръпна назад и полетя надолу. Портос го улови с ръце.

— Видя ли го? — попитаха четиримата.

— Да — отговори Гримо с настръхнала коса и с потно чело.

— Слабия и строен човек? — запита д’Артанян.

— Да.

— Палача, нали? — попита Арамис.

— Да.

— И кой е? — запита Портос.

— Той, той! — измънка Гримо, бледен като смърт, и с разтреперани ръце улови ръката на господаря си.

— Кой той? — попита Атос.

— Мордаунт! … — отговори Гримо.

Д’Артанян, Портос им Арамис подвикнаха от радост. Атос направи крачка назад, прекара ръка по челото си и промърмори:

— Съдба!

X. КЪЩАТА НА КРОМУЕЛ

Това беше наистина Мордаунт, когото д’Артанян бе проследил, без да го познае.

Като влезе в къщата, той си махна маската, свали прошарената брада, която си бе сложил, за да не го познаят, изкачи се по стълбата, отвори една врата и влезе в стая с тъмни тапети, осветявани от лампа. Тук край писмената маса седеше един човек и пишеше.

Тоя човек беше Кромуел.

Известно е, че Кромуел имаше в Лондон дветри тайни Убежища, неизвестни дори на по-голямата част от приятелите му с изключение на най-близките. Мордаунт, както си спомняме, беше от числото на последните.

Когато той влезе, Кромуел вдигна глава.

— Вие ли сте, Мордаунт? — му каза той. — Идвате късно.

— Господин генерал — отговори Мордаунт, — исках да видя церемонията докрай и затова закъснях.

— А, не предполагах, че сте толкова любопитен — забеляза Кромуел.

— Аз съм винаги любопитен, когато пада някой от неприятелите на ваше превъзходителство, а този не беше от най-малките. Но вие не бяхте ли в Уайтхол, господин генерал?

— Не — отговори Кромуел. Настъпи минутно мълчание.

— И не знаете подробности? — запита Мордаунт.

— Никакви. Тук съм от сутринта. Зная само, че е имало заговор с цел да се спаси кралят.

— А, вие знаехте ли това?

— Дребна работа. Четирима души, преоблечени като работници, искали да отвлекат краля от затвора и да го заведат в Грийнуич, където ги чакала една фелука.

— И знаейки всичко това, ваше превъзходителство стоеше тук, спокоен и бездеен?

— Спокоен, да; но кой ви каза, че съм бил бездеен?

— Но ако заговорът беше успял?

— Желаех това.

— Аз мислех, че ваше превъзходителство смята смъртта на Чарлз I за нещастие, необходимо за благото на Англия.

— Точно така, и сега съм на това мнение — каза Кромуел. — Той трябваше да умре, нищо повече; но може би щеше да бъде по-добре, ако беше умрял не на ешафода.

— Защо, ваше превъзходителство? Кромуел се усмихна.

— Извинете — рече Мордаунт, — но вие знаете, господин генерал, че съм ученик в политиката и при всеки случай желая да се възползувам от уроците на учителя ми.

— Защото тогава биха казали, че съм го осъдил в името на правосъдието, а съм го оставил да избяга от милосърдие.

— Но ако беше наистина избягал? —

— Невъзможно.

— Невъзможно ли?

— Да, бях взел предпазни мерки.

— и познава ли ваше превъзходителство четиримата заговорници, които искаха да спасят краля?

— Те са тия четирима французи, от които двама изпрати кралица Анриет при мъжа си, а двама — Мазарини при мене. — А как мислите, господин генерал, дали Мазарини не им е възложил тая работа?

— Възможно е, но той ще се отрече от тях.

— Мислите ли?

— Сигурен съм в това.

— Защо?

— Защото не постигнаха целта си.

— Ваше превъзходителство ми даде двама от тия французи, когато бяха виновни само, че са защищавали Чарлз I. Сега са виновни в заговор срещу Англия. Желае ли ваше превъзходителство да ми ги даде и четиримата?

— Вземете ги — каза Кромуел.

Мордаунт се поклони с усмивка на тържествуваща злоба.

— Но ако обичате — продължи Кромуел, като видя, че Мордаунт се готви да му благодари, — да се върнем на гоя нещастен Чарлз. Викаше ли народът?

— Много малко, и то повечето: „Да живее Кромуел!“

— Де стояхте вие?

Мордаунт погледна за миг генерала, като се опитваше Да прочете в очите му дали пита случайно или пък знае всичко.

Но пламенният поглед на Мордаунт не можа да проникне в мрачните дълбочини на Кромуеловия поглед.

— Стоях на такова място, откъдето виждах и чувах всичко — отговори Мордаунт.

Сега пък Кромуел погледна втренчено Мордаунт и Мордаунт се помъчи да бъде непроницаем. След като го погледа няколко секунди, той отвърна очи равнодушно.

— Изглежда — каза Кромуел, — импровизираният паЛач е извършил много добре работата си. Ударът, както Ми доложиха, бил майсторски.

Мордаунт си спомни казаното от Кромуел, че не знае никакви подробности, и от тая минута се убеди, че генералът е присъствувал на екзекуцията, скрит зад някоя За @веса или някой капак на прозорец.

— Действително — каза той със спокоен глас и безстрастно лице — всичко се свърши с един удар.

— Може би това е било занаятът му — забеляза Кромуел.

— Така ли мислите, господин генерал?

— Защо не?

— Тоя човек не приличаше на палач.

— А кой друг, освен палач, би поискал да упражни тоя страшен занаят? — попита Кромуел.

— Но може би — възрази Мордаунт — някой личен неприятел на краля Чарлз, който се е зарекъл да му отмъсти и му е отмъстил. Може би някой благородник, който е имал важни причини да мрази сваления крал и който, знаейки, че той се готви да бяга и ще му се изплъзне, е застанал на пътя му с маска на лицето и секира в ръката, не като палач, а като пратеник на съдбата.

— Възможно е и това — съгласи се Кромуел.

— А ако е така — продължи Мордаунт, — ваше превъзходителство ще осъди ли постъпката му?

— Не е моя работа да го съдя — отговори Кромуел. — Нека го съди бог.

— Но ако ваше превъзходителство познаваше тоя благородник?

— Не го познавам, господине, и не желая да го познавам — каза Кромуел. — Има ли значение за мене, че това е тоя или оня? Щом Чарлз бе осъден, не човек е отсякъл главата му, а секира.

— И все пак, ако не беше тоя човек, кралят щеше да се спаси — забеляза Мордаунт.

Кромуел се усмихна.

— Без съмнение — продължи Мордаунт — вие сам казахте, че са искали да го отвлекат.

— И щяха да го заведат до Грийн уич. Там той трябваше да се качи с четиримата си спасители на една фелука Но на фелуката се намираха четирима мои хора и пет бъчви барут, собственост на народа. В морето тия четирима души щяха да се прехвърлят в лодката и вие сте вече доста изкусен политик, Мордаунт, за да ви обяснявам останалото.

— Да, в морето те щяха да хвръкнат във въздуха.

— Точно така. Взривът щеше да извърши това, което

секирата не бе поискала да извърши. Кралят Чарлз щеше да изчезне завинаги. Щяха да кажат, че, избягнал човешко правосъдие, той е бил застигнат от божието наказание; щяхме да бъдем само негови съдии, а сам бог щеше

да му бъде палач. Ето от какво ме лиши вашият маскиран благородник, Мордаунт. Сега виждате добре, че с пълно основание не искам да го познавам; наистина, въпреки най-добрите му намерения аз не мога да му бъда благодарен за тая работа.

— Господин генерал — каза Мордаунт, — както винаги аз се прекланям смирено пред вас. Вие сте дълбок мислител и — продължи той — вашата идея за минираната фелука е превъзходна.

— Глупава — възрази Кромуел, — защото излезе безполезна. В политиката са превъзходни само тия идеи, които дават плод; всяка пропаднала идея е глупава и безплодна. И така, идете довечера в Грийнуич, Мордаунт — каза Кромуел и стана, — намерете собственика на фелуката „Светкавица“ и му покажете бяла кърпичка с четири възли на краищата — това е условният знак; заповядайте на хората да се върнат на брега, а барута да занесат обратно в арсенала, ако само …

— Ако само … — повтори Мордаунт, лицето на когото светна от дива радост, докато Кромуел говореше.

— Ако само тази фелука с цялото си снаряжение не може да послужи на вашите лични интереси.

— О, милорде, милорде! — извика Мордаунт. — Бог, когато ви е правил свой избраник, ви е дал поглед, от който нищо не може да се изплъзне.

— Струва ми се, че ме нарекохте милорд? — каза Кромуел със смях. — Насаме то е нищо, но пазете се тая дума да не излезе от устата ви пред нашите простаци пуритани.

— Нали така ваше превъзходителство ще бъде наричан скоро?

— Надявам се — отговори Кромуел, — но сега е още

рано.

Кромуел стана и взе мантията си.

— Отивате ли си, господин генерал? — попита Моргаунт.

— Да — отвърна Кромуел, — аз спах тук вчера и завчера, а вие знаете, че нямам обичай да спя три пъти под ред в едно легло.

— И така ваше превъзходителство ми дава пълна свобода тая нощ? — осведоми се Мордаунт.

— И дори утре цял ден, ако е необходимо — каза Кромуел. — От снощи — прибави той усмихнато — вие се потрудихте доста за мене и ако имате да оправяте някои лични работи, справедливо е да ви дам време за това.

— Благодаря, господин генерал; надявам се, че ще го употребя добре.

Кромуел кимна с глава на Мордаунт, след това се обърна и попита:

— Въоръжен ли сте?

— Шпагата е с мене — отговори Мордаунт.

— И никой ли не ви чака на вратата?

— Никой.

— Тогава елате с мене, Мордаунт.

— Благодаря, господин генерал; заобиколките, които сте принуден да правите, като минавате по подземния проход, ще ми отнемат много време, а след това, което ми казахте, страхувам се, че изгубих твърде много време. Ще изляза през другата врата.

— Добре, вървете — каза Кромуел.

И натисна едно скрито копче. Отвори се врата, тъй изкусно замаскирана в тапицерията, че и най-набитото око не би могло да я различи.

Тая врата, движена от пружина, се затвори отново след него.

Това беше един от тия тайни изходи, които, както ни разказва историята, са се намирали във всички тайни къщи на Кромуел.

Той минаваше под пустата улица и извеждаше в дъното на една пещера, в градината на друга къща, на сто крачки от тая, от която излезе бъдещият протектор.

Именно през тая последна част от сцената Гримо видя през отвора на зле дръпнатата завеса двамата мъже и последователно разпозна Кромуел и Мордаунт.

Видяхме как подействува тая новина на приятелите.

Д’Артанян се опомни пръв.

— Мордаунт? — извика д’Артанян. — О, небе! Сам бог нИ го изпраща!

— Да — потвърди Портос. — Да изкъртим вратата и да го нападнем.

— Напротив — каза д’Артанян, — да не къртим нищо, да не вдигаме шум. Шумът ще привлече хора; ако той е тук, както каза Гримо, с достойния си господар, сигурно на петдесетина крачки от тука се намира отряд войници. Ей, Гримо, елате тук и се помъчете да стоите на краката си.

Гримо се приближи. Яростта му се беше възвърнала заедно с чувствата, но той беше твърд.

— Добре — продължи д’Артанян. — Сега се качете отново на балкона и ни кажете дали още има някой с Мордаунт, дали се готви да излезе или да ляга; ако има някой, ще почакаме да остане сам; ако излезе, ще го уловим на изхода; ако остане, ще издъним прозореца. Все пак това не е тъй шумно и тъй мъчно, както да се кърти врата.

Гримо се закатери мълчаливо към прозореца.

— Пазете другия изход, Атос и Арамис. Ние с Портос оставаме тук.

Двамата приятели се подчиниха.

— Е какво, Гримо? — попита д’Артанян.

— Сам е — отговори Гримо.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Не видяхме другаря му да излиза.

— Може би е излязъл през друга врата.

— Какво прави?

— Слага си мантия и ръкавици.

— Сега е наш ред! — прошепна д’Артанян.

Портос улови ножа си и несъзнателно го извади от ножницата.

— Сложи го обратно на мястото му, приятелю Портос — Рече д’Артанян. — Тук не става въпрос да се удря веднага. Той е в ръцете ни и ние трябва да действуваме, както му е редът. Най-напред трябва да си поговорим, това ще заприлича на сцената в Армантиер; само да се надяваме.

че тоя няма да има потомство и че като го смажем, ще смажем с него всичко.

— Шт! — каза Гримо — Той се готви да излиза. Приближава се до лампата. Духа я. Нищо вече не виждам.

— Слизай тогава, слизай!

Гримо скочи назад и падна на краката си. Снегът заглуши шума. Не се чу нищо.

— Иди предупреди Атос и Арамис да застанат от двете страни на вратата, както ще направим ние с Портос; ако го заловят, нека плеснат с ръце; ние ще направим същото.

Гримо изчезна.

— Портос, Портос — каза д’Артанян, — прикрийте някак широките си рамене, мили приятелю; не трябва да ги види, когато излиза.

— Стига само да излезе от тука!

— Шт! — рече д’Артанян.

Портос се притисна така до стената, сякаш искаше да влезе в нея. Д’Артанян направи същото.

От скриптящата стълба се чуха стъпките на Мордаунт. Незабележимо прозорче заскърца в жлеба си. Мордаунт надзърна, но не видя нищо благодарение на предпазните мерки, взети от двамата приятели. Тогава мушна ключа в ключалката; вратата се отвори и той се показа на прага.

В същия миг се намери лице срещу лице с д’Артанян.

Поиска да хлопне вратата. Портос се спусна и я отвори широко. Той плесна три пъти с ръце. Атос и Арамис дотичаха.

Мордаунт побледня, но не изпусна нито вик, не извика за помощ.

Д’Артанян отиде право към него и почти бутайки го с гърдите си, го накара да се изкачи заднешката обратно по стълбата, осветена от лампа, която позволяваше на гасконеца да не губи от очи ръцете на Мордаунт. Но Мордаунт разбра, че ако убие д’Артанян, ще трябва после да се разправя с трима други неприятели. Ето защо той не направи ни най-малък опит да се защити, никакво заплашително движение. Стигнал до вратата, почувствува се притиснат до нея и навярно си помисли, че тук ще бъде краят; но се излъга. Д’Артанян протегна ръка и отвори вратата. Двамата се намериха в стаята, в която преди десет минути младият човек приказваше с Кромуел.

Портос влезе след него. На стълбата той беше протегнал ръка и бе откачил лампата от тавана; сега с нея запали лампата в стаята.

Атос и Арамис влязоха също и заключиха вратата след себе си.

— Седнете, ако обичате — каза д’Артанян, като подаде стол на младия човек.

Той взе стола от ръцете на д’Артанян и седна, бледен, но спокоен. На три крачки от него Арамис постави три стола за себе си, д’Артанян и Портос.

Атос седна в най-далечния ъгъл на стаята, сякаш беше решил да остане неподвижен зрител на това, което щеше да се разиграе.

Портос седна от лявата страна на д’Артанян, а Арамис — от дясната.

Атос изглеждаше смазан. Портос си търкаше дланите с трескаво нетърпение.

Арамис си хапеше усмихнато устните до кръв.

Само д’Артанян се въздържаше, поне наглед.

— Господин Мордаунт — каза той на младия човек, — понеже след толкова дни, изгубени в тичане едни след други, случаят ни събра най-после, да поприказваме малко, ако обичате.

XI. РАЗГОВОР

Мордаунт беше нападнат толкова неочаквано, изкачи се по стълбата под влиянието на такова смътно чувство, че не можа да събере напълно мислите си; всъщност първото му чувство беше пълно смущение, учудване и непобедим ужас, който обзема всеки човек, заловен от своя смъртен и превъзхождащ го по сила неприятел в същото време, когато той го мисли на друго място и зает с други работи.

Но щом седна, щом видя, че му се дава отсрочка с каквото и да е намерение, той събра всичките си мисли и сили.

Вместо да го уплаши, огненият поглед на д’Артанян го наелектризира, тъй да се каже, защото тоя поглед, колкото и да блестеше от разлялата се в него заплаха, беше

откровен в омразата и гнева си. Мордаунт, готов да се възползува от всеки представил се случай, за да се отърве, било със сила, било с хитрост, се сви, както прави мечката, застигната в леговището си, когато следи с неподвижен наглед поглед всички движения на ловеца, който я преследва.

Но тоя поглед се плъзна бързо по дългата и здрава шпага, която висеше на бедрото му; той сложи непринудено лявата си ръка на дръжката, премести шпагата по-близо до дясната ръка и седна, както го покани д’Артанян.

Д’Артанян чакаше навярно някоя предизвикателна дума, за да започне един от тия подигравателни или вдъхващи ужас разговори, които умееше да води с такова изкуство. Арамис си казваше съвсем тихо: „Сега ще чуем баналности“. Портос си хапеше мустака и мърмореше: „Колко церемонии, пусто опустяло, за да се смаже това змийче!“ Атос се спотайваше в ъгъла на стаята, неподвижен и бледен като мраморен барелеф, и чувствуваше, въпреки неподвижността си, че челото му се покрива с пот.

Мордаунт не казваше нищо; само когато се увери напълно, че шпагата му е под ръка, той кръстоса невъзмутимо крака и зачака.

Мълчанието не можеше да се продължи по-дълго време, без да стане смешно. Д’Артанян разбра това и тъй като той покани Мордаунт да седне, за да поприказват, сметна, че пръв трябва да започне разговора.

— Струва ми се, господине — започна той с убийствена учтивост, — че вие си променяте дрехите почти също тъй бързо, както италианските мимични комедианти, които господин кардинал Мазарини повика от Бергамо и които без съмнение ви е показвал през време на пътуването ви във Франция.

Мордаунт не отговори нищо.

— Преди малко — продължи д’Артанян — вие бяхте преоблечен, искам да кажа облечен, като убиец, а сега …

— А сега, напротив, съм в дрехи на човек, когото се готвят да убият, нали? — отговори Мордаунт със спокоен и рязък глас.

— О, господине — възрази д’Артанян, — как можете да говорите такива неща, когато се намирате в обществото на благородници и когато имате отстрани такава хубава шпага!

— Няма такава хубава шпага, господине, която да устои срещу четири шпаги и четири ножа; без да смятаме шпагите и ножовете на вашите съучастници, които ви чакат на вратата.

— Извинете, господине — продължи д Артанян, — вие се заблуждавате; тия, които ни чакат на вратата, не са наши съучастници, а наши слуги. Аз държа на строгата истина.

Мордаунт отговори само с усмивка, която сви иронично устните му.

— Но не е там работата — продължи д Артанян — и аз се връщам на моя въпрос. Имах голямата чест да ви попитам, господине, защо си променихте външността? Струва ми се, че маската ви беше много подходяща; прошарената брада ви седеше чудесно, а пък секирата, с която нанесохте такъв знаменит удар, също щеше да подхожда сега на лицето ви. Защо я оставихте?

— Защото си спомних сцената в Армантиер и си помислих, че ще срещна четири секири срещу една, като се намеря между четири палачи.

— Господине — отговори д’Артанян с най-голямо спокойствие, макар лекото движение на веждите му да показваше, че започва да се разгорещява, — господине, макар че сте крайно порочен и развратен, вие сте извънредно млад, за да обърна внимание на лекомислените ви думи. Да, лекомислен, защото това, което току-що казахте за Армантиер, няма никаква връзка със сегашното положение. Действително ние не можехме да предложим шпага на госпожа майка ви и да я помолим да се дуелира с нас Но на вас, господине, на един млад кавалер, който си играе с ножа и пистолета, както видяхме, и който носи такава дълга шпага, всеки има право да предложи дуел.

— Аха! — каза Мордаунт. — Значи вие желаете дуел?

И той стана с искрящ поглед, сякаш беше готов да отговори веднага на предизвикателството.

Портос стана също така, свикнал вече на такива приключения.

— Извинете, извинете — каза д’Артанян със същото хладнокръвие, — да не бързаме, защото всеки от нас желае, разбира се, да се действува по всички правила. Седнете мили Портос, и вие, господин Мордаунт, бъдете тъй добри да запазите спокойствие. Ще свършим тая работа колкото се може по-добре и аз ще бъда откровен с вас. Признайте, господин Мордаунт, че имате голямо желание да ни убиете? Поне някого от нас?

— Всички! — отговори Мордаунт. Д’Артанян се обърна към Арамис и му каза:

— Много голямо щастие е, съгласете се с това, мили Арамис, че господин Мордаунт познава тъй добре тънкостите на френския език; поне няма да има недоразумения между нас и чудесно ще уредим всичко.

След това се обърна към Мордаунт и продължи:

— Драги господин Мордаунт, трябва да ви кажа, че тия господа изпитват към вас същите добри чувства и биха били очаровани да ви убият също така. Ще ви кажа нещо повече: вероятно те ще ви убият, но като честни благородници; и ето най-доброто доказателство за това.

С тия думи д’Артанян хвърли шапката си на килима, отмести стола си до стената, даде знак на приятелите си да направят същото и се поклони на Мордаунт с чисто френска учтивост.

— На ваше разположение съм, господине — продължи той. — Ако нямате нищо да възразите срещу честта, която искам от вас, тогава да започнем, ако обичате. Моята шпага е по-къса от вашата, наистина, но няма значение. Надявам се, че ръката ще попълни тоя недостатък.

— Стой! — каза Портос и се приближи. — Аз ще започна пръв; и без риторика!

— Позволете, Портос — намеси се Арамис.

Атос не направи никакво движение, сякаш беше статуя; дори дишането му като че ли спря.

— Господа, господа, успокойте се — каза д’Артанян, — ще дойде и вашият ред. Погледнете очите на господина и прочетете в тях благотворната омраза, която му вдъхваме; вижте как сръчно изтегли шпагата си от ножницата; вижте с какво внимание се озърта, да не би нещо да му попречи. Е добре, не доказва ли всичко това, че господин Мордаунт умее да върти шпагата и че много скоро ще ме смените, ако допусна това? Останете спокойно на местата си като Атос, от който ви препоръчвам да вземете пример, и ми оставете инициативата, която взех. Впрочем — продължи той и изтегли шпагата си с ужасно движение — аз имам лична сметка с господина и ще започна пръв. Аз желая, аз искам това!

За първи път д’Артанян употреби тая дума, като говореше с приятелите си. Дотогава той се задоволяваше да я мисли.

Портос отстъпи. Арамис сложи шпагата си под мишница. Атос оставаше неподвижен в тъмния си ъгъл, но не спокоен, както каза д’Артанян, а, напротив, задушаваше се, едва дишаше.

— Сложете обратно шпагата си в ножницата, кавалере — каза д’Артанян на Арамис, — господинът може да ви заподозре в намерения, каквито нямате.

След това се обърна към Мордаунт.

— Господине — му каза той, — чакам ви.

— А аз, господа, ви се чудя. Вие спорите кой да започне дуел с мене, без да поискате мнението ми, а струва ми се, че това ме засяга отчасти и мене. Аз ви мразя четиримата, това е вярно, но в различна степен. Надявам се да ви убия четиримата, но имам по-голям шанс да убия първия, отколкото втория, втория, отколкото третия и третия, отколкото последния. Затова искам да ми дадете правото да си избера противника. Ако ми откажете това право, убийте ме, убийте ме, но няма да се бия.

Четиримата приятели се спогледаха.

— Това е справедливо — казаха Портос и Арамис, като се надяваха, че изборът ще падне на тях.

Атос и Арамис мълчаха; но мълчанието им изразяваше съгласие.

— И така — рече Мордаунт сред дълбокото и тържествено мълчание, което царуваше в тая тайнствена къща, — и така аз избирам за пръв свой противник този от вас, който, не смятайки се повече за достоен да носи името граф Дьо Ла Фер, се е нарекъл Атос.

Атос скочи от стола си, сякаш някаква пружина го изправи на крака. Но за голямо учудване на приятелите си, след като постоя малко неподвижен и мълчалив, поклати глава и каза:

— Господин Мордаунт, всеки дуел между нас двама е невъзможен. Направете на някой друг тая чест, с която ме удостоихте.

И седна отново.

— А, ето вече един се уплаши — рече Мордаунт.

— Гръм и мълния! — извика д’Артанян, като скочи към младия човек. — Кой каза тук, че Атос се е уплашил?

— Нека си говори, д’Артанян — продължи Атос с тъжна и презрителна усмивка.

— Това ли е решението ви, Атос? — попита гасконецът.

— Неотменимо.

— Добре, да не говорим повече за това.

След това се обърна към Мордаунт и продължи:

— Чухте, господине, граф дьо Ла Фер не иска да ви направи честта да кръстоса шпагата си с вас. Изберете някого от нас вместо него.

— Щом не се бия с него, все ми е едно с кого ще бъде — отвърна Мордаунт. — Сложете имената си в една шапка и ще изтегля наслуки.

— Добра идея — каза д’Артанян.

— Действително това средство решава всичко — забеляза Арамис.

— Как не се сетих за това — рече Портос, — а пък е

толкова просто!

— Хайде, Арамис — каза д’Артанян, — напишете имената ни с тоя хубав ситен почерк, с който пишехте на Мари Мишон, за да я предупредите, че майката на господина възнамерява да убие милорд Бъкингам.

Мордаунт понесе тая нова атака, без да му трепне окото; той стоеше прав, със скръстени ръце и изглеждаше толкова спокоен, колкото може да бъде човек в неговото положение. Това беше гордост, ако не смелост, а тя прилича много на смелостта.

Арамис се приближи до писалищната маса на Кромуел. откъсна три еднакви листчета, написа на първото името си, а на двете останали имената на другарите си и ги показа на Мордаунт, който, без да ги чете, направи знак с глава, че напълно му вярва. След това ги сви на тръбички, сложи ги в една шапка и ги подаде на младия човек.

Мордаунт бръкна в шапката, извади едно от трите листчета и го хвърли презрително на масата, без да го чете.

— А, змийче! — измърмори д’Артанян. — Бих дал всичките си шансове за чина мускетарски капитан, само на това листче да бъде моето име!

Арамис разви листчето; но колкото и да се мъчеше да изглежда спокоен и хладнокръвен, виждаше се, че гласът МУ трепере от омраза и желание за дуел.

— Д’Артанян.! — прочете той с висок глас.

Д’Артанян извика от радост.

— А! Значи има небесно правосъдие! — извика той.

След това се обърна към Мордаунт и прибави:

— Надявам се, господине, че сега нямате никакво възражение, нали?

— Никакво, господине — отвърна Мордаунт, като изтегли на свой ред шпагата си и опря върха й на ботуша си.

Щом се увери, че желанието му ще се изпълни и че неговият човек няма да се изплъзне, д’Артанян си възвърна цялото спокойствие и хладнокръвие и дори бавността, с каквато обикновено се приготвяше за тая важна работа, която се нарича дуел. Той засука бързо маншетите си и изтърка подметката на десния си крак в паркета, което не му попречи да забележи, че Мордаунт хвърли повторно около себе си особен поглед, забелязан вече веднъж от него. — Готов ли сте, господине? — попита той най-после.

— Аз ви чакам, господине — отговори Мордаунт, като вдигна глава и обгърна д’Артанян с поглед, изразът на който не може да се опише.

— Тогава пазете се, господине — каза гасконецът, — защото много добре владея шпагата.

— И аз също — отвърна Мордаунт.

— Толкова по-добре; съвестта ми ще бъде по-спокойна. Защищавайте се!

— Минутка! — спря го младият човек. — Дайде ми дума, господа, че няма да ме нападате вкупом, а подред.

— Ти искаш това само за да си направиш удоволствието да ни обидиш, малка змийо! — извика Портос.

— Не, за да ми бъде спокойна съвестта, както преди малко каза господинът.

— Това е с друга цел — промърмори д’Артанян, като поклати глава и погледна с известно безпокойство около себе си. .

— Честна дума на благородник! — казаха заедно Арамис и Портос.

— В такъв случай, господа — рече Мордаунт, — отдръпнете се в някой ъгъл като господин граф дьо Ла Фер, който, макар че не пожела да се дуелира, знае, изглежда, правилата на дуела. Направете ни място, то ни е необходимо.

— Добре — каза Арамис.

— Колко церемонии! — забеляза Портос.

— Отдръпнете се, господа — рече д’Артанян; — не трябва да даваме на господина нито най-малкия повод да се държи лошо, което той, струва ми се, желае много, въпреки цялото ми уважение към него.

Тая нова подигравка не промени безстрастното лице на Мордаунт.

Портос и Арамис се отдръпнаха в най-близкия ъгъл до тоя, където седеше Атос, така че двамата противници останаха посред стаята, осветени от пълната светлина на двете лампи, които бяха поставени върху писалищната маса на Кромуел. От само себе си се разбира, че светлината отслабваше, колкото повече се отдалечаваше от осветения център.

— Хайде, господине, готов ли сте най-после? — каза д’Артанян.

— Готов съм — отвърна Мордаунт.

Двамата направиха едновременно крачка напред и благодарение на това движение шпагите им се кръстосаха.

Д’Артанян беше извънредно добър фехтовчик, за да си позволи да се забавлява, както се казва на академичен език, да опипва противника си. Той нанесе бляскав и бърз лъжлив удар, Мордаунт го отби.

— Аха! — извика той с доволна усмивка.

И без да губи време, мислейки, че вижда пролука, нанесе прав и бърз като светкавица удар.

Мордаунт отби и тоя удар с едва забележимо движение на върха на шпагата.

— Започвам да мисля, че само се забавляваме — каза д’Артанян.

— Да — промърмори Арамис, — но забавлявайте се предпазливо.

— Пусто да остане! Внимавайте, приятелю — обади се Портос.

Мордаунт се усмихна на свой ред.

— А, господине, каква отвратителна усмивка! — извика д’Артанян. — Дяволът ви е научил да се усмихвате така, нали?

Мордаунт отговори само с опит да избие шпагата на Д’Артанян. Гасконецът не очакваше да срещне толкова сила в това слабо наглед тяло. Но той също тъй ловко отби удара на Мордаунт и шпагата на противника му се

плъзна по дължината на неговата шпага, без да засегне гърдите му. Мордаунт направи бързо крачка назад. — А, вие отстъпвате — каза д’Артанян, — вие завивате? Както обичате, аз печеля от това: не виждам злата ви усмивка. Ето съвсем съм на сянка. Толкова по-добре! Не можете да си представите, господине, какъв лъжлив поглед имате, особено когато ви е страх. Погледнете в очите ми и ще видите това, което вашето огледало няма да ви покаже никога: честен и откровен поглед. г Мордаунт не отговори нищо на тоя поток от думи, не много изящен, но присъщ на д’Артанян, който имаше за принцип да занимава противника си. Той отстъпваше, като продължаваше да завива, и най-после успя да си размени мястото с д’Артанян.

Усмихваше се все повече и повече. Тая усмивка започна да безпокои гасконеца.

„Хайде, хайде, трябва да свършим — помисли си д’Артанян. — Тоя проклетник има железни крака. Напред!“ И на свой ред нападна Мордаунт, който продължи да отстъпва, но очевидно с някаква цел, без да направи нито една грешка, от която д’Артанян да може да се възползува, и без да сваля нито за миг шпагата си от линията. Но тъй като дуелът се водеше в стая и дуелиращите се имаха малко място, Мордаунт допря, крак до стената и се опря с лявата ръка на нея.

— А! — каза д’Артанян. — Сега вече няма къде да отстъпвате, драги приятелю! Господа — продължи той, като стисна устни и се намръщи, — виждали ли сте някога скорпион, закован на стена? Не? Е добре, сега ще видите…

В една секунда д’Артанян нанесе три ужасни удара на Мордаунт. Но и трите го засегнаха съвсем леко. Д’Артанян не можеше да разбере каква е тая работа. Тримата приятели гледаха със затаен дъх и с пот на челото.

Най-после д’Артанян, приближил се твърде много, отстъпи на свой ред крачка назад, за да подготви или по-скоро да нанесе четвърти удар; за него дуелът, като шахматната игра, беше обширна комбинация, на която всички подробности произтичаха една от друга. Но в тоя миг, когато след бързо лъжливо движение той нападна със светкавична бързина, стената сякаш се разцепи на две: Мордаунт изчезна в зиналия отвор и шпагата на д’Артанян, попаднала между двете стени, се счупи, като че ли беше от стъкло.

Д’Артанян направи крачка назад. Стената се затвори.

Докато се защищаваше, Мордаунт отстъпваше към тайната врата, през която, както видяхме, излезе Кромуел. Щом я достигна, той потърси с лявата ръка копчето и го натисна; след това изчезна, както в театъра изчезват злите духове, които могат да минават през стените.

Гасконецът избълва страшно проклятие, на което от другата страна на стената отговори див смях, зловещ смях, който смръзна кръвта дори на скептика Арамис.

— Тук, господа! — викна д’Артанян. — Да издъним тая врата.

— Това е дяволът в човешки образ! — извика Арамис, като дотича при зова на приятеля си.

— Той ще ни се изплъзне, пусто да остане, ще ни се изплъзне! — изрева Портос, като налегна с широкото си рамо вратата, която не се помръдна дори, задържана от някаква тайна пружина.

— Толкова по-добре! — глухо промърмори Атос.

— Подозирах това, пусто опустяло! — каза д’Артанян, като се изтощаваше в напразни усилия. — Подозирах го. Когато тоя мръсник почна да се върти по стаята, предвиждах някоя безчестна маневра, досещах се, че крои нещо. Но кой можеше да очаква това?

— Това е страшно нещастие, което ни изпраща дяволът, приятелът му! — извика Арамис.

— Това е явно щастие, което ни изпраща сам бог! — каза Атос с нескривана радост.

— Наистина вие се излагате, Атос! — отвърна д’Артанян, като сви рамене и изостави вратата, която решително не искаше да се отвори. — Как можете да говорите такива неща на хора като нас, пусто опустяло? Значи вие не разбирате положението?

— Какво има? Какво положение? — попита Портос.

— В тая игра който не убие, ще бъде убит — отговори д’Артанян. — Позволете да узная сега, мили мой, влиза ли във вашите изкупителни обряди господин Мордаунт да

ни принесе в жертва на синовната си любов? Ако е такова мнението ви, кажете го откровено.

— О, д’Артанян, приятелю мой!

— Може ли да се гледат нещата от тая гледна точка? Тоя подлец ще ни изпрати сто войници, които ще ни скълцат на прах в тоя хаван на господин Кромуел. Хайде, приятели, на път! Ако останем тук само пет минути, свършено е с нас.

— Да, имате право, на път! — казаха Атос и Арамис.

— А къде ще отидем? — попита Портос.

— В странноприемницата, мили приятелю, да дигнем пъртушините и конете си; а оттам, ако е рекъл господ, право във Франция, където поне зная как са построени къщите. Нашата фелука ни чака; бога ми, това е голямо щастие за нас.

И превръщайки думите в дела, д’Артанян сложи счупената си шпага в ножницата, вдигна шапката си, отвори вратата към стълбата и слезе бързо, последван от тримата си другари.

На вратата бегълците срещнаха слугите си и ги попитаха за Мордаунт: те не бяха видели да излиза никой.

XII. ФЕЛУКАТА „СВЕТКАВИЦА“

Д’Артанян не се излъга: Мордаунт нямаше време за губене и не го изгуби. Той знаеше с каква бързина неприятелите му вземат решения и ги изпълняват и реши да постъпи като тях. Тоя път мускетарите бяха срещнали достоен противник.

След като затвори грижливо вратата след себе си, Мордаунт се спусна в подземието, сложи безполезната си вече шпага в ножницата, отиде в съседната къща и се спря, за да се опипа и да си поеме дъх.

— Добре — каза си той, — нищо, почти нищо! … Просто драскотини: две на ръката и една на гърдите. Аз нанасям по-добри рани. Нека попитат Бетюнския палач, чичо ми лорд Уинтър и краля Чарлз! А сега не трябва да се губи нито секунда, защото една изгубена секунда може да

ги спаси, а те трябва да умрат четиримата заедно, наведнъж, поразени от човешкия огън, щом божият огън не ги поразява. Те трябва да изчезнат тъй, че и следа да не остане от тях. И така, да тичам, докато краката ми държат, докато сърцето ми не се пръсне в гърдите, но да стигна преди тях.

И Мордаунт тръгна бързо, но равномерно към първата кавалерийска казарма, която се намираше на около четвърт левга. Той измина тая четвърт левга за четирипет минути.

Щом стигна в казармата, каза името си, взе най-добрия кон от конюшнята, скочи на него и се спусна на път. След четвърт час беше в Грийнуич.

— Ето пристанището — промърмори той. — Тая тъмна точка там в далечината е Кучешкият остров. Добре! Пристигнал съм половин час преди тях… може би и цял час. Какъв съм глупак! Едва не се задуших от безумното си бързане. А сега — прибави той, като се надигна на стремената, за да види по-добре въжетата и мачтите, — сега как да намерим „Светкавица“? Де е „Светкавица“?

В същия миг, когато си казваше мислено тия думи, някакъв човек, който лежеше на свитък от въжета, стана, сякаш в отговор на мисълта му, и направи няколко крачки към Мордаунт.

Мордаунт извади носна кърпичка от джоба си и я размаха. Човекът го загледа внимателно, но остана на мястото си, без да направи крачка напред или назад.

Мордаунт върза възел на всеки край на кърпичката. Човекът се приближи до него. Това беше, както знаем, условният знак. Морякът беше с широк ямурлук, който скриваше фигурата и лицето му.

— Господине — каза морякът, — не идвате ли случайно от Лондон, за да се поразходите по море?

— Точно така — отговори Мордгаут, — към Кучешкия остров.

— Тъй, тъй. И навярно господинът има известно предпочитание? Желае не какъвто и да е кораб,? Иска бързоходен кораб, бърз …

— Като светкавица — отговори Мордаунт.

— Добре. Тогава господинът търси моя кораб, аз съм шкиперът, който му е необходим.

— И аз мисля така — каза Мордаунт, — особено ако не сте забравили знака, по който мога да ви позная.

— Ето го, господине — рече морякът и извади от джоба на ямурлука си кърпичка с възли на четирите краища.

— Отлично, отлично! — извика Мордаунт и скочи от коня си. — Сега няма време за губене. Изпратете коня ми в най-близката странноприемница и ме заведете на кораба си.

— А другарите ви? — попита морякът. — Аз мислех, че сте четирима, без да се смятат слугите.

— Слушайте — каза Мордаунт и се приближи до моряка, — аз не съм тоя, когото чакате, а и вие не сте тоя, когото те се надяват да срещнат тук. Вие сте заместили капитан Роджър, нали? Вие сте тук по заповед на генерал Кромуел и аз идвам от негово име.

— Действително аз ви познавам — рече шкиперът. — Вие сте капитан Мордаунт.

Мордаунт потрепера.

— О, не се плашете — прибави шкиперът, като свали капюшона си и си откри главата, — аз съм приятел.

— Капитан Грослоу! — извика Мордаунт.

— Същият. Генералът си спомни, че едно време бях морски офицер, и ми възложи тая експедиция. Има ли някаква промяна?

— Не, никаква. Напротив, всичко остава в същото положение.

— За миг помислих, че смъртта на краля…

— Смъртта на краля само ускори бягството им; след четвърт час, след десет минути може би те ще бъдат тук.

— Тогава защо дойдохте?

— За да отплувам с вас.

— Аха! Да не би генералът да се съмнява в моето усърдие?

— Не. Но искам да присъствувам лично на отмъщението ми. Няма ли кой да вземе коня ми?

Грослоу свирна. Появи се някакъв моряк.

— Патрик — каза Грослоу, — закарайте тоя кон в конюшнята на най-близката странноприемница. Ако ви попитат чий е, кажете, че е на един ирландски благородник.

Морякът се отдалечи, без дума да продума.

— А не се ли страхувате, че ще ви познаят? — попита Мордаунт.

— Няма никаква опасност в тоя костюм, под тоя ямурлук и в тая тъмна нощ. Впрочем вие сам не ме познахте, а те ще ме познаят още по-малко.

— Наистина — рече Мордаунт, — освен това те няма и да помислят за вас. Всичко е готово, нали?

— Да.

— Товарът е на кораба?

— Да.

— Пет пълни бъчви?

— И петдесет празни.

— Точно така.

— Караме порто в Анверс.

— Чудесно. Сега ме заведете на борда и се върнете на поста си, защото те могат да пристигнат всеки момент.

— Готов съм.

— От голямо значение е никой от вашите хора да не ме види, когато се качвам.

— Целият ми екипаж се състои от един човек и аз съм сигурен в него като в самия себе си. При това тоя човек не ви познава и подобно на другарите си е готов да се подчини на заповедите ни, но той не знае нищо.

— Добре. Да вървим.

Те се спуснаха към Темза. Една малка лодка беше привързана с желязна верига за брега. Грослоу притегли лодката, задържа я, докато Мордаунт се качваше на нея, след това скочи на свой ред вътре, улови греблата и почна да гребе така, че да докаже истината на казаното преди малко, тоест, че не беше забравил морската си служба.

След пет минути те се измъкнаха от тоя свят от кораби, които още по онова време задръстваха крайбрежието на Лондон, и Мордаунт видя малката, фелука, която като черна точка се клатушкаше на котвата на около осемстотин метра от Кучешкия остров.

Като се приближиха до „Светкавица“, Грослоу свирна по особен начин и веднага над борда се показа една човешка глава.

— Вие ли сте, капитане? — попита тоя човек.

— Да, хвърли стълбата.

Грослоу приближи лодката до самата фелука.

— Качвайте се! — каза той на другаря си.

Без да отговори, Мордаунт улови въжето и се покатери по него с ловкост и самоувереност, необичайни за неморяк; но жаждата за отмъщение заместваше у него навика и го правеше способен на всичко.

Както предвидя Грослоу, морякът, който караулеше на

„Светкавица“, сякаш не забеляза дори, че капитанът му се върна не сам.

Мордаунт и Грослоу се приближиха до капитанската каюта. Тя беше временна кабина, построена от дъски върху палубата.

Почетната каюта беше отстъпена от капитан Роджър на пътниците му.

— А те? … Де ще бъдат те? — попита Мордаунт.

— На другия край — отговори Грослоу.

— И няма какво да правят тук, нали?

— Абсолютно нищо.

— Чудесно! Ще се скрия у вас. Върнете се в Грийнуич и ги доведете. Имате ли лодка?

— Тая, с която дойдохме.

— Тя ми се видя лека и бърза.

— Истинска пирога.

— Привържете я към кърмата с конопено въже, сложете й гребла, за да плува след кораба и за да можем да отрежем само въжето, когато стане нужда. Снабдете я с ром и сухари. Ако случайно морето се развълнува, вашите хора ще бъдат много доволни, когато намерят с какво да се подкрепят.

— Всичко ще бъде направено, както казвате. Искате ли да посетите барутното помещение?

— Не, после, когато се завърнете. Искам сам да сложа фитила, за да бъда сигурен, че няма да гори дълго. Само крийте добре лицето си, за да не ви познаят.

— О, бъдете спокоен!

— Вървете, ето че в Грийнуич бие десет часът. Действително десетте удара на една камбана долетяха

печално по въздуха, под огромните облаци, които се носеха по небето като безшумни вълни

Грослоу хлопна вратата, която Мордаунт затвори отвътре, заповяда на караулещия моряк да пази най-внимателно и се спусна в лодката. Тя се понесе бързо: вълните се запениха под греблата.

Духаше студен вятър и на пристанището нямаше никой, когато Грослоу пристигна в Грийнуич; много лодки бяха тръгнали, възползувайки се от прилива. Точно когато слизаше на брега, Грослоу чу конски тропот по пътя, настлан с обли камъни.

— Охо! — каза той. — Мордаунт беше прав, като ме караше да бързам. Нямало е време за губене. Ето ги.

Действително това бяха нашите приятели или по-скоро авангардът им, който се състоеше от д’Артанян и Атос. Щом пристигнаха до мястото, където стоеше Грослоу, те се спряха, сякаш се досетиха, че именно с него ще имат работа. Атос слезе от коня, спокойно извади кърпичка с четири възела на ъглите и я размаха, докато д’Артанян, предпазлив както винаги, остана полунаведен на коня си с ръка в кобура на пистолета.

В началото Грослоу не знаеше дали това са очакваните от него хора и се скри зад един от тия железни колове, забити в земята, които служат за връзване на корабните въжета; но като видя условния знак, той стана и тръгна право към благородниците. Беше добре завит с ямурлука си и не можеше да се види лицето му. Но нощта беше тъй тъмна, че тая предпазна мярка ставаше излишна.

Все пак проницателният поглед на Атос откри веднага, въпреки мрака, че това не беше Роджър.

— Какво искате? — запита той Грослоу, като направи крачка назад.

— Искам да ви кажа, милорде — отговори Грослоу с ирландски изговор, — че вие търсите капитан Роджър, но го търсите напразно.

— Защо? — попита Атос.

— Защото тая сутрин той падна от една мачта и си счупи крака. Но аз съм негов братовчед; той ми разказа цялата работа и ми поръча да срещна вместо него и да заведа, където пожелаят, благородниците, които ми покажат кърпичка с възли на четирите ъгли като тая, която държите в ръка, и като тая в джоба ми.

И с тия думи Грослоу извади от джоба си кърпичката, която беше показал вече на Мордаунт.

— Това ли е всичко? — попита Атос.

— Съвсем не, милорде; обещани са още седемдесет и пет ливри, ако ви закарам здрави и читави в Булон или в друго място на Франция, което ми посочите.

— Какво ще кажете за това, д’Артанян? — попита Атос

на френски.

— Какво казва, най-напред? — отговори гасконецът.

— А, наистина — рече Атос, — забравих, че не разбирате английски.

И предаде на д’Артанян разговора си с капитана.

— Това ми се струва много правдоподобно — каза гасконецът.

— И на мен също — прибави Атос.

— При това — продължи д’Артанян, — ако тоя човек ни мами, винаги ще можем да му пръснем мозъка.

— И кой ще ни кара?

— Вие, Атос; вие знаете много неща и не се съмнявам, че знаете да карате и кораб.

— Бога ми — отговори Атос с усмивка, — вие се шегувате, приятелю, а при това почти налучкахте истината: баща ми искаше да служа във флотата и аз имам смътни познания по управляване на кораб.

— Виждате ли! — извика д’Артанян.

— И така, идете за приятелите ни, д’Артанян, и ги доведете; сега е единадесет часа, нямаме време за губене.

Д’Артанян се приближи към двамата конници, които с пистолети в ръка стояха на стража при най-близките къщи и поглеждаха назад по пътя: малко по-далече, под един навес, трима други конници дебнеха и сякаш също чакаха.

Двамата пазачи на пътя бяха Портос и Арамис.

Тримата конници под навеса бяха Мускетон, Блезоа и Гримо; само че погледнат по-отблизо, Гримо изглеждаше двоен, защото на седлото зад него седеше братът на Пари, който трябваше да закара обратно в Лондон конете на благородниците и на слугите им; те бяха дадени на съдържателя срещу дълговете, направени през време на престоя им у него. Благодарение на тая търговска сделка четиримата приятели можаха да се сдобият с не много голяма сума, но достатъчна за покриване на неочакваните разходи, които можеха да се случат по пътя.

Д’Артанян повика Портос и Арамис, а те дадоха знак на хората си да слязат от конете и да отвържат багажа от седлата.

Братът на Пари се раздели не без съжаление с приятелите си; предлагаха му да дойде във Франция, но той отказа решително.

— Това е много просто — каза Мускетон. — Той все още мисли за Грослоу.

Читателят си спомня, че капитан Грослоу беше счупил

главата му.

Малкият отряд отиде при Атос. Но д’Артанян бе обзет отново от обичайната си недоверчивост; струваше му се, че кеят е много пуст, нощта много тъмна, а шкиперът

много сговорчив.

Той разказа на Арамис за злополуката с Роджър. Арамис, също тъй недоверчив, усили още повече подозренията му.

По лекото цъкане с език Атос разбра, че гасконецът се

безпокои.

— Нямаме време да бъдем недоверчиви — каза той. —

Лодката ни чака, да се качваме.

— При това — прибави Арамис — кой ни пречи да бъдем недоверчиви и все пак да се качим? Само няма да откъсваме очи от шкипера.

— И ако не върви право, ще го убия. Туйто.

— Добре го каза, Портос — рече д’Артанян. — Да се качим. Върви напред, Мускетон.

Д’Артанян спря приятелите си, като остави слугите да минат първи, за да види дали е здрава дъската, прехвърлена между брега и лодката. .,

Тримата слуги минаха благополучно.

След тях тръгна Атос, после Портос, после Арамис. Д’Артанян мина последен, като продължаваше да клати глава.

— Какво ви е, приятелю мой? — попита Портос. — Честна дума, вие можете да уплашите самия Цезар!

— Какво ли? — отговори д’Артанян. — Не виждам на пристанището нито надзирател, нито часовой, нито митничар.

— Какво се оплаквате! — продължи Портос. — Всичко

върви по мед и масло.

— Всичко върви много добре, Портос. Най-после няма значение, добър е господ.

Щом вдигнаха дъската, шкиперът седна край кормилото и даде знак на един моряк, който, въоръжен, с дълъг прът, започна да маневрира, за да прекара лодката през тоя лабиринт от кораби, в който се намираше.

Другият моряк седеше от лявата страна с гребло в ръка.

Когато стана възможно да си служат с греблата, другарят му се присъедини към него и лодката тръгна по-бързо.

— Най-после заминаваме — каза Портос.

— Уви, заминаваме сами! — прибави граф дьо Ла Фер.

— Да, но заминаваме заедно, четиримата, и без нито една драскотина; това е утешение.

— Още не сме пристигнали — обади се д’Артанян. — Пазете се от срещи!

— Е, мили мой — рече Портос, — вие сте като гарваните: вечно грачите за нещастие. Кой може да ни срещне в такава тъмна нощ, когато на двайсет крачки не се вижда нищо?

— Да, но утре сутринта? — възрази д’Артанян.

— Утре сутринта ще бъдем в Булон.

— От все сърце желая това — каза гасконецът — и признавам слабостта си. Слушайте, Атос, вие ще се смеете, но докато бяхме на пушечен изстрел от насипа и от корабите, все чаках, че някакъв страшен залп от мускети ще ни унищожи всичките.

— Но това е невъзможно — забеляза Портос с присъщия си здрав смисъл, — защото заедно с нас биха убили шкипера и моряците.

— Хайде де, голяма работа за господин Мордаунт! Мислите ли, че това ще го спре?

— Най-после — рече Портос, — много съм доволен, дето д’Артанян си признава, че го е страх.

— Не само си признавам, но се и хваля с това. Не съм носорог като вас. Ей, какво е това?

— „Светкавица“ — отговори шкиперът.

— Значи пристигнахме? — попита Атос на английски.

— Пристигаме — отвърна капитанът. Действително след три удара с греблата се намериха

при фелуката.

Морякът чакаше, стълбата беше готова; той позна лодката.

Атос се качи с ловкостта на истински моряк; Арамис — с Дългогодишния навик към въжени стълби и към други Повече или по-малко сполучливи изобретения, които съществуват за преминаване на забранени пространства.

д’Артанян — като ловец на различни диви кози; Портос — с помощта на силата си, която заместваше всички други способности у него.

Със слугите тая операция беше по-мъчна. Съвсем не за Гримо, тънък и дълъг като котка, който намираше винаги начин да се промъкне навсякъде, но за Мускетон и за Блезоа: моряците бяха принудени да ги повдигнат на ръце, след което Портос ги улови за яката на дрехата и ги постави право на палубата.

Капитанът заведе пътниците си до каютата, предназначена за тях; тя се състоеше от една стая, в която трябваше да живеят заедно; след това той поиска да се отдалечи под предлог, че трябва да даде някои заповеди.

— Една минута — каза д’Артанян. — Колко души имате на борда, капитане?

— Не разбирам — отговори запитаният на английски.

— Попитайте го на езика му, Атос. Атос повтори въпроса на английски.

— Трима — отговори Грослоу, — без да броя себе си, разбира се.

Д’Артанян разбра отговора, защото капитанът показа три пръста.

— О, трима — каза д’Артанян, — започвам да се успокоявам. Няма значение, докато се нареждате, аз ще обиколя фелуката.

— А аз ще се заема с вечерята — обади се Портос.

— Това е хубаво и великодушно намерение, Портос, приведете го в изпълнение. А вие, Атос, дайте ми Гримо, който в компанията на приятеля си Пари се научи да дърдори малко английски; той ще ми служи за преводач.

— Идете, Гримо — заповяда Атос.

На палубата се намираше един фенер. Д’Артанян го повдигна с едната ръка, взе пистолет в другата и каза на шкипера:

— Come1.

Тая дума и Goddam2 беше всичко, което можа да запомни от английския език.

——

1 Come (анг.) — Елате.

2 Goddam (анг.) — Дявол да го вземе.

Д’Артанян слезе през люка на долната палуба.

Тя беше разделена на три отделения: това, в което слезе д’Артанян, се простираше от третата мачта до края на кърмата и се намираше следователно под пода на стаята, в която Атос, Портос и Арамис се готвеха да прекарат нощта; второто заемаше средната част на кораба и беше предназначено за слугите; третото се намираше под носовата част, тоест под кабината, стъкмена набързо от капитана, в която Мордаунт се скри.

Д’Артанян слезе по стълбата, протегнал напред ръката си с фенера, и каза:

— Охо, колко бъчви! Също като в пещерата на Али Баба.

Приказките „Хиляда и една нощ“ току-що бяха преведени за първи път и бяха много на мода по това време.

— Какво казвате? — попита капитанът на английски. Д’Артанян го разбра по интонацията на гласа.

— Искам да зная какво има в тия бъчви — рече д’Артанян и постави фенера си на едно от буретата.

Шкиперът направи движение да се изкачи назад по стълбата, но се удържа и отговори:

— Порто.

— А, вино порто? — каза д’Артанян. — Чудесно, значи няма да умрем от жажда.

След това се обърна към Грослоу, който си триеше едрите капки пот по челото, и попита:

— И пълни ли са? Гримо преведе въпроса.

— Някой са пълни, а някои са празни — отговори Грослоу с глас, който въпреки усилията му издаваше неговото безпокойство.

Д’Артанян почука с пръст по бъчвите и разбра, че пет от тях са пълни, а другите празни; след това, за най-голям ужас на англичанина, вмъкна фенера си между бъчвите, видя, че там няма нищо, и каза:

— Хайде, можем да вървим нататък!

Той се приближи до вратата, която водеше във второто отделение.

— Чакайте — рече останалият назад англичанин, все още обзет от току-що описаното вълнение, — чакайте, ключът на тая врата е у мене.

Той мина бързо пред д’Артанян и Гримо и с разтреперана ръка мушна ключа в ключалката. Те влязоха във второто отделение, където Мускетон и Блезоа се готвеха да вечерят.

Тук очевидно нямаше какво да се търси и гледа: виждаха се всички ъгли и кътчета при светлината на лампата, която осветяваше достойните другари.

Преминаха в третото отделение.

Тук беше помещението на моряците.

Цялата мобилировка се състоеше от три-четири хамака, закачени на тавана, една маса, поддържана с въжета от всяка страна, и две гнили и изкривени пейки. Д’Артанян повдигна дветри стари платна, които висяха на стените, не видя нищо подозрително и се изкачи на горната палуба.

— А тая каюта? — попита д’Артанян.

Гримо преведе на английски думите на мускетаря.

— Тая каюта е моята — отговори шкиперът. — Искате ли да влезете?

— Отворете вратата — каза д’Артанян. Англичанинът се подчини. Д’Артанян протегна ръката

си с фенера, мушна главата през полуотворената врата и като видя, че стаята прилича на килия, рече:

— Добре, ако има армия на фелуката, тя не е скрита тук. Хайде сега да видим дали Портос е намерил вечеря.

Като поблагодари на шкипера с кимване на главата, той се върна в почетната каюта, където бяха приятелите му.

Навярно Портос не беше намерил нищо или ако бе намерил нещо, умората беше надделяла над глада, защото, завит с мантията си, той спеше дълбоко, когато влезе д’Артанян.

Люлени от меките движения на първите морски вълни, Атос и Арамис започваха също да задремват; те отвориха очи, когато чуха, че влезе другарят им.

— Е какво? — попита Арамис.

— Всичко е наред — отговори д’Артанян. — Можем да спим спокойно.

Като чу тия успокоителни думи, Арамис отпусна отново

глава. Атос кимна приветливо. А д’Артанян, който, подобно на Портос, имаше още повече нужда от сън, отколкото от ядене, освободи Гримо и легна на мантията си с гола шпага, и то така, че не можеше да се влезе в каютата, без да го блъснат.

XIII. ВИНОТО ПОРТО

След десетина минути господарите заспаха; но не и слугите, измъчвани от глад и особено от жажда.

Блезоа и Мускетон си приготвяха легло, което се състоеше от една дъска и един куфар, докато на една маса, висяща като в съседната каюта, се клатушкаха в такт с морските вълни кана с бира и три чаши.

— Проклето клатушкане! — каза Блезоа. — Чувствувам, че с мене ще стане същото, което изкарах, когато идвахме натука.

— И против морската болест — прибави Мускетон — имаме само ечемичен хляб и питие от хмел! Пфу!

— А де е вашата бутилчица, господин Мускетон? — попита Блезоа; той беше приготвил вече леглото си и сега със залитане се приближаваше до масата, край която седеше Мускетон и където успя да седне. — Де е вашата бутилчица? Изгубихте ли я?

— О, не — отговори Мускетон, — Пари я взе. Тия проклети шотландци все са жадни. А вие, Гримо — се обърна той към другаря си, който току-що се беше върнал от огледа с д’Артанян, — жаден ли сте?

— Като шотландец — лаконично отговори Гримо.

Той седна край Блезоа и Мускетон, извади бележник от джоба си и започна да прави сметките на господарите си, на които беше домакин.

— О-ох! — изпъшка Блезоа. — Повръща ми се!

— Ако ви се повръща — наставнически рече Мускетон, —

хапнете нещо.

— От това ли ме карате да хапна? — каза Блезоа с

жален вид, като показа презрително с пръст ечемичения

хляб и каната с бира.

— Блезоа — продължи Мускетон, — не забравяйте, че хлябът е истинската храна на французина, а и не винаги той я има. Попитайте Гримо.

— Да, но бирата — възрази Блезоа с бързина, която правеше чест на находчивостта му, — бирата също ли е истинското питие на французина?

— Колкото за това — каза Мускетон, уловен натясно, като не знаеше какво да отговори, — трябва да призная че не е и че бирата му е също тъй противна, както виното на англичанина.

— Как, господин Мустон — рече Блезоа, усъмнил се тоя път в дълбоките познания на Мускетон, към които изпитваше безгранично учудване в обикновените случаи на живота, как, господин Мустон, англичаните не обичат ли виното?

— Не могат да го търпят.

— Но аз съм виждал как го пият.

— За наказание. И ето ви доказателство — продължи Мускетон надуто: — един английски принц умрял веднъж, защото го поставили в бъчва с малвазия. Чух с ушите си да разказват това на господин абата д’Ербле.

— Простак! — каза Блезоа. — Ех, защо не съм на неговото място!

— Можеш да бъдеш — обади се Гримо, като подреждаше числата си.

— Как така мога? — запита Блезоа.

— Така — отговори Гримо, като пренесе четири наум в следващия ред.

— Мога ли? Обяснете си, господин Гримо.

Мускетон мълчеше, докато Блезоа разпитваше, но по израза на лицето му се виждаше, че мълчи не от равнодушие.

Гримо продължи смятането си и записа общия сбор.

— Порто — каза той тогава, като посочи с ръка първото отделение, което беше посетил с д’Артанян и капитана.

— Как! Тия бъчви, които видях през полуотворената врата?

— Порто — повтори Гримо и започна ново аритметично действие.

— Чувал съм, че портото е отлично испанско вино — обърна се отново Блезоа към Мускетон.

— Безподобно е — каза Мускетон, като се облиза, — безподобно. В избата на господин барон дьо Брасьо има такова вино.

— А ако помолим тия англичани да ни продадат една бутилка? — предложи Блезоа.

— Да ни продадат! — каза Мускетон, в когото се пробудиха старите инстинкти към грабителство. — Ясно се вижда, млади човече, че още нямате опит в живота. Защо ще купуваме, когато можем да вземем и така?

— Да вземем — възрази Блезоа, — да пожелаваме благото на ближния! Това е забранено, струва ми се.

— Де е забранено? — попита Мускетон.

— В божите или черковните, заповеди, не помня вече кои. Но спомням си, че е казано: „Не пожелавай имота на ближния си, нито жена му“.

— Ето още един детински довод, господин Блезоа — с най-покровителствен тон каза Мускетон. — Да, детински, повтарям думата. Питам ви, де сте видели в писанието, че англичаните са наши ближни?

— Наистина никъде го няма това — отговори Блезоа, — или не си го спомням.

— Детински довод, повтарям го — продължи Мускетон. — Ако бяхте воювали десет години като Гримо и мене, драги ми Блезоа, щяхте да знаете да правите разлика между имота на ближния и имота на неприятеля. Ами един англичанин е неприятел, мисля, а това вино порто принадлежи на англичани. Значи то ни принадлежи, защото сме французи. Не знаете ли пословицата: „Каквото докачиш от неприятеля, все е добро“?

Тая реч, подкрепена от целия авторитет, който Мускетон черпеше от дългия си опит, смая Блезоа. Той наведе глава, сякаш да събере мислите си, но изведнъж вдигна чело като човек, въоръжен с необоримо доказателство, и каза

— А господарите ще се съгласят ли с вашето мнение, господин Мустон?

Мускетон се усмихна презрително:

— Значи трябва — каза той — да наруша съня на тия прочути господари, за да им кажа: „Господа, вашият слуга Мускетон е жаден, ще благоволите ли да му позволите да пие?“ Питам ви, какво го интересува господин дьо Брасьо дали съм жаден или не?

— Това вино е много скъпо — забеляза Блезоа, като поклати глава.

— Дори ако златото се пиеше, господин Блезоа, нашите господари пак нямаше да се лишат от това удоволствие. Знайте, че само господин барон дьо Брасьо е толкова богат, че може да изпие цяла бъчва порто, дори ако е принуден да плати по един пистол за всяка капка. Ето защо не виждам причина — продължи Мускетон, като все повече и повече се въодушевяваше от гордост — защо слугите трябва да се лишават от това, от което господарите не биха се лишили.

Мускетон стана, взе каната с бирата, изля я зад борда до последната капка и тръгна величествено към вратата, която водеше в съседното отделение.

— Аха, заключена! — каза той. — Тия проклети англичани са страшно недоверчиви!

— Заключена! — повтори Блезоа не по-малко разочаровано. — А, пусто да остане! Много жалко! А пък усещам как червата ми просто се обръщат.

Мускетон се обърна към Блезоа със съвсем жално лице, от което се виждаше, че споделя напълно разочарованието на добрия момък.

— Заключена! — повтори той.

— Но — реши се да опита Блезоа — аз чух, господин Мустон, как разказвахте, че веднъж, когато сте били млад, в Шантии, струва ми се, вие сте хранили вашия господар и себе си, като сте ловил яребици с примка, шарани с въдица и бутилки с ласо.

— Така е — отговори Мускетон, — това е самата истина и ето Гримо може да го потвърди. Но избата имаше отдушник и виното беше в бутилки. Не мога да хвърлям ласото през тая преграда, нито да изтеглям с връв бъчва с вино, която тежи може би сто килограма.

— Не, но можете да извадите дветри дъски от преградата и да пробиете със свредел дупка на една от бъчвите — забеляза Блезоа.

Мускетон облещи кръглите си очи и погледна Блезоа като човек, учуден, че вижда в друг човек качества, за които дори не е подозирал.

— Наистина това е възможно — отговори той. — Но отде да вземем длето, за да махнем дъските, и свредло, за да пробием бъчвата?

— От връзката с инструментите — каза Гримо, като правеше баланс на сметките си.

— А, да, от връзката с инструментите — рече Мускетон, — аз и не помислих за нея.

Действително Гримо беше не само домакин на групата, но и неин оръжейник; освен приходо-разходната книга той имаше връзка с инструменти. А тъй като Гримо беше крайно предвидлив човек, тая връзка, грижливо скрита в пътническата му чанта, съдържаше всички инструменти от първа необходимост.

Следователно в нея имаше свредел с достатъчни размери.

Мускетон го взе.

Колкото за длетото, не стана нужда да го търси много далеч: ножът, който висеше на пояса му, можеше да го замести успешно. Мускетон потърси място, където дъските не бяха прилепнали, което не бе трудно да се намери, и веднага се залови за работа.

Блезоа го гледаше с възхищение, смесено с нетърпение, и от време на време се осмеляваше да прави умни и полезни забележки как да се извади гвоздей или да се натисне дъската с ножа.

След една минута Мускетон изкърти три дъски.

— Готово! — забеляза Блезоа.

Мускетон съвсем не приличаше на оная жаба в баснята, която си въобразявала, че е по-голяма, отколкото е всъщност. За нещастие той не можа да намали корема си, както беше успял да намали името си с една трета. Опита се да мине през отвора, но видя със съжаление, че трябва да извади най-малко още дветри дъски, за да може да се промъкне.

Той въздъхна и се залови отново за работа.

Но Гримо свърши сметките си, стана и с най-голям интерес към извършваната работа се приближи до двамата другари; видя как напразно Мускетон се мъчеше да достигне обетованата земя.

— Аз — каза той.

Тая единствена дума струваше цял сонет, който, както е известно, струва цяла поема. Мускетон се обърна.

— Какво, вие? — попита той.

— Да, аз ще мина.

— Наистина — съгласи се Мускетон, като погледна дългото и тънко тяло на приятеля си, — вие ще минете, и дори лесно.

— Вярно, той знае пълните бъчви — забеляза Блезоа, — тъй като ходи вече в избата с господин кавалера д’Артанян. Позволете на господин Гримо да мине, господин

Мустон.

— И аз ще мина също тъй добре като Гримо — слабо засегнат отговори Мускетон.

— Да, но ви трябва много повече време, а аз умирам от жажда. Усещам, че червата ми се обръщат все повече и повече.

— Тогава минете, Гримо — рече Мускетон и подаде каната от бирата и свредлото на тоя, който предприемаше експедицията вместо него.

— Изплакнете чашите — каза Гримо.

След това кимна приятелски на Мускетон, сякаш желаеше да се извини, че той завършва експедицията, тъй бляскаво започната от друг, пропълзя като змия през зеещия отвор и изчезна.

Блезоа изглеждаше възхитен, във възторг. От всичките подвизи, извършени в Англия от необикновените хора, на които те имаха честта да служат, тоя му се струваше безспорно най-чудният.

— Ще видите — рече тогава Мускетон, като гледаше Блезоа с превъзходство, което младежът не се и опита дори да оспори, — ще видите, Блезоа, как ние, старите войници, пием, когато сме жадни.

— Мантията — се обади Гримо от дъното на избата.

— Вярно — каза Мускетон.

— Какво желае? — попита Блезоа.

— Да запуши отвора с мантия.

— Защо?

— Ей че сте прост! — рече Мускетон. — А ако влезе някой?

— А, наистина! — извика Блезоа с все по-явно възхищение. — Но там нищо няма да види.

Гримо вижда винаги денем и нощем.

— отговори Мускетон.

— Щастливец! — каза Блезоа. — А аз без свещ не мога да направя две крачки, без да се блъсна в нещо.

— Защото не сте служили — отвърна Мускетон. — Иначе щяхте да се научите да намирате игла в пещ. Но тихо! Някой идва, струва ми се.

Мускетон подсвирна тихо в знак на тревога, както правеха слугите в дните на младостта си, седна край масата и махна на Блезоа да направи същото.

Блезоа се подчини.

Вратата се отвори. Показаха се двама души, завити с мантии.

— Охо! — каза единият от тях. — Единайсет и четвърт и още не сте легнали? Това е против правилника. След четвърт час всичко да се угаси и всички да хъркат.

Двамата мъже отидоха към вратата на отделението, в което се вмъкна Гримо, отключиха я, влязоха вътре и я затвориха след себе си.

— Ах — прошепна Блезоа разтреперан, — той е изгубен!

— Гримо е хитра лисица — промърмори Мускетон. Те зачакаха, наострили уши и спрели да дишат. Минаха десет минути; не се чу никакъв шум, който да

покаже, че Гримо е открит.

След това Мускетон и Блезоа видяха, че вратата се отвори отново; двамата мъже с мантии излязоха, заключиха вратата също тъй грижливо, както когато влязоха, и си отидоха, като повториха заповедта да се ляга и да се угасят светлините.

— Да се подчиним ли? — попита Блезоа. — Всичко това ми се струва много съмнително.

— Те казаха „след четвърт час“; имаме още пет минути — отговори Мускетон.

— Да предупредим ли господарите?

— Нека почакаме Гримо.

— Но ако са го убили?

— Гримо щеше да вика.

— Вие знаете, че той е почти ням.

— Тогава щяхме да чуем удара.

— Но ако не се завърне?

— Ето го.

Действително в същата минута Гримо махна мантията и промъкна през отвора бледото си лице; очите му; разширени от ужас, показваха малка зеница в широк бял кръг. Той държеше в ръка каната от бирата, пълна с някакво вещество, приближи я До светлината на пушещата лампа и изпусна само тоя къс звук: „О!“ с израз на такъв силен ужас, че Мускетон отстъпи уплашено, а Бледоа едва не припадна.

Все пак двамата погледнаха с любопитство в каната: им беше пълна с барут.

След като се убеди, че фелуката е натоварена с барут, а не с вино, Гримо се спусна към люка и с един скок се намери при стаята, в която спяха четиримата приятели Той бутна леко вратата, която при отварянето си събуди веднага д’Артанян, легнал зад нея.

Щом видя разстроеното лице на Гримо, той разбра веднага, че се е случило нещо необикновено, и поиска да извика; но Гримо, по-бързо от мисълта, сложи пръст на устните и със силно духване, каквото не можеше да се очаква от такъв слаб човек, угаси малката нощна лампа, която гореше на три крачки от него.

Д’Артанян се надигна на лакът, Гримо сложи коляно на земята и така, с протегната шия, силно възбуден, му разказа на ухото нещо, което наистина беше твърде драматично, за да може да се предаде само с мимика.

През време на тоя разказ Атос, Портос и Арамис спяха като хора, които не са мигвали от осем дни; на долната палуба Мускетон се стягаше за всеки случай, а Блезоа, обзет от ужас, с настръхнала коса, се опитваше да прави същото.

Ето какво се беше случило.

Щом изчезна през отвора и се намери в първото отделение, Гримо се залови да търси и се натъкна на една бъчва. Той почука по нея: тя беше празна. Премина към друга, тя бе също празна; но третата, върху която повтори опита си, издаде такъв тъп звук, че не можеше да има никакво съмнение: с положителност беше пълна.

Гримо се спря пред тая бъчва, потърси де да я пробие и през време на търсенето напипа кран.

— Добре! — каза той. — Това ми спестява работата.

Подложи каната от бирата, завъртя крана и усети, че съдържанието минава съвсем бавно от единия съд в Другия.

След като затвори крана, Гримо се готвеше да приближи каната до устните си (беше толкова добросъвестен, че не можеше да занесе вино на другарите си, без да го опита), когато чу тревожния сигнал на Мускетон; помисли си, че е някой нощен обход, вмъкна се между две бъчви и се скри.

Наистина миг след това вратата се отвори и затвори, след като пропусна двамата мъже с мантии, които видяхме, когато минаваха край Мускетон и Блезоа и им заповядаха да угасят светлините.

Единият от тях носеше фенер със стъкла, грижливо затворен и толкова висок, че пламъкът не можеше да достигне горния му край. Освен това самите стъкла бяха облепени с бяла хартия, която смекчаваше или по-скоро поглъщаше светлината и топлината.

Тоя човек беше Грослоу.

Другият държеше в ръка нещо дълго, гъвкаво и навито като белезникаво въже. Лицето му се скриваше под шапка с широки краища. Гримо помисли, че тия хора бяха привлечени в избата от същото чувство като неговото и че като него идваха за виното порто, и се сгуши още повече зад бъчвата. Впрочем той се утешаваше с мисълта, че ако го открият, престъплението му не беше много голямо.

Като стигнаха до бъчвата, зад която се криеше Гримо, двамата мъже се спряха.

— У вас ли е фитилът? — попита на английски тоя, който носеше големия фенер.

— Ето го — отговори другият.

При гласа на втория Гримо потрепера и се смръзна до мозъка на костите си. Той се надигна бавно, погледна над бъчвата и под широката шапка разпозна бледото лице на Мордаунт.

— Колко време ще гори тоя фитил? — попита той.

— Ами… около пет минути — отвърна първият.

И тоя глас се стори познат на Гримо. Очите му преминаха от единия на другия и след Мордаунт той позна Грослоу.

— В такъв случай — каза Мордаунт — предупредете хората си да бъдат готови, без да им казвате за какво. Лодката върви ли след фелуката?

— Като куче след господаря си, вързана със здраво конопено въже.

т Тогава когато часовникът удари петнадесет минути след полунощ, съберете хората си, слезте безшумно в лодката…

— След като се запали фитилът, нали? Това ще направя аз. Искам да бъда уверен в успеха на отмъщението ми. Греблата в лодката ли са?

— Всичко е приготвено.

— Добре.

— Значи разбрахме се.

Мордаунт коленичи и закрепи единия край на фитила кЪм крана, за да остане само да се запали другият му край.

След като свърши тая работа, извади часовника си.

— Чухте ли? Петнадесет минути след полунощ — каза той и стана, — тоест…

Погледна часовника си.

— След двадесет минути.

— Отлично, господине — отговори Грослоу. — Само че за последен път трябва да ви забележа, че тая работа е много опасна и че по-добре е да възложим на един от хората ни да запали фитила.

— Драги ми Грослоу — каза Мордаунт, — вие знаете френската пословица: „Вълкът има дебел врат, защото сам си върши работата“. Ще я приложа на практика.

Гримо чу всичко, макар да не разбра всичко, но зрението му замести недостига от съвършено познаване на езика Той видя и позна двамата смъртни неприятели на мускетарите; видя как Мордаунт закрепи фитила; чу пословицата, която за негово най-голямо удобство Мордаунт каза на френски. Най-после пипаше и опипваше съдържание то на каната, която държеше в ръка, и вместо виното, очаквано от Мускетон и Блезоа, между пръстите му хрущеше прост барут.

Мордаунт се отдалечи заедно с шкипера. На вратата се спря, заслуша се и каза:

— Чувате ли как спят?

Наистина през пода долиташе хъркането на Портос.

— Сам бог ги предава в ръцете ни! — каза Грослоу.

— И тоя път — прибави Мордаунт — сам дяволът няма Да ги спаси!

И двамата излязоха.

XIV. ВИНОТО ПОРТО (Продължение)

Гримо почака, докато извадиха ключа от ключалката, и когато се убеди, че е сам, изправи се бавно по дължината на стената.

— Ах! — каза той, като триеше с ръкава си едрите капки пот, избили на челото му. — Какво щастие е, че Мускетон ожадня!

Побърза да мине през дупката си, като все още мислеше, че сънува; но видът на барута в бирената кана му доказа, че тоя сън беше страшен кошмар.

Д’Артанян, както лесно можем да си представим, изслуша всички тия подробности с нарастващ интерес и без да дочака края на разказа, стана безшумно, приближи уста до ухото на Арамис, който спеше от лявата му страна, и в същото време се допря до рамото му, за да предотврати някое рязко движение.

— Кавалере — му каза той, — станете, но колкото се може по-тихо.

Арамис се събуди. Д’Артанян повтори казаното, като му стисна ръката. Арамис се подчини.

— Атос спи от лявата ви страна — рече той. — Направете с него същото, каквото направих с вас.

Арамис събуди лесно Атос, който спеше леко като всички слабонервни хора. Много по-мъчно беше да се събуди Портос. Той се готвеше да разпитва за причините на това нарушаване на съня му, което му се стори крайно неприятно, но вместо обяснения д’Артанян му затисна устата с ръка.

След това нашият гасконец прегърна приятелите си и сближи главите им така, че образуваха най-тесен кръг.

— Приятели — зашепна той, — трябва да напуснем веднага тая фелука или всички сме загинали.

— Хайде де! — каза Атос. — Пак ли?

— Знаете ли кой е капитан на фелуката?

— Не.

— Капитан Грослоу.

Потреперването на тримата приятели показа на д’Артанян, че думите му започваха да правят известно впечатление на приятелите му.

— Грослоу! — повтори Арамис. — Дявол да го вземе!

— Кой е тоя Грослоу? — попита Портос. — Не го помня.

— Тоя, който счупи главата на брата на Пари и сега се готви да счупи нашите.

— Охо!

— А знаете ли кой е помощникът му?

— Помощникът му? И таз добра? — възрази Атос. — На една фелука, екипажът на която се състои от четири души, няма помощник.

— Да, но господин Грослоу не прилича на другите капитани; той си има помощник и тоя помощник е господин Мордаунт.

Тоя път мускетарите не само потрепераха, но едва не извикаха. Тия непобедими хора се подчиниха на тайнственото и гибелно влияние, което това име упражняваше върху тях, и се ужасиха, като го чуха.

— Какво да правим? — попита Атос.

— Да завладеем фелуката — предложи Арамис.

— И да го убием — допълни Портос.

— Фелуката е минирана — каза д’Артанян. — Тия бъчви, които мислех, че съдържат порто, са пълни с барут. Когато види, че е открит, Мордаунт ще вдигне всичко във въздуха, приятели и неприятели … А бога ми, той е толкова неприятен човек, че нямам никакво желание да ида заедно с него нито в рая, нито в ада.

— Значи имате някакъв план? — попита Атос.

— Да.

— Какъв?

— Имате ли доверие в мене?

— Заповядайте — отговориха заедно тримата мускетари.

— Тогава елате.

Д’Артанян се приближи до един прозорец, нисък като отвор за изтичане на водата, но достатъчен, за да се провре човек, отвори го тихо и каза:

— Ето пътя.

— Дявол да го вземе! — рече Арамис. — Много е студено, мили приятелю!

— Останете тук, ако искате, но предупреждавам ви, че след малко тук ще бъде много горещо.

— Но ние не можем да доплуваме до брега.

— Отзад върви лодка, вързана с въже, ние ще стигнем до нея и ще отрежем въжето. Това е всичко. Хайде, господа!

— Една минута — каза Атос. — А слугите ни?

— Ние сме тук — се обадиха Мускетон и Блезоа, които Гримо беше довел, за да съсредоточи всички сили в каютата, и които бяха влезли незабелязано през люка, който се намираше почти до вратата.

Все пак тримата приятели останаха неподвижни пред страшната гледка, която им показа д’Артанян, вдигайки капака, и която виждаха през тоя тесен отвор.

Наистина всеки, който е видял веднъж тая гледка, знае, че няма нищо по-ужасно от бурно море, което с глухо бучене блъска черните си вълни при бледата светлина на зимната луна.

— Ай да му се не види — каза д’Артанян, — ние се колебаем, струва ми се! Ако ние се колебаем, какво остана до слугите?

— Аз не се колебая — заяви Гримо.

— Господине — рече Блезоа, — аз зная да плувам само в реки, предупреждавам ви.

— А аз съвсем не зная да плувам — прибави Мускетон. През това време д’Артанян изпълзя през отвора.

— Значи вие се решихте, приятелю? — попита Атос.

— Да — отговори гасконецът. — Хайде, Атос, вие сте съвършен човек, заповядайте на духа да надделее над плътта. Вие, Арамис, принудете слугите. Вие, Портос, убийте всеки, който се опита да ни попречи.

След като стисна ръката на Атос, д’Артанян се възползува от минутата, когато фелуката се наведе и потопи задната си част, и се спусна във водата, която го обви до пояс.

Атос го последва, преди фелуката да се изправи; след като тя се изправи, въжето, за което беше вързана лодката, се опъна и излезе от водата.

Д’Артанян заплува към въжето, достигна го и го улови с ръка.

Там зачака увиснал, при което само главата му се подаваше от водата.

След секунда Атос се присъедини към него.

После над водата се показаха две други глави. Те бяха главите на Арамис и на Гримо.

— Блезоа ме безпокои — каза Атос. — Нали чухте, д’Артанян, той каза, че знае да плува само в реки?

— Ако знаеш да плуваш, можеш да плуваш навсякъде — отговори д’Артанян. — В лодката! В лодката!

— Но Портос? Не го виждам.

— Портос ще дойде, бъдете спокоен; той плува като самия левиатан1.

Наистина Портос не се появяваше, защото между него, Мускетон и Блезоа се разиграваше полусмешна, полудраматична сцена.

Уплашени от шума на водата, от свиренето на вятъра, смаяни от гледката на тая черна вода, която клокочеше в бездната, Мускетон и Блезоа отстъпиха, вместо да вървят напред.

— Хайде, хайде! — викаше им Портос. — Във водата!

— Но аз не зная да плувам, господине — повтаряше Мускетон. — Оставете ме тука.

— И аз също, господине — пригласяше му Блезоа.

— Уверявам ви, че ще ви притеснявам в тая малка лодка — продължи Мускетон.

— А аз сигурно ще се удавя, преди да стигна до нея — прибави Блезоа.

— Е, ще ви удуша двамата, ако не излезете — каза Портос, като ги улови за гърлото. — Напред, Блезоа!

Блезоа отговори с изохкване, което замря под желязната ръка на Портос, защото великанът го улови за врата и за краката, плъзна го като дъска през прозореца и го хвърли в морето с главата надолу.

— Сега, Мустон, надявам се, че няма да изоставиш господаря си — рече Портос.

— О, господине — измърмори плачевно Мускетон, — защо постъпихте отново на служба? Ние бяхме тъй добре в замъка Пиерфон!

——

1 Левиатан — гигантска риба в библейските предания. — Б. пр.

И без по-нататъшни укори, превърнал се отново в мълчалив и покорен слуга, било от действителна преданост, било от примера с Блезоа, Мускетон се хвърли презглава в морето. Велик подвиг, във всеки случай, защото Мускетон смяташе, че отива на сигурна смърт.

Но Портос не беше човек, който да изостави така верния си другар. Господарят последва толкова бързо слугата си, че двете тела плеснаха едновременно във водата. По такъв начин, когато се показа отново на повърхността, заслепеният Мускетон беше подхванат от широката ръка на Портос и можа, без да се движи никак, да се приближи до въжето с величието на морски бог.

В същото време Портос видя, че нещо се мята край него. Той улови това нещо за косата: беше Блезоа, към когото вече плуваше Атос.

— Върнете се, върнете се, графе — каза Портос, — нямам нужда от вас.

Наистина с един удар на силния си крак Портос се издигна като великана Адамастор над морската вълна и с три удара достигна другарите си.

Д’Артанян, Арамис и Гримо помогнаха на Мускетон и Блезоа да се качат в лодката; после дойде ред на Портос, който за малко щеше да я обърне, когато сложи крака си на борда.

— А Атос? — попита д’Артанян.

— Ето ме! — обади се Атос, който като генерал, прикриващ отстъплението, искаше да се качи в лодката последен и се държеше за борда й. — Всички ли са тук?

— Всички — отговори д’Артанян. — А ножът у вас ли е, Атос?

— Да.

— Тогава отрежете въжето и елате.

Атос извади остър нож от пояса си и преряза въжето; фелуката се отдалечи, а лодката остана на същото място, като се люлееше на вълните.

— Елате, Атос! — каза д’Артанян.

И подаде ръка на граф дьо Ла Фер, който на свой ред седна в лодката.

— Време беше — рече гасконецът. — Ей сега ще видите нещо интересно.

XV. СЪДБА

Наистина едва д’Артанян успя да изговори тия думи, когато на фелуката, която започваше да изчезва в мъглата и мрака, се чу изсвирване.

— Добре разбирате — продължи гасконецът, — че това означава нещо.

В същата минута на палубата се показа фенер и зад него се очертаха сенки.

Внезапно страшен вик, вик на отчаяние се разнесе над морето; и сякаш тоя вик изгони облаците, булото, което закриваше луната, се отдръпна и на бледоосветеното небе се очертаха сивите платна и черните въжета на фелуката.

По палубата се мятаха сенки и тия безумни тичания нагоре-надолу се придружаваха с плачевни викове.

Сред тия викове на кърмата се появи Мордаунт с факел в ръка.

Сенките, които се мятаха по палубата, бяха Грослоу и моряците му, които той събра в посочения от Мордаунт час. В същото време Мордаунт подслуша край вратата на каютата дали мускетарите още спят и слезе в трюма, успокоен от мълчанието им.

Действително кой можеше да подозира това, което се беше случило?

Мордаунт отвори вратата и се спусна към фитила; разгорещен като човек, жаден за отмъщение, и самоуверен като всички, които господ заслепява, той запали фитила.

През това време Грослоу и моряците му се събраха на кърмата.

— Дръпнете въжето — заповяда Грослоу — и изтеглете лодката към нас.

Един моряк прекрачи борда, улови въжето и го дръпна към себе си: то се придвижи без всякаква съпротива.

— Въжето е отрязано! — извика той. — Лодката я няма!

— Как! Няма ли я лодката? — запита Грослоу и се спусна на свой ред към борда. — Не може да бъде!

— И все пак е така — отговори морякът, — вижте сам. Върху водата няма нищо, а ето и краят на въжето.

Именно тогава Грослоу извика така, че дори мускетарите го чуха.

— Какво има? — извика Мордаунт, който излезе на палубата и на свой ред се спусна с факел в ръка към борда,

— Ах, неприятелите ни се изплъзнаха от ръцете!… Отрязали са въжето … Избягали са с лодката.

Мордаунт се намери с един скок при каютата и с удар на крака издъни вратата.

— Няма никой! — извика той. — О, дяволите!

— Ще ги преследваме — каза Грослоу. — Те не могат да бъдат далеч и ние ще ги потопим, като минем отгоре им.

— Да, но аз запалих … — почна Мордаунт.

— Какво?

— Фитила.

— Гръм и мълния! — изрева Грослоу и се спусна към люка. — Може би още не е късно.

Мордаунт му отговори със страшен смях; и с разкривено лице повече от омраза, отколкото от ужас, издигнал обезумял поглед към небето, за да му отправи последно проклятие, той хвърли най-напред факела си в морето, а след това сам се хвърли в него.

В същия миг, когато Грослоу стъпваше върху стълбата на люка, корабът се разтвори като кратера на вулкан; огнена струя се издигна към небето с гръм, подобен на залп от сто оръдия; въздухът се нажежи, целият избразден от горящи останки. После страшната светлина изчезна, останките паднаха една след друга, съскайки в бездната, където угаснаха, и след минута, с изключение на едно трептене във въздуха, можеше да се помисли, че нищо не се беше случило.

Само фелуката изчезна от морската повърхност и заедно с нея загинаха Грослоу и тримата му моряци:

Четиримата приятели видяха всичко това. нито една подробност от страшната драма не им се изплъзна. Когато върху тях падна ярката светлина, която заля морето на повече от една левга, можеше да се види, че всеки от тях стоеше в особено положение, изразяващо ужас, който те не можеха да не чувствуват въпреки бронзовите си сърца. Скоро огненият дъжд се изсипа около тях; след това вулканът угасна, както казахме вече, и всичко потъна в мрак — и плаващата лодка, и бурното море.

Около минута те стояха мълчаливи и потресени. Портос и д’Артанян седяха, конвулсивно стискаха греблата и несъзнателно продължаваха да ги държат над водата, навели се с цялото си тяло напред.

— Бога ми — каза Арамис, като прекъсна пръв гробното мълчание, — тоя път, струва ми се, всичко е свършено.

— Помощ, милорди! На помощ! Спасете ме! — долетя до ушите на четиримата приятели жален вик, който сякаш излизаше от някакъв морски дух.

Всички се спогледаха. Атос потрепера и каза:

— Той е, това е неговият глас!

Всички мълчаха, защото подобно на Атос всички познаха гласа. Само разширените им от ужас очи се обърнаха към страната, където изчезна фелуката, като правеха неимоверни усилия да проникнат през мрака.

След една минута почна да се различава един човек;той се приближаваше, като плуваше енергично.

Атос протегна бавно ръка и го показа с пръст на другарите си., — Да, да — каза д’Артанян, — добре го виждам.

— Пак той! — забеляза Портос, пухтейки като ковашки мях. — Е, но той от желязо ли е?

— О, боже мой! — прошепна Атос. Арамис и д’Артанян си шепнеха на ухото.

Мордаунт преплува още няколко крачки, вдигна ръка над водата в знак на отчаяние и извика:

— Съжалете се, господа, съжалете се, за бога! Чувствувам, че силите ме напускат… Загивам!

Гласът, който молеше за помощ, беше тъй отчаян, че събуди състрадание в сърцето на Атос.

— Нещастник! — прошепна той.

— Хайде де, само това липсваше: да го съжалявате! — каза д’Артанян. — Наистина, струва ми се, че той плува

към нас. Нима си мисли, че ще го вземем? Гребете, Портос, гребете! И давайки пример, д’Артанян спусна греблото си в морето; две гребания отдалечиха лодката на двадесет разтега.

— О, вие няма да ме изоставите! Няма да ме оставите

Да загина! Няма да бъдете безсърдечни! — извика Мордаунт.

— Аха! — каза Портос на Мордаунт. — Най-после май че ви пипнахме, драги мой; сега няма друго спасение за вас освен през вратата на ада.

— О, Портос! — прошепна граф дьо Ла Фер.

— Оставете ме на мира, Атос. Наистина вие ставате смешен с вашето вечно великодушие! Впрочем ако той се приближи още на десетина крачки към лодката, заявявам ви, че ще му счупя главата с греблото.

— О, за бога … не ме оставяйте, господа … за бога … съжалете се над мене! — викаше младият човек, над който, когато главата му изчезваше под вълната, ледената вода клокочеше от запъхтяното му дишане.

Д’Артанян, който следеше с очи всяко движение на Мордаунт, свърши разговора си с Арамис и стана.

— Господине — каза той на плувеца, — отдалечете се, моля ви се. Вашето разкаяние е много скорошно, за да изпитваме що-годе доверие към него. Обърнете внимание, че корабът, в който искахте да ни изпечете, дими още на няколко крачки под водата и че сегашното ви положение е розово в сравнение с това, в което искахте да ни поставите и в което поставихте Грослоу и другарите му.

— Господа — продължи Мордаунт с още по-отчаян глас, — кълна ви се, че разкаянието ми е искрено. Господа, аз съм още млад, едва съм на двадесет и три години! Господа, увлякох се от съвсем естествено чувство, исках да отмъстя за майка си; всеки от вас би постъпил също така на моето място.

— Ех! — възрази д’Артанян, като видя, че Атос омеква все повече и повече. — Зависи от случая.

На Мордаунт оставаха да направи само три-четири загребвания, за да достигне лодката, защото приближаването на смъртта сякаш му придаваше свръхестествена сила.

— Уви! — отново почна той. — Значи аз ще умра! Значи вие ще убиете сина, както убихте майката! И все пак аз не съм виновен. По всички закони, божествени и човешки, един син трябва да отмъсти за майка си. Впрочем — прибави той, — ако това е престъпление, трябва да ми се прости, щом се разкайвам, щом искам прошка.

В тая минута силите като че ли му измениха. Той сякаш не можа да се задържи над водата; една вълна мина над главата му и заглуши гласа му.

— О, сърцето ми се къса! — каза Атос. Мордаунт се показа отново.

— А аз смятам, че трябва да свършим с това — отвърна д’Артанян. — Господин убиецо на чичо си, господин палачо на краля Чарлз, господин подпалвачо, предлагам ви да отидете на дъното; или ако се приближите само още малко до лодката, ще ви счупя главата с греблото.

Сякаш обзет от отчаянието, Мордаунт се приближи още малко. Д’Артанян повдигна греблото с две ръце. Атос стана.

— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика той. — Д’Артанян, сине мой, моля ви се! Нещастникът загива, а ужасно е да оставим един човек да умре, без да му подадем ръка, когато достатъчно е да му протегнем ръка, за да го спасим. О, сърцето ми не позволява да постъпя тъй! Не мога да понеса това, той трябва да живее!

— Пусто да остане! — отговори д’Артанян. — Защо не се предадете веднага с вързани ръце и крака на тоя подлец? Така по-скоро ще се свърши всичко. Ах, граф дьо

Ла Фер, вие искате да загинете от неговите ръце. Е, аз, вашият син, както ме наричате, не искам това.

За първи път д’Артанян не изпълни молбата, с която Атос се обръщаше към него, като го наричаше свой син.

Арамис изтегли хладнокръвно шпагата си, която държеше със зъбите си, когато плуваше към лодката.

— Ако сложи ръката си на борда — заяви той, — ще му я отсека като на цареубиец, какъвто е.

— А аз — почна Портос, — чакайте…

— Какво искате да правите? — попита Арамис.

— Ще се хвърля във водата и ще го удуша.

— О, господа — извика Атос с неудържимо чувство, — да бъдем хора, да бъдем християни!

Д’Артанян изпусна въздишка, която приличаше на стон, Арамис отпусна шпагата си, Портос седна отново.

— Вижте — продължи Атос, — вижте, смъртта се е отпечатала вече на лицето му, силите му го напускат, още една минута … и той ще изчезне в бездната. Ах, не оставяйте да ме гризе тъй страшно съвестта, не ме карайте да

умра от срам! Приятели мои, подарете ми живота на тоя нещастник, ще ви благославям, ще …

— Умирам! — слабо извика Мордаунт. — На помощ!… На помощ!…

— Да спечелим една минута — каза Арамис, като се наведе наляво към д’Артанян. — Дръпнете веднъж с греблото — прибави той, като се наведе надясно към Портос.

Д’Артанян не отговори нито с движение, нито с дума. Той започваше да се трогва отчасти от молбите на Атос, отчасти от гледката пред очите му. Портос единствен загреба, от което лодката се изви и приближи Атос до давещия се.

— Господин граф дьо Ла Фер! — извика Мордаунт. — Господин граф дьо Ла Фер, към вас се обръщам, вас ви моля, съжалете се над мене! … Де сте, господин граф дьо Ла Фер? Вече не виждам… Умирам! … На помощ! На помощ!

— Тук съм, господине — отговори Атос, като се наведе; протегна ръка към Мордаунт с това благородство и достойнство, които му бяха присъщи, — тук съм. Хванете ръката ми и се качете на лодката ни.

— Предпочитам да не гледам — каза д’Артанян. — Тая слабост ми е противна.

Той се обърна към двамата си приятели, които от своя страна се притискаха, към другия край на лодката, сякаш се страхуваха да се допрат до тоя, на когото Атос не се страхуваше да подаде ръка.

Мордаунт направи последно усилие, повдигна се, улови протегнатата му ръка и се вкопчи в нея като в последна надежда.

— Добре — каза Атос, — сложете другата си ръка тук. Той подложи рамото си така, че главата му почти се

допря до главата на Мордаунт и тия двама смъртни неприятели се прегърнаха като двама братя.

Мордаунт стисна със свитите си пръсти яката на Атос.

— Добре, господине — рече графът, — сега сте спасен, успокойте се.

— О, майко! — извика Мордаунт с горящ поглед и неописуема омраза. — Мога да ти принеса само една жертва, но поне тя ще бъде тая, която сама би избрала!

И докато д’Артанян изпускаше един вик, Портос издигаше греблото, Арамис търсеше място, за да нанесе удар, едно страшно разтърсване на лодката завлече Атос във водата, а в това време Мордаунт изпусна тържествуващ вик, стисна врата на жертвата си и като змия обви краката й със своите крака, за да парализира движенията й.

Най-напред мълчаливо, без да вика за помощ, Атос се опита да се задържи на морската повърхност, но тежестта го завличаше надолу и той изчезна постепенно; скоро над водата се видя само дългата му коса. после всичко изчезна в разширяващ се воден кръг, който на свой ред се изгуби, като показваше само мястото, където двамата бяха потънали.

Онемели от ужас, неподвижни, задушени от негодувание и отчаяние, тримата приятели останаха с отворени уста, разширени очи и протегнати ръце; те приличаха на статуи и все пак, въпреки неподвижността им, можеше да се чуе как бият сърцата им. Портос се опомни пръв и започна да си скубе косата.

— О! — извика той със стон. особено сърцераздирателен у такъв човек. О, Атос, Атос! Благородно сърце! Тежко ни, тежко ни на нас. които те оставихме да умреш!

— О, да, тежко ни! — повтори д’Артанян.

— Тежко ни! — прошепна Арамис.

В тая минута сред широкия кръг, осветен от лъчите на луната, на четри-пет разтега от лодката, се появи също такъв воден кръг, който придружи изчезването на двете тела; от него изплува най-напред коса, после бледо лице с отворени очи, но вече мъртви, сетне тяло, което се издигна до пояс над водата и се обърна леко на гръб от люлеенето на вълните.

В гърдите на трупа стърчеше нож с блестяща златна дръжка.

— Мордаунт! Мордаунт! Мордаунт! — завикаха тримата приятели. — Това е Мордаунт!

— А Атос? — попита д’Артанян.

Изведнъж лодката се наведе наляво от нова неочаквана тежест и Гримо изрева от радост. Всички се обърнаха и видяха Атос бледен и с безжизнен поглед; той си почиваше, като се беше уловил с треперещата си ръка за борда на лодката. Осем силни ръце го вдигнаха веднага и го сложиха в лодката, където след минута Атос се стопли, съживи и възстанови под милувките и в прегръдките на приятелите си, обезумели от радост.

— Не сте ли ранен? — попита д’Артанян.

— Не — отговори Атос. — А той?

— О, слава богу, тоя път той е мъртъв с положителност! Вижте!

Д’Артанян принуди Атос да погледне натам, накъдето му сочеше, и му показа трупа на Мордаунт, който се носеше по вълните и който ту затъваше, ту се появяваше и сякаш още преследваше четиримата приятели с предизвикателен поглед, пълен със смъртна омраза.

Най-после той потъна. Атос го беше следил с меланхолен и съжалителен поглед.

— Браво, Атос! — каза Арамис с увлечение, на което се предаваше рядко.

— Чудесен удар! — извика Портос.

— Аз имам син — отвърна Атос, — искам да живея.

— Най-после — рече д’Артанян — господ си каза думата.

— Не аз го убих — прошепна Атос, — а съдбата.

XVI. В КОЯТО, СЛЕД КАТО ИЗБЯГНА ОПАСНОСТТА ДА БЪДЕ ИЗПЕЧЕН, МУСКЕТОН СЕ ИЗЛОЖИ НА ОПАСНОСТТА ДА БЪДЕ ИЗЯДЕН

Дълбоко и дълго мълчание се възцари в лодката след ужасната сцена, която току-що описахме. Луната надзърна за минута, като че ли съдбата искаше нито една подробност от това събитие да не остане скрита от очите на зрителите, и се потули зад облаците; всичко потъна отново в мрак, тъй страшен във всички пустини и особено в тая водна пустиня, която се нарича океан; чуваше се само свиренето на западния вятър по гребените на вълните.

Портос пръв наруши мълчанието.

— Много неща съм видял в живота си — каза той, — но нищо не ме е потрисало като това, което току-що видях. И все пак, колкото и да съм смутен, заявявам ви, че съм

безкрайно щастлив. Като че ли някаква тежест падна от гърдите ми и най-после мога да дишам свободно.

Наистина Портос въздъхна тъй силно, че не можеше да не се възхити човек от силата на дробовете му.

— Не мога да кажа същото за себе си — обади се Арамис, аз и сега още треперя. Дори не вярвам на собствените си очи, съмнявам се в това, което видях, търся с очи около лодката и всяка минута очаквам, че тоя негодник ще се появи отново, стиснал тоя нож, който стърчеше в гърдите му.

— О, аз съм спокоен — продължи Портос. — Ударът е нанесен до шестото ребро и ножът е забит до дръжката. Не ви укорявам, Атос, напротив, хваля ви. Когато се удря, така трябва да се удря. Ето защо сега дойдох на себе си, дишам свободно, весел съм.

— Не бързайте да възпявате победата, Портос! — каза д’Артанян. — Никога досега не сме били в такава страшна опасност, както сега; човек може да победи човек, но не и стихията. Ние сме в открито море, нощем, без водач, в несигурна лодка; ако вятърът преобърне лодката, ние сме загубени.

Мускетон въздъхна дълбоко.

— Вие сте неблагодарен, д’Артанян — заговори Атос, — да, неблагодарен, щом се съмнявате в провидението тогава, когато то ни спаси по такъв чудесен начин. Нима си мислите, че то ни преведе през толкова опасности, за да ни изостави след това? О, не! Когато тръгнахме на път, духаше западен вятър; той духа и сега.

Атос се ориентира по полярната звезда.

— Ето Голямата мечка — продължи той, — следователно там е Франция. Да се оставим на вятъра и ако не се промени, той ще ни закара към бреговете на Кале или Булон-. Ако лодката се преобърне, ние сме достатъчно силни и достатъчно добри плувци, за да я изправим отново или да се уловим за нея, ако това превишава силите ни. Впрочем ние сме на пътя на всички кораби, които отиват от Дувър към Кале и от Портсмут към Булон; ако върху водата оставаха следите им, те биха издълбали цяла падина тук, на същото място, където сме. Значи невъзможно е да Не срещнем на разсъмване някоя рибарска лодка, която Ще ни прибере.

— А ако не срещнем никого например и ако задуха северен вятър?

— Тогава работата е друга — отговори Атос, — тогава ще видим суша само отвъд Атлантическия океан.

— Това значи, че ще умрем от глад — прибави Арамис.

— Това е повече от вероятно — отвърна граф дьо Ла Фер, Мускетон въздъхна втори път, още по-тежко от първия.

— Е, Мустон — обърна се към него Портос, — какво ви е и защо все въздишате? Това става досадно.

— Студено ми е, господине — отговори Мускетон.

— Не може да бъде — рече Портос.

— Как не може да бъде? — запита Мускетон учуден.

— Разбира се. Тялото ви е покрито с пласт сланина, който не пропуска въздуха. Има нещо друго, говорете откровено.

— Е да, господине… Именно тоя пласт сланина, който възхвалявате, ме плаши.

— А защо, Мустон? Говорете смело, тия господа ви позволяват.

— Защото, господине, си спомних, че в библиотеката на замъка Брасьо има много книги за пътешествия и между тях са книгите на Жан Моке, прочутия пътешественик на крал Анри IV.

— Е та?

— Та в тия книги, господине, се разказва много за морски приключения и за случаи като тоя, който сега ни заплашва.

— Продължавайте, Мустон, това сходство е много интересно.

— Е, господине, в такива случаи изгладнелите пътници, както разказва Жан Моке, имат страшния навик да се ядат едни други и започват от …

— От най-тлъстия! — извика д’Артанян, който не можа да се въздържи да не се засмее въпреки сериозността на положението.

— Да, господине — отвърна Мускетон, смаян малко от тая веселост, — и позволете ми да ви кажа, че не виждам тук нищо смешно.

— Тоя добър Мустон е олицетворение на предаността! — каза Портос. — Обзалагам се, че ти се виждаше вече нарязан на парчета и изяден от господаря ти, нали?

— Да, господине, макар че тая радост, която отгатвате у мене, е смесена отчасти, признавам си, с известна тъга. Все пак аз няма да съжалявам много за себе си, господине, ако, умирайки, съм убеден, че съм ви още полезен.

— Мустон — рече трогнатият Портос, — ако някога видим отново замъка ми Пиерфон, ще ви подаря за вечно владение, за вас и за наследниците ви, лозето над фермата.

— И ще го наречете лозето на Предаността, Мустон — прибави Арамис, — за да предадете на следващите поколения спомена за вашето самопожертвуване.

— Кавалере — каза д’Артанян, като се смееше, — вие бихте хапнали от Мустон, без да се гнусите много, нали, особено след два-три дни диета?

— О, честна дума, не! — отвърна Арамис. — Бих предпочел Блезоа, защото отскоро го познаваме.

Ясно е, че през време на тия шеги, които имаха за цел да накарат Атос да забрави току-що разигралата се сцена, слугите не бяха съвсем спокойни, с изключение на Гримо: той знаеше, че опасността, колкото и да е голяма, няма да го засегне.

Ето защо Гримо не вземаше никакво участие в разговора, мълчеше както винаги и работеше усърдно с двете гребла.

— Ти все гребеш? — обърна се към него Атос. Гримо кимна утвърдително.

— А защо?

— За да се стопля.

Действително, докато другите корабокрушенци трепереха от студ, от мълчаливия Гримо падаха едри капки пот.

Изведнъж Мускетон извика от радост и издигна над главата си бутилка.

— О! — каза той и подаде бутилката на Портос. — О, господине, спасени сме! В лодката има припаси!

И бъркайки бързо под пейката, откъдето извади скъпоценния предмет, той изкара последователно още дузина такива бутилки, хляб и къс осолено говеждо месо.

Безполезно е да казваме, че това развесели всички с изключение на Атос.

— Дявол да го вземе! — извика Портос, който, както си

спомняме, беше гладен още когато се качваше на фелуката. — Чудно е колко се отваря апетитът от вълненията!

Той изпи наведнъж една бутилка и изяде сам почти една трета от хляба и осоленото говеждо месо.

— Сега — каза Атос — спете или се помъчете да спите, господа. Аз ще бдя.

За други хора, не като нашите смели търсачи на приключения, това предложение би било подигравка. Наистина те бяха мокри до костите, духаше леден вятър и току-що преживените вълнения като че ли трябваше да им попречат да затворят очи. Но при тия избрани хора с железен характер, при тия тела, свикнали на всякаква умора, сънят идваше при всички обстоятелства в определения час, без да става нужда някога да го викат.

И тъй след малко всеки от тях, имайки пълно доверие в кормчията, се облегна колкото се може по-удобно и се опита да се възползува от съвета на Атос, който, седнал при кормилото и с очи вперени в небето, където без съмнение търсеше не само пътя за Франция, но и лицето божие, остана сам, както обеща, замислен, без да спи, насочвайки малката лодка по определения й път.

След няколко часа сън пътниците бяха събудени от Атос.

Първите отблясъци на зората осветиха синкавото море и отпред, приблизително на десет мускетни изстрела, се показа черна маса, над която беше разперено триъгълно платно, тясно и дълго като крилото на ластовица.

— Кораб! — в един глас извикаха четиримата приятели, докато от своя страна слугите изразяваха различно радостта си.

Наистина това беше транспортен кораб от Дюнкерк, който отиваше към Булон.

Четиримата господари, Блезоа и Мускетон сляха гласовете си в един общ вик, който се понесе по гъвкавата повърхност на вълните; а в това време Гримо, без дума да продума, сложи шапката си на края на греблото и го издигна, за да привлече вниманието на тези, които ще чуят вика.

След четвърт час лодката на транспортния кораб ги изтегли; те се качиха на палубата. Гримо даде двадесет гвинеи на шкипера от името на господаря си и в девет часа

сутринта, при попътен вятър, нашите французи стъпиха на

родната земя.

— Дявол да го вземе, колко силен се чувствуваш тук! — каза Портос, като заби широките си крака в пясъка. — Нека дойде сега някой да се скара с мене, да ме погледне накриво или да ме подразни, ще види с кого има работа! Дявол да го вземе, готов съм да се бия с цяло кралство!

— А аз ви моля да не се хвалите толкова високо, Портос — забеляза д’Артанян. — Струва ми се, че ни оглеждат доста.

— Пусто опустяло! — не спираше Портос. — Възхищават ни се.

— Е, в дадения случай съвсем не съм самолюбие, заклевам ви се, Портос! Само забелязвам хора с черни дрехи, а в нашето положение хората с черни дрехи ме плашат, признавам си.

— Те са пристанищни митничари — рече Арамис.

— При другия кардинал, при великия — забеляза Атос, — биха обърнали повече внимание на нас, отколкото на стоките. Но при тоя, успокойте се, приятели, ще обърнат повече внимание на стоките, отколкото на нас.

— Не вярвам на това — отговори д’Артанян — и ще вървя в дюните.

— Защо да не вървим в града? — попита Портос. — Аз бих предпочел хубава странноприемница пред тия страшни пясъчни пустини, които бог е създал само за зайците. При това съм гладен.

— Правете каквото искате, Портос! — отговори д’Артанян. — Но аз съм убеден, че за хора в нашето положение най-безопасно място е равното поле.

И д’Артанян, сигурен, че мнозинството е на негова страна, навлезе в дюните, без да чака отговора на Портос.

Малката група го последва и скоро всички изчезнаха зад пясъчните хълмчета, без да привлекат вниманието на някого.

— А сега да поговорим — каза Арамис, когато извървяха около четвърт левга.

— Не, не, да бягаме — отвърна д’Артанян. — Ние се избавихме от Кромуел, от Мордаунт, от морето — три

бездни, които искаха да ни погълнат; но няма да се избавим от господин Мазарини.

— Имате право, д’Артанян — забеляза Арамис, — и аз предлагам, за по-голяма сигурност, да се разделим.

— Да, да, Арамис — потвърди д’Артанян, — да се разделим.

Портос поиска да възрази срещу това решение, но д’Артанян му стисна ръката и му даде да разбере, че трябва да мълчи. Портос се подчиняваше винаги на знаците на другаря си, защото с присъщото си добродушие признаваше умственото му превъзходство. Той преглътна думите, които бяха готови да излязат от устата му.

— Но защо да се разделим? — попита Атос.

— Защото — отвърна д’Артанян — ние, Портос и аз, бяхме изпратени при Кромуел от господин Мазарини и вместо да служим на Кромуел, служихме на краля Чарлз I,

— което съвсем не е едно и също нещо. Ако се завърнем с граф дьо Ла Фер и господин д’Ербле, престъплението ни ще бъде явно; ако се завърнем сами, то ще остане съмнително, а при съмнение работата може да се върти всякак. Впрочем аз искам да поразиграя господин Мазарини.

— Да, вярно е! — се обади Портос.

— Вие забравяте — започна Атос, — че ние сме ви пленници, че все още сме свързани с честна дума и че ако ни заведете като пленници в Париж …

— Наистина, Атос — прекъсна го д’Артанян, — яд ме е, как вие, умен човек, можете да говорите такива неща, от които би се изчервил дори един ученик. Кавалере — продължи д’Артанян, като се обърна към Арамис, който, гордо облегнат на шпагата си, се присъедини към мнението на другаря си, макар че в началото говореше съвсем противното, — кавалере, разберете, че в дадения случай, както винаги, моят недоверчив характер взема връх. В края на краищата Портос и аз не рискуваме нищо. Но ако случайно се опитат да ни арестуват пред вас, няма да арестуват тъй лесно седем души, както трима; шпагите биха изскочили от ножниците и работата, лоша за всички, би добила такива размери, че би ни погубила и четиримата. При това ако на двама от нас се случи нещастие, не е ли по-добре другите двама да бъдат на свобода, за да измъкнат загазилите, за да пълзят, да дълбаят, да подкопават, да ги освободят най-после? А и кой знае дали поотделно няма да добием прошка: вие от кралицата, ние от

Мазарини? Ако се явим обаче заедно, сигурно няма да ни простят. Хайде, Атос и Арамис, вървете надясно, а вие, Портос, елате с мене наляво; нека тия господа се измъкнат през Нормандия, а ние ще идем в Париж по най-късия път.

— Но ако бъдем заловени по пътя, как да се предупредим тайно за катастрофата? — попита Арамис.

— Това е много лесно — отговори д’Артанян. — Ще си начертаем пътя и ще го спазваме твърдо. Вървете в Сен Валери, после в Диеп, после по правия път от Диеп до Париж, ние ще минем през Абвил, Амиен, Перон, Компиен и Санлис и във всяка странноприемница, във всяка къща, където ще спираме, ще пишем на стената с върха на ножа или на стъклото с диамант сведение, от което могат да се ръководят в търсенията си останалите на свобода.

— Ах, приятелю мой — каза Атос, — как бих се възхищавал от неизчерпаемия ви ум, ако можех да боготворя по-малко вашето сърце!

И подаде ръка на д’Артанян.

— Гениална ли е лисицата, Атос? — каза гасконецът, като сви рамене. — Не, тя знае да лови кокошки, да мами

овците и да намира пътя си дене и ноще, нищо повече…

така, решено ли е?

— Решено.

— В такъв случай да разделим парите — продължи

’Артанян. — Трябва да ни остават около двеста пистола Колко останаха, Гримо?

— Сто и осемдесет полулуидора, господине.

— Точно така. А, ура, ето и слънцето. Добро утро.

Миличко слънце! Макар че ти не приличаш на нашето, гасконското, аз те познавам или се преструвам, че те познавам. Добро утро. Отдавна не бях те виждал.

— Стига, стига, д’Артанян — каза Атос, — не се преструвайте на безчувствен, сълзите ви са на очите. Да бъдем винаги откровени помежду си, дори ако тая откровеност излага на показ нашите добри качества.

— Ах, Атос — отговори д’Артанян, — нима си мислите,

че могат да се напуснат хладнокръвно в минута на опасност двама приятели като вас и Арамис?

— Не — каза Атос. — Затова елате в прегръдките ми,

сине мой!

— Пусто да остане! — рече Портос, като хълцаше. — Струва ми се, че плача. Колко е глупаво това!

И четиримата приятели се прегърнаха. В тая минута, събрани в обща братска прегръдка, тия четирима мъже наистина имаха само една душа.

Блезоа и Гримо трябваше да отидат с Атос и Арамис.

Мускетон беше достатъчен на Портос и д’Артанян.

Парите бяха разделени братски както винаги се правеше това. Сетне четиримата благородници си стиснаха поотделно ръка, повториха взаимно уверенията във вечно приятелство и се разделиха, за да тръгнат по уговорения път, като се обръщаха често и си изпращаха сърдечни пожелания, които се повтаряха от ехото на дюната.

Най-после те се изгубиха от погледа.

— Пусто да остане, д’Артанян — каза Портос, — трябва да ви кажа това веднага, защото не мога да крия нищо от вас в сърцето си. В тоя случай не ви познах.

— Защо? — попита д’Артанян с хитрата си усмивка.

— Ето защо: ако Атос и Арамис са наистина в опасност, както казвате, не трябваше да ги изоставяме. Признавам си, че аз бях готов да ги последвам, а и сега ще се присъединя към тях въпреки всички мазариновци на тоя свят.

— Ако беше така, вие щяхте да бъдете прав, Портос: но узнайте едно съвсем дребно обстоятелство, което, колкото и да е дребно, ще промени хода на мислите ви: не тия господа са в най-голяма опасност, а ние, ние се разделихме с тях не за да ги изоставим, а за да не ги злепоставим.

— Така ли? — каза, Портос, като облещи очи от учудване.

— Да, разбира се: ако те бъдат арестувани, чака ги най-много бастилията; а ако ние бъдем заловени, чака ни площадът Грев.

— Охо! — извика Портос. — Колко е далеч оттам до баронската корона, която ми обещахте, д’Артанян!

— Е, може би не е тъй далеч, колкото си мислите, Портос. Вие знаете пословицата: „Всички пътища водят за Рим“.

— Но защо да сме в по-голяма опасност от Атос и Арамис? — попита Портос.

— Защото те само изпълняваха поръчението на кралица Анриет, а ние изменихме на поръчението, дадено ни от Мазарини; защото заминахме като пратеници при Кромуел, а станахме защитници на краля Чарлз, защото, вместо да съдействуваме за падането на кралската глава, осъдена от тия мръсници, които се наричат господа Мазарини, Кромуел, Джойс, Придж, Ферфакс и др., ние за малко щяхме да го спасим.

— Бога ми, така е — рече Портос. — Но нима вие си въобразявате, мили приятелю, че сред тия големи грижи генерал Кромуел е имал време да мисли …

— Кромуел мисли за всичко, Кромуел има време за всичко; и повярвайте ми, мили приятелю, ние също не бива да губим нашето, то е скъпо. Ще бъдем в безопасност само след като се видим с Мазарини, и то …

— Дявол да го вземе! — каза Портос. — А какво ще кажем на Мазарини?

— Оставете ме да действувам, имам си план; най-добре се смее тоя, който се смее последен. Господин Кромуел е много силен, господин Мазарини е много хитър, но все пак предпочитам да имам работа с тях, отколкото с покойния господин Мордаунт.

— Ах, колко е приятно да се каже покойният господин Мордаунт! — забеляза Портос.

— Да, много е приятно — отвърна д’Артанян. — А сега на път!

И без да губят нито минута, двамата тръгнаха по пътя за Париж, последвани от Мускетон, който, след като беше зъзнал цяла нощ, само след четвърт час потъна в пот.

XVIII. ЗАВРЪЩАНЕ

Атос и Арамис тръгнаха по пътя, посочен от д’Артанян, бързаха, доколкото им позволяваха силите. Струваше им се, че ще бъде по-изгодно за тях, ако бъдат арестувани близо до Париж, отколкото далеч от него.

Всяка вечер, страхувайки се, че ще ги арестуват през

нощта, те поставяха уговорените знаци или на стената или по стъклата на прозорците. Но всяка сутрин, за свое най-голямо учудване, се събуждаха свободни.

Колкото повече се приближаваха до Париж, толкова повече големите събития, на които бяха присъствували и които бяха потресли Англия, изчезваха като сън; напротив, тия, които през тяхното отсъствие бяха развълнували Париж и цялата страна, се приближаваха към тях.

През шестседмичното им отсъствие във Франция бяха станали толкова много и дребни работи, че те образуваха почти едно голямо събитие. Осъмнали без кралица, без крал, парижаните се разтревожиха много; и дори отсъствието на Мазарини, тъй силно желано, не замести липсата на двамата височайши бегълци.

Когато узнаха за бягството на кралицата и краля в Сен Жермен (ние разказахме вече на читателите как се случи това), парижаните се уплашиха като деца, събудили се през нощта или пък самички. Парламентът се развълнува; беше решено една депутация да иде при кралицата и да я помоли да не лишава по-дълго Париж от кралското си присъствие.

Но кралицата беше още под двойното впечатление на победата при Ланс и гордостта от тъй сполучливо извършеното бягство. Депутатите не само нямаха честта да бъдат приети, но дори ги накараха да чакат на пътя, където канцлерът — същият канцлер Сегие, когото видяхме в романа „Тримата мускетари“ да търси тъй настойчиво едно писмо едва ли не в корсета на кралицата — им връчи ултиматума на двора, който гласеше, че ако парламентът не се смири пред величието на кралската власт и не прекрати всичКи въпроси, довели до разногласие, Париж ще бъде обсаден още утре; че за тая цел херцог д’Орлеан е заел вече моста Сен Клу и че господин принцът, озарен още от славата на победата си при Ланс, държи Шарантон и Сен Дени.

За нещастие на двора, който може би щеше да спечели доста привърженици, ако исканията му бяха по-умерени, тоя заплашителен отговор подействува съвсем не тъй, както се очакваше. Той засегна силно гордостта на парламента. Разбрал, че го подпомага средното съсловие, което почувствува цялата си сила след помилването на Брусел, парламентът отговори, че кардинал Мазарини е безспорен виновник за всички тия безредици, обявяваше го за враг на краля и на държавата и му заповядваше да напусне двора още същия ден, а Франция — до осем дни. Ако кардиналът не замине след изтичането на тоя срок, парламентът дава право на всеки поданик да прави с него, каквото си иска.

Тоя енергичен отговор, който съвсем не се очакваше от двора, поставяше едновременно Париж и Мазарини извън закона. Оставаше само да се чака кой ще надвие — парламентът или дворът.

Тогава дворът почна да се готви за нападение, а Париж — за защита. Гражданите се занимаваха с обикновената си работа, с каквато се занимаваха винаги през време на смут, тоест опъваха вериги и разтуряха настилката на улиците, когато коадюторът им доведе на помощ господин принца дьо Конти, брат на господин принца дьо Конде, и господин херцог дьо Лонгвил, негов зет. От тая минута те се успокоиха, защото към тях се бяха присъединили два кръвни принца и освен това те бяха повече на брой. Беше 10 януари, когато тая неочаквана помощ пристигна на парижаните.

След бурни спорове господин принцът дьо Конти беше назначен за генералисимус на кралските войски извън Париж заедно с херцог д’Елбьоф, херцог дьо Буйон и маршал дьо Ла Мот като генераллейтенанти. Херцог дьо Лонгвил без специално назначение се задоволяваше с длъжността да подпомага шурея си.

Колкото за господин дьо Бофор, той пристигна от Вандомоа, като донесе, според думите на хрониката, знатния си вид, хубава и дълга коса и тая популярност, която му спечели господството на простолюдието.

Тогава парижката армия се организира с тая бързина, която гражданите се превръщат във войници, когато са подтикнати от някакво чувство. На 19 януари тая импровизирана армия се опита да направи излаз, по-скоро за да се увери и да увери другите в собственото си съществуване, отколкото да направи нещо сериозно. Носеше знаме с тоя необикновен девиз: „Ние търсим нашия крал“.

През следващите дни станаха няколко незначителни военни действия, които завършиха с отвличането на няколкото стада и опожаряването на дветри къщи.

Така настъпиха първите дни на февруари, а на първи тоя месец нашите четирима другари бяха слезли в Булон и бяха потеглили за Париж, разделени на две групи.

Към края на четвъртия ден Атос и Арамис заобиколиха грижливо Нантер, за да не попаднат на някой отряд на кралицата.

Всички тия предпазни мерки не се харесваха много на Атос, но Арамис му забеляза правилно, че те нямат право да бъдат безразсъдни, че им е дадено от краля Чарлз последно и свещено поръчение и че това поръчение, получено в подножието на ешафода, ще завърши само в краката на кралицата.

Ето защо Атос отстъпи.

В предградията нашите пътници намериха силна охрана — цял Париж беше въоръжен. Часовоят отказа да пропусне двамата благородници и повика сержанта си.

Сержантът излезе веднага и с крайно важен вид, който обикновено вземат гражданите, когато имат честта да облекат военната униформа, попита:

— Кои сте вие, господа?

— Двама благородници — отговори Атос.

— Откъде идвате?

— От Лондон.

— Какво ще правите в Париж?

— Имаме поръчение до нейно величество английската кралица!

— Я гледай! Днес всички отиват при английската кралица! — отвърна сержантът. — В караулното помещение има вече трима благородници, на които проверяват пропуските и които също отиват при нейно величество. Де са вашите?

— Нямаме пропуски.

— Как, нямате пропуски?

— Не, ние пристигаме от Англия, както вече ви казахме; съвсем не знаем в какво положение са политическите работи, защото напуснахме Париж преди заминаването на краля.

— А — лукаво каза сержантът, — вие сте мазаринисти и искате да се промъкнете при нас, за да ни шпионирате.

— Драги приятелю — намеси се Атос, който дотогава беше оставил Арамис да отговаря, — ако бяхме мазаринисти, тогава, напротив, щяхме да имаме всички възможни пропуски. Повярвайте ми, във вашето положение не трябва да се доверявате именно на тия, които са съвсем редовни.

— Влезте в караулното Помещение — каза сержантът. — Обяснете се с началника.

Той даде знак на часовоя; часовоят се отдръпна; сержантът мина пръв, а двамата благородници го последваха.

Караулното помещение беше натъпкано с хора от средното съсловие и от простолюдието; едни играеха, други пиеха, трети ораторствуваха.

В един ъгъл, почти неизпускани от очи, стояха тримата благородници, които бяха пристигнали първи и на които офицерът проверяваше пропуските. Тоя офицер седеше в съседната стая — неговият чин му даваше право на отделно помещение.

Първото движение на новодошлите и на тримата в ъгъла беше да се изгледат бързо и изпитателно едни други. Тримата в ъгъла бяха с дълги мантии и се криеха грижливо в тях. Единият, по-нисък от другарите си, стоеше назад в сянката.

Когато сержантът влезе и обяви, че по всяка вероятност е довел двама мазаринисти, тримата благородници наостриха уши. Ниският, който излезе две крачки напред, отскочи назад и се намери отново в сянката.

Като узнаха, че новодошлите нямат пропуски, всички в караулното помещение завикаха, че не трябва да влязат в столицата.

— Напротив — каза Атос, — много е вероятно, че ще влеземг защото имаме работа, струва ми се, с разумни хора. Много лесно е да се разреши целият въпрос: достатъчно е да се предадат имената ни на нейно величество английската кралица; и ако тя отговаря за нас, надявам се, че няма да имате вече повод да ни спирате.

При тия думи вниманието на скрития в сянката благородник се удвои и дори той направи такова движение на изненада, че шапката му, бутната от мантията, с която се зави още по-грижливо отпреди, падна. Той бързо се наведе и я вдигна.

— О, боже мой! — каза Арамис, като побутна Атос с лакът. — Видяхте ли?

— Какво? — попита Атос.

— Лицето на ниския благородник?

— Не.

— Стори ми се… Но не, това е невъзможно…

В тая минута сержантът, отишъл да получи заповеди в стаята на началника, излезе, посочи тримата благородници, на които предаде някакъв лист, и каза:

— Пропуските са в ред. Пуснете тия трима господа да минат.

Благородниците кимнаха с глава и побързаха да се възползуват от позволението и от пътя, който след заповедта на сержанта се отваряше пред тях.

Арамис ги проследи с очи и силно стисна ръката на Атос, когато ниският минаваше пред него.

— Какво ви е, мили мой? — попита Атос.

— Аз… навярно е въображение.

След това Арамис се обърна към сержанта и запита:

— Кажете ми, господине, познавате ли тримата благородници, които току-що излязоха?

— Познавам ги по пропуските: те са господа дьо Фламаран, дьо Шатийон и дьо Брюи, трима благородницифрондьори, които отиват при господин херцог дьо Лонгвил.

— Чудно — рече Арамис, като отговори по-скоро на собствената си мисъл, отколкото на сержанта, — стори ми се, че познах самия Мазарини.

Сержантът избухна в смях и каза:

— Той да се осмели да дойде при нас, за да го обесят? Не е толкова глупав!

— А, може да съм се излъгал — промърмори Арамис. — Нямам безпогрешното око на д’Артанян.

— Кой говори тук за д’Артанян? — попита офицерът, който в същата минута се показа върху прага на стаята си.

— О! — извика Гримо и облещи очи.

— Какво? — попитаха едновременно Арамис и Атос.

— Планше! — продължи Гримо. — Планше със значка!

— Господа дьо Ла Фер и д’Ербле! — извика офицерът. — Вие се върнахте в Париж! О, колко се радвам, господа! Няма съмнение, че вие идвате да се присъедините към господа принцовете!

— Както виждаш, драги Планше — отговори Арамис, докато Атос се усмихваше, като виждаше какво важно място в гражданската войска заема бившият другар на Мускетон, Базен и Гримо.

— А господин д’Артанян, за когото говорихте преди малко, господин д’Ербле, смея ли да ви попитам дали имате известия от него?

— Ние се разделихме с него преди четири дни, драги ми приятелю, и всичко ни кара да вярваме, че е пристигнал в Париж преди нас.

— Не, господине, уверен съм, че не е влизал в столицата; може би е останал в Сен Жермен.

— Не вярвам, ние имаме среща в „Козичка“.

— Днес се отбих там.

— И хубавата Мадлен нямаше ли известия от него? — попита Арамис с усмивка.

— Не, господине, дори няма да скрия от вас, че тя изглеждаше много обезпокоена.

— Всъщност — каза Арамис — още имаме време, защото бързахме много. И така, позволете ми, мили Атос, без да разпитвам повече за нашия приятел, да поднеса поздравленията си на господин Планше.

— Ах, господин кавалер! — отвърна Планше с поклон.

— Вече лейтенант! — каза Арамис.

— Лейтенант, но ми е обещан чин капитан.

— Много хубаво — продължи Арамис. — А как се посипаха тия почести върху вас?

— Най-напред знаете ли, господа, че аз спасих господин дьо Рошфор?

— Да, разбира се! Той ни разказа това.

— При тоя случай Мазарини за малко щеше да ме обеси, а, естествено, това ме направи още по-популярен.

— И благодарение на тая популярност…

— Не, благодарение на нещо по-добро. Вие знаете, господа, че служих в пиемонския полк, където имах честта да бъда сержант.

— Да.

— Е, един ден, когато никой не можеше да строи тълпа въоръжени граждани, защото едни започваха да маршируват с левия крак, а други с десния, аз успях да ги накарам да тръгнат с един и същ крак. И ме произведоха лейтенант още на маневреното поле.

— Това е обяснението — каза Арамис.

— Така че сега много благородници са с вас, нали? — попита Атос.

— Разбира се! С нас, първо, както навярно ви е известно, са господин принц дьо Конти, господин херцог Дьо Лонгвил, господин херцог дьо Бофор, господин херцог д’Елбьоф, херцог дьо Буйон, херцог дьо Шеврьоз, господин дьо Брисак, маршал дьо ла Мот, господин дьо Люин, маркиз дьо Витри, принц дьо Марсийак, маркиз дьо Ноармутие, граф дьо Фиеск, маркиз дьо Лег, граф дьо Моитрезор, маркиз дьо Севинье и още много-много други.

— А господин Раул дьо Бражелон? — развълнувано попита Атос. — Д’Артанян ми каза, че ви го препоръчал при тръгването си, добри ми Планше.

— Да, господин граф, като собствен син, и мога да ви кажа, че нито за минута не съм го губил от очи.

— Тогава добре ли е? — извика Атос с разтреперан от радост глас. — Нищо ли не му се е случило?

— Нищо, господине.

— Де живее?

— Все там, в странноприемницата „Гран Шарлеман“.

— И прекарва времето си…

— Ту у английската кралица, ту у госпожа дьо Шеврьоз. Той и граф дьо Гиш са неразделни.

— Благодаря, Планше, благодаря! — каза Атос и си подаде ръката.

— О, господин графе! — рече Планше, като се допря до ръката му с върха на пръстите си.

— Какво правите, графе? — забеляза Арамис. — На бивш слуга!

— Приятелю — отвърна Атос, — той ми дава известия за Раул.

— А сега, господа — запита Планше, който не беше чул забележката на Арамис. — какво смятате да правите?

— Ще се върнем в Париж, ако обаче вие ни дадете разрешение, драги господин Планше — отговори Атос.

— Как! Ако ви дам разрешение! Вие се подигравате с мене, господин граф! Аз съм само ваш покорен слуга.

Той се поклони.

След това се обърна към хората си и каза:

— Пуснете тия господа да минат, познавам ги: те са приятели на господин дьо Бофор.

— Да живее господин дьо Бофор! — извика целият пост в един глас, като направи път на Атос и Арамис.

Само сержантът се приближи до Планше и попита тихо:

— Как, без пропуск?

— Без пропуск — отговори Планше.

— Обърнете внимание, господин капитан — продължи той, като величаеше предварително Планше с обещаната му титла, — обърнете внимание, че един от тримата мъже, които излязоха преди малко, ми каза съвсем тихо да не се доверявам на тия господа.

— А аз — отвърна Планше с величие, — аз ги познавам и отговарям за тях.

След това той стисна ръката на Гримо, който сякаш,стана много доволен от тая чест.

— И така довиждане, господин капитан — каза Арамис с насмешливия си тон. — Ако ни се случи нещо, ще кажем, че се познаваме с вас.

— Господине — отговори му Планше, — и тогава, и във всички други случаи съм ваш покорен слуга.

— Тоя хитрец е умен, и то много — каза Арамис, като се качваше на коня си.

— Как няма да е умен — забеляза Атос, като също сядаше на седлото, — след като толкова дълго време е четкал шапките на господаря си?

XVIII. ПОСЛАНИЦИТЕ

Двамата приятели потеглиха веднага на път и се спуснаха по стръмния наклон на предградието; но когато стигнаха долу, те видяха с голямо учудване, че улиците на Париж се бяха превърнали в реки, а площадите — в езера. След проливните дъждове през месец януари Сена излезе от бреговете си и заля половината столица.

Атос и Арамис навлязоха смело с конете си във водата; но скоро тя стигна до гърдите на бедните животни: двамата благородници се видяха принудени да се разделят с конете и да се качат на лодка, което и направиха, след като заповядаха на слугите да ги чакат при Халите.

И така те стигнаха с лодка до Лувър. Беше вече съвсем тъмно и Париж, гледан така при светлината на няколко бледи фенера, трептящи сред тия блата, с лодки, в които седяха патрули с блестящо оръжие, с нощните провиквания между постовете, Париж представляваше такава гледка, че просто порази Арамис — човека, който се поддаваше необикновено лесно на войнствени настроения.

Те пристигнаха у кралицата; казаха им да почакат, защото в същата минута нейно величество давала аудиенция на благородници, които носели известия от Англия.

— Но и ние! — рече Атос на лакея, който му съобщи това. — Ние не само носим известия от Англия, но и сами пристигаме оттам.

— Как се казвате, господа? — попита слугата.

— Господин граф дьо Ла Фер и господин кавалер д’Ербле — отговори Ара мис.

— А, в такъв случай, господа — каза слугата, като чу тия имена, които толкова пъти кралицата беше произнасяла в минути на надежда, — в такъв случай работата е съвсем друга и мисля, че нейно величество няма да ми прости, ако ви накарам да чакате дори една минута. Последвайте ме, моля ви се.

И тръгна напред, последван от Атос и Арамис. Щом стигнаха до стаята, в която беше кралицата, той им даде знак да почакат, отвори вратата и каза:

— Всемилостива господарке, надявам се, че ваше величество ще ми прости, задето наруших заповедите ви, когато благоволите да узнаете, че тези, за които ви докладвам, са господа граф дьо Ла Фер и кавалер д’Ербле.

Като чу тия две имена, кралицата изпусна вик от радост, който долетя дори до мястото, където се бяха спрели нашите двама благородници.

— Клетата кралица! — прошепна Атос.

— О, нека влязат! Нека влязат! — извика на свой ред младата принцеса, като се спусна към вратата.

Клетото дете не се отделяше нито за минута от майка си и с нежните си грижи се опитваше да я накара да забрави за отсъствието на двамата си братя и на сестра си.

— Влезте, влезте, господа! — каза принцесата, като отваряше сама вратата.

Атос и Арамис злязоха. Кралицата седеше в едно кресло, а пред нея стояха прави двама от тримата благородници, които нашите приятели срещнаха в караулното помещение.

Те бяха господа дьо Фламаран и Гаспар дьо Колини, херцог дьо Шатийон. брат на тоя Колини, който преди седем-осем години беше убит на дуел на площад Роял заради госпожа дьо Лонгвил.

Като чуха имената на нашите двама приятели, те отстъпиха една крачка и неспокойно, шепнешката си размениха няколко думи.

— А, вие, господа? — извика английската кралица, като видя Атос и Арамис. — Ето ви най-после, верни приятели! Но държавните куриери са още по-бързи от вас. Дворът е бил осведомен за лондонските произшествия, когато вие сте влизали в Париж, и ето господа дьо Фламаран и дьо Шатийон, които ми носят последни сведения от страна на нейно величество кралица Ана Австрийска.

Арамис и Атос се спогледаха; спокойствието и радостта дори, които светеха в погледа на кралицата, ги смаяха.

— Моля, продължавайте — каза тя, като се обърна към господа дьо Фламаран и дьо Шатийон. — И така, вие казвахте, че негово величество Чарлз I, моят височайши съпруг, е бил осъден на смърт против желанието на по-голямата част от английските поданици, нали?

— Да, всемилостива господарке — измънка Шатийон. Атос и Арамис се спогледаха все повече и повече учудени.

— И че когато го повели към ешафода — продължи кралицата, — към ешафода … о, него, моя повелител, моя крал! … и че когато го повели към ешафода, възмутеният народ го спасил, нали?

— Да, всемилостива господарке — отвърна Шатийон тъй тихо, че Атос и Арамис, които слушаха много внимателно, едва можаха да чуят тоя утвърдителен отговор.

Кралицата скръсти ръце на гърдите си с гореща благодарност, а дъщеря й я прегърна с една ръка и я целуна, просълзена от радост.

— Сега ни остава само да поднесем на ваше величество нашите най-дълбоки почитания — рече Шатийон, на когото тая роля сякаш тежеше и който явно се червеше под втренчения и проницателен поглед на Атос.

— Още една минута, господа — каза кралицата, като ги задържа със знак. — Една минута, за бога! Ето господа дьо Ла Фер и д’Ербле пристигат от Лондон, както вече чухте, и като очевидци ще ни съобщят може би подробности, които вие не знаете. Вие ще предадете тия подробности на кралицата, моята добра сестра. Говорете, господа, говорете, слушам ви. Не скривайте нищо от мене; не смекчавайте нищо. Щом негово величество е още жив

кралската чест е спасена, всичко останало ми е безразлично. Атос побледня и сложи ръка на сърцето си.

— Хайде, господин граф — продължи кралицата, която видя това движение и тая бледина, — говорете, моля ви се.

— Извинете, всемилостива господарке — отговори Атос, — но аз не искам да прибавя нищо към разказа на тия господа, докато не си признаят, че може би са се излъгали.

— Излъгали! — извика кралицата, като едва поемаше дъх. — Излъгали! … Но какво има? О, боже мой!

— Господине — каза Фламаран на Атос, — ако ние сме се излъгали, въведени сме в заблуда от самата кралица и вие, предполагам, нямате намерение да изправяте тая заблуда, защото това би значило да противоречите на нейно величество.

— От кралицата ли, господине? — попита Атос със спокойния си и звучен глас.

— Да — прошепна Фламаран и наведе очи. Атос въздъхна тъжно.

— Не идва ли по-скоро тая заблуда от този, който ви придружаваше и когото видяхме заедно с вас в караулното помещение на бариерата дю Рул? — запита Арамис с обидната си учтивост. — Защото ако не се лъжем, граф дьо Ла Фер и аз, вие бяхте трима, когато влизахте в Париж.

Шатийон и Фламаран потрепераха.

— Но обяснете се, господин граф! — извика кралицата, тревогата на която растеше с всяка минута. — По челото ви чета отчаяние, устата ви не смее да ми съобщи някаква ужасна новина, ръцете ви треперят… О, боже мой, боже мой! Какво се е случило?

— Господи, съжали се над нас! — каза младата принцеса, като падна на колене край майка си.

— Господине — рече Шатийон, — ако носите злокобна новина, много жестоко ще бъде да я съобщите на кралицата.

Арамис се приближи до Шатийон толкова, че почти се допря до него.

— Господине — му каза той със свити устни и святкащи очи, — вие нямате намерение, предполагам, Да учите господин граф дьо Ла Фер и мене какво трябва да кажем тук?

През време на това спречкване Атос, все още с ръка на сърцето и с наведена глава, се приближи до кралицата и й каза с развълнуван глас:

— Всемилостива господарке, коронованите личности, които по своето естество се издигат над другите хора, са получили от небето сърце, способно да понася по-големи нещастия от нещастията на простолюдието; защото сърцето им е част от тяхното превъзходство. Затова, струва ми се, с една велика кралица като ваше величество не трябва да се постъпва по същия начин, както с една жена от нашата среда. Кралице, предопределена за всички страдания на тая земя, ето резултата от поръчението, с което ни удостоихте.

Атос коленичи пред разтрепераната и изстинала от ужас кралица, извади от пазвата си кутията, в която се намираха диамантеният орден, даден от кралицата на лорд Уинтър преди заминаването му, и венчалният пръстен, даден на Арамис от Чарлз I преди смъртта му. Откак ги получи, той не се разделяше нито за миг с тия предмети.

Той отвори кутията и ги подаде на кралицата с няма и дълбока скръб.

Кралицата посегна, взе пръстена, притисна го конвулсивно към устните си и без да въздъхне, без дори да изстене, побледня и припадна в ръцете на дамите си и на дъщеря си.

Атос целуна роклята на нещастната вдовица, стана с величие, което направи дълбоко впечатление на присъствуващите, и каза:

— Аз, граф дьо Ла Фер, благородник, който никога не е лъгал, се кълна най-напред пред бога, а после пред тая нещастна кралица, че в Англия направихме всичко, което беше възможно да се направи, за да спасим краля. Сега, кавалере — прибави той, като се обърна към д’Ербле, — да вървим, ние си изпълнихме дълга.

— Не още — отговори Арамис. — Остава ни да кажем няколко думи на тия господа.

Той се обърна към Шатийон и прибави:

— Господине, ще благоволите ли да излезете, само за

минута, за да чуете тия няколко думи, които не мога да кажа пред кралицата?

Шатийон се поклони мълчаливо в знак на съгласие. Атос и Арамис тръгнаха напред. Шатийон и Фламаран ги последваха. Те минаха през вестибюла, без дума да продумат. Но когато стигнаха до една усамотена тераса, Арамис излезе на нея, обърна се към херцог дьо Шатийон и му каза:

— Господине, преди малко вие си позволихте, струва ми се, да се отнесете не съвсем учтиво с нас. Това не беше никак прилично, още повече от страна на хора, дошли при кралицата като посланици на лъжец.

— Господине! — извика Шатийон.

— Но какво направихте с господин дьо Брюи? — подигравателно попита Арамис. — Да не би да е отишъл случайно да промени лицето си, което много прилича на Мазарини? Известно е, че в Пале Роял има голям запас от резервни италиански маски, като се почне от Арлекино, та чак до Панталоне.

— Струва ми се, че ни предизвиквате! — каза Фламаран.

— Ах, само ви се струва ли, господа?

— Кавалере! Кавалере! — обади се Атос.

— Ех, не се бъркайте — раздразнено отговори Арамис, — добре знаете, че не обичам незавършените работи.

— Тогава свършвайте, господине — каза Шатийон с високомерие, което ни най-малко не отстъпваше на Арамисозото.

Арамис се поклони.

— Господа — каза той, — друг на мое място или на мястото на господин граф дьо Ла Фер би заповядал да ви арестуват, защото имаме приятели в Париж; но ние ще ви предложим много лесно средство да си отидете спокойно. Елате да поприказваме пет минути с шпаги в ръка на тая усамотена тераса.

— С удоволствие — отвърна Шатийон.

— Един момент, господа! — извика Фламаран. — Зная, че предложението е много съблазнително, но сега е невъзможно да го приемем.

— А защо? — подигравателно попита Арамис? — Да не

би съседството на Мазарини да ви прави тъй предпазливи?

— О. чувате ли. Фламаран? — рече Шатийон. — Да не отговоря, би значило да опетня името и честта си.

— И аз мисля така — забеляза Арамис.

— Все пак няма да отговорите и уверен съм, че ей сега тия господа ще се съгласят с мене

Арамис поклати глава с крайна дързост. Шатийон забеляза това и улови дръжката на шпагата си.

— Господин херцог — продължи Фламаран, — вие забравяте, че утре командувате крайно важна експедиция. Вие сте назначен от господин принца, утвърден сте от кралицата и до утре вечер не принадлежите на себе си.

— Така да бъде. Тогава други ден сутринта — каза Арамис.

— Други ден сутринта! — повтори Шатийон. — Това е много дълго, господа!

— Не аз определям това време — рече Арамис, — не аз искам тая отсрочка. Впрочем, струва ми се — прибави той, — можем да се срещнем през време на тая експедиция.

— Да, господине, имате право — извика Шатийон, — и с голямо удоволствие, ако си направите труда да дойдете на Шарантонската врата

— Как, господине! За да имам честта да се срещна с вас, готов съм да отида на край света и за тая цел, разбира се, ще измина една-две левги.

— И така, до утре, господине.

— Надявам се. Вървете сега при вашия кардинал. Но преди това се закълнете в честта си, че няма да му кажете нищо за нашето връщане.

— Условия!

— Защо не?

— Защото условията се предлагат само от победителите, а вие. господа, още не сте победители.

— В такъв случай да извадим шпагите веднага. Все ни е едно. утре ние не командуваме експедиция.

Шатийон и Фламаран се спогледаха. В думите и движенията на Арамис имаше такава ирония че особено

Шатийога едва можа да обуздае гнева си. Но се въздържа по съвета на Фламаран.

— Добре, така да бъде! — каза Шатийон. — Нашият спътник, който и да е той, няма да узнае нищо за случилото се. Но вие ми обещавате, господине, че ще ви намеря утре в Шарантон, нали?

— А, бъдете спокойни, господа — отговори Арамис. Четиримата благородници се поклониха едни на други,

но тоя път Шатийон и Фламаран излязоха първи от Лувър, а Атос и Арамис ги последваха.

— На кого ви е толкова яд, Арамис? — попита Атос.

— Е, дявол да го вземе, на тия, с които съм се заловил!

— Какво са ви направили?

— Как! Не видяхте ли?

— Не.

— Те се подсмиваха, когато се кълняхме, че сме изпълнили дълга си в Англия. И така, или са повярвали, или не са повярвали; ако са повярвали, значи се подсмиваха, за да ни обидят; ако не са повярвали, обиждаха ни още повече и трябва да им докажем, че ни бива за нещо. Впрочем не ме е яд, че отложиха тая работа до утре, защото мисля, че довечера имаме да правим нещо по-добро от въртенето на шпаги.

— Какво именно?

— Е, дявол да го вземе, да уловим Мазарини. Атос изви презрително устни.

— Тия походи не са ми по вкуса, добре го знаете, Арамис.

— Защо?

— Защото приличат на засади.

— Наистина, Атос, вие бихте били много особен пълководец, бихте се сражавали само на открито поле, бихте предупреждавали противника си за часа, в който ще го нападнете, и навярно никога нищо не бихте предприемали срещу него нощем, за да не ви обвини, че сте се възползували от мрака.

Атос се усмихна.

— Вие знаете, че характерът не може да се промени — каза той. — При това знаете ли в какво положение са работите ни? Може би арестуването на Мазарини ще ни

причини повече зЛо, отколкото добро, повече затруднения, отколкото тържество.

— Кажете направо, Атос, че предложението ми не ви харесва.

— Съвсем не; напротив, мисля, че то е честно, но…

— Но какво?

— Мисля, че не трябваше да карате тия господа да се кълнат; щом те се заклеха, че няма да кажат нищо на Мазарини, то и вие поехте задължението да не вършите нищо.

— Аз не съм поел никакво задължение, кълна ви се; смятам се за напълно свободен. Хайде, Атос, да вървим, да вървим!

— Къде?

— У господин Дьо Бофор или у господин дьо Буйон; ще им разкажем всичко.

— Добре, но с едно условие: ще започнем с коадютора. Той е духовно лице и е вещ по съмнителните за съвестта въпроси — ще поискаме мнението му.

— Ах, той ще провали всичко, всичко ще си присвои — възрази Арамис. — Не да започнем, а да свършим с него.

Атос се усмихна. Виждаше се, че таи в душата си някаква мисъл, която не иска да изкаже.

— Добре, така да бъде — каза той. — С кого да започнем?

— С господин дьо Бофор, ако нямате нищо против; той е първият по пътя ни.

— Сега ще ми позволите едно нещо, нали?

— Какво?

— Да се отбия в странноприемницата „Гран Шарлеан“, за да прегърна Раул.

— О, разбира се! И аз ще дойда с вас, ще го прегърнем заедно. Двамата седнаха отново в лодката, с която дойдоха и която сега ги отведе до Халите. Там намериха Гримо и ледоа, които държеха конете им, и четиримата тръгнаха към улица Генего.

Но Раул не беше вече в странноприемницата; през деНя той получи заповед от господин принца и замина някъде заедно с Оливен.

XIX. ТРИМАТА ЛЕЙТЕНАНТИ НА ГЕНЕРАЛИСИМУСА

Като излязоха от странноприемницата „Гран Шарлеман“, Атос и Арамис, както се бяха условили предварително, се упътиха най-напред към двореца на господин херцог дьо Буйон.

Нощта беше тъмна и макар че настъпваше време за сън и почивка, навсякъде се чуваха хиляди шумове, както е обикновено в обсаден град. На всяка крачка се срещаха барикади, на всеки завой на улиците имаше опънати вериги, на всеки кръстопът — биваци; патрули се срещаха и си разменяха пароли; куриери, изпратени от различни началници, кръстосваха площадите; най-после се завързваха оживени разговори, показващи възбудата на умовете, между мирните жители, които стояха по прозорците, и войнствените съграждани, които ходеха из улиците с копие на рамо или аркебуза в ръка.

Атос и Арамис не бяха изминали и сто крачки, когато бяха спрени от часовите при барикадите, които ги запитаха за паролата; но те отговориха, че отиват при господин дьо Буйон с много важно известие; задоволиха се да им дадат водач, който, под предлог че ги придружава и им улеснява пътя, трябваше да ги следи. Водачът тръгна пред тях и запя:

Добрият господин Буйон подаграта го гази днес.

Това беше най-новата песничка и се състоеше от не зная колко куплета, в които се осмиваха всички герои на деня.

Почти край двореца Буйон нашите приятели срещнаха малък отряд от трима конници, които знаеха всички пароли, защото вървяха без водач и без охрана; а щом стигнеха до барикадите, те само разменяха няколко думи с часовите, които ги пропускаха с почит, дължима сигурно на ранга им.

Като ги видяха, Атос и Арамис се спряха.

— Охо! — каза Арамис. — ВижДате ли, графе?

— Да — отговори Атос.

— Как ви се струват тия трима конници?

— А на вас, Арамис?

— Но това са нашите хора.

— Не сте се излъгали; много добре познах господин дьо ламаран.

— А аз познах господин дьо Шатийон.

— А конникът с тъмната мантия?…

— Това е кардиналът., — Лично.

— Дявол да го вземе, как смеят да се показват край двореца Буйон? — попита Арамис.

Атос се усмихна, но не отговори. След пет минути те чукаха на вратата на херцога.

Пред входа стоеше часовой, както се полага на хора с високо обществено положение; на двора стоеше пост, готов да изпълни заповедите на лейтенанта на господин принц дьо Конти.

Както се казваше в песента, господин херцог дьо Буйон страдаше от подагра и беше на легло; но въпреки тежката болест, която му пречеше да язди от един месец, тоест откак започна обсадата на Париж, той заповяда да кажат, че е готов да приеме господа граф дьо Ла Фер и кавалер д’Ербле.

Двамата приятели бяха въведени при господин херцог дьо Буйон. Болният лежеше в стаята си, но в най-войнствена обстановка. Навсякъде по стените висяха шпаги, пистолети, ризници и аркебузи и лесно беше да се види, че щом оздравее, господин дьо Буйон щеше да се разправи както трябва с враговете на парламента. А засега за негово най-голямо съжаление, казваше той, подаграта го задържаше в леглото.

— Ах, господа — извика той, като видя двамата посетители и се опита да се понадигне, при което лицето му се изкриви от болка, — вие сте много щастливи! Можете да се качите на кон, да яздите насам-натам, да се сражавате за каузата на народа. А аз, виждате, съм закован за леглото. Ах. проклета подагра! — прибави той, като направи отново гримаса. — Проклета подагра!

— Ваше височество — каза Атос, — ние пристигаме от Англия и щом стъпихме в Париж, сметнахме за свой пръв дълг да се осведомим за здравето ви.

— Много ви благодаря, господа, много ви благодаря! — отговори херцогът. — Със здравето съм зле, както виждате… Проклета подагра! А, вие пристигате от Англия? Кралят Чарлз е здрав, както току-що ми казаха, нали?

— Той умря, ваше височество — отвърна Арамис.

— Хайде де! — учудено рече херцогът.

— Умря на ешафода, осъден от парламента.

— Не може да бъде.

— Екзекутираха го пред очите ни.

— А какво ми казваше господин дьо Фламаран?

— Господин дьо Фламаран ли? — повтори Арамис.

— Да, той току-що излезе от тука. Атос се усмихна.

— С двама другари, нали? — каза той.

— Да, с двама другари — отговори херцогът. След това прибави с известно безпокойство: — Срещнахте ли ги?

— Но да, на улицата, струва ми се. — отвърна Атос. И погледна усмихнато Арамис, който също го погледна

с известно учудване.

— Проклета подагра! — завика херцогът явно обезпокоен.

— Ваше височество — рече Атос, — наистина необходима е цялата ваша преданост на парижката кауза, за да останете при такава тежка болест начело на армията, и тая твърдост буди у господин д’Ербле и у мене най-голямо възхищение.

— Какво да се прави, господа! Трябва да се жертвуваме за благото на народа. И пример за това сте вие, тъй храбри и предани, вие, на които моят мил другар херцог дьо Бофор дължи свободата си, а може би и живота си. И вие виждате, аз се жертвувам; но признавам си, силите ми се изчерпват. Сърцето е в ред, главата също, но тая проклета подагра ме убива. И признавам си, ако дворът задоволи исканията ми, напълно справедливи искания, защото искам само обезщетение, което ми обеща предишният кардинал за отнетото ми Седанско херцогство, да, признавам си, ако ми дадяха имения за също такава стойност, ако ми изплатяха доходите, които не съм получавал, откак ми го отнеха, тоест от осем години; ако ми дадяха титлата принц на дома ми и ако брат ми дьо Тюрен бъдеше назначен отново за главнокомандуващ, аз бих

се оттеглил веднага в именията си и бих оставил двора и парламента да уреждат сами работите си, както намерят

за добре.

— И бихте били напълно прав, ваше височество — каза

Атос.

— Така ли мислите, господин граф дьо Ла Фер?

— Точно така. –. И вие ли също, господин кавалер д’Ербле?

— И аз също.

— В такъв случай уверявам ви, господа — продължи херцогът, — по всяка вероятност ще се спра на това решение. Сега дворът ми прави предложения; от мене зависи да ги приема. Досега ги отблъсвах, но щом хора като вас ми казват, че греша, щом проклетата подагра не ми дава възможност да служа на парижката кауза, бога ми, имам голямо желание да последвам съвета ви и да приема предложението, което току-що ми направи господин дьо Шатийон.

— Приемете го, господин принце — рече Арамис, —

приемете го.

— Бога ми, ще го приема. Дори ме е яд, че тая вечер го почти отхвърлих… но утре ще има съвещание и ще

видим. Двамата приятели се сбогуваха с херцога.

— Вървете, господа, вървете — им каза той, — навярно много сте се уморили от пътя. Клетият крал Чарлз! Но все пак и той е малко виновен и едно нещо трябва да ни утешава: в тоя случай Франция не може да се укори за нищо; тя направи всичко, което можа, за да го спаси.

— О, за това ние можем да бъдем свидетели — рече Арамис. — Особено господин Мазарини …

— А, много съм доволен, че сте справедливи към него! Кардиналът не е лош човек и ако не беше чужденец… е, щяха да бъдат по-благосклонни към него. Ой, проклетата подагра!

Атос и Арамис излязоха, но виковете на господин дьо Буйон ги придружаваха до чакалнята; виждаше се, че клетият принц страда като грешник.

На външната врата Арамис запита Атос:

— Е, какво мислите?

— За кого?

— За господин дьо Буйон, пусто опустяло!

— Приятелю мой, мисля за него същото, което мисли песничката на нашия водач — отговори Атос:

Клетият господин Буйон подаграта го гази днес.

— И вие виждате — каза Арамис, — аз не му загатнах дори за целта на нашето посещение.

— И постъпихте много разумно, щяхте да му докарате нов пристъп на подагра. Да вървим у господин дьо Бофор.

И двамата приятели поеха към двореца Вандом.

Биеше десет часът, когато пристигнаха.

Дворецът Вандом имаше не по-малка охрана и не по-малко войнствен вид от двореца Буйон. Около него часови, на двора пост, пушки на пирамиди, оседлани коне, привързани за халките. Когато Атос и Арамис влизаха, от @дво ра излизаха двама конници, които трябваше да задържат конете си, за да направят път на новите гости.

— Аха, господа, това е положително нощ на срещите! — каза Арамис. — Признавам си, че ще бъдем крайно огорчени, ако след като се срещахме тъй често тая вечер, не се срещнем утре.

— О, колкото за това, господине — отвърна Шатийон (защото той излизаше с Фламаран от херцог дьо Бофор), — можете да бъдете спокоен; ако се срещаме нощем, без да се търсим, сигурно ще се срещнем и денем, когато се търсим.

— Надявам се, господине — рече Арамис.

— А аз съм уверен в това — отговори херцогът. Господа дьо Фламаран и дьо Шатийон продължиха пътя си, а Атос и Арамис слязоха от конете.

Но едва подадоха поводите на лакеите и свалиха мантиите си, един човек се приближи до тях. След като ги изгледа при мъждивата светлина на един фенер, който висеше сред двора, той извика от учудване и се хвърли в прегръдките им.

— Граф дьо Ла Фер! Кавалер дЕрбле! — извика той. — Вие сте тук, в Париж?

— Рошфор! — извикаха двамата приятели в един глас.

— Да, аз съм. Ние пристигнахме, както знаете, от Ван

дом Преди четйрипет Дни и се готвим да отворим работа на Мазарини. Вие сте все още от нашите, предполагам?

— Повече отвсякога. А херцогът?

— Той е страшно озлобен срещу кардинала. Вие знаете успехите на нашия мил херцог! Той е истински крал на Париж. Не може да излезе навън: веднага го заобикалят и го душат в прегръдките си.

— А, толкова по-добре! — каза Арамис. — Но кажете ми, нали господа дьо Фламаран и дьо Шатийон излязоха ей сега от тука?

— Да, те бяха на аудиенция при херцога. Навярно идваха от страна на Мазарини, но намерили са с кого да говорят, отговарям за това.

— Прекрасно! — каза Атос. — А не може ли да имаме честта да видим негово височество?

— Моля ви се, още сега! Вие знаете, че за вас той е винаги в къщи. Последвайте ме, искам да имам честта да ви представя.

Рошфор тръгна напред. Всички врати се отваряха пред него и пред двамата приятели. Те завариха господин дьо Бофор, когато сядаше на трапезата. Непрекъснатите занимания му бяха попречили да вечеря по-рано; но въпреки важната процедура принцът, щом чу двете произнесени от Рошфор имена, стана веднага от стола си, който се готвеше да приближи до масата, тръгна бързо към двамата приятели и каза:

— О, дявол да го вземе, добре дошли, господа! Вие дойдохте да разделите вечерята с мене, нали? Боажоли. предупреди Ноармон, че имам двама гости. Вие познавате Ноармон, нали, господа? Той е моят домоуправител, наследникът на дядо Марто, който прави известните ви чудни баници. Боажоли, нека ни изпрати една баница, но не такава, с каквато нагости Ла Раме. Слава богу! Нямаме вече нужда нито от въжени стълби, нито от ножове, нито от железни круши.

— Ваше височество — каза Атос, — не безпокойте заради нас вашия знаменит домоуправител, многобройните и разнообразни таланти на когото ни са известни. Тая вечер, с позволението на ваше височество, ще имаме само честта да се осведомим за здравето ви и да получим заповеди от вас.

— О, колкото за здравето ми, вие виждате, господи, то е отлично. Здраве, устояло на пет години Бастилия при господин дьо Шавини, е способно на всичко. Колкото за заповедите ми, ей богу, признавам си, много се затруднявам в това отношение; сега тук всеки раздава заповеди, каквито му хрумнат; ако продължава така, ще свърша с това, че съвсем ще престана да ги давам.

— Наистина ли? — попита Атос. — А аз мислех, че парламентът разчита на вашето взаимно съгласие.

— Да, нашето съгласие! Добро съгласие! С херцог дьо Буйон още се кара някак: той има подагра и не става от леглото си. Но с господин д’Елбьоф и с неговите слонове

— синове … Знаете ли триолета за херцог д’Елбьоф, господа?

— Не, ваше височество.

— Наистина ли? Херцогът запя:

Д’Елбьоф със своите синове посред площад Роял вилнее: заплашва, перчи се, реве — д’Елбьоф със своите синове. Но рог ли в бой ги призове, духът им борчески немее. Д’Елбьоф със своите синове посред площад Роял вилнее.

— Но с коадютора, надявам се, не е така, нали? — попита Атос.

— Ех, с него е още по-лошо! Да ви пази бог от бунтуващи се прелати, особено когато носят ризница под расото си! Вместо да седи спокойно в епископията си и да пее думи за победи, които не печелим, или за победи, в които ни бият, знаете ли какво прави той?

— Не.

— Формира един полк и му дава името си — коринтски1 полк. Произвежда лейтенанти и капитани като истински маршал на Франция и полковници като крал.

— Да, но когато трябва да се бие — каза Арамис, — навярно се крие в архиепископията си?

——

1 Коадюторът носел почетната титла „Коринтски архиепископ“. — Б. пр.

— Съвсем не. Тук именно Грешите, мили ми д’Ербле. Когато трябва да се бие, той се бие. При това смъртта на неговия чичо му дава право да заседава в парламента, така че сега се бърка навсякъде: в парламента, в съвета, в Сражението. Принц дьо Конти е генерал само по име, и то какъв генерал … гърбав! Ах, лошо, господа, много лошо!

— Следователно ваше височество е недоволен? — попита Атос, като размени поглед с Арамис.

— Недоволен! Кажете по-добре, че съм вбесен. Работата е стигнала дотам — казвам го на вас, на други не бих го казал, — работата е стигнала дотам, че ако кралицата признае грешките си към мене, ако върне майка ми от изгнание и ако ми даде адмиралски чин, който принадлежи на баща ми и който ми е обещан след смъртта му — о, аз може би бих дресирал кучета, които да казват, че във Франция има по-големи крадци от господин Мазарини.

Тоя път Атос и Арамис не само размениха погледи, но се усмихнаха; ако дори не бяха срещнали господа дьо Шатийон и дьо Фламаран, те биха отгатнали, че тия господа са минали от тука. Ето защо дума не продумаха за присъствието на господин Мазарини в Париж

— Ваше височество — каза Атос, — сега сме напълно задоволени. Когато дойдохме при вас в тия късни часове, ние имахме само една цел: да ви докажем нашата преданост и да ви заявим, че сме на ваше разположение като най-верни служители.

— Като най-верни приятели, господа, като най-верни приятели. Вие доказахте това; и ако някога се помиря с двора, ще ви докажа, надявам се, че и аз съм останал ваш приятел, както и приятел на ония господа… как ги наричахте, д’Артанян и Портос?

— Д’Артанян и Портос.

— Да, да, точно така. И така, вие разбирате, граф дьо Ла Фер, вие разбирате, кавалер д’Ербле, изцяло и винаги съм ваш.

Атос и Арамис се поклониха и излязоха.

— Мили ми Атос — каза Арамис, — вие, струва ми се, се съгласихте да ме придружите, господ да ми прости, само за да ми дадете един урок, нали?

— Почакайте, мили мой — отговори Атос, вие ще видите това, когато излезем от коадютора.;

— Тогава да вървим в архиепископията — рече Арамис. И двамата тръгнаха към старата част на града. Като се приближиха до люлката на Париж, Атос и Арамис видяха, че улиците са наводнени; стана нужда да вземат отново лодка.

Минаваше единадесет часа, но всички знаеха, че коадюторът приема по всяко време; невероятната му дейност, в случай на нужда, превръщаше нощта в ден и деня в нощ.

Архиепископският дворец беше заобиколен с вода и по многото лодки, привързани към него от всички страни, човек можеше да помисли, че се намира не в Париж, а във Венеция. Тия лодки сновяха по всички посоки, като навлизаха в лабиринта от улици на стария град или като се отдалечаваха по посока на арсенала или на кея Сен Виктор, и тогава плаваха като по езеро. Някои от тях бяха безмълвни и тайнствени, други — шумни и осветени. Двамата приятели се промъкнаха през всички тия лодки и спряха на свой ред пред двореца.

Целият долен етаж на архиепископията беше наводнен, но до стените бяха изправени стълби; и наводнението причини само една промяна: в сградата се влизаше не през вратите, а през прозорците.

По тоя начин влязоха и двамата приятели в преддверието на прелата. То беше пълно с лакеи, защото дванадесетина големци се намираха в чакалнята.

— Боже мой! — каза Арамис. — Погледнете, Атос. Нима тоя суетен глупак, коадюторът, ще ни накара да чакаме заедно с другите?

Атос се усмихна.

— Мили приятелю — му рече той, — трябва да се съобразяваме с положението на хората, с които имаме работа. В тоя момент коадюторът е един от седемте или осемте крале, които господствуват в Париж. Той си има също двор.

— Да — отвърна Арамис, — но ние не сме придворни.

— И затова ще накараме да му доложат за нас и ако той не ни даде приличен отговор, ще го оставим да се занимава с работите на Франция и със собствените си работи.

Сега трябва само да повикаме един лакей и да му сложим половин пистол в ръката.

— А, вижте — извика Арамис, — не се лъжа … да, разбира се, това е Базен… Елате тук. хубостнико!

Базен, който в тая минута минаваше през чакалнята, величествено облечен в черковните си дрехи, се обърна намръщено, за да види кой смее да го вика така дръзко. Но щом позна Арамис, той се превърна от тигър в агънце, приближи се до двамата благородници и каза:

— Как! Вие ли сте, господин кавалер? Вие ли сте, господин граф? Вие двамата сте тук в същата минута, когато толкова се безспокояхме за вас! О, колко съм щастлив, че ви виждам отново!

— Добре, добре, приятелю Базен — отвърна Арамис. — Без комплименти. Ние дойдохме да видим господин коадютора, но бързаме, трябва да го видим веднага.

— Как! — рече Базен. — Веднага, разбира се. Такива големи благородници като вас не могат да стоят в чакалнята. Само че в тая минута той има тайно съвещание с някой си господин дьо Брюи.

— Дьо Брюи! — едновременно извикаха Атос и Арамис.

— Да. Аз доложих за него и много добре запомних името му. Познавате ли го, господине? — прибави Базен, като се обърна към Арамис.

— Струва ми се, че го познавам.

— А аз не мога да кажа същото — продължи Базен. — Той беше тъй добре завит в мантията си, че въпреки всичките си старания не можах да видя нито крайче от лицето му. Но ще отида да доложа за вас и може би тоя път

ще бъда по-щастлив.

— Няма нужда — рече Арамис, — отказваме се тая вечер да видим господин коадютора, нали, Атос?

— Както обичате — отвърна графът.

— Да, той трябва да обсъди много важни въпроси с тоя

господин дьо Брюи.

— А да му съобщя ли, че сте благоволили да дойдете в

архиепископията?

— Не, няма смисъл — отговори Арамис. — Да вървим,

Атос.

И като си пробиха път през тълпата от лакеи, двамата приятели излязоха от архиепископията: Базен ги изпращаше с ниски поклони и по тоя начин показваше, че са

важни хора.

— Е какво — запита Атос, когато Арамис и той седнаха в лодката, — започвате ли да вярвате, приятелю, че бихме направили много лоша услуга на всички тия господа, като заловим господин Мазарини?

— Вие сте олицетворение на мъдростта, Атос — отговори Арамис.

Особено поразени останаха двамата приятели, че френският двор съвсем не обърна внимание на страшните събития, станали в Англия, макар че според тях тия събития трябваше да привлекат погледите на цяла Европа.

Действително освен клетата вдовица и осиротялата принцеса, които плачеха в един ъгъл на Лувър, никой сякаш не знаеше, че е съществувал крал Чарлз I и че тоя крал току-що е загинал на ешафода.

Двамата приятели си дадоха среща на другия ден сутринта в десет часа; макар че беше вече много късно, когато стигнаха до вратата на странноприемницата, Арамис каза, че трябва да направи още няколко важни посещения, и остави Атос да влезе сам.

На другия ден, точно в десет часа, те се срещнаха. Атос от своя страна беше излязъл още от шест часа сутринта.

— Е, някакви новини? — попита Атос.

— Никакви; никъде не са видели д’Артанян, а и Портос още не се е появявал. А вие научихте ли нещо?

— Нищо.

— Дявол да го вземе! — рече Арамис.

— Наистина — каза Атос, — това закъснение съвсем не е естествено; те тръгнаха по най-прекия път и следователно трябваше да пристигнат преди нас.

— Прибавете към това — забеляза Арамис, — че познаваме д’Артанян като най-подвижен човек и че няма да изгуби дори час, като знае, че го чакаме …

— Ако си спомняте, той се надяваше да бъде тук на пети.

— А днес сме девети. Довечера изтича срокът.

— Какво смятате да правим — попита Атос, — ако довечера не получим известия?

— Пусто да остане! Ще тръгнем да ги търсим.

— Добре — рече Атос.

— А Раул? — попита Арамис.

Лек облак засенчи лицето на графа.

— Раул ме безпокои много — каза Атос. — Вчера той получил писмо от принц дьо Конде, отишъл при него в Сен Клу и до сега не се е връщал.

— Не видяхте ли госпожа дьо Шеврьоз?

— Не я заварих в къщи. А вие, Арамис, струва ми се, трябваше да се отбиете у госпожа дьо Лонгвил?

— Наистина се отбих.

— И какво?

— Също не я заварих; но поне ми беше оставила адреса на новото си жилище.

— Де беше тя?

— Отгатнете, сигурен съм, че няма да улучите.

— Как мога да отгатна де е посред нощ — защото, предполагам, вие отидохте при нея вчера, след като се разделихте с мене, — как мога, казвам, да отгатна де е посред нощ най-хубавата и най-дейната от всички фрондьорки?

— В кметството, мили мой!

— Как, в кметството? Нима са я избрали за старейшина на търговците?

— Не, но тя е станала временно кралица на Париж и тъй като не е посмяла да се премести веднага в Пале Роял или в Тюйлери, настанила се е в кметството, където скоро ще даде наследник или наследница на милия херцог.

— Не сте ми говорили нищо за това обстоятелство, Арамис — забеляза Атос.

— Наистина ли? … Е, забравил съм. Извинете.

— А сега какво ще правим до довечера? — попита Атос. — Май че нямаме никаква работа.

— Вие забравяте, приятелю, че имаме неотложна работа.

— Де?

— В Шпрантон, дявол да го вземе! Там се надявам да срещна — така поне той ми обеща — някой си господин дьо Шатийон, когото отдавна мразя

— Защо?

— Защото е брат на някой си господин дьо Колини.

— А. наистина, забравих… който се домогваше до честта да бъде ваш съперник. Той беше жестоко наказан за тая си дързост, мили мой. и наистина би трябвало да се задоволите с това.

— Да. би трябвало, но какво да правя, като не мога да се задоволя. Аз съм злопаметен и това е единственото, което имам от църквата. Впрочем разбирате, Атос, вие съвсем не сте задължен да ме придружавате.

— Хайде де. вие се шегувате!

— В такъв случай, мили мой, ако сте решили да дойдете с мене. няма време за губене. Барабанът би. срещнах топовете, които тръгваха, и видях гражданите, които се строяваха за бои на площада пред кметството; сигурно те се сражават край Шарантон, както вчера каза херцог дьо

Шатийон.

— Аз мислех, че съвещанията през тая нощ са променили отчасти войнственото настроение.

— Да, без съмнение, но все пак ще се бият — най-малко за да прикрият по-добре тия съвещания.

— Горките французи! — каза Атос. — Те ще се бият и ще умрат, за да се върне Седан на господин дьо Буйон, за да се даде адмиралски чин на господин дьо Бофор и коадюторът да стане кардинал.

— Хайде, хайде, мили мой — забеляза Арамис, — признайте си, че нямаше да философствувате толкова много, ако вашият Раул не трябваше да участвува в цялата тая бъркотия.

— Може би не грешите, Арамис.

— Тогава да отидем там, където се бият; това е сигурно средство Да Измамерим отново д’Артанян, Портос, и Може би дори Раул.

— Уви! — прошепна Атос.

— Добри ми приятелю — рече Арамис, — сега, когато сме в Париж, трябва, повярвайте ми, да изоставите навика да въздишате непрекъснато. Дявол да го вземе, трябва да се съобразяваме с обстоятелствата, Атос! Нима не сте вече военен и сте станал духовно лице? Гледайте, ето минават парижани … Ей богу, просто съблазнително! … А вижте оня капитан, осанката му е почти военна!

— Те излизат от улица дю Мутон.

— С барабан начело, като истински войници! Но погледнете тоя юначага, как се клатушка, как се пъчи!

— Охо! — извика Гримо.

— Какво? — попита Атос.

— Планше, господине.

— Вчера лейтенант — каза Арамис, — днес капитан, а утре сигурно полковник; след една седмица тоя юначага ще стане маршал на Франция.

— Да го поразпитаме — каза Атос.

Двамата приятели се приближиха до Планше. Той беше извънредно горд, че са го видели, когато командува, и благоволи да обясни на двамата благородници, че получил заповед да заеме позиция на площад Роял с двеста души, като образува ариергард на парижката армия, и оттам, в случай на нужда, да потегли към Шарантон.

Атос и Арамис отиваха в същата посока и придружиха Планше до площада.

Планше направи много изкусно няколко маневри с хората си на площад Роял и ги строи зад дълга редица от граждани, разположила се в улицата и предградието Сент Антоан в очакване на бойния сигнал.

— Днес ще падне бой — каза Планше с войнствен тон.

— Да, без съмнение — отговори Арамис. — Но оттук до неприятеля е далеч.

— Господине, скоро разстоянието ще се съкрати — забеляза един десетник.

Арамис кимна с глава, а след това се обърна към Атос и каза:

— Съвсем нямам намерение да лагерувам на площад

роял с тия хора. Искате ли да вървим напред? Ще видим всичко по-добре.

— При това господин дьо Шатийон няма да дойде да ни търси на площад Роял, нали? Да вървим напред, приятелю мой.

— А и вие, струва ми се, трябва да си видите сметките с господин дьо Фламаран?

— Приятелю мой — каза Атос, — аз реших твърдо да не вадя шпагата, ако не ме принудят да направя това.

— А откога?

— Откак извадих ножа.

— Ах, пак спомен за господин Мордаунт! Е, мили мой, липсваше ви само угризението на съвестта, задето сте го убили!

— Шт! — каза Атос и сложи пръст на устните си с присъщата само на него тъжна усмивка. — Да не говорим повече за Мордаунт, това ще ни докара нещастие.

И Атос препусна към Шарантон, най-напред през предградието, а после по Феканската долина, почерняла от въоръжени граждани.

От само себе си се разбира, че Арамис не изоставаше.

XX. БИТКАТА ПРИ ШАРАНТОН

Докато се придвижваха напред и задминаваха различните военни части, разположени по пътя, Атос и Арамис виждаха, че ръждясалото въоръжение се заместваше от излъскани и блестящи ризници, а пъстрите копия — от блестящи мускети.

— Струва ми се, че тук е истинското бойно поле — каза Арамис. — Виждате ли тоя кавалерийски корпус край моста с пистолети в ръце? Е, пазете се! Натук идва топ.

— Слушайте, мили мой, къде ме доведохте? — попита Атос. — Струва ми се, че около нас виждам само офицери от кралската армия. Онзи, който се приближава с двама бригадири, не е ли самият господин Шатийон?

И Атос извади шпагата, а Арамис, който мислеше, че

наистина е преминал границите на парижкия лагер, сложи ръка на кобурите.

— Добър ден, господа — каза херцогът, като се приближи, — виждам, че не разбирате нищо от това. което става тук. но една дума ще ви обясни всичко. За момента сме в примирие; има съвещание: господин принцът, господин дьо Рец, господин дьо Бофор и господин дьо Буйон приказват сега за политика. И тъй. едно от двете: или работите няма да се уредят и ние ще се видим отново, господин кавалер, или ще се уредят и тъй като ще се освободя от командуването, пак ще се видим отново.

— Чудесно, господине — отговори Арамис. — Позволете ми да ви задам един въпрос.

— Моля. господине.

— Де са пълномощниците?

— В самия Шарантон, във втората къща надясно, като се влиза откъм Париж.

— И това съвещание не е ли било уговорено предварително?

— Не. господа. Както изглежда, то е резултат от новите предложения, които снощи господин Мазарини е направил на парижаните.

Атос и Арамис се погледаха и се засмяха; те знаеха най-добре какви бяха тия предложения, на кого бяха направени и кой ги беше направил.

— А къщата, в която са пълномощниците, на кого принадлежи? — попита Атос.

— На господин дьо Шанльо1, който командува вашите отряди в Шарантон. Казвам вашите отряди, защото предполагам, че сте фрондьори.

— Да … почти — отвърна Арамис.

— Как почти?

— Е. разбира се, господине, и вие знаете това по-добре от всеки друг; сега никой не може да каже с увереност към коя партия принадлежи.

— Ние сме за краля и за господа принцовете — каза Атос.

— Обаче трябва да се разберем — възрази Шатийон. —

——

1 Грешка в оригинала. Всъщност К л а н л ь о. — Б. пр.

Кралят е с нас и неговите генералисимуси са господа д’Орлеан и дьо Конде.

— Да — отвърна Атос, — но неговото място е в нашите редици с господа дьо Конти, дьо Бофор, дЕлбьоф и дьо Буйон.

— Не споря — рече Шатийо — всички знаят, че нямам голяма симпатия към господин Мазарини; дори интересите ми ме свързват с Париж: там имам голям процес, от който зависи цялото ми благосъстояние, и аз току-що се съветвах с моя адвокат.

— В Париж?

— Не, в Шарантон … Той е господин Виол, когото познавате по име, прекрасен човек, но малко упорит, не току-така принадлежи към парламента. Надявах се да го видя снощи, но нашата среща ми попречи да се заема със собствените си работи. А тъй като те не търпят отлагане, възползувах се от примирието и затова се намирам сред вас.

— Значи господин Ьиол дава съветите си на открито? — попита Арамис със смях.

— Да, господине, и дори на кон. Днес той командува отряд от петстотин души и за да му направя чест, аз го посетих с тия два малки топа, които толкова ви учудиха. Признавам си, че най-напред не то познах; върху адвокатската си тога носи дълга шпага, а на пояса му са загъкнати пистолети; всичко това му придава страшен вид, който би ви направил удоволствие, ако имахте щастието да го срещнете.

— Ако е толкова любопитно да се види, можем да си направим труда да го потърсим — каза Арамис.

— Тогава побързайте, господине, защото съвещанието ще свърши навярно скоро.

— А ако свърши без резултат, ще се опитате да завладеете Шарантон, нали? — попита Атос.

— Имам такава заповед. Аз командувам нападателните отряди и ще направя възможното да успея.

— Господине — каза Атос, — тъй като вие командувате кавалерията …

— Извинете, аз командувам и кавалерията, и пехотата.

— Толкова по-добре! … Вие трябва да познавате всички ваши офицери, искам да кажа всички, които са забележителни.

— Да, разбира се, почти всичките.

— Тогава бъдете тъй добър да ми кажете дали Не е под командата ви господин кавалерът д’Артанян, лейтенант на мускетарите.

— Не, господине, той не е с нас; преди повече от шест седмици той напусна Париж и разправят, че е изпратен с поръчение в Англия.

— Знаех това, но мислех, че се е върнал.

— Не, господине, и доколкото ми е известно, никой не го е виждал. Мога да ви отговоря на това с пълна увереност, защото мускетарите са с нас и господин дьо Камбон замества временно господин д’Артанян.

Двамата приятели се спогледаха.

— Виждате — каза Атос.

— Чудно — отговори Арамис.

— Сигурно им се е случило нещастие по пътя.

— Днес сме осми, довечера изтича определеният срок. Ако до довечера не получим известие, утре сутринта ще заминем.

Атос кимна утвърдително с глава, а след това се обърна и запита почти смутен, че изказва бащинската си загриженост пред скептика Арамис:

— А господин дьо Бражелон, млад човек на петнадесет години, аташиран към господин принца, има ли честта да ви е познат, господин херцог?

— Да, разбира се — отговори Шатийон, — тая сутрин пристигна при нас заедно с господин принца. Очарователен млад човек! Той е от вашите приятели, господин граф?

— Да, господине — отговори Атос леко развълнуван. — И толкова близък, че бих желал дори да го видя. Възможно ли е това?

— Напълно възможно, господине. Благоволете да ме придружите и аз ще ви заведа в главната квартира.

— Ехей — каза Арамис, — зад нас се чува голям шум, струва ми се!

— Наистина към нас идва кавалерийски отряд — рече Шатийон.

— Познавам господин коадютора по фрондьорската му шапка.

— А аз познавам господин дьо Бофор по белите му пера.

— Те се носят в галоп. Господин принцът е с тях. Ах, ето че той ги напуска.

— Бият сбор — извика Шатийон. — Чувате ли? Трябва да узнаем какво става.

Действително войниците тичаха към оръжията си, кавалеристите се качваха бързо на конете си, тръбите тръбяха, барабаните биеха. Господин дьо Бофор изтегли шпагата си.

От своя страна господин принцът даде сигнал за сбор и всички офицери от кралската армия, смесили се временно с парижките отряди, дотичаха при него.

— Господа — каза Шатийон, — очевидно е, че примирието е свършило. Предстои сражение. Върнете се в Шарантон, защото ей сега ще започна атака. Господин принцът ми дава вече сигнал.

Действително един знаменосец издигна три пъти знамето на господин принца.

— Довиждане, господине кавалере! — извика Шатийон. И препусна в галоп, за да се присъедини към своите. Атос и Арамис обърнаха конете си на другата страна и

отидоха да поздравят коадютора и господин дьо Бофор. Що се отнася до господин дьо Буйон, към края на съвещанието той получи такъв ужасен пристъп на подагра, че се видяха принудени да го занесат на носилка в Париж.

Затова пък господин херцог д’Елбьоф, заобиколен от четиримата си синове като от щаб, обикаляше редиците на парижката армия.

През това време между Шарантон и кралската армия се образува дълго празно пространство, което сякаш се готвеше да послужи за последно легло на труповете.

— Тоя Мазарини е наистина позор за Франция — каза коадюторът, като затягаше колана на шпагата си, който носеше върху архиепископските си одежди по обичая на древните военнолюбиви прелати. — Тоя подлец иска да управлява Франция като чифлик. Ето защо Франция може да се наслаждава на щастие и спокойствие само когато го махне от тука.

— Изглежда, че не са се разбрали за цвета на шапката — рече Арамис.

В същата минута господин дьо Бофор вдигна шпагата си.

— Господа — каза той, — нашата дипломация не доведе до нищо. Ние искахме да се избавим от гоя мръсник Ма зарини, но влюбената кралица иска непременно да го има за министър; по такъв начин ни остава само едно сред : да го натупаме, както трябва.

— Е, това е обикновеното красноречие на господин дьо Бофор! — забеляза коадюторът.

— За щастие — прибави Арамис — гой поправя граматическите си грешки с върха на шпагата си.

— Чудо голямо! — презрително рече коадюторът. — Кълна ви се, че в цялата тая война той е твърде незначителен.

И изтегли на свои ред шпагата си.

— Господа — извика той, — неприятелят идва към нас; надявам се, че ще му спестим половината от пътя.

И без да се грижи дали го следват или не, препусна напред. Полкът му, който се наричаше коринтски, по името на архиепископството му, тръгна веднага след него и влезе в бой.

От своя страна господин дьо Бофор насочи кавалерията си, под началството на господин дьо Ноармутие, към Етамп, където трябваше да срещне продоволствен обоз, нетърпеливо очакван от парижаните. Господин дьо Бофор се готвеше да го защищава.

Господин дьо Шанльо, който командуваше в Шарантон, се готвеше да отблъсне нападението с най-силния си отряд и ако неприятелят отстъпи, да го преследва.

След половин час боят пламна по всички точки. Коадюторът, подбуждан от славата за храбростта на господин дьо Бофор, се спусна напред и показваше лично чудеса от храброст. Както е известно, той обичаше много войната и се смяташе за щастлив всеки път, когато можеше да изтегли шпагата безразлично за кого и за какво. В тоя случай обаче се показа само добър войник, но излезе лош пълководец. Със седемстотин-осемстотин души той се спусна срещу трихиляден корпус, който от своя страна потегли изведнъж вкупом и отхвърли войниците на коадютора — те избягаха в безредие към градските укрепления. Огънят, открит от артилерията на Шанльо, спря отведнъж кралската армия и я обърка. Но това не продължи дълго, тя се скри зад група къщи и една горичка и се преустрои. Шанльо сметна момента за благоприятен и се спусна на чело на два полка да преследва кралската армия. Но както казахме, тя успя вече да се преустрои и премина отново в настъпление, водена лично от господин дьо Шатийон Нападението се извърши тъй бързо и тъй изкусно, че Шанльо и хората му бяха почти заобиколени. Шанльо даде заповед за отстъпление, което започна бавно, крачка по крачка. За нещастие след една минута Шанльо падна смъртно ранен

Господин дьо Шатийон видя как той падна и съобщи високо за смъртта му: това удвои храбростта на кралската армия и обезсърчи напълно двата полка, с които Шанльо излезе от града. Ето защо всеки вече мислеше само за спасението си и се мъчеше да стигне до укрепленията, край които коадюторът се опитваше да преустрои разбития си полк.

Изведнъж един кавалерийски ескадрон излезе срещу победителите, които влизаха безразборно в укрепленията заедно с бегълците. Атос и Арамис препускаха начело: Арамис с шпага и пистолет в ръце, Атос с шпага в ножницата и пистолет в кобура. Атос беше спокоен и хладнокръвен като на парад, само хубавите му и благородни очи се натъжаваха. като виждаха как се колят едни други толкова хора, принасяни в жертва от неотстъпчивостта на кралицата и користолюбието на принцовете. Напротив, Арамис убиваше и постепенно се опияняваше, както винаги. Живите му очи горяха: фино очертаната му уста се усмихваше зловещо; издутите му ноздри вдишваха мириса на кръвта: всеки удар на шпагата му отиваше точно в целта си, а дръжката на пистолета му довършваше, убиваше ранения, който се опитваше да стане.

От другата страна, в първия ред на кралската армия, се сражаваха двама конници, единият с позлатена ризница, а другият с прост кожен нагръдник, изпод който се подаваха ръкави от синьо кадифе. Конникът с позлатената ризница се спусна към Арамис и му нанесе удар с шпагата си. но Арамис го отблъсна с обикновената си ловкост.

— А. вие сте. господин дьо Шатийон! — извика кавалерът. — добре дошъл, чаках ви

— Надявам се. че не съм ви накарал да чакате дълго, господине — отговори херцогът. — Във всеки случай ето ме тук.

— Господин дьо Шатийон — каза Арамис, като извади

от кобура си втори пистолет, запазен за тоя случай, — вие сте загинал, ако пистолетът ви не е зареден.

— Слава богу — отвърна Шатийон, — той е зареден! Херцогът вдигна пистолета си, прицели се и гръмна. Но

Арамис наведе глава в същия миг, когато видя, че херцогът натиска спусъка, и куршумът изсвири над главата му.

— О, вие не улучихте! — извика Арамис. — Но аз, кълна се в бога, ще ви улуча.

— Ако ви дам време да стреляте! — отговори господин дьо Шатийон, като пришпори коня си и се спусна с високо вдигната шпага.

Арамис го чакаше със страшна усмивка, която му беше присъща в такива случаи. И Атос, който виждаше как господин дьо Шатийон лети към Арамис със светкавична бързина, отвори вече устата, за да извика: „Стреляйте, стреляйте по-скоро!“ Но в същата минута се чу гърмеж. Господин дьо Шатийон разпери ръце и падна назад върху коня си.

Куршумът прониза гърдите му през изреза на ризницата му.

— Умирам! — прошепна херцогът. И падна от коня на земята.

— Казах ви това, господине, и сега съжалявам, че удържах тъй добре думата си. Мога ли да ви бъда полезен с

нещо?

Шатийон направи знак с ръка и Арамис се готвеше да слезе вече от коня си, когато изведнъж почувствува силен удар в слабината: беше удар с шпага, попаднал, за щастие, в ризницата.

Той се обърна бързо, улови новия противник за китката и изведнъж извика едновременно с Атос:

— Раул!

Младежът позна едновременно лицето на кавалера д’Ербле и гласа на баща си и отпусна шпагата си. В същия миг няколко конници от парижката армия се спуснаха върху Раул, но Арамис го прикри с шпагата си.

— Той е мой пленник! Назад! — извика той.

През това време Атос улови коня на сина си за юздата и го изведе от мястото на боя.

В тая минута господин принцът, който поддържаше господин дьо Шатийон на втора линия, се появи сред сражаващите се; веднага го познаха по орловия му поглед и по страшните му удари.

Като го видя, полкът на коринтския архиепископ, когото въпреки всичките си усилия коадюторът не можа да преустрои, се хвърли сред парижките отряди, събори всичко и избяга в Шарантон, през който премина, без да се спира. Увлечен от него, коадюторът мина отново край Атос, Арамис и Раул.

— Аха! — каза Арамис, който в завистта си не можеше да не се радва на поражението, претърпяно от коадютора. — Като архиепископ, ваше преосвещенство, вие трябваше да знаете светото писание.

— Че какво общо има светото писание с това, което ми се случва? — попита коадюторът.

— Днес господин принцът постъпи с вас като апостол Павел в първото послание към коринтяните.

— Хайде, хайде, това е духовито, но не е време за духовитости! — каза Атос. — Напред, напред, или по-скоро назад, защото, струва ми се, че фрондьорите изгубиха сражението.

— Все ми е едно — отговори Арамис. — Аз дойдох тук само за да се срещна с господин дьо Шатийон. Срещнах го и съм доволен; дуел с един Шатийон е ласкателно нещо!

— И отгоре на това пленник — рече Атос, като показа Раул.

Тримата конници продължиха пътя си в галоп.

Младежът потрепера от радост, като видя отново баща си. Те препускаха един до друг: лявата му ръка лежеше в дясната ръка на Атос.

Когато се отдалечиха от бойното поле, Атос запита младежа:

— Защо бяхте в първите редици на сражаващите се, приятелю мой? Струва ми се, че не ви беше мястото там, защото не бяхте добре въоръжени.

— Да, не трябваше да участвувам в боя, господине. Беше ми възложено поръчение до кардинала и тръгнах за Рюей, когато видях господин дьо Шатийон, готов за бой, и почувствувах желание да се бия заедно с него. Тогава

той ми съобщи, че двама конници от парижката армия ме търсят, и ми спомена името на граф дьо Ла Фер.

— Как, вие знаехте, че сме там, и поискахте да убиете вашия приятел кавалера?

— Аз не познах господин кавалера под доспехите му — отговори Раул, като се изчерви, — но трябваше да го позная по ловкостта и хладнокръвието му.

— Благодаря за комплимента, млади приятелю — каза Арамис, — личи си кой ви е учил на учтивост. Но вие казвате, че отивате в Рюей?

— Да.

— При кардинала?

— Именно. Нося писмо от господин принца за негово високопреосвещенство.

— Трябва да го занесе — рече Атос.

— О, почакайте, няма нужда от лъжливо великодушие, господин графе! Дявол да го вземе! Нашата участ и което е по-важно, участта на нашите приятели е може би в това писмо.

— Но младежът трябва да изпълни дълга си — възрази Атос.

— Преди всичко, господин графе, вие забравяте, че тоя младеж е пленник. Следователно ние действуваме по всички правила на войната. При това победените не трябва да бъдат много придирчиви в избора на средствата. Дайте писмото, Раул.

Раул се поколеба и погледна Атос, сякаш искаше да прочете в очите му какво трябва да прави.

— Дайте писмото, Раул — каза Атос. — Вие сте пленник на кавалера д’Ербле.

Раул се подчини с неудоволствие. Но Арамис, не тъй добросъвестен като граф дьо Ла Фер, грабна бързо писмото, прочете го и като го подаде на Атос, каза:

— Вие, който сте вярващ, прочетете и помислете върху това, което е написано тук. Ще видите, че самото провидение ни даде в ръцете това писмо, за да знаем съдържанието му.

Атос взе писмото и сбърчи хубавите си вежди, но мисълта, че в писмото става дума за д’Артанян, му помогна да надвие отвращението си към четене на чужди писма.

Ето съдържанието на писмото:

„Ваше високопреосвещенство, довечера ще ви изпратя, за да подсилите отряда на господин дьо Коменж, исканите от вас десет души. Те са храбри войници и могат да се справят с двамата опасни противници, от ловкостта и решителността на които се страхува ваше високопреосвещенство“.

— Охо! — прошепна Атос.

— Е, какво ще кажете за тия двама противници, които не може да опази отрядът на Коменж, а са необходими още десет храбри войници? — попита Арамис. — Не приличат ли като две капки вода на д’Артанян и Портос?

— Ще употребим целия ден за търсене в Париж — каза Атос — и ако до довечера не научим нищо, ще тръгнем по пътя за Пикардия. Сигурен съм, че благодарение на д’Артаняновата изобретателност ще намерим някое указание, което ще разпръсне всичките ни съмнения.

— И тъй, да претърсим Париж и преди всичко да запитаме Планше дали не е чул нещо за бившия си господар.

— Бедният Планше! Лесно ви е да говорите така, Арамис, той навярно е загинал в сражението. Всички войнствени граждани трябва да са излезли и сигурно са ги изпозаклали.

Тъй като това беше много вероятно, двамата приятели се върнаха не много спокойни в Париж през вратата Тампл и тръгнаха към площад Роял, където се надяваха да научат нещо за клетите граждани. Но двамата приятели останаха крайно учудени, когато видяха, че те като по-преДи пият и се шегуват на площад Роял заедно с капитана си, докато семействата им навярно ги оплакваха, като чуваха бумтенето на топовете в Шарантон и си мислеха, че те се сражават.

Атос и Арамис запитаха отново Планше, но той не знаеше нищо за д’Артанян. Те поискаха да го вземат със себе си, но той заяви, че не може да напусне поста си без заповед отгоре.

Едва в пет часа те се завърнаха по домовете си, като казваха, че се връщат от бойното поле; всъщност те не бяха изгубвали от погледа си бронзовия кон на ЛуиХIII.

— Гръм и мълния! — каза Планше, когато се върна в магазинчето си. — Направиха ни на пух и прах. Никога няма да се утеша!

XXI. ПЪТЯТ ЗА ПИКАРДИЯ

Атос и Арамис, в пълна безопасност в Париж, знаеха много добре, че се излагат на най-големи опасности, ако излязат от него. Но какво значение имаше опасността за такива хора? При това те чувствуваха, че развръзката на тая втора одисея наближава и че трябва да се направи, както се казва, едно последно усилие.

Впрочем и Париж не беше спокоен; припасите започваха да се изчерпват и ако някой генерал на господин принц дьо Конти имаше нужда да придобие отново влияние, той повдигаше малък смут и след това го потушаваше, което за късо време му даваше предимство над другарите му.

В един такъв смут господин дьо Бофор позволи да се разграби къщата и библиотеката на господин Мазарини, за да даде, казваше той, нещо на клетия народ да глозга.

Атос и Арамис напуснаха Париж след тоя разгром, който стана вечерта на същия ден, когато парижаните претърпяха поражение при Шарантон.

Двамата оставиха Париж в немотия и почти без хляб, треперещ от страх и разкъсван от междуособни ежби. Като парижани и фрондьори, те си въобразяваха, че ще намерят същата немотия, същите опасения, същите интриги в неприятелския лагер. Ето защо останаха силно изненадани, когато на минаване през Сен Дени узнаха, че в Сен Жермен се смеят, пеят и водят весел живот.

Двамата благородници тръгнаха по околни пътища, първо, за да не паднат в ръцете на мазаринистите, пръснати по Ил дьо Франс, и второ, за да избягнат фрондьорите, които държеха Нормандия и които непременно щяха да ги заведат при господин дьо Лонгвил, за да разреши въпроса приятели ли са или врагове. Избягнали тая двойна опасност, те излязоха на пътя от Булон за Абвил и тръгнаха по него, като го претърсваха крачка по крачка.

Но известно време не можаха да попаднат на никаква следа; разпитаха двама-трима съдържатели на странноприемници, без да получат ни най-малко указание, което да разпръсне съмненията им или да насочи търсенията им. И изведнъж в Монтрьой, като пипаше масата, Атос почувствува нещо грапаво Под нежните си пръсти. Той вдигна покривката и прочете на дървото следните йероглифи, издълбани дълбоко с острието на нож:

Порт … — д’Арт … — 2 февруари.

— Чудесно! — каза Атос, като показа надписа на Арамис. — Ние искахме да пренощуваме тук, но вече няма смисъл. Да вървим по-нататък.

Те се качиха отново на конете и препуснаха към Абвил. Там се спряха силно озадачени поради големия брой странноприемници. Невъзможно беше да посетят всичките. Как да отгатнат в коя бяха отседнали двамата им приятели?

— Повярвайте ми, Атос — каза Арамис, — няма смисъл да търсим в Абвил. Ако ние сме затруднени, нашите приятели са били в същото положение. Ако Портос беше сам, той щеше да отседне в най-скъпата странноприемница; и като поискаме да ни я покажат, можем да бъдем сигурни, че ще намерим следа от минаването му. Но д’Артанян е далеч от тия слабости. Колкото и да го уверява Портос, че умира от глад, той ще продължи пътя си, неумолим като съдбата; трябва да го търсим на друго място.

И така те продължиха пътя си, но не попаднаха на никакви следи. Задачата, с която се бяха заели Атос и Арамис, беше крайно тежка и особено крайно неприятна. И ако не ги поддържаше тройният глас на честта, приятелството и благодарността, нашите двама пътници биха се отказали сто пъти да се ровят в праха, да разпитват минувачите, да тълкуват знаците, да се вглеждат в лицата.

Така стигнаха до Перон.

Атос започваше да се отчайва. Тоя благороден и особен човек укоряваше себе си за неизвестността, в която се намираше заедно с Арамис. Навярно те търсеха зле, навярно не разпитваха достатъчно усърдно, не влагаха достатъчно прозорливост в издирванията си. Те бяха готови да се върнат по стъпките си, когато изведнъж, като минаваха през предградието, водещо за градските врати, Атос видя на една бяла стена черна рисунка, наивен детски опит, която представляваше двама лудо препускащи конници; единият от конниците държеше в ръка лист, на който беше написано по испански:

„Преследват н и“.

— Охо! — каза Атос. — Това е ясно като бял ден. Мас ни преследван, д’Артанян се е спрял тука за пет минути. Това доказва обаче, че преследвачите не са били по петите му. Може би е успял да избяга.; Арамис поклати глава.

— Ако е успял да избяга, ние щяхме да го видим отново или най-малко щяхме да чуем нещо за него.

— Имате право, Арамис, да вървим по-нататък.

Не може да се опише безпокойството и нетърпението на двамата благородници. Безпокойството измъчваше нежното и приятелско сърце на Атос; нетърпението беше овладяло силния и лекомислен ум на Арамис. Затова в продължение на три-четири часа те препускаха лудо като двамата конници, нарисувани на стената. Изведнъж в една теснина между два склона видяха огромен камък, който заемаше половината от пътя. На мястото, където камъкът е лежал по-рано, на единия от склоновете се виждаше дупка, която доказваше, че той не се е отърколил сам, а тежината му показваше, че е бил поместен от ръката на един Анселад или един Бриаре1.

Арамис се спря.

— О! — каза той, като погледна камъка. — Това е работа на Аякс Теламонски или на Портос. Моля ви се, господин графе, да слезем от конете и да разгледаме тая скала.

Двамата слязоха от конете. Камъкът беше преместен с очевидната цел да прегради пътя на конниците. Най-напред той е лежал насред пътя; след това конниците са видели това препятствие, слезли са от конете и са го отместили.

Двамата приятели разгледаха камъка от всички страни, които се виждаха, но не откриха нищо необикновено. Тогава повикаха Блезоа и Гримо. Четиримата успяха да обърнат скалата. На долната страна беше написано:

„Осем души от леката кавалерия ни преследват. Ако стигнем до Компиен, ще отседнем в «Коронования паун»; съдържателят е наш приятел.“

——

’Анселад и Бриаре — великани от античната митология. — пр.

— Ето нещо положително — каза Атос, — и в двата случая знаем какво да правим. Да вървим в „Коронования паун“.

— Да — рече Арамис, — но ако искаме да стигнем там, трябва да дадем почивка на конете си; те са грохнали от умора.

Арамис казваше истината. Спряха се в първата пивница; дадоха на конете двойна порция овес, натопен във вино, оставиха ги да починат три часа и след това тръгнаха отново на път. Конниците сами бяха капнали от умора, но надеждата ги крепеше.

След шест часа Атос и Арамис влязоха в Компиен и попитаха за „Коронования паун“. Показаха им една фирма, на която беше нарисуван бог Пан с корона на главата.1

Двамата приятели слязоха от конете, без да се спират много пред глупашката фирма, която в друго време Арамис би разкритикувал здравата. Те намериха съдържателя, добър човечец, плешив и шишкав — истинска грозотия, и го запитаха дали по-отдавна или наскоро не са спирали у него двама благородници, преследвани от кавалеристи. Без дума да продума, съдържателят извади от един сандък къс от счупена на две шпага и попита:

— Знаете ли какво е това? Атос погледна и отговори:

— Шпагата на д’Артанян.

— На големия или на малкия? — запита съдържателят.

— На малкия — отвърна Атос.

— Виждам, че сте приятели на тия господа.

— Е, какво им се е случило?

— Щом влязоха в двора ми с грохнали от умора коне и преди да имат време да затворят отново голямата врата, осем кавалеристи, които ги преследваха, се втурнаха след тях.

— Осем! — повтори Арамис. — Много ме учудва, че двама такива храбреци като д’Артанян и Портос са се предали на осем души.

— Това е истина, господине, и тия осем души не биха направили нищо, ако не бяха повикали на помощ

——

1 На френски думите раоп (паун) и Pan (Пан) се произнасят еднакво. — Б. пр.

двадесетина войници от кралския италиански полк, който е на гарнизон в града; така че вашите двама приятели бяха

буквално смазани от численото превъзходство.

— Задържани! — каза Атос. — А знае ли се защо?

— Не, господине, отведоха ги веднага и те не успяха

да ми кажат нищо; едва когато вече заминаха, намерих

Ей това парче от шпага на бойното поле, като помагах да се Дигнат двамата убити и петте или шестте ранени.

— А те самите не бяха ли ранени?

— Май че не, господине.

— Е, и това е утешително — обади се Арамис.

— А знаете ли къде ги отведоха? — попита Атос.

— Към Лувър.

— Да оставим тук Блезоа и Гримо — каза Атос. — Те ще се върнат утре в Париж с конете, които могат да паднат от умора нейде по пътя; ще вземем пощенските.

— Добре, да вземем пощенските — съгласи се Арамис.

Изпратиха за конете. През това време двамата приятели обядваха набързо; те искаха, ако получеха някакви сведения в Лувър, да продължат незабавно пътя си.

Пристигнаха в Лувър. Там имаше само една странноприемница. В нея се пиеше ликьор, който е прочут и в наши дни и който се правеше още тогава.

— Да се отбием тук — рече Атос, — д’Артанян сигурно не е изпуснал случая не да изпие чаша ликьор, а да ни остави някакво указание.

Те влязоха и поискаха две чаши ликьор край тезгяха, както трябваше да направят д’Артанян и Портос. Тезгяхът беше покрит с тенекия. На нея беше надраскано с върха на голяма игла: „Р ю е й, Д.“

— Те са в Рюей! — каза Арамис, който пръв видя написаното.

— Тогава да вървим в Рюей — рече Атос.

— Но това значи да се хвърлим в устата на вълка — възрази Арамис.

— Ако бях приятел на Йон, както съм приятел на д’Артанян — каза Атос, — аз бих го последвал дори в търбуха на кита, а и вие бихте направили същото, Арамис.

— Положително, мили графе, вие ме мислите за по-добър, отколкото съм. Ако бях сам, не зная дали бих отишъл в Рюей, без да взема сериозни предпазни мерки; но с вас ще отида навсякъде.

Те се качиха на конете и заминаха за Рюей.

Без сам да подозира, Атос даде на Арамис най-добрия възможен съвет. Депутатите на парламента току-що бяха пристигнали в Рюей за знаменитите съвещания, които продължиха три седмици и доведоха до жалкия мир, резултат от който бе арестуването на господин принца. Рюей беше наводнен, от страна на парижаните, с адвокати, председатели, съветници и разни писарушки, а от страна на двора, с благородници, офицери и гвардейци; значи човек можеше лесно да остане незабелязан в тая тъпканица. При това през време на съвещанията се сключи примирие и да се арестуват в тая минута двама благородници, дори най-големи фрондьори, би значило да се нарушат гражданските права.

Двамата приятели смятаха, че всички са обзети от мисълта, която ги измъчваше непрекъснато. Те се смесиха в тълпата, като се надяваха да чуят нещо за д’Артанян и Портос; но всички се занимаваха само с условията и измененията на мирния договор. Атос беше на мнение да отидат направо при министъра.

— Приятелю мой — възрази Арамис, — това, което казвате, е много хубаво, но пазете се: ние сме в безопасност само защото никой не ни познава. Ако се издадем по един или друг начин, веднага ще ни изпратят при нашите приятели в някоя дълбока влажна подземна килия, откъдето и дяволът не може да ни извади. Да се помъчим да се свържем с тях по друг начин. Арестувани в Компиен, те са били заведени в Рюей, както с положителност узнахме в Лувър; отведени в Рюей, те са били разпитани от кардинала, който след това или ги е оставил при себе си, или ги е изпратил в Сен Жермен. Те не са в Бастилията, защото сега Бастилията е в ръцете на фрондьорите и там командува синът на Брусел. Те не са умрели, защото смъртта на д’Артанян би вдигнала много шум. Що се отнася до Портос, мисля, че той е безсмъртен като бог, макар и да не е тъй търпелив. Да не се отчайваме, да почакаме и да останем в Рюей, защото съм убеден, че те са тук. Но какво ви е? Вие побледняхте!

— Спомних си — отговори Атос с почти разтреперан

глас, — че в тукашния замък господин дьо Ришельо нареди да построят ужасен подземен затвор …

— О, бъдете спокоен — каза Арамис, — господин дьо Ришельо беше благородник, равен на всички ни по рождение и по-високо от нас по положение. Той можеше като крал да посяга към главите на най-знатните от нас. А Мазарини е издигнал се дебелак, който най-много може да ни улавя за яката като полицай. Успокойте се, приятелю, уверявам ви, че д’Артанян и Портос са в Рюей, живи и здрави.

— Все едно — рече Атос, — трябва да получим от коадютора разрешение да участвуваме в съвещанията и по тоя начин ще можем да останем в Рюей.

— С всички тия ужасни писарушки? Какво говорите, мили мой? Нима си мислите, че на тия съвещания ще обсъждат ат въпроса за свободата и затворничеството на д’Артанян и Портос? Не, според мене, трябва да потърсим друго средство.

— Тогава — продължи Атос — връщам се на първата и мисъл; смятам, че е най-добре да действуваме открито и честно. Ще отида не при Мазарини, а при кралицата

ще й кажа: „Ваше величество, върнете ни вашите двама служители и нашите двама приятели“. Арамис поклати глава.

— Това е последното средство, от което можете да се възползувате винаги, Атос. Но послушайте ме: употребете

го само в краен случай. Винаги има време за него. А засега да продължим търсенията си.

Те продължиха да търсят и така усърдно събираха сведения, разпитваха толкова хора и под такива остроумни предлози, че най-после попаднаха на един кавалерист, който си призна, че е бил в отряда, отвел д’Артанян и Портос от Компиен в Рюей. Ако не бяха кавалеристите, никой не би знаял дори, че нашите храбреци бяха докарани тук.

Атос се връщаше постоянно на идеята си да се види с кралицата.

— За да се види кралицата — възразяваше Арамис, — трябва да се види най-напред кардинала. А щом видим кардинала — Атос, запомнете добре това, което казвам, — ще ни съберат с нашите приятели, но не така, както искаме. Признавам си, че не ме блазни много тоя начин да се съберем с тях. Да действуваме на свобода, ако искаме да действуваме добре и бързо.

— Ще се видя с кралицата — каза Атос.

— Е добре, приятелю мой, ако сте решили да извършите това безумие, предупредете ме, моля ви се, един ден по-рано.

— Защо?

— Защото ще се възползувам от случая, за да направя едно посещение в Париж.

— На кого?

— Ех, отде да зная! Може би на госпожа дьо Лонгвил. Тя е всемогъща там; ще ми помогне. Само съобщете ми чрез някого, ако ви арестуват; тогава ще направя всичко, което е по силите ми.

— Защо не рискувате да бъдете арестуван заедно с мене, Арамис? — попита Атос.

— Не, благодаря.

— Арестувани четиримата и всички заедно, мисля, че не рискуваме нищо. След двадесет и четири часа ще бъдем и четиримата свободни.

— Мили мой, откак убих Шатийон, идола на сенжерменските дами, заобиколих личността си с такъв блясък. че двойно повече трябва да се страхувам от затвор. В тоя случай кралицата е способна да последва съвета на Мазарини, а Мазарини ще я посъветва да ме даде под съд.

— Нима мислите, Арамис, че тя обича тоя италианец толкова силно, както разправят?

— Тя обичаше и един англичанин.

— Е, мили мой, тя е жена

— Не, не! Вие се лъжете, Атос, тя е кралица!

— Мили приятелю, аз се принасям в жертва и ще поискам аудиенция от Ана Австрийска.

— Сбогом, Атос, аз ще събера армия.

— Защо?

— За да обсадя Рюей.

— Де ще се срещнем?

— Под бесилката на кардинала.

И двамата приятели се разделиха: Арамис се върна в Париж, а Атос отиде да търси път до кралицата.

XXII. БЛАГОДАРНОСТТА НА АНА АВСТРИЙСКА

При намирането на достъп до Ана Австрийска Атос срещна много по-малко затруднения, отколкото очакваше: напротив, още при първата постъпка всичко се уреди и желаната аудиенция му се назначи за следната сутрин, веднага след ставането от сън, на което неговият произход му даваше право да присъствува.

Голяма тълпа изпълваше дворцовите стаи на Сен Жермен; никога в Лувър или в Пале Роял Ана Австрийска не беше имала толкова поклонници и ласкатели; само че цялата тая тълпа се състоеше от второстепенни аристократи, докато всички първи благородници на Франция бяха при господин дьо Конти, господин дьо Бофор и коадютора.

Впрочем голяма веселост царуваше при тоя двор. Характерна особеност на тая война беше, че се пускаха повече куплети, отколкото топовни изстрели. Дворът пееше куплети за парижаните, които пееха куплети срещу двора, и раните, макар и не смъртоносни, бяха не по-малко болезнени, защото се нанасяха с оръжието на присмеха.

Но сред това общо веселие и привидно лекомислие всички умове бяха заети сериозно с една мисъл: ще остане ли Мазарини министър и любимец, или Мазарини, дошъл от юг като облак, ще си отиде, отнесен от вятъра, който го е довеял? Всички се надяваха на това, всички желаеха това; и министърът чувствуваше, че всички изрази на почитание, всички угодничества около него прикриваха омраза, зле замаскирана от страха и користта. Той не се чувствуваше добре, като не знаеше на какво да се надява, на кого да се опре.

Дори господин принцът, който се сражаваше за него, не

изпускаше никога случая или да го подиграе, или да го

унизи. И два-три пъти, когато Мазарини поиска да покаже

силата си пред победителя при Рокроа, принцът му даде

да разбере с поглед, че ако го защищава, това не е нито

от убеждение, нито от ентусиазъм.

Тогава кардиналът се обръщаше към кралицата, неговата единствена опора. Но два-три пъти му се бе сторило, че и тая опора се клати под ръката му.

Когато настъпи часът за аудиенцията, на граф дьо Ла Фер съобщиха, че ще бъде приет непременно, но че трябва да почака няколко минути, защото кралицата се съвещава с министъра.

Това беше вярно. Париж бе изпратил нова депутация. която трябваше най-после да се помъчи да даде някакъв обрат на работите, и кралицата се съвещаваше с Мазарини как да приеме тия депутати.

Всички висши правителствени лица бяха силно загрижени. Атос не можеше да избере по-лоша минута, за да говори за приятелите си — нищожни прашинки, загубени в тоя развилнял се вихър.

Но Атос беше непреклонен човек, който не изменяше никога взетото решение, когато му се струваше, че това решение е излъчено от съвестта му и. продиктувано от дълга му. Той настоя да го приемат, като каза че макар да не е пратеник нито на господин дьо Конти, нито на господин дьо Бофор, нито на господин дьо Буйон, нито на господин д’Елбьоф, вито на коадютора, нито на госпожа дьо Лонгвил, нито на Брусел, нито на парламента, а е дошъл по лична работа, все пак трябва да съобщи крайно важни неща на нейно величество.

Щом свърши съвещанието, кралицата заповяда да го поканят в кабинета й.

Атос бе въведен и си каза името. Това име се разнасяше толкова пъти в ушите на кралицата и звучеше толкова пъти в сърцето й, че Ана Австрийска не можеше да не си го спомни. Но тя остана равнодушна, като се задоволи да погледне тоя благородник съвсем втренчено, което е позволено само на жените кралици, било по хубост, било по кръв.

— Значи вие предлагате да ни направите услуга, господин граф? — попита Ана Австрийска след късо мълчание.

— Да, всемилостива господарке, още една услуга — отговори Атос, засегнат от това, че кралицата сякаш не го позна.

Атос беше чистосърдечен човек и следователно лош придворен.

Ана се намръщи. Мазарини, който седеше край една маса и прелистваше книжа като обикновен държавен секретар, вдигна глава.

— Говорете — каза кралицата.

Мазарини почна да прелиства отново книжата си. …. — Всемилостива господарке — почна Атос, — двама от нашите приятели, двама от най-безстрашните служители на ваше величество, господин д’Артанян и господин дю Валон изпратени в Англия от господин кардинала, изчезнаха изведнъж в минутата, когато стъпиха на френска земя, и никой не знае какво е станало с тях.

— И после? г попита кралицата.

— И аз прибягвам към доброжелателството на ваше величество, за да узная какво е станало с тия двама благородници, като си запазвам правото да прибягна и към вашето правосъдие, ако стане нужда.

— Господине — отговори Ана Австрийска с надменност, която спрямо някои хора се превръщаше в грубост, — значи ето за какво ни безпокоите сред големите грижи, които ни вълнуват? За полицейско дело! Е, господине, вие знаете добре или трябва да знаете, че нямаме вече полиция, откак не сме в Париж.

— Аз мисля — възрази Атос, като се поклони със студено уважение, — че ваше величество няма нужда да се обръща към полицията, за да узнае какво е станало с господа д’Артанян и дю Валон; и ако ваше величество благоволи да запита господин кардинала за това, господин кардиналът би могъл да отговори само като се обърне към паметта си.

— Но, да ме прости господ — каза Ана Австрийска с презрително движение на устните, което беше присъщо само на нея, — струва ми се, че вие сам го питате.

— Да, всемилостива господарке, и аз почти имам право на това, защото става въпрос за господин д’Артанян, за господин д’Артанян, разбирате ли, всемилостива господарке? — повтори той така, че челото на кралицата да се сведе пред спомените на жената.

Мазарини разбра, че беше време да се притече на помощ на Ана Австрийска.

— Господин граф — каза той, — моля, аз ще ви кажа онова, което нейно величество не знае, тоест какво е станало с тия двама благородници. Те изказаха неподчинение и са под арест.

— Моля коленопреклонно ваше величество — каза Атос

все още спокоен, без да отговори на Мазарини, — освободете от арест господа д’Артанян и дю Валон.

— Това е въпрос на дисциплина и съвсем не ме засяга, господине — отговори кралицата.

— Господин д’Артанян не отговаряше никога така, когато трябваше да служи на ваше величество — рече Атос, като се поклони с достойнство. х

И отстъпи две крачки назад по посока на вратата. Мазарини го спря.

— Вие също идвате от Англия, нали, господине? — попита той и направи знак на кралицата, която явно побледня и се приготви да даде строга заповед.

— И присъствувах при последните минути на крал Чарлз I — отвърна Атос. — Нещастен крал! Провинил се най-много в слабост, а наказан много строго от поданиците си. Сега троновете се разклатиха и за преданите сърца стана опасно да служат на кралските интереси. Господин д’Артанян отива за втори път в Англия: първия път отиде за честта на една велика кралица, а втория — за живота на един велик крал.

— Господине — обърна се Ана Австрийска към Мазарини с тон, истинският смисъл на който не можа да прикрие въпреки навика си да се преструва, — вижте дали може да се направи нещо за тия благородници.

— Всемилостива господарке, аз ще направя всичко, каквото е угодно на ваше величество — отговори Мазарини.

— Изпълнете молбата на господин граф дьо Ла Фер. Нали така се казвате, господине?

— Аз имам и друго име, всемилостива господарке. Казвам се Атос.

— Всемилостива господарке — каза Мазарини с усмивка, която показваше колко лесно разбираше загатваниЯта, — вие можете да бъдете спокойни, желанията ви ще бъдат изпълнени.

— Чухте ли, господине? — каза кралицата на Атос.

— Да, всемилостива господарке, това и очаквах от правосъдието на ваше величество. И така, аз ще се видя с приятелите ми, нали, всемилостива господарке? Вярно ли разбрах думите на ваше величество?

— Да, ще ги видите, господине. Но между другото, вие също сте фрондьор, нали?

— Всемилостива господарке, аз служа на краля.

— Да, по свой начин.

— Моят начин е тоя, който е възприет от всички истински благородници, и не зная друг — отговори Атос високомерно.

— И така, вървете си, господине — каза кралицата, като отпусна Атос с движение на ръката. — Вие получихте, каквото желаехте да получите, а ние узнахме всичко, което желаехме да знаем.

Когато завесата пред вратата се спусна, кралицата се обърна към Мазарини и каза:

— Кардинале, заповядайте да арестуват тоя дързък благородник, преди да излезе от двореца.

— Аз мислех за това — отвърна Мазарини — и съм щастлив, че ваше величество ми заповядва нещо, за което сам се готвех да ви помоля. Тия луди глави, които пренасят в нашата епоха традициите на миналото царуване, ни затрудняват много; и тъй като двама са вече арестувани,

да присъединим и третия към тях.

Кралицата не успя да измами напълно Атос. В тона й маше нещо, което го порази и което му се стори заплашително въпреки обещанието й. Но такъв човек като него не можеше да отстъпи поради просто подозрение, особено когато му се каза ясно, че ще види приятелите си. И така той зачака в една от стаите до кабинета, като смяташе, че сега ще доведат при него д’Артанян и Портос или ще дойдат за него, за да го заведат при тях.: Докато чакаше, той се приближи до прозореца и загледа несъзнателно в двора. Видя как влязоха депутатите на парижаните, които идваха да определят окончателно мЯстото на съвещанията и да поднесат почитанията си на кралицата. Тук имаше съветници на парламента, председатели, адвокати, между които се бяха загубили няколко военни. Внушителна свита ги чакаше зад желязната врата. Атос загледа с по-голямо внимание, защото му се стори, че вижда познато лице в тълпата; в тая минута някой се допря леко до рамото му. Атос се обърна.

— А, господин дьо Коменж! — каза той.

— Да, господин графе, аз същият, и с поръчение, за което много ви моля да ме извините.

— Какво е то, господине — попита Атос.

— Бъдете тъй добър да ми дадете шпагата си, господин графе.

Атос се усмихна, отвори прозореца и извика:

— Арамис!

Един благородник се обърна: същият, който се стори познат на Атос. Тоя благородник беше Арамис, Той поздрави приятелски графа.

— Арамис — каза Атос, — арестуват ме.

— Добре — флегматично отговори Арамис.

— Господине — рече Атос, като се обърна към Коменж и му подаде учтиво шпагата си с дръжката напред, — ето шпагата ми; бъдете тъй добър да я пазите грижливо, за да ми я върнете, когато изляза от затвора. Държа много на нея; тя е била дадена на прадядо ми от краля Франсоа I. По неговото време са въоръжавали благородниците, не са ги обезоръжавали. А сега къде ще ме заведете?

— Но… в стаята ми най-напред — отговори Коменж. — По-късно кралицата ще определи местопребиваването ви.

Атос последва Коменж, без да прибави нито дума.

XXIII. ГОСПОДИН МАЗАРИНИ В РОЛЯТА НА КРАЛ

Арестуването на Атос не вдигна никакъв шум, не причини никакъв скандал и дори мина почти незабелязано. То не спъна с нищо хода на събитията; на депутацията, изпратена от град Париж, беше обявено тържествено, че ще бъде допусната при кралицата.

Кралицата я прие, мълчалива и високомерна като винаги; тя изслуша оплакванията и молбите на депутатите; но когато те свършиха речите си, никой не можеше да каже дали тя ги е чула — толкова лицето й остана равнодушно.

В замяна на това Мазарини, който присъствуваше на аудиенцията, разбра много добре какво искаха депутатите: те искаха чисто и просто неговото изгонване.

Когато речите се свършиха, а кралицата продължаваше да мълчи, той заговори:

— Господа, аз се присъединявам към вас и моля нейно

величество да прекрати страданията на поданиците си. Направих всичко, което можах, за да смекча бедите; но всички мислят, казвате вие, че те идват от мене. нещастния чужденец, който не успя да се хареса на французите. Уви, не ме разбраха, и то е съвсем естествено: аз наследих най-великия човек, който някога е поддържал скиптъра на френските крале. Спомените за господин дьо Ришельо ме правят нищожен. Ако бях честолюбив, напразно бих се опитвал да се боря срещу тия спомени; но аз не съм честолюбив и искам да дам доказателство за това. Обявявам се за победен. Ще изпълня желанието на народа. Ако парижаните са виновни донейде — а сега кой не е виновен, господа? — Париж е достатъчно наказан; достатъчно се проля кръв, достатъчно изтегли столицата, останала без крал и без правосъдие. Не бива аз, обикновено частно лице, да ставам причина за раздор между кралицата и кралството й. Тъй като вие изисквате да се оттегля, е добре, аз ще се оттегля.

— В такъв случай — каза Арамис на ухото на съседа си, — мирът е сключен и съвещанията са безпредметни. Остава само да се изпрати господин Мазарини до най-далечната граница под добър конвой и да се следи да не се завърне нито през нея, нито през някоя друга.

— Почакайте, господине, почакайте — отвърна чиновникът, с когото заговори Арамис. — Пусто да остане! Как бързо решавате работите! Ясно се вижда, че сте военен. Трябва да се уговорят вредите и загубите.

— Господин канцлер — каза кралицата, като се обърна към Сегие, нашия стар познат, — вие ще откриете съвещанията; те ще бъдат в Рюей. Господин кардиналът каза неща, които ме развълнуваха силно. Ето защо ви отговарям така накъсо. Аз съм толкова признателна на господин кардинала, че му оставям пълна свобода на действията: той може да остане или да замине. Господин кардиналът ще постъпи така, както намери за добре.

Минутна бледина покри умното лице на първия министър. Той погледна неспокойно кралицата. Лицето й беше толкова безстрастно, че и той, като другите, не можа да прочете какво става в сърцето й.

— Но — прибави кралицата — докато се чака решението на господин Мазарини, каквото и да е то, моля ви се, съвещавайте се само за краля. Депутатите се поклониха и излязоха.

— Как — каза кралицата, когато последният от тях напусна стаята, — вие отстъпвате на тия чиновничета и адвокати?

— За щастието на ваше величество — отговори Мазарини, като впери острия си поглед в кралицата — аз съм готов да принеса всички възможни жертви.

Ана наведе глава и се замисли, което често се случваше с нея. Тя си спомни за Атос. Смелото му обръщение, твърдият му и едновременно благороден език, сенките, които призова с една дума, й напомниха миналото, пълно с упоителна поезия: младостта, хубостта, блясъка на любовта на двадесет години, тежките борби на привържениците й, кървавия край на Бъкингам, единствения човек, когото наистина обичаше, и героизма на неизвестните й защитници, които я спасиха от двойната омраза на Ришельо и на краля.

Мазарини я гледаше и сега, когато тя мислеше, че е сама и че няма нужда да се крие от шпиониращите я неприятели, четеше мислите по лицето й, както в прозрачните езера се вижда отражението на минаващите по небето облаци.

— Значи трябва да се отстъпи пред бурята, да се купи мирът и търпеливо, смирено да се чакат по-добри времена? — прошепна Ана Австрийска.

Мазарини се усмихна горчиво, като чу думите й, които показваха, че тя е взела предложението на министъра за сериозно.

Ана седеше с наведена глава и не видя тая усмивка; но като забеляза, че не последва отговор на въпроса й, тя вдигна глава.

— Е, вие не ми отговаряте, кардинале! За какво мислите?

— Мисля, че тоя дързък благородник, когото заповядахме на Коменж да арестува, ви загатна за Бъкингамския херцог, когото оставихте да убият; за госпожа дьо Шеврьоз, която оставихте да бъде заточена; за господин дьо Бофор, когото заповядахте да затворят. Но ако загатна за мене, то е, защото не знае какво съм за вас. .

Ана Австрийска потрепера, както винаги, когато засягаха гордостта й; тя се изчерви и за да не отговори, заби острите си нокти в хубавите си ръце.

— Той е добър съветник, честен и умен човек, и при това решителен. Вие знаете това, нали, ваше величество? Аз искам да му кажа — и с това ще му направя особена чест — в какво се лъже по отношение на мене. Предлага ми се почти абдикация, а клм една абдикация заслужава да се помисли.

— Абдикация! — повтори Ана. — Аз мислех, господине, че само кралете абдикират.

— Е добре — продължи Мазарини, — не съм ли почти крал, и то крал на Франция? Уверявам ви, ваше величество, че нощем министерската ми дреха, хвърлена край кралското легло, прилича много на кралска мантия.

Това беше едно от униженията, на които най-често я подлагаше Мазарини и пред които всеки път тя навеждаше глава. Само Елизабет Английска и Екатерина II оставаха едновременно метреси и кралици за любовниците си. И така Ана Австрийска погледна с известен страх заплашителното лице на кардинала, което в такива минути ставаше дори величествено.

— Господине — рече тя, — нима не казах и нима не чухте какво казах на тия хора, че ще постъпите, както намерите за добре?

— В такъв случай — отговори Мазарини — аз намирам, че е най-добре да остана. Това го изисква не само моят интерес, но, смея да кажа, и вашето спасение.

— Останете, господине, и самата аз желая това; но само не позволявайте да ме обиждат.

— Вие навярно говорите за исканията на бунтовниците и за тона, с който ги изказват? Търпение! Те избраха почва, върху която аз съм много по-изкусен боец от тях — преговорите. Ще ги бием само с протакане. Те са вече гладни; след една седмица ще бъде още по-лошо.

— Е, боже мой! Да, господине, зная, че ще се свърши с това. Но става дума не за тях; не те ми нанасят най-тежките обиди.

— А, разбирам ви. Вие навярно говорите за спомените, които събуждат у вас тия трима-четирима благородници. Но те са в ръцете ни и се провиниха достатъчно, за да ги

държим в затвора, колкото намерим за добре. Само един не е още във властта ни и не иска да знае за нас. Но ще успеем да го изпратим при другарите му. Ние извършихме, струва ми се, по-мъчни неща от това. Най-напред, за по-голяма сигурност, аз заповядах да затворят двамата най-упорити в Рюей, тоест до мене, пред очите ми, под ръката ми. Днес и третият ще се присъедини към тях.

— Всичко това е добре, докато те са в затвора — каза Ана Австрийска, — но някой ден ще излязат оттам.

— Да, ако ваше величество ги освободи.

— Ах! — продължи Ана Австрийска, като отговори на собствената си мисъл. — Сега именно трябва да съжаляваме за Париж.

— Защо?

— Заради Бастилията, господине, която е тъй здрава и тъй мълчалива!

— Всемилостива господарке, с преговорите ще получим мир; с мира ще получим Париж; с Париж ще получим Бастилията! Нашите четирима смелчаги ще изгният в нея.

Ана Австрийска се намръщи леко, а Мазарини й целуна ръката, за да се сбогува с нея.

След тоя израз на полупокорност, полуучтивост Мазарини излезе. Ана Австрийска го изпрати с поглед и докато той се отдалечаваше, на устните й се появи презрителна усмивка.

— Аз отхвърлих — прошепна тя — любовта на един кардинал, който никога не казваше „Ще направя“, а „Направих“. Той знаеше по-сигурни убежища от Рюей, още по-тъмни и по-мълчаливи от Бастилията. О, светът се изражда!

XXIV. ПРЕДПАЗНИ МЕРКИ

След като се раздели с Ана Австрийска, Мазарини тръгна към дома си в Рюей. През тия смутни времена той пътуваше със силна охрана и дори често се преобличаше. Както вече казахме, във военни дрехи кардиналът беше много хубав благородник.

В двора на стария замък той се качи в карета и стигна до Сена в Шату. Господин принцът му даде конвой от петдесет души лека кавалерия не толкова за да го пазят, колкото за да покаже на депутатите, че генералите на кралицата се разпореждат самовластно с войските и че могат да ги изпращат, където си искат.

Атос, под бдителния надзор на Коменж, на кон и без шпага, следваше кардинала, без дума да продума. Гримо, оставен при вратата на замъка от господаря си, научи за арестуването му, когато Атос извика на Арамис; по знак на графа, без дума да продума, той застана при Арамис, сякаш нищо не се беше случило.

Наистина от двадесет и две години, откак служеше на господаря си, Гримо го беше виждал да се измъква от толкова приключения, че вече нищо не го безпокоеше.

Веднага след аудиенцията депутатите тръгнаха за Париж, тоест изпревариха кардинала с около петстотин крачки. И така, като гледаше пред себе си, Атос можеше да вижда гърба на Арамис, който със златния си колан и гордата си осанка се отделяше рязко от тълпата; той го гледаше не само защото се надяваше на приятеля си да го освободи, но и от чисто приятелско чувство.

Напротив, Арамис сякаш никак не мислеше дали Атос върви след него. Той се обърна само веднъж, в минутата, когато пристигнаха в замъка. Предполагаше, че може би Мазарини ще остави новия си пленник в малкия укрепен замък, който пазеше моста и се управляваше от един капитан на кралицата. Но това не се случи. Атос мина през Шату след кардинала.

При разклонението на пътя от Париж за Рюей Арамис пак се обърна. Тоя път предчувствието му не го измами. Мазарини зави надясно и Арамис видя как пленникът изчезна зад дърветата. В същата минута, движен от същата мисъл, Атос погледна назад. Двамата приятели си кимнаха с глава и Арамис приближи пръст към шапката си, сякаш да го поздрави. Само Атос разбра, че приятелят му е намислил нещо.

След десет минути Мазарини влизаше в двора на замъка, който другият кардинал, предшественикът му, беше построил в Рюей за себе си.

Когато кардиналът слизаше от каретата, Коменж се приближи до него.

— Ваше високопреосвещенство, де ще заповядате да настаним господин дьо Ла Фер? — попита той.

— В оранжерийния павилион, срещу павилиона, дето е караулното помещение. Искам да се оказва чест на господин граф дьо Ла Фер, макар че е пленник на нейно величество кралицата.

— Ваше високопреосвещенство — осмели се да каже Коменж, — той моли да го настанят при господин д’Артанян, който се намира, съгласно заповедта на ваше високопреосвещенство, в ловджийския павилион, срещу оранжерията.

Мазарини се позамисли.

Коменж видя, че той обсъжда положението.

— Караулът е много силен — прибави той. — Четиридесет сигурни, изпитани войници; почти всички са немци и следователно нямат никаква връзка с фрондьорите, нито имат някакъв интерес във фрондата.

— Ако поставим тия трима души заедно, господин дьо Коменж — каза Мазарини, — ще трябва да удвоим караула, а ние не сме толкова богати със защитници, за да си позволим такова разточителство.

Коменж се усмихна. Мазарини видя тая усмивка и я разбра.

— Вие не ги познавате, господин Коменж, а аз ги познавам и по това, което видях сам, и по предания. Аз им поръчах да помогнат на крал Чарлз и те извършиха чудеса, за да го спасят; само силата на съдбата попречи на милия крал Чарлз да бъде сега сред нас, в пълна безопасност.

— Но ако те са ви служили тъй добре, защо тогава ваше високопреосвещенство ги държи в затвор?

— В затвор? — повтори Мазарини. — А откога Рюей е затвор?

— Откак в него има затворници — отговори Коменж.

— Тия господа не са мои затворници, Коменж — каза Мазарини с лукавата си усмивка, — те са мои гости, толкова скъпи гости, че заповядах да поставят решетки на прозорците и заключалки на вратите в помещенията, в които живеят — толкова се страхувам да не им дотегне да

ми правят компания. И макар че на пръв поглед изглеждат затворници, аз ги уважавам много; като доказателство за това желая да посетя господин граф дьо Ла Фер, за да поприказвам насаме с него. И така, за да не попречат на разговора ни, ще го заведете, както ви казах вече, в оранжерийния павилион; вие знаете, че обикновено се разхождам там. Е, като се разхождам, ще вляза при него и ще поприказваме. Макар че всички го смятат за мой неприятел, чувствувам разположение към него и ако е благоразумен, може би ще се разберем двамата.

Коменж се поклони и се върна при Атос, който чакаше неспокойно резултата от разговора, макар да изглеждаше спокоен.

— Е, какво? — запита той гвардейския лейтенант.

— Изглежда че е невъзможно, господине — отговори Коменж.

— Господин дьо Коменж — каза Атос, — цял живот съм бил войник, следователно зная какво значи заповед; но вие бихте могли да ми направите услуга, без да нарушавате тая заповед.

— С най-голямо удоволствие, господине — отговори Коменж. — Откак узнах кой сте вие и какви услуги сте направили в миналото на нейно величество, откак узнах

колко ви е близък тоя младеж, който тъй храбро ми се притече на помощ при арестуването на тоя стар обесник Брусел, аз съм изцяло на ваше разположение — само не мога да наруша получената заповед.

— Благодаря, господине, повече и не желая; ще ви помоля за нещо, което ни най-малко няма да ви злепостави.

— Дори и да ме злепостави малко, господине — усмихнато каза господин дьо Коменж, — все пак кажете. Аз обичам господин Мазарини толкова, колкото и вие; аз служа на кралицата, което съвсем естествено ме задължава да служа и на кардинала; но аз служа на нея с радост, а на него против волята си. И така говорете, моля ви се; чакам и слушам.

— Щом няма нищо неудобно да зная, че господин д’Артанян е тук, тогава, предполагам, също така няма нищо неудобно и той да знае, че аз съм тук, нали? — попита Атос.

— За това не съм получил никаква заповед, господине.

— В такъв случай направете ми удоволствието да му поднесете моите почитания и да му кажете, че съм му съсед. Съобщете му също така и това, което ми съобщихте преди малко, тоест, че господин Мазарини ме е настанил в оранжерийния павилион, за да може да ме посети. Кажете му, че ще се възползувам от тая чест, за да смекча малко нашето пленничество.

— Което не може да продължава — прибави Коменж. — Господин кардиналът ми каза лично, че тук няма затвор.

— Но има подземни килии — усмихнато възрази Атос.

— О, това е друга работа! — отговори Коменж. — Да, зная, че има предания за тях; но един човек от низък произход като кардинала, един италианец, дошъл във Франция да търси щастие, не би се осмелил да вземе такива крайни мерки спрямо хора като нас; това би било безобразие. Всичко това беше възможно при предишния кардинал, който беше истински благородник. Но Мазарини! Хайде де! Подземните килии са кралско отмъщение, към което не трябва да прибягва едно нищожество като него. Знае се, че сте арестуван, скоро ще се узнае за арестуването на приятелите ви и цялото френско благородство ще му поиска сметка за изчезването ви. Не, не, успокойте се, от десет години подземните килии на Рюей съществуват само в приказките за деца. Не се тревожете в това отношение. От своя страна аз ще предупредя господин д’Артанян за пристигането ви тук. Кой знае, може би след две седмици и вие ще ми направите подобна услуга!

— Аз ли, господине?

— Е, разбира се! Нима не мога на свой ред да стана пленник на господин коадютора?

— Повярвайте ми, господине — каза Атос, като се поклони, — в тоя случай ще се постарая да ви угодя.

— Ще ми направите ли честта да вечеряте с мене, господин графе? — попита Коменж.

— Благодаря, господине, в лошо настроение съм и само ще прекарате лошо вечерта. Благодаря.

Тогава Коменж заведе графа в една стая на приземния етаж, в един павилион, който беше продължение на оранжерията. В тая оранжерия можеше да се влезе от един голям двор, пълен с войници и придворни. Дворът имаше формата на конска подкова. В центъра му бяха

апартаментите на господин Мазарини; от едната им страна се намираше ловджийският павилион, където беше д’Артанян, а от другата страна се намираше оранжерийният павилион, където заведоха Атос. Зад павилионите се простираше паркът.

Като влезе в определената му стая, Атос видя през прозореца, грижливо закрит с решетка, само стени и покриви.

— Каква е тая сграда? — попита той.

— Задната страна на ловджийския павилион, където са затворени вашите приятели — отговори Коменж. — За нещастие прозорците, които гледат на тая страна, са зазидани още при предишния кардинал, защото тия сгради са служили много пъти за затвор; и господин Мазарини, като ви затвори тук, само върна първото им предназначение. Ако прозорците не бяха зазидани, вие бихте имали утехата да говорите със знаци с приятелите си.

— А вие сигурен ли сте, господин дьо Коменж, че кардиналът ще ми направи честта да ме посети? — попита Атос.

— Така поне той сам ми каза, господине.

Атос въздъхна, като погледна железните решетки на прозорците.

— Да, наистина — рече Коменж, — това е почти затвор; всичко има, дори решетки на прозорците. Впрочем каква странна мисъл ви е хрумнала и на вас, на вас, цветът на благородническото съсловие: да проявявате вашата храброст и честност сред всички тия гъби на фрондата! Наистина, графе, ако бих се надявал да имам някога приятел в редовете на кралската армия, бих се спрял само на вас. Вие — фрондьор! Вие, граф дьо Ла Фер, в партията на един Брусел, на един Бланменил, на един Виол! Пфу! От това човек би си помислил, че госпожа майка ви е била жена на някой писарушка. Вие — фрондьор!

— Бога ми, драги господине, трябваше да бъда мазаринист или фрондьор — каза Атос. — Аз съпоставях дълго тия две думи и най-после се спрях на последната: тя поне е френска дума. И освен това аз съм фрондьор не с господин Брусел, с господин Бланменил и с господин Виол, но с господин дьо Бофор, господин дьо Буйон и господин д’Елбьоф, тоест с принцовете, а не с председателите, съветниците и писарушките. Впрочем приятен е резултатът

От служенето на Господин кардинала! Погледнете Тая стена без прозорци, господин дьо Коменж, тя е красноречив свидетел за благодарността на Мазарини.

— Да — разсмя се Коменж, — особено ако можеше тя Да повтори всички проклятия, с които господин д’Артанян обсипва кардинала от една седмица.

— Горкият д’Артанян! — каза Атос с тая очарователна меланхолия, която беше присъща на характера му. — Колко храбър, колко добър, колко страшен за тия, които не обичат приятелите му! Вие имате двама опасни затворници, господин дьо Коменж, и аз ви съжалявам, ако са ви поверили тия двама неукротими мъже.

— Неукротими! — усмихна се на свой ред Коменж. — Е, господине, вие искате да ме сплашите. В първия ден на затворничеството си господин д’Артанян,н викаше на дуел всички войници и всички младши офицери, сигурно за да се сдобие с шпага; това продължи и на другия ден, и дори на третия; но после стана тих и кротък като агне. Сега пее гасконски песни, които ни карат да умираме от смях.

— А господин дю Валон? — попита Атос.

— О, той е съвсем друго. Признавам, че е опасен благородник. В първия ден издъни всички врати само с рамото си и аз мислех, че ще излезе от Рюей, както Самсон е излязъл от Газа. Но след това настроението му се промени като на д’Артанян. Сега не само свикна със затворничеството си, но се и шегува с него.

— Толкова по-добре — каза Атос, — толкова по-добре.

— Нима очаквахте нещо друго? — попита Коменж. Той сравни казаното от Мазарини за затворниците му

с казаното от граф дьо Ла Фер и почувствува известно безпокойство.

От своя страна Атос помисли, че сигурно тая промяна в настроението на приятелите му се дължи на някой план, замислен от д’Артанян. И тъй като не искаше да им навреди, като ги превъзнася, той отговори:

— От тях ли? Те са буйни глави; единият е гасконец, другият — пикардиец; двамата пламват лесно, но гаснат скоро. Вие сам видяхте това и разказаното от вас само потвърждава мнението ми.

Така мислеше и Коменж. Ето защо той се оттегли успокоен и Атос остана сам в просторната стая, където, според заповедта на кардинала, се отнасяха с най-голямо уважение към него.

Впрочем за да добие пълна представа за положението си, той очакваше прословутото посещение, обещано лично от Мазарини.

XXV. УМЪТ И СИЛАТА

Сега да преминем от оранжерията в ловджийския павилион.

В дъното на двора, където зад портик с йонийски колони се виждаха кучкарниците, се издигаше продълговата сграда, която сякаш протягаше ръка към другата ръка,: оранжерийния павилион, и образуваше с нея полукръг, обхващащ парадния двор.

Именно в тоя павилион, в приземния етаж, бяха затворени Портос и д’Артанян, като споделяха дългите часове на пленничеството си, еднакво омразно и на двамата.

Д’Артанян се разхождаше като тигър, с неподвижен поглед, и от време на време ръмжеше глухо, като минаваше покрай решетката на един широк прозорец, който гледаше към задния двор.

Портос седеше мълчаливо, все още под впечатлението на разкошния обяд, остатъците на който току-що бяха прибрани.

Единият сякаш не беше с ума си, а размисляше; другият наглед размисляше дълбоко, а всъщност спеше. Само че сънят му бе кошмарен, което можеше да се забележи по тежкото му прекъслечно хъркане.

— Ето денят преваля — каза д’Артанян. — Навярно е към четири часа. Скоро ще станат сто осемдесет и три часа, откак сме тук.

— Хм! — промърмори Портос вместо отговор.

— Чувате ли, вечен сънливецо? — каза д’Артанян, раздразнен, че някой може да спи денем, когато самият той

едва можеше да заспи нощем.

— Какво? — попита Портос.

— Това, което казах.

— А какво казахте?

— Казвам, че скоро ще станат сто осемдесет й три часа, откак сме тук — повтори д’Артанян.

— Сам сте виновен за това — каза Портос.

— Как? Аз ли съм виновен?

— Да, предлагах ви да си отидем.

— Като махнем едно от железата на решетката или издъним някоя врата?

— Разбира се.

— Портос, хора като нас не си отиват просто и обикновено.

— Бога ми — каза Портос, — аз бих си отишъл просто и обикновено, макар че вие презирате много тая простота и обикновеност.

Д’Артанян сви рамене.

— И после — рече той — не е достатъчно само да излезем от тая стая.

— Мили приятелю — каза Портос, — днес май че сте в малко по-добро настроение от вчера. Обяснете ми защо не е достатъчно само да излезем от тая стая?

— Защото, като нямаме оръжие, като не знаем паролата, няма да направим и петдесет крачки в двора, без да се сблъскаме с някой часовой.

— Е, какво? Ще убием часовоя и ще вземем оръжието му.

— Да, но преди да умре (швейцарците не умират лесно), той ще извика или най-малкото ще изохка, което ще привлече войниците от караулното помещение; ще ни преследват и ще ни уловят като лисици, нас, лъвовете, и ще ни хвърлят в някой подземен затвор, където дори няма да имаме утехата да виждаме това ужасно сиво небе на Рюей, което толкова прилича на тарбското небе, колкото луната на слънцето. Дявол да го вземе! Ако имахме някой човек навън, който да ни даде сведения за нравствената и физическата топография на тоя замък, за това, което Цезар наричал „нрави“ и „местности“, както са ми разказвали … Е, като си помисли човек, че в продължение на цели двайсет години, през които не знаех какво да правя, не ми хрумна нито веднъж да употребя малко от свободното си време за изучаване на Рюей!

— Какво от това? — каза Портос. — Все пак можем да си отидем.

— Мили мой, знаете ли защо майсторите сладкари не работят никога собственоръчно?

— Не — отговори Поргос, — но ще ми бъде драго да узная.

— Защото се страхуват да не би пред чираците си да препекат някои торти или да развалят някои кремове. После? — После ще станат за подигравка, а майсторите сладкари не трябва да стават никога за подигравка.

— А какво общо имат майсторите сладкари с нас?

— Това, че в нашите приключения ние не трябва да претърпяваме никога неуспех и да даваме повод за подигравки. Последния път в Англия се провалихме, бяхме разбити и това е петно за доброто ни име.

— А кой ни разби? — попита Портос.

— Мордаунт.

— Да, но ние удавихме господин Мордаунт.

— Зная го добре и това ще ни реабилитира малко в очите на потомството, ако обаче потомството се заеме с нас. Но слушайте, Портос: макар че господин Мордаунт не беше за пренебрегване, господин Мазарини ми се струва много по-силен от господин Мордаунт и ние няма да го удавим толкова лесно. Следователно да си отваряме очите на четири и да пипаме здраво, защото — прибави д’Артанян с въздишка — ние двамата струваме може би колкото осем други, но не струваме колкото ония четирима, които познавате.

— Така е — потвърди Портос, като отговори с въздишка на д’Артаняновата въздишка.

— И така, Портос, правете като мене, разхождайте се надлъж и нашир, докато получим известие от приятелите ни или ни хрумне някоя добра идея. Но не спете вечно, както правите: нищо не затъпява ума така, както сънят. Колкото за това, което ни чака, то може би не е тъй

лошо, както мислехме в началото. Не вярвам, че господин Мазарини смята да ни отсече главите, защото не могат да ни отсекат главите без процес, а процесът ще вдигне

шум, шумът ще привлече нашите приятели и тогава те

ще спрат плановете на господин Мазарини.

— Колко добре разсъждавате! — каза Портос с възхищение.

— Да, не лошо — отговори д’Артанян. — И после, знаете, ако не ни дадат под съд, ако не ни отсекат главите, трябва да ни пазят тук или да ни преместят на друго място.

— Да, непременно трябва — рече Портос.

— В такъв случай невъзможно е тая опитна хрътка Арамис и тоя умен благородник Атос да не открият убежището ни; тогава, бога ми, ще бъде време да действуваме.

— Да, още повече, че тук не е съвсем лошо; с изключение на едно нещо обаче.

— Какво?

— Забелязахте ли, д’Артанян, че три дни подред ни дават овнешко печено?

— Не, но ако това се случи четвърти път, ще се оплача; бъдете спокоен.

— А понякога ми е жал, че не съм си у дома; доста отдавна не съм виждал замъците си.

— Ех, забравете ги временно; после ще ги намерим, само ако господин Мазарини не заповяда да ги сринат.

— Мислите ли, че е способен на тая тирания? — разтревожено попита Портос.

— Не, такива неща можеше да прави само предишният кардинал. Сегашният е много малодушен, за да се реши на такова нещо.

— Вие ме успокоявате, д’Артанян.

— В такъв случай помъчете се да изглеждате весел като мене; да се шегуваме с пазачите; да заинтересуваме войниците, щом не можем да ги подкупим; ласкайте ги повече, Портос, когато се приближат до решетките ни. Досега вие им показвахте само юмрука си и колкото по-внушителен е той, Портос, толкова по-малко е привлекателен за тях. Ах, всичко бих дал, за да имам само петстотин луидора!

— И аз бих дал сто пистола — каза Портос, като не желаеше да остане назад от д’Артанян по щедрост.

Точно на това място в разговора влезе Коменж, предшествуван от един сержант и двама души, които носеха вечерята в една кошница, пълна със съдове и чинии.

XXVI. УМЪТ И СИЛАТА (Продължение)

— Ето на! — рече Портос. — Пак овнешко!

— Драги господин дьо Коменж — каза д’Артанян, — трябва да знаете, че приятелят ми, господин дю Валон, е решил да прибегне до крайни мерки, ако господин Мазарини упорствува да го храни с такова месо.

— Заявявам дори — прибави Портос, — че няма да ям и другите яденета, ако не изнесат това месо.

— Изнесете овнешкото — рече Коменж, — искам господин дю Валон да вечеря сладко, още повече, че имам да му съобщя една новина, която, уверен съм, ще му отвори апетита.

— Да не би господин Мазарини да е починал? — попита Портос.

— Не, дори за мое крайно съжаление трябва да ви кажа, че се радва на чудесно здраве.

— Толкова по-зле — каза Портос.

— А каква е тая новина? — запита д’Артанян. — В затвора новината е тъй рядък плод, че вие, надявам се, ще извините нетърпението ми, нали, господин дьо Коменж? Още повече като ни дадохте да разберем, че новината е хубава.

— Ще ви бъде ли приятно да узнаете, че господин граф дьо Ла Фер е добре? — попита Коменж.

Малките очички на д’Артанян се отвориха до немай-къде.

— Ще ми бъде ли приятно! — извика той. — Ще ми бъде нещо повече от приятно, ще бъда щастлив!

— Е добре, той ми поръча да ви поднеса почитанията си и да ви кажа, че се радва на добро здраве.

Д’Артанян едва не подскочи от радост. Бърз поглед предаде мисълта му на Портос: „Ако Атос знае де сме — казваше тоя поглед, — ако ни поднася почитанията си, тогава той ще започне скоро да действува“.

Портос не беше голям майстор в разбирането на погледите; но тоя път разбра, защото при името на Атос си помисли същото, като д’Артанян.

— Но вие казвате, че господин граф дьо Ла Фер ви поръча да поднесете почитанията му на господин дю Валон и на мене — попита гасконецът нерешително.

— Да, господине.

— Значи го видяхте?

— Разбира се.

— Де… ако това не е нескромен въпрос?

— Много близо оттук — отговори Коменж с усмивка.

— Много близо оттук! — повтори д’Артанян и очите му заблестяха.

— Толкова близо, че ако прозорците към оранжерията не бяха зазидани, вие бихте могли да го видите от мястото, на което стоите.

„Той обикаля в околностите на замъка“ — помисли си д’Артанян.

И прибави гласно:

— Срещнахте го на лов? Може би в парка?

— Не, по-близо, много по-близо. Ето тук, зад тая стена — рече Коменж, като удари по стената.

— Зад тая стена? А какво има зад тая стена? Тук ме доведоха през нощта, така че, дявол да ме вземе, ако,зная де се намирам.

— Е добре, предположете едно нещо — каза Коменж.

— Ще предположа всичко, каквото желаете.

— Предположете, че на тая стена има прозорец.

— Е. тогава?

— Тогава от тоя прозорец вие бихте видели господин граф дьо Ла Фер на неговия прозорец.

— Значи господин граф дьо Ла Фер живее в замъка?

— Да.

— Като какъв?

— Също като вас.

— Атос е затворник?

— Както знаете — каза Коменж със смях, — в Рюей няма затворници, защото няма затвор.

— Шегата настрана, господине! Значи Атос е арестуван?

— Вчера, в Сен Жермен, когато излизаше от кралицата. Ръцете на д’Артанян се отпуснаха безсилно. Сякаш го

удари гръм.

Бледина премина като бял облак по мургавото му лице и почти веднага изчезна.

— Затворник! — механично каза той.

— Затворник! — повтори след него отчаяно Портос. Изведнъж д’Артанян вдигна отново глава и в очите му

блесна мълния, която не забеляза дори Портос. След тоя бегъл блясък последва предишното отчаяние.

— Стига, стига — рече Коменж, който чувствуваше истинска привързаност към Д’Артанян, откак гасконецът го

изтръгна от ръцете на парижаните в деня, кога го арестуваха Брусел. — Хайде, не се отчайвайте, съвсем не исках да ви донеса тъжна новина. В сегашната война всички ние не сме много сигурни за свободата си. Вместо да се Отчайвате, смейте се на слепия случай, който приближава приятеля ви до вас и до господин дю Валон.

Но тия думи не подействуваха никак на д’Артанян, който остана мрачен.

— А как изглеждаше? — попита Портос, който заговори, като видя, че д’Артанян престана да поддържа разговора.

— Много добре — отговори Коменж. — Най-напред изглеждаше силно отчаян като вас; но когато узна, че господин кардиналът се готви да го посети довечера …

— А! — извика д’Артанян. — Господин кардиналът се готви да посети граф дьо Ла Фер?

— Да, той поръча да го предупредя за това и господин граф дьо Ла Фер, щом научи новината, ме натовари да ви кажа, че ще се възползува от тая милост на кардинала, за да защити вас и себе си.

— Ах, милият граф! — извика д’Артанян.

— Хубава работа — промърмори Портос, — голяма милост! Пусто да остане! Господин граф дьо Ла Фер, родът на който е в роднински връзки с родовете Монморанси и Роан, стои по-високо от господин Мазарини.

— Все едно — възрази д’Артанян с най-гальовен глас, — ако поразмислим добре, мили дю Валон, това е голяма чест за граф дьо Ла Фер и особено това ни дава големи надежди. Едно посещение! И дори според мене това е тъй голяма чест за един затворник, щото мисля, че господин дьо Коменж се лъже.

— Как? Аз се лъжа?

— Ме господин Мазарини ще посети граф дьо Ла Фер, а граф дьо Ла Фер ще бъде повикан от господин Мазарини.

— Не, не, не — възрази Коменж, който желаеше да предаде нещата в истинския им вид. — Чух много добре какво ми каза кардиналът. Той лично ще посети граф дьо Ла

Фер.

Д’Артанян се опита да улови погледа на Портос, за да узнае дали другарят му разбира цялата важност на това посещение, но Портос дори Не гледаше към него.

— Значи господин кардиналът има навик да се разхожда в оранжерията си? — попита д’Артанян.

— Всяка вечер се затваря в нея. Навярно там обмисля държавните работи.

— В такъв случай — каза д’Артанян — започвам да мисля, че негово високопреосвещенство ще удостои граф дьо Ла Фер с посещение; при това навярно той ще отиде там

не сам.

— Не, не сам, а с двама войници.

— И ще говори по работа пред две външни лица?

— Войниците му са швейцарци от малки кантони и разбират само немски. Но по всяка вероятност те ще го чакат на вратата.

Д’Артанян заби ноктите в дланите на ръцете си, за да запази на лицето си само израЗа, който в дадения момент смяташе за подходящ.

— Все пак нека господин Мазарини се предпазва малко и нека не влиза сам при граф дьо Ла Фер — каза д’Артанян, — защото граф дьо Ла Фер е навярно силно разярен.

Коменж се разсмя.

— Хайде де, може да се помисли, че сте човекоядци! — рече той. — Господин граф дьо Ла Фер е учтив, при това няма оръжие; при първия вик на негово високопреосвещенство двамата войници, които го придружават непрекъснато, ще се притекат.

— Двама войници — повтори д’Артанян, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, — двама войници, да … Значи ето защо всяка вечер чувам да викат двама души и виждам как понякога те по половин час се разхождат под прозореца ми.

— Точно така: те чакат кардинала или по-скоро Бернуен, който ги вика, когато кардиналът излезе.

— Снажни мъже, бога ми! — забеляза д’Артанян.

— Те са от полка, който беше при Ланс, и господин принцът ги даде на кардинала в знак на уважение.

— Ах, господине — каза д’Артанян, сякаш желаеше да предаде накъсо целия тоя дълъг разговор, — дано негово високопреосвещенство се умилостиви и ни върне свободата по молба на господин дьо Ла Фер!

— От все сърце желая това — рече Коменж.

— В такъв случай, ако той забрави за това посещение, вие не бихте видели никакво неудобство да му напомните, нали?

— Никакво, напротив.

— А, ето това ме успокоява малко.

Тая ловка промяна на разговора би се видяла великолепна маневра на всеки, който би можал да проникне в душата на гасконеца.

— Сега — продължи той — една последна молба, драги господин дьо Коменж.

— Цял съм на услугите ви, господине.

— Ще видите ли господин граф дьо Ла Фер?

— Утре сутринта.

— Ще бъдете ли тъй добър да го поздравите от нас и да му кажете да ми издействува същата милост, с която ще бъде удостоен?

— ВИе желаете господин кардиналът да дойде тук?

— Не, аз зная кой съм и съвсем не съм тъй взискателен. Нека негово високопреосвещенство ми направи честта да ме изслуша: това е всичко, което желая.

— О! — прошепна Портос и поклати глава. — Никога не очаквах това от негова страна! Как нещастието смазва човека!

— Ще бъде изпълнено — отговори Коменж.

— Предайте също така на графа, че аз съм отлично и че сте ме видели тъжен, но покорен на съдбата.

— От все сърце се радвам да чуя това, господине.

— Кажете същото и за господин дю Валон.

— За мене? О, не! — извика Портос. — Аз съвсем не съм покорен на съдбата.

— Но ще се покорите, приятелю.

— Никога!

— Той ще се покори, господин дьо Коменж. Познавам го по-добре, отколкото сам се познава, и зная, че има хиляди отлични качества, които дори и не подозира. Мълчете, мили дю Валон, и се покорете на съдбата.

— Сбогом, господа! — каза Коменж. — Лека нощ!

— Ще се постараем да е така.

Коменж се поклони и излезе. Д’Артанян го изпрати с очи в същото смирено положение и със същото покорно лице. Но щом вратата се затвори след гвардейския капитан, той се спусна към Портос и го стисна в прегръдките си с непресторена радост.

— Охо! — извика Портос. — Какво има? Да не сте полудял, нещастни приятелю?

— Ние сме спасени! — отговори д’Артанян.

— Съвсем не виждам това — възрази Портос. — Напротив, виждам, че всички сме заловени, с изключение на Арамис, и че надеждите ни да излезем се намалиха, откак още един от нас влезе в мишеловката на господин Мазарини.

— Съвсем не, Портос, приятелю мой, тая мишеловка беше достатъчна за двама, но е много слаба за трима.

— Нищо не разбирам — рече Портос.

— А и няма нужда — каза д’Артанян. — Да седнем край масата и да подкрепим силите си: те ще ни потрябват през нощта.

— А какво ще правим тая нощ? — попита Портос все повече и повече озадачен.

— Навярно ще пътуваме.

— Но …

— Да седнем край масата, мили приятелю, мислите ми идват през време на ядене. След вечеря, когато мислите ми се съберат, ще ви го съобщя.

Портос имаше силно желание да узнае плана на д’Артанян, но знаеше характера на приятеля си. Затова, без да настоява повече, той седна край масата и заяде с апетит, който правеше чест на доверието му към изобретателността на д’Артанян.

XXVII. СИЛАТА И УМЪТ

Вечерята премина мълчаливо, но не печално, защото от време на време по лицето на д’Артанян пробягваше една от тия тънки усмивки, които обикновено се показваха само в минути на добро настроение. Портос не пропускаше нито една от тия усмивки и при всяка от тях възклицаваше различно, което показваше на приятеля му, че макар и да не я разбира, той не престава да следи с поглед врящата в главата му мисъл.

След десерта д’Артанян се изтегна на стола си, метна крак върху крак и се заклати с вид на човек, съвсем доволен от себе си.

Портос се облакъти на масата, сложи брадичката на ръцете си и загледа д’Артанян с доверчив поглед, който придаваше на тоя колос такъв чуден израз на добродушие.

— Е? — каза д’АртаНян след малко.

— Е? — повтори Портос.

— Вие казвахте, мили приятелю …

— Аз? Нищо не съм казвал.

— Не, вие казвахте, че имате желание да си отидете от тук.

— А, колкото за това, да, не ми липсва желание.

— И казвахте още, че за това е достатъчно да се издъни една врата или една стена.

— Наистина, казвах това, а и сега го казвам.

— А аз ви отговарях, Портос, че това средство е лошо и че преди да изминем сто крачки, ще ни заловят и ще ни убият, ако нямаме дрехи да се преоблечем и оръжие да се защитим.

— Наистина, трябват ни дрехи и оръжия.

— Е добре — каза д’Артанян и стана, — сега ние ги имаме, приятелю Портос, и дори нещо по-добро.

— Де са? — рече Портос и погледна около себе си.

— Не търсете, нищо няма да намерите; всичко ще се появи в нужната минута. Към колко часа се разхождаха вчера двамата швейцарци под прозореца ни?

— Май че един час след като се мръкна.

— Ако днес излязат по същото време, значи ни остава четвърт час да чакаме удоволствието да ги видим.

— Да, най-много четвърт час.

— Ръката ви е все още достатъчно яка, нали, Портос?

Портос разкопча ръкава си, запретна го и погледна с удоволствие мускулестата си ръка, голяма колкото бедро то на обикновен човек.

— Да, достатъчно силна — отговори Портос.

— Така че без голям труд ще извиете като обръч тая маша и ще навиете на тръба тая лопата, нали?

— Разбира се.

— Да видим.

Великанът взе посочените два предмета и извънредно леко, без някакво видимо усилие извърши това, което желаеше другарят му.

— Ето! — каза той.

— Великолепно! — каза д’Артанян. — Наистина вие сте богато надарен от природата, Портос.

— Чувах — каза Портос, — че някой си Милон Кротонски1 вършел съвсем необикновени неща: връзвал въже около главата си и го разкъсвал с напъване, убивал вол с един удар на юмрука и го занасял у дома си на раменете, спирал кон за задните крака и други, и Други. Разказваха ми всичките му подвизи, там в Пиерфон, и аз направих всичко, което е правел той: само не можах да скъсам въже с главата си.

— То е, защото вашата сила не е в главата ви, Портос — каза д’Артанян.

— Не, тя е в ръцете и в раменете ми — отговори Портос простодушно.

— Е добре, приятелю, да се приближим до прозореца. Възползувайте се от силата си и извадете една от железните пръчки. Почакайте да угася лампата.

——

’Милон Кротонски — прочут атлет в древна Гърция. — Б. пр.

XXVIII. СИЛАТА И УМЪТ (Продължение)

Портос се приближи до прозореца, улови една пръчка с две ръце, притегли я към себе си и я изви като лък така, че двата края излязоха от каменните си гнезда, където от тридесет години седяха циментирани.

— Ето, приятелю мой — каза д’Артанян, — ето какво никога няма да направи кардиналът, колкото и да е гениален.

— Да извадя ля и други? — попита Портос.

— Не, не, една е достатъчно; сега може да мине човек. Портос опита и изкара бюста си навън.

— Да — каза той.

— Наистина отворът е много добър. Сега промъкнете ръката си.

— Къде?

— В тоя отвор.

— Защо?

— Ще узнаете след малко. Хайде, промъкнете я! Портос се подчини с нямото послушание на войник и

промъкна ръката си между железните пръчки.

— Чудесно! — каза д’Артанян.

— Значи работата върви?

— Като по мед и масло, мили приятелю.

— Добре. Сега какво трябва да правя?

— Нищо.

— Значи всичко е свършено?

— Още не.

— Все пак бих искал да разбера каква е работата — рече Портос.

— Слушайте, мили приятелю, и с две думи ще разберете всичко. Виждате, вратата на караулното помещение се отваря.

— Да, виждам.

— В нашия двор, през който преминава господин Мазарини, за да отиде в оранжерията, сега ще изпратят двамата придружаващи го войници.

— Ето ги, излизат.

— Дано затворят вратата на караулното помещение. Добре! Те я затварят,

— После?

— Мълчете! Те могат да ни чуят.

— Тогава нищо няма да узная.

— Не, не, докато изпълнявате, ще разберете всичко.

— Все пак бих предпочел …

— Всичко това ще бъде приятна изненада за вас.

— Да, наистина — каза Портос.

— Шт!

Портос млъкна и не се помръдна.

Действително двамата войници тръгнаха към прозореца, като потриваха ръце, защото, както казахме, беше месец февруари и бе студено.

В тая минута вратата на караулното помещение се отвори и някой повика единия от войниците. Войникът остави другаря си и се върна в караулното помещение.

— Работата все още ли върви добре? — попита Портос.

— По-добре отвсякога — отговори д’Артанян. — Сега слушайте. Ще повикам тоя войник и ще го заприказвам, както направих вчера с един от другарите му, спомняте ли си?

— Да, само че не разбрах нито дума от това, което казваше.

— Вярно е, че той говореше много лошо френски. Но не изпускайте нито дума от това, което ще ви кажа: всичко зависи от изпълнението, Портос.

— Добре, аз съм майстор по изпълнението.

— Да, да, зная; ето защо се надявам на вас.

— Говорете.

— Значи ще повикам войника и ще го заприказвам.

— Казахте вече това.

— Ще се обърна наляво, така че той ще бъде от дясната ви страна, когато се качи на пейката.

— А ако не се качи?

— Ще се качи, бъдете спокоен. В момента, когато се качи на пейката, ще протегнете страшната си ръка и ще го уловите за шията. После ще го вдигнете, както Товий е вдигнал рибата за хрилете, и ще го вмъкнете в стаята ни,като имате грижата да го стискате много силно, за да не може да вика.

— Да — каза Портос, — но ако го удуша?

— Е, ще има един швейцарец по-малко; но надявам се, че няма да го удушите. Ще го сложите съвсем предпазливо тук, ще му запушим устата и ще го завържем някъде. Така ще си набавим една униформена дреха и една шпага.

— Чудесно! — каза Портос, като гледаше д’Артанян с най-голямо възхищение.

— Е! — рече гасконецът. — Да — продължи Портос, — но една униформена дреха и една шпага са малко за двама. — Е, а другарят му за какво е? — Наистина — каза Портос. — Значи когато се закашлям, дротегнете ръка и ловете.

— Добре!

Двамата приятели заеха определените места. Така, както стоеше, Портос беше скрит напълно в ъгъла на прозореца.

— Добър вечер, другарю! — каза д’Артанян с най-мил и

най-любезен глас.

— Топър фешер, коспошне — отговори войникът.

— Сега не е много топло за разходка — продължи д’Артанян.

— Бррррр! — рече войникът.

— И мисля, че една чаша вино няма да ви бъде неприятна?

— Етна шаша фино ще пъте топре тошла.

— Рибата кълве! Рибата кълве! — прошепна д’Артанян на Портос.

— Разбирам — каза Портос.

— Аз имам една бутилка — продължи д’Артанян.

— Една пудилга!

— Да.

— Бълна пудилга?

— Цяла; и тя е ваша, ако искате да пиете за мое здраве.

— Ехе! Ас изка мноко — отвърна войникът и се приближи.

— Тогава елате да я вземете, приятелю — каза д’Артанян.

— С утофолстфие. Струфа ми се, ще туг има пейга.

— О, боже мой, сякаш нарочно е поставена за вас. Качете се на нея … Така, добре, приятелю.

И д’Артанян се покашля.

В същия миг връхлетя ръката на Портос; железният му юмрук, бърз като светкавица и як като клещи, стисна войника за шията, вдигна го почти задушен, вмъкна го през отвора с риск да му одере кожата и го сложи на пода. където д’Артанян, оставяйки му само време да си поеме дъх, му запуши устата с шарфа си и почна да го разсъблича с бързината и ловкостта на човек, който е научил занаята си на бойното поле.

След това нашите приятели свързаха здраво войника и го сложиха в камината, където предварително бяха угасили огъня.

— Ето все пак една шпага и една дреха.

— Ще ги взема аз — каза д’Артанян. — Ако искате друга дреха и друга шпага, трябва да повторим всичко това. Гледайте! Ето и другият войник излиза от караулното помещение и идва насам.

— Аз мисля, че е опасно да повторим същата маневра — забеляза Портос. — Едно средство, както твърдят, не успява два пъти. Ако не сполуча всичко ще се провали. По-добре ще сляза долу, ще го уловя, когато най-малко очаква това, и ще ви го подам със запушена уста.

— Така е по-добре — отговори гасконецът.

— Бъдете готов — рече Портос и се мушна през отвора. Всичко стана тъй, както обеща Портос. Великанът се

скри на пътя му и когато войникът мина край него, той го улови за шията, запуши му устата, пъхна го като мумия през отвора между железата и след това го последва. Съблякоха втория пленник като първия. Проснаха го на кревата, вързаха го с ремъци; и тъй като креватът беше от масивен дъб, а ремъците бяха двойни, нашите приятели можеха да бъдат също тъй спокойни за втория пленник, както и за първия.

— Така — каза д’Артанян, — всичко се нарежда чудесно. Сега опитайте се да облечете дрехата на тоя юнак, Портос. Съмнявам се да пи стане; но ако ви е много тясна.

не се безпокойте: достатъчно е да си сложите колана за шпагата и главно шапката с червени пера.

За щастие, вторият войник беше швейцарец с огромен ръст, така че Портос можа да облече дрехата му: само на някои места шевовете се пропукаха.

В продължение на няколко минути се чуваше шумоленето на сукното. Портос и д’Артанян се обличаха бързо.

— Готово — казаха те едновременно. — Колкото за вас, другари — прибавиха те. като се обърнаха към двамата войници. — нищо лошо няма да ви се случи, ако се държите добре; но ако се помръднете, чака ви смърт.

Войниците кротуваха. По юмрука на Портос те разбраха, че работата е крайно сериозна и че съвсем не е време за шега.

— А сега — каза д’Артанян — вие не бихте имали нищо против да разберете всичко докрай, нали, Портос?

— Да, абсолютно нищо.

— Е добре, ще слезем в двора.

— Така.

— Ще заемем мястото на тия двама юнаци.

— Добре.

— Ще се разхождаме надлъж и нашир.

— И това няма да бъде зле, защото сега не е горещо.

— След една минута камердинерът ще повика войниците, както вчера и завчера.

— Ние ще отговорим.

— Не, напротив, ние няма да отговорим.

— Както искате. Не държа да отговорим.

— Значи ние няма да отговорим. Само ще нахлупим още повече шапките на главите си и ще придружим негово високопреосвещенство.

— Къде?

— Където отива, при Атос. Мислите ли, че ще му бъде неприятно да ни види?

— О! — извика Портос. — О, разбирам!

— Не бързайте да викате, Портос, защото, честна дума, вие още не знаете всичко — каза гасконецът с присмехулно-самодоволен тон.

— Какво ще стане по-нататък? — попита Портос.

— Вървете след мене — отговори д’Артанян. — Който е жив, ще види.

И като мина през отвора, той се спусна леко в двора. Портос го последва по същия път, но с по-голям труд и не тъй бързо.

Зъбите на вързаните войници тракаха от страх.

Щом д’Артанян и Портос стъпиха на земята, една врата се отвори и гласът на камердинера извика:

— Дежурни!

В същото време вратата на караулното помещение се отвори на свой ред и се чу друг глас:

— Ла Брюйер и дю Бартоа, вървете!

— Навярно аз се наричам Ла Брюйер — каза д’Артанян.

— А аз дю Бартоа — прибави Портос.

— Де сте? — попита камердинерът, очите на когото, заслепени от светлината, не можеха да различат нашите двама герои в мрака.

— Ето ни — отговори д’Артанян. И като се обърна към Портос, прибави:

— Какво ще кажете за това, господин дю Валон?

— Бога ми, ако все така върви, ще кажа, че не е лошо!

Двамата новоизпечени войници тръгнаха важно след камердинера; той ги въведе в преддверието, след това в един салон, който навярно беше чакалня, посочи им две табуретки и каза:

— Заповедта е съвсем проста: ще пуснете тук само едно лице. Чувате ли? Никой друг. Ще се подчинявате във всичко на това лице. Колкото за връщането, не можете да се излъжете, ще чакате да ви освободя.

Д’Артанян познаваше много добре тоя камердинер: той не беше друг, а Бернуен. който го беше въвеждал десетина пъти при кардинала през последните шест или осем месеца. Затова, вместо да отговори, д’Артанян измърмори „ja“ колкото се може по-малко по гасконски и по-прилично на немски.

Колкото до Портос. д’Артанян поиска и получи обещание от него да не говори в никакъв случай. Ако го изкараха от търпение, позволяваше му се вместо всякакъв отговор да изрече прословутото и тържествено tarteifle1.

Бернуен затвори вратата и си отиде.

——

1 D c f Г е u f е I (нем.) — Дявол. — Б. пр.

— Охо! — Каза Портос, като чу завъртането Ма ключа в ключалката. — Изглежда, че тук е на мода да затварят хората. Ние, струва ми се, само сменихме затвора, с тая разлика, че сме затворници не там долу, а в оранжерията. Не зная дали спечелихме с това.

— Портос, приятелю — съвсем тихо рече д’Артанян, — не се съмнявайте в провидението и оставете ме да мисля и обмислям.

— Тогава мислете и обмисляйте — отговори Портос, изпаднал в лошо настроение от това, че работите взеха такъв обрат.

— Ние извървяхме осемдесет крачки — прошепна д’Артанян, — изкачихме шест стъпала, следователно тук е, както каза преди малко моят знаменит приятел дю Валон, тоя друг павилион, успореден на нашия, наричан оранжериен. Граф дьо Ла Фер сигурно не е далеч; само вратите са заключени.

— Ама че затруднение! — рече Портос. — Едно натискане с рамото…

— За бога, Портос, приятелю, пазете необикновените си сили или в случай на нужда те ще изгубят цялото си значение. Нима не чухте, че ей сега ще дойде някой.

— Чух.

— Е, тоя човек ще ни отвори вратите.

— Но. мили мой — възрази Портос, — ако тоя човек ни познае, ако след това завика, ние сме загубени, защото, надявам се, вие не ще ме накарате да убия или да удуша това духовно лице. Тия похвати са добри само спрямо англичаните и немците.

— О, да ме пази бог от това, а и вас също! Младият крал може би ще ни бъде благодарен за тая работа; но кралицата няма да ни прости никога, а именно с нейните чувства трябва да се съобразяваме; после такова проливане на кръв е безполезно и затова никога няма да се съглася на него, никога! Аз си имам план. Оставете ме да действувам и ние ще се посмеем.

— Толкова по-добре — каза Портос, — чувствувам нужда да се посмея.

— Шт! — прошепна д’Артанян. — Ето че иде тоя, за когото ни съобщиха.

Леки стъпки се чуха в съседната зала, тоест в преддверйето. Вратата скръцна и се Показа един човек в кавалерски дрехи, загърнат в тъмна мантия, с широкопола шапка, нахлупена до очите, и с фенер в ръка.

Портос се притисна до стената, но все пак човекът с мантията го видя, подаде му фенера и каза:

— Запалете лампата на тавана.

След това се обърна към д’Артанян и запита:

— Знаете ли заповедта?

— Ja — отговори гасконецът, решил да се ограничи с тоя образец от немския език.

— Tedesco — рече кавалерът, — va вепе1.

И като се приближи до вратата срещу тая, през която влезе, той я отвори, излезе и я затвори след себе си.

— А сега какво ще правим? — попита Портос.

— Сега ще си послужим с рамото ви, ако вратата е заключена, приятелю Портос. Всяко нещо на времето си и всичко е винаги добре дошло за оня, който знае да чака. Но най-напред да залостим здраво първата врата, а после ще отидем след кавалера.

Двамата приятели се заловиха веднага за работа и задръстиха вратата с всички мебели, които се намираха в залата, така че не можеше да се влезе, още повече, че вратата се отваряше навътре.,

— Така — каза д’Артанян, — сега можем да бъдем сигурни, че няма да бъдем нападнати откъм тила. Хайде, напред!

XXIX. ПОДЗЕМИЯТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ

Приближиха се до вратата, през която изчезна Мазарини: тя беше заключена. Д’Артанян се опита напразно да я отвори.

— Ето сега му дойде времето на вашето натискане с рамото — каза д’Артанян. — Бутайте, приятелю Портос, но полека, без шум; не изкъртвайте вратата, само раздвоете крилата, нищо повече.

——

’Tedesco, va вепе (итал.) — Немец, добре е. — Б. пр.

Портос натисна с мощното си рамо едната половинка, която се огъна. Д’Артанян пъхна върха на шпагата си между езичето и отвора на бравата; езичето се отмести и вратата се отвори.

— Казвал съм ви, приятелю Портос, че от жените и от вратите може да се добие всичко, ако се действува полека.

— Безспорно, вие сте голям моралист — отговори Портос.

— Да влезем — каза д’Артанян.

Влязоха. Зад една стъклена преграда, при светлината на фенера, оставен от кардинала на земята, насред галерията, се виждаха портокаловите и наровите дървета на замъка Рюей, които бяха подредени в дълги редици и образуваха три алеи, една голяма и две странични, по-малки.

— Кардинала го няма, останал е само фенерът му — рече д’Артанян. — Дявол да го вземе, де ли е?

Той почна да разглежда едната странична алея, като направи знак на Портос да разгледа другата, и изведнъж от лявата си страна видя изместена каца с посадено в нея дърво, а на старото й място зееше дупка.

Десет души едва биха могли да помръднат тая каца, но някакъв механизъм я беше изместил заедно с плочата, на която стоеше.

Както казахме вече, на това място д’Артанян видя дупка и в нея стъпала на спираловидна стълба.

Той повика Портос с ръка и му показа дупката и стъпалата.

Двамата мъже се спогледаха смаяно.

— Ако искахме само злато — прошепна д’Артанян, — бихме постигнали целта си и бихме се обогатили за цял живот.

— Как?

— Нима не разбирате, Портос, че тая стълба води навярно при знаменитото съкровище на кардинала, за което се говори толкова много? Достатъчно е само да слезем, да изпразним един сандък, да заключим в него кардинала, да излезем, като вземем колкото можем да носим злато, да поставим кацата с портокаловото дърво на мястото й и никой на тоя свят не би ни попитал откъде е дошло богатството ни, дори и кардиналът.

— Тая работа е добра за нехранимайковци — отговори

Портос, — но не прави чест, струва ми се, на Двама благородници.

— И аз мисля така — рече д’Артанян. — Затова и казах: „Ако искахме само злато…“ Но ние искаме нещо ДРУГО.

В същия миг д’Артанян наведе глава над ямата, за да послуша, и чу сух металически звук, сякаш някой раздвижи чувал със злато. Той трепна. След това се затвори някаква врата и на стълбата се показа слаба светлина.

Мазарини беше оставил фенера си в оранжерията, за да помислят, че се разхожда. Но със себе си носеше восъчна свещ за разглеждане на тайнствената си каса.

— Ехе! — каза той на италиански, като се изкачваше обратно по стъпалата и разглеждаше една натъпкана торба с реали. — Ехе, с това ще купя пет съветници в парламента и двама парижки генерали. Аз също съм велик пълководец, само че воювам, както си зная…

Д’Артанян и Портос се бяха спотаили в страничните алеи, зад каците с дървета, и чакаха.

Мазарини се приближи на три крачки от д’Артанян и натисна една пружина, скрита в стената. Плочата се завъртя и кацата с портокаловото дърво зае отново предишното си място.

Тогава кардиналът угаси свещта, сложи я в джоба си и взе фенера.

— Хайде да видим господин дьо Ла Фер — каза той. „Добре, това е и нашият път — помисли си д’Артанян. — Ще идем заедно.“

Тримата тръгнаха, господин Мазарини по средната алея, а Портос и д’Артанян по страничните. Нашите двама приятели избягваха грижливо дългите светли линии, които на всяка крачка се явяваха между каците от фенера на кардинала.

Мазарини се приближи до втора стъклена врата, без да забележи, че вървят по петите му; мекият пясък заглушаваше шума от стъпките на спътниците му.

След това зави наляво и тръгна по един коридор, на който Портос и д’Артанян още не бяха обърнали внимание; но преди да отвори вратата, се замисли.

— Ах, diavolo! — гласно каза той. — Забравих съвета

на Коменж. Трябва да взема войниците и да ги поставя на тая врата, за да не падам в ръцете на тоя безумец. Хайде!

Той се обърна с нетърпеливо движение и тръгна назад.

— Не си правете труда, ваше високопреосвещенство — рече д’Артанян, като излезе напред с шапка в ръка и с най-любезен вид. — Ние следвахме ваше високопреосвещенство крачка по крачка и ето ни тук.

— Да, ето ни тук — повтори Портос. И се поклони също тъй любезно.

Мазарини погледна уплашено единия, после другия, позна двамата, изпъшка от ужас и изпусна фенера.

Д’Артанян го вдигна; за щастие той не беше угаснал при падането.

— О, какво неблагоразумие, ваше високопреосвещенство! — каза д’Артанян. — Тук е опасно да се ходи без светлина! Ваше високопреосвещенство може да се блъсне в някоя каца с дърво или да падне в някоя дупка.

— Господин д’Артанян! — прошепна Мазарини, който не можеше да дойде на себе си от учудване.

— Да, ваше високопреосвещенство, лично аз, и имам честта да ви представя господин дю Валон, този мой искрен приятел, за когото по-преди ваше високопреосвещенство беше тъй любезен да се интересува живо.

И д’Артанян освети с фенера веселото лице на Портос,-който започваше да разбира и се гордееше с това.

— Вие отивахте при господин дьо Ла Фер — продължи д’Артанян. — Ние не искаме да ви пречим, ваше високопреосвещенство. Благоволете да ни покажете пътя и ние ще ви последваме.

Мазарини почна да идва полекалека на себе си.

— Отдавна ли сте в оранжерията, господа? — попита той с разтреперан глас, като си помисли за посещението, което бе направил на съкровището си.

Портос отвори уста, за да отговори, но д’Артанян му направи знак и устата на Портос се затвори постепенно.

— Току-що дойдохме, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян.

Мазарини въздъхна с облекчение: той не се страхуваше

вече за съкровището си, страхуваше се само за себе си. Нещо като усмивка се мярна на устните му.

— Няма що, господа — каза той, — вие ме уловихте и аз се признавам за победен. Вие желаете да ми поискате свободата си, нали? Давам ви я.

— О, ваше високопреосвещенство, колко сте добър! — възрази д’Артанян. — Но ние си върнахме вече свободата и сега искаме да получим от вас нещо друго.

— Вие сте си върнали свободата? — уплашено попита Мазарини.

— Разбира се, а, напротив, вие, ваше високопреосвещенство, изгубихте своята и сега — какво да се прави, ваше високопреосвещенство, такъв е законът на войната — вие трябва да я откупите.

Мазарини се разтрепера цял. Напразно проницателният му поглед се спря върху насмешливото лице на гасконеца и върху безстрастното лице на Портос. Те двамата стояха в сянката и дори Кумската сибила1 не би могла да прочете нищо по лицата им.

— Да откупя свободата си! — повтори Мазарини.

— Да, ваше високопреосвещенство.

— И колко ще ми струва това, господин д’Артанян?

— Ех, ваше високопреосвещенство, още не зная. Ще попитаме граф дьо Ла Фер за това, ако ваше високопреосвещенство благоволи да позволи. Бъдете тъй добър да отворите вратата, която води при него, и след десет минути ще узнаете всичко.

Мазарини потрепера.

— Ваше високопреосвещенство — продължи д’Артанян, — вие виждате, че ние се мъчим да водим работата колкото се може по-учтиво; но все пак сме принудени да ви предупредим, че нямаме време за губене; отворете, ваше високопреосвещенство, ако обичате, и благоволете да запомните, веднъж завинаги, че при най-малкия ви опит за бягство, при най-малкия ви вик ще се видим принудени да прибегнем до крайност и вие не трябва да ни се сърдите за това, тъй като положението ни е изключително.

——

’ Една от легендарните гадателки в древния свят. — Б. пр,

— Бъдете спокойни, господа — отговори Мазарини. — няма да направя нищо, давам ви честната си дума.

Д’Артанян направи знак на Портос да си отваря очите на четири, а след това се обърна към Мазарини и каза:

— А сега, ваше високопреосвещенство, да влезем, ако обичате.

XXX. ПРЕГОВОРИ

Мазарини вдигна мандалото на една двойна врата, край която стоеше Атос, готов да приеме знаменития си посетител, както го беше предупредил Коменж.

Като видя Мазарини, той се поклони и каза:

— Ваше високопреосвещенство нямаше нужда да идва с конвой. Честта, която ми се прави, е много голяма, за да я забравя.

— Ето защо, мили графе — обади се д’Артанян, — негово високопреосвещенство не желаеше никак да ни вземе със себе си. Но дю Валон и аз настояхме, може би не достатъчно учтиво — толкова много ни се искаше да ви видим.

При тоя глас, при тоя насмешлив тон, при това тъй познато движение, което придружаваше тоя тон и тоя глас, Атос подскочи от изненада.

— Д’Артанян! Портос! — извика той.

— Лично, мили приятелю.

— Лично — повтори Портос.

— Какво значи това? — попита графът.

— Това значи — отговори Мазарини, като се опитваше отново да се усмихне и като си хапеше устните при това, — това значи, че ролите се промениха: сега не тия господа са мои пленници, а аз съм пленник на тия господа, и не аз диктувам условията, а ми се диктуват. Но предупреждавам ви, господа, ако не ме умъртвите, вашата победа ще бъде кратка; ще настъпи моят ред, ще дойдат…

— Ах, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — не ни заплашвайте, това е лош пример. Ние сме тъй кротки и тъй мили с ваше високопреосвещенство! Хайде, да

оставим настрана недоволствата си, да престанем да се сърдим и да поприказваме приятелски.

— Нямам нищо против това, господа — отговори Мазарини. — Но като пристъпваме към обсъждане на откупа ми, не искам да смятате положението си за по-добро, отколкото е. Като ме уловихте в клопката, вие и сами се уловихте заедно с мене. Как ще излезете от тука? Вижте решетките, вижте вратите, спомнете си за часовите, които стоят зад тия врати и тия решетки, спомнете си войниците, които изпълват двора, и преценете положението. Ето, аз ще ви покажа, че действувам благородно.

„Добре — помисли си д’Артанян, — да внимаваме, той ще ни изиграе някой номер“.

— Аз ви предлагах свободата — продължи министърът — и ви я предлагам отново. Искате ли я? Най-много след един час вие ще бъдете открити, заловени, ще бъдете принудени да ме убиете, а това ще бъде ужасно престъпление, недостойно за такива благородници като

вас.

„Той е прав“ — помисли си Атос.

И като всяка мисъл, изникнала в тая благородна душа, мисълта му се отрази в очите му.

— Ето защо — каза д’Артанян. за да убие надеждата, която мълчаливото съгласие на Атос вдъхна на Мазарини — ние ще прибегнем към това насилие само в краен

случай.

— Ако, напротив — продължи Мазарини, — вие ме пуснете да си отида, като приемете свободата си

— Как можем да приемем свободата си — прекъсна го д’Артанян, — когато сте в състояние да ни я отнемете (вие сам казвате това) пет минути след като ни я дадете? И доколкото ви познавам, ваше високопреосвещенство — прибави той, — вие ще ни я отнемете.

— Не, честна дума на кардинал… Не ми ли вярвате?

— Ваше високопреосвещенство, не вярвам на кардинали, които не са свещеници.

— Тогава честна дума на министър!

— Вие не сте вече министър, ваше високопреосвещенство, вие сте пленник.

— Тогава честна дума на Мазарини! Надявам се, че съм и ще бъда винаги Мазарини.

— Хм — рече д’Артанян, — чувах за един Мазарини, който не държал много на клетвите си, и се страхувам да не би той да е някой от прадедите на ваше високопреосвещенство.

— Господин д’Артанян — каза Мазарини, — вие сте много умен и аз крайно съжалявам, че се скарах с вас.

— Ваше високопреосвещенство, да се помирим, нищо повече не желая.

— Е добре — продължи Мазарини, — ако ви осигуря свободата по очевиден, несъмнен начин? …

— А, това е друга работа — обади се Портос.

— Да видим! — каза Атос.

— Да видим! — повтори д’Артанян.

— Най-напред приемате ли? — попита кардиналът.

— Обяснете ни плана си, ваше високопреосвещенство, и ще видим.

— Не забравяйте, че сте затворени, пленници.

— Вие знаете добре, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — че винаги ни остава едно последно средство.

— Кое?

— Да умрем заедно. Мазарини потрепера.

— Слушайте — каза той, — в края на коридора има врата, ключът от която е у мене; тая врата води в парка. Вземете ключа и вървете. Вие сте ловки, силни, въоръжени. На сто крачки, като завиете наляво, ще видите стената на парка; прекачете се през нея и след минута ще бъдете на пътя и свободни. Сега ви познавам достатъчно и съм уверен, че ако ви нападнат, това няма да попречи на бягството ви.

— А, бога ми, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, — чудесно, това са умни приказки. Де е ключът, който благоволявате да ни предложите?

— Ето го.

— Ах, ваше високопреосвещенство, ще бъдете ли тъй добър да ни заведете лично до тая врата? — попита д’Артанян.

— С най-голямо удоволствие — отговори министърът, — ако това е необходимо за вашето успокоение.

Мазарини, който не се надяваше да се отърве тъй евтино, тръгна със сияещо от радост лице по коридора и отключи вратата.

Тя водеше наистина в парка и тримата бегьлци се убедиха в това по нощния вятър, който нахлу в коридора и засипа със сняг лицата им.

— Ах, дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Каква ужасна нощ, ваше високопреосвещенство! Ние не познаваме местността и никога няма да намерим пътя. Щом ваше високопреосвещенство беше тъй любезен да ни доведе до тука, направете още няколко крачки… заведете ни до стената.

— Така да бъде — отговори кардиналът.

И с бързи крачки тръгна по права линия към стената; след минута четиримата се намериха при нея.

— Доволни ли сте, господа? — попита Мазарини.

— Не ще и дума! Иначе бихме били много придирчиви! Пусто да остане! Каква чест! Трима бедни благородници, съпровождани от един кардинал! А, тъкмо се сетих, ваше високопреосвещенство, вие казахте преди малко, че сме храбри, ловки и въоръжени, нали?

— Да.

— Вие се лъжете: въоръжени сме само двама, господин дю Валон и аз. Господин графът няма оръжие, а ако срещнем някой патрул, ще трябва да се защищаваме.

— Много право.

— Но отде да вземем шпага? — попита Портос.

— Негово високопреосвещенство ще отстъпи на графа своята, от която няма нужда — отговори д’Артанян.

— С голямо удоволствие — каза кардиналът. — Дори ще помоля господин графа да я задържи за спомен от мене.

— Надявам се, че това е любезно, господин графе! — рече д’Артанян.

— Ето защо — отговори Атос — обещавам на негово високопреосвещенство да не се разделям никога с нея.

— Добре — прибави д’Артанян, — размяна на учтивости, колко е трогателно това! Не се ли просълзихте, Портос?

— Да, просълзих се — отговори Портос, — но не зная дали е от това или от вятъра. Май че е от вятъра.

— Сега качете се, Атос — рече д’Артанян, — и по-бързо.

Атос с помощта на Портос, който го вдигна като перце, отиде горе на стената.

— Сега скочете, Атос.

Атос скочи и изчезна от другата страна на стената.

— Скочихте ли? — попита д’Артанян.

— Да.

— Благополучно?

— Здрав и читав съм.

— Портос, наблюдавайте господин кардинала, докато се качвам; не, нямам нужда от вас, ще се кача и сам. Наблюдавайте господин кардинала, нищо повече.

— Наблюдавам го — отговори Портос. — Е, какво?

— Имате право, това е по-мъчно, отколкото си мислех. Подложете си гърба, но без да изпускате господин кардинала.

— Не го изпускам.

Портос подложи гръб и с тая помощ д’Артанян за миг възседна стената. Мазарини се мъчеше да се смее.

— Качихте ли се? — попита Портос.

— Да, приятелю, а сега…

— Сега какво?

— Сега подайте ми господин кардинала и ако гъкне само, удушете го.

Мазарини поиска да извика, но Портос го стисна с две ръце и го подаде на д’Артанян. Гасконецът го улови на свой ред за яката и го сложи да седне край себе си. След това му каза със заплашителен тон:

— Господине, скочете веднага долу, при граф дьо Ла Фер, или ще ви убия, честна дума на благородник!

— Господине, господине — извика Мазарини, — вие нарушавате обещанието си.

— Аз? Кога съм ви обещавал нещо, ваше високопреосвещенство?

Мазарини изпъшка.

— Вие сте свободен чрез мене — каза той. — Вашата свобода беше моят откуп.

— Съгласен съм. А откупът на това неизброимо съкровище, скрито в галерията, при което може да се слезе, като се натисне една тайна пружина в стената, пружина, която измества каца с дърво и открива стълба, кажете, ваше високопреосвещенство, нима не заслужава да се поприказва и за него?

— Исусе Христе! — задъхано извика Мазарини, като сключи ръце. — Господи Исусе Христе! Аз съм загубен.

Но без да обръща внимание на охканията му, д’Артанян го улови подръка и го спусна полекичка в ръцете на Атос, който стоеше невъзмутимо долу при стената.

След това се обърна към Портос и каза:

— Хванете се за ръката ми: аз се държа за стената. Портос направи усилие, от което стената се разклати,

и на свой ред се изкачи горе.

— Не разбирах напълно — рече той, — но сега разбирам; много е смешно.

— Намирате ли? — попита д’Артанян. — Толкова по-до-бре! Но за да бъде смешно докрай, да не губим време.

И скочи при другите. Портос го последва.

— Придружавайте господин кардинала, господа — рече д’Артанян. — Аз ще изследвам местността.

Гасконецът извади шпагата си и тръгна в авангард.

— Ваше високопреосвещенство, накъде трябва да завием, за да излезем на главния път? — попита той. — Помислете добре, преди да отговорите, защото ако се излъжете, това може да има тежки последици не само за нас, но и за ваше високопреосвещенство.

— Вървете покрай стената, господине, и няма да се загубите — отговори Мазарини.

Тримата приятели ускориха крачките си, но след няколко минути се видяха принудени да тръгнат по-бавно; въпреки най-доброто си желание кардиналът не можеше да ги следва.

Изведнъж д’Артанян се натъкна на нещо топло, което се раздвижи.

— Я, кон! — каза той. — Господа, намерих кон!

— И аз също — рече Атос.

— И аз също — се обади Портос, който помнеше получената заповед и продължаваше да държи кардинала подръка.

— Но това се казва щастие, ваШе високопреосвещенство — каза д’Артанян. — Точно когато се оплаквахте, че сте принуден да вървите пеша …

Но преди да довърши, до гърдите му се допря дуло на пистолет и някой каза заплашително:

— Не мърдайте!

— Гримо! — извика той. — Гримо! Какво правиш тук? Небето ли те изпраща?

— Не, господине — отговори честният слуга, — господин Арамис ми каза да пазя конете. — Значи Арамис е тук?

— Да, господине, от вчера.

— И какво правите?

— Дебнем.

— Как! Арамис е тук? — повтори Атос.

— При малката врата на замъка. Там е неговият пост.

— Значи сте много?

— Шейсет души.

— Кажи да го повикат.

— Веднага, господине.

И като мислеше, че никой по-добре от него няма да изпълни поръчката, Гримо затича колкото му държеха краката, а тримата приятели зачакаха, като се радваха, че най-после се бяха събрали.

От цялата група само господин Мазарини беше в много лошо настроение.

XXXI. В КОЯТО ПОЧВА ДА СЕ ВЯРВА, ЧЕ НАЙ-ПОСЛЕ ПОРТОС ЩЕ СТАНЕ БАРОН, А Д’АРТАНЯН — КАПИТАН

След десет минути пристигна Арамис, придружен от Гримо и от десетина благородници. Той сияеше от радост и се хвърли в прегръдките на приятелите си.

— Значи вие сте свободни, братя! Свободни без моята помощ! Значи не можах да направя нищо за вас въпреки всичките си усилия!,

— Не се отчайвайте, мили приятелю. Което е отсрочено,

Не е загубено. Ако не можахте да направите нищо сега, ще направите друг път.

— Все пак взех добри мерки — каза Арамис. — Получих шестдесет души от господин коадютора; двадесет пазят стените на парка, двадесет — пътя от Рюей за Сен Жермен и двадесет са пръснати из гората. Благодарение на тия стратегични разположения залових двама куриери на Мазарини до кралицата.

Мазарини наостри уши.

— Но надявам се — каза д’Артанян, — че честно ги изпратихте обратно на кардинала, нали?

— А, да, толкова ще се церемоня с него! — отговори Арамис. — В едно от тия писма кардиналът обявява на кралицата, че сандъците са празни и че нейно величество няма вече пари; в другото съобщава, че ще премести затворниците си в Мельон, защото Рюей му се струва недостатъчно сигурно място. Разбирате, приятелю, последното писмо ми вдъхна голяма надежда. Устроих засада с моите шестдесет души, заобиколих замъка, приготвих конете за бягство, поверих ги на интелигентния Гримо и зачаках да ви изведат; смятах, че това ще стане не по-рано от утре сутринта, и не се надявах да ви освободя без бой. Вие сте свободни тая вечер, свободни сте без кръвопролитие, толкова по-добре! Но как успяхте да се измъкнете от тоя подлец Мазарини? Вие навярно имате много основания да се оплаквате от него.

— Не, не много — отговори д’Артанян.

— Наистина ли?

— Ще кажа нещо повече: дори трябва да се похвалим

от него.

— Не може да бъде!

— Да, да, наистина; благодарение на него сега сме

свободни.

— Благодарение на него?

— Да, той заповяда на камердинера си Бернуен да ни заведе в оранжерията и оттам отидохме заедно с него при граф дьо Ла Фер. Там той ни предложи да ни върне свободата; ние приехме и той стигна в своята любезност дотам, че сам ни показа пътя и ни доведе до стената на парка; прехвърлихме се благополучно през нея и срещнахме Гримо.

— А, добре, това ме примирява с него — каза Арамис. — И бих искал да бъде тук, за да му кажа, че не го смятах за способен на такава хубава постъпка.

— Ваше високопреосвещенство — рече д’Артанян, като не можа да се сдържи повече, — позволете да ви представя господин кавалера д’Ербле, който, както сам чухте, желае да ви поздрави най-почтително.

Той се отдръпна и смутеният Мазарини застана пред смаяния поглед на Арамис.

— Охо! — извика Арамис. — Кардиналът? Чудесна плячка! Хей, хей, приятели! Конете! Конете!

Долетяха няколко конници.

— Дявол да го вземе! — продължи Арамис. — Значи все пак съм полезен с нещо. Ваше високопреосвещенство, благоволете да приемете моите почитания! Обзалагам се, че всичко това е извършено от Портос, нали? Тъкмо навреме, бях забравил …

И съвсем тихо даде заповед на единия от конниците.

— Смятам, че е благоразумно да тръгнем — каза д’Артанян.

— Да, но чакам един човек … един приятел на Атос.

— Приятел? — попита графът.

— Ето той пристигна в галоп през храстите.

— Господин графе! Господин графе! — завика един младежки глас, от който Атос затрепера.

— Раул! Раул! — извика граф дьо Ла Фер.

За миг младежът забрави обикновената си почит; той се хвърли на шията на баща си.

— Виждате ли, господин кардинал, не е ли жалко да се разделят хора, които се обичат един друг като нас? Господа — продължи Арамис, като се обърна към конниците, които все повече и повече се събираха около него, — господа, заобиколете негово високопреосвещенство, както подобава на сана му; той ни удостоява с особената чест да пътува с нас; надявам се, че ще му бъдете благодарни за това. Портос, не сваляйте очи от негово високопреосвещенство.

Арамис се присъедини към д’Артанян и Атос, които се съвещаваха, и взе участие в разговора им.

— Хайде,, на път! — каза д’Артанян след пет минути.

— А къде отиваме? — попита Портос.

— У вас, мили приятелю, в Пиерфон. Вашият прекрасен замък може да предложи достойно гостоприемство на негово високопреосвещенство. При това има отлично местоположение: нито е много близо, нито е много далеч от Париж; оттам лесно ще могат да се установят връзки със столицата. Заповядайте, ваше високопреосвещенство, там ще живеете като крал.

— Свален крал — каза Мазарини жално.

— Войната е нещо превратно, ваше високопреосвещенство — отвърна Атос. — Но бъдете сигурен, че няма да злоупотребим с положението.

— Няма, но ще се възползуваме от него — прибави

д’Артанян.

Цяла нощ похитителите препускаха с неуморна бързина, както в миналото; мрачен и замислен, Мазарини сякаш не забелязваше това бясно препускане.

Призори бяха изминали дванадесет левги без спиране; половината от конвоя капна от умора, няколко коне паднаха.

— Днешните коне не са като едно време — каза Портос. — Всичко се изражда.

— Изпратих Гримо в Дамартен — рече Арамис. — Той трябва да доведе пет отморени коня: един за негово високопреосвещенство и четири за нас. Главното е да не напускаме господин кардинала; останалите от конвоя ще се присъединят по-късно към нас; щом минем Сен Дени, няма вече от какво да се страхуваме.

Действително Гримо доведе пет коня; собственикът на замъка, към когото се обърнаха, беше приятел на Портос и не поиска да ги продаде, както му предлагаха, а просто ги даде така. След десет минути конвоят се спря в Ерменонвил; но четиримата приятели продължиха с нов жар да препускат, като конвоираха господин Мазарини.

По пладне те влязоха в алеята, която водеше към замъка на Портос.

— Ах! — рече Мускетон, който яздеше до д’Артанян и през целия път не беше продумал нито дума. — Ах, ако щете ми вярвайте, господине, но сега за първи път дишам свободно, откак напуснах Пиерфон.

И пусна коня си в галоп, за да съобщи на другите слуги за пристигането на господин дю Валон и на приятелите му. — Ние сме четирима — каза д’Артанян на приятелите си, — ще се сменяме, за да пазим негово високопреосвещенство, и всеки от нас ще караули по три часа. Атос ще прегледа замъка и ще се помъчи да го направи непревзимаем в случай на обсада; Портос ще се погрижи за продоволствието, а Арамис за съставянето на гарнизона. С други думи, Атос ще бъде старши инженер, Портос — главен интендант, а Арамис — комендант на крепостта. През това време Мазарини беше настанен в най-хубавото помещение на замъка.

— Господа — каза той, когато го отведоха там, — надявам се, че нямате намерение да ме държите тук дълго време скрит, нали?

— Не, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян, — напротив, смятаме да обявим много скоро, че сте в ръцете ни.

— Тогава ще ви обсадят.

— Имаме това предвид.

— И какво ще правите?

— Ще се защищаваме. Ако покойният господин кардинал дьо Ришельо беше жив, той щеше да ви разкаже една история за бастион Сен Жерве, в която ние четиримата с четирите ни слуги и една дузина мъртъвци се държахме срещу цяла армия.

— Такива подвизи се вършат веднъж, господине, и не се повтарят.

— Ето защо сега нямаме нужда от такова геройство; утре парижката армия ще получи писмото ни, а други ден ще бъде тук. Сражението ще стане не при Сен Дени или Шарантон, а край Компиеи или Вале Котре.: — Господин принцът ще ви разбие, както винаги ви е разбивал.

— Възможно е; но преди сражението ще закараме ваше високопреосвещенство в друг замък на нашия приятел дю Валон, а той има три замъка като тоя. Ние не искаме да излагаме ваше високопреосвещенство на опасностите на войната.

— Хайде, виждам, че трябва да капитулирам — каза Мазарини.

— Преди обсадата?

— Да, може би условията ще бъдат по-добри.

— А, ваше високопреосвещенство, що се отнася до условията, ще видите колко сме умерени.

— Е, какви са вашите условия?

— Най-напред си починете, ваше високопреосвещенство, а ние, ние ще помислим.

— Няма нужда от почивка, господа, имам нужда да зная дали съм в ръцете на приятели или неприятели.

— Приятели, ваше високопреосвещенство, приятели!

— Е добре, тогава кажете ми веднага какво искате, за Да видя дали е възможно спогодба между нас. Говорете, господин граф дьо Ла Фер.

— Ваше високопреосвещенство — отвърна Атос, — лично на мене нищо не ми трябва, а за Франция бих поискал много. Затова се отказвам и давам думата на господин кавалера д’Ербле.

Атос се поклони, направи крачка назад, облегна се на камината и остана като прост зрител на съвещанието.

— Тогава говорете, господин кавалер д’Ербле — каза кардиналът. — Какво желаете? Без заобикалки, без двусмислия… ясно, кратко и точно.

— Ваше високопреосвещенство, аз ще играя с открити карти.

— Добре, открийте ги.

— В джоба си — почна Арамис — имам програмата на условията, предложени ви завчера в Сен Жермен от депутацията, в която участвувах и аз. Да вървим по ред; вие Ще се съгласите на всички условия в тая програма.

— Ние почти се съгласихме на тия общи условия — отговори Мазарини, — следователно да преминем на частните условия.

— Значи вие мислите, че ще има и такива? — попита Арамис усмихнато.

— Мисля, че не всички ще бъдете така безкористни като господин граф дьо Ла Фер — каза Мазарини, като се обърна към Атос и му се поклони.

— Ах, ваше високопреосвещенство, имате право — отговори Арамис — и съм щастлив, като виждам, че най-после отдавате справедливост на графа. Господин дьо Ла Фер е възвишен дух, който витае над обикновените желания и

човешките страсти; той е древна и горда душа. Господин графът е изключителен човек. Имате право, ваше високопреосвещенство, ние не струваме колкото него и ние първи го признаваме заедно с вас.

— Арамис — се обади Атос, — подигравате ли се?

— Не, мили графе, не, казвам това, което мислим, и това, което мислят всички, които ви познават. Но вие имате право, сега става дума не за вас, а за негово високопреосвещенство и за недостойния му слуга кавалера д’Ербле.

— И така какво желаете, господине, освен общите условия, на които ще се върнем отново?

— Желая, ваше високопреосвещенство, да се даде Нормандия на госпожа дьо Лонгвил, с пълно и цялостно опрощение, и петстотин хиляди ливри. Желая негово величество кралят да благоволи да стане кръстник на сина й, който току-що се роди; после ваше високопреосвещенство, след като присъствува на кръщението, да отиде да се поклони на негово светейшество папата.

— Тоест, искате да се откажа от длъжността министър, да напусна Франция, сам да се пратя в изгнание, нали?

— Искам ваше високопреосвещенство да стане папа, щом се открие ваканция, и тогава ще му поискам пълни индулгенции за мене и за приятелите ми.

Мазарини направи неповторима гримаса.

— А вие, господине? — обърна се той към д’Артанян.

— Аз, ваше високопреосвещенство — отговори гасконецът, — съм напълно съгласен във всичко с господин кавалера д’Ербле, с изключение на последната точка, по която се различаваме напълно. Аз не само не искам ваше високопреосвещенство да напусне Франция, но искам да остане в Париж; не само не желая да стане папа, но желая Да остане пръв министър, защото негово високопреосвещенство е голям политик. Дори ще се постарая, доколкото зависи от мене, да се справи с цялата фронда; но при условие че ще си спомни поне малко за верните слуги на краля и ще даде първата рота мускетари на онзи, когото му посоча. А вие какво искате, дю Валон?

— Да, сега е ваш ред, господине — каза Мазарини. — Говорете.

— Аз — отговори Портос — бих искал господин кардиналът, за да почете дома ми, който му даде подслон, да

благоволи, за спомен от това събитие, да издигне владението ми в баронство и да обещае орден за един от приятелите ми при първото производство на кавалери от страна на негово величество.

— Вие знаете, господине, за да се получи орден, трябва да се заслужи.

— Тоя приятел ще го заслужи. Впрочем, ако това е абсолютно наложително, ваше високопреосвещенство ще му каже как да избегне тая формалност.

Мазарини си прехапа устните — ударът беше нанесен право в него. Той продължи съвсем сухо:

— Всичко това, струва ми се, че не съгласува много, господа; ако задоволя едните, непременно ще бъдат недоволни другите. Ако остана в Париж, не мога да отида в Рим; ако стана папа, не мога да остана министър; а ако не бъда министър, не мога да направя господин д’Артанян капитан, а господин дю Валон барон.

— Това е вярно — каза Арамис. — Ето защо, тъй като съм малцинство, аз оттеглям предложението си за пътуването в Рим и за оставката на ваше високопреосвещенство.

— Значи оставам министър? — попита Мазарини.

— Вие оставате министър, това е решено, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян. — Франция има нужда от вас.

— И аз се отказвам от моите искания — продължи Арамис. — Ваше високопреосвещенство ще остане пръв министър и дори любимец на нейно величество, ако се съгласи да ми даде, на мен и на приятелите ми, онова, което искаме за Франция и за нас.

— Занимавайте се само със себе си, господа, и оставете Франция да се спогажда с мене, както знае — възрази Мазарини.

— Не, не! — отвърна Арамис. — На фрондьорите е необходим договор и ваше високопреосвещенство ще благоволи да го състави и да го подпише пред нас, като се задължи да издействува ратифицирането му от кралицата.

— Аз мога да отговарям само за себе си — възрази Мазарини, — не мога да отговарям за кралицата. А ако нейно величество откаже?

— О! — каза д’Артанян. — Ваше високопреосвещенство знае много добре, че нейно величество не му отказва нищо.

— Заповядайте, ваше високопреосвещенство — рече Арамис, — ето договора, предложен от депутацията на фрондьорите; благоволете да го прочетете и да го изучите.

— Зная го — заяви Мазарини.

— Тогава го подпишете.

— Помислете си, господа, ако подпиша при сегашните обстоятелства, може да се сметне, че сте ме принудили със сила на това.

— Тогава вие ще кажете, че сте подписали доброволно.

— А ако откажа да подпиша?

— Тогава — каза д’Артанян — нека ваше високопреосвещенство се сърди на себе си за всички последици от тоя отказ.

— Ще се осмелите ли да вдигнете ръка срещу един кардинал?

— А вие, ваше високопреосвещенство, се осмелихте да вдигнете ръка срещу мускетарите на нейно величество!

— Кралицата ще отмъсти за мене, господа!

— А, не вярвам, макар и да има доста голямо желание да направи това; но ние ще идем в Париж с ваше високопреосвещенство, а парижаните са способни да ни защитят,

— Как ли се безпокоят сега в Рюей и в Сен Жермен! — каза Арамис. — Как ли се питат де е кардиналът, какво стана с министъра, де изчезна любимецът? Как ли търсят негово високопреосвещенство във всички ъгли и потайни кътчета! Какви ли коментарии се правят! И ако фрондата знае за изчезването на ваше високопреосвещенство, как ли тържествува!

— Ужасно! — прошепна Мазарини.

— Тогава подпишете договора, ваше високопреосвещенство — рече Арамис.

— Но ако подпиша, а кралицата откаже да го ратифицира?

— Аз се наемам да отида при нейно величество и да получа подписа й — отговори д’Артанян.

— Пазете се — възрази Мазарини, — в Сен Жермен съвсем няма да ви приемат така, както очаквате.

— Хайде де! — каза д’Артанян. — Аз ще наредя така, че да ме приемат добре; зная средство за това.

— Какво?

— Ще занеса на нейно величество писмото, с което ваше високопреосвещенство й съобщава, че финансите са напълно изчерпани.

— После? — попита Мазарини, като побледня.

— После, когато видя, че нейно величество е в крайно затруднено материално положение, ще я заведа в Рюей, ще я въведа в оранжерията и ще й покажа една пружина, която измества каца с портокалово дърво.

— Достатъчно, господине — промърмори кардиналът, — достатъчно! Де е договорът?

— Ето го — каза Арамис.

— Виждате колко сме великодушни — продължи д’Артанян. — Бихме могли да извлечем по-голяма полза от такава тайна.

— И така, подписвайте — каза Арамис и му подаде перото.

Мазарини стана и се поразходи няколко пъти из стаята, като изглеждаше по-скоро замислен, отколкото поразен. След това изведнъж се спря и попита:

— А когато подпиша, господа, какво ще ми бъде гаранцията?

— Моята честна дума, господине — отговори Атос. Мазарини потрепера, обърна се към граф дьо Ла Фер,

погледна благородното му и честно лице, взе перото и каза:

— Това ми е достатъчно. След това подписа.

— А сега, господин д’Артанян — прибави той, — пригответе се да заминете за Сен Жермен и да занесете едно писмо от мене до кралицата.

XXXII. КАК С ПЕРО И ЗАПЛАХА СЕ ВЪРШИ РАБОТА ПО-БЪРЗО И ПО-ДОБРЕ, ОТКОЛКОТО С ШПАГА И С ПРЕДАНОСТ

Д’Артанян имаше своя митология: вярваше, че благоприятният случай има на главата си само един кичур коса, за който може човек да се улови, а гасконецът не беше от тия, които да го пропуснат, без да го уловят. Той организира бързо и сигурно пътуване, като изпрати предварително коне за смяна в Шаитии, така че за пет-шест часа можеше да пристигне в Париж. Но преди да замине, размисли, че за един умен и опитен човек положението

му е много особено: да отива към несигурното, като оставя зад себе си сигурното.

„Наистина — помисли си той, когато се готвеше да се качи на коня си, за да изпълни опасното поръчение, — Атос със своето великодушие е герой от роман. Портос е превъзходен човек, но лесно се поддава на влияние. Арамис е йероглифно лице, тоест нищо не може да се прочете на него. Какво ще извършат тия трима души, когато ме няма, за да ги свързвам помежду им? … Може би ще освободят кардинала. Но освобождението на кардинала ще разруши всичките ни надежди, а надеждите ни досега са единствената награда за двадесетгодишния ви труд, пред който подвизите на Херкулес са пигмейски дела“. Той отиде при Арамис и му каза:

— Мили ми кавалере д’Ербле, вие сте въплъщение на фрондата. Не се доверявайте на Атос, който не иска да оправя личните работи, дори и своите. Особено не се доверявайте на Портос, тъй като за да угоди на графа, на когото гледа като на земно божество, той е способен да му помогне да устрои бягството на Мазарини, ако Мазарини се сети да заплаче или да се покаже рицар.

Арамис се усмихна с тънката си и едновременно решителна усмивка.

— Не се плашете от нищо — каза той, — аз предявявам свои условия. Работя не за себе си, а за другите. За мене е въпрос на честолюбие тия други да получат това, на което имат право.

„Добре — помисли си д’Артанян, — от тая страна съм спокоен.“

Той стисна ръката на Арамис и отиде при Портос.

— Приятелю — му каза, — вие толкова работихте с мене за изграждането на нашето щастие, че сега, когато дойде време да берем плодовете на нашия труд, би било смешно да се поддадете на влиянието на Арамис, чиято хитрост (между нас казано, не винаги лишена от егоизъм) ви е известна, или на влиянието на Атос, който е благороден и безкористен, но едновременно и преситен човек: самият той не желае нищо за себе си и затова не разбира,

че другите могат да имат някакви желания. Какво бихте казали, ако единият или другият от двамата ни приятели ви предложат да освободите Мазарини?

— Ще кажа, че с голям труд го заловихме, за да го пуснем току-така.

— Браво, Портос! И ще бъдете напълно прав, приятелю мой, защото заедно с кардинала ще изпуснете вашето баронство, което вече държите в ръцете си, без да смятаме, че щом се измъкне от тука, Мазарини ще заповяда да ви обесят.

— Хайде де, така ли мислите?

— Уверен съм в това.

— Тогава по-скоро ще го убия, отколкото да го оставя да избяга.

— И ще бъдете напълно прав. Разбирате, заедно с нашите работи ние не трябва да уреждаме работите на фрондьорите, които впрочем разбират политическите въпроси не като нас, старите войници.

— Не се страхувайте, мили приятелю — отговори Портос. — Аз ще гледам през прозореца как ще се качите на коня и ще ви следя с очи, докато изчезнете. После ще се върна и ще седна край вратата на кардинала, край тая стъклена врата, която води в стаята му. Оттам ще виждам всичко и при най-малкото подозрително движение ще го убия.

„Браво! — помисли си д’Артанян. — Уверен съм, че и от тая страна кардиналът ще бъде пазен добре“.

След това стисна ръката на владетеля на Пиерфон и отиде при Атос.

— Мили ми Атос — каза той, — аз заминавам. Искам да ви кажа само едно: вие познавате Ана Австрийска, единствената гаранция на живота ми е пленничеството на господин Мазарини; ако го изпуснете, аз съм загинал.

— Само това съображение, мили ми д’Артанян, е напълно достатъчно, за да ме превърне в бдителен тъмничар. Давам ви думата си, че ще намерите кардинала там, където го оставяте.

„Ето това ме успокоява повече от всички кралски подписи — помисли си д’Артанян. — Сега, когато Атос ми даде думата си, мога да замина“.

Д’Артанян замина наистина сам, само с шпагата си вместо конвой и с прост пропуск от Мазарини, който трябваше да му даде достъп до кралицата.

Шест часа след заминаването си от Пиерфон той беше в Сен Жермен.

Там още никой не знаеше, че Мазарини е изчезнал; за това знаеше само Ана Австрийска, която криеше безпокойствието си дори от най-близките. В стаята на д’Артанян и Портос намериха двамата войници, вързани и със запушени уста. Веднага ги развързаха и им отпушиха устата, но те не можаха да кажат нищо освен това, което знаеха, тоест как ги бяха вмъкнали, свързали и съблекли. Но какво бяха направили Портос и д’Артанян, след като излязоха през отвора навън, войниците не знаеха също тъй, както и другите жители на замъка.

Само Бернуен знаеше малко повече от другите. Като видя, че господарят му не се връща, и като чу, че бие полунощ, той реши да проникне в оранжерията. Първата врата, барикадирана с мебели, събуди известни подозрения у него. После той излезе в коридора и видя, че всички врати са отворени. Същото видя и в стаята на Атос, отворена беше и вратата на парка. Оттук му беше лесно да върви след стъпките по снега; той видя, че стъпките свършват при стената; от другата й страна намери същите следи, после следи от копита, после следи от цял кавалерийски отряд, който се отдалечаваше по посока на Ангиен. Тогава у него изчезна и последното съмнение, че кардиналът е отвлечен от тримата затворници, защото затворниците бяха изчезнали заедно с него. Бернуен изтича веднага в Сен Жермен да предупреди кралицата за изчезването на кардинала.

Ана Австрийска му заповяда да мълчи и Бернуен изпълни точно заповедта й. Тя повика при себе си господин принца и му разказа всичко. Господин принцът изпрати веднага петстотин-шестстотин конници със заповед да претърсят всички околности и да доведат в Сен Жермен всички подозрителни отряди, които се отдалечават от Рюей, в каквато и посока да пътуват.

А тъй като д’Артанян не образуваше отряд, защото пътуваше сам, и тъй като не се отдалечаваше от Рюей, а отиваше в Сен Жермен, никой не му обърна внимание и той можа да извърши безпрепятствено пътуването си.

Когато влезе в двора на стария замък, първото лице, което нашият пратеник видя, беше все същият Бернуен, застанал на прага и очакващ известия за изчезналия си

господар.

Като видя д’Артанян, който влизаше на кон в почетния двор, Бернуен си потърка очите и си помисли, че се лъже. Но д’Артанян му кимна приятелски с глава, скочи на земята, хвърли поводите на минаващия лакей и се приближи до камердинера с усмивка на уста.

— Господин д’Артанян! — извика Бернуен като човек, който бълнува под влиянието на кошмар. — Господин д’Артанян!

— Лично той, господин Бернуен.

— А защо идвате тук?

— Да донеса известия за господин Мазарини, и то последни.

— Какво стана с него?

— Добре е като вас и мене.

— Значи нищо лошо не му се е случило?

— Абсолютно нищо. Само почувствува нужда да прескочи до Ил дьо Франс и ни помоли, господин граф дьо Ла Фер, господин дю Валон и мене, да го придружим. Ние като предани слуги не можахме да му откажем на такава молба. Снощи заминахме и ето ни тук.

— Ето ви тук.

— Негово високопреосвещенство имаше да предаде нещо тайно и строго поверително на нейно величество; такова поръчение можеше да се даде само на сигурен човек и затова той ме изпрати в Сен Жермен. Така че, драги господин Бернуен, ако искате да доставите удоволствие на вашия господар, доложете на нейно величество, че съм пристигнал, и й кажете по какъв повод.

Без да разсъждава дали гасконецът говори сериозно или се шегува, Бернуен разбра, че при сегашните обстоятелства само д’Артанян може да премахне безпокойствието на Ана Австрийска. Ето защо камердинерът отиде веднага да доложи за това особено посланичество и както предвидя, кралицата заповяда да въведат незабавно господин д’Артанян.

Д’Артанян се приближи до господарката си с всички знаци на най-дълбоко уважение.

Спря се на три крачки от нея, подгъна коляно и й подаде писмото.

То беше, както казахме вече, просто писмо, полупрепоръчително, полупълномощно. Кралицата го прочете, позна почерка на кардинала, макар написан с малко трепереща ръка, и тъй като в писмото не се говореше нищо за станалото, почна да пита за подробности.

Д’Артанян й разказа всичко с тоя наивен и простоват вид, който умееше да си придава при известни обстоятелства.

Докато той говореше, кралицата го гледаше с нарастващо учудване; тя не разбираше как може един човек да се осмели на такова предприятие и още по-малко разбираше как той се осмелява да разказва за него на тази, на която интересът и почти дългът диктуваше да го накаже.

— Как, господине! — извика кралицата, почервеняла от негодуване, когато д’Артанян свърши разказа си. — Вие се осмелявате да ми признаете престъплението си! … Да ми разкажете за предателството си!

— Извинете, всемилостива господарке, но струва ми се, че или аз се изразих зле, или ваше величество сте ме разбрали зле; тук няма нито престъпление, нито предателство. Господин Мазарини ни държеше в затвор, господин дю Валон и мене, защото не можахме да повярваме, че ни е изпратил в Англия, за да гледаме спокойно как ще отсекат главата на краля Чарлз I, зет на покойния ви съпруг, съпруг на кралица Анриет, ваша сестра и ваша гостенка, и че там направихме всичко, което можахме, за да спасим живота на краля мъченик. Ето защо ние бяхме убедени, моят приятел и аз, че тук има някакво недоразумение, на което сме станали жертва, и че е необходимо едно обяснение между нас и негово високопреосвещенство. А за да бъде от полза това обяснение, то трябваше да стане спокойно, далеч от досадните хора. Затова отведохме господин кардинала в замъка на приятеля ми и там се обяснихме. И ето, всемилостива господарке, както мислехме, така и излезе: станало недоразумение. Господин Мазарини мислел, че сме помагали на генерал Кромуел, а не на крал Чарлз, позор, който щеше да падне от нас на него, а от него и на ваше величество, подлост, която щеше да

опетни започващото царуване на вашия славен син. Ние доказахме противното на господин кардинала и същото ще докажем и на ваше величество, призовавайки за свидетел височайшата вдовица, която плаче в Лувър, където я настани вашата кралска щедрост. Той остана толкова доволен от тия доказателства, че в знак на задоволство ме изпрати, както ваше величество може да види, да приказвам с вас по удовлетворенията за нанесената ни обида, каквито естествено следва да се дадат на зле оценени и несправедливо преследвани благородници.

— Слушам ви и ви се чудя, господине — каза Ана Австрийска. — Наистина рядко съм виждала такова безочие.

— Ето — отговори д’Артанян, — сега и ваше величество се лъже относно намеренията ни, както се лъжеше господин Мазарини.

— Заблуждавате се, господине — възрази кралицата, — и аз се лъжа тъй малко, че след десет минути ще бъдете арестуван, а след един час сама ще замина начело на армията ми, за да освободя моя министър.

— Уверен съм, че ваше величество няма да извърши такова неблагоразумие — каза д’Артанян, — най-напред защото е съвсем безполезно и може да доведе до тежки последици. Преди да бъде освободен, господин кардиналът ще бъде убит и негово високопреосвещенство е толкова уверен в това, че настойчиво ме помоли, ако забележа такива намерения у ваше величество, да направя всичко възможно, за да ви отклоня от тоя план.

— В такъв случай ще се задоволя с арестуването ви.

— И това е невъзможно, всемилостива господарке, защото арестуването ми е предвидено също така, както и освобождението на кардинала. Ако утре в определен час не се върна, други ден сутринта господин кардиналът ще бъде заведен в Париж.

— Вижда се, господине, че по положението си вие живеете далеч от хората и събитията; иначе щяхте да знаете, че господин кардиналът беше пет-шест пъти в Париж, след като го напуснахме, че там се видя с господин дьо Бофор, господин дьо Буйон, господин коадютора, господин д’Елбьоф и че нито един от тях не помисли дори да го арестува.

— Извинете, всемилостива господарке, зная всичко това; ето защо приятелите ми ще заведат господин кардинала не при господин дьо Бофор, не при господин дьо Буйон, нито при господин коадютора, нито при господин д’Елбьоф, защото всички тия господа воюват само за лични облаги и господин кардиналът ще се отърве евтино от тях, като им даде това, което желаят; ще го предадат на парламента. Наистина членовете на парламента могат да се подкупят поотделно, но самият господин Мазарини не е достатъчно богат, за да подкупи всичките изведнъж.

— Струва ми се — каза Ана Австрийска, като хвърли на д’Артанян поглед, презрителен у жена, но страшен у кралица, — струва ми се, че заплашвате майката на вашия крал.

— Всемилостива господарке, аз заплашвам, защото съм принуден на това — възрази д’Артанян. — Издигам се, защото трябва да се издигна на висотата на събитията и на действуващите в тях лица. Но повярвайте ми, всемилостива господарке (това е също тъй вярно, както и че в тия гърди бие едно сърце за вас), повярвайте ми, че вие бяхте постоянен идол на живота ни, който — както знаете добре, боже мой — рискувахме двадесет пъти за ваше величество. Нима, всемилостива господарке, нима ваше величество няма да се съжали над слугите си, които от двадесет години живуват в сянка, без да издадат дори с въздишка светите и тържествени тайни, които имаха щастието да споделят с вас? Погледнете ме мене, който ви говоря, всемилостива господарке, мене, когото обвинявате, че съм повишил глас и че говоря заплашително. Какво съм? Нещастен офицер без богатство, без подслон, без бъдеще, ако погледът на кралицата ми, който тъй дълго търсех, не се спре за миг върху мене. Погледнете господин граф дьо Ла Фер, тип на благородство, цвят на рицарство-то; той въстана срещу кралицата си, или по-скоро срещу министъра й, но той не иска нищо, доколкото зная. Вижте най-после господин дю Валон, тая вярна душа, тая желязна ръка: от двадесет години вече той чака от устата ви една дума, която да го направи по герб онова, което е по чувствата и безстрашието си. Вижте най-после вашия народ, който е много нещо за една кралица, вашия народ, който ви обича и все пак страда., когото обичате и който

все пак гладува, който иска само да ви благославя и който все пак ви … Не, греша, никога вашият народ не ще ви, проклина, всемилостива господарке. И така, кажете една дума, и всичко ще се свърши: мирът ще замести войната, сълзите ще отстъпят място на радостта, бедствията — на щастието.

Ана Австрийска погледна с известно учудване войнственото лице на д’Артанян, което изразяваше особено умиление.

— Защо не ми казахте всичко това, преди да действувате? — попита тя.

— Защото, всемилостива господарке, трябваше да докажа на ваше величество едно нещо, в което се съмнявахте, струва ми се: че още притежаваме известна храброст и че заслужаваме известно внимание.

— И тая храброст не би отстъпила пред нищо, както виждам, нали? — попита Ана Австрийска.

— В миналото тя не отстъпи пред нищо — отговори д’Артанян. — Защо ще се изменя в бъдеще?

— И тая храброст, в случай на отказ и следователно в случай на борба, ще стигне дотам, че да ме отвлече мен самата от двореца ми и да ме предаде на фрондьорите, както искате да предадете моя министър?

— Никога не сме мислили за това,-, всемилостива господарке — каза д’Артанян с това гасконско самохвалство, което беше у него само простодушие. — Но ако ние четиримата бихме решили това, сигурно щяхме да го изпълним.

— Трябваше да зная това — прошепна Ана Австрийска. — Те са железни хора.

— Уви, всемилостива господарке — въздъхна д’Артанян, — това ми доказва, че едва днес ваше величество има ясна представа за нас.

— Добре, но ако имам най-после такава представа …

— Ваше величество ще ни признае заслугите. Признавайки ни заслугите, ваше величество ще престане да се отнася с нас като с обикновени хора. Ще види в мене посланик, достоен да се съвещава за важните интереси, които ми възложиха да обсъдя с вас.

— Де е договорът?

— Ето го.

XXXIII. КАК С ПЕРО И ЗАПЛАХА СЕ ВЪРШИ РАБОТА ПО-БЪРЗО И ПО-ДОБРЕ, ОТКОЛКОТО С ШПАГА И С ПРЕДАНОСТ (Продължение)

Ана Австрийска прегледа договора, подаден й от д’Артанян.

— Тук виждам само общи условия — каза тя. — Изложени са исканията на господин дьо Конти, господин дьо Бофор, господин дьо Буйон, господин д’Елбьоф и господин коадютора. Но де са вашите?

— Ние си отдаваме справедливост, всемилостива господарке, но се поставяме на мястото, което ни се следва. Решихме, че имената ни не са достойни да фигурират при тия велики имена.

— Но вие, мисля, не сте се отказали от желанието си да ми предадете лично исканията си?

— Смятам, че вие сте велика и могъща кралица, всемилостива господарке, и че би било недостойно за вашето величие и вашето могъщество да не възнаградите както трябва храбрите хора, които ще доведат негово високопреосвещенство в Сен Жермен.

— Това е намерението ми — отговори кралицата. — Хайде, говорете.

— Този, който уреди работата (извинете, че започвам със себе си, но по неволя трябва да си придам важността, която ми придадоха събитията), този, който уреди работата за откупването на господин кардинала, трябва, струва ми се, за да бъде наградата достойна за ваше величество, трябва да бъде назначен за командир на гвардията, например капитан на мускетарите.

— Вие искате от мене мястото на господин дьо Тревил!

— Това място не е заето от никого, всемилостива господарке; от една година господин дьо Тревил го напусна и още не е заместен.

— Но това е една от първите военни длъжности при кралския двор!

— Господин дьо Тревил беше прост гасконски благородник като мене, всемилостйва господарке, и все пак заемаше тая длъжност в продължение на двадесет години.

— Вие имате отговор за всичко, господине — каза Ана Австрийска.

Тя взе от масата един указ, попълни го и го подписа.

— Разбира се, всемилостйва господарке — каза д’Артанян, като взе указа и се поклони, — това е една хубава и благородна награда. Но на тоя свят няма нищо трайно и човек, изпаднал в немилост пред ваше величество, още утре би загубил тая длъжност.

— Тогава какво искате? — попита кралицата, като се изчерви от това, че тъй добре я разгада тоя човек, също тъй проницателен като нея.

— Сто хиляди ливри, които трябва да бъдат изплатени на тоя беден капитан на мускетарите, когато услугите му престанат да се харесват на ваше величество.

Ана се поколеба.

— А тия дни — продължи д’Артанян — парижаните предлагаха с постановление на парламента шестстотин хиляди ливри на онзи, който им предаде кардинала жив или мъртъв: жив — за да го обесят, мъртъв — за да го влачат по улиците!

— Добре — каза Ана Австрийска, — вие сте умерен, защото искате от една кралица само една шеста част от това, което предлага парламентът.

И подписа задължение за сто хиляди ливри.

— После? — каза тя.

— Всемилостйва господарке, моят приятел дю Валон е богат и следователно не ламти за пари; но спомням си, че между него и господин Мазарини ставаше дума да се превърне владението му в баронство. Дори, доколкото си спомням, това му беше обещано.

— Той не е от знатен произход! — възрази Ана Австрийска. — Ще му се смеят.

— Може би — отговори д’Артанян. — Но уверен съм в едно: който се смее веднъж, няма да се смее втори път.

— Съгласна съм и за баронството — каза Ана Австрийска.

И подписа.

— Сега остава кавалерът или абатът д’Ербле, както желае ваше величество.

— Епископ ли иска да стане той?

— Не, всемилостйва господарке, желанието му е по-просто.

— Какво е то?

— Кралят да благоволи да стане кръстник на сина на госпожа дьо Лонгвил.

Кралицата се усмихна.

— Господин дьо Лонгвил е от кралска кръв, всемилостйва господарке — каза д’Артанян.

— Да — отвърна кралицата. — Но синът му?

— Синът му, всемилостйва господарке… трябва да е също от кралска кръв като мъжа на майка си.

— И приятелят ви не иска нищо повече за госпожа дьо Лонгвил.

— Не, всемилостйва господарке, защото се надява, че негово величество кралят, благоволявайки да стане кръстник на това дете, не може да не подари на майка му, по случай черкуването й след раждането, най-малко петстотин хиляди ливри, като предостави, разбира се, на баща му управлението на Нормандия.

— Що се отнася до управлението на Нормандия, мисля, че мога да се съглася — каза кралицата. — Но нищо не мога да кажа за тия петстотин хиляди ливри: господин кардиналът ми повтаря непрекъснато, че вече няма пари в държавното съкровище.

— Ние заедно с него ще потърсим пари, всемилостйва господарке, ако ваше величество позволи, и сигурно ще намерим.

— После?

— После ли, всемилостйва господарке?…

— Да.

— Това е всичко.

— Нима нямате четвърти другар?

— Имаме, всемилостйва господарке: господин граф дьо Ла Фер.

— Какво иска той?

— Нищо не иска.

— Нищо ли?

— Точно така.

— Нима има на света човек, който не иска нищо, когато може да иска?

— Има, всемилостива господарке: господин граф дьо Ла Фер. Господин граф дьо Ла Фер не е човек.

— А какво е?

— Господин граф дьо Ла Фер е полубог.

— Няма ли той син, младеж, роднина, племенник, за който Коменж ми говори като за храбър момък и който донесе с господин дьо Шатийон знамената, взети при Ланс?

— Той има, както ваше величество каза, един възпитаник, който се казва виконт дьо Бражелон.

— Ако на тоя младеж се даде един полк, какво ще каже настойникът му?

— Може би ще се съгласи.

— Може би?

— Да, ако ваше величество лично го помолите.

— Вие казахте истината, господине, той е особен човек. Добре, ще помислим и може би ще го помолим. Доволен ли сте сега, господине?

— Да, ваше величество. Но има още едно нещо, което кралицата не е подписала.

— Кое?

— То е най-важното.

— Предварителното съгласие за договора ли?

— Да.

— Каква полза? Утре ще подпиша договора.

— В едно мога да уверя ваше величество — каза д’Артанян: ако ваше величество не подпише това съгласие днес, по-късно няма да намери време за това. Коленопреклонно ви моля, благоволете да пишете под тая програма, изцяло написана от ръката на господин Мазарини, както виждате:

„Съгласна съм да утвърдя договора, предложен от парижаните“’.

Ана се намери натясно, не можеше да отстъпи и подписа. Но щом подписа, накърненото й високомерие избухна като буря и тя се разплака.

Д’Артанян трепна, като видя тия сълзи. И по онова време кралиците плачеха като обикновени жени.

Гасконецът поклати глава. Сълзите на кралицата сякаш пареха сърцето му.

— Всемилостива господарке — каза той, като коленичи, — погледнете нещастния благородник, който е в нозете ви, той ви моли да вярвате, че по един знак на ваше величество е готов да се хвърли в огъня. Той вярва в себе си, вярва в приятелите си, иска също така да вярва и в кралицата си; и за доказателство, че не се страхува от нищо, че не спекулира с нищо, той ще върне господин Мазарини на ваше величество без всякакви условия. Ето, всемилостива господарке, заповядайте свещените подписи на ваше величество; ако мислите, че трябва да ми ги върнете, върнете ги. Но от тоя миг те не ви задължават с нищо.

И д’Артанян, все още на колене, с поглед, пламтящ от гордост и мъжествена неустрашимост, връчи вкупом на Ана Австрийска всички книжа, които беше изтръгнал поотделно и с толкова труд.

Има минути (защото на тоя свят ако не всичко е добро, не и всичко е лошо), има минути, когато в най-закоравелите и най-студените сърца кълни, оросено от сълзите на силното вълнение, великодушно чувство, което се задушава от пресметливостта и гордостта, ако друго чувство не го завладее в минутата на раждането му. Ана преживяваше такава минута. Отстъпвайки на собственото си вълнение, еднакво с вълнението на кралицата, д’Артанян извърши най-изкусен дипломатически ход; и веднага получи награда за ловкостта си или за безкористието си — според това дали на ума или на сърцето ще се припише причината за постъпката му.

— Имате право, господине — каза Ана, — аз не ви познавах. Ето ви подписаните книжа, връщам ви ги доброволно; вървете и ми доведете кардинала колкото се може по-скоро.

— Всемилостива господарке — рече д’Артанян, — преди двадесет години (паметта ми е добра) имах честта зад една портиера в кметството да целуна една от тия прекрасни ръце.

— Ето ви и другата — каза кралицата, — и за да не бъде лявата по-малко щедра от дясната (тя свали от пръста си един диамант почти като първия), вземете тоя пръстен и го пазете за спомен от мене.

— Всемилостива господарке — заяви д’Артанян, като стана, — сега аз имам само едно желание: първото нещо, което поискате от мене, да бъде животът ми.

И с присъщата си походка излезе от стаята.

— Аз не ценях тия хора — промълви Ана Австрийска, като гледаше след отдалечаващия се д’Артанян, — а сега е много късно, за да ги използувам: след една година кралят ще бъде пълнолетен!

Петнадесет часа по-късно д’Артанян и Портос доведоха Мазарини при кралицата и получиха, единият — указа за чин капитан на мускетарите, другият — грамота за титлата барон.

— Е, доволни ли сте? — попита Ана Австрийска. Д’Артанян се поклони. Портос въртеше грамотата в ръцете си и гледаше Мазарини.

— Какво има още? — попита министърът.

— Ами, ваше високопреосвещенство, липсва още орден.

— Но вие знаете, господин барон — възрази Мазарини, — че за получаване на орден са необходими специални заслуги.

— О! — каза Портос. — Аз искам синята лента не за себе си, ваше високопреосвещенство.

— А за кого? — попита Мазарини.

— За приятеля ми, господин граф дьо Ла Фер.

— О, това е друго нещо! — рече кралицата. — Той се е отличил достатъчно.

— Значи ще я получи?

— Непременно.

В същия ден парижкият договор беше подписан: оповестиха навсякъде, че кардиналът не е излизал три дни, за да го изработи по-добре.

Ето какво печелеше всеки от тоя договор:

Господин дьо Конти получи Данвилие и доказал способностите си като генерал, издействува да остане военен и да не става кардинал. Освен това заговориха с него за брак с една племенница на Мазарини; принцът прие благосклонно това предложение: на него му беше все едно за коя ще го женят, стига само да го женят.

Господин херцог дьо Бофор се върна в двора, като получи всички удовлетворения за нанесените му обиди и всички почести, подобаващи на ранга му. Обещаха му, че ще опростят всички, които му помагаха в бягството; дадоха му адмиралски чин, по наследство от баща му, херцог дьо Вандом, и освен това парично обезщетение за къщите и замъците му, разрушени по заповед на Бретанския парламент.

Херцог дьо Буйон получи имения, равни по стойност на Седанското му херцогство, обезщетение за неполучаване на доходите от това херцогство в продължение на осем години и титлата принц както за него, така и за цялото му семейство.

Господин херцог дьо Лонгвил получи управлението на Пон дьо л’Арш, петстотин хиляди ливри за жена си и честта синът му да бъде кръстен от младия крал и младата Анриет Английска.

Арамис издействува освен това Базен да служи при тая церемония, а Планше да достави бонбоните.

Херцог д’Елбьоф получи изплащане на сумите, на които имаше право жена му, сто хиляди ливри за най-големия си син и по двадесет и пет хиляди за всеки от останалите трима.

Само коадюторът не получи нищо; обещаха му да му издействуват кардиналска шапка от папата; но той знаеше колко може да се надява на такива обещания, дадени от кралицата и от Мазарини. Обратно на господин дьо Конти, коадюторът, не можейки да стане кардинал, се видя принуден да остане военен.

Ето защо когато цял Париж ликуваше по случай връщането на краля, което трябваше да стане след два дни, само Гонди сред общото веселие беше толкова раздразнен, че веднага изпрати за двама души, които обикновено викаше, когато беше в лошо настроение.

Тия двама души бяха: граф дьо Рошфор и просякът от Сент Йосташ.

Те дойдоха с обикновената си точност и коадюторът прекара с тях една част от нощта.

XXXIV. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ ПОНЯКОГА КРАЛЕТЕ МОГАТ ДА ВЛЯЗАТ ПО-МЪЧНО В СТОЛИЦАТА НА КРАЛСТВОТО СИ, ОТКОЛКОТО ДА ИЗЛЯЗАТ ОТ НЕЯ

Докато д’Артанян и Портос отвеждаха кардинала в Сен Жермен, Атос и Арамис, които се бяха разделили с тях в Сен Дени, се върнаха в Париж.

Всеки от тях трябваше да направи по едно посещение.

Едва пристигнал, Арамис отиде бързо в кметството, където живееше госпожа дьо Лонгвил. Като чу за мира, хубавата херцогиня се развика. Войната я правеше кралица, мирът я караше да абдикира; тя заяви, че никога няма да подпише договора и че иска вечна война.

Но когато Арамис й представи тоя мир в истинската му светлина, тоест с всичките му облаги, когато вместо несигурното й и оспорвано кралство в Париж той й показа вицекралството на Пон дьо л’Арш, тоест на цяла Нормандия, когато подрънка край ушите й петстотин хиляди ливри, обещани от кардинала, когато заслепи очите й с честта, че сам кралят ще бъде кръстник на сина й, госпожа дьо Лонгвил продължи да възразява само .за лице, както правят обикновено всички хубави жени, и да се защищава само с намерение да се предаде.

Арамис се престори, че вярва на съпротивата й, и не поиска да се лиши от удоволствието да я убеди.

— Херцогиньо — й каза той, — вие искахте да победите господин принца, вашия брат, тоест най-великия пълководец на нашето време. Вие успяхте, господин принцът е победен, защото не може да продължава войната. Сега го привлечете на наша страна. Откъснете го незабелязано от кралицата, която той не обича, и от господин Мазарини, когото презира. Фрондата е комедия, в която изиграхме само първото действие. Да видим господин Мазарини, когато настъпи развръзката, тоест когато господин принцът, благодарение на вас, се обърне срещу двора.

Госпожа дьо Лонгвил се преклони пред доводите му. Фрондиращата херцогиня беше толкова силно уверена в могъществото на очарователните си очи, че не се съмняваше ни най-малко във влиянието им дори върху господин дьо Конде; и скандалната хроника от онова време гласи, че тя не се беше излъгала.

Атос, след като се раздели с Арамис на площад Роял, отиде при госпожа дьо Шеврьоз. Тя също беше фрондьорка за убеждаване, но с нея това не беше тъй лесно, както с младата й съперница; в договора не бе включено нито едно условие в нейна полза. Господин дьо Шеврьоз не се назначаваше за управител на някоя провинция и ако кралицата се съгласеше да стане кръстница, тя би могла да кръсти само внук или внучка на херцогинята.

Ето защо при първите думи за мир госпожа Дьо Шеврьоз се намръщи; и въпреки цялата логика на Атос, който се мъчеше да й докаже, че по-нататъшната война е невъзможна, тя настоя да се продължат неприятелските действия.

— Прелестна приятелко — каза Атос, — позволете ми да ви кажа, че всички са уморени от войната, че с изключение на вас и на господин коадютора може би, всички желаят мир. Ще направите да ви заточат, както стана при крал Луи XIII. Повярвайте ми, за нас вече мина времето на интригите и вашите очарователни очи не са създадени Да угаснат в сълзи за Париж, където винаги ще има две кралици, докато вие сте тук.

— О! — извика херцогинята. — Аз не мога да воювам сама, но мога да си отмъстя на тая неблагодарна кралица и на тоя честолюбив любимец и… честна дума на херцогиня, ще си отмъстя!

— Херцогиньо — каза Атос, — коленопреклонно ви се моля, не убивайте бъдещето на господин дьо Бражелон; ето той напредва, господин принцът му желае доброто, той е млад, нека оставим младия крал да се затвърди! Уви, простете слабостта ми, херцогиньо: идва време, когато човек оживява и подмладява в децата си.

Херцогинята се усмихна полунежно, полунасмешливо.

— Графе — каза тя, — много се страхувам, че сте купени от придворната партия. Да не би да сте получили някоя синя лента?

— Да, херцогиньо — отговори Атос, — получих лентата на Жартиерата, която крал Чарлз I ми даде няколко дни преди смъртта си.

Графът казваше истината: той не знаеше за молбата на Портос, не знаеше, че има и друга синя лента.

— Няма що, ще трябва да се запиша при старите жени! — замислено рече херцогинята.

Атос улови ръката й и я целуна. Тя го погледна, въздъхна и каза:

— Графе, Бражелон трябва да е прелестно имение. Вие сте човек с вкус; там навярно има вода, гори, цветя.

Тя въздъхна отново и подпря очарователната си глава на кокетно свитата ръка, все още възхитителна по форма и по белота.

— Херцогиньо, какво говорите? — попита графът. — Никога не съм ви виждал тъй млада и тъй хубава.

Херцогинята поклати глава.

— Господин дьо Бражелон остава ли в Париж? — запита тя.

— Какво мислите?

— Оставете ми го.

— О, не, херцогиньо! Ако вие сте забравила историята на Едип, аз си я спомням.

— Наистина, вие сте много мил, графе, и бих желала да прекарам един месец в Бражелон.

— Не се ли страхувате, че ще ми навлечете много завистници, херцогиньо? — любезно попита Атос.

— Не, графе, ще дойда инкогнито, под името Мари Мишон.

— Вие сте очарователна, херцогиньо.

— Но не задържайте Раул при себе си.

— Защо?

— Защото е влюбен.

— Той… едно дете!

— Затова и обича едно дете! Атос се замисли.

— Имате право, херцогиньо, един ден тая необикновена любов към седемгодишно дете може да го направи много нещастен. Започва война във Фландрия; той ще отиде там.

— А когато се върне, изпратете ми го; аз ще му дам броня против любовта.

— Уви, херцогиньо! — отвърна Атос. — Днес любовта е като войната: и в двата случая бронята е безполезна.

В тая минута влезе РауЛ; той идваше да съобщи на графа и на херцогинята, че тържественото влизане на краля, на кралицата и на министъра е определено за следния ден — така му казал приятелят му граф дьо Гиш.

Наистина на другия ден, още призори, дворът се приготви да напусне Сен Жермен.

В навечерието кралицата повика д’Артанян при себе си.

— Господине — каза му тя, — уверяват ме, че Париж не е спокоен. Страхувам се за краля; вървете край дясната вратичка на каретата ни.

— Ваше величество може да не се тревожи — отговори д’Артанян. — Отговарям за краля.

И като се поклони на кралицата, излезе. Когато излезе от покоите на кралицата, Бернуен му доложи, че кардиналът иска да го види по важна работа. Той отиде веднага при кардинала.

— Господине — му каза Мазарини, — разправят, че в Париж се готви бунт. Аз ще бъда отляво на краля и тъй като бунтът е насочен главно срещу мене, вървете край лявата вратичка на каретата ни.

— Ваше високопреосвещенство може да бъде спокоен — му отговори д’Артанян. — Косъм няма да падне от главата ви.

„Дявол да го вземе! — помисли си той, когато излезе в чакалнята. — Как да се измъкна от това положение? Не мога да бъда едновременно и от лявата, и от дясната страна на каретата. А, ето: аз ще пазя краля, а Портос ще пази кардинала“.

Това решение се хареса на всички, което се случва много рядко. Кралицата вярваше в храбростта на д’Артанян, която тя познаваше, а Мазарини вярваше в силата на Портос, която беше изпитал.

Шествието тръгна за Париж в предварително установен ред. Гито и Коменж, начело на гвардията, вървяха първи; след тях се движеше кралската карета, от дясната страна на която яздеше д Артанян, а от лявата — Портос; след това идваха мускетарите, стари приятели на д’Артанян от двадесет и две години, техен лейтенант от двадесет години и техен капитан от вчера.

Когато Кралската карета пристигна на бариерата, чуха се силни викове: „Да живее кралят!“ и „Да живее кралицата!“ Няколко гласове завикаха: „Да живее Мазарини!“, но никой не ги подкрепи.

Поеха към Нотър Дам, където трябваше да се изпее един Те Deum.

Цялото население на Париж беше по улиците. Швейцарците бяха строени по целия път, но пътят беше толкова дълъг, че те бяха поставени по един в ред и на шест-осем крачки един от друг. Следователно тая стена беше доста несигурна; тя често се пробиваше от вълните на народа и с голяма мъка се възстановяваше.

Всеки път, когато народната тълпа се приближаваше, с най-добри чувства, от желание да види по-отблизо краля и кралицата, които парижаните не бяха виждали цяла година, Ана Австрийска поглеждаше неспокойно д’Артанян, но той я успокояваше с усмивка.

Мазарини, който беше похарчил хиляда луидора, за да викат: „Да живее Мазарини!“,,и който оценяваше чутите викове на двадесет пистола, поглеждаше Портос също така неспокойно, но великанът телохранител отговаряше на погледите му с такъв внушителен бас: „Бъдете спокоен, ваше високопреосвещенство“, че Мазарини наистина почти се успокои.

Когато пристигнаха в Пале Роял, тълпата стана още по-голяма; тя нахлу на площада от всички съседни улици; и цялата тая народна вълна приличаше на широка бурна река, която течеше шумно към кралската карета по улица Сент Оноре.

Когато шествието стигна на площада, разнесоха се силни викове: „Да живеят техни величества!“ Мазарини надзърна пред вратичката. Два-три гласа поздравиха появата му с вика: „Да живее кардиналът!“ Но почти веднага бяха заглушени безмилостно от свиркания, и дюдюкания. Мазарини побледня и се отдръпна бързо назад.

— Мръсници! — промърмори Портос.

Д’Артанян не каза нищо, но засука мустака си с особено движение, което показваше, че хубавото му гасконско настроение се засили още повече.

Ана Австрийска се наведе,към ухото на младия крал и му каза ниско:

— Сине мой, кимнете любезно на господин д’Артанян и му кажете няколко думи.

Младият крал се наведе към вратичката.

— Аз още не съм ви казал добро утро, господин д’Артанян — рече той, — и все пак ви познах. Вие стояхте зад завесите на леглото ми, когато парижаните искаха да видят как спя.

— И ако кралят позволи — отговори д’Артанян, — аз ще бъда винаги край него, когато го заплашва някаква опасност.

— Господине — обърна се Мазарини към Портос, — какво ще направите, ако цялата тая тълпа се нахвърли върху нас?

— Ще убия колкото се може повече, ваше високопреосвещенство — отговори Портос.

— Хм! — промърмори Мазарини. — Колкото храбър и силен да сте, вие не можете да убиете всичките.

— Наистина — рече Портос, като се надигна на стремената, за да огледа по-добре тълпата, — наистина, много са.

„Май че бих предпочел другия“ — помисли си Мазарини. И се отпусна в дъното на каретата.

Кралицата и министърът й се безпокояха ненапразно, особено министърът. Тълпата започваше да се вълнува бурно, макар че все още запазваше външните признаци на уважение и дори на обич към краля и към регентката. Чу се глух шум, който, когато се носи над вълни, предсказва буря, а когато се носи над тълпа, предсказва бунт.

Д’Артанян се обърна към мускетарите и с очи им направи знак, незабележим за тълпата, но много разбираем за тия храбри воини.

Редиците на конете се сгъстиха и лек трепет мина сред хората.

При бариерата де Сержан шествието се видя принудено да спре. Коменж, който яздеше начело на шествието, се обърна назад и се приближи до каретата на кралицата. Кралицата запита д’Артанян с поглед. Той й отговори по същия начин.

— Вървете напред — каза кралицата.

Коменж се върна на предишното си място. Направиха усилие и живата преграда бе пробита.

В тълпата се разнесе ропот, който се отнасяше гоя път не само за министъра, но и за краля.

— Напред! — извика д’Артанян със силен глас.

— Напред! — повтори Портос. Но тълпата сякаш чакаше само тая демонстрация, за да

избухне; всички враждебни чувства, спотаени в нея, избухнаха едновременно. От всички страни се чуха викове: „Долу Мазарини!“ „Смърт на .кардинала!“

В същото време по улиците Гренел Сент Оноре и дю Кок нахлу двойна вълна, проби слабата стена на швейцарската гвардия и стигна до конете на д’Артанян и Портос.

Тая нова вълна беше по-опасна от другите, защото се състоеше от въоръжени хора, и то въоръжени тъй, както обикновено не се въоръжава простолюдието. Виждаше се, че това последно движение не е дело на случая, събрал група недоволни на едно място, а комбинация на враждебен дух, организирал нападение.

Всяка от тия две групи имаше свой водач. Единият явно принадлежеше не само към народа, но дори към почетното съсловие на просяците; в другия лесно можеше да се познае благородник въпреки старанието му да се държи като човек от простолюдието.

Двамата действуваха очевидно по едно и също внушение.

Тук стана такова сблъскване, че то се усети дори в кралската карета; после се чуха хиляди викове, които се сляха в един общ рев, пресечен от два-три гърмежа.

— Мускетари, при мене! — извика д’Артанян. Конвоят се построи в две редици: единият от дясната,

другият от лявата страна на каретата, единият на помощ на д’Артанян, другият на Портос.

Тогава стана схватка, която беше толкова по-страшна, защото нямаше цел, толкова по-гибелна, защото не знаеха нито за какво, нито за кого се бият.

XXXV. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ ПОНЯКОГА КРАЛЕТЕ МОГАТ ДА ВЛЯЗАТ ПО-МЪЧНО В СТОЛИЦАТА НА КРАЛСТВОТО СИ, ОТКОЛКОТО ДА ИЗЛЯЗАТ ОТ НЕЯ (Продължение)

Както всички народни движения, първото нападение на тая тълпа беше ужасно. Малобройни и зле строени, мускетарите не можеха да управляват свободно конете си в това множество и започнаха да разстройват редовете си.

Д’Артанян поиска да спуснат завеските на каретата, но младият крал протегна ръка и каза:

— Не, господин д’Артанян, искам да видя.

— Ако ваше величество иска да види, добре, нека гледа! — рече д’Артанян.

И като се обърна с тая ярост, правеща го толкова страшен, д’Артанян подскочи към водача на бунтовниците, който с пистолет в едната ръка и с широка сабя в другата се опитваше да си пробие път до вратичката на каретата и воюваше с двама мускетари.

— Назад, дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Назад!

При тоя глас човекът с пистолета и широката сабя вдигна глава: но беше много късно: д’Артанян беше нанесъл удара си и шпагата му прониза гърди @ге на противника.

— А, пусто да остане! — извика д’Артанян, като се опитваше много късно да задържи удара. — Какво правите тук, графе?

— Дойдох да довърша предопределението на съдбата — отговори Рошфор, като падна на едното коляно. — Аз се оправих от три удари на шпагата ви, но от четвъртия няма да се оправя.

— Графе — каза д’Артанян с известно вълнение, — аз ударих, без да зная, че сте вие. Ще бъда много огорчен, ако трябва да умрете, и умрете с чувство на омраза към мене.

Рошфор протегна ръка на д’Артанян.

Д’Артанян я улови. Графът поиска да каже нещо, но думите се задушиха от бликналата кръв. Той се обтегна конвулсивно и издъхна.

— Назад, нехранимайковци! — викна д’Артанян. — Водачът ви умря и сега няма какво повече да правите тук.

Действително като че ли граф дьо Рошфор беше душата на нападението от тая страна на кралската карета: тълпата, която вървеше след нето и му се подчиняваше, побягна веднага, щом видя, че той падна. Д’Артанян се спусна с двадесетина мускетари в улица дю Кок и тая част от бунтовниците изчезна като дим, като се пръсна по площада Сен Жермен л’Оксероа и се отправи към кейовете.

Д’Артанян се върна назад, за да помогне на Портос, ако Портос има нужда. Но Портос, от своя страна, беше свършил работата си също тъй добросъвестно — като д’Артанян. Лявата страна на каретата беше почистена не по-зле от дясната и сега вдигаха завеската, която Мазарини, не тъй войнствен като краля, бе заповядал да спуснат.

Портос имаше много меланхолен вид.

— Какво ви стана, Портос? Победител сте, а имате такъв особен израз на лицето!

— Но и вие сам ми изглеждате силно развълнуван! — отговори Портос.

— Има защо, дявол да го вземе! Току-що убих един стар приятел.

— Наистина ли? — рече Портос. — Кого?

— Клетия граф дьо Рошфор! …

— Е, също като мене! И аз току-що убих един човек, чието лице ми се стори познато; за нещастие ударих го по главата и за миг кръвта заля лицето му.

— И нищо ли не каза, като падаше?

— Да, каза: Уф!

— Разбирам — рече д’Артанян, като не можа да се въздържи да не се засмее, — щом не е казал друго нещо, от това нищо не сте разбрали.

— Какво става, господине? — попита кралицата.

— Всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — пътят е напълно свободен и ваше величество може да продължи пътуването си.

Действително шествието пристигна благополучно до катедралата Нотър Дам, под портала на която цялото духовенство, начело с коадютора, чакаше краля, кралицата и министъра — по случай щастливото им завръщане щеше да се изпее Те Deum.

През време на службата, точно когато тя вече завършваше, едно силно уплашено момче влезе в катедралата, изтича в сакристията1, бързо се облече като четец, проби си път през тълпата в храма благодарение на одеждата си и се приближи до Базен, който, в синьото си расо и с пръчицата си за палене на свещи в ръка, стоеше важно срещу черковния пазач пред подиума за хора.

Базен почувствува, че някой го дърпа за ръкава. Той наведе към земята очите си, издигнати набожно към небето, и позна Фрике.

— Е, какво има, хубостнико? — попита той. — Как смееш да ме безпокоиш при изпълнение на службата ми?

— Ами това, господин Базен — отговори Фрике, — че господин Майар, когото познавате добре, раздавачът на светена вода в Сент Йосташ …

— Да, после? …

— Та той, през време на схватката, получи удар с шпага по главата; удари го ей оня великан, виждате ли го, който е с бродерии по всички шевове.

— Така ли? В такъв случай трябва да е много зле.

— Толкова зле, че умира и че преди смъртта си иска да се изповяда пред господин коадютора, който, както разправят, има власт да опрощава най-тежките грехове.

— И той си въобразява, че господин коадюторът ще се обезпокои за него?

— Да, сигурно, защото изглежда господин коадюторът му е обещал.

— А кой ти каза това?

— Самият господин Майар.

— Значи си го видял, а?

— Разбира се, аз бях там, когато падна.

— А какво правеше там?

— Ами виках: „Долу Мазарини! Смърт на кардинала! На бесилката италианецът!“ Нали това ми казахте да викам?

——

’Сакристия — Отделение в католически храм за църковни одежди и утвари. — Б. пр.

— Ще млъкнеш ли, обеснико! — рече Базен, като се озърна неспокойно.

— Така че клетият господин Майар ми каза: „Иди намери господин коадютора, Фрике, и ако ми го доведеш, ще те направя мой наследник“. Представете си, отче Базен, наследник на господин Майар, раздавача на светена вода в Сент Йосташ, а? Ще си живея със скръстени ръце! Но все едно, бих искал да му направя тая услуга. Какво ще кажете?

— Ей сега ще предупредя господин коадютора — рече Базен.

Наистина той се приближи почтително и бавно до прелата и му прошепна няколко думи на ухото. В отговор на това прелатът кимна утвърдително с глава.

Базен се върна също тъй бавно на предишното си място и каза на Фрике:

— Иди кажи на умиращия да потърпи малко. Негово преосвещенство ще бъде у него след един час.

— Добре! — рече Фрике. — Ето ме богат.

— Тъкмо се сетих, къде го занесоха? — попита Базен.

— В кулата Сен Жак ла Бушри.

Във възторг от успеха на посланичеството си, Фрике дори не съблече дрехата си на четец, която впрочем му даваше възможност да се движи по-лесно, излезе от катедралата и затича с най-голяма бързина към кулата Сен Жак ла Бушри.

Наистина щом Те Deum-ът се свърши, коадюторът, както беше обещал и дори без да свали свещеническите си одежди, се упъти на свой ред към старата кула, която познаваше толкова добре.

Той пристигна навреме. Раненият още не беше умрял, макар че отслабваше от минута на минута.

Отвориха му вратата на стаята, където просякът агонизираше.

След минута от нея излезе Фрике с голяма кожена торба в ръка. Момчето я развърза веднага и за свое най-голямо учудване видя, че е пълна със злато.

Просякът сдържа думата си и го направи свой наследник.

— Ах, майко Нанет! — извика Фрике, като едва поемаше дъх. — Ах, майко Нанет!

Той не можа да каже нищо повече. Но ако нямаше сили да говори, имаше сили да действува. Той хукна по улицата колкото му държеха краката; и както Маратонският грък падна на атинския площад с лавров венец в ръцете, така и Фрике падна, когато стигна до прага на съветника Брусел, като разпиля по пода луидорите от торбата си.

Майка Нанет вдигна най-напред луидорите, а после вдигна Фрике.

През това време шествието влезе в Пале Роял.

— Господин д’Артанян е много храбър човек, мамо — каза младият крал.

— Да, сине мой, той е правил много големи услуги на баща ви. Имайте го предвид в бъдеще.

— Господин капитан — обърна се младият крал към д’Артанян, като слезе от каретата, — кралицата ми поръча да ви поканя днес на обяд, вас и вашия приятел барон дю Валон.

Това беше голяма чест за д’Артанян и за Портос; ето защо Портос беше във възторг. Но през време на обяда нашият благородник изглеждаше много замислен.

— Какво ви е, бароне? — го попита д’Артанян. като слизаха по стълбата на Пале Роял. — През време на обяда имахте много загрижен вид.

— Мъчех се да си спомня де съм виждал тоя просяк, когото май че убих.

— И не можете ли да си спомните?

— Не.

— Е, мислете, приятелю, мислете. Когато си спомните, ще ми кажете, нали?

— Не ще и дума! — отговори Портос.