20 години по-късно

I. САЛЪТ НА ОАЗА

Надявам се, че читателят не е съвсем забравил младия пътник, когото оставихме на фландърския път.

Щом изгуби от поглед покровителя си, който го изпращаше с очи, застанал пред кралската базилика, Раул пришпори коня си напред, за да се избави от тъжните мисли и после за да скрие от Оливен вълнението, което изразяваше лицето му.

Все пак един час бързо яздене разпръсна скоро всички мрачни мисли, които опечаляваха тъй богатото въображение на младежа. Непознатата до сега наслада от пълната свобода, наслада, сладка дори и за тия, които не са страдали никога от зависимост, позлати за Раул небето и земята и особено далечния и лазурен хоризонт на живота, който се нарича бъдеще.

При все това, след няколко опита за разговор с Оливен, младежът забеляза, че ще му бъде много скучно да прекарва така по цели дни. Той си спомни кротките, убедителни и занимателни забележки на графа, особено когато минаваха през градовете: никой не можеше повече от него да му съобщи ония ценни сведения, които би чул от Атос — най-учения н най-занимателния разводач.

Още един спомен натъжи Раул: когато приближаваха до Лувър, той видя, скрит зад стена от тополи, малък замък, който толкова силно му напомни замъка Ла Валиер, че се спря, гледа го десетина минути, а после с въздишка продължи пътя си, без да отговори Д дори на Оливен, който го запита почтително за причината на това внимателно разглеждане. Видът на външните предмети е тайнствен проводник, свързан с фибрите на паметта и понякога ги събужда против волята ни; като нишката на Ариадна той ни води в лабиринт от мисли, където се губим, вървейки подир тая сянка на миналото, наречена спомен. И тъй, видът на замъка пренесе Раул на петдесет левги на запад и го накара да си спомни живота си от минутата на раздялата с малката Луис до минутата, когато я видя за първи път; всяка китка от дъбове и всеки ветропоказател му напомняха, че той не се приближава, а се отдалечава от приятелите си от детинство и че може би вече се е разделил с тях завинаги.

Със свито сърце и натежала глава той заповяда на Оливен да закара конете в една малка странноприемница, която се виждаше отпред по пътя на половин изстрел с мускет от мястото, където се намираха в тая минута. Самият той слезе от коня, спря се под една хубава група цъфнали кестени, около която бръмчаха рой пчели, и каза на Оливен да му изпрати по съдържателя хартия за писма и мастило на масата, сякаш нарочно поставена тук за писане.

Оливен се подчини и продължи пътя си, а Раул седна, облакъти се на масата и загледа неопределено тоя очарователен кът от зелени поля н китки дървета, като от време на време изтърсваше от косата си цветовете, които падаха върху него подобно на сняг,

Раул седя така десетина минути, от които пет прекара в мечти, когато в кръга на разсеяния си поглед видя да се движи една червендалеста фигура със салфетка на пояса, втора на ръката, и с бяло калпаче на главата. Тя се приближаваше към него, като държеше хартия, мастило и перо.

— А-а! — каза видението. — Вижда се, че всички благородници имат еднакви мисли, защото преди около четвърт час един млад господин с хубав кон като вашия, с господарски вид като вас и почти на вашата възраст, спря пред китката дървета, заповяда да донесат тая маса и тоя стол и обядва на нея с един стар господин, навярно негов възпитател. Изядоха цяла патица, от която не остана нито троха, и изпиха бутилка старо вино макон, от което не остана нито капка; но за щастие ние имаме още от същото вино п от същите баници и ако господинът желае да даде заповедите си…

— Не, приятелю мой — усмихнато каза Раул, —

благодаря ви, засега имам нужда само от нещата, които поръчах; само ще бъда много щастлив, ако мастилото бъде черно и перото добро; в такъв случаи ще заплатя за перото толкова, колкото струва една бутилка, а за мастилото — колкото струва една баница.

— Тогава, господине — каза съдържателят, — ще дам баницата и бутилката на слугата ви, така че перото и мастилото ще получите в прибавка.

— Правете, каквото искате! — отвърна Раул, започнал да се запознава с тая съвсем особена класа на обществото, която беше в съдружие с пладнешките разбойници, когато имаше още разбойници, и която успешно ги замести, когато ги изтребиха.

Успокоен за печалбата си, съдържателят сложи хартията, мастилото и перото на масата. Перото беше задоволително и Раул се залови да пише.

Съдържателят се спря срещу него и загледа с неволно възхищение очарователното лице, едновременно тъй сериозно и тъй кротко. Винаги хубостта е била н ще бъде кралица.

— Тоя гост не е като другия преди малко — каза съдържателят на Оливен, дошъл да запита дали Раул има нужда от нещо. — Вашият млад господар няма апетит,

— Преди три дни господинът имаше апетит, но какво да се прави, от завчера го изгуби.

Оливен и съдържателят тръгнаха към странноприемницата. Като всички слуги, доволни от положението си, Оливен започна да разказва на кръчмаря всичко, което мислеше, че може да се разкаже за младия благородник.

Между това Раул пишеше:

Като свърши писмото, Раул се почувствува по-спокоен; той се обърна да види дали Олнвен и съдържателят не го следят и запечати една целувка на плика, няма и трогателна целувка, за която сърцето на Атос можеше да се досети при отварянето на писмото.

През това време Оливен изпи бутилката вино и изяде баницата; конете също си починаха. Раул повика със знак съдържателя, хвърли едно екю на масата, качи се на коня си и в Санли предаде писмото на пощата.

Почивката позволи на конниците и конете да продължат пътя си, без да се спират. Във Вербери Раул заповяда на Оливен да се осведоми за младия благородник, който пътуваше пред тях; бяха го видели да

минава най-много преди три четвърти час, но конят му беше добър и той яздеше много бързо.

— Да се помъчим да настигнем тоя благородник — каза Раул на Оливен. — Той отива в армията като нас и ще ни бъде приятна компания.

Беше четири часът следобед, когато Раул пристигна в Компиен. Тук обядва с добър апетит и запита отново за младия благородник, който пътуваше преди него: той спрял като Раул в странноприемницата „Камбана и бутилка“, най-добрата в Компиен, и продължил пътя си, като казал, че смята да пренощува в Ноайоп.

— Да идем и ние да преношуваме в Ноайоп — каза Раул.

— Господине — почтително възрази Оливен, — позволете ми да ви забележа, че тая сутрин изморихме много конете си. Добре ще бъде, мисля, да пренощуваме тук и да тръгнем утре рано сутринта. Осемнадесет левги са достатъчни за първия преход.

— Господин граф дьо Ла Фер желае да побързам — отговори Раул — и да настигна господин принца на четвъртия ден сутринта. Да караме до Ноайон, това ще бъде такъв преход, каквито направихме, когато отивахме от Блоа в Париж. Ще пристигнем в осем часа. Конете ще си почиват цяла нощ, а утре в пет часа сутринта ще тръгнем отново на път.

Оливен не посмя да се противопостави на това решение, но тръгна с мърморене.

— Вървете, вървете! — казваше той през зъби. — Пораснал сте се първия ден; утре вместо двайсет левги ще изминете десет, другиден — пет и след три дни ще бъдете на легло. Там по необходимост ще си починете. Всички млади хора са хвалопръцковци.

Както се вижда, Оливен не беше възпитан в школата на Планше н Гримо.

Действително Раул се чувствуваше уморен, но желаеше да изпита силите си. Възпитан в принципите на Атос и чул много пъти от него за преходи от двадесет и пет левги, той не искаше да остане назад от образеца си. Д’Артанян, тоя железен човек, сякаш създаден от нерви и мускули, го беше възхитил до немай-къде.

Той препускаше, като непрекъснато пришпорваше коня си въпреки забележките на Оливен, мина по живописен малък път, който водеше до един сал и който,

както го уверяваха, скъсяваше пътя с цяла левга; и когато стигна на върха на един хълм, пред него се откри реката. На брега стояха група конници, които се готвеха да отплуват. Раул не се усъмни нито за миг, че това е благородникът и свитата му; той им извика, но беше още много далеч, за да го чуят. Тогава, въпреки умората на коня си, подкара в галоп; но като слезе в падината, изгуби пътниците от погледа си, а когато се изкачи на ново възвишение, салът беше вече тръгнал и плаваше към другия бряг.

Като видя, че е закъснял и не може да премине реката заедно с другите пътници, Раул се спря, за да дочака Оливен.

В тая минута се чу вик, който сякаш идваше от реката. Раул се обърна към страната, откъдето идваше викът, и сложи ръка над очите си, заслепени от залязващото слънце.

— Оливен! — извика той. — Какво се е случило там? Чу се втори вик, още по-пронизителен от първия.

— Е, господине — каза Оливен, — въжето се е скъсало и течението отнася сала. Но какво е това там във водата? Нещо се мята.

— Наистина — извика Раул, вперил поглед в една точка на реката, силно осветена от слънчевите лъчи. — Това е кон и конник.

— Те потъват! — на свой ред извика Оливен.

Това беше вярно. Раул също се убеди, че се е случило нещастие и че някакъв човек се дави. Той отпусна поводите и заби шпорите в слабините на коня; почувствувал болка и свобода, конят прескочи перилата на кея и падна в реката, като изхвърли надалеч вълни от пяна.

— О, господине, какво правите? — извика Оливен. — Боже господи!

Раул насочи коня си към давещия се. Всъщност това не беше нещо ново за него. Възпитан по бреговете на Лоара, той беше израснал, тъй де се каже, във вълните й; сто пъти я бе преминавал с кон, хиляда пъти я беше преплувал. Предвиждайки времето, когато виконтът трябва да стане войник, Атос го беше приучил на всичко това.

— О, боже мой! — продължаваше Оливен в отчаяние, — Какво би казал господин графът, ако ви види?

— Господин графът би постъпил като мене — отговори Раул, като подканяше с всички сили коня си.

— Но! аз, но аз — извика побледнелият Оливен, като се въртеше отчаяно по брега, — как ще премина аз?

— Скачай, страхливецо! — извика Раул, като продължаваше да плува. После се обърна към пътника, който се мяташе на двадесет крачки от него, и му каза: — Дръжте се, господине, дръжте се! Идвам ви на помощ!

Оливен се приближи до ръба на самия бряг, отстъпи, изправи коня си на задните крака, обърна се назад и най-после, жегнат от срам, се хвърли, както Раул, но викайки:

— Свършено е с мен! Загинахме!

През това време салът се носеше бързо по течението и се чуваха виковете на тия, които се намираха на него.

Един мъж с прошарена коса се хвърли от сала в реката и заплува усилено към човека, който се давеше; но той напредваше бавно, защото трябваше да плува срещу течението.

Раул се приближаваше, но конят и конникът, които се губеше от очи, потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко. Само ноздрите на коня се подаваха над водата, а конникът, изпуснал поводите, протегна ръце и отхвърли назад глава.

Още миг и те щяха да изчезнат.

— Смело, дръжте се! — каза Раул.

— Много късно — едва промълви младежът, — много късно!

Водата покри главата му и заглуши гласа му.

Раул се хвърли от коня си, остави го на съдбата му и с два-три замаха на ръцете стигна при благородника. Улови коня за юздите, вдигна главата му над водата; тогава животното пое по-свободно въздух и удвои усилията си, разбрало, че му идваха на помощ; в същото време Раул хвана ръката на младежа и я сложи върху гривата, за която той се улови с отчаянието на давещ се. Тогава уверен, че конникът няма да изпусне гривата, Раул се зае само с коня и го насочи към срещуположния бряг, като му помагаше да разсича водата и като го окуражаваше с викове.

Изведнъж конят се допря до плитчина и стъпи на пясъка.

— Спасен! — извика човекът с прошарената коса, като на свой ред стъпи на плитчината.

— Спасен! — механично повтори благородникът, като изпусна гривата и падна от седлото в ръцете на Раул.

Раул беше само на десет крачки от брега; той пренесе там припадналия благородник, просна го на тревата, разхлаби шнуровете на яката му и разкопча дрехата му.

След минута човекът с прошарената коса беше при него.

Най-после и Оливен се докопа до брега след много кръстения, а хората от сала се насочиха, доколкото им позволяваха силите, към брега с помощта на един прът, който намериха случайно.

Полекалека благодарение на грижите от страна на Раул и на човека, който придружаваше младия конник, животът се възвърна по бледото лице на умиращия. Той отвори очи и блуждаещият му поглед се спря върху човека, който го беше спасил.

— О, господине — извика той, — вас търсех: без вас бях загинал, сигурно загинал.

— Но както виждате, може и да се възкръсне, господине — каза Раул, — н ние всички се отървахме с едно къпане.

— О, господине, колко съм ви благодарен! — извика човекът с прошарената коса.

— А, вие сте тук, добри ми д’Арменж! Аз ви изплаших много, нали? Но сам сте виновен; вие бяхте мой възпитател, защо не ме научихте да плувам по-добре?

— Ах, господин графе — каза старецът, — ако ви се беше случило нещастие, никога не бих посмял да се явя пред маршала.

— Но как стана всичко това? — попита Раул.

— Много просто, господине — отговори тоя, когото бяха нарекли граф. — Ние бяхме преплували почти една трета от реката, когато въжето на сала се скъса. При виковете и движенията на превозвачите конят ми се уплаши и скочи във водата. Аз плувам лошо и не посмях да се хвърля в реката. Вместо да помогна на коня си, аз пречех на движенията му и вече се давех най-безславно, когато дойдохте точно навреме, за да ме измъкнете от водата. И тъй, господине, предлагам ви ако нямате нищо против, приятелство на живот к смърт.

— Господине — каза Раул и се поклони, — уверявам ви, че винаги съм на вашите услуги.

— Аз се казвам граф дьо Гиш — продължи младежът. — Баща ми е маршал дьо Грамон. А сега, когато знаете кой съм аз, ще ми направите ли честта да ма кажете кой сте?

— Аз съм виконг дьо Бражелон — отговори Раул и се изчерви, че не може да каже името на баща си, както направи граф дьо Гиш.

— Виконте, вашето лице, вашата добрина и вашата смелост ме привличат към вас; вие имате вече моята признателност. Да се прегърнем и ви моля да ми бъдете приятел.

— Господине, аз също ви обикнах от все сърце — отговори Раул и прегърна графа. — Моля ви, разполагайте с мене като с най-предан приятел.

— Сега кажете ми, виконте, къде отивате? — запита дьо Гиш.

— В армията на господина принца, графе.

— И аз също — извика във възторг младежът. — А, толкова по-добре, ще изпитаме заедно силите си за първи път.

— Добре, обичайте се един друг — каза възпитателят. — Вие дзамата сте млади, вие сте се родили без съмнение под една звезда и ви е било писано да се срещнете.

Младежите се усмихнаха с доверчивостта на младостта.

— А сега трябва да се преоблечете — продължи възпитателят. — Вашите слуги, на които дадох заповеди, щом слязоха от сала, трябва да са вече в странноприемницата. Сухото бельо и виното стоплят, да вървим.

Младежите не възразиха на това предложение. Напротив, те намериха, че е великолепно, и скочиха на конете си, като се гледаха и се възхищаваха един от Друг: бяха наистина двама изящни кавалери с гъвкави, стройни фигури, две благородни лица с открито чело, с кротък и горд поглед, с откровена н тънка усмивка. Дьо Гиш беше на около осемнадесет години, но на ръст беше не по-висок от петнадесетгодишния Раул.

Те си протегнаха спонтанно ръка, пришпориха конете си и изминаха един до друг разстоянието от реката до странноприемницата. Единият намираше розов и весел живота, който без малко щеше да изгуби, а другият благодареше на бога, че вече е успял да извърши в живота си нещо, което ще бъде приятно на покровителя му.

Що се отнася до Оливен, само той не беше съвсем доволен от хубавата постъпка на господаря си. Той изстискваше ръкавите и полите на дрехата си, като си мислеше, че спирането в Компиен щеше да го избави не само от цялото това приключение, но и от възпаление на дробовете и ревматизъм, които бяха естествени последици от него.

II. СХВАТКА

В Ноайон останаха малко и спаха дълбоко. Раул поръча да го събудят, ако дойде Гримо, но Гримо не дойде.

Конете оцениха също, без съмнение, осемчасовата пълна почивка и разкошната постилка от слама. В пет часа сутринта Раул събуди граф дьо Гиш и му пожела добро утро. Закусиха набързо и в шест часа бяха изминали вече две левги.

Разговорът с младия граф беше извънредно занимателен за Раул. Младият граф все разказваше, Раул повечето слушаше. Възпитан в Париж, където Раул беше ходил само веднъж, и то при двора, който Раул не беше виждал никога, графът беше крайно занимателен събеседник за Раул със своите пажески лудории и с двата дуела, които се беше изхитрил да уреди въпреки указите и главно въпреки надзора на възпитателя си. Раул беше ходил само у господин Скарон; той каза на дьо Гиш кого бе видял там. Дьо Гиш познаваше всичките: госпожа дьо Ньойан, госпожица д’Обинье,

госпожица дьо Скюдери, госпожица Поле, госпожа дьо Шеврьоз. Той осмя духовито всички; Раул трепереше да не се присмее и на госпожа дьо Шеврьоз, към която чувствуваше истинско и дълбоко разположение; но по инстинкт ли, от обич ли към херцогиня дьо Шеврьоз, той каза най-похвални неща за нея. Това удвои у Раул чувството на приятелство към графа.

После дойде ред на ухажванията и на любовта. И тук дьо Бражелон трябваше много повече да слуша, отколкото да говори. Той заслуша и от три-четири доста прозрачни приключения се досети, че графът като него крие някаква тайна в дъното на сърцето си.

Както казахме вече, дьо Гиш беше възпитан при двора и всички придворни интриги му бяха известни. Това беше дворът, за който Раул бе слушал толкова много от граф дьо Ла Фер; само че тоя двор се беше много променил от времето, когато Атос го напусна. Ето защо разказите на граф дьо Гиш бяха нещо съвсем ново за спътника му. Хаплив и духовит, младият граф изреди всичките; той разказа за старата любов на госпожа дьо Лонгвил с Колини, за дуела му на площад Роял, дуел с такъв съдбоносен край, който госпожа дьо Лонгвил гледала през щорите; за новата й любов с принц дьо Марсийак, който, както разправяха, бил толкова ревнив, че искал да убие всички и дори абага д’Ербле, нейния духовник; за любовта на господин принц Уелски с Госпожицата, наречена по-късно Великата Госпожица, станала толкова прочута след това чрез тайния си брак с Лозеи. Дори кралицата не беше пощадена, а и кардинал Мазарини не остана незасегнат.

Денят литна незабелязано. Възпитателят на графа, веселяк, светски човек, учен до мозъка на костите, както казваше ученикът му, напомняше много пъти на Раул дълбоките познания и духовитото и хапливо присмиваме на Атос; но никой не можеше да се сравни с граф дьо Ла Фер по изящество, деликатност и благородство на езика и на постъпките.

Пътниците пазеха конете си повече от вчера и към четири часа следобед се спряха в Арас, Те се приближаваха до театъра на военните действия и решиха да престоят един ден в тоя град, защото испански шайки се възползуваха понякога от нощния мрак и извършваха нападения дори в околностите на Ларас.

Френската армия беше разположена от Понта Марк до Валанснен, като завиваше към Дуе. Според слуховете сам господин принцът бил в Бетюн.

Неприятелската армия се простираше от Касел до Куртре н тъй като грабеше безмилостно и вършеше всякакви насилия, бедните погранични жители напускаха самотните си жилища и търсеха защита в укрепените градове. Арас беше претъпкан с бежанци.

Всички говореха за близко, решително сражение; твърдяха, че господин принцът маневрирал досега, защото чакал подкрепления, които най-после дошли. Младите хора бяха доволни, че са пристигнали тъкмо навреме.

Те вечеряха заедно и легнаха да спят в една стая. Бяха във възрастта на бързото сприятеляване; струваше им се, че се познават още от раждането си и че е невъзможно да се разделят някога.

Вечерта премина в разговори за войната; слугите изчистиха оръжията; младите хора напълниха пистолетите в случай на схватка; събудиха се отчаяни: двамата бяха сънували, че са пристигнали много късно, за да участвуват в сражението.

Сутринта се пръсна слухът, че принц дьо Конде е опразнил Бетюн и е отстъпил към Карвен, като оставил при все това гарнизон в Бетюн. Но тъй като тая новина не се потвърди от нищо положително, младите хора решиха да продължат пътя си към Бетюн и ако се наложи, да завият надясно и да тръгнат към Карзен.

Възпитателят на граф дьо Гиш познаваше отлично местността; той предложи да ги преведе по най-късия път, който се намираше по средата между пътищата за Ланс и за Бетюн. В Аблен ще съберат сведения. За Гримо оставиха предначертан път.

Тръгнаха към седем часа сутринта.

Дьо Гиш, който беше млад и разпален, казваше на Раул:

— Ето ни трима господари и трима слуги; слугите им са добре въоръжени и вашият ми се струва доста упорит.

— Никога не съм го виждал да се сражава — отговори Раул, — но той е бретонец: това дава надежда.

— Да, да — продължи дьо Гиш, — и уверен съм, че при случай той ще стреля с мускета си; а пък аз имам двама изпитани мъже, които са воювали заедно с баща ми; и така ние сме шест бойци; ако срещнем малък неприятелски отряд, на брой колкото нас или дори повече, нали ще ги нападнем, Раул?

— Разбира се, господине — отговори виконтът.

— Охо, млади хора, колко бързате, пусто да остане! — намеси се възпитателят в разговора. — А дадените ми напътствия, господин графе? Нима забравяте, че съм длъжен да ви заведа здрав и читав при господин принца? Когато бъдете в армията, оставете се да ви убият, ако това ви прави удоволствие; но дотогава, предупреждавам ви, че като генерал на армията ви заповядвам да отстъпите и обръщам гръб на първото неприятелско перо, което видя.

Дьо Гиш и Раул се спогледаха с усмивка. Местността ставаше все по-залесена и от време на време се срещаха малки групи селянибежанци, които караха пред себе си добитъка и возеха на коли или носеха на ръце най-ценното от имуществото си.

До Аблен стигнаха без приключения. Там се осведомиха и узнаха, че действително господин принцът напуснал Бетюн и се намира между Камбрен и ла Ванти. Като оставиха картичка за Гримо, тръгнаха по един пряк път и след половин час бяха на брега на един поток, който се влива в Лис.

Местността, цялата нарязана от изумруденозелени долини, беше очарователна. От време на време пътечката, по която вървяха, минаваше през малки горички. Всеки път, когато влизаха в такава горичка, възпитателят, който се страхуваше от засада, изпращаше напред двамата слуги на графа и по тоя начин образуваше авангард. Възпитателят и двамата младежи бяха главните сили на армията, а Оливен с готова карабина и нащрек прикриваше тила.

От известно време на хоризонта се виждаше доста гъста гора: на сто крачки от нея господин д’Арменж взе обичайните си предпазни мерки и изпрати напред Двамата слуги на графа.

Слугите изчезнаха под дърветата; младежите яздеха на стотина крачки след тях, като се смееха и приказваха; Оливен ги следваше отзад на също такова

разстояние. Изведнъж се чуха пет-шест мускетни гърмежа. Възпитателят извика: стой! Младежите се подчиниха и задържаха конете си. В същата минута от гората се подадоха двамата слуги, които препускаха в галоп.

Изгарящи от нетърпение да узнаят причината за тази стрелба, графът и виконтът пришпориха конете си към тях. Възпитателят ги последва.

— Спряха ли ви? — живо попитаха двамата младежи.

— Не — отговориха слугите. — Дори е много вероятно да не са ни забелязали: гърмежите се чуха на сто крачки пред нас, почти в най-гъстото място на гората, и ние се върнахме да вземем мнението ви.

— Моето мнение — каза господин д’Арменж, — а в случай на нужда и заповед, е да се оттеглим: тук в гората може да има засада.

— Нищо ли не видяхте? — запита графът слугите си.

— Стори ми се — каза единият от тях, — че видях конници в жълти дрехи, които се промъкваха към коритото на реката.

— Така е — забеляза възпитателят, — ние сме се натъкнали на испански отряд. Назад, господа, назад!

Двамата младежи се посъветваха с поглед и в същата минута се чу пистолетен гърмеж, последван от два-три вика за помощ.

Младежите се спогледаха още веднъж и се убедиха, че нито един от двамата има намерение да отстъпва; и тъй като възпитателят беше обърнал вече коня си, те се спуснаха напред. Раул извика: — „След мене, Оливен!“ А граф дьо Гиш: „След мене, Юрис и Планше!“

И преди да се опомни възпитателят от учудването си, те изчезнаха вече в гората.

В същото време, когато се спуснаха напред, младежите извадиха пистолетите си.

След пет минути те пристигнаха на мястото, откъдето като че ли бяха долетели виковете. Сдържаха конете си и започнаха да се движат предпазливо напред.

— Те! — каза дьо Гиш. — Конници!

— Да, трима на кон и трима слезли от конете си.

— Какво правят? Виждате ли?

— Да, струва ми се, че претърсват някакъв ранен или умрял човек.

— Това е някое подло убийство — рече дьо Гиш.

— Обаче те са войници — възрази дьо Бражелон.

— Да, но от специален отред, тоест пладнешки разбойници.

— Да нападнем! — каза Раул.

— Да нападнем! — повтори дьо Гиш.

— Господа! — извика клетият възпитател. — Господа, за бога…

Но младежите не слушаха нищо. Те полетяха в надпревара и виковете на възпитателя само предупредиха испанците.

Веднага тримата конници се спуснаха към младежите, докато останалите трима продължаваха да обират двамата пътници, защото, като се приближиха, Раул и дьо Гиш видяха на земята не едно, а две тела.

На десет крачки дьо Гиш гръмна пръв и не улучи. Испанецът, който препускаше към Раул, гръмна на свой ред и Раул почувствува в лявата си ръка болка като от удар с камшик. На четири крачки той гръмна и испанецът, улучен право в гърдите, разпери ръце й падна по гръб върху къча на коня си, който се обърна назад и го отнесе.

В тая минута Раул видя като през мъгла, че към него се насочва дулото на един мускет. Той си спомни съвета на Атос: с бързо като светкавица движение вдигна коня на задните му крака — и в същия миг се чу гърмеж.

Конят отскочи настрана, краката му се подкосиха и той падна на земята, като притисна крака на Раул.

Испанецът улови мускета за дулото и се спусна към Раул, за да му счупи главата с приклада.

За нещастие Раул беше в такова положение, че не можеше да изтегли нито шпагата от ножницата си, нито пистолета от кобура; той видя как прикладът се изви над главата му и неволно беше готов да затвори очи, когато с един скок дьо Гиш се намери при испанеца и опря пистолета в гърлото му.

— Предайте се — каза той — или ще ви убия!

Мускетът падна от ръцете на войника и той се предаде веднага.

Дьо Гиш повика единия от слугите си, поръча му да

пази пленника, като заповяда да му пръсне мозъка при най-малкия опит за бягство, скочи от коня и се приближи до Раул.

— Наистина, господине — каза Раул със смях, макар че бледината издаваше вълнението му, неизбежно при първата схватка, — вие плащате бързо дълговете си и не поискахте да ми бъдете дълго време длъжник. Без вас — прибави той, като повтори думите на графа — бих загинал, сигурно загинал.

— Моят противник избяга — каза дьо Гиш — и ми даде възможност да ви се притека на помощ. Но тежко ли сте ранен? Виждам, че целият сте в кръв.

— Май че ръката ми е одраскана — отговори Раул. — Помогнете ми да се измъкна изпод коня и надявам се, че нищо не ще ни попречи да продължим пътя си,

Господин д’Арменж и Оливен бяха слезли вече от конете си и надигнаха коня, който агонизираше. Раул успя да извади крака си от стремето и изпод коня и се изправи веднага.

— Нищо ли не е счупено? — попита дьо Гиш.

— Слава богу, не — отвърна Раул. — Но какво стана с нещастниците, които тия нехранимайковци искаха да убият?

— Ние дойдохме много късно; както изглежда, те са убити и убийците са избягали с плячката си; двамата ми слуги са при труповете.

— Хайде да видим дали още не са живи и дали не можем да им помогнем — каза Раул. — Оливен, ние получихме в наследство два коня, но моят е убит: вземете по-добрият от двата за вас и ми дайте вашия.

И те се приближиха до мястото, където лежеха жертвите.

III. МОНАХЪТ

Двама души лежаха на земята: единият, неподвижен, с лице към пръстта, беше пронизан от три куршума и плуваше в собствената си кръв… Той беше гологлав.

Другият, облегнат на едно дърво от двамата слуги, с очи към небето и скръстени ръце, се молеше горещо… Един куршум беше улучил горната част на бедрото му.

Младежите се приближиха най-напред до мъртвия

и се спогледаха учудено.

— Той е свещеник — каза Бражелон, — има тонзура. О, проклетниците! Да дигнат ръка на божи служител!

— Елате тук, господине! — рече Юрбен, стар войник, участник във всички походи на кардинала херцог. — Елате тук… На онзи не можем да помогнем с нищо, докато тоя тук ще можем навярно да спасим.

Раненият се усмихна тъжно.

— Да ме спасите? Не — каза той. — Но да ми помогнете да умра — да.

— Свещеник ли сте? — попита Раул.

— Не, господине.

— Стори ми се, че нещастният ви другар принадлежи към църквата, затова ви попитах — продължи Раул.

— Той е бетюнският свещеник, господине. Носеше на сигурно място свещените съдове и скъпоценностите на църквата, защото вчера господин принцът напусна града ни и може би утре испанците ще влязат в него. Всички знаеха, че по околностите скитат неприятелски отряди, че предприятието на свещеника е опасно, и никой не посмя да го придружава. Тогава аз предложих услугите си.

— тия нехранимайковци са ви нападнали, тия нехранимайковци са стреляли по свещеник!

— Господа — каза раненият и погледна около себе си, — аз страдам много и все пак бих искал да бъда пренесен в някоя къща.

— Където биха могли да ви помогнат? — попита дьо Гиш.

— Не, където бих могъл да се изповядам.

— Но може би — възрази Раул — съвсем не сте тъй опасно ранен, както си мислите.

— Господине — отговори раненият, — повярвайте ми, няма време за губене. Куршумът е пробил шийката на бедрената

кост и е проникнал в червата.

— Лекар ли сте? — попита дьо Гиш.

— Не — отговори умиращият, — но разбирам малко от рани и зная, че моята е смъртоносна. Помъчете се да ме пренесете някъде, където бих могъл да намеря свещеник, или потрудете се да доведете тук някой свещеник, и господ ще ви награди за това добро дело. Трябва да спася душата си — тялото ми е загубено безвъзвратно.

— Да умрете при извършване на добро дело — това е невъзможно! Бог ще ви помогне.

— Господа — каза раненият, като събра всичките си сили, за да стане, — за бога, да не губим време в безполезни разговори: или ми помогнете да стигна в най-близкото село, или ми се закълнете във вечното си спасение, че ще ми изпратите тук първия монах, първия свещеник, когото срещнете. Но — прибави той с отчаяние — може би никой не ще посмее да дойде, защото всички знаят, че испанците обикалят из околностите, и аз ще умра без опрощение на греховете. Боже мой, боже мой! — извика раненият с такъв ужас в гласа, че младежите потрепераха. — Вие няма да допуснете това, нали? Това би било прекалено ужасно!

— Господине, успокойте се — каза дьо Гиш, — кълна ви се, че ще получите утехата, която искате. Кажете ни само де има къща, в която да потърсим помощ, или село, в което да намерим свещеник.

— Благодаря и бог да ви награди! На половин левга от тука, по тоя път, има странноприемница, а на около една левга по-нататък е селото Грене. Потърсете свещеника; ако той не си е в къщи, идете в августинския манастир, последната къща на селото вдясно, и ми доведете някой брат, монах или свещеник, няма значение, стига само светата църква да му е дала право на опрощение на греховете т агИаНо тогИз.

— Господин д’Арменж — каза дьо Гиш, — останете при нещастника и се погрижете да го пренесат колкото се може по-внимателно. Направете носилка от клони и постелете на нея всичките ни мантии; двама от слугите ни ще го понесат, а третият ще бъде готов да заеме мястото на оня, който се умори. Ние, виконтът и аз, ще отидем да потърсим свещеник.

— Вървете, господин графе — отговори възпитателят, — Но, за бога, не се излагайте на опасност!

— Бъдете спокоен. При това за днес ние се спасихме вече; вие знаете аксиомата: Non bis in idem.

— Горе главата, господине! — каза Раул на ранения. — Ще изпълним желанието ви.

— Господ да ви благослови, господа! — отговори умиращият с неописуема признателност.

Младежите препуснаха по посочената посока, а възпитателят започна да ръководи направата на носилката.

След десет минути графът и виконтът забелязаха странноприемницата.

Без да слиза от коня, Раул повика съдържателя, предупреди го, че след малко ще му донесат един ранен, и го помоли да приготви всичко необходимо за древръзка, тоест легло, бинтове, карпия2; прибави, че ако в околностите има някой лекар или хирург, да изпрати да го повикат, като обеща да възнагради пратеника.

Като видя двама богато облечени младежи, съдържателят обеща да изпълни желанието им. Нашите двама пътници тръгнаха отново и препуснаха към Грене, след като видяха, че започнаха приготовления за приемането на ранения.

Те изминаха повече от една левга и видяха вече първите селски къщи, на които червеникавите керемидени покриви се открояваха рязко върху зеленината на заобикалящите ги дървета, когато изведнъж забелязаха, че насреща им идва на муле беден монах, августинец, ако се съди по широката му шапка и по сивото му вълнено расо. Сякаш случаят им изпращаше ония, когото търсеха.

Те се приближиха до монаха.

Той беше двадесет и две-двадесет и три годишен, но аскетичният му вид го правеше по-стар наглед. Беше бледен, не с тая матова бледина, присъща на хубостта, а с болезнена жълтевина; късата му коса, която едва се подаваше изпод шапката, беше светлоруса, а ясно-кафените му очи като че ли бяха лишени от зрение.

——

1 Non bis in idem (лат.) — „Не два пъти за едно и също“ (Два пъти не трябва да се наказва за едно и също нещо).

2 Карпия — ленти от старо памучно платно, които са служели някога за превръзки на рани.

— Духовник ли сте, господине? — попита Раул с обикновената си учтивост.

— Защо ме питате? — отвърна непознатият с почти грубо безстрастие.

— За да знаем — високомерно каза граф дьо Гиш. Непознатият удари мулето с петите и продължи пътя си.

С един скок дьо Гиш се намери пред него и му прегради пътя.

— Отговорете, господине — каза той, — запитаха ви учтиво, а всеки въпрос изисква отговор.

— Предполагам, че съм свободен да кажа или да не кажа кой съм на първите срещнати, на които им хрумне да ме питат за това.

Дьо Гиш потисна с голяма мъка бясното си желание да счупи кокалите на монаха.

— Най-напред — каза той, като едва се сдържа, — ние не сме първите срещнати; моят приятел е виконт дьо Бражелон, а аз съм граф дьо Гиш. После ние ви питаме съвсем не от прищявка: там лежи един ранен, умиращ, който има нужда от помощта на църквата. Ако сте свещеник, каня ви, в името на човещината, да ме последвате, за да помогнете на тоя човек; ако не сте, тогава друга работа. Предупреждавам ви, в името на учтивостта, която изглежда да ви е съвсем непозната, че ще ви накажа за вашето безочие.

Монахът побледня като мъртвец и се усмихна тъй странно, че усмивката му се заби като обида в сърцето на Раул, който не сваляше очи от него.

— Това е някой испански или фламандски шпионин — каза той и сложи ръка на пистолетите си.

В отговор получи един заплашителен поглед, бърз като светкавица.

— Е, добре, господине, ще отговорите ли? — попита дьо Гиш.

— Аз съм свещеник, господа — отвърна младият човек.

И лицето му стана като по-преди безстрастно.

— Тогава, отче — каза Раул, като махна ръка от пистолетите си и като придаде на думите си израз на почтителност, която не беше в сърцето му, — тогава, ако сте свещеник, представя ви се, както каза приятелят ми, случай да изпълните дълга си: срещнахме един

нещастен ранен, който трябва да отседне в близката странноприемница; той иска да му заведат един божи служител; придружават го нашите хора.

— Ще отида — отговори монахът. И удари с пети мулето си.

— Ако не отидете, господине — каза дьо Гиш, — повярвайте ми, че конете ни са в състояние да настигнат вашето муле и че имаме достатъчно власт, за да заповядаме да ви уловят, където и да сте. И тогава, кълна ви се, бързо ще си разчистим сметките: навсякъде ще се намерят дърво и въже.

Очите на монаха светнаха отново, но нищо повече; той повтори своето: „Ще отида“, и потегли.

— Да го последваме — рече дьо Гиш, — така ще бъде по-сигурно.

— И аз исках да ви предложа това — отвърна дьо Бражелон.

Младежите тръгнаха, като следяха монаха на разстояние пистолетен изстрел.

След пет минути монахът се обърна, за да се увери дали го следят или не.

— Виждате ли, че направихме добре? — каза Раул.

— Ужасно лице има тоя монах! — забеляза граф дьо Гиш.

— Ужасно! — отвърна Раул. — Особено изразът му; тая жълта коса, тия мътни очи, тия устни, които изчезват при най-малката произнесена дума …

— Да, да — прекъсна го дьо Гиш, когото тия подробности бяха поразили по-малко от Раул, защото той приказваше в това време, когато Раул наблюдаваше. — Да, особено лице; но тия монаси се подлагат на такива позорни мъчения; от постите стават бледни, бичуването ги прави лицемери, а очите им помътняват от плача по благата на живота, който са загубили и на който ние се радваме.

— Както и да е — каза Раул, — нещастникът ще получи своя свещеник; но наистина, ако се съди по лицето, съвестта на каещия се е по-чиста, отколкото на изповедника. А аз, признавам си, съм навикнал да виждам съвсем друг вид свещеници.

— Знаете ли — рече дьо Гиш, — тоя е един от скитащите братя, които просят по пътищата, докато не им падне нещо от небето; те са повечето чужденци:

шотландци, ирландци, датчани. Понякога са ми показвали такива.

— Толкова безобразни?

— Не, но все пак достатъчно отвратителни.

— Какво нещастие е за клетия ранен да умре в ръцете на такъв расоносец!

— Хайде де — отговори дьо Гиш, — опрощението на греховете идва не от тоя, който го дава, а от бога. Но, право да си кажа, бих предпочел да умра непокаян, отколкото да имам работа с такъв изповедник. И вие също, виконте, нали? Забелязах как поглеждахте дръжката на пистолета си, като че ли изпитвахте желание да му строшите главата.

— Да, графе, чудно нещо, което ще ви изненада: като видях тоя човек, почувствувах необясним ужас. Случвало ли ви се е да срещнете на пътя си змия?

— Никога — отговори дьо Гиш.

— Е, добре, на мен ми се е случвало в нашите гори, в Блезоа; и спомням си, когато за първи път видях змия, която ме загледа с мътни очи, като се извиваше, клатеше глава и мърдаше езика, аз замръзнах на мястото си бледен и сякаш обаян, докато най-после граф дьо Ла Фер …

— Баща ви? — попита дьо Гиш.

— Не, настойникът ми — отвърна Раул и се изчерви.

— Добре, и сетне …

— Докато най-после граф дьо Ла Фер ми каза: „Бързо, Бражелон, шпагата!“ Едва тогава изтичах към влечугото и го разсякох на две в същия миг, когато то се Мяташе на опашката си със съскане, за да се хвърли: върху мене. Е, добре, кълна ви се, че изпитах съвсем същото чувство при гледката на тоя човек, когато ми каза: „защо ме питате?“ — и ме погледна.

— Значи съжалявате, че не го разсякохте на две до шията?

— Ей богу, да, почти! — отговори Раул.

В това време се показа малката странноприемница и от другата страна шествието с ранения, което идваше, водено от господин д’Арменж. Двама души носеха умиращия, а третият водеше конете.

Младежите пришпориха конете си.

— Ето ранения — каза дьо Гиш, когато минаваха

покрай августинеца. — Бъдете тъй любезен да побързате, господин монах.

Раул мина далеч от монаха, чак от другата страна на пътя, и при това извърна глава от погнуса.

Сега младежите яздеха напред, а изповедникът ги следваше. Те отидоха при ранения и му съобщиха радостната новина. Раненият се понадигна, за да погледне в посочената посока, видя монаха, който бързаше към него на мулето си, и падна отново на носилката си със светнало от радост лице.

— Сега — казаха младежите — ние направихме за теб всичко, което можахме, и тъй като бързаме да стигнем армията на господин принца, ще продължим пътя си. Вие ще ни извините, господине, нали? Но разправят, че ще има сражение, а ние не бихме искали да пристигнем на следния ден.

— Вървете, млади господари — каза раненият, — и бъдете благословени за любовта ви към ближния. Наистина, както казахте, вие направихте за мене всичко, което можахте. Мога само да ви кажа още веднъж: да ви пази бог, вас и тия, които са ви мили!

— Господине — каза дьо Гиш на възпитателя си, — ние ще вървим напред, а вие ще ни настигнете по пътя за Камбрен.

Съдържателят чакаше на вратата. Той беше приготвил всичко: легло, бинтове и карпия и бе изпратил едни коняр за лекар в Лале, най-близкия град.

— Добре — каза съдържателят, — всичко ще бъде направено, както желаете. Но няма ли да се спрете, господине, за да превържете раната си? — продължи той, като се обърна към дьо Бражелон.

— О, раната ми е дребна работа — отговори младежа. — Ще има време да се заема с нея на следната спирка; само бъдете тъй любезен, ако мине един конник и ви попита за млад човек на дорест кон, придружен от слуга, кажете му, че сте ме видели, че съм продължил пътя си и че смятам да вечерям в Мазенгарб,

а да пренощувам в Камбрен. Тоя конник е мой човек. г

Няма ли да бъде по-добре, и за по-голяма сигурност, да го попитам как се казва и да му кажа вашето име? — попита съдържателят.

Излишната предвидливост не вреди — отговори

Раул. — Аз се казвам виконт дьо Бражелон, а той — Гримо.

В тая минута раненият пристигаше от едната страна, а монахът — от другата. Младежите се отдръпнаха, за да мине носилката. Монахът слезе от мулето си и заповяда да го заведат в конюшната, без да го разседлават.

— Господни монах — каза дьо Гиш, — изповядайте както трябва тоя добър човек и не се безпокойте за разходите, за вас и за зашото муле всичко е заплатено.

— Благодаря, господине! — отвърна монахът с една от тия усмивки, от които дьо Бражелон изтръпваше.

— Да вървим, графе — рече Раул, който инстинктивно не можеше да понася присъствието на августинеца. — да вървим, не се чувствувам добре тук.

— Благодаря ви още веднъж, прекрасни млади господари — каза раненият, — н не ме забравяйте в молитвите си!

— Бъдете спокоен! — отвърна дьо Гиш и пришпори коня си, за да настигне дьо Бражелон, който беше вече на двадесет крачки напред.

В това време двамата слуги внесоха носилката в къщата. Съдържателят и жена му, която беше дотичала, стояха прави върху стъпалата на стълбата. Както изглежда, нещастният ранен изпитваше страшни болки; п все пак се грижеше само за едно; идва ли монахът след него.

Като видя тоя бледен и окървазен човек, жената сграбчи ръката на мъжа си.

— Е. какво Ти е? — попита той. — Да не ти е лошо?

— Не, но гледай! — каза тя и посочи ранения на мъжа си.

— Е. вижда ми се много болен.

— Не искам да кажа това — продължи жената, цяла разтреперана. — Питам те, познаваш ли го?

— Тоя човек? Чакай …

— А, виждам, че го позна, защото и ти побледня.

— Наистина! — извика съдържателят. — Тежко на нашата къща! Той е бившият бетюнски палач.

— Бившият бетюнски палач! — промърмори младият монах, като се спря, и по лицето му се изписа погнуса към оня, когото трябзаше да изповяда.

Господин д’Армепж, който стоеше до вратата, забеляза колебанието му.

— Господин монах — каза той, — дали е сега палач или бивш, все пак той е човек. Направете му последната услуга, която той иска от вас, и вашето дело ще бъде толкова по-достойно за похвала.

Монахът не отговори нищо; той продължи мълчаливо към стаята, където двамата слуги бяха сложили вече умиращия на един креват.

Като видяха, че божият служител се приближава до възглавницата на ранения, двамата слуги излязоха и затвориха вратата след себе си.

Д’Армепж и Оливен ги чакаха. Четиримата се качиха на конете и тръгнаха в тръс по пътя, в края на който бяха вече изчезнали Раул и другарят му.

В минутата, когато възпитателят и свитата му изчезваха също в далечината, един нов пътник се спря пред странноприемницата.

— Какво желае господинът? — попита съдържателят, още бледен и треперещ от току-що направеното

откритие.

Пътникът направи знак, като че пие, а след това слезе от коня, посочи го и направи знак, като че търка.

— Ах, дявол да го вземе! — си каза съдържателят. — Изглежда, че тоя е ням. А къде искате да пиете? — попита той.

— Тук — рече пътникът и показа една маса. „Излъгах се — помисли си съдържателят, — той не е съвсем ням.“

Той се поклони, отиде за бутилка вино и сухари и ги постави пред мълчаливия посетител.

— Господинът не желае ли друго нещо? — попита той.

— Да — отговори пътникът.

— Какво желае господинът?

— Да узная дали е минавал един млад благородник на петнадесет години, на дорест кон и придружен от слуга.

— Виконт дьо Бражелон? — попита съдържателят.

— Именно.

— Тогава вие сте господин Гримо? Пътникът кимна утвърдително.

— Е, добре, вашият млад господар беше тук само

преди четвърт час — каза съдържателят. — Той ще вечеря в Мазенгарб, а ще пренощува в Камбрен.

— Колко е оттук до Мазенгарб?

— Две левги и половина.

— Благодаря.

Уверен, че ще види младия си господар преди края на деня, Гримо сякаш се успокои, изтри челото си, наля си чаша вино и го изпи мълчаливо.

Той остави чашата на масата и се готвеше да я напълни отново, когато се чу ужасен вик от стаята, в която бяха монахът и умиращият.

Гримо скочи.

— Какво е това? — попита той. — Откъде идва тоя вик?

— От стаята на ранения — отговори съдържателят.

— Какъв ранен? — запита Гримо.

— Бившият бетюнски палач е бил ранен смъртоносно от испанските разбойници. Донесоха го тук и сега той се изповяда пред един августински монах: изглежда, че страда много.

— Бившият бетюнски палач? — промърмори Гримо, като си спомни миналото. — Един мъж на петдесет и пет-шестдесет години, висок, силен, мургав, с черна коса и брада?

— Същият, само че брадата му се е прошарила, а косата му е съвсем побеляла. Познавате ли го? — по-пита съдържателят.

— Видях го веднъж — отвърна Гримо и лицето му се помрачи при тоя спомен.

Жената дотича, цяла разтреперана.

— Чу ли? — запита тя мъжа си.

— Да — отговори съдържателят, като гледаше с безпокойство към вратата.

В тоя миг се чу втори вик, не толкова силен, но последван от дълго, провлачено изохкване. Тримата се изгледаха изтръпнали.

— Трябва да видим какво става там — каза Гримо.

— Като че ли душат някого — забеляза съдържателят.

— Исусе Христе! — извика жената и се прекръсти.

Гримо говореше малко, но както се знаеше, вършеше много. Той се спусна към вратата и я блъсна силно, но тя беше затворена отвътре с мандалото.

— Отворете! — извика съдържателят. — Отворете, господин монах, отворете веднага!

Никой не отговори.

— Отворете или ще изкъртя вратата! — викна

Гримо.

Същото мълчание.

Гримо погледна около себе си и видя п ъгъла един железен лост, който случайно се намираше там; той се спусна към него и преди да успее съдържателят да му попречи, изкърти вратата.

Стаята беше заляна с кръв, която се прецеждаше през дюшека. Раненият вече не говореше, а само хъркаше. Монахът беше изчезнал.

— Монахът? — се провикна съдържателят. — Къде

е монахът?

Гримо се спусна към отворения прозорец, който гледаше към двора.

— Сигурно е избягал от тука — извика той.

— Мислите ли? — каза уплашеният съдържател. — Момче, виж дали мулето на монаха е в конюшнята.

— Мулето го няма! — извика момчето, на което беше дадена тая заповед.

Гримо се намръщи; съдържателят скръсти ръце и загледа недоверчиво около себе си. А жената не посмя да влезе в стаята и стоеше уплашена на прага.

Гримо се приближи до ранения и се вгледа в грубите му резки черти на лицето, което възкресяваше в паметта му толкова ужасен спомен.

Най-после след минутно мрачно и мълчаливо съзерцаване той каза:

— Няма никакво съмнение, той е.

— Жив ли е още? — копита съдържателят.

Без да отговори, Гримо разкопча дрехата му, за да провери дали бие сърцето; съдържателят също се приближи до кревата; но изведнъж двамата отскочиха назад съдъРжателят извика от ужас, а Гримо побледня.

Един нож беше забит до дръжката отляво в гърдите на палача.

— Тичайте за помощ — каза Гримо, — аз ще остана при него.

Изгубил ума и дума, съдържателят излезе от стаята, а жена му беше избягала веднага след като извика мъжът и.

IV. ОПРОЩЕНИЕ НА ГРЕХОВЕТЕ

Ето какво се беше случило.

Ние видяхме вече, че монахът отиде при ранения, който му препоръчаха толкова странно, не доброволно, а, напротив, по принуда. Може би той щеше да се опита да избяга, ако имаше възможност; но заплахите на двамата благородници, останалите след тях слуги, които сигурно бяха получили съответни нареждания, и най-после собствените му разсъждения накараха монаха да изиграе докрай ролята на изповедник, без да изказва открито неудоволствието си.

Щом влезе в стаята, той се приближи до възглавницата на ранения.

Палачът погледна бързо, както гледат умиращите, които нямат време за губене, в лицето на тоя, който трябваше да бъде негов утешител. Той каза с нескривано учудване:

— Вие сте много млад, отче.

— Хората, които носят тая одежда, нямат възраст — сухо отговори монахът.

— Говорете ми по-топло, отче — каза раненият, — аз имам нужда от приятел в последните минути на живота си.

— Много ли страдате? — попита монахът.

— Да, но повече душевно, отколкото телесно.

— Ние ще спасим душата ви — каза младият човек. — Но наистина ли сте бетюнският палач, както ми казаха тия хора?

— Тоест бях — бързо отвърна раненият, сякаш се страхуваше да не би името палач да го лиши от последната помощ, която търсеше, — но сега вече не съм. Преди петнадесет години предадох тая длъжност на друг. Присъствувам още на смъртните наказания, но самият аз не лишавам от живот, не!

— Значи се ужасявате от вашето занятие? Палачът въздъхна дълбоко.

— Докато лишавах от живот в името на закона и на правосъдието — каза той, — занятието ми не ми пречеше да спя спокойно, закрилян от правосъдието и закона. Но от оная ужасна нощ, когато послужих за оръдие на лично отмъщение и когато с омраза вдигнах меча над едно божие създание, от тоя ден … Палачът се спря и поклати отчаяно глава.

— Говорете — рече монахът и седна на леглото при краката на ранения: разказът, началото на който беше толкова чудно, започна да го интересува.

— О! — извика умиращият с всичката сила на дълго потискано и най-после избило навън страдание. — О, аз се опитвах да задуша угризенията си с двадесет години добри дела; премахвах вроденото зверство у ония, които проливат кръв; при всички случаи рискувах живота си, за да спася живота на хора, които се намираха в опасност; запазих за земята човешки създания в замяна на живота, който й бях отнел. Това не е всичко; парите, които спечелих при упражняването на занаята си, раздадох на бедните; станах постоянен посетител на черквите; хората, които бягаха от мене, свикнаха да ме виждат. Всички ми простиха, дори някои ме обикнаха; но мисля, че бог не ми е простил, защото споменът за това наказание ме преследва непрекъснато и всяка нощ пред мен сякаш изниква сянката на тая жена.

— Жена? Значи вие сте убили жена? — извика монахът.

— И вие също! — извика палачът. — И вие употребихте тая дума, която кънти в ушите ми: убил! Значи съм убил, а не съм наказал! Значи съм убиец, а не палач!

Той изпъшка и затвори очи.

Монахът се уплаши навярно да не би той да умре, без да каже нищо повече, защото побърза да прибави:

— Продължавайте, не зная нищо, и когато свършите разказа си, бог и аз ще бъдем съдии.

— О, отче — продължи палачът, без да отваря очи, сякаш се боеше да не види нещо страшно, — ужасът, които не можах никога да надвия, се удвоява особено когато се мръкне и преминавам река. Тогава ми се струва, че ръката ми натежава, като че ли държи още Меча; че водата става кървавочервена и че всички звуци на природата — шепотът на дърветата, шумът на вятъра, плясъкът на вълните — се сливат в един плачеш, отчаян, страшен глас, който ми вика: „Да се изпълни божието правосъдие!“

— Бълнуване! — промърмори монахът и поклати глава.

Палачът отвори отново очи, направи усилие, за да се обърне към младия човек, и го сграбчи за ръката.

— Бълнуване — повтори той, — бълнуване, казвате вие? О, не, защото това беше вечер, защото аз хвърлих тялото й в реката, защото думите, които повтаря съвестта ми, тия думи ги изрекох аз в гордостта си: след като бях инструмент на човешкото правосъдие, аз си въобразих, че съм станал инструмент на божието правосъдие.

— Но как се случи това? Разкажете — каза монахът.

— Беше вечер; при мен дойде един човек и ми показа заповед; последвах го. Четирима други господа ме чакаха. Отведоха ме с маска на лицето. Аз реших да се възпротивя, ако услугата, която искат от мене, ми се види несправедлива. Извървяхме пет-шест левги, мрачни, мълчаливи и почти без да разменим нито дума; най-после през прозорците на малка колиба ми посочиха една жена, облакътена на масата, и ми казаха: „Ето тази, която трябва да екзекутирате“.

— Ужас! — рече монахът. — И вие се подчинихте?

— Отче, тая жена беше чудовище: разправяха, че тя отровила втория си съпруг, опитала се да убие девера си, който беше между тия мъже; току-що беше отровила една млада жена, нейна съперница, а преди да напусне Англия, разправяха, накарала да пронижат с нож любимеца на краля.

— Бъкингам? — извика монахът.

— Да, Бъкингам.

— Значи тая жена е била англичанка?

— Не, тя беше французойка, но омъжена в Англия, Монахът побледня, изтри челото си и отиде да затвори вратата с мандалото. Палачът помисли, че го напуска, и падна на леглото, като изстена.

— Не, не, тук съм — рече монахът и се приближи бързо до него. — Продължавайте: кои бяха тия хора?

— Единият беше чужденец, англичанин, струва ми

се. Другите четирима бяха французи и носеха мускетарски униформи.

— Как се казваха? — попита монахът.

— Не зная. Зная само, че четиримата други наричаха англичанина милорд.

— И тая жена беше хубава?

— Млада и хубава! О, да, истинска хубавица! Аз като че ли сега я виждам как тя се молеше, коленичила в краката ми и отметнала глава назад. После не можах да разбера никога как отсякох тая тъй хубава и тъй бледна глава.

Монахът като че ли изпитваше необикновено вълнение. Той трепереше с цялото си тяло; виждаше се, че иска да запита нещо, но не се решаваше.

Най-после направи страшно усилие над себе си и

каза:

— Как се казваше тая жена?

— Не зная. Както ви казах, тя се омъжвала два пъти, както изглежда: първия път във Франция, а втория — в Англия.

— И беше млада, казвате?

— На двайсет и пет години.

— Хубава?

— Очарователна.

— Руса?

— Да.

— С дълга коса, която падаше чак до раменете,

нали?

— Да.

— С чудно изразителни очи?

— Когато искаше. О, да, точно така!

— С необикновено приятен глас?

— Откъде знаете това?

Палачът се облакъти в леглото и впери уплашен поглед в монаха, който беше побледнял като мъртвец

— И вие я убихте! — каза монахът. — Вие послужихте за оръдие на тия страхливци, които не смееха да я убият сами! Вие не се съжалихте над младостта, над хубостта, над слабостта! Вие убихте тая жена?

— Уви! — отговори палачът. — Казак ви, отче, че Под ангелската външност в тая жена се криеше адски Дух, и когато я видях, когато си спомних всичкото зло, което ми причини на мен самия …

— На вас? Че какво е могла да ви причини на вас? Говорете.

— Тя съблазни и погуби брат ми, който беше свещеник; тя избяга с него от манастира му.

— С брат ти?

— Да. Брат ми беше първият й любовник: тя стана причина за смъртта на брат ми. О, отче, отче, не ме гледайте така! О, нима съм толкова грешен? О, нима няма да ми опростите греховете?

Монахът придаде друг израз на лицето си.

— Да, да — каза той, — ще ви ги опростя, ако ми кажете всичко!

— О, всичко, всичко, всичко! — извика палачът.

— Тогава отговаряйте. Ако тя е съблазнила брат ви … казахте, че го е съблазнила, нали?

— Да

— Ако тя е причинила смъртта му… казахте, че е причинила смъртта му, така ли?

— Да — повтори палачът.

— Тогава вие трябва да знаете моминското и име, а?

— О, боже мой, боже мой! — извика палачът. — Струва ми се, че умирам. Опростете ми греховете, отче, опростете ми греховете!

— Кажи името й! — извика монахът. — И ще ти ги опростя.

— Тя се казваше… боже мой, съжалете се над мен! — промърмори палачът.

И той се отпусна в леглото бледен, разтреперан; като че ли смъртта вече настъпваше.

— Името й! — повтори монахът, като се наведе над него, сякаш желаеше да изтръгне от него това име, ако той не поиска да му го каже. — Името й! … Говори или няма да получиш опрощение!

Умиращият като че събра всичките си сили. Очите на монаха светнаха.

— Ан дьо Бюей! — прошепна раненият.

— Ан дьо Бюей! — извика монахът, като се изправи и повдигна ръце към небето. — Ан дьо Бюей! Ти каза Ан дьо Бюей, нали?

— Да, да, така беше името й … а сега опростете ми греховете, защото умирам.

— Аз, да ти ги опростя! — възрази монахът със

смях, от който настръхна косата на умиращия. — Аз, да ти ги опростя? Аз не съм свещеник!

— Вие не сте свещеник! — извика палачът. — Тогава кой сте вие?

— Ще ти го кажа и аз, нещастнико!

— О, боже. божичко!

— Аз съм Джон Франсис лорд Уингър!

— Не ви познавам! — извика палачът.

— Чакай, чакай, ще ме познаеш! Аз съм Джон Франсис лорд Уинтър — повтори той — и тази жена …

— И тази жена?

— Беше майка ми.

Палачът извика ужасено — това беше първият вик, който се чу навън.

— О, простете ми, простете ми — промърмори той, — ако не от името на бога, поне лично от себе си; ако не като свещеник, поне като син.

— Да ти простя? — извика лъжливият монах. — На тебе? Бог ще ти прости може би, но аз — никога!

— Смилете се! — каза палачът и протегна ръце към

него.

— Няма милост за оня, който не е имал милост. Умри непокаян, умри отчаян, умри и бъди проклет!

Той извади изпод расото си един нож, заби го в гърдите му и каза:

— На, ето моето опрощение на греховете!

Тогава се чу вторият вик, по-слаб от първия, последван от дълго изохкване.

Палачът, който се беше надигнал, падна отново по гръб в леглото. А монахът, без да извади ножа от раната, изтичА до прозореца, промъкна се в конюшнята, взе мулето си, излезе през една задна врата, изтича до най-близките дървета, хвърли там монашеските си Дрехи, извади от чантата си кавалерски костюм, преоблече се, стигна пеша до първата пощенска станция, взе един кон и продължи с най-голяма бързина пътя си към Париж.

V. ГРИМО ПРОГОВОРВА

Гримо остана сам с палача: съдържателят отиде за лекар, жената се молеше.

След една минута раненият отвори отново очи.

— Помощ! — прошепна той. — Помощ! О, боже мой, боже мой! Нима няма да намеря на тоя свят приятел, който да ми помогне да живея или да умра?

Той сложи с усилие ръка на гърдите си; тя се допря до дръжката на ножа.

— А! — каза той като човек, който си припомня нещо.

И отпусна ръка.

— Не се отчайвайте — рече Гримо, — отидоха за помощ.

— Кой сте вие? — попита раненият и загледа Гримо с широко разтворени очи.

— Стар познат — отговори Гримо.

— Вие?

Раненият се помъчи да си спомни лицето на тоя, който му говореше така.

— При какви обстоятелства сме се срещали? — попита той.

— Преди двайсет години, една нощ. Господарят ми ви взе от Бетюн и ви доведе в Армантиер.

— Познах ви — каза палачът, — вие сте един от четиримата слуги.

— Да.

— Откъде идвате?

— Минавах по пътя; спрях се в тая странноприемница, за да си почине конят. Разказаха ми, че тук лежи бетюнският палач, ранен, когато вие извикахте два пъти. При първия вик дотичахме, при втория изкъртихме вратата.

— А монахът? — попита палачът. — Видяхте ли монаха?

— Какъв монах?

— Монаха, който беше затворен тук с мене?

— Не, нямаше го вече; изглежда, че е избягал през тоя прозорец. Той ли ви промуши?

— Да — отвърна палачът. Гримо се надигна да излезе.

— Какво ще правите? — попита раненият.

— Трябва да го настигна.

— Недейте!

— Защо?

— Той си отмъсти и направи добре. Сега се надявам, че бог ще ми прости, защото изкупих вината си.

— Обяснете се — каза Гримо.

— Тази жена, която вие и господарите ви ме накарахте да убия …

— Миледи?

— Да, миледи; наистина вие я наричахте така …

— Какво общо има между миледи и монаха?

— Тя била майка му.

Гримо залитна и впери мътен, почти безумен поглед в умиращия.

— Майка му? — повтори той.

— Да, майка му.

— Тогава той знае тая тайна?

— Аз го взех за монах и му я открих при изповедта.

— Нещастнико! — извика Гримо и косата му стана влажна от пот само при мисълта за възможните последици от такова откритие. — Нещастнико! Надявам се, че не сте казали името на никого, нали?

— Аз не казах нито едно име, защото не познавах никого; казах само моминското име на майка му и по него той я позна; но той знае, че чичо му е бил между

съдиите.

И падна отново изтощен. Гримо поиска да му помогне и протегна ръка към дръжката на ножа.

— Не ме пипайте — каза палачът. — Ако извадите ножа, ще умра.

Гримо остана с протегната ръка, след това изведнъж се удари по челото и каза:

— О, но ако тоя човек узнае някога кои са другите, господарят ми е загубен!

— Бързайте, бързайте! — извика палачът. — Предупредете го, ако е още жив. Предупредете приятелите

у. повярвайте, смъртта ми няма да бъде развръзката на това приключение.

Къде отиваше той? — попита Гримо.

Към Париж.

— Кой го спря?

— Двама млади благородници, които отиваха в армията; единият от тях — чух името му от устата на другаря му — се нарича виконт дьо Бражелон.

— Й този младеж ви доведе монаха?

— Да.

Гримо вдигна очи към небето.

— Значи такава е била волята божия! — каза той,

— Без съмнение — потвърди раненият.

— Това е ужасно — промърмори Гримо. — И все пак тая жена беше заслужила участта си. Или сега вече не сте на това мнение?

— В минутата на смъртта престъпленията на другите ни се струват много малки в сравнение с нашите.

Палачът падна изтощен и затвори очи.

Гримо се колебаеше между съжалението, което му забраняваше да остави тоя човек без помощ,

и страха, който му заповядваше да тръгне веднага, за да занесе новината на граф дьо Ла Фер, когато чу шум в коридора и видя, че съдържателят се връща с лекар.

След него вървеше тълпа любопитни: мълвата за чудното произшествие започваше да се разпространява.

Лекарят се приближи до умиращия, който изглеждаше припаднал.

— Най-напред трябва да се извади ножът от гърдите — каза той и поклати многозначително глава.

Гримо си спомни предсказанието на ранения и отвърна очи.

Лекарят разтвори дрехата, скъса ризата и оголи гърдите.

Ножът, както казахме вече, беше забит до дръжката.

Лекарят го хвана и докато го изтегляше, очите на ранениЯ се отваряха със страшна втренченост. Когато острието излезе съвсем от раната, червеникава пяна се показа върху устните на ранения; той въздъхна и кръвта рукна като поток от отвора на раната; умиращият впери с особен израз погледа си в Гримо, изхърка глухо и издъхна.

Тогава Гримо вдигна окървавения нож, който лежеше насред стаята и всяваше ужас у всички, направи знак на съдържателя да го последва, плати разноските

с щедрост, достойна за господаря му, и се качи на

коня си.

Първата мисъл на Гримо беше да се върне веднага в Париж; но той си спомни колко ще се безпокои Раул от отсъствието му: спомни си, че Раул е само на две левги от тука, че след четвърт час ще бъде при него и че пътуването, обяснението и връщането ще му отнемат най-много един час; той пое в галоп и след десет минути се спря пред „Увенчаното муле“, единствената странноприемница в Мазеягарб.

От първите думи, които размени със съдържателя, той се увери, че младежът е тук.

Раул седеше край масата с граф дьо Гиш и възпитателя му. От мрачното сутрешно произшествие двете млади чела бяха овеяни с тъга, която не можеше да се разпръсне от веселостта на господин д’Армепж, свикнал да гледа по-философски от тях на тоя вид зрелища.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Гримо, бледен, изпрашен и още покрит с кръвта на нещастния ранен.

— Гримо, мили ми Гримо! — извика Раул. — Най-после дойде. Извинете ме, господа, това не е слуга, а приятел.

Той стана, затича към него и продължи:

— Как е господин графът? Съжалява ли поне малко за мене? Виждал ли сте го, откак се разделихме? Отговори ми, а аз от своя страна имам да ти разказвам много неща. Да. от три дни преживяхме доста приключения. Но какво ти е? Колко си бледен! Кръв! Откъде е тая кръв?

— Наистина по него има кръв! — каза графът и стана. — Ранен ли сте, приятелю мои?

— Не, господине — отговори Гримо, — тая кръв не е моя.

— Но на кого? — попита Раул.

— На нещастника, когото сте оставили в страноприемницата и който умря в ръцете ми.

В ръцете ти! Тоя човек! Но знаеш ли кой е той? Да — отговори Гримо.

Но той е бившият бегюнски палач.

— Зная!

— Познавах го.

— И той умря?

— И ти го познаваш?

— Да.

Двамата младежи се спогледаха.

— Какво да се прави, господа! — каза д’Арменж. — Това е общ закон и палачите не правят изключение от него. Щом видях раната, това ми мина през ума; а и самият той, както знаете, беше на същото мнение, щом искаше монах изповедник.

При думата монах Гримо побледня.

— Хайде, господа, хайде на масата! — каза д’Арменж, който като всички хора от неговото време, и особено на неговата възраст, не допускаше да се прекъсва вечерята с прочувствени сцени.

— Да, имате право, господине — забеляза Раул. — Хайде, Гримо, поръчай си; заповядай, разпореждай се, след като си починеш, ще поприказваме.

— Не, господине — отговори Гримо, — аз не мога да остана нито минута. Трябва да замина веднага за Париж.

— Какво, за Париж? Лъжеш се, Оливен ще замине, а ти ще останеш.

— Напротив, Оливен ще остане, а аз ще замина. Нарочно дойдох, за да ви го кажа.

— Но защо е тази промяна?

— Не мога да ви кажа.

— Обясни се.

— Не мога.

— Хайде, каква е тая шега?

— Господин виконтът знае, че не се шегувам никога.

— Да, но зная също, че господин граф дьо Ла Фер каза да останете кри мене, а Оливен да се върне в Париж. Аз ще следвам нарежданията на господин графа.

— Само не в тоя случай, господине.

— Нима смятате да не ми се подчините?

— Да, господине, защото така трябва.

— И тъй, вие държите на своето?

— Да, тръгвам. Желая ви щастие, господин виконт.

Гримо се поклони и се обърна към вратата, за да излезе. Разгневен и едновременно разтревожен, Раул се спусна след него и го улови за ръката.

— Гримо! — извика той. — Останете, аз искам това!

— Значи вие искате да оставя да убият господин

графа.

Гримо се поклони и се приготви да излезе.

— Гримо, приятелю мой — каза виконтът, — вие няма да заминете така, няма да ме оставите в такава тревога. Гримо, говори, говори, за бога!

И залитайки, Раул падна в едно кресло.

— Мога да ви кажа само едно, господине, защото тайната, която искате да ви открия, не е моя. Вие срещнахте един монах, нали?

— Да.

Двамата младежи се спогледаха с ужас.

— Вие го заведохте при ранения?

— Да.

— Имахте ли време тогава да го разгледате?

— Да.

— И може би ще го познаете, ако го срещнете някога?

— О, да, кълна се в това! — отвърна Раул.

— И аз също — каза дьо Гиш.

— Е, добре, ако го срещнете някога — продължи Гримо, — където и да е, по пътя, на улицата, в черква, навсякъде, стъпете върху него и го смажете безмилостно, жестоко, както бихте смазали змия, пепелянка, усойница; смажете го и не го оставяйте, докато не умре напълно; докато той е жив, животът на пет души според мен ще бъде в опасност.

И без дума да продума повече, Гримо се възползува от учудването и ужаса на слушателите и изскочи от

стаята.

— Е, графе — каза Раул, като се обърна към дьо Гиш, — не ви ли казвах, че тоя монах ми прави впечатление на влечуго?

След две минути по пътя се чу тропотът на препускаш кон. Раул изтича до прозореца.

Гримо летеше по пътя за Париж. Той размаха шапКа в знак на поздрав и изчезна скоро зад завоя на пътя.

По пътя Гримо мислеше за две неща: първо — че

с това препускане конят му няма да измине и десет левги.

Второ — че няма пари, Но колкото по-малко говореше Гримо, толкова по-плодовито беше въображението му.

На първата станция той продаде коня си и с получените пари се качи на пощенската кола.

VI. В НАВЕЧЕРИЕТО НА БИТКАТА

Мрачните мисли на Раул бяха прекъснати от съдържателя, който се втурна в стаята, където се разиграваше току-що описаната от нас сцена, като викаше:

— Испанците! Испанците!

Тия думи бяха от такова значение, че всяка грижа трябваше да отстъпи място пред мисълта за неприятеля. Младежите поискаха някои сведения и узнаха, че неприятелят настъпва наистина през Уден и Бстюк.

Докато д’Армеяж даваше заповеди да се приготвят почиващите коне за заминаване, двамата младежи се изкачиха при най-горните прозорци на къщата, откъдето се откриваха околностите, и видяха действително да се задава многоброен отряд пехота и кавалерия откъм Мурсен1 и Лаяс. Тоя път не беше скитаща тълпа от избягали войници, а цяла армия.

Оставаше само да се последват мъдрите съвети на господин д’Лрменж и да се оттеглят.

Младежите слязоха бързо. Господин д’Арменж седеше вече на коня си. Оливен държеше за юздите двата коня на господарите си, а слугите на граф дьо Гиш пазеха грижливо пленения испанец, който седеше на нарочно купено за него малко конче. За по-голяма сигурност ръцете на пленника бяха вързани.

Малкият отряд тръгна в тръс по пътя за Камбрен, където се надяваха да намерят принца; но още от вчера принцът не беше там; бе се оттеглил в Ла Басе, защото получи лъжливо известие, че неприятелят трябва да премине Лис при Естер.

——

1 Грешка в оригинала. Не е Марсеп (Магат), а Ереси (Нег5т). Б. пр.

Действително, измамен от тия сведения, принцът отдръпна войските си от Бетюн и съсредоточи всичките си сили между Виси Шапел и Ла Ванти, а самият той, след разузнаване на цялата линия заедно с маршал дьо Грамон, току-що беше се завърнал и седнал край масата, като разпитваше седналите от двете му страни офицери, на всеки от които бе поръчал да събере сведения; но никой не знаеше нищо положително. От четиридесет и осем часа неприятелската армия беше изчезнала, сякаш се бе изпарила.

А неприятелската армия не е никога тъй близко и следователно тъй опасна, както когато е напълно изчезнала. Ето защо по изключение принцът беше намръщен и загрижен, когато влезе един дежурен офицер и съобщи на маршал дьо Грамон, че някакъв човек желае да говори с него.

Херцог дьо Грамон поиска с поглед позволение от принца и излезе.

Принцът го изпрати с очи и погледът му се прикова във вратата; никой не смееше дума да продума от страх да не прекъсне мисълта му.

Изведнъж се чу глух шум; принцът стана бързо и протегна ръка към тая страна, откъдето идваше шумът. Тоя шум му беше добре познат — бумтенето на топ.

Всички станаха.

В тая минута вратата се отвори.

— Ваше височество — каза маршал дьо Грамон със светнало от радост лице, — ще позволи ли ваша светлост на сина ми, граф дьо Гиш, и на спътника му, виконт дьо Бражелон, да му донесат известия за неприятеля, когото търсим и когото те са намерили вече?

— Как така дали позволявам! — живо извика принЦът. — Не само позволявам, но дори желая това. Нека влязат.

Маршалът въведе двамата младежи, които се намериха пред принца,-

говорете, господа — каза принцът, като ги поздрави говорете най-напред, а после ще си разменим обичайните поздравления. Сега най-важното за нас

всички е да знаем къде е неприятелят и какво прави. естествено, трябваше да говори граф дьо Гиш; той е не само по-възрастният от двамата младежи, но

и бе представен на принца от баща си. При това познаваше отдавна принца, а Раул го виждаше за първи път.

Той разказа какво са видели от странноприемницата в Мазенгарб.

През това време Раул гледаше младия пълководец, тъй прочут вече от битките при Рокроа, Фрибург и Нордлингсн.

Луи дьо Бурбон, принц дьо Коттде, когото след смъртта на баща му Анри дьо Бурбон наричаха за по-късо и по тогавашния обичай „господин принца“, беше млад човек, едва на двадесет и шест-двадесет и седем години, с орлов поглед, с извит нос, с дълга виеща се коса, със среден ръст, но строен и притежаваше всички качества на велик воин, тоест верен поглед, решителност и баснословна смелост; това не му пречеше да бъде едновременно елегантен и остроумен човек, така че освен революцията, извършена от него във войната чрез новите му схващания, той извърши също така революция в Париж сред придворните младежи, на които беше естествен водач и които, в противоположност на франтовете от стария двор, взели за образци Басомпиер, Белгар и херцог д’Ангулем, бяха наричани младите франтове.

От първите думи на граф дьо Гиш и по посоката, откъдето долетя топовният гърмеж, принцът разбра всичко. Неприятелят е минал навярно Лис при Сен Венап и отиваше към Ланс, като се готвеше сигурно да завладее тоя град и да откъсне френската армия от Фракция. Топовете, гърмът на които се чуваше от време на време по-силно от другите гърмежи, бяха оръдия от голям калибър, отговарящи на испанските и лотарингските топове.

Но колко големи бяха неприятелските сили? Дали това беше един корпус, който имаше за цел да извърши проста диверсия? Или беше цялата армия?

Това беше последният въпрос на принца, на който дьо Гиш не можа да отговори.

А тоя въпрос беше най-важният, на него именно принцът желаеше най-много да получи точен, определен, положителен отговор.

Тогава Раул надви съвсем естествената си плахост, която неволно го беше обзела в присъствието на принца, приближи се до него и каза:

— Ваше височество ще ми позволи ли да кажа по тоя повод няколко думи, които може би ще го изведат от затруднението?

Принцът се обърна и с един само поглед обхвана младежа от главата до краката; той се усмихна, като видя пред себе си едва петнадесетгодишно момче.

— Без съмнение, господине, говорете — каза той, като смекчи резкия си и натъртен глас, сякаш се обръщаше към жена.

— Ваше височество би могъл да разпита испанския пленник — отговори Раул, като се изчерви.

— Вие сте пленили испанец? — извика принцът.

— Да, ваше височество.

— А, наистина — забеляза дьо Гиш, — аз и забравих за него.

— Това е лесно обяснимо, графе, защото вие го пленихте — усмихнато каза Раул.

Старият маршал се обърна към виконта с чувство на признателност за тая похвала, направена на сина му, а принцът извика:

— Младият човек е прав, нека доведат пленника. През това време принцът отведе дьо Гиш настрана

и го разпита как са заловили пленника и кой е този младеж.

— Господине — каза той, като се върна при Раул, — зная, че носите писмо от сестра ми, госпожа дьо Лонгвил, но виждам, че предпочетохте да се препоръчате сам, като ми дадохте добър съвет.

— Ваше височестзо — отговори Раул и се изчерви, — не исках да прекъсна важния разговор на ваша светлост с господин графа. Но ето писмото.

— Добре — каза принцът, — ще ми го дадете после. Ето пленника, да помислим за неотложното.

Наистина в тая минута въведоха испанеца. Той беше един от съществуващите по онова време наемници, които продаваха кръвта си на желаещите да я купят н животът на който протичаше в лукавства и грабежи. От как го бяха пленили, той не бе продумал нито дума, така че заловилите го дори не знаеха към коя народност принадлежи.

Принцът го погледна с безкрайно недоверие.

— От каква народност си? — попита той. Пленникът каза няколко думи на чужд език.

— А-а, изглежда, че е испанец. Говорите ли испански, Грамон?

— Да си кажа правото, много малко, ваше височество.

— Л пък аз никак — каза принцът със смях. — Господа — прибави той, като се обърна към околните, — има ли някой между вас, който да говори испански и който да желае да ми бъде преводач?

— Аз говоря, ваше височество — каза Раул.

— А, вие говорите испански?

— Достатъчно, за да изпълня заповедите на ваше височество в тоя случай.

През цялото това време пленникът стоеше равнодушно, като че ли съвсем не разбираше за какво става дума.

— Негово височество ви пита от каква народност сте — каза младежът на най-чисто кастилско наречие.

— Jch bin ein Deutsher1 — отговори пленникът.

— Какво дрънка? — попита принцът. — Какво е това ново бърборене?

— Казва, че е немец, ваше височество — отвърна Раул. Но съмнявам се, защото изговорът му е лош и неправилен.

— Значи вие говорите и немски? — попита принцът.

— Да, ваше височество — отговори Раул.

— Достатъчно ли, за да го запитате на тоя език?

— Да, ваше височество.

— Разпитайте го тогава. Раул започна разпита, който само потвърди предположението му. Пленникът не разбираше или се преструваше, че не разбира казаното от Раул, а от своя страна Раул разбираше зле отговорите му — смес от фламандско и елзаско наречие.

——

1 Jch bin ein Deutscher (нем.) — Аз съм немец. — Б. пр.

Но въпреки всички усилия на пленника да се отклони от един редовен разпит, Раул позна по изговора му към коя народност принадлежи.

— Non siete Spagnuolo — каза той, — поп siete Tedesco, siete Italiano1

Пленникът трепна и захапа устни.

— А, това и аз го разбирам чудесно — каза принц дьо Конде и щом е италианец, аз сам ще продължа разпита. Благодаря ви, виконте — прибави принцът със смях, — от тая минута ви назначавам за мой преводач.

Но пленникът беше също така малко разположен да отговаря) на италиански, както и на другите езици; той искаше само да избегне въпросите. И така, той не знаеше нищо, нито броя на неприятеля, нито имената на командуващите, нито с каква цел се движи армията.

— Добре — каза принцът, който разбра причината за това незнание. — Тоя човек е бил заловен през време на грабеж и убийство; той би можал да откупи живота си, като говори, но не иска да говори; отведете го и го разстреляйте.

Пленникът побледня; двамата войници, които го бяха довели, го уловиха подръка и го поведоха към вратата, а принцът се обърна към маршал дьо Грамон и сякаш забрави дадената от него заповед.

Щом стигна до прага на вратата, пленникът се спря; войниците, които знаеха единствени заповедта на генерала, го поведоха насила.

— Една минута — каза пленникът на френски. — Готов съм да говоря, ваше височество.

— А-а! — забеляза принцът със смях. — Знаех, че ще се свърши с това. Аз имам чудесен начин да развързвам езиците; млади хора, възползувайте се от него, когато сами ще командувате.

— Но при условие — продължи пленникът, — че ваше височество ще се закълне да ме остави жив.

— Честна дума на благородник — каза принцът.

— Тогава питайте, ваше височество.

— Де мина армията през Лис?

——

1 Non siete Spagnuolo, non siete Tedesco, siete Italiano (итал.) — He сте испанец, не сте немец, вие сте италианец. — Б. пр.

— Между Сен Венан и Ербле.

— Кой я командува?

— Граф дьо Фуонсалданя, генерал Бек и лично ерцхерцогът.

— Колко е на брой?

— Осемнайсет хиляди души и трийсет и шест топа.

— Накъде отива?

— Към Ланс.

— Виждате ли, господа? — каза принцът, като се обърна с тържествуващ вид към маршал дьо Грамон и другите офицери.

— Да, ваше височество — рече маршалът, — вие отгатнахте всичко, което може да отгатне човешкият гений.

— Отзовете Льо Плеси, Белиевр, Вилкие и д’Ерлак — каза принцът, — съберете всички войски, които са отсам Лис, нека бъдат готови да потеглят тая нощ. Утре по всяка вероятност ще нападнем неприятеля.

— Но помислете, ваше височество — забеляза маршал дьо Грамон, — че като съберем всички налични сили, едва ще достигнем цифрата 13 000 души.

— Господин маршал — възрази принцът с възхитителен поглед, присъщ само на него, — големите битки се печелят с малки армии.

След това се обърна към пленника и каза:

— Отведете тоя човек и не сваляйте очи от него. Животът му зависи от сведенията, които ни даде: ако са верни, ще бъде свободен; ако ли не, ще бъде, разстрелян.

Пленникът бе отведен.

— Граф дьо Гиш — продължи принцът, — вие не сте се виждали отдавна с баща си, останете при него. Господине — обърна се той към Раул, — ако не сте много уморен, последвайте ме.

— Дори накрай света, ваше височество! — извика Раул, изпълнен с непознат ентусиазъм от тоя млад пълководец, който му се струваше толкова достоен за славата си.

Принцът се усмихна; той презираше ласкателите, но много уважаваше ентусиастите.

— Хайде, господине — каза той, — вие сте добър съветник, току-що се убедихме в това; утре ще видим какъв войник сте.

— А аз какво ще правя, ваше височество? — попита маршалът.

— Останете да приемете войските; аз или сам ще дойда за тях, или ще ви изпратя куриер, за да ми ги доведете. Двадесет гвардейци на добри коне — само това ми е необходимо за конвой.

— Много малко — забеляза маршалът.

— Достатъчно е — каза принцът. — Имате ли добър кон, господин дьо Бражелон?

— Моят бе убит тая сутрин, ваше височество, и взех временно коня на слугата ми.

— Изберете си сам какъвто си искате кон в конюшните ми. Не се стеснявайте, вземете оня, който ви се стори най-добър. Той ще ви дотрябва може би още довечера, а утре — сигурно.

Раул не изчака да му се повтори това; той знаеше, че най-голямата учтивост по отношение на началниците, особено ако тия началници са принцове, е да се подчини веднага и безпрекословно; ето защо отиде в конюшните, избра си един кулест андалуски кон, оседла го, заюзди го сам, защото Атос го беше съветвал в опасни случаи да не доверява тая важна работа на никого, и се присъедини към принца, когато той се качваше на коня си.

— Сега, господине — каза му принцът, — ще бъдете ли тъй любезен да ми дадете писмото, което носите?

Раул му го подаде.

— Бъдете близо до мене, господине — каза принцът. След това пришпори коня, закачи поводите за дъгата на

седлото, както правеше винаги, когато искаше ръцете му да бъдат свободни, разпечата писмото на госпожа дьо Лонгвил и тръгна в галоп по пътя за Ланс, придружен от Раул и следван от малкия конвой; а през това време пратениците, които трябваше да съберат войските, полетяха по всички посоки. Принцът четеше в пълен галоп.

— Господине — каза той след една минута, — пишат ми най-похвални неща за вас. От своя страна ще ви кажа само едно: след това, което чух и видях, аз си съставих още по-добро мнение.

Раул се поклони.

Между това при всяка крачка, която ги приближаваше

към Ланс, топовните гърмежи се чуваха все по-близо. Очите на принца бяха вперени в тая страна неподвижно, като очите на хищна птица. Сякаш погледът му можеше да прониква през завесите от дървета, които му заграждаха хоризонта.

От време на време принцът издуваше ноздри, сякаш бързаше да вдъхне миризмата на барута, и пъхтеше като коня си.

Най-после топовете се чуха съвсем близо — очевидно беше, че до бойното поле оставаше най-много една левга. Действително при завоя на пътя се видя малкото село Оне1.

Селяните се бяха объркали съвсем; слуховете за жестокостите на испанците се пръснаха навсякъде и плашеха всички; жените бяха избягали вече към Витри; оставаха само няколко мъже.

Щом видяха принца, те дотичаха; един от тях го позна.

— А, ваше височество — каза той, — нали ще изгоните всички тия голтацииспанци и грабителилотарингци?

— Да — отговори принцът, — ако искаш да ми служиш за водач.

— На драго сърце, ваше височество. Къде желае ваше височество да го заведа?

— На някое високо място, откъдето бих могъл да видя Ланс и околностите му.

— В такъв случай зная какво ви трябва.

— Мога ли да ти се доверя? Добър французин ли си?

— Аз съм стар войник, бях при Рокроа, ваше височество.

— Дръж, ето ти за Рокроа — каза принцът, като му даде кесията си. — Сега искаш ли кон или предпочиташ да вървиш пеша?

— Пеша, ваше височество, пеша, винаги съм служил в пехотата. При това аз смятам да водя ваше височество по такива пътища, където вие сам ще трябва да ходите пеша.

— Тогава води ме, да не губим време.

Селянинът затича пред коня на принца и на сто крачки от селото зави по един малък път, губещ се в дъното на хубава долина. Около половин левга вървяха така под

——

1 Грешка в оригинала. Не е Оне (Aunay), а Ане (Аппау). — Б. пр.

прикритието на дърветата и топовните гърмежи ехтяха толкова близо, че след всеки гърмеж те очакваха да чуят край ушите си свистенето на снаряд. Най-после достигнаха една пътека, която се отделяше от пътя и се изкачваше по склона на планината. Селянинът тръгна по нея и покани принца да го следва. Принцът слезе от коня си, заповяда на един от адютантите си и на Раул да направят същото, а на другите да чакат заповедите му и да бъдат нащрек, и започна да се изкачва по пътеката.

След десет минути достигнаха развалините на стар замък, кацнали върху върха на един хълм, от който се откриваха всички околности. Само на четвърт левга се вижДаше изнемогващият Ланс, а пред него — цялата неприятелска армия.

С един поглед принцът обхвана цялото пространство от Ланс до Вими. За една минута изникна в ума му целият план на сражението, което на другия ден трябваше да спаси Франция за втори път от нашествието на неприятеля. Той взе молив, откъсна лист от бележника си и написа:

След това се обърна към Раул и каза:

— Господине, тръгнете с най-голяма бързина и предайте това писмо на господин дьо Грамон.

Раул се поклони, взе листа, слезе бързо от планината, метна се на коня си и тръгна в галоп.

След четвърт час се яви при маршала.

Част от войските беше пристигнала вече, останалата част трябваше да дойде всяка минута.

Маршал дьо Грамон застана начело на цялата налична пехота и кавалерия и тръгна по пътя за Ванден, като остави херцог дьо Шатийон да дочака и доведе останалата армия.

Цялата артилерия беше готова да тръгне веднага и потегли.

В седем часа вечерта маршалът пристигна на срещата. Принцът го чакаше. Както той беше предвидял, Ланс падна в ръцете на неприятеля почти веднага след заминаването на Раул. Прекъсването на топовните гърмежи извести за това събитие.

Зачакаха нощта. В настъпващия мрак пристигаха едни след други исканите от принца войски. Беше дадена заповед да не бият барабани и да не свирят тромпети.

В девет часа се беше стъмнило съвсем. Но равнината все още тънеше в дрезгавина. Потеглиха мълчаливо. принцът водеше колоната.

Отвъд селото Оне армията забеляза Ланс: дветри къщи горяха и до войниците долиташе глух шум, който известяваше за агонията на един град, превзет с пристъп.! Принцът показа на всеки поста му: маршал дьо Грамон трябваше да заеме левия фланг и да се опре на Мерикур; херцог дьо Шатийон образуваше центъра; а самият принц заемаше десния фланг, пред Оне.

На другия ден, през време на битката, разположението на войските трябваше да остане същото. Всеки, като се събуди, трябва да бъде на мястото, където ще действува.

Придвижването на войските се извърши в най-дълбока тишина и с най-голяма точност. В десет часа всички бяха на местата си, а в десет и половина принцът обиколи постовете и даде заповеди за следния ден.

Началниците получиха заповед да следят най-много за три неща, които трябваше да бъдат спазвани най-строго от войниците.

Първо, различните корпуси да вървят равномерно, та кавалерията и пехотата да бъдат на една линия и да се спазват интервалите.

Второ, нападенията да се вършат ходом.

Трето, да се предостави на неприятеля да стреля пръв.

Принцът даде граф дьо Гиш на баща му и задържа дьо Бражелон при себе си; но двамата младежи поискаха позволение да прекарат нощта заедно, което им се разреши.

За тях опънаха палатка при палатката на маршала. Макар че денят беше уморителен, нито единият, нито другият чувствуваше нужда да спи.

Освен това навечерието на една битка е важен и тържествен момент дори за старите войници, а още повече за двама младежи, които за първи път щяха да видят това страшно зрелище.

В навечерието на битката се мисли за хиляди неща, които са забравени дотогава и които се събуждат сега в паметта. В навечерието на битката равнодушните един към други хора стават приятели, а приятелите — братя.

От само себе си се разбира, че ако в дъното на сърцето се крие по-нежно чувство, това чувство стига съвсем естествено до най-големи размери.

Навярно поотделно, двамата младежи изпитваха такова чувство, защото всеки седна в един край на палатката и започна да пише на коленете си.

Посланията бяха дълги, четирите страници се покриха една след друга с дребни, гъсто написани букви. От време на време двамата младежи се поглеждаха с усмивка. Те се разбираха без думи; тия две нежни, мили създания бяха родени да се разбират мълчаливо.

Като свършиха писмата, всеки сложи своето в два плика, така че никой не можеше да прочете адреса, без да разкъса първия плик. След това двамата се приближиха един до друг и с усмивка си размениха писмата.

— Ако ми се случи нещастие — каза дьо Бражелон.

— Ако бъда убит — каза дьо Гиш.

— Бъдете спокоен — казаха двамата едновременно. После се прегърнаха като братя, завиха се с мантиите

си и заспаха с тоя младежки, омаен сън, с който спят птиците, цветята и децата.

VII. ЕДНО ПИРУВАНЕ КАТО В МИНАЛОТО

Второто свиждане на някогашните мускетари не беше тържествено и заплашително като първото. Атос с винаги превъзхождащия си ум реши, че трапезата ще ги съедини най-бързо и най-добре; и докато приятелите му, плашейки се от неговата въздържаност и трезвост, не смееха да заговорят за едно от тия весели пирувания, уреждани някога в Пом дю Пен или в Парпайо, той предложи пръв да се съберат край добре наредена маса, да се отпуснат без стеснение и да се повеселят с това добро разбирателство, заради което едно време ги наричаха неразделните.

Предложението се хареса на всички и особено на д’Артанян, който жадуваше за сладостта и веселостта на разговорите от младостта, защото от дълго време острият му жив ум намираше недостатъчно удовлетворение, лоша храна, както сам той казваше. Портос, на път да стане барон, беше във възторг от случая да изучи от Атос и Арамис държанието и обноските на знатните хора. Арамис искаше да узнае от д’Артанян и Портос новините на Пале Роял и да си запази за всеки случай предани приятели, които едно време поддържаха свадите му с бързите си и непобедими шпаги.

Колкото за Атос, той беше единственият, който нито очакваше нещо, нито имаше какво да получава от другите и който действуваше само от скромно величие и чисто приятелство.

Уговориха се, че всеки ще даде точния си адрес и че при повикването на един от тях всички ще се съберат в прочутото заведение „Ермитаж“ на улица дьо ла Моне. Първата среща беше определена за следната сряда, точно в осем часа вечерта.

Действително в тоя ден четиримата приятели пристигнаха точно в определения час, макар да идваха от различни страни. Портос опитваше нов кон, д’Артанян беше сменен от караул в Лувър, Арамис бе посетил една от своите каещи се грешници в квартала, а Атос, който живееше на улица Генего, беше на две крачки оттам. И всички, за общо учудване, се срещнаха пред вратата на „Ермитаж“: Атос се зададе от Пон Ньоф, Портос — от улица дю Рул, д’Артанян — от улица де Фосе Сен Жермен л’Оксероа, Арамис — от улица дьо Бетизи

Първите думи, които си размениха четиримата приятели, бяха малко пресилени, може би защото всеки се мъчеше да вложи в тях повече чувство, и угощението започна някак си сковано, сухо. Виждаше се, че д’Артанян се насилва да се смее, Атос — да пие, Арамис — да разказва, Портос — да мълчи. Атос забеляза тая неестественост и заповяда, като най-сигурно средство, да донесат четири бутилки шампанско.

При тая заповед, дадена от Атос с присъщото му спокойствие, бръчките по лицето на гасконеца изчезнаха и челото на Портос се разведри.

Арамис се учуди. Той знаеше, че Атос не само вече не пие, но и че чувствува известно отвращение към виното.

Учудването му се удвои, когато видя, че Атос си наля пълна чаша и я изпи с предишния си ентусиазъм. Д’Артанян напълни и изпразни веднага чашата си. Портос и Арамис се чукнаха. За миг четирите бутилки бяха пресушени. Събеседниците сякаш бързаха да пропъдят по-скоРо задните си мисли.

За една минута това великолепно средство разпръсна и последното облаче в дъното на сърцата им. Четиримата приятели заговориха по-високо, като се прекъсваха един други и всеки на масата зае любимата си поза. Скоро — нещо невиждано! — Арамис разкопча две копчета на дрехата си; като видя това, Портос разкопча всичките.

Най-напред сраженията, дългите пътувания, получените и нанесените удари бяха предмет на разговора им. След това преминаха към глухата борба срещу оня, когото сега наричаха великия кардинал.

— Наистина — каза Арамис със смях, — достатъчно нахвалихме умрелите, да позлословим малко за живите. Бих искал да позлословя малко за Мазарини. Позволено

ли е?

— Разбира се — отговори д’Артанян, като избухна в смях, — разбира се. Разкажете историята си и аз ще ви ръкопляскам, ако тя е добра.

— Мазарини — каза Арамис — искал да се сприятели с един голям принц и го поканил да му изпрати условията, при които ще му позволи да има честта да дружи с него. Принцът, който изпитвал известно отвращение да преговаря с подобни ограничени хора, написал неохотно условията си и му ги изпратил. Три условия не се харесали на Мазарини и той предложил на принца да се откаже от тях за десет хиляди екю.

— О-хо-о! — извикаха тримата приятели. — Това не е много скъпо, и не е имало опасност, че предложението му ще бъде прието. И какво направил принцът?

— Принцът изпратил веднага петдесет хиляди ливри на Мазарини, като го молел да не му пише вече никога и като му предлагал още двадесет хиляди ливри, ако е @съ гласен да не говори никога с него. Какво направил Мазарини?

— Разсърдил ли се е? — попита Атос.

— Заповядал да набият пратеника ли? — попита Портос.

— Приел парите? — запита д’Артанян.

— Вие отгатнахте, д’Артанян — каза Арамис.

И всички избухнаха в такъв силен смях, че съдържателят дойде да попита дали господата имат нужда от нещо — Беше помислил, че се бият.

Най-после смехът утихна.

— Може ли да понарежа господин дьо Бофор? — попита д’Артанян. — Страшно ме сърби езикът.

— Карайте! — отговори Арамис, който знаеше отлично, че тоя остроумен и проницателен гасконец няма никога в нищо да отстъпи нито крачка.

— А вие, Атос? — запита д’Артанян.

— Кълна ви се, честна дума на благородник, че ще се смеем, ако казаното от вас е смешно — отговори Атос.

— Започвам — каза д’Артанян. — Един ден, като приказвал с един от приятелите на господин принца, господин дьо Бофор му казал, че след първите спречквания между Мазарини и парламента веднъж влязъл в спор с господин дьо Шавини, видял привързаността му към новия кардинал и тъй като сам държел твърде много на стария, наложил го здравата. Тоя приятел знаел, че господин дьо Бофор не си поплюва на ръцете, не се учудил никак от станалото и побързал да разкаже това на господин принца. Историята се разчува и всеки обръща гръб на Шавини. Той търси обяснението на тая обща студенина: колебаят се да му кажат; най-после един се решава и му казва колко всички останали са учудени, че се оставил да бъде наложен от господин дьо Бофор, макар и той да е принц. „А кой каза, че принцът ме е наложил?“ — попитал Шавини. „Сам принцът“ — бил отговорът. Отиват при източника на слуха и лицето, с което приказвал принцът, потвърждава под честна дума истинността на тия думи. Отчаян от такава клевета, от която не разбира нищо, Шавини обявява на приятелите си, че по-скоро ще умре, отколкото да понесе тая обида. Ето защо той изпраща двама секунданти при принца да го питат наистина ли е казал, че е наложил господин дьо Шавини. „Казах го и го повтарям — отговорил принцът, — защото това е истината“. „Ваше височество — казал тогава единият от секундантите, — позволете да забележа на ваша светлост, че ударите, нанесени на един благородник, еднакво унижават както тоя, който ги нанася, така и тоя, който ги получава. Крал Луи XIII не искаше да има благородници за камериери, за да има правото да бие камериерите си“. — „Но кой е получавал удари. — учудено запитал господин дьо Бофор — и кой говори за бой?“ — „Но вие. ваше височество, който заявявате, че сте набили…“ — „Кого?“ „Господин дьо Шавини“. — „Аз ли?“ — „Не сте ли наложели господин дьо Шавини, както поне сам казвате, ваше височество?“ — „Да, така е“. — „Е добре той отрича това“. — „Я виж ти! — казал принцът. — Аз го наложих здравата. И ето собствените ми думи — прибавил господин дьо Бофор с цялото си величие, което ви е известно много добре: — Драги ми Шавини, вие сте за осъждане, задето давате помощ на такъв нехранимайко като Мазарини.“ — „А, ваше височество — извикал секундантът, — сега разбирам! Вие сте искали да кажете «ажулили».“ — „Нажулили, наложили, има ли значение? — рекъл принцът. — Не е ли едно и също нещо? Наистина вашите съчинители на думи са страшни педанти!“

Приятелите се смяха много над тая филологична грешка на господин дьо Бофор, чиито глупости от тоя род започваха да стават пословични, и решиха, тъй като партийният дух беше изгонен завинаги от тия приятелски събрания, че д’Артанян и Портос могат да подиграват принцовете, при условие че Атос и Арамис могат да налагат Мазарини.

— Бога ми — каза д’Артанян на двамата си приятели, — вие имате право да желаете злото на тоя Мазарини, защото и той, от своя страна, кълна ви се, не ви желае доброто.

— Наистина ли? — рече Атос. — Ако бях уверен, че тоя нехранимайко ме познава по име, готов съм да се прекръстя, само да не помислят, че се познавам с него.

— Той не ви познава по име, но по делата ви: знае, че двама благородници са взели дейно участие в бягството на господин дьо Бофор и повярвайте ми, сега усилено ги търсят.,

— Кой ги търси?

— Как, вие?

— Да, и тая сутрин той ме повика, за да ме пита дали не съм научил нещо.

— За тия двама благородници?

— Да.

— И какво му отговорихте?

— Че още нищо не съм научил, но че ще вечерям с двама души, които могат да ми съобщят нещо.

— Вие му казахте това? — попита Портос и се засмя до уши. — Браво! И това не ви ли плаши, Атос?

— Не — отговори Атос, — аз се страхувам не от търсенето на Мазарини.

— Тъй ли? — попита Арамис. — Тогава кажете ми от какво се страхувате?

— От нищо, поне в настоящето.

— А в миналото? — запита Портос.

— А, в миналото е друга работа — рече Атос с въздишка. — В миналото и в бъдещето…

— Да не се страхувате за вашия млад Раул? — попита Арамис.

— О, никой не пада убит в първата битка! — забеляза д’Артанян.

— Нито във втората — прибави Арамис.

— Нито в третата — се обади Портос. — Впрочем и убитите понякога възкръсват: доказателство за това е нашето присъствие тук.

— Не — каза Атос, — Раул не ме безпокои, защото той ще се държи, надявам се, — като благородник и ако падне убит, е добре, ще падне с чест. Но знаете ли, това нещастие, ако се случи…

Атос прекара ръка по бледното си чело.

— Е? — попита Арамис.

— Ще го сметна за изкупление.

— А-а, разбирам какво искате да кажете — забеляза д’Артанян.

— И аз също — прибави Арамис. — Но не трябва да се мисли за това,-Атос: миналото си е минало.

— Не разбирам — каза Портос.

— Армантиерската история — прошепна д’Артанян.

— Армантиерската история ли? — попита Портос.

— Миледи …

— Ах, да! — рече Портос. — Бях забравил тая история. Атос впери дълбок поглед в него.

— Вие сте я забравили, Портос? — запита той.

— Честна дума, да! — отвърна Портос. — Това беше отдавна.

— И тоя случай не тежи ли на съвестта ви?

— Бога ми, не! — отговори Портос.

— А на вас, Арамис?

— Понякога мисля за това — каза Арамис — като за един от случаите на проявена съвест, по които най-много може да се спори.

— А на вас, д’Артанян?

— Признавам си, когато спирам мисълта си на тая ужасна епоха, аз си спомням само вкочанясалото тяло на нещастната госпожа Бонасьо. Да, да — промърмори той, — много пъти съм съжалявал жертвата, но никога съвестта не ме е гризяла за убиеца й.

Атос поклати недоверчиво глава.

— Помислете си — каза Арамис, — че ако признавате божественото правосъдие и участието му в земните дела, тая жена беше наказана по волята божия. Ние бяхме само оръдия, нищо повече.

— Но свободната воля, Арамис?

— А какво прави съдията? Неговата воля е също свободна и той осъжда без страх. Какво прави палачът? Той е господар на ръката си и все пак удря, без да го гризе

съвестта.

— Палачът … — промърмори Атос.

Тая дума сякаш му навея някакъв спомен.

— Зная, че това е ужасно — рече д’Артанян, — но като си помисля, че сме убивали англичани, рошелци, испанци и дори французи, които не са ни причинили никакво зло, а само са се целили в нас и не са ни улучвали, цялата вина на които е, че са кръстосвали шпагите си с нас и че не са отбивали ударите ни достатъчно бързо, аз се оправдавам за участието ми. в убийството на тая жена, честна

дума!

— Сега — каза Портос, — когато ми припомнихте това, Атос, аз виждам отново цялата сцена, като че ли съм там: Миледи беше тук, дето сте вие (Атос побледня), аз бях на мястото, дето е сега д’Артанян. Носех шпага, която режеше като бръснач … Вие си я спомняте, Арамис, защото винаги я наричахте Бализарда, нали? Е добре, кълна се пред трима ви, че ако не беше там бетюнският палач. No бетюнски ли беше?… да, да, бетюнски… ас сам щях Да отсека главата на тая злодейка наведнъж, па може и на два пъти. няма значение. Тя беше лоша жена.

— И после — каза Арамис с безгрижен философски тон, който беше възприел, откак стана духовно лице, и в който имаше много повече безбожие, отколкото вяра в бога — има ли смисъл да мислим за всичко това? Стореното — сторено! В предсмъртния си час ние ще се изповядаме за това деяние и господ ще отсъди по-добре от нас дали това е престъпление, грях или похвално дело. Да се разкайвам, ще кажете вие? Бога ми, не. Кълна се в честта си и в кръста, разкайвам се само за това, че тя беше жена.

— Най-успокоителното е — рече д’Артанян, — че от всичко това не остана нито следа.

— Тя имаше син — обади се Атос.

— А, да, спомням си — отговори д’Артанян, — вие ми говорихте за него. Но кой знае какво е станало с него! Край на змията, край на люпилото! Мислите ли, че лорд Уинтър, чичо му, е възпитал това змийче? Лорд Уинтър е осъдил сина, както осъди и майката.

— Тогава тежко и горко на лорд Уинтър — каза Атос, — защото детето не е виновно за нищо.

— Детето е умряло или … дявол да ме вземе! — извика Портос. — В тая ужасна страна има толкова мъгла, както казва д’Артанян поне…

В тая минута, когато заключението на Портос щеше може би много или по-малко да развесели помрачените лица, по стълбата се чуха стъпки и някой почука на вратата.

— Влезте — се обади Атос.

— Господа — каза съдържателят, — някакъв човек желае да говори веднага с един от вас.

— С кого? — запитаха четиримата приятели.

— С този, който се казва граф дьо Ла Фер.

— Аз съм — каза Атос. — А как се казва тоя човек?

— Гримо.

— А, вече се завърна? — рече Атос и побледня. — Какво ли се е случило на Бражелон?

— Нека влезе! — се обади д’Артанян. — Нека влезе! Но Гримо се беше изкачил вече по стълбата и чакаше

пред вратата; той се втурна в стаята и даде знак на съдържателя да се оттегли.

Съдържателят затвори вратата след себе си: четиримата приятели седяха в очакване. Вълнението на Гримо, бледината му, потта по лицето му, изпрашените му дрехи,

всичко показваше, че той беше дошъл с някакво важно и ужасно известие.

— Господа — каза той, — тая жена имаше дете, детето е станало мъж; тигрицата имаше рожба, тигърът се е спуснал, идва към вас, пазете се!

Атос погледна приятелите си с меланхолна усмивка. Портос посегна към пояса за шпагата си, която висеше на стената. Арамис грабна ножа си, а д’Артанян стана.

— Какво искаш да кажеш, Гримо? — извика д’Артанян.

— Че синът на миледи е напуснал Англия, че той е във Франция и че идва в Париж, ако не е вече пристигнал.

— Дявол да го вземе! Уверен ли си в това? — попита Портос.

— Уверен — отговори Гримо.

Настъпи дълго мълчание след това известие. Гримо се беше толкова запъхтял, толкова уморил, че падна на един стол.

Атос наля шампанско в една чаша и му я подаде.

— Е добре, най-после — каза д’Артанян, — дори да е жив, дори да е в Париж, виждали сме и по-страшни от него! Нека дойде!

— Да — рече Портос, като гледаше с поглед висящата на стената шпага, — нека дойде!

— При това той е дете, нищо повече — забеляза Арамис.

Гримо стана.

— Дете! — каза той. — Знаете ли какво е направил той, това дете? Преоблечен като монах, той е узнал цялата история, като изповядвал бетюнския палач, а след като го изповядал, след като узнал всичко от него, вместо опрощение на греховете той му забил в сърцето ей тоя нож. Гледайте, той е още червен и влажен, защото няма и тридесет часа, откак е изваден от раната.

И Гримо хвърли на масата ножа, забравен от монаха в гърдите на палача.

Д’Артанян, Портос и Арамис скочиха и се спуснаха неволно към шпагите си.

Само Атос остана спокоен и замислен на стола си.

— И ти казваш, че е облечен като монах. Гримо?

— Да, като августински монах.

— Как изглежда

— Мой ръст, както ми каза съдържателят, слаб, бледен, със светлосини очи и руса коса!

— И… той не е видял Раул? — попита Атос.

— Напротив, те се срещнали и сам виконтът го завел при леглото на умиращия.

Атос стана, без дума да продума, и на свой ред откачи шпагата си.

— Знаете ли, господа — каза д’Артанян, като се опитваше да се засмее, — ние имаме вид на същински баби! Ние, четирима мъже, които се опълчвахме срещу цели армии, без да ни мигне окото, ние треперим сега пред едно дете!

— Да — отвърна Атос, — но това дете идва в името на бога.

И те излязоха бързо от заведението.

VIII. ПИСМОТО НА ЧАРЛЗ I

Сега читателят трябва да премине Сена с нас и да ни последва до вратата на Кармелитския манастир на улица Сен Жак.

Часът е единадесет сутринта и благочестивите сестри току-що са отслужили молебен за успеха, който са имали войските на Чарлз I. Една жена и едно младо момиче, облечени в черни дрехи, едната като вдовица, другата като сираче, излязоха от черквата и се върнаха в килиите си.

Жената коленичи на молитвеното столче, г изправеното на няколко крачки от нея младо момиче се е облегнало на един стол и плаче.

Жената е била навярно някога хубава, но се вижда, че сълзите са я състарили. Младото момиче е очарователно, а сълзите му придават още по-голяма хубост. Жената изглежда на четиридесет години, младото момиче — на четиринадесет.

— Господи — молеше се коленичилата, — запази мъжа ми, запази сина ми и вземи моя толкова тъжен ь толкова нещастен живот.

— Боже — казваше младото момиче, — запази майка ми!

— Вашата майка не може да направи вече нищо за вас на тоя свят, Анриет — каза молещата се опечалена жена, като се обърна. — Вашата майка няма вече нито трон, нито мъж, нито син, мито пари, нито приятели; вашата майка, мое нещастно дете, е изоставена от целия свят.

И като падна в прегръдките на притеклата се дъщеря, тя сама потъна в сълзи.

— Мамо, не губете смелост! — каза младото момиче.

— Ах, тая година е нещастна за кралете! — промълви майката, като сложи глава върху рамото на детето. — И никой не мисли за нас в тая страна, защото всеки мисли само за собствените си работи. Докато брат ви беше с нас, той ме поддържаше; но брат ви замина: сега той няма възможност да изпрати известия нито на мене, нито; на баща си. Аз заложих последните си скъпоценности, продадох всички мои и ваши стари дрехи, за да изплатя за, платите на слугите му, които отказваха да го придружават, ако не бях изпълнила тая прищявка. Сега сме принудени да живеем за сметка на христовите годеници. Ние сме пълни сиромаси.

— Но защо не се обърнете към вашата сестра, кралица та? — попита младото момиче.

— Уви, сестра ми, кралицата, не е вече кралица, дете мое, и от нейно име царува друг. Един ден ще разберете

това.

— Е, тогава към краля, вашия племенник. Искате ли да поговоря с него? Мамо, вие знаете колко ме обича.

— Уви, кралят, моят племенник, не е още крал и сам той — вие знаете добре това, Лапорт ни го е казвал много пъти — търпи лишения във всичко.

— Тогава да се обърнем към бога — каза младото момиче.

И коленичи до майка си.

Тия две жени, които се молеха така на едно и също богомолско столче, бяха дъщерята и внучката на Анри IV. жената и дъщерята на Чарлз I.

Те довършваха двойната си молитва, когато една монахиня почука тихо по вратата на килията.

— Влезте, сестро — каза по-възрастната от жените, ка то изтри сълзите си и стана.

Монахинята полуотвори почтително вратата.

— Нека ваше величество благоволи да ме извини, ако прекъснах благочестивите мисли — каза тя. — В приемната чака един чуждестранен благородник, който пристига от Англия и желае да има честта да предаде писмо на ваше величество.

— О, писмо! Писмо от краля може би! Известия от баща ви, без съмнение! Чувате ли, Анриет?

— Да. госпожо, чувам и се надявам.

— Кой е тоя господин?

— благородник на четиридесет и пет-петдесет години.

— Името му? Каза ли си името?

— Милорд Уинтър.

— Милорд Уинтър! — извика кралицата. — Приятелят на мъжа ми! О, поканете го, поканете го!

И като изтича към пратеника, тя му стисна горещо ръката.

Щом влезе в килията, лорд Уинтър коленичи и подаде на кралицата писмо, навито и поставено в златен калъф.

— Ах, милорд — извика кралицата, — вие ни носите три неща, които много отдавна не сме виждали: злато, предан приятел и писмо от краля, нашия съпруг и господар.

Лорд Уинтър се поклони отново, но не можа да отговори — толкова дълбоко беше развълнуван.

— Милорд — каза кралицата и посочи писмото, — вие разбирате, че бързам да узная съдържанието на това

писмо.

— Аз ще се оттегля, всемилостива господарке — рече лорд Уинтър.

— Не, останете — възрази кралицата, — ще го прочетем пред вас. Не разбирате ли, че искам да ви питам за хиляди неща?

Лорд Уинтър отстъпи няколко крачки и застана мълчаливо.

Между това майката и дъщерята се оттеглиха при отвора на един прозорец — дъщерята се облегна върху ръкаТа на майка си — и двете зачетоха следните редове:

Писмото беше подписано вместо „Чарлз, крал“ — „Чарлз, още крал“.

Лорд Уинтър, който следеше израза на лицето у кралицата, докато четеше това тъжно послание, забеляза все пак, че в очите й светна лъч от надежда.

— Нека не бъде вече крал! — извика тя. — Нека бъде победен, изгонен, заточен, но само да е жив! Уви, сега тронът е много опасно място, за да желая да остане на него. Но кажете ми, милорде — продължи кралицата, — не крийте нищо от мене. Какво е положението на краля? Наистина ли е така безнадеждно, както си мисли той?

— Уви, всемилостива господарке, дори по-безнадеждно, отколкото сам си мисли. Доброто сърце на негово величество не разбира омразата; честната му душа не подозира измяната. Англия е обзета от умопомрачение, което, страхувам се, няма да мине без кръв.

— Но лорд Монтрос? — отговори кралицата. — Аз чувах за големи и бързи успехи, за победи при Инвър

лаши1, Олдон2, Олфърт3 и Килсит. Чувах, че той отива към границата, за да се присъедини към краля.

— Да, всемилостива господарке, но на границата срещнал Леели. Той дотегнал на победата със свръхчовешки дела: победата го изоставила. Разбит при Филипо, Мон трос бил принуден да разпусне остатъка от войските си и да бяга, преоблечен като лакей. Сега е в Берген, в Норвегия.

— Бог да го пази! — каза кралицата. — Все пак е утешително да се знае, че ония, които толкова пъти са рискували живота си за нас, са в безопасност. А сега, милорде, когато виждам истинското положение на краля, тоест, че то е отчаяно, кажете ми какво имате да ми съобщите от моя царствен съпруг.

— Е добре, всемилостива господарке — рече лорд Уинтър, — кралят желае да се постараете да разберете как са разположени към него кралят и кралицата.

— Уви! — отговори кралицата. — Вие знаете това: кралят е още дете, а кралицата е жена, и то много слаба. Всичко е в ръцете на господин дьо Мазарини.

— Нима той иска да играе във Франция същата роля, която Кромуел играе в Англия?

— О, не! Той е гъвкав и хитър италианец, който може би мечтае за престъпление, но никога не ще посмее да го извърши. В пълна противоположност на Кромуел, който разполага с две камари, Мазарини се опира в борбата си с парламента само на кралицата.

— Тогава толкова повече основания има да покровителствува един крал, преследван от двете камари.

Кралицата поклати огорчено глава.

— Ако съдя по отношението му към мен, милорд — каза тя, — кардиналът няма да направи нищо или може би Ще бъде дори срещу нас. Моето присъствие и присъствието на дъщеря ми във Франция му тежат вече: толкова повече ще му тежи присъствието на краля. Милорд — прибави Анриет с меланхолна усмивка, —

——

’ Грешка в оригинала. Не е Инвърлаши (Inverlashy), а Инвърлоки (Inverlochy). — Б. пр.

2 Пак грешка. Не е Олдон (Auldone), а Олдърн (Auldearn). — Б. пр.

3 Грешка. Не е Олфърт (Alfort), а Олфърд (Alford). — Б. пр.

4 Грешка в оригинала. Не е Lesly, a Lesley — Леели. — Б. пр.

тъжно и почти срамно е да кажа, но ние прекарахме зимата в Лувър без пари, без бельо, почти без хляб, и често не ставахме от леглото по липса на отопление.

— Ужасно! — извика лорд Уинтър. — Дъщерята на Анри IV, жената на крал Чарлз! Защо не се обърнахте, всемилостива господарке, към някого от нас?

— Ето какво гостоприемство дава на една кралица министърът, от когото един крал се готви да иска гостоприемство.

— Но аз чувах да се говори за брак между негово височество принц Уелски и принцеса д’Орлеан — каза лорд Уинтър.

— Да, за минута се надявах на това. Децата се обичаха; но кралицата, която в началото покровителствуваше тая любов, възприе друго становище; а господин херцог д’Орлеан, който гледаше благосклонно началото на сближаването им, забрани на дъщеря си да мисли повече за тоя съюз. Ах, милорд — продължи кралицата, като не помисли дори да изтрие сълзите си, — по-добре е да се воюва, както направи кралят, и да се умре, както може би ще направи той, отколкото да се живее с просия като

мене.

— Смелост, всемилостива господарке, смелост! Не се отчайвайте. Интересите на френската корона, тъй разклатена в тая минута, диктуват да се потуши въстанието в съседния народ. Мазарини’е държавник и ще разбере тая необходимост.

— Но уверен ли сте — каза кралицата със съмнение, —

че не са ви изпреварили?

— Кой ще ме изпревари? — попита лорд Уинтър.

— Джойсовци, Приджовци1, Кромуеловци.

— Шивач! Колар! Пивовар! О, всемилостива господарке, надявам се, че кардиналът няма да влезе в съюз с такива хора.

— А какъв е самият той?

— Но за честта на краля, за честта на кралицата …

— Хайде, нека се надяваме, че той ще направи нещо за тая чест. Един приятел е винаги тъй красноречив,

——

1 Грешка на оригинала. Не е Приджовци (les Pridge), а Прайдовци (les Pride). — Б. пр.

милорде, че вие ме успокоявате. Дайте ми ръката си и да отидем при министъра.

— Всемилостива господарке — каза лорд Уинтър и се поклони, — аз съм смутен от тая чест.

— Но ако той откаже — каза госпожа Анриет, като се спря, — и кралят изгуби сражението?

— Тогава негово величество ще намери подслон в Холандия, където, както чувах, се намира негово височество принц Уелски.

— И в случай на бягство на много ли служители като вас може да разчита негово величество?

— Уви, не, всемилостива господарке! Но тоя случай е предвиден и аз дойдох да търся съюзници във Франция.

— Съюзници! — каза кралицата и поклати глава.

— Всемилостива господарке — отговори лорд Уинтър, — ако мога да намеря отново старите си приятели от едно време, отговарям за всичко.

— Тогава да вървим, милорде — каза кралицата със съмнение, присъщо на хората, които дълго време са били нещастни, — да вървим и господ да ви чуе!

Кралицата се качи в каретата си, а лорд Уинтър, на кон, последван от двама лакеи, тръгна успоредно с каретата.

IX. ПИСМОТО НА КРОМУЕЛ

В същата минута, когато кралица Анриет напускаше Кармелитския манастир, за да отиде в Пале Роял, един конник слезе от коня си пред вратата на тоя кралски дворец и каза на часовоя, че има да съобщи нещо важно на кардинал Мазарини.

Кардиналът се страхуваше често, но още по-често имаше нужда от съвети и сведения и затова достъпът при него не беше труден. Истинското затруднение започваше не на първата врата, дори и втората се минаваше лесно; но на третата, освен караула и портиерите, бдеше верният БернУен, цербер, когото никаква дума не можеше да склони, Никакво клонче, дори и златно, не можеше да омагьоса.

И така на третата врата трябваше да се подложи на същински разпит всеки, който молеше или искаше да получи аудиенция.

Конникът върза коня си за желязната ограда на двора, изкачи се по главната стълба, обърна се към караулите в първата зала и запита:

— Господин кардиналът Мазарини?

— Вървете нататък — отговориха караулите, без да го поглеждат, наведени кой над картите, кой над заровете, и доволни от случая да покажат, че нямат нищо общо с лакейските задължения.

Непознатият влезе във втората зала. Тя се пазеше от мускетари и портиери. Непознатият повтори въпроса си.

— Имате ли писмо за получаване на аудиенция? — запита един портиер, като се приближи до него.

— Имам, но не от кардинал Мазарини.

— Влезте и попитайте за господин Бернуен. И портиерът отвори вратата на третата стая. Случайно ли или това беше обикновеното му място, Бернуен стоеше прав зад тая врата и беше чул всичко.

— Аз съм този, когото търсите, господине — каза той. — От кого имате писмо до негово високопреосвещенство?

— От генерал Оливър Кромуел — отговори новодошлият. — Бъдете така любезен да кажете това име на негово високопреосвещенство и да го попитате дали може да ме приеме или не.

Той стоеше с мрачен и горд вид, присъщ на пуританите,;

Бернуен изгледа изпитателно младежа от главата до краката, а след това влезе в кабинета на кардинала и му предаде думите на пратеника.

— Човек с писмо от Оливър Кромуел? — каза Мазарини. — А как изглежда?

— Истински .англичанин, ваше високопреосвещенство, руса, червеникава коса, по-скоро червеникава, отколкото руса; сиво-сини очи, по-скоро сиви, отколкото сини; останалото — гордост и непреклонност.

— Нека даде писмото си.

— Негово високопреосвещенство иска писмото — каза Бернуен, след като се върна от кабинета в залата.

— Негово високопреосвещенство няма да види писмото без приносителя — отговори младежът. — Но за да се убедите, че наистина нося писмо, вижте, ето го.

Бернуен погледна печата; като видя, че писмото е наистина от генерал Оливър Кромуел, той се обърна, за да отиде отново при Мазарини.

— Прибавете — каза младежът, — че не съм обикновен писмоносец, а извънреден пратеник.

Бернуен влезе в кабинета и след няколко секунди се върна.

— Влезте, господине — каза той, като държеше вратата

отворена.

Мазарини имаше нужда от всички тия влизания и излизания, за да се съвземе от вълнението, предизвикано от известието за това писмо; но колкото и да беше проницателен, той не можеше да се досети кое беше накарало Кромуел да влезе във връзка с него.

Младежът се появи върху прага на кабинета му; в едната си ръка държеше шапката, а в другата — писмото.

Мазарини стана.

— Господине — каза той, — вие имате едно акредитивно писмо за мене, нали?

— Ето го, ваше високопреосвещенство — отговори младежът.

Мазарини взе писмото, разпечата го и прочете:

„Господин Мордаунт, един от секретарите ми, ще връчи това препоръчително писмо на негово високопреосвещенство кардинал Мазарини, в Париж; освен това той носи второ, поверително писмо за негово високопреосвещенство.Оливър Кромуел“

— Много добре, господин Мордаунт — каза Мазарини, — дайте ми това второ писмо и седнете.

Младежът извади от джоба си второто писмо, подаде го на кардинала и седна.

Обаче потънал в мисли, кардиналът взе писмото и го завъртя в ръцете си, без да го разпечатва; но за да отклони вниманието на пратеника, започна да го разпитва според обичая си, напълно убеден от опит, че малцина ще успеят да скрият нещо от него, когато ги разпитва и гледа едновременно.

— Вие, господин Мордаунт — каза той, — сте много млад за трудната роля на посланик, в която понякога претърпяват неуспех дори най-старите дипломати.

— Ваше високопреосвещенство, аз съм на двадесет и

три години; но ваше високопреосвещенство се лъже, като ми казва, че съм млад. Аз съм по-възрастен от него, макар че не притежавам неговата мъдрост.

— Как така, господине? — попита Мазарини. — Не ви разбирам.

— Аз казвам, ваше високопреосвещенство, че годините на страданията трябва да се смятат двойни, а аз страдам от двадесет години.

— А, да, разбирам — каза Мазарини, — липса на богатство; вие сте беден, нали?

И прибави мислено:

„Тия английски революционери са кръгли голтаци и селяндури“.

— Ваше високопреосвещенство, един ден аз трябваше да получа богатство от шест милиона; но ми го отнеха.

— Значи вие не сте човек от народа? — попита Мазарини учудено.

— Ако носех титлата си, щях да бъда лорд; ако носех името си, щяхте да чуете едно от най-прочутите имена на Англия.

— Значи как се казвате? — попита Мазарини.

— Казвам се господин Мордаунт — отговори младежът и се поклони.

Мазарини разбра, че пратеникът на Кромуел желае да запази инкогнитото си.

Той помълча около една минута, като го гледаше с още по-голямо внимание, отколкото в началото.

Младежът стоеше невъзмутим.

„Дявол да ги вземе тия пуритани! — каза си съвсем ниско Мазарини. — Те са сякаш издялани от мрамор“.

И прибави високо:

— Но вие имате роднини, нали?

— Да, имам един, ваше високопреосвещенство.

— Тогава той ви помага, а?

— Три пъти ходих при него да моля за помощ и трите пъти той заповяда на слугите си да ме изгонят.

— О, боже мой, драги ми господин Мордаунт — каза Мазарини, като се надяваше с престореното си състрадание Да въвлече младежа в някоя клопка, — боже мой, колко ме заинтересува вашият разказ! Значи вие не знаете произхода си?

— Зная го едва отскоро.

— А до момента, когато го узнахте? ….

— Смятах се за подхвърлено дете.

— Тогава вие не сте виждали никога майка си?

— Да, виждал съм я, ваше високопреосвещенство; кога то бях дете, тя дойде три пъти при дойката ми; спомням си последното и посещение, като че ли беше вчера.

— Вие имате добра памет — рече Мазарини.

— О, да, ваше високопреосвещенство — каза младежът с такъв особен тон, че кардиналът усети как тръпки полазиха по гърба му.

— А кой ви възпитаваше? — попита Мазарини.

— Една френска дойка, която ме изгони, когато станах на пет години, защото никой не й плащаше вече. При това ми каза името на роднината, за когото майка ми й говорела често.

— Какво стана след това с вас?

— Тъй като плачех и просех по главните пътища, един пастор от Кингстън ме прибра, възпита ме в калвинистката религия, предаде ми всичките си знания и ми помогна да търся семейството си.

— И тия търсения?

— Бяха безплодни; случаят извърши всичко.

— Вие открихте какво е станало с майка ви?

— Аз узнах, че е била убита от същия тоя роднина с помощта на четирима негови приятели, но аз знаех вече, че кралят Чарлз I ми е отнел благородническата титла и всичките ми имоти.

— А, сега разбирам защо служите на господин Кромуел. Вие мразите краля.

— Да, ваше високопреосвещенство, мразя го! Мазарини видя с учудване дяволския израз, с който младежът изрече тия думи: обикновените лица почервеняват от кръв, а неговото лице се оцвети от злъч и стана смъртно бледо.

— Вашата история е ужасна, господин Мордаунт, и ме трогна дълбоко; но за ваше щастие. вие служите на всемогъщ господар. Той трябва да ви помогне в търсенията ви. Ние, имащите власт, имаме толкова много средства да се доберем до истината!

— Ваше високопреосвещенство, на доброто породисто

куче е достатъчно да се покаже най-малката следа, за да намери онова, което е нужно.

— А не искате ли да поговоря с тоя ваш роднина? — попита Мазарини, като искаше да се сдобие с приятел при Кромуел.

— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство, аз ще му говоря сам.

— Но вие казахте, че той се е отнесъл зле с вас?

— При следната среща той ще се отнесе добре.

— Значи имате средство да го смекчите?

— Имам средство да го накарам да се страхува от мене.

Мазарини гледаше младежа, но светкавицата в очите му го накара да наведе глава; като не знаеше как да продължи тоя разговор, той разпечата писмото на Кромуел.

Полекалека очите на младежа потъмняха и станаха стъклени както винаги, и той изпадна в дълбока замисленост. След като прочете първите редове, Мазарини се реши да погледне крадешката дали Мордаунт не следи израза на лицето му; но виждайки равнодушието му, сви едва забележимо рамене и промърмори:

— Възлагайте работите си на хора, които същевременно вършат и своите! Да видим какво ще каже това писмо.

Предаваме го дословно:

В тоя миг, силно обезпокоен от обрата на писмото, Мазарини отново престана да чете и погледна крадешката младежа.

Той седеше дълбоко замислен.

Мазарини продължи:

— Господин Мордаунт — каза кардиналът, като повиши гласа си, сякаш искаше да събуди замислилия се пратеник, — отговорът ми на това писмо ще бъде толкова по-задоволителен за генерал Кромуел, колкото повече бъда уверен, че никой няма да знае за него. Идете да чакате отговора в БулонсюрМер и обещайте ми да тръгнете утре сутринта.

— Обещавам ви това, ваше високопреосвещенство — отговори Мордаунт, — но колко дни трябва да чакам вашия отговор?

— Ако не го получите до десет дни, можете да заминете.

Мордаунт се поклони.

— Това не е всичко, господине — продължи Мазарини, — вашите лични приключения ме трогнаха живо; освен това писмото на господин Кромуел ви прави в очите ми важен като посланик. И така, повтарям въпроса си: какво мога да направя за вас?

Мордаунт помисли малко и след явно колебание се приготви да заговори, но в тая минута влезе бързо Бернуен, наведе се към ухото на кардинала и му каза съвсем тихо:

— Ваше високопреосвещенство, в тоя момент в Пале Роял влиза кралица Анриет, придружена от един английски благородник.

Мазарини подскочи в креслото си; това не се изплъзна от младежа и го накара да подтисне признанието, което сигурно щеше да направи.

— Господине — каза кардиналът, — вие чухте, нали? Определих ви Булон, защото мисля, че за вас всички градове на Франция са еднакви; ако предпочитате друг, кажете; но вие ще разберете лесно, че тъй като съм подложен на различни въздействия, от които се изплъзвам само чрез предпазване, аз желая никой да не знае за присъствието ви в Париж.

— Ще замина, ваше високопреосвещенство — рече Мордаунт и направи няколко крачки към вратата, откъдето беше влязъл.

— Не, не оттам, господине, моля! — живо извика кардиналът. — Бъдете тъй любезен да минете през тая галерия, която ще ви изведе в преддверието. Желая да не ви видят, когато излизате, нашето свиждане трябва да остане в тайна.

Мордаунт тръгна след Бернуен, който го преведе през съседната зала и го предаде на един лакей, като му посочи една изходна врата.

След това Бернуен побърза да се върне при господаря си, за да въведе при него кралица Анриет, която минаваше вече през стъклената галерия.

X. МАЗАРИНИ И КРАЛИЦА АНРИЕТ

Кардиналът стана и побърза да посрещне английската кралица. Той стигна при нея насред галерията, която се намираше до кабинета му.

Мазарини оказваше толкова по-голямо уважение на тая кралица без свита и без накити, тъй като сам не можеше да не се укори за съперничеството и безсърдечието си към нея.

Но молителите знаят да придават на лицето си всякакъв израз и дъщерята на Анри IV се усмихваше, като вървеше към човека, когото мразеше и презираше.

„А, какво кротко лице, — си помисли Мазарини. — Дали не идва да ми иска пари назаем?“

И той хвърли безпокоен поглед върху капака на железния си сандък; дори обърна навътре великолепния диамант на пръстена си, чийто блясък привличаше погледите върху ръката му, бяла и хубава. За нещастие тоя пръстен нямаше свойството на — пръстена на Гигес1. който правеше господаря си невидим, когато той го обръщаше.

А в тая минута Мазарини имаше голямо желание да стане невидим, защото се досещаше, че кралица Анриет е дошла с молба при него. Щом една кралица, с която се беше отнесъл толкова зле, идваше усмихната, а не със заплаха на уста, тя идваше като молителка.

— Господин кардинал — каза височайшата посетителка, — аз мислех да поговоря най-напред с кралицата, сестра ми, за работата, която ме доведе при вас, но после реших, че политиката е по-скоро мъжка работа.

— Всемилостива господарке — отвърна Мазарини, — повярвайте ми, аз съм силно смутен от това ласкателно внимание на ваше величество.

„Той е прекалено любезен — помисли си кралицата. — Нима се е досетил?“

——

1 Гигес — според гръцките предания бил млад лидийски овчар и с помощта на златния си вълшебен пръстен, който го правел невидим, превзел кралския трон. — Б. пр.

Те влязоха в кабинета. Кардиналът покани кралицата да седне и когато тя се настани в креслото, той каза:

— Дайте заповедите си на най-почтителния от вашите слуги.

— Уви, господине — възрази кралицата, — аз отвикнах да давам заповеди и се научих на молби. Дойдох да моля и ще бъда много щастлива, ако изпълните молбата ми.

— Слушам ви, всемилостива господарке — каза Мазарини.

— Господин кардинал, става дума за войната, която моят съпруг, кралят, води срещу своите разбунтували се поданици. Вие не знаете може би, че в Англия се бият — прибави кралицата с тъжна усмивка — и че скоро войната ще добие още по-решителен характер.

— Не зная нищо, всемилостива господарке — рече кардиналът и придружи думите си с леко свиване на раменете. — Уви, нашите собствени войни поглъщат съвсем времето и вниманието на един неспособен и слаб министър като мене.

— В такъв случай, господин кардинал, мога да ви съобщя, че Чарлз I, моят съпруг, е в навечерието на едно решително сражение. В случай на неуспех… (Мазарини се раздвижи) трябва да се предвиди всичко — продължи кралицата. — В случАи на неуспех той желае да се оттегли във Франция и да живее тук като частно лице. Какво ще кажете на това?

Кардиналът я изслуша и нито един мускул на лицето му не издаде впечатлението, което му направиха тия думи; през цялото време усмивката му остана все същата, изкуствена и ласкателна. Когато кралицата свърши, той каза с мекия си като коприна глас:

— Всемилостива господарке, мислите ли, че Франция, както се вълнува и кипи сега, може да бъде спасително пристанище за един детрониран крал? Короната не се държи вече здраво върху главата на краля Луи XIV, как ще издържи една двойна тежест?

— Тая тежест не беше много голяма, що се отнася до мене — прекъсна го кралицата с тъжна усмивка. — Аз не искам за мъжа ми да се направи повече, отколкото за мене. Както виждате, ние сме много скромни владетели, господине.

— О, вие, всемилостива господарке — побърза да каже кардиналът, за да пресече настъпващите обяснения, — вие сте друго нещо, дъщеря на Анри IV, на тоя велик, възвишен крал …

— Което впрочем не ви пречи да откажете гостоприемство на зет му, нали, господине? А все пак би трябвало да си спомните, че тоя велик, възвишен крал, изгонен в миналото, както ще бъде изгонен моят мъж, поиска помощ от Англия и че Англия му помогна; а пък кралица Елизабет не му беше племенница.

— Peccato!1 — каза Мазарини, като се мъчеше да се изплъзне от тая тъй проста логика. — Ваше величество не ме разбира и съди зле за намеренията ми. А то е, защото се обяснявам зле на френски.

— Говорете на италиански, господине; кралица Мария Медичи, нашата майка, ни научи на тоя език, преди кардиналът, вашият предшественик, да я изпрати да умре в изгнание. Ако е останало нещо от тоя велик, възвишен крал Анри, за когото говорехте преди малко, той трябва да се учуди доста от това толкова голямо преклонение пред него при такова безсърдечие към семейството му.

Потта се стичаше на едри капки по челото на Мазарини.

— Напротив, това преклонение е толкова голямо и толкова истинско, всемилостива господарке — продължи Мазарини, като не се възползува от предложението на кралицата да промени езика, — че ако крал Чарлз I — да го пази бог от всяко нещастие! — дойдеше във Франция, аз бих му предложил моя дом, моя собствен дом. Но уви, това би било не много сигурно убежище. Някой ден народът ще изгори тоя дом, както изгори дома на маршал д’Анкр2. Клетият Кончино Кончини! Той искаше само благото на Франция.

— Да, ваше високопреосвещенство, като вас — иронично забеляза кралицата.

Мазарини се престори, че не разбра двусмислието на казаното от него, и продължи да оплаква участта на Кончино Кончини.

——

1 Peccato (итал.) — виновен.

2 Кончини се наричал маршал д’Анкр. Б. пр.

— Но най-после, ваше високопреосвещенство — нетърпеливо каза кралицата, — какво ще ми отговорите?

— Всемилостива господарке — извика Мазарини, все повече и повече разчувствуван, –, всемилостива господарке, ваше величество ще позволи ли да ви дам един съвет? Разбира се, преди да извърша тая дързост, аз падам в краката на ваше величество, готов да направя всичко, което ще ви достави удоволствие.

— Говорете, господине — отвърна кралицата. — Съветът на такъв мъдър човек като вас ще бъде несъмнено добър.

— Повярвайте ми, всемилостива господарке, кралят трябва да се защищава докрай.

— Той така и направи, господине, и последното сражение, което ще даде на неприятелите си със значително по-слаби средства от тях, доказва, че той не смята да се предаде без бой. Но все пак ако бъде победен?

— Е добре, всемилостива господарке, в такъв случай моят съвет е — аз зная, че е дързост от моя страна да давам съвет на ваше величество, — но моят съвет е, че кралят не трябва да напуска кралството си. Отсъствуващите крале се забравят бързо: ако той се прехвърли във Франция, каузата му е загубена.

— Но тогава — каза кралицата, — ако това е вашето мнение и ако наистина съчувствувате на мъжа ми, помогнете му с хора и с пари. Аз не мога да му помогна вече с нищо, продадох за това и последния си диамант. Не ми остава нищо, вие знаете това, знаете го по-добре от всеки друг, господине. Ако ми беше останала някаква скъпоценност, щях да си купя с нея дърва тая зима, за да не мръзнем с дъщеря ми.

— Ах, всемилостива господарке, ваше величество не знае какво иска от мене. Един крал, който прибягва към чужди войски, за да си върне трона, признава по тоя начин, че не търси вече поддръжка в любовта на поданиците си.

— На въпроса, господин кардинал — рече кралицата, която изгуби търпение да следи тоя остър ум в лабиринта от думи, в който той сам се обърка, — на въпроса, отговорете ми да или не: ако кралят остане в Англия, ще му изпратите ли помощ? Ако дойде във Франция, ще му дадете ли гостоприемство?

— Всемилостива господарке — отговори кардиналът наглед с най-голяма искреност, — аз ще докажа на ваше величество, надявам се, колко съм ви предан и колко желая да се свърши работата, която ви е толкова присърце. След това, мисля, че ваше величество няма да се съмнявате вече в моята готовност да ви служа.

Кралицата си хапеше устните и се въртеше нетърпеливо в креслото си.

— Е, добре, какво ще направите? — попита тя най-после. — Хайде, говорете!

— Още сега ще отида да се посъветвам с кралицата и след това ще внесем въпроса за обсъждане в @парла мента.

— С когото сте във война, нали? Вие ще възложите на Брусол да направи доклад. Стига, господин кардинал, стига. Разбирам ви или по-скоро аз греша. Наистина, обърнете се към парламента; все пак ако не беше тоя парламент, неприятел на кралете, тогава дъщерята на великия, възвишен Анри IV, от когото толкова се възхищавате, щеше да умре тая зима от глад и студ.

С тия думи кралицата стана с величествено негодувание.

Кардиналът протегна умолително ръцете си към нея.

— О, всемилостива господарке, всемилостива господарке, колко зле ме познавате, боже мой!

Но кралица Анриет, без дори да се обърне към човека, който проливаше лицемерни сълзи, премина през кабинета, отвори си сама вратата, мина покрай многобройната охрана на негово високопреосвещенство и придворните, които бързаха да му засвидетелствуват почитанията си, сред царски разкош, приближи се до самотно изправения лорд Уинтър и го улови подръка. Нещастната кралица беше вече сякаш развенчана, всички се прекланяха още пред нея от етикеция, но тя можеше да се опре само на една ръка.

— Все едно — каза Мазарини, когато остана сам, — това ми създаде голям труд, тежка беше ролята, която трябваше да играя. Но не казах нищо нито на единия, нито на другия. Хм! Тоя Кромуел е страшен преследвач на крале; съжалявам министрите му, ако някога има такива. Бернуен!

Бернуен влезе.

— Нека видят дали е още в двореца младежът с черни дрехи и къса коса, когото преди малко въведохте при мен.

Бернуен излезе. През време на отсъствието му кардиналът се зае с пръстена си; обърка го отново с камъка нагоре, изтърка го и се залюбува на блясъка му; една сълза висеше още на миглите му и замъгляваше зрението му; той тръсна глава, за да я махне и да не му пречи.

Бернуен се върна с Коменж, който беше караул в това време.

— Ваше високопреосвещенство — каза Коменж, — когато изпровождах младежа, за когото питате, той се приближи до стъклената врата на галерията и с учудване погледна нещо, навярно картината на Рафаел, която е окачена срещу вратата. След това помисли малко и слезе по стълбата. Ако не се лъжа, видях как се качи на сив кон и излезе от двора на двореца. Но ваше високопреосвещенство няма ли да отиде при кралицата?

— Защо?

— Господин дьо Гито, чичо ми, току-що ми каза, че нейно величество получила известия от армията.

— Добре, ще ида веднага,

В тая минута влезе господин дьо Вилкие. Наистина той идваше да търси кардинала от страна на кралицата.

Коменж беше видял добре: Мордаунт постъпи наистина така, както той разказа. Като минаваше по галерията, успоредна с голямата стъклена галерия, той забеляза лорд Уинтър, който чакаше кралицата да свърши преговорите си.

Младежът се спря изведнъж, поразен съвсем не от картината на Рафаел, а от появата на ужасен предмет. Очите му се разшириха; тръпки полазиха по цялото му тяло. Той сякаш искаше да премине през стъклената преграда, която го отделяше от неприятеля му; ако Коменж беше видял с каква омраза очите на младежа се впиха в лорд Уинтър, тон не би се усъмнил нито за миг, че английският благородник му е смъртен неприятел.

Но Мордаунт се спря.

Навярно за да размисли, защото, вместо да се поддаде на първоначалния си порив и да отиде направо към лорд Уинтър, той слезе бавно по стълбата, излезе от двореца с наведена глава, седна на седлото, а на ъгъла на улица Ришельо спря коня си, впи поглед във вратата на двореца и зачака да излезе оттам каретата на кралицата.

Той не чака дълго време, защото кралицата не остана повече от четвърт час у Мазарини; но тоя четвърт час се стори цял век на чакащия.

Най-после тежката кола, която по онова време се наричаше карета, излезе със силен тропот от желязната врата и лорд Уинтър, все още на кон, се наведе отново към вратичката, за да приказва с нейно величество.

Конете тръгнаха в тръс по пътя към Лувър и влязоха в двореца. Преди да замине от Кармелитския манастир, кралица Анриет каза на дъщеря си да я чака в двореца, където те живееха дълго време и който напуснаха само защото собствената им бедност им се струваше още по-тежка сред позлатените зали.

Мордаунт последва каретата; когато видя, че тя се

скри под мрачния свод, той се долепи с коня си до стената, върху която се простираше сянката, и остана неподвижен сред скулптурните изображения на Жак Гу-жон като барелеф, представящ конна статуя.

Тук зачака, както беше чакал вече в Пале Роял.

XI. КАК ПОНЯКОГА НЕЩАСТНИТЕ ВЗЕМАТ СЛУЧАЯ ЗА ПРОВИДЕНИЕ

— Е, какво, Всемилостива господарке? — попита лорд Уинтър. когато кралицата отпрати слугите си.

— Случи се това, което предвиждах, милорд.

— Той отказва?

— Не ви ли казах това предварително?

— Кардиналът отказва да приеме краля, Франция отказва гостоприемство на един нещастен владетел? Но това е нещо нечувано, ваше величество!

— Аз не казах Франция, милорд, аз казах кардинала, а кардиналът не е дори французин.

— Но кралицата, видяхте ли я?

— Няма смисъл — каза кралица Анриет, като поклати тъжно глава. — Кралицата няма да каже никога да, когато кардиналът е казал не. Нима не знаете, че тоя италианец ръководи всички работи, както вътрешните, така и външните? Има нещо друго и аз се връщам на онова, което ви казах: никак не ще се учудя, ако излезе, че Кромуел ни е изпреварил. Докато говореше с мен, кардиналът беше смутен, но държеше твърдо на отказа си. А после забелязахте ли това движение в Пале Роял, тия тичания нагоре-надолу на силно заети хора? Дали не са получили някакви новини, милорде?

— Само не от Англия, всемилостива господарке; аз бързах много и съм уверен, че не са ме изпреварили: тръгнах преди три дни, промъкнах се по чудо през пуританската армия, качих се със слугата ми Тони на пощенската кола, а тия коне, които яздим, купихме в Париж. Освен това, преди да се осмели да предприеме

нещо, кралят, уверен съм в това, ще почака отговора на Ваше величество.

— Съобщете му, милорд — продължи кралицата с отчаяние, — че не мога да направя нищо, че изстрадах не по-малко от него, дори повече; принудена съм да ям хляба на изгнанието и да искам гостоприемство от лъжливи приятели, които се смеят над сълзите ми; той трябва да се принесе великодушно в жертва и да умре като крал. Аз ще дойда да умра заедно с него.

— Всемилостива господарке! Всемилостива господарке извика лорд Уинтър. — Вие се предавате на отчаянието, а може би още не е загубено всичко.

— Нито един приятел, милорд! В целия свят нито един приятел освен вас! О, боже мой, боже мой! — извика кралица Анриет, като повдигна очи към небето. — Нима си взел при себе си всички великодушни сърца, които съществуват на земята?

— Надявам се, че не, всемилостива господарке — замислено отговори лорд Уинтър. — Аз ви говорих за четирима мъже?

— Какво искате да направите с четирима мъже?

— Четирима предани мъже, четирима мъже, готови да умрат, могат да направят много, повярвайте ми, всемилостива господарке, и тия, за които ви говоря, са извършили много на времето си.

— А къде са тези четирима мъже?

— Точно това не зная. От около двайсет години ги изгубих от погледа си, но всеки път, когато кралят беше в опасност, си спомнях за тях.

— И тези мъже бяха ваши приятели?

— Единият от тях държеше живота ми в ръцете си и ми го подари; не зная дали е останал мой приятел, но оттогава аз поне съм му приятел.

— И тези хора са във Франция, милорд?

— Предполагам.

— Кажете как се казват. Може би съм чувала имената им и бих могла да ви помогна да ги намерите.

— Единият от тях се казваше кавалер д’Артанян.

— О, милорде, ако не се лъжа, кавалерът д’Артанян е лейтенант на гвардията, чувала съм това име; но внимавайте, страхувам се, че тоя човек е изцяло предан на кардинала.

— В такъв случай това ще бъде последното нещастие; започвам да вярвам, че сме наистина прокълнати.

— Но другите — каза кралицата, която се улавяше за тази последна надежда, както удавникът за останките от кораба си, — но другите, милорде!

— Вторият (чух случайно името му, защото, преди да се бият с нас, тези четирима благородници ни казаха имената си), вторият се казваше граф дьо Ла Фер. Що се отнася до останалите двама, аз свикнах да ги наричам с измислените им имена и забравих истинските.

— Боже мой! А при това трябва да се намерят бързо, щом мислите, че тези достойни благородници могат да бъдат полезни на краля.

— О, да, защото те са същите. Изслушайте ме, всемилостива господарке, и си спомнете миналото, не сте ли чували, че веднъж кралица Ана Австрийска е била спасена от най-голяма опасност, на която може да се изложи някога една кралица?

— Да, през време на любовната й връзка с господин дьо Бъкингам, заради някакъв диамантен накит.

— Точно така, всемилостива господарке; същите хора я спасиха тогава и аз се усмихвам от съжаление, като си помисля, че ако имената на тия благородници ви са непознати, то е, защото кралицата ги забрави, вместо да ги направи първи сановници в кралството.

— Е, добре, милорде, трябва да се намерят; но какво могат да направят четирима мъже, или по-скоро трима? Защото, повтарям ви, на д’Артанян не може да се разчита.

— Една славна шпага по-малко, но все още остават три други, без да се смята моята; а четири предани хора около краля, за да го пазят от неприятелите му, да го поддържат в боя, да му помагат със съвети, да го придружават в бягството му, са достатъчни не за да го направят победител, но за да го спасят, ако бъде победен, да му помогнат да премине морето, и каквото и да казва Мазарини, щом достигне бреговете на Франция, вашият царствен съпруг ще намери толкова убежище и подслон в нея, колкото морската птица намира през време на буря.

— Търсете, милорде, търсете тези благородници и

ако ги намерите, ако се съгласят да отидат с вас в Англия, аз ще дам на всеки от тях по едно херцогство в деня. когато си възвърнем трона, и толкова злато, колкото е необходимо, за да се купи дворецът на УаЙтаол. Търсете, милорде, търсете, заклевам ви.

— Аз бих ги търсил, всемилостива господарке, и сигурно бих ги намерил, но нямам време: нима ваше величество забрави, че кралят чака отговора ви, и чака с трепет?

— Тогава сме загубени! — извика кралицата в порив на отчаяние.

В тая минута вратата се отвори и влезе младата Анриет. С възвишената сила, която е героизмът на майките, кралицата скри сълзите в дъното на сърцето си и направи знак на лорд Уинтър да промени разговора.

Но всичко това не се изплъзна от младата принцеса; тя се спря на прага, въздъхна и каза на майка си:

— Защо плачете винаги, мамо, когато ме няма? Кралицата се усмихна и вместо да й отговори, каза

на лорд Уиптър:

— Ето, милорде, откакто загубих половината от кралския си сан, поне спечелих едно нещо: децата ми ме наричат мамо, а не ваше величество.

След това се обърна към дъщеря си и продължи:

— Какво искате, Анриет?

— Мамо — отговори младата принцеса, — в Лувър е пристигнал някакъв кавалер и желае да поднесе почитанията си на ваше величество; той идва от армията и носи, казва, писмо за вас от маршал дьо Грамон, струва ми се.

— А — каза кралицата на лорд Уинтър, — това е един от верните ми; но не забелязвате ли, мили лорде, колко сме бедни откъм прислуга? Дъщеря ми сама докладва за посетителите и ги въвежда.

— Всемилостива господарке, имайте милост към мен — каза лорд Уинтър, — вие ми разкъсвате сърцето.

— А какъв е тоя кавалер, Анриет? — попита кралицата.

— Видях го от прозореца, всемилостива господарке; младеж на около шестнадесет години, казва се виконт дьо Бражелон.

Кралицата кимна усмихнато с глава; младата принцеса отвори вратата и на прага се показа Раул.

Той направи три крачки към кралицата, подви коляно и каза;

— Всемилостива господарке, нося писмо на ваше величество от приятеля ми господин граф дьо Гиш, който ми каза, че има честта да бъде един от вашите служители: това писмо съдържа важно известие и е израз на дълбокото му уважение.

При името на граф дьо Гиш червенина заля страните на младата принцеса. Кралицата я погледна с известна строгост.

— Но вие ми казахте, че писмото е от маршал дьо Грамон, Анриет! — каза тя.

— Така мислех, всемилостива господарке… — измънка младото момиче.

— Вината е моя, всемилостива господарке — рече Раул, — наистина казах да доложат, че идвам от страна на маршал дьо Грамон; но той е ранен в дясната ръка и не може да пише сам, затова граф дьо Гиш му послужи за секретар.

— Значи имало е сражение? — попита кралицата, като направи знак на Раул да стане.

— Да, всемилостива господарке — отговори младежът, като подаде писмото на лорд Уинтър, който се приближи да го вземе и го предаде на кралицата.

Като чу, че е имало сражение, младата принцеса отвори уста, за да зададе въпроса, който я интересуваше без съмнение; но устата й се затвори, без да изрече нито дума, а червенината по страните и започна да изчезва постепенно.

Кралицата видя всичко това и навярно майчиното й сърце разбра каква е работата, защото тя се обърна отново към Раул и запита:

— С младия граф дьо Гиш не се е случило никакво нещастие, нали? Защото той не само е един от нашите служители, както ви е казал, господине, но и един от нашите приятели.

— Не. всемилостива господарке — отвърна Раул. — Напротив, в тоя ден той се покри с голяма слава и има честта да бъде прегърнат от господин принца на бойното поле.

Младата принцеса запляска с ръце, но веднага се засрами от тъй силно проявената радост, обърна се на

половина и се наведе над една ваза с рози, като се престори, че ги мирише.

— Да видим какво ни съобщава графът — каза кралицата.

— Аз имах честта да кажа на ваше величество, че той пише от името на баща си.

— Да, господине.

Кралицата разпечата писмото и започна да чете:

Когато ставаше дума за услугата, която беше направил на графа, Раул обърна неволно глава към младата принцеса и прочете в очите й израз на безкрайна признателност към него. Нямаше никакво съмнение: дъщерята на крал Чарлс I обичаше приятеля му.

— Сражението при Ланс е спечелено! — каза кралицата. — Те са щастливи тук, те печелят сраженията. Да, маршал дьо Грамон има право, това ще даде друг ход на работите им; но страх ме е, че това няма да ни принесе полза, дори може да ни навреди. Тая новина е съвсем прясна, господине — продължи кралицата, — благодаря ви много за бързината, с която ми я донесохте; без вас, без това писмо, щях да я науча едва утре, или може би другиден, щях да я науча последна в Париж.

— Всемилостива господарке — отвърна Раул, — Лувър е вторият дворец, в който е получена тая новина; още никой не я знае; и аз се заклех на господин граф дьо Гиш, че ще предам това писмо на ваше величество, преди дори да прегърна настойника си,

— Вашият настойник също ли е Бражелон? — попита лорд Уинтър. — Някога аз познавах един Бражелон, жив ли е още?

— Не, господине, той умря и от него, струва ми се, ь моят настойник, негов близък роднина, е наследил това имение и това име.

— А как се казва вашият настойник, господине? — попита кралицата, която прояви неволно интерес към тоя хубав момък.

— Господин граф дьо Ла Фер, всемилостива господарке — отговори младежът и се поклони.

Лорд Уинтър трепна от изненада; кралицата го погледна радостно.

— Граф дьо Ла Фер! — извика тя. — Нали това име ми казахте?

Лорд Уинтър не вярваше на ушите си.

— Господин граф дьо Ла Фер! — извика той на свой ред. — О, господине, отговорете ми, моля ви се: граф дьо Ла Фер не е ли същият, когото познавах едно време? Красив и смел, той беше мускетар на Луи XIII и сега трябва да е на четиридесет и седем-четиридесет и осем години?

— Да, господине, същият е.

— Той служеше под измислено име.

— Под името Атос. Съвсем наскоро чух как приятелят му. господин д’Артанян. го наричаше с това име.

— Той е, всемилостива господарке, той е. Слава богу! И той е в Париж? — запита той Раул.

След това се обърна отново към кралицата и прибави:

— Надявайте се, надявайте се — самото провидение е с нас, щом ми помогна да намеря отново тоя смел благородник по такъв чуден начин. А, моля ви се, господине, къде живее той?

— Господин граф дьо Ла Фер живее на улица Генето, в странноприемницата „ГранРоаШарлеман“.

— Благодаря ви, господине. Предупредете тоя достоен приятел да си бъде в къщи: ще отида веднага да го прегърна.

— Господине, с голямо удоволствие ще изпълня желанието ви, ако нейно величество ми разреши да се оттегля.

— Вървете, господин виконт дьо Бражелон — каза кралицата, — вървете и бъдете уверен в нашето разположение към вас.

Раул се поклони учтиво на кралицата и принцесата, поздрави лорд Уинтър и излезе.

Лорд Уинтър и кралицата продължиха известно време да приказват ниско, за да не ги чуе младата принцеса; но тая предпазливост беше излишна, защото принцесата беше заета с мислите си.

Когато лорд Уинтър се приготви да си отива, кралицата каза:

— Слушайте, милорде, аз запазих тоя диамантен кръст, останал от майка ми, и тая звезда на Сен Мишел, подарък от съпруга ми; те струват около петдесет хиляди ливри. Аз се бях заклела да умра по-скоро от глад, отколкото да се разделя с тия скъпоценни залози. Но сега, когато тия две скъпоценности могат да бъдат полезни на съпруга ми и на защитниците му, всичко трябва да бъде принесено в жертва на тая последна надежда. Вземете ги; ако дотрябват пари за вашето предприятие, продайте ги без страх, милорде, продайте ги. Но ако намерите средство да ги запазите, знайте, милорде, че по тоя начин ще ми направите най-голямата услуга, каквато може да направи благородник на една кралица, и че онзи, който в дните на благополучието ми донесе тая звезда и тоя кръст, ще бъде благословен от мен и от децата ми.

— Всемилостива господарке — отвърна лорд Уинтър, — вие имате в мое лице най-предан служител. Ще занеса веднага тия предмети на сигурно място; не бих ги взел, ако ни беше останало нещо от предишното ни богатство; но нашите имоти са конфискувани, наличните ни пари са изразходвани и сме принудени да извличаме средства от всичко, което притежаваме. След един час ще бъда у граф дьо Ла Фер, а утре ваше величество ще получи окончателен отговор.

Кралицата му протегна ръка, която той целуна почтително.

— 1Милорде — каза тя, като се обърна към дъщеря си, — вие бяхте натоварен да предадете нещо на това дете от страна на баща му.

Лорд Уинтър остана учуден; той не знаеше какво иска да каже кралицата.

Тогава младата Анриет пристъпи усмихната и почервеняла и подаде челото си на благородника.

— Кажете на баща ми — каза тя, — че крал или беглец, победител или победен, могъщ или беден, той ще намери винаги в мое лице най-покорна и най-любеща дъщеря.

— Зная това, ваше височество — отговори лорд Уинтър и допря устните си до челото на Анриет.

След това излезе и мина сам, без да бъде изпровождан, през пустите, мрачни и големи зали, като триеше сълзите си: макар и преситен от петдесет години живот при двора, той не можеше да ги задържи, виждайки това кралско нещастие, тъй достойно и тъй голямо едновременно.

XII. ЧИЧО И ПЛЕМЕННИК

Конят и слугата на лорд Уинтър чакаха пред вратата: той тръгна към дома си замислен, като от време на време се обръщаше, за да погледне безмълвната и мрачна фасада на Лувър. Именно тогава забеляза, че от стената сякаш се отдели някакъв конник и тръгна след него на известно разстояние; спомни си, че видя такава сянка и когато излизаше от Пале Роял

Слугата на лорд Уинтър, който яздеше на няколко крачки след него, също забеляза конника и го поглеждаше с безпокойство.

— Тони — каза благородникът, като направи знак на слугата да се приближи,

— Заповядайте, ваша светлост — отвърна слугата и се изравни с господаря си.

— Забелязахте ли човека, който ни следва?

— Да, милорде.

— Кой е той?

— Не зная; но той следи ваша светлост още от Пале Роял, спря се при Лувър, дочака излизането ви и тръгна отново след вас.

„Някой шпионин на кардинала — помисли си лорд Уинтър. — Да се престорим, че не забелязваме тоя надзор.“

Той пришпори коня си и навлезе в лабиринта от улици, които водеха към странноприемницата му, разположена около Маре: живял дълго на площад Роял, лорд Уинтър и сега отседна, естествено, близо до старото си жилище.

Непознатият препусна в галоп.

Лорд Уинтър се спря пред странноприемницата и влезе в жилището си, като реши да следи шпионина: но когато поставяше ръкавиците и шапката си на масата, той видя в огледалото пред него една човешка фигура, която се появи на прага на стаята.

Обърна се. Пред него стоеше Мордаунт,

Лорд Уинтър побледня и остана прав, неподвижен; а пък Мордаунт стоеше на вратата безстрастен, заплашителен като статуята на Командора.

Настъпи късо ледено мълчание.

— Господине — каза най-после лорд Уинтър, — аз, струва ми се, ви дадох вече да разберете доста ясно, че това преследване ми омръзна. Оттеглете се или ще заповядам да ви изгонят като в Лондон. Аз не съм ви чичо и не ви познавам.

— Лъжете се, чичо — отговори Мордаунт с прегракналия си и насмешлив глас. — Тоя път няма да ме изгоните, както направихте в Лондон, няма да посмеете. А що се отнася до това дали съм ви племенник, вие ще се позамислите доста сега, когато научих много неща, които не знаех преди една година.

— Съвсем не ме интересува какво сте научили!

— О, интересува ви много, чичо, в вие сам ще се съгласите веднага с мене — прибави той с усмивка, от която тръпки полазиха по гърба на събеседника му. —

Първия път дойдох при вас в Лондон, за да ви попитам какво става с имота ми; втория път дойдох, за да ви попитам с какво е опетнено името ми. Сега идвам, за да ви задам въпрос, по-страшен от предишните, да ви кажа, както бог е казал на първия убиец „Каин, какво направи с брат си Авел?“ Милорде, какво направихте със сестра си, със сестра си, която беше моя майка?

Лорд Уинтър отстъпи пред огъня на пламтящите му очи.

— С майка ви? — рече той.

— Да, с майка ми, милорде — отговори младежът, като кимна рязко с глава.

Лорд Уинтър направи страшно усилие над себе си, потърси в спомените си нова храна за омразата и извика:

— Узнайте сам какво е станало с нея, нещастнико, и попитайте ада, може би адът ще ви отговори.

Тогава младежът пристъпи в стаята, докато се намери лице срещу лице с лорд Уинтър, скръсти ръце на гърдите и каза с глух глас и с мъртвобледо от болка и гняв лице:

— Попитах бетюнския палач за това и бетюнският палач ми отговори.

Лорд Уинтър падна ка един стол като поразен от гръм н напразно се опитваше да отговори.

— Да, нали? — продължи младежът. — Тая дума обяснява всичко, тоя ключ отваря бездната. Майка ми беше наследница на брат ви и вие убихте майка ми! Моето име ми осигуряваше имота на баща ми, вие ми отнехте името; после, когато ми отнехте името, вие ме лишихте от богатството ми. Сега вече не се учудвам, че не ме признавате; вече не се учудвам, че отказвате да т признаете; на ограбвача е неудобно да нарича свой племенник човека, когото е ограбил, п на убиеца е неудобно да нарича свой племенник човека, когото е направил сирак!

Тия думи произведоха съвсем не това впечатление, което очакваше Мордаунт. Лорд Уинтър си спомни какво чудовище беше миледи; той стана, спокоен и сериозен, като сдържаше със строгия си поглед екзалтирания поглед на младежа.

— Вие искате да проникнете в тая ужасна тайна,

господине? — каза той. — Е, добре, така да бъде!… — Знайте каква беше тая жена, за която идвате днес да ми искате сметка. Тая жена отрови по всяка вероятност брат ми и за да ме наследи, поиска да ме убие на свой ред, имам доказателство за това. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че тя ми беше майка!

— Тя накара един човек, дотогава справедлив, добър и честен, да убие с нож нещастния херцог Бъкингам. Какво ще кажете за това престъпление, за което имам доказателство?

— Тя ми беше майка!

— Завърнала се във Франция, тя отрови в бетюнския августински манастир една млада жена, която един от неприятелите й обичаше. Няма ли това престъпление да ви докаже, че наказанието е справедливо? Аз имам доказателство за това престъпление.

— Тя ми беше майка! — извика младежът за трети път, при което гласът му се усилваше все повече и повече.

— Най-после, обременена от убийства, от разврат, омразна на всички, по-опасна от кръвожадна пантера, тя падна под ударите на хората, които беше довела до отчаяние и които никога не й бяха причинили никакво зло; нейните гнусни постъпки са виновни, че тия хора станаха нейни съдии; и тоя палач, когото сте видели, тоя палач, който, както твърдите, ви е разказал всичко, тоя палач, ако наистина ви е разказал всичко, е трябвало да ви каже, че е треперел от радост, когато й е отмъщавал за позора и самоубийството на брат си. Паднало момиче, невярна жена, чудовищна сестра, убийца, отровителка, омразна на всички хора, които я познаваха, на всички народи, у които беше намерила подслон, тя умря, прокълната от небето и земята. Ето какво беше тая жена.

Хълцане, по-силно от волята на Мордаунт, се изтръгна от гърлото му и от това кръвта нахлу в мъртвобледото му лице: той стисна юмруци и извика яростно, при което лицето му се покри с пот, а косата му настръхна като на Хамлет:

— Мълчете, господине! Тя ми беше майка! Аз не искам да зная за безпътствата й, не искам да зная за пороците й, не искам да зная за престъпленията й! Зная само, че тя ми беше майка, че петима мъже, съюзени срещу една жена, са я убили тайно, нощем, безшумно като подлеци! Зная, че вие сте били един от тях, господине: че вие, чичо ми, сте били един от тях и че сте казали като другите и дори по-високо от другите: „Тя трябва да умре!“ И така, предупреждавам ви, слушайте добре и нека тия думи се врежат в паметта ви, за да не ги забравите никога: това убийство ми отне всичко, отне името ми, направи ме сиромах, покварен, зъл, неумолим и аз ще поискам сметка за него най-напред от вас, а после от вашите съучастници, когато узная кои са.

С омраза в очите, с пяна на устата, с протегнат юмрук Мордаунт направи още една крачка, страшна и заплашителна крачка към лорд Уинтър.

Лордът сложи ръка на шпагата си и каза с усмивка на човек, който от тридесет години си играе със смъртта:

— Вие искате да ме убиете, господине? Тогава ви признавам за мои племенник: вие сте наистина син на майка си.

— Не — отговори Мордаунт, като сдържаше насила всички мускули на лицето и тялото си, — не, няма да ви убия, поне сега, защото без вас няма да открия другите. Но когато ги открия, треперете, господине; аз забих ножа в гърдите на бетюнския палач, забих го без милост, без съжаление, а той беше най-малко виновен от всички вас.

С тия думи младежът излезе и се спусна по стълбата с такъв спокоен вид, че никой не му обърна внимание; после на долната площадка мина покрай Тони, наведен над перилата и готов при първото повикване на господаря си да се изкачи при него.

Но лорд Уинтър не го повика: смазан, замаян, той остана на мястото си, като се вслушваше напрегнато; само когато чу тропота на отдалечаващия се кон, той падна на един стол и каза:

— Благодаря ти, боже, че той знае само мен!

XIV. БАЩИНСТВО

Докато тая ужасна сцена се разиграваше у лорд @Уиндър, Атос, облакътен на масата, опрял глава на ръката, слушаше с очи и с уши едновременно разказа на Раул за приключенията му по пътя и за подробностите на сражението.

Хубавото и благородно лице на графа изразяваше безкрайно щастие при разказа на тия първи, тъй свежо и чисти впечатления. Той се опиваше от звуците на въодушевения младежки глас като от хармонична музика. Забрави всичко, което беше мрачно в миналото, мъгляво в бъдещето. Сякаш завръщането на тоя много обичан син превърна дори страховете в надежди. Атос беше щастлив, щастлив като никога досега.

— И вие бяхте там, вие участвувахте в това голямо сражение, Бражелон? — казваше старият мускетар

— Да, господине.

— И то беше жестоко, казвате?

— Господин принцът води лично войските в атака единадесет пъти.

— Той е велик воин, Бражелон.

— Той е герой, господине: аз не го изпуснах от очи нито за минута. О, господине, колко е хубаво да се наричаш Конде… и да носиш така своето име!

— Спокоен и блестящ, нали?

— Спокоен като на парад, блестящ като на празник. Ние нападнахме неприятеля ходом; беше ни забранено да стреляме първи и ние вървяхме с насочени мускети към испанците, които заемаха една височина. Когато стигнахме на тридесет крачки от тях, принцът се обърна към войниците и каза: „Деца, вие трябва да издържите един ужасен залп, но след това бъдете спокойни, вие ще се справите лесно с тия хора“. Беше настъпила такава тишина, че не само ние, но и неприятелите чуха тия думи. След това той вдигна шпагата си и изкомандува: „Тръбете, тръбачи!“

— Браво! … Ако ви се случи, вие ще постъпите също така, Раул, нали?

— Съмнявам се, господине, защото това ми се видя

крайно хубаво и велико. Когато се приближихме на двадесет крачки, ние видяхме как всички дула, святкайки на слънцето, се насочиха към нас като една блестяща линия. „Напред, деца, напред — каза принцът, — настъпи моментът.“

— Страх ли ви беше, Раул? — попита графът.

— Да, господине — простодушно отговори младежът, — сърцето ми съвсем изстина и при командата: „Огън!“, която се разнесе на испански в неприятелските редици, аз затворих очи и си помислих за вас.

— Наистина ли, Раул? — каза Атос, като му стисна ръката.

— Да, господине. В същия миг се чу такъв залп, сякаш адът се разтвори, н ония, които не бяха убити, почувствуваха горещината на пламъка. Отворих отново очи, като се чудех, че не само не съм убит, но дори и не съм ранен: една трета от ескадрона лежеше на земята, осакатена и потънала в кръв. В тоя миг срещнах погледа на принца; мислех вече само за едно, че той ме гледа, пришпорих коня и се намерих сред неприятелските редици.

— И принцът остана ли доволен от вас?

— Поне ми го каза, господине, когато ми поръча да придружавам в Париж господин дьо Шатнйон, който донесе на кралицата тая новина и взетите знамена. „Вървете — каза ми принцът, — неприятелят няма да се събере сега и след петнадесет дни. Дотогава нямам нужда от вас. Вървете да прегърнете тия, които обичате и които ви обичат, и кажете на сестра ми дьо Лонгвил, че й благодаря за подаръка, които ми направи, като ви изпрати при мен.“ И аз дойдох, господине — прибави Раул, като гледаше графа с усмивка на дълбока обич, — защото мислех, че ще се зарадвате да ме видите.

Атос привлече младежа и го целуна по челото, както би целунал младо момиче.

— И така, Раул, ето че началото е сложено — каза той. — Вие имате приятели херцози, един маршал на Франция ви е кръстник, един кръвен принц ви е началник и още в първия ден на завръщането си бяхте приет от две кралици: това е прекрасно за един новак.

— Ах, господине — изведнъж извика Раул, — вие ми напомнихте нещо, което едва не забравих, като бързах да ви разкажа за подвизите си; при нейно величество кралицата на Англия се намираше един благородник, който извика от учудване и радост, когато произнесох името ви; той каза, че ви е приятел, поиска ми адреса ви и ще дойде да би види.

— Как се казва?

— Не посмях да го попитам, господине; но макар че говори изящно, по изговора му се досетих, че е англичанин.

— А! — каза Атос.

И наведе глава, сякаш се мъчеше да си спомни. Когато вдигна челото си, той остана изненадан от присъствието на един човек, който стоеше прав пред полу-отворената врата и го гледаше нежно,

— Лорд Уинтър! — извика графът.

— Атос, приятелю мой!

И двамата благородници се прегърнаха. След това Атос го улови за двете ръце, загледа го и каза:

— Какво ви е, милорде? Вие сте толкова тъжен, колкото аз съм радостен.

— Да, мили приятелю, така е. Ще кажа дори повече: вашият вид удвоява страха ми.

Лорд Уинтър се озърна, сякаш търсеше място, където да се усамотят. Раул разбра, че двамата приятели искат да си говорят, и излезе незабелязано.

— Сега сме сами — каза Атос, — да поговорим за

вас.

— Докато сме сами, да говорим за нас — отговори лорд Уинтър. — Той е тук.

— Кой?

— Синът на миледи.

Поразен още веднъж от това име, което сякаш го Преследваше като съдбоносно ехо, Атос се поколеба за миг, намръщи се леко и каза спокойно:

— Зная.

— Знаете?

— Да. Гримо го срещнал между Бетюи и Арас и долетя да ме предупреди, че е тук.

— Значи Гримо го е видял?

Не, но той е бил край смъртното легло на един, който го е видял. Бегюнският палач! — извика лорд Уинтър.

— Вие знаете това? — запита Атос учуден.

Той беше при мен преди малко, каза Уинтър, — каза ми всичко. Ах, приятелю мой, каква ужасна сцена! Защо не удушихме детето заедно с майката!

Като всички благородни сърца Атос не споделяше на другите неприятните си впечатления; напротив, той ги пазеше винаги в душата си, като събуждаше същевременно надежда и утешение у другите. Сякаш личната му скръб излизаше от душата му преобразена в радост за другите.

— От какво ви е страх? — каза той, като победи о разсъдъка си инстинктивния страх, който го обзе в първия миг. — Нима не можем да се защищаваме? Нима тоя младеж е станал професионален убиец, хладнокръвен разбойник? Може би той е убил бетюнския палач в порив на ярост, но сега гневът му е утолен.

Лорд Уинтър се усмихна тъжно и поклати глава.

— Нима вие не знаете каква кръв тече у него? — каза той.

— Хайде де — отговори Атос, като се опита също да се усмихне, — във второто коляно зверството й е намаляло, разбира се. При това, приятелю мой, провидението ни предупреди да бъдем нащрек. Остава ни само да чакаме. Ще чакаме. Но, както казах в началото, да поговорим за вас. Какво ви доведе в Париж?

— Няколко важни работи, за които ще узнаете по късно. Но какво чух у нейно величество английската кралица? Че д’Артанян бил привърженик на Мазарини? Извинете откровеността ми, приятелю мой, аз не мразя и не осъждам кардинала и вашето мнение ще бъде винаги свято за мене; да не би случайно и вие да сте за тоя човек?

— Господин д’Артанян е на служба — каза Атос, — той е войник и се подчинява на съществуващата власт. Господин д’Артанян не е богат и не може да живее без лейтенантския си чин. Такива милионери като вас, милорде, са рядкост във Франция.

— Уви — отвърна лорд Уинтър, — сега аз съм също тъй беден и дори по-беден от него. Но да се върнем на вас.

— Е добре, вие искате да знаете дали съм мазаринист? Не, хиляди пъти не. Извинете и вие откровеността ми, милорде.

Лорд Уинтър стана и стисна Атос в прегръдките си.

— Благодаря ви, графе — каза той, — благодаря ви за радостната вест. Вие ме виждате щастлив и подмладен. А, вие не сте мазаринист! Чудесно! Иначе не можеше и да бъде. Но извинете ме още веднъж, свободен

ли сте?

— Какво разбирате под думата свободен?

— Питам ви дали не сте женен.

— Не, не съм женен — отговори Атос усмихнато.

— Попитах ви, защото тоя младеж, тъй хубав, тъй изящен, тъй учтив …

— Той е мой възпитаник: той не знае дори кой е баща му.

— Много добре. Вие сте все същият, Атос, благороден и великодушен.

— Какво друго желаете да ме попитате, милорде?

— Все още ли ви са приятели господин Портос и Арамис?

— Прибавете и д’Артанян, милорде. Ние сме все същите четирима приятели, верни един на друг като в миналото, но когато става въпрос да се служи на кардинала или да се воюва с него, с други думи, да бъдем мазаринисти или фрондьори, тогава оставаме само двама.

— Господин Арамис с д’Артанян ли е? — попита лорд

Уинтър.

— Не — отговори Атос, — господни Арамис ми прави честта да споделя моите убеждения.

— Можете ли да ме поставите във връзка с тоя тъй очарователен и тъй умен приятел?

— Разбира се, когато пожелаете,

— Променил ли се е?

— Той стана абат, нищо повече.

— Вие ме плашите. В такъв случаи званието му го кара навярно да се отказва от големи начинания.

— Напротив — отвърна Атос усмихнато, — той не е бил никога такъв мускетар, както откак стана абат. Вие ще видите в него един истински Галаор1. Искате ли да изпратя Раул за него?

——

1 Галаор — прочут герой в рицарските романи преди „Дон Кихот“. Образец на доблест. Б. пр.

— Благодаря ви, графе, по тоя час може би той не си е у дома. Но щом мислите, че можете да отговаряте за него…

— Като за себе си.

— Ще се съгласите ли да го доведете утре в десет часа на Лувърския мост?

— Аха! — каза Атос с усмивка. — Дуел ли имате?

— Да, графе, и то хубав дуел, дуел, в който и вие ще участвувате, надявам се.

— Къде ще отидем, милорде?

— У нейно величество английската кралица, която ни поръча да ви представя на нея, графе,

— Значи нейно величество ме познава?

— Аз ви познавам.

— Загадка — рече Атос. — Но няма значение, щом вие знаете разрешението й, това ми е достатъчно. Ще ми направите ли честта да вечеряте с мене, милорде?

— Благодаря ви, графе — отвърна лорд Уинтър, — посещението на тоя младеж, признавам си, ми уби апетита и навярно ще ми отнеме съня. С каква цел е дошъл в Париж? Във всеки случай не за да се срещне с мене, защото не знаеше за пътуването ми. Тоя младеж ме плаши, графе; в него виждам кърваво бъдеще.

— С какво се занимава в Англия?

— Той е един от най-горещите привърженици на Оливър Кромуел.

— Кой го е свързал с тая кауза? Баща му и майка му бяха, струва ми се, католици, нали?

— Омразата му към краля.

— Към краля?

— Да, кралят го обяви за незаконнороден, отне му имотите и му забрани да носи името Уинтър,

— А как се нарича сега?

— Мордаунт.

— Пуритан и преоблечен като монах, който пътува сам по пътищата на Франция.

— Като монах, казвате?

— Да, не знаехте ли това?

— Зная само това, което ми каза.

— В тоя костюм и случайно — да ме прости господ, ако богохулствувам, — в тоя костюм е изслушал изповедта на бетюнския палач.

— Сега разбирам всичко: той е изпратен от Кромуел.

— При кого?

— При Мазарини; и кралицата е права, че са ни изпреварили: сега всичко ми е ясно. Сбогом, графе, до

утре.

— Но нощта е тъмна — каза Атос, като забеляза, че лорд Уинтър е разтревожен повече, отколкото иска да покаже, — а вие нямате може би слуга със себе си?

— С мен е Тони, добър момък, но наивен.

— Ей, Оливен, Гримо, Блезоа, вземете мускетите и повикайте господин виконта!

Блезоа беше същият момък, пол услуга, полуселЯнин, когото видяхме в замъка Бражелон, когато дойде да съобщи, че масата е сложена, и когото Атос беше кръстил с името на областта му.

След пет минути влезе Раул.

— Виконте — каза графът, — придружете милорда до странноприемницата му и не позволявайте на никого да се приближи до него.

— О, графе, за кого ме вземате? — рече лорд Уинтър.

— За чужденец, който не познава никак Париж и на когото виконтът ще покаже пътя.

Лорд Уинтър му стисна ръката.

— Гримо — каза Атос, — застани начело на групата и се пази от монаха.

Гримо потрепера, след това направи знак с глава и зачака тръгването, като поглеждаше с мълчаливо красноречие приклада на мускетона си.

— До утре, графе — каза лорд Уинтър.

— До утре, милорде.

Малката група тръгна към улица Сен Луи. Оливен трепереше като Созий1 при всеки отблясък на подозрителна светлина. Блезоа беше много спокоен, защото не знаеше, че се излагат на опасност. Той гледаше надясно и наляво, но не можеше да каже нито дума, защото не знаеше френски.

Лорд Уинтър и Раул вървяха един до друг и приказваха.

Гримо, който съгласно заповедта на Атос вървеше начело с факел в едната ръка и с мускетон в другата, се спря пред странноприемницата на лорд Уинтър и когато отвориха, мълчаливо се поклони на лорда.

——

1 Созий — страхлив роб в популярната през XVI и XVII в. комедия „Амфитрион“ от римския писател Пнавт. Б, пр.

Завръщането стана в същия ред: острите очи на Гримо не забелязаха нищо подозрително; освен някаква сянка, спотаила се на ъгъла на улица Генего и кея. Стори му се, че и на отиване беше забелязал тоя нощен шпионин. Той тръгна към него, но преди да го достигне, сянката се скри в една уличка, където Гримо сметна за разумно да не навлиза.

На Атос съобщиха за благополучно завършената експедиция; и тъй като беше вече десет часа вечерта, всички се разотидоха по стаите си.

На другия ден сутринта, като отвори очите си, тоя път графът видя Раул при възглавницата си. Младежът беше съвсем облечен и четеше една нова книга от Шаплен1.

— Вие сте станали вече, Раул? — учуди се графът.

— Да, господине — отвърна младежът с леко колебание, — спах зле.

— Вие, Раул! Вие сте спали зле? Значи сте били разтревожен от нещо? — попита Атос.

— Господине, вие ще кажете, че бързам много да ви напусна, когато едва съм дошъл, но …

— Значи имате само два дни отпуск, Раул?

— Напротив, господине, имам десет дни отпуск и бих желал да отида не в армията.

Атос се усмихна.

— А къде — попита той, — ако само това не е тайна, виконте? Вие сте вече почти мъж, защото помирисахте барута, и придобихте правото да отивате, където поискате, без Да ме питате.

— Никога, господине! — извика Раул. — Докато имам Щастието да ми бъдете покровител, аз няма да си призная правото да се освободя от настойничеството, на което толкова държа. Само бих желал да прекарам един ден в Блоа. Вие ме гледате и Ще ми се смеете, нали?

— Не, напротив — каза Атос, като потисна една въздишка, — не, не се смея, виконте. Вие имате желание да видите отново Блоа, но това е съвсем естествено!

——

Шаплен — френски поет през XVII в. — Б. пр.

— Значи вие ми позволявате? — извика Раул, сияещ от радост.

— Разбира се, Раул.

— И не се сърдите в дъното на сърцето си, господине, нали?

— Съвсем не. Защо ще се сърдя на това, което ви прави удоволствие?

— О, господине, колко сте добър! — извика младежът и поиска да се хвърли на шията му, но се въздържа от уважение.

Атос му разтвори прегръдките си.

— Значи мога да тръгна веднага?

— Когато поискате, Раул.

Раул направи три крачки към вратата.

— Господине — каза той, — аз мислех за едно нещо. Аз дължа препоръката пред господин принца на херцогиня дьо Шеврьоз, която беше тъй добра към мене.

— И вие трябва да й поблагодарите, Раул, нали?

— Струва ми се, господине; впрочем вие ще решите.

— Отбийте се в двореца Люин, Раул, и попитайте дали госпожа херцогинята може да ви приеме. С удоволствие виждам, че не забравяте благоприличието. Вземете Гримо и Оливен.

— Двамата ли, господине? — запита Раул учудено.

— Да, двамата.

Раул се поклони и излезе.

Когато вратата се затвори след него и веселият му и звучен глас, който викаше Гримо и Оливен, се чу навън, Атос въздъхна.

„Той ме оставя много скоро — помисли си той и поклати глава. — Но такъв е общият закон. Природата е сътворена така: всичко гледа напред. Положително той обича това дете; но нима любовта му към другите ще намали любовта му към мене?“

И Атос си призна, че не очакваше толкова бързо заминаване; но Раул беше толкова щастлив, че всичко се изличи в душата на Атос при гледката на това щастие.

В десет часа всичко беше готово за заминаване. Когато Атос гледаше как Раул се качва на коня, към него се приближи един лакей от страна на госпожа дьо Шеврьоз. Тя беше заповядала да кажат на граф дьо Ла Фер, че е чула

за завръщането на младото й протеже, знае как се е отличило то в сражението и има голямо желание да го поздрави.

— Кажете на госпожа херцогинята — отговори Атос, — че господин виконтът се е качил вече на коня, за да отиде в двореца Люин.

После, след като даде нови напътствия на Гримо, Атос направи знак на Раул, че може да тръгне.

Впрочем като размисли, Атос видя, че може би отдалечаването на Раул от Париж в тая минута съвсем не е толкова лошо.

XIV. ОЩЕ ЕДНА КРАЛИЦА ТЪРСИ ПОМОЩ

Още сутринта Атос реши да предупреди Арамис и изпрати с писмо Блезоа, единствения слуга, останал при него. Блезоа завари Базен, когато обличаше черковната си дреха: тоя ден той трябваше да служи в Нотър Дам.

Атос поръча на Блезоа да се помъчи да говори лично на Арамис. Блезоа, снажен и простодушен момък, който помнеше само дадената му заповед, попита за абат д’Ербле н въпреки уверенията на Базен, че той не си е у дома, така настояваше, че Базен се разгневи не на шега. Като видя Базен в черковни дрехи, Блезоа не обърна особено внимание на твърденията му и поиска да влезе вътре, предполагайки, че под тая одежда се крият всички духовни добродетели, тоест търпение и християнска кротост.

Но Базен беше все още слуга на мускетар, когато кръвта преливаше в главата му. Той грабна дръжката на една метла и наложи Блезоа, като казваше:

— Вие оскърбихте църквата, приятелю; вие оскърбихте Църквата.

При тоя необикновен шум се показа Арамис, като открехна предпазливо вратата на спалнята си.

Базен пусна почтително метлата с единия край надолу, както пазачът при НотърДам отпуска алебардата си, а Блезоа погледна с укор цербера, извади писмото от джоба си и го подаде на Арамис.

— От граф ДЬО Ла Фер ли? — попита Арамис. ¦-Добре.

И се оттегли в стаята си, без да попита дори за причината на шума.

Блезоа се върна тъжно в странноприемницата „Гран Роа Шарлеман“. Атос го запита за дадената поръчка. Блезоа разказа всичко, както си беше.

— Глупак — каза Атос със смях, — значи ти не му съобщи, че аз съм те изпратил?

— Не, господине.

— А какво каза Базен, когато узна, че си мой слуга?

— О, господине, започна всякак да се извинява и ме накара да изпия две чаши чудесно мискетово вино с три-четири великолепни сухари. Но все пак той е дяволски груб. Клисар! Пфу!

В десет часа Атос, винаги точен, беше на Лувърския мост. Там се срещна с лорд Уинтър.

Двамата почакаха десетина минути.

Лорд Уинтър започна да се страхува, че Арамис няма да дойде.

— Търпение — каза Атос, като не откъсваше очи от улица дю Бак, — търпение! Ето един абат удря с юмрук минувач и се кланя на жена, това трябва да е Арамис.

Наистина това беше той: някакъв млад гражданин, зазяпал се, бе го опръскал с кал и веднага отлетя на десетина крачки от юмрука на Арамис. В същото време минаваше една от неговите духовни дъщери и тъй като тя беше млада и хубава, Арамис й се поклони с най-любезна усмивка.

След една минута той беше на моста. Можем да си представим как се прегръщаха двамата с лорд Уинтър.

— Къде отиваме? — попита Арамис. — Ще се бием ли, дявол да го вземе? Тая сутрин не взех шпагата си, трябва да се върна за нея у дома.

— Не — отговори лорд Уинтър, — ще направим посещение на нейно величество английската кралица.

— А, отлично! — каза Арамис. — Каква е целта на това посещение? — продължи той, като се наведе към ухото на Атос.

— Ей богу, нищо не зная! Може би искат от нас да засвидетелствуваме нещо.

— Дали не е за оная проклета история? — каза Арамис. — В такъв случай не ми се много ходи; там сигурно ще ни мъмрят, а аз не обичам това, откак сам мъмря другите.

— Ако това е така — рече Атос, — при нейно величество няма да ни води лорд Уинтър, защото и той ще си изпати: той е от нашите.

— А, да, наистина. Тогава да вървим.

Когато пристигнаха в Лувър, лорд Уинтър тръгна напред; впрочем пред вратата стоеше само един портиер. При дневната светлина Атос, Арамис и дори англичанинът можаха да забележат ужасната нищета на жилището, предоставено на нещастната кралица от едно скъперническо милосърдие. Обширни зали без всякакви мебели, попукани стени с оцеляла туктаме старинна позлата, незатварящи се прозорци и без стъкла; нито килими, нито стражи, нито слуги, ето кое веднага порази Атос; той мълчаливо обърна вниманието на спътника си на това, като го побутна с лакът и му показа немотията с очи.

— Мазарини живее по-добре — каза Арамис.

— Мазарини е почти крал — отговори Атос, — а кралица Анриет почти не е вече кралица.

— Ако вие бихте пожелали да бъдете остроумен, Атос — рече Арамис, — уверен съм, че бихте надминали клетия господин дьо Воатюр.

Атос се усмихна.

Както изглежда, кралицата ги чакаше с нетърпение, защото щом чу шум в залата пред стаята си, сама се появи на прага, за да посрещне приятелите в нещастието си.

— Влезте, господа, и бъдете добре дошли — каза тя.

Благородниците влязоха и останаха прави; но кралицата ги покани със знак да седнат и Атос пръв даде пример на подчинение. Той беше сериозен и спокоен; но Арамис се вбеси от това кралско бедствие: очите му изучаваха всеки нов знак на немотията.

— Вие разглеждате разкоша ми? — запита кралица Анриет, като обгърна с тъжен поглед стаята.

— Всемилостива господарке, моля ваше величество да

ме извини — отговори Арамис. — Но аз нямам сили да скрия негодуванието си, като виждам как при френския двор постъпват с дъщерята на Анри IV.

— Господинът не е ли военен? — се обърна кралицата към лорд Уинтър.

— Господинът е абат д’Ербле — отговори лордът. Арамис се изчерви.

— Всемилостива господарке, наистина аз съм абат, но против собственото си желание. Никога не съм чувствувал призвание към расото, а и то едва се държи на мене; аз съм готов винаги да стана отново мускетар. Днес сутринта, като не знаех, че ще имам честта да видя ваше величество, аз се натруфих с тия дрехи, но при все това ваше величество ще намери в мене най-предан слуга, готов да изпълни всяка ваша заповед.

— Господин кавалерът д’Ербле — забеляза лорд Уинтър — е един от тия храбри мускетари на негово величество крал Луи XIII, за които говорих на ваше величество.

После се обърна към Атос и продължи:

— А господинът е благородният граф дьо Ла Фер, чиято висока репутация е добре известна на ваше величество.

— Господа — каза кралицата, — преди няколко години аз бях заобиколена с благородници, съкровища, войска; по един знак на ръката ми всичко това беше готово да ми служи. А вижте с какво съм заобиколена сега! Това навярно ще ви изненада; но за изпълнението на плана, който трябва да ми спаси живота, ми остана само лорд Уинтър, приятел от двадесет години, и вие, господа, които виждам за първи път и които зная само като мои съотечественици.

— Това е достатъчно, всемилостива господарке — рече Атос и се поклони ниско, — ако животът на трима души може да спаси вашия.

— Благодаря ви, господа. Но изслушайте ме: аз съм не само най-окаяната кралица, но и най-нещастната майка, най-злочестата съпруга. Децата ми, поне две от тях, херцог Йоркски и принцеса Чарлът, са далеч от мене, във властта на честолюбци и врагове; кралят, съпругът ми, влачи в Англия такова жалко съществуване, че съвсем

слабо казано, търси смъртта Като избавление. Ето, господа, писмото, което той ми прати по лорд Уинтър. Четете. Атос и Арамис почнаха да отказват.

— Четете — повтори кралицата.

Атос прочете с висок глас познатото ни вече писмо, в което крал Чарлз питаше дали ще бъде приет във Франция.

— Е, и какво? — попита Атос, след като свърши четенето.

— Той отказа — отвърна кралицата.

Двамата приятели си размениха презрителна усмивка.

— А сега какво трябва да направим, всемилостива господарке? — каза Атос.

— Значи вие сте трогнати от моето нещастие? — запита кралицата покъртена.

— Аз имах честта да попитам ваше величество какво желаете да направим с господин д’Ербле за вас; ние сме готови.

— Ах, господине, вие наистина сте благороден човек! — извика кралицата с чувство на признателност, докато лорд Уинтър я гледаше и сякаш искаше да каже: „Нима не отговарях за тях?“

— А вие, господине? — се обърна кралицата към Арамис.

— Аз, всемилостива господарке, ще последвам графа навсякъде, където отиде, дори на смърт, без да питам защо; но когато става дума за служба на ваше величество — прибави той, като гледаше кралицата с младежки Жар, — ще тръгна пред господин графа.

— Добре, господа — каза кралицата, — щом е така, Щом желаете да услужите на една нещастна кралица, изоставена от цял свят, ето какво трябва да се направи за мене. Кралят е сам с няколко благородници, които всеки ден се страхува, че ще загуби, сред шотландци, на които не се доверява, макар и сам да е шотландец. Откак лорд Уинтър го остави, аз умирам от страх, господа. Е добре, аз искам твърде много може би, защото нямам никакво право да искам; идете в Англия, присъединете се към краля, бъдете негови приятели, негови пазачи, вървете от Двете му страни при сражение, придружавайте го в къщата, където непрекъснато се крият засади, по-опасни от

всички рискове на войната; и в замяна на тая жертва ви обещавам, господа, не да ви възнаградя — тая дума би ви оскърбила, — но да ви обичам като сестра и да ви предпочитам пред всичко друго, освен мъжа ми и децата ми, кълна се за това пред бога!

И кралицата вдигна бавно и тържествено очи към небето.

— Кога трябва да заминем, всемилостива господарке? — попита Атос.

— Значи сте съгласни? — радостно извика кралицата.

— Да, всемилостива господарке. Само че вие сте твърде щедри, като ни обещавате дружба, която стои над нашите заслуги. Ние служим на бога, всемилостива господарке, като служим на един тъй нещастен крал и на такава добродетелна кралица. Всемилостива господарке, ние сме ваши телом и духом.

— О, господа — извика кралицата, трогната до сълзи, — това е първата минута на радост и надежда от пет години насам. Да, вие служите на бога; властта ми е много слаба и не може да ви възнагради; вас ще ви възнагради бог, който знае колко е пълно сърцето ми с благодарност към вас и към него. Спасете съпруга ми, спасете краля и макар че земната награда за великодушната постъпка не ви блазни, позволете ми да се надявам, че ще ви видя отново и ще имам възможност да ви благодаря лично. Между това аз оставам тук. Имате ли някаква молба към мене? Отсега нататък аз съм ви приятелка; и тъй като вие се заехте с моите работи, аз трябва да се заема с вашите.

— Всемилостива господарке, аз ви моля само да се молите за нас — каза Атос.

— А аз съм сам на света — рече Арамис — и няма кому другиму да служа.

Кралицата им протегна ръката си, която те целунаха, и каза тихо на лорд Уинтър:

— Ако ви дотрябват пари, милорде, не се колебайте нито минута, счупете скъпоценните украшения, които ви дадох, извадете диамантите от тях и ги продайте на някой евреин: за тях ще получите петдесет-шестдесет хиляди ливри; изразходвайте ги, ако е необходимо, но нека тия

благородници живеят така, както заслужават, тоест кралски.

Кралицата беше приготвила две писма: едното беше написала сама, а другото — дъщеря й, принцеса Анриет. Двете бяха адресирани до краля Чарлз. Тя даде едното на Атос, а другото на Арамис, за да може всеки от тях да се представи с нещо пред краля, ако съдбата ги раздели. След това те се оттеглиха.

Долу на стълбата лорд Уинтър се спря.

— Вървете в една посока, господа — каза той, — а аз ще тръгна в друга, за да не събудим подозрения. Довечера в девет часа ще се срещнем при арката Сен Дени. Най-напред ще тръгнем с моите коне, докато им държат силите, а после ще вземем пощенските. Още веднъж ви благодаря, мили приятели, от мое име и от името на кралицата.

Тримата благородници си стиснаха ръцете. Лорд Уинтър тръгна по улица Сент Оноре, а Атос и Арамис останаха заедно.

— Е, какво ще кажете за това, мили графе? — попита Арамис, когато останаха сами.

— Лоша работа, много, лоша — отговори Атос.

— Но вие се заехте за нея с ентусиазъм?

— Както и винаги бих се заел със защитата на един велик принцип, мили д’Ербле. Кралете могат да бъдат силни само чрез дворянството, но и дворянството може да бъде мощно само чрез кралете. Значи като поддържаме монархиите, ние поддържаме самите себе си.

— Там ще ни убият — каза Арамис. — Аз мразя англичаните, те са груби като всички хора, които пият бира.

— А по-добре ли е да останем тук — възрази Атос — и да се поразходим до Бастилията или до Венсенската кула за съдействието ни при бягството на господин дьо Бофор? Наистина, Арамис, повярвайте ми, няма за какво да съжаляваме. Ние избягваме затвора и действуваме като герои — изборът е лесен.

— Така е; но за каквото и да се заловим, мили мой, не можем да избегнем един въпрос, много глупав, зная, но много необходим: имате ли пари?

— Около стотина пистола, които ми изпрати арендаторът, преди да замина от Бражелон; но петдесет от тях

трябва да оставя на Раул: един млад благородник трябва да живее прилично. Следователно имам около петдесет пистола. А вие?

— Аз? Уверен съм, че ако обърна всички джобове и претърся всички чекмеджета, няма да намеря и десет луидора. За щастие лорд Уинтър е богат.

— Лорд Уинтър е разорен засега, защото доходите му получава Кромуел.

— Ето кога щеше да ни бъде полезен барон Портос — забеляза Арамис.

— Ето кога съжалявам за д’Артанян — каза Атос.

— Каква натъпкана кесия!

— Каква смела шпага!

— Тогава да ги примамим.

— Тая тайна не е наша, Арамис; повярвайте ми, не трябва да я доверяваме на никого. Освен това като постъпим тъй, ще излезе, че се съмняваме в собствените си сили. Нека съжаляваме в себе си, но да не говорим.

— Имате право. Какво ще правите до довечера? Аз съм принуден да отложа две работи.

— А могат ли да се отложат тия две работи?

— Ех, налага се?

— А какви са?

— Най-напред дуел с коадютора, когото срещнах снощи у госпожа дьо Рамбуйе и който се опита да държи особен тон с мене.

— Пфу! Свада между свещеници! Дуел между съюзници!

— Какво да се прави, мили мой. Той е свадлив, аз също; той тича по жени, аз също; расото му тежи, а и на мене ми омръзна; понякога ми се струва, че той е Арамис, а аз съм коадюторът — толкова много си приличаме. Тоя Созий ми дотяга и ме засенчва; освен това той е безразсъден човек, който ще погуби партията ни. Убеден съм, че ако бих му ударил плесница като на оня гражданин, който днес сутринта ме изпръска с кал — тогава работите биха взели съвсем друг обрат.

— А аз мисля, мили Арамис, че това би изменило само лицето на господин дьо Рец — спокойно отговори Атос. — Затова послушайте ме: оставете работите така, както са си; сега вие двамата поотделно не принадлежите на

себе си; вие принадлежите на английската кралица, а той — на фрондата. И така, ако вашата втора работа, за която съжалявате, че не можете да изпълните, не е по-важна от първата…

— О, тя е много важна.

— Тогава свършете я веднага.

— За нещастие не е в моята власт да я изпълня, когато си искам. Тя е определена за вечерта, късно вечерта.

— Разбирам, посред нощ — усмихнато забеляза Атос.

— Почти.

— Какво да се прави, мили мой? Тия работи могат да се отлагат и вие ще ги отложите, още повече че след завръщането си ще имате подходящо извинение …

— Да, ако се завърна.

— А ако не се завърнете, не е ли все едно? И така, бъдете малко разумен. Хайде, Арамис, вие не сте вече на двадесет години, мили приятелю.

— За най-голямо съжаление, дявол да го вземе! Ах, ако бях на двадесет!

— Да, тогава сигурно щяхте да извършите доста лудории! Но време е да се разделим: аз трябва да направя две посещения и да напиша едно писмо. Елате да ме вземете в осем часа или не е ли по-добре да ви чакам за вечеря в седем часа?

— Много добре. Аз трябва да направя двадесет посещения и да напиша също толкова писма.

С това те се разделиха. Атос посети госпожа дьо Вандом, разписа се у госпожа дьо Шеврьоз и написа на д’Артанян следното писмо:

И той изпрати писмото с Блезоа.

В определения час пристигна Арамис: беше облечен като кавалер, със старата limara отстрани, която вадеше толкова често и която сега беше готов да вади повече от когато и да е.

— Знаете ли — каза той, — струва ми се, че не направихме добре, дето заминаваме, без да оставим нито един ред за сбогом на Портос и д’Артанян.

— Всичко е вече направено, мили приятелю — отговори Атос. — Аз помислих за това и се сбогувах с двамата за вас и за мене.

— Вие сте чуден човек, мили графе, нищо не забравяте.

— Е какво, примирихте ли се с това пътешествие?

— Напълно; и сега, като поразмислих, дори се радвам много, че напускам Париж в тоя момент.

— И аз също — отвърна Атос. — Само съжалявам, че не успях да прегърна д’Артанян; но тоя демон е толкова хитър, че веднага би се досетил каква е работата.

В края на вечерята се върна Блезоа.

— Господине, ето отговора на господин д’Артанян — каза той.

— Но аз не ти казах да дочакаш отговор, глупако — рече Атос.

— Аз си тръгнах, без да чакам, но той ми заповяда да се върна и ми даде ето това.

Той подаде малка кожена торбичка, кръгла и звънтяща.

Атос я отвори и извади най-напред бележката със следното съдържание:

Атос се усмихна и прекрасните му очи се замрежиха от сълзи. Значи д’Артанян, когото винаги бе обичал нежно, все още го обичаше, макар че беше станал мазаринист.

— Наистина, ето петдесетте луидора — каза Арамис, като ги изсипа на една маса, — всичките с лика на крал Луи XIII. Е добре, какво смятате да правите с тия пари, графе? Ще ги задържите или ще ги върнете?

— Ще ги задържа, Арамис, дори и да нямах нужда от тях, пак щях да ги задържа. Това, което се предлага с чисто сърце, трябва да се приеме с чисто сърце. Вземете двадесет и пет за себе си, Арамис, и ми дайте останалите двадесет и пет.

— Чудесно, много се радвам, че сте на едно мнение с мене. А сега да тръгваме ли?

— Ако желаете. Но нямате ли слуга?

— Не, това говедо Базен има глупостта да стане клисар и сега не може да напусне Нотър Дам.

— Добре, вземете Блезоа, когото не зная какво да правя, защото имам вече Гримо.

— На драго сърце — отговори Арамис. В тая минута на прага се появи Гримо.

— Готово — рече той с обикновения си лаконизъм. — И така, да тръгваме — каза Атос.

Двамата слуги

слава богу! Пристигам

Наистина конете бяха вече оседлани. също бяха готови за път.

На ъгъла на кея те срещнаха Базен, който тичаше запъхтян.

— Ах, господине — извика той, навреме.

— Какво има?

— Господин Портос току-що беше у вас и ви остави ето това, като каза, че то е много бързо и че трябва да ви се предаде преди заминаването.

— Добре — каза Арамис, като взе една кесия, която му подаваше Базен, — какво е това?

— Чакайте, господин абат, има и писмо.

— Ти знаеш, казах ти вече веднъж, че ако ме наречеш другояче, а не кавалер, ще ти строша кокалите. Дай писмото.

— Но как ще четете? — попита Атос. — Тъмно е като в рог.

— Чакайте — каза Базен.

Той секна огън и запали една усукана свещичка, с която палеше вощениците си. При светлината на тая свещичка Арамис прочете:

— Е, какво ще кажете на това? — попита Арамис.

— Ще кажа, мили д’Ербле, че е почти светотатство да се съмняваме в провидението, когато имаме такива приятели.

— И така?

— И така, да си разделим пистолите на Портос, както си разделихме луидорите на д’Артанян.

След подялбата при светлината на Базеновата свещичка двамата приятели тръгнаха на път.

Четвърт час по-късно те бяха край арката Сен Дени, където ги чакаше лорд Уинтър.

XV. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ ПЪРВИЯТ ПОРИВ Е ВИНАГИ НАЙ-ПРАВИЛНИЯТ

Тримата благородници тръгнаха по Пикардийския път, който им беше толкова познат и който събуждаше у Атос и Арамис някои най-живописни спомени от младостта им.

— Ако Мускетон беше с нас — каза Атос, когато стигна мястото, където бяха влезли в спор с работниците, които настилаха пътя с камъни, — как щеше да се разтрепери, като минава оттук! Спомняте ли си, Арамис? Точно тук получи той знаменития куршум.

— Честна дума, бих му простил това, защото сам треперя при тоя спомен; ето там, зад това дърво, мислех, че всичко е свършено с мене.

Продължиха пътя. Скоро и Гримо си спомни нещо. Пред странноприемницата, където едно време господарят му и той бяха извършили такова великолепно пиршество, Гримо се приближи до Атос, показа му отдушника на избата и каза:

— Надениците!

Атос се разсмя и тая лудория му се стори толкова забавна, както ако му бяха разказали за младежката шега на някой друг.

Най-после, след два дни и една нощ път, надвечер, при великолепно време, те пристигнаха в Булон, тогава почти пуст град, целият построен на възвишение; това, което сега се нарича „долният град“, тогава не съществуваше. Булон беше мощна крепост.

Като пристигнаха до градските врати, лорд Уинтър каза:

— Господа, да постъпим тук както в Париж: да се разделим, за да избегне подозренията. Тук аз знам една странноприемница; тя се посещава слабо, но съдържателят й ми е напълно предан. Ще отида в нея, зашото там трябва да има писма за мене; а вие идете в някоя градска странноприемница, например в „Шпагата на Великия Анри“; подкрепете се и след два часа бъдете на насипа; нашата лодка трябва да ни чака там.

Предложението бе прието. Лорд Уинтър продължи пътя си по външните булеварди, за да влезе през друга врата, а двамата приятели влязоха през тая врата, пред която се намираха; след двеста крачки те видяха посочената странноприемница.

Поръчаха да нахранят конете, но без да ги разседлават; слугите седнаха да вечерят — беше вече доста късно, — а двамата господари, изгарящи от нетърпение да отплават по-скоро, им определиха среша на насипа, като им заповядаха да не говорят с никого. От само себе си се разбира, че тая заповед се отнасяше само за Блезоа; за Гримо тя вече отдавна беше станала излишна.

Атос и Арамис слязоха към пристанището.

Изпрашените им дрехи и непринуденото им държане, белег на хора, свикнали към пътешествия, привлякоха вниманието на няколко души, които се разхождаха.

Те забелязаха, че появата им направи особено впечатление на едного. Тоя човек, на когото и те обърнаха внимание по същите причини, по които тях самите ги бяха забелязали другите, ходеше печално назад-напред по насипа. Щом ги видя, той не откъсна погледа си от тях и, изглежда, изгаряше от желание да им заговори.

Тоя човек беше млад и бледен; очите му имаха такъв неопределен син цвят, че сякаш можеха да се менят като очите на тигър, в зависимост от цветовете, които отразяваха; вървежът му, въпреки бавността и несигурността при завоите, беше твърд и смел; той беше облечен в черно и доста ловко носеше дълга шпага.

На насипа Атос и Арамис се спряха да погледат една малка

лодка, вързана за кол и съвсем готова за отплуване.

— Навярно е нашата — каза Атос.

— Да — отговори Арамис, — а вероятно оная там шалупа ще ни закара на местоназначението ни. Сега само — продължи той — дано лорд Уинтър не ни накара да го чакаме. Тук съвсем не е весело: не се вижда нито една жена.

— Шт! — рече Атос. — Слушат ни.

Наистина докато двамата приятели разглеждаха заедно лодката, разхождащият се млад човек мина няколко пъти зад тях и се спря, като чу името лорд Уинтър; но лицето му не изрази нищо особено при това име и можеше да се сметне, че се е спрял случайно.

— Господа, извинете ме за моето любопитство — каза той, като се поклони много учтиво и непринудено, — но виждам, че идвате от Париж или най-малкото не сте тукашни.

— Да, идваме от Париж, господине — отговори Атос също тъй учтиво. — С какво можем да ви услужим?

— Господине — продължи младият човек, — ще бъдете ли тъй добър да ми кажете дали е вярно, че господин кардинал Мазарини не е вече министър?

— Чуден въпрос — забеляза Арамис.

— Той е и министър, и не е министър — отвърна Атос. — Тоест половината Франция го гони, а той с интриги и обещания кара другата половина да го поддържа: това може да продължава много дълго, както виждате.

— На късо казано, господине — каза непознатият, — той не е избягал и не е в затвора, нали?

— Не, господине, поне засега.

— Господа, много ви благодаря за вашата любезност — рече младият човек и се отдалечи.

— Какво ще кажете за тоя разпитвач? — попита Арамис.

— Скучаещ провинциалист или шпионин, който събира сведения.

— И вие му отговорихте така?; — Нямах основание да му отговоря другояче. Той беше

учтив с мене и аз бях учтив с него.

— Но все пак ако той е шпионин …

— Какво може да направи един шпионин? Сега не сме във времето на кардинал дьо Ришельо, който само по едно подозрение затваряше пристанищата.

— Все пак не направихте добре, като му отговорихте така — каза Арамис, като следеше с очи младия човек, който изчезваше зад дюните.

— А вие — забеляза Атос, — вие забравяте, че постъпихте много неблагоразумно като произнесохте името на лорд Уинтър. Не забелязахте ли, че тоя млад човек се спря, когато чу името му?

— Толкова по-голямо основание имахте да го поканите да си продължи пътя, когато ви заговори.

— Значи да се скарам — рече Атос.

— А откога се плашите да се скарате?

— Плаша се да се скарам винаги, когато ме чакат някъде и когато скарването може да ми попречи да отида. Впрочем искате ли да ви призная нещо? На мене също ми се искаше да видя тоя млад човек отблизо.

— Защо?

— Арамис, вие ще ми се подигравате; Арамис, вие ще кажете, че повтарям все едно и също нещо; ще ме наречете страхливият духовидец.

— После?

— Как ви се струва, на кого прилича тоя млад човек?

— От лоша или от добра страна? — попита Арамис и се засмя.

— От лоша — и доколкото мъж може да прилича на жена.

— А, дявол да го вземе, вие ме карате да се замисля! — извика Арамис. — Не, разбира се, вие не сте духовидец, мили приятелю, и сега, като размислих, виждам, че наистина имате право: тия тънки, прибрани устни, тия очи, които сякаш се подчиняват само на разума и никога на сърцето. Това ще е някое произведение на миледи.

— Вие се шегувате, Арамис.

— Просто по навик; защото, кълна ви се, аз също като вас не бих искал да срещна това змийче на пътя си.

— А, ето и лорд Уинтър — каза Атос.

— Отлично — забеляза Арамис, — сега току виж, че слугите ни закъснели.

— Не, ето ги, на двадесет крачки след милорда. Познавам Гримо по вирнатата глава и дългите крака. Тони носи карабините ни.

— Значи ще отплуваме през нощта? — попита Арамис, като погледна на запад, където от слънцето оставаше само златен облак, който се потопяваше в морето и гаснеше постепенно.

— Вероятно — отговори Атос.

— По дяволите! — продължи Арамис. — Не обичам много морето и денем, а нощем още повече; шумът на вълните, ревът на вятъра, ужасното клатушкане — признавам си, че бих предпочел манастира в Ноази.

Атос се усмихна с тъжната си усмивка, защото очевидно мислеше за друго нещо, докато слушаше това, което казваше приятелят му, и тръгна към лорд Уинтър.

Арамис го последва.

— Какво му е на нашия приятел? — попита той. — Прилича ми на Дантевите грешници, на които сатаната е извил шиите и които гледат петите си. Какво гледа постоянно зад себе си?

Като ги забеляза, лорд Уинтър ускори крачките си и се приближи до тях с изненадваща бързина.

— Какво ви е, милорде? — попита Атос. — Защо сте

се запъхтял?

— Нищо — отвърна лорд Уинтър, — нищо. Но като минавах край дюните, стори ми се …

И той пак се озърна. Атос погледна Арамис.

— Но да вървим — продължи Уинтър, — да вървим. Лодката навярно ни чака, а ето и шалупата ни стои на котва. Виждате ли я от тука? Бих искал да бъда вече на нея.

И той се озърна отново.

— Да не сте забравили нещо? — попита Арамис.

— Не, просто съм загрижен.

— Той го е видял — пошепна Атос на Арамис.

Те бяха стигнали до стълбата, която водеше в лодката. Лорд Уинтър поръча да слязат най-напред слугите с оръжията и носачите с багажа, а след това вече започна да слиза сам.

В тая минута Атос забеляза един човек, който вървеше по морския бряг, успореден на насипа, и бързаше към

срещуположния край на пристанището, разположен на двадесетина крачки от тях, като че ли възнамеряваше оттам да следи заминаването им.

Вече се мръкваше, но на Атос се стори, че позна в младия човек същия, който ги беше разпитвал.

„Охо — помисли си той, — дали наистина това не е шпионин и дали не мисли да попречи на отплуването ни?“

Но ако непознатият имаше това намерение, беше вече малко късно да го изпълни; ето защо Атос също слезе По стълбата, без да го губи от погледа си. Съкращавайки пътя си, младият човек се показа на един шлюз.

— Сигурно ни крои нещо — каза Атос. — Но все пак да отплаваме, а когато бъдем в открито море, нека заповяда.

И Атос скочи в лодката, която тръгна веднага и почна да се отдалечава под ударите на греблата на четирима яки мъже.

Но младият човек продължи да следва или по-скоро да изпреварва лодката. Тя трябваше да мине по тесния проток между края на насипа, където се намираше току-що запаленият фар, и една надвесена скала. Отдалече те видяха как той се качи на скалата, за да бъде над лодката, когато тя минава.

— Положително тоя млад човек е шпионин — каза Арамис на Атос.

— Какъв млад човек? — попита лорд Уинтър, като се обърна.

— Но тоя, който все вървеше след нас, който ни заговори и който ни чака ей там: вижте!

Лорд Уинтър се извърна и погледна натам, където Арамис сочеше с пръст. Фарът осветяваше ярко тесния проток, през който трябваше да минат, и скалата на която стоеше прав младият човек, гологлав и със скръстени ръце.

— Той е! — извика лорд Уинтър, като сграбчи ръката на Атос. — Той е! Преди малко ми се стори, че го познах: значи не съм се излъгал.

— Кой е той? — попита Арамис.

— Синът на миледи — отговори Атос.

— Монахът! — извика Гримо.

Младият човек чу тия думи; можеше да се помисли, че се готви да се хвърли долу — толкова се беше навел на края на скалата, над морето.

— Да, аз съм, чичо; аз, синът на миледи; аз, монахът; аз, секретарят и приятелят на Кромуел — и аз ви зная, вас и вашите спътници.

В лодката имаше трима мъже, безспорно храбри, в мъжеството на които никой не би се осмелил да се съмнява. Е добре, при тоя глас, при тоя тон, при тия движения те почувствуваха как тръпки от ужас полазиха по гърбовете им.

Колкото, за Гримо, косата на главата му настръхна и от челото му течеше пот.

— А! — каза Арамис. — Значи той е племенникът, той е монахът, той е синът на миледи, както сам казва?

— Уви, да! — измърмори лорд Уинтър.

— Тогава чакайте! — рече Арамис. И с ужасното хладнокръвие, с което се отличаваше в

най-критичните минути, той взе от ръцете на Тони единият от двата мускета, зареди го и се прицели в човека, който стоеше прав на скалата като ангела на проклятието.

— Огън! — викна Гримо извън себе си.

Атос улови дулото на карабината и спря изстрела.

— Дявол да ви вземе! — извика Арамис. — Толкова добре се бях прицелил, че щях да му забия един куршум право в гърдите.

— Достатъчно е, че убихме майка му — глухо отговори Атос.

— Майка му беше злодейка; тя причини зло на всички ни и на ония, които ни бяха мили.

— Да, но синът и не ни е направил нищо.

Гримо, който се беше надигнал да види резултата от изстрела, плесна ръце и се отпусна отчаяно на пейката. Младият човек избухна в смях.

— А, вие сте, точно вие! — извика той. — Сега ви зная.

Острият му. смях и заплашителните му думи минаха

над лодката и отнесени от вятъра, замряха в далечината.

Арамис потрепера.

— Успокойте се — каза Атос. — Какво, не сме ли

мъже?

— Мъже сме — отговори Арамис, — но тоя там е демон. Я попитайте чичо му: зле ли постъпих, като исках да го отърва от милия му племенник?

Лорд Уинтър отговори само с въздишка.

— Всичко щеше да се свърши — продължи Арамис, — Наистина, Атос, страх ме е, че поради вашето благоразумие извърших една глупост.

Атос улови ръката на лорд Уинтър и се помъчи да промени разговора.

— Кога ще пристигнем в Англия? — запита той. Но лордът не чу въпроса му и не отговори.

— Слушайте, Атос — каза Арамис, — може би още не е късно. Вижте, той е все още на същото място.

Атос се обърна с усилие: очевидно мъчително му беше да гледа тоя млад човек.

Наистина той продължаваше да стои прав на скалата, окръжен от светлината на фара като с ореол.

— Но какво прави той в Булон? — попита Атос, това олицетворение на разума, който във всичко търсеше причините и не се грижеше много за следствията.

— Той ме следеше, следеше — каза лорд Уинтър; тоя път той чу гласа на Атос, защото думите съвпадаха с мислите му.

— За да ви следи, приятелю мой, той трябваше да знае за заминаването ни — възрази Атос. — Освен това, по всяка вероятност, той е пристигнал тук преди нас.

— В такъв случай нищо не разбирам! — рече англичанинът и поклати глава като човек, който смята за безполезно да се бори с една свръхестествена сила.

— Положително, Арамис, мисля, че сбърках, като ви попречих да стреляте — каза Атос.

— Мълчете — отговори Арамис, — вие ще ме накарате да заплача, ако можех.

Гримо изпусна глухо ръмжене, което по-скоро приличаше на рев.

В тая минута ги извикаха от шалупата. Кормчията отговори и лодката се приближи до нея.

За една минута пътниците, слугите им и багажът бяха на борда. Шкиперът чакаше само тях, за да тръгне. Щом стъпиха на палубата, шалупата вдигна котва и пое към Хастингс, където те трябваше да слязат.

Тримата приятели хвърлиха неволно последен поглед към скалата, където още се виждаше заплашителната сянка, която ги преследваше.

След това до тях долетяха думите на последната заплаха:

— Довиждане, господа, ще се видим в Англия!

XVI. ’ТЕ DEUM-ЪТ ЗА ПОБЕДАТА ПРИ ЛАНС

Оживлението, което кралица Анриет забеляза и причината на което тя напразно търсеше, беше предизвикано от победата при Ланс. Господин принцът изпрати с известие господин херцог дьо Шатийон, който бе допринесъл доста много за тази победа; освен това той му поръча да окачи под сводовете на Нотър Дам двадесет и две знамена, взети от лотарингците и испанците.

Това известие имаше решително влияние: то завършваше спора с парламента в полза на двора. Всички данъци, на които се противеше парламентът, бяха изискани под предлог, че трябва да се поддържа честта на Франция, к със смелата надежда да се разбие неприятелят. И тъй като след битката при Нордлинген се търпяха само поражения, парламентът имаше прекрасната възможност да иска обяснение от господин Мазарини за победите, все обещавани от него и все отлагани. Но тоя път сражението беше дадено и се постигна победа, пълна победа. Всички разбраха, че това е двойно тържество за двора: победа над външните врагове и победа над вътрешните врагове. Дори младият крал, като чу тая новина, извика:

— А, господа членове на парламента, ще видим какво ще кажете сега.

За тия думи кралицата притисна до сърцето си царственото дете, високомерните и своеволни наклонности на което тъй добре хармонираха с нейните. Същата вечер беше свикан съвет, на който поканиха маршал дьо Ла Мейере и господин дьо Вилроа, защото бяха мазаринисти, Шавини и Сегие, защото мразеха парламента, и Гито и Коменж, защото бяха предани на кралицата.

Решенията на съвета останаха в пълна тайна. Узна се само, че следващата неделя в Нотър Дам ще бъде отслужен Те Deum в чест на победата при Ланс.

И така, следващата неделя парижаните се събудиха във весело очакване: по това време Те Deum-ът беше голямо събитие. Тогава не се злоупотребяваше с тая церемония и тя правеше силно впечатление. Слънцето сякаш участвуваше в тържеството: то изгря лъчезарно и

позлати мрачните кули на катедралата, вече препълнена с народ; най-тъмните улици на стария град добиха празничен вид и по крайбрежните улици се виждаха дълги върволици граждани, занаятчии, жени и деца, отиващи към Нотър Дам, подобно на река, която тече назад към извора си.

Дюкянчетата бяха пусти, къщите затворени; всеки искаше да види младия крал с майка му и прословутия кардинал Мазарини, когото мразеха толкова силно, че никой не искаше да пропусне присъствието му.

Впрочем сред тоя безброен народ цареше най-голяма свобода; всички мнения се изказваха открито и тръбяха, тъй да се каже, за бунт, както хилядите камбани на всички парижки черкви биеха за Те Deum-a. Длъжността на градската полиция се изпълняваше от самия град, затова нищо не пречеше на тоя концерт от обща омраза и не спираше думите на злите езици.

Все пак от осем часа сутринта гвардейският полк на кралицата, под командата на Гито и на неговия помощник и племенник Коменж, с тръби и барабани начело, се построи от Пале Роял до Нотър Дам. Винаги жадни за военна музика и бляскави униформи, парижаните гледаха спокойно тая маневра.

Фрике се премени празнично и под предлог, че има оток, който си направи веднага, като вкара под едната си буза безброй кокички от череши, получи от началника си Базен отпуска за целия ден.

Отначало Базен му отказа: той беше в лошо настроение, първо, по случай заминаването на Арамис, който не му каза къде отива, и второ, защото трябваше да участвува в молебен за победа, която не се съгласуваше с неговите мнения. Както ни е известно, Базен беше фрондьор и ако можеше да се отлъчи при такова тържество като обикновено детечетец, той сигурно щеше да се обърне към архиепископа със същата молба, с която Фрике се обърна към него. И така, както казахме, отначало той отказа да му даде отпуск, но отокът толкова се увеличи по обем пред очите на самия Базен, че за честта на четците в катедралата, които биха се изложили с едно такова обезобразяване, се видя най-после принуден да отстъпи, макар и с мърморене. Щом излезе от черквата, Фрике изплю отока си и направи с ръцете си едно от тия движения, които осигуряват превъзходство на парижкия уличен хлапак над другите хлапаци по света; а що се отнася до странноприемницата, той, разбира се, се беше отървал оттам под предлог, че трябва да присъствува на службата в Нотър Дам.

И така Фрике беше свободен и както го видяхме, бе облякъл най-разкошните си дрехи. Забележително украшение на особата му беше една от тия неописуеми шапки, които са нещо средно между баретата от средните векове и шапката от времето на Луи XIII. Когато фабрикуваше тая чудна шапка, майка му, по прищявка или поради липса на еднакъв плат, не се загрижи много да подбере цветовете; така че шедьовърът на шапкарското изкуство през седемнадесетия век излезе от едната страна жълт и зелен, а от другата — бял и червен. Но Фрике, който изобщо обичаше разнообразието в цветовете, се гордееше още повече с това.

Щом излезе от Базен, Фрике затича към Пале Роял; там пристигна в същата минута, когато гвардейският полк излизаше от двореца; и тъй като идваше само за да се наслади на гледката му и да послуша музиката му, тръгна пред полка, биейки барабан с две каменни плочки, а след това подражавайки с уста тръбите, за което много пъти беше получавал похвали от любителите на подражателната хармония.

Това забавление продължи от бариерата де Сержан до площада Нотър Дам и през цялото време Фрике изпитваше истинска наслада. Но когато полкът се спря и при развръщането ротите проникнаха до сърцето на стария град, достигайки края на улица Сен Кристоф, близо до улица Кокатрикс, където живееше Брусел, тогава Фрике си спомни, че още не е закусвал, и се замисли накъде да обърне стъпките си, за да изпълни тая важна дневна работа. След като размисли зряло, той реши, че трябва да го нагости съветникът Брусел.

Ето защо той препусна нататък, пристигна съвсем запъхтян пред вратата на съветника и заблъска силно. Отвори му майка му, старата слугиня на Брусел. — Защо си дошъл, безделнико? — попита тя. — Защо не си в Нотър Дам.

Бях там, майко Нанет — отговори Фрике, — но видях, че там стават такива неща, за които трябва да се предупреди господин Брусел. И с позволението на господин Базен — нали знаете, майко Нанет, господин Базен клисаря? — дойдох да поговоря с господин Брусел.

— И какво искаш да кажеш на господин Брусел, маймуно?

— Искам да поговоря с него лично.

— Не може, той работи.

— Тогава ще почакам — каза Фрике, като се надяваше да използува добре времето.

И той се изкачи бързо по стълбата. Госпожа Нанет тръгна по-бавно след него.

— Но най-после какво искаш от господин Брусел? — попита тя.

— Искам да му кажа, че тук идва целият гвардейски полк — отговори Фрике, викайки колкото му глас държи. — И тъй като чух да говорят навсякъде, че дворът не го гледа с добро око, дойдох да го предупредя да се пази.

Брусел чу вика на младия хубостник и възхитен от крайното му усърдие, слезе в долния етаж, защото наистина работеше в кабинета си на втория етаж.

— Е, приятелю — каза той, — какво ни интересува гвардейският полк? Да не си луд, че вдигаш такава врява? Не знаеш ли, че тия господа винаги правят така и че обикновено полкът се строява по пътя, където ще мине кралят?

Фрике се престори на учуден и започна да мачка с ръце новата си шапка.

— Не е чудно, че знаете това, господин Брусел — рече той. — Вие знаете всичко. Но аз, ей богу, не знаех и мислех да ви услужа. Не ми се сърдете за това, господин Брусел.

— Напротив, мое момче, напротив, и твоето усърдие ми харесва. Нанет, я вижте де са кайсиите, които вчера ни

прати госпожа дьо Лонгвил от Ноази, и дайте половин дузина от тях на сина си с един краищник пресен хляб.

— благодаря ви, господин Брусел, благодаря ви — викна Фрике. — Точно кайсиите обичам най-много.

Брусел отиде при жена си и поиска да закуси. Беше девет часа и половина. Съветникът седна край прозореца. Улицата беше съвсем пуста, но в далечината, като прилив на море, се чуваше бученето на народните вълни, които се увеличаваха вече около Нотър Дам.

Това бучене се удвои, когато д’Артанян се появи с една рота мускетари и се разположи пред входа на Нотър Дам, за да охранява черковната служба. Той беше казал на Портос да се възползува от случая, за да види церемонията, и Портос, в парадна униформа, яхна най-хубавия си кон и дойде като почетен мускетар, както едно време толкова често правеше д’Артанян. Сержантът на ротата, стар войник от испанските войни, позна Портос, отдавнашен другар, и скоро запозна всичките си подчинени с подвизите на тоя великан, гордост на едновремешните Тревилови мускетари. Портос не само беше приет добре в ротата, но дори го гледаха с възхищение.

В десет часа топът на Лувър извести за излизането на краля. Народът се завълнува зад неподвижните мускети на гвардията като върховете на дърветата, разклащани и превивани от вихър. Най-после в позлатена карета се появи кралят с кралицатамайка. След тях идваха десет други карети с придворните дами, висшите служители в кралския дом и целият двор. — Да живее кралят! — завикаха от всички страни. Младият крал погледна важно от прозорчето на каретата, направи доста признателна гримаса и дори леко кимна с глава, което удвои виковете на тълпата.

Шествието мина бавно и употреби близо половин час, за да стигне от Лувър до площада Нотър Дам. Тук то се скри постепенно под огромните сводове на мрачната катедрала и божествената служба започна.

В същата минута, когато дворът заемаше местата си,; една карета с герба на Коменж се отдели от върволицата придворни карети, тръгна бавно и се спря в края на улица Сен Кристоф, съвсем пуста. Там четирима гвардейци и един полицейски пристав, които я придружаваха, се качиха в тежката кола и спуснаха завеските,; след това през предварително направена дупчица полицейският пристав почна да гледа по дължината на улица Кокатрикс, сякаш чакаше някого да дойде. нали

Всички бяха заети с церемонията и никой не забеляза нито каретата, нито предпазните мерки, взети от седналите в нея. Само зоркото око на Фрике можеше да не пропусне това явление; но Фрике беше седнал да се наслади на кайсиите си върху корниза на една къща до Нотър Дам. Оттам той виждаше краля, кралицата и господин Мазарини и слушаше молебена, като че ли сам го служеше.

Към края на богослужението кралицата видя, че Коменж чака прав край нея потвърждение на заповедта, дадена от нея още преди напускането на Лувър, и каза полугласно:

— Вървете, Коменж, и бог да ви помага!

Коменж излезе веднага от черквата и отиде на улица Сен Кристоф.

Като видя тоя хубав офицер, следван от двама гвардейци, Фрике тръгна след него от любопитство, още повече че церемонията свършваше и кралят сядаше обратно в каретата си.

Щом забеляза Коменж в края на улица Кокатрикс, полицейският пристав каза нещо на кочияша, който веднага закара колата си пред вратата на Брусел.

Коменж чукаше по вратата в същото време, когато колата спря.

Фрике чакаше зад Коменж да отворят вратата.

— Какво правиш тук, проклетнико? — попита Коменж.

— Чакам да вляза у господин Брусел, господин офицер! — отговори Фрике с тоя гален тон, който в някои случаи тъй добре умее да взема парижкият уличен хлапак.

— Значи той живее тук?

— Да, господине.

— На кой етаж?

— Той заема цялата къща — каза Фрике. — Тя е негова.

— Но де седи обикновено?

— Работи на втория етаж., но се храни на първия; сега навярно обядва, защото е пладне.

— Добре — рече Коменж.

В тая минута вратата се отвори. Офицерът разпита лакея и узна, че господин Брусел си е у дома и наистина обядва. Коменж тръгна след лакея, а Фрике тръгна след Коменж.

Брусел седеше край масата със семейството си: точно срещу него жена му, отстрани — двете му дъщери, а в края на масата — син му, Лувиер, когото видяхме през време на приключението със съветника, вече напълно оправил се от нещастието. Чувствувайки се съвсем здрав, добродушният човек опитваше хубавите плодове, изпратени му от госпожа дьо Лонгвил.

Когато лакеят поиска да отвори вратата, за да доложи за гостите, Коменж го спря, сам отвори вратата и се намери пред тая семейна картина.

При вида на офицера Брусел се разтревожи малко, но като видя, че той се покланя учтиво, стана и също се поклони.

Обаче въпреки взаимната им учтивост по лицата на жените се изписа безпокойство. Лувиер побледня силно и зачака нетърпеливо обясненията на офицера.

— Господине — каза Коменж, — идвам при вас със заповед от краля.

— Много добре, господине — отговори Брусел. — Каква е тая заповед?

И протегна ръка.

— Заповядано ми е да ви задържа, господине — продължи Коменж все със същия тон, със същата учтивост, и ако благоволите да ми повярвате, ще си спестите труда да четете това дълго писмо и ще ме последвате.

Гръм да беше паднал сред тия мирно събрани хора, нямаше да ги порази по-ужасно. Брусел отстъпи разтреперан. В тая епоха да влезеш в затвора по немилост на краля беше ужасно нещо. Лувиер искаше да скочи за шпагата си, която лежеше на стол в ъгъла на залата, но един поглед на добродушния Брусел, който сред всичко, това не изгуби самообладание, спря отчаяното му движение. Госпожа Брусел, отделена от мъжа си с масата, потъна в сълзи, а двете млади момичета прегърнаха баща си.

— Хайде, господине, да побързаме — каза Коменж, — трябва да се подчиняваме на краля.

— Господине — възрази Брусел, — здравето ми е силно разклатено и аз не мога да се оставя да ме арестуват В това състояние; искам отсрочка.

— Невъзможно — отговори Коменж, — заповедта е изрична и трябва да се изпълни веднага.

— Невъзможно ли? — извика Лувиер. — Пазете се, господине, не ни докарвайте до отчаяние!

— Невъзможно ли? — повтори един креслив глас в дъното на стаята.

Коменж се обърна и видя Нанет с метла в ръка и със святкащи от гняв очи.

— Драга Нанет, бъдете спокойна — каза Брусел, — моля ви се.

— Да бъда спокойна, когато арестуват господаря ми, опората, освободителя, бащата на нещастния народ! Как не! Зле ме познавате… Ще благоволите ли да се махате? — извика тя на Коменж.

Коменж се усмихна.

— Слушайте, господине — обърна се той към Брусел, — заповядайте на тая жена да млъкне и ме последвайте.

— Да ми заповяда да млъкна, на мене, на мене! — завика Нанет. — Как не! Не ви е по силите това, хубава кралска птицо! Ще видите.

Нанет се спусна към прозореца, отвори го и завика с пронизителен глас, който можеше да се чуе чак от преддверието на Нотър Дам:

— На помощ! Арестуват господаря ми! Арестуват съветника Брусел! На помощ!

— Господине — каза Коменж, — отговорете ми веднага: ще се подчините ли или смятате да се бунтувате срещу краля?

— Ще се подчиня, ще се подчиня, господине — извика Брусел, като се опитваше да се освободи от прегръдките на дъщерите и усмиряваше с поглед сина си, който едва се владееше.

— В такъв случай заповядайте на тая бабичка да

млъкне.

— А, бабичка! — извика Нанет.

И почна да крещи още по-силно, вкопчила се в прозореца:

— На помощ! Помогнете на съветника Брусел, когото арестуват, защото е защищавал народа! На помощ!

Коменж сграбчи слугинята през кръста и поиска да я

откъсне от прозореца; но в същия миг, друг глас, идващ от един вид антресол, зави с фалцет:

— Убийство! Пожар! Дръжте убиеца! Убиват господин Брусел! Колят господин Брусел!

Това беше гласът на Фрике. Почувствувала подкрепа, Нанет се залови с нова сила да му приглася.

По прозорците започнаха да се появяват любопитни глави. В края на улицата почна да се стича народ — най-напред отделни лица, после групи, после тълпа; хората чуваха викове, виждаха карета, но нищо не разбираха. Фрике скочи от антресола върху покрива на каретата.

— Те искат да арестуват господин Брусел! — завика той. — В каретата има гвардейци, а офицерът е там горе.

Тълпата почна да роптае и се приближи до конете. Двамата гвардейци, останали пред входа, се качиха да помогнат на Коменж; другите в каретата отвориха вратичките и кръстосаха копията.

— Виждате ли? — викаше Фрике. — Виждате ли? Ето ги!

Кочияшът се обърна и така го шибна с камшика, че Фрике изрева от болка.

— А, дяволски кочияш! — извика Фрике. — И ти ли се месиш? Чакай!

Той се покатери отново на антресола и почна да хвърля върху кочияша всичко, което му попадаше под ръка.

Въпреки враждебната демонстрация на гвардеиците, а може би именно поради тая демонстрация, тълпата зашумя и се приближи до конете. Гвардеиците принудиха най-запалените да отстъпят с удари на копията си.

Но шумът се усилваше непрекъснато. Улицата не можеше да побере вече зрителите, които нахлуваха от всички страни. Под напора им пространството между тълпата и каретата, очистено и охранявано от страшните копия на гвардеиците, почна да изчезва. Войниците, изтикани като от живи стени, едва не бяха смазани в спиците на колелетата и стените на каретата. Виковете „В името на краля!“, повторени двадесет пъти от полицейския пристав, не действуваха никак на тая страшна тълпа и сякаш я озлобяваха още повече. Изведнъж при вика „В името на краля!“ долетя един конник. Като видя, че обиждат военните, той се спусна в тълпата с шпага в ръка и даде неочаквана помощ на гвардеиците.

Тоя конник беше младеж на около петнадесет-шестнадесет години, съвсем побледнял от гняв. Той слезе от коня като другите гвардейци, опря гръб на процепа на колата, прикри се с коня си, извади пистолетите от кобурите на седлото, пъхна ги в пояса си и почна да върти шпагата с ловкостта на опитен боец.

В продължение на десет минути тоя младеж издържа натиска на цялата тълпа.

Най-после се появи Коменж, като буташе Брусел пред себе си.

— Да счупим каретата! — викаше народът.

— На помощ! — викаше бабичката.

— Убийство! — викаше Фрике, като продължаваше да хвърля върху гвардеиците всичко, което му попадаше под ръка.

— В името на краля! — викаше Коменж.

— Първият, който пристъпи напред, е убит! — извика младежът и като видя, че го притискат, бодна с шпагата си някакъв великан, готов да го смаже; великанът отстъпи с рев назад.

Това беше Раул. Завръщайки се от Блоа на петия ден както бе обещал на граф дьо Ла Фер, той поиска да се полюбува на церемонията и тръгна по най-късия път за Нотър Дам. Близо до улица Кокатрикс тълпата го увлече. При вика „В името на краля“ той си спомни думите на Атос „Служете на краля“ и се спусна да воюва за краля, гвардеиците на когото бяха обиждани.

Коменж хвърли, тъй да се каже, Брусел в каретата и скочи след него. В тая минута се чу гърмеж от аркебуза, един куршум прониза отгоре надолу шапката на Коменж и счупи ръката на един гвардеец. Коменж вдигна глава и през дима видя на прозореца на втория етаж заплашителното лице на Лувиер.

— Добре, господине — каза Коменж, — ще си поговорим още с вас.

— И ще видим кой ще заговори по-високо — отговори

Лувиер.

Фрике и Нанет продължаваха,да викат; виковете, гърмежът, миризмата на барута, която винаги опиянява, извършиха своето действие.

— Смърт на офицера! Смърт! — зарева тълпата. Последва силно движение.

— Още една крачка — извика Коменж, като вдигна завеските, за да може да се види ясно вътрешността на каретата, и като опря шпагата си върху гърдите на Брусел, — още една крачка и ще убия арестувания. Заповядано ми е да го заведа жив или мъртъв, ще го заведа мъртъв, туйто.

Чу се ужасен вик. Жената и дъщерите на Брусел протягаха с молба ръце към народа.

Народът разбра, че тоя бледен, но, както изглежда, решителен офицер ще изпълни думата си. Продължиха да заплашват, но отстъпиха.

Коменж поръча на ранения гвардеец да се качи в каретата, а на другите заповяда да затворят вратичките.

— Карай в двореца! — каза той на кочияша по-скоро умрял, отколкото жив.

Кочияшът шибна конете, които отвориха широк път в тълпата; но на крайбрежната улица трябваше да спре. Каретата се катурна, конете бяха изпрегнати, задушени, смазани от тълпата. Раул, пеша, защото не успя да се качи отново на коня си, и гвардейците се умориха да нанасят удари с плоската страна и почнаха да прибягват към острието. Но това ужасно и последно средство само ожесточи тълпата. От време на време сред народа също засвяткаха дула на мускети и остриета на рапири; чуха се няколко гърмежа, пуснати във въздуха без съмнение, но ехото на които все пак накара сърцата да забият по-силно. От прозорците продължаваха да летят разни предмети. Чуха се гласове, каквито се чуват само в дни на бунт, появиха се лица, каквито се появяват само в кървави дни. Виковете „Смърт, смъртна гвардейците! В Сена офицерът!“ заглушаваха шума, колкото и силен да беше той. Със смачкана шапка, с окървавено лице, Раул чувствуваше, че го напускат не само силите, но и разумът; погледът му плуваше в червеникава мъгла и през тая мъгла той виждаше стотина ръце, протегнати със заплаха към него и готови да го сграбчат, когато падне. В катурнатата карета Коменж си скубеше косата от ЯД

Гвардейците не можеха да помогнат на никого; всеки трябваше сам да се защищава. Всичко беше свършено: карета, коне, гвардейци, а и арестуваният може би, всичко щеше да стане на парчета, когато изведнъж се разнесе добре познат на Раул глас и във въздуха засвятка широка шпага; в същата минута тълпата отстъпи пред един мускетарски офицер, удрящ и косещ надясно и наляво, който изтича към Раул и го подхвана точно когато младежът щеше да падне.

— Дявол да го вземе! — извика офицерът. — Нима са го убили? В такъв случай тежко им!

И той се обърна към тълпата с такъв страшен и свиреп вид, че най-разпалените бунтовници хукнаха да бягат презглава и някои дори паднаха в Сена.

— Господин д’Артанян — прошепна Раул.

— Да, дявол да го вземе! Той лично, и за ваше щастие, както изглежда, млади приятелю. Ей, вие! Тука! — завика той, изправил се на стремената и вдигнал шпагата си, като зовеше с глас и с ръка мускетарите, които не можеха да го следват поради бързия му натиск. — Хайде, очистете всичко това! На оръжие! Пред рамо! На прицел!

При тая команда купищата народ се затопиха тъй бързо, че д’Артанян не можа да се удържи от Омиров смях.

— Благодаря ви, д’Артанян — каза Коменж, като се подаде до половината от катурнатата карета. — Благодаря ви, млади благороднико! Как е името ви? Ще доложа за вас на кралицата.

Раул искаше да отговори, но д’Артанян се наведе и каза на ухото му:

— Мълчете! Аз ще отговарям.

И като се обърна към Коменж, продължи:

— Не губете време, Коменж, излезте от каретата, ако можете, и поръчайте да докарат друга.

— Но откъде?

— Ай да му се не види, вземете първата, която мине по Пон Ньоф. Седящите в нея, надявам се, ще бъдат много Щастливи, ако могат да отстъпят каретата си за служба на краля.

— Но — възрази Коменж — аз не зная …

— Вървете по-скоро, иначе след пет минути цялата тая паплач ще се върне с шпаги и мускети. Вие ще бъдете

убит, а арестуваният — освободен. Вървете. А ето че точно идва една карета. После се наведе отново към Раул и му прошепна:

— Главно не си казвайте името. Младежът го погледна учудено.

— Добре, ще изтичам за нея — каза Коменж, — а ако те се върнат, стреляйте.

— Не, не — отговори д’Артанян, — напротив, никой да не мърда. Един изстрел днес ще струва утре много скъпо.

Коменж взе четиримата си гвардейци и също толкова мускетари и затича към каретата. Той поръча на седналите в нея хора да слязат и ги доведе до катурнатата карета.

Но когато трябваше да пренесат Брусел от счупената кола в другата, народът, като видя оня, когото наричаше свой освободител, зарева страшно и настъпи отново към каретата.

— Тръгвайте — каза д’Артанян. — Ето ви десет мускетаря, за да ви придружават; аз си оставям двадесет, за да задържам народа; тръгвайте, не губете нито минута. Десет души за господин дьо Коменж!

Десет души се отделиха от отряда, обкръжиха новата карета и тръгнаха в галоп.

Със заминаването на каретата виковете се удвоиха; повече от десет хиляди души се трупаха на крайбрежната улица, като задръстваха Пон Ньоф и съседните улици.

Чуха се няколко гърмежа. Един мускетар беше ранен.

— Напред! — извика д’Артанян, изкаран из търпение и хапещ мустаците си.

И с двадесетте мускетаря той нападна целия тоя народ, който се разбяга ужасен. Само един човек остана на мястото си с аркебуза в ръка.

— А, ти! — каза тоя човек. — Ти искаше да го убиеш! Почакай!

И той се прицели в д’Артанян, който препускаше към него.

Д’Артанян се наведе към шията на коня си. Младият човек гръмна — куршумът свали перото на шапката му.

Летящият кон блъсна безумеца, който самичък се опитваше да спре бурята, и го отхвърли към стената.

Д’Артанян спря коня си отведнъж и докато мускетарите продължаваха атаката, той вдигна шпагата си над падналия.

Раул позна в него същия млад човек, когото бе видял на улица Кокатрикс, и извика на д’Артанян:

— О, господине, пощадете го! Това е синът му. Д’Артанян задържа ръката си, готова да нанесе удар.

— А, вие сте негов син? — каза той. — Това е друга работа.

— Предавам се, господине — отвърна Лувиер, като подаваше на офицера празната си аркебуза.

— Не, не се предавайте, дявол да го вземе! Напротив, обирайте си крушите, и то по-скоро! Ако ви заловя, ще бъдете обесен.

Младият човек не дочака да му се повтори това. Той мина под шията на коня и изчезна зад ъгъла на улица Генего.

— Ей богу, навреме задържахте ръката ми! — каза д’Артанян на Раул. — Той беше загинал; а после, честна дума, щях да съжалявам, че съм го убил, след като научех кой е той.

— Ах, господине, позволете ми да ви поблагодаря не само за това нещастно момче, но и за себе си: аз също бях на косъм от смъртта, когато пристигнахте.

— Чакайте, чакайте, млади човече, не се уморявайте да говорите.

Той извади от кобурите си едно шише с испанско вино.

— Пийте две глътки от това.

Раул пи и се приготви отново да благодари.

— Драги, ще поговорим по-късно за това — каза д’Артанян.

После като видя, че мускетарите са очистили крайбрежната улица от Пон Ньоф до крайбрежната улица Сен Мишел и се връщат назад, той вдигна шпагата си, за да Ускорят крачките.

Мускетарите пристигнаха в тръс; в същото време от Другата страна на крайбрежната улица пристигнаха десетте души, които беше дал на Коменж.

— Е какво? — обърна се д’Артанян към тях. — Случи ли се нещо ново?

— Ах, господине, каретата им се счупи отново — отговори сержантът. — Това е истинско нещастие.

Д’Артанян сви рамене.

— Некадърници — каза той. — Когато се избира карета, тя трябва да бъде здрава: каретата, с която се арестува един Брусел, трябва да издържа десет хиляди души.

— Какво ще заповядате, господин лейтенант?

— Вземете отряда и го заведете в казармата.

— А вие сам ли ще вървите?

— Разбира се. Да не мислите, че имам нужда от конвой?

— Но…

— Хайде, вървете!

Мускетарите тръгнаха и д’Артанян остана сам с Раул.

— Е, как се чувствувате? — попита той.

— Недобре, господине; главата ми тежи и гори.

— Какво й е на тая глава? — запита д’Артанян и повдигна шапката. — А, а, натъртване!

— Да, май че една саксия с цвете падна на главата ми.

— Проклетници! Но вие сте с шпори, на кон ли бяхте?

— Да; но слязох, за да защитя господин дьо Коменж, и някой ми взе коня. Но ето го!

Наистина в същата минута край тях минаваше конят на Раул, на който препускаше в галоп Фрике, като размахваше четирицветната си шапка и викаше:

— Брусел! Брусел!

— Ей! Стой, проклетнико! — извика д’Артанян. — Дай тук коня!

Фрике чу добре, но се престори, че не чува нищо, и се опита да продължи пътя си.

За миг д’Артанян изпита желание да се спусне след Фрике, но после реши да не оставя Раул сам; той се задоволи да извади един пистолет от кобурите си и вдигна спусъка

Фрике имаше остро зрение и тънък слух; той видя движението на д’Артанян, чу как щракна спусъка и веднага

спря коня.

— А, вие ли сте, господин офицер! — извика той, като се приближи до д’Артанян. — Много се радвам, че ви срещнах.

Д’Артанян го погледна внимателно и позна в него момчето от улица дьо ла Каландр.

— А ти ли си, хубостнико! — каза той. — Ела тука.

— Да, аз съм, господин офицер — отговори Фрике с най-невинен вид.

— Значи ти си променил занаята? Значи вече не си четец? Не прислужваш вече в гостилницата? Значи си станал крадец на коне?

— О, господин офицер, как можете да говорите така? — извика Фрике. — Аз търсех благородника, на когото принадлежи тоя кон, един хубав кавалер, храбър като Цезар … — Тук той се престори, че едва сега вижда Раул, и продължи: — А, но ако не се лъжа, ето го и него! Вие няма да ме забравите, господине, нали?

Раул бръкна в джоба си.

— Какво искате да правите? — попита д’Артанян.

— Ще дам десет ливри на това славно момче — отговори Раул и извади един пистол от джоба си.

— Десет ритника в корема! — каза д’Артанян. — Махай се, проклетнико! И не забравяй, че зная къде да те намеря.

Фрике не очакваше, че ще се отърве толкова евтино, и с един скок се намери от крайбрежната улица в улица Дофин, където изчезна. Раул се качи отново на коня си и двамата поеха бавно към улица Тиктон, при което д’Артанян пазеше младежа като свой син.

По целия път се чуваха непрекъснато глухи роптания и далечни заплахи, но като виждаха войнствената външност на офицера и внушителната шпага при бедрото му, всички правеха път и никой не се решаваше да извърши сериозно нападение.

И така, те пристигнаха без премеждие в странноприемницата „Козичка“.

Хубавата Мадлен съобщи на д’Артанян, че Планше се върнал с Мускетон, който геройски издържал ваденето на куршума и се чувствувал толкова добре, доколкото позволявало състоянието му.

Д’Артанян заповяда да повикат Планше; но колкото и Да го викаха, Планше не отговори: той беше изчезнал.

— Тогава дайте вино! — каза д’Артанян.

После, когато виното беше поднесено и двамата останаха отново сами, д’Артанян се обърна към Раул.

— Вие сте много доволен от себе си, нали? — рече той, като го гледаше в очите.

— Да, разбира се — отговори Раул. — Струва ми се, че изпълних дълга си. Не защищавах ли краля?

— А кой ви каза да защищавате краля?

— Сам граф дьо Ла Фер. М

— Да, краля; но днес вие защищавахте не краля, а мазарини, а това не е все едно и също нещо.

— Но, господине …

— Вие извършихте ужасна грешка, млади човече, че се намесихте, дето не ви е работа.

— Но вие самият …

— О, аз съм друго нещо; аз трябва да се подчинявам на заповедите на моя началник. Вашият началник е господин принцът. Разберете добре това, вие нямате друго началство… Ама че луда глава! — продължи д’Артанян. — Изведнъж решава да стане мазаринист и да помага да се арестува Брусел! Да не сте продумали за това, иначе господин граф дьо Ла Фер ще се ядоса много.

— Мислите ли, че господин граф дьо Ла Фер ще ми се разсърди?

— Дали мисля? Уверен съм в това! Иначе аз бих ви поблагодарил, защото в същност вие работихте за нас. Ето защо аз ви се карам вместо него и повярвайте ми, това ще ви излезе по-евтино. После — продължи д’Артанян — аз се ползувам от правото, което ми даде вашият настойник, мило момче.

— Не ви разбирам, господине.

Д’Артанян стана, приближи се до писмената маса, взе едно писмо и го подаде на Раул.

Раул го прочете набързо и погледът му се замъгли.

— О, боже мой! — извика той, като вдигна хубавите си и съвсем влажни от сълзи очи към д’Артанян. — Значи господин графът е заминал от Париж, без да се види с мене?

— Той замина преди четири дни.

— Но от писмото му може да се заключи, че той се излага на смъртна опасност.

— Ама че го казахте! Излагал се на смъртна опасност!

Бъдете спокоен: той замина по работа и скоро ще се върне; надявам се, че нямате нищо против да ви бъда временно настойник.

— О, не, господин д’Артанян, вие сте такъв благородник и граф дьо Ла Фер ви толкова обича!

— Е, боже мой, обичайте ме и вие; аз няма да ви измъчвам никак, но при условие че ще бъдете фрондьор, млади приятелю, и то голям фрондьор.

— А мога ли да се виждам като по-преди с госпожа дьо Шеврьоз?

— Ай да му се не види, разбира се! И с господин коадютора също, и с госпожа дьо Лонгвил също; и ако добродушният Брусел, на когото помагахте тъй усърдно да бъде арестуван, беше свободен, щях да ви кажа: побързайте да се извините пред господин Брусел и го целунете по двете бузи.

— Добре, господине, ще ви се подчиня, макар и да не ви разбирам.

— Няма нужда да разбирате. А ето и господин дю Балон, който пристига със съвсем разкъсани дрехи — продължи д’Артанян, като се обърна към току-що отворилата се врата.

— Да — каза Портос, покрит с прах и пот, — но в замяна на това разкъсах доста кожи. Тия селяндури искаха да ми вземат шпагата! Пусто да остане! Какво народно вълнение! — продължи великанът с обикновеното си спокойствие. — Но аз убих над двадесетина с ефеса на моята Бализарда. Глътка вино, д’Артанян.

— О, оставям се на вас — рече гасконецът, като напълни чашата на Портос чак до горе. — А след като я изпиете, кажете ми мнението си.

Портос пресуши чашата на един дъх, после я постави на масата, облиза мустаците си и запита:

— За какво?

— На, ето господин дьо Бражелон — продължи д’Артанян. — Той искаше да помогне с всички сили да арестуват Брусел и аз му попречих с голяма мъка да защити господин дьо Коменж!

— Пусто да остане! — забеляза Портос. — А какво би казал настойникът, ако научи това?

— Видяхте ли? — каза д’Артанян. — Фрондирайте, приятелю мой, фрондирайте и помнете, че аз замествам господин графа във всичко.

И той раздрънка кесията си.

След това се обърна към стария си приятел и го запита:

— Идвате ли, Портос?

— Къде? — попита Портос, като си наливаше втора чаша вино.

— Да поднесем почитанията си на кардинала. Портос пресуши втората чаша със същото спокойствие,-

с което изпи първата, взе си шапката, която бе оставил на един стол, и тръгна след д’Артанян.

Раул остана поразен от всичко, което видя. Д’Артанян му забрани да излиза от стаята, докато не утихне цялото това вълнение.

XVII. ПРОСЯКЪТ ОТ ЧЕРКВАТА СЕНТ ИОСТАШ

Д’Артанян си направи сметката, като не отиде веднага в Пале Роял: той даде време на Коменж да се яви преди него и следователно да разкаже на кардинала за важните услуги, които той, д’Артанян, и приятелият му бяха направили тая сутрин на партията на кралицата.

И наистина Мазарини прие великолепно и двамата, наговори им куп комплименти и им съобщи, че всеки от тях е вече минал средата на пътя към своята цел, тоест д’Артанян към капитанството, а Портос към баронството.

Д’Артанян би предпочел пари пред всичко това, защото знаеше, че Мазарини е щедър на обещания, но много мъчно ги изпълнява: с обещанията на кардинала можеш да си останеш гладен. Пред Портос обаче се ПОказа много доволен, за да не го обезсърчи.

Докато двамата приятели бяха при кардинала, кралицата изпрати да го повикат. Кардиналът сметна, че сега е удобна минута да удвои усърдието на двамата й защитници, като нареди така, че кралицата да им поблагодари лично; той им даде знак да го последват. Д’Артанян

и Портос му показаха изпрашените си й разкъсани Дрехи, но кардиналът поклати глава.

— Тия дрехи — каза той — са за предпочитане пред дрехите на повечето придворни, които ще видите у кралицата, защото това е бойно облекло.

Д’Артанян и Портос се подчиниха.

Дворът на Ана Австрийска беше многоброен и весело шумен: победата над испанците беше в същност победа над народа. Брусел бе изведен от Париж без съпротива и трябваше да се намира сега в Сен Жерменския затвор, а Бланменил, арестуван едновременно с него, но без шум и затруднения, беше затворен във Венсенския замък.

Коменж стоеше пред кралицата, която го разпитваше за подробностите на експедицията му. Всички слушаха разказа му, когато той забеляза на вратата, след влизащия кардинал д’Артанян и Портос.

Коменж изтича към д’Артанян.

— Всемилостива господарке, ето кой може да ви разкаже това по-добре от мене, защото той е моят спасител. Без него в тая минута щях да бъда в рибарските мрежи в Сен Клу, защото те искаха чисто и просто да ме хвърлят в реката. Говорете, д’Артанян, говорете.

Откак стана лейтенант на мускетарите, д’Артанян се беше намирал може би сто пъти в една стая с кралицата, но нито веднъж тя не му заговори.

— Е добре, господине, след като ми направихте такава услуга, вие мълчите? — каза Ана Австрийска.

— Всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — аз мога да кажа само, че животът ми ви принадлежи и че ще бъда щастлив в деня, когато го изгубя за вас.

— Зная това, господине, отдавна го зная — каза кралицата. — Ето защо много се радвам, че мога да ви изкажа публично уважението и благодарността си.

— Позволете ми, всемилостива господарке, да споделя вашата благодарност с моя приятел, също така стар мускетар от ротата на Тревил като мене (той наблегна на тия думи), който е извършил чудеса.

— Как се казва господинът? — попита кралицата.

— Като мускетар — отговори д’Артанян — той се наричаше Портос (кралицата потрепера), но истинското му име е кавалер дю Валон.

— Дьо Брасьо дьо Пиерфон — прибави Портос.

— Тия имена са толкова много, че не мога да запомня всичките, и няма да забравя само първото — милостиво каза кралицата.

Портос се поклони. Д’Артанян отстъпи две крачки назад.

В тая минута доложиха за коадютора.

Всички извикаха от изненада. Макар че сутринта господин коадюторът държа проповед, за никого не беше тайна, че той клони силно към страната на фрондата. Ето защо като поиска от господин парижкия архиепископ да накара племенника си да държи проповед, Мазарини възнамеряваше очевидно да изиграе на господин дьо Рец един от тия номера по италиански, които толкова много обичаше.

Наистина когато излизаше от Нотър Дам, коадюторът узна за случилото се. Естествено, той поддържаше връзки с главните фрондьори, но не дотолкова, че да не може да отстъпи, ако дворът му предложеше онова, към което се стремеше и към което коадюторството беше само преходно стъпало. Господин дьо Рец искаше да бъде архиепископ на мястото на чичо си и кардинал като Мазарини. А от народната партия едва ли можеше да очаква тия съвсем кралски милости. И така, той тръгна към двореца, за да поздрави кралицата с победата при Ланс, предварително решил да действува за или против двора в зависимост от това, дали добре или зле ще бъде прието поздравлението му.

И така, доложиха за коадютора. Той влезе и при появата му любопитството на тържествуващия двор се удвои: всички очакваха какво ще каже.

Коадюторът сам имаше почти толкова ум, колкото всички тия заедно, които се бяха събрали тук, за да се подиграват с него. Ето защо той се изказа толкова изкусно, че присъствуващите нямаше за какво да се заловят, колкото и да имаха желание да се посмеят. В заключение каза, че слабите му сили са на услугите на нейнО величество.

През цялото време, докато коадюторът говореше, кралицата го слушаше като че ли с голямо удоволствие. Но когато поздравлението завърши с тоя израз, единствения, в който можеха да се впият подигравките, Ана се обърна и с мигновен поглед извести на любимците си, че им предава коадютора. Придворните шегобийци започнаха веднага мистификацията. Ножан Ботен1, домашният шут, извика:

— Какво щастие е, че в такава минута нейно величество намира помощ в религията!

Всички избухнаха в смях.

Граф дьо Вилроа каза, че не разбира как можеха да се страхуват дори за миг, когато дворът се защищава срещу парламента и парижките граждани от господин коадютора, по един знак на когото може да въстане цяла армия от енорийски свещеници, черковни пазачи и клисари.

Маршал дьо Ла Мейере прибави, че ако се стигне до схватка, ще бъде жалко само, че господин коадюторът не може да бъде разпознат в нея по червената шапка, както Анри IV по бялото перо в сражението при Иври.

Гонди остана спокоен и строг сред тая буря, която той можеше да направи смъртоносна за присмехулниците. Тогава кралицата го запита дали има да прибави нещо към хубавата си реч.

— Да, всемилостива господарке — отговори коадюторът, — моля ви да помислите добре, преди да разпалите гражданска война в кралството.

Кралицата му обърна гръб и смехът започна отново.

Коадюторът се поклони и излезе от двореца, като хвърли на гледащия го кардинал един от тия погледи, които се разменят между смъртни врагове. Тоя поглед беше толкова язвителен, че проникна до сърцето на Мазарини. Почувствувал, че това е обявяване на война, кардиналът сграбчи ръката на д’Артанян и му каза:

— В случай на нужда вие ще познаете тоя човек, който току-що излезе, нали?

— Да, ваше високопреосвещенство — отговори д’Артанян.

След това на свой ред се обърна към Портос и каза:

— По дяволите! Работата се обърква. Не обичам караниците между духовни лица.

Гонди се оттегли, като раздаваше благословии по пътя си и като караше със злобно удоволствие да коленичат пРед него дори и слугите на своите неприятели.

——

1 Грешка в оригинала. В същност е НожанБотрю. — Б. пр.

— О, неблагодарен двор, веруломен двор, подъл двор! — прошепна той, като прекрачваше прага на двореца. — Утре аз ще те накарам да се смееш пак, само че другояче.

Но докато в Пале Роял беснееха от възторг, за да угодят на кралицата, Мазарини, разсъдлив човек, надарен с предвидливостта на страхливец, губеше времето си за празни и опасни шеги: той излезе след коадютора, прегледа сметките си, скри златото си и поръча на доверени работници да направят скривалища в стените.

Щом се върна у дома, коадюторът узна, че след излизането му дошъл някакъв млад човек и го чака. Той запита за името му и потрепера от радост, като чу, че се казва Лувиер.

Отиде бързо в кабинета си; там наистина го чакаше синът на Брусел, още разярен и целият в кръв от борбата с кралските хора. Единствената предпазна мярка, която взе, като идваше в архиепископията, беше, че остави аркебузата си у един приятел.

Коадюторът се приближи и му подаде ръка. Младият човек го погледна, сякаш искаше да прочете в дъното на сърцето му.

— Драги господин Лувиер — каза коадюторът, — повярвайте ми, аз вземам най-живо участие в сполетялата ви скръб.

— Вярно ли е това и сериозно ли говорите? — попита Лувиер.

— Най-чистосърдечно — отговори дьо Гонди.

— В такъв случай, ваше преосвещенство, времето на думите мина и дойде часът да се действува. Ваше преосвещенство, ако искате, след три дни баща ми ще излезе от затвора, а след шест месеца вие ще бъдете кардинал.

Коадюторът потрепера.

— О, да говорим откровено и да играем с открити карти — продължи Лувиер. — Никой не раздава тридесет хиляди екю милостиня, както вие раздадохте за половин година, от чисто християнско милосърдие: това би било прекалено хубаво. Вие сте честолюбив, това е много ясно: вие сте гениален човек и си знаете цената. Аз мразя двора и в тая минута имам само едно желание — да отмъстя. Дайте ни духовенството и народа, с които разполагате: аз ще ви дам гражданите и парламента; с тия четири

стихии след една седмица Париж ще бъде наш и повярвайте ми, господин коадютор, дворът ще даде от страх онова, което не би дал доброволно. На свой ред коадюторът погледна изпитателно Лувиер.

— Но знаете ли, господин Лувиер, че вие ми предлагате чисто и просто гражданска война?

— Вие я подготвяте толкова отдавна, ваше преосвещенство, че тя трябва да бъде добре дошла за вас.

— Все едно — каза коадюторът, — вие разбирате, че това налага да се обсъди добре, нали?

— А колко часа са ви потребни?

— Дванадесет часа, господине. Много ли е?

— Сега е пладне; в полунощ ще бъда у вас.

— Ако не съм се върнал, почакайте ме.

— Чудесно. До полунощ, ваше преосвещенство.

— До полунощ, мили господин Лувиер.

Останал сам, Гонди повика у дома си всички енорийски свещеници, с които имаше връзки. След два часа у него се събраха тридесет свещеника от най-многолюдните и следователно най-неспокойните енории на Париж.

Гонди им разказа как го бяха обидили в Пале Роял и предаде шегите на Ботен, граф дьо Вилроа и маршал дьо Ла Мейере. Свещениците попитаха какво да правят.

— Много просто — отговори коадюторът. — Вие управлявате съвестта на вашите енориаши. Е добре, унищожете у тях чувството, от страх и почит към кралете; обяснете на вашето паство, че кралицата е тиран, и повтаряйте колкото се може по-често и по-високо, за да знаят всички, че нещастията на Франция идват от Мазарини, нейния любовник и раввратител; заловете се за работа още днес, още сега, а след три дни ви чакам за резултата. Освен това ако някой от вас може да ми даде добър съвет, нека остане, ще го изслушам с удоволствие.

Трима свещеници останаха: от енориите Сен Мери, Сен Сюлпис и Сен Йосташ. Другите се оттеглиха.

— И така вие смятате, че можете да ми помогнете още по-ефикасно от вашите събратя? — попита дьо Гонди.

— Надяваме се — отговориха свещениците.

— Тогава започнете вие, преподобни отче от Сен Мери.

— Ваше преосвещенство, в моята енория има един човек, който може да ви бъде от най-голяма полза.

— Какъв е тоя човек?

— Търговец на улица де Ломбар, който има огромно влияние върху дребните търговци в квартала си.

— Как се казва?

— Това е някой си Планше. Преди около шест седмици той сам разбунтувал народа; но вследствие именно на тоя бунт той изчезнал, защото го търсили да го обесят.

— А ще го намерите ли?

— Надявам се, не вярвам да са го заловили; аз съм изповедник на жена му и ако тя знае де е той, ще науча.

— Добре, преподобни отче, потърсете тоя човек и ако го намерите, доведете ми го.

— В колко часа, ваше преосвещенство?

— В шест часа, удобно ли ви е?

— Ще бъдем у вас в шест часа, ваше преосвещенство.

— Вървете, преподобни отче, вървете и бог да ви помага!

Свещеникът излезе.

— А вие какво ще кажете? — обърна се Гонди към свещеника от Сен Сюлпис.

— Ваше преосвещенство, аз познавам човек, който е направил големи услуги на един много популярен принц; от него ще излезе отличен водач на бунтовниците и аз мога да го дам на ваше разположение.

— Как се казва тоя човек?

— Господин граф дьо Рошфор.

— И аз го познавам; за нещастие той не е в Париж.

— Ваше преосвещенство, той е на улица Касев.

— Откога?

— От три дни вече.

— И защо не е дошъл да ме види?

— Казали му … Ваше преосвещенство ще ме извини…

— Разбира се. Кажете.

— Че ваше преосвещенство е на път да преговаря с двора.

Гонди си прехапа устните.

— Излъгали са го. Доведете ми го в осем часа, преподобни отче, и бог да ви благослови, както аз ви благославям!

Вторият свещеник се поклони и излезе.

— Сега е ваш ред, господине — обърна се коадюторът към третия и последния. — Можете ли и вие да ми предложите нещо такова, каквото ми предложиха току-що излезлите двама господа?

— Нещо по-добро, ваше преосвещенство.

— Дявол да го вземе! Внимавайте, вие поемате прекалено голямо задължение: единият ми предложи търговец, другият — граф. Да не би вие да ми предложите принц?

— Аз ще ви предложа просяк, ваше преосвещенство.

— А-а! — рече Гонди замислен. — Имате право, господин кюре; човек, който би повдигнал целия тоя легион от бедняци, задръстили парижките кръстопътища, и би ги накарал да викат — та цяла Франция да чуе, — че Мазарини ги е довел до просяшка тояга.

— Именно, именно.

— Браво! И кой е той?

— Обикновен просяк, както ви казах вече. ваше преосвещенство; от шест години почти той проси милостиня, като дава светена вода пред входа на черквата Сент йосташ.

— И вие казвате, че има голямо влияние върху другарите си?

— Знае ли ваше преосвещенство, че просията е едно организирано тяло, нещо като съюз на нямащите срещу имащите, съюз, в който всеки дава своя принос и който си има ръководител?

— Да, да, чувал съм това — отговори коадюторът.

— Е добре, човекът, който ви предлагам, е главен ръководител.

— А какво знаете за него?

— Нищо, ваше преосвещенство; струва ми се само, че го гризе съвестта.

— Защо мислите така?

— Всеки месец на 28 той ми поръчва панихида за успокоение на душата на една особа, умряла от насилствена смърт; вчера пак отслужих тая панихида.

— Как се казва?

— Майар; ио мисля, че то не е истинското му име.

— А мислите ли, че ще го намерим сега на поста му?

— Непременно.

— Хайде да видим вашия просяк, преподобни отче, и ако

е такъв, както казвате, тогава наистина вие сте намерили истинското съкровище.

Гонди се облече като кавалер, сложи си шапка с широка периферия и червено перо, опаса дълга шпага, тури си шпори, загърна се с широка мантия и последва свещеника.

Коадюторът и спътникът му преминаха всички улици, които отделяха архиепископията от черквата Сент Йосташ, като изучаваха грижливо духа на народа. Народът беше развълнуван, но като рояк разсърдени пчели не знаеше накъде да се спусне; ясно беше, че ако не му се намерят предводители, всичко ще се свърши само с бръмчене.

Когато пристигнаха на улица де Прувер, свещеникът посочи с ръка преддверието на черквата.

— Вижте — каза той, — ето го, той е на поста си. Гонди погледна към посочената страна и видя сиромах,

седнал на стол и облегнат на един от корнизите; край него се намираше малко ведро, а в ръката си държеше

ръсило.

— Как, по привилегия ли седи там? — попита Гонди.

— Не, ваше преосвещенство — отговори свещеникът, — той е купил мястото продавач на светена вода от своя предшественик.

— Купил?

— Да, тия места се купуват; той е платил за него, струва ми се, сто пистола.

— Значи тоя хубостник е богат?

— Някои от тях оставят понякога след смъртта си двадесет, двадесет и пет, тридесет хиляди ливри, дори и повече.

— Хм! — рече Гонди със смях. — Не предполагах, че милостините ми попадат в такива добри ръце.

Между това те се приближиха до преддверието; щом стъпиха на първото стъпало, просякът стана и протегна ръсилото си.

Той беше човек на шестдесет и шест-шестдесет и осем години, нисък, доста пълен, с прошарена коса и хищни очи. На лицето му се виждаше борбата на две противоположни начала:,един зъл нрав, укротен от силата на волята, а може би от разкаянието.

Като видя кавалера, който придружаваше свещеника, той трепна леко и го погледна учудено.

Свещеникът и коадюторът допряха края на пръстите си до ръсилото и се прекръстиха; коадюторът хвърли една сребърна монета в шапката на земята.

— Майар — каза свещеникът, — ние с тоя господин дойдохме да поговорим с вас.

— С мене! — извика просякът. — Това е голяма чест за един беден раздавач на светена вода.

В гласа на бедняка се долавяше известна ирония, която той не можа да потисне напълно и която учуди коадютора.

— Да — продължи свещеникът, свикнал, изглежда, с тоя тон, — да, искахме да узнаем какво мислите за днешните събития и какво сте чули да говорят за тях влизащите и излизащите от черквата.

Просякът поклати глава.

— Тъжни събития, преподобни отче, и както винаги, пати си бедният народ. А колкото за това, което говорят, всички са недоволни, всички се оплакват; но „всички“ значи „никой“.

— Обяснете се, драги приятелю — каза коадюторът.

— Искам да кажа, че всички тия викове, всички тия оплаквания, всички тия проклятия ще произведат само буря и светкавица, а гръм ще падне само тогава, когато има предводител.

— Приятелю, вие, изглежда, сте способен човек — каза дьо Гонди. — Съгласен ли сте да участвувате в една малка гражданска война, ако тя се отвори, и да помагате на тоя предводител, ако го намерим, с вашата лична власт и влиянието, което имате над своите другари?

— Да, господине, стига само тая война да бъде одобрена от църквата и да ме доведе до целта, която преследвам, тоест до опрощение на греховете ми.

— Църквата не само ще одобри, но дори ще ръководи тая война. Колкото за опрощението на греховете ви, ние имаме господин парижкия архиепископ, който е с големи пълномощия от римския двор, и дори господин коадюторът, който притежава частни индулгенции; ние ще ви препоръчаме на него.

— Помислете си, Майар — рече свещеникът, — аз ви препоръчах на господина, който е всесилен, и до известна степен гарантирах за вас.

— Зная, преподобни отче, че винаги сте бил добър към мене — отговори просякът. — И аз от своя страна съм готов винаги да ви услужа.

— И мислите ли, че влиянието ви над другарите е толкова голямо, както ми казваше преди малко преподобният отец.

— Мисля, че те изпитват известно уважение към мене — гордо отговори просякът — и че не само ще направят всичко, което им заповядам, но и ще ме последват навсякъде, накъдето ги поведа.

— А можете ли да ми гарантирате петдесет души, крайно решителни, без работа, буйни и с такива мощни гласове, че когато започнат да викат: „Долу Мазарини!“, стените на Пале Роял да паднат, както паднаха някога стените на Йерихон?1

— Мисля, че може да ми се възложи нещо по-трудно и по-важно от това.

— А-а! — рече Гонди. — Значи вие се наемате да издигнете за една нощ десетина барикади?

— Наемам се да издигна петдесет и да ги защищавам, когато удари часът.

— Бога ми! — извика дьо Гонди. — Вие говорите с увереност, която ми харесва, и тъй като преподобният отец гарантира за вас…

— Гарантирам за него — прекъсна го свещеникът.

— Ето ви една кесия с петстотин златни пистола. Дайте нарежданията си и ми кажете де мога да ви намеря довечера в десет часа.

— За това трябва да се избере някое издигнато място, откъдето даден сигнал ще може да се види във всички квартали на Париж.

— Искате ли да ви дам бележка за викария на Сен Жак ла Бушри? Той ще ви заведе в една от стаите на кулата — каза свещеникът.

— Чудесно! — отговори просякът.

— Значи довечера в десет часа — рече коадюторът. ——-

1 Според библейската легенда стените на обсаждания от евреите град йерихон паднали, след като обсаждащите обиколили три пъти около него, като тръбели с тръбите и молели бога Ягва да им помогне. — Б. пр:

И ако остана доволен от вас, ще получите още една кесия с петстотин пистола.

Очите на просяка светнаха от алчност, но той потисна това чувство.

— До довечера всичко ще бъде готово, господине — отговори той.

След това внесе стола си в черквата, постави до него ведрото и ръсилото си, поръси се със светена вода от черковния съд, сякаш нямаше доверие в своята, и излезе от черквата.

XVIII. КУЛАТА СЕН ЖАК ЛА БУШРИ

В шест часа без четвърт господин дьо Гонди свърши всичките си работи в града и се върна в архиепископията.

В шест часа доложиха за свещеника от Сен Мери.

Коадюторът погледна бързо дошлия и видя, че зад него стои друг човек.

— Нека влезе — каза той. Свещеникът и Планше влязоха.

— Ваше преосвещенство — каза свещеникът от Сен Мери, — ето лицето, за което имах честта да ви говоря.

Планше се поклони с вид на човек, който е посещавал знатни домове.

— Готов ли сте да служите на народното дело? — попита Гонди.

— Естествено — отговори Планше, — аз съм фрондьор в душата си. Така, както ме виждате, ваше преосвещенство, аз съм осъден на обесване.

— За какво?

— Изтръгнах от ръцете на Мазариновите сержанти един благороден и знатен господин, когато го водеха обратно в Бастилията, където е лежал пет години.

— Как се казва?

— О, ваше преосвещенство го познава добре: граф дьо Рошфор.

— А, наистина! — каза коадюторът. — Чувах да се говори за тая история: вие сте разбунтували, казаха ми, целия квартал.

— Почти — отговори Планше самодоволно.

— И вие сте по занятие? …

— Сладкар, на улица де Ломбар.

— Обяснете ми как при такъв мирен занаят сте развили такива войнствени наклонности в себе си?

— А как ваше преосвещенство, духовно лице, ме приема сега в кавалерско облекло, с шпага отстрани и шпори на ботушите?

— Отговорът не е лош, ей богу! — каза Гонди със смях. — Но вие знаете, че въпреки расото си съм имал винаги войнствени наклонности.

— Е добре, ваше преосвещенство, а аз, преди да стана сладкар, бях три години сержант в Пиемонтския полк, а преди това бях година и половина слуга на господин д’Артанян.

— Лейтенантът на мускетарите ли? — попита Гонди.

— Същият, ваше преосвещенство.

— Но разправят, че е голям мазаринист, а?

— Е!… — рече Планше.

— Какво искате да кажете?

— Нищо, ваше преосвещенство. Господни д’Артанян е на служба; работата на господин д’Артанян е да защищава Мазарини, който му плаща за това, както нашата работа, работата на другите граждани, е да нападаме Мазарини, който ни обира.

— Вие сте умен момък, приятелю; може ли да се разчита на вас?

— Мислех, че преподобният отец е гарантирал за мене.

— Да; само че предпочитам да чуя потвърждение от самия вас.

— Можете да разчитате на мене, ваше преосвещенство, ако работата е да се внесе смут в града.

— Точно такава е работата. Как смятате, колко души можете да съберете през нощта?

— Двеста мускета и пестотин алебарди.

— Ако във всеки квартал се намери по един човек, който да направи същото, утре ще имаме много силна армия.

— Разбира се.

— Съгласен ли сте да се подчинявате на граф дьо Рошфор?

— Готов съм да го последвам в ада; и това не са празни думи, защото смятам, че е способен да отиде там.

— Браво!

— По какъв знак ще могат да се отличават утре приятелите от враговете?

— Всеки фрондьор може да сложи връзка слама на шапката си,

— Добре. Дайте знак.

— Имате ли нужда от пари?

— Парите не пречат никога и в никаква работа, ваше преосвещенство. Ако няма, ще се мине н без тях; ако има, работата ще върви по-бързо и по-добре.

Гонди се приближи до един сандък и извади торбички. ¦

— Ето ви петстотин пистола — каза той. — И ако работата върви добре, утре можете да получите още толкова.

— Аз ще дам подробен отчет на ваше преосвещенство за тая сума — рече Планше и сложи торбичката под мишницата си.

— Добре, препоръчвам ви кардинала.

— Бъдете спокоен, той е в сигурни ръце. Планше излезе.

Свещеникът остана малко назад.

— Доволен ли сте, ваше преосвещенство? — попита

той.

— Да, тоя юнак май не си поплюва на ръцете.

— Е добре, той ще извърши повече, отколкото обеща.

— Чудесно тогава.

И свещеникът настигна Планше, който го чакаше на стълбата. След десет минути доложиха за свещеника от

Сен Сюлпис.

Щом вратата се отвори, в кабинета на Гонди се втурна… граф дьо Рошфор.

— Значи вие сте, мили графе! — извика дьо Гонди, като му протягаше ръка.

— И така решихте ли се най-после, ваше преосвещенство? — попита Рошфор.

— Отдавна вече се реших — отговори Гонди.

— Да не говорим повече за това; вие казахте и аз ви вярвам. Ние ще дадем бал на Мазарини,

— Е … надявам се,

— А кога ще почнат танците?

— Поканите са за тая нощ — каза коадюторът, — но цигуларите ще засвирят едва утре сутринта.

— Можете да разчитате на мене и на петдесет войника, които ми обеща кавалерът д’Юмиер, ако имам нужда.

— Петдесет войника?

— Той събира новобранци и ми ги дава до свършването на празника; тогава ако липсват някои, аз ще ги заменя с други.

— Добре, мили Рошфор, но това не е всичко.

— Какво има друго? — усмихнато попита Рошфор.

— Какво направихте с господин дьо Бофор?

— Той е във Вандомоа и чака да му пиша кога да се върне в Париж.

— Пишете му, време е вече.

— Значи сте уверен в работата си?

— Да, но трябва да се побърза, защото щом населението на Париж се разбунтува, веднага ще се появят не един, а десет принца, желаещи да застанат начело: ако закъснее, мястото ще бъде заето.

— Мога ли да говоря от ваше име?

— Да, разбира се.

— И да му кажа, че може да разчита на вас?

— Несъмнено.

— И вие ще му дадете пълна власт?

— Във войната, да; колкото за политиката…

— Вие знаете, че той не е силен в нея.

— Той ще ме остави да действувам сам за кардиналската ми шапка.

— Държите ли на нея?

— Щом ме принуждават да нося шапка с форма, която не ми харесва — каза Гонди, — желая поне тая шапка да бъде червена.

— Всеки човек си има свой вкус — със смях каза Рошфор. — Отговарям за неговото съгласие.

— И вие ще му пишете още довечера?

— Ще направя нещо по-добро, ще пратя бърз куриер.

— След колко дни може да бъде тук?

— След пет.

— Нека дойде, ще намери промени.

— Дано!

— Гарантирам ви.

— И така?

— Вървете да съберете вашите петдесет души и бъдете готов.

— За какво?

— За всичко.

— Има ли някакъв знак за отличаване на своите?

— Връзка слама на шапката.

— Добре. Сбогом, ваше преосвещенство.

— Сбогом, мили Рошфор.

— А, Мазарини, Мазарини! — каза Рошфор, като завличаше след себе си свещеника, който не успя да вмъкне нито дума в тоя диалог. — Ще видите дали съм много стар за работа!

Беше девет часа и половина. На коадютора беше необходим около половин час, за да отиде от архиепископията до кулата Сен Жак ла Бушри.

Коадюторът забеляза светлина в един от най-горните прозорци на кулата.

— Добре — каза той, — нашият главен ръководител е на поста си.

Той почука, отвориха му. Сам викарият го чакаше. Той го заведе със свещ в ръка до върха на кулата; там му показа една малка врата, остави свещта в ъгъла край стената, за да може коадюторът да я намери, когато излиза, и слезе долу.

Макар че ключът беше на вратата, коадюторът почука. Влезте — се чу глас, в който коадюторът позна гласа на просяка.

Дьо Гонди влезе. Действително пред него беше раздавачът на светена вода от преддверието на черквата Сент Иосташ. Той го чакаше, легнал на нещо като одър.

Щом видя коадютора, той стана.

Удари десет часа.

— Е добре, удържа ли думата си? — попита Гонди.

— Не съвсем — отговори просякът.

— Как така?

— Вие ми поискахте петстотин души, нали?

— Да, и какво?

— Аз ще ви дам две хиляди.

— Не се ли хвалиш?

— Искате ли доказателство?

— Да.

Три свещи горяха на прозорците, от които единият гледаше към стария град, другият към Пале Роял, а третият към улица Сен Дени.

Просякът се приближи мълчаливо до всяка свещ и ги духна една след друга.

Коадюторът се намери в мрак; стаята се осветяваше само от несигурната светлина на луната, скрита зад големи черни облаци, краищата на които бяха посребрени.

— Какво направи? — попита коадюторът.

— Дадох сигнал.

— Какъв?

— Да се издигнат барикади.

— Аха!

— Когато излезете оттук, ще видите хората ми на работа. Пазете се само да не си счупите краката, като се спънете в някоя верига или като паднете в някоя яма.

— Добре! Ето ти още толкова, колкото вече получи. Сега не забравяй, че си предводител, и не се напивай. Г

— От двадесет години аз пия само вода. Просякът взе торбичката от ръцете му и коадюторът чу

как той започна да рови и прехвърля златните монети.

— Аха, ти си сребролюбец, чудако! — каза коадюторът. Просякът въздъхна и хвърли торбичката.

— Нима винаги ще си остана същият и няма да се избавя от моята страст? — извика той. — О, нищета! О, суета!

— Все пак ти вземаш златото.

— Да, но обещавам ви, че ще употребя за благочестиви дела онова, което остане.

Лицето му побледня и се изкриви като на човек, който е издържал вътрешна борба.

— Чуден човек! — прошепна Гонди.

Той взе шапката си и поиска да излезе, но просякът

стоеше вече между него и вратата.

Първата му мисъл беше, че тоя човек е намислил нещо

лошо. Но просякът сключи умолително ръце и падна на колене.

— Ваше преосвещенство, моля ви се, благословете ме преди да си отидете — каза той.

— Ваше преосвещенство! — извика Гонди. — Приятелю, ти ме вземаш за друг.

— Не, ваше преосвещенство, вземам ви за това, което сте, тоест за господин коадютора; познах ви от пръв поглед.

Гонди се усмихна.

— И искаш благословията ми? — рече той.

— Да, имам нужда от нея.

Просякът каза тия думи с толкова голямо смирение и толкова дълбоко разкаяние, че Гонди протегна ръка над него и му даде благословията си с цялата миросваща сила, на която беше способен.

— Сега ние влязохме в духовен съюз — каза коадюторът. — Аз те благослових и ти си за мене свещен, — както и аз за тебе. Кажи, не си ли извършил някакво престъпление, за което те преследва човешкото правосъдие и от което мога да те защитя?

Просякът поклати глава.

— Престъплението ми не подлежи на човешкото правосъдие, ваше преосвещенство, и вие можете да ме очистите от него само като ме благославяте често, както направихте сега.

— Хайде, бъди откровен — рече коадюторът, — ти не си се занимавал цял живот със сегашния си занаят, нали?

— Не, ваше преосвещенство, аз се занимавам с него от шест години.

— Преди това де беше?

— В Бастилията.

— А преди Бастилията?

— Това ще ви кажа тогава, ваше преосвещенство, когато вие благоволите да изслушате изповедта ми.

— Добре. Помни, че по което време на деня или нощта Дойдеш при мене, аз съм готов да ти дам опрощение на греховете.

— Благодаря ви, ваше преосвещенство — глухо отвърна просякът, — но аз не съм още готов да го получа.

— Добре. Сбогом.

— Сбогом, ваше преосвещенство — каза просякът, като отвори вратата и се поклони на прелата.

Коадюторът взе свещта, слезе долу и излезе дълбоко замислен.

XIX. БУНТЪТ

Беше около единадесет часа вечерта. Гонди не измина и сто крачки по парижките улици, когато забеляза необикновена промяна в тях.

Целият град изглеждаше населен с фантастични същества. Виждаха се мълчаливи сенки: едни къртеха каменната настилка на улиците, други влачеха и катурваха коли, а трети копаеха ями, които можеха да погълнат цели отряди кавалерия. Всички тия дейни личности ходеха насам; натам и тичаха, подобно на демони, извършващи някаква незнайна работа; това бяха просяците от двора на чудесата, съучастници на раздавача на светена вода в преддверието на черквата Сент Йосташ, които готвеха утрешните барикади.

Гонди гледаше с известен ужас тия хора на мрака, тия нощни работници. Питаше се дали ще има възможност да вкара обратно тия нечисти твари в леговищата им, след като ги беше изкарал оттам. Когато някое от тия същества се приближаваше до него, той беше готов да се прекръсти.

Той стигна до улица Сент Оноре и тръгна по нея към улица дьо ла Феронри. Тук гледката се промени: търговци тичаха от дюкян на дюкян; вратите изглеждаха затворени като капаците на витрините, но те бяха само притворени и веднага се отваряха и затваряха, като пропускаха хора, които сякаш се страхуваха да не се види какво носят; това бяха търговци, имащи оръжие и разнасящи го на ония, които нямаха.

Един от тях ходеше от врата на врата, превит под тежестта на шпаги, аркебузи, къси мускети и различни видове оръжия, от които се разтоварваше постепенно. При светлината на един фенер коадюторът позна в него Планше.

Коадюторът мина по улица дьо ла Моне и излезе на крайбрежната улица; тук стояха неподвижно групи граждани с черни или сиви мантии в зависимост от това, към кое гражданство принадлежаха — към висшето или низшето. Отделни личности минаваха от една група в ДрУга

Всички тия сиви и черни мантии бяха понадигнати отзад от краищата на шпагите, а отпред — от дулата на аркебузите и мускетите.

На Пон Ньоф коадюторът видя караул; един човек се приближи до него.

— Кой сте? — попита той. — Вие, струва ми се, не сте от нашите.

— Така ви се струва, защото не познавате приятелите си, мили господин Лувиер — отговори коадюторът, като повдигна шапката си.

Лувиер го позна и се поклони.

Гонди продължи пътя си и стигна до Нелеката кула. Тук видя дълга върволица хора, които се промъкваха покрай стените. Сякаш беше шествие от призраци, защото те бяха завити с бели мантии. Като стигаха до известно място, всички тия хора изчезваха един след друг, сякаш потъваха в земята. Гонди се облегна в един ъгъл и видя как изчезнаха всичките, от първия до предпоследния.

Последният погледна наоколо, за да се увери навярно, че никой не ги следи, и въпреки мрака забеляза Гонди. Той тръгна право към него и опря пистолета на гърлото му.

— Хей, господин дьо Рошфор, нека не се шегуваме с огнестрелно оръжие! — каза Гонди и се засмя.

Рошфор го позна по гласа.

— А, вие ли сте, ваше преосвещенство? — извика той.

— Лично аз. Какви са тия хора, които водите в недрата на земята?

— Моите петдесет новобранци от кавалера дТОмиер, които трябва да влязат в леката кавалерия и които получиха бели мантии вместо екипировка.

— И къде отивате?

— У един мой приятел, скулптор; само че ние слизаме през отвора, през който вкарва мрамора си.

— Много добре — каза Гонди.

И стисна ръка на Рошфор, който също слезе и затвори капака след себе си.

Коадюторът се върна у дома си. Беше един часа сутринта. Той отвори прозореца и се наведе, за да слуша какво става.

Из целия град се носеше шум, чуден, небивал, непознат

шум; чувствуваше се, че в тия мрачни като бездни улици става нещо необикновено и ужасно. От време на време се чуваше бучене, като бученето на наближаваща буря или прииждащи вълни; но нищо не беше ясно и определено: сякаш тайнствен подземен тътен, предвестник на земетресение.

Така работата по въстанието продължи цяла нощ. На другия ден, като се събуди, Париж сякаш потрепера от собствения си вид. Той приличаше на обсаден град. По барикадите стояха въоръжени хора със страшен поглед, с мускети на рамо; на всяка крачка минувачът чуваше пароли, срещаше патрули, виждаше как арестуват и дори екзекутират. Спираха тия, които носеха шапки с пера и позлатени шпаги, и ги караха да викат: „Да живее Брусел! Долу Мазарини!“ А тия, които отказваха да изпълнят тая церемония, биваха освирквани, оплювани и дори бити. Убийства още не се извършваха, но се чувствуваше, че това не е от липса на желание.

Барикадите стигаха до самия Пале Роял. От улица де БонзАнфан до улица дьо ла Феронри, от улица Сен Тома дю Лувър до Пон Ньоф, от улица Ришельо до вратата Сент Оноре — цялото това пространство беше изпълнено с повече от десет хиляди въоръжени хора; най-предните се заканваха на невъзмутимите часови от гвардейския полк, поставени на пост около Пале Роял, желязната вра та на който беше заключена зад тях — предпазна мярка, правеща положението им много несигурно. Сред всичко това обикаляха тълпи по сто, сто и петдесет, двеста души — слаби, бледи, дрипави хора, които носеха платнища с надпис: „Вижте теглото на народа!“ Навсякъде, където те минаваха, се разнасяха яростни викове; а тия тълпи бяха толкова, че навсякъде се чуваха викове.

Ана Австрийска и Мазарини се учудиха много, когато сутринта им доложиха, че старият град, толкова спокоен снощи, се е събудил в трескаво вълнение; нито един от двамата не искаше да повярва на известието; казваха, че ще повярват само на собствените си очи и уши. Отвориха им един прозорец: те видяха, чуха и се убедиха. . Мазарини сви рамене и си даде вид, че презира силно тая сган; но той явно пребледня и изтича разтреперан в кабинета си, където скри златото и скъпоценностите си В

касетките и сложи най-хубавите си диаманти на пръстите. А кралицата, разгневена и предоставена на собствената си воля, повика маршал дьо Ла Мейере, заповяда му да вземе толкова войници, колкото си иска, и да узнае каква е тая шега.

Маршалът беше обикновено много смел и самоуверен и като всички военни изпитваше високомерно презрение към простолюдието. Той взе сто и петдесет души и поиска да излезе през Лувърския мост, но тук срещна Рошфор с неговите петдесет души лека кавалерии и тълпа, надминаваща хиляда и петстотин души. Такава преграда не можеше да се пробие. Маршалът дори не се и опита и се върна на крайбрежната улица.

Но на Пон Ньоф той се натъкна на Лувиер и неговите

граждани. Тоя път маршалът се опита да атакува, но го

посрещнаха мускетни изстрели, а от прозорците заваля

град от камъни. Трима души от отряда му останаха на

мястото.

Той отстъпи към квартала на халите, но там се натъкна на Планше и неговите алебардисти. Алебардите се насочиха заплашително към него; поиска да смаже тия сиви мантии, но сивите мантии не се поддадоха и маршалът отстъпи към улица Сент Оноре, като остави на бойното поле четирима гвардейци, безшумно убити със студено оръжие.

Тогава навлезе в улица Сент Оноре; тук обаче срещна барикадите на Сент Иосташкия просяк. Те се охраняваха не само от въоръжени мъже, но дори от жени и деца. Фрике, притежател на пистолет и шпага, дадени му от Лувиер, беше събрал цяла шайка от лудетини като него и вдигаше невъобразим шум.

Маршалът помисли, че това място се пази по-слабо от другите, и поиска да си пробие път. Той поръча на двадесет души да слязат от конете, да се нахвърлят върху барикадата и да я разрушат, докато той и останалата кавалерия прикриват нападащите. Двадесетте души тръгнаха право към преградата: но изведнъж иззад гредите, измежду колелетата на колите, от височината на камъните се разнесе страшна пушечна стрелба и веднага след това на ъгъла на гробищата дезИносан се появиха алебардистите на Планше, а на ъгъла на улица дьо ла Моне — гражданите на Лувиер.

Маршал дьо Ла Мейере се намери между два огъня.

Той беше храбър и реши да умре, но да не се предава. На изстрелите отговори с изстрели и викове от болка почнаха да се разнасят от тълпата. Гвардейците, по-добре обучени, стреляха по-точно; но гражданите, много повече на брой, ги смазваха с истински железен ураган. Хората падаха около маршала както при Рокроа или Лерида. На адютанта му Фонтрай счупиха ръката, конят му беше ранен от куршум в шията и той едва Можеше да го управлява, защото животното беснееше от болка. Най-после изпадна в това отчаяно положение, когато и най-храбрият чувствува да лазят тръпки по гърба му и да избива пот на челото му. Точно в тоя момент тълпата се разтвори откъм улица дьо л’АрорСек, като викаше: „Да живее коадюторът!“, и Гонди, в епископска одежда, се появи, като вървеше спокоен сред пушечната стрелба и благославяше надясно и наляво тъй спокойно, сякаш водеше шествието на празника Тяло господне.

Всички паднаха на колене.

Маршалът го позна и изтича към него.

— Изведете ме от тука, за бога — каза той, — или аз и моите хора ще си оставим костите тук.

Шумът беше толкова голям, че и гръм небесен не би се чул. Гонди вдигна ръка и призова към мълчание. Всички млъкнаха.

— Деца — каза той, — ето господин маршал дьо Ла Мейере, в намеренията на когото сте се излъгали и който се наема, щом се завърне в Лувър, да поиска от ваше име от кралицата освобождаването на нашия Брусел. Наемате ли се, господин маршал? — обърна се Гонди към Ла Мейере.

— Ай да му се не види, разбира се, че се наемам! — извика маршалът. — Не се надявах да се отърва толкова евтино.

— Той ви дава благородническата си дума — каза Гонди.

Маршалът вдигна ръка,в знак на потвърждение.

— Да живее коадюторът! — завика тълпата.

Няколко гласа прибавиха дори: „Да живее маршалът!“ А всички подзеха в хор: „Долу Мазарини!“

Тълпата се разтвори, пътят през улица Сент Оноре беше най-къс. Барикадите се отвориха и маршалът с остатъка от отряда си се оттегли, предшествуван от Фрике и Разбойниците му, едни от които подражаваха биене на барабан, а другите — звуци на тръби.

Това беше почти триумфално шествие; само барикадите се затвориха отново след гвардейците; маршалът гризеше ноктите си от яд. .

През това време Мазарини, както казахме вече, подреждаше работите си в кабинета. Той поръча да повика д’Артанян; но сред цялата тая врява не се надяваше да го види, защото д’Артанян не беше дежурен. След десет минути лейтенантът се появи на прага, следван от неразделния Портос.

— А, елате, елате, господин д’Артанян! — извика кардиналът. — И бъдете добре дошъл, както и приятелят ви. Но какво става в тоя проклет Париж?

— Какво става ли, ваше високопреосвещенство? Нищо добро — отговори д’Артанян и поклати глава. — Градът е въстанал и преди малко, като минавах по улица Монторгьой с господин дю Валон, когото виждате тук и който е също ваш покорен слуга, въпреки униформата ми, а може би именно заради нея, поискаха да ни накарат да викаме „Да живее Брусел!“ и … да кажа ли, ваше високопреосвещенство, какво още искаха да ни накарат да викаме?

— Кажете, кажете.

— И „Долу Мазарини!“ Представете си, каква дързост! Мазарини се усмихна, но силно побледня.

— И вие викахте ли? — попита той.

— Бога ми, не! — отговори д’Артанян. — Гласът ми се схвана. Господин Валон е хремав и също не вика. Тогава, ваше високопреосвещенство …

— Тогава какво? — запита Мазарини.

— Погледнете шапката и мантията ми.

И д’Артанян показа четири дупки от куршуми на мантията и две на шапката. А пък дрехата на Портос беше разрязана на хълбока му от алебарда и един изстрел с пистолет бе отсякъл перото на шапката му.

— Diavolo! — каза кардиналът замислен, като гледаше двамата приятели с простодушно удивление. — Аз бих викал!

В тая минута врявата се чу по-близо.

Мазарини изтри челото си и погледна наоколо. ИмаШе голямо желание да отиде до прозореца, но не се решаваше.

— Вижте какво става, господин д’Артанян — каза той-

Д’Артанян се приближи до прозореца с обичайната си безгрижност.

— Охо! — рече той. — Какво е това? Маршал дьо Ла Мейере се връща без шапка. Ръката на Фонтрай е превързана, ранени гвардейци, коне в кръв… Е, но какво правят часовите? Те се прицелват, ще стрелят!

— Заповядано им е да стрелят по народа, ако народът се приближи до Пале Роял — каза Мазарини.

— Но ако те открият огън, всичко е загубено! — извика д’Артанян.

— Имаме железни врати.

— Железни врати! Работа за пет минути. Железни врати! Ще ги изкъртят, ще ги извият, ще ги счупят! … Не стреляйте, дявол да го вземе! — извика д’Артанян, като отвори прозореца.

Въпреки това предупреждение, което не можа да се чуе сред шума, разнесоха се три-четири мускетни изстрела; последва ги страшна пушечна стрелба; куршумите зачукаха по фасадата на Пале Роял; един от тях мина под ръката на д’Артанян и счупи огледалото, в което Портос се оглеждаше самодоволно.

— Ай! — извика кардиналът. — Венецианско огледало!

— О, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, като затваряше спокойно прозореца, — не плачете още, не заслужава, защото навярно след един час в Пале Роял няма да остане нито едно огледало, нито венецианско, нито парижко.

— Но на какво мнение сте тогава? — цял разтреперан попита кардиналът.

— Е, пусто да остане, върнете им Брусел, щом го искат! За какво ви е един парламентски съветник? Никаква полза няма от него!

— А вие, господин дю Валон, и вие ли сте на същото Мнение? Какво бихте направили?

— Бих върнал Брусел — отговори Портос.

— Елате, елате, господа — извика Мазарини, — ще поговоря за това на кралицата.

В края на коридора той се спря и запита:

— Мога да се надявам на вас, господа, нали?

— Ние не се отдаваме два пъти — отвърна д’Артанян, — ние се отдадохме на вас, заповядайте, ще се подчиним.

— Тогава влезте в тоя кабинет и почакайте.

След това кардиналът заобиколи и влезе в салона през друга врата.

XX. БУНТЪТ СЕ ПРЕВРЪЩА ВЪВ ВЪСТАНИЕ

Кабинетът, където влязоха д’Артанян и Портос, се отделяше от салона, дето беше кралицата, само със завеса. През тая тънка преграда се чуваше всичко, което се говори, а през тесния отвор между двете половини на завесата се виждаше всичко, което става в другата стая.

Кралицата стоеше права в салона, побледняла от гняв; но тя се владееше толкова добре, че не можеше да се познае вълнението й. Зад нея стояха Коменж, Вилкие и Гито; зад тях — жените.

Пред нея беше застанал канцлерът Сегие, същият, който преди двадесет години я преследваше тъй упорито. Той разказваше, че счупили каретата му, че го гонили, че той се спуснал в двореца О …, че веднага нахлули в двореца и го разграбили и опустошили; за щастие той успял да стигне до един кабинет, скрит зад тапетите, където някаква стара жена го заключила заедно с брат му, Моския епископ. Там опасността била толкова голяма, разярените бунтовници се приближили до кабинета с такива закани, че канцлерът мислел, че е дошъл последният му час, и се изповядал на брат си, за да бъде готов, ако го открият. Но за щастие, не го намерили: народът помислил, че той е избягал през някоя задна врата, и се оттеглил, като му дал възможност да излезе. Тогава той се облякъл в дрехите на маркиз дьо … и излязъл от двореца, като прекрачил през трупа на полицейския пристав й двама гвардейци, убити при защитата на входа.

През време на тоя разказ Мазарини влезе, промъкна се безшумно до кралицата и заслуша.

— Е, какво мислите за това? — попита кралицата, когато канцлерът свърши разказа си.

— Мисля, че работата е доста сериозна, всемилостива Господарке.

— Но какъв съвет ще ми дадете?

— Бих дал един съвет на ваше величество, но не смея.

— Осмелете се, осмелете се, господине — каза кралицата с горчива усмивка. — Едно време, при други обстоятелства, вие бяхте много по-смел.

канцлерът се изчерви и промърмори няколко думи. и става въпрос за миналото, а за настоящето — Продължи кралицата. — Вие казахте, че можете да ми А Дете някакъв съвет. Какъв е той?

касае се милостива господарке — нерешително отговори канЦлерът, — освободете Брусел.

Кралицата беше много бледна, но при тия думи побледня още повече и лицето й се измени.

— Да освободя Брусел — извика тя — никога!

В тая минута в съседната зала се чуха стъпки и маршал дьо ла Мейере се появи на вратата без доклад.

— А, ето ви и Вас, маршале! — радостно извика Ана Австрийска. — Надявам се, че вразумихте цялата тая стан. Нали?

— Всемилостива господарке — отговори маршалът, — трима души от отряда ми паднаха в Пон Ньоф, четирима на Халите, шестима на ъгъла на улица дьо л’АрбуСек и двама на вратата на вашия дворец — всичко петнадесет души. Доведох обратно десет-дванадесет ранени. Шапката ми остана не зная де, отнесена от куршум, и по всяка вероятност щях да остана при шапката си, ако не беше господин коадюторът, който дойде навреме и ме освободи.

— А, наистина, щях да се учудя, ако това куче а къси и криви крака не беше намесено във всичко това! — каза кралицата.

— Всемилостива господарке — възрази Ла Мейере със смях, — не говорете лошо за него пред мене, защото е още съвсем прясна услугата, която той ми направи.

— Добре, бъдете му благодарен, колкото желаете — каза кралицата, — но това съвсем не задължава мене. Вие сте здрав и читав — това е всичко, което желаех. Поздравявам ви не само с добре дошъл, но и с благополучното ви завръщане.

— Да, всемилостива господарке, но благополучното ми завръщане беше възможно само при едно условие: да ви предам волята на народа.

— Волята! — намръщи се Ана Австрийска. — Охо, господин маршал, трябва да сте изпаднали в много

голяма опасност, за да се наемете с такава необикновена мисия!

Тия думи бяха казани с известна ирония, която не

се изплъзна от маршала.

— Извинете, всемилостива господарке — рече той, — аз не съм адвокат, аз съм военен и затова може би не разбирам добре значението на думите. Трябваше да кажа желанието, а не волята на народа. А що се отнася до отговора, с който ме удостоихте, вие искахте да кажете, струва ми се, че съм се уплашил.

Кралицата се усмихна.

— Е, да, всемилостива господарке, аз се уплаших; това е за трети път в живота ми, а съм участвувал в дванадесет големи сражения и не зная в колко схватки и престрелки. Да, аз се уплаших и предпочитам да стоя пред ваше величество, колкото и да е страшна усмивката ви, отколкото пред тия пъклени дяволи, които ме придружиха дотук и които не зная откъде излизат.

— Браво! — съвсем меко каза д’Артанян на Портос. — Чудесно отговори.

— Е, добре, какво е желанието на моя народ? — попита кралицата, хапейки устните си, докато придворните се споглеждаха учудено.

— Да му се върне Брусел, всемилостива господарке — отвърна маршалът.

— Никога! — каза кралицата. — Никога!

— Както обича ваше величество — рече Ла Мейере, като се поклони и направи крачка назад.

— Къде отивате, маршале?

— Да предам отговора на ваше величество на тия, които го чакат.

— Останете, маршале, не искам да помислят, че водя преговори с бунтовници.

— Всемилостива господарке, аз дадох дума — възрази маршалът,

— Тоест …

— Ако вие не заповядате да ме арестуват, аз трябва

да отида.

Мълнии изскочиха от очите на Ана Австрийска.

— О, няма никакво значение, господине! — каза тя. — Арестувала съм и по-важни от вас. Гито!

Мазарини се спусна.

— Всемилостива господарке — каза той, — ако на свой ред смея да ви дам един съвет …

— Също да върна Брусел, господине? В такъв случай не си правете труда.

— Не — рече Мазарини, — макар че съветът ми не е по-лош от другия.

— Какъв е той?

— Повикайте господин коадютора.

— Коадютора! — извика кралицата. — Тоя етрашев раздорник1 — Та именно той е организирал тоя бунт!

— Толкова по-добре — каза Мазарини. — Ако той го е уредил, той може и да го прекрати.

— И ето удобен случай, всемилостива господарке — забеляза Коменж, който гледаше от един прозорец. — Ето той раздава благословиите си на площада на Пале Роял.

Кралицата се спусна към прозореца.

— Наистина — каза тя. — О, лицемер! Вижте!

— Виждам, че всички коленичат пред него, макар че е само коадютор — рече Мазарини. — А ако бях на неговото място, биха ме разкъсали, макар че съм кардинал. И така, аз настоявам на моето желание (Мазарини наблегна на тая дума) ваше величество да приеме коадютора.,

— Защо не кажете и вие: моята воля? — тихо отговори кралицата.

Мазарини се поклони.

Кралицата се замисли за минута. След това вдигна глава и каза:

— Господин маршал, идете да намерите господин коадютора и ми го доведете.

— А какво да кажа на народа? — попита маршалът.

— Да потърпи — отвърна Ана Австрийска. — И аз търпя.

Гордата испанка каза това с такъв заповеднически тон, че маршалът не възрази нищо; той се поклони и излезе. Д’Артанян се обърна към Портос.

— Как ще свърши всичко това? — рече той.

— Ще видим — отвърна Портос с обикновения си спокоен вид.

През това време Ана Австрийска се приближи до Коменж и му заговори тихо.

Мазарини гледаше неспокойно към страната, където бяха д’Артанян и Портос.

Останалите присъствуващи полугласно си разменяха думи.

Вратата се отвори отново; появи се маршалът, последван от коадютора.

— Всемилостива господарке — каза той, — ето господин дьо Гонди, който побърза да се постави на ваше разположение.

Кралицата направи няколко крачки към него и се спря

студена, строга, неподвижна и презрително издала напред долната си устна.

Гонди се поклони почтително.

— Е, господине, какво ще кажете за тоя бунт? — попита кралицата.

— Ще кажа, че това не е вече бунт, всемилостива господарке, а въстание — отговори коадюторът.

— Въстание е за тия, които мислят, че народът ми може да въстане! — извика Ана Австрийска, неспособна да се прикрива пред коадютора, когото смяташе, с пълно основание може би, за подбудител на целия тоя бунт. — Въстание, така наричат това движение ония, които сами са го създали и желаят въстание; но почакайте, почакайте, кралската власт ще сложи добър ред.

— Всемилостива господарке, нима ваше величество ми направи честта да ме повика само за да ми каже това? — студено попита Гонди.

— Не, мили коадюторе — обади се Мазарини, — за да ви поиска мнението за неприятната обстановка, в която се намираме.

— Наистина ли нейно величество ме повика за съвет? — попита дьо Гонди, като се престори на учуден.

— Да — каза кралицата, — така поискаха. Коадюторът се поклони.

— И така нейно величество желае …

— Да й кажете какво бихте направили на нейно място — побърза да отговори Мазарини.

Коадюторът погледна кралицата, която направи утвърдителен знак.

— На мястото на нейно величество не бих се колебал — студено отвърна Гонди, — бих върнал Брусел.

— А ако не го върна — извика кралицата, — какво мислите, че ще стане?

— Мисля, че утре в Париж няма да остане камък върху камък — каза маршалът.

— Питам не вас, а господин дьо Гонди — забеляза кралицата сухо и без да се обърне.

— Ако ваше величество пита мене — отговори коадюторът със същото спокойствие, — ще ви кажа, че съм напълно съгласен с господин маршала.

Лицето на кралицата пламна, хубавите й очи сякаш искаха да изскочат навън; карминовите и устни, сравнявани от всички поети на онова време с цъфнал нар, побледняха и затрепераха от яд: тя почти уплаши дори Мазарини, който все пак беше свикнал с домашните сцени на това неспокойно семейство.

— Да върна Брусел! — извика тя най-после със страшна усмивка. — Хубав съвет, няма що! Ясно се вижда, че идва от свещеник!

Гонди остана невъзмутим. Днешните оскърбления сякаш се плъзгаха по него като вчерашните сарказми; но омразата и отмъщението се трупаха мълчаливо и капка по капка в дъното на сърцето му. Той погледна студено кралицата, която буташе Мазарини, за да каже нещо на свой ред.

Но обикновено Мазарини мислеше много и говореше малко.

— Ехе! — каза той. — Добър съвет, приятелски съвет. Аз също бих го върнал, тоя добряк Брусел, жив или мъртъв, и всичко би било свършено.

— Ако вие го върнете мъртъв, всичко би било свършено, както казвате, ваше високопреосвещенство, но не тъй, както си мислите.

— Нима казах жив или мъртъв? — продължи Мазарини. — Начин на говорене. Вие знаете, че аз си служа много лошо с френски език, на който вие, господин коадютор, говорите и пишете тъй добре.

— Я гледай какъв държавен съвет! — каза д’Артанян на Портос. — Нашите съвети в Ла Рошел, с Атос и Арамис, бяха по-добри.

— В бастиона Сен Жерве.

— И там, и на други места.

Коадюторът преглътна всичко това и продължи все със същото невъзмутимо спокойствие:

— Ако съветът ми не се харесва на ваше величество, то е без съмнение, защото ви е даден по-добър; аз зная много добре мъдростта на кралицата и на съветниците й, за да предположа, че столицата ще бъде оставена в такова вълнение, което може да доведе до революция.

— И така значи, според вас — насмешливо подзе испанката, като си хапеше устните от яд, — вчерашният бунт,

преминал Днес във въстание, Може да се превърне утре в революция.

— Да, всемилостива господарке — сериозно отговори коадюторът.

— Но, господине, като ви слуша, човек наистина може да си помисли, че народите са загубили всяка спирачка.

— Тая година е лоша за кралете — забеляза Гонди и поклати глава. — Вижте какво става в Англия, всемилостива господарке.

— Да, но у нас, във Франция, за щастие няма Оливър Кромуел — отговори кралицата.

— Кой знае — каза Гонди. — Тия хора са като гръм: виждаш го само когато поразява.

Всички потрепераха и настъпи минутно мълчание.

През това време кралицата притискаше ръце към гърдите си; виждаше се, че тя сдържа силното биене на сърцето.

— Портос — прошепна д’Артанян, — вижте хубаво тоя свещеник.

— Добре, виждам го — отвърна Портос. — Е, какво?

— На, това е човек!

Портос погледна учудено д’Артанян; ясно беше, че не разбира ни най-малко какво иска да каже приятелят му.

— И така — безмилостно продължи коадюторът, — ваше величество ще вземе съответните мерки. Но предвиждам, че те ще бъдат ужасни и ще раздразнят бунтовниците още повече.

— Е, тогава вие, господин коадютор — иронично каза кралицата, — вие, който имате такава власт над тях и който сте наш приятел, ще ги усмирите с благословиите си.

— Може би ще бъде много късно — възрази Гонди все със същия леден тон, — може би тогава самият аз няма Да имам влияние над тях; а като им върне Брусел, ваше величество ще пресече корена на размирието и ще има право да накаже жестоко всеки по-нататъшен опит за въстание.

— А нима нямам това право? — извика кралицата.

— Ако го имате, възползувайте се от него — отговори Гонди.

— Пусто да остане! — каза д’Артанян на Портос. — такъв характер обичам. Защо той не е министър и защо

аз не Съм негов д’Артанян, вместо да бъда на това нищожество Мазарини! О, пусто и върло, чудеса бихме извършили ние двамата!

— Да — съгласи се Портос.

Кралицата даде знак на двора да се оттегли, с изключение на Мазарини. Гонди се поклони и поиска да излезе с другите.

— Останете, господине — каза кралицата. „Добре — помисли си Гонди, — тя ще отстъпи.“

— Тя ще нареди да го убият — каза д’Артанян на Портос. — Но във всеки случай не аз ще изпълня такава заповед. Напротив, кълна се в бога, ако го нападнат, аз ще се хвърля върху нападателите.

— И аз също — рече Портос.

— Добре — промърмори Мазарини, като сядаше на един стол, — сега ще видим нещо ново.

Кралицата изпрати с поглед излизащите. Когато вратата се затвори след последния, тя се обърна. Виждаше се, че прави невероятни усилия, за да укроти гнева си; вееше си с ветрилото, поднасяше към носа си кутийка с благовоние, ходеше назад-напред. Мазарини седеше на стола и сякаш мислеше. Гонди, който започваше да се безпокои, гледаше изпитателно тапетите, опипваше ризницата под расото си и от време на време Проверяваше дали му е подръка дръжката на един здрав испански нож, скрит под късата му наметка.

— Сега — каза кралицата, като се спря най-после, — сега, когато сме сами, повторете съвета си, господин коадютор.

— Ето го, всемилостива господарке: мека ваше величество се престори, че сте обмислили добре всичко, нека признае публично грешката си — в това е силата на силните правителства, — нека пусне Брусел от затвора и нека го върне на народа.

— О, да се унизя до такава степен? — извика Ана Австрийска. — Кралица ли съм аз или не? Цялата тая сган, тая ревяща тълпа — това поданици ли са ми или не? Нима нямам приятели, гвардия? О, кълна се в света Богородица, както казваше кралица Катерина — продължи тя, като се разпалваше от собствените си думи, — по-скоро

ще удуша със собствените си ръце тоя проклет Брусел, отколкото да им го върна!

И тя се спусна със стиснати юмруци към Гонди, когото в тая минута мразеше, без съмнение, не по-малко от Брусел.

Гонди не се помръдна; нито един мускул на лицето му не трепна; само леденият му поглед се кръстоса като меч с яростния поглед на кралицата.

— С тоя човек е свършено, ако при двора имаше някой Витри, който да влезе сега — каза гасконецът. — Но аз ще убия такъв Витри, преди той да нападне тоя славен прелат, и то без да му мисля! Господин кардиналът Мазарини ще ми бъде безкрайно благодарен за това.

— Шт! — рече Портос. — Слушайте.

— Всемилостива господарке! — извика кардиналът, като улови Ана Австрийска за ръката и я затегли назад. — Всемилостива господарке, какво правите?

После прибави на испански:

— Ана, полудяхте ли? Вие се карате тук като обикновена гражданка, вие, кралицата! Нима не виждате, че в лицето на тоя свещеник прелат, пред вас стои целият парижки народ, който не бива, опасно е да се обижда в тоя момент, и че ако тоя свещеник поиска, след един час вие няма да имате вече корона? Престанете, по-късно, при други обстоятелства, вие ще бъдете твърда и непоколебима, но сега не му е времето; сега ласкайте и бъдете нежна, или вие не сте кралица, а проста жена.

При първите думи, казани от кардинала на испански, Д’Артанян улови ръката на Портос, като я стискаше все по-силно и по-силно; после, когато Мазарини млъкна, той прошепна:

— Портос, не говорете никога пред Мазарини, че зная испански; иначе съм загубен, а и вие също.

— Добре — каза Портос.

Това строго смъмряне, проникнато от красноречие, което характеризираше Мазарини, когато говореше италиански или испански, и което съвсем изчезваше, когато говореше френски, беше казано с такова непроницаемо лице, че Гонди, колкото и да беше добър физиономист, го смета За просто предупреждение да бъде по-сдържана. След това нагрубяване кралицата омекна изведнъж;

огънят в Очите й угасна, кръвта се оттегли от страните й и от устните и престанаха да се леят гневни думи. Тя седна, уморено отпуснала ръце, и каза с треперещ от сълзи глас:

— Извинете ме, господин коадютор, и отдайте това избухване на страданията ми. Като жена, и следователно подчинена на слабостите на моя пол, аз се плаша от гражданската война; като кралица, и свикнала да ми се подчиняват, аз кипвам при първата съпротива.

— Всемилостива господарке — каза дьо Гонди и се поклони, — вие се лъжете, като наричате съвета ми съпротива. Поданиците на ваше величество ви почитат и ви се подчиняват. Народът се сърди не на кралицата — той иска Брусел, и нищо повече; той ще бъде щастлив да живее под закрилата на ваше величество, ако обаче ваше величество му върне Брусел — усмихнато прибави Гонди.

При думите: „народът се сърди не на кралицата“ Мазарини наостри уши, като мислеше, че коадюторът ще заговори за виковете „Долу Мазарини!“ Той беше много признателен на Гонди за това премълчаване и затова каза с най-копринения си глас и най-милото си лице:

— Всемилостива господарке, повярвайте на коадютора, който е един от нашите най-добри политици; първата вакантна кардиналска шапка сякаш нарочно е направена за неговата благородна глава.

„А, значи имаш нужда от мене, хитра лисицо!“ — помисли си дьо Гонди.

— А какво ще обещае на нас, когато поискат да убият Гонди? — каза д’Артанян. — Пусто да остане, ако той раздава така шапки, тогава да бъдем готови, Портос, и още утре да си поискаме по един полк! Ай да му се не види, ако гражданската война продължи само една година, аз ще заповядам да позлатят за мене шпагата на главнокомандуващ.

— А за мене? — попита Портос.

— На тебе ще дам маршалския жезъл на господин дьо Ла Мейере, който сега, изглежда, не е в голяма милост.

— И така, господине — каза кралицата, — вие се страхувате сериозно от народно въстание?

— Сериозно, всемилостива господарке — отговори ГондИ учуден, че не е напреднал повече. — Страхувам се, че пороят ще причини ужасни опустошения, ако пробие бента.

— А аз смятам, че в такъв случай трябва да му се противопоставят нови бентове — каза кралицата. — Идете си, ще си помисля.

Гонди погледна учудено Мазарини. Мазарини се приближи до кралицата, за да поговори с нея. В тая минута на площада на Пале Роял се разнесе страшен шум.

Гонди се усмихна, погледът на кралицата пламна, Мазарини побледня.

— Какво става пак? — извика той.

В същата минута Коменж се втурна в салона.

— Извинете, всемилостива господарке — рече той с влизането си, — но народът смаза часовите в желязната ограда и сега разбива вратите. Какво ще заповядате?

— Слушайте, всемилостива господарке — каза Гонди. Бученето на вълните, тътнежът на гръм и бумтенето

на вулкан не можеха да се сравнят ни най-малко с бурята от викове, която се издигна в тая минута чак до небесата.

— Какво ще заповядам! — рече кралицата.

— Да, времето не търпи отлагане.

— Колко хора приблизително имате в Пале Роял?

— Шестстотин души.

— Поставете сто при краля, а с останалите очистете Цялата тая сган.

— Какво правите, всемилостива господарке? — извика Мазарини.

— Вървете! — каза кралицата.

Коменж излезе с пасивното подчинение на войник. В тая минута се чу страшен трясък; една от вратите започваше да отстъпва.

— Е, всемилостива господарке — отново извика Мазарини, вие погубвате всички нас, краля, себе си и Мене.

При тоя вик, изтръгнал се издън сърцето на уплашения кардинал, Ана Австрийска се уплаши също и повика коменж назад.

— Много късно! — каза кардиналът, като си скубеше косата. — Много късно!

Вратата отстъпи и се чу радостният рев на народа. Д’Артанян взе шпагата в ръка и даде знак на Портос да направи същото.

— Спасете кралицата! — извика Мазарини, като се обърна към коадютора.

Гонди се спусна към прозореца, отвори го и позна Лувиер, който беше начело на една тълпа от три-четири хиляди души може би.

— Нито крачка напред! — извика той. — Кралицата подписва.

— Какво говорите? — извика кралицата.

— Истината, всемилостива господарке — отговори Мазарини, като й подаваше перо и хартия, — така трябва.

И прибави:

— Подпишете, Ана, моля ви се, аз искам това! Кралицата падна в едно кресло, взе перото и подписа. Възпиран от Лувиер, народът не направи нито крачка

напред, но страшният ропот, издаващ гнева на тълпата, все още продължаваше. Кралицата написа:

„Началникът на затвора Сен Жермен да пусне на свобода съветника Брусел.“

И се подписа.

Коадюторът, който следеше жадно с очи всичките й движения, грабна хартията веднага, щом бе подписана, върна се отново на прозореца, размаха листа и каза:

— Ето заповедта! Цял Париж сякаш извика от радост; после се чуха викове: „Да живее Брусел! Да живее коадюторът!“

— Да живее кралицата! — извика коадюторът. Няколко гласове подзеха вика му, но те бяха слаби

и редки.

Може би коадюторът извика нарочно това, за да каже на Ана Австрийска нейната слабост.

— А сега, когато постигнахте онова, което искахте, можете да си вървите, господин Гонди — каза тя.

— Когато кралицата има нужда от мене — каза коадюторът и се поклони, — ваше величество знае, че съм винаги на ваше разположение.

Кралицата кимна и Гонди се оттегли.

— А, проклет свещеник! — извика Ана Австрийска и протегна ръка към току-що затворилата се врата. — Един ден ще те накарам да допиеш отровата, която ми поднесе днес.

Мазарини поиска да се приближи до нея.

— Оставете ме! — каза тя. — Вие не сте мъж! И излезе.

— А вие не сте жена — промърмори Мазарини. След като помисли малко, той си спомни, че д’Артанян

и Портос са тук и следователно са видели и чули всичко. Намръщи се, отиде право към завесата и я повдигна; кабинетът беше празен.

При последните думи на кралицата д’Артанян улови Портос за ръката и го завлече в галерията.

Мазарини влезе също в галерията и видя там двамата приятели, които се разхождаха.

— Защо излязохте от кабинета, господин д’Артанян? — попита той.

— Защото кралицата заповяда на всички да се оттеглят — отговори д’Артанян — и аз помислих, че заповедта се отнася и до нас, както и до другите.

— Значи сте тук от…

— От около четвърт час — каза д’Артанян, като погледна Портос и му направи знак да не го опровергава.

Мазарини забеляза тоя знак и се убеди, че д’Артанян е видял и чул всичко; но той му беше благодарен за лъжата.

— Положително, господин д’Артанян, вие сте такъв човек, какъвто търсех, и заедно с вашия приятел можете Да разчитате на мене.

След това се поклони на двамата приятели с най-чаровна усмивка и се върна в кабинета си по-спокоен, защото при излизането на Гонди врявата престана като по Магия.

XXI. НЕЩАСТИЕТО ПРИДАВА ПАМЕТ

Ана се прибра разярена в молитвената си стая. — Какво! — извика тя, като си кършеше ръцете. — Какво, народът видя как свекърва ми Мария Медичи арестува господин дьо Конде, първия принц по кръв; видя как кардиналът изгони свекърва ми, бившата регентка; видя как затвориха във Венсен господин дьо Вандом, тоест сина на Анри IV; той не каза нищо, когато оскърбяваха, затваряха и заплашваха тия високопоставени лица. И изведнъж за някакъв си Брусел! Исусе, какво стана с кралската власт?

Без да мисли, Ана засегна парливия въпрос. Народът не каза нищо за принцовете и се надигна за Брусел; тук ставаше вече дума за един плебей и като защищаваше Брусел, народът чувствуваше инстинктивно, че защищава себе си.

През това време Мазарини се разхождаше надлъж и нашир из кабинета си и от време на време поглеждаше хубавото си венецианско огледало, попукано звездообразно.

— Е, зная, не е весело, когато трябва да се отстъпва така — казваше той. — Но ние ще се отплатим. Какво е Брусел? Име, не нещо съществено.

Колкото и ловък политик да беше, Мазарини се лъжеше тоя път: Брусел беше нещо съществено, а не само име. И така, когато на другата сутрин Брусел влизаше в Париж в една голяма карета със сина си Лувиер отстрани и Фрике отзад на каретата, целият народ, въоръжен, се втурна на пътя, през който минаваше. Виковете „Да живее Брусел!“, „Да живее нашият баща!“ ечаха от всички страни и поразяваха смъртно слуха на Мазарини; шпионите на кардинала и на кралицата донасяха от всички страни неприятни новини, които сварваха министъра много развълнуван и кралицата много спокойна. В ума на кралицата сякаш зрееше някакво важно решение, което още повече увеличаваше безпокойството на Мазарини. Той познаваше гордата владетелка и се страхуваше много от решенията на Ана Австрийска.

Коадюторът влезе в парламента като крал, по-силен от краля, кралицата и кардинала, взети заедно. По негово предложение парламентът покани с указ гражданите да сложат оръжията си и да разтурят барикадите: сега те знаеха, че за един час всички могат да се въоръжат отново и че за една нощ барикадите щяха да бъдат издигнати.

Планше се върна в магазина си; победата дава амнистия и затова Планше не се страхуваше, че ще бъде обесен; той беше убеден, че ако само го заплашат с арестуване, народът ще въстане за него така, както за Брусел. Рошфор върна на кавалера д’Юмиер леката си кавалерия: от нея липсваха двама; но кавалерът, фрондьор в душата си, не искаше и да чуе за компенсация.

Просякът зае отново мястото си в преддверието на черквата Сент дьо-сташ и продължи с едната ръка да раздава светена вода, а с другата — да проси милостиня; и никой не подозираше, че тия две ръце току-що бяха помогнали да се извади от сградата на обществото основният камък на кралската власт.

Лувиер беше горд й доволен: той отмъсти на омразния Мазарини и спомогна много за освобождаването на баща си; името му се споменаваше с ужас в Пале Роял и той казваше със смях на съветника, върнал се в семейството си:

— Как мислите, татко, ако сега поискам от кралицата един полк, дали ще ми го даде?

Д’Артанян се възползува от настъпилото затишие, за да изпрати назад Раул, когото едва можа да задържи затворен през време на бунта и който искаше непременно да извади шпагата си за едната или за другата страна. В началото младежът се възпротиви, но д’Артанян заговори от името на граф дьо Ла Фер. Раул посети госпожа дьо Шеврьоз и замина за армията.

Само Рошфор не остана много доволен от края на тая работа: той писа на господин херцог дьо Бофор да дойде; херцогът ще пристигне и ще намери Париж спокоен.

Той отиде при коадютора, за да го попита дали да съобщи на принца да спре пътуването си. Но Гонди помисли малко и каза:

— Нека продължава пътя си.

— Значи още не е свършено? — попита Рошфор.

— Хайде де, мили графе, ние сме едва в началото.

— Защо мислите така?

— Защото познавам душата на кралицата: тя няма да се признае за победена.

— Значи подготвя нещо?

— Надявам се.

— Кажете какво знаете?

— Писала е на господин принца да се върне от армията колкото се може по-скоро.

— Аха! — рече Рошфор. — В такъв случай имате право. Господин дьо Бофор трябва да дойде.

Вечерта на същия ден, когато ставаше тоя разговор, се пръсна слухът, че господин принцът пристигнал.

Новината беше много проста и естествена, а при това вдигна голям шум. Разправяха, че господин принцът, когото обвиняваха в нещо повече от братска любов към сестра му, госпожа дьо Лонгвил, й се доверил, а тя се изпуснала.

По тоя начин се разкриваха зловещите намерения на кралицата.

Още вечерта, когато пристигна господин принцът, по-напредничави граждани, градски съветници и квартални ръководители ходеха по познатите си и говореха:

— Защо да не вземем краля и да го настаним в кметството? Грешим, като позволяваме да го възпитават нашите врагове, които му дават лоши съвети; а ако с възпитанието му се заеме господин коадюторът например, той би се проникнал от националните принципи и би обичал народа.

Нощта премина в глухо вълнение; на другия ден се появиха отново сивите и черните мантии, патрулите на въоръжените търговци и шайките просяци.

Кралицата прекара нощта в съвещание насаме с господин принца; в полунощ той бе въведен в молитвената й стая и излезе оттам едва в пет часа сутринта.

В пет часа кралицата отиде в кабинета на кардинала. Ако тя не беше още лягала да спи, кардиналът бе вече станал.

Той съчиняваше отговор до Кромуел — бяха минали вече шест дни от десетте, които беше определил на Мордаунт.

„Е, накарах го да чака малко — помисли си той. — Но господин Кромуел знае много добре какво е революция и ще ме извини.“

Той препрочиташе самодоволно първия параграф на отговора си, когато се почука тихо на вратата, която водеше в апартаментите на кралицата. Само Ана Австрийска можеше да влиза през тая врата. Кардиналът стана и отиде да отвори.

Кралицата беше леко облечена, но това още й отиваше; подобно на Диан дьо Поатие1 и Нинон2, Ана Австрийска си запази привилегията да остава винаги хубава; само че тая сутрин тя беше по-хубава от друг път, защото очите й блестяха от вътрешна радост.

— Какво ви е, всемилостива господарке? — попита Мазарини обезпокоен. — Вие изглеждате така горда!

— Да, Джулио — отговори тя, — аз съм горда и щастлива, защото намерих средство да смажа тая хидра.

— Вие сте велик политик, кралице моя — каза Мазарини, — кажете средството.

И той скри започнатото писмо под куп бяла хартия.

— Те искат да ми вземат краля, знаете ли това?

— Уви, да! И мене да обесят.

— Те няма да получат краля.

— И мене няма да обесят, benone3.

— Слушайте: искам да им отвлека сина ми и себе си, и вас със себе си. Искам това събитие, което за едно денонощие ще промени всичко, да стане така, че за него да знаят само вие, аз и още едно трето лице.

— А кое е това трето лице?

— Господин принцът.

— Значи е пристигнал, както ми казаха?

— Снощи.

— И вие го видяхте?

— Току-що се разделихме.

——

1 Любовница на крал Франсоа I, прочула се с хубостта и ума си. — Б. Пр.

2 m да Ланкл — известна френска куртизанка (1609-

1641). която имала литературен салон. — Б. пр.

3 В е п о п е (итал.) — Много добре!

— Готов ли е да помогне на тоя план?

— Той ми даде тоя съвет.

— А Париж?

— Той ще го принуди с глад да се предаде безусловно.

— Планът не е лишен от грандиозност, но само едно

е лошо.

— Кое?

— Той е невъзможен.

— Празни думи. Няма нищо невъзможно.

— В мечтите.

— Не, на дело. Имаме ли пари?

— Малко — отговори Мазарини, като се страхуваше, че Ана Австрийска ще поиска да бръкне в кесията му.

— Имаме ли войски?

— Пет-шест хиляди души.

— Имаме ли смелост?

— Много.

— Тогава работата е лесна. О, разбирате ли, Джулио? Париж, тоя омразен Париж, се събужда някоя сутрин без кралица и без крал, обграден, обсаден, изгладнял и .няма друга опора, освен глупавия си парламент и мършавия си коадютор с криви крака!

— Хубаво, хубаво! — каза Мазарини. — Разбирам ефекта, но не виждам средството да се постигне.

— Аз ще го намеря.

— Знаете ли, че това е война, гражданска война, разпалена, ожесточена, неумолима?

— О, да, да, война! — каза Ана Австрийска. — Да, искам да обърна тоя бунтовен град в пепел; искам да угася огъня с кръв; искам един ужасен пример да увековечи престъплението и наказанието. Париж! Аз го мразя, презирам го.,

— Полека, Ана, каква е тая кръвожадност! Внимавайте, времената на Малатеста1 и Кастручо Каетракани2 ми

——

1 Малатеста — италиански кондотиер (наемен военачалник),

2 Кастручо — еДин от водачите в борбата между гвелфите и гибелините в средновековна Италия (краят на XIII в.) — Б. пр.

отминаха; току-виж, че ви обезглавили, хубава кралице, и това ще бъде жалко.

— Вие се шегувате.

— Ни най-малко, войната с цял народ е опасна: вижте брат си Чарлз I, той е в лошо положение, много лошо.

— Ние сме във Франция и аз съм испанка.

— Толкова по-зле, per Baccho, толкова по-зле! Бих предпочел да бъдете французойка, а аз французин: тогава биха ни презирали по-малко.

— Все пак вие одобрявате плана ми, нали?

— Да, ако само е възможно да се осъществи.

— Възможно е, аз ви го казвам; пригответе се за заминаване.

— Е, аз съм винаги готов за тръгване; само че, както знаете, никога не тръгвам … и тоя път навярно ще стане същото.

— Но ако аз тръгна, ще тръгнете ли?

— Ще се опитам.

— Вие ще ме уморите с вашия страх, Джулио. И от какво се страхувате?

— От много неща.

— Например?

Лицето на Мазарини се превърна от насмешливо в мрачно.

— Ана — каза той, — вие сте жена и като жена можете да обиждате свободно мъжете, уверена в своята безнаказаност. Вие ме обвинявате в страх: аз се страхувам по-малко от вас, защото не се спасявам с бягство. Срещу кого викат? Срещу вас или срещу мене? Кого искат да обесят? Вас или мене? Вие ме обвинявате в страх, а аз не превивам глава пред бурята; не че се хваля, това не ми е присъщо, но аз;не отстъпвам. Последвайте примера ми: по-малко шум и повече дела. Вие викате силно и няма да постигнете нищо. Вие говорите за бягство!

Мазарини сви рамене, улови кралицата за ръката и я заведе до прозореца.

— Вижте! — каза той.

— Какво? — попита кралицата, заслепена от твърдоглавието си.

— Какво виждате От тоя прозорец? Това са, ако Ме се лъжа, граждани с ризници, каски, въоръжени с добри мускети, както през време на Лигата; и те гледат така внимателно прозореца, от който ги гледате, че ще ви забележат, ако повдигнете повече завесата. Сега приближете се до другия прозорец. Какво виждате? Хора от народа, въоръжени с алебарди — те пазят вратите ви. На всеки изход от двореца стоят също толкова; край вратите ви — стража, край отдушниците на избите ви — стража, и ще ви кажа на свой ред същото, което добрият Ла Раме ми казваше за господин дьо Бофор: „Ако не сте птица или мишка, вие няма да излезете от тука“.

— Все пак той излезе.

— Смятате ли да излезете по същия начин?

— Значи аз съм пленница?

— Ай да му се не види! — извика Мазарини. — От цял час ви доказвам това.

И кардиналът продължи да пише спокойно започнатото си писмо.

Трепереща от гняв, почервеняла от унижение, Ана излезе от кабинета и хлопна силно вратата след себе си.

Мазарини дори не обърна глава.

Върнала се в покоите си, кралицата се отпусна в едно кресло и заплака.

Но изведнъж, поразена от една внезапна мисъл, тя стана и каза:

— Аз съм спасена! О, да, да, познавам един човек, който ще може да ме извади от Париж, човек, когото дълго време бях забравила.

И замислено, макар и с чувство на радост, прибави:

— Колко съм неблагодарна! Двадесет години забравих тоя човек, когото трябваше да направя маршал на Франция. Свекърва ми обсипваше със злато, почести и ласки Копчгага, който я погуби; кралят направи Витри маршал за убийство; а аз оставих в забрава, в нищета тоя благороден д’Артанян, който ме спаси.

Тя изтича към една маса, на която имаше хартия и мастило, и почна да пише.

XXII. СВИЖДАНЕТО

Тая сутрин д’Артанян лежеше в стаята на Портос. Двамата приятели възприеха тоя навик, откак започнаха смутовете Шпагите си държеха под възглавницата, а пистолетите си слагаха на масата така, че да им бъдат под ръка.

Д’Артанян спеше още и сънуваше, че небето е покрито с голям жълт облак, че от тоя облак вали златен дъжд и че той държи шапката си под един капчук.

А Портос сънуваше, че вратичките на каретата му не са достатъчно широки, за да поберат всички гербове, които беше заповядал да нарисуват.

В седем часа ги събуди един слуга без ливрея, който носеше писмо за д’Артанян.

— От кого? — попита гасконецът.

— От кралицата — отговори слугата.

— А! — рече Портос и се надигна в леглото си. — Какво казва?

Д’Артанян помоли слугата да почака в съседната стая и щом вратата се затвори след него, скочи от леглото си и прочете бързо писмото. Портос го гледаше с широко отворени очи, без да смее да запита.

— Приятелю Портос — каза д’Артанян и му подаде писмото, — ето най-после твоята баронска титла и моята капитанска грамота. На, чети и сам съди!

Портос протегна ръка, взе писмото и с разтреперан глас прочете следното:

„Кралицата желае да говори с господин д’Артанян; нека той последва приносителя.“

— Е, какво — рече Портос, — според мене това е нещо Обикновено.

— А според мене е много необикновено — възрази д’АртаНян. — Ако ме викат, значи работите са много заплетени

и Помисли си само каква бъркотия е настъпила в душата на кралицата, за да си спомни за мене след двадесет години.

— Така е — съгласи се Портос.

— Наточи шпагата си, бароне, зареди пистолетите си, дай овес на конете, гарантирам ти, че до утре ще има нещо ново; и… нито дума!

— Слушай, дали не ни поставят клопка, за да се отърват от нас? — попита Портос, ненапускан от мисълта, че бъдещото му величие няма да остави мнозина на мира.

— Ако е клопка, аз ще я надуша, бъди спокоен — отговори д’Артанян. — Ако Мазарини е италианец, аз съм пък гасконец.

И д’Артанян се облече за минута.

Когато Портос, все още легнал, му закопчаваше мантията, на вратата се почука отново.

— Влезте — каза д’Артанян. Влезе друг слуга.

— От негово високопреосвещенство кардинал Мазарини — каза той.

Д’Артанян погледна Портос.

— Работата се усложнява — рече Портос. — От кого

да се почне?

— Всичко се нарежда чудесно — отвърна д’Артанян. — Негово високопреосвещенство ми определя среща след половин час.

— Добре.

— Приятелю — каза д’Артанян, като се обърна към слугата, — кажете на негово високопреосвещенство, че след половин час ще бъда на негово разположение.

Слугата се поклони и излезе.

— Добре че той не видя другия — забеляза д’Артанян.

— Значи ти мислиш, че те двамата не те търсят за една и съща работа?

— Не мисля, а съм уверен в това.

— Хайде, хайде, д’Артанян, бързай! Не забравяй, че кралицата те чака, след кралицата — кардиналът, а след кардинала — аз.;

Д’Артанян повика слугата на Ана Австрийска.

— Готов съм, приятелю — каза той, — водете ме. Слугата го поведе по улица де Пти Шан, след това зави наляво и го въведе през вратичката на една градина която гледаше към улица Ришельо; оттам стигнаха до една тайна стълба и д’Артанян бе въведен в молитвената стая.

Сърцето на лейтенанта се разтупа от известно вълнение, за което не можеше да си даде сметка. Той не беше вече младежки доверчив и опитът му разкри цялата важност на миналите събития. Знаеше какво са благородството на принцовете и величието на кралете, свикна да поставя своята посредственост след блясъка на богатството и знатността. Едно време той би се приближил до Ана Австрийска като млад човек, който поздравява жена. Сега беше другояче: той се яви пред нея като прост войник пред знаменит пълководец.

Лек шум наруши тишината на молитвената стая. Д’Артанян потрепера и видя, че една бяла ръка приповдига завесата; по формата, белотата и хубостта й той позна кралската ръка, която някога му бяха дали да целуне.

Кралицата влезе.

— Вие сте, господин д’Артанян — каза тя, като впери в офицера поглед, пълен с нежна меланхолия, — вие сте и аз ви познавам добре. Погледнете ме и вие, аз съм кралицата. Познавате ли ме?

— Не, всемилостива господарке — отговори д’Артанян.

— Но нима не помните вече — продължи Ана Австрийска с тоя омаен тон, който умееше да придава на гласа си, когато поискаше, — че едно време кралицата имаше нужда от млад кавалер, храбър и предан, че тя го намери и макар че тоя кавалер се смята за забравен, тя му отдели място в дъното на сърцето си?

— Не, всемилостива господарке, не зная това — отговори мускетарят.

— Толкова по-зле, господине — рече Ана Австрийска, — толкова по-зле, поне за кралицата, защото днес кралицата има нужда от същата храброст и същата преданост.

— Как — възрази д’Артанян, — кралицата е заобиколена от толкова предани слуги, от толкова мъдри съветници, от толкова големи хора по заслуги и положение… й Удостоява с вниманието си един прост войник! .

Ана разбра тоя скрит укор, който повече я трогна, отколкото я разсърди. Толкова самопожертвувателност и безкористие от страна на гасконския благородник я бяха

карали много пъти да се чувствува унизена, той я победи Във великодушието.

— Всичко, което ми казвате за заобикалящите ме, е

вярно може би, господин д’Артанян — каза кралицата, но аз имам доверие само във вас. Зная, че вие служите на господин кардинала, до бъдете и мой служител и аз ще се погрижа за вашето благосъстояние. Кажете, бихте ли направили днес за мене онова, което направихте едно време за кралицата и благородникът, когото не познавате?

— Ще направя всичко, което заповяда ваше @величес во — отговори д’Артанян.

Кралицата помисли около минута и като видя сдържаността на мускетаря, запита:

— Вие обичате може би почивката?

— Не зная, всемилостива господарке, защото никога не съм почивал.

— Имате ли приятели?

— Имах трима: двамата напуснаха Париж и не зная къде отидоха. Остана само единият, но той е един от онези, които познаваха, струва ми се, кавалера, за когото ваше величество благоволи да ми говори.

— Добре — каза кралицата, — вие и вашият приятел се равнявате на цяла армия.

— Какво трябва да направя, всемилостива господарке?

— Елате пак в пет часа и ще ви кажа; обаче, господине, не говорете абсолютно на никого за срещата, която ви определям.

— Няма да говоря, всемилостива господарке.

— Закълнете се в разпятието.

— Всемилостива господарке, аз не съм изменял никога на думата си; като кажа няма, няма.

Кралицата остана учудена от тоя език, какъвто не беше чувала от устата на придворните си; но тя сметна, че това е добро предзнаменование за усърдието, което д’АртаняН Ще вложи при изпълнението на плана й. Това беше една от хитростите на гасконеца: понякога той криеше голямата си проницателност под привидно честна грубост.

— Кралицата няма ли да ми заповяда нещо друго?

попита той.

— Не, господине — отговори Ана Австрийска, — свободен сте до определения час. Д’Артанян се поклони и излезе. „Дявол да го вземе! — помисли си той, когато прекрачваше прага. — Изглежда, че тук имат голяма нужда от мене.“ .

После, тъй като половиният час беше изтекъл, той мина през галерията и почука на вратата на кардинала.

Бернуен го въведе.

— На ваше разположение съм, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.

Според навика си той хвърли бърз поглед около себе си и забеляза, че пред Мазарини се намира запечатано писмо. Но то беше поставено с адреса надолу, така че не можеше да се види до кого се изпраща.

— Вие идвате от кралицата? — попита Мазарини, като гледаше втренчено д’Артанян.

— Аз, ваше високопреосвещенство? Кой ви каза това?

— Никой; но го зная.

— Крайно съжалявам, но трябва да кажа на ваше високопреосвещенство, че се лъже — безсрамно отговори гасконецът, верен на обещанието, което току-що даде на Ана Австрийска.

— Аз сам отворих чакалнята и видях, че идвате от края на галерията.

— Защото ме въведоха през тайната стълба.

— Как така?

— Не зная; навярно някакво недоразумение. Мазарини знаеше, че мъчно може да накара д’Артанян да каже онова, което иска да скрие, ето защо той се отказа от опита да открие сега тайната на гасконеца.

— Да поговорим за моите работи — каза кардиналът. — Щом не искате да ми кажете нищо за вашите.

Д’Артанян се поклони.

— Обичате ли да пътувате? — продължи кардиналът.,

— Целия си живот прекарах по широките пътища.

— Нищо ли не може да ви задържи в Париж?

— Нищо освен висша заповед.

— Добре. Ето ви едно писмо, което трябва да се занеСе на адреса.

— На адреса, ваше високопреосвещенство? Но на него няма никакъв адрес.

Действително обратната страна на писмото беше ненадписана.

— Това значи, че писмото е с два плика — каза Мазарини.

— Разбирам, трябва да скъсам горния плик, щом пристигна на посоченото място.

— Чудесно! Вземете го и тръгнете. Вие имате един приятел, господин дю Валон, аз го обичам много. Вземете го със себе си.

„Дявол да го вземе! — помисли си д’Артанян. — Той знае, че чухме вчерашния му разговор, и иска да ни отдалечи от Париж.“

— Колебаете ли се? — попита Мазарини.

— Не, ваше високопреосвещенство, тръгвам веднага. Само бих желал едно нещо …

— Какво? Кажете!

— Да отиде ваше високопреосвещенство у кралицата.

— Кога?

— Още сега.

— Защо?

— За да й кажете само тия думи: „Изпращам господин д’Артанян някъде и го карам да тръгне веднага“.

— Виждате ли, вие сте били у кралицата! — каза Мазарини.

— Имах честта да кажа на ваше високопреосвещенство, че тук може би има някакво недоразумение.

— Какво значи това? — попита Мазарини.

— Смея ли да повторя молбата си на ваше високопреосвещенство?

— Добре, отивам. Почакайте ме тук.

Мазарини прегледа внимателно дали не е забравен някой ключ по долапите и излезе.

Минаха десет минути. Д’Артанян се опитваше с всички сили да прочете през горния плик надписа на вътрешния, но напразно.

Мазарини се върна бледен и силно загрижен; той седна край писмената си маса. Д’Артанян почна да го разглежда, както току-що беше разглеждал писмото; но обвивката на лицето му бе почти също тъй непроницаема, както пликът на писмото.

„Ехе! — помисли си гасконецът. — Той като че ли се сърди. Дали не на мене? Мисли. Дали не се готви да Ме изпрати в Бастилията? Но по-полека, ваше високопреосвещенство! При първата дума за затвор аз ще ви удуша и ще стана фрондьор. Ще ме понесат триумфално като господин Брусел и Атос ще ме провъзгласи за френски Брут1. Това би било забавно.“

Пред живото въображение на гасконеца се представиха всички облаги, които той можеше да извлече от такова положение.

Но Мазарини не даде никаква заповед от тоя род, а напротив, почна да се подмазва пред д’Артанян.

— Имахте право, мили господин д’Артанян, вие още не можете да тръгнете.

— А! — рече д’Артанян.

— Върнете ми писмото, моля ви се.

Д’Артанян се подчини. Мазарини провери дали печатът е цял.

— Довечера ще имам нужда от вас — каза той. — Върнете се след два часа.

— Ваше високопреосвещенство, след два часа имам среща, на която не мога да не се явя.

— Не се безпокойте, една и съща среща е.

„Добре — помисли си д’Артанян, — така и подозирах!“

— Значи върнете се в пет часа и доведете със себе си милия господин дю Валон; само оставете го в чакалнята: искам да приказвам с вас насаме.

Д’Артанян се поклони.

Докато се покланяше, той си мислеше:

„Двамата една и съща заповед, двамата в един и същи час, двамата в Пале Роял; досещам се. О, ето една тайна за която господин дьо Гонди би заплатил сто хиляди ливри!“

— Вие мислите нещо! — неспокойно каза Мазарини.

— Да, питам се дали трябва да бъдем въоръжени Или не.

——

един от убийците на Юлии Цезар, който мечтаел за затвърдяването на републиканския строй, разклатен при политическите смутове през I в. преди н. е. — Б. пр.

— Въоръжени от главата до краката — отговори Мазарини.

— Добре, ваше високопреосвещенство, ще бъдем. Д’Артанян се поклони, излезе и побърза да съобщи

на приятеля си ласкателните обещания на Мазарини, които страшно много зарадваха Портос.

XXIII. БЯГСТВОТО

Въпреки признаците на вълнение в града Пале Роял представяше най-весела гледка, когато д’Артанян отиде там към пет часа вечерта. Това не беше чудно: кралицата върна Брусел и Бланменил на народа. Следователно тя нямаше наистина от какво да се страхува, защото народът нямаше какво повече да иска от нея. Неспокойствието й беше остатък от вълнението, което може да изчезне съвсем само след време, както вълнението в морето утихва само няколко дни след бурята.

В двореца имаше голям пир, повод на който беше завръщането на победителя при Ланс. Всички принцове и принцеси бяха поканени; каретите им изпълваха дворовете още от пладне. След обеда трябваше да има игра у кралицата.

Тоя ден Ана Австрийска пленяваше всички с грацията и ума си; никога не я бяха виждали в по-весело настроение. Цъфналото отмъщение святкаше в очите й и гореше на устните й.

Когато ставаха от масата, Мазарини изчезна. Д’Артанян беше вече на поста си и го чакаше в чакалнята. Кардиналът се появи с весело лице, улови го подръка и го въведе в кабинета си.

— Мили господин д’Артанян — каза министърът, като сядаше, — ще ви дам най-голямото доказателство за доверие, което един министър може да даде на офицер.

Д’Артанян се поклони.

— Надявам се — каза той, — че ваше високопреосвещенство ми го дава без задна мисъл и с пълното убеждение че съм достоен за доверие.

— По-достоен от всички, мили приятелю, защото .се обръщам към вас.

— Е, добре, ваше високопреосвещенство, ще ви призная, че отдавна вече чакам подобен случай. И така. кажете ми бързо, каквото имате да ми кажете.

— Тая вечер, мили господин д’Артанян — продължи Мазарини, — спасението на държавата ще бъде във вашите ръце.

Той се спря.

— Обяснете се, ваше високопреосвещенство, чакам.

— Кралицата реши да направи с краля едно малко пътешествие до Сен Жермен.

— Аха, тоест кралицата иска да напусне Париж.

— Разбирате, женска прищявка.

— Да, разбирам много добре — рече д’Артанян.

— Именно за това тя ви повика тая сутрин и ви каза да дойдете пак в пет часа.

„Нямаше смисъл да ме кара да се кълна, че няма да кажа на никого за това свиждане! — промърмори д’Артанян. — О, жени! Кралици или не, все са си жени“.

— Не одобрявате ли това малко пътешествие, мили господин д’Артанян? — неспокойно попита Мазарини.

— Аз ли, ваше високопреосвещенство? А защо?

— Вие свихте рамене.

— Такъв ми е навикът, когато говоря на себе си, ваше високопреосвещенство.

— Значи одобрявате това пътуване?

— Нито одобрявам, нито осъждам, ваше високопреосвещенство; просто чакам заповедите ви.

— Добре. И така, спрях избора си на вас: вие ще заведете краля и кралицата в Сен Жермен.

„Подлец и половина“ — си помисли д’Артанян.

— Добре виждате — продължи Мазарини. като забеляза невъзмутимостта на д’Артанян, — че спасението на държавата, както ви казах вече, ще бъде въз вашите ръце.

— Да, ваше високопреосвещенство, и чувствувам цялата отговорност на такава поръка.

— Все пак вие я приемате?

— Аз приемам винаги.

— Смятате ли, че това е възможно?

— Всичко е възможно.

— Ще бъдете ли нападнат по пътя?

— Вероятно.

— Но какво ще направите в такъв случай?

— Ще мина през тия, които ме нападнат.

— А ако не минете през тях?

— Тогава толкова по-зле за нападателите: ще мина по тях.

— И ще закарате краля и кралицата здрави и читави в Сен Жермен?

— Да.

— Отговаряте с живота си?

— Отговарям.

— Вие сте герой, мили мой! — каза Мазарини, като гледаше мускетаря с възхищение.

Д’Артанян се усмихна.

— А аз? — попита Мазарини след късо мълчание, втренчил поглед в д’Артанян.

— Какво вие, ваше високопреосвещенство?

— А аз ако искам да тръгна? — Това ще бъде по-мъчно.

— Защо?

— Ваше високопреосвещенство може да бъде познат.

— Дори с тоя костюм? — каза Мазарини.

И вдигна от креслото една мантия, която прикриваше пълен кавалерски костюм, бисерносив и червен, целият обшит със сребро.

— Ако ваше високопреосвещенство се преоблече, тогава; ще бъде по-лесно.

— А! — рече Мазарини и въздъхна по-свободно.

— Но ще трябва да се прави това, което ваше високо преосвещенство казваше неотдавна, че би направил на наше място.

— Какво ще трябва да се прави? — Да се вика „Долу Мазарини!“

— Ще викам.

— На френски, на чист френски език, ваше високопреосвещенство, внимавайте в изговора. В Сицилия убиха шест хиляди анжуйци, защото изговаряха зле италиански. Внимавайте французите да не ви се отплатят за сицилианската вечерня.1 — Ще се постарая.

— По улиците има много въоръжени хора — продължи д’Артанян. — Сигурен ли сте, че никой не знае за намерението на кралицата?

Мазарини се замисли.

— Работата, която ми предлагате, ще бъде добре дошла за един предател, ваше високопреосвещенство; случайното нападение може да извини всичко.

Мазарини изтръпна; но разсъди, че човек, който има намерение да предаде, няма да предупреждава за това.

— Ето защо не се и доверявам на всички — живо отговори той. — И доказателство за това е, че именно вас избрах да ме съпровождате.

— Не заминавате ли с кралицата?

— Не.

— Значи след нея?

— Не — повтори Мазарини.

— А! — каза д’Артанян, който почваше да разбира.

— Да, аз си имам свои планове — продължи кардиналът. — Ако тръгна с кралицата, аз удвоявам възможностите й за несполука; ако тръгна след нея, нейното заминаване удвоява моите; при това, когато дворът се спаси, могат да ме забравят: големците са неблагодарни.

— Вярно е това — каза д’Артанян и погледна неволно диаманта на кралицата върху пръста на Мазарини.

Мазарини забеляза посоката на погледа и полекичка обърна пръстена с диаманта надолу.

— Значи аз искам — продължи той с тънка усмивка — Да им попреча да бъдат неблагодарни спрямо мене.

— Християнско милосърдие е да не въвеждаш ближния си в изкушение — забеляза д’Артанян.

— Точно затова и искам да замина преди тях — каза Мазарини.

Д’Артанян се усмихна; той разбираше много добре това италианско лукавство.

——

1 Така се нарича въстанието на сицилииците срещу френското господство (Анжуйската династия) през 1282 г., при което въстаналите убили всички, които говорели зле италиански. — Б. пр.

Мазарини видя усмивката му и се възползува от момента.

— Значи вие ще започнете с това, че ще ми помогнете да изляза пръв от Париж, нали, мили господин д’Артанян?

— Тежка задача, ваше високопреосвещенство! — отговори д’Артанян, като прие предишния си сериозен вид.

— Но — каза Мазарини, като го гледаше внимателно, за да не изпусне нито за миг израза на лицето му, — но вие не направихте всички тия забележки за краля и за кралицата.

— Кралят и кралицата са мои крал и кралица, ваше високопреосвещенство — отговори мускетарят. — Моят живот им принадлежи, аз им го дължа. Ако те го поискат, няма какво да възразя.

„Точно така — промърмори съвсем ниско Мазарини. — И тъй като твоят живот не ми принадлежи, трябва да го купя от тебе, нали?“

И с дълбока въздишка почна да обръща пръстена с диаманта нагоре.

Д’Артанян се усмихна.

Тия двама мъже се схождаха в едно — в лукавството. Ако се схождаха също така в смелостта, единият би накарал другия да извърши велики дела.

— Но, разбира се — каза Мазарини, — щом искам от вас тая услуга, имам намерение да ви бъда признателен за, нея.

— Ваше високопреосвещенство има само намерение ли? — попита д’Артанян.

— Вижте, мили господин д’Артанян — рече Мазарини. като свали пръстена от пръста си, — ето един диамант; който някога е бил ваш. Справедливостта изисква да ви се върне; вземете го, много ви се моля.

Д’Артанян не остави Мазарини да повтори молбата си; той взе пръстена, погледна дали камъкът е същият и след като се увери, че бистротата му е хубава, сложи го на пръста си с неизразимо удоволствие.

— Аз държех много на него — каза Мазарини, като, придружаваше камъка с последен поглед, — но няма значение, аз ви го давам с голямо удоволствие.

— Аз го приемам, както ми е даден, ваше високопреосвещенство. Сега да поговорим за вашите дребни работи. Вие искате да заминете преди другите, нали?

— Да, държа на това.

— В колко часа?

— В десет.

— А в колко часа заминава кралицата?

— В полунощ.

— Тогава е възможно това: извеждам ви от Париж, оставям ви отвъд бариерата и се връщам за кралицата.

— Чудесно, но как ще ме изведете от Париж?

— О, това е вече моя работа!

— Давам ви пълна власт; вземете за конвой, колкото искате души.

Д’Артанян поклати глава.

— Струва ми се обаче, че това е най-сигурното средство — допълни Мазарини.

— Да, за вас, ваше високопреосвещенство, но не за кралицата.

Мазарини прехапа устни.

— Тогава как ще действуваме? — попита той.

— Оставете всичко това на мене, ваше високопреосвещенство.

— Хм!

— Оставете аз да се разпореждам с всичко.

— Обаче …

— Или потърсете друг — прибави д’Артанян и обърна

гръб.

„Ох! — каза си Мазарини съвсем ниско. — Май че си отива с диаманта“. И го повика назад.

— Господин д’Артанян, мили господин д’Артанян! — каза той с ласкав глас.

— Какво ще заповядате, ваше високопреосвещенство?

— Отговаряте ли за всичко?

— Не отговарям за нищо; ще се постарая, доколкото

мога.

— Доколкото можете?

— Да.

— Е добре, доверявам се на вас.

„Голямо щастие!“ — помисли си д’Артанян.

— Значи вие ще бъдете тук в девет часа и половина?

— И ще намеря ваше високопреосвещенство готов?

— Сигурно, съвсем готов.

— Решено. Сега ваше високопреосвещенство ще бъде ли тъй добър да ме заведе при кралицата?

— За какво?

— Бих желал да получа заповедите лично от нейно величество.

— Тя ми възложи да ви ги предам.

— Може да е забравила нещо.

— Държите ли да я видите?

— Необходимо е, ваше високопреосвещенство. Мазарини се поколеба. Д’Артанян държеше хладнокръвно на своето.

— Добре, ще ви заведа при нея — каза Мазарини, — но нито дума за нашия разговор.

— Казаното между нас засяга само нас, ваше високопреосвещенство.

— Заклевате ли се да бъдете ням?

— Аз не се кълна никога, ваше високопреосвещенство. Казвам да или не; и тъй като съм благородник, държа на думата си.

— Хайде, виждам, че трябва да ви се доверя сляпо.

— Така е най-добре, повярвайте ми, ваше високопреосвещенство.

— Елате — рече Мазарини.

Мазарини въведе д’Артанян в помещението за молитва на кралицата и му каза да почака.

Д’Артанян не чака дълго време. След пет минути кралицата пристигна в параден тоалет. В него изглеждаше най-много на тридесет и пет години и беше все още хубава.

— Вие ли сте, господин д’Артанян! — каза тя с пленителна усмивка. — Благодаря ви, че сте настояли да ме видите.

— Всемилостива господарке, моля да ме извините — отговори д’Артанян, — но аз исках да получа заповедите лично от ваше величество.

— Вие знаете ли за какво се отнася?

— Да, всемилостива господарке.

— Приемате ли поръчението, което ви възлагам?

— С благодарност.

— Добре; бъдете тук в полунощ.

— Ще бъда.

— Господин д’Артанян — каза кралицата, — аз познавам добре вашето безкористие, за да ви говоря сега за моята признателност, но кълна ви се, че няма да забравя тая втора услуга, както забравих първата.

— Във волята на ваше величество е да си спомня и да забравя и аз не зная какво иска да каже ваше величество.

Д’Артанян се поклони.

— Вървете, господине — рече кралицата с най-чаровна усмивка, — вървете и елате в полунощ.

С движение на ръката тя го освободи и д’Артанян се оттегли; но като се оттегляше, той погледна завесата, през която беше влязла кралицата, и забеляза подаващия се под завесата край на кадифена обувка.

„Добре — помисли си той, — Мазарини подслушваше, за да види дали няма да го предам. Наистина тая италианска кукла не заслужава да й служи един честен човек“.

При все това д’Артанян се яви точно в определеното време, в девет часа и половина той влизаше в чакалнята.

Бернуен чакаше и го въведе.

Кардиналът беше облечен като кавалер. Той беше много красив в тоя костюм, който, както казахме вече, носеше с голямо изящество; само че беше много бледен и малко трепереше.

— Вие сте съвсем сам? — попита Мазарини.

— Да, ваше високопреосвещенство.

— А добрият господин дю Валон? Няма ли да ни направи удоволствието да бъде наш спътник?

— Разбира се, ваше високопреосвещенство, той ни чака в каретата си.

— Де?

— Пред входа на градината на Пале Роял.

— Значи ще заминем с каретата му?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— И без друг конвой? Само с вас двамата?

— Нима това не е достатъчно? Дори един от двамата стига.

— Наистина, мили господин д’Артанян, вие ме ужасявате с вашето хладнокръвие.

— Напротив, аз мислех, че то трябва да ви вдъхва Увереност.

— А Бернуен? Нима няма да го взема със себе си?

— Няма място за него; той ще дойде после при вас.

— Добре тогава; трябва да ви слушам за всичко.

— Ваше високопреосвещенство, още не е късно да се откажете, напълно зависи от вас.

— Не, не, да вървим!

Те слязоха по тайната стълба. Мазарини се опираше на д’Артанян и мускетарят чувствуваше как трепере ръката му.

Преминаха дворовете на Пале Роял, където още стояха няколко карети на закъснели гости, влязоха в градината, и стигнаха до вратичката.

Мазарини се опита да я отвори с ключ, който извади от джоба си, но ръката му трепереше толкова силно, че не можа да улучи дупката на ключалката.

— Дайте на мене — каза д’Артанян.

Мазарини му даде ключа. Д’Артанян отключи и сложи ключа в джоба си: той смяташе да се върне от тука.

Стъпалото на каретата беше спуснато, вратичката — отворена; край вратичката стоеше Мускетон, а в дъното на: каретата седеше Портос.

— Качете се, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.

Мазарини не почака да му повторят и се спусна в каретата.

Д’Артанян се качи след него, Мускетон затвори вратичката и с много пъшкания се покатери отзад на каретата. Той създаде някои мъчнотии при заминаването под предлог, че раната го боляла още, но д’Артанян му каза:

— Останете, ако искате, мили господин Мустон, но предупреждавам ви, че тая нощ Париж ще бъде изгорен.

Мускетон не запита нищо повече и веднага заяви, че готов да последва господаря си и господин д’Артанян до края на света.

Каретата тръгна със средна бързина; така по нищо не личеше, че вътре седят бегълци. Кардиналът изтри челото си с кърпичка и погледна около себе си.

Отляво седеше Портос, отдясно — д’Артанян; всеки па @зеше по една вратичка, всеки му служеше за защита.

На седалката пред тях лежеха два чифта пистолети: единият пред Портос, другият пред д’Артанян; освен това всеки от двамата приятели имаше шпага отстрани.

На сто крачки от Пале Роял каретата беше спряна от патрул.

— Кой е там? — попита началникът.

— Мазарини! — отговори д’Артанян и избухна в смях. Кардиналът почувствува, че косата на главата му настРъхна.

Тая шега се хареса много на гражданите; виждайки карета без герб и без конвой, те не можеха да повярват никога, че е възможно такова безразсъдство.

— Добър път! — извикаха те. И пуснаха каретата да мине.

— Е, какво мисли ваше високопреосвещенство за тоя отговор? — попита д’Артанян. р

— Духовит човек сте! — извика Мазарини.

— Наистина — се обади Портос, — разбирам… Към средата на улица де Пти Шан втори патрул спря

каретата.

— Кой е там? — извика началникът на патрула.

— Дръпнете се назад, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян.

Мазарини така се притисна към облегалото, че съвсем изчезна между двамата приятели.

— Кой е там? — нетърпеливо повтори същият глас. Д’Артанян усети как уловиха конете за юздите и се подаде наполовина от каретата.

— Ей, Планше! — каза той.

Началникът се приближи: наистина беше Планше. Д’Артанян позна гласа на бившия си слуга.

— Как, господине, вие ли сте? — рече Планше

— Е, боже мой, да, мили приятелю! Милият Портос е ранен с шпага и аз го водя във вилата му в Сен Клу.

— О, наистина ли? — попита Планше.

— Портос — продължи д’Артанян, — ако можете да говорите още, мили Портос, кажете поне думичка на добрия Планше.

— Планше, приятелю — каза Портос с отпаднал глас, много съм болен; ако срещнеш лекар, изпрати ми го, за което ще ти бъда много благодарен.

— Ах, велики боже, какво нещастие! — .извика Планше. — И как се случи това?

— Аз ще ти разкажа — каза Мускетон. Портос изохка силно.

— Заповядай да ни пуснат, Планше — прошепна д’Артанян, — или няма да го закараме жив: засегнати са белите му дробове, приятелю.

Планше поклати глава, сякаш искаше да каже: „В такъв случай работата е лоша“.

След това се обърна към хората си и каза:

— Пуснете ги да минат, приятели са.

Каретата продължи пътя си и Мазарини, спрял да диша, въздъхна свободно.

— Bricconi1! — прошепна той.

Няколко крачки преди вратата Сент Оноре срещнаха трети отряд; той се състоеше от хора с подозрителна външност, които приличаха почти на разбойници: те бяха хоРата на просяка от черквата Сент Йосташ.

— Внимание, Портос! — каза д’Артанян. Портос посегна към пистолетите си.

——

Bricconi (итал.) — Разбойници. — Б. пр.

— Какво има? — попита Мазарини.

— Ваше високопреосвещенство, май че попаднахме в лоша компания.

Към вратичката се приближи човек с нещо като коса в ръката.

— Кой е там? — попита той.

— Е, чудако — отговори д’Артанян, — не познавате ли каретата на господин принца?

— Принц или не, все едно, отворете! — каза човекът. Ние пазим вратата и никой няма да мине, без да знае кой е.

— Какво да правим? — попита Портос.

— Пусто да остане, трябва да минем! — каза д’Артанян!

— Но как? — попита Мазарини.

— През тях или по тях. Кочияшо, карай галоп! Кочияшът замахна с камшика.

— Нито крачка напред — каза човекът, който беше навярно началникът — или ще отрежа краката на конете ви.

— Пусто и върло, ще бъде жалко! — забеляза Портос. — Коне по сто пи стол а всеки.

— Ще ви ги платя по двеста — рече Мазарини.

— Да, но като им отрежат краката, ще ни отрежат и шиите.

— Откъм моята страна също идва един — каза Портос. — Да го убия ли?

— Да, с юмрук, ако можете: ще стреляме само в краен случай.

— Мога — отговори Портос.

— Тогава отворете — каза д’Артанян на човека с косата и взе един от пистолетите за дулото, като се приготви да удря с дръжката.

Човекът се приближи.

Колкото повече се приближаваше той, толкова повече д’Артанян се издаваше напред от вратичката, за да @бъ де по-свободен в движенията си. Очите му се срещнаха с очите на просяка, осветен от един фенер.

Сигурно просякът позна мускетаря, защото побледня силно; сигурно и д’Артанян го позна, защото косата му настръхна.

— Господин д’Артанян! — извика просякът и отстъпи крачка назад. — Господин д’Артанян!

— Пуснете ги!

Може би д’Артанян щеше да отговори нещо, но в това време се чу тежък удар, сякаш някой удари с чук по главата на вол. Портос уби с юмрук противника си.

Д Артанян се обърна: нещастникът лежеше на четири крачки от него.

— Сега карай с най-голяма бързина! — извика той на кочияша. — Шибай, шибай!

Кочияшът замахна с камшика си и шибна конете. Благородните животни полетяха веднага. Чуха се викове на стъпка ни хора. След това се почувствува двойно раздрусване: две от колелата минаха по гъвкаво и кръгло тяло.

Настъпи минутно мълчание. Каретата премина вратата.

— В КурлаРен! — извика д’Артанян на кочияша. След това се обърна към Мазарини и каза:

— Сега, ваше високопреосвещенство, можете да прочетете пет пъти Pater и пет .пъти Ave в знак ма благодарност за избавлението си; вие сте спасен, вие сте свободен!

Мазарини само изпъшка в отговор; той не можеше да повярва в такова чудо.

След пет минути каретата се спря; беше пристигнала в Кур лаРен.

— Доволен ли е ваше високопреосвещенство от конвоя си? — попита мускетарят.

— Очарован съм, господине — отговори Мазарини, — като се реши да подаде глава от каретата. — Сега направете същото за кралицата.

— Това няма да бъде толкова мъчно — каза д’Артанян и скочи на земята. — Господин дю Валон, поверявам ви негово високопреосвещенство.

— Бъдете спокоен — отговори Портос и протегна ръка. Д’Артанян улови ръката на Портос и я раздруса.

— О-ох! — извика Портос. Д’Артанян погледна учудено приятеля си.

— Какво ви е? — попита той.

— Изглежда, че съм си навехнал китката — отвърна Портос

— Какво, вие удряте винаги със страшна сила.

— Налагаше се. моят човек беше насочил пистолета си към мене. Но вие как се отървахте от вашия?

— О, аз имах работа не с човек!

— Ас какво?

— С привидение.

— И…

— И го заклех. Без по-нататъшни обяснения д’Артанян взе пистолетите от предната седалка, мушна ги в пояса си, зави се с мантията и като не искаше да се върне през същата бариера, през Която излезе, тръгна към вратата Ришельо.

XXIV. КАРЕТАТА НА ГОСПОДИН КОАДЮТОРА

Вместо да се върне през вратата Сент Оноре, д’Артанян, който разполагаше с време, направи кръг и се върна през вратата Ришельо. Тук се приближиха до него, за да узнаят кой е. Когато видяха по шапката му с пера и по обшитата му с галони мантия, че е мускетарски офицер, заобиколиха го с намерението да го накарат да вика „Долу Мазарини!“ Най-напред тая демонстрация го обезпокои; но като узна какво искат от него, той завика тъй звънливо, че най-взискателните останаха доволни.

Той вървеше по улица дьо Ришельо и обмисляше по какъв начин да отведе кралицата, защото беше немислимо да я отведе в карета с герба на Франция, когато пред входа на двореца на госпожа дьо Гемене забеляза ек лаж.

Внезапно му хрумна една идея.

„А, бога ми, това би било по правилата на войната!“ помисли си той.

След това се приближи до каретата и погледна герба на вратичките и ливреята на кочияша, който беше на капрата.

Тоя преглед се извърши много лесно, защото кочияшът спеше дълбоко.

„Това е каретата на господин коадютора — каза си той. — Наистина почвам да мисля, че провидението е с нас.“

Качи се тихо в каретата, дръпна копринения шнур, краят на който беше вързан за малкия пръст на кочияша и каза:

— В Пале Роял!

Събуден внезапно, кочияшът подкара към посоченото място, без да подозира, че заповедта идва не от господаря му. Вратарят на двореца тъкмо се готвеше да затваря железните врати; но като видя великолепния екипаж, реши, че идва важна личност, и пропусна каретата, която се опря пред външната стълба.

Едва тук кочияшът забеляза, че отзад на колата няма лакеи.

Той помисли, че господин коадюторът е дал това нареждане, скочи от капрата, без да изпуска юздите, и се приближи да отвори.

Д’Артанян скочи също на земята и в минутата, когато кочияшът, ужасен, че е довел чужд човек, отстъпи крачка назад, той го улови с лявата ръка за яката, а с дясната допря един пистолет до гърлото му.

— Нито дума или ще те застрелям! — каза д’Артанян. По израза на лицето му кочияшът се досети, че е паднал в клопка, и остана с отворена уста и облещени очи.

В двора се разхождаха двама мускетари. Д’Артанян ги повика по име.

— Господин дьо Белиер — каза той на единия, — моля ви се, вземете юздите от ръцете на тоя добър човек, седнете на капрата, закарайте каретата пред вратата на тайната стълба и ме чакайте там; работата е важна, отнася се за служба на краля.

Мускетарят знаеше, че лейтенантът му не е от тия, които се шегуват със службата; той се подчини, без дума да продума, макар че тая заповед му се стори необикновена.

Д’Артанян се обърна към втория мускетар.

— Господин дю Верже — каза той, — помогнете ми да отведа тоя човек на сигурно място.

Мускетарят помисли, че лейтенантът му е арестувал някой преоблечен принц, поклони се, извади шпагата си и направи знак, че е готов.

Д’Артанян тръгна по стълбата, след него вървеше пленникът, а след пленника — мускетарят. Така преминаха вестибюла и влязоха в чакалнята на Мазарини.

Бернуен чакаше нетърпеливо известия за господаря си.

— Е какво, господине? — попита той.

— Всичко е от добре по-добре, драги господин Бернуен.

Но ето един човек, когото трябва да скриете на сигурно място…

— Де, господине?

— Дето искате, стига само там, дето ще го сложите, капаците на прозорците да се затварят с кофари и вратата

да се заключва.

— Имаме такова място, господине — каза Бернуен. И клетият кочияш бе заведен в един кабинет с решетести ’Прозорци, който много приличаше на затвор.

— Сега, драги приятелю — каза д’Артанян, — бъдете тъй добър да се откажете в моя полза от шапката и мантията си.

Разбира се, кочияшът не се възпротиви ни най-малко, впрочем той беше тъй поразен от всичко станало, че залиташе и бъбреше като пиян.

Д’Артанян сложи всичко това под мишницата на камердинера.

— Сега, господин дю Верже — рече той, — затворете се с тоя човек, докато дойде господин Бернуен да ви освободи; пазенето ще продължи доста дълго време и съвсем няма да бъде забавно, зная, но разбирате — прибави той важно, — служба на краля.

— Слушам, господин лейтенант — отговори мускетарят, като видя, че работата е сериозна.

— Тъкмо се сетих — каза д’Артанян, — ако тоя човек се опита да бяга или да вика, промушете го с шпагата си.

Мускетарят кимна с глава в знак, че заповедта ще бъде точно изпълнена.

Д’Артанян излезе и отведе Бернуен със себе си. Удари полунощ.

— Заведете ме в молитвената стая на кралицата — рече д’Артанян, — доложете й, че съм там, и сложете тоя вързоп с един зареден мускетон върху капрата на каретата, която чака долу пред изхода от тайната стълба.

Бернуен въведе д’Артанян в молитвената стая, където той седна дълбоко замислен.

В Пале Роял всичко вървеше по реда си. В десет часа както казахме вече, почти всички гости се разотидоха тия, които трябваше да бягат с двора, бяха предупредени на всеки от тях се каза да бъде между полунощ и един часа в КурлаРен.

В десет часа Ана Австрийска отиде при краля. По-малкият му брат току-що беше сложен да спи; останал сам, младият Людовик се забавляваше, като пускаше в сражение оловени войници, което му правеше голямо удоволствие. Две почетни деца играеха с него.

— Лапорт — каза кралицата, — време е негово величество да си легне.

Кралят поиска да остане още малко, като каза, че не му се спи, но кралицата настоя:

— Нали утре сутринта в шест часа отивате да се къпете в Конфлан, Луи? Струва ми се, че вие сам пожелахте това.

— Имате право, ваше величество — отвърна кралят, — и аз съм готов да се оттегля, ако вие благоволите да ме целунете. Лапорт, дайте свещника на господин кавалера дьо Коален.

Кралицата допря устни до бялото гладко чело, което височайшето дете й подаде важно — в това негово движение се чувствуваше вече етикецията.

— Заспете по-бързо, Луи — каза кралицата, — защото ще ви събудят рано.

— Ще се постарая да ви послушам, ваше величество — отговори младият Луи, — но никак не ми се спи.

— Лапорт — съвсем тихо рече Ана Австрийска, — намерете някоя по-отегчителна книга за четене на негово величество, но не се събличайте.

Кралят излезе, придружен от кавалера дьо Коален, кой то носеше свещника. Другото почетно дете бе заведено у дома си.

Тогава кралицата се завърна в покоите си Жените й, тоест госпожа дьо Брежи, госпожица дьо Бомон. госпожа Дьо Мотвил и сестра й Сократин, наречена така заради мъдростта й, донесоха в тоалетната й стая остатъците от обеда, с които обикновено тя вечеряше.

Кралицата даде тогава заповедите си, поговори за едно угощение, което след два дни маркиз дьо Вилкие даваше в нейна чест, посочи лицата, които трябваше да бъдат поканени, обяви, че на другия ден ще отиде във Вал

Грас, където смята да се причести, и заповяда на първия си камердинер, да отиде с нея.

богато вечерята се свърши, кралицата се престори на

много уморена и отиде,в спалнята си. Госпожа дьо Мотвил, дежурна тая вечер, я последва и й помогна да се съблече. Кралицата си легна, поговори благосклонно няколко минути с нея и я освободи.

В това време д’Артанян влизаше в двора на Пале Роял с каретата на коадютора.

Минута ’след това каретите на придворните дами излязоха от двореца и желязната врата се затвори след тях.

Удари полунощ.

Пет минути по-късно Бернуен почука на спалнята на кралицата, като дойде то тайния проход,на кардинала.

Ана Австрийска отиде да отвори сама.

Тя беше вече облечена, тоест обу си отново чорапите и се загърна с дълъг пеньоар.

— А, вие сте, Бернуен! Господин д’Артанян тук ли е?

— Да, всемилостива господарке, в молитвената стая; чака ваше величество да се приготви.

— Аз съм готова. Кажете на Лапорт да събуди и да облече краля, а след това идете у маршал дьо Вилроа и го предупредете от мое име.

Бернуен се поклони и излезе.

Кралицата влезе в помещението за молитва, осветено от проста стъклена венецианска лампа. Тук видя д’Артанян който я чакаше прав.

— Вие ли сте? — му каза тя.

— Да, всемилостива господарке.

— Готов ли сте?

— Готов съм.

— А господин кардиналът?

— Излезе благополучно. Чака ваше величество в КурРен.

— Но в каква карета ще заминем?

— Всичко съм предвидил; долу една карета чака ваше величество.

— Да идем при краля.

Д’Артанян се поклони и последва кралицата. Младият Луи беше вече облечен с изключение на обувките и късовейката; той бе учуден и обсипваше с въпроси Лапорт, който само му отговаряше:

— Всемилостиви господарю, така заповяда кралицата. Креватът не беше оправен и се виждаха чаршафите на

краля; те бяха толкова вехти, че на някой места имаше дупки.

Това бяха също следи от скъперничеството на Мазарини.

Кралицата влезе, а д’Артанян се спря на прага. Като видя кралицата, детето се изскубна от ръцете на Лапорт и изтича към нея. Кралицата направи знак на д’Артанян да се приближи. Д’Артанян се подчини.

— Сине мой — каза Ана Австрийска и му посочи мускетаря, който стоеше спокоен, прав и с шапка в ръка, — ето господин д’Артанян: той е храбър като старите герои рицари, за които толкова обичате да ви разказват моите дами. Запомнете името му и се вгледайте в лицето му, за да не го забравите, защото тая вечер той ще ни направи голяма услуга.

Младият крал погледна гордо офицера и повтори:

— Господин д’Артанян?

— Да, сине мой.

Младият крал повдигна бавно малката си ръка и я протегна на мускетаря, който подви коляно и я целуна.

— Господин д’Артанян — повтори Луи, — добре, всемилостива господарке, няма да забравя.

В тая минута се чу като че ли някакъв приближаващ се шум.

— Какво е това? — попита кралицата.

— Охо — отговори д’Артанян, като напрегна едновременно острия си слух и проницателния си поглед, — това е шумът на бунтуващия се народ.

— Трябва да бягаме — каза кралицата.

— Ваше величество ми предостави да ръководя тая работа. Трябва да останем и да узнаем какво иска народът.

— Господин д’Артанян!

— Аз отговарям за всичко.

Нищо не се предава .тъй бързо, както увереността. Сама пълна със сила и смелост, кралицата чувствуваше в най-висока степен тия две добродетели у другите.

— Правете каквото искате — каза тя, — доверявам се На вас.

— Ще ми позволи ли ваше величество да давам запоВеДи от ваше име в цялата тая работа?

— Заповядайте, господине.

— Какво пак иска тоя народ? — запита кралят.

— Ей сега ще узнаем, всемилостиви господарю — отговори д’Артанян.

И излезе бързо от стаята.

Шумът растеше все повече и повече; той сякаш изпълни целия Пале Роял. Отвътре се чуваха викове, смисълът на които не можеше да се разбере. Ясно беше, че народът роптае и се бунтува.

Полуоблеченият крал, кралицата и Лапорт стояха неподвижно на едно място, като слушаха и чакаха какво ще стане.

Втурна се Коменж, който тая нощ беше караул в Пале Роял; той имаше около двеста души в дворовете и в конюшните, които оставяше на разположение на кралицата.

— Е, какво има? — попита Ана Австрийска върналия се д’Артанян.

— Всемилостива господарке, пръснал се е слухът, че кралицата е напуснала Пале Роял и е отвела краля със себе си. Народът иска доказателство за противното, иначе заплашва да разруши Пале Роял.

— О, това е вече прекалено! — каза кралицата. — ще им докажа, че съвсем не съм заминала.

Д’Артанян видя по израза на лицето и че тя се готви да даде някоя жестока заповед. Той се приближи до нея и й рече шепнешката:

— Ваше величество все още ли има доверие в мене? Тоя глас я накара да потрепери.

— Да, господине, пълно доверие… Кажете.

— Ще благоволи ли кралицата да последва съвета ми?

— Говорете.

— Нека ваше величество отпрати господин дьо Коменж и му заповяда да се затвори заедно с хората си в караулното помещение и в конюшните.

Коменж погледна завистливо д’Артанян, както всеки придворен гледа изгряването на нова звезда.

— Чухте ли, Коменж? — каза кралицата.

Д’Артанян се приближи до него; с присъщата си проницателност той разбра значението на неспокойния му поглед.

— Господин дьо Коменж, извинете ме — му каза той. —

Ние двамата служим на кралицата, нали? Сега е мой ред да й бъда полезен, не ми завиждайте на това щастие

Коменж се поклони и излезе

„Хайде, спечелих си нов неприятел!“ — помисли си д’Артанян.

— А сега какво да правим? — обърна се кралицата към д’Артанян. — Вие чувате, шумът не утихва, а се увеличава.

— Всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — народът иска да види краля. Той трябва да го види.

— Как, да го види? Де? На балкона?

— Не, всемилостива господарке, тук, в кревата му, като спи.

— О, ваше величество, господин д’Артанян има пълно право — извика Лапорт.

Кралицата помисли и се усмихна като жена, на която е познато лукавството.

— Наистина — промърмори тя.

— Господин Лапорт — каза д’Артанян, — идете да кажете на народа през оградата на Пале Роял, че желанието му ще бъде изпълнено, че след пет минути той не само Ще види краля, но и ще го види в леглото му. Прибавете, че кралят спи и че кралицата моли да не вдигат шум, за Да не го събудят.

— Но не всички, депутация от двама-трима души, нали?

— Всички, всемилостива господарке.

— Но те ще ни задържат до сутринта, помислете за

това!

— Не повече от четвърт час. Отговарям за всичко, ваше величество. Повярвайте ми, аз познавам народа, той е голямо дете, което е достатъчно само да се погали. Пред спящия крал той ще бъде ням, тих и кротък като агне.

— Вървете, Лапорт — каза кралицата. Младият крал се приближи до майка си.

— Защо ще правим това, което искат тия хора? — попита той.

— Така трябва, сине мой — отговори Ана Австрийска. ако ми казват така трябва, значи аз не съм вече крал?

— Всемилостиви господарю — обърна се д’Артанян към

него, — ще ми позволи ли ваше величество да му задам един въпрос?

Луи XIV се обърна, учуден, че се осмеляват да му з говорят. Кралицата стисна ръката на детето.

— Да, господине — каза той.

— Случвало ли се е на ваше величество, когато играе в парка на ФонтенеБло или в дворовете на Версайският дворец, да види изведнъж, че небето се покрива с облаци и да чуе гръмотевица?

— Да, разбира се.

— Е добре, колкото и голямо желание да има ваше величество да поиграе още, тая гръмотевица му казва: „Върнете се в двореца, всемилостиви господарю, така трябва.“

— Без съмнение, господине; но също тъй са ми казвали че гръмотевицата е глас божи.

— Е добре, всемилостиви господарю, вслушайте се в шума на народа и ще видите, че той прилича много на гръмотевицата.

И наистина в тая минута нощният вятър довея страшен шум.

Изведнъж всичко утихна.

— Ето, всемилостиви господарю — продължи д’Артанян, — сега казаха на народа, че спите; добре виждате, че все още сте крал.

Кралицата гледаше учудено тоя необикновен човек, който с поразителната си храброст беше равен на най-храбрите, а с проницателния си и хитър ум — на мъдреците.

Лапорт влезе.

— Е какво, Лапорт? — попита кралицата.

— Всемилостива господарке — отговори той, — предсказанието на господин д’Артанян се изпълни, те утихнаха като по магия. Сега ще им отворят вратите и след пет минути те ще бъдат тук.

— Лапорт — каза кралицата, — ако вие сложите в кревата един от синовете си вместо краля, ние бихме могли да заминем през това време.

— Ако ваше величество заповяда, моите синове са готови като мене да служат на кралицата.

— Не — възрази д’Артанян, — защото ако един от тях познава негово величество и забележи измамата, всичко е загубено.

— Имате право, господине, пълно право — каза Ана Австрийска. — Лапорт, сложете краля в кревата.

Лапорт сложи в леглото краля, както беше съвсем облечен, и го покри със завивката чак до раменете.

Кралицата се наведе над него и го целуна по челото.

— Престорете се, че спите, Луи — каза тя.

— Добре — отговори кралят, — само че не искам нито един от тия хора да се допре до мене.

— Всемилостиви господарю — рече д’Артанян, — аз съм тук и ви гарантирам, че ако някой се осмели да направи това, ще заплати с живота си тая дързост.

— Сега какво да правим? — попита кралицата. — Чувам, че идват.

— Господин Лапорт, идете да ги посрещнете и им кажете пак да не вдигат шум. Всемилостива господарке, нека ваше величество чака тук, на вратата. Аз ще застана край възглавницата на краля и ако се наложи, ще умра за него.

Лапорт излезе, кралицата застана край завесата на вратата, а д’Артанян се промъкна зад завесите над леглото.

Чу се глухо и предпазливо ходене на много хора; кралицата сама приповдигна завесата и сложи пръст на устата.

Като видяха кралицата, хората се спряха почтително.

— Влезте, господа, влезте — каза кралицата.

Тълпата се раздвижи нерешително, сякаш се срамуваше от постъпката си: очакваха съпротива, готвеха се да чупят желязната врата и да събарят караула; но вратата сама се отвори и кралят, наглед поне, се пазеше само от майка му.

Тия, които бяха начело, забъбраха и поискаха да отстъпят назад.

— Но влезте, господа, щом кралицата позволява — каЗа Лапорт.

Тогава един, по-храбър от другите, се осмели да прекрачи прага и влезе на пръсти. Всички останали последваха примеРа му и стаята се напълни тихо, сякаш всички тия хора бяха най-покорни и най-предани придворни. Далеч зад вратата се виждаха главите на тия, които не можеха да влязат и се наДигаха на пръсти.

д’Артанян виждаше всичко през дупчицата, направена

от него в завесата; в първия от влезлите той позна

Планше.

— Господине — обърна се към него кралицата, защото разбра, че той е водачът на цялата тая тълпа, — вие желаехте да видите краля и аз поисках да ви го покажа сама. Приближете се, погледнете и кажете дали имаме вид на хора, които искат да бягат.

— Не, разбира се — отговори Планше, учуден донякъде от тая неочаквана чест.

— Значи кажете на моите добри и верни парижани — продължи Ана Австрийска с усмивка, в значението на която д’Артанян не се излъга, — че сте видели краля да спи и кралицата готова също да си легне.

— Ще кажа, всемилостива господарке, и всички, които са с мене, ще потвърдят това. Но…

— Но какво? — попита Ана Австрийска.

— Нека ваше величество ме извини — каза Планше, — но наистина ли кралят лежи в това легло?

Ана Австрийска потрепера.

— Ако някой от вас познава краля — рече тя, — нека се приближи и каже наистина ли е негово величество.

Един човек, завит с мантия и мъчещ се да скрие лицето си с нея, се приближи, наведе се над леглото и погледна.

За миг д’Артанян си помисли, че тоя човек има лошо намерение, и сложи ръка на шпагата си; но при движението, когато се навеждаше, непознатият откри част от лицето си и д Артанян позна коадютора.

— Наистина е кралят — каза човекът и се изправи. — Бог да благослови негово величество!

— Да — полугласно каза водачът, — да, бог да благослови негово величество!

И всички тия хора, влезли разярени, изведнъж се покориха на друго чувство и на свой ред започнаха да благославят царственото дете.

— Сега, приятели — каза Планше, — да поблагодарйм

на кралицата и да се оттеглим.

Всички се поклониха и излязоха постепенно и без шум както бяха влезли. Планше, влязъл пръв, излизаше последен.

Кралицата го спря.

— Как се казвате, приятелю? — попита тя.

Планше се обърна, силно учуден от въпроса.

— Да — продължи кралицата, — аз смятам за такава чест да ви приема тая вечер, както ако бяхте някой принц, и желая да зная името ви.

„Да — помисли си Планше, — за да се отнесете с мене като с принц. Благодаря!“

Д’Артанян потрепера да не би Планше, помамен като гарвана в баснята, да каже името си и да не би кралицата, научила името му, да узнае, че той е служил при

него.

— Всемилостива господарке — почтително отговори Планше, — аз се казвам Дюлорие, ваш покорен слуга.

— Благодаря, господин Дюлорие — каза кралицата. — А с какво се занимавате?

— Всемилостива господарке, търговец съм на платове в улица де Бурдоне.

— Само това исках да зная — продължи кралицата. — Много съм ви задължена, драги господин Дюлорие, ще се видим пак.

„Хайде, хайде — промърмори д’Артанян, като излизаше иззад завесата, — положително нашият Планше съвсем не е глупак и ясно се вижда,-че е минал добра школа.“

Действуващите лица на тая необикновена сцена се гледаха около минута, без дума да продумат — кралицата права край вратата, д’Артанян полуизлязъл от скривалището си, кралят надигнал се на лакът, готов да легне отново при най-малкия шум. който би показал, че цялата тая тълпа се връща; но шумът не се приближаваше, а се отдалечаваше все повече и повече и най-после съвсем затихна.

Кралицата въздъхна; д’Артанян изтри влажното си чело; кралят скочи от кревата и каза:

— Да вървим!

В тая минута се завърна Лапорт.

— Е, какво? — попита кралицата.

— Изпратих ги до желязната врата, всемилостива господарке. — отговори камердинерът. — Те съобщиха на другарите си, че са видели краля и че кралицата говорила с тях. и сега всички се разотиват с гордо самодоволство.

— О, негодници! — промърмори кралицата. — Те ще платят скъпо за тая дързост, обещавам им това!

След това се обърна към д’Артанян и прибави:

— Господине, тая вечер вие ми дадохте най-добрите съвети, които съм получавала в живота си. Продължавайте: какво трябва да правим сега?

— Господин Лапорт — каза д’Артанян, — довършете тоалета на негово величество.

— Значи можем да тръгнем? — попита кралицата.

— Когато пожелае ваше величество. Слезте само по тайната стълба; ще ме намерите при вратата.

— Вървете, господине — рече кралицата, — идвам след вас.

Д’Артанян слезе долу; каретата беше на поста си, мускетарят седеше на капрата.

Д Артанян взе вързопа, който беше дал на Бернуен, за да го сложи в краката на мускетаря. В него, както читателят си спомня, бяха шапката и мантията на кочияша на господин дьо Гонди.

Той си сложи мантията на раменете и шапката на главата.

Мускетарят слезе от капрата.

— Господине — каза му д’Артанян, — идете да освободите другаря си, който пази кочияша. След това качете се двамата на конете си, идете на улица Тиктон, в странноприемницата „Козичка“, вземете оттам моя кон и коня на господин дю Валон, оседлайте ги като за поход и ги закарайте от Париж в КурлаРен. Ако в КурлаРен не намерите никого, идете в Сен Жермен. Служба на краля.

Мускетарят допря ръка до шапката си и отиде да изпълни получените заповеди.

Д’Артанян се качи на капрата.

На пояса му имаше два пистолета, в краката му лежеше мускетон, а зад него — гола шпага.

Кралицата се появи; след нея идваха кралят и господин херцог д’Анжу, брат му.

— Каретата на господин, коадютора! — извика тя и отстъпи крачка назад.

— Да, всемилостива господарке — отговори д’Артанян, — но качете се смело. Аз карам.

Кралицата извика от учудване и се качи в каретата. Кралят и брат му се качиха след нея и седнаха от двете й страни.

— Елате, Лапорт — каза кралицата.

— Как, всемилостива господарке! — възрази камердинерЪт. — В една карета с ваши величества?

— Тая вечер става дума не за кралска етикеция, а за спасението на краля. Качете се, Лапорт!

Лапорт се подчини.

— Спуснете завеските — каза д’Артанян.

— Но това няма ли да възбуди подозрение, господине? — попита кралицата.

— Ваше величество, можете да бъдете спокойна — отговори д’Артанян, — отговорът ми е готов.

Завеските бяха спуснати и каретата се понесе бързо по улица дьо Ришельо. На бариерата началникът на поста се приближи с десетина души и с фенер в ръка.

Д’Артанян го повика със знак.

— Познавате ли каретата? — запита той сержанта.

— Не — отговори запитаният.

— Погледнете герба.

Сержантът приближи фенера до вратичката.

— Гербът на господин коадютора! — каза той.

— Шт! Той е вътре насаме с госпожа дьо Гемене. Сержантът се разсмя.

— Пропуснете! — обърна се той към пазача на бариерата. — Зная кой е.

След това се приближи до спуснатата завеска и каза:

— Приятно прекарване на времето, ваше преосвещенство!

— Дърдорко! — извика д’Артанян. — Заради вас ще ме изгонят.

Бариерата заскърца. Като видя, че пътят е свободен, Д’Артанян шибна силно конете, които се понесоха с най-голяма бързина.

След пет минути те настигнаха каретата на кардинала.

— Мускетон — извика д’Артанян, — вдигнете завеските в каретата на нейно величество!

— Той е — каза Портос. Като кочияш! — извика Мазарини. — И с каретата на коадютора! — прибави кралицата. Corpo di Dio! — извика Мазарини. — Златен човек сте Вие, господин д’Артанян!

XXV. КАК Д’АРТАНЯН И ПОРТОС СПЕЧЕЛИХА, ОТ ПРОДАЖБАТА НА СЛАМА — ЕДИНИЯТ ДВЕСТА И ДЕВЕТНАДЕСЕТ, А ДРУГИЯТ ДВЕСТА И ПЕТНАДЕСЕТ ЛУИДОРА

Мазарини искаше да тръгнат веднага за Сен Жермен; но кралицата обяви, че ще чака лицата, на които е дала среща. Тя само предложи на кардинала мястото на Ла порт. Кардиналът прие и се прехвърли от едната карета в другата. .

Слухът за това, че кралят трябва да напусне Париж през нощта, се разнесе не без повод: от шест часа вечерта десет-дванадесет души знаеха тая тайна и колкото и да бяха предпазливи, те не можаха да дадат заповедите си за заминаване, без да се подуши това. Освен това всеки от тях имаше по един двама близки, от които се интересуваше; и тъй като нямаше никакво съмнение, че кралицата напуска Париж с ужасното намерение да отмъсти, всеки предупреди приятелите и роднините си; така че слухът за това заминаване обиколи града със светкавична

бързина.

Първа след каретата на кралицата пристигна каретата на господин принца; в нея бяха господин дьо Конде със съпругата си и госпожа вдовствуващата принцеса Двете бяха събудени посред нощ и не знаеха каква е работата.

Във втората карета бяха господин херцог д’Орлеан, госпожа херцогинята, дъщеря им и абат дьо Ла Ривиер, неразделен любимец и най-близък съветник на принца.

В третата бяха господин дьо Лонгвил и господин прини дьо Конти, брат на господин принца. Те слязоха, приближиха се до каретата на краля и на кралицата и поднесоха своите почитания на техни величества.

Кралицата впери поглед чак в дъното на каретата, вратичката на която беше оставена отворена, и видя, че вътре няма никой.

— Но де е госпожа дьо Лонгвил? — попита тя.

— Наистина де е сестра ми? — запита господин принцът.

— Госпожа дьо Лонгвил е болна, всемилостива господарке отговори херцогът, — и ми поръча да я извиня пред ваше величество.

Ана хвърли бърз поглед на Мазарини, който й отговори с едва забележимо кимане.

— Какво ще кажете за това? — попита кралицата.

— Ще кажа, че това е залог за парижаните — отговори кардиналът.

— Защо тя не дойде? — съвсем тихо запита брат си господин принцът.

— Мълчете! — отговори запитаният. — Сигурно си има причини.

— Тя ни погубва — промърмори принцът.

— Тя ни спасява — отвърна Конти.

Каретите пристигаха по няколко наведнъж. Маршал дьо ла Мейере, маршал дьо Вилроа, Гито, Вилкие и Коменж дойдоха един след друг; двамата мускетари пристигнаха също, като водеха за юздите конете на д’Артанян и Портос. Д’Артанян и Портос се качиха на конете си. Кочияшът на Портос замести д’Артанян върху капрата на кралската карета, а Мускетон замести кочияша, като караше прав, подобно на древниЯ Автомедоа1 — той си имаше причини за това.

Макар и заета с безброй подробности, кралицата търсеше с очи д’Артанян, но гасконецът с присъщото си благоразумие се беше скрил вече в. тълпата.

— Да отидем напред — каза той на Портос — и да си намерим хубаво помещение в Сен Жермен, защото никой няма да помисли за нас. Аз съм капнал от умора.

— А пък аз съм капнал за сън — отговори Портос — И представи си, всичко мина без ни най-малък бой. Положително парижаните са много глупави.

— Или пък ние сме много хитри, а? — каза д’Артанян.; — Може би. А как е вашата китка?

— По-добре. Но мислите ли, че тоя път са в ръцете ни? Кои?

— Вашият чин и моето баронство?

——

Кочияш на Ахил в „Илиадата“ на Омир. — Б. пр.

— Бога ми, да! Готов съм почти да се обзаложа за това. Впрочем ако те забравят това, аз ще им напомня.

— Чува се гласът на кралицата — каза Портос. — Май че тя иска да се качи на кон.

— О, може да й се иска много, но…

— Но какво?

— Но кардиналът не иска. Господа — обърна се д’Артанян към двамата мускетари, — придружете каретата на кралицата и не се отделяйте от вратичките. Ние ще отидем да подготвим помещение. .

И д’Артанян препусна заедно с Портос към Сен Жермен.

— Да вървим, господа! — каза кралицата. Кралската карета потегли, последвана от всички други

карети и повече от петдесет конника.

В Сен Жермен пристигнаха благополучно. Като слизаше от каретата, кралицата видя господин принца, който чакаше прав и със свалена шапка, за да й подаде ръка.

— Какво събуждане за парижаните! — каза Ана Австрийска със сияещо лице.

— Това е война — рече принцът.

Е добре, нека е война! Не е ли с нас победителят при Рокроа, Нордлинген и Ланс?

Принцът се поклони в знак на благодарност.

Беше три часа сутринта. Кралицата влезе първа в замъка; всички я последваха: около двеста души бягаха заедно с нея от Париж.

— Господа — каза кралицата със смях, — разположете се в замъка, той е просторен и места има за всички; само че тук не ни очакваха и ей сега ми доложиха, че има само три кревата, един за краля, един за мене …

— И един за Мазарини — тихо прибави господин принцът.

— Значи аз ще спя на пода? — попита Гастон д’Орл с неспокойна усмивка.

— Не, ваше височество — отговори Мазарини, — защото третият креват е определен за ваша светлост.

— А вие? — запита принцът.

— Аз няма да лягам — отвърна Мазарини, — имам бота.

Гастон поиска да му посочат стаята с неговия креват.

без да се безпокои ни най-малко де ще легнат жена му и дъщеря му.

— Е, аз пък ще си легна — каза д’Артанян. — Елате с мене, Портос.

Портос последва д’Артанян — той имаше пълно доверие в ума на приятеля си.

Те вървяха един до друг по площада на замъка. Портос гледаше смаяно как д’Артанян пресмята нещо на пръсти.

— Четиристотин, по един пистол единият — четиристотин пистола.

— Да — каза Портос, — четиристотин пистола, но откъде?

— Един пистол е малко — продължи д’Артанян, — това струва един луидор.

— Кое струва един луидор?

— Четиристотин, по един луидор, прави четиристотин луидора.

— Четиристотин? — попита Портос.

— Да, те са двеста; и на всеки ще трябват поне по два. По два на човек — прави четиристотин,.

— Но четиристотин какво?

— Слушайте — каза д’Артанян.

И тъй като около тях имаше много и различни хора, които гледаха смаяно пристигането на двора, той довърши мисълта си до ухото на Портос.

— Разбирам — рече Портос, — отлично разбирам, бога ми! По двеста луидора на всеки, това не е лошо. Но какво ще кажат за това?

— Да казват, каквото си искат. Впрочем ще знаят ли, че сме ние?

— Но кой ще се заеме с раздаването?

— А за какво е Мускетон?

— А ливреята ми? — каза Портос. — Ще познаят ливРеята ми.

— Той ще я обърне наопаки.

— Вие винаги имате право, мили мой! — извика Портос — Но откъде, дявол да го вземе, ви идват всички тия

Мисли?

Д’Артанян се усмихна.

Двамата приятели свиха в първата улица. Портос почука по вратата на къщата вдясно, а д’Артанян — на къщата вляво.

— Слама! — казаха те.

— Нямаме, господине — отговориха хората, които отвориха, — но обърнете се към търговеца на фураж.

— А де е той?

— Последната врата на улицата.

— Вдясно или вляво?

— Вляво.

— А може ли у някои други хора в Сен Жермен да се намери слама?

— Да, у съдържателя на „Коронования овен“ и у фе мера Гро Луи.

— Де живеят?

— На улица де Юрсюлин.

— И двамата?

— И двамата.

— Много добре. Приятелите разпитаха за жилището на втория и третият също тъй подробно, както и за първия. След това д’Артанян отиде при търговеца на фураж и спазари с него сто и петдесет снопа слама, цялата му наличност, за три пистола. Сетне отиде при съдържателя, където завари Портос, купил двеста снопа почти за същата цена. Най-после фермерът Луи им продаде сто и осемдесет снопа. Събраха се общо четиристотин и тридесет снопа.

В Сен Жермен нямаше повече слама.

Цялото това изкупуване не им отне повече от половин час. Мускетон получи съответните напътствия и застана начело на тая импровизирана търговия. Заповядаха му да продава снопа слама по един луидор и да не отстъпва нито сламка. Повериха му слама за четиристотин и тридесет луидора.

Мускетон само клатеше глава и не разбираше нищо от спекулацията на двамата приятели.

Д’Артанян, понесе три снопа слама и се върна в замъка, където всички, зъзнещи от студ и капнали за сън, гледаха завистливо краля, кралицата и брата на краля върху походните им кревати.

При влизането на д’Артанян в голямата зала избухна общ смях. Но мускетарят сякаш не забеляза, че е предмет

на общото внимание. Той почна да си постила сламата тъй сръчно, пъргаво и весело, че лигите потекоха на всички ТиЯ умиращи за сън хора, които нямаше де да спят.

— Слама! — извикаха те. — Слама! Де може да се намери слама?

— Аз ще ви заведа — каза Портос.

и той заведе желаещите при Мускетон, който великодушно раздаваше сламата по един луидор за сноп. Видя им се малко скъпичко; но когато му се спи много, кой няма да заплати два-три луидора за няколко часа освежителен сън?

Д’Артанян отстъпваше леглото си на всеки и десет пъти поред започваше да го постила; тъй като се предполагаше, че и той е заплатил за сноп слама по един луидор като другите, за по-малко от половин час в джоба му влязоха тридесетина луидора. В пет часа сутринта един сноп слама струваше осемдесет ливри, но вече не се намираше.

Д’Артанян се погрижи да сложи настрана четири снопа за себе си. Той сложи в джоба си ключа от стаята, където ги беше скрил, и отиде, заедно с Портос да си види сметките с Мускетон, който простодушно и като почтен домоуправител, какъвто беше,,им предаде четиристотин и тридесет луидора и скъта други сто луидора за себе си.

Мускетон, който не знаеше какво става в замъка, не разбираше как досега не му беше хрумнало да продава слама.

Д’Артанян сложи златото в шапката си и на връщане си уреди сметката с Портос. На всеки от двамата се паднаха по двеста и петнадесет луидора.

Едва тогава Портос си спомни, че не е оставил слама За себе си. Той се върна при Мускетон, но Мускетон беше ПРодал всичко до последната сламка, като не бе запазил нищо за себе си.

Върна се отново при д’Артанян., който благодарение на

четирите снопа слама си правеше, като предвкусваше

пРедстоящата наслада, такова меко легло, тъй добре натъпкано откъм главата, тъй добре закътано откъм краката че сам кралят би му завидял, ако не спеше тъй сладко в своето легло.

д Артанян не искаше на никаква цена да развали леглото си за Портос, но за четири броени от него луидора му позволи да легне при него.

Той сложи шпагата до главата, пистолетите отстрани, просна мантията в краката, хвърли шапката върху мантията и с наслада се изтегна върху хрущящата слама, вече се унасяше в сладки мечти, които поражда владение на двеста и деветнадесет луидора, спечелени за четвърт час, когато един глас се разнесе пред вратата на залата и го накара да подскочи.

— Господин д’Артанян! — викаше гласът. — Господин д’Артанян!

— Тук — отговори Портос, — тук! Портос разбра, че ако д’Артанян си отиде, леглото ще остане само на него.

Приближи се един офицер. Д’Артанян се надигна на лакът.

— Вие ли сте господин д’Артанян? — запита дошлият.

— Да, господине. Какво обичате?

— Дойдох за вас.

— От страна на кого?

— От страна на негово високопреосвещенство.

— Кажете на негово високопреподобие, че съм легнал да спя и че го съветвам приятелски да направи същото.

— Негово високопреосвещенство не си е лягал и няма да ляга; той ви вика веднага при себе си.

„Мътните да го вземат тоя Мазарини! — промърмори д’Артанян. — Не знае и да си легне навреме. Какво ли иска от мене? Да не би да ме направи капитан? В такъв случай му прощавам.“

Мускетарят стана с мърморене, взе шпагата, шапката, пистолетите и мантията си и последва офицера, докато Портос, останал пълен собственик на леглото, се опитваше да се разположи също тъй удобно, както се бе разположил приятелят му.

— Господин д’Артанян — каза кардиналът, като видя тоя, когото бе повикал толкова не навреме, — аз не забравих с какво усърдие ми служихте и искам да ви дам доказателство за това.

„Началото е добро!“ — помисли си д’Артанян. Мазарини гледаше мускетаря и видя как лицето му се проясни.

— Ах, ваше високопреосвещенство …

— Господин д’Артанян — прекъсна го Мазарини, — много ли искате да станете капитан?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— А вашият приятел все още ли желае да стане барон?

— В тая минута, ваше високопреосвещенство, той сънува, че е вече барон.

— В такъв случай — продължи Мазарини, като вадеше от един портфейл писмото, което вече беше показал на д’Артанян — вземете това известие и го занесете в Англия.

Д’Артанян погледна плика: нямаше адрес.

— Мога ли да зная на кого трябва да го предам?

— Ще го узнаете, когато пристигнете в Лондон; само в Лондон ще скъсате двойния плик.

— И какви нареждания ще получа?

— Подчинявайте се във всичко на онзи, до когото е адресирано това писмо.

Д’Артанян искаше да продължи въпросите, но Мазарини прибави:

— Заминете за Булон. В странноприемницата „Герб в Англия“ ще намерите един млад благородник, на име Мордаунт.

— Добре, ваше високопреосвещенство, и какво трябва да правя с тоя благородник?

— Вървете с него, където ви заведе. Д’Артанян погледна смаяно кардинала.

— Получихте всички сведения — каза Мазарини. — Вървете!

— Лесно е да се каже: вървете! — възрази д’Артанян. — но за да се върви, трябват пари, а аз нямам.

— А, вие казвате, че нямате пари? — рече Мазарини, като се почеса зад ухото.

— Да, ваше високопреосвещенство.

— А диамантът, който ви дадох снощи?

— Желая да го запазя за спомен от ваше високопреосвещенство.

Мазарини въздъхна.

— В Англия животът е скъп, ваше високопреосвещенство,

особено за един извънреден пратеник.

— напротив! тя е въздържана страна и там живеят мноко скромно от революцията насам. Но няма значение.

Той отвори едно чекмедже и извади от него кесия.

— Какво ще кажете за тия хиляда екю! Д’Артанян издаде силно напред долната си устна.

— Ще кажа, че е малко, ваше високопреосвещенство, защото, разбира се, няма да замина сам.

— Зная — отговори Мазарини, — почетният господин дю Валон ще ви придружи. След вас, мили господин д’Артанян, той е единственият човек във Франция, когото обичам и уважавам най-много.

— Тогава, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян, като показа кесията, която Мазарини не изпускаше от ръцете си, — тогава, ако толкова го обичате и уважавате, вие разбирате …

— Така да бъде, от уважение към него ще прибавя двеста екю.

„Скъперник!“ — промърмори д’Артанян. И прибави високо:

— Но като се завърнем поне, ще можем да се надяваме, нали, господин Портос на баронството, а аз на чина?

— Честна дума на Мазарини!

„Бих предпочел друга клетва“ — помисли си д’Артанян. И прибави гласно:

— Мога ли да поднеса почитанията си на нейно величество кралицата?

— Нейно величество спи — бързо отговори Мазарини, — а вие трябва да тръгнете веднага. Вървете, господине.

— Още една дума, ваше високопреосвещенство: ако там, където отивам, се бият, ще се бия ли и аз?

— Ще вършите всичко, каквото ви заповяда лицето, при което ви изпращам.

— Добре, ваше високопреосвещенство — каза д’Артанян и протегна ръка за кесията. — Моите почитания.

Д’Артанян сложи бавно кесията в широкия си джоб, а след това се обърна към офицера и му каза:

— Господине, ще бъдете ли тъй добър да събудите сега господин дю Валон от името на негово високопреосвещенство и да му кажете, че го чакам в конюшните?

Офицерът тръгна веднага с бързина, от която д’Артанян разбра, че е заинтересуван в тая работа. Портос току-що се беше изтегнал на свой ред в леглото си и започваше да хърка хармонично, както винаги, когато почувствува, че някой го удря по рамото. Той помисли, че е д’Артанян, и не се помръдна.

— От страна на кардинала — каза офицерът.

— А! — Рече Портос и широко отвори очи. — Какво казвате?

— Казвам, че негово високопреосвещенство ви изпраща

в Англия и че господин д’Артанян ви чака в конюшните.

Портос въздъхна дълбоко, стана, взе шапката, пистолетите, шпагата и мантията си и излезе, като погледна съС съжаление леглото, на което мислеше да си почине така сладко.

Щом той обърна гръб, офицерът се настани на леглото му и преди той да прекрачи прага на вратата, наследникът му на свой ред захърка оглушително. И това беше съвсем естествено: от всички само той, кралят, кралицата и негово височество Гастон д’Орлеан спяха безплатно.

XXVI. ИЗВЕСТИЕ ОТ АТОС И АРАМИС

Д’Артанян отиде право в конюшните. Разсъмваше се и той позна коня си и коня на Портос, вързани за яслите, но над празни ясли. Съжали се над клетите животни и тръгна към един ъгъл на конюшнята, където се виждаше малко слама, изплъзнала се навярно от нощното опустошение; но когато събираше тая слама с крак, той бутна с върха на ботуша си едно кръгло тяло, което, засегнато навярно на чувствително място, извика, надигна се на колене и си затърка очите. Това беше Мускетон, който не беше оставил слама за себе си и я бе отнел от конете.

— Мускетон — каза д’Артанян, — ставай, хайде на път!

Като позна гласа на приятеля на господаря си, Мускетон скочи и изтърси в бързината няколко луидора, спечелени незаконно през нощта.

— Охо! — рече д’Артанян, като вдигна и помириса един луидор. — Каква особена миризма има това злато! МиРише на слама.

Мускетон се изчерви силно и толкова се смути, че гасконецът почна да се смее и му каза:

— Портос би се разсърдил, мили господин Мускетон, но аз ви прощавам; само да не забравяме, че това злато трябва да бъде мехлем за раната ни, и да бъдем весели!

Мускетон прие веднага най-весел вид, пъргаво оседла коня на господаря си и се качи на своя, без много-много да се мръщи.

В това време пристигна и Портос с много кисело лице и остана крайно учуден от примирението на д’Артанян и веселостта на Мускетон.

— Е, да не би да сме получили вече вие вашия чин, а аз моето баронство? — каза той.

— Отиваме за грамотите — отговори д’Артанян — и Мазарини ще ги подпише, когато се завърнем.

— А къде отиваме? — попита Портос.

— Най-напред в Париж; трябва да уредя там някои работи.

— Добре, да вървим в Париж. И двамата тръгнаха за Париж.

Като стигнаха до бариерата, те останаха поразени от заплашителния вид на столицата. Около една карета, счупена на парчета, народът сипеше проклятия; бяха задържани и лицата, които искаха да избягат, тоест един старец и две жени.

Напротив, когато д’Артанян и Портос поискаха да влязат в града, тълпата се чудеше просто как да им угоди. Вземаха ги за дезертьори от кралската партия и искаха да ги привлекат към себе си.

— Какво прави кралят? — питаха ги.

— Спи.

— А испанката?

— Бълнува.

— А проклетият италианец?

— Бди. Така че дръжте се здраво, защото те сигурно са заминали с някаква задна мисъл. Но тъй като в същност вие сте по-силни — продължи д’Артанян, — не Си изливайте яда върху жени и старци, заловете се по-добре с корена на злото.

Народът изслуша с удоволствие тия думи и пусна на

свобода дамите, които поблагодариха на д’Артанян с красноречив поглед.

— Сега напред! — каза д’Артанян.

И те продължиха пътя си, минавайки през барикадите, прескачайки веригите, блъскани, разпитвани и сами разпитващи.

На площада пред Пале Роял д’Артанян видя един сержант, който произвеждаше строево обучение с петстотин-шестстотин граждани, който прилагаше спомените си от Пиемонтския полк в полза на градската милиция.

Като минаваше пред д’Артанян, той позна бившия си господар.

— Добър ден, господин д’Артанян — каза Планше

с горд вид.

— Добър ден, господин Дюлорие — отговори д’Артанян.

Планше се спря отведнъж и облещи очи в д’Артанян: виждайки, че началникът се спира, първата редица се спря също, а след нея се спряха последователно и всички останали редици.

— Тия граждани са страшно смешни — каза д’Артанян на Портос.

И продължи пътя си.

След пет минути той слизаше от коня си пред странноприемницата „Козичка“.

Хубавата Мадлен се спусна към д’Артанян.

— Любезна госпожа Тгоркен — каза д’Артанян, — ако имате пари, закопайте ги бързо, ако имате скъпоценности, скрийте ги веднага, ако имате длъжници, приберете си дълговете, ако имате кредитори, не им плащайте.

— Защо? — попита Мадлен.

— Защото Париж ще бъде превърнат в пепел, също като Вавилон, за който без съмнение сте чували,

— И вие ме напускате в такава минута?

— Дори още сега — отговори д’Артанян.

— И къде отивате?

— О, ако можете да ми кажете това, вие ще ми направите истинска услуга.

— Ах, боже мои, боже мой!

— Има ли писма за мене? — попита д’Артанян, като направи знак с ръка на хазяйката си да спре вайканията си, защото са безполезни.

— Има едно, което току-що пристигна. И тя подаде писмото на д’Артанян.

— От Атос! — извика д’Артанян, като позна твърдия и развлечен почерк на приятеля им.

— А! — рече Поргос. — Да видим какво пише. Д’Артанян отвори писмото и прочете:

— Бога ми, разбира се, че ще го прегърна — каза д’Артанян, — още повече, че е на пътя ни. И ако има нещастието да изгуби клетия ни Атос, той ще стане мой син.

— А аз ще го направя мой пълен наследник — прибави Портос.

— Да видим какво още пише Атос?

„Ако срещнете някъде по пътя някой си господин Мордаунт, пазете се от него. Не мога да ви кажа нищо повече в писмото си.“

Господин Мордаунт ли! — учудено каза д’Артанян н.

— Господин Мордаунт ли! — повтори Портос. — Добре, няма да забравим. Но вижте, има послепис, от Ара мис.

— Наистина — рече д’Артанян. И прочете:

„Ние не ви казваме къде се намираме, мили приятели, защото знаем вашата братска преданост и знаем добре, че бихте дошли да умрете с нас.“

— По дяволите! — прекъсна го Портос тъй разярено, че Мускетон отскочи в другия край на стаята. — Значи те са в смъртна опасност?

Д’Артанян продължи:

— Ако е само това, работата е лесна — каза Портос.

— Напротив — мрачно възрази д’Артанян, — тя е невъзможна.

— А защо?

— Защото точно при тоя господин Мордаунт отиваме в Булон и с него ще заминем за Англия.

— А ако отидем не при тоя господин Мордаунт, а при нашите приятели? — каза Портос с движение, което би могло да уплаши цяла армия.

— Мислих и за това — рече д’Артанян. — Но писмото няма нито дата, нито печат.

— Наистина.

И Портос се заразхожда като луд из стаята, махайки с ръце и всяка минута вадейки до една трета шпагата си от ножницата.

А пък д’Артанян стоеше прав с отчаян вид и лицето му изразяваше най-дълбока тъга.

— О, това не е хубаво! — казваше той. — Атос ни обижда; той иска да умре сам, това не е хубаво.

Като виждаше отчаянието на двамата господари, Мускетон се заливаше в сълзи в едни ъгъл на стаята.

— Хайде, всичко това няма да доведе до нищо — рече д’Артанян. — Да вървим да прегърнем Раул, както решихме вече. Може би и той е получил известие от

Атос.

— На, това е идея! — извика Портос. — Наистина, мили д’Артанян, не зная как правите това, но вие сте пълен с идеи. Да идем да прегърнем Раул.

„Да му мисли, който погледне сега накриво господаря ми — каза си Мускетон. — Пукната пара не бих дал за кожата му.“

Качиха се на конете и тръгнаха. Като пристигнаха на улица Сен Дени, приятелите видяха струпване на големи тълпи народ. Господин дьо Бофор току-що беше пристигнал от Ваадомоа и коадюторът го показваше на възхитените и радостни парижани.

С господин дьо Бофор те се смигаха вече за непобедими.

Двамата приятели свиха в една уличка, за да не срещнат принца, и стигнаха до бариерата Сен Дени.

— Вярно ли е, че господин дьо Бофор пристигнал в Париж? — ги запитаха часовите.

— От вярно по-вярно — отговори д’Артанян. — И доказателство за това е, че той ни изпраща да посрещнем господин дьо Вандом, баща му, който също ще пристигне.

— Да живее господин дьо Бофор! — извикаха часовите. И отстъпиха почтително, за да пропуснат пратениците

на великия принц.

Щом се намериха отвъд бариерата, тия хора, които не знаеха що е умора и обезсърчение, просто погълнаха пътя. Конете им летяха, а те не преставаха да говорят за Атос и Арамис.

Мускетон изпитваше невъобразими болки, но като добър слуга се утешаваше с мисълта, че двамата му господари също се измъчват много, макар и другояче. Той свикна вече да гледа на Д’Артанян като на втори свой господар и му се подчиняваше дори по-бързо и по-пъргаво, отколкото на Портос.

Лагерът беше между Сент Омер и Ламб; двамата приятели извиха до лагера и разказаха подробно за бягството на краля и кралицата, за което в армията бяха стигнали само смътни слухове. Те намериха Раул близо до палатката му, легнал на куп сено, от който конят му измъкваше крадешката по някоя и друга сламка. Очите на младежа бяха червени и той изглеждаше съсипан. Маршал дьо Грамон и граф дьо Гиш се завърнаха в Париж и клетият момък беше съвсем сам.

След минута Раул вдигна очи и видя двамата конници, които го гледаха, позна ги и се спусна към тях с отворени прегръдки.

— О, вие сте, мили приятели! — извика той. — За мене ли идвате? Ще ме вземете ли с вас? Или ми носите известие от настойника ми?

— Значи вие не сте получавали от него писма? — запита го д’Артанян.

— Уви, не, господине, и наистина не зная какво е станало с него. Аз се безпокоя, о, толкова се безпокоя, че съм готов да плача.

И наистина две големи сълзи се отърколиха по загорелите бузи на младежа.

Портос извърна глава, за да не прочетат на добродушното му лице това, което ставаше в сърцето му.

— Какво, не се отчайвайте, приятелю мой! — каза д’Артанян, който много отдавна не се бе вълнувал толкова силно. — Ако вие не сте получили писма от графа, ние получихме … едно …

— О, наистина ли? — извика Раул.

— И много успокоително дори — прибави д’Артанян, като видя как това го зарадва.

— У вас ли е? — попита Раул.

— Да, тоест беше у мене — отвърна д’Артанян, като се

престори, че го търси. — Чакайте, то трябва да е тук, в джоба ми; той ми пише за завръщането си, нали, Портос? Колкото и да беше гасконец, д’Артанян не искаше да поеме сам бремето на тая лъжа.

— Да — каза Портос, като се кашляше. — О, дайте ми го — рече младежът.

— Е, сега преди малко го четох. Дали не съм го изгубил! Тюх, да се не види, джобът ми е пробит!

— О, да, господин Раул — обади се Мускетон, — и писмото беше дори много утешително; господата ми го четоха и аз плаках от радост.

— Но поне, господин д’Артанян, знаете ли де е той? — попита Раул с поразведрено лице.

— И таз добра! — отговори д’Артанян. — Разбира се, че зная! Само че това е тайна.

— Не за мене, надявам се.

— Не, не за вас, и аз ще ви кажа де е той. Портос загледа смаяно д’Артанян.

„Пусто да остане, де ли да му кажа, че е, та да не се опита да отиде при него?“ — мърмореше си д’Артанян.

— Е, де е той, господине? — запита Раул с мекия си и приятен глас.

— В Константинопол.

— При турците! — уплашен извика Раул. — Боже господи, какво казвате?

— Е, плаши ли ви това? — каза д’Артанян. — Хайде де! Какво са турците за такива хора като граф дьо Ла Фер и абат д’Ербле?

— А, приятелят му с него ли е? — рече Раул. — Това ме успокоява малко.

„Сече му умът на тоя демон д’Артанян!“ — си мислеше Портос, смаян от хитростта на приятеля си.

— Сега — продължи д’Артанян, като бързаше да промени темата на разговора — ето ви петдесет пистола, които господин графът ви изпраща по същия куриер. Предполагам, че нямате вече пари и че те ще ви бъдат добре дошли.

— Имам още двадесет пистола, господине.

— Все едно, вземете ги, ще ви станат седемдесет.

— И ако искате още … — се обади Портос и мушна ръка в джоба си.

— Благодаря — каза Раул и се изчерви, — хиляди пъти благодаря, господине.

В тая минута на хоризонта се появи Оливен.

— Тъкмо навреме — каза д’Артанян така, че лакеят да го чуе, — доволен ли сте от Оливен?

— Да, горе-долу.

Оливен се престори, че не е чул нищо, и влезе в палатката.

— В какво го укорявате тоя обесник?

— Лаком е — каза Раул.

— О, господине! — рече Оливен, като се появи отново при това обвинение.

— Покрадва.

— О, о, господине!

— И главно, много е страхлив.

— О, о, о, господине, вие ме позорите! — извика Оливен.;

— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Знайте, господин Оливен, че хора като нас не държат страхливи слуги. Крадете господаря си, яжте сладкишите му и пийте виното му, но ей богу, не бъдете страхлив или ще ви отрежа ушите. Погледнете господин Мустон, поискайте от него да ви покаже почетните рани, които е получил, и вижте какъв печат на достойнство е сложила на лицето му неговата обикновена храброст.

Мускетон беше на седмото небе и би прегърнал д’Артанян, ако смееше; сега засега той си даде дума да умре за него при пръв удобен случай.

— Изгонете тоя обесник, Раул — продължи д’Артанян, — защото ако е страхлив, той ще се опозори някой ден.

— Господинът казва, че съм страхлив — извика Оливен, — защото оня ден искаше да се дуелира с един знаменосец от полка на Грамон, а аз отказах да го придружавам.

— Господин Оливен, един слуга трябва да се подчинява винаги — строго каза д’Артанян.

Той го отведе настрана и прибави:

— Добре си направил, ако господарят ти не е бил прав, и ето ти едно екю за това; но ако някога го обидят и ти не се оставиш да те разкъсат на парчета заради него, ще ти отрежа езика и ще ти избърша лицето с него. Запомни

го добре.

Оливен се поклони и сложи екюто в джоба си.

— А сега, приятелю Раул — рече д’Артанян, — ние, господин дю Валон и аз, заминаваме като посланици. Не мога Да ви кажа с каква цел, защото сам не зная нищо. Но ако имате нужда от нещо, пишете на госпожа Мадлом Тюркен, странноприемница „Козичка“, улица Тиктон, и теглете пари като от банкер, но умерено, защото, предупреждавам ви, тая каса съвсем не е тъй натъпкана като касата на господин д’Емери.

Той прегърна временния си възпитаник и го предаде в мощните ръце на Портос, които го издигнаха от земята и го притиснаха към благородното сърце на страшния великан.

— Сега на път! — каза д’Артанян.

И те тръгнаха отново за Булон, където надвечер спряха конете си, потънали в пот и побелели от пяна.

На десет крачки от мястото, където починаха, преди да влязат в града, стоеше един млад човек, облечен в черно; той сякаш чакаше някого и щом ги видя, не свали очи от тях.

Д’Артанян се приближи до него и като видя, че той продължава да го гледа втренчено, каза:

— Хей, приятелю, аз не обичам да ме измерват с очи!

— Моля, господине, не идвате ли от Париж? — запита младият човек, без да отговори на д’Артаняновата забележка.

Д’Артанян помисли, че той е някой любопитен, който иска да чуе новини от столицата.

— Да, господине — отговори той с по-мек тон.

— Не трябва ли да отседнете в странноприемницата „Герб на Англия“?

— Да, господине.

— Не ви ли е възложена мисия от негово високопреосвещенство господин кардинал Мазарини?

— Да, господине.

— В такъв случай — каза младият човек — вие ще имате работа с мене; аз съм Мордаунт.

„А — прошепна д’Артанян, — същият от когото Атос ме Съветва да се пазя.“

„А — промърмори Портос, — същият, когото Арамис каза да удуша.“

Двамата загледаха внимателно младия човек. Той разбра неправилно тоя поглед.

— Съмнявате ли се? В такъв случай готов съм да ви

дам доказателства.

— Не, господине — отговори д’Артанян, — ние сме на

ваше разположение.

— Тогава, господа, ще тръгнем веднага — каза Мор @даунт. — Днес е последният ден на срока, определен м; от кардинала. Корабът ми е готов; и ако не бяхте дошли, щях да тръгна без вас, защото генерал Оливър Кро @муел чака с нетърпение завръщането ми.

— Аха! — рече д’Артанян. — Значи ни изпращат при генерал’Оливър Кромуел?

— Нима нямате писмо за него? — попита младият човек.

— Имам едно писмо, горният плик на което трябва да скъсам само в Лондон; но тъй като вие ми казвате до го е адресирано, безполезно е да чакам дотам.

Д’Артанян скъса плика на писмото.

То беше наистина адресирано:

„До господин Оливър Кромуел, главнокомандуващ войските на английския народ“

„Странно поръчение!“ — помисли си д’Артанян.

— Кой е тоя господин Оливър Кромуел? — съвсем тихо попита Портос.

— Бивш пивовар — отговори д’Артанян.

— Дали Мазарини не иска да направи някоя спекулация с бирата, както ние направихме със сламата? — запита Портос.

— Хайде, хайде, господа — нетърпеливо извика Мордаунт, — да вървим!

— Охо, без да вечеряме ли? — възрази Портос. — Не може ли господин Кромуел да почака малко?

— Да, но аз … — каза Мордаунт.

— Какво вие? — попита Портос.

— Аз бързам.

— О, ако е само това — рече Портос, — тогава ми е все едно и аз ще вечерям с ваше или без ваше позволение.

Неопределеният поглед на младия човек пламна и сякаш беше готов да изхвърли мълния, но той се въздържа.

— Господине — продължи д’Артанян, — трябва да се извинят изгладнелите пътници. При това нашата вечеря няма да ви задържи много, ние ще отидем с конете си до странноприемницата. Вървете пеша до пристанището, ние ще похапнем и ще пристигнем там едновременно с вас.

— Както обичате, господа, стига само да тръгнем — каза Мордаунт.

— Добре че се съгласи! — промърмори Портос.

— Как се казва корабът? — попита д’Артанян.

— „Стандърд“.

— Добре. След половин час ще бъдем на борда. Приятелите пришпориха конете си и препуснаха към

странноприемницата „Герб на Англия“.

— Какво ще кажете за тоя млад човек? — попита д’Артанян, препускайки.

— Ще кажа, че съвсем не ми харесва — отговори Портос, — и че страшно ме сърбяха ръцете да последвам съвета на Арамис.

— Пазете се, мили Портос, тоя човек е пратеник на генерал Кромуел и ще бъдем приети зле, мисля, ако му съобщим, че сме извили шията на неговия довереник.

— Все едно; винаги съм забелязвал, че Арамис е добър съветник.

— Слушайте — рече д’Артанян, — когато посланичеството ни се свърши …

— Е какво?

— Ако той ни заведе обратно във Франция…

— Тогава?

— Тогава ще видим.

В това време двамата приятели пристигнаха в странноприемницата „Герб на Англия“, вечеряха с голям апетит и веднага отидоха на пристанището.

Един брик беше готов за отплуване; и на палубата му те видяха Мордаунт, който се разхождаше нетърпеливо.

— Невероятно е — казваше д’Артанян, докато лодката го закарваше на „Стандърд“, — чудно е колко много прилича тоя млад човек на някого, когото познавам, но не мога да се сетя на кого.

Те пристигнаха до стълбата и след една минута бяха на палубата.

Но качването на конете отне повече време и брикът можа да вдигне котва едва в осем часа вечерта.

Младият човек изгаряше от нетърпение и заповядваше да опънат платната.

Портос, съсипан от три безсънни нощи и седемдесет левги път на кон, се беше оттеглил в кабината си и спеше.

Превъзмогнал отвращението си към Мордаунт, д’Артанян се разхождаше с него по палубата и приказваше много, за да го принуди да говори.

Мускетон улови морска болест.

XXVII. „ШОТЛАНДЕЦЪТ КОВАРЕН, ЛОШ ПРОДАДЕ КРАЛЯ СИ ЗА ГРОШ…“

А сега читателите ни трябва да оставят „Стандърд“ да плава спокойно не към Лондон, както мислеха д’Артанян и Портос, но към Дъръм, където Мордаунт трябваше да отиде съгласно писмата, получени от Англия през време на престоя му в Булон, и да ни последват в роялисткия лагер, разположен отсам Тайн, близо до град Нюкясл.

Там, между две реки, по шотландската граница, но на английска земя, са опънати палатките на малка армия. Полунощ. Хора, в които по голите крака, късите фусти, пъстрите наметала и перото на шапката могат да се познаят планинците, стоят небрежно на пост. Луната, която се промъква между два големи облака, осветява понякога мускетите на часовите и откроява рязко стените, покривите и камбанариите на града, отстъпен от Чарлз I на парламентските войски, както Оксфорд и Нюърт, които все още държеха за него с надеждата за помирение.

В единия край на лагера, близо до огромна палатка, пълна с шотландски офицери, събрали се на нещо като съвет под председателството на стария граф дьо Льовен, техен командир, спи човек, облечен като кавалерист, легнал на тревата и сложил дясната си ръка върху шпагата.

На петдесет крачки по нататък друг човек, облечен също като кавалерист, приказва с шотландски часовой; макар и чужденец, той, както изглежда, владее толкова английски език, че разбира отговорите на събеседника си, който му говори на пертско наречие.

Когато в град Нюкясл удари един часът след полунощ, спящият се събуди, направи всички движения на човек, който отваря очи след дълбок сън, и погледна внимателно около себе си: виждайки, че е сам, стана, позаобиколи и мина край тоя, който говореше с часовоя. Приказващият сигурно беше свършил разпитванията си, защото след една минута се сбогува с часовоя и непринудено тръгна натам, накъдето бе отишъл първият.

Другият го чакаше в сянката на една палатка край пътя.

— Е какво, мили приятелю? — му каза той на най-чист френски език, на какъвто се е говорило някога между Роан и Тур.

— Няма време за губене, приятелю, трябва да се предупреди кралят.

— Какво става?

— Дълго е за разказване; впрочем ей сега вие ще го чуете сам. Най-малката дума, казана тук, може да погуби всичко. Хайде да намерим милорд Уинтър.

И двамата тръгнаха към срещуположния край на лагера; тъй като лагерът заемаше не повече от петстотин квадратни фута, те стигнаха скоро до палатката на тоя когото търсеха.

— Спи ли господарят ви, Тони? — запита на английски единият от двамата кавалери слугата, легнал в първото отделение, което служеше за преддверие.

— Не, господин графе, не вярвам — отговори слугата. — Само ако е заспал съвсем наскоро, защото се разхождаше повече от два часа, след като се върна от краля. Шумът от стъпките му затихна едва преди десет минути. Впрочем вие можете сами да видите — прибави той и вдигна завесата на палатката.

Действително лорд Уинтър седеше пред един отвор, който заместваше прозорец и пропускаше нощния въздух; той следеше меланхолно с очи луната, скрила се, както казахме вече преди малко, сред големи черни облаци.

Двамата приятели се приближиха до лорд Уинтър, който гледаше небето, подпрял глава на ръката; той не чу как те влязоха и остана в същото положение, докато не почувствува една ръка на рамото си. Обърна се, позна Атос и Арамис и им протегна ръка.

— Забелязахте ли какъв кървав цвят има луната тая вечер? — запита той.

— Не — отговори Атос, — тя ми се видя такава, каквато си е винаги.

— Погледнете, кавалере — възрази лорд Уинтър.

— Признавам си — каза Арамис, — че и аз, като граф дьо Ла Фер не виждам нищо особено.

— Графе — рече Атос, — в нашето опасно положение: трябва да се гледа земята, а не небето. Наблюдавали ли сте нашите шотландци и сигурен ли сте в тях?

— Шотландците? — попита лорд Уинтър. — Кои шотландци?

— Е, нашите, поврага! — отвърна Атос. — Тия, на които кралят се довери, шотландците на граф дьо Льовен.

— Не — каза лорд Уинтър. И прибави: — Значи вие не виждате като мене тая червеникава отсянка по цялото небе?

— Ни най-малко — отговориха едновременно Атос и Арамис.

— Кажете ми — продължи лорд Уинтър, завладян все от същата мисъл, — не съществува ли във Франция предание, че в навечерието на смъртта си Анри IV, като играел на шах с господин дьо Басомпиер, видял кървави петна върху шахматната дъска?

— Да — отговори Атос, — и сам маршалът ми е разказвал това много пъти.

— Така — промърмори лорд Уинтър, — и на следния ден Анри IV бил убит.

— Но каква връзка има между това видение на Анри IV и вас, графе? — попита Арамис.

— Никаква, господа, и наистина аз съм луд, че ви занимавам с такива неща, когато идването ви при мене в такъв час показва, че сте дошли с някаква важна новина.

— Да, милорде — каза Атос, — бих желал да поговоря с краля.

— С краля? Но той спи,

— Трябва да му съобщя важни неща.

— Не може ли да се отложи това до утре?

— Не, той трябва да ги узнае веднага, а може би и сега е вече много късно.

— Да влезем, господа — каза лорд Уинтър. Палатката на лорд Уинтър беше до кралската палатка;

нещо като коридор водеше от едната в другата. Тоя коридор се пазеше не от часови, а от един доверен слуга на Чарлз I, така че в случай на нужда кралят можеше да се свърже веднага с верния си слуга.

— Тия господа са с мене — каза лорд Уинтър. Слугата се поклони и ги пропусна.

Наистина отстъпил на непреодолимата нужда от сън, крал Чарлз беше заспал на походния креват, облечен с черната си дреха, обул високите си ботуши, с разхлабен колан и шапката до него. Тримата се приближиха и Атос, който вървеше напред, се вгледа за минута мълчаливо в това благородно бледно лице, заобиколено от дълга черна коса, която беше прилепнала към слепите очи от пот през време на лош сън, и покрито с големи сини жили, които изглеждаха издути от сълзи под уморените очи.

Атос въздъхна Дълбоко; тая въздишка събуди краля — толкова леко спеше.

Той отвори очи.

— А, вие ли сте, граф дьо Ла Фер? — каза и се надигна на лакът.

— Да, всемилостиви господарю — отговори Атос.

— Вие бдите, докато спя, и идвате да ми донесете някаква вест, нали?

— Уви, всемилостиви господарю — отвърна Атос, — ваше величество отгатна.

— Значи вестта е лоша? — каза кралят с меланхолна усмивка.

— Да, всемилостиви господарю.

— Няма значение, вестителят е добре дошъл. Вие ми доставяте винаги удоволствие, когато идвате при мене, вие, чиято преданост не знае нито отечество, нито нещастие, вие, когото ми изпрати Анриет. Каквато и да е вестта ви, говорете смело.

— Всемилостиви господарю, господин Кромуел е пристигнал тая нощ в Нюкясл.

— А! — рече кралят. — За да се сражава с мене.

— Не, всемилостиви господарю, за да ви купи.

— Какво казвате?

— Казвам, всемилостиви господарю, че шотландската армия има да взема четиристотин хиляди лири стерлинги.

— Неизплатена заплата; да, зная. От близо една година моите храбри и верни шотландци се бият само за чест.

Атос се усмихна.

— Честта е хубаво нещо, всемилостиви господарю, но на тях им е омръзнало да се бият за нея и тая нощ те ви продадоха за двеста хиляди лири, тоест за половината от това, което имат да вземат.

— Невъзможно! — извика кралят. — Шотландците да продадат краля си за двеста хиляди лири!

— Евреите продадоха своя бог за тридесет сребърника.

— И кой Юда сключи тая гнусна сделка?

— Граф дьо Льовен.

— Сигурен ли сте в това, господине?

— Чух го със собствените си уши.

Кралят въздъхна дълбоко, сякаш сърцето му се разкъса, и отпусна глава на ръцете си.

— О, шотландците! — каза той. — Шотландците, които смятах за толкова верни! Шотландците, на които се доверих, когато можех да избягам в Оксфорд! Шотландците, моите съотечественици! Шотландците, моите братя! Но съвсем сигурен ли сте в това, господине?

— Легнал зад палатката на граф дьо Льовен, на която бях повдигнал малко завесата, всичко видях, всичко чух.

— И кога трябва да се извърши тая гадна сделка?

— Днес, сутринта. Както вижда ваше величество, няма време за губене.

— Защо ни е времето, щом казвате, че съм продаден?

— За да преминем Тайн, да отидем в Шотландия и да се присъединим към лорд Монтроз, който няма да ви продаде.

— И какво ще правя в Шотландия? Да водя партизанска война? Такава война е недостойна за един крал.

— Примерът на Робърт Брюс1 ви оправдава, всемилостиви господарю.

——

1 Робърт Брюс — шотландски крал (1306–1329), който успешно защитил независимостта на Шотландия от Англия — Б. пр.

— Не, не! Аз се бия вече много дълго време. Ако са ме продали, нека ме предадат и нека падне върху тях вечният позор на предателството им.

— Всемилостиви господарю, може би така трябва да постъпи един крал, но не така трябва да постъпи един съпруг и един баща. Аз дойдох от името на жена ви и дъщеря ви и от тяхно име, както и от името на другите ви две деца, останали в Лондон, ви казвам: „Живейте, всемилостиви господарю, бог иска това!“

Кралят стана, стегна колана си, запаса си шпагата, изтри с кърпичка изпотеното си чело и каза:

— Добре! Какво трябва да правим?

— Всемилостиви господарю, имате ли в цялата армия полк, на който можете да разчитате?

— Уинтър, имате ли доверие във вашия? — попита кралят.

— Всемилостиви господарю, те са хора, а хората станаха много слаби или много лоши. Аз имам доверие в тях, но не отговарям за това; бих им поверил живота си, но не се решавам да им поверя живота на ваше величество.

— Е добре — каза Атос, — по липса на полк, ние сме трима предани хора, това ще бъде достатъчно. Нека ваше величество се качи на коня, нека застане между нас, ще преминем Тайн, ще отидем в Шотландия и ще се спасим.

— Вие на същото мнение ли сте, Уинтър?

— Да, всемилостиви господарю.

— А вие, господин д’Ербле?

— На същото, всемилостиви господарю.

— Тогава да бъде така, както искате. Уинтър, дайте заповедите.

Лорд Уинтър излезе; през това време кралят довърши тоалета си. Първите лъчи на зората започваха да проникват през отворите на палатката, когато лорд Уинтър се върна.

— Всичко е готово, всемилостиви господарю — каза той.

— А ние? — попита Атос.

— Гримо и Блезоа държат за вас оседлани коне.

— В такъв случай — продължи Атос — да не, губим нито миг и да тръгнем.

— Да тръгнем — повтори кралят.

— Всемилостиви господарю — се обади Арамис, — ваше величество няма ли да предупреди приятелите си?

— Приятелите ми? — каза Чарлз I и печално поклати глава. — Аз нямам вече други приятели освен вас тримата. Един приятел от двадесет години, който никога не ме е забравил; двама приятели от осем дни, които никога няма да забравя. Да вървим, господа, да вървим.

Кралят излезе от палатката и намери наистина коня си готов. Той беше кулест кон, който кралят яздеше от три години и който обичаше много.

Като го видя, конят изцвили радостно.

— А, бях несправедлив — каза кралят. — Ето ако не приятел, поне живо същество, което ме обича. Ти ще ми останеш верен, Артъс, нали?

И сякаш разбрал думите му, конят приближи димящите си ноздри до лицето на краля, вдигна устните си и показа весело белите си зъби.

— Да, да — рече кралят, като го галеше с ръка, — добре, Артъс, доволен съм от тебе.

Кралят скочи на седлото с лекота, която му беше спечелила славата на един от най-добрите ездачи в Европа, обърна се към Атос, Арамис и Уинтър и каза:

— Е, господа, чакам ви.

Но Атос стоеше неподвижно, вперил очи и протегнал ръка към една черна линия, която се беше проточила по брега на Тайн и надминаваше два пъти дължината на лагера.

— Каква е тая линия? — рече Атос, на когото остатъците от нощния мрак, борещи се с първите лъчи на деня, още не позволяваха да различава предметите. — Каква е тая линия? Вчера я нямаше.

— Навярно мъгла, издигнала се от реката — каза кралят.

— Всемилостиви господарю, това е нещо по-плътно от пара.

— Наистина там виждам някаква червеникава ивица — забеляза лорд Уинтър.

— Това е неприятелят, който излиза от Нюкясл и ни обкръжава — извика Атос.

— Неприятелят! — рече кралят.

— Да, неприятелят. Сега е вече много късно. Гледайте,

гЛедайте! Виждате ли там, близо до града, как блестят на слънцето „железните ребра“?

Така наричаха кирасирите, от които Кромуел беше образувал гвардията си.

— А — каза кралят, — сега ще видим дали наистина са ме предали моите шотландци.

— Какво искате да правите? — извика Атос.

— Ще им дам заповед за атака и ще смажа с тях тия окаяни бунтовници.

И като пришпори коня си, кралят се понесе към палатката на граф дьо Льовен.

— След него! — каза Атос.

— След него! — повтори Арамис.

— Не е ли ранен кралят? — попита лорд Уинтър. — Виждам кървави петна по земята.

И се спусна след двамата приятели. Атос го спря.

— Идете да съберете вашия полк — каза той. — Предвиждам, че след малко ще имаме нужда от него.

Лорд Уинтър зави назад, а двамата приятели продължиха пътя си. Кралят пристигна за миг до палатката на главнокомандуващия шотландската армия. Той скочи на земята и влезе. Генералът беше заобиколен от главните командири.

— Кралят! — извикаха те, като станаха и се загледаха смаяно.

Действително Чарлз стоеше пред тях, с шапка на главата, сбърчил вежди и шибащ с камшик ботуша си.

— Да, господа — каза той, — лично кралят! Кралят идва да ви иска сметка за това, което става.

— Какво има, всемилостиви господарю? — попита граф дьо Льовен.

— Какво ли? — отвърна кралят, увлечен от гняв. — Генерал Кромуел е пристигнал нощес в Нюкясл, вие знаете това и не ме уведомявате; неприятелят излиза от града и ни затваря Пътя през Тайн; вашите часови трябваше Да видят това движение, а вие не ме уведомявате; вие сключихте една безчестна сделка с парламента и ме продадохте за двеста хиляди лири стерлинги, но за тая сделка поне съм предупреден. Ето какво става, господа. Отговаряйте или се оправдавайте, защото аз ви обвинявам.

— Всемилостиви господарю — промърмори граф дьо

Льовен, — всемилостиви господарю, ваше величество е измамен от някой лъжлив донос.

— С очите си видях как неприятелската армия се разполага между мене и Шотландия и мога да кажа, че почти със собствените си уши чух как се договаряхте за условията на продажбата.

Шотландските командири се спогледаха намръщени на

свой ред.

— Всемилостиви господарю — промърмори граф дьо Льовен, смазан от тежестта на срама, — всемилостиви господарю, ние сме готови да ви дадем всички доказателства.

— Аз искам само едно — каза кралят. — Постройте армията в боен ред и да вървим срещу неприятеля.

— Това е невъзможно, всемилостиви господарю — отвърна графът.

— Как! Невъзможно! А какво пречи на това? — извика

Чарлз I.

— Ваше величество знае добре, че има примирие между нас и английската армия — отговори графът.

— Ако има примирие, английската армия го наруши, като излезе от града, където трябваше да остане според условието. И тъй, казвам ви, вие трябва да минете с мене през тая армия и да се върнете в Шотландия, а ако не

, направите това, е, добре, тогава изберете си едно от двете имена, които привличат върху хората презрението и проклятието на другите: или вие сте страхливци, или сте

предатели!

Очите на шотландците засвяткаха и както често става в такива случаи, крайният срам у тях се замени с крайно безсрамие. Двама началници на кланове се приближиха до краля от двете страни и казаха:

— Е добре, да, ние обещахме да избавим Шотландия и и Англия от тоя, който от двадесет и пет години смуче кръвта и златото на Англия и Шотландия. Ние обещахме и държим на думата си. Крал Чарлз Стюърт, вие сте наш

пленник.

Двамата протегнаха едновременно ръка, за да уловят краля; но преди пръстите им да се допрат до него, двамата паднаха на земята — единият в безсъзнание, другият мъртъв.

Атос свали единия с дръжката на пистолета си, а АрамИс промуши другия с шпагата си.

докато граф дьо Льовен и другите командири отстъпваха пред тая неочаквана помощ, сякаш изпратена от небето на тоя, когото смятаха вече за свой пленник, Атос и Арамис извлякоха краля от коварната палатка, където той влезе така непредпазливо, скочиха на конете си, които слугите държеха готови, и тримата препуснаха към кралската палатка.

По пътя те забелязаха лорд Уинтър, който идеше към тях начело на полка си. Кралят му направи знак да ги последва.

XXVIII. ОТМЪСТИТЕЛЯТ

Четиримата влязоха в палатката; нямаха никакъв план на действие — трябваше да решат нещо. Кралят се отпусна в едно кресло.

— Аз съм загубен! — каза той.

— Не, всемилостиви господарю — отговори Атос, — вие сте само предаден. Кралят въздъхна дълбоко.

— Предаден, предаден от шотландците, сред които съм роден, които предпочитах винаги пред англичаните! О, подлеци!

— Всемилостиви господарю — забеляза Атос, — сега не е време за укори, сега трябва да покажете, че сте крал и благородник. Изправете се, всемилостиви господарю, изправете се! Тук поне имате трима души, които няма да ви предадат, можете да бъдете спокоен. О, ако бяхме петима! — промърмори Атос, като мислеше за д’Артанян и Портос.

— Какво казвате? — попита Чарлз и стана.

— Казвам, всемилостиви господарю, че остана само едно средство. Милорд Уинтър отговаря или почти отговаря за

полка си — да не спорим за думите: той ще застане начело на хората си, ние ще застанем отстрани на ваше величество, ще си пробием път през армията на Кромуел и ще стигнем в Шотландия.

— Има още едно средство — се обади Арамис. — Нека един от нас облече дрехите на негово величество и се качи на коня му: докато всички тичат подир него, кралят може да се изплъзне.

— Идеята е добра — каза Атос — и ако негово величество благоволи да направи тая чест на някого от нас, ние ще му бъдем много признателни за това.

— Какво мислите за тоя съвет, Уинтър? — попита кралят, като гледаше с възхищение тия двама мъже, които се грижеха само как да отклонят върху себе си заплашващите го опасности.

— Аз мисля, всемилостиви господарю, че ако има средство да се спаси ваше величество, то е точно това, което току-що предложи господин д’Ербле. Ето защо моля най-смирено ваше величество да направи бързо избора си, защото нямаме време за губене.

— Но ако приема, това значи смърт или най-малко затвор за този, който заеме мястото ми.

— И чест, че е спасил краля си! — извика лорд Уинтър. Кралят погледна стария си приятел със сълзи на очите,

свали от себе си лентата на Свети дух, която носеше от внимание към придружаващите го двама французи, и я окачи на лорд Уинтър, който прие на колене тоя ужасен знак на приятелство и доверие на своя повелител.

— Това е справедливо — каза Атос, — той служи по-дълго време от нас.

Кралят чу тия думи и се обърна със сълзи на очите.

— Господа — каза той, — почакайте малко, имам и за вас двамата по една лента.

Той се приближи до един скрин, в който се пазеха личните му ордени, и взе две ленти на жартиерата.

— Тия ордени не са за нас — рече Атос.

— Защо, господине? — попита Чарлз.

— Те са почти кралски ордени, а ние сме прости благородници.

— Разгледайте всички тронове на земята — каза кралят — и ми намерете по-благородни сърца от вашите. Не, не, вие не сте справедливи към себе си, господа, но аз

смятам за свой дълг да ви дам дължимото. На колене, графе!

Атос коленичи, кралят сложи лентата отляво надясно, както се полага, а след това вдигна шпагата си и вместо обикновената формула „Правя ви кавалер, бъдете храбър, верен и честен!“ каза:

г Вие сте храбър, верен и честен, правя ви кавалер, господин графе.

После се обърна към Арамис и рече;

— Сега е ваш ред, господин кавалер.

Повтори се същата церемония със същите думи, докато лорд Уинтър, подпомаган от щитоносците, сваляше медната си броня, за да прилича повече на краля.

След като свърши с Арамис, както свърши с Атос, Чарлз прегърна двамата приятели.

— Всемилостиви господарю, ние сме готови — каза лорд Уинтър, който пред лицето на такова голямо самопожертвование си беше възвърнал силата и смелостта.

Кралят погледна тримата благородници.

— И така, значи, трябва да бягаме? — рече той.

— Бягството през армия, всемилостиви господарю — каза Атос, — във всички страни се нарича атака.

— Значи аз ще умра с шпага в ръка — продължи Чарлз. — Господин графе, господин кавалере, ако някога стана отново крал …

— Всемилостиви господарю, вие вече ни почетохте повече, отколкото подобава на прости благородници, и сега ние ви дължим благодарност. Но да не губим време, защото и без това загубихме вече твърде много.

Кралят протегна ръка на тримата за последен път, размени шапката си с лорд Уинтър и .излезе.

Полкът на лорд Уинтър беше строен на площадката, която господствуваше над лагера; кралят, последван от тримата приятели, тръгна към тая площадка.

Най-после шотландският лагер сякаш се събуди; хората излязоха от палатките си и застанаха в боен ред.

— Гледайте — каза кралят, — те може би се разкайват и са готови да вървят напред.

— Ако се разкайват, всемилостиви господарю, те ще ни последват — отговори Атос

— Добре — рече кралят. — Какво да правим сега?

— Ще разгледаме неприятелската армия — отвърна Атос.

И погледите на малката група се впериха веднага в тая линия, която на разсъмване бяха взели за мъгла; сега първите слънчеви лъчи показваха ясно, че това е армия строена в боен ред. Въздухът беше чист и ясен, какъвто е обикновено в тоя час на утрото. Напълно се различаваха полковете, знамената и дори цветът на униформите и на конете.

В това време на едно възвишение, малко пред неприятелския фронт, се показа нисък, дебел и тромав човек, заобиколен от няколко офицера. Той насочи далекогледа си към групата, в която стоеше кралят.

— Тоя човек познава ли лично ваше величество? — попита Арамис.

Чарлз се усмихна.

— Тоя човек е Кромуел — каза той.

— Тогава нахлупете шапката си, всемилостиви господарю, за да не забележи подмяната.

— Ах, колко време загубихме! — забеляза Атос.

— Тогава изкомандувайте — рече кралят — и напред.

— Няма ли да изкомандувате сам, всемилостиви господарю? — попита Атос.

— Не, назначавам ви за мой главнокомандугащ.

— Тогава слушайте, милорд Уинтър — каза Атос. — Отдръпнете се, всемилостиви господарю, моля ви се. Това, което ще говорим, не засяга ваше величество. —

Кралят се усмихна и отстъпи три крачки назад.

— Ето какво предлагам — продължи Атос. — Ще разделим нашия полк на два ескадрона; вие ще застанете начело на първия; негово величество и ние ще поведем втория; ако нищо не ни прегради пътя, ние ще нападнем с общи сили, за да пробием неприятелската линия и за да се хвърлим в Тайн, която ще преминем в брод или с плуване; ако, напротив, някоя пречка ни задържи по пътя, вие и вашите хора ще загинете до последния, а ние с краля ще продължим пътя си: веднъж стигнали до брега на реката, дори и през три неприятелски редици, ако вашият ескадрон е изпълнил дълга си, останалото е вече наша работа.

— На коне! — каза лорд Уинтър.

— На коне! — повтори Атос. — Всичко е обмислено и решено.

— Тогава напред, господа! — рече кралят. — И да се сплотим под стария боен вик на Франция: „Монжоа и Сен Дени!“ Английският девиз се повтаря сега от твърде много предатели.

Качиха се на конете, кралят възседна коня на лорд Уинтър, а лорд Уинтър — коня на краля. След това лорд Уинтър застана в първата редица на първия ескадрон, а кралят с Атос от дясната си страна и Арамис от лявата зае място в първата редица на втория.

Цялата шотландска армия гледаше тия приготовления неподвижна, мълчалива, потънала в срам.

Няколко командири излязоха от редиците и счупиха шпагите си.

— Е, това ме утешава — каза кралят, — не всички са предатели.

В тоя миг се чу гласът на лорд Уинтър.

— Напред! — викаше той.

Първият ескадрон потегли, вторият го последва и слезе от площадката. Почти равен по брой полк кирасири се развръщаше зад възвишението и се мосеше лудо насреща им.

Кралят показа това на Атос и Арамис.

— Всемилостиви господарю — каза Атос, — това е предвидено и ако хората на лорд Уинтър изпълнят дълга си, това събитие ще ни спаси, вместо да ни погуби.

В тая минута над целия тоя шум от галопирането и цвиленето на конете се разнесе командата на лорд Уинтър:

— Саби вън!

При тая заповед всички саби излязоха от ножниците и светнаха като мълнии.

— Хайде, господа — извика кралят на свой ред, опиянен от шума и от гледката, — хайде, господа, саби вън!

Но на тая заповед, пример на която даде сам кралят, се подчиниха само Атос и Арамис.

— Ние сме предадени — тихо каза кралят.

— Да почакаме още — рече Атос, — може би те не са познали гласа на ваше величество и чакат заповедта на ескадронния си началник.

— Нима не чуха заповедта на полковника си, Но вижте извика краля като спря коня си със силно дръпване на юздата, от което той едва не падна на колене, и като улови юздата на Атосовия кон.

— Подлеци! Окаяници! Предатели! — викаше лорд Уинтър след войниците си, които напускаха редиците си и се пръскаха из полето.

Около него се групираха не повече от петнадесет души, които чакаха заедно с него нападението на Кромуеловите броненосци.

— Да умрем с тях! — извика кралят.;

— Да умрем! — повториха Атос и Арамис.

— При мене, всички верни сърца! — викна лорд Уинтър. Тоя глас долетя до двамата приятели, които препуснаха в галоп.

— Без пощада! — извика на френски в отговор на лорд Уинтър един глас, който ги накара да потреперят.

При звука на тоя глас лорд Уинтър побледня и се вцепени.

Това беше гласът на един конник върху великолепен черен кон, който летеше начело на английския полк, и в разпалеността си беше излязъл на десет крачки напред.

— Той е! — промърмори лорд Уинтър, вперил очи в него и без да пипне шпагата си.

— Кралят! Кралят! — викаха мнозина, измамени от синята лента и кулестия кон на лорд Уинтър. — Уловете

го жив!

— Не, това не е кралят! — извика конникът. — Не се лъжете. Нали, милорд Уинтър, вие не сте кралят? Нали сте

моят чичо?

И в същото време Мордаунт, защото това беше той, насочи дулото на пистолета си към лорд Уинтър. Чу се гърмеж; куршумът прониза гърдите на стария благородник, който подскочи на седлото си и падна в ръцете на Атос, като промърмори:

— Отмъстителят!

— Спомни си за майка ми! — изрева Мордаунт и отмина, увлечен от бесния галоп на коня си.

— Негодник! — извика Арамис и дръпна спусъка на пистолета си почти в упор, когато Мордаунт минаваше край него; но гърмеж не последва — пистолетът направи засечка.

В тая минута ЦЕЛИят полк се нахвърли върху неколцината останали хора и двамата французи бяха заобиколени, притиснати, обхванати. След като се убеди, че лорд уинтър е умрял, Атос изпусна от ръцете си трупа му, изВади шпагата си и извика:

— Напред, Арамис, за честта на Франция!

И двамата най-близко до тях англичани паднаха смъртно ранени.

В същия миг се разнесе страшно ура и тридесет остриета блеснаха над главите им.

Изведнъж от средата на английските редици се спуска един човек, скача върху Атос, улавя го с мощните си ръце, изтръгва шпагата му и му казва на ухото:

— Мълчете! Предайте се! Да се предадете на мен, значи да не се предавате.

Някакъв великан сграбчи също китките на Арамис, който напразно се опитваше да се избави от страшното стискане.

— Предайте се! — му каза той, като го гледаше втренчено.

Арамис вдигна глава, Атос се обърна.

— Д’Арт… — извика Атос, но гасконецът му затвори устата с ръка.

Предавам се — рече Арамис и подаде шпагата си на

Портос.

Стреляйте, стреляйте! — викаше Мордаунт, като се обръщаше към групата, в която бяха двамата приятели.

А защо да стреляме? — попита полковникът. — Вече се предадоха.

Това е синът на миледи — каза Атос на д’Артанян. Познах го.

Това е монахът — каза Портос на Арамис. Зная.

същото време редиците почнаха да се раздвояват.

д’Артанян държеше за юздата коня на Атос, Портос — на Арамис. Всеки от тях се мъчеше да отвлече пленения по-далече от бойното поле.

Това движение откри мястото, където падна тялото на Уинтър. Мордаунт го намери с инстинкта на омразата, наведе се от коня си и го загледа с отвратителна усмивка.

Колкото и да беше спокоен, Атос сложи ръка на кобурите с пистолетите си.

— Какво правите? — попита д’Артанян.

— Оставете ме да го убия.

— Ние и четиримата сме загинали, ако с едно движение издадете, че го познавате.

След това се обърна към младия човек и извика:

— Хубава плячка, приятелю Мордаунт, хубава плячка! На всеки от нас двамата се падна по един, и на. господин дю Валон, и на мене; кавалери на жартиерата, ни повече,

ни по-малко.

— Но, струва ми се, че те са французи? — извика Мордаунт, като гледаше Атос и Арамис с кръвясали очи.

— Бога ми, не зная. Вие французин ли сте, господине? —

запита той Атос.

— Да — важно отговори запитаният.

— Е, драги господине, сега сте пленник на един съотечественик.

— Но кралят? — загрижено попита Атос. — Де е кралят?

Д’Артанян стисна силно ръката на пленника си и му

каза:

— Е, той е в ръцете ни!

— Да — прибави Арамис, — благодарение на гнусно предателство.

Портос едва не смачка китката на приятеля си и му каза с усмивка:

— Е, господине, войната се води не само със сила, но и с хитрост: вижте!

Наистина в тая минута ескадронът, който трябваше да прикрива отстъплението на Чарлз, вървеше към английския полк, заобиколил краля. Чарлз вървеше пеша в центъра на образувалото се около него празно пространство Той беше спокоен наглед, но виждаше се колко му струва това привидно спокойствие; пот течеше от челото му и той триеше слепите очи и устните си с кърпичка, на която всеки път се появяваше кръв, когато я махаше от уста та си.

— Ето го Навуходоносор!1 — извика един от кирасирите на Кромуел, стар пуритан, очите на когото загоряха, когато видя тъй наречения тиран.

— Какъв ти Навуходоносор? — каза Мордаунт с ужасна

усмивка.

——

1 Навуходоносор — един от царете на нововавилонското царство (VI в. преди н. е.), който в библейските легенди е образ на владетел злодей. — Б. пр.

— Не, това е крал Чарлз I, добрият крал Чарлз, който граби поданиците си заради наследството им.

Чарлз вдигна очи към безсрамника, който говореше така, но не го позна. Обаче тихото благочестиво величие на лицето му накара Мордаунт да сведе поглед.

— Добър ден, господа — каза кралят на двамата благородници, като ги видя, единият в ръцете на д’Артанян, другият в ръцете на Портос. — Денят беше злополучен, но, слава богу, вие не сте виновни за това. Де е моят стар Уинтър?

Двамата благородници обърнаха глави и не отговориха. — Там, дето е и Страфорд!1 — каза острият глас на

Мордаунт.

Чарлз потрепера: демонът попадна в целта. Страфорд беше вечното му гризене на съвестта, сянката на дните му, кошмарът на нощите му.

Кралят погледна около себе си и видя в краката си труп.

Трупът на лорд Уинтър.

Чарлз не извика, не пророни нито сълза, само лицето му побледня още по-силно: той застана на едно коляно, вдигна главата на лорд Уинтър, целуна го по челото, свали от него сложената му неотдавна лента на Светия дух и благоговейно я окачи отново на гърдите си.

— Значи лорд Уинтър е убит? — попита д’Артанян и впери очи в трупа.

— Да — отвърна Атос, — и то от племенника си.

— И така, той е първият от нас, който си отива — промърмори д’Артанян. — Мир на праха му! Той беше храбър

човек.

— Чарлз Стюърт — каза тогава полковникът на английския полк, като се приближи до краля, който си беше възвърнал всички знаци на кралското достойнство, — предавате ли ни се в плен?

— Полковник Томлисън — отговори Чарлз, — кралят не се предава; човекът отстъпва пред силата и нищо повече.

— Вашата шпага. Кралят извади шпагата и я счупи на коляното си.

——

1 Страфорд — един от министрите и любимците на Чарлз I, който събудил у народа такава омраза, че Чарлз I бил принуден да се съгласи на екзекутирането му. — Б. пр.

В тая минута долетя кон без конник, целият в пяна, със святкащи очи и разширени ноздри; той позна господаря си, спря се до него и зацвили от радост: това беше Артъс.

Кралят се усмихна, погали го с ръка и скочи леко на седлото.

— Хайде, господа — каза той, — водете ме, където искате.

След това се обърна живо и прибави:

— Чакайте, стори ми се, че Уинтър се мръдна; ако е още жив, заради всичко свято, не изоставяйте тоя благороден човек.

— О, бъдете спокоен, крал Чарлз! — рече Мордаунт. — Куршумът прониза сърцето му.

— Нито дума, нито движение, нито поглед към мене или към Портос — прошепна д’Артанян на Атос и Арамис. — Миледи не е умряла: душата й живее в тялото на тоя демон!

Отрядът тръгна към града, като водеше със себе си царствената си плячка; но на половината от пътя един адютант на генерал Кромуел донесе заповед на полковник Томлисън да заведе краля в ХолдънбиКясл.

В същото време по всички посоки полетяха куриери, за да известят на Англия и на цяла Европа, че крал Чарлз Стюарт е пленник на генерал Оливър Кромуел.

XXIX. ОЛИВЪР КРОМУЕЛ

— Ще дойдете ли у генерала? — се обърна Мордаунт към д’Артанян и Портос. — Вие знаете, че той ви повика при себе си след сражението.

— Най-напред ние ще заведем пленниците си на сигурно място — каза д’Артанян. — Знаете ли, господине, че всеки от тия благородници струва по хиляда и петстотин пистола?

— О, бъдете спокоен — рече Мордаунт, като напразно се опитваше да потисне жестокостта на погледа си. — Моите кавалеристи ще ги пазят, и ще ги пазят добре; отговарям за тях.

— Аз лично ще ги пазя още по-добре — възрази д’Артанян. — Впрочем какво е нужно за това? Една хубава стая с часови или просто честната им дума, че няма да бягат. Аз ще се погрижа ей сега за това, а после ще имаме честта да се представим пред генерала и да чуем какво ще заповяда да предадем на негово високопреосвещенство.

— Значи вие смятате да заминете скоро? — попита Мордаунт.

— Нашата мисия се свърши и в Англия ни задържа само добрата воля на великия човек, при когото бяхме изпратени.

Младият човек захапа устни, наведе се към сержанта и

му каза на ухото:

— Последвайте тия хора и не ги губете от очи; а когато узнаете де са отседнали, върнете се при градската врата и ме чакайте там.

Сержантът направи знак, че заповедта ще бъде изпълнена.

Тогава вместо да следва тълпата пленници, която водеха в града, Мордаунт тръгна към хълма, откъдето Кромуел беше гледал сражението и където сега му бяха опънали палатка.

Кромуел бе забранил да пускат при него когото и да било: но часовоят, който знаеше, че Мордаунт е едно от най-доверените лица на генерала, помисли, че забраната не се отнася за тоя млад човек.

Мордаунт понадигна завеската на палатката и видя Кромуел, който седеше пред една маса с гръб към него и с отпусната глава на ръцете.

Дали чу шума от идването на Мордаунт или не, но Кромуел не се обърна.

Мордаунт остана прав на вратата.

Най-после, след една минута, Кромуел вдигна натежнЯлата си глава и сякаш почувствувал инстинктивно, че някой стои зад гърба му, бавно погледна назад.

— Аз казах, че искам да бъда сам! — извика той, като видя младия човек.

— Часовоят мислеше, че тая заповед не се отнася за мене — рече Мордаунт. — Но ако заповядате, готов съм Да изляза. — А, вие ли сте, Мордаунт! — каза Кромуел и погледът

сякаш подчиняващ се на волята му, се проясни. — Щом сте дошъл, добре, останете.

— Аз дойдох да ви поздравя.

— Да ме поздравите? С какво?

— Със залавянето на Чарлз Стюърт. Сега вие сте господар на Англия.

— Аз бях много повече господар преди два часа.

— Как така, господин генерал?

— Англия имаше нужда от мене, за да залови тирана; сега тиранът е заловен. Видяхте ли го?

— Да, господин генерал.

— Как се държи?

Мордаунт се поколеба, но истината като че ли насила излезе от устата му.

— Спокойно и с достойнство — отвърна той.

— Какво каза?

— Няколко думи за сбогом на приятелите си.

— На приятелите си? — прошепна Кромуел. — Значи той има приятели?

И добави високо:

— Защити ли се?

— Не, господин генерал, всички го напуснаха с изключение на трима-четирима души; нямаше възможност да се защищава.

— На кого предаде шпагата си?

— На никого, счупи я.

— Добре е постъпил; но още по-добре щеше да направи да не я чупи, да я употреби с по-голяма полза.

Настъпи минутно мълчание.

— Струва ми се, че командирът на полка, който охраняваше краля, Чарлз, е убит? — каза Кромуел и загледа втренчено Мордаунт.

— Да, господин генерал.

— Кой го уби?

— Аз.

— Как се казваше?

— Лорд Уинтър.

— Чичо ви! — извика Кромуел.

— Чичо ми? — възрази Мордаунт. — Предателите на Англия не са ми роднини.

Кромуел се замисли за минута, като гледаше младия човек; след това с тая дълбока меланхолия, която тъй добре изобразява Шекспир, каза:

— Мордаунт, вие сте ужасен служител.

— Когато господ заповядва, няма какво да се разсъждава — каза Мордаунт. — Аврам вдигна нож над Исак, а Исак беше негов син.

— Да — рече Кромуел, — но господ не допусна жертвоприношението.

— Аз погледнах около себе си — отговори Мордаунт, — но не видях нито козел, нито козле в храстите на полето.

Кромуел се наведе.

— Вие сте железен човек, Мордаунт — каза той. — д как се държаха французите?

— Като храбри хора — отвърна Мордаунт.

— Да, да — промърмори Кромуел, — французите се сражават добре; и наистина, ако далекогледът не ме излъга, струва ми се, че ги видях в първата редица.

— Там бяха.

— Все пак след вас.

— За това са виновни конете им, а не те. Настъпи пак минутно мълчание.

— А шотландците? — попита Кромуел.

— Те удържаха думата си и не се помръднаха от мястото си — каза Мордаунт.

— Мръсници! — промърмори Кромуел.,

— Офицерите им искат да ви видят, господин генерал.;

— Нямам време. Заплатиха ли им?

— Нощес.

— Нека се махат тогава, нека се върнат в планините си, нека скрият там срама си, ако планините им са достатъчно високи за това; нямам вече работа с тях, нито те с мене. А сега идете си, Мордаунт.

— Преди да си отида, искам да ви задам няколко въпроса, господин генерал, и да ви помоля за нещо, господарю мой.

— На мене ли? Мордаунт се поклони.

— Аз идвам при вас, моя герой, моя покровител, моя баща, и ви питам: „Господарю, доволен ли сте от мене?“ Кромуел го погледна учудено. Младият човек остана невъзмутим.

— Да — каза Кромуел, — откакто ви познавам, вие не само изпълнявахте дълга си, но и бяхте верен приятел, ловък посредник, добър войник.

— Спомняте ли си, господин генерал, че аз пръв дадох идеята да влезем в преговори с шотланците за предаването на краля им?

— Да вярно е, идеята е ваша; моето презрение към хората още не беше стигнало до такава степен.

— Добър посланник ли бях във Франция?

— Да, вие добихте от Мазарини всичко, което исках.

— Биех ли се винаги разпалено за вашата слава и за вашите интереси?

— Може би прекалено разпалено, за което ви укорявах преди малко. Но какво целите с всички тия въпроси?

— Искам да ви кажа, милорде, че дойде време, когато с една дума можете да ме възнаградите за всичките ми заслуги.

— А! — рече Оливер с леко презрително движение. — Наистина аз забравих, че всяка услуга изисква възнаграждение, че вие ми служихте, а още не сте възнаграден.

— Вие можете да ме възнаградите веднага, дори свръхочакванията ми.

— Как така?

— Наградата е под ръка, почти я държа в ръцете си.

— Каква е тая награда? — попита Кромуел. — Да ви предложа злато? Или искате чин? Или желаете да управлявате област?

— Ще изпълните ли молбата ми?

— Да видим най-напред каква е.

— Милорде, когато ми казвахте: „Ще изпълните една заповед“, нима ви казвах някога: „Да видим каква е тая заповед“?

— Но ако желанието ви е неизпълнимо?

— Когато вие желаехте нещо и ми поръчвахте да го изпълня, отговарях ли ви някога: „Това е невъзможно“?

— Не молба е такъв предговор…

— О, бъдете спокоен, милорде — рече Мордаунт просто, — тя няма да ви разори.

— Е добре — каза Кромуел, — обещавам да изпълня молбата ви, доколкото е в моята власт. Говорете.

— Милорде — продължи Мордаунт, — тая сутрин уловиха двама пленници: дайте ми ги.

— Нима предлагат значителен откуп? — попита Кромуел

— Напротив, мисля, че са бедни, милорде.

— Значи те са ваши приятели.

— Да, те са ми приятели, скъпи приятели, и бих дал живота си за техния живот.

— Добре, Мордаунт — каза Кромуел с радостно движение, като придоби отново по-добро мнение за младия човек, — добре, давам ти ги; не искам дори да зная кои са; прави с тях каквото искаш.

— Благодаря ви, милорде — извика Мордаунт, — благодаря! Занапред животът ми ви принадлежи, и дори да го загубя, пак ще ви бъда задължен. Благодаря ви, вие заплатихте щедро службата ми.

Той падна на колене пред Кромуел, улови ръката му и я целуна въпреки усилията на пуританския генерал, който не искаше или се показваше, че не иска тая почти царска почест.

— Как! — каза Кромуел, като го питаше на свой ред, когато той ставаше. — И нищо повече? Никаква награда? Нито злато, нито чинове?

— Вие ми дадохте всичко, каквото можехте да ми дадете, милорде. и днес ние си уредихме напълно сметките.

Мортаунт изскочи от палатката на генерала с неописуема радост, която бликаше от сърцето и от очите му. Кромуел го последва с очи.

— Тоя човек уби чичо си! — промърмори той. — Уви! Ето какви са служителите ми! Може би този, който не иска или сякаш не иска нищо. е поискал пред бога повече, отколкото тези, които се домогват до златото на провинциите и хляба на нещастните. Никой не ми служи безплатно. Чарлз, който ми е пленник, има още приятели може би, а аз нямам.

И като въздъхна, той потъна отново в мислите си, прекъснати от Мордаунт.

XXX. БЛАГОРОДНИЦИТЕ

Докато Мордаунт вървеше към палатката на Кромуел, д’АрТанян и Портос водеха пленниците си в къщата, определена за тях в Нюкясл.

Заповедта, дадена от Мордаунт на сержанта, не се изплъзна от гасконеца; ето защо той даде знак с очи на Атос и Арамис да бъдат крайно предпазливи. И тъй Арамис и Атос вървяха мълчаливо край победителите си; това не беше мъчно за тях, защото всеки беше зает с мислите си.

Мускетон се учуди безкрайно много, когато от прага на вратата видя да се приближават четиримата приятели, последвани от сержанта и десетина души. Той си потърка очите, като не вярваше, че вижда Атос и Арамис, но най-после трябваше да признае неоспоримия факт. Тъкмо се готвеше да ги обсипе с възторжени възгласи, когато Портос го накара да мълчи с поглед, който не допускаше възражения.

Мускетон се облегна на вратата, като чакаше да му се обясни това необикновено явление; най-много беше потресен от това, че четиримата приятели сякаш не се познаваха вече един други.

Д’Артанян и Портос заведоха Атос и Арамис в къщата, в която бяха отседнали в навечерието и която им беше дадена от генерал Кромуел: тя беше на ъгъла на една улица, пред нея имаше градинка, а на завоя в съседната улица се намираха конюшни.

Прозорците на приземния етаж, както често се среща в малките провинциални градове, бяха с железни пръчки, също като прозорците на затвор.

Двамата приятели вкараха пленниците си вътре, а самите те останаха на прага, като заповядаха на Мускетон Да заведе четирите коня в конюшнята.

— Защо не влезем заедно с тях? — попита Портос.

— Защото най-напред трябва да видим какво искат от нас тоя сержант и десетината войници с него — отговори Д’Артанян.

Сержантът с хората си се настани в градинката.

д’Артанян запита какво желаят и защо са останали тук. — Получихме заповед да ви помагаме да пазите пленените. — отвърна сержантът.

На това нищо не можеше да се възрази; напротив, то беше любезно внимание и трябваше да се поблагодари на тоя, който ги бе изпратил. Д’Артанян поблагодари на сержанта и му даде една крона — да пие за здравето на генерал Кромуел.

Сержантът отговори, че пуританите не пият, и сложи кроната в джоба си.

— О, какъв ужасен ден, мили д’Артанян! — каза Портос.

— Какво казвате, Портос? Вие наричате ужасен деня, в който намерихме отново приятелите си?

— Да, но при какви обстоятелства!

— Наистина, обстоятелствата се стекоха зле — каза д’Артанян. — Но няма значение, да влезем при нашите приятели и да се помъчим да изясним малко положението ни.

— То е много заплетено — рече Портос — и сега разбирам защо Арамис ми препоръчваше тъй настойчиво да удуша тоя ужасен Мордаунт.

— По-тихо, не произнасяйте това име.

— Но аз говоря на френски, а те са англичани! Д’Артанян погледна Портос с възхищение, от което един

разумен човек не може да се въздържи при такава наивност.

Но тъй като Портос също го гледаше, без да разбира значението на тоя поглед, д’Артанян го побутна и каза:

— Да влезем.

Портос влезе пръв, д’Артанян го последва, затвори грижливо вратата и поред прегърна двамата си приятели.

Атос беше крайно опечален. Арамис гледаше мълчаливо ту Портос, ту д’Артанян, но погледът му беше тъй изразителен, че д’Артанян го разбра.

— Вие искате да знаете как попаднахме тук? Е, боже мой, това не е мъчно да се отгатне. Мазарини ни поръча да донесем едно писмо на генерал Кромуел.

— Но как се намерихте при Мордаунт? — попита

Атос. — При Мордаунт, от който ви съветвах да се пазите, д’Артанян.

— И когото ви препоръчвах да удушите, Портос — каза Арамис.

— Все Мазарини. Кромуел го изпратил при Мазарини, Мазарини ни изпрати при Кромуел. Има фаталност във всичко това.

— Да, имате право, д’Артанян, фаталност, която ни деди и погубва. И така, мили Арамис, да не говорим повече за това и да се приготвим за нашата участ.

— Поврага! Напротив, да говорим, щом веднъж завинаги се съгласихме да бъдем постоянно заедно, макар и в противни лагери.

— О, да, съвсем противни! — усмихнато каза Атос. — Ето на, питам ви сега, на коя кауза служите? Ах, д’Артанян, виждате за какво ви употребява презреният Мазарини! Знаете ли какво престъпление извършихте днес? Вие пленихте краля, опозорихте го, умъртвихте го.

— Охо — каза Портос, — мислите ли?

— Вие преувеличавате, Атос — възрази д’Артанян, — работата още не е стигнала дотам.

— Е, боже мой, напротив, много сме близко до това! Защо арестуват един крал? Когато искат да го уважават като владетел, не го купуват като роб. Мислите ли, че Кромуел е заплатил двеста хиляди лири стерлинги за него, за да го възкачи на трона? Приятели мои, те ще го убият, бъдете сигурни в това, и това е още най-малкото престъпление, което могат да извършат. По-добре е да обезглавят един крал, отколкото да му ударят плесница.

— Не отричам и в края на краищата това е възможно — каза д’Артанян. — Но какво ни интересува всичко това? Аз съм тук, защото съм войник, защото служа на господарите си, тоест на тия, които ми плащат заплата. Заклех Се да се подчинявам и се подчинявам. Но вие, които не сте се заклели, защо сте тук и на каква кауза служите?

— На най-свещената кауза в света — отговори Атос, — Каузата на нещастието, на кралското достойнство и на религията. Приятел, съпруга, дъщеря ни направиха честта да ни повикат на помощ. Ние им служехме, доколкото ни

позволяваха слабите сили, и бог ще ни държи, сметка не за това, което извършихме, а за това, което искахме да извършим. Вие можете да мислите другояче, д’Артанян, можете да гледате нещата от друга гледна точка, приятелю; аз не ви разубеждавам, но ви осъждам.

— Охо! — каза д’Артанян. Какво ме интересува в края на краищата, че господин Кромуел, англичанин, се бунтува срещу краля си, шотландец? Аз съм французин и всички тия неща не ме засягат. Защо искате да отговарям за тях?

— Наистина! — потвърди Портос.

— Защото всички благородници са братя, защото вие сте благородник, защото кралете на всички страни са първите благородници, защото сляпото, неблагодарното, глупавото плебейско съсловие обича винаги да унижава тоя, който стои по-горе от него. А вие, вие д’Артанян, човек от старинен род, човек със славно име, храбър войник, съдействувахте да се предаде един крал на продавачи на бира, на шивачи, на колари! О, д’Артанян! Като войник може би изпълнихте дълга си, но като благородник сте виновен.

Д’Артанян дъвчеше стъблото на едно цвете, не отговаряше нищо и се чувствуваше неловко, защото когато обърнеше погледа си от Атос, срещаше погледа на Арамис.

— А вие, Портос — продължи графът, сякаш се съжали над смущението на д’Артанян, — вие, най-доброто сърце, най-добрият приятел, най-добрият войник от всички, които познавам; вие, достоен по душа за трон, вие, който рано или късно ще бъдете възнаграден от един умен крал; вие, мили Портос, вие, благородник по нрав, по вкус и по храброст, — вие сте също тъй виновен, както и д’Артанян.

Портос почервеня, но по-скоро от удоволствие, отколкото от смущение. Все пак той наведе глава, сякаш съзнаваше унижението си, и каза:

— Да, да, мисля, че имате право, мили графе. Атос стана.

— Хайде — каза той, като тръгна към д’Артанян и му протегна ръка, — хайде, не се мусете, мили сине! Всичко, което ви казах, бе казано ако не с бащински тон, поне с бащинско чувство. Повярвайте ми, много по-лесно щеше

да ми бъде да ви поблагодаря просто, задето спасихте живота ми, без дума да продумам за чувствата ми.

— Без съмнение, без съмнение, Атос — отговори д’Артанян и на свой ред му стисна ръката. — Но вие имате такива чувства, каквито не всеки може да има. Кой може да си представи, че един разумен човек ще напусне дома Си във франция, възпитаника си, очарователен младеж — ние го видяхме в лагера, — за да тича къде? Да помага на една гнила, проядена от червеи монархия, която в някое близко утро ще се срути като стара барака. Чувството, за което говорите, е хубаво, без съмнение, толкова хубаво, че е свръхчовешко.

— Каквото и да е то, д’Артанян — отговори Атос, без да се хваща в примката, която с гасконската си ловкост приятелят му поставяше на бащинското му чувство към Раул, — каквото и да е то, вие съзнавате добре в дъното на сърцето си, че е справедливо. Но аз не трябва да споря с моя господар. Д’Артанян, аз съм ваш пленник; отнасяйте се с мене като с пленник.

— Ай да му се не види! — каза д’Артанян. — Добре знаете, че това няма да продължи дълго време.

— Да — обади се Арамис, — с нас сигурно ще постъпят така, както постъпиха с пленените при Филипо.

— А как постъпиха с тях? — попита д’Артанян.

— Половината обесиха, а другата половина разстреляха — отвърна Арамис.

— Е добре — рече д’Артанян, — гарантирам ви, че докато във вените ми има капка кръв, вие няма да бъдете нито обесени, нито разстреляни. Пусто да остане! Нека само се опитат! Впрочем виждате ли тая врата, Атос?

— Е какво?

— Вие ще излезете през нея, когато си искате. От тая минута вие и Арамис сте свободни като вятъра.

— Да, такъв сте вие, мили д’Артанян — отвърна Атос, — и вие не сте ни вече господари: тая врата се пази, д’АртаНян, много добре знаете това.

— Е, ще я издъните — рече Портос. — Колко са? Десетина души най-много.

— Това е нищо за нас четиримата, но за двама ни е много. Не, щом веднъж се разделихме, трябва да загинем.

— Спомнете си съдбоносния пример: на пътя за Ваидомоа вие, храбрият д’Артанян, и вие, безстрашният и силен Портос, бяхте победени. Сега е редът на мене с Арамис, А това никога не се случваше, когато бяхме четиримата заедно. да умрем, както умря лорд Уинтър; колкото за мене, заявявам, че съм съгласен да бягаме само четиримата.

— Невъзможно — каза д’Артанян, — ние сме под заповедите на Мазарини.

— Зная и не ви принуждавам. Доводите ми не подействуваха; без съмнение те бяха лоши, щом не въздействуваха на такива трезви умове като вашите.

— Впрочем и да бяха подействували — се обади Арамис, — по-добре е да не излагаме такива прекрасни приятели като д’Артанян и Портос. Бъдете спокойни, господа, ние няма да ви посрамим със смъртта си. Колкото за мене, аз се гордея много, че ще отида срещу куршумите и дори на бесилката заедно с вас, Атос, защото никога не сте били тъй велик, като днес.

Д’Артанян не каза нищо, но след като изгриза стъблото на цветето, започна да гризе ноктите си.

— Защо си въобразявате, че ще ви убият? — заговори той най-после. — От де на къде? Кой има интерес от вашата смърт? Освен това вие сте наши пленници.

— Глупак с глупак! — рече Арамис. — Нима ти не познаваш Мордаунт? Е добре, той ме погледна само веднъж, но в тоя поглед прочетох присъдата ни.

— Наистина, много ме е яд, че не го удуших, както ме съветвахте, Арамис — забеляза Портос.

— Е, пет пари не давам за Мордаунт! — извика д’Артанян. — Пусто опустяло! Ако той ме пОгъделичка по-отблизо, ще го смачкам това насекомо! Не бягайте, безполезно е, защото, заклевам ви се, тук сте също тъй в безопасност, както преди двадесет години бяхте вие, Атос, на улица Феру, а вие, Арамис, на улица дьо Вожирар.

— Гледайте — каза Атос и протегна ръка към единия от двата решетести прозорци, които осветяваха стаята, — ей-сега ще узнаете какво трябва да правите: ето го че лети натука.

— Кой?

— Мордаунт.

Наистина, като погледна натам, където сочеше Атос, д’Артанян видя един конник, който препускаше в галоп.

Действително беше Мордаунт.

Д’Артанян изскочи от стаята.

Портос поиска да го последва.

— Останете — каза му д’Артанян — и излезте само когато забарабаня с пръсти по вратата.

XXXI. ГОСПОДИ ИСУСЕ!

Когато пристигна пред къщата, Мордаунт видя д’Артанян на прага и войниците, които бяха налягали с оръжията си по тревата на градината.

— Ей — завика той, задъхан от бързото препускане, — още ли са тука пленниците?

— Да, господине — отговори сержантът и стана бързо; войниците последваха примера му и отдадоха чест като началника си.

— Добре. Четирима души да ги вземат и да ги заведат веднага в квартирата ми.

Четирима войници се приготвиха.

— Моля? — каза д’Артанян с тоя насмешлив вид, който читателите ни са виждали много пъти у него, откак го познават. — Какво има, моля?

— Това, господине — отговори Мордаунт, — че заповядах на четирима души да вземат пленниците, които заловихме тая сутрин, и да ги заведат в квартирата ми.

— А защо? — попита д’Артанян. — Извинете за любопитството ми, но вие разбирате, че желая да бъда осведомен по тоя въпрос.

— Защото сега пленниците са мои — високомерно отговори Мордаунт — и аз мога да разполагам с тях, както ми скимне.

— Позволете, позволете, млади господине, вие се лъжете, струва ми се — каза д’Артанян. — Обикновено пленниците са на тия, които са ги заловили, а не на тия, които са присъствували на залавянето им. Вие можехте да вземете в плен милорд Уинтър, вашия чичо, както разправят,

но вие предпочетохте да го убиете. Ние, господин дю Балон и аз, можехме да убием тия двама благородници, но предпочетохме да ги пленим всеки си има свой вкус. Устните на Мордаунт побеляха.

Д’Артанян разбра, че работата взема лош обрат, и забарабани гвардейския марш по вратата.

Още при първия такт Портос излезе и се изправи от другата страна на вратата: застанал на прага, главата му се опираше в горния край на вратата. Тая маневра не се изплъзна от Мордаунт. — Господине — каза той, като почна да се нервира, — вашата съпротива е безполезна. Тия пленници току-що ми бяха дадени от главнокомандуващия, моя славен покровител, господин Оливър Кромуел.

Тия думи поразиха д’Артанян като гръм. Кръвта нахлу в главата му, очите му се размътиха; той разбра жестокото намерение на младия човек и улови инстинктивно дръжката на шпагата.

Портос гледаше д’Артанян, за да знае какво трябва да прави и за да съгласува движенията си с неговите.

Тоя поглед на Портос разтревожи д’Артанян. вместо да го успокои; той почна да се укорява, че е повикал на помощ грубата сила на Портос, когато трябваше да се действува главно с хитрост.

„Насилието ще ни погуби всичките — помисли си той. — Приятелю д’Артанян, докажи на това младо змийче, че не си само по-силен, но и по-хитър от него.“

— Ах — каза той с нисък поклон, — защо не казахте това веднага, господин Мордаунт? Как, вие идвате от страна на господин Оливър Кромуел, най-знаменития пълководец на нашето време?

— Идвам от него, господине — рече Мордаунт, като слезе от коня и го предаде на един войник, — току-що се

разделихме.

— Трябваше да кажете това веднага, драги господи не! — продължи д’Артанян. — Цяла Англия принадлежи на господин Кромуел; щом искате пленниците от негово име, аз се прекланям, господине, те са ваши, вземете ги.

Мордаунт тръгна напред със сияещо лице, а потресеният Портос загледа смаяно д’Артанян и отвори уста Да заговори.

д’Артанян го настъпи по ботуша и тогава Портос разбра, че това е игра от страна на приятеля му.

Мордаунт се спря изведнъж, с шапка в ръка се приготви да мине между двамата приятели, като направи знак на четиримата войници да го последват.

— Но извинете — каза д’Артанян с най-пленителна усмивка и сложи ръка върху рамото на младия човек, — ако знаменитият пълководец Оливър Кромуел ви е дал нашите пленници, той сигурно е направил писмено това дарение.

Мордаунт се спря изведнъж.

— Той ви е дал някое писъмце за мене или някое късче хартия, което да удостоверява, че идвате от негово име. Бъдете тъй добър да ми дадете това късче, за да мога поне с нещо да се извиня, че изоставям моите съотечественици. Иначе, разбирате, макар да съм уверен, че генерал Кромуел не им желае зло, това ще направи лошо впечатление.

Мордаунт отстъпи. Почувствувал удара, той хвърли страшен поглед на д’Артанян. Но гасконецът му отговори с най-любезна и най-приятелска усмивка.

— Когато ви казвам нещо, господине — рече Мордаунт, — надявам се, че няма да ме обидите, като се усъмните в думите ми?

— Аз! — извика д’Артанян. — Да се усъмня в това, което казвате! Бог да ме пази от това, драги господин Мордаунт! Напротив, аз ви смятам за достоен и съвършен благородник, ако съдя по външността. И после, господине, Ще ми позволите ли да бъда откровен с вас? — продължи д’Артанян с простодушен израз на лицето.

— Говорете, господине — каза Мордаунт.

— Господин дю Балон, когото виждате, е богат, има четиридесет хиляди ливри годишен доход и следователно Не държи на парите; значи аз говоря не за него, а за себе си.

— После, господине?

— Е, аз не съм богат; в Гаскония това не е безчестие, господине: там всички са бедни и блаженопочившият Анри IV, който беше крал на гасконците, както негово величество Филип IV е крал на цяла Испания, нямаше никога пукната пара в джоба си.

— Свършвайте, господине — каза Мордаунт. — Виждам накъде клоните и ако това ви задържа, може да се отстрани това затруднение.

— А, знаех си, че сте досетлив човек — продължи д’Артанян. — Е добре, такава е работата, това ми е болката. Аз не съм богат офицер. Живея от шпагата, тоест получавам повече рани, отколкото банкноти. И тъй, като заловихме тая сутрин двама французи, които ми се струват знатни, двама кавалери на жартиерата, аз си казах: „Сега вече забогатях“. Казвам двама, защото господин дю Валон е богат и в такива случаи ми отстъпва винаги пленниците си.

Напълно измамен от словоохотливото добродушие на д’Артанян, Мордаунт се усмихна като човек, който разбира отлично представените му доводи, и отговори кротко:

— Аз ще получа веднага писмена заповед, господине, и с нея две хиляди пистола; а сега, господине, позволете ми да отведа тия хора.

— Не — каза д’Артанян. — Какво значи за вас едно закъснение от половин час? Аз съм човек на реда, господине, нека караме по правилата.

— Но аз бих могъл да ви Принудя, господине — продължи Мордаунт. — Тук командувам аз.

— Ах, господине — рече д’Артанян с любезна усмивка, — ясно се вижда, че макар господин дю Валон и аз да имахме честта да пътуваме заедно с вас, вие не ни познавате. Ние сме благородници и двамата можем да ви убием, вас и вашите осем войници. За бога, господин Мордаунт, не упорствувайте, защото когато упорствуват, аз упорствувам също! Тогава ставам твърдоглав и ме хващат бесовете; а господинът — продължи д’Артанян, като посочи Портос — е в такива случаи още по-твърдоглав и още повече го хващат бесовете; освен това ние сме изпратени от господин кардинал Мазарини, който е представител на френския крал. От това следва, че сега ние представляваме краля и кардинала и като посланици сме неприкосновени. Господин Оливър Кромуел, който е също тъй велик политик, както и велик пълководец, разбира напълно

това. И така, помолете го за писмена заповед. Какво значи това за вас, драги господин Мордаунт?

— Да, писмена заповед — се обади Портос, който започваше да разбира намерението на д’Артанян. — Нищо повече не искат от вас.

Макар че имаше силно желание да прибегне до насилие, Мордаунт разбра много добре, че доводите на д’Артанян са напълно основателни. От друга страна, военната известност на д’Артанян му вдъхваше уважение; и като си спомни подвизите му през тая утрин, той се позамисли. Връзките на дълбоко приятелство между четиримата французи не му бяха известни и всичките му опасения се разпръснаха пред твърде правдоподобния мотив за откупа.

И така той реши да отиде не само за писмената заповед, но и за двете хиляди пистола, на която сума сам оцени двамата пленници.

Мордаунт скочи отново на седлото, заповяда на сержанта да пази добре, препусна назад и изчезна.

— Добре — каза д’Артанян, — четвърт час за отиване до палатката, четвърт час за връщане. Това е повече, отколкото ни трябва.

После, без да промени ни най-малко лицето си, така че дебнещите го можеха да си помислят, че продължава същия разговор, той се обърна към Портос, загледа го в лицето и каза:

— Приятелю Портос, изслушайте ме внимателно… Най-напред нито дума на приятелите ни за това, което ще чуете; безполезно е да знаят за услугата, която им правим.

— Добре — каза Портос, — разбирам.

— Идете в конюшнята, където ще намерите Мускетон, оседлайте конете, сложете пистолетите в кобурите и закарайте конете в страничната улица, така че да остане само Да се скочи на седлото. Останалото е моя работа.

Портос не направи никаква забележка и се подчини с това сляпо доверие, което имаше в своя приятел.

— Отивам — каза той. — Само може ли да вляза в стаята, където са тия господа?

— Не, безполезно е.

— Тогава имайте добрината да вземете оттам кесията ми, която оставих на камината.

— Бъдете спокоен.

Портос тръгна тихо и спокойно към конюшнята и мина между войниците, които загледаха с неволно възхищение високия му ръст и атлетическото му телосложение. На ъгъла на улицата той срещна Мускетон и го взе със себе си.

Тогава д’Артанян влезе при приятелите си, като си подсвиркваше една мелодия, започната при тръгването на

Портос.

— Мили Атос, аз размислих върху това, което казахте, и съм съгласен с вас. Положително съжалявам, че се забърках в цялата тая история. Вие сте прав: Мазарини е измамник. Реших да бягам с вас. Без размишления, бъдете готови; шпагите ви са в ъгъла, не ги забравяйте; тия инструменти могат да ви бъдат много полезни в обстоятелствата, в които се намираме. Да, а де е кесията на Портос? А, ето я!

И д’Артанян сложи кесията в джоба си. Двамата приятели го гледаха смаяни.

— Е, какво чудно има в това? — продължи д’Артанян. — Аз бях сляп, Атос ми отвори очите — нищо повече. Елате

тук.

Двамата приятели се приближиха.

— Виждате ли тая улица? — попита д’Артанян. — Там ще бъдат конете ви. Ще излезете през вратата, ще завиете наляво, ще скочите на конете — и край. Не се грижете за нищо и чакайте само сигнала. Сигналът ще бъде викът ми: „Господи Исусе!“

— Но дайте ни дума, че ще дойдете с нас, д’Артанян! —

каза Атос.

— Кълна се в бога!

— Решено — извика Арамис. — При вика „Господи Исусе!“ излизаме, събаряме по пътя си всичко, което се опита да ни попречи, тичаме към конете, скачаме на седлата и препускаме. Така ли?

— Точно така!

— Виждате, Арамис — каза Атос, — винаги съм ви казвал, че д’Артанян е най-добрият от всички ни.

— Охо, комплименти! — рече д’Артанян. — Да ме няма. Сбогом.

— Но вие ще бягате с нас, нали?

— Естествено. Не забравяйте сигнала: „Господи Исусе!“

Той излезе също тъй спокойно, както и влезе, като продължи предишната мелодия от мястото, където я беше прекъснал при влизането си.

Едни войници играеха, други спяха, а в един ъгъл двама пееха фалшиво псалмата Super flumina Babylonis1.

Д’Артанян повика сержанта.

Драги господине — му каза той, — генерал Кромуел изпрати господин Мордаунт за мене. Моля ви се, пазете добре пленниците.

Сержантът направи знак, че не разбира френски.

Тогава д’Артанян се опита да му обясни със знаци това, което не можеше да му обясни с думи.

Сержантът кимна утвърдително.

Д’Артанян отиде в конюшнята и намери конете оседлани, включително и своя.

— Уловете всеки по един кон — каза той на Портос и Мускетон — и завийте наляво, за да могат Атос и Арамис да ви видят от прозореца.

— И тогава те ще дойдат ли? — попита Портос.

— Веднага.

— Вие не забравихте кесията ми, нали?

— Не, бъдете спокоен.

— Добре.

И държейки по един кон за юздата, Портос и Мускетон отидоха на поста си.

Останал сам, д’Артанян секна огниво, запали късченце прахан, два пъти по-голямо от лещено зърно, качи се на коня, приближи се до войниците и се спря сред тях, точно пред входа.

Тук, като галеше коня си с ръка, той вкара късченцето прахан в ухото му.

Само такъв опитен ездач като д’Артанян можеше да се Реши на такова средство. Щом почувствува опарването. конят изцвили от болка, изправи се на задните си крака и заскача като бесен.

——

1 На реките вавилонски (лат.) — Б. пр.

Войниците се уплашиха да не бъдат смачкани й се скриха бързо.

— На помощ! На помощ! — викаше д’Артанян. — Дръжте го! Дръжте го! Конят ми побесня.

Наистина за една минута очите на животното се наляха с кръв и то цялото побеля от пяна.

— На помощ! — продължаваше да вика д’Артанян, като виждаше, че войниците не смеят да се приближат. — На помощ! Ще ме оставите ли да загина? Господи Исусе!

При тия думи вратата се отвори и оттам изскочиха Атос и Арамис с шпаги в ръце. Но благодарение на д’Артаняновата хитрост пътят беше свободен.

— Пленниците бягат! Пленниците бягат! — извика сержантът.

— Дръж! Дръж! — извика д’Артанян, като изпусна юздата на вбесилия се кон, който се хвърли напред и събори двама-трима души.

— Стой! Стой! — викаха войниците, като грабнаха оръжията си.

Но пленниците бяха вече на седлата и без да губят време, се спуснаха към най-близката врата. Насред улицата видяха Гримо и Блезоа, които бяха търсили господарите си.

С един знак Атос обясни всичко на Гримо и слугите последваха малкия отряд, който се понесе като вихър. Отзад д’Артанян го подтикваше с виковете си. Те минаха под вратата като сенки, преди да помислят дори пазачите да ги спрат, и се намериха на равно поле.

През това време войниците продължаваха да викат: „Стой, стой!“ А сержантът, който се досети, че са го изиграли, си скубеше косата. .

В тая минута долетя в галоп един конник с хартия в ръка.

Беше Мордаунт, който се връщаше с писмената заповед.

— Де са пленниците? — извика той и скочи от коня си. Нямайки сила да му отговори, сержантът му показа зеещата врата и празната стая.

Мордаунт се спусна към входа, разбра всичко, извика, сякаш му бяха изтръгнали сърцето, и падна в безсъзнание на земята.

XXXII. В КОЯТО СЕ ДОКАЗВА, ЧЕ В НАЙ-ТЕЖКИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ ХРАБРИТЕ ХОРА НЕ ГУБЯТ НИКОГА ПРИСЪСТВИЕ НА ДУХА, А ЗДРАВИТЕ СТОМАСИ — АПЕТИТА СИ

Малкият отряд препускаше галоп, без дума да продума, без да поглежда назад, премина една малка река, името на която никой не знаеше, и остави вляво града, който според Атос беше Дъръм.

Най-после конниците забелязаха една малка гора, пришпориха за последен път конете си и се насочиха към нея.

Щом изчезнаха зад зелена завеса, достатъчно гъста, за да ги скрие от погледите на преследвачите, те се спряха, за да обсъдят положението. Конете бяха дадени на двамата слуги, за да ги поразходят, без да им махат седлата и юздите, а Гримо бе поставен да пази.

— Елате най-напред да ви прегърна, приятелю мой — каза Атос на д’Артанян. — Вие сте наш спасител, вие сте истински герой между нас!

— Атос има право и аз също се възхищавам от вас — рече на свой ред Арамис, като го стисна в прегръдките си. — Какво ли не бихте извършили вие при един разумен господар с вашето набито око; с вашата желязна ръка и с вашия победоносен дух!

— Сега с удоволствие приемам прегръдките и благодарностите ви за себе си и за Портос — отвърна д’Артанян. — Имаме достатъчно време, карайте, карайте!

Подсетени от д’Артанян, че дължат спасението си и на Портос, двамата приятели му стиснаха на свой ред ръката.

— Сега — каза Атос — въпросът е да не бягаме като опърлени, накъдето ни видят очите, а да изработим план. — Какво ще правим?

— Какво ще правим ли, дявол да го вземе? Това не е

мъчно да се реши.

— Ако не е мъчно, кажете, д’Артанян.

— Ще идем в най-близкия крайморски град, ще съберем всичките ни оскъдни средства, ще наемем кораб и

ще се върнем във Франция. Що се отнася до мене, давам за това всичко, до последния петак. Първото съкровище е животът, а нашият, право да си кажем, виси сега на косъм.

— Какво ще кажете за това, дю Валон? — попита Атос.

— Аз съм напълно съгласен с д’Артанян — отговори Портос. — Тая Англия е отвратителна страна.

— Значи вие сте решили да я напуснете? — обърна се Атос към д’Артанян.

— Пусто опустяло! — извика д’Артанян. — Не виждам какво би могло да ме задържи тук.

Атос се спогледа с Арамис.

— Тогава вървете, приятели — каза Атос с въздишка.

— Как вървете? — запита д’Артанян. — Искате да кажете: да вървим?

— Не, приятелю — отвърна Атос. — Трябва да се разделим.

— Да се разделим! — повтори д’Артанян, поразен от тая неочаквана новина.

— Хайде де! — рече Портос. — Защо ще се разделяме, щом сме заедно?

— Защото вие изпълнихте възложеното ви поръчение и можете, дори трябва да се завърнете във Франция, а ние не сме свършили работата си.

— Как не сте свършили? — попита д’Артанян, като гледаше учудено Атос.

— Да, приятелю — отговори Атос с нежния си и едновременно твърд глас. — Ние дойдохме тук да защитим краля Чарлз и го защитихме зле; сега трябва да го спасим.

— Да спасите краля? извика д’Артанян, като загледа Арамис със същото учудване, с което бе гледал Атос.

Арамис само кимна утвърдително.

По лицето на д’Артанян се изписа дълбоко състрадание. Той започна да мисли, че има работа с двама луди.

— Не, вие не говорите сериозно, Атос — каза д’Артанян. — Кралят е заобиколен от армия, която го води в Лондон. Тая армия се командува от един месар, или син на месар, няма значение, полковник Хариеьн. Веднага след като пристигне в Лондон, негово величество ще бъде съден, гарантирам за това. Чух достатъчно нещо от устата на господни Оливър Кромуел, за да зная какво да мисля.

Атос и Арамис се спогледаха отново.

— После присъдата ще бъде приведена веднага в изпълнение — продължи д’Артанян. — О, тия господа пуритани пипат бързо!

— А как мислите, на какво ще осъдят краля? — попита Атос.

— Страхувам се, че ще го осъдят на смърт; те се провиниха срещу него толкова, че той няма да им прости, и сега им остава само едно — да го убият. Не знаете ли какво е казал господин Оливър Кромуел, когато дошъл в Париж и му показали Венсенската кула, където бил затворен господин дьо Вандом?

— Какво е казал? — попита Портос.

— Принцовете трябва да се хващат само за главата.

— Знаех го това — каза Атос.

— Мислите ли, че той няма да приведе в изпълнение максимата си сега, когато кралят е в ръцете му?

— Да, дори съм уверен в това; но толкова по-голямо основание имаме да не напускаме заплашената височайша глава.

— Атос, вие полудявате.

— Не, приятелю — кротко отговори благородникът. — Лорд Уинтър дойде за нас във Франция и ни заведе при кралица Анриет. Нейно величество ни направи чест, на господин д’Ербле и на мен, и ми помоли да помогнем

на съпруга й. Ние й дадохме дума — там е цялата работа. Ние й посветихме нашата сила, нашите способности, с една дума, целия си живот. Сега трябва да удържим думата си. Така ли е, д’Ербле?

— Да — потвърди Арамис, — ние обещахме.

— Освен това — продължи Атос — има още една причина. Ето я, слушайте добре. В тая минута всичко е бедно и жалко във Франция. Имаме десетгодишен крал, който още не знае какво иска; имаме кралица, заслепена от закъсняла страст; имаме министър, който управлява Франция като огромна ферма, тоест мъчи се само с италиански интриги и хитрини да изсмуче колкото се може повече пари от нея; имаме принцове, които водят лична и егоистична опозиция и могат да изтръгнат от ръцете на Мазарини само няколко късчета злато и мъничко власт. Аз им служех не с ентусиазъм бог ми е свидетел, че аз ги ценя не повече от това, което струват, а, според мен, те не струват много, а по принцип. Днес работата е друга: днес срещам на пътя си голямо нещастие, кралско нещастие, европейско нещастие и вземам страната му. Ако успеем да спасим краля, ще бъде хубаво; ако умрем за него, ще бъде велико.

— Следователно вие знаете предварително, че ще загинете — каза д’Артанян.

— Страхуваме се, че е така, и единствената ни болка е, че ще умрем далеч от вас.

— Какво ще правите в една чужда, неприятелска

страна?

— На младини пътувах из Англия и говоря английски като англичанин; Арамис също знае малко езика. О, ако вие бяхте с нас, приятели мои! С вас, д’Артанян, с вас, Портос, четиримата, съединени за първи път след двадесет години, бихме излезли на глава не само на Англия, но и на трите кралства!

— И вие обещахте на тая кралица — продължи д’Артанян раздразнено — да превземете Лондонската кула, да убиете сто хиляди войници и да възтържествувате над волята на цял народ и над честолюбието на човек, който се казва Кромуел? Вие не сте видели тоя човек, нито вие, Атос, нито вие, Арамис. Той е гений, който много ми напомни нашия кардинал — не тоя, а Другия, великия. Не преувеличавайте дълга си. За бога, мили Атос, не проявявайте безполезна преданост! Когато ви гледам, наистина ми се струва, че виждам разумен човек; когато слушам отговорите ви, струва ми се, че имам работа с луд. Хайде, Портос, присъединете се към мене. Какво мислите за тая работа? Кажете откровено.

— Не виждам нищо хубаво в това — отговори Портос.

— Слушайте — продължи д’Артанян, изкаран из търпение, че Атос слуша, както изглежда, не съветите му, а вътрешния си глас. — Моите съвети, никога не са ви навредили. Е, добре, повярвайте ми, Атос, вашата мисия е свършена, свършена благородно. Завърнете се с нас във Франция.

— Приятелю — отвърна Атос, — нашето решение е непоколебимо.

— Значи вие имате някакви други подбудителни причини, които не знаем?

Атос се усмихна.

Д’Артанян се удари сърдито с ръка по бедрото и измърмори

най-убедителните доводи, каквито можа да измисли; но на всичките му доводи Атос отговаряше само с тиха и кротка усмивка, а Арамис клатеше глава.

— Е добре! — най-после извика д’Артанян разярен. — Добре! Щом искате така, да оставим костите си в тая мръсна страна, дето винаги е студено, дето хубавото време е мъгла, мъглата — дъжд, дъждът — потоп; дето слънцето

прилича на луна, а луната — на мазно сирене. Всъщност

ако трябва да се умира, няма никакво значение де ще умрем: тук или на друго място.

Само помислете си, мили приятелю — каза Атос, — че тук смъртта ще дойде по-рано.

— Е, малко по-рано, малко по-късно, не си заслужава труда да се говори за това.

— Най-много ме учудва — нравоучително забеляза Портос, — че още не е Дошла досега.

— О, тя няма да се забави, бъдете спокоен, Портос — каза д’Артанян. — И така, решено — продължи гасконецът — и ако Портос няма нищо против …

— Аз ще направя всичко, каквото поискате — рече Портос. — Впрочем хареса ми много това, което преди малко каза граф дьо Ла Фер.

— Но вашето бъдеще, д’Артанян? Вашите честолюбиви надежди, Портос?

— Нашето бъдеще, нашите честолюбиви надежди! — каза д’Артанян с трескаво въодушевление. — Има ли нужда да се занимаваме с това, когато спасяваме краля? Щом кралят бъде спасен, ще съберем приятелите му, ще разбием пуританите, ще завладеем Англия, ще се върнем в Лондон, ще го качим отново на трона му…

— И той ще ни направи херцози и перове — прибави Портос и очите му засвяткаха от радост въпреки невероятността на това бъдеще.

— Или ще ни забрави — каза д’Артанян.

— О! — извика Портос.

— Такова нещо се е случвало, приятелю Портос. Струва ми се, че едно време ние направихме на кралицата Ана Австрийска услуга, която не отстъпва много на тая, която искаме да направим днес на Чарлз I; а това не попречи на кралицата Ана Австрийска да ни забрави цели Двадесет години.

— И все пак, д’Артанян, съжалявате ли, че сте й направили услуга? — попита Атос.

— Не, бога ми! — отвърна д’Артанян. — Дори си признавам, че в минути на най-лошо настроение намирах утешение в тоя спомен.

— Ето виждате, д’Артанян, че господарите са често неблагодарни, но бог — никога.

— Знаете ли, Атос — забеляза д’Артанян, — струва ми се, че ако срещнехте дявола на земята, вие бихте се изхитрили да го заведете със себе си на небето.

— И така? … — продължи Атос и протегна ръка на д’Артанян.

— И така, решено — каза д’Артанян. — Намирам, че Англия е прелестна страна, и оставам в нея, но при едно условие.

— Какво?

— Няма да ме принуждавате да уча английски.

— Сега, приятелю мой — каза Атос тържествуващ, — кълна ви се във всевиждащия бог и в неопетненото си име, че вярвам в една сила, която бди над нас, а така също се надявам, че ще се видим отново четиримата във Франция.

— Амин — рече д’Артанян. — Но признавам си, че съм убеден в противното.

— Ах, тоя мил д’Артанян! — забеляза Арамис. — Сред нас той е опозицията на парламентите, които винаги казват „не“, а вършат „да“.

— И през това време спасяват отечеството — прибави Атос.

— Е, сега, когато всичко е решено — се обади Портос, като си потриваше ръцете, — време е да помислим и за обеда! Струва ми се, че в най-критичните положения на живота ни не сме оставали без обяд.

— А, да, седнали сте да говорите за обяд в страна, където за най-големи деликатеси се смятат вареното овнешко и бирата! Кой дявол ви е домъкнал в такава страна, Атос? Ах, извинете — усмихнато прибави той, — забравих, че не сте вече Атос. Но няма значение, да видим вашия план за обяд, Портос.

— Моя план?

— Да, имате ли някакъв план?

— Не, гладен съм, и туйто.

— Ай да му се не види, ако е само това, й аз съм гладен! Но не е достатъчно да бъдем гладни, трябва да намерим нещо за ядене, освен ако не искаме да пасем трева като конете ни …

— Ах! — се обади Арамис, който повече от Атос беше

привързан към земното. — Помните ли какви хубави стрйди ядохме в Парпайо?

— А печените бутове от овни, отглеждани край солните! — прибави Портос, като се облизваше. — Но нали с нас е Мускетон — каза д’Артанян, — който тъй ви подслаждаше живота в Шантии? — Наистина, Мускетон е с нас — съгласи се Портос, — откак е домоуправител, стана много тромав; все пак да го повикаме. И за да го предразположи, той извика:

— Ей, Мустон!

Мустон се появи; той имаше много жалък вид.

— Какво ви е, драги господин Мустон? — попита д’Артанян. — Да не сте болен?

— Много съм гладен, господине — отговори Мускетон.

— Е добре, точно за това ви повикахме, драги господин Мустон. Не бихте ли могли да уловите с примка няколко такива хубави зайци и възхитителни яребици, от които правехте фрикасета и яхнии в странноприемницата … ей богу, не си спомням вече името й.

— В странноприемницата … — повтори Портос. — Ей богу, и аз не си спомням името й.

— Не е важно. И с помощта на ласо да уловите няколко от тия бутилки старо бургундско вино, които толкова бързо излекуваха господаря ви от навяхването му?

— Уви, господине! — отвърна Мускетон. — Страхувам се, че всичко това е голяма рядкост в тая ужасна страна, и мисля, че ще е по-добре да потърсим гостоприемство при собственика на една къщичка, която се вижда от края на гората.

— Как? Тук наблизо има къща? — попита д’Артанян.

— Да, господине — отговори Мускетон.

— Е, така да бъде, приятелю, да отидем да потърсим обяд у собственика на тая къща. Господа, какво мислите за това? Не намирате ли, че съветът на господин Мустон е разумен?

— А ако собственикът е пуритан? — запита Арамис.

— Толкова по-добре, дявол да го вземе! — отговори д’Артанян. — Ако е пуритан, ще му съобщим за залавянето

на краля и в чест на това събитие той ще ни нахрани с белите си кокошки.

— Но ако е роялист? — забеляза Портос.

— В такъв случай ще вземем траурен вид и Ще оскубем черните му кокошки.

— Вие сте много щастлив — каза Атос, като се усмихна неволно на остроумието на непадащия духом гасконец, защото гледате на всичко със смях.

— Какво да се прави? — отвърна д’Артанян. — Аз @съ роден в страна, дето небето е винаги безоблачно.

— Не като тука — каза Портос и протегна ръка, за да провери дали наистина на бузата му е паднала капка дъжд.

— Хайде, хайде — рече д’Артанян, — ето още една причина да тръгнем… Ей, Гримо!

Гримо се появи.

— Е, Гримо, приятелю мой, видя ли нещо? — попита д’Артанян.

— Нищо — отговори Гримо.

— Глупаци! Дори не ни и преследват — каза Портос. — О, ако бяхме на тяхното място!

— Е, сбъркали са — рече д’Артанян. — Аз бих казал на драго сърце нещичко на Мордаунт в тая малка Дивайда1. Вижте какво удобно местенце да проснеш човека на земята.

— Положително, господа, аз мисля, че синът е много по-слаб от майка си — се обади Арамис.

— Е, мили приятелю, почакайте! — отвърна Атос. — Няма дори два часа, откак се разделихме с него, и той не знае още на коя страна сме тръгнали и де сме. Ще кажем, че е по-слаб от майка си, когато стъпим на френска земя, ако тук не ни убият или отровят.

— А засега хайде да обядваме — каза Портос.

— О, да! — рече Атос. — Страшно съм гладен.

— И аз също — прибави д’Артанян.

— Пазете се, черни кокошки! — извика Арамис.

И четиримата приятели, водени от Мускетон, тръгнаха към къщата почти с предишното си безгрижие, защото сега четиримата бяха заедно и в пълно съгласие, както каза Атос.

——

1 Тиваида — пустиня в Египет, където са се оттегляли първите християнски отшелници. — Б. пр.