2012: Война за душите

Пролог 21 ноември Тъмната леща

Мартин Уинтърс беше влизал в пирамидата на Хуфу1 много пъти, но изумлението и клаустрофобията не преставаха да го съпътстват. Работата, която вършеше тук, щеше да доведе до революция в археологията, което само по себе си беше вълнуващо, но специално това пътешествие в малкия изкоп под сградата го изпълваше с ужас.

Задачата му беше да събере образци от вътрешния слой на каменната стена, за да може новата техника за средномасов разпад да бъде приложена и последната загадка да намери решението си. През последните три години неговата лаборатория в Държавния университет на Канзас беше датирала десетина археологически обекта в Южна Америка с помощта на тази техника. През последните девет месеца те работеха върху Голямата пирамида и резултатите бяха толкова противоречиви, че археолози от целия свят, нетърпеливи да отхвърлят откритията, които бяха съсипали теориите им за миналото, сега осъждаха метода като несъстоятелен.

Бяха установили, че пирамидата не е построена само за няколко години, а работата е протекла на четири етапа в продължение на поне шест хиляди години. Фараонът Хуфу от Четвъртата династия наистина беше построил частта, където беше открит неговият йероглиф, но пирамидата лежеше върху основа, построена три хиляди години преди неговото царуване.

Сега беше време да се обърне към изкопа под пирамидата, за който се смяташе, че е по-ранна погребална камера. Вярваше, че именно тук изследванията му на платото Гиза ще бъдат завършени, тъй като това подземие се приемаше за първото човешко дело в пределите му.

Беше работил и на друг обект, много древно здание, наречено Озирион, където са изпълнявали ритуали, свързани с бога на прераждането Озирис.

Откритията му бяха толкова експлозивни, че все още не ги беше публикувал. Не желаеше да подложи метода си на унищожителните нападки ѝ критики, които щяха да последват разкритието, че сградата е била построена преди осемнадесет до двадесет хиляди години. Беше изследвал и Сфинкса за евентуално датиране, но той беше изваян от цял блок варовик, а това не даваше възможност да се снабди с образец. Трябваха му дребни парчета камък, раздробен от каменарски сечива и малко след това прилепен към друг камък и неотделян оттогава.

Наклоненият проход зееше очакващо пред него. Правителството не разрешаваше на посетители да влизат в ямата, и то с основание. Неведнъж се беше случвало да бъдат изнасяни изпаднали в паника хора, а въздухът беше толкова лош, че възможността за задушаване съществуваше не на шега. Легендите, свързани с мястото, твърдяха, че то е било използвано от някои египетски жреци за ритуал за посвещаване, при който, вероятно, хората са се учели да преодоляват страховете, които мястото би могло да им вдъхне.

— Добре — каза той и провери фенерчето. После отново: — Добре.

Ахмад Махфуз се захили.

— Добре.

— Копеле, ти слез долу тогава.

Ахмад избухна в смях.

— Не моята машина подлудява всички.

Ахмад беше не само един от най-добрите археолози в Египет, но имаше и отличен усет за технологията, затова му беше ясно, че е малко вероятно методът за датиране, основан на средномасовия разпад, да е несъстоятелен. Той беше нещо като Светия граал на методите за датиране: разпознаваше кога един камък е бил обработван за последно, стига въпросният камък да не е бил изложен на въздух, което и налагаше спускането в такива шахти, пробиването на слепени камъни и извличането на образци.

В Перу, където инките скрепяваха каменните си блокове с ювелирна точност, нещата бяха лесни. В пирамидите и Озириона това изискваше внимателно пробиване с помощта на сонарно насочване. И в този случай Мартин носеше своето оборудване.

Коридорът беше тесен, изпълнен с непроницаем мрак, и лудостта дебнеше всеки, който тръгнеше по него.

— Проверка на радиото — каза Мартин след първите десет крачки.

— Все още няма нужда. Тук съм.

— Съжалявам, Ахмад. Виж, ако изляза жив, ще почерпиш.

— Градежът стои от хиляди години, много по-дълго, отколкото се смяташе досега. Защо мислиш, че точно днес ще се срути?

Мартин се спусна по-навътре. Чувстваше се като пълен глупак. Скоро тишината го обгърна по начин, който не можеше да сравни с нищо познато, а беше слизал в доста дълбоки изкопи.

Различното в тази тишина, помисли си той, е, че е заплашителна. Сякаш знае, че идваш, причаква те и те иска. Сякаш знае.

Но, разбира се, всичко това беше в ума му. Нямаше злонамерено присъствие тук — или където и да е другаде. Никакви призраци, никакви богове. Просто така се чувстваш, когато се спуснеш по тесен тунел под шест милиона тона камък.

Древните египтяни със сигурност не са били глупави. Разбирали са този ефект и може би точно затова съществуваше изкопът. Общоприетата теория твърдеше, че това е стара гробница, но подобно мнение не беше съвсем безспорно. Половината от обекта беше странна, грубо иззидана платформа с каменни издатъци по протежението ѝ. Със сигурност нямаше място за саркофаг, а останалата част на залата беше също толкова странна — открояваше се диагоналният процеп в пода, дълбок около два метра. Всъщност точно в стените на този изкоп Мартин се надяваше да открие слепените камъни, които бяха тъй необходими за неговото изследване.

Достигна самата камера. Вече се намираше на двадесет и пет метра под основите на пирамидата. Въздухът беше плътен и хладен, дори лепкав. Газовият детектор отчиташе нива на въглероден двуокис, но все пак не съществуваше опасност. Мартин носеше респиратор за извънредни случаи със запаси от кислород за един час — повече от достатъчно време, за да се измъкне, ако въздухът в затвореното помещение свърши. Или ако се случеше най-лошото — за да се задуши по-бавно.

— Пристигнах — каза той по радиото.

Отвърна му тишина. Дълга тишина.

— Ахмад!

— О, съжалявам, ефенди. Наслаждавах се на хубавия чай.

— Тук долу е страшничко, човече.

— Знам и се опитвам да ти създам малко забавление.

Ахмад Махфуз беше добър човек и блестящ учен, но имаше определена културна пропаст между мюсюлманина, израснал по времето, когато Египет е бил още турска територия, и британците, на които се налагаше да служи.

— Не забравяй, че съм американец — напомни му Мартин. Сега не беше време за шегички по радиото.

Пое дълбоко дъх, после още веднъж. Сетне отвори торбата с оборудването си и извади радара. Можеше да проникне във варовик на три метра дълбочина и да получи подробен образ на вътрешната структура. С други думи, можеше да различи къде са спойките в зида.

Планът му беше да пробие с малката бургия няколко милиметра зад спойката и да извлече образец от нея.

Не освети наоколо с фенерчето. Знаеше какво има и нямаше желание да гледа точно колко близо са стените. Таванът обаче беше три метра висок и вече нямаше нужда да се привежда, както по прохода на идване.

Всички археолози страдаха от болки в гърба. Не можеше да се работи без прегърбване и привеждане, често в продължение на часове, и то в тясно пространство. И колкото повече остаряваш, толкова по-трудно става. На тридесет и четири той все още не изпитваше болки, не и с плуването, скуоша, тениса и… Линди. Да, гърбът му още беше добре и двете деца вкъщи доказваха това. Имаше и жена, която полагаше всички усилия, за да получи едно от най-необикновените назначения в света. От 2010-а, когато НАСА беше обявила, че някои от неидентифицираните летящи обекти наистина са интелигентно управлявани машини, може би от извънземни или пък от паралелна вселена, международният семинар по ракетна физика се свикваше извънредно, за да се разбере как работят тези машини.

Линди беше пуснала всичките си връзки в научните среди и сред управленските фактори, защото искаше да присъства на този семинар.

Мартин нямаше представа как това може да се постигне от преподавател в колеж, толкова ниско в списъка на Ю Ес Нюз — името ѝ беше в края на гърба на прегънатата страница. Но тя бе упорита и изгаряше от желание да излети от планетата.

Колкото до него, той се бе заровил дълбоко в археологическите устои и именно заради това малката му революция срещаше толкова свирепа съпротива. Но цифрите бяха недвусмислени: човешката история трябваше да се пренапише поради простата причина, че всички древни сгради, които беше изследвал досега, бяха далеч по-стари, отколкото се предполагаше.

Наблюдаваше компютъра на радара, който накрая се активира, и малкият екран показа смислен образ.

— Имам картина — съобщи Мартин по радиото.

— Добре. Засега си добре с времето.

Имперският отдел по старините им беше отпуснал час, от четири до пет сутринта, когато започваше обиколката на пирамидите на „Даун Турс“. Те не желаеха дейност в тази част на пирамидата по времето, когато беше отворена за туристи. Неизбежно някой щеше да си плати, за да се спусне надолу, а това щеше да донесе големи неприятности за бедния археолог, който се опитва да работи. Друга опасност бяха фанатиците, които идваха тук, за да се помолят или преклонят.

Погледна си часовника. Беше точно четири и половина. Трябваше му още малко време, за да проникне с бургията, да открие образеца и да го изтегли.

Само вещо око би разбрало изображението върху малкия екран на скенера. Мартин беше притиснат в стесненото второ ниво на дупката и се опитваше да избегне шестметровата яма, изкопана през деветнадесети век от Кавиля и след него — от английския изследовател — или грабител? — Хауърд-Вайс. Зеленото изображение потрепери, избледнявайки там, където камъните бяха по-плътни, а потъмня, където плътността беше по-малка.

Най-накрая откри това, което търсеше — тъмна права линия. Без съмнение беше спойка. Не можеше да се разбере само от повърхността на стената. От години се смяташе, че е изсечена във варовика. После радарните изображения, направени отгоре, бяха показали структурата на стените и се изясни, че тази камера е изградена от обработен камък.

— Започвам пробиването.

— Разбрано.

Измъкна тънък дълъг свредел и го зави на бормашината. Той струваше тридесет хиляди долара, завършваше с диамантен накрайник и беше направен от най-твърдата стомана на света, с рейтинг на Кнуп за твърдост 920. Беше с диаметъра на три карфици, затова трябваше да е твърд, за да пробие.

Докато работеше, Мартин се зачуди как ли египтяните са издълбавали гърнета от диорит с бургии, които едва ли са били по-дебели от неговата. Тази не би устояла срещу диорит. Всъщност дори гранитът ѝ създаваше затруднения и той спря, за да ѝ даде възможност да се охлади. Макар че носеше още три, определено нямаше намерение да изразходва бюджета си, като ги унищожи преждевременно. Имаше планове за разкопки по цял свят. Линди можеше да стигне до звездите, но той преразглеждаше историята, а това беше не по-малко важно.

В този миг усети вибрация под краката си.

— Ахмад?

— Казвай.

— Нещо… става. Усещам вибрация.

— Да не би бургията да е задействала хармонично трептене?

— Възможно е, но сега е изключена.

Постепенно вибрацията се превърна в пулсация.

Върза, регулярна, сякаш създавана от машина. Ако не беше убеден, че е невъзможно, би решил, че някъде под камерата се е задействал компресор.

Вероятно вибрациите идваха от някоя фабрика в Кайро, която включваше моторите си за деня. Цялото варовиково плато можеше да завибрира от нещо подобно.

— Разбрах, звук от града е. От някоя фабрика.

— Новата фабрика за електроуреди е на километър оттук.

— Трябва да е от нея.

Вибрация — нов вид замърсяване. Предвиждаше, че това ще доведе до ад в археологическата зона. Върна се към работата си.

Сега, след като острието се беше охладило, той напредваше по-лесно — просто го допираше до повърхността, без да натиска. Навътре камъкът беше по-мек. Мартин работи известно време, преди да осъзнае, че от тавана се сипе прах. Спря да пробива и освети камерата с фенерчето.

С удивление установи, че в тавана се бяха отворили същински гейзери от прах, сякаш беше компресиран или притиснат отгоре.

— Ахмад?

— Да.

— Става ли нещо горе?

— Колкото и странно да звучи, видях чакал. Мислех, че вече са прогонени от Кайро.

Върна се към работата си. Беше на броени милиметри от заветния образец — бургията се движеше — и ето! Сега трябваше да я изтегли и да вкара сондата — тънка лапа от същата закалена стомана.

Извади сребристата сонда от куфарчето си и я включи в генератора, който използваше за източник на енергия. Вкара я в тясната дупка, издълбана от бургията, или по-скоро се опита. Пулсациите правеха това по-сложно от вдяване на игла.

— Знаем ли дали фабриката някога спира?

— Излез, Мартин.

— Защо?

— Защото започвам да го усещам тук, а не би трябвало.

От тавана се посипаха отломки и той осъзна, че това не е обикновено събитие. Беше сигурен, защото подът досега беше чист, а камерата непокътната. Следователно подобно нещо се случваше за пръв път, а Ахмад бе прав — трябваше да се измъква веднага.

Беше на милиметри от целта. Взираше се във вече вибриращия екран и движеше инструмента.

— Мартин, идваш ли?

— Изчакай.

— Изтегляш ли се? Какво правиш?

Той не отговори. Пулсациите станаха по-силни, дум… дум… дум… а той се опитваше да достигне поне мъничко късче от камъка, който му трябваше.

Чу се трясък и парче от тавана, което сигурно тежеше четвърт тон, премина покрай него и потъна в ямата на Кавиля.

— Полицията е тук, казаха да излезеш.

— Идвам.

Но сондата още не беше нагласена. Той наблюдаваше екрана и я въртеше като обезумял. Тоновете камък отгоре го притискаха като гигантска ръка, задушаваха го.

Помисли си за Линди, Тревър и Уини и измъкна сондата. Още един блок падна и той осъзна, че това е краят. Започна да събира оборудването си.

Дум! Дум! Дум!

Това не беше земетресение, никое земетресение не можеше да предизвика подобно нещо. Някъде отдолу имаше машина. Трябваше да има.

Из тунела проехтя пукот, като от изстрели. Сред прахта лъчът на фенерчето разкри пукнатините по стените.

Мартин се втурна към прохода. Забърза почти пълзешком, ръкавите и крачолите му се разкъсаха, а тунелът се извиваше и люлееше като тръба в ръцете на побъркан гигант.

Крещейки с цяло гърло, Мартин хукна нагоре. Подът под него пропадна и се посипа дъжд от камъни. Пулсациите сега бяха много силни, сякаш самата земя се гърчеше в спазми.

После се появиха ръце, някакви хора го издърпаха и той излезе, беше свободен — извън пирамидата. Запрепъва се, кашляйки, очите му бяха затворени от дебелия слой прах.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Тичай, Мартин!

Усети как някой го побутва, изтри горе-долу праха от очите си и видя най-странното нещо в живота си.

Северната стена на гигантската пирамида сякаш се надипляше. Каменните блокове като че се втечняваха и заплашваха да се излеят над тях в някакъв странен потоп.

Устните му оформиха две думи, които не смееше да изрече: „Пирамидата пада“.

Завиха оглушителни сирени. В далечината редицата туристически автобуси, водещи любителите на старини към рекламираната гледка на „пирамидите на зазоряване“, се разкъса в тромави опити да се върне обратно.

Мартин хукна след Ахмад и тримата полицаи към стената, ограждаща археологическата зона. Зад тях се чу вой, изтръгнат чак от самото гърло на света. Беше пронизителен, като шума от самолет, или като писък на милиони самозапалили се луди.

Мартин се обърна и видя, че пирамидата се издува, сякаш се превръщаше в един огромен блок. Формата ѝ се разми, докато камъните, положени там преди хиляди години, изскачаха от местата си и политаха надолу в светлината на зората.

Навсякъде из Кайро и по протежение на Нил хората, стреснати от звука, се обръщаха към Гиза. Това, което виждаха, беше невъобразимо, напълно необяснимо — огромен черен стълб, осеян с кафяви точици, се издигаше към небето.

Всяка от тези точици беше камък с тегло между един и три тона и с големината на джип. Всички те щяха да се стоварят върху милионите безпомощни хора в Кайро.

Мартин разбираше това съвсем ясно. В този миг вярваше, че терористи са взривили атомна бомба под пирамидата. Неговият безкрайно лош късмет беше, че се намираше вътре, когато древната сграда, най-величествената постройка на земята, срещна края си.

Когато големият фонтан от камъни достигна апогея си на над две мили височина, Мартин легна до стената. Не беше религиозен човек и се изненада от дълбокото спокойствие, което го обзе. Смъртта го беше докоснала. Това беше съвсем сигурно.

Но после пристъп на страх го накара да обгърне главата си с ръце и да закрещи в несекващия, усилващ се рев на разцъфтяващата експлозия.

Спря. Извика в ума си образа на Линди, най-красивата жена, която беше виждал, и едно от най-мъдрите човешки същества, които познаваше. Реши, че ще умре така, с нейния образ пред очите си.

А после чу гласа на Тревър, така ясно, сякаш стоеше до него:

— Татко кога ще се върне?

А Уини отговори с отмерена загриженост:

— Тревър, толкова си нетърпелив. Ще се върне, когато приключи.

Струваше му се, че да ги чува е най-естественото нещо на света, а после големият часовник в хола удари часа, осем силни изкънтявания.

Свистенето се превърна в пищене, а после в дрезгав рев и един от камъните се стовари в пустинята на тридесет метра от него. Земята подскочи и го остави без въздух. Видя Ахмад, който се взираше право в него с оцъклени от ужас очи и разтеглени в гримаса устни.

Още един блок падна, сетне още и още, разнесоха се викове, а над тях грохотът на камъните, които се стоварваха над автобуси и коли, далечният плисък на тези, които потъваха в Нил, и експлозиите от бомбардиращите Кайро. Редица къщи на половин километър разстояние изчезна сред облак прах, пътното платно беше смачкано и колите криволичейки навлизаха в пустинята. Един автобус, който се опитваше да се измъкне, беше ударен в задната част. Повдигна се нагоре, сякаш в молитва за опрощение, и избухна в пламъци сред отчаяни пронизителни писъци.

Случваше се отново и отново с часове, сякаш с дни — безкрайна експлозия. Нови и нови камъни падаха от небето, пак писъци и унищожителен тътен.

Най-после отмина. Настана тишина, по-дълбока дори от онази, която го бе угнетила в изкопа. Може би се дължеше на спуканото му ляво тъпанче и звънтенето в дясното му ухо, което нямаше да отмине с дни. Или на шока от това, че виждаше нещо като скала на мястото, където Ахмад бе лежал, само на няколко крачки от лицето му. До нея лежеше един от полицаите, безжизнените му очи се взираха оцъклено в небето. Беше умрял от шока.

Германски турист бродеше наоколо и викаше:

— Morgen hat gebrochen, Morgen hat gebrochen.2

Да, зазоряваше се. И като гръм от изтока слънцето изгря над платото Гиза, обвито в дим и задушено от отломките.

Мартин се изправи на крака. Беше отседнал в „Мена Хауз“, точно срещу пирамидите, и тръгна натам. Забеляза, че се олюлява, но това нямаше значение, останалите призраци по платото бяха в същото положение.

В контраст с пустинята, градините на „Мена“ още бяха зелени. Шест огромни блока бяха паднали на игрището за голф и изглеждаха сякаш винаги са си били там.

Самият хотел беше незасегнат, персоналът и гостите бяха навън, вторачени в огромния черен стълб, който висеше в небето и се придвижваше бавно на юг, тласкан от преобладаващите за сезона ветрове. Британският и египетският кралски флаг се развяваха гордо, незасегнати като хотела.

Ноември в Египет може да бъде много хубав, дори и Кайро се наслаждаваше на няколко ясни дни.

Мартин премина през горното фоайе и влезе в „Кан ел Калили“. Някакъв сервитьор стоеше до прозореца.

— Може ли… може ли чаша кафе — промълви Мартин. Сервитьорът не помръдна. После се обърна. Очите му бяха пълни със сълзи. Мартин осъзна, че той също плаче. Прегърнаха се и заплакаха като деца.

— Загубих приятеля си — пророни Мартин.

— Загубих моя Египет, сърцето ми е разбито, сър.

По-късно през същия ден Мартин се качи на покрива на хотела, за да види и чуе за какво говорят хората — онези, които не се бореха с пожарите, не разчистваха бомбардирания град и не гледаха безнадеждно големите камъни, които го бяха поразили.

Пред него се простираше платото, а на мястото на пирамидата сега имаше нещо различно — гигантска черна леща. Беше следобед и светлината се смекчаваше от облаците прах.

Мартин се взря през пространството, което делеше хотела от комплекса на пирамидите. Тук-там се виждаха движещи се фигури, най-често кралски египетски полицаи в зелените си униформи и британски войници в маскировъчни облекла. Бляскав ролс-ройс бе спрял пред хотела и генерал-губернаторът вървеше сред огромните отломки, следван от група офицери.

Мартин задържа погледа си върху лещата. Изглеждаше идеално кръгла и изпъкнала, може би около шест метра висока в центъра. Опита се да си спомни да е чел за подобно нещо, преравяше енциклопедията в ума си за някакви препратки.

Но, не, никой от древните не беше обрисувал подобно нещо. Той обаче не смяташе, че е изникнала случайно веднага след срутването на Голямата пирамида. Разбира се, че не беше случайно.

Дали пирамидата не беше построена, за да ѝ пречи, или може би, за да я скрие?

Това бяха интересни въпроси, но по-важно беше за какво служеше? Очевидно беше продукт на напреднала технология — и то доста древна. Платото Гиза не беше смущавано хиляди години. Със сигурност нищо толкова огромно не е било заравяно тук след построяването на пирамидите.

Беше стара, в това нямаше съмнение, но изграждането ѝ трябва да е било нещо повече от предизвикателство. Енергията, необходима да запокити тежките каменни блокове в небето, беше огромна.

И все пак през всички тези години земята под пирамидите беше пробивана от тунели и шахти и изследвана със сонари и радари, но не беше засечена никаква следа от лещата, нито от някакво експлозивно устройство.

Всъщност беше намерено много малко. През 1950-а в изкопи покрай южната страна на Голямата пирамида бяха открити двете тъй наречени „слънчеви лодки“. Но нищо друго — само няколко неясни петна, които навеждаха на мисълта за пещери, но това беше всичко.

Божичко, погледни само! Сияеше под светлината. Зловещо.

Чу се вой на сирени. Мартин смяташе Британската империя за разпокъсана и пренаселена, но службите за бързо реагиране на Кайро явно бяха добре снабдени с превозни средства. Зачуди се за болниците обаче. Дали бяха внедрили националната система за здравеопазване и в протекторатите, както в откровените колонии? Ако не беше така, болниците вероятно имаха примитивно оборудване и той беше голям късметлия, че не е ранен.

Дори ушите му престанаха да бучат.

Обърна се настрани, не искаше — или просто не можеше — да гледа повече отвореното черно око, заменило великото чудо. Вечна пирамида, построена да устои на времето.

За колко време бе разрушена? За не повече от пет минути.

Понечи да слезе по стълбите, но се поколеба. Това беше някакъв кошмар. Сигурно сънуваше.

Върна се и погледна нещото отново. Нямаше с какво друго име да го нарече, освен с „леща“. Огромна, проблясваща мрачно към небето, в което беше изплюла пирамидата.

Колкото и старо да беше, изглеждаше съвършено, свежо и ново, изплувало от земята като око на демон, отворило се след вековен сън.

Което всъщност и се беше случило.

1. 22 ноември Танц в мрака

Генерал Алфред Уилям Норт влезе в пищния апартамент в Пентагона, собственост на командващия му офицер. Генерал Самсън беше назначен за председател на Обединения съвет на началник-щабовете и беше взел Ал със себе си в стратосферичния свят на висшата военна политика.

Адютантът, който трябваше да обяви идването му, липсваше. Като се имаше предвид настъпилият хаос сред военните, това не беше учудващо. Вероятно беше изпратен със задача някъде из огромната сграда и нямаше кой да го замести, за да съобщи за пристигането на генерала.

Очакваха ги в Белия дом след десет минути, така че Ал не държеше особено на церемониалностите. Беше срещнал Том Самсън, когато го повишиха като главнокомандващ на военновъздушните сили. Беше много ефективен офицер и с приятно излъчване.

Това обаче важеше само пред по-висшите офицери. Сега, след като беше председател на Обединения съвет на началник-щабовете, а Ал все още заместник-председател, нещата се промениха. Том беше студен, лишен от обаяние кресливец, безпощаден към провалите и изключително взискателен. Ал все още вярваше, че той е добър офицер, но подходът му към работата често беше твърде безкомпромисен. Честно казано, Ал очакваше да повишат него. Всъщност разчиташе на това. Това, което последва, беше огромно унижение и тъжен край на блестяща кариера. Познаваше президента от години и наистина не можеше да си обясни защо беше предпочел Том пред него. Ал бе изпълнявал всичките си задачи отлично.

Разликата между двамата беше, че Том бе служил с пилотите, а Ал ги беше обучавал, но прекара цялата си кариера като щабен офицер. Том беше награден с Пурпурно сърце. Дали Ал, който никога не беше чувал гневната стрелба на войната, завиждаше на Том за участието му в Кубинските конфликти?

Краткият отговор: естествено. Ако беше на негово място, кариерата му нямаше да спре малко преди върховата си точка.

— Том, тук съм — обяви той неуверено.

Тишина.

Вратата на банята беше открехната, така че Ал тръгна към нея.

— Том?

От банята се чу приглушен шум.

— Извини ме — отвърна Том гневно сред шумоленето.

— Том, съжалявам. Лени го няма…

— Излез оттук!

— Съжалявам!

Докато вървеше към вратата, Ал забеляза на бюрото на Том разтворена сребърна кутия, голяма колкото старомодна табакера. Вътре имаше шест издължени златни цилиндъра. До тях лежеше сребриста спринцовка, която изтъняваше постепенно от широкия край с гнездо, което очевидно би обхванало един от цилиндрите, до игла с толкова тънък връх, че беше почти незабележима.

Ал изскочи навън, залят от хиляди мисли. Дали беше наркоман? Жертва на рак? И каква странна спринцовка…

Няколко секунди по-късно Том блъсна вратата на кабинета си с такава сила, че цялата стая потрепери.

Ал обаче почти не го чу. Ако Том беше пристрастен, това, без съмнение, можеше да се окаже в негова полза. Беше хубаво да го знае.

В този миг Лени се появи и веднага каза:

— Генерале, нека известя за пристигането ви.

— Той знае, че съм тук.

Лени пребледня като платно.

— Така ли?

Ал кимна. И двамата не пророниха нито дума повече, а малко по-късно Том излезе с широка крачка, блестящ с униформата си, черните му очи се взираха право напред, а лицето му беше безизразно.

Лени застана мирно.

— Трябва да поговорим — каза му Том, като минаваше покрай бюрото му.

— Да, сър.

— Можеш да се обзаложиш, че да, млади приятелю.

И продължи с тежка стъпка през апартамента.

Ал го последва и двамата се спуснаха с частния му асансьор към подземния гараж, където колата ги очакваше пред отворената задна врата. През цялото време мълчаха. Всъщност човек не говореше с Том, ако той не го заговори пръв. Самсън не се наслаждаваше на любезното бъбрене, на шеги или клюки — нищо подобно. Но най-удивителното беше, че бе свикал тази така политическа среща. Как копелето беше успяло да го стори — всеки от генералите в щаба му жадуваше да узнае — ако и само за да намери начин да му навреди.

От историческа гледна точка Обединеният съвет на началник-щабовете беше солидна, добре смазана организация. Не и под водачеството на Том обаче. Той я беше превърнал в котило на плъхове, осеяно с паяжини. Хора, които бяха работили заедно с години, сега се биеха като зверчета в капан.

В годината след идването на Том бяха последвали пет „оставки“. Всъщност всички бяха уволнения, брутални, злонамерени, често загадъчни. И което беше по-лошо, бяха последвани от отмъстителни малки назначения на постове, избрани да унижат жертвите. Генерал Халф, например, беше армейски началник-щаб. Сега отслужваше времето си като командир на форт Силкър в Мисисипи. Форт Силкър беше разформирован, така че основната работа на Хари беше да се грижи за опазването на околната среда и за продажбата на имотите.

Ал се настани в колата. Знаеше, че тази среща е важна, но не беше особено сигурен за какво точно става въпрос. Предполагаше, че Том знае, но той си мълчеше. Може би и Ал го чакаше дръвникът. Вероятно се очакваше да се покаже неподготвен пред президента, сигурна прелюдия към падението.

Но имаше една малка подробност: Ал познаваше Джеймс Хана Уейд, откакто бяха съквартиранти в академията. През последните години приятелството им по необходимост бе станало по-дистанцирано, но двамата все още бяха достатъчно близки, за да бъде канен понякога от Джими да поиграят скуош. Това обикновено ставаше, когато нещата в този особено тежък мандат не вървяха добре. Но сега Джими се беше издигнал твърде високо, така че нямаше да има скуош със стария му приятел. По-точно, както и двамата знаеха, с предадения му приятел.

Колата обърна по Четиринадесета улица, мина покрай познатите смарагдени извивки на някакъв „Макдоналдс“, после навлезе в земите на Белия дом.

— Днес ще чуем доклад на разузнаването — каза Том.

— На каква тема, сър?

Том го погледна, после се извърна. Секунда по-късно колата спря и двамата закрачиха през Белия дом към Залата на кабинета — но я подминаха, подминаха и Овалната зала, и влязоха през офиса на заместник-секретаря Мориси в президентския кабинет.

Не беше особено подходящо място за голяма среща, но тя не беше такава.

— Здравей, Ал — поздрави президентът.

Ал усети как Том се напряга. Добър знак, може би президентът най-накрая беше осъзнал, че това назначение е грешка, както му беше казал Ал — на практика единствената политическа мисъл, която беше споделял с него. Обърна се към Том.

— Добро утро, генерале.

— Добро утро, господин президент.

Минута по-късно влезе шефът на националното разузнаване Бо Уолдо, следван от двама помощници, които продължиха към телевизионния екран.

Уолдо заговори:

— Вчера имаше голяма експлозия в Кайро, която е довела поне до неколкостотин смъртни случая и огромни материални загуби. Разрушила е Хеопсовата пирамида.

— И? — излая Том.

Президентът му хвърли укорителен поглед.

Но нетърпението му беше разбираемо. Катастрофата в Кайро се предаваше по всеки новинарски канал в света. Не можеше да се попадне на нищо друго по телевизията, по радиото, в интернет — където и да е. Ал си помисли: „Известно им е коя терористична група е отговорна и ще ни информират, че британците ще отговорят с удар. Несъмнено искат от нас някаква подкрепа, а проблемът при тези неща е винаги един и същ: как да направиш това, което иска една империя, без да разсърдиш друга?“

Уолдо прочисти гърлото си и рече:

— Няма друга за последния половин час, господин президент.

Мислите на Ал запрепускаха. Друга? Какво искаше да каже?

— Колко има досега?

— С тази, която се появи в Камбоджа, стават четиринадесет.

Ал искаше да попита за какво, по дяволите, говорят, но не можеше да го направи, без да разкрие невежеството си. По ядния поглед на Том личеше, че и той си мисли същото. Комитетът на началник-щабовете контролираше не по-малко от пет военизирани разузнавателни служби, освен Филипинската колониална агенция и Кубинския разузнавателен корпус, затова изглеждаше невъзможно собствените им хора да не са ги известили за това? Том щеше да разследва случая и за пръв път Ал беше напълно съгласен с него. Това беше непростим пропуск.

— И всички те са… едно и също ли е? — попита президентът. — Разстояние и тъй нататък?

— Всяка е точно на девет хиляди и триста километра от земната ос и на хиляда и шестстотин от Северния полюс. Всички са се появили в средата на древни руини. Индо-китайският културен институт вече изследва едната в Преах Вихеар. Засега се смята, че твърдостта на обекта е поне три хиляди по Кнуп, същото като в Кайро. Очевидно е от същия материал — без съмнение най-твърдото нещо на Земята. Единственото оръжие, което би могло да засегне тези обекти, е водородна бомба.

— Имаме ли такива?

— Да, сър — отвърна Том. — Добре скрити от задължителните инспекции на Кралските военновъздушни сили, но имаме.

Британците настоятелно налагаха спазването на противоядрения договор между петте сили, от които Съединените щати бяха най-малката и най-слабо въоръжената — и следователно единствената, която в действителност трябваше да спазва проклетия договор. Французите определено нямаха нужда. А колкото до царя или потайния японски император, никой не можеше да каже какво се случва в скритите им леговища? Можеше да има дори китайски пълководец с някакви ядрени оръжия.

Президентът пристъпи към прозореца.

— Страхувам се някоя да не изникне тук във Вашингтон.

— Освен ако няма друга фаза — отвърна Уолдо, — това нещо изглежда завършено. Но за мен най-странното е, че всяко от тези места е древен свещен център.

— Значи древните са знаели — каза президентът, като се извърна внезапно и ги изгледа втренчено поред.

Ал видя молбата в очите му, като че ли целият американски народ се намираше там и призоваваше чрез него да научи истината.

— Лещите — обади се Ал. Том му хвърли пронизващ поглед, но той продължи: — Лещите отразяват и пречупват. Имаме ли представа какво правят тези?

Уолдо поклати глава.

— Засега са просто там. Според МИ-3 тази в Кайро не излъчва и не абсорбира никаква известна енергия. Институтът потвърди същото за онази в Камбоджа.

— А знаем ли дали са естествени образувания?

— Не смятаме, че са естествени, господин президент — отвърна Уолдо.

— Но това е добър въпрос — отвърна Ал. — Ако са изкуствени, кой ги е създал и защо?

— Това е спешен въпрос — каза рязко президентът. — Вероятно най-спешният въпрос в историята на света. — Отново ги изгледа. — Май не си впечатлен, Том.

— Сър, ако не знаем нищо за тях, как можем да направим подобно заключение.

Президентът се намръщи.

— Говорим за инстинкт, по дяволите.

— Има още нещо, което трябва да видите, сър — намеси се Уолдо. — Пуснете видеото, моля.

Телевизионният екран просветна и оживя. Ал видя хора, които вървяха през красива провинциална местност. Бяха облечени странно, някои с пижами, други по бельо, един или двама с палта, един напълно гол. Имаше мъже, жени и деца.

Групата беше следвана от полицейска кола с пуснати светлини.

— Какво наблюдаваме тук? — попита президентът Уейд.

— Това е в Глочестършир — отвърна Уолдо.

— Кога е заснето?

— На живо е — поясни Уолдо. — През нощта тези хора са били огрени от ярка светлина, излъчвана от обекти с форма на дискове в небето. Оттогава вървят на север. Изминали са двадесет и два километра за единадесет часа.

— Свързано ли е с дисковете, който виждаме от години? Тези, за които НАСА твърди, че са контролирани от интелигентен източник?

— Не знаем. Не знаем почти нищо.

— Но най-важното е, че тези хора не могат да бъдат спрени, прав ли съм? — попита Том саркастично.

— Не могат да бъдат спрени, генерал Самсън — отвърна язвително Уолдо. — Могат да бъдат обездвижени само с упойка. Изследването на един от тях, извършено в местна болница, показа нормални физически показатели. Но мозъчният скенер разкри друга картина. Мозъчните функции са спаднали до една трета от нормалното.

— Значи са загубили нещо — заключи Том. — Интелигентността си?

— Не знаем — отвърна Уолдо.

— Имаме ли кадри от атаката?

— В показанията си очевидците говорят за дискове, светещи в мътно оранжево.

На Ал му хрумна нещо.

— Коя е най-близката до Глочестършир леща?

— Какво значение има, ако смея да попитам, генерале? — сопна се Том.

— Не, това е добър въпрос — заяви Уолдо. — Най-близката леща е в планината Тасили в Алжир. И това, което смятах да добавя, е, че има доклад от Чуждестранния легион за изблик на оранжеви огнени кълба от лещата там. Но е станало само четири минути преди атаката в Глочестършир, така че…

— Те са свързани — каза Ал и веднага съжали. Беше се обадил прибързано.

— Генерале, не разбирам… — започна Том.

Президентът го прекъсна.

— Съгласен съм. Дали дисковете над Глочестършир, са дошли от лещата в Алжир, знае само Бог. Но определено има някаква връзка между всичко това — дисковете, които виждаме вече от петдесет години, тези, атакували хората, и лещите… И трябва да добавя, че според мен е разумно да предположим най-лошото.

— За мен това са британски и френски проблеми — подчерта Самсън. — Освен ако не е засегната и Японската империя.

— Не е, засега са поразени само имперските територии на Британия и Франция, както и част от южноамериканските страни.

— Тогава да изчакаме — обяви Том с назидателен тон. — Може да е някакъв вид тайно оръжие. Царят има доста странни прищевки и иска части от Африка. Със сигурност би искал контрол над Египет, за да ядоса турците, ако не друго.

Президентът се обърна към него:

— Защо си тук, Том? Защо, по дяволите, си тук, според теб? Става нещо, не разбираш ли? — Той посочи екрана с ръка. — Това ще се разпространи.

Том продължи да упорства.

— Нямаме основания да смятаме така, сър.

— Ще се разпространи.

— Това не е атака над Съединените американски щати. И няма повод да мислим, че подобна атака е неизбежна.

— Том — заяви президентът, — веднага щом се върнеш в кабинета си, ще обявиш ДЕФКОН 1 и ще уведомиш всички командващи по целия свят да се подготвят за военен удар.

— Сър, аз…

— Под атака сме, проклет глупак такъв — изрева президентът. — Не просто две империи и няколко бананови кралства. Ние!

Том се вцепени. Очите му заблестяха от ярост.

Но президентът не беше приключил.

— Господа, аз имам военна подготовка и знам кога врагът изпитва силите ми. Това всъщност се е случило в малък град в сърцето на най-могъщата империя в света. Бо, искам да се свържеш с британците, французите и останалите империи. ЦРУ да наблюдава за подобни инциденти по целия свят.

Ал подушваше страха в стаята и се надяваше, че Уейд не действа в пристъп на паника.

— Ал, ти ще организираш специална група. Трябва да откриеш начин да унищожиш тези лещи, всички до една. Искам да се свърши бързо и с гарантиран успех.

— Сър — намеси се Том. — Дали е разумно да ги нападаме? Не знаем нищо за тях.

— Човекът с медалите предлага отстъпление — промълви президентът. — Добре, ще го имам предвид. Ал, когато си готов да нападнем тези неща, незабавно ме уведоми лично. — Той посочи към телефона и повтори: — Лично!

— Да, сър, но имаме само четири бомби. Ще ни трябва подкрепа от Британия и Франция.

Президентът въздъхна.

— Уолдо, колко ядрени бомби имаме?

— Двадесет и три, сър. Четири в ръцете на военните, останалите под земята при…

— Том, Ал, разбирате, че не е имало нужда да знаете това.

— Сър, позволете да възразя — каза Том. Ал видя как вратът му почервенява, а вените започват да пулсират. — Трябвало е да знаем. Стратегическо планиране, военни игри… разбира се, че е трябвало да знаем!

— А аз не исках да се озовавам пред четирима разгневени имперски посланици, които настояват да предам ядрените си оръжия. Ти не можеш да опазиш такава информация, Том. Никой от собствения ти щаб не те харесва, а това създава проблеми със сигурността, нали?

Ал се бореше да овладее изражението си. И най-дребната следа от усмивка, която насладата от чутото канеше на устните му, можеше да му докара уволнение преди залез-слънце.

Един от помощниците на Уолдо намести слушалката си и кимна към шефа си.

Уолдо обяви:

— Господин президент, има един човек, който може да ни помогне. Археолог, бил е в пирамидата, когато е започнала експлозията. Сътрудниците му са загинали, но той се е измъкнал. Тук е.

— Чудесна работа, Бо — похвали го президентът. Ето, слушайте и се учете. Бо се опитва да впечатли президента си. Това очаквам и от вас, Том.

Самсън се наежи, но овладя изражението си. Прашен млад човек, с приятен вид, но явно ужасно изтощен, пристъпи ококорен в кабинета.

В самолета му сервираха яйца и много кафе. Беше доста необикновено — частни самолети на военновъздушните сили от Кайро до Ле Бурже, сетне тук. Даже говори с Линди и децата по видеофон от самолета. Обаче голяма част от удоволствието липсваше. Беше поразен от станалото и все още се опитваше да го приеме. Голямата пирамида беше изчезнала, заменена от онова… нещо. Леща, така го нарекоха — всъщност той го беше нарекъл така за Би Би Си, в интервюто, което бе дал, преди да напусне Кайро. Вероятно той беше наложил това определение.

А ето че сега стоеше в Белия дом, при това в Западното крило. Предполагаше, че изглежда ужасно. Никой не си беше направил труда да му предложи душ или поне смяна на дрехите. Все още имаше прах от Гиза в косата си.

Мъж с черен костюм го въведе в кабинет, пълен с книги. Беше се надявал да зърне Овалния кабинет, но това явно беше светая светих на Големия американски глупак, президента Джими Уейд. Той беше изтърбушил бюджета на Националната академия на науките, беше изтеглил договорените пари от редица университети, включително от „Юрая“. Беше готов да изхарчи милиарди, за да подкрепи американските търговски асоциации във вечната им война с икономиките на по-големите империи, но образователната му система беше камуфлаж, академичната — пълна каша, а интересът му към науката никакъв го нямаше.

Под управлението на Уейд дори програмите на НАСА за екзобиология и извънземна култура гаснеха, а сега, когато вече се знаеше, че НЛО са интелигентно насочвани, тези две програми разработваха някои от най-сериозните научни дела в света. И то без да се споменава Семинарът.

И все пак той беше президент, водачът на американския народ и един от най-могъщите световни лидери, и това да го види тук — съвсем обикновен и уязвим, — беше странно преживяване. Президентът се изправи и подаде ръка. Мартин я пое и се вгледа в странните, празни очи на професионалния водач.

Още един мъж, плешив и едър — изпъкващ в стаята въпреки присъствието на двамата декорирани генерали — стисна ръката му, дръпна го покрай президента и го настани да седне.

— Знаем, че сте преживели шок — прошепна той. Ръцете му бяха меки, а очите му не бяха изпълнени със страх като тези на президента. Те искряха, наблюдаваха. Мартин го разпозна. Бо Уолдо, разбира се, непрекъснато го даваха по новините.

— Доктор Уинтърс… може ли да ви наричам Марти…

— Мартин.

— Добре, Мартин е изтъкнат член на археологическата общност на нашата страна. Успял е да предизвика малка революция, и то съвсем сам.

Не беше малка, беше огромна, но Мартин си замълча.

— Оцеляхте в пирамидата? — попита президентът. — Къде се намирахте? Бил съм в това нещо и не е лесно да се ориентира човек. Бях в погребална камера на тридесет метра под повърхността.

— Как може да сте били там и да сте оцелели? — попита един от генералите. Мъж с тясно, почти жестоко лице и малки, грозни очи, блестящи като черен обсидиан.

Мартин реши да не отговаря на въпроса, беше толкова груб и, честно казано, глупав.

— Генерал Самсън иска да каже…

— Исках да кажа какаото казах, Ал!

Другият генерал веднага замълча. Очевидно високият мъж с буйната бяла коса беше по-нисшестоящ от двамата. Имаше по-хубаво лице, аристократично, с орлов профил, и, както се стори на Мартин, тъжно.

— Оцелях точно защото бях толкова дълбоко. Усетихме необичайни пулсации около три минути преди пирамидата да се срути, така че имах време да се изтегля.

— Доктор Уинтърс, ако ви кажа, че същите тези лещи са се появили на четиринадесет различни места по света, всички на едно и също разстояние от осевата линия близо до северния полюс…

Стаята избледня, гласовете се приглушиха.

— Доктор Уинтърс?

Мартин се опита да се съвземе. Първо видя генерала със святкащите очи — взираше се в него, както надзирател гледа опасен затворник. Мартин преглътна и се огледа за вода.

— Добре — отвърна той. — Май знам за какво говорите. Това е свещеният кръг. Имате Олантайтамбо, Великденските острови, Преах Вихеар — да не би да твърдите, че всички тези места са били разрушени?

— Всички — потвърди президентът. — Интересува ни дали тези лещи са повод за притеснение. Ако е така, бихте ли могли да дадете някакви идеи за възможните последствия?

Уейд беше обрисуван като идиот от медиите, но това беше впечатляващ въпрос.

— Сър, знаем, че преди петнадесет хиляди години на Земята е имало някакъв вид напреднала цивилизация, която е изчезнала внезапно след катаклизъм. Всички тези места, освен пирамидите, са по-късни постройки, разположени върху специфични геодезични точки. Но така и не разбрахме защо.

— Мисля, че това са най-вече спекулации — изплю Самсън.

— Генерал Самсън — намеси се президентът, — тук сте, за да съберете информация, която ще ви помогне да изпълните заповедите си. Благодаря ви.

— Работата на този човек е много спорна.

— Всъщност не е — заяви Мартин.

— Прочел съм доста научни списания и казвам, че е.

Мартин не знаеше как да отговори на подобна злоба. Грубостта на този човек го вбесяваше.

Президентът зададе въпрос и отклони вниманието му.

— Доктор Уинтърс, какво, според вас, може да представляват тези лещи?

— От чисто археологическа гледна точка, не знам. Но ако сте чели старите хроники, леща като тази може да е била механизъм за разрушение.

— На какво?

— На цивилизацията. Загинала е за един ден, разбирате ли. За няколко минути. Всъщност случило се е един следобед през юни. За около пет минути.

Това накара дори злостния генерал да замлъкне.

— Какъв риск има сега?

Мартин осъзна колко голяма е отговорността, тежаща на плещите му:

— Аз, честно казано, бях довлечен дотук. Нали разбирате, шокът, а сега и това…

— Нека перифразирам — каза президентът. — Виждате ли възможен риск и, ако е така, на какво основавате заключението си? Така по-лесно ли е?

— Има календар — на маите, — който отбелязва края на тази епоха на идния двадесет и първи декември. Зимното слънцестоене се пада в деня, когато Земята пресича едновременно галактическия екватор и слънчевата еклиптика. Много необичайно съвпадение.

— Абсурдното в случая е — намеси се Самсън, — че се предполага, че древните май са познавали галактиката. Сбирщина жадни за кръв диваци. Самата идея е смехотворна.

Мартин реши, че ненавижда този човек, нещо рядко при него. Той пазеше силните си емоции за любовта към децата и жена си. Не се поддаваше на омразата. Но генерал Самсън сам си я просеше.

— Датата е посочена — продължи той. — И независимо какво са знаели или не са знаели древните май, местоположението на Земята също е там.

— Какво означава това? — попита президентът. — Казвате ми, че цяла човешка цивилизация е загинала в един ден? Какво трябва да ми говори това тук и сега?

Един от помощниците най-накрая се появи с вода и Мартин я изпи на един дъх.

— Все още нося пустинята в гърлото си — обясни той.

— Добре — каза добрият генерал. — Хайде, обяснете ни.

— Това пророчество — за 2012 година — винаги е било мистерия, защото е толкова точно. Изисквало е изключителни изчислителни способности — да се създаде целият календар, и, очевидно, знание за местоположението на Земята спрямо останалата част на Галактиката — и съжалявам, ако това ви е неприятно…

— Астрофизиците все още спорят за тези неща — подметна Самсън.

— Том, ще престанеш ли да го прекъсваш?

— Опитвам се да помогна, господин президент!

— Доктор Уинтърс, моля, продължете — каза президентът.

Мартин преглътна. Гърлото му отново беше пресъхнало. Не беше свикнал на подобно напрежение.

Всички погледи бяха ужасени, а стаята се изпълваше с вонята на пот.

— Да. Мисля за тези изскочили от земята неща и за факта, че толкова много древни култури говорят за същества, минали през портали…

— Извънземни, както би ги окачествила НАСА?

— Не извънземни в смисъл на идващи от друга планета. Като се има предвид за какви разстояния става въпрос, сегашната представа клони по-скоро към разбирането, че НЛО са някакъв вид проекция от паралелна вселена или вселени. Направо тук, навсякъде около нас. Сега.

— О, стига! Господин президент, нямаме нужда от такива предположения — каза Самсън.

Президентът избухна.

— За Бога, генерале, ще млъкнете ли?

Самсън обаче нямаше намерение да си мълчи:

— Мисля, че този мъж трябва да бъде отстранен, той пречи…

— Просто го изслушай, Том. По дяволите! — изрева президентът.

Самсън се укроти.

— Продължавайте, докторе — тихо се обади Бо Уолдо.

— Шумерите са ги наричали анунаки, вавилонците акпалус, евреите нефилим — списъкът е дълъг. Те винаги са силни, доминиращи личности, донякъде изглеждат като хора, но с очи на влечуги — и идват от друга реалност. Някой са били враждебни, други по-добронамерени. Сякаш е имало две борещи се фракции с различно отношение към нас. Били са се помежду си до един момент, а после са изчезнали оттук.

— И каква е връзката с нашата ситуация?

— Може би причината предвиждането на края на света в стария календар да е толкова точно е свързана с астрофизичната ситуация, която отваря тези портали. Може би това представляват лещите. Тогава можем да очакваме, че са най-лошото, което можем да си представим.

Тишина.

Не го каза буквално, но беше ясно за всички. Спря за миг, после реши да продължи:

— Следователно бих казал, че се е включила някаква машина. Мисля, че между днес и двадесет и първи декември можем да очакваме тя да става все по-активна и на посочения ден да унищожи човешката цивилизация, или поне да се опита.

Президентът се изправи и тръгна към прозореца.

— Бо?

— Сър, нямаме такава информация.

— Том?

— Това е… очевидно, не мога да го нарека фантасмагория — нещата са там. Но мисля, че трябва да изчакаме още малко. Ако ще се бием, трябва да знаем с какво и как ще го правим.

— Ал, променям заповедите. Направи следното: удари с ядрено оръжие най-изолираното от тези неща…

Том Самсън скочи на крака.

— И дума да не става.

— Том, вече имаш своите заповеди.

— Сър, виждам, че взимате опасно и прибързано решение, и не мога да си замълча!

— Ще изпълниш ли заповедта, Ал?

— Сър, малко по-ниско съм в командването.

— Всички трябва да разберете нещо. Не чувам това, което искам да чуя. И след малко няма да се задоволя с оставки, а ще наредя арести. Още тук!

Втренчи се в Том и Мартин си помисли, че не иска да е на мястото на генерала.

Ал се изправи на крака.

— Сър, веднага ще наредя удара.

— А ти ще продължиш ли да спазваш клетвата си, Том?

— Както я разбирам.

— „Съвестно ще изпълнявам законни заповеди…“ е частта, която е важна в случая.

— Сър, ще подам предупрежденията и ще обявя военно положение. Но ви умолявам да поставите другия въпрос пред Съвета за национална сигурност и пред Роби. Не оставяйте секретаря на отбраната в неведение. И за Бога, уведомете французите и британците — всички империи. Недейте да ги изненадвате.

— Никой няма да остане в неведение — промълви президентът. — И нека ти кажа нещо невероятно. Знаеш ли какво трябва да направя сега? Трябва да отида в Розовата градина, да сложа усмивка на лицето си и да ям глупава пуйка! Честит Ден на благодарността.

Той излезе от стаята и Мартин си помисли, че би следвал този мъж навсякъде. Мнението му за президента беше напълно променено. Беше умен, решителен и умел в управлението на властни мъже като тези в стаята.

Те го последваха. Мартин остана сам, напълно забравен. Неговата роля в срещата най-вероятно нямаше да бъде отразена в историята, но той разбираше какво е направил. Ако искаха да спрат онова, което щеше да започне всеки момент, трябваше да действат незабавно и решително.

Беше минала година, откакто НАСА даде изявление за НЛО, и сега той се чудеше дали това е било добра идея. Ако бяха извънземни от друга планета, бе донякъде безобидно. Но ако ставаше дума за паралелни вселени, независимо дали някой вярваше, че те са реални, това би обяснило способността им да влизат в нашия свят. Разумът може би играеше някаква роля, неподозирана при това. Може би нашата вяра беше съществена за тяхната способност да минават през порталите, което означаваше, че НАСА неволно е отворила врата, затворена от мъдростта на миналото и запечатана от свещените постройки, които сега бяха разрушени.

Той измъкна мобилния си телефон. Дали щеше да има обхват тук? Да. Добре. Позвъни на Линди.

— Прибирам се, скъпа.

— Мислех, че си в самолета.

— Направих малко отклонение. Доста невероятно отклонение. — Огледа се и на вратата видя човек от тайните служби. Явно беше дошъл за него — Извинете, трябва да стигна до Канзас Сити.

— Националното летище. ТАТ и „Браниф“ имат полети дотам.

— Всъщност бях доведен със самолет на военновъздушните сили и реших…

Агентът се усмихна.

— Задачата ни беше да ви докараме тук.

— И толкова?

— Толкова.

— Мартин, какво става? — попита Линди. — С кого говориш?

— Ще ти се обадя от летището да ти кажа кога кацам.

Той преглътна ужаса, който се зараждаше в него. Надяваше се, че ще има достатъчно време да се прибере.

2. Първи декември Последната хубава нощ на Уайли Дейл

Уайли Дейл се опита да спре треперенето си, но не успя. Помисли си, че никога през живота си не е бил по-уплашен. Беше изтощен, историята беше преминала през ума му като неконтролируема халюцинация и той реши, че това не е измислица, а реалност.

Най-вече защото не беше успял да спре ръцете си да докосват клавиатурата. Сякаш бяха чужди. Не можеше да ги контролира.

Поне сега не мърдаха. Погледът му се плъзна към часовника.

— Мамка му!

— Какво? — долетя съненият глас на Брук от спалнята.

— Идвам след мъничко.

Уайли беше писал на лаптопа си в продължение на невероятните шестнадесет часа. Знаеше какво е написал, но сякаш не той беше авторът. Не беше творил, а записвал. Не създаваше роман, а пишеше история и това беше много плашеща история — беше го страх, че е истинска и не е само история, а предупреждение.

Включи малкия телевизор в края на бюрото. Погледа „Фокс Нюз“, после се прехвърли на Ем Ес Ен Би Си, после продължи със Си Ен Ен.

Само обичайните глупости — актьор, прострелян от тълпа разгневени фенове, комбинация от вихрушка, торнадо и потоп, помел всеки паркинг в Арканзас. Европейските империи бяха изчезнали и не се споменаваше нищо за странни лещи, които изплуват от земята, където и да е, и определено не изпод Голямата пирамида.

Той прехвърли написаното и откри над петдесет страници.

По дяволите… Не може да пишеш така, никой не може.

Какво, за Бога, се беше случило с него?

Трудно е да се пише литература, понякога отнема цели часове, за да се напише едно-единствено изречение.

Кокалчетата на пръстите го боляха от писането.

Продължи да чете. Ако това не беше литературна измислица, какво можеше да бъде? Нямаше президент Уейд, имаше само една луна в небето и определено нямаше цар.

Това беше реалност от паралелна вселена, която някак беше преляла в податлив ум — неговия.

Съществата, които беше видял в гората преди пет години — обект на нашумялата му книга „Чуждоземни дни“, — бяха люспести, а Мартин беше описал древните библейски нефилими с влечугоподобен външен вид. Нямаше нищо такова в нашата Библия, но той със сигурност бе видял люспести лица, там в гората, на не повече от четвърт миля оттук.

Брук влезе в стаята и докосна бузата му.

— Уайли, време е да си лягаш.

Магията се развали и тялото му натежа. Беше стоял на стола дълго време и изведнъж почувства болка в пикочния мехур.

Хукна като луд към банята.

— Уайли?

Влетя вътре точно навреме.

— Благодаря ти, Господи.

Брук го последва.

— Какво ти става?

— Вече нищо.

— Стоиш там от закуска, осъзнаваш ли го?

Той отвори шкафчето с лекарства и изпи няколко хапчета „Миланта“. Продължи с „Пепто Бисмол“.

— Божествен нектар — промърмори.

— Късно е, време е да си лягаме. — Брук го погали по гърба.

— Имам нужда да подишам чист въздух. Трябва да се разходя.

— Книгата те подлудява.

— Не.

— Да, така е и не мога отново да премина през тази лудост. Книгата ти за извънземните ми беше достатъчна за цял живот.

Естествено тя имаше предвид омразната „Чуждоземни дни“. Той също я ненавиждаше. Не беше забавно да станеш за посмешище.

— Тази не е за извънземни.

— Познавам те, Уайли Дейл, за нещо странно е, иначе нямаше да си толкова подлуден. Никакви летящи чинии повече, това са отживелици!

— Не е за извънземни, и другата не беше за тях. Само аз така смятах.

— Да, разказва за автор, който се държи като побъркан пред хората. Пълно излагане, това представляваше.

— Няма извънземни.

— Най-накрая той призна истината.

— Това, което се случва, е много по-странно от пристигането на извънземни на друга планета. И тази книга… хм… обладала ме е.

— Пишеш измислици, които смяташ за истина, и побъркваш цялото си семейство. Съжалявам, но не мога повече така.

— Брук…

— Повече не! Това е последната ми дума! Книги, които те обладават, и те побъркват, не… Стига толкова!

— Мамо? Тате?

Никълъс се появи. Изглеждаше унил и ядосан.

— Чудесно — отбеляза Уайли.

Брук се обърна към сина си:

— Баща ти имаше проблеми със стомаха.

— Карахте се.

— Обичам майка ти твърде много, за да се карам с нея. Просто ѝ се подчинявам.

Той събра длани и ѝ се поклони.

— Само дето не е вярно, тате — сега и Келси беше дошла, неговото прекрасно малко момиченце. — Криеш пури в гората.

— Не е вярно!

Брук скръсти ръце. Келси я последва. Брук се вгледа гневно в него.

— Извънземните, които търсиш в гората, Уайли Дейл, да не би да са от Куба?

— Пурите са на Мат — отбеляза той.

— И той е там сега, нали, пуши „Монт“ и отпива от бутилка „Джим Бийм“. Това е истинската причина да искаш да се разходиш, нали, за да пушиш и пиеш, докато ти стане лошо.

— Кубинските пури са най-добрите в света!

— Идваш в леглото с мен. Отивайте да си лягате и вие, иначе Торбалан ще се ядоса.

— Не можеш да ме уплашиш с Торбалан — отговори Ник.

— Мен може — каза му Келси. — Аз съм още малко момиченце и все още вярвам.

— Затова недей да разваляш представите на сестра си.

— Добре, сър.

Уайли влезе в спалнята и измъкна фенерчето си изпод леглото, беше до пушката.

— Трябва ми малко пространство, скъпа. Това, което пиша, определено ме натоварва и аз съм съгласен с теб. Книгата е за нас и за хората, които живеят в друга версия на тази къща в паралелна вселена. Поне за това си мисля, че става въпрос. По-скоро съм читател, отколкото писател. Чета, докато пръстите ми пишат.

— В какъв смисъл за нас?

— Ами например този разговор. Ще го има в книгата. Защото по някакъв начин сме част от историята. Все още не съм сигурен как, но сме част от историята.

— Няма да споменаваш имената ни отново!

О! Трябваше да бъде много внимателен.

— Е… хората в паралелната вселена не сме ние. Имат различни имена. Те живеят в своята версия на тази къща и градът също носи името Хароу, но хората не са същите.

— Уморих се от тия глупости.

— Хей, почакай. Паралелната вселена очевидно е различна. Техният „Макдоналдс“ има смарагдени извивки. Мишената на тяхната „Таргет“3 е синя. Името на президента е Джеймс Хана Уейд, а семейството се нарича Уинтърс. Ние сме Дейл, ако не си забелязала. А тук „Макдоналдс“ очевидно има жълти извивки. Освен това няма Британска империя, както и още редица неща. Имат две малки луни вместо една голяма.

— Какви са имената на героите в частта, която се развива в нашата вселена?

Познаваше го достатъчно добре и не беше глупава. Изобщо не беше глупава.

— Е, естествено, използвам нашите…

— Не!

— Е, ние сме. Те са ние.

— Имената на децата ми няма да бъдат в още някоя от книгите ти. Знаеш ли какво каза Никълъс? Каза, че си най-позорният баща в света, и беше прав! Да кажеш, че си бил взет на борда на НЛО, беше достатъчно зле, но не, трябваше да включваш и Ник! И то когато беше само на седем години. Уайли, какво ти става?

— Имената са… като… просто работни имена. След като свърша, ще ги сменя.

— Защото е суетно да пишеш роман за себе си!

— Брук, стига вече. Знаеш, че се случи.

— Това нарани много семейството ни, скъпи. Не мога да го преживея отново. Децата не могат. Особено синът ти. Той е толкова смел, но страда.

— Какво имаш предвид?

— Децата го тормозят. Баща му е преживял ректално сондиране. Опитай да си представиш какво е да ти го подхвърлят, когато си на дванадесет.

— Проблемът е в насмешката, не в книгата. Случи се. — Той спря за миг. — Просто не е каквото го мислех.

В този миг го завладя усещането, по-скоро нещо като придръпване. Да се върне в кабинета, да седне…

Но не и след шестнадесет часа. Щеше да попадне в страната на инфарктите. На инсултите.

— Работата е, скъпа, че тази книга… Аз не съм нейният автор. Аз съм неин пленник.

— Ще държа теб отговорен, Уайли Дейл. Теб!

— Добре, стига вече. Отивам да се разходя. С малко късмет ще си заспала, когато се върна.

— Само да миришеш на пури…

— Келси трябва да има индианска кръв. Как успява да ме следва, без изобщо да я забележа. Но ние не сме индианци, скъпа, как си обясняваш способностите ѝ?

— С факта, че ти си двеста процента мошеник и негодник. — Тя се приближи до него. — Което са две от многото причини да съм толкова луда по теб.

Целуна го. Беше ѝ сърдит, но отвърна на целувката. Тя му се стори толкова уязвима и толкова… Брук. Прегърна я здраво.

Колкото и кавгаджийски да беше, този брак беше добър за Уайли Дейл. Имаше нужда от някой, който да му се противопоставя от време на време, а Брук се справяше с това. Но той нямаше да смени никакви имена в никоя част на книгата, включително и в тази.

— Толкова си прекрасна — каза ѝ.

Тихи стъпки се отдалечиха. Келси прошепна:

— Те се целуват. Божичко!

Уайли и Брук успяха да сдържат смеха си.

Той тръгна към стълбата и когато тя се опита да го задържи, ѝ обеща, че ще се върне скоро. Наистина имаше нужда да излезе на въздух. Ако не се махнеше от клавиатурата и не се откъснеше от това нещо, щеше да прекара цялата нощ в писане.

Излезе от къщата радостен, че навлиза в познатата гора под познатото звездно небе — и добрата стара луна също бе там, като добър стар приятел. Не би било романтично, ако имаше две луни.

Пое дълбоко дъх да прочисти главата си. Беше замаян от писането. Потръпна. Нощта беше прохладна, но сякаш студ го прониза до костите.

Беше преживял усещането за задушаване, изпитано от Мартин под пирамидата, мъчителния му ужас, когато блоковете падаха около него. Наистина се страхуваше дали няма да бъде смазан.

Но най-зловещото беше, че продължаваше да усеща присъствието на Мартин. Да го вижда един вид. Беше в Хароу и нещата се бяха стекли зле след посещението му в Белия дом — преди дванайсет или тринайсет дни.

Мартин беше в Хароу и живееше в пълен ужас. Уайли знаеше, че щом се върне в кабинета си, и той ще го изпита.

По някакъв начин виждаше в лещите — друга паралелна земя, трета, а това не беше хубаво. Изобщо не беше хубаво.

Не можеше да я види ясно, но усещаше, че е пропаднал свят, истински жив ад, който се мъчеше да се спаси. Можеше да усети отчаяния му стремеж да напусне разрухата, която сам си беше докарал.

Учудващо, но те бяха дори по-зле от нас.

— Стари са — промърмори той, като се върна към мисълта, която го тормозеше от години. Вярваше, че вече знае тайната на странните същества, които беше срещнал в тези гори преди няколко години, същите, които описваше в „Чуждоземни дни“. Изобщо не бяха извънземни. Бяха оттук. Но в тяхната версия на земята динозаврите никога не бяха изчезвали. Вместо това мрачният влечугов мозък се беше развил и променил, и се бяха появили тези създания — яки, умни и съвършено безсърдечни.

О, Господи, помогни на човешките същества.

С нашето съчувствие и мекушавост не можем да се мерим с умните влечуги нито в света на Мартин, нито в този.

Ще ни отнемат всичко. Наистина всичко.

В прохладната декемврийска вечер гората беше съвсем тиха. Както винаги, Уайли тръгна по старата пътека към възвишението, където преди пет години беше забелязал странната светлина.

Там спря и погледна към дерето. Беше ги срещнал точно тук, петнадесетина метра по-надолу. Изглеждаше като странна къщурка на вещица, грееща в зловещи отблясъци.

Обхванат от любопитство, воден от мисълта, че вероятно са бездомници, той се бе приближил и в следващия миг беше сграбчен от люспести ръце и го прониза гневният поглед на най-ужасните очи, които някога беше виждал. Беше обездвижен — и да, въпросната ректална сонда беше използвана, — а после се озова на земята, малката къщурка изчезна и из въздуха се носеше електрическо пращене.

Поне това бяха съзнателните му спомени. Сънищата му бяха друга история. В сънищата му имаше нарастващо усещане за загуба и копнеж. Брук също беше там, но тя се закле, че не е видяла, нито чула нещо онази нощ.

Той продължи по тъмната пътека, като осветяваше пътя си с фенерчето и търсеше пещерата с пурите. Имаше нужда да запали една. Щеше да си направи гаргара в гаража, преди да се прибере в спалнята. Ако Брук подушеше дим, щеше да му се наложи да спи на дивана, а бе твърде уморен за това.

Освети дърветата наоколо, дъбове със златисти листа, червените кленове, островърхите борове, които се появиха, докато се изкачваше по склона.

Беше може би на петдесет метра от пещерата, когато забеляза някакъв странен силует.

Спря и се вгледа в мрака. Мат беше дежурен тази вечер, така че не можеше да е той, вероятно беше елен. И все пак силуетът приличаше на човек, застанал съвсем близо до един дъб.

О, мамка му, ами ако влечугите знаеха, че той пише за тяхната инвазия, и това не им допадаше?

С трепереща ръка той насочи фенерчето по посока на фигурата.

Тя не помръдна.

Дали не беше клон? Може би се беше заблудил?

Приближи се.

— Ехо?

Нещото скочи към него.

Уайли падна назад, изпусна фенерчето и в следващия миг фигурата беше вече над него, гледаше го и се смееше.

— Мамка му!

— О, Боже, Уайли, това беше просто безценно. Безценно.

Уайли се изправи на крака.

— И се наричаш полицай? Стоиш тук и хабиш парите на данъкоплатците — ами ако има изгубено коте или някаква неразбория в града?

— Колко батерии има в това фенерче?

— Две.

— Бека ме попита кой е пуснал прожектор за претърсване от възвишението зад къщата на Дейл? Така изглежда. В Холкомб бяха притеснени, решиха, че се задава пожар.

— Холкомб е на двадесет километра оттук.

— Така си е.

— Видял си фенерчето ми от къщата си?

— Точно така.

— И дойде дотук за колко… пет минути? Не мисля. Бил си тук от известно време, защото грабиш от кубинските пури, мерзавецо.

— Ти също грабиш от кубинските пури, негоднико. Защо иначе си дошъл сам дотук?

— Копеле.

— Ти си копелето, защото можеш да си ги позволиш, а за бедно ченге като мен те са лукс.

— Изобщо не съм богат.

— Децата ти са в хубаво частно училище в Канзас Сити. Да не споменавам за джипа, с който ги караш всеки ден към въпросното училище.

— Не е кой знае какво.

— Телевизор в джип е много префърцунено за провинциален Канзас, приятелче. Виж, дай да отидем до вилата на жена ми и да се напием. Можем да вземем и малко пури, там е усамотено, никой няма да разбере.

— Брук ще се усъмни, ако остана навън твърде дълго. А да се прибирам пиян вкъщи… правил съм го твърде много пъти.

— Човече, трябва да си призная, че ми се иска да имах твоята воля.

— Нима?

Тръгнаха обратно, и двамата планираха нови набези за пури, с малко късмет — по-успешни. Целта беше да се изпушат повече от половината. Този, който го стореше, щеше да е победител.

Когато стигнаха възвишението над къщата на Уайли, той забеляза светлина в кабинета си. Появи се, заблестя ярко, после угасна.

Той спря и попита:

— Видя ли това?

— Да.

— Всички спят, какво ли може да е.

Светлината отново се появи, примигна и угасна.

— Явно е станало късо съединение някъде.

Уайли се спусна към къщата, а Мат го последва.

Беше негодник, но все пак бе съвестен полицай.

Влязоха в двора. Край басейна нищо не помръдваше. Светлината отново просветна ярко и откъм отворения прозорец се чу пращене.

Влязоха през страничната врата. Мат измъкна пожарогасителя от килера, а Уайли хукна към кабинета си.

Погледна към бюрото и кабелите зад него. Нищо не искреше.

— Е, какво е? — попита Мат, докато влизаше.

Дали не бяха влечугите, дошли да унищожат книгата му? Сигурно бяха нахлували и преди.

Мат се наведе и вдигна обгоряла жица. Разтърси я и тя заискри.

— Сади ли го е направила?

Тяхната бирманска котка беше печално известна с прегризването на кабели.

— Забравих да затворя вратата.

— Цялото ти семейство можеше да изгори, приятелю.

— Благодаря ти за помощта, Мат.

Взеха си довиждане и Мат се спусна по стълбите.

Уайли тръгна да излиза от кабинета, но го спря звук, който не трябваше да съществува. Стъпки. Някой се разхождаше в спалнята. Но Брук спеше.

Осъзна, че чува Линди Уинтърс.

Техният свят не беше дори на сантиметри разстояние. Ако физиците не грешаха, те бяха безкрайно близо и въпреки това би отнело повече енергия, отколкото съществуваше и в двете вселени, за да осъществят контакт. Само че… физиците явно бъркаха.

Уайли седна на стола си. Облегна се, затвори очи и вселената на Мартин се спусна около него, галейки го като жива, странна мъгла.

Лещите бяха куки, забили се в света на Мартин, и нямаше да мине много време, преди да проникнат и в този.

Когато отвори очи, бяха изминали почти два часа. Наближаваше един. Трябваше да поспи, но усещаше някакво напрежение, сякаш бе в разбиващ се самолет, в очакване на сблъсъка.

Идваха. Да, това беше. Идваха…

В другия човешки свят НАСА беше обявила, че НЛО са истински. Очевидно това бе променило баланса, позволявайки на влечугите да влязат с прилива на вяра.

Засега не изглеждаше, че нашата НАСА смята да прави подобно нещо.

Вече разбираше защо правителството отрича очевидната реалност на НЛО. Някой дълбоко скрит из тайните коридори беше наясно, че вярата е важна, че тя е маслото, което смазва пантите на вратите между световете.

Чу още нещо отвън. Металически звук. Много тих обаче. Какво беше това?

Чу се отново и заглъхна. Уайли отиде до прозореца и се наведе, ослушвайки се.

И ето че се появи отново, този път по-отчетливо. Да, сега разбра — беше звън на църковни камбани. В хубав ден можеха да се чуят дори тук, сред хълмовете, но кой би удрял камбаните в такъв час?

Мат живееше по-близо до града, може би той ги чуваше по-добре.

Уайли вдигна телефона, после се поколеба. Беше късно и Мат щеше да се ядоса. Но можеше ли да не се обади? Мат беше началник на полицията и, понастоящем, всъщност единственото ченге в града. Може би някой биеше камбаните на някоя от църквите, защото не може да се свърже иначе с останалите.

Той набра номера и притисна слушалката до ухото си.

— Да?

— Ей, да не те събудих?

— Стоя до телефона цяла нощ и чакам да ми звъннеш, тъпо копеле. Какво, по дяволите, искаш?

— Ще ми направиш ли една услуга? Иди до прозореца и ми кажи какво чуваш.

— Как не!

— Ти си полицай, не си ли поне малко любопитен?

— Никак. Лека нощ.

— Мат! Мат! — и внезапно вече не му беше забавно. Трябваше да разбере.

— Да?

— Просто го направѝ.

Последва тишина. Проточи се. Най-накрая Мат се върна.

— Нищо.

— Трябва да си чул нещо.

— Недоловимото шумолене на падащите листа. Мина пор, може да е бил и енот.

— Нямаше ли църковни камбани?

— Не, но чух нещо, свързано с църковните камбани, всъщност. С камбанарии и разхлопани дъски.

— Някой бие камбаните там, приятелю.

— Събуди ме още веднъж и ще дойда лично да ти сложа белезници, а после ще те набутам в багажника.

— Нали каза, че багажникът ти е ръждясал и не може да се отвори.

— За теб ще намеря начин.

Уайли затвори. Включи полицейския си скенер и погледна червения светодиод, премигващ през малкия екран. Скенерът издаваше леко пращене всеки път, когато пресичаше вълните на окръжното шерифство.

Самотен звук. Навън беше самотно.

Сигурен беше, че чу тези камбани.

Не в тази версия на Хароу, Канзас, обаче. Ако Мат ги бе чул, щеше да отиде в града и да провери какво става. Беше твърде съвестен, за да пренебрегне подобно нещо. В най-добрия случай щяха да са вандали, но в най-лошия — може би пожар, кой знае?

Ако сега седнеше пред лаптопа — смееше ли да го стори, — можеше и да разбере. Включи го. Ръцете му се раздвижиха. Пръстите му запърхаха над клавишите. После ги докоснаха. Сякаш наблюдаваше някаква машина, която се задейства. Ръцете не бяха негови.

Пръстите му заудряха клавишите. Спряха.

После той се вгледа в написаното: „Властелините на небето бяха на земята през онези дни — а също и после, — когато Божиите синове отидоха при човешките жени и имаха деца от тях.“

Дали това не беше цитат от Библията? Или някакъв древен еврейски текст?

Той потърси изречението в „Гугъл“, но не откри нищо.

Но властелините на небето са били нефилимите, същества, които се появиха от въздуха, за да изнасилват и грабят, които бяха причинили опустошителните войни, описани в древноиндийските веди, с техните истории за насочвани от звук ракети, летящи чинии и атомни бомби.

В легендата идването на нефилимите беше отбелязало края на предишната епоха.

Както и, според календара на древните май, 21 декември 2012-а отбелязваше края на тази. Дата, която за маите изглеждаше като 13.0.0.0.0.

Всички нюейдж гурута проповядваха, че тогава човешкото съзнание ще бъде разтърсено из основи. Уайли смяташе, че става въпрос за още една фалшива тревога, подобна на навечерието на двехилядната, когато се очакваше вълна от хаос, но впоследствие се оказаха само празни страхове.

Когато затвори очи, му се стори, че в кабинета му няма бюро. Вместо това имаше две кресла с лампи за четене край тях. Там, където стоеше телевизорът му, се намираше етажерка, отрупана с книги по археология и физика. Виждаше ги толкова ясно, че почти разчиташе заглавията.

Към камбаните сега се бе присъединил вой на сирена.

Установи, че мърмори молитва за другия Хароу и за всички онези, които градът щеше да изгуби тази нощ, тук и сега, на първи декември 2012-а.

Усети движение до себе си.

Опита се да отвори очи, но не можа. Понечи да извика Брук, но от устните му не излезе нито звук.

Стаята в къщата на Мартин и Линди стана по-ясна.

Виждаше жена — Линди. Хубавичка. Имаше вид на учен. Не беше прекрасна като Брук.

Явно тя също чу звъна на камбаните и се приближи към прозореца. Беше напрегната и държеше пушка в ръце — не хубава като неговата, а стара ловна пушка, която беше видяла и по-добри дни.

После Уайли усети, че ръцете му пишат. Най-ужасното беше, че дори не си бе дал сметка за това. Очите му бяха затворени, но чуваше тракането. Усети докосването с върховете на пръстите си.

Опита се да отдръпне ръце от клавиатурата, но не успя.

— Линди — каза той. Сладко име. Тя се отдръпна от прозореца и тръгна да излиза от стаята.

Телефонът в нейната версия на стаята иззвъня. Уайли не можеше да го види, но го чу толкова ясно, че замръзна, пръстите му замряха над клавишите. Чуваше дишането ѝ, почти задъхано, между настоятелните позвънявания.

От края на коридора долетя приглушена въздишка, докато неговата Брук се въртеше в леглото. Дали бе доловила някак звъна на телефона на Линди?

Линди сложи ръка върху слушалката. Пръстите ѝ се свиха. Лицето ѝ отразяваше мъка, ужасна, непоносима мъка. Вдигна слушалката.

3. 1 декември, 2012 Нощната стража

До 29 ноември 2012 година онова, което беше започнало толкова странно в Глочестършир на двадесет и първи, се бе превърнало във вилнеещ ужас, който до онази нощ беше поразил милиони градове, градчета и села из целия свят и бе продължил да се разраства. Сега, на първи декември, Белият дом, който Мартин беше посетил, отдавна беше евакуиран, Вашингтон тънеше в хаос, целият свят беше залят от безредици. Вестите, идващи от големите градове, надхвърляха и най-ужасяващите представи. Вместо да се изправят пред ставащото, хората скачаха с хиляди от прозорците на Ню Йорк и Чикаго и оставяха купища тела по улиците.

Комуникационните линии из страната бяха прекъснати, храна и гориво вече не се превозваха по залетите от бежанци магистрали, а и се беше случило нещо далеч по-лошо, много по-лошо.

Хароу в Канзас обаче не беше ударен. Всички градчета в околността се бяха организирали и бяха подготвени според възможностите си, но засега Канзас не беше засегнат от проблеми — поне тази част от него. Заради прекъснатите комуникации обаче те знаеха какво става само в радиус от приблизително шейсет километра.

Мартин наблюдаваше от камбанарията на методистката църква на Трета улица и точно преди зазоряване забеляза проблясваща светлина сред облаците, които се бяха струпали сред мрака на запад. Когато се вгледа по-внимателно, облаците се осветиха за кратко. Но там имаше и бури, така че не бе изключено да е светкавица.

Нов проблясък се появи и стопи. Мартин познаваше археологията, не метеорологията, но никога не беше виждал мълния да се задържи толкова дълго.

Включи малкото радио, което носеше със себе си, ако случайно някой започнеше да предава сигнали от друго място, но светът беше останал безмълвен през последните три дни. Никакво радио, телевизия и интернет, джипиесът не работеше. Стационарните телефони работеха спорадично, мобилните действаха само в определен радиус, и то рядко. Нямаше никакви телевизионни излъчвания и дори късовълновото радио улавяше само шум, а на по-високите честоти — безкраен поток от нещо, което приличаше на напевен код, машинен език.

Още един проблясък, този път по-близо до земята, разшири се и стана по-ярък.

Мартин осъзна, че сърцето му е започнало да бие бясно. Виждаше фантастична реалност: те бяха дошли в окръг Лаутнер. Светлината обгръщаше Холкомб, на не повече от тридесет километра разстояние.

Никой не ги беше виждал. Знаеше се само, че нощем четиринадесетте лещи бълват хиляди мрачно греещи кървавочервени дискове, които разпръскват най-ужасяващата и странна форма на смърт.

Той вдигна мобилния си телефон и се обади на градския полицай, неговия приятел Боби Чалмърс.

— Виждам доста неприятни проблясъци сред облаците, Боби.

— Наблюдавам ги.

Следващото му обаждане беше до Линди. Постара се да не я тревожи и заговори шеговито:

— Здравейте, доктор Уинтърс.

— Здравейте, доктор Уинтърс.

— Съжалявам, че прекъсвам съня ти, но е добре да подготвиш децата. Трябва да дойдете насам. Изглежда, става нещо на запад.

Тя дори не успя да му отговори, защото телефонът му иззвъня за ново обаждане и той превключи.

— Здравей, Боби, къде си?

— Идвам към теб. Рон Търпин от Паркър…

Паркър се намираше между Хароу и Холкомб, купчина каравани и наполовина съборен магазин край кръстопътя.

— Да, знам го.

— Та Рон казва, че сред проблясъците се вижда някаква формация. Движи се с облаците. А в Холкомб никой не вдига телефона.

— Но работят ли телефоните?

— Звънят. Няма полиция, няма шериф, никакви медицински екипи, нищо.

— Мили Боже!

— Най-добре е да се махаш оттам, Мартин. Веднага.

Той светкавично се спусна по четирите стъпала на камбанарията, огледа за миг сумрачната църква, след което притича по стълбите към изхода. Боби беше вече тук и отиваше към електрическото табло, когато Мартин взе последното стъпало. Боби дръпна шалтера и включи светлините в нефа и външните лампи.

Мартин измъкна мобилния си телефон и набра номера на пастора.

— Редж, изглежда, ще ни ударят тази нощ.

— Не може да бъде.

— Холкомб получи своя дял преди няколко минути и сега Боби не може да открие никого по телефона там.

Дисковете минаха над Паркър и идват насам. Ние сме единственото градче в радиус от сто километра.

— Идвам.

Мартин излезе от църквата.

— Обадих се във фермата на Денис — каза му Боби. — Ние…

Телефонът му завибрира. Той вдигна, заслуша се за миг, после го затвори.

— Беше Лари Денис, викаше за помощ, хванали са Сал и, светлината се посипала като дъжд… После линията…

Той вдигна безмълвния телефон.

Една и съща мисъл изплува в умовете и на двамата: не можеше да се случва тук, това беше нещо, за което чуваш, нещо от големия град, европейски проблем, китайска катастрофа.

— Събуди ги — нареди Боби. — Под атака сме.

Мартин се върна в църквата и заудря камбаната.

Пръстите му се поколебаха над сирената. Не беше пускана от септември, когато идващо торнадо беше опустошило силоза Конагрия и паркинга за каравани „Кан-Сан“.

Дръпна ключа и сирената поде ниското си ръмжене, което бързо се превърна в пронизителен вой. Сам Госет пресече улицата все още по пижама и изкрещя:

— Наистина ли?

— Холкомб и фермата на Денис току-що са го отнесли — каза Боби. — Истина е.

Семейство Уилсън и още едни хора, които Мартин познаваше само по лице, слязоха от колите си и тичешком влязоха в църквата. Сигурно бяха спали с дрехите. Докато се разминаваше с него, Тими Уилсън отбеляза:

— Идват по Сикс Майл, движат се бавно и ниско.

Мартин се разтревожи. Обади се на Линди:

— Здравей, скъпа, как е положението?

— Тръгваме от къщи.

— Трябва да побързате, Линди, те са над Сикс Майл Роуд.

— О, Боже!

Според Отечествената сигурност останалите сами никога не оцеляват. Групите имаха по-добри шансове. Все още получаваха листовки от време на време. Мартин предполагаше, че Бо Уолдо има нещо общо с това. Този мъж нямаше да приеме поражение. За разлика от онези двама генерали, той беше корав и силен.

— Линди, мини през двора на Уолкър и излез на магистралата.

— Ще им съсипя градината.

— Направѝ го незабавно!

Тя затвори телефона — освен ако не беше прекъснала връзката. Вълна от гадене почти задуши Мартин.

— Добре ли си? — попита Боби.

— Линди е навън с децата. Къде е Роуз?

— Същата ситуация. Идва насам.

— Но не по Сикс Майл Роуд.

— В никакъв случай.

Боби, който му беше приятел от детинство, срещна погледа му. Той беше останал в градчето, а Мартин беше отишъл в университета. Но накрая се върна, като след Бъркли и Станфорд откри, че не е лесно човек да изостави Канзас.

— Не вярвах, че това ще се случи — промърмори Боби, докато гледаха небето и хората, които се вливаха в църквата. — Вече не сме в Канзас, Боби. Опасявам се, че Канзас е отнесен от вихъра.

— Мислиш ли, че всички ще загинем?

Вълна от нещо, което можеше да бъде описано само като скръб, заля Мартин.

— Листовките твърдят, че повечето от нас ще оцелеят, ако се съберем.

Бяха пуснати миналата седмица.

— Струва ми се правилно да се скрия. Това бих направил.

— Предполагам, че не можем да се скрием от светлината.

Листовката, пусната от цепелин „Гудиър“, на всичко отгоре беше единствената защита, предложена от правителството. Всъщност най-страшното беше мълчанието на Вашингтон и Топека.

Джордж и Мойра Фийлдинг дойдоха, дишаха тежко — тя беше по сутиен и бикини, а той по боксерки и потник.

— От края на Конститюшън се носеха викове — каза Джордж, докато се бореше да си поеме дъх.

Серенити Лодж. Четиридесет старци. Мартин погледна към Боби.

— Да идем ли?

Помисли си, че Линди и децата трябва да минат точно оттам по пътя към църквата.

— Не, трябва да съм тук.

Това не беше проява на страх, а самата истина.

От другата страна на града Мартин видя камбанарията на Първата църква на Христос да се осветява и чу как камбаната ѝ се присъедини към тяхната. Тази на „Свети Петър“ не можеше да се види заради огромните дъбове по протежението на Еванс, зад Мейн, но той знаеше, че също свети. Нейната камбана не работеше.

Ема Хърд изскочи от колата си.

— Появи се онази светлина, точно както казват, беше ужасно, ужасно!

— Проникна ли в дома?

— Бях в кабинета, когато… о, Иисусе, опитах се да им помогна, всички бяха по стаите си…

Гласът ѝ се загуби сред вопли и плач. Мартин погледна към улицата, търсеше доджа на Линди.

— Видя ли истинска атака?

— Когато избягах навън, видях светлината да се спуска над сградата от едно от онези неща, дисковете. Нещо като балон, грееща мембрана — много ярка — като по „Найтлайн“ онзи път, когато показваха видеото. Хукнах веднага.

Тя сведе очи.

— Видях как се плъзга към прозорците и чух… чух… о, Боби, писъците. — Замълча и добави с изтънял глас: — Тръгнаха на север. Всеки, който може да ходи, по пижами. Бедните хора.

После видя Мартин и се приближи към него. Макар и на четиридесет, все още беше хубава. Тя беше по-опитната жена, когато той беше на четиринайсет, а тя на двадесет. Бяха се гушкали и докосвали, от нея беше научил мистериите, които все още вдъхновяваха дълбоката радост, която откриваше в жените. Сега в Линди, само в нея.

Ема го стисна за ръката, а той я хвана за раменете и я обърна към църквата.

— Влез вътре, хайде.

Тя се отдалечи със странна, плъзгаща се походка. Мартин се загледа след нея.

— Сигурен ли си, че не е… засегната?

— Не, просто е в шок — обясни Боби. — Класически случай.

— Иисус ще ни помогне — каза госпожа Оутс, когато излезе на пътеката. — Не се притеснявайте, Иисус ще ни помогне.

Мина покрай тях, невиждаща, с оцъклени от ужас очи.

— Господ определено не ни помага много напоследък — промърмори Боби, но тихо. Сякаш това беше някаква мръсна тайна или, както той беше склонен да вярва, богохулство.

Като учен, Мартин беше надживял детската си вяра. Сега, макар че не беше против религията, просто не можеше да види механизма на духовното.

Боби и Роуз водеха децата си при методистите всяка седмица. Мартин и Линди бяха избрали да не натоварват Уини и Тревър с бремето на организираната религия. Тревър беше много радостен, че няма нужда да се присъединява към последователите на англиканската общност в Америка. Ужасяваше се от латинския.

Навсякъде по света хората заключаваха от зловещите събития, които се случваха, че душата съществува. И бяха убедени в това не по-малко от физика сър Роджър Пенфолд, който беше нарекъл душата „дълбокия орган“ заради начина, по който сякаш контролираше паметта и емоциите. Като се имаше предвид, че тя се състоеше най-вече от електрони, убеждението, че е безсмъртна, се беше оказало напълно вярно. Енергията е наистина безсмъртна. Но можеше ли да бъде съзнателна сама по себе си, отделена от човешкото тяло, или да остане кохерентна структура след смъртта? Мартин не разбираше как това би могло да е възможно и се съмняваше, че някой друг разбира.

Имаше изключителна ирония в това, че атаката над душите беше довела до подобно откритие. Слепотата на научната общественост се бе стопила едва когато се започна отнемането на човешката душа и последиците от това можеха да бъдат видени и чути.

За Мартин, като учен, това не означаваше, че и боговете са нещо реално. Но обикновените хора го бяха приели за доказателство, че собствените им богове съществуват. Затова църквите и храмовете по света бяха претъпкани денем и нощем с хора, които молеха божествата за помощ.

Мартин гледаше на нещата другояче. Той беше запленен от мисълта, че тази плазма може да се извлече от човешкото тяло, но бе и не по-малко шокиран от промените, които ставаха. Освен че се наричаше ка при египтяните, джива при хиндуистите, хун при китайците — душата от фолклора — концепцията за безсмъртието ѝ си оставаше недоказана. Тя беше просто орган от вид, който не бяха познавали досега. С дълбока функция, несъмнено. Всъщност функция, която обясняваше защо сме различни от животните — заради начина, по който запазваше спомените и ги предаваше за обработка на мозъка. Но тя не беше потвърдила съществуването на боговете, поне не и за този интелектуалец, нито беше ясно дали оцелява под някаква кохерентна форма след смъртта.

Напълно ясно беше, че отделянето на душата е ад за организма, а адът беше дошъл тази нощ в Канзас, дори може би и из цялата страна. Преди комуникациите да спрат, стана ясно, че истинският ад се разразява в претъпкания, беззащитен трети свят — ята дискове изскачаха всяка нощ като огромен рояк скакалци, излитаха от четиринадесетте огромни черни лещи и хората бяха разкъсвани с милиони по този странен нов начин. Една адска нощ след друга.

Мартин измъкна измачканата листовка на Отечествена сигурност.

„Приближавайте се към увредените индивиди с изключително внимание. Тяхното състояние е неизвестно и въпреки че обикновено са пасивни, могат да проявят неочаквано насилие.“

Мартин беше виждал някои от обездушените хора, както ги наричаха по медиите, докато все още съществуваха медии. Всъщност бяха шестима, изминали целия път от Гарланд дотук след атаката над Тексас, която беше оповестила началото на кошмара за Америка. Движеха се в подобие на редица. Всички бяха мръсни и вонящи, хранеха се с мърша и пиеха вода от локвите, ръмжаха и мърмореха един на друг, докато се движеха безцелно напред, вероятно съзнавайки, че са загубили нещо, но неспособни да разберат какво е то.

Беше спрял колата си, защото не можа да се сдържи да не ги погледне по-отблизо, въпреки предупрежденията на Отечествената сигурност. Изобщо не изглеждаха опасни. Напротив. Отблизо напомняха на мигриращи лосове.

Беше се опитал да ги заговори. Без резултат. Бяха двама мъже, три жени и няколко деца, едното на гърба на един от мъжете, другите бяха хванали майките си за ръце. Доближи се до тях, докосна една от жените по рамото и я попита:

— Можете ли да ми кажете името си?

Тя се обърна към него и се случи най-ужасяващото нещо — усмихна му се. Но това беше странна, особена усмивка. Съвсем сбъркана — празна. Не беше жестока, а невероятно невинна, каквато беше усмивката на бедния Джим Том Стивънс, когато бяха деца. Джим Том беше умствено изостанал. Ала Мартин нямаше усещането, че тези хора са оглупели.

Не, беше много по-странно. Не бяха изгубили интелигентността си, а по-скоро знанията си, но не как да броят или четат, не, информацията, която бяха загубили, бе далеч по-съществена. Липсваше им онова, което ни разграничава от животните — стрелата на осъзнатостта, която сочи навътре. Все още познаваха и виждаха света, но им беше отнета способността да осъзнават съществуването си и поради тази причина бяха престанали да бъдат хора. Бяха станали умни животни.

Въпреки интелектуалната си немощ Джим Том не беше толкова изгубен — знаеше, че е той и че съществува. Когато някой го повикаше по име, не се обръщаше към познатия звук, както би направило едно животно. Обръщаше се с изражение на лицето, което казваше: „Това съм аз“.

Мартин се сети за един стих на Рилке: „С погледа на целостта си съществото се оглежда…“ и не вижда нищо от себе си. Няма самосъзнание.

Бяха продължили по пътя си, в посоката, която следваха всички скиталци. И тя беше север-североизток.

Мартин беше останал на терасата целия следобед, гледаше листата в двора и се опитваше да види някакъв смисъл в случилото се.

Каза на Линди, че му напомнят за Джим Том, който беше толкова невинен, че можеше да изяде прегазено животно на пътя, ако го намереше, когато е гладен.

— Ако се опиташ да ги научиш на нещо, мислиш ли, че могат да го усвоят? — беше попитала тя.

— Как да карат камион, сигурно. Но никакви абстракции. Не.

— Значи са превърнати в глупаци.

— Не останах с това впечатление.

— А какво тогава?

Известно време обмисля отговора си. Накрая каза:

— Разликата между нас и едно умно животно е, че животното разбира какво е, но не и какво означава. Мисля, че те са били върнати към състоянието, в което сме били, преди откриването на нашето битие да ни направи хора. Те не бяха хора, Линди. Те бяха… просто бяха там.

Като специалист по миналото, му беше ясно, че човешкото тяло и мозък са еволюирали стотици хиляди години преди да се появи цивилизацията. Били сме умни животни дълго, твърде дълго и някъде в мрачните кътчета на съзнанието си той се боеше, че нападателите, които и да бяха, не разрушаваха или пленяваха душите, както смятаха хората, ни най-малко — беше нещо далеч по-просто: произвеждаха роби. А причината тези скиталци да вървят в една и съща посока беше, че те изобщо не се скитаха, а се придвижваха към сборен пункт.

Колкото до душите, извличането им от тялото беше като изпускането на въздух от балон. Ставаха част от общия електромагнитен поток. По същество се разпадаха.

Хората продължаваха да се вливат в църквата, по пижами, бельо или облечени набързо, с палта и прихлупени шапки. Всички носеха оръжие, някои дори повече от едно. Пистолети, пушки и няколко автомата. Забележителен арсенал.

Мей Уит седна на органа. За момент звуците се поколебаха, после се понесе смелата мелодия на „Какъв приятел имаме в лицето на Иисус“.

Секунди по-късно от улицата долетя вик, който заглуши воя на сирената, звъна на камбаните и химна. Десетгодишният Криси Пален посочи към небето. Отначало Мартин видя само първата луна, бяла и бледа, да се носи сред облаците. После Том Пален вдигна пушката си и стреля. Мартин проследи блясъка на дулото до проста сфера в мътно оранжево. Висеше неподвижно, сякаш закрепена към земята.

Мартин огледа улицата за доджа на Линди. Опита се да ѝ се обади, но нямаше сигнал.

— Трябва да се махаме от улицата — извика Боби. — Бягайте!

Въпреки липсата си на религиозни убеждения Мартин откри, че се моли на Бог да върне семейството му при него. Повтаряше отново и отново: „Господи, моля те, Господи, моля те“ и се опита да изпрати някаква защита за любимата си и децата им, умното му малко момче и сладкото му момиченце.

Обектът се плъзна над „Райт Уей Дръгс“, после се отдръпна към края на града, в който се намираше „Таргет“.

Тъкмо тогава се появи Линди, излизаше от колата с Уини и Тревър — а дисковете бяха там, плъзгаха се по небето, сякаш по повърхността на маса.

— За Бога, бягайте! — извика им Мартин. — Стреляй по проклетото нещо, Том. Стреляй!

Пушката изтрещя два пъти и нещото се плъзна назад в мрака. Говореше се, че куршумите ги забавят, но не за дълго.

Линди и децата се приближиха към Мартин като в някакъв кошмар на забавен каданс. Като балетни танцьори, изпълняващи па де дьо, като малка лодка, пленена от безветрие.

Нещото се появи отново, набирайки скорост над покривите. По ръбовете му пращяха електрически огньове и запращаха искри из въздуха. Пален побягнаха към църквата и Мартин осъзна, че семейството му няма да успее. Затича се към тях, кръвта му кипеше, краката му се движеха бързо, но не достатъчно, защото нещото се сниши над Мейн, на не повече от сто метра зад тях, и започна да се движи напред. Канеше се да ги удари със светлината, сигурен беше.

— Бягай, Линди.

Тогава Линди, слава на Бога, се обърна, вдигна ловната си пушка и запрати четири залпа сачми.

Нещото изглеждаше незасегнато — куршумите го забавяха малко, а сачмите — явно никак.

Децата стигнаха до Мартин.

— Влизайте в църквата — извика им той и ги бутна към осветената врата. Линди се беше върнала до колата, за да вземе раница с провизии.

Камбаната заби отново, сирената зави и събраните хора запяха в нестроен хор.

— … Той ще те вземе и защити; там ще намериш утеха.

Боби изкрещя:

— Хайде! Движете се!

Линди излезе от колата. Движеше се толкова бавно, все едно бе под вода. А после Мартин разбра защо. Тя падаше, беше се подхлъзнала. Затича се към нея.

Редж Тод се провикна:

— Затваряме вратите!

Уини и Тревър осъзнаха какво ще се случи и се развикаха:

— Татко! Мамо!

— Мартин, над теб е, започва да грее.

Боби измъкна служебния си револвер и откри стрелба. Улицата около Мартин почервеня. Но въпреки това той продължи да тича към Линди, не можеше дори да си представи да я изостави.

Кожата ѝ беше червена под светлината, която струеше отгоре. Той я хвана за ръка и я задърпа напред. Когато стигнаха стъпалата на църквата, тя възстанови равновесието си и започна да му помага. След като се свлече във фоайето, Маги Хастърт дойде да я подкрепи и двете приседнаха на последната пейка, докато Мартин и Боби залостваха вратите.

— Мамо — извика Тревър.

— Мамо — изпищя и Уини, дори и тя бе осъзнала, че започва нещо ужасно.

— Мама е добре — успя да изрече Линди.

— Плачеш — отбеляза Тревър.

— Всички плачем, Тревър — отвърна Мартин.

— Трябва ли да плачем? — попита Уини.

Мартин седна на пейката до Линди, децата се притиснаха към тях, а семейство Хастърт им направиха място. Роуз също беше успяла да дойде с децата, така че Боби и семейството му бяха в безопасност. За момента.

Редж Тод се качи на амвона. Мартин го харесваше, бяха ходили заедно на лов, когато бяха още деца.

— Всички се молят в този миг, навсякъде по света, призовават силата на Бог да защити душите им. За нас е разкрита мъдростта на Библията, книгата за душата, написана от Бог, написана за това време, когато откриваме душите си, защото ги губим. Така че слушайте! Ако светлината дойде…

Чу се вик. Всички се огледаха, но той беше дошъл отвън. Повтори се и децата покрай малкия неф също запищяха и Пег Тар закрещя с тях. Боби се опита да я успокои, но тя се отскубна от него.

— Това е мъжът ми — извика тя. — Знам, че е той, чувствам го.

Тя се отдръпна от съседа си и се блъсна в доктор Уилърсън.

— Къде са военновъздушните сили? Къде са самолетите? — заплака тя. Докторът залитна и очилата му паднаха. — Самолетите — продължи да крещи жената. — Самолетите!

Хвана го за раменете и го блъсна толкова силно, че скъса палтото му, а той се завъртя и ѝ зашлеви оглушителен шамар, от който главата ѝ се завъртя, а от устните ѝ захвърча слюнка.

Тогава виковете отвън се повториха. Несъмнено излизаха от човешко гърло и в тях имаше толкова невероятна болка, че всеки в църквата започна да вика, да стене и да пищи. Агония от ревове, която, като им пригласяше, само ги правеше по-зловещи. Децата припадаха, майките също. Рон Бигс от „Бигс Джон Дийър“ изпразни пушката си в тавана, беше „Ремингтън“, белязан с живота на четиридесет и един елена и много весели дни.

Докато парчета от тавана и от гипсовите статуи на ангели, и облаци прах се сипеха надолу, ужасен драскащ звук се плъзна по покрива и завърши с тъп удар в страничния двор.

Тишина, после малката Кимбърли Уилсън запя: „И ще ходим на лов, и ще ходим на лов, ей хо…“, и продължи, докато майка ѝ не я накара да млъкне.

Пълна тишина. Не бяха очаквали подобно нещо. Сред събралите се премина тих шепот. Боби погледна към Мартин:

— Някаква идея?

Мартин поклати глава. Не разбираше как бе станало така, че хора падат по покривите, но изглежда, че се беше случило.

— Докторе, ела да огледаме — каза Боби.

Роуз се възпротиви.

— Роуз, аз…

— Боби, не! Ще стоиш тук.

Двамата си размениха погледи мълчаливо. Тя знаеше, че Боби е длъжен да го стори, и накрая извърна глава с насълзени очи.

Боби и доктор Уилърсън прекосиха църквата и излязоха през страничната врата. Тялото — ако наистина беше тяло — бе паднало от тази страна на двора.

Насъбралите се стояха мълчаливо, чакаха, някои бяха свели глава за молитва, други просто се взираха в нищото.

Когато се върнаха след няколко минути, докторът заговори тихо, а погледът му обхождаше лицата на присъстващите.

— Мисля, че е кметът Тар. Умрял е при падането. Имал е пушка. Мисля, че е бил на покрива, опитвал се е да ни защити и е загубил равновесие.

Пег припадна.

Джинджър Форестър и нейният приятел Линдън Линч станаха, за да ѝ помогнат, но в този миг се чуха още викове — по-тихи, но от много повече гърла.

Някоя от другите групи беше нападната. Боби отиде до входната врата, открехна я за миг, колкото да надникне, после се върна.

— „Свети Петър“ — обяви той.

— Това е лудост! — обади се Мал Холс. — Какво правим, защо просто стоим тук? Тар е имал право, да вземем оръжие и да им дадем отпор. За Бога, нека се бием!

— Бием се с нашите молитви — възпротиви се Редж.

Госпожа Джеймс извика силно и замахна с юмрук, жест, повтарян сигурно милиард пъти на земята през последните ужасяващи седмици.

— Искам да ви почета от Светото писание — провикна се Редж. — Един пасаж. А после ще се помолим. Ще се молим цялата нощ, а децата могат да спят на пейките.

— Няма начин да заспя — възрази Тревър.

— Нито пък аз — добави Уини.

— Добре, деца, стига — прошепна Линди.

Уини дръпна крачола на Мартин и прошепна:

— Много съм жадна.

— Аз… о, остана на улицата — паникьоса се Линди. — Когато онова нещо…

— Имаме достатъчно — намеси се Джим и измъкна бутилка вода „Айерс“.

— Това е от книгата на Исаия — обяви Редж. — Чуйте това. Исаия, петдесет и пета глава, можете да отгърнете на нея, на страница сто четиридесет и пет.

Той започна да чете:

— Ето, ти ще призовеш народ, който не си познавал, и народите, които не са те познавали, ще побързат при тебе, заради Господа, твоя Бог, и заради Светия Израилев, защото Той те прослави. Търсете Господа, когато може да го намерите; призовавайте Го, когато е близо. Нечестивецът да остави пътя си, и беззаконникът — помислите си, и да се обърне към Господа, нашия Бог, — и Той ще го помилува, защото е многомилостив.

В този миг лампите угаснаха. Насъбралите се извикаха от ужас.

— Да се помолим — извика отново Редж. — Да се помолим.

Гласовете затихнаха, из мрака засвяткаха фенерчета.

Но освен тях се появи и друга светлина, пълзяща по горната част на матирания стъклопис на западната стена, изобразяващ раждането, младостта и деянията на Иисус.

Мартин гледаше, неспособен да извърне очи, вкочанен от ужасяващата гледка.

Възцари се тишина. Пълна. Всички гледаха как се спуска това най-ужасно оръжие, измисляно някога, и все пак всичко бе толкова странно, толкова неочаквано.

Като учен, Мартин се опита да наблюдава невъзмутимо, доколкото можеше. Светлината се движеше като гъста течност. Хората бяха успели да забавят светлината, да я спрат, да я отразят, но никога не бяха създавали нещо подобно.

Когато тя започна да навлиза вътре, из църквата се понесе едва доловима въздишка и гласът на малко момиченце изрече:

— Виж колко е красиво, мамо, красотата е върху Иисус!

Стъклописът с брадатата фигура на кръста, голите скали и молещата се дева в синьо заблестяха с нов живот, докато светлината се плъзгаше по тях, после спря за миг, сякаш се вглеждаше в насъбралите се хора, оценяваше ги, сканираше ги, опитваше ги… и се спусна надолу, блестейки над обърнатите им нагоре лица.

— Тате, това извънземно ли е? — попита Тревър.

— Това е Луцифер — прошепна Уини. — Мълчи, или ще дойде за нас.

Някои от децата започнаха да плачат и паниката бързо се разпространи. Родителите им ги взеха на ръце.

Мартин веднага забеляза, че нещото се движи като живо — и сякаш не смяташе, че е нужно да е предпазливо, поне не личеше от начина, по който дойде, втичайки се през прозорците, изпълвайки църквата с режещия си блясък. Малко приличаше на разгъването на мембрана, помисли си той. После се стрелна напред толкова бързо, че последваха викове на агония. Ужасът беше неописуем.

Старецът Майкълс се свлече на пода с тежко тупване. Страните му посивяха и Мартин реши, че най-вероятно е умрял. Понесе се воня на урина и фекалии. Децата се отскубнаха от родителите си и се затичаха към вратите, като в ужаса си си въобразяваха, че могат да избягат. Мами Ленърд се спусна след Кевин, но момчето стигна страничната врата и я отвори.

Блясъкът буквално влетя вътре. Момчето извика и скочи назад, но светлината се плъзна около него. Мартин видя само примигване, след което детето застина в центъра му със зинала уста. Майка му се втурна към другата страна на църквата и закрещя оттам, обезумяла от мъка.

Редж се провикна:

— Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ. Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми — по-високо от вашите мисли.

Светлината се придвижи и разгърна, прекоси олтара и се вля надолу под купола. Хората се покатериха по пейките, за да не попаднат стъпалата им в нея, но Мартин знаеше, че е безполезно, всеки миг щеше да настъпи зловещото разцъфтяване, а после… не можеше да си представи какво ще се случи. Просто не можеше.

Нямаше и следа от някакъв биологичен материал. Определено беше плазма. Но имаше стабилността на високоорганизирана мембрана. Опита се да се сети за някакъв барелеф, стенопис, скулптура някъде по света, която да прилича на това тук, но не можа.

Това бе ново, беше сигурен, несрещано от хората преди.

— Молете се сега — призова ги Редж, — молете се, хванете децата и дръжте пушките готови.

Мартин обгърна с ръка Тревър и Линди, вдигна Уини и напипа пистолета в джоба си. Беше го заредил с кухи патрони. Изстрел в главата щеше да убие едно дете светкавично, но Мартин не знаеше дали би могъл да го стори. Отечествената сигурност навярно беше права, че събраните хора са неуязвими, и с малко късмет щяха да оцелеят.

— Застреляйте го — извика нечий глас. — За Бога, застреляйте го.

— Не го правете! — възпротиви се Боби — Това само го разпространява, всички го знаем. Това…

Внезапно бяха заобиколени от най-странното нещо, което бяха виждали, потръпваща маса от цветове, която нараняваше и същевременно галеше кожата… и оставяше чувството, че някой те наблюдава, не със злоба, но с преценяващ поглед, който изглеждаше почти… професионален.

Мартин си помисли: „Ние сме унищожен, унищожен вид. Така ще изчезнем, убити по начин, който не разбираме, от нещо, което е отвъд познанието ни.“ После друга мисъл прониза съзнанието му: „Но така умира добитъкът всеки ден, или поне доскоро беше така.“

Изведнъж зърна някакъв мъж да се плъзга към него. Беше изправен, прихлупил шапка над очите си и имаше лице на змия. Мартин разтърси глава. Всички бяха чували за този феномен, разумът се опитваше да вкара невъзможното в някаква разбираема форма и по този начин да се противопостави.

Сега Тревър затвори очи.

— Тате, виждам нещо като змия.

Отвори ги.

— В ума ми. Наблюдава ме в ума ми.

Гласовете на децата се извисиха:

— Има кобра, мамо, дракон, тате, питон…

И той разбра откъде идваха древните разкази за змията. Така умът на човек даваше форма на безтелесното зло.

Чу се глух звук, като някое от онези тупвания, които понякога човек чува в гората и които никога не намират обяснение. Но нещо се беше променило. Редж се беше променил. На амвона мъжът с библия в ръка, облечен в износен сив костюм без вратовръзка, бе пременен в най-изтънчената и прекрасна цветна дреха. Не, не беше дреха. Цветовете идваха от тънки, изящно детайлни спомени, всеки пълен с живот и емоция, плуващи около него като живи скъпоценни камъни. Редж отметна глава назад и изрева като побесняла горила.

Откъс от Библията изплува в съзнанието на Мартин, този за шарената дреха на Йосиф. Сега разбра посланието: дрехата на Йосиф беше неговата душа. Значи древните автори на Библията знаеха как изглежда душата.

Всички гледаха как душата на Редж бива изсмуквана от тялото му, както маймуна би изсмукала вътрешността на портокал.

Никой не смееше да гъкне, но всеки се надяваше, че това ще е достатъчно, че след Редж нещото ще си тръгне.

Редж започна да се деформира физически, лицето му се издължи, очните му орбити се разтеглиха в странни вертикални овали, устните му се разтвориха, устата му зейна — и в този миг навсякъде из залата започнаха се да повтаря същото, лицата на хората се загърчиха, цветовете се проточиха като гной от телата им. Напикаваха се и виеха, гърчеха се, свличаха се надолу, дращейки гърлата си.

— Мамо — извика Уини в лицето на Линди. — Какво е това, какво е това?

Пращенето се превърна в стържене, дълбоко засмукване. Насъбралото се множество се превърна в мъгла от светлина и гърчещи се хора. Някои дращеха и виеха, други държаха пушки в треперещите си ръце и се опитваха да убият онези, които бяха разрушавани — сякаш имаше значение, сякаш щеше да помогне.

Хората прескачаха ближните си и притичваха към блокираните от светлината врати, докосваха се до топлината на призрачната ѝ плът.

Сетне дойде мракът, после тишината, разбита от един-единствен пронизителен вопъл.

Полилеите светнаха и възвестиха усещането за отминала буря.

Проповедникът стоеше изправен на амвона. Някой от средния ред попита плахо:

— Редж? Редж, добре ли си?

Библията падна от ръката на Редж и трясъкът отекна като изстрел. На пейките хората разтърсваха тези до тях, викаха в безизразните им лица, бутаха ги.

— Анджи, скъпа, Анджи, добре ли си? Тя е добре, то не ѝ направи…

Мартин видя как Анджи Брайт, жената на Карл Брайт, на тридесет години, го гледа с учудената невинност на новородена.

Други започнаха да вият, да се смеят, да се отдръпват към стените. В това време проповедникът се засмя тихо. Лицето му все още си беше неговото, но празно, със стъклени очи.

Боби мина по пътечката и се качи на амвона.

— Добре, законът е на наша страна, трябва да изпълним дълга си, хора.

— Моето бебче е добре. Люси, ти си добре. Тя е добре. — Беки Линднър разтърсваше дванайсетгодишната си дъщеря. — Люси! Люси, не се преструвай!

Момичето, досега неподвижно, като изпаднало в кататония, скочи към майка си и я захапа, както обреченото животно прави в отчаянието си. Беки изпищя, стовари се върху семейство Бейкър и младият Тимъти Бейкър я подхвана.

После извика Карл Брайт, защото осъзна, че синът му Робърт също е сред скиталците. Сърцето на Мартин беше поразено от всичко, което виждаше, но за това семейство го заболя още повече. Брайт живееха в удобна къща сред хълмовете. Всъщност само на няколко километра от тяхната. Той беше автор на техническа литература, а тя имаше онлайн занаятчийски бизнес.

Без никакво предизвестие госпожа Хагърти скочи върху гърба на Линди, като лъвица, нападаща гну. Линди залитна към Мартин и тримата паднаха на пода. Госпожа Хагърти скубеше косата на Линди, докато съпругът ѝ не я издърпа и заведе на пътеката.

— Деца, не гледайте — извика Мартин, когато младият Хагърти стреля в майка си.

Линди, Уини и Тревър се обърнаха и тръгнаха към задната част на църквата. Озадачен, Мартин извика след тях:

— Линди? Хей.

Още един изстрел от задната част на храма и едно от момчетата Дезмънд се надвеси над тялото на баща си с пълни със сълзи очи.

— Мамо, направих го — изхлипа то, а майка му го притисна към себе си и го скри в прегръдката си.

Фил Книпа, чиято жена отиваше към задната част на църквата с всички останали, които бяха променени, се обърна към Мартин:

— Какво става?

Мартин изтича към семейството си.

— Чакайте, това не може…

Неговата Линди беше стигнала до вратата и застана при другите.

— Линди? О, не!

Боби се приближи към него.

— Стига, хайде, човече.

— Но те не… Нищо не им се случи! — Засмя се истерично. — Тя е в шок. Ей, Линди! — Коленичи до децата си. — Виж, добре са[, Боби, просто следват майка си. Уини! Тревър! Престанете! Спрете!

— В оня ден Господ ще порази със Своя тежък, голям и як меч левиатана — право бягащия змей, и левиатана — лъкатушния змей, и ще убие морското чудовище — заговори Фил.

Новите скиталци се струпаха на изхода, притискайки се към вратите, блъскайки се в тях. Линди, Тревър и Уини също го правеха. После Боби сложи ръка върху рамото на Мартин и той се обърна и видя оръжието, което старият му приятел му подаваше. Мъката разкъса сърцето му и го накара да отметне глава назад и да заплаче, а в онова притихнало кътче, което се спотайва във всеки от нас, което вижда и знае всичко, един глас му каза: „Това се случи. Това е, с което трябва да живееш отсега.“

Любовници, съпруги, съпрузи и деца, всички обикаляха наоколо, опитваха се да говорят със скиталците и църквата се изпълваше с риданията им.

Боби отвори вратите, те излязоха на улицата… и се присъединиха към потока от други скиталци. Бяха толкова много, и всички вървяха в нощта. Мартин прецени, че не е половината град, а по-скоро три четвърти.

Те се затътриха мълчаливо към брода и черните пътища, които водеха към Смоуки Хилс. Всъщност това не бяха никакви хълмове, а само възвишения, по-диви, отколкото изглеждаха отдалече.

Няколко души се затичаха след тях, двама съпрузи, една съпруга, роднини, обещали си да се погрижат един за друг — „Ако се случи с мен, не позволявай да продължа така“, обещания, изковани с кръв и любов.

Мартин също тичаше, докосваше любимата си, викаше я, обръщаше се към децата си.

— Деца, елате тук, аз съм баща ви, заповядвам ви!

И към жена си:

— О, Линди, събуди се, любов моя.

Но те не се събудиха. Никой от тях. Една ръка го обхвана през раменете, ръката на някой, когото смътно разпознаваше, който сега му изглеждаше като спасител, и той се облегна на рамото му и заплака. По улиците малките групи оцелели също плачеха, а скиталците продължиха по улицата, изчезвайки в мрака.

Мартин се затича след тях, после спря, падна на колене и изрева: „Линди!“ Тя продължи да крачи, без дори да погледне назад, отнасяйки в нощта децата и любовта му, и всичко, което имаше значение за него.

Потресеният град посрещна малките часове с плач из църквите, подреждайки телата на загиналите по ливадите. Повечето от обездушените обаче не бяха загинали, защото хората не намираха сили в себе си да отнемат живота на близките и любимите си, независимо от състоянието им. Затова те си отидоха, погълнати от нощта. Когато се зазореше, щяха да ги потърсят, да носят вода и храна на празните обвивки на своите любими, и докато се опитват да ги нахранят, да поговорят с тях. И скиталците щяха да се усмихват или да побягнат като уплашени животни, но следовниците щяха да останат с тях, молейки ги, настоявайки, опитвайки всичко по силите си, за да ги върнат обратно. Невероятна болка е да кажеш сбогом на мъртвите, докато те са все още живи, и много, много хора не можеха да го сторят.

Мартин се изправи на крака. Нямаше да ги следва. Закле се. Щеше да се бори. По някакъв начин щеше да спаси любимата си и децата си, щеше да отиде сред мрака и каквото и да му струваше, дори да се наложеше да жертва живота си или собствената си душа, щеше да спаси семейството си.

Преди зазоряване падна роса и утрото беше като посипано с перли — върху есенните листа на дърветата, върху пожълтялата трева, върху спретнатите къщи и върху скиталците далеч отвъд ръждивите поля. Росата блестеше по бледата им кожа, перла до перла.

4. 2 декември Отровителят

Уайли скочи от компютъра, отвори чекмеджето на бюрото, сграбчи бутилката, която държеше там, и отпи голяма глътка.

— Господи, глупаци такива, не можете ли да съобразите, че това е скапан номер?

Но те не бяха разбрали, дори Мартин и Линди. Те също бяха влезли в църквата, стояха като тъпи патки пред заколение — и… О, Боже, бедното семейство Уинтърс, горкият Хароу. Всички тези добри и честни хора.

Скиталци. Съдба, по-лоша от смърт. Но защо им причиняваха това и къде отиваха? Той реши, че Мартин е прав за едно — със сигурност отиваха на определено място. Сборни пунктове, макар че… само се догаждаше за това. Може би отиваха в газови камери или нещо подобно, дано подобна съдба не застигнеше Линди и Уини. Беше луд по тях, това сладко, умно момиченце, и майка му, толкова пълна с живот и очарование.

— Това не е истина — каза той. — Не може да е истина.

Може би не записваше събитията в друга паралелна вселена, а ги създаваше. Може би беше инструмент на влечугите, може би това беше причината да дойдат при него преди пет години. Бяха му направили нещо. Бяха го подготвили. Но как?

Знаеше, че незабележимите движения между паралелните вселени са свързани с вярата или липсата ѝ. Като продължаваше да отрича, че НЛО е нещо реално, нашата версия на НАСА ни беше спасила — поне засега. Но не и него. Може би не и него.

Всъщност колкото повече наближаваше 21 декември, толкова по-лесно ставаше преминаването през порталите. А през самия ден целият ад щеше да се изсипе в другата човешка вселена. За това ставаше въпрос. Подготовка за инвазия… може би тук също, независимо какво отричаше или не отричаше нашата версия на НАСА.

Той прехвърли страниците, които беше написал. Знаеше и повече, и по-малко от записаното в лаптопа. Например знаеше какво се случва в Далечния изток в света на Мартин, което беше катастрофа, толкова всеобхватна, че човек просто не можеше да си я представи. Знаеше, но не можеше да намери подробности. Не можеше да види много. Но го усещаше — ужаса, изпитван от милиарди.

Какво би станало, ако всички станеха скиталци?

Той пое дълбоко дъх и бавно издиша. Проклета да е Брук с правилата си. Една пура щеше да му дойде много добре сега.

Може би Мартин беше прав и те събираха роби. Нима шест милиарда роби нямаше да струват нищо в паралелната земя на влечугите? Но ако душите им бяха извличани, какво тогава се случваше с тях? Мартин смяташе, че те просто се разпадат, но Уайли не беше толкова сигурен. Нямаше представа какво да мисли. Никога не беше вярвал в душата, в Бог или в други подобни неща. Също като Мартин и той имаше рационалистични виждания и фундаментално неуважение към недоказаните твърдения.

Тези чудовищни създания искаха телата, в това беше сигурен.

Освен ако… колко паралелни вселени можеше да съществуват? Ако представата за много светове на Хю Евърет беше вярна, то това нападение можеше да идва от всяка от безбройните паралелни вселени.

Но Уайли не вярваше да е така. Смяташе, че формите на влечугите, които хората в църквите бяха зърнали, са поредното доказателство. Беше прав за съществата и за техния свят. Усещаше нуждата им, виждаше блестящите им неумолими очи със същата яснота както преди пет години, когато се бяха опитали да… какво се бяха опитали да направят? Бяха ли успели да го хванат по някакъв начин?

Не, имаше нещо сбъркано в този спомен. Беше написал цяла книга за преживяването си, но непрекъснато му се струваше, че нещо не пасва. Защото това, което се беше случило с него през онази нощ, беше ужасно, но… нещо просто липсваше.

Може би имаше нещо общо с факта, че ставаше дума за съществуването на три някак свързани земи. Триада.

Бъкминстър Фулър беше нарекъл триъгълника градивна единица на вселената заради очевидната му структурна здравина. Имаше логика и в съзнателния живот представите за троица да създават структурен смисъл. Триадата имаше положителна, отрицателна и балансираща страна. Ако земята с двете луни беше положителната страна, отрицателната беше тази на влечугите с ужасяващия им глад.

О, Господи, но той не беше балансиращ фактор. Всъщност трябваше да си признае, че е посредствен писател, чиято мисъл постоянно се върти около извънземните, и не би могъл да доведе нищо до равновесие.

С други думи, не можеше да изпълни работата на… какво? Засега не правеше кой знае какво, освен да пише история, която неговият свят щеше да посрещне като художествена измислица. Не помагаше никому.

Затвори очи. Ако имаше бог някъде там, сега беше времето да освободи своя слуга Уайли Дейл от това писателско проклятие.

Но дори когато се опита да изтласка от себе си другия човешки свят, умът му продължи да долавя страданието му. Знаеше, че тази къща сега е студена и тъмна, а не приятно затоплена и уютна, с щастливо семейство в нея.

Когато зората дойде, птиците подеха сладките си трели, същността на спокойствието в провинцията. Но там хората, останали сами, плачеха и се бореха с безмерната си скръб. Уайли също плачеше — но тихо. Брук и децата не трябваше да чуват.

После Брук се появи. Беше влязла безшумно, стоеше на вратата на кабинета му като ангел, спуснал се от висините. Той обърна към нея скърцащия си стол, стана и падна на колене. Прегърна я през кръста и зарови лицето си в нея, вдъхваше аромата ѝ.

Ръцете ѝ обхванаха главата му и той се сгуши в тях.

— Трябва да си лягаш, любов моя — подкани го тя.

— Колко е часът?

— Птиците пропяха.

Беше стоял тук почти двадесет и четири часа.

— О, Боже!

— Уайли?

Той се вгледа в нощницата ѝ, толкова бледа в слабата светлина, че му напомняше за призрак или стар спомен.

— Ние сме пътешественици из голямото море — промърмори той, — ти и аз, скъпа, ти и аз.

Ръката ѝ се плъзна в неговата, беше топла и пропита с аромата на спомени, и той я целуна.

Изправи се и я взе в обятията си, а тя се гушна в него. Той затвори очи и се стопи в уюта на близостта ѝ.

— Плачеше — каза тя.

— Мм… Моята история.

— Наистина ти въздейства.

Той кимна.

— Въображението ти трябва да е средство, а не оръжие, особено такова, насочено срещу теб. Уайли, това не е истина, проумей го този път. Недей да се объркваш.

Той кимна още веднъж. Ръцете ѝ се плъзнаха по хълбоците му, после показалецът ѝ натисна панталоните му, но игриво и бързо. Той се възбуди. Тя беше неговият дом, Брук беше домът на душата му.

Тя беше там в онази нощ преди пет години. Бяха двамата. И беше — дали? — не както изглеждаше.

— Нека ти покажа малко реалност — прошепна тя в ухото му. — Да направим една обиколка на зазоряване.

Така казваха, когато правеха любов през малките часове, което им се случваше често. Тогава сънят на децата е най-дълбок и за родителите има най-голям шанс да не бъдат прекъснати, а за Уайли това беше времето, когато тялото му го викаше към океана на жена му.

Но докато вървяха ръка за ръка към спалнята, той чу да се отваря и затваря врата, а после нисък и изпълнен с мъка глас на невидим човек.

— Чу ли това?

— Птицата? Току-що запя.

— Не птицата.

Тя насочи дланите му към познатата розова панделка отзад на врата ѝ, той я отвърза и нощницата се плъзна надолу. Неповторимите ѝ извивки проблеснаха под изгряващата светлина, зърната на гърдите ѝ порозовяха и се втвърдиха. Тя беше най-прекрасното нещо, което беше познавал, красота, която, когато се предадеше на големите му длани, изглеждаше пропита със скрита сила, свързана със съвършенството, ала и крехка, сякаш би се разпръснала като сянка под допира му.

Докато той разкопчаваше колана си, тя повтори тихо познатата фраза:

— Никога не остарявай — откъс от онзи стар химн, който беше темата в музиката на живота ѝ. И те нямаше да го сторят, не и при любовта, която изпълваше и двамата. И която бяха изпитвали Мартин и Линди и съвсем наскоро беше разрушена, заедно с децата, родени от плътта ѝ.

Лежаха пред отворения прозорец, нежният сутрешен бриз галеше телата им. Любиха се, докато птиците напяваха своите трели, а първите лъчи на слънцето се разляха по пода.

Когато трябваше да е напълно погълнат от нея, когато тялото му беше наситено с удоволствие, очите му изпиваха лицето ѝ, а мощните му бедра се движеха напред-назад и я караха да стене тихо, тогава, в най-съкровения момент, той чу друг глас да вика и осъзна, че е и не е неговият, разбит, празен глас, който идваше отдолу, от вселена, намираща толкова се близо и толкова далече.

Продължи, но после чу как задната врата се затръшва и гласът закрещя, но слабо и отдалеч… и все пак толкова покъртително, че разби всичко и го накара да се отдръпне от нея.

Уайли се преобърна по гръб и си пое дълбоко дъх.

— Скъпи — простена тя и се приближи към него. Но той скочи от леглото и извика:

— Той е.

— Кой?

Гласът продължаваше да крещи из двора. Уайли се затича надолу по стълбите.

— Мартин — извика, — Мартин!

Прекоси дневната и излезе през задната врата, стъпвайки на покритата с роса трева.

— Уайли, за Бога!

После ги чу, шума от стъпките им, скиталците идваха от Хароу. Стоеше в неясната светлина на зазоряването, а те се приближаваха. Видя как клоните се огъват, а после чу и мърморенето на гласовете, последвани от крясъците на Мартин.

Мърморенето се приближи, стана по-ясно.

— Чуваш ли го, Брук?

— Какво?

Сега бяха пред него, мърмореха, дишаха, краката им се тътрузеха.

— Брук, погледни тревата!

— Скъпи, о, за Бога!

Стъпките дойдоха по-близо.

Той се протегна и докосна мястото във въздуха, където трябваше да се намира някой от тях. Усети рамо, част от ръка.

А после го видя. Под ръката му се бе появил плетен пуловер и мускулеста предмишница.

— Господи, погледни, погледни!

Пресегна се и докосна лицето — видя оцъклени, празни очи, отпуснати устни — мъжки, — но мъжът продължи напред, изобщо не го беше забелязал.

— Уини! — извика той. — Линди! Тревър!

После чу Мартин, наблизо, шепнеше:

— … скъпа, моля те, моля те, събуди се, скъпа.

Уайли се пресегна — и под ръката му се разкри кафяво сако, после лице — Мартин, съвсем жив и напълно там.

— Мартин! Мартин, не можеш да им помогнеш, всички бяхте измамени, трябва да се скриеш, необходимо е да се скриеш! О, Господи, някой в правителството работи за тях, Мартин, не можеш ли да разбереш, те искат това да се случи!

Но Мартин беше изчезнал. Навсякъде около Уайли скиталците продължаваха да вървят, а той се пресягаше, за да ги докосне. Докосна госпожа Суит от аптеката и стария пастор Реджиналд Тод, после и доктор Уилърсън, превърнат в бездушно тяло.

— О, Иисусе, Иисусе…

Внезапно Брук се оказа до него и го зашлеви толкова силно, че пред очите му проблеснаха звезди.

Сграбчи ръката ѝ и извика:

— Какво ти става, по дяволите?

— На мен? Ти стоиш гол в задния двор, за Бога, и виж, имаш си публика…

Бледото лице на Ник изплува в прозореца на спалнята му. Изражението му беше сурово, като на съдия при произнасяне на присъда. Уайли взе дрехата, която Брук му бе донесла, и се загърна. Влезе, загърбвайки тътрузещите се нозе на скиталците и виковете на Мартин, и молещите, призоваващи гласове на хората, които следваха любимите си. Последното нещо, което чу, беше гласът на малко дете — умоляваше майка си и баща си да спрат, говореше със задавения тон на дете, което се опитва да бъде смело.

— Влез тук, Уайли, плашиш ме!

Брук го побутна и той влезе с нея в къщата, като помаха на сина си. Брук го прегърна.

— Уайли, какво има, какво ти става?

— Историята ме измъчва. Дави ме.

— Уайли, предупредих те.

— Не мога да го спра.

— Искам да се видиш с доктор Кръчфийлд. Искам да го посетиш още днес.

— Той е скиталец.

— Какво?

— Не, разбира се, че не, скиталец е доктор Уилърсън в света с двете луни. Съжалявам. Ще му се обадя.

— Какъв, по дяволите, е този свят с две луни.

— Много красиво място, скъпа моя, ала е насилвано от същества без милост. — Той я прегърна през раменете. — И те идват. Идват тук.

Тя се отдръпна. Пребледня.

— В сърцето си — каза той — ти също го знаеш.

— Не, не знам.

Тогава Ник се спусна по стълбите. Погледна ги и каза:

— Сънувах ужасни неща, после се събудих и стана по-лошо.

— За какво беше сънят ти, сине?

— Сънувах, че напускаме дома си, тате. Ти се опита, но не можа да дойдеш там, където отивахме, а после се събудих и ти беше в двора и… какво не е наред?

Брук хвърли на Уайли строг поглед, а такъв поглед от нежната му Брук казваше много. Тя мислеше, че той е наранил малкото ѝ момченце.

После слезе и Келси, облечена в розовата си нощничка, с подскачащи къдрици. Изглеждаше толкова сладка, като най-прекрасната снимка на малко момиченце, и той я взе на ръце.

— Присъни ми се лош сън — съобщи тя, — сънувах, че на мен и мама са ни сложили каишки и трябваше да вървим безкрайно, бях толкова уморена, но не можех да спра, а тогава ти се появи до нас и се молеше, а той имаше бутилка вода „Айерс“. Не мислех, че имаме бутилирана вода. Мислех, че е твърде скъпа.

— Виждаш ли — каза Брук, — това доказва, че всичко е било сън, защото има „Евиан“ и „Перие“, и „Озарк“, и много други видове вода, но не и „Айерс“.

— Няма ли? — учуди се Келси.

— Не и в тази вселена — добави Уайли и я целуна по нослето. Прикри ужасния страх, който се прокрадваше в душата му. В другата вселена имаха вода „Айерс“. Беше видял бутилките сред провизиите в църквата.

Но откъде Келси бе узнала за това? Как наистина, освен ако стената между паралелните вселени не се рушеше и адът не приближаваше към тях.

Всички отидоха в къщата, а той включи радиото и помоли Брук да направи закуска. Мислеше само за едно — как Келси беше узнала? Какво ли щеше да се случи?

— Вторачил си се — скастри го Брук.

Той поклати глава.

— Не ми се сърдѝ.

— Няма.

— Дори не е нещо необичайно във физиката. Паралелните вселени съществуват.

— Сигурна съм. Освен това съм сигурна, че те не карат хората, говоря по принцип, да изскачат голи в задния си двор. Часът ти при Кръчфийлд е в осем и трийсет, така че най-добре тръгвай.

— Осем и трийсет? Шегуваш се.

Тя се вгледа в него и пламъкът в очите ѝ му даде увереност. Искаше да се чувства като някой, който може да се контролира, защото всъщност изобщо не можеше.

Дояде си закуската и отиде да се облече. Може би щеше да е за добро, може би просто губеше досег с реалността — а това беше доста по-добрият вариант от онова, от което се страхуваше.

Успя да стигне в града точно навреме.

Докато минаваше край познатите улици, очакваше да види малки групички страдащи хора, но пред очите му беше само канзаската общност с нейния бавен просперитет, тихата суетня по улиците, дори скорошната добавка — „Старбъкс“. Никой не изглеждаше странно, никой нямаше празен поглед.

Той мина покрай методистката църква на Трета улица. Беше затворена, но изглеждаше съвсем нормално. Силвестър беше на алеята и прекопаваше цветята. Уайли намали скоростта и му махна.

— Здрасти, Сил.

Силвестър му махна в отговор. Нямаше нищо необичайно.

Разбира се, че не, глупако. В тази вселена нещата вървяха добре. Засега.

Когато пристигна в кабинета на Кръчфийлд, който беше малко над пазара за месо „Данфорд“ в центъра на града, беше девет без двадесет.

— Съжалявам, че закъснях, Марла.

— Брук каза, че си започнал да превърташ.

— Вярно е.

— Тогава ще ти напомня, че си имам Мейс.

Той флиртуваше с момичето с порцеланова кожа и ясни сини очи. Само за забавление, разбира се. Никога не би изневерил на Брук. Но с тази черна коса и млечна кожа Марла наистина будеше подобни желания.

Кръчфийлд също изглеждаше както обикновено. Бяла коса, очила с тънки рамки и усещане за терапевтична непроницаемост, витаещо около него.

— Значи си тичал гол из задния двор. Какво ще кажеш да започнем оттук?

— Виж, има… о, за Бога. Случва се нещо, което не мога да проумея.

— Мисля, че Брук също има този проблем.

— Преследва ме чувството, че се случва нещо изключително, нещо свързано с книгата, която пиша. Не е хубаво, дори направо е ужасно, но не мога да спра да пиша за него, дори и да поискам. Аз съм нещо като адска машина.

— Ти си машина?

— Не мога да контролирам собственото си тяло. Седя там и пиша. Автоматично. Зарязвам си бирата и тракам на компютъра. Но книгата не е моя. Мога да пиша, без да мисля. Мога да чета, да гледам телевизия, да затворя очи, няма значение. Пръстите ми просто пишат сами.

— Ако твоята работа не е твоя, на кого е тогава?

— Това е много добър въпрос. Отговорът е, че нямам представа.

— Но ти не си свързан с писането?

— Е, разбира се, че съм. Донякъде. В смисъл, че мога да видя света им, да чуя гласовете им. По дяволите! Глупак. Глупак!

— Аз ли съм глупак?

— Аз съм глупак, на психиатър не се казва, че чуваш гласове.

— Гласовете ли не искат да ми разкажеш за тях?

— О, мамка му. По дяволите, гласовете изобщо не ги е грижа.

— И какво казват?

— Плачат. Страдат. Някои от тези хора бяха на двора и когато ги докоснах, успях да ги видя — да видя ръцете, лицата. Това само налудничаво ли звучи, или изумително налудничаво?

— Звучи, сякаш мога да си купя новия лексус, който съм си заплюл.

— Знаеш ли какво е паралелна вселена?

— Нещо, което съществува дълбоко в суперускорителя на частици на ЦЕРН за една милиардна от секундата?

— Не ти плащам, за да се заяждаш с мен, Хенри. Изваждаме три минути от парите, които ти дължа, за тази малка забележка.

— Опасяваш се, че ти се подигравам, но няма такова нещо.

— Ами?

— Опитвам се да намеря смисъл в това, което ми говориш.

— Ще те притесни ли, ако ти кажа, че в паралелната вселена доктор, много напомнящ на теб, на име Франк Уилърсън, в момента се движи на северозапад заедно с повечето хора от общността, и е без душа?

— Вероятно по принцип всички бихме се чувствали по-добре без цялата тази митология за душата. Нека обаче се занимаем с това, което знаем, че сме, и да го направим тук, в тази стая. Ти тук ли си, или си проекция от паралелна вселена, Уайли?

— Виж, имах близка среща със същества от трета паралелна вселена преди няколко години и заради случилото се… правя това, което правя.

— И то е?

— Бих казал, че нямам никаква идея, но започвам да се досещам. Аз съм балансиращият фактор между положителната и отрицателната земя.

— А, разбира се, това е напълно смислено. В такъв случай ти Бог ли си, или просто Иисус?

— Аз съм Наполеон, копеле.

— Не успя да ме заинтригуваш, Уайли. Всеки психиатър достига до точка в кариерата си, когато трябва да тегли чертата. Без повече Наполеоновци. Преминах този етап преди време.

— Побъркан ли съм?

— Разбира се, че си побъркан.

— Какво мога да направя по въпроса?

— Идвай често. Плащай си таксата.

— Ти си циничен човек.

— Да, такъв съм.

— Виж, ще се извиня на жена си, че излязох на двора гол. Ако достигнем до компромис.

— Това компромис ли е?

— Когато си отегчен, обръщаш твърденията на пациентите във въпроси. Сега го правиш.

Хенри вдигна ръка, дръпна ръкава си и си погледна часовника.

— Радвам се, че се налага да ти го кажа, Уайли, времето ти свърши. Можеш да си уредиш нов час при Марла.

— Може ли да я изчукам същевременно?

— Ако искаш да продължиш лечението си при мен, не.

— Не ме харесваш особено, нали?

— Искаш ли да те харесвам?

Уайли напусна кабинета, без да си запише друг час. Какъв беше смисълът? Добрият доктор не вярваше и на думичка от казаното. По дяволите, той самият не вярваше и на една дума от това, което беше казал.

Докато караше джипа, взе решение. Щеше да го смени. Просто щеше да се върне и да смени текста. Защото, ако го подменеше, може би щеше да промени и станалото. Нямаше да има вече разбито семейство Уинтърс, край на опустошения свят.

Подкара по-бързо, мислеше единствено за своя компютър, за неотложната необходимост да се върне към писането — то се завръщаше и бързо нарастваше в някакъв потоп от думи, който искаше да се отприщи. После ярки светлини заляха задното стъкло на колата.

По дяволите, нямаше нужда от още един акт, щеше да се наложи да се яви повторно на шофьорски изпит, а това щеше да отнеме време и да го изнерви много.

— Хей, Мат, съжалявам. Май че карах малко бързичко.

— Уайли, караше със сто и седемдесет.

— О, това не е добре.

— Знаеш, че обикновено не спирам хора от града. Но…

— Как е Бека?

— О, я стига.

— А да ти взема кутия „Партагас“? Или просто да ти дам петстотин долара да си купиш? В брой, сега?

— Ще взема парите и пурите, но все пак трябва да ти съставя акт.

— О, мамка му, Мат.

— Защо караш толкова бързо? Честно?

— Какво да ти кажа? Луд съм.

Мат написа акта и го подаде на Уайли да се подпише.

— Ще ти вземат четири точки заради нарушението, това е град все пак… Сто и седемдесет е прекалено, Уайли. Съжалявам.

Четирите точки в добавка към осемте, които вече имаше, вещаеха не само повторно явяване на изпит, но и изслушване в съда.

— Ще се обадя на Джордж Пиколо и ще го уведомя, че ме тормозиш.

— Направи го и ще те спукам от бой.

Да, Мат беше по-едър, но пък Уайли се ядосваше повече, както винаги.

— Дай ми проклетия талон и, за Бога, не казвай на Брук, иначе ще загазя много сериозно.

— Е, може да не ти се отрази чак толкова зле.

— Хайде да направим така, ще се прибера с шейсет километра в час, а после ще отида до пещерата за пура. Ще ти се обадя по мобилния да дойдеш да споделиш удоволствието.

— Пушиш ли ми пурите, ще загазиш. Запомни го, защото дежурството ми свършва след час и ще дойда да проверя.

Уайли скри акта добре и отново потегли. Щеше да намери начин да изпрати тайно тлъстия чек до шерифството в Куикън. Все някак.

След като се прибра в кабинета си, той извади бутилката „Удфорд Ризърв“, която криеше в долното чекмедже на бюрото си, и отпи.

В следващия миг, или поне така му се стори, нечии гласове го събудиха. Дали беше заспал? Какво беше станало? В първия миг реши, че е прекосил в другата вселена. Но после различи гласовете. Брук идваше от гаража заедно с децата. Беше ги докарала от училище.

Той погледна изумен часовника си. Беше четири и половина, а слънцето започваше да се спуска. Беше стоял тук през целия ден. Пишейки? Нямаше представа.

Вслуша се във веселите гласове на Брук и Келси, които си подхвърляха закачки, и в тежкото тътрузене на Ник по стълбите.

После дойде тишината и той се ослуша. Скоро отново се появиха гласове — шепнещи, крещящи, настояващи, долитащи от другата вселена.

Беше Мартин, говореше си сам и Уайли разбираше защо. Бедният човек беше останал сам в къщата и се опитваше да се насили да не следва семейството си. Измъчваше се ужасно.

Мартин викаше, Мартин беше по-отчаян от всяко друго човешко същество, което Уайли беше срещал.

5. 3 декември Бункерът

И изведнъж Уайли видя дървета. Трева. Знаеше, че е далеч от Хароу, Канзас.

Искаше да се върне към Мартин. Усещаше как съзнанието на нещастния човек се мъчи да открие решение, долавяше жаждата му да се предаде и да си пръсне мозъка, а също и агонията му, че не може да го направи, защото онези, които обичаше, бяха лишени от този избор.

Пое дълбоко дъх, затвори очи и видя, че е на поляна сред борова гора. В земята имаше отдушници, които тихо жужаха. Два елена изплуваха от сенките, като се ослушваха внимателно.

Уайли реши, че знае къде е. Мартин все пак беше последвал семейството си. Беше натъпкал колата си с храна и вода и бе тръгнал през горите и полята на любимия си Канзас. И бе стигнал дотук.

Но не, беше твърде тихо и твърде… е, думата, която изникна в ума му, беше „зловещо“. Витаеше усещането за зло. Елените бяха неспокойни, въртяха опашки и се оглеждаха тревожно.

Падаше нощ, западът беше плътно покрит с облаци… а сред облаците се забелязваха проблясъци. Уайли се опасяваше, че това е знак за появата на дисковете.

В следващия миг вече не беше на поляната, а в някакво сиво място, изпълнено с тихо шумолене. Имаше стени и дълъг коридор, осветен от крушки зад метални решетки.

Прокънтяха стъпки — някой се движеше бързо. Мъж в униформа зави зад ъгъла. Генерал Ал Норт крачеше по коридора на военния бункер. Уайли видя, че дрехите му са мръсни, лицето му бе плувнало в пот, а сивите му очи, преди изпълнени с решителност, сега бяха неспокойни като на плъх.

Значи беше оцелял след атаката. Уайли се бе чудил какво ли е станало с тези хора. Заплахата беше огромна, засягаше целия свят, а Вашингтон беше поел един от първите удари.

Ал влетя в кабинета на Том Самсън.

— Президентът знае ли за това? — извика той, като хвърли смачкани листове хартия върху бюрото на началника си.

— Как смееш?

— Казваш им да се събират? В групи? Луд ли си?

— Проклет да си.

— О, достатъчно, Том. Този път прекали. Изобщо не трябваше да те назначават на този пост и двамата сме наясно по въпроса. Но това е… Не е просто некомпетентност. Това е измяна и искам задоволително обяснение, или ще ви арестувам, генерале.

— Ти? Ти нямаш такива правомощия.

— Сега сме във война. Нямаме връзка с по-висшестоящите.

— Президентът на Съединените щати е на две врати оттук.

— Мен ме е грижа, а теб не, и трябва да ти кажа, че ако не ми изтъкнеш основателна причина, ще те застрелям собственоръчно. Колко души са получили писанията ти?

— Твърде малко, като се има предвид, че съм принуден да доставям листовките с цепелини, камиони и малки самолети „Чесна“.

— Нека те питам още нещо. Установихме връзка с форт Райли преди около три часа и оттам ни казаха, че няколко малки градчета северозападно от Топека са били ударени тежко миналата нощ. Имали са твоята листовка. Събрали са се в църквите. И осем от всеки десет души сега са скиталци. Благодаря ти, Том. Благодаря ти от тяхно име, от името на семействата им, от името на страната. И впрочем защо точно в Канзас? Защо изобщо си пратил листовки на тези хора? Да не би някак да си знаел предварително, че окръг Лаутнер ще бъде нападнат?

— Разбира се, че не.

— О, не, напротив, знаел си. Защото си го избрал специално. Преди два дни си пратил цепелин да мине над цялата тази област.

— Рутинно.

— Нима? Защо не избра Топека? Защо не Канзас Сити? Вместо това го изпращаш над един малък окръг. Така че те питам, Том, на чия страна си?

— Не ставай смешен.

— Нашето командване е в пълен безпорядък, Том. Навсякъде по света падаме сред пламъци. Базите ни са атакувани от дисковете отново и отново, хиляди дезертират — свършени сме.

— Имаме оръжие.

— Какво? Бомбардировачи „Стелт“? Ядрени ракети, като онази, която не успя да разруши лещата на Великденските острови? Да, това беше добър ход. Ние ги бомбардираме, а те ускоряват темпото. Така че не съм сигурен, че изобщо искам да чуя за това проклето оръжие.

Ал вдигна смачканата листовка.

— Искам да чуя за това, Том.

— О, за Бога. Някой казвал ли ти е какъв ужасен задник си?

— Моля те — настоя Ал.

— Твърдиш, че не съм изпълнил задълженията си — като говорим за Канзас, се сещам да напомня, че твоето място е в Левънуърт.

Трябваше ли Ал просто да извади пистолета и да стреля? Как би реагирал президентът на подобно действие?

— Том, трябваше да им кажеш да се крият, да се затворят на места, където не може да проникне никаква светлина. Да затрудниш атаката максимално. Изисква се да стоят на тъмно, вече знаем, че дисковете се оттеглят при изгрев-слънце.

— Рибите се събират, защото математически степента на оцеляване сред големите популации, нападани от хищници, е по-голяма, отколкото тази при изолирани индивиди. Същото важи и за добитъка. И при тези обстоятелства, приятелю, същият принцип важи и за нас.

— Да го кажем на президента.

— Листовките се разпространяват колкото се може по-бързо и това ще продължи. Знаеш ли защо бяхме загрижени за окръг Лаутнер?

— Не.

— Твоят приятел, археологът, е там. А онези искат той да загине, уверявам те.

— Те? Боря се с лещи, които изпускат дискове всяка нощ и сеят опустошение. Няма никакви „те“.

— Има някой зад тези лещи и дискове, не се съмнявай. А твоят приятел е в опасност, защото има ума и знанията за дълбоката древност, за да разгадае какво става и може би… само може би… да открие уязвимост. Те го знаят и искат да го премахнат.

— Хванали ли са го?

— Не знам. Мястото е в хаос. Нямаме връзка.

— Защо ли не съм изненадан?

— Все още ли искаш да ме разстреляш?

Ал замълча.

— Тогава започни да уважаваш заповедите ми. Отдай чест и ме наречи „сър“.

Ал поклати глава и се засмя.

— Направи го веднага, по дяволите!

Двамата мъже се гледаха гневно известно време. Ал не отдаде чест.

— Върша си работата, Ал. По най-добрия начин. При възможно най-тежките условия, пред които е изправяно командването.

Бавно, сякаш самата му ръка се противеше, Ал вдигна длан и отдаде чест.

— Да, сър — каза той.

— Добре. Имам среща с президента. Настоявам да присъстваш.

Това изненада Ал толкова много, че той почти се задави. Смяташе, че ще тръгне към Диего Гарсия, за да се освободят от горивните отпадъци. Сякаш все още имаше Диего Гарсия, камо ли база или гориво.

Да се видиш с президента, беше подарък. Обикновено не можеше да отиде, освен ако не бъде повикан, а Уейд не беше в настроение за скуош, макар че тук имаше добро игрище, беше го огледал, когато пристигна за първи път. В онзи миг всичко му се струваше вълнуващо и интересно, смяташе, че просто ще взривят онези лещи и ще се върнат триумфално у дома.

Когато тръгнаха по коридора, Том сложи ръка на рамото на Ал.

— Ние не сме приятели.

— Не.

— Но временно трябва да забравим разногласията си. Чака ни битка и сме в голяма беда. Ще чуеш доклад, който сигурно ще те разстрои. Но може да ти вдъхне и надежда. Искам вътре да спазваш напълно военната дисциплина и субординация. Президентът ще попита за твоето мнение. То трябва да потвърди моето.

— Да, сър.

Ал реши, че така трябва да бъде. Просто се молеше Том да е прав. Тази работа със събирането на хората все още не му звучеше убедително. Звучеше му като преднамерен саботаж.

Минаха през външния кабинет. В него нямаше красиви мебели, беше създаден единствено и само за работа. Ако президентът беше тук, значи катастрофата се е разгърнала. Помещението беше натъпкано с комуникационно оборудване. В коридора стояха агенти от тайните служби с автомати — млади мъже с уплашени очи, които наблюдаваха минаващите генерали. Семействата на повечето от тях живееха в Арлингтън и Бетезда, а тези общности бяха нападани цяла седмица и бягащите върволици от коли задръстваха междущатските магистрали.

Който и да провеждаше атаката, знаеше точно как да действа. Ако пречупиш вражеската организация, неутрализираш способността ѝ да се съпротивлява, преди дори да вдигне оръжие. Разбира се, тук долу нямаше никакво съмнение, че светлината е заплаха, но това определено беше специално място.

Имаше множество частни и корпоративни бункери, без да се броят правителствените съоръжения из цялата планета, но когато всички сателити бяха поразени, а повечето наземни релейни станции толкова претоварени от атмосферни смущения, че трябваше да се изключат, нямаше почти никаква комуникация, освен чрез куриер — а те можеха да се движат само през деня.

Генералите влязоха в кабинета на президента и Ал остана поразен от това, което видя. Президентът беше отслабнал най-малко с десет килограма. Очите му бяха тъмни, с мрачни сенки. Очи на животно в плен.

Изглеждаше зъл, също като куче, което се опитваш да заключиш в клетка, за да се отървеш от него.

Уейд вдигна глава и нещастното му изражение се замени от бледа усмивка. Приличаше на уморен търговец на коли, който опитва последната си лъжа.

— Съжалявам — каза той и посочи документите на бюрото си. — Подписвам смъртни присъди. Дезертьорите са хиляди.

— Нареждате екзекуции, сър?

— Направи ми услуга, Ал, наричай ме Джими. Да, момчета, екзекуции. Знам, че е пълна глупост. Идват от ЦРУ, не от министерството на отбраната. Няма Министерство на отбраната, разбира се. И Бо Уолдо го няма. Останаха само чиновниците. — Смачка една от заповедите. — Те май обичат да убиват.

— Работят в Мериленд — каза Том. — Над земята, така че няма продължи много дълго, предполагам. Господи, какво е това?

Президентът погледна нагоре, всички вдигнаха очи натам. Чу се звук откъм тавана, нисък звук, но достатъчно силен, за да прекъсне разговора.

— Обадете се на строителите за рекламация — подхвърли президентът със сарказъм и горчилка в гласа. — Опитайте се да пуснете водата в тоалетната ми и ви чака голяма изненада. — Въздъхна. — Ще ми се да знаех къде са жена ми и децата. Вие знаете ли къде са семействата ви?

— Вдовец съм, Джими… от доста време — отговори Ал. Сиси си беше отишла млада. Така и не се бе оженил повторно. Военновъздушните сили бяха съпругата, децата, любовницата, и много повече. А колкото до нуждите му, той се справяше като монасите.

— Местонахождението на жена ми е неизвестно — заяви Том.

Бяха работили дълго време, но Ал не знаеше, че Том е женен. Темата никога не беше споменавана. Като се замислеше, те дори не бяха играли голф или скуош заедно, нито пък бяха пили по чашка. Но пък Том може би не пиеше. Наркоманите не пиеха, нали?

Звукът се разнесе отново и този път беше в стената — спускаше се надолу.

Президентът се изправи.

— Това нормално ли е?

— Водопроводната система — отбеляза Том. — Искам да поговорим за онзи човек, Мартин Уинтърс. Целта ми е да открия хора със знания за древното минало. Имам списък: Греъм Хенкок, Уилям Хенри, Лорънс Гарднър, Джон Дженкинс — всички са водещи експерти, критикувани яростно и обвинявани, че се заблуждават. Искам всички да бъдат издирени.

Президентът отиде до стената и я опипа.

— Топла е — установи той. — Не е нормално.

— Повикайте охраната — предложи Ал.

Гневният поглед на Том му показа, че току-що е престъпил правомощията си. Недей да говориш, ако не те питат.

— Започнах да вярвам, че това, което се случва, е свързано с дълбоката древност — продължи Том.

— Това не са новини — излая президентът. — Кажи ми нещо, което ще ми свърши работа! И не ме моли за разрешение да правиш сбирки. Не ме е грижа с кого ще говориш, просто ни спаси, Том! За Бога, Отечествената сигурност — онова, което е останало от нея — съобщава, че губим половин милион души всяка нощ само в тази част на страната. Скиталците изобщо не скитат. Всички се отправят към три точки: Северна Невада, Централна Небраска и Северна Индиана. Защо? Сигурно и ти се питаш, Ал?

— Да, сър.

— Да, сър… ФБР е напълно унищожено, така че имаме само военно разузнаване. Затова ви питам: имате ли агенти, които работят?

— Имаме — отговори Ал.

— О, за Бога. Тогава ми донесете доклад — засмя се президентът. Видът на озлобено пребито куче се върна. — Или просто им кажете да се самовзривят. Искам да кажа, защо да чакат? Скитането е неприятно за стъпалата, казват.

Той измъкна красив четиридесет и пет калибров пистолет от чекмеджето. Постави го на бюрото.

— Можете ли да си представите какво ли е да си бременна жена сега? Навън? — Вдиша през зъби. Лицето му беше толкова зачервено, та Ал реши, че може би получава пристъп. — Господи, толкова е прекрасно. И колко странно, че не сме го знаели. Всичкото това крещене, всички тези машинации, парите, Боже мой, парите — и какво стана накрая? Стигнах до следния извод: всичко това не струва радостната изненада на едно дете, когато види как едно-едничко листо пада в чистия есен въздух. Детето пляска с ръце от радост, защото листото е червено, а преди е било зелено.

— Господин президент…

— Разбира се, че съм се побъркал, Том. За Бога, в тази ситуация лудостта е нормална. Мили, къде си, скъпа, дали вървиш по мрачните пътеки с всички останали? О, Мили. Четиридесет и четири години тя вървя до мен, приятели. Четиридесет и четири години. Пожертва всичко, всичко, което можеше да даде. Дори не смея да си помисля за Марк. Някъде в себе си крия надежда. Бедното ми момче.

Той вдигна пистолета.

— Господа, искате ли да се присъедините към мен в яденето на куршуми?

— Господин президент!

— Ал, знаеш ли какво? Ти си най-добрият човек, когото познавам. — Той се засмя. — Затова дадох на този лайнар твоята работа. Той може да я върши, той е истинско копеле. Съжалявам, Ал, но ти дойде в изгорения край на епохата. Няма вече място за добри мъже.

Президентът въздъхна.

— „… и кой зъл звяр, дочакал своя час, пълзи към Витлеем…“ Имах прачичо, който е познавал Йейтс. Запознал се с него, като отишъл до апартамента му в Дъблин и почукал на вратата му. О, Господи, гласът на този мъж! Гласът на Йейтс!

Той заплака и Ал за малко да заплаче с него. После в стаята се промъкна странен звук, като кискане. Толкова странен, толкова особен, че Ал веднага разбра — подобен звук не е бил чуван на земята преди, поне не и в този цикъл на историята.

Главата на президента се извърна наляво и се взря в стената. После извърна лице отново към тях, очите му бяха замъглени от сълзи:

— Защо?

Сякаш се обръщаше към Том. Сякаш го умоляваше, но защо… нали Том беше негов подчинен.

След това се случи нещо, което за Ал бе така шокиращо, както идването на яхналите коне испанци за ацтеките. В стаята имаше нещо, което не можеше да е там, което беше дошло от никъде — не от стената, а от звука в стената. Ал не можеше да каже на какво точно прилича — на черупка, толкова черна, че поглъщаше светлината, или пък на машина, която се оттласква на огромни крака, или дори на гигантски паяк. Нещо като чудовищата, които излизат от дрешника, когато си на четири години, и постепенно изчезват след детството.

Чу глас: „Agnus Dei“, Божий агнец. Звучеше толкова чист, сякаш бе най-високият и далечен глас — отвъд съществуването. Уейд се възнасяше.

— Qui tollis peccata mundi — прошепна президентът, — който отнема греховете на света.

Трясъкът на пистолета беше като повей от дъха на Сатаната, толкова свиреп, че накара Ал да извика, толкова огромен, че сякаш сви целия бункер със силата си и го разтроши на парчета.

Ал хвана тялото, преди да се свлече на пода. Миришеше на кръв. Левият клепач на Уейд трепереше като крило на ранена пеперуда, после зелената и кървава повърня избликна от него с бесен, устремен тласък.

Хората от тайните служби се изсипаха в стаята. Един от тях вдигна автомата си и го насочи към Том, който остана съвсем невъзмутим, на лицето му заигра бледа следа от усмивка. Той дори не погледна агента с оръжието или другите, застинали в рамката на вратата мъже.

— Имам мисия за теб, Ал — каза той. — Остави го, ще трябва да тръгнеш незабавно.

Ал положи президента — Джими — на застлания с килим под и застана мирно.

— Да, сър — отвърна той и отдаде чест на командващия си офицер, сега водач на свободния свят.

6. 3 декември Издирван

Мартин продължи да кара, без да обръща внимание на скърцането на гумите и на стърнищата, които дращеха страните на колата. На изток припламваше оранжевото зарево на зората, затова нямаше много време, преди светлините на следовниците да станат невидими и да изгуби възможността да ги настигне, вероятно завинаги.

Миналата нощ беше тръгнал от къщи, за да им пресече пътя, но не беше успял да намери семейството си. Скиталците бяха отминали, но бяха толкова много — много повече, отколкото беше смятал, и семейството му беше потънало в тях.

Погледна компаса. Опитваше се да кара в посока север-северозапад. Скиталците вървяха в права линия, или поне така се говореше.

Отначало се беше опитал да вразуми Линди. Беше взел Уини и я занесе в колата — и бе ухапан заради това. Изобщо не успя да намери Тревър, което само задълбочи още повече ужаса му.

Навсякъде беше пълно с крещящи хора, които молеха любимите си да не си тръгват, опитваха се да ги събудят.

Бяха тръгнали по Трета улица покрай редиците магазини. Зад тях се намираше Оук Стрийт, след това идваше Линърт Лейн, после равнините, а след шестнайсет километра — Смоуки Хилс. Отвъд тях бяха билата, после Канада. И някъде, беше уверен в това, ги чакаше онова, което им беше отредено.

Беше се довлякъл до джипа си, когато се появи Боби.

— Хей, човече, трябва да го направим по друг начин.

Мартин го погледна и му се стори, че гледа отвъд голяма черна река към човек, чийто живот се развива на по-добрия бряг. Опита да сдържи сълзите си, но когато приятелят му сложи ръка на рамото му, те рукнаха. Боби остана с него, докато откъм Оук Стрийт се разнесоха викове, а после и изстрели. Следовниците убиваха скиталците, вероятно по предварително съглашение. Това бе нещо обикновено в тези дни, не се смяташе за убийство.

— Трябва да вървя — каза Боби. — Стой тук, идваш вкъщи с нас.

Мартин беше изчакал няколко минути, но после обърна колата и тръгна към Линърт Лейн. Сред незасятите поля бе видял бавно движещи се светлини, които изчезваха в нощта. Имаше и гласове, викове, молби, които отекваха в тишината, а после глас, висок и изпълнен с нещо, може би с вяра.

— Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото… — гласът се изгуби сред бурния вятър и гръмотевиците на запад.

Мартин не се беше връщал в методистката църква на Трета улица. Не можеше да отиде и в дома на семейство Чалмърс.

Вместо това потегли в нощта по път 1540 към Смоуки Хилс. Познаваше всеки сантиметър от хълмовете. Като момче беше ловувал тук с баща си диви патици и елени. Сега там беше къщата му. Вече не ходеше на лов, може би защото Тревър не проявяваше интерес. Той предпочиташе спокойствието на риболова и предната събота бяха ходили до Кау Ривър, използваха карагьоз, за да ловят риба-котка… Само че Уини и Линди ги бяха сметнали за луди, че използват карагьоз като стръв за риба-котка, но те бяха жени и… о, по дяволите, трябваше да отбие за миг.

Когато най-накрая се прибра, осъзна, че е в шок. Имаше нужда от медицинска помощ. Но Уилърсън беше единственият лекар в града, а той беше тръгнал със скиталците. Мартин взе няколко ксанакса. Използваше успокоителното, когато дойдеше времето за плащане на сметки.

Разхожда се като призрак из дома си, ходеше от стая в стая, прегръщаше любимата плюшена зебра на Уини, която тя бе кръстила Недодялко, и заравяше глава във възглавницата на Тревър. Накрая се озова в собственото си легло, притиснал една от нощниците на Линди до лицето си. Остана така до изгрев.

От предната врата се чу позвъняване. Беше Роуз с храна, силна храна, която се дава на споходените от тежка скръб.

— Хароу сформира комитет — съобщи тя. — Следовници. Добре дошъл си да се присъединиш. Ще вземат храна и вода. Някои смятат да изминат целия път.

— Все още ли знаем къде са?

— Хелън е там с уоки-токи. На около осемнадесет километра са оттук, движат се с пет километра в час. Север-северозапад, като всички останали. Намират се на около миля от скиталците от Холкомб и явно двете групи ще се срещнат около обяд. Тогава ще станат около две хиляди души.

— Две хиляди?

— Скъпи, има само осемнайсет незасегнати семейства тук, в Хароу. Нито едно в Холкомб. Всъщност Боби отиде да провери — мястото е напълно пусто.

После добави:

— Освен това се губят и някои деца. Деца на засегнати. Малките останаха, но не можем да открием петнадесетина от по-големите. Не са скиталци, но не са и тук.

Още едно неизвестно, което пораждаше нови опасения.

Роуз му помогна да натовари в джипа всичко, което ставаше за ядене и пиене — стек „Д-р Пепър“, две глави целина, бира, мляко, разни сокове, соевото мляко на Уини, всички ядки, всички сладки и соленки, които успя да открие.

Потегли малко след пладне, тръгна по път 205 към кръстовището на Холкомб. Кръстосва околността в продължение на часове, без да открие никакви следи. Тласкан от нарастващ страх и раздразнение, той минаваше през полета, завиваше край огради и през цялото време не попадна дори на едно човешко същество, скиталец, следовник или пък незасегнат.

Сега беше тук, огряван от залязващото слънце. Бензинът му бе на привършване. Осъзна, че е при фермата на Денис, едно от местата, нападнати преди Хароу. Познаваше семейството и реши да вземе малко бензин от трактора им. Закара джипа до помпата и се опита да я включи, но не успя. Отиде в плевнята, пусна генератора, после се върна и напълни резервоара на джипа. Качи се да продължи пътя си.

Но в следващия миг му се стори, че чу нещо, и се върна към къщата. Приближи се предпазливо, не знаеше какво да очаква. Семейство Денис бяха отгледали десет деца, но всички се бяха преместили от родния дом, бяха станали лекари, адвокати и корпоративни директори. Бяха забравили за фермата.

Чу го отново, някакво механично потракване. Дали идваше отвътре?

— Ехо? Има ли някого?

Никакъв отговор. После звукът се появи отново, този път по-ясен, и той осъзна, че идва от две места откъм ниския хълм, който разделяше къщата от северните поля, и от малкия поток, който беше и причината къщата да бъде построена именно тук.

Звучеше сякаш двама стари мръсници се хилят на виковете му.

— Ехо?

После чу нещо в небето, фиу… фиу. Погледна нагоре, но се събираха облаци и всичко потъна в мастилена чернота.

Устата му пресъхна, сърцето му започна странния си ритъм, който идваше, когато у него се пробудеше страхът. Изтича към колата, скочи вътре и заключи вратите. Кой знаеше какво може да има там? Извънземни, може би. Какво беше казал един стар учен: „Когато дойдат, извънземните ще бъдат по-странни от всичко, което си представяме или можем да си въобразим.“ Нещо подобно. Съществата от паралелна вселена може и да бяха дори по-чудати… или пък странно познати.

Потегли с пълна газ и като се стараеше да поддържа северозападна посока, премина през стърнищата и разкопаните полета. Колко обикновено му се бе струвало всичко това само преди месец. Карайки по този път, за да вземе пуйка за Деня на благодарността от Смийлс, беше срещнал стария Денис да жъне. Никой от синовете му нямаше желание да продължи фермерската традиция. Носеше се мълва, че се канят да продадат имота и да се преместят във Флорида, но Денис беше решен да не го позволи.

Слънцето се скри зад облаците и с идването на нощта у Мартин се пробуди странно усещане за дълбока самота.

Продължи напред, търсейки слепешком, опитваше се да поддържа посоката.

Трябваше му малко време, преди да осъзнае, че появилите се на хоризонта светлини са фарове на други коли. Спря, излезе и се покатери на покрива на джипа. На около три километра напред бавно се движеше върволица от светлини — колите и камионите на следовниците. Не можеха да идват от Холкомб, всички там бяха обездушени. Значи трябваше да са хората от Хароу.

Линди беше някъде там, неговата Линди и неговата Уини, и може би Тревър. Вгледа се в мрачното небе и се зачуди дали те вече са мъртви тела и дали душите им са отишли на по-хубаво място. „О, Господи, моля те, помогни им. Помогни ми да им помогна, Господи. Ако си там, имаме нужда от теб. Имаме нужда от теб.“

Слезе и подкара джипа, като изключи светлините, за да вижда колоната. Бързо скъси разстоянието. Скоро се оказа сред тях. Пет превозни средства. Преди бяха повече. Скиталците бяха загубили много следовници.

— Хей! — извика женски глас.

— Хелън?

Тя се показа от буика.

— Имаш ли припаси?

— Имам.

— Моят Редж обича „Ореос“, имаш ли „Ореос“?

— Имам някакви шоколадови сладки на „Пилсбъри“.

— Е, по дяволите, ще опитаме с тях. Мисля, че той успя да разпознае Джон, между другото, така че очаквам да се върне.

— Да сте виждали Линди?

Нечий друг глас се обади:

— Разбира се, Мартин. Нахранихме семейството ти два пъти. Дъщеричката ти май много обича соево мляко.

Така беше, това беше любимото питие на Уини.

Той се вгледа в хората, осветени от фаровете на колите, но бяха толкова много. Тълпата беше огромна и се простираше, докъдето поглед стигаше.

Мартин спря и излезе. Взе соевото мляко и боровинковия сок, щяха да имат нужда от енергия и течности, бяха в шок и вървяха почти от двадесет и четири часа.

— Хей, внимавай — подвикна му някой, докато той притичваше между колите и приближаваше мрачната колона от скиталци.

— Уини — провикна се той. — Соево мляко, соево мляко! Тревър Уинтърс, татко е тук, нося ти сок от боровинки.

После видя познат гръб, позната коса. Затича се покрай задъхващи се скиталци. Какво щеше да им се случи? Щяха да вървят, докато загинат от изтощение? Защо да не ги убият веднага и да спестят на всички това ужасно страдание?

— Линди, Линди!

Нечия глава се извърна и той видя празната усмивка на Берил Марш, местния банков мениджър. Отмина го.

— Линди! Тревър! Уини!

Косата ѝ се появи отново и този път беше сигурен.

— Линди, хей, аз съм, скъпа. Ще ви отведа у дома, с джипа съм, ще ви откарам у дома.

Изравни се с нея. Без съмнение беше Линди, със зелените си очи, гордия прав нос и подскачаща руса коса.

— О, скъпа, открих те. Слава Богу! — Той се огледа.

— Къде са децата? Уини? Къде е Уини?

Нито поглед, нито дума. Той изтича пред нея и ѝ заговори, ходейки заднешком.

— Децата, Линди? Къде са децата?

Тя продължи право напред, лицето ѝ си остана безизразно. За разлика от другите, дори усмивката ѝ си беше отишла. Носеше се като валкирия, могъща здрава жена… от която, помисли си той, ще стане отличен роб.

Дали щяха да ги заведат в друг свят, както роботърговците бяха постъпвали със събраните в Африка роби? Сигурно хората, наблюдаващи заминаващите кораби, се бяха чувствали точно като него. Някога беше гледал на това просто като на история, но сега милионите загубени семейства бяха част от сърцето му.

И той се замисли, че нефилимите, тези странни насилници, споменати в Битие, наречени паднали, са поробили човечеството в предбиблейски времена. Бяха ни поробили, а после бяха изчезнали. Мистериозно.

През последните години, докато събираше сведения, беше все по-склонен да приеме идеята, че в далечното минало е имало някакъв вид взаимодействие между хора и извънземни, която бяха довели до катастрофата, състояла се 12 000 години преди новата ера, когато строителите на величествените монументи бяха изчезнали внезапно.

Дали е било война? Или нещо като ставащото сега? И дали тези хора отиваха към някое далечно място, за да ги сполети съдба, вероятно неизвестна дори и на Бог?

После се случи чудо. Видя Уини — тътрузеше крака и накуцваше леко. Той изтича към нея, вдигна я на ръце, извика, зарови лице в нея — и тогава осъзна, че краката ѝ продължават да се движат. Обърна я назад към колата и я свали на земята. Тя направи няколко крачки, после, сякаш движена от някакъв вътрешен жироскоп, се обърна рязко и продължи да върви с другите. Той притича до нея.

— Нося ти соево мляко, миличка — Бръкна в джоба си, измъкна кутията и ѝ я подаде. Тя я взе и я изпи.

— Благодаря ти, скъпа — чу се да казва той. — Благодаря ти.

После извика:

— Тревър! Тревър Уинтърс! Татко е тук, нося ти сок от боровинки. Сок от боровинки.

Гърлото му се сви и трябваше да спре. Овладя се и продължи:

— Тревър Уинтърс, Тревър Уинтърс.

Движеше се напред-назад из тълпата и внезапно очите му бяха заслепени от светлина.

— Мартин, приятелю!

— Ти си…

— Джордж Матюс, водопроводчикът.

— О, Джордж, за Бога…

— Тревър ли търсиш?

— Да. Нося и соево мляко за Уини.

— Уини вече не съществува, а Тревър не е тук.

— Не е тук?

— Да, Тревър не е скиталец.

Мартин стисна рамото на мъжа.

— Джордж, сигурен ли си!

— Става нещо странно. Децата са избягали.

— И те… добре ли са, Джордж?

— Не знам, но дъщеря ми е с тях. Жена ми е тук.

— И си сигурен, че… Тревър не тук. Напълно сигурен?

— Не съм сигурен в нищо на този свят, братко, но бях тук целия ден с Моли и виждах често Уини и Линди, но не и него. Забелязах го след църквата — отиваше към Смоуки Хилс с дъщеря ми и част от гимназистите.

Мартин се извърна с намерение да се върне незабавно вкъщи и… тогава видя как над колите на следовниците като ярко покривало се спуска дебелият стълб светлина.

— О, Господи! — промълви той.

Джордж също се обърна и го видя.

— Мили Боже!

Затича се устремно сред скиталците, които продължаваха спокойната си равномерна крачка. Първият импулс на Мартин беше да го последва, но златист лъч се спусна, тънък като острие на бръснач, и Джордж засия за миг, а после се върна назад, присъединявайки се към равномерната крачка на скиталците.

Беше станало мигновено. Мартин с усилие се застави да не бяга, насили се да следва стъпките на скиталците, да се преструва на един от тях. Тръгна до жена си. Писъците зад него подсказваха, че светлината се е захванала с всички следовници. Тяхното съчувствие и любов бяха използвани, за да бъдат заловени.

После видя как Уини пада и извиква. С цялото си същество искаше да отиде да ѝ помогне, но продължи да върви.

Скиталците никога не забавяха крачка, но понякога някой сред тях падаше, а останалите просто минаваха през него.

Беше брутален — но и брутално ефективен — процес на подбор, помисли си той. Само силните щяха да стигнат, само те бяха нужни. Над главата му нещо прошумоля. Дали не прелиташе голям бухал? Но крилете на бухала бяха безшумни.

Напред и вляво от него някой подскочи. Нечий глас се надигна във френетична смесица от думи, бърбореше и пищеше, после замлъкна. Той не отклони поглед нито наляво, нито надясно, а продължи напред, оставяйки безредицата зад себе си. Скоро гласът утихна, заменен от странното механично кискане, което беше чул в гората край къщата си. Най-накрая и този звук се стопи.

Беше наясно, че Линди е плътно до него, а Уини вероятно беше останала назад. Забрави интелектуалния си атеизъм и се помоли с молитвата към Иисус от „Франи и Зуи“ на Дж. Д. Селинджър, която беше любима на Линди. Беше повтарящата се молитва от „Пътят на пилигрима“:

— Господи Иисусе Христе, имай милост над мен грешника.

Докато звездите изплуваха с неповторимото си великолепие, Мартин вървеше в ритъма от повторения. От време на време светлината се спускаше над друг следовник, когото беше открила сред масата от скиталци, и изтръгваше душата му.

Ритъмът му помагаше да върви равномерно, но два часа по-късно осъзна, че няма да може да поддържа темпото на скиталците още дълго. Обмисляше ситуацията, когато чу далечен глас. Имаше ехтящо, механично звучене. Заслуша се и после — невероятно — видя източника му. Отстрани на пътя бе спряла полицейска кола с пуснати светлини. До нея стоеше полицай, който вдигна мегафон към устните си и изрева:

— Минавате през резерват. Напуснете тази област незабавно. Моля ви, минете по пътя, дами и господа. Минавате…

Език от светлина се стрелна от облаците и около него се появиха най-прекрасните сияещи звезди, които Мартин беше виждал. От такова разстояние се виждаше как светлината кара душата буквално да изскочи от тялото. Той си помисли, че човешката душа е една малка вселена, а звездите бяха спомените, емоциите и надеждите на този мъж, захвърлени в забвение. В следващия миг полицаят изпусна мегафона и се обърна на северозапад.

Мартин беше стигнал границата на силите си. Трябваше да спре. Нямаше избор. Вече започваше да изостава. „Сбогом, Линди — каза наум, — сбогом, любов моя, и сбогом на душата ти, където и да е. Нека Бог да ти даде спокойствие, скъпа моя Уини, моето бедно момиченце, което така и нямаше шанса да поживее.“ Сетне се свлече като изтощен скиталец. Не затвори очи, а продължи да се взира към земята.

Скоро и последните скиталци го подминаха. Той чу ясното подсвиркване на нощна птица. После нещо друго — отново онова кикотене. Беше близо. Напомняше за ято диви гъски в полет, които си подвикват една на друга из висините.

Извънземните. Сигурно бяха те. Този звук идваше от странните извънземни, вървящи след човешкото си стадо. Говедари. Каубои;

После нещо стъпи отгоре му. Беше тежко и остро, проникна през джинсите му и се впи в бедрото му. Трябваше да се насили да не мърда, докато тази острота болезнено се завъртя в изгарящия мускул.

После натискът изчезна и той едва зърна нещо, което приличаше на крак на насекомо, да се стоварва на земята до лицето му. После се появи още един и още един, а кискането се отдалечи с тихо фиукане и свиркане из небето.

Мартин осъзна, че е облян в светлина. Усети как го изпълва невероятен гняв, а сетне зачака да усети светлината и да разбере какво значи да изгубиш душата си. Дали щеше да излети с нея, дали ще остане в тялото си или — както смяташе — просто ще изчезне?

Но чу нещо друго. Шумолене. И миризма, която познаваше. Отвори очи, извърна глава и откри, че се взира в голям скункс.

Скунксът надигна опашка и Мартин се превъртя, скочи и се затича като луд. Скунксът също побягна, олюлявайки се под светлината, която не беше светлината на смъртта, а тази на зората.

Мартин се изправи под нежното зарево. Беше златно, все още едва прокрадващо се, но толкова чисто, че можеше и да е свещено, както бяха вярвали древните египтяни. Той се обърна към слънцето и коленичи.

После тръгна през долчинките към джипа си, като се надяваше да открие тялото на Уини някъде по пътя или пък да зърне парче от дрехата ѝ.

Вместо това откри мъж, подгизнал от кръв, мъртъв. Не беше паднал скиталец. Този човек беше убит насилствено. Огледа го. Училищното яке, гладката кожа на ръцете — беше още дете. Обърна го по гръб и подскочи, а когато осъзна какво точно вижда, закрещя.

Сподави бързо вика си. Светлината не излизаше през деня, явно не действаше на слънце, но наоколо имаше и други заплахи.

Реши, че тази жалка останка трябва да е била момче. Беше най-много на петнадесет или шестнадесет, зверски обезобразено. Устните му бяха изрязани, устата беше отворена, а езикът — отстранен. Очите му бяха извадени, а и долната част на тялото му беше окървавена. Мартин нямаше сили да го оглежда подробно, но изглеждаше, че е кастриран.

Насили се да разкопчае ризата, за да потърси познатата бенка, която би означавала, че намерил сина си.

По сивата кожа нямаше нищо.

Мартин се изправи, затича се, но после се върна, вдигна бедното дете и го понесе на ръце. Когато прекоси полето, видя изоставена ферма, влезе в двора и положи тялото до портата.

— Ехо? Има ли някого? Ехо.

Нито звук. Влезе вътре да потърси храна. Откри яйца в хладилника и изгълта шест сурови. Хапна малко сирене и маруля, а после отпи от топлия грейпфрутов сок, който почти го накара да повърне.

След това тръгна отново, слънцето беше високо ѝ грееше силно, стопляйки дори най-угнетените човешки сърца. Мартин затвори очи, вдигна лице към него и промърмори:

— Щастливо древно слънце…

След известно време откри джипа си… Беше го оставил включен. Качи се и завъртя ключа.

Беше изхабил всичкия бензин. Проклет глупак!

Е, не съвсем всичкият. Стрелката още не допираше червената линия. Имаше за около два-три километра.

Върна се до фермата пеша, но не откри бензин. После се отправи отново към джипа, качи се и потегли към Хароу. Вече виждаше града, когато горивото му свърши.

Така и не видя фермата на Денис и заключи, че се е отклонил по̀ на изток, отколкото предполагаше.

Повървя половин час и след като прескочи няколко огради, излезе в центъра и тръгна по празните улици. Тук-там някоя завеса помръдваше, за да го увери, че все още има живи хора.

Подминаваше банката, когато позната кола го застигна и спря до него.

— Боби!

Боби само се вгледа в него. Очите му бяха особени и за миг ужасяваща мисъл осени Мартин и той попита с тревога:

— Добре ли е семейството ти?

Боби слезе от колата.

Господи, семейството му беше излязло през нощта.

— Какво има, приятелю, да не си ги загубил?

Боби поклати глава и Мартин настоя:

— Какво става?

Боби му подаде листовка и Мартин с изумление установи, че се взира в собственото си лице. „Този мъж трябва да бъде ликвидиран. Име: Мартин Тревър Уинтърс. За последно е видян в окръг Лаутнер, Канзас. Той е изключително опасен и е обявена награда от десет милиона, ако се представи задоволително доказателство за смъртта му.“

Мартин погледна Боби, срещна погледа му и го видя как отмества очи.

— Отечествената сигурност ги пусна преди около час.

— Но… аз… трябва да има някаква грешка.

— Приятелю, знаеш, че те обичам. Но аз имам своите отговорности, а половината град иска да те убие.

— Но какво съм направил? Защо?

— Не се казва какво си направил, но всички знаем, че си бил в пирамидата в Египет, когато всичко е започнало. Сигурно има нещо общо с това. Затова ще те арестувам.

— Боби!

— Няма да ти чета правата. Това е патриотичен арест, така че нямаш права.

— Боби! За Бога!

Боби му сложи белезниците и го заведе в шерифското управление, където го заключи във временна килия, разчистена за случая от кутиите с папки. След това подкара през града, съобщавайки на всеки, когото срещнеше, че Мартин е заловен и всички трябва да се съберат в Първата църква на Иисус, за да решат какво да правят с него.

7. 4 Декември Клопката

Уайли се вгледа в думите на екрана на компютъра. Този шибан кошмар излизаше от контрол.

Върна се от посещението при психиатъра решен да изтрие всичко, но не го стори и ето какво стана. Уини вероятно беше мъртва, а Тревър — Бог знае какво се бе случило с него… Бедният Мартин. Щеше да бъде убит от собствените си приятели.

Но не ставаше въпрос само за това малко семейство — цял един свят беше разрушен.

И това копеле Самсън беше част от всичко. Ал Норт беше прав, Самсън е предател. Но глупакът не го беше спрял. Скапан страхливец. Добрите момчета винаги стигат последни, генерал Норт.

Сега непрекъснато следеше Си Ен Ен и очакваше новина, че се случва нещо странно на свещените места в собствения му свят.

Засега всичко беше спокойно. Но докога? Те знаеха, че сме тук, иначе нямаше да виждаме НЛО. Явно имаха нужда от още един малък тласък, преди да дойдат. Нека военновъздушните сили признаят, че нямат обяснение за някой от тези случаи, и — бум! — ще се появи леща, проклето черно нещо ще изникне от същите свещени места, както в света с двете луни.

Когато не пишеше, се занимаваше с проучвания и мислеше. Мислеше за числото четиринайсет. Това беше числото на Озирис, на Иисус, на възкресението. Седем беше завършената октава и завършеният живот. Четиринадесет беше животът и животът отвъд. То беше числото на целта на човека, която бе проекция на човешкото съзнание във вечността. Озирис беше разчленен на четиринадесет части. Страстите Христови бяха четиринадесет на брой.

Унищожи човек, сътвори човек.

Дали това беше вярно и за другите светове?

Той въздъхна. Беше ли уморен? Беше повече от уморен. По-изтощен, отколкото смяташе, че е възможно.

Не мислеше, че може да си представи какво страдание се разразява в света на Мартин. Засега всяко човешко същество на планетата, което не беше скиталец, бе загубило поне един любим човек. Самият мащаб на подобна катастрофа беше невъобразим. Потресаващо.

Какво може да напише за него? Че изпълва със сълзи очите му, че кара устата му да пресъхва и стомаха му да се изпълва с киселини?

Описанието на всичко това беше отвъд способностите на велик писател и със сигурност отвъд неговите.

Четиринадесет. Не спираше да се завръща към това число. Четиринадесет свещени места, които съществуваха, за да ни помогнат да възстановим знанието, направило човека безсмъртен. Гиза, Тасили, Олантайтамбо, от другата страна Великденските острови, Сукотай, Персеполис и Петра — за да ни помогнат да си възвърнем знанието, но и за да ни предпазят от собственото ни невежество.

В света на Мартин те се бяха провалили. Бяха закъснели — макар и на косъм. Бяха близо, но не достатъчно, не и навреме. Затова и Самсън го гонеше.

Знанието, което притежаваше, продължаваше да е опасно.

Сега беше вечер, на тази земя, на земята на Мартин, вероятно на всяка земя във всички вселени, които изпълваха невъобразимата небесна твърд, включително и тази на влечугите.

Никога не я беше виждал. Беше я зървал за миг, вероятно при отвличането онази нощ — беше усетил тънките ръце на чудовищата, беше усетил как го насилват.

Смяташе, че знае защо се прави това. Те имаха нужда от посредник, който да разпространи вярата. Проблемът беше, че бяха избрали грешния човек. Имаха нужда от Нобелов лауреат или политически лидер, а не от писател на романи на ужасите.

Лоша работа, нещастници!

Гласове, пълни с въодушевление, го увериха, че все още всичко е наред, поне в околността. Ник и Келси играеха навън. Брук беше долу и правеше някоя от прекрасните си гозби.

Децата изглеждаха щастливи заедно, а това невинаги беше така. Макар и дъщеря му да беше на осем, а синът — на тринадесет, между тях все още имаше голямо съперничество.

След някоя и друга година Ник вероятно нямаше да иска да тича около малката си сестра, но сега се забавляваше, забравил за миг, че скоро няма вече да е дете.

Беше мрачен следобед, а от северозапад се задаваше буря. Типично за Канзас, макар и малко късно за сезона. Погледна към радиото, за да провери дали работи. По него предупреждаваха за бури. Диодът светеше в зелено, което значеше, че е включено, но не бяха предали сигнал за тревога.

И все пак сини проблясъци осейваха небето и отдалече долиташе тътен на гръмотевици. Бурята беше все още от другата страна на Холкомб, може би на седемдесет километра разстояние. Сигурно щеше да ги застигне през нощта.

Той не обичаше бурите. Страхуваше се, че дисковете могат да дойдат, че се крият сред облаците.

Но не. Лещите бяха котвите. Като куки, забити в хрилете на риба. А тук нямаше лещи. Не спираше да си го повтаря.

А после се замисляше какво ще стане, ако има дори само една или две? Тасили беше в средата на пустинята. Наска беше изолирано плато. Както и повечето от другите места. Бяха създадени отдавна — центрирани спрямо северния полюс от кой знае колко дълбока древност.

Много му се пиеше, но се страхуваше да отвори чекмеджето с алкохола. Не биваше.

Загледа се в думите на екрана. Линди и Уини с изтръгнати души, Тревър беше изчезнал, Мартин — заключен… Макар и да беше спрял да пише историята, тя продължаваше да се развива в яркия ад на съзнанието му. И в него Мартин наблюдаваше как старият му приятел заключва вратата на килията с насълзени очи.

Не, това беше препалено, трябваше да изчезне. Сега беше моментът.

Той маркира главата и я изтри — и ето, малко кръв, пот и сълзи изтекоха в небитието. Щеше да я пренапише в по-поносим вариант.

Празната страница остана пред очите му и той си каза, че всъщност предпочита празни страници.

Глупости, това беше ужасно, да съсипва работата си така. Но не можеше да остави хората си да страдат.

Започна нова глава. После спря. Не му изглеждаше редно просто да се втурва в писането, а и му беше писнало да използва лаптопа, затова го затвори. Писането на компютър беше пристрастяващо, а той вече имаше твърде много лоши навици, като пиенето и тайното пушене.

Извади старата си пишеща машина „Корона“ и я сложи върху бюрото. Това беше писателско сечиво. Тракаше като стар товарен локомотив, размазваше думите, запазваше всяка грешка. Всичките му творби бяха писани на тази стара машина. В началото лежеше в леглото и пишеше на ръка върху жълти страници, после ги набираше на машината. Цивилизован начин на работа.

Докато навиваше лист хартия на ролката, забеляза, че лаптопът не се е изключил. Вероятно проблем със захранването.

Отвори го, за да го изключи.

Имаше думи. Превъртя текста надолу. Всичко беше там, всичко написано досега. Пръстите му затракаха по клавиатурата. Думите се появиха на страницата и той ги изтри. Но те се появиха отново. Направи го пак, но колкото по-бързо действаше, толкова по-бързо се връщаха.

Това беше налудничаво. Не можеше да е вярно. Той отново изтри главата.

Думите сякаш подскочиха, после се появиха отново. Продължи да ги изтрива, отново и отново, докато накрая вече не се появяваше нищо — дори и премигване.

Господи, това не беше нормално. Не беше възможно.

Затвори „2012“. Време беше за тежката артилерия. На компютъра си имаше програма, наречена Zztz, която унищожаваше напълно всеки файл. Използваше сложната технология, прилагана от министерството на отбраната за унищожаване на секретни файлове.

Отвори Zztz и прехвърли целия файл „2012“ вътре.

— Неутронна бомба — промърмори тихо и нагласи Zztz на режим Defcon 12, най-високото ниво на унищожение.

Щеше да напише друг роман, голяма работа. С малко закъснение, може би, но щеше да измисли нещо.

Още докато наблюдаваше работата на Zztz, файлът се появи отново. Унищожи го и той се появи пак.

Нямаше по-висок режим на програмата от Defcon 12. Но имаше и друг начин да се справи с проблема. Влезе в DOS режим и набра erase *.*.

Когато се върна в уиндоус, всичко се беше възстановило.

Вгледа се в екрана. Това означаваше нещо, защото, ако не можеш да накараш функцията за изтриване на компютъра си да проработи, нещата със сигурност не бяха нормални.

— Брук — извика той.

От кухнята се чу отговор:

— Да!

— Ще дойдеш ли до кабинета за секунда. Важно е.

— Уайли, имам хиляда неща на главата.

— Брук, моля те.

— След минутка.

Установи, че трепери, усещаше неприятната студенина на треската и страха. Защото това беше доказателство, че зад всички тези кошмари, зад цялата тази лудост, има нещо реално. Точно толкова реално, колкото се беше опасявал.

Скочи и избяга от кабинета, сякаш вътре вилнееше пожар. Затича се надолу и прегърна Брук. Целуна челото, устните ѝ, врата ѝ.

— Хей, готвя, скъпи.

— Никога не ме напускай, никога не ме напускай!

Прегърна я и този път я целуна настоятелно, дръпна главата ѝ назад, притисна тялото ѝ към своето, докато тя не се опря в него, гърдите ѝ бяха долепени към неговите, гениталиите им се докосваха през дрехите.

Когато я пусна, очите ѝ блестяха от удоволствие.

— Очаква ни дълга нощ, надявам се.

— Ще те прекърша на две, прелестно създание.

После страхът се появи отново и той се хвана за нея, както удавникът се хваща за пояс в океана, и прошепна:

— Обичам те с цялата си душа.

Тя вероятно не разбираше какво беше вдъхновило това признание, но нямаше и нужда — усещаше искреността му. Погали го по главата и ръката ѝ, докосваща оплешивяващото му теме, беше нежна като крилете на пеперуда. Спомняше си жълтите светлини на верандата в юношеството му и нощните пеперуди, които издаваха единствения шум наоколо.

Чу се гръм, дълбок и нисък. Беше придружен от далечен проблясък на мълния и Уайли се затича, тласкан от толкова всепоглъщащ ужас, че едва не се напика от страх. Прелетя през дневната, изключвайки светлините по пътя си.

Излезе на верандата и погледна към заплашителните облаци, прорязвани от блясъците на мълниите. А после към децата си, тичащи под зловещата светлина.

— Деца, приберете се вътре, моля ви.

— О, тате…

— Има мълнии, опасно е.

Те продължиха да играят.

— Какво става? — попита Брук.

— Погледни небето!

— Да, и какво?

— Не разбираш ли?

— Скъпи, поне на два километра оттук е, а и едва се чува. Остави ги да играят.

— Не, моля те, заради мен. Много съм уплашен за тях, Брук. Много съм уплашен за тях и трябва да ми помогнеш.

— Мисля, че Кръчфийлд може да ти помогне, но трябва да го посещаваш редовно.

— Добре, качи се горе с мен за няколко минути и ще ти докажа, че има нещо сбъркано. Много сбъркано.

Тя го последва.

— Ето, изтрих седма глава на книгата си преди малко. И тя се появи отново. После изтрих цялата книга. И тя се появи отново.

— Изтрил си книгата?!

— Напълно. От командния режим на DOS. Пълно изтриване.

— По дяволите, тези пари ни трябват.

— Трябва ни… и аз не знам какво ни трябва, но знам, че хората от другата страна изживяват ужасен ад и ако мога да изтрия това и да го пренапиша, може би нещата за тях ще се подобрят, а може би и за нас, защото там вилнее кошмар, който скоро ще нахлуе и тук.

Тя седна на бюрото.

— Слушай, това са глупости. Ето я книгата ти.

— Изтрий я.

— Няма!

— Добре тогава, гледай… — Той мина пред нея, но Брук сграбчи ръката му. Хватката ѝ беше много здрава.

— Няма да го направиш, Уайли Дейл. Ще довършиш книгата и ще я предадеш в издателството, иначе ще загубиш мен и децата си.

— Моля?

— Колко глупости според теб може да понесе една жена? Отговори ми? Защото търпението ми започна да се изчерпва. Не издържам повече. Как смееш да ме водиш тук и да ме тероризираш с глупавите си игри. Можем да загубим всичко. Край. Писна ми да бъда жената на богат писател, който всъщност е едно бедно побъркано копеле.

— Не споменавай пред никого, че съм разорен.

— Напишѝ книга, която да се продава добре, и няма да си разорен. Сложѝ малко храна на масата, проклет да си.

Тя стана и изскочи навън, като му подвикна през рамо:

— Вечеря след десет минути.

— Очевидно има храна на масата — промърмори той, но много тихо. После се върна до бюрото, отмести старата „Корона“ и отвори лаптопа. Започна да пише.

Навън наелектризираното небе проблесна.

Уайли работеше усилено. Гръмотевицата отекна. Мълниите започнаха да падат по-близо, тътнейки в настъпващата нощ. Навън децата, сега увити в чаршафи, потънаха в мрака.

Сякаш смъртта отекваше в тези гръмотевици, защото той знаеше, че същата тази буря отвъд раздела между световете е довела крадците на души.

Брук започна да пее, както правеше винаги, след като се караха.

— Чуй присмехулника, скъпа, как пее над гроба ѝ…

Тя знаеше, затова и пееше песен за смърт. Затова и децата си играеха на призраци — дълбоко в себе си знаеха, че техните съответствия в другата вселена са загубили душите си.

— Вечерята е готова — извика Брук, — и този път можеш да дойдеш навреме.

Той се замисли за Мартин в затворническата килия. Видя го как стои сред клетката от стомана и бетон. Знаеше, че чува приятелите си, повечето от които познаваше цял живот, как спорят в съседната стая дали да го убият.

Не ги интересуваха десетте милиона. Какво значение имаха те в такъв момент? Но бяха получили предупреждение, а все още вярваха на властите.

— Идиоти такива — изкрещя Уайли. — Той знае нещо, затова генерал Самсън иска смъртта му. Човекът знае.

— Млъкни и ела тук. Вечерята ти изстива.

— Да, госпожо.

Тексас Макс, местният контрабандист, наскоро беше докарал малко хубав абсент. Уайли си купи, разбира се, и го скри в дъното на чекмеджето, след като го опита. Ужасно нещо, но влизаше добре в гърлото. Измъкна го, отви капачката на бутилката и отпи.

Мамка му.

Слезе на вечеря и започна да яде мълчаливо.

— Каква е тази миризма, тате?

— Каква миризма?

— Ъ… тати е ял сладник.

Брук го погледна, но не каза нищо. Като се надяваше да замаскира миризмата, Уайли сдъвка няколко парчета лук. Беше забравил абсента на бюрото. В миналото бяха имали сериозни караници за екскурзиите му в страната на наркотиците. След като установи, че няма нито едно официално място за пушене на опиум, той си беше спретнал пушалня в гаража. Заради една от книгите, които пишеше, трябваше да види какво всъщност представлява опиумът. Когато ги откри с Мат да пушат опиум, Брук направо побесня. Мартин имаше и лула за крек, но дори той не беше толкова луд, че да опита наркотика. И все пак се бе снабдил с лула. Пак заради проучване. Същото беше и с домината. Трябваше да обяснява много бързо, когато онази амазонка нахлу една нощ, настоявайки да получи пари за снимките. Добре поне, че човекът в оковите не приличаше на него, слава Богу.

Лайла обаче не се беше трогнала от Брук.

— Ако искаш да се облечеш в кожа, аз съм твоето момиче — каза ѝ. — Но внимавай, започна ли, няма да спра.

Брук беше в кухнята и вършеше неговата работа — миеше чините. Келси се присъедини към нея, все още маскирана като призрак, и гласовете им го накараха да се почувства безумно щастлив. Толкова обичаше това семейство.

— Оставете на мен — каза той и се изправи. Взе тигана от ръцете на жена си и се зае да го почиства. Брук не използваше тефлонови съдове — предпочиташе железни или медни — които според него водеха само до допълнително чистене.

Но за сметка на това беше невероятна готвачка. Можеше да превърне дванадесет моркова и малко телешко в манна небесна, както беше направила днес.

Докато търкаше тигана, той не забеляза лицето, появило се за кратко на прозореца, черните, сякаш огледални очи. Зловещи очи. Никой не го видя.

8. 6 декември В дълбините на човека

Генерал Ал Норт се събуди и установи, че главата му е извита назад и нещо е натикано в гърлото му. Не можеше да си поеме дъх.

Инстинктите го караха да закрещи, но го давеше нещо с кисел вкус, студено и най-вероятно метално. Очите му се фокусираха върху единственото, което можеше да види — нещо бяло. Загледа се, опитвайки се да разбере какво е, и видя, че то потрепва леко, сякаш движено от течение. Осъзна, че е бял чаршаф — неговият чаршаф бе опънат над лицето му.

Всеки мускул в тялото му се сви и стегна, имаше чувството, че ще се пръсне. Белите му дробове загоряха, усети липсата на кислород и започна да се дави, а нещото в гърлото му се усукваше отново и отново.

Стана тъмно. Нямаше предупреждение, нито премигване на светлини. Просто стана тъмно. Ал не знаеше дали е ослепял, или светлините са били угасени.

После блесна червено огънче. Подуши тютюнев дим.

— Кой си ти? — опита се да попита, но се получи само жалко нечленоразделно ломотене.

Нещо се отърка в голото му тяло, първо по лицето, врата и гърдите, после по раменете, ръцете, краката, гениталиите. Леко гъделичкане, като от пръстите на палава жена. Сетне се появи най-невероятното усещане — дълбоко и прекрасно облекчение: твърдото пулсиращо нещо беше измъкнато от гърлото му. Въздухът нахлу в дробовете му, а после се появи звук — висок и пронизителен, — който спря, щом Ал затвори уста и прекъсна писъка. Беше генерал от военновъздушните сили на Съединените щати все пак.

Усети жилене по хиляди места на тялото си. Усещането бързо се задълбочи и по кожата му пробяга леко парене. Той изръмжа, искаше някак да пропъди насилническите пръсти, но не можеше.

Гласове шептяха на незнаен език, странен нежен език с известна мелодичност, пълен с ромонливи и странни подсвирвания, смесени с грозни гърлени звуци. Беше сложен, изпълнен с нюанси, вибриращ от емоции, нечовешки.

Появи се лице, което се втренчи в него. Лице, покрито с грим. Беше жена, но очите — златисти, странно металически — се взираха с празната ярост на влечуго. Неумолими. Ал реши, че това е маска. Да, от пластмаса. Или не, беше еластична, беше жива, но пак имаше нещо, напомнящо на влечуго — проблясваща гладкост, която подсказваше, че е съставена не от кожа, а от люспи, при това много нежни. Очите започнаха да се стрелкат насам-натам, като бледите очи на албинос. Бяха сякаш метални. Отвратителни.

Фигурата ту се появяваше, ту изчезваше, черната ѝ къдрава коса подскачаше на плавни красиви извивки. Да, беше жена, с фризирана коса.

Не искаше да умре така, в неразбиране и агония, като някакво лабораторно животно, подложено на вивисекция за експеримент, който никога няма да проумее.

Опита се да заговори, но успя само да издиша. Усети нещо да се притиска към главата му. Шипове. Изглежда се забиваха в черепа му. Златистите очи потрепнаха, гласовете се усилиха и речта стана по-бърза. После усети нещо да навлиза в ректума му, по-скоро пропълзяваше навътре.

Жената каза нещо.

— Уалутота.

Повтори го отново, по-силно. Говореше на него.

— Аз не…

Нещото отново беше натикано обратно в устата му, в гърлото му. Усети го в стомаха си, как се среща с другото, минало през дебелото му черво, и се чу цвъртящ звук, вкус като от изгорен бекон и от устата му излезе пушек. Не болеше, но той реши, че го убиват, и се опита да се съпротивлява, помъчи се да стане, някак да се отскубне от едно от нещата, които се намираха в него.

Чу се смях. Висок и бърз.

А после се появи и нещо друго — да, планове. Видя планове. Сега те се избистриха: страници и страници с доклади, имейли, заповеди. Източват ги от мен, реши той. Виждаше всеки доклад, който беше чел през последните години, всеки план, който беше проучвал, всяка заповед, която беше одобрил.

Реши, че търсят нещо в ума му, но не можеше да проследи метода на търсенето. Беше отговарял за доста строежи през кариерата си, повечето несвързани с военните тайни, но скоро се появиха и спомените му за работата в планината Шайен, а това бяха секретни дела.

Събуди го задушаващата жега. Бе плувнал в пот, изтръгнат от смъртта, от дълбокия сън, от който сякаш нямаше събуждане.

Какво се беше случило?

Коленичи в жужащата тишина. Гърбът му беше опрян в климатика. Изправи се, отиде до огледалото и се погледна. Очите му бяха празни и измъчени.

В устата му имаше вкус на изгоряло и кисело. Изгоряло и повърнато.

Отвори медицинския шкаф, намери нещо, за да отмие вкуса, отпи и изплю — и с погнуса забеляза как хиляди черни нишки изтичат в канала. Изплю се отново и те продължиха да излизат, яростно живи, гърчещи се, издаваха звук като спагети, които се изливат от тенджера.

Извика и видя, че мивката е чиста. Сънуваше. Усети облекчение, но после забеляза, че въздухът в стаята е пропит с тютюнев дим, а той не пушеше, мразеше пушенето.

Седна на леглото. Димът беше истински, но може и да не беше, може би все още се намираше в кошмара. Или някой наблизо пушеше и димът се просмукваше в стаята. За краткото време, прекарано в бункера, беше станало ясно, че е пестено при строителството.

Миризмата се поразнесе и той се почувства по-добре. Опита се да си спомни какво се беше случило и да разбере какво конкретно бяха търсили в съзнанието му.

Когато се опита да прегледа спомените си, откри нещо странно. Те не бяха особено важни — просто отломки от годините му военна служба. Разбира се, някои бяха поверителни, като плана на съоръжението в планината Шайен, но тази информация можеше да се открие и по-лесно, без да се рови в главата му.

Обзе го натрапчивото чувство, че са търсили не точно тази информация. Погледна ръце си — сбръчкани, а някога нежни като на хирург. Никога не беше летял в битка, но беше чел, че големите асове като Албърт Бол и Буби Хартман са имали такива ръце.

Ръцете говорят за човека, винаги беше смятал така и сега се зачуди защо тази мисъл изобщо минава през ума. Но веднага щом зададе въпроса, разбра.

Почти заплака, когато разбра, че душата му не е била открадната, а по-скоро насилена.

И осъзна, че всичките му копнежи и тайни са разкрити, че най-съкровените му кътчета са били посетени, че е бил насилен.

Не беше кошмар. Те бяха стояли тук и не се бяха интересували от плановете на някакво съоръжение. Бяха направили карта на оголената му душа. Устните му се извиха и той едва се сдържа да не закрещи. Това беше най-ужасното насилничество, най-дълбокото нахлуване в тайните на детските игри, на първата любов, на потните експерименти, на откриването на момичетата, после жена му и загубата ѝ, в толкова скъпите за него спомени, захвърлени с насмешка от чудовища с лица на змии.

Беше оценен и измерен от някой толкова зъл, че самото му докосване предизвикваше разяждащ ужас.

Помисли си: „Това е цивилизация на отрицанието, цял свят, древен в същността си, който е превърнал всичко в разруха.“

И имаше работа за него.

9. 8 декември Нощта на ловеца

Когато чу камбаните, Мартин скочи от кушетката ужасѐн. Беше убеден, че дисковете са дошли отново. Трябваше да минат няколко секунди, докато осъзнае, че лъчите на слънцето се процеждат през решетката на прозореца. Изглежда, въпреки всичко беше успял да заспи.

Камбанният звън идваше от методистката църква на Трета улица. Ето, че сега се намираше в тази ужасна ситуация и нямаше идея защо му се случва всичко това. Някой в правителството беше отговорен, но кой? И защо биха сметнали един археолог за заплаха?

Цяла нощ беше мислил за това, разглеждайки наум всяка своя публикация, преживяното при пирамидите и в Белия дом, и стигна до недвусмисленото заключение, че нещо в познанията му за миналото го прави потенциално опасен. Толкова опасен, че дори когато целият свят се сриваше, управляващите продължаваха да се занимават с него.

Не беше предположение. Явно знаеха нещо.

Според него лещите и дисковете представляваха някакъв вид машини. Знаеше, че около 12 000 години преди новата ера е изчезнала велика земна цивилизация. Не е била технологична като нашата, но е имала задълбочени научни познания, включително — и най-вече — науката за душите. Освен това тези древни хора бяха оставили доста точно предсказание, че настоящата епоха ще приключи на 21 декември 2012 година. Майте, наследили откъслечни знания от тази много по-древна култура, бяха заложили датата в календарната си система. Всъщност бяха започнали от нея, броейки наобратно. Вярвали са — или пък са знаели, — че е изключително важна.

Бяха получили датата, уверен беше в това, от град, който сега се намираше дълбоко под водата близо до брега на Куба. Този огромен метрополис вероятно е бил столицата на легендарната Атлантида и около него имаше нещо доста странно. Странното беше, че британският флот охраняваше мястото, а на канадската археологическа група, направила откритието преди десет години, не беше позволено да се завърне.

Трябваше да се разрази скандал, но много от колегите му бяха радостни, че откритието е потулено. Разкритието би отхвърлило градени стотици години теории и щеше да опропасти доста кариери.

Мартин беше настоявал пред редица институти да започнат проучвания на мястото. Дори беше публикувал писмо срещу действията на военните в „Археологически факти“. Беше поискал обяснение.

Опитваха се да го убият не защото смятаха, че е виновен за катастрофата. Опитваха се да го убият, защото беше един от малцината в света, които имаха шанса да я разберат.

Звънът спря така внезапно, че на Мартин му се стори, че капките роса по пожълтелите листа се разтърсиха от настъпилата тишина. Видя, че пред църквата се събират коли. Бяха дошли заради него.

Чувстваше се като плъх, съвсем като плъх, само че плъхът искаше да избяга, а той се терзаеше само от мисълта за семейството си. През цялата нощ се беше тревожил за Линди, за куцащата малка Уини и за загубения си син.

Нещата, появили се зад скиталците след мръкнало, бяха, според него, някакъв отряд за прочистване, който унищожаваше изоставащите. Обезобразеното момче беше тяхно дело.

Дали Тревър също беше обезобразен?

От кабинета се чу шум, някакъв глас се извиси, после замлъкна. Гласът на Боби. Звучеше ядосано. После той влетя в килията и обяви, без да поглежда към Мартин:

— Петдесет и шест на шестнайсет.

— За Бога! — изпъшка Мартин.

— Нямам идея как се беси човек.

— Най-добре ме застреляй.

— Мартин… — Боби млъкна, преглътна и продължи: — Трябва да вървим. Ще го направим до банката. Там има голямо дърво.

— Иисусе, ти говориш сериозно?

— Взимат въже. Съжалявам, наистина съжалявам.

Боже, щяха да го обесят!

— Боби — настоя Мартин, — не съм направил нищо.

— Знам — отвърна Боби, повдигайки вежди. — Ами ако си?

— О, за Бога!

— Мартин, не ме карай да те влача.

Докато Мартин излизаше, Боби откачи белезниците от колана си.

— Боби, хайде стига.

— Такива са разпоредбите.

— Добре, ако ми сложиш тези белезници, ще трябва да ме влачиш по целия път. И ще викам, защото загубих всичко, а сега ще загубя и живота си. И то за нищо. За нищо. Просто така.

Боби сложи ръка на рамото му.

— Хайде да приключваме.

Не знаеха как да обесят човек и щяха да вържат въжето за врата му и да го издърпат нагоре, докато бавно се задуши.

Боби беше достатъчно добър, за да не му сложи белезниците, и той забеляза, че не го държи твърде здраво, докато прекосяваха площада, на който в по-щастливите дни училищният оркестър на гимназията беше изнасял концерти.

Тези следобеди бяха толкова хубави, децата и кучетата се шляеха наоколо, а жените от църквите продаваха сладки. Свят без край, амин.

Приближиха — мрачна, тъжна тълпа. Никой не искаше това да се случва. Извръщаха неспокойно лица.

— Боби, трябва да ме застреляш, не се опитвайте да ме бесите. Никой не знае какво да прави.

— Мартин, не мога.

Една кола се отвори и от нея излезе Роуз. Приближи се към тях и каза студено:

— Хайде, Боби, прибираме се.

— Роуз, тук има закон! — възрази полицаят.

— Това е убийство.

— Имам известие, че се издирва. Официално е. Значи е законно.

— Тогава нещо не е наред, защото Мартин е вероятно единственият човек на света, който може да помогне за изясняването на този ад, така че защо някой би искал да го убива? Няма никакъв смисъл. — Тя се обърна към другите. — Вървете си у дома. Хайде!

Малкълм Фриър и жена му заедно с двете им момчета се качиха на пикапа си. Потеглиха, без да кажат и дума.

— Ето, поне някой има малко разум — рече Роуз и добави по-тихо: — Боби, това не е редно, знаеш го.

Ръката на Боби се отдръпна от рамото на Мартин. Бил Уест стоеше в очакване с касапската си престилка и дълго навито въже в ръце. Никой не проговори.

Мартин осъзна какво беше направил полицаят — имаше няколко секунди, но само толкова.

Беше разбрал и нещо друго в клетката. Беше уникален в този свят. Нещо, което знаеше или пък можеше да извърши, беше толкова опасно за враговете, че искаха смъртта му. Ето защо и това малко кътче от Канзас беше изстъргано толкова старателно. Затова и пускаха листовките.

Не беше бегач. Никога не беше ходил в армията, нито се беше състезавал в маратон… дори не бягаше сутрин.

Бил и Мери Уест го правеха, виждаше ги непрекъснато. Уил Симпсън имаше черен колан.

И въпреки това се възползва от случая. Обърна се и се затича към другия край на площада.

Изстрел, невероятно пронизителен, отекна сред дърветата.

Гласът на Роуз се извиси:

— Боби, да не си посмял!

Боби беше твърде добър стрелец, за да пропусне от такова разстояние, но Мартин достигна ъгъла на банката, без да бъде покосен. Зад себе си чу рева на двигател и тропот на крака по паважа. Всички имаха пистолети и повечето бяха умели ловци.

Изтича от другата страна към кафене „Харпърс“, където беше изял хиляди хамбургери, после се спусна по задната алея. Не знаеше какво да прави. И тогава до съседната стена съгледа някакъв пикап, пълен с гнили зеленчуци, и осъзна, че сигурно има десетки изоставени коли из града. Приближи се до пикапа, но не видя ключове. Чу ръмжене на двигател — някой завиваше в алеята.

Скочи в кабината на пикапа и се приведе. Колата се плъзна тихо край него. Вътре бяха Бил Уест и синът му Колман, и двамата с ловни пушки.

Как бе възможно Бил да насъска момче на тринадесет за лов на човек? Но сега бяха толкова уплашени, че никой не беше на себе си, затова и участваха в това безумие. Инстинктите на дивака никога не се криеха надълбоко и, честно казано, той също трябваше да си намери оръжие. И кола.

Най-доброто място да намери кола с оставени ключове беше край някоя от църквите. Хората, пристигнали късно, сигурно ги бяха оставили в паниката, а част от тях после се бяха превърнали в скиталци.

Най-близо беше Първата църква и там щеше да опита късмета си. Не мислеше, че ще успее да им убягва достатъчно дълго, за да се добере до „Свети Петър“, например.

Тъкмо излизаше от камиона, когато се появи друга кола. Движеше се по-безшумно от линкълна на Уест. Беше на госпожа Тарнеус. За миг се замисли дали не може да я измъкне оттам, дори му хрумна, че може да ѝ счупи врата, но все пак остана скрит в пикапа, докато тя не отмина. Боже, и тя искаше да го убие, а беше детска учителка.

Веднага щом колата се скри от поглед, той прекоси алеята и влезе през задната врата на детския магазин „Дарлинг Дикси“, който отдавна не работеше, изместен от големите търговски вериги. Никой не купуваше дантелени роклички за момиченцата си, а момчетата носеха фланели с шест номера по-големи вместо миниатюрните мъжки костюми с фалшиви носни кърпички в предните джобове.

Мартин се приближи предпазливо до витрината. От другата страна на улицата се намираше паркингът на Първата църква, който наистина беше пълен с коли. Някои бяха паркирани накриво, с отворени врати. Явно притежателите им бяха дошли много късно и бяха изскочили устремно, за да влязат в църквата.

После чу рев на наистина голям мотор. Заслуша се. Какво ли можеше да е? Никой не би тръгнал да го преследва с трактор, в това беше сигурен.

Прекоси улицата и се качи в една от неправилно паркираните коли, буик, който миришеше на цигари и парфюм с дъх на цветя, какъвто ползваше Луиз Райт. Дъщеря ѝ Памела работеше като мениджър в „Таргет“. Луиз беше разточителна и богата.

Колата запали нормално, слава Богу. Той се измъкна от паркинга и се насочи на север към Елко. Обърна към Маркпийс и мина през задния им двор, после през източното поле на Морган, докато колата се плъзгаше и поднасяше из прашните бразди. Мина през телените заграждения и излезе на черния път, където с Линди се бяха запознали като бяха деца.

Докато се спускаше по пътя, натисна газта, после спирачките и зави по шосе 215. Всеки, който го видеше, щеше да реши, че се е отправил към междущатската. Шосето продължаваше направо около десетина километра до дълъг завой и той даде пълна газ. Колата ускори до сто и седемдесет, после до двеста, после до двеста и десет.

Когато стигна завоя и се скри от евентуалните си преследвачи, натисна спирачките и пое по Фарм Роуд, който водеше към Смоуки Хилс и у дома.

Но след малко направи нов завой, този път по Сикс Майл Роуд. Кара по шосето до Уестърн Дивижън, където живееше Луиз. Малкото ѝ имение му беше достатъчно познато. Тя преподаваше френски и Тревър беше сред учениците ѝ, но не го биваше много в езиците.

В този миг Мартин изведнъж избухна, изкрещя, заблъска волана и зарита като лъв в клетка. Беше смутен, не знаеше, че е задържал такава ярост в себе си. Дори му се стори, че това се случва с някой друг, но когато колата започна да поднася, едва успя да я овладее.

Пое си дъх, потисна още един вик и се замисли: „В нас има скрити неща, за които дори не подозираме. Скрити дълбоко.“ Беше невероятно тъжен, но сега усещаше мъката като тъпа болка в стомаха, а не като зверството, обладало го преди малко. Помисли си: „Не само мога да убивам, искам да убивам…“

Приятелите му се бяха обърнали срещу него толкова лесно само заради една хартийка, пусната от врага или от предателите, които му служеха.

За съжаление беше сигурен, че врагът прекалява в усилията си. Защото нямаше никаква представа как би могъл да му попречи. Всъщност модерният свят беше също толкова готов да се бори с това нашествие, колкото ацтеките и инките в битките срещу испанците. На ацтеките бе отнело седмици само за да разберат, че испанците и конете им са отделни същества, а и така не бяха проумели как действат огнестрелните оръжия. Разбира се, бяха смятали противниците си за богове. Бяха видели как използват магиите си.

„Ацтеките са били поразени от огнестрелните оръжия, ние от светлината. Не разбираме какво виждаме, също като тях.“

Ацтеките, които ползваха вариация на календара на маите — бяха срещнали испанците в деня, в който според пророчеството почитаният от тях бог Кецалкоатл е трябвало да се завърне. Затова и са били двойно по-уверени, че испанците са богове. Появата им се вписала идеално в космологията им.

Някой, прозрял хиляди години напред, беше предвидил, че това ще се случи. Но кой? И как?

Дали отговорът не лежеше на два километра дълбочина близо до брега на Куба и дали британците не бяха възпрепятствали проучването, за да не бъде открит?

Така беше, Мартин не се съмняваше. Трябваше да е така. Опитът да бъде убит премахна и последното съмнение, че врагът е подчинил световните правителства, при това още преди години.

Как се казваше онзи генерал? Самсън. Генерал Самсън, председател на Обединения комитет на началник-щабовете. Този мъж беше зъл.

Но имаше и по-дълбока, по-скрита истина, нали? Испанците са били много по-уязвими, отколкото са изглеждали. Те не са победили никого. Ацтеките са били победени от собственото си невежество. Всъщност в технологично отношение испанците не са били кой знае колко по-напред от ацтеките, а в много направления дори и далеч зад инките. Може би много далеч. Може би все още сме далеч назад.

Влезе в алеята на Луиз и паркира колата на обичайното ѝ място. После излезе и заобиколи къщата. Трябваше да се скрие някъде, но тук беше Канзас и хълмовете бяха ниски, а горите рехави, пълни с поляни и затревени сечища. Ако някой се досетеше, че е дошъл тук, рано или късно щеше да го забележи.

Мина през горичката и се насочи към билото на възвишението, който трябваше да го отведе, след около километър, на стария път, където беше водил студентите си по археология, за да търсят останки от дилижанс, разбил се там през деветнадесети век.

Беше претърсвал областта за вкаменелости и върхове на стрели и бе открил купища такива, някои дори от Фолсъм4 на възраст десет хиляди години. Беше идвал тук с Тревър, предавайки му знанията си и умението да намира неща, които при други обстоятелства биха останали неразкрити.

Изкачи се на хребета и погледна към града. Различаваше белите камбанарии на църквите, покрива на банката, част от къщите и горната част на „Бърнсайд“. Познаваше мястото добре. Беше идвал тук още като момче, разхождаше се сам и размишляваше за времето, случая и превратностите на живота.

Замисли се. „Който и да беше дошъл в този свят, нападаше хората, но оставяше всичко друго незасегнато.“ Нашествениците щяха да получат празен, но непокътнат свят и милиарди роби.

По това прецени, че врагът може и да е технологично по-развит от нас, но с по-примитивна култура. Никое модерно човешко общество не използваше роби, нито се нуждаеше от тях.

Зачуди се какво ли създание ще идва на това място в бъдеще и ще съзерцава тези камбанарии.

После чу познат, но неочакван шум. Някъде наблизо прелиташе хеликоптер, движеше се от изток на запад, успоредно на хребета, но отвъд полезрението му, най-вероятно по-ниско в дерето, където течеше река Сондърс.

Кой разполагаше с хеликоптер? Определено не и окръг Лаутнер. Полицията? Един щатски полицай се бе появил вчера в пълно неведение за опасността, така че не беше изключено полицейските служби все още да функционират.

Звукът заглъхна. Изчака още малко, след това продължи по хребета. Ако Тревър беше оцелял, имаше голяма вероятност да се е прибрал вкъщи. Без съмнение. Ако беше успял да го стори, щеше да е там и да чака семейството да се събере отново.

Хеликоптерът изникна с ръмжене на триста метра от него. Мартин скочи към скалите до пътеката, приземи се тежко на земята и усети пареща болка в левия крак.

Машината прогърмя над него. Беше плувнал в пот, а мускулите му се свиха панически — толкова силно беше желанието му да побегне. Каза си, че страхът убива преди всичко останало. Страхът те прави глупав. И затова не направи онова, което толкова отчаяно желаеше — да се претърколи надолу и да притича с надеждата да се шмугне в някоя от малките пещери, прорязващи хребета.

Не, те сигурно разполагаха с детектори за движение. А сред тези нагрети от слънцето скали инфрачервените сензори нямаше да дадат резултат. Затова остана неподвижен и хеликоптерът бавно продължи над билото.

Беше черен, а прозорците му матови. Мартин не посмя да го разглежда, но все пак забеляза отразяващите стъкла.

Изчака двадесет минути, преди да се престраши. Хеликоптерът беше отминал отдавна, а той беше нетърпелив да намери Тревър.

Страхуваше се най-вече от кучетата. Ако наистина го издирваха, сигурно бяха разбрали, че е паркирал колата на Луиз и е тръгнал пеша. В такъв случай скоро щяха да пуснат след него кучета.

Предпазливо се изправи на крака. Бедрото го болеше, но нямаше нищо счупено, слава на Бога.

Знаеше, че няма да може да остане в къщата си. Вероятно даже нямаше да може да я приближи. Но трябваше да узнае дали Тревър е там, преди да се махне оттук.

Докато вървеше, жаждата му се засили, а умората се превърна в непоносима тежест. Реши, че единственият му шанс е бързината. Твърде много мощ бяха събрали срещу него враговете му. Хората от Хароу бяха повече от достатъчно, за да го победят, но го преследваха и други сили, и то не от щатската полиция или военните. Мартин беше наясно, че сигурно притежават къде-къде по-опасни неща от високотехнологичните хеликоптери.

Стигна до къщата. Обичният дом на него и Линди. Бяха я построили, когато получи преподавателското място. Беше горд с красивата си нова къща в занаятчийски стил, която толкова добре се съчетаваше със старите къщи в околността.

Прозорците не светеха, но къщата беше тиха. Не, отвън имаше два пикапа. Не ги беше виждал.

Значи някой го чакаше. Е, той също можеше да чака. Щеше да изчака, докато местните си тръгнат. Докато военните си отидат. А все някога щяха да се махнат.

Когато се приближи, чу звук от трошене на стъкло. После видя един от прозорците да се разлита на парчета и столът му за четене профуча и се стовари в една от саксиите на Линди.

Грабеха, разбира се. О, Боже, не наранявате Тревър, ако е вътре. Вгледа се към подземието. Възможно ли бе да е слязъл там? Определено, но имаше към тридесет метра до къщата, а той не смееше да ги прекоси. Онези вътре щяха да го застрелят, без да задават въпроси.

После хеликоптерът се появи отново и се спусна над къщата. Нахлулите в нея хора не се появиха, ѝ в този миг на Мартин му се стори, че това изобщо не е хеликоптер, а машина със съвършено различна конструкция. Освен това издаваше странен звук — свистене, като при изхвърляне на газ, а не пърпорене.

Машината обиколи къщата няколко пъти, после рязко се отправи към Хароу.

Дори не се бяха приземили. Но едва ли имаха радиоконтакт с хората в къщата, със сигурност не и с хората от града. Какво всъщност правеха?

Разрушението в дома му продължи. Донякъде беше сигурен, че няма да го подпалят. Сега беше сухият сезон и един пожар щеше да се разпростре по хребета. Доброволческите пожарни отряди сигурно се бяха разпръснали, ако изобщо все още съществуваха. Затова не смяташе, че ще има палеж.

Загледа се в книгите, излитащи през прозореца на спалнята на Уини, старите ѝ съкровища „Шумна зимна книга“, „Котка в шапка“ и „Дженифър и Джозефин“. Чу дрънченето, което извести, че синтезаторът „Ямаха“ на Тревър е строшен.

Денят превали, слънцето премина през небето, а Мартин все още чакаше, неспособен да изостави останките от дома си, изпълнен с отчаяние, мъка и несигурност — през цялото време се надяваше Тревър да се е спотайвал в мазето.

Накрая, в три и петнайсет, двата камиона си отидоха.

Мартин изчака още. Оглеждаше внимателно небето, докъдето поглед стигаше. Беше свикнал да забелязва дребни предмети в пясъка, а небето не беше кой знае колко по-различно от безбрежните пустини в Тунис и Либия.

Тъкмо тръгваше към къщата, когато чу, от много далече, нещо подобно на въздишка, и светкавично се върна сред дърветата.

Високо в следобедното небе се появи черна точка.

Все още бяха тук.

Притаи се, заслушан в едва доловимия шум от нещото.

Когато звукът изчезна, слънцето вече залязваше, а Мартин пристъпи в двора, който беше прекопавал хиляди пъти.

Може би бяха оставили някого в къщата. В крайна сметка не ги беше видял, видя само камионите.

Прекоси тревата, която шумолеше тихо под стъпките му. Боже Господи, изоставеният дом е самотно място.

Тръгна към подземното укритие. Отвори капака и надникна вътре. После се спусна. Нищо не изглеждаше променено — имаше фенер, свещите бяха в кутията си, два бидона с вода, кутия с шоколадчета — всичко бе непокътнато.

Мъката стана още по-тежка, синът му го нямаше тук.

Отправи се към верандата. Вратата все още беше отворена. Влезе и внимателно огледа за жици, поставени при входа, внимаваше да не блъсне рязко някоя врата.

Огледа се, удивен от разрушенията.

— Тревър — прошепна тихо. После извика: — Тревър, татко е! Тук ли си? Тревър!

Наведе се над останките от масата в трапезарията. Как бе възможно? Дърво, унищожено така? Прокара ръка над покритата с буци усукана каша.

Дървото беше стопено. Нямаше друго обяснение. Не беше направено от хората от града. Не беше направено от хора. Хората не можеха да правят подобни неща, не можеха да стапят дърво. А и книгите — разсипваха се на прах, щом ги докоснеше, ножовете в шкафа се стичаха като разтопени свещи.

— Тревър! — Отвори тайника и погледна вътре. — Тревър?

Нямаше и следа от момчето му.

Качи се горе и отвори капака към тавана.

— Тревър, там ли си? Татко е.

Издърпа стълбата и се качи горе. На тавана имаше много места за криене, а Тревър беше майстор в това.

Когато се увери, че синът му не е там, Мартин просто седна на пода. Изпитваше болка, каквато не вярваше, че човешко същество е способно да понесе. Ето какво наричаха мъка, това изгарящо чувство на безпомощност. Всеки път, когато се замислеше за Линди, която вървеше безропотно, и за прекрасната му малка Уини, куцаща и тътрузеща се, вътрешностите му се свиваха. И Тревър — усещането за него, което сякаш се носеше по вятъра, за сина му, уплашен и сам, го караше да се чувства по-безпомощен, отколкото в затвора.

Потисна желанието си да излезе на покрива и да изкрещи името му, въпреки че това би могло да даде резултат.

Тревър познаваше гората добре. Можеше да се крие някъде наблизо и да го чуе.

Мартин се спусна по стълбите и в мига, в който подминаваше малкия кабинет, спря и се втренчи объркан. Какво беше това? Все по-учуден и объркан, той влезе вътре. Статиите му не бяха взети, бяха накъсани методично, не просто нарязани, а превърнати в множество тънки ивици. Превръщането на книгите в прах беше странно само по себе си, но това надминаваше всичко.

Лаптопът му беше на бюрото. Докосна го и отдръпна ръка, когато ръбът на екрана се разпадна под пръстите му. Остана само прах.

Разбираше, че вижда отблизо работата на врага. Който и да си беше тръгнал с двата пикапа, не беше човек.

Затича се надолу по стълбите, отвори килера за оръжие и изруга — Линди беше взела единственото оръжие, малката ловна пушка, която бе останала в методистката църква на Трета улица.

Изпсува отново и в същия миг долови нещо. Отначало прозвуча като странния кикот, който беше чул, когато беше сред следовниците. Идваше от гората зад къщата. Но после този звук беше заглушен от друг — ръмженето на голям двигател, същия, който беше чул по улиците на града.

Докато се озърташе, три големи черни джипа „Хъмви“ спряха пред къщата и облечени в черно войници изскочиха от тях. Лицата им бяха скрити от черни маски. Приличаха на отряд рейнджъри от някой, филм, но той знаеше, че не са никакви рейнджъри.

Намираше се лице в лице с врага.

10. 11 декември Невинен

Уайли се прибра вкъщи само за да открие едно много потиснато семейство.

— Какво има? — попита той Келси, докато внасяше новия си лаптоп в кухнята.

Тя се провикна:

— Мамо, той се върна.

Ник се появи, в погледа му се четеше страх.

— Защо си насякъл компютъра, татко? — попита със задавен глас.

— Трябваше да умре. Животът му беше изтекъл.

— Деца, качете се горе — обади се Брук.

Докато двамата се изкачваха по стълбите, Келси промърмори:

— Татко е луд.

Брук вдигна кутията от кухненската маса. В нея бяха събрани остатъците от стария му лаптоп.

— За какво е цялата гюрултия? — попита Уайли.

— За това, че си насякъл това нещо с брадва и аз настоявам за обяснение. Това поведение е твърде далеч от нормалното. Вече обмислям да отведа децата си оттук. За това става въпрос.

Опита се отворът му да звучи разумно. Дори се усмихна.

— Твърдият диск се беше повредил. Нищо не можеше да се изтрие.

— Затова си го насякъл с брадва?

— Направих го, за да съм сигурен, че файловете няма да могат да бъдат възстановени. Не можеш да оставиш компютър, пълен с файлове, които не могат да се изтрият, на бунището. В следващия миг целият ти живот ще се появи из интернет. Затова, любов моя, взех разумно решение и не мисля, че съм ти дал повод да отведеш децата оттук.

Тя поклати глава.

— О, Уайли, толкова е трудно. Вече взех да се уморявам.

— Ей, това сме ние. Аз и моето момиче.

— По дяволите, качвай се горе и свържи новия компютър.

Вместо да я послуша, той се приближи и я прегърна. Тя излъчваше безразличие, но все пак не се отдръпна.

— Моля те, Брук, изтърпи ме. Ти си всичко, което имам. Изтърпи ме.

Тя се разтрепери, после зарови лице в рамото му и заплака.

— Не започвай да крещиш — прошепна той, — не забравяй децата… не забравяй децата.

Тя се успокои в обятията му и бавно се отдръпна от него. Погледите им се срещнаха. Целунаха се.

От задното стълбище долетя развълнуваният шепот на Келси:

— Целуват се!

И така, неспокойният кораб на семейство Дейл продължи да плава, захвърлен в мрачния океан, загубил ориентирите си, но все още на повърхността.

Беше купил много добър лаптоп, с бърз процесор, огромна памет, впечатляващ твърд диск и всички екстри, които човек можеше да поиска.

— Хубав е — одобри Брук, когато той го сложи на бюрото и го включи.

— Всъщност не беше много скъп. Донякъде. Но има възможност за допълнителни добавки.

Тя седна на бюрото, докато Уайли пълзеше по пода, за да включи лаптопа в домашната мрежа. Използваше етернет. Безжичните връзки в района не бяха стабилни заради честите гръмотевични бури.

— Какво е това?

— Кое? — попита той иззад бюрото.

— Две хиляди и дванайсета — отвърна тя.

— Страхувам се, че си замина под брадвата.

Тя се изправи и посочи. Уайли се приближи, погледна екрана и видя написаното: „2012. Война за душите“. Това беше заглавната му страница.

Пресегна се и докосна екрана с пръсти.

— Но ти… о, Уайли, това е странно. Плаши ме!

— Плаши те? Аз размазах твърдия диск с брадва, а това е чисто нов компютър. Погледни го, току-що го извадих от кутията.

— Слушай сега, защото май ще ти повярвам. Готова съм да ти повярвам. И ако лъжеш и си направил това, за да ме впечатлиш или за да ме побъркаш, или по някаква си твоя причина, тогава приключваме, независимо колко много се обичаме, защото не мога… не мога… не обичам неща, които са толкова откачени, Уайли, не ги понасям.

— Брук, кълна се в честта и душата си, във всичко, което ми е скъпо, че донесох тази машина тук чиста и празна. Не съм направил нищо и наистина не мога да си представя как е станало.

Тя кимна. После го целуна по бузата.

— Уайли, реших да ти повярвам. Видях как си насякъл онзи компютър, а твърдият диск е все още в него. А ти ме уверяваш, че не си качил „Две хиляди и дванайсета“ на външно устройство…

— Със сигурност. Какво външно устройство? Дори не притежавам такова.

— Знам. Ето защо трябва да помислим как действа проклетото нещо. Наистина е странно, не е нормалната откаченост а ла Уайли. И инстинктите ми казват, че трябва да защитя децата. Много, много внимателно.

— Не мога да споря с подобно становище.

Тя въздъхна.

— Ще ти покажа нещо, което не смятах да ти давам. Но сега ми се струва, че трябва да го видиш, и съжалявам, че го скрих от теб.

Тя му подаде втората половина от „Рикордър“ на окръг Лаутнер, и там, на втората страница за местни новини бе поместена фантастична и обезпокоителна история. Мъж, който живееше на около шестдесет километра оттам, беше изчезнал, докато карал колата си близо до езерото Кумбс. „Местни жители, които пожелаха да запазят анонимност, съобщиха, че са го видели да се издига сред стълб изключително ярка светлина. Досегашното издирване не е открило следи от Уилям Нънъли. Кучетата не успяха да хванат дирята му освен по изоставеното превозно средство.“

Уайли прочете статията. После още веднъж. Накрая взе телефона.

— Трябва да се обадя.

Мат беше изключил мобилния си, затова му позвъни на служебния телефон.

— Полицейско управление.

— Аз съм.

— Не и на тази линия!

— Тогава си пусни скапания мобилен.

— Не искам, ако го направя, ще ми звъниш и ще ме занимаваш с глупости, докато съм на работа.

— Това не са глупости.

— Тъкмо съм при онзи пиян негодник Джо Райт, който пак налита да бие жена си, и ти се обаждаш. Непрекъснато се случва. Или сядам да ям. Тогава със сигурност ще ми позвъниш.

— Свърши ли речта?

— Затварям.

— Искам да съобщя за нещо.

— Ако става въпрос за скункс, пор или миеща мечка, моля те, обади се на ФБР.

— Става въпрос за възможно отвличане от НЛО в окръг Мелроз.

— Затварям.

— Обади се там и после ми звънни, става ли?

— Не, разбира се. Това не е работа на полицията.

— Един човек е изчезнал. Това е работа на полицията.

— Фактът, че тази трагедия те интересува, не е полицейска работа. А сега наистина затварям. Трябва да се видя с господин Ленард, чиято огромна змия отново е избягала.

— Не затваряй, по дяволите. Ало? Мамка му! — Затръшна ядно слушалката. — Трябвало да отиде да хване някаква тъпа змия.

— Онова грамадно чудовище на Ленард ли? Кой, по дяволите, би искал петметров питон за домашен любимец?

— Аз се замислих за питон веднъж.

— А после се родиха децата.

Телефонът иззвъня. Брук вдигна слушалката. Послуша малко и я подаде на Уайли.

— Виж, истината е, че ми дадоха задача и тръгвам за там след няколко минути. Ако искаш, ела с мен.

— Шегуваш ли се?

— Не, и нямам намерение да те чакам.

— Ами змията?

— Майната ѝ на змията. Става въпрос за живота на човек. Ще те взема след петнадесет минути.

Уайли затвори. Брук го погледна въпросително.

— И?

— Ще отида там с Мат.

Тя погледна вестника, вдигна очи към него и каза:

— Знаеш, че те обичам много. Никога не го забравяй.

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— Напоследък си мислех… Знаеш, че ни беше трудно. Разбирам, че не е лесно да се живее с мен.

— Пишеш книга, която те побърква, а аз съм съпруга на писател. Мое задължение е да те предпазя да не се побъркаш, докато не бъде завършена и не си получим парите. После можеш да откачиш, докато не започнеш да ми липсваш, тогава ще трябва да се върнеш.

— Дали ще се върна?

Тя стисна ръката му.

— Ще се върнеш.

Погледна я.

— Къде са децата?

— В стаите си.

— О, да.

Тя сложи ръка на челото му.

— Никъде няма да ходиш, целият гориш.

Че се клаксонът на Мат.

— Ще взема два аспирина и ще се оправя.

— Работиш непрекъснато в продължение на дни и няколко аспирина няма да ти помогнат.

Мат влезе вътре.

— Ей, Уайли, нямам цял ден на разположение!

Брук застана между тях.

— Болен е, няма да дойде.

— Господи, сигурно е станало внезапно.

— Изтощен е, не може да спи! — Тя хвана Уайли под ръка. — Ще вземеш хапче и ще си легнеш. Без коментар.

— Добре, Уайли, оздравявай.

Уайли се отдръпна от Брук и тя настоя:

— Не можеш да го направиш.

— Трябва! Трябва!

— Няма защо да се забъркваш в това.

Той посочи компютъра.

— Трябва да видя, може да е свързано.

— Зарежи го, по дяволите!

Тишина. Сякаш се чуваше как прахът се рони от тавана. И тогава Уайли сякаш бе завладян от непоколебимо решение, пое дъх и заяви:

— Трябва да го направя, или ще изгубя душата си.

Брук заплака и кимна, после прошепна безсилно:

— Довиждане.

— Брук…

Тя поклати глава, направи крачка назад и внезапно се обърна към мивката и започна да мие чиниите.

Докато потегляха, Уайли чуваше потракването им.

Видя я през прозореца и си каза, че нещо между тях наистина е изгубено. Беше като яма от подвижни пясъци, появила се изневиделица в брака им. Всичко, което правеше, за да се спаси, го караше да затъва все повече и повече.

Седеше мълчаливо до Мат, който също не продумваше. Бяха приятели от много време и имаше моменти, когато приятелите просто не говореха.

Минаха през Хароу, после продължиха на юг.

— Задава се буря — каза Уайли, — погледни само.

На запад небето беше затлачено от огромни облачни кули и Уайли знаеше, че ако в тази вселена има буря, то в другата ще се разрази десет пъти по-ужасна. Тревожеше се за скиталците там, крачещи в дъжда и вятъра, чудеше се как ли се справя Мартин в отчаяното си търсене — блестящият археолог усещаше, че може да спаси загиващия си свят само ако успее да свърже още няколко точки, искаше да открие сина си, а Уайли искаше да спаси и двамата.

Най-лошото беше, че не можеше да им помогне. Знаеше, че страдат, но не можеше да направи нищо.

Не можеше да предупреди Ал Норт за Самсън. Не можеше да помогне на Мартин да открие Тревър. Не можеше да върне душата и на един скиталец.

Защо тогава всичко това се случваше с него?

Пътуваха мълчаливо. Мат следваше джипиеса по все по-уединени черни пътища.

— Къде е това място?

— По средата на нищото. Сигурно са някакви боклуци с каравани.

— Хора с каравани.

— И все пак боклуци, приятелче. Престъпници и отрепки.

Уайли чуваше гласа му, но съвсем слабо. Не го интересуваше бърборенето.

— Мъжът е излетял в стълб светлина?

— А кучетата не са успели да уловят миризмата никъде другаде, освен в колата.

— Което значи, че се е случило.

— Което значи, че кучетата трябва да се проверят, и точно това ще направим.

Отбиха по някаква алея.

— Стигнахме — каза Мат.

Спряха, но не пред каравана, а пред изящна, ултрамодерна къща. Архитектурно бижу. Десетина полицейски коли бяха паркирани в двора, светлините на някои от тях продължаваха да проблясват. Освен щракането на превключвателите, нищо не нарушаваше тишината.

— Хубаво местенце — отбеляза Уайли.

— И аз мисля така.

Появи се жена, скована като своя ултрамодерен дом, напомняше на Уайли за една от безкрайно тъжните картини на Андрю Уайът, на модела Хелга Тесторф.

Когато приближи, Уайли видя, че лицето ѝ е подпухнало от сълзи. Младо момче, облечено с широки джинси и черна тениска, се появи на вратата зад нея.

Жената се приближи и застана мълчаливо пред Уайли. Беше толкова близо, че той можеше да подуши потта и киселия ѝ дъх. Тя склони глава на гърдите му и го сграбчи.

— Съжалявам, госпожо — каза Уайли, — наистина съжалявам.

Тя го погледна в очите.

— Познавам ви.

За Бога, не от това имаше нужда.

— Аз съм от Хароу. Вероятно сте ме виждали наоколо.

— Не, от книгата ви. В книгата твърдяхте, че те са добри.

— Написал съм, че са много странни.

— Не са добри. Не, господин Дейл, не са добри. Той имаше всички ваши книги, разбирате ли. Опитваше се да осъществи контакт. Отиде на хребета, за да ги посрещне. И ето какво се случи.

— Госпожо Нънъли, трябва да имате предвид, че нямаме ясна представа какво правят извънземните. Дори не знаем със сигурност дали са извънземни. Затова книгата ми не дава отговори, а задава въпроси. Защото не разбираме.

Тя сложи ръце на раменете му. Очите ѝ сякаш прегаряха дупки в душата му.

— Имаше светлина — прошепна тя. — Преди две нощи цялата къща беше облята от нея.

О, Господи!

— И какво направи тази светлина? — попита той.

— Заля всичко. После изведнъж изчезна и се чу гръм, но нямаше облаци. И тогава той каза: „Те са“, а на следващия ден отиде на хребета. Светлината се появи отново и той се издигна с нея.

Значи не беше убиващата светлина. Беше нещо друго. Но какво?

— И фермерите ли са видели това?

Тя кимна и рече:

— Вие имате връзка с извънземните. Така пише във вашия уебсайт. Искам да се свържете с тях!

Ник и неговите приятели бяха създали уебсайт на Уайли Дейл. Беше доста грубоват, но той не помнеше в него да пише нещо подобно, а и беше написал много книги след тази за срещата с извънземните.

Момчето излезе навън.

— Господин Дейл, кажете им да върнат татко у дома.

Беше най-много на седемнадесет, високо, с тъжно лице. Изглеждаше сякаш изпитва физическа болка и сигурно беше така.

Уайли реши, че е постъпил доста глупаво, като дойде тук.

— Обади им се — изсъска момчето.

— Не мога!

— Не ни отказвай!

В този миг се появи полицай, идваше от задната страна на къщата. Лицето му беше мрачно.

— Госпожо Нънъли…

— Не! Не!

— Госпожо…

— О, Боже… Боже…

Тя се сгърчи, после се обърна и стисна момчето в прегръдките си.

Уайли видя полицаите да идват откъм мочурището, бяха на триста метра от къщата. Светлината играеше по сребристите пречки на носилката и черния найлонов чувал.

— Госпожо Нънъли, трябва да го идентифицирате.

Тя се преви от мъка, но не издаде нито звук, което беше дори по-ужасно.

Мъж с измокрени джинси разкопча торбата и Уайли видя нещо толкова неочаквано, че извика. Видя глава на човек с празни орбити на мястото на очите, а зъбите стърчаха от уста с изрязани устни.

— Можете ли да го разпознаете? — попита един от полицаите.

— Татко — извика момчето. — Какво се е случило с баща ми?

— Ускорено разлагане, заради тресавището.

— Не говорете глупости — изпищя госпожа Нънъли. — Обезобразили са мъжа ми, сякаш е добитък.

Уайли знаеше за странните обезобразявания на крави, които се случваха през последните петдесет години. Фермери откриваха говеда с премахнати устни, очи, езици и гениталии и обърнати навън ректуми. Често изглеждаха размазани, сякаш са били пуснати отвисоко, а в нощите, преди да бъдат открити, се появяваха силни светлини.

Ужасна мисъл нахлу в ума му.

Имам хубав дом в уединена област. Ами ако са търсили мен?

— Госпожо, трябва да кажете дали това е господин Нънъли — каза един от полицаите.

Тя кимна.

— Мисля… мисля, че е той. О, Господи…

Вкопчи се в Уайли.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Беше ужасно да стои до нея. Усещаше острата миризма на потта ѝ. Страхуваше се, че ще повърне отгоре ѝ.

Момчето проплака през сълзи:

— Ами ако се върнат, какво ще стане с нас, господин Дейл?

Какво, наистина?

Не можеше да си замълчи, но не знаеше какво да каже или да направи. Спомни си съществата, които беше видял, и фигурата, която Ал Норт беше съгледал в стаята си — деликатното, твърдо лице, и разбра какво е, какво трябва да е: опитваха се да преминат бариерата на вселена, която не ги приемаше за истински, и това беше страничният ефект от борбата им.

Момчето се хвърли към него и внезапно Уайли се озова на земята, блъскан от мощни юмруци. Опита се да се защити, но момчето продължи да го удря.

Мат и един от полицаите го хванаха и го издърпаха.

— Баща ми искаше да се срещне с тях! Е, определено успя, копеле. Лъжец! Лъжец! Шибан лъжец!

— Махнете го оттук — нареди един от полицаите на Мат. — За Бога, махнете този откачен оттук.

— Мислех, че ще помогне. Той знае доста за тези неща — оправда се Мат.

— Хайде, стига — каза полицаят и се обърна към Уайли. — Няма закон срещу простотиите, които пишете, господине, но трябва да ви кажа, че в ада сигурно има специално място за боклуци като вас. Лъжливи боклуци! Този мъж е умрял, не знаем как, но не е убит от шибани зелени човечета, мамка му!

— Не — възрази Уайли толкова тихо, че привлече вниманието им. — Не съм лъжец. И наистина тъжното е, че ако този човек беше разбрал по-добре или беше взел нещата по-насериозно, нямаше да умре.

Отиде до колата, качи се и затвори вратата. За по-сигурно я заключи.

Мат потегли и Уайли се вгледа в прекрасната къща насред нищото.

— Видях някого — каза Мат — при твоята къща.

— Шегуваш се.

— Миналата нощ, приятелю.

— Не съм видял никого.

— Беше долу.

— А ти… къде беше?

— На хребета. Излязох да проверя дали не си посегнал на пурите и просто видях онзи човек в двора ви. Отиде до къщата и погледна през прозореца към вас, после заобиколи отзад и няколко секунди по-късно компютърът ти се включи.

— Кога е станало това? — попита Уайли.

— Около осем.

— Осем! Тогава всички бяхме будни!

— Не направи нищо. Движеше се бързо.

Мат зави по магистралата. Бурята се приближаваше. Той натисна няколко бутона на полицейското радио и механичен глас започна да съобщава предупрежденията на националната метеорологична служба. Силни ветрове в Хейл Сентър, отнесени покриви на къщи в Холкомб, торнадо в окръг Мидууд. Бързо приближаваща опасна буря.

Мат натисна газта и попита:

— Мислиш ли, че ще ни удари?

— Доста силна е, боя се, че да.

Бурята надвисна, в ниското сред мрака проблясваха мълнии.

— Мат, толкова съм уплашен, че няма накъде повече.

— Разбирам те.

— Онзи човек ли беше? Като нас?

— Приличаше на дете. На възрастта на Ник, около дванадесет-тринадесет години.

— Значи е било от града? Някое момче, което е търсило Ник. Негов приятел, може би.

— Не. Това хлапе отиде отзад, огледа къщата, надзърна през прозорците.

Никое от градските деца, не би го направило. Имаше може би около стотина дванадесетгодишни в градчето и Уайли ги познаваше всички.

— Не е било тукашно значи — заключи той.

— Определено не. Изглеждаше… не знам, Уайли, но ми се стори объркано. Взираше се отново и отново в къщата. Сякаш се опитваше да разбере нещо, ала не можеше.

— Сигурно не се е опитал да влезе. Къщата е отключена до късно.

— Влезе, мина през кабинета ти и излезе. После отиде към Сондърс. Така че го последвах. Бях точно зад него. Мислех си, че е някое дете от града. Но когато стигна потока, не го прекоси. Просто изчезна.

— Изчезна?

— Кълна се в Бога.

— Защо не дойде вкъщи?

— Вие пак се карахте.

— Но как така изчезна? В какъв смисъл?

— Направи три или четири стъпки из малките бързеи. В плитчините, където е лесно да се пресече, и когато стигна средата, просто се изпари. Изпари се, Уайли.

Мили Боже, това сигурно беше Тревър. Беше прекосил границата между двата свята и вероятно не беше го осъзнал. Беше тръгнал към дома си, но се бе озовал тук.

От доста време Уайли се чудеше дали странните котки, черните пантери, които се появяваха в тукашните гори от време на време, не са от паралелна вселена. Имаше книга, наречена „Ловът на върколака“, написана за ранчо в Юта, където учените бяха документирали движението на такива животни. Сигурно не идваха от света на Мартин, а от друга паралелна вселена, в която съществата от ледената епоха все още се разхождаха по земята.

Между двамата се възцари тишина. Мислите на Уайли се върнаха на обезобразения мъж. За какво правеха всичко това? Беше ли част от усилията им да навлязат в този свят. Без съмнение.

Бяха разрязвали човек и преди, бяха взели части от него.

Потръпна. Имаше чувството, че ако изчака още малко, ще разкрие всичко, а то няма да се окаже хубаво. Никак даже.

— Знам, че нещо не е наред — каза Мат накрая. — Просто не искам да е… По дяволите, тези странни неща те следват навсякъде.

Пристигнаха до дома на Уайли. Когато излезе от колата, той видя, че по лицето на Мат се стичат сълзи. Не му каза нищо, само благодари за возенето и го изпрати с поглед.

Малкото поточе течеше нормално. Дъждът, който ги бе валял по пътя, беше ускорил течението му на места, но това беше единственото необичайно нещо.

— Здравей, тате.

— Ник!

— Видях те, че идваш.

— Аз, да…

— Хлапето е от другия свят.

Уайли беше толкова поразен, че не можа да каже нищо.

— Прочетох книгата ти, тате, и знам, че е истина.

Ник беше потайно хлапе. Умен, както показваха оценките му, но не много общителен. Но с Уайли се разбираха добре.

— Чел си книгата ми?

— Чета всичките ти неща.

— А онова дете? Видя ли го?

— Ела, тате.

Ник го заведе малко по-надолу по потока. Бяха точно пред малките бързеи. Отекна гръм и свиреп повей на вятъра отнесе няколко листа. Беше невероятно прекрасно, помисли си Уайли, но и напълно нормално.

— Гледай — каза Ник. Вдигна речно камъче и го хвърли над водата, сякаш се опитваше да го плъзне, но се бе прицелил твърде високо.

Докато летеше, камъкът направи нещо много странно. Подскочи. Не много, но подскочи.

Ник хвърли още един и този път явно се прицели по-добре, защото камъкът изчезна. Така и не удари във водата. Изпари се.

— Господи, сине, кога откри това?

— Той го направи този следобед.

— Бил е тук?

— В кабинета ти. Целият е мръсен, изглежда наистина уплашен и мисля, че е Тревър. Започна да чете книгата ти.

Светът сякаш натежа и не беше от бурята.

— О, Господи! — прошепна Уайли.

Обърна се и се затича към къщата. Ник го следваше по петите.

— Какво става? — попита Брук, когато двамата влетяха вътре. — Не виждате ли, че вали?

— Тя може да им помогне — изкрещя Уайли, докато тичаше по стълбите. — Книгата може да им помогне!

— Какво? Ник, какво става?

Ник се поколеба на стълбите.

— Колкото повече наближава двайсет и първи, толкова по-широко се отварят порталите. Има един край Сондърс, точно при бързеите. Между нашия свят и този на Мартин, и те го използват. Мислим, че е Тревър. Опитал се е да се прибере вкъщи миналата вечер, а вместо това е минал през портала.

— Ако прочетат книгата, скъпа, тя може да им помогне! — обади се Уайли. — Можем да има кажем, че Самсън е зъл.

— Тате…

— … можем да им помогнем да открият скиталците, може би ще успеят да преобърнат всичко!

— Тате, мисля, че Тревър е дошъл тук по случайност. Затова е бил толкова объркан и уплашен. Мислел е, че си отива вкъщи. Не е могъл да разбере защо всички мебели са различни, защо в къщата има непознати хора. После е попаднал на книгата.

— Но ще се върне. Разбира се.

— Не можем да сме сигурни.

Уайли влезе в кабинета и седна пред лаптопа.

— Има нещо повече. И то е създало този портал. То ми попречи да унищожа книгата.

— Ъ… тате, ние бяхме.

— Моля?

Ник кимна.

— Мама има юесби. — Той замълча за малко. — Не ми се сърди, но аз написах кода, който ти попречи да я изтриеш.

— Можеш да програмираш? Не знаех.

— Само от няколко реда е.

— Трябва да намерим Тревър. Трябва да напиша за него. Да му кажа къде е баща му. Да му дам план за действие.

— По-добре е да не говорим за това. — Брук стоеше на вратата. В ръката си държеше юесбито.

— Но ти… ние…

Тя сложи пръст на устните си.

— Не говорете за това, и двамата. Нека да отлежи.

Келси влезе и седна в скута на баща си.

Настана тишина. Уайли разбра, че не всичко е каквото изглежда. Всъщност нищо не беше каквото изглеждаше.

— Какво става?

— Уайли…

Келси доближи лицето си до неговото и го хвана за ушите.

— Това е нещо, за което никога, никога не говорим, тате. — Тя поклати глава. — Никога.

Целуна го и избяга в коридора със смях.

Ник и Брук се взираха настойчиво в него. Отново се замисли за Нънъли и колко близо до тяхната къща беше станало нападението.

Влечугите бяха докопали Нънъли и можеха да дойдат и тук. Преди пет години бяха отворили портал, недалеч оттук. Какво щеше да им попречи да последват Тревър през портала при реката.

— Можем да си имаме неприятности — заяви Уайли.

— Разбрал си го най-сетне — отбеляза Брук.

— Но не знам за какво да пиша, не знам откъде да започна.

— Тревър, мисли за Тревър — каза нежно Брук.

Уайли затвори очи.

— Остави го да се случи — добави Ник. — Нека просто се излее.

Видя лице. Бяла коса, сиви очи, як и изпълнен с достойнство мъж.

— Господи, не ми трябва Ал Норт.

После го връхлетя — потоп, който заля ума му, пречупи мисълта му и го завладя напълно.

Той отхвърли глава назад, сякаш отпиваше здрава глътка от бутилката, и започна да пише. Наблюдаваше как пръстите му летят по клавиатурата. Накрая се загледа в думите, които се изливаха от него.

— Ал — прошепна той, — ти си, сигурно си ти.

Навън тътнеха гръмотевици и се сипеше градушка. Дърветата стенеха. Безпомощните викове на Уайли към човек, който не можеше да го чуе, отекваха из къщата.

Брук му донесе вода, а Ник слезе долу и взе пушките.

11. 11 декември Планината на лъжите

Колкото по-дълбоко навлизаше в планината Шайен, толкова по-добре се чувстваше. Тази мисия беше важна и можеше да им донесе победа. Трябваше да преодолее много трудности, но накрая стигна. Проблемът не беше намирането на свръхзвуков самолет или подходящ екипаж. Трябваше да събере достатъчно гориво.

Но на това място военновъздушните сили бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Хората не се чувстваха под постоянна заплаха и имаше разлика в уверените стъпки или във ведрия смях в столовата. Бойният дух беше много по-висок, отколкото в убежището в Западна Вирджиния, където ужасяващата картина на поражението тегнеше в ума на всички. Тези хора бяха победители. Бяха свикнали с победата. Нямаха никаква представа, че са се качили на „Титаник“, и Ал се опита да си придаде увереност, каквато не изпитваше. Нищо не биваше да смущава подобен боен дух.

Млада жена с чин капитан го заведе в зоната за изпитания. Изглеждаше на около тридесет, беше спретната и добре поддържана. Тя му се усмихна и тръгна пред него, обувките ѝ тихо потропваха по пода.

Днес за пръв път щяха да опитат да извадят душа от тялото, което обитаваше. След като бъдеше извлечена, щяха да открият честотата ѝ и да я унищожат. Това щеше да е първата подобна екзекуция. Затворникът беше чудовище, вероятно докаран от федералния затвор със строг режим във Флорънс, Колорадо, и след смъртта му дори онази част от него, която беше вечна, нямаше да продължи да съществува.

Това можеше да донесе и допълнителни ползи, защото, ако прераждането наистина съществуваше, тази ужасна душа никога нямаше да се върне към живот. Може би причината да се извършват престъпления беше, че душите на престъпниците се завръщаха, както тези на всички останали, и отново ставаха престъпници. Може би ако войната бъдеше спечелена, щяхме да се научим да подбираме кой да оцелее във вечността и кой не.

Но това беше само едната страна на експеримента. Най-важното беше да се разбере как точно душите се свързваха с телата, за да се изработи някаква защита срещу светлината. Дисковете методично излитаха през нощта по целия свят, нападаха и засега нито една атака, дори и тази с водородни, неутронни бомби, нито с каквото и да е конвенционално оръжие не ги беше засегнала.

Британците и французите се бяха съсредоточили върху най-изолираните лещи, взривявайки ядрени заряди над тях, в земята до тях, облъчваха ги с електромагнитни импулси, дори ги засипваха с артилерийски снаряди.

Съединените щати се бяха концентрирали върху лещата на Великденските острови, нападаха я отново и отново с пълна имперска подкрепа, но със също толкова разочароващ резултат.

Един отряд морски пехотинци беше открил огън по дисковете при излитането им, но тъй като бяха направени от светлина, снарядите минаваха през тях.

Сега обаче всичко това беше приключило. Комуникациите в целия свят бяха заглушени. Сателитите не работеха, предавателите бяха смущавани от изкуствено индуцираните промени в земната йоносфера, а неземните линии — от мощните електромагнитни импулси, излъчвани от дълбокия космос. Обектите, предизвикали това затъмнение, образуваха пръстен около планетата и бяха четиринадесет на брой, рееха се на около тридесет и три хиляди километра над всяка от лещите. Макар и те да не бяха на точна геостационарна орбита, астрономите, използвайки стари телескопи — единствените все още работещи уреди — твърдяха, че не се забелязва промяна в движението им. Военните комуникации бяха редуцирани до една честота — понякога — и няколко оптични мрежи, които имаха устойчиви на импулси релейни станции, и засега бяха недосегаеми за излъчваната от небето енергия.

Привлекателната млада жена спря пред стоманената врата, въведе някакъв код на клавиатурата и вратата се отвори.

Зад нея имаше тунел, който се спускаше стръмно надолу. В началото му имаше малка вагонетка от неръждаема стомана, закачена за черно въже, което сякаш потъваше в безкрайните дълбини.

— Това е началната точка — каза жената и се качи във вагонетката.

Приличаше на количките по лунапарковете, но когато затвориха вратата, запечатването беше плътно. Ал гледаше през малкото прозорче бетонния тунел, по чийто таван минаваха кабели.

Жената натисна някакъв бутон и количката потегли съвсем плавно и безшумно.

— С какво се задвижва? — попита Ал.

— Маглев.

Никога не беше виждал подобно нищо и докато пътуваше в това малко влакче, възродената надежда за победа нахлу отново в мислите му.

— Достигнахме пътна скорост, сър.

— Която е?

— Двеста и осемдесет километра, сър!

— Шегувате се.

— Ще видите доста чудновати машини днес. Имам предвид някои от нещата долу… Сър, това е цял нов свят.

Той си погледна часовника, като изчисляваше наум. Двеста и осемдесет километра в час беше малко повече от четири и половина километра в минута, значи бяха изминали почти три мили. Отбеляза си времето и попита:

— Как е първото ви име, капитане?

— Дженифър, сър. Дъщеря съм на генерал Бърт Мейзъл. Аз съм трето поколение във военновъздушните сили, сър.

Никога не беше чувал за Бърт Мейзъл, но се предполагаше, че трябва да го познава. Митичният клуб на първите имена.

— Старият Бърт — отвърна той. — Разбира се.

Който и да беше, старият Бърт беше направил хубава дъщеря. И умна, иначе не би била в Планината. Ал не беше се сещал за секс от доста време. Не че не беше привличан от много жени, просто всеки път, когато се опитваше да подхване връзка, губеше посоката.

Все още държеше снимка на Сиси в портфейла си, лъчезарно усмихната, седнала до масата им в Райт Пат Офисърс Клъб, където ходеха да танцуват. Лицето ѝ изразяваше изненада от това, че я снимат, а очите ѝ бяха изпълнени с радост. Кожата ѝ блестеше от пот, защото тъкмо бяха седнали след изтощителна румба. Година по-късно тя беше казала:

— Ал, имам нужда от теб — и беше паднала мъртва по средата на стаята. Масиран аневризъм на аортата. Беше на тридесет и осем години.

— Добре ли сте, генерале?

— Да.

— Не сте били информиран за тази част на проекта, нали?

— Очевидно не. Смятах, че съм информиран за всичко.

Тя се усмихна.

— Тогава гледайте на това като на приключението на живота си, защото то е такова.

— А нашият затворник?

— Ще умре двойно, така му казваме.

— Какво е извършил?

— Нямам идея, сър. Но е лошо момче.

— Да, предполагам. Знаем ли дали душата продължава да съществува извън тялото?

— Разбира се, сър. Вадили сме ги от телата и сме ги връщали обратно.

— Наистина?

— Напредваме, сър. Знаем със сигурност, че когато тялото бъде убито, душата не умира и не губи целостта си. Но може да бъде унищожена.

— Как?

— Определени честоти я; карат да се разпръсне. Трилиони електрони. Организацията изчезва, малки късчета съзнание се разлитат завинаги из пространството.

Той реши, че прогресът е невероятен. Състезаваха се с времето, но с такъв напредък наистина имаха шанс да спечелят.

— Можем ли да върнем душите на скиталците?

— Възможно е.

— Това би било невероятна победа.

— Да се надяваме, сър.

Той си погледна часовника още веднъж: бяха изминали четиринадесет километра, което значеше, че вече не са под планината Шайен.

Облегна се назад. Малката вагонетка сега минаваше под най-дебелите проводници, които някога беше виждал — черна, безкрайна река, прикрепена към издялания камък на стените с тежки метални скоби, които проблясваха хипнотично, докато те се ускоряваха. На всяка стена имаше лампи, на двайсетина метра една от друга, но грееха толкова слабо, че не можеха да разкъсат напълно мрака. През предното стъкло се виждаше безкрайна върволица осветени амбразури, които изникваха от двете страни, а после преминаваха край страничните прозорци като блестящи ленти.

— Тези проводници доставят електричество, нали?

— Да, трябва ни, за да променяме разположението на електроните, да смутим честотата на душата и да я объркаме. После само засилваме мощността, докато… не се пръсне.

— Убивали сте тук и преди, нали?

— Двайсетина.

— Но само телата? Не и душите?

— Изваждахме ги. Душевна операция. Днес за първи път ще се опитаме да я унищожим.

— А онези, извадените… къде са?

Лицето ѝ се промени и тя изпадна в нещо като мрачно мълчание. Дали не я беше обидил? Но с какво? Какво толкова, ако имаше нещо, което все още не разбираха?

Вече бяха навлезли сто и двадесет километра навътре. Сто и двадесет. Къде, по дяволите, се намираше това място? Кой го беше построил и кога? Спомняше си, че на 12 септември 2001 година, секретарят на отбраната бе обявил, че Министерството е „загубило“ трилион долара, и вероятно проекти като този обясняваха къде са отишли парите.

Подобни съоръжения се строяха с години. Може би няколко поколения. И със сигурност струваха трилиони долари.

Тридесет и три километра.

— Спускаме се надолу, нали?

— Да, сър.

— И?

— Намираме се на шест хиляди метра дълбочина, сър.

— Мили Боже! Двадесет и седем километра навътре и шест надолу. Защо толкова дълбоко?

— Не искаме душите да избягат. А те са трудни за хващане, сър. Много са хлъзгави.

— Значи знаят какво се случва с тях?

— Те са живи. Никога не го забравяйте. Ако започнете да си играете с някоя душа, тя ще потърси начин да избяга. Умна е. Ако една избяга, врагът ще я види и ще разбере какво правим. Затова се крием надълбоко. Най-доброто място за случая.

— Какви наблюдателни съоръжения имате?

— Сър?

— Сателити. Защитни кораби.

— Никакви от миналата седмица насам. Но ни пази отряд на военновъздушната полиция, а и имаме всякакви сензори.

С други думи, съоръжението беше напълно беззащитно. Ако врагът само заподозреше какво става тук долу, щяха да дойдат на мига.

Вагонетката забави ход и спря.

— Стигнахме второ ниво. Трябва да използваме асансьора за останалата част от пътуването. Останете седнал, докато се изравни налягането.

Вратата изсъска, после се чу припукване и ушите на Ал писнаха.

— Какво беше това?

— Налягането тук е четири атмосфери, сър.

Когато излязоха, таванът беше толкова ниско, че Ал едва ли не трябваше да коленичи. Залата беше издълбана в здрав базалт — проблясващи черни стени, набраздени от бургии. Освен това беше много тясно. Ал се чувстваше притиснат от тежестта на камъка. Сякаш бе в ковчег.

Как би могло да се построи нещо подобно без комитетът на обединените началник-щабове да бъде информиран?

— Откога сте тук долу?

Тя го погледна, но не каза нищо. Побутна го към асансьора, който приличаше на фризер за месо. Беше с доста плътна изолация. Имаше пейка за сядане за четирима души и предпазни колани.

— Необходими ли са? — поинтересува се Ал.

Тя се закопча.

— Препоръчителни са.

Чу се изтракване, после засмукващ рев и Ал буквално се издигна към тавана. Като се бореше здраво, той успя да достигне колана и да се закопчае.

— Ще се спуснем още четири километра и половина.

Четири километра и половина надолу, след още сто и пет напрано и тринайсет и половина надолу — това беше невъобразимо. Той не познаваше технология, която би могла да стори това. Но очевидно някой си служеше с нея. А експериментите върху души тук явно се провеждаха от доста време.

— Това е проект „Манхатън“ за души вместо за атомна бомба — отбеляза той.

— Така е, сър. Секретността е много голяма.

— Самсън.

— Директор е на проекта.

Том беше гадняр, но определено знаеше как да пази тайна.

— Впечатляващо. Не съм предполагал.

Асансьорът жужеше и подскачаше леко. Теснотията плашеше Ал. Честно казано, колкото повече наближаваше експериментът, толкова по-неловко се чувстваше от мисълта за убиването на нечия душа. Не можеше да проумее как дори най-ужасният престъпник заслужава подобна участ. Имаше чувството, че се месят в Божиите дела.

Искаше му се да се обади на Самсън и да поиска това да бъде поне отложено. Но дори и да успееше да се обади, Том нямаше да разреши. Би сметнал подобно настояване за измяна и нямаше да сбърка. Наложително беше да се научи всичко възможно, за да се победи светлината, и ако на някой престъпник бъдеше отнет вечният живот по пътя към откриването на отговорите, толкова по-зле за него.

Асансьорът спря.

— Ще има още едно припукване — предупреди тя. — Отворете уста.

Жената натисна бутон и вратата се плъзна назад. Този път се чу висок и тъп звук и Ал се почувства, сякаш го бяха ударили в гърдите с медицинска топка.

— Ох!

— Седем атмосфери — отбеляза тя.

Влязоха в малка стая с черни, влажни стени. Беше може би метър и петдесет широка, два и десет висока. Малко по-голяма от ковчег. На отсрещната стена имаше черна врата.

— Какво е това? Входът към ада?

Тя се засмя и отвърна:

— Да.

Той я последва по стръмния коридор, после надолу по виещо се стълбище, толкова тясно, че едва успяваше да стъпва. Слизаха поне двадесет минути и Ал си помисли, че изкачването обратно ще е тежко усилие.

Озоваха се в зала, която наистина беше с размера на голям саркофаг. На едната стена имаше друга черна врата с кръгло прозорче, като издуто око на насекомо.

— Ще трябва да се съблечете, моля.

— Извинете?

— Свалете си дрехите, генерале. Ще ви дадем специален костюм. За да не бъде убита и вашата душа, сър.

— Ами вие?

— Аз ще остана тук.

Той си свали униформата, вратовръзката и ризата, а тя го наблюдаваше безизразно. Най-накрая свали обувките и панталоните и помоли.

— Госпожо, може ли малко уединение?

Тя се обърна и се вгледа в стената. Можеше да разбере неохотата ѝ — сега лицето ѝ беше опряно в базалта.

Когато остана гол, той се обърна към вратата. Тъмната амбразура изглеждаше зловещо, почти като нещо живо.

— Затворникът е готов — каза жената и вратата започна бавно да се отваря.

Пред него се разкри най-смущаващата гледка. Залата беше ярко оцветена, като във вътрешността на приказна египетска гробница — редици мъже, бог със златна тиара, затворници, застанали на колене, странни предмети, които приличаха на вакуумни тръби.

— Какво, по дяволите, става тук?

После видя и в залата устройство от същите вакуумни тръби. Имаше някакви мъже, облечени в черни униформи без обозначителни знаци.

— Извинете ме, господа, но ми трябва някаква дреха.

Никой не му обърна внимание. Бяха се скупчили около тръбите, свързани с дебели кабели, излизащи от стените. Виждаше само гърбовете им.

Някои от неясните фигури в барелефа бяха със забити кабели в гърлото и тръбите, закачени за другия им край, светеха ярко. Други бяха тепърва интубирани, главите им бяха отметнати назад, а червата им бяха разтеглени, докато облечени в черно войници като тези тук вкарваха кабелите в гърлата им. Някои чакаха с лица, извърнати настрани.

— Моля ви, дайте ми комбинезона, господа.

Чу зад себе си тежко изтропване. Обърна се и видя затварящата се врата.

Жената го беше последвала. Понечи да ѝ закрещи, но изведнъж се сепна.

Очите ѝ го гледаха с напълно празен поглед. Сякаш не бяха живи. Веднага се сети за съня си отпреди две нощи — онова лице, като на гейша, което се взираше в него.

Беше тя.

Жената се усмихна.

— Здравейте отново.

Ал хукна към вратата и тя не се опита да го спре. Напротив, отдръпна се с грацията на матадор.

Той затърси някаква дръжка, като трескаво опипваше повърхността на вратата. Нямаше дръжка, нямаше ключалка. Жената го наблюдаваше напълно безучастно.

Сърцето му биеше толкова силно, че сигурно щеше да получи удар. Опита се да каже нещо, но устата му беше пресъхнала. Не се осмеляваше дори да помисли какви са тези хора, но все пак го направи — те бяха врагът, затова чернотата на униформите беше толкова странна, сякаш буквално бяха облечени с нощта.

Внезапно осъзна нещо, с яснотата на осъдения на смърт. Разбра, че грехът поражда тази чернота, че те не бяха в униформи, бяха голи като него.

— Твоята душа няма да бъде убита — каза тя зад гърба му. Гласът ѝ беше… мелодичен и все пак в него имаше нещо, което можеше да се определи само като гняв, може би по-дълбок гняв, отколкото беше чувал някога.

Или не. Беше чувал този отсечен, горчив тон и преди.

— Самсън е един от вас.

— Така е.

Тя сложи ръка на рамото му и го подкани:

— Хайде. Може да стане по лесния или по трудния начин. — Беше нащрек. Съзнаваше, че е опасен. — Не си въобразявай, че можеш да се измъкнеш оттук.

И после потрепери, като куче, което изтърсва козината си.

Униформата ѝ падна и той видя, че това изобщо не е униформа, а нещо тънко и сега сухо. Като сменена змийска кожа.

Истинската ѝ кожа проблесна и лицето ѝ се промени. Тя примигна и очите ѝ станаха обли, примигна отново — и те се издължиха. Мигателната мембрана се спусна над очните ябълки и когато се отдръпна, той се озова лице в лице с най-прекрасното и ужасяващо нещо, което беше виждал.

Лицето беше на змия или гущер, но плоско и издължено, за да покрива предната част на човешката глава. Беше леко наклонено, изящно, с неподвижни змийски устни. Но в златистите очи проблясваше усмивка, очи, съвсем различни от човешките, каквито бяха допреди малко. Тези очи преливаха от живот и — той го виждаше ясно — от радост.

Имаше земен аналог на тези създания. Хамелеоните. Но тези тук бяха много, много по-еволюирали от които и да било земни създания, променящи външния си вид. И сега вече разбираше защо Самсън носеше спринцовката си. Не беше наркоман. За да живеят на повърхността, на тях им трябваха определени поддържащи вещества. Срещу алергии, болести — вероятно никога нямаше да разбере кое ги заплашваше наистина.

— Сега искам да се успокоиш, Ал. Колкото по-малко се бориш, толкова по-малко ще те боли. Трябва да разбереш, че ние нямаме милост. — Очите проблеснаха. — От теб зависи. Може да бъде ужасна агония, но може да мине и гладко. От теб зависи, Ал.

Другите подготвяха оборудването. Ал видя как най-близкият се обръща към него. Беше черен като нощта, кожата му беше лъскава като скъпоценен камък и проблясваше при всяко негово движение, изящните мускули се очертаваха. Мъжът измъкна една тръба от стената и се приближи към Ал. Тръбата издаде лек съскащ звук. Краят ѝ, като че бе направен от мед, светеше със странна зелена светлина.

— Вече го пробвахме — каза Дженифър. — Знаем, че ще подейства.

Заля го ужас. Това не беше просто смърт, беше по-лошо. Беше пълният край на съществото му. Убийство на душата му.

Не беше тренирал бойните си умения от години, но извика старите си познания от глъбините на съществото си, изтегли се назад и се опита да нанесе страничен удар с крак.

Съществото хвана крака му и го блъсна в пода.

Ал пое удара и се опита да го изключи от съзнанието си, но не успя. Жената издаде звук като от струна и всички се засмяха. Беше тих, весел смях на мъже, които колят животни и се шегуват, докато режат гърлата им.

Този, който го беше съборил, се обърна настрани и продължи работата си — завинтваше медния накрайник за една от стъклените тръби.

Ал се изправи на крака. Беше изпълнен с тъпа и непоколебима решимост. Собствената му алчност го беше довела дотук. Беше поел поръчението на Самсън, макар да беше наясно, че има нещо много гнило. Беше го направил, жаден за повишение, независимо че цялата система беше напълно разбита и едва ли имаше някакво значение.

Бяха използвали амбицията му срещу него, за да го примамят в капана си.

Беше дошъл тук готов да убие душата на някой друг, защо тогава толкова се грижеше за своята?

Но го беше грижа. В себе си имаше частица вечност, усещаше го ясно и не искаше тя да умре. Това чувство беше толкова силно, че той скочи срещу жената, която се приближаваше към него. Ударът му попадна в целта и главата ѝ се отметна встрани. Той продължи да стоварва юмруци върху нея, но всеки път се сблъскваше с невидима стена. Беше като да удряш мокър памук. Тя го гледаше безучастно, докато той се отказа и, също като жертвите от барелефа, скоро застина с отпуснати до тялото ръце.

Един от мъжете се приближи.

Жената посочи една от рисунките и каза нещо. Картината изобразяваше затворник, на когото изваждаха очите. Дойде и друг, огледа я за момент, после отвори нещо, подобно на дебело джобно ножче. Чу се пукот, последван от изсъскване, и нещото се превърна в непоносимо ярка малка звезда в ръката му.

Мъжът се приближи към Ал, очите му бяха дори по-празни от тези на жената, тесни и жълто-зелени, не златисти. Мигателната мембрана се плъзна бързо над зениците, после изчезна обратно в орбитите.

Звездата се приближи към лицето на Ал. Беше гореща и той се опита да се извърне, но не можеше да помръдне. Започна да гори около устните му. После се чу цвърчене и Ал се опита да извика, но вместо това се задави със собствената си кръв.

Звездата бе оттеглена и кръвта се стече по пода, отмивайки в нозете му месестите останки от устните му.

Съзнанието му се изпразни. Знаеше, че ще бъде убит, но сякаш всичко това ставаше с някой друг. Шокът се отразява дори на войниците.

Секунда по-късно нещо, което приличаше на червен змийски език, изскочи от предмета, удари лявото му око и в мозъка на Ал избухна ярък червен проблясък. Той чу как мускулите му изпукват и във врата му лумна болка, докато тялото му буквално се разкъсваше в опитите му да се пребори с невидимите окови. Той не разбираше, че е поставен върху заредена с електричество платформа, която неутрализираше нервната му система, спирайки всяка команда на мозъка към тялото му. Освен това не разбираше, че цялото това оборудване е не само старо, но и просто. По-просто от всяка създадена от човека електрическа схема. Не разбираше, че тези същества не са надминали човека в повечето науки, а само в една — науката за душите, която правеше тези изтощени, поразени от глад и бедност създания да изглеждат като тъмни богове в очите му, както испанците — болни, гладни и далеч от дома — някога са изглеждали като богове в очите ацтеките.

Никога не би си представил, че извършващите операцията са уморени и отегчени, че мечтаят да се приберат вкъщи при жените и любовниците си, че самите те не разбират напълно защо са тук и защо правят това. Не знаеше, че щастието на младата женска произтича от факта, че ще получи много кредити и власт, ако чудовището, което създаде, се окаже успешно. Нямаше представа, че то трябва да проникне в друга вселена и да премахне заплахата, появила се там.

Беше човешка вселена, известна им от хиляди години. Можеха дори да влизат в нея, донякъде, но не чак толкова навътре, за да направят нещо толкова сложно, като да намерят компютърен файл и да го унищожат.

Можеха да влизат във вселената само с тромави напъни, а не с точността, която им трябваше сега.

Светът потъмня и на него му се прииска да завие от ярост и ужас, но не можеше. Беше лишен от всичко. Беше ярка искра, наречена Ал, и това бе всичко — това, и болката, заливаща го на вълни, океан от болка.

После почувства пръсти да се преместват към гениталиите му, последва още болка, този път извираща оттам, и той разбра, че е бил кастриран.

През агонията Ал започна да изпитва странното чувство, че се клати, сякаш се намираше в лодка или люлка. Нямаше как да знае, че операцията, която току-що беше понесъл, разбила специализираните нервни окончания, в които се приютяваше електромагнитният орган, който беше душата на физическото тяло. Това беше един от начините да се извърши операцията. Проникващата светлина — другият.

В мига, в който рязането приключи, клатенето се превърна в странно, безчувствено накланяне и стаята сякаш премина край него, силуетите потрепваха и се въртяха, докато зрението му, освободено от ограниченията на очите, виждаше всичко наоколо. Обработваха го сякаш беше нощна пеперуда, хваната в пръстите на жестоко дете.

И въпреки това връзките между тялото и душата си оставаха силни и когато едно от съществата заби палците си в основата на челюстта на Ал, той усети изпукването ѝ, докато изпълнената му с кръв уста се отвори.

Следващото усещане беше подобно на изпитаното в кошмара от онази нощ — същото задушаващо усещане на нещо проникващо в него. Един от големите кабели с износена и напукана изолация беше натикан в гърлото му. Болеше хиляди пъти повече от миналата вечер и случващото се със съзнанието му беше подобно, но хиляди пъти по-силно. Задави се, тялото му се опита да изкашля нещото навън, но силни ръце го набутаха по-навътре.

Онази нощ бяха разглеждали мислите му, за да видят дали е разбрал кои са и какво правят и дали има възможност да предаде плановете им, докато пътува към капана.

Ал се задави неистово, опита се да извика, сякаш да предупреди света, че Съединените американски щати се управляват от нашествениците.

Листовките на предателя Самсън наистина бяха с цел да убедят хората да се събират и Самсън беше използвал някаква техника за контрол над съзнанието, за да накара президента да се самоубие, а сега Ал беше тук и биваше разкъсван — единственият човек, който можеше да се изпречи на пътя на Самсън.

Беше тук, защото бе започнал да подозира, че Самсън работи за тях.

Като страници на книга, живите страници на душата се изсипаха от тялото му и той навлезе в ново състояние. Около себе си виждаше синьо стъкло, а отвъд него — гъвкавите фигури, които се движеха в залата за извличане, докато тялото му лежеше на кървава купчина. Видя ги да взимат частите, които бяха изрязали, и да ги пъхат в някаква дупка. Беше закачен за жица в една от огромните стъклени тръби. Беше в него и изгаряше душата му, душата му гореше.

— Добре — каза жената на английски. — Приключихме, генерале.

Сега изпълваше тръбата: плазма от електрони, които проблясваха в милиони различни цветове, искряха и се усукваха. Душата му се хвърляше към стъклената стена, отново и отново.

Жената заговори с тих, равен глас. Двама от помощниците ѝ вдигнаха тръбата, а третият измъкна кабела от износения бронзов накрайник и я сложи в друг накрайник на пода. Ал ги виждаше, но не можеше да говори, не можеше да извика, най-вече не можеше да се измъкне от тръбата.

Наблюдаваше как слагат тялото му в найлонова торба. Двама от мъжете го вдигнаха на рамене и го изнесоха. Преди вратата да се затвори зад тях, Ал видя, че го отнасят към вътрешността на съоръжението.

Настъпи пълен мрак. Всъщност не съвсем. Имаше блясък, който, осъзна той, идваше от неговата тръба. Светлината, останала в тази адска зала, беше светлината на душата му.