2012: Война за душите

22. 21 декември, вечерта Опасната църква

Извън палатката нощта тътнеше. Земетресенията бяха започнали веднага след завръщането им от света на Уайли и сега се бяха превърнали в безкрайно слабо треперене, което отказваше да спре. Мартин знаеше от странната връзка, която бе открил между съзнанието си и книгата на Уайли, че това бележи началото на края в някои части на планетата. Серафимите се мъчеха да потопят големите човешки градове и земи, за да издигнат океанските дъна, които да превърнат в нови континенти. Оставаха им броени часове преди четиринадесетте изкуствени портала, разпръснати из света, да се отворят широко и милиарди гладни серафими да нахлуят през тях.

Вече за трети път малката група чуваше воя на торнадо да раздира небесата, после усещаха разтърсващата тежест, когато въздушните стълбове се блъскаха и се отдалечаваха през прерията.

Пам и Джордж съобразително бяха разположили палатката в подножието на малък хълм, което намаляваше вероятността някое торнадо да се насочи към тях. Но ако по-голямо минеше наблизо… това щеше да е краят им.

Чу се тътен, вятърът запищя и Уард и Клеър Джеймс започнаха да удрят барабаните. Ездачите се кискаха и потракваха наблизо. Според Мартин те вече дори не възнамеряваха да нападат палатката. Искаха тази групичка от еволюирали хора да си стоят там, където не могат да причинят неприятности.

С Тревър почти се удавиха, когато джипът мина през портала и навлезе сред потопа от тази страна. Но другите деца бяха предвидили, че нещо подобно може да се случи, и чакаха с въжета на брега. Отърваха се на косъм.

Тревър спеше, отпуснал глава на рамото на баща си. Едно от децата се беше облегнало на другото му рамо. Две от по-малките се бяха сгушили в скута му.

Той се замисли, събра ума си с този на Пам, Джордж и Майк. Децата ставаха все по-добри в това, съзнанията им препускаха бързо, много по-бързо от неговото. Промяната бе възприета мигновено от децата и тийнейджърите, защото техните умове бяха по-податливи и по-малко обременени от знанията на цивилизацията.

Имаше име за състоянието, в което се намираха — много имена, всъщност. Наричаха го бодхи, сатори, много неща. Но то не беше същото като осветяването на душата от по-висша сила — което я правеше просветлена. Те не бяха просветлени, те просто бяха.

Човек беше загърбил горите на рая като животно, но тези деца си бяха проправили пътя обратно, без да вземат със себе си отломките от цивилизацията, ала бяха запазили цялата ѝ съпричастност, съзнанието ѝ за ценността на индивида, способността ѝ да уравновесява личните и колективните нужди. Бяха се завърнали в рая като истински човешки същества. Разбираха какво значи да са като криновете в полето. За тях не беше невъзможно да живеят под дъжда. Имаха се един друг. Имаха любов.

Но все още бяха малка групичка в огромен и уплашен свят.

Някога е било така, помисли си той, преди тридесет хиляди години в земите на Южна Франция и Северна Испания, когато децата и юношите са рисували по стените магическите животни на ума.

Пам го разтърси. Намръщи се.

Беше оставил мисълта си да се отдалечи, докато те се опитваха да извлекат от ума му онова, което знаеше от книгата на Уайли.

— Видя ли ги? — попита Тревър внезапно. Гласът му беше странно равен, сякаш сънуваше.

— Спиш ли, сине?

— Извън тялото си съм и ако продължа да говоря, скоро ще се върна, затова излез, трябва да ти покажа.

Пам кимна. Можеха да прочетат информацията в ума му на спокойствие, дори да не беше там, заточва Мартин пое дълбоко дъх, изпусна го и остави душата му да напусне тялото. Когато излезе от палатката, откри Тревър заедно с няколко от другите деца. Дъждът биеше по тях. Ездачите сякаш не ги забелязваха. Виждаше ги както обикновено, но само защото съзнанието му пресяваше същността им през познатите му форми. Телата им все още бяха в палатката.

Тревър тръгна бавно нанякъде. Мартин се опита да се освободи от всякакви очаквания, да изпразни ума си така, че да се покаже истинският вид на света, над който летеше.

В това състояние беше трудно да видиш нещо повече от онова, което искаш или очакваш да видиш. Виждаше ярко осветени градове в нощта, Уичита и Канзас Сити, и красивата прерия, осеяна със светлините на по-малки общности.

С други думи, видя безопасен свят — свят, който не беше истински. Поне така си каза.

„Ще се затвориш за това. Ще очистиш ума си. И когато отново погледнеш, няма да видиш спомените или надеждите си, ще видиш само онова, което наистина го има.“

Видя Линди. Беше точно пред нея. Тя вървеше и изглеждаше толкова слаба и уморена, сякаш всеки миг щеше да се свлече на земята. Очите ѝ бяха мъртвешки оцъклени, но въпреки всичко вървеше. Не много далеч напред имаше редица от четиринадесет автобуса. Другите скиталци се качваха в тях и тя беше нетърпелива, вече нямаше да ѝ се налага да ходи с изтерзаните си крака.

Войници, някои от тях в класически военни униформи, други в изящни блестящо черни серафимски одежди, с бели ръкавици и шлемове с визьори, разделяха пристигащите скиталци на две групи. Серафимските и човешките войници работеха заедно и той разбра, че човешките войници също са скиталци.

Чу се пукот и група скиталци, които току-що бяха навлезли в малкото поле, се разлетя — ръце, крака и глави захвърчаха във всички посоки.

Седнал в задната част на паркиран наблизо пикап, един от войниците обслужваше странно оръжие — подобно на диск. Мартин беше наясно какво е, защото в палатката се намираше по-малката му версия, която Тревър беше взел от къщата на Уайли.

Други скиталци се приближиха към разкъсаните тела с ножове в ръце и започнаха да режат месото. Икономичните серафими хранеха своите пленници със самите тях. Отвратително! Как би могло да се измисли по-евтин начин да ги карат да вървят от този?

Опита се да извика на Линди, но нямаше глас. Вгледа се в окаяните ѝ стъпала, едва ли щяха да я вземат да работи, със сигурност нямаше да изберат нея. А бедничката му Уини, само Бог знаеше какво се бе случило с нея.

Тъгата беше толкова огромна, безпомощността — почти подлудяваща.

Заля го топлина, толкова нежна, толкова изпълнена с грижа и съпричастност, че той си позволи да помечтае как накрая божеството, на което се беше молил през последните няколко дни, идва.

Но не беше Бог, беше друга душа. Усещаше войнишкото ѝ сърце, решително, дисциплинирано, и лицето на войника — изопнато от напрежение.

Когато се опита да се разтвори за тази душа, тя изпрати спомен от детството си — момче, каращо велосипед по алея през лятна вечер, жълта лампа, обградена от нощни пеперуди, старо куче, застанало на верандата, после пристъпващо напред, размахало опашка, за да поздрави момчето.

Мартин разпозна това като опит за споделяне на многопластовия език, чрез който душите общуваха, че този посетител, който се опитваше да се свърже с него, някога е бил момче, обичано от старо куче. И с бързото прозрение, което идваше с мисълта, освободена от тежестите на електрохимическите филтри в мозъка, Мартин разбра, че този войник някога е бил добър и нежен, но това е било много отдавна. Сега беше видял грешките си и искаше да се върне към онова щастливо момче.

Този непознат беше правил злини, но искаше да обясни, че самият той не е зъл.

После Мартин видя йероглифите съвсем ясно. Но дали идваха от душата, или съществуваха във физическия свят? За да определи разликата, трябваше да е експерт, а той не беше.

Безтелесният глас на Тревър каза: „Това исках да видиш. Остави генерал Норт да те води.“

Мартин видя отново лицето на водача си. Само очите. А те го умоляваха. Водеше го в някаква зала.

Разбира се, Мартин можеше да разчита йероглифи. Но имаше над две хиляди символа и преводът можеше да е огромно предизвикателство, а колкото по-назад от Розетския камък се отиваше във времето, толкова по-неточен можеше да стане. Веднага му стана ясно, че йероглифите са от периода на Старото царство, ако не и по-стари. Бяха смесица от цифри и думи, с йератични бележки по полетата.

Това бяха най-сложните йероглифи, които някога беше виждал, но като във всички сложни текстове имаше и по-прости думи и той реши да започне с тях. Бяха прекрасни, изящни. Прочете ур — глифа за поглъщане, после уджат, окото на Хор, което се бе превърнало в познатото пресечено R на модерните рецепти. После разпозна Нармер — името на първия фараон от Старото царство. След това част от йератичните бележки се изясниха — гласяха „връзката“. Това бе последвано от неизвестно число, надраскано край йероглифа за мед.

Удивително, това бяха инструкции за електрическа верига.

Душите на децата вече изпълваха залата. Пам беше дошла и показваше образ на дълъг тунел с някакъв вид кола в него. После Джордж показа картина на Скалистите планини и входа към съоръжението в планината Шайен, който се разпознаваше лесно по стоманените му врати.

Този образ развълнува Ал Норт и Мартин усети тъгата му. Но защо? Те знаеха, че човешките души биват складирани някъде, а сега бяха разбрали, че вероятно са под Скалистите планини.

В ума му бе прехвърлена карта, съпътствана от червен прилив на ярост. Беше карта от „Гугъл“, центрирана малко на запад от Холкомб.

Сякаш ток мина през него. „Увеличи, нареди му гласът. Отново“. Картата сега сочеше определени кръстовища.

И той веднага разбра защо серафимите бяха пресели тази част от Канзас. Не беше само защото порталът към другата човешка вселена се намираше тук, а защото хранилището на душите беше скрито там, в географския център на континенталните Съединени щати, който се намираше на няколко мили от град Лебанон, на един хвърлей от Холкомб, точно над кръстовището, което разглеждаше в момента.

Това място сигурно беше от огромно геомагнитно значение. Но хората, направили измерванията, за да го отбележат, не бяха съзнавали това.

Или пък бяха. Били са под контрола на серафимите и са свършили работата на техните инженери.

Усещаше задоволството на Ал Норт, което се предаваше като усещане за танц. От него се излъчваше музика, весели ноти. Беше се трудил, за да предаде това послание. Беше се борил, за да бъде видян, но едва сега бе успял.

Мартин не беше забелязал, че се бяха спуснали в земята, за да намерят мястото. И то доста дълбоко. Докато се връщаха, пътуването през толкова дебел слой камък му се стори зловещо — да усещаш придръпването му, да чувстваш как деликатното ти електромагнитно тяло се провира през по-тесните пространства в дебелата маса, — всичко това докарваше клаустрофобия, а те бяха дълбоко, наистина дълбоко.

Внезапно изскочи сред бурята, вилнееща сред нощта, и излетя в небето. За миг видя огромните равнини на Канзас да се въртят под него, после облаците. Озова се над тях, втората луна се бе издигнала високо, а меката ѝ светлина рисуваше замъци из облаците от хоризонт до хоризонт.

Усети силно придръпване нагоре и видя смеещи се и пеещи деца, които се взираха от някаква кула към него, молеха го да иде при тях. Но той търсеше само едно лице сред кулата от песен и не го съзря. Не видя Уини.

Над кулата се разстилаха постройки и пътища сред небето, огромни плаващи сини пространства, облаците се разсеяха и луните изчезнаха. Вълни от чиста наслада преминаха през тялото му с такава интензивност, че той не вярваше, че подобно удоволствие е възможно.

Беше удоволствието от голяма любов, зряла и богата, и изпълнена с ехото на дългото спътничество, възвишена версия на любовта, която познаваше с Линди, но освен това там имаше и някой, който искаше да влезе в него, да се превърне в него, а смехът на децата се носеше наоколо, сред хор от чудни гласове.

После нещо го жилна. Силно. По бузата.

— Тате! Тате!

Какво беше това? Е, каквото и да беше, не беше раят, така че нямаше значение.

Още едно ужилване. По-силно. Не, махнете се.

Последва ново. Още по-силно.

— Проклети да сте!

— Тате!

Тревър се появи пред него. Физически, защото лицата на душите не се обливат в пот. Тревър затвори рязко очи и пред погледа на Мартин изплуваха звезди.

— Защо, ме удари, по дяволите?

Синът му падна върху него, плачеше, смееше се и го прегръщаше.

— Най-накрая! За малко да не се върнеш!

Никога през живота си не се беше чувствал толкова тежък. Да се завърнеш към тялото си, беше все едно да облечеш оловна жилетка.

— Колко дълго бях…

Наведе глава. Не можеше да понесе да го каже. Беше посетил рая.

Ръката на сина му докосна рамото му.

— Аз също бях там, тате.

Мартин поклати глава. Не искаше да мисли, да говори, да слуша тези проклети барабани, не искаше да е на това ужасно място, искаше да е там, където цветята цъфтяха вечно. Вечността не живееше в един и същи стар свят завинаги, преоткриваше света отново, вечно.

— Къде е монументът? — попита Тревър. — Кой знае къде се намира?

Няколко ръце се издигнаха.

— Встрани от пътя близо до „Смит Сентър“ — каза Тим Грант. — Има черквичка там, може да побере около двайсетина души. Всъщност е доста мъничка.

— Според книгата на Уайли генерал Норт е бил отведен там — съобщи Тревър. — Може да е под Канзас, но входът е в Колорадо, в тази база.

Мартин чувстваше, че планината Шайен няма значение. Беше просто поредният серафимски трик за отвличане на вниманието.

Не, черквата трябваше да е ключът. Ако отидеха там, щяха да открият уязвимостта, която серафимите се опитваха да прикрият.

— От начина, по който прочистиха Канзас, и от интереса им към нашите места, а ние сме доста спокойно ъгълче на света в крайна сметка, съдя, че ако монументът е точно над центъра на хранилището, това трябва да е уязвимата им точка. Трябва да отидем там.

Атмосферата в палатката се нажежи.

— Не е много далече — обади се нечий глас.

— Трябва да отидем физически — добави Джордж, — иначе няма да можем да сторим нищо във физическия свят.

Отвън се разнесе кискащото тракане на челюстите на ездачите. Барабаните започнаха да бият.

— Идвам с теб — каза тихо Тревър.

Мартин не отговори. Поне не с думи. Нямаше начин да го задържи тук. Изправи се, а заедно с него станаха Тревър и Пам. Но останалите не помръднаха. Усещаше нещо помежду им, вид взаимно съглашение, но не ставаше ясно какво са си наумили.

Майк се изправи. Приятелката му изохка, но сподави вика си. За миг младата двойка остана така и Мартин разбра, че сърцата им са преплетени.

Гората беше тиха, ездачите си бяха отишли, неоткрили страх. На запад проблесна мълния. Нямаше ли да престанат тези бури? Не, не и докато серафимите измъчваха бедната земя, Мартин беше сигурен. Цялото морско дъно се бе въздигнало и бълваше метан от хидратите и от милиардите тонове мъртви морски организми, и сероводород, заедно с други газове, чиито наименования дори не знаеше. Само за няколко дни това щеше да промени атмосферата, за да могат серафимите да дишат лесно тук, и всички хора, както и повечето от животните и насекомите, щяха да измрат.

Първата луна сега плаваше по нощното небе, с ярка и горчива светлина, а нощта беше толкова тиха, че можеше да се чуе шепотът на тревата, докосвана от ветреца. Това беше познат звук в Канзас, когато посевите избуяваха високо и нощният вятър минаваше през тях, въздишайки и шепнейки.

— Спри — каза Майк тихо.

Усетил, че ги дебнат неприятности, Мартин съсредоточи ума си върху молитвата.

Тревър посочи нагоре. За миг Мартин различи само небето. После на фона на луната съзря петно мрак — грозно и назъбено като крило на прилеп. Сетне видя още и още, и когато очите му започнаха да проследяват движението из небето, разбра, че там има не един, не два, а огромна колона козодои.

Хиляди под лунната светлина.

Нещо проблесна в ръката на Тревър и Мартин го разпозна. Серафимското оръжие, по-мощно дори от арсенала на Уайли и Ник.

— Добре — отбеляза Майк. — Пак мислите, както обикновено, доктор Мартин, а ние останалите изобщо не се страхуваме. И причината е, че правим това, което вие си мислите да направите. Трябва да използвате молитвата. Задръжте я в ума си през цялото време… Ето, предусещам, че сега ще си помислите за Долината на смъртната сянка и ще се успокоите с псалма, но моля ви не го правете. По-добре повтаряйте молитвата.

Той потърси в ума си молитвата на Франи и започна да я повтаря. Дори не беше вярващ. Беше Джеферсънов християнин, възхищаваше се от човека, но не вярваше във възкресението. И нима Зуи не се беше оказал прав, че самата молитва е форма на самоизтъкване?

Осъзна, че Майк го гледа. Всички го гледаха.

— Четиринадесет части на Озирис.

— Четиринадесет Страсти на Кръста.

— Четиринадесет свещени места.

— Четиринадесет черни лещи.

— Разбирате ли сега, доктор Уинтърс?

Той кимна, но не разбираше. Великото магическо число на миналото беше седем, числото на завършената октава и завършения живот. Тогава какво беше четиринадесет?

— Числото на възкресението. Ключът към рая — отвърна Тревър. — И именно енергията на възкресението мразят серафимите, защото не могат да я имат. Затова крадат души, за да намерят в тяхната доброта частица от рая. Затова всъщност са тук. Не е за телата или заради земята, заради душите е.

Минаха през опустошената гора, покрай изтръгнатите дървета, през дворовете на разрушените къщи и той видя извисяващата се камбанария на методистката църква на Трета улица. Минаха под колоната от козодои, които не ги забелязаха, защото не долавяха страх от тях.

Стигнаха двора на Пам и той видя, че къщата им е била изтърбушена точно като тяхната. Нашествениците не бяха очаквали, че някои от жертвите им ще придобият сила от нападението, и търсеха всякаква информация за тях, за да ги ликвидират по-лесно.

Пам се затича и изчезна в къщата. В ума на Мартин проблесна образът на ключове за кола, но знаеше, че сърцето ѝ я води към старата ѝ стая, към стаите на онези, които обичаше, и видя, че тя се вглежда в стопените осквернени останки от дома си и усеща същия ужас, който и той беше изпитал, същата болка да види нещо, което беше част от нея, поругано по този начин.

Никой не проговори, нямаше нужда да го прави, усещаха гнева ѝ в съзнанието си, дори Мартин можеше да го долови, а миг по-късно се чу плясъкът на криле. Въздухът се изпълни с безнадеждни, нетърпеливи крясъци, които ставаха по-силни и по-силни, когато козодоите, съзрели ужаса ѝ като ярка звезда, ги откриха отново.

После от къщата последва безмълвие. Пами осъзна какво причиняват емоциите ѝ.

Никой не се помръдна. Съществата се тълпяха над тях. А от мрачните гори се понесе кискането на ездачите. Идваха стремглаво насам, размахвайки металните си зъби.

Камионът беше паркиран в алеята, но когато го доближиха, откриха, че е надупчен. Надолу по алеята имаше купчини — може би останки на хора, нямаше начин да се определи.

Когато се качиха в кабината, Пам опита ключа и промърмори:

— Трябва ни чудо.

Двигателят на камиона изръмжа.

Чу се трясък и таванът беше смачкан надолу с такава сила, че главата на Мартин отлетя напред — което беше добре, защото огромна лапа разкъса метала и се спусна в опит да сграбчи нещо.

— Стой долу, тате!

Двигателят заръмжа отново.

— Хайде — каза Пам.

Кабината беше двойна и Тревър и Майк се бяха качили отзад. Тревър се приведе напред между седалките, докато още козодои кацаха около тях, блъскаха се с изпълнени с остри зъби човки, които се отваряха широко и се затваряха със смъртоносна сила.

Още много накацаха около тях и Мартин усети дъха им — смесица от сероводород и разлагащо се месо, която караше гърлото ти да гори.

Една от главите се стрелна напред и разби предното стъкло, а човката изтрака срещу Мартин. Тревър стреля.

Не се чу гръм. Главата просто отлетя, горната и долната част на човката паднаха при срещуположните врати, очите избухнаха в дъжд от стъкло и желатин, а езикът продължи да мърда сред разбитото лице, докато съществото се изстреля назад и се приземи по гръб на алеята, гърчещите се криле конвулсивно блъскаха толкова силно, че камионът се тресеше.

Останалите отлетяха с оглушителни писъци.

— Слава Богу — промълви Пам, когато камионът накрая запали. Тя пое към улицата, прегазвайки създанието, което изпука под подскачащото возило.

Спуснаха се до Хароу с разнебитения камион. Там го замениха с полицейската кола на Боби, която откриха на кръстовището на Мейн и Скул. Ключовете все още бяха на стартера и в резервоара имаше бензин. Между предните седалки бе оставена рязана пушка. Този път Мартин зае шофьорското място.

Подкараха мълчаливо по Магистрала 36, като от време на време подминаваха някоя изоставена кола, но не откриха никакви признаци на живот.

— Това е страховито оръжие — каза Мартин на Тревър.

— Дано е заредено — отвърна той.

— Светлината идва — обади се Майк. — Трябва да побързаме.

Мартин огледа небето за оранжеви дискове. Не видя нищо, но настъпи газта и увеличи до сто и осемдесет, а после и на двеста. Боби беше поддържал колата добре.

— Завий надясно — нареди Майк.

— Мислех, че отиваме към „Смит Сентър“?

— Монументът е на шосе 191.

Мартин зави на север по шосе 281. Полетата бяха пусти.

След още два километра Мартин забеляза малък монумент до пътя. Недалеч от него имаше малка постройка.

— Добре — каза Мартин. — Сега какво?

Излязоха. Мартин носеше пушката, но Майк я взе от ръцете му и провери дали е заредена. Имаше осем патрона.

Мартин приближи до черквичката, бяла постройка с олющени стени. Вратата не беше заключена. Отвори я. Вътре имаше няколко пейки, маса и кръст на стената зад нея. Забеляза, че това не беше обичайният християнски кръст. Христос бе разпнат, но четирите рамене на кръста бяха с еднаква дължина. Зачуди се кой ли би могъл да стори това в Канзас — да използва толкова древен символ, който отбелязва равноденствията и слънцестоенията, свързан с най-дълбоките спомени за човешките познания от времето, когато не сме мислили, както мислим сега, но сме правили чудеса, защото сме предавали съзнанието си на Бог, и сме действали, движени от изящен инстинкт, вместо от мудна мисъл.

— Коя е тя? — попита Пам.

За миг Мартин се огледа объркано. После я забеляза — сянка, застинала в ъгъла на параклиса, толкова неподвижна, че се сливаше с мрака. Но очите ѝ се открояваха, сияещите ѝ очи и тънката ѝ снага.

Дженифър Мейзъл скочи към тях и Мартин се оказа притиснат към пода.

Ръцете ѝ се сключиха около врата му и стиснаха. Главата му сякаш щеше да избухне. В същия миг дебел сноп светлина прониза прозорците със силата на приливна вълна, разбивайки стъклата, вратата се затръшна с такава сила, че се откъсна от пантите, блъсна се в стената и събори кръста на земята.

Мартин се вгледа право в лицето на Мейзъл, в очите ѝ, които се издуваха, докато контактните лещи не изскочиха навън, разкривайки златните зеници на Серафим.

В светлината, която ги обгръщаше, той виждаше как децата се движат целенасочено и чуваше шепота на умовете им.

Майк издърпа главата на Мейзъл назад. Устата ѝ се отвори и дългият ѝ черен език се показа навън, съпроводен от крясък. Тревър натика пушката в устата ѝ и дръпна спусъка. Тялото ѝ отлетя назад сред фонтан от зелена кръв, а главата се пръсна.

— Но светлината…

— Недей да мислиш, Мартин — извика Пам.

Мартин се съсредоточи върху тялото си и усети как душата му се завръща и разбра, че светлината я беше откъсвала така незабележимо, че дори не бе го осъзнал.

После Пам отиде в ъгъла, където Мейзъл ги беше причаквала, и просто изчезна.

За миг Мартин реши, че тя просто е минала през скрит портал, но когато чу ехтящите стъпки, разбра. Подобни тайни врати имаше в някои египетски храмове, които беше изследвал, но се срещаха най-вече в Перу. Имаше много такива в стария Куско, врати, чиито тайни само инките познаваха. Но да открие тайна врата в църква в Канзас, си беше изненада.

Той се концентрира върху дишането си, върху начина, по който тялото му се движеше, изостави мислите и страховете си и откри, че може да минава лесно и безопасно през светлината. Децата изобщо не бяха смущавани от нея.

Прекоси параклиса заедно с другите и влезе в ъгъла, усети как вратата поддаде под натиска му, видя мрак, после стъпалата му се озоваха на черно стълбище.

Бяха победили светлината. Ако човечеството бе успяло да опознае собствената си душа, преди да стане късно, целият свят би могъл да стори същото. Но серафимите ни бяха инфилтрирали с лъжата, че ние сме само тела, че няма душа, която може да бъде разбрана и изучена, и че самата наука е странно изследване, което няма нищо общо с Божието царство, докато в действителност не съществуваше истинска наука, която да не се обръща към рая и сатори.

Когато се спуснаха, въздухът се промени, стана по-плътен и влажен, започна да мирише на застояло. Това беше въздухът на Авадон, който щеше да изпълни този свят много скоро. Беше по-тежък и щеше да запълни първо ниските места.

Мартин вървеше последен, спускаше се по железните стъпала. Отдолу се процеждаше бледа светлина. Нагоре имаше само мрак.

Светлината отдолу ставаше по-ярка и постепенно придоби синкав оттенък. Тесните шахти, в които се спускаха, се откроиха по-отчетливо.

— Това е нашият водач — каза Майк.

Мартин знаеше, че синята светлина на душите е също и цветът на добрите светове — Авадон беше кафяв, — но човешките светове бяха гълъбовосини, като цвета на водите и небесата им, като сиянието на мъртвите им.

— Сигурни ли сме? — попита Мартин. Бяха изминали две хиляди стъпала и той започваше да усеща силна клаустрофобия. Опита се да не мисли за дълбочината или за близостта на стените. Описанието на Уайли за спускането на Ал под планината Шайен му се бе сторило непоносимо. Толкова живо беше усещането за затварящите се наоколо скали, а и никога не можеше да забрави чувството, което бе изпитал по-рано.

— О, Боже! — провикна се Пам отдолу.

— Какво?

Мартин стигна дъното на стълбите. Отначало забеляза само цветовете — златно, зелено, червено и кафяво. Не можеше да разбере какво вижда. После разбра.

— Това е най-невероятната стая в света.

Беше я виждал и преди, разбира се, но не и с тялото си, не и с цялата жизненост на очите си.

— Стига, тате, опитай се да спреш да мислиш.

— Не мога. Не виждаш ли какво е това? Тук видяхме йероглифите. Но сега сме тук в телата си… И е толкова ярко и живо. Това е най-прекрасният барелеф от Старото царство на планетата. И се намира в средата на Съединените американски щати!

— Тате, чуй ме. Ако не го оставиш да поеме контрол над теб, ще загазим. Защото не сме в Съединените щати. Това е Авадон и в секундата, в която разберат, че сме тук, ще е свършено с нас.

— Минали сме през портал?

— Все още сме на земята, но във физиката на Авадон.

— Хайде — подкани Майк. — Трябва да вървим. Имаме доста неща за изясняване.

Мартин го последва през стаята, където Ал Норт беше лишен от живота и душата си. Премина през ниския вход, от който струеше светлината, която беше жива и проникваше в плътта, и самият ѝ допир до кожата караше човек да плаче.

После разбра причината за това. Намираха се в пещера, осветена от синкаво сияние, като подводна пещера, в които едва проникваха слънчеви лъчи. Пред тях се разстилаше море от стъклени тръби, всяка по метър дълга, всички, включени в огромните черни гнезда, всички живи, точни копия на изображенията по стените в храмовете на Дендера. Само че тези тръби искряха от живот. И светлината вътре подскачаше и се бореше, а цялата стая примигваше.

Отначало Тревър, после Пам и Майк бавно паднаха на колене. Мартин ги последва, защото светлината, която ги огряваше, не беше просто жива, беше наситена с живот, и те можеха да видят милиони летни утрини, роса по тревите, знаци за борба и щастие, и да чуят също така силен гръмовен рев от милиони гласове.

Цветът на човечеството беше тук.

— Какво ще правим сега, тате?

— Нямам никаква представа.

23. 21 декември, последните часове На Авадон: Съюзът

Уайли осъзна, че го местят, след като видя, че пресичаха същото пазарче отново. Забеляза купчини прежди, земеделски сечива, кошници, четки и брадви, полирани до блясък.

Може и да беше като всички тях, но не беше на тяхна страна. Не, той беше човек на Съюза, спомняше си това. Бяха прави, че е разузнавач. Така беше, но не от най-добрите, като се има предвид, че се бе оставил да го хванат в най-лошия възможен момент.

Уайли беше разгледал внимателно всеки милиметър на каретата, но тя беше направена като сейф. Проклетият кочияш отваряше малък люк от време на време и изливаше вътре урина и лайна. Уайли се дърпаше на безопасно разстояние, но не можеше да избегне вонята. Зачуди се дали и неговите екскременти сега са жълти.

Каретата спря и измина известно време, преди Уайли да осъзнае, че няма да тръгне отново. Чу се поредица от изщраквания и вратата се отвори със съскане. Дори и на това място, с мрачното кафяво небе, излизането навън беше болезнено за очите.

Сега вече щеше да понесе последствията от провала си.

— Готов ли си за обяд? — попита мъжът, който го държеше в плен. — Чух, че ръцете ти се падат на мен.

Ръцете му. Какво място. Захвърлен в карета, където единственото, което можеше да прави, беше да мисли, неусетно си беше припомнил още от истинския си живот. Ако човек се вгледаше — наистина усилено, — нямаше да открие никаква следа от Уайли Дейл преди 26 декември 1995 година, деня, в който беше направил прехода си към човешкия живот, подготвен за него до най-малкия детайл. „Уайли Дейл“ вече беше утвърден като романист от организацията, която го бе изпратила на човешката земя, но първата книга, която самият той бе написал, носеше името „Чуждоземни дни“ — историята за неговото отвличане, която всъщност беше огледален спомен за идването му на земята с една луна.

Докато очите на Уайли привикваха към светлината, той забеляза, че стои пред гигантско копие на сграда, която му беше позната. Беше моделът за Гробницата на черепа и костите в кампуса на университета Йейл. Но Гробницата не беше голяма, а тази сграда беше седемдесет метра висока — огромен грозен монолит.

В сравнение с останалата част на града, който ехтеше от ревове, писъци, смях, звуци от изпусната пара, тракащи карети и различни неустановени шумове, тишината тук беше пълна.

Гробницата беше построена от Уилям Хънтингтън Ръсел, чийто заварен брат Сам бе търгувал с опиум в Китай с печалба за британците, като опит да си върнат златото, похарчено за китайския чай. Британските капитани не искаха да пренасят тази стока. Може и да е било през петдесетте години на деветнадесети век, но пласирането на наркотици си е било пласиране на наркотици. Ръсел не беше имал проблеми с това да пристрасти китайците.

— Щастлив ли си? — попита Уайли усмихнатия Серафим.

— Да, щастлив съм.

— Майната ти!

— Може ли да ти отрежа пръстите?

— На земята с две луни ли отиваш?

— Де да имах този късмет. Не, не мога да си го позволя.

— Колко струва?

— Каквото притежаваш. А това предполага, че имаш нещо. Не смятат, че изкуствен сиринкс с разбита челюст и тази стара каруца си струват билета. Аз дори живея в нея, когато не е заета.

— Значи си беден?

— Аха… Затова… — Внезапно млъкна. Ослуша се и Уайли направи същото. Застигна ги пронизващ повей, смразяващ, бързо набиращ мощ.

— На колене!

Уайли не понечи да спори. Падна на коравата земя и малки гъби, сиви като мозък, се разлетяха около него. Многобройни летящи мотоциклети със сребърни брони, карани от фигури в металически униформи и ярки златни шлемове с лицеви маски, се спуснаха от небето и увиснаха на около трийсетина сантиметра над земята.

Чу се плавен съскащ звук и въздушна кола, подобна на скъпоценен камък се снижи от небесата.

Знаеше на кого принадлежи, разбира се: на маршал Самсън. Спътниците му се поклониха, Уайли също. Чу се изщракване, някой слезе и се приближи.

— Здравей, Уайли — каза радостно гласът. — Знаех си от самото начало. Така и трябваше да бъде. Всъщност съм впечатлен. Никога няма да ѝ го кажа, разбира се, но това беше блестяща операция.

— Благодаря.

— Тъкмо се връщам след изнасилването на жена ти, между другото. Водете го.

Ритнаха го и го захвърлиха през големите порти, които се бяха разтворили безшумно и сега изглеждаха като зееща пещера.

Докато Уайли прекосяваше мрака на преддверието, Самсън отвори вътрешната врата. Огромният златен под се стори странно познат на Уайли. Този под беше станал символ на алчността на автократите, която управляваха тази част от планетата.

Висока жена, окичена с бижута, с прелестна бяла коса и облечена в най-богатите одежди, които Уайли някога беше виждал, тръгна към него. Лицето ѝ беше толкова бяло, че сияеше, люспите — красиви и малки, чертите — деликатни. Веднага разпозна в нея ужасяващия водач на този свят, Ехидна, чието семейство държеше основния дял от Корпорацията в продължение на хилядолетия.

Всички жени от тази линия се наричаха Ехидна. Когато някоя се износеше, беше подменяна с нов клонинг, без обществото да разбира. Нямаше проблеми с наследяването като в Съюза, който беше обикновена демокрация и поради това бе изпълнен с вътрешни борби през цялото време.

— Ела, шпионино — каза тя. — Искам да си побъбрим преди вечеря.

Докато прекосяваха голямата зала, видя Лий Реймънд, Робърт Мугабе и Ан Култър5 да играят на зарове на маса от смарагди, рубини и големи късове чист диамант. Разпозна играта — беше сенет — египетски предшественик на дамата. Залагаха душѝ.

Не беше сигурен дали са хора, или просто са горди с постиженията си като хора и затова запазваха формата си.

— Нямах представа, че сте проникнали толкова дълбоко в човешкото общество.

— Но не и в двата човешки свята, не и толкова дълбоко, колкото се надявахме. Този път ще овладеем само единия, за съжаление. — Тя му хвърли странен поглед и изсъска: — Съюзен боклук!

Култър се преобрази във влечугоподобната си форма с големи, искрящи люспи. Черният ѝ език изникна иззад пожълтелите ѝ от тютюн зъби. Уайли осъзна, че тя го желае. Мугабе, който очевидно беше серафимският ѝ съпруг, притича зад нея и се опита да я увие с наметалото си.

— Ан иска да легне с теб, преди да ядем — обясни Ехидна. — Едно от любимите ѝ удоволствия е да чука храната си.

Достигнаха висок прозорец със завеси.

— Отвори го — излая Ехидна на Самсън.

Уайли видя, че тя го е довела близо до огромна черна стена, от която стърчаха големи лостове. Управлението на гигантските лещи, разположени на земята с двете луни, ставаше оттук. Но после завесите се разтвориха и той видя морава, толкова ярка и зелена, че сигурно бе нарисувана. По нея се разхождаха прекрасни хора, някои влечугоподобни, други човеци, или поне така изглеждаше. Имаше и политици, разбира се, цели орди, офицери в униформите на десетина страни, представители на различни кралски семейства, рок звезди, изпълнителни директори на големи компании, телевизионни водещи, проповедници — всъщност всякакви човешки лидери и хора с власт. Сред тях се разхождаха голи серафимски момчета и момичета с избелени люспи, носещи подноси с изпечени пръсти, уши, пръсти на крака и чаши с шампанско.

От едната страна имаше хромирани скари на газ. Разпозна ги — това бяха скари „Стратмор“, като тази, която държеше на верандата си, само че тези бяха подобрени модели с дванадесет горелки вместо с четири. Повечето от тях се въртяха и завързаните жертви все още потръпваха и се гърчеха. Зад всяка скара имаше тяло, набито на копие, с бледа кожа, свидетелстваща за младостта и следователно за крехкото месо.

Ехидна посочи към празна скара и каза:

— Тази е за теб.

Искаше му се да избяга, да направи каквото и да е, за да избегне участта, която изглеждаше неминуема. Но имаше и още нещо. Това празненство не беше организирано, за да се отпразнува пленяването му. То отбелязваше значимото събитие, което се разиграваше в долината зад сградата.

В центъра на тази долина се намираше гигантска кръгла леща от чиста чернота, чиято повърхност отразяваше немощното обедно слънце. А около нея, докъдето поглед стигаше, се тълпяха милиони и милиони серафими, готови да се изсипят вътре след сигнала. Видя мъже, жени, деца, чу тракането и сумтенето на сиринксите и други животни, но над всичко се издигаха възбудените разговори на самите серафими, които се наместваха на позиция и се обвиняваха взаимно, че се опитват да счупят черните продълговати яйца, които всички жени носеха в кошници.

Предположи, че ще умре тук днес. Години наред бе живял при извънредно опасни условия, с промита памет, а това го правеше уязвим, толкова уязвим, че вероятно е било само въпрос на време да го заловят, дори да не беше влязъл през странната врата в гората.

Но той обичаше бедното си семейство, борещото се, прекрасно семейство. Какво щеше да стане с тях? Дали можеха да се преобразяват? Дали не го правеха, вероятно тайно, децата под завивките, Брук в уединението на ранните си утрини?

Ан се беше приближила и той реши, че може и да успее да предизвика малко объркване. В това разделено от класите общество тя трябваше да има някакво значение. Времето не беше на негова страна, но отвличането на внимание можеше да компенсира това.

Той се обърна към нея.

— Трябва ли?

Тя вдигна рамене:

— Разбира се, че трябва.

Уайли се приближи към нея, а заедно с това и към стената зад гърба ѝ.

— Охрана — нареди злобно Ехидна, — останете с него.

Самсън се появи с тежковъоръжен ескорт.

Уайли беше все още окован, разбира се, но пристъпи към Ан Култър и се вгледа в нея. Люспите ѝ потрепнаха и черна субстанция с миризмата на сяра започна да се стича изпод клепачите ѝ.

— Ан — изсъска съпругът ѝ. — Излагаш се.

Тя очевидно беше възбудена, явно обичаше оковани мъже.

Уайли видя, че ще има само една възможност. Сега. Отвори уста и прокара език по задната страна на зъбите си с най-добрата имитация на проститутка, която успя да докара.

Тя се засмя. Дъхът ѝ имаше аромата на смърт.

— Някой ще махне ли тези деца? — извика Мугабе. Няколко се бяха събрали да гледат.

— Това е част от образованието им — възрази Ехидна. Съпругът ѝ се присъедини към нея. Уайли беше забравил името на това огромно същество, невероятно внушително с изящния си черен костюм, със сияещата си кожа и блестящите наблюдателни очи. Още един от древните владетели, които минаваха през епохите със своите клонинги.

Наклони глава и усети как целувката на Култър прониква в устата му, като тютюн, сдъвкан от някой ДРУГ.

С цялата си мощ, с всичката сила на мускулите си, с душата, сърцето и ума, отдадени на това единствено движение, той скочи нагоре. Тези гущерови тела не бяха така закотвени за земята като човешките. Не усещаха така силно нито болка, нито любов, нито удоволствие. Но бяха неимоверно силни, и той беше силен, беше се поддържал добре. Беше стряскал хората със способността си да плува обиколка след обиколка като машина. Не знаеше защо тялото му е такова, само усещаше, че има нужда от плуването, тичането, бокса, каратето.

Пазачът беше направил фатална грешка. Беше гледал на него като на човек и го беше оковал като такъв, като същество с по-деликатна плът от тази на серафимите. Уайли освободи ръцете си с лекота.

За съжаление пистолета му го нямаше. Бяха му го оставили в началото само за да се насладят на разочарованието му, когато накрая го вземат.

— Продават се на добра цена — беше казал пазачът, докато го прибираше.

За миг между него и контролното табло нямаше никого. Той хвана една от ръчките и я дръпна. Сграбчи друга и дръпна и нея. Действаше така приятно, че изръмжа, докато дърпаше още и още ръчки.

Ехидна изрева, съпругът ѝ — Белет, това беше името — скочи към него и се блъсна в Мугабе, който се хвърли на пътя му. Самсън се обърна и Ан Култър го разсече с кука за дране, разцепвайки кожата му и разкривайки мускулите отдолу. Генералът извика от болка — сухата кожа падаше лесно, но така съдрана бе истинска агония.

Култър от Съюза! Човешката ѝ маскировка беше гениална — говорител за нуждите на Корпорацията, толкова радикална, че ги караше да изглеждат смешни.

Уайли скочи и разби с ритник главата на Белет. Той се завъртя и сред разлетелите се парчета мозък се стовари върху идващата стража.

— Въздушната кола на Самсън! — извика Ан. — Давай!

— Одушевена е.

— Разбира се, глупако, бягай.

Чу се тихо припукване и Ан се разлетя на хиляди кървави парчета. Един от стражите обърна оръжието си към Уайли, но той се плъзна на пода и изблъска Ехидна пред себе си.

Краката ѝ и долната ѝ половина направиха крачка сред фонтан от кръв и се свлякоха пред изумения страж, а торсът ѝ се блъсна в пода с кървавата си основа, измърмори нещо шепнешком, размаха ръце и заскуба косата си, докато крещящите и смеещи се деца, които бяха решили, че това е някаква нова игра, я обграждаха.

Чу се нова стрелба и десетина ездачи се спуснаха отгоре по дебели като въжета паяжини, от които капеше лепило. Но Уайли вече беше навън и колата го очакваше, ескортът го нямаше — мотоциклетите лежаха изоставени около нея.

Уайли влезе. Очакваше колата да се съпротивлява на нахлуването на открит враг, затова дръпна вратата с все сила.

— Здравей, братко — каза колата и гласът удари Уайли със смразяваща тръпка и радостта на първото утро на света.

Не беше чувал брат си да говори от тридесет години, но разпозна гласа му мигновено.

Когато беше малко момче, любимият му по-голям брат беше убит от мародери на Корпорацията, а душата му беше отвлечена. Брат му беше велик войник. Бяха запазили медалите му за храброст и ордените му в стъклен шкаф в семейната стая като гордо възпоменание. Уайли беше отишъл до човешкия свят, за да докаже собствената си смелост и че той също може да служи добре на Съюза.

Полетяха и Уайли попита:

— Братко, откраднаха ли душата ти?

Колата не отговори и Уайли бе обзет от странно безпокойство. Авадон беше място на измами, така че може би…

Но после се вгледа надолу и забеляза, че лещата е обградена от огромна тълпа. Нещата обаче не вървяха на добре. Чернотата ѝ се беше превърнала в гневно червено и тя вреше като поток от лава. А тълпата, в опитите си да избяга надалеч, беше блъскана обратно от всички страни. Дим и пара се издигаха от огромната клада.

— Умират ли? — попита Уайли.

— Мисля, че преминават. Но не както трябва.

— Братко, душата ти през цялото време ли е била пленена в тази кола?

— Не, разбира се. Откраднах тази кола вчера. Имам много тела. Използвам ги като водолазен костюм, за да достигна физическия свят, когато имам нужда. И… олеле!

Чу се гневно трещене и колата ускори толкова рязко нагоре, че Уайли загуби съзнание. Когато се свести, край прозорците преминаваха светлини.

— Импулсно оръдие — обясни брат му.

Тези оръжия запращаха мощни импулси от свръхвъзбудена електронна плазма, която можеше да изгори подобна кола за секунди.

— Управлявай ме, братко.

— Аз? Не знам как.

— Беше страхотен пилот като момче.

— Откъде знаеш? Та ти беше… мъртъв.

— Аз съм агент като всеки друг от семейството. Те бяха подведени да вярват, че са пленили душата ми.

Зловеща червена светлина изпълни колата и тя се завъртя лудешки из въздуха.

— Братко, трябва да си припомниш как става! Давай! Думите накараха спомените да нахлуят в съзнанието на Уайли — беше карал подобни коли, беше стрелял с оръдия по цели в небето.

Беше очаквал да стане пилот, но резултатите от тестовете го бяха изпратили в разузнаването. Както и фактът, че брат му беше агент. Спомни си всичко, живота си като дете в Съюза, тренировките… и нещо толкова мъчително, че едва можеше да понесе спомена. Имаше момиче. Беше се оженил за нея. Имаше жена тук на Авадон, в Съюза, едно от малкото хубави места на този свят.

Колата изтрака, нещо проблесна и този път кабината се изпълни с пушек и противопожарната аларма светна.

— Управлявай ме!

Уайли сграбчи контролните лостове. Залюля колата настрани и забеляза издайническото проблясване на оръдието на земята. Обърна рязко, насочи носа надолу, натисна газта и дръпна силно двете ръчки.

Колата се изстреля като пикиращ сокол право към оръдието. Изстрелите се посипаха наоколо. Те щяха да се опитват да триангулират целта, а неговото случайно управление означаваше, че дори той не е сигурен за траекторията си.

Беше точно над тях, когато те пробваха да стрелят в различни конфигурации. Не беше добре. Можеше и да успеят.

— Невъоръжен ли си — попита той брат си.

— Разбира се, че съм невъоръжен. Аз съм спортна кола.

— Просто питам. Дръж се.

— Килът ме боли. Усещам, че се откъсва.

Ако нервната система на одушевената машина беше правилно изградена, душата, която я населяваше, щеше да я усеща така, както би усещала тялото си.

Уайли изправи машината. Ускоряваше над откритата земя, право към ловните владения на някой аристократ. Къщата сякаш беше взета от английската провинция. Брат му се обади:

— Гонят ни дванадесет машини.

Уайли влезе в гората между дърветата.

— Ще ме потрошиш!

Тогава последва съвета на сина на Мартин. Просто го остави да се случи. Ръцете му се движеха автоматично, докато се спускаха над пътека из гората, а после поеха по течението на някакъв поток. Толкова далече от града не изглеждаше замърсено, дори и от страната на Корпорацията, където споменаването на глобалното затопляне водеше до смъртна присъда. Но пък тук всичко водеше до такава присъда. Екзекуциите не бяха само начин за контрол на населението, те осигуряваха храна и зрелища на масите.

После видя стена. Стената, която Корпорацията беше построила около Съюза. Беше сива, огромна и се издигаше насреща му. Той дръпна ръчките, колата подскочи и внезапно всичко се промени.

Полетя над поля с цветя и овощни градини с дървета, натежали от плодове. Всичко беше зелено, небето беше по-скоро прашно синьо, отколкото прашно кафяво и той знаеше, че през нощта ще има звезди. Няколко звезди. Тук пък беше незаконно да не се споменава за глобалното затопляне.

— Аз ще поема — каза брат му.

— Най-добре, защото нямам представа къде отиваме.

— Излъчвам кода ни, но може да ни проверят от военновъздушните сили, така че недей да се опитваш да бягаш. Вкъщи сме, братко.

Сърцето на Уайли се сви от болка, докато гледаше богатата зелена земя на Съюза да се разстила под тях. А и къщите бяха с красиви капаци. Повечето от серафимите тук се занимаваха със земеделие. Той също го бе правил и виждаше, че жътвата все още не е приключила.

— Жътвата е закъсняла.

— Зимата закъсня, твърде топло е. Ако само една осма от планетата се бори, не можем да победим, можем само да загубим бавно. Гълфстрийм спря за четири месеца тази година. Авалон почти замръзна, а тук в Ацтлан, повечето от царевицата изгоря.

— Ами Корпорацията? И те трябва да усещат същото.

— Земеделието е незаконно там сега. — Той замълча за дълго. — Предполагам си забелязал какво ядат.

— Забелязах.

Спуснаха се по чакълеста алея пред скромна пясъчна постройка, полуизтритите издълбани змии за късмет и радост едва се виждаха на древните стени. Но това беше домът му, място, което му бе липсвало през цялото това време.

Излезе.

— Ще ми се да можеше да влезеш вътре, братко.

— Когато тази обиколка приключи, ще се завърна в естественото си тяло завинаги. И очаквам този миг с нетърпение, Уайли.

— Не искам да се разхождам сам из тази къща.

Извитата врата се отвори. В сенките се открои фигура, красива, потропваща с нокти по рамката.

О, това беше невъзможно.

— Талия?

— Актриел?

— Да — отговорът му беше толкова автоматичен, че не изискваше никаква мисъл. Актриел беше истинското му име и той беше офицер, отговарящ за информацията към Министерството на отбраната. След пилотското му обучение работата му беше свързана с издаването на директиви и прокламации. Беше изпратен в човешкия свят именно заради тези си способности.

Когато излезе на светло, клаксонът на колата изсвири два пъти и тя отлетя към небето, обърна се и се устреми към територията на Корпорацията. Актриел я проследи с тъга. Искаше му се брат му да излезе от нея, макар и да бе наясно, че ще му е трудно да се порадва на свободата на истинското си тяло, ако трябва да се завърне към същата адска работа после.

Талия се приближи, свела очи, плачеше. Той я прегърна. Отново си беше у дома.

— Бях забравил всичко — прошепна.

Тя кимна.

— Но къде е съпругът ти, Талия? Семейството ти? Със сигурност имаш такова. Минаха години.

Хванати за ръка, те влязоха в сумрачния уют на къщата. Спомените го заляха, докато пристъпваше в широката централна стая с бели стени и небесносин таван, с виещи се цветя, нарисувани по стените. Камината на майка му беше тук, високите жътварски ботуши на баща му бяха все още в дрешника, където ги държеше. До тях, по-малки, по-къси ботуши. Обуваше ги, когато плевеше.

— Все още ли обработваш земята?

— Винаги ще го правя.

— Разбира се.

Целта на Съюза за запазване на равновесието означаваше, че смяната на предназначението на земята не се правеше без основателна причина.

Тя взе ръката му и попита:

— Желаеш ли ме?

Той я прегърна и усети как сърцето ѝ бие до неговото. Тази любов — как бе успял да я напусне? Тя беше неговата любима, алфата и омегата на душата му. Щом можеше да стои тук и да обработва земята с нея, защо бе тръгнал?

После си спомни за малката Келси и гордия силен Ник — деца на два свята. Неговите деца бяха на предната линия с майка си и ако останеше, щеше да ги изостави.

Беше труден миг. Красотата на жена му бе поразителна, люспите ѝ бяха толкова малки и толкова бледи, че приличаше на кукла, косата ѝ беше валмо от нежен бял дим около главата ѝ, очите ѝ бяха по-сини от чистото земно небе и по-дълбоки и от най-дълбокия океан.

Как обичаше тази жена, негов приятел от младостта и детството, негов верен спътник.

Но имаше клетви на устните и клетви на кръвта, а клетвата му към децата на земята с една луна беше кръвна.

— Толкова се радвам, че всичко свърши — каза тя. Серафимите от Корпорацията бяха запомнени от хората като нефилими, архонти, демони. Човечеството наричаше членовете на Съюза ангели или дакини, небесни танцьори.

— Аз също се радвам.

— Но ти въздишаш, съпруже.

Той я притисна към себе си. Това бяха прости къщи с голяма централна стая с кухня, трапезария и склад в едното крило и спални в другото. Бяха живели в тези къщи вечно, почти буквално. Нямаха възраст, помисли си той. Съюзът беше с Бог, нямаше какво да се брои.

Но той беше забравил колко прекрасно може да ухае женската коса, напръскана като нейната с цветен прашец. Понякога падаше върху греещото ѝ чело, меко почти като човешка кожа. Беше красива почти колкото Брук, но истината бе, че дори за серафимите хората бяха изключително красиви. Затова служителите на Корпорацията бяха започнали да ги изнасилват. Затова Съюзът ги пазеше и защитаваше с всички сили. Имаше нещо у хората, което бе близко до Бог, много близко, и те изпитваха желание да ги защитават и боготворят.

Келси, Ник, Брук. Приятелят му Мат. Пури и абсент. Цялото удоволствие да бъдеш като тях, да можеш да целуваш човешки устни и да вървиш по красивите им улици, да гледаш свещеното синьо на небето им, да вдигнеш лицето си към чистия дъжд и да слушаш как вятърът свири в нощта, да гледаш телевизия, да ходиш на кино и да ядеш пуканки, да усещаш топлите човешки длани върху човешката си кожа, да потъваш по-дълбоко в нея.

— Ти си далече — каза Талия.

— Просто съм в шок. Да те видя отново. Да си спомня за теб. Да осъзная, о, моя Талия, всичко, което бях забравил.

Той я погледна отново и пак я притисна към себе си.

— Всичко, което ми липсваше.

Но тя видя истината. Познаваше го добре. Бяха израсли заедно, от една кошница. Семействата им бяха преплели съдбите им дълго преди те да се родят.

Като тя се опита да скрие сълзите си, той се извърна настрани.

— Принадлежа ти — каза, чувстваше се като разкъсан от двата свята. Прегърна я отново и отново усети липсата на Брук в ръцете си.

Очите ѝ срещнаха неговите. Въпросът, който се четеше там, беше мрачен. Тя вдигна ръка, пръстенът от електрум просветна слабо. Неговият пръстен. Той взе ръката ѝ и я целуна. Тя се засмя с дълбок гърлен глас и той я пожела. Желаеше я толкова силно, че започна да отделя слуз от всяка люспа на врата си. Тя измъкна кърпа и нежно я изтри. Докосващите ѝ ръце извикаха у него толкова силно желание, че то сякаш бе отвъд треперещата му плът, отвъд въобразимото, отвъд самото тяло.

Но ако стореше това, нямаше да я напусне, не и за втори път, щеше да е твърде жестоко. А имаше деца, клетва и друга скъпа съпруга. И той знаеше, че когато се събере с Брук отново, ще се загуби в чудесата на човешкия живот и човешката любов.

— Само няколко минути — каза тя тихо и отвори дървените капаци. Той видя във вечерната светлина диамант, висящ посред въздуха. В страните му се виждаше друга къща със светлини, изплуващи едва сега на прозорците, и малък силует, който се взираше от тях.

Келси чакаше баща си да се върне.

— Имам постоянен мехлем — каза Талия. — Избирай.

Той пое ръцете ѝ.

— Винаги сме знаели опасностите на тази мисия. Сега живея там. Имам деца, които се нуждаят от баща си.

Но му се искаше да…

— Няма да си спомниш за мен.

— Ще намериш някой друг — отвърна ѝ.

— Не се подигравай с любовта ми.

Щеше да я остави вечно копнееща за него. Ако бе знаел, че ще е толкова трудно.

Знаеше го. Тя също.

Талия започна да размазва мехлема и той я остави да го стори. Мазилото попи дълбоко в него и този стар дом започна да изглежда все по-странен. Забеляза, че капаците се затваряха, че няма обикновени столове, а само странните високи трикраки столчета. Видя въртящия се чекрък и стан, древен и очевидно често използван, но кой използваше станове в днешно време? И решетката, както и голямото желязно гърне бяха странни и архаични, имаше и свещи вместо крушки.

Но после тя направи нещо странно. Започна да се маже с мехлема.

— Не, не бива.

— Виж, слънцето залязва и Келси ще се уплаши. А Ник може и да ни гръмне, ако се върнем по тъмно.

— Брук?

Значи Талия е била с него през цялото време. Докато се превръщаха от серафими в хора, благодарение на ДНК мехлема, той я прегърна отново.

— Ти си била, винаги си била ти! Знаеше ли?

— Не и преди да те последвам през портала на Самсън. Тогава разбрах.

— Но ти си избягала от Корпорацията, върнала си се вкъщи, дойде да ме посрещнеш, въпреки че можеше да останеш.

— За да те защитя. Не помниш ли каква съм?

— Кланът на пазителите. — Той се засмя. — Наистина си ангел-хранител.

— От какъвто имате нужда, господин пияч и пушач и забъркван на страшни каши… кой с ума си би участвал доброволно в мисия като тази?

— Трябваше да се направи.

— Затова и те обичам толкова много.

Тя му се усмихна и лицето ѝ проблясна, люспите се изгладиха в замъглени вълни, веждите се издуха, очите станаха по-дълбоки, не така широки, по-човешки, ноздрите се разтвориха още, устните станаха по-меки и червени, зъбите се удебелиха до човешки. И по вътрешното трептене в тялото си, той разбра, че и с него се случва същото.

Това не беше смяна на формата. Беше фундаментална ДНК трансформация. Когато брат му приключеше задачата си, това щеше да е неговата къща. Щеше да влезе в старото си тяло тук, да си намери жена, да има яйца и грижите за яйцата щяха да разведрят къщата през бъдещите години и векове.

Но Талия и Актриел щяха да умрат в човешката си форма.

Тя хвана ръката му по-здраво.

— Готов ли си?

— Как изглеждам?

— Идеално. Или не. Липсва ти една бенка под лявото ухо.

— Кой ще забележи?

— Дъщеря ти например. Наследила е твоя талант за преследване и наблюдение.

— Трябва ли да вземем от мехлема и за Келси и Ник?

— За родени на земята като тях? Те имат способността да се преобразяват, но не и умението. Ще си останат така, с малките си серафимски сърца в прекрасните човешки тела.

— Значи ще останеш с мен?

— Винаги.

После се озоваха в познатите гори и за кратък миг душата му остана и в двата свята. Поклати глава и каза:

— Струва ми се, че току-що се събудих от сън, който няма да забравя.

— Какъв беше?

— Забравих го.

Тя се притисна към него и го целуна.

— Всички преживяхме твърде много. Това трябва вече да приключи.

После се загледа в къщата.

— Време е да се върнем към нормалния си живот.

— Можем ли?

— Мисля, че можем. Забеляза ли, че е шест и все още нищо не се е случило? Няма промяна през две хиляди и дванайсета тук.

Луната жълтееше на изток в небето, беше пълна и се издигаше в царствено великолепие.

И двамата замълчаха по една и съща причина.

— Защо сме в гората, Уайли?

— Ами… — Защо бяха навън? Накрая каза: — Дойдох да те търся. Това е.

— А аз дойдох да те намеря.

— В пещерата ли бях?

— Мисля, че да.

— Имам чувството, че съм бил на Марс. На милиони километри оттук.

Внезапно тя се притисна съм него. В сгъстяващия се мрак той се усещаше много сам. Странно. Изпитваше носталгия, но за къде? Къщата му беше на половин километър разстояние.

— Децата ни чакат — каза Брук.

Тръгнаха нагоре по хълма.

Любовта, която е толкова велика, че не може да бъде видяна, която сякаш не съществува, но е в действителност тихата свръзка, която утвърждава света, ги последва, съвсем близо, за да се наслади на топлината, на онова, което бяха открили заедно.

— Къде бяхте? — попита Ник, докато те излизаха от гората. — Става все по-тъмно.

— Загубих се — отвърна Уайли.

— И аз го открих — рече Брук.

— Загуби се? Как така? Реших, че са те убили. — Ник прегърна баща си и Уайли усети младостта му и любовта, която хранеше към него, а после и Келси дойде, понесла Недодялко.

Когато влезе с децата си в меката светлина на къщата, Уайли чу призива на друг баща, чието отчаяние започна да се излива в ума му в мига, в който прекрачи прага.

Спомни си за книгата, за Мартин и Тревър и за опита им да си върнат света.

— Имам работа — каза той и Ник го последва по стълбите. После му каза:

— В ужасна беда са. Понаписах нещо.

Уайли спря и се обърна към сина си.

— Така ли?

— Мислиш ли, че не знам какво съм, тате? След всичко, което преживяхме? След това, което направих за теб?

Погледна сина си и сякаш за първи път го видя.

— Какво си?

— Част от това семейство. Не сме като другите, общуваме с други светове, владеем сили. Затова се опитаха да ни убият и затова не успяха. Аз също ви защитавах и ми дължиш нещо.

— Какво?

— Искам да ми имаш доверие и никога да не влизаш сам в портал, ако не съм там, за да ти помогна!

Проблесна спомен за къщичка сред дървета. Странен спомен, като сън. По-малко от сън, просто фантазия, част от историята, нищо повече.

— Аз…

— Слънцестоенето настъпва и Мартин и Тревър имат нужда от нас. Но ти сякаш си се изгубил в собствения си ум, а точно сега не бива да губиш нишката. — Момчето замълча. — Всъщност написах доста. Написах цялата история на живота ви с мама на Авадон и кои сте. Можеш да я прочетеш по-късно, сега нямаме време.

Уайли влезе в кабинета си.

Брук се провикна отдолу:

— Какво става?

— Ник току-що написа първия си разказ.

После седна пред лаптопа.

— Талия — прочете на глас. — Това е хубаво име. Но кой е Актриел? Трябва да намериш по-добро име.

— Тате, ще го прочетеш по-късно. Сега е време да пишеш, защото, когато пишеш, се случва нещо ново.

— Не усещам нищо. Не мога да пиша.

След миг чу шепот в ума си. Написа няколко думи.

— Тревър, тате, трябва да пишеш за Тревър.

Сякаш светкавица го бе поразила и опустошила и той видя ясно огромна зала, осветена от странно, смущаващо сияние, светлина, която беше синя и жива, и показваше много по-ясно от всеки вик, че се намира в огромна беда.

Пръстите му затракаха по клавиатурата.

— Най-сетне — въздъхна Ник. — Тревър, приятелю, чуй.

Уайли седеше на бюрото си, но в същото време се намираше на друго място под земята и там се чуваше като друг глас: „Седмият Ангел изля чашата си на въздуха; и от престола на небесния храм се раздаде висок глас, който казваше: Свърши се!6“

Но не се беше свършило, не и за седемте души, които се бореха за живота си и за живота на целия свят в мрачния ад.

— Там има портал, а те не го виждат, тате!

— Знам.

— Тогава го напиши! Кажи къде е, ако знаеш!

— Но те не могат да дойдат тук, не могат да го прочетат.

— Просто го направѝ.

В тишината и мрака на дълбоката пещера, в която Мартин и малката му банда се бореха да разбият капана за душите, тайният проход към Авадон бавно се настрои и започна да се отваря.

24. Слънцестоене 2012 и на двете земи Разказ за седмина войници

Наближаваше полунощ, четиринадесетте големи лещи, разпръснати из земята с двете луни, проблеснаха мрачно. Нямаше кой да види това, освен сбирщина серафимски войници и орди от скиталци, наредени в очакване да въведат новите си господари в градовете, които все още се строяха, и в равнините на новите земи, където множество бараки се издигаха сред останките на мъртви морски животни и трупове на скиталци.

— Тате!

Уайли спря и се обърна към Ник, опита се да не му изкрещи, но всъщност точно това искаше да направи, да му извика да млъкне, просто да млъкне.

— Тате, трябва да се фокусираш върху Мартин и Тревър.

— Съжалявам.

— Не съжалявай, просто го направи.

Пръстите му отново затракаха по клавиатурата.

На долния етаж Келси също се вглеждаше в нощта на другия свят и търсеше малката Уини. Линди беше открита от Брук. Тя беше на камион, поел към Денвър, предвиден да стане една от основните заселнически територии за милиардите гладуващи поданици на Корпорацията. Тук нейната съдба щеше да е проста: като всички скиталци, тя щеше да работи, докато умре от изтощение.

В огряната от слънцето страна на земята гигантските равнини, заменили голяма част от средния Тихи океан, бяха покрити от непроницаема мъгла, докато трилиони тонове газ извираха от засъхващата почва. Там, където преди се намираха Индия и Китай, се разливаше нов океан, бурен и негостоприемен, осеян с острови, които всъщност бяха изградени от мебели, хладилници, дървета, килими, играчки, пластмасови врати и контейнери, и върху тези острови бяха струпани могили от трупове на добитък и кучета, маймуни, всякакви зверове, и човешки трупове с бледи оцъклени очи, накацани от чайки и гарвани и орди от пеликани, които прелитаха от място на място с издутите си гуши.

Всички виждаха това, цялото семейство Дейл, в новите си освободени умове. Келси запя тихо на Недодялко древната песен, на която я бе научила майка ѝ, „Денят на Дирийн“, сътворена в спокойното сърце на Съюза и вляла се в спокойното сърце на Ирландия преди много време, песен, споделена между ангелите и хората. Гласът ѝ се извиси по стълбите, избликна от самотния извор светлина, където тя държеше не само Недодялко, но и всички мъртви в целия свят. Пееше им с тихия си глас:

„Денят на Дирийн, козодоят се провиква сред пустошта…“

Отвън нощта се спусна и вечерницата изгря над спокойния хоризонт.

Келси бе изпращала ума си из другата земя дълго време, защото тя споделяше с Уини същата връзка, каквато брат ѝ имаше с Тревър. Тя пееше не само на своя Недодялко, но и на Уини, която беше открила в снега. Снежинките шепнеха около нея, сипеха се в малкото кътче в Небраска, където Уини беше загубила свяст от изтощение.

Сега Келси пееше на Уини, на сребърния лед, който покриваше бузите и червеното ѝ палто, размятвано от зимния вятър, и на всички купчини сред океана, оставени от загиналите скиталци, всеки от които недостатъчно силен, за да посрещне жестокото изпитание на Корпорацията. Оцеляват най-приспособимите — пътят на Корпорацията — не беше пътят на истинското сърце, било то човешко или не.

В кабинета Ник, а сега и Брук, се мъчеха да накарат Уайли да се концентрира върху мястото, което беше особено важно, върху затвора на душите, където Мартин, Тревър и децата се бореха за живота на своя свят.

— Душѝте — прошепна Брук. — Можеш ли да ги видиш?

Уайли въздъхна, сякаш бе срещнал трудно препятствие. Единственият звук в къщата беше песента на Келси.

— Добре — каза той и започна да пише отново.

Но видя лещата върху платото Гиза. Сега грееше в гневно червено и от нея изскачаше огромен стълб червена светлина, отразяван от разбития град и пустинята и превръщащ ги в марсиански пейзаж.

Заедно с него се появи звук, отначало потракване като от дърпането на огромна завеса, а после друг звук — изплющяване, последвано от по-силно, и лещата сякаш засия, започна да потъва в себе си и внезапно появилите се серафими се отдръпнаха от нея. Всеки носеше малко куфарче или раница. Някои бяха с черни костюми, други приличаха на чиновници с палта и шапки, трети носеха децата си или кошници с яйца. Втурнаха се към хотел „Мена“ в Кайро и по протежението на Нил.

После се чу друг звук, като от вулкан, който бълва лава. Някои от колонистите се обърнаха, други продължиха напред, забързани към късчето земя, което бяха купили. Едни се качваха на автобусите, смачкани от експлозията на пирамидите, и се опитваха да ги запалят, а други ровеха из скелетите на загиналите туристи и се възхищаваха на деликатните им цветни дрехи.

С тътен, толкова силен, че щеше да продължи да отеква през следващите няколко часа, огромен червен стълб се изстреля от дупката. Лещата се издигна нагоре, преобръщаше се и менеше формата си. Гърчеше се и се топеше, а после стана черна, още по-черна, и се приземи в арабската пустиня, недалеч от Мека — градът на загинали с молитва, обкръжени от пустиня, осеяна със скиталци, умрели от изнемога под убийствените лъчи на слънцето.

Никой не видя удара ѝ, освен Уайли, Брук и Ник, а също и Тревър и Мартин. Дълбоко в своя капан душите на Линди и Уини усетиха някакъв сигнал отвън и за пръв път, откакто беше отделена от тялото си, Линди осъзна, че не е погребана жива в ковчег, зловещо и необяснимо лишена от възможността да умре. Започна да зове най-силния и верен човек, когото познаваше.

— Чувам жена си — заяви Мартин. — Линди ме вика!

В същото време обаче във въздуха се появиха искрящочерни диаманти — Самсън се подготвяше да пренесе душите, които щяха да го направят богат в Авадон.

Уини — сама и измръзнала — усети голяма радост, макар да не можеше да я достигне, почувства ръцете на приятелката си Келси и чу приспивната песен, която майка ѝ пееше всяка вечер, „Денят на Дирийн, козодоят се провиква сред пустошта…“ и се успокои, че някой най-накрая я спасява от чудовищата, приковали я тук.

В Мека нов черен камък лежеше недалеч от Алджар ал Асуад. Същият като онзи, който бе паднал тук от същото място преди тринадесет хиляди години, когато Авадон се бе провалил в опита си да открадне човешките светове. Тогава ровът, който беше оставил, бе запълнен, а пирамидите бяха построени, за да изцелят раната и да служат за предупреждение, което Авадон в продължение на хилядолетия се бе постарал да остане неразбрано.

Останалият материал, изригнал като лава от огромния портал, достигна връхната точка на траекторията си и полетя надолу. Серафимите започнаха да различават ръце и крака на същества от собствения си вид — тела, глави, обувки, падаха около тях, по тях, размазваха жълтите им мозъци. Главите сякаш бяха запратени като огромни камъни от катапулт. Колонистите се привеждаха, за да предпазят децата или имуществото си, или яйцата си, но биваха смазвани от разрушението.

Рев на ужас и мъка се изтръгна от гърлата им, но бързо бе потушен, тъй като живите серафими бяха затрупани под планини от своите мъртви.

Брук сложи ръка на рамото на Уайли и той се вгледа в нея. Споделяха радостта, а също и тъгата за страданието, но то не бе нищо в сравнение с битката, която се разразяваше в земите на Корпорацията и бе толкова бурна, че дори белите стени на Съюза се тресяха.

Служителите на Ехидна, управлявали толкова дълго, бяха разкъсвани на парчета. Уайли потърси Самсън, но не го видя. Искаше да го открие, защото Самсън, който познаваше човешките обичаи и разбираше порталите, нямаше да бъде победен, докато не загинеше.

— Те имат нужда от нас — каза Ник със затворени очи.

— Не мога да контролирам развитието на историята.

Ник избута баща си от лаптопа.

— Ей!

— Тате, това е още една от измамите им! Те те запленяват със собственото си разрушение, за да не отидеш там, където има нужда от теб.

Започна да пише и когато Уайли се опита да го спре, Брук го дръпна.

Очите на Ник се затвориха. Пръстите му полетяха.

Пред него се разкри огромна стая, осветена от бледа синя светлина, която изтъняваше до мъгла в далечината. Мъглата проблясваше едва-едва и той видя защо. Идваше от милиарди ромбоидни тръби в гнезда, свързани с дебели черни кабели, които минаваха между стотиците редове.

Мартин познаваше добре големите картуши, изобразени на стените на Храма на Хатор в Дендера. Не беше датирал този храм, но след като разбра какво бе станало с Ал Норт, реши, че общоприетото обяснение за издължените картуши като прости граници, които очертават йероглифите, не е вярно.

Във всеки от тях блестеше многоцветна светлина, идваща от медна жица. Тя се въртеше и гърчеше, летеше към стъклото на тръбите, усукваше се около самата жица и блестеше в милиони цветове.

Светлината се състоеше от души и той разбра какво ни бе причинила дългогодишната пропаганда на Авадон. Беше ни накарала да забравим науката за душата, за да останем безпомощни, когато трите земи отново прекосят галактическите равнини и серафимите получат нов шанс да се завърнат. Беше ни накарала да забравим какво представляват тези тръби — затвори за душите. Беше родила поколения учени, които вярваха, че душата е „свръхестествена“ идея, и стояха далеч от всякакви проучвания, свързани с нея. Но нямаше нищо свръхестествено, просто съществуваха феномени, които можеха да бъдат разбрани, определени количествено, измерени, но и такива, които не можеха. Никога не си бяха представяли, че структурата, индуцирана в полето от електрони от промяната на състоянието на тялото, се запазва и след смъртта и се превръща във вид плазма, съзнателна и дълбоко свързана със спомените си. Приемаше се, ако изобщо се мислеше за подобно нещо, че всяка електромагнитна дейност в нервната система просто спира след смъртта на тялото.

И така, земята на Мартин беше останала беззащитна, както нашата би била в неизбежния ден, когато в алчността си и гладното си озверение те се спуснат върху ни с поредната си хитрост.

Над океана от капани за души проблясваха и блестяха редици от портали. Оставаха само няколко мига, преди да стане твърде късно. Душите сякаш усетиха това и запримигваха диво из своите затвори.

В тясна пътека между две редици тръби се чу тракане. Младият Майк блъскаше по една тръба с камък, който бе намерил по пътя.

Звукът отекна из огромната стая и се издигна, докато не стана оглушителен като звън на камбани, после бавно заглъхна.

— Мисля, че спойката е тук — обади се Тревър.

Беше клекнал между две редици и оглеждаше местата, където тръбите бяха свързани с гнездата.

— Какво следва, тате? — попита Ник.

— Ти си писателят, сине.

— Времето им свършва.

— А ти си блокирал. Случва се.

— Тате, продължи ти.

— Не мога да продължа, сега историята е твоя.

Ник седна отново. Нищо не се случи. Уайли зачака.

— Какво стана с Ал Норт? — попита внезапно Брук.

Това свърши работа. Пръстите на Ник започнаха да пишат.

Ал Норт беше грешил и грешил, но никога не се бе отклонявал от дълга си. Знаеше къде се корени вината му и какво ще стане в крайна сметка с него, но докато все още имаше съзнание, щеше да се мъчи да поправи злините, които бе причинил.

Тези злини бяха довели до ужасна катастрофа и милиарди смърти и никакъв малък жест на геройство не можеше да поправи такава огромна грешка. Вече нямаше да достигне повърхността на земята, но това ужасно място беше дълбоко под нея, а тук все още можеше да помогне.

— Вижте! — Мартин посочи нещо в хранилището. Приличаше на звезда. В същия миг нещо сякаш се шмугна под краката му. Погледна надолу и успя да различи люспи, дъгоцветно-пурпурни под синята светлина, но после всичко изчезна.

Секунда по-късно Майк извика — извити форми се усукваха около него.

Ал Норт видя всичко това с яснотата — и спокойствието — на човек, който е приел живота си какъвто е и е готов да изпълни дълга си. Той разбираше тайната на ада — душите, отишли там, губеха правото си да съществуват повече. Вече нямаха място в тази вселена или в която и да е друга, чак до края на времето, докато нова идея не заменеше сегашните основи на сътворението.

И дори тогава не бе сигурно.

Той, който беше вършил зло, приемаше правилността на тази подредба.

И все пак му се искаше да поправи каквото може, а в случая можеше да помогне. В ужаса си всички бяха забравили да се оставят просто да бъдат, да се доверят на благоволението, което винаги присъстваше и бе готово да ги подкрепи. Той им прости. Надяваше се за тях.

Беше великолепно — да потуши гнева, разочарованието и арогантността си, за да извърши това малко нещо — да почувства надежда.

Изглеждаше незначително, но енергията, когато се ражда надежда в изгубена душа, е огромна и малките искрици доброта, които все още тлееха в него, бяха достатъчни, за да освободят десет милиона пленени души за един миг.

Рев от гласове се изля навън, бледата синя светлина стана милиони пъти по-ярка. Спомени, мисли, молби, викове на облекчение, огромен, поразителен рев на изненада и радост се понесе към Мартин и спътниците му като потоп от видения за щастливи мигове, любов под чаршафите, тичане край морето, падащите листа през есента, светлинните, танцуващи по коледни елхи, танцуващи момичета, мъже в синята вода, хамбургери, муцуните на щастливи кучета и песен в милиони разновидности — „Алилуя“.

Сред тази маса души хиляди огромни змии се надигнаха с писък от дълбините на мястото и от разбиващите се портали. Телата им изгаряха от добротата около тях, която не можеха да понесат, и те полетяха във въздуха като огромни стълбове огън, виещи се и крещящи сред морето от песен.

Бяха подобни на ездачите и козодоите, специално създадени, за да ужасяват човешките същества, но бяха пуснати твърде късно, за да спасят богатството на Самсън. Без съмнение, огромните змии бяха наети, а той не бе искал да харчи пари за тях, освен ако не се наложеше.

Песента спря. Нагорещените кости на змиите паднаха сред разбитите тръби. Порталите проблеснаха и се затвориха.

Зловещият вик на ярост, изтръгнал се от Самсън, отекна силно и постепенно заглъхна. Той падна на стола в малката си стая и тясната му глава клюмна напред. Отвън градът шумеше. Още една революция, още една изгорена аристокрация.

Отминаването на полунощния час остана незабелязано за вилнеещите тълпи. Потиснатите бяха победили.

С бързо движение Самсън прие човешката си форма. Отвън горяха факли. Крака тичаха по стълбите, по вратата му заудряха юмруци.

Той пристъпи през бързо затварящия се портал, но не към стария си свят, не към света на Мартин. Имаше план. Ако можеше да получи възмездие, смяташе да го изпие до дъно.

— Тате, той е в нашата гора! — извика Ник.

Измъкнаха пушките си и излязоха да го търсят.

В гората обаче нямаше никого. От хребета над къщата се виждаха светлините на Хароу. Камбаната на една от църквите заби. Снегът се сипеше с шепот в гората и се трупаше по тъмните клони на дърветата. Спокойствието беше толкова дълбоко, че изглеждаше невъзможно Самсън да е прескочил тук.

Върнеха се обратно в къщата и се спряха на верандата.

— Поясът на Орион — каза Уайли, взирайки се в процепа между облаците.

— И лъкът му — добави Ник и посочи.

— Добре се справи, Ник.

— Благодаря. Тате, истинска ли е книгата?

— Не зная. Мислех, че Самсън е в гората, но явно не е.

Влязоха вътре и запалиха огън. Направиха пуканки и горещ шоколад, а Уайли дори успя да сипе малко уиски в своя.

Прекараха остатъка от вечерта спокойно, в разговори за неща от обикновения живот.

— Мина полунощ — каза Ник. — Мисля, че спечелихме.

Никой не каза и дума повече. След малко седнаха да играят карти, а Брук отвори коняка за специални случаи — стогодишно отлежало бренди, пазено за радостни събития.

Утре започваше коледната ваканция за децата и в късните часове Уайли потъна в обятията на жена си за първи път от много време.

На закуска радиото оповести:

— Светът свърши миналата нощ, но явно никой не забеляза. Нюейдж гурута от Китай до Шотландия стояха на планинските върхове и припяваха, но познайте какво, господин Катастрофа си остана вкъщи. Сега живеем в първия ден след края на древния календар на маите, в дата, която липсва в измерванията им. Но пък те са измрели преди много години.

По-късно същата сутрин Ник откри отпечатък от ботуш в гората, където се намираше порталът на Самсън.

— Може ние да сме го оставили — каза му Уайли.

— Носех маратонки, когато излязохме. А ти беше по чорапи.

— Излязъл съм в гората без обувки? Посред зима?

Ник кимна.

— Тези следи не са от нас.

Бяха сложили черга над дупките от куршуми в капака на тайника и сега и двамата се вгледаха в нея с едно и също подозрение. Чергата липсваше, а подът беше непокътнат.

— Брук, какво стана с малката черга в кухнята?

— Оставих я в бараката, където ѝ е мястото. Остави я там, моля те. В бъдеще, ако смяташ да пренареждаш къщата, първо ми поискай писмено разрешение.

— Татко, всичко това беше истина! Случи се. И ние… — Ник замлъкна. Намръщи се, после поклати глава. — Забравих…

Уайли се обади на Мат, но никой не беше съобщавал за нищо странно, нито в Хароу, нито в окръг Лаутнер.

— Какво стана с тялото в тайника ми? — попита го Уайли.

— Този път искаш да дойда с усмирителна риза, така ли? — отвърна Мат.

— Мислех, че ще ме арестуваш.

Последва тишина.

— Да, държиш абсент, а и имаше някаква история с кражба на пури.

Не си спомняше за Ал Норт.

После заговориха за фазани.

— Мат иска да отидем на лов утре — извика Уайли на Ник. — Идва ли ти се?

Ник се вгледа в него.

— Не си спомня нищо, нали?

— Искаш ли да дойдеш, или не?

— Разбира се, че искам.

Уайли се уговори с Мат да се видят преди зазоряване, щяха да ходят на някакво място в окръг Смит.

— Сигурен ли си, че няма нищо странно, Мат? Откраднати коли например?

— В гората? Там никога не е извършвано престъпление. Какво ти става? Някаква нова лудост ли те е обзела? Не ловувам с луди.

— Прочети ми произшествията от миналата нощ.

— Моля?

— Моля те, прочети ми ги.

— Добре! 16:32, пилетата на госпожа Уикс отново са излезли на улица „Елм“. Глобена е. 18:05, пожар в кола, изгасен от шофьора. 20:22, деца пушат и пускат високо музика зад „Уилсън Фийд енд Сийд“, изпратени са у дома.

— Това ли е всичко? За това ли сме ти платили вчера?

— Има сигнал за липсващ камион. Джим Ригс не може да намери старата си трошка. Но сигурно зад всичко стои малкият Уили, скрил го е на майтап. Това дете има странно чувство за хумор.

Значи нищо странно не се беше случило в този край на Канзас, освен ако Самсън не беше откраднал камиона, разбира се.

Или не, имаше нещо: злощастният инцидент с Уилям Нънъли.

— Какво ново има по случая „Нънъли“?

— Нищо. Докладът на патолога установи, че нараняванията са самопричинени. Явно е бил дрогиран. Много наркомани свършват така. Ужасна работа. Семейството няма да те съди, задето отиде там и ги изтормози така.

— Значи е просто обичайната гадост?

— Да, луди човече.

Нощта мина без повече вълнения; Уайли и Ник станаха в четири и половина и докато слънцето изгряваше, отидоха на лов. Верен на себе си, Уайли успя да не уцели нито един фазан.

Ник обаче донесе вечеря за Коледа.