2012: Война за душите

12. 18 декември, вечерта Тайнствени деца

Мартин бе лежал неподвижно толкова дълго, че беше вкочанен от кръста надолу. Сякаш краката му изобщо ги нямаше, а тялото му беше студено като труп. Беше гладен и измръзнал. Бягаше от дни, обикаляше от къща в къща, спеше по таваните и мазетата, на всяко място, което предлагаше защита от светлината.

Сега беше вкъщи и се криеше в собствения си тайник.

През цялото време бе търсил Тревър. Не вярваше, че може да стори нещо за Линди и Уини. Ако ги последваше, само щеше да попадне в капан.

Като американец, досега той не се бе чувствал уязвим по начин, по който много хора в този свят живееха в страх, че любимите им същества може просто да изчезнат някоя нощ.

Тук това не се случваше и той не бе очаквал, че ще го сполети огромната мъка от загубата на любимите същества. Беше толкова смазващо, че трябваше да се насили да не потъне в безпомощно угнетение.

За да се бори, се беше фокусирал върху една цел. Неговата цел беше Тревър. Бе претърсил половината къщи в Смоуки Хилс и смяташе скоро да се промъкне в града по мръкнало. Нощ след нощ светлината минаваше над Хароу и той се съмняваше, че са останали много жители. Същото важеше и за Смоуки Хилс. Идваше тук всяка нощ. Търсеше. Другите същества също идваха — тъмните същества, които беше срещнал като следовник.

Отекна гръм. Задаваше се нова буря. Скоро щеше да завали. Глобалното затопляне, откъсването на ледниците на Гренландия и Антарктида, нахлуването на сладките води от топенето на ледовете в океана и слънчевите изригвания бяха допринесли за превръщането на климата в опасност точно когато бяха започнали първите нападения.

Години наред САЩ бяха молили империите да намалят нивото на замърсяване, но те не желаеха да вземат мерки в развиващите се зони. Индустриализацията на Африка и Южна Азия напълно бе сломила екологичното равновесие на планетата.

Дали и това беше планирано от нашествениците? Мартин се страхуваше, че е така. Опасяваше се, че са проникнали във всяка колониална администрация на Земята. Нищо чудно дори да се чувстваха удобно в атмосфера, която ние възприемаме като замърсена.

Потеше се въпреки ужасния студ в тайника.

Тишината беше дълбока. Часовникът му показваше, че остава малко време до залез. Имаше мисия тази нощ — освен да избягва светлината и другите заплахи. Смяташе да издири източника на звука, който бе чул близо до Сондърс. Барабанене, според него. Вероятно долу имаше някой.

Разбира се, в този свят вече нищо не можеше да се твърди със сигурност. Всичко беше възможно. Можеше да е някое създание от ада или извънземна машина. Или пък хора, и ако беше така, значи бяха повече от един-двама.

Намести се и зачака. Отгоре не долиташе никакъв звук. Вдигна лявата си ръка и докосна капака.

След малко натисна силно и капакът се отмести съвсем леко. Не последва нищо и той го отвори докрай.

Мина през трапезарията, после през дневната, където беше прекарал доста време в четене, беше чел на децата си, беше слушал любимата си музика.

Предната врата зееше. Мина през нея и се опита да я затвори, но не можа. Беше изтръгната от пантите. Излезе на тревата, сред дългите вечерни сенки. Вслуша се, но не чу нищо.

Не, това барабанене се чуваше само през нощта, единствено желанието да открие източникът му го бе накарало да излезе след залез-слънце.

После чу друг звук, силно фиукане над главата му, което си спомняше от нощта като следовник. Вгледа се в облаците и различи силует, нещо като гигантски прилеп.

Усещаше, че го наблюдава. Знаеше, че го гледа. А после чу откъм гората зад къщата познатото механично тракане.

Слънцето още не беше залязло, но извънземните животни вече го нападаха. Птицата беше съгледвач, а онова, което се криеше в тези дървета, щеше да го разкъса.

Той се спусна по хълма към потока, после продължи по течението му през сухите есенни храсти. Сълзи напълниха очите му, толкова го беше страх. Кръжащата над него птица изкрещя, а от гората отекваше тракането на странните чудовища.

Стигна до малко езерце, всъщност разлив на Сондърс, където понякога плуваше през лятото, и тръгна по кея. Като се насили да не се гмурне, навлезе постепенно в ледената вода и се мушна под кея. Хвана се за една от хлъзгавите подпори, скрит от трите лодки, закотвени там.

После чу преследвачите си, краката им пляскаха тихо. Чу и мърморене, кикот, тихи подсвирквания. Осъзна, че е език, при това сложен, и се зачуди дали това не са истинските извънземни, или са просто създания, тренирани като кучета. Или пък бяха далеч по-умни от кучета, може би машини, на които е вдъхнат живот.

Чу се изтракване и ноктеста лапа задраска по дървения док над главата му. Мартин се вслуша в нетърпеливия шепот на дъха им и по-интимното тракане, издавано вероятно от устните им. Тракането напомняше за острие на нож, за звън, за звън на стомана. Някъде отвисоко отново долетя пронизителен вой и Мартин ясно долови гневните нотки.

Бяха ли го изгубили?

Нещо се плъзна във водата. Езерцето беше чисто и дълбоко, с високи тръстики, които се издигаха в тъмнината. Мартин съгледа под себе си голяма сянка, по-черна от мрака, с осем разгънати крайника.

Наблюдаваше как се плъзга към него с ужасяваща грация и се вкочани от ужас. Това беше неговата смърт, неговата грозна съдба, а той не бе направил нищо, за да я заслужи.

Нещото във водата се обърна и заплува към кея. Сянката му се приближаваше.

Беше загубил, беше пленен и сега щеше да сподели съдбата на обезобразеното момче, което беше намерил на пътя. Може би трябваше да продължи да се бори, но не знаеше как. Ако тръгнеше да плува, нещото щеше да го настигне за секунди. Ако излезеше от прикритието си, трябваше да се изправи срещу създанията на кея.

Нещо докосна крака му, сякаш плавей, и той видя сянката да се стрелва към него, готова за удар.

Затвори очи и зачака. Чу едва доловим плясък и побъркан от страх, но неспособен да издържи повече, отвори очи.

Във водата до него имаше момиче.

Тя изправи глава, вдигна вежди и сложи пръст пред устните си. Изглеждаше като нарисувана от холандски майстор, толкова съвършена, толкова лъчезарна. А освен това му се струваше позната, но не се сещаше откъде.

Той трепереше в студената вода и тя сложи длан на рамото му, за да го успокои, а после вдигна пръст до ухото си и поклати глава. Не слушай, заповядваше жестът. Протегна ръка към него с отворена длан. Посланието беше ясно: не слушай и недей да се движиш.

Но как можеше да не слуша това ужасно виене в небесата? То беше най-ужасяващият звук на света. И механичното кискане, което създаваше представата за огромни паяци, предизвикваше ужасен страх и събуждаше спомена за обезобразените тела.

Тя се намръщи. Какво искаше? И коя беше? Толкова познато лице.

Усмихна му се и Мартин си помисли, че за мъжа някои женски изражения дефинират самата същност на красотата. Тя се пресегна, сякаш доловила тази мисъл, и нежно докосна бузата му. Той се сети за Линди и потръпна от мъка.

Разпозна я в мига, в който тя докосна слепоочието му, кимна и се усмихна. Да, беше виждал този жест и преди. Внезапно се сети. Това беше дъщерята на Луиз Райт, Пами, мениджър в „Таргет“… и тогава му хрумна, че тя умее да чете в ума му.

Забеляза, че докато бе гледал към нея, съществата във водата бяха загубили следата му.

Чу се силно електронно припукване.

Пами Райт се намръщи.

Отекна глас, електрически усилен:

— Мартин Уинтърс, аз съм капитан Дженифър Мейзъл от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Моля, излезте на кея.

Пами поклати глава. После посочи надолу и изчезна.

— Мартин Уинтърс, аз съм капитан Дженифър Мейзъл от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Ситуацията е овладяна и можете да излезете на кея.

Видя бледото тяло на Пами да изчезва сред тръстиките. Тя мина покрай редица от черни форми, които просто стояха там, без да се движат.

Последва я, гмурна се дълбоко и заплува с всичка сила. Съществата, които дебнеха отпред, разпериха крака и се спуснаха към него. Той се свря в тръстиките, сред мрака и сигурността на корените, и зачака. Видя минаващи на пасажи риби, после Пами се появи отново, напред, още по-навътре в езерото.

Как го правеше? Как успяваше?

Трябваше да си поеме дъх и се понесе към повърхността. Беше необходимо, за да оцелее. Не можеше да издържи дори още секунда… И тогава тя се появи отново, издигайки се от дълбините, носеше син цилиндър. Подаде му гумена тръба и когато той я захапа, пусна кислорода. Мартин вдиша жадно и нежно облекчение се разля по вените му.

Момичето се плъзна настрани, когато нещо огромно и грубо удари гърба му. Той не се обърна, за да види какво е, а я последва, обзет от паника.

Но какъв беше онзи глас? Дали военновъздушните сили наистина бяха там? Може би щеше да е в безопасност, ако…

Пами спря, обърна се и изкрещя безмълвно: „Не!“

Той се спусна по-дълбоко, следвайки изчезващия ѝ силует. Водата тук беше тъмна, ушите му пищяха от налягането, дробовете му отново заплашваха да се пръснат.

Още някой се появи до тях, млад мъж, гол като Пами, плуваше усилено. И неговите очи бяха скрити зад очила. Носеше кислород и Мартин отново вдиша жадно.

Беше спасен от изчезналите градски деца. О, Боже, може би и Тревър беше тук!

Заплува по-бързо и скоро достигна стесняващо се пространство, тунел. Не знаеше къде се намира, но те бяха пред него и той се опитваше да ги следва.

Изведнъж нещо метално сграбчи краката му и започна да го дърпа от тунела. Осъзна, че е едно от съществата, и зарита с крака, но колкото по-силно се бореше, толкова по-здрава ставаше хватката. Кислородът му вече свършваше, а тук, в тясното, никой не можеше да му помогне. Опита се да се задържи за стените, но хватката се стегна и той разбра, че е загубил борбата.

Започнаха да го изтеглят от тунела и скоро отново можеше да вижда — около него се простираше езерото.

Стените на тунела бяха каменни, сега успя да ги различи, това беше последният му шанс. Познаваше подобни пространства — тунели, гробници и коридори. С всичка сила се протегна напред и съществото, усетило неочаквана съпротива, стисна болезнено глезена му. В същия миг Мартин ритна отново и отново и успя да се освободи. Ритна пак. После още веднъж, по-силно, когато усети, че краката, или щипките, отново посегнаха към крака му.

Навлезе обратно в тъмната теснина на тунела, но скоро вече не можеше да се движи, трябваше да вдиша. Отвори уста и водата нахлу в гърлото му и го задуши. Той се закашля и погълна още.

Да се давиш, беше мъчително, нямаше никаква магия, не виждаше картини от живота си да преминават пред очите му, само агония, отчаяна нужда, която нямаше да бъде задоволена, и после мрак.

Мрак. Мрак.

Въздух, сладък въздух, който влизаше в него, или може би просто халюцинираше.

— Хайде!

— Продължавай, по-бързо!

Някой го натисна по гърдите, Мартин се закашля и водата шурна от устата му. После пое въздух и отново беше в съзнание, мокър и безкрайно измръзнал.

Пожълтели есенни дървета, чучулиги, пеещи в последната светлина на деня, малката луна се плъзгаше сред облаците — прекрасна звездна скитница. И тя — Пами — беше се надвесила над него, а до нея момчето — също познато.

Вдигнаха го на крака.

— По-бързо!

Високо горе се чу пронизителен, смразяващ вой, който заглуши песента на чучулигите.

— Не слушай!

— Защо?

— Насочват се към страха. Ако не те е страх, не могат да те открият. Хайде.

Момчето се затича напред и Пами го хвана под ръка.

— Трябва да вървим. Разбраха, че са направили грешка.

Тя се усмихна смутено, а бузите и вратът ѝ порозовяха.

— Някой току-що каза: „Има някой в езерото?“ и сега се гледат недоумяващо.

— Разбираш езика им?

Тя стисна ръцете му, после се плъзна леко встрани като горска фея. Бледото ѝ лице сияеше в тъмнината, родена от облаците, които, проблясващи и тътнещи, се сбираха на север като глутница гладни вълци.

Когато Мартин отново се обърна към Пами, нея вече я нямаше. Затича се да я настигне — и в същия миг нещо го удари в гърба. Той рухна на земята, забил лице в студената влажна шума.

— Искам да се успокоите — каза жената от военновъздушните сили, Дженифър Мейзъл.

Той изкрещя:

— Помощ! Помогнете ми!

— Аз съм учен, доктор Мартин, няма да ви нараня.

— Тогава ме оставете да се изправя.

Тежестта се отмести и Мартин се измъкна изпод нея. Жената носеше камуфлажно облекло, намачкана барета и големи очила с двойни лещи. Очите ѝ бяха големи и тъжни.

— Мисията не се развива както трябва — каза тя. — Трябва да се върнете с нас и да ни помогнете.

— Какви са тези неща? Мили Боже…

— Помогнете ни да разберем, доктор Мартин.

— Те се опитваха да ме убият. Правителството също.

Тя стисна ръката му.

— У вас се е насъбрал много страх.

Забеляза движение зад нея. Тя понечи да се обърне, но беше ударена силно с някаква тояга. Главата ѝ се люшна и лицето ѝ се изкриви. Дървото се беше отпечатало на бузата ѝ.

Тя се извъртя настрани, кожата ѝ се гърчеше, ставаше кремава, червеникава около мястото на удара.

Какво беше това, по дяволите?

Жената изръмжа и бързо скочи към него. Сега я виждаше добре и лицето ѝ — о, мили Боже, — кожата ѝ се бърчеше като желе, очите ѝ изглеждаха странни под зловещата светлина на облаците, странни и златисти.

Мартин се обърна и хукна. Не мислеше, че е способен да го стори, но тичаше с всички сили, защото видяното беше толкова ужасно, че умът му не можеше да го приеме.

Наблизо натракаха метални челюсти, а воят над главата му се усилваше все повече и повече — въодушевено, радостно, триумфално.

Страхът му беше маяк, но той не можеше да го спре, жената се беше превърнала в чудовище и това беше най-потресаващото нещо, което беше виждал. По-поразително дори от експлозията на пирамидата.

Тогава Пами се появи отново, гледаше към него от една скална тераса и му махаше да се качи при нея.

Тя лежеше по корем и той стори същото.

— Изпразни ума си — каза тя спокойно. — Концентрирай вниманието си върху тялото си. Не мисли.

Докато лежеше на затопления от слънцето камък, Мартин се концентрира върху болката в белите си дробове, върху биенето на сърцето си. След малко долови движение долу, последвано от тихи гласове.

— Ела — прошепна Пами. — Бързо!

В същия миг се чу тихо шумолене и облечена в черна ръкавица ръка се подаде през ръба. Мартин се обърна и хукна със сетни сили след Пами.

Отекна гръмотевица и от север се изви силен вятър. Навлизаха все по-навътре. Заваля пороен дъжд, сякаш се спусна жълта завеса. Мартин чуваше зад себе си виковете на странните птици и тракането на извънземните гласове.

— Хайде — подкани го Пами.

Той познаваше тази част от гората. Бяха минали Сондърс и се намираха на около миля от къщата му. Това беше държавна земя, част от програмата „Прерийно наследство“. Гората беше гъста за Канзас, а деретата — осеяни с храсти. Беше ловувал тук като момче — фазани, диви патици.

Минали времена. Беше разбрал, че Тревър няма да стане ловец, твърде много съчувстваше на животните. С Линди бяха дошли тук веднага след сватбата си — разхождаха се голи, хванати за ръка, в някакъв свещен съюз със земята, който не можеше да се опише с думи.

Сега всичко беше ужасно, подгизнало от поройния дъжд и разтърсвано от рева на вятъра. Буря като тази лесно можеше да се превърне в торнадо.

Пами сякаш потъна в земята. Когато я последва, Мартин откри малка поляна и маскировъчна палатка, каквито продаваха в „Спортни стоки «Хайрам»“. Момичето влетя вътре. Мартин се приближи предпазливо, през шуртенето на дъжда се чуваше барабанене. После платът се отметна, Пами му махна настоятелно и Мартин влезе.

Първото нещо, което забеляза, беше, че тук барабаненето бе много по-силно и че въздухът е застоял. Очите му се настроиха към сумрака и той видя, че палатката е претъпкана с деца и младежи, вероятно двайсетина на брой. Това бяха изчезналите деца на скиталците.

Вгледа се в лицата им, като се опитваше да ги разпознае, не съвсем уверен, че иска да вкуси от зараждащата се в душата му надежда.

Когато не забеляза Тревър, се олюля безпомощно, неспособен нито да седне, нито да остане изправен. Беше достигнал края на силите си и всеки миг щеше да се свлече.

Не можеше повече да сдържа сълзите си, отпусна се на колене, закри лицето си с ръце и заплака тихо, със стиснати устни.

Нечия ръка докосна рамото му и той прошепна:

— Съжалявам. Съжалявам.

Не можеше да спре, чувстваше се безсилен и унизен.

— Татко?

Минаха секунди, преди да осъзнае какво чува и да вдигне глава. Видя непознато момче.

— Татко, аз съм Тревър.

Тогава го позна, беше мръсен, със сенки под очите, с рошава коса и облечен с мърляв камуфлажен костюм.

Беше се променил много. Вече не беше момче. Лицето му издаваше зрелостта на възрастен — и нещо повече. Промяната беше толкова рязка, че само за няколко дни беше станал неузнаваем за баща си.

Мартин разтвори ръце, Тревър се приближи и той прегърна слабото тяло на сина си. Да, сърцето и умът може и да бяха пораснали, но синът му все още си беше същото крехко момче, но с дълги крака и едри плещи, които загатваха, че ще порасне силен и висок.

— Тревър — успя да промълви. — Тревър.

Момчето го бутна нежно, но той само го притисна още по-силно. Никога вече нямаше да го пусне.

— Тате — прошепна Тревър и се вгледа в очите на баща си. — Тате, тук никой друг няма родители.

След миг Мартин разбра. Той беше единственият родител, който не беше станал скиталец. Вгледа се в очакващите лица, в очите, в които се таеше същата странна сянка, някои насълзени, други огромни от мъката, трети отчуждени, и промълви:

— Съжалявам.

— Аз съм Джордж — каза едно от по-големите момчета. — Приятно ми е да се запознаем. — Протегна ръка и се здрависа. Другите го последваха, повечето бяха тийнейджъри, но някои още деца, на десетина години. Бяха двадесет и двама, момчетата бяха с две повече от момичетата. Всеки се представи. Беше толкова официално. Странно официално.

През цялото време барабаненето не спря.

Тревър извърна поглед от баща си и промърмори:

— Заглушава звука на нощните ездачи, за да не се плашат малките.

Само като чу гласа на сина си, Мартин усети нов прилив на радост.

— Татко!

— Той не може да се владее — прошепна едно от малките момиченца.

— Мислите ми ли четете, деца?

— Понякога улавяме мисли, но не както си го представяш, тате. Хората не мислят еднакво и мисловните модели се различават повече дори от лицата. Не можеш да разбереш какво си мисли някой друг, освен ако той не знае как да организира мислите си така, че да общува, а ние все още се учим. Но усещаме чувствата ти… Излагаш ме, татко.

— Аз мога да чета мисли — обади се Джордж и бързо погледна към Мартин. — Не и вашите, сър. Не бих го направил.

— По-добре да не те хващам да ровичкаш в ума ми — предупреди го едно от момичетата.

— Разбира се, че няма, Силви!

— Напротив, правиш го. Както и да е, на нас не ни е трудно да ви разчетем, глупаци такива. Всяко момиче може да го стори, няма нужда да бъде ударено. Вие сте прозрачни по рождение, господа.

Тя облегна глава на рамото на Джордж, а той кръстоса крака.

— Какво значи да бъде ударено? — попита Мартин.

Възцари се тишина.

— Татко, искаме да опиташ.

— Да опитам какво?

— Недей да го питаш, Трев, той трябва да го направи.

— Млъкни!

— Какво става тук?

— Татко, спомняш ли си нощта, в която това се случи?

— Как бих могъл да я забравя?!

— Мама държеше Уини, а аз стоях до тях. Ти беше сложил ръка на рамото ми и го стискаше толкова силно, че почти го счупи.

— Съжалявам.

— Не, беше за добро. Светлината те пропусна. Удари мама и някак се разплиска върху мен. Излязох от тялото си и се издигнах във въздуха. Видях теб долу, видях всички ни. Видях мама и Уини, бяха златни в светлината — златни силуети от искри — и също се издигаха бързо. Но рамото ме болеше толкова много, че се спуснах обратно. Отначало бях в шок. Излязох от църквата с мама. Виждах те, но ми изглеждаше толкова далече. Викаше ни. Ти… никога не съм те виждал такъв, тате. Почувствах такова съжаление за теб. Толкова ми домъчня.

— Искам майка ти да се върне. Искам си момиченцето.

Едно от момчетата го разтърси за рамото.

— Ще спечелим, доктор Уинтърс.

Мартин го разпозна — Джоуи Фийлдинг, сина на Джордж и Мойра, които ръководеха „Октагон Фийд“.

— Не ми изглежда възможно — отвърна той, като се опитваше да потисне горчивината и безнадеждността в гласа си.

— На всеки от нас се е случило едно и също. Болеше ни, когато светлината ни удари, и тя не взе всички слоеве. Същността ни остана с телата ни. Загубихме лъжите, надеждите, повечето от наученото, желанията си, представите, които имахме за себе си. Загубихме всичкия баласт.

Едно от малките деца се обади:

— Ние сме като нови. Пак сме нови…

— Стига, плашиш го — намеси се едно от момичетата.

— Не съм уплашен — възрази Мартин.

— Напротив. Ние сме странни и теб те е страх.

— Той не се плаши лесно — сопна се Тревър. — Баща ми е смел.

— Ще му трябва доста смелост, ако го направим.

Мартин осъзна, че този разговор се води на две нива — едно, който можеше да чуе, и второ, което оставаше тайна за него.

— Мисля, че трябва да знам за какво става въпрос.

— Казано по-просто, искаме да станеш като нас.

Как би могъл да го направи? Изглежда, това беше някакъв страничен ефект от неуспеха на извънземните да изтеглят душата.

— Точно така — потвърди Тревър.

— Мислех, че не можеш да четеш мисли.

Тревър се вгледа в отъпканата трева под краката си.

— Ти си лесен, татко. Защото те познавам…

— Стъмва се — каза Джордж.

Тревър го погледна яростно и поклати глава.

— Джордж, не. Не!

— Какво става?

Тревър го прегърна.

— Татко, те искат да си тръгнеш.

— Да си тръгна? Не мога да си тръгна!

Момче, може би на десет или единайсет години, измъкна пистолет и го подаде на едно от по-големите момчета. Беше полуавтоматичен четиридесет и пети калибър. Не го насочи към Мартин, но го държеше пред погледа му.

Мартин се вгледа в него. Вдигна поглед от дулото към младото лице. Очи, пълни със сенки. Тези деца се бяха променили.

— Вижте, трябва да помисля — прошепна той след малко.

Момчето насочи пистолета към него.

— Тревър! Тревър, кажи им, че съм добър баща. Аз съм… деца, слушайте. Трябвам ви. Имате нужда от мен. Аз мога да съм… да заместя…

Момчето дръпна предпазителя.

— Помогни ми, Пами! Хей, ти току-що ми помогна да избягам, а сега искаш да ме прогониш? Това е лудост.

— Татко, ако не тръгнеш… — Тревър не можа да продължи. Давеше се от сълзи.

— Тревър, кажи им. Не мога да оцелея навън. Никой не може.

Момчето се изправи на крака. Имаше едва покарала брада, само лека сянка по лицето му в сгъстяващия се мрак. Насочи дулото право към Мартин и каза тихо:

— Доктор Уинтърс, излезте оттук.

— О, Господи, чуйте, моля ви… само бягам и бягам, не мога да бягам повече. Тревър, моля те, помогни ми. Помогни на баща си.

Тревър се вгледа в него със странните си нови очи и Мартин видя истината: ужасът, който бяха видели, ги беше направил чудовища, всички тях. Тревър също беше чудовище.

Но после синът му докосна бузата му. Не беше жест на момче, а на мъж.

— Тате, оцеляват най-пригодните. Влечугите щете намерят. Не можеш да се скриеш от тях, не си като нас. Ако останеш тук, ще ги доведеш право при нас.

Мартин се отдръпна от оръжието.

— Махни това нещо от лицето ми.

— Тате, трябва да го направиш. — Тревър го прегърна и Мартин притисна треперещото му тяло към себе си. Обърна се към Пами и попита:

— Защо ме спаси? Как може да си толкова жестока?

— Тя е глупачка. — Момчето с пистолета се изплю на земята.

— Обуздай бурята — обади се глас от дъното, — както ние направихме.

— Доктор Уинтърс…

— Пами, наричай ме Мартин, моля те.

— Доктор Уинтърс…

Тя отвори палатката. Навън дъждът се сипеше сред почти непрестанни мълнии и наоколо дебнеха сенки, които не би понесъл да види.

— Това е лудост. Не мога.

— Татко, направи го!

— Трев, не мога!

Синът му се изправи пред него. Лицето му бе обляно в сълзи.

— Изчезвай — каза Тревър и се обърна към момчето с пистолета. — Дай ми го.

— Защо? — попита момчето в недоумение.

— Защото само аз мога да се справя с това.

Взе пистолета и го насочи към лицето на баща си.

— Решавай!

Мартин се вгледа в дулото. Виждаше изопнатите мускули по ръката на Тревър, пръстът му се стягаше около спусъка.

— Тревър?

Момчето затвори очи.

— Сега, тате.

Мартин се опита да измисли някакъв аргумент, някаква молба, но вече нямаше място за аргументи или молби. Пистолетът щеше да гръмне всеки миг и Тревър щеше да прекара остатъка от живота си като сирак, като всички тези деца, но за разлика от тях щеше сам да е отнел живота на баща си.

Мартин вдигна ръка и каза тихо:

— Тръгвам си. Тръгвам си, синко, и искам да знаеш, че макар и да не разбирам, не те виня.

— Просто си върви.

— Знам, че трябва да се грижите един за друг, че не можеш да рискуваш…

— Проклет да си, върви!

Гласът на Тревър вече не беше същият. Беше толкова чувствително дете, че не би могъл да убие и фазан, а сега бе готов да убие баща си и гласът му беше твърд и нисък, изгарян от болката на човек, който би сторил това без колебание.

Мартин излезе сред мълниите.

13. 18 декември, полунощ Семейни дела

Уайли стоеше мълчаливо край водите на Сондърс и се опитваше да събере смелост, за да премине в другия свят. Щом Тревър можеше да дойде тук, значи и той можеше да прекоси в обратната посока, а това, очевидно, беше наложително.

Спря и се вгледа, опита да различи портала. Сега Мартин беше някъде там, сред тези смъртоносни гори, и някой трябваше да го спаси. Уайли бе решил, че той ще го направи.

Можеше да доведе Мартин тук. Щом никой от другата страна не го желаеше, можеше да живее тук. Колкото и непрактичен, и нравоучителен да беше, и то по начин, който вбесяваше Уайли, човекът не заслужаваше това да му се случи. Собственият му син да му причини такова нещо? Мили Боже!

Защо го бяха спасили, за да го захвърлят после? И как можеше Тревър — твърде чувствителен, за да ловува птици, за Бога — да бъде толкова суров с баща си?

Там се разразяваше буря. Тук небето беше чисто. Луната се беше издигнала високо. Наближаваше полунощ и от къщата се чуваше песента на Брук. Някога мечтаеше да стане певица, но животът, децата и липсата на плътен тембър я бяха задържали далеч от оперната кариера. Гласът ѝ беше твърде нежен за сцената, но в тихи нощи като тази бе ангелско чудо.

Уайли знаеше, че тя стои до прозореца, гледа луната и чака мъжа си. Никога не възразяваше срещу среднощните му разходки, но те я караха да се чувства неспокойна. Гласът ѝ беше сякаш някакъв вид спасително въже, хвърлено към него, в случай че се забави прекомерно.

Пееше стара приспивна песен, от онези, които беше пяла на Ник и все още пееше на Келси, древна песен, келтска. Наричаше се „Денят на Дирийн“ и се носеше като бриз през тихия ромон на водата.

Уайли хвърли камък под лунните лъчи и чу как изпляска в дълбоката река. Къде беше порталът сега? Дали се отваряше и затваряше? Според някои от по-странните неща, които беше чел за 2012-а, съществуваха портали из целия свят, особено в точките, където така наречените лей линии се пресичаха. Той не беше сигурен какво представляват тези линии. Планетарни енергийни линии сигурно би била най-простата дефиниция. Другата възможност беше да са просто нюейдж глупости.

Стоеше точно на мястото, където се бяха срещнали с Ник. Хвърли още един камък, който проблесна под лунните лъчи и потъна с плясък.

— По дяволите!

Чу нещо. Заслуша се. Беше от другата страна на реката. Никога не беше чувал такъв звук.

Заслуша се отново.

Какво беше това?

После разбра и кръвта се смръзна в жилите му.

Режещият звук можеше да идва само от ездач и той всъщност беше в портала, висеше между световете.

Уайли не носеше оръжие, беше го страх, че ако стреля в другата вселена, може да предизвика някаква катастрофа. Беше прочел всичко, което откри за паралелните светове, но в действителност за тях се знаеше много малко. Експериментите обаче доказваха съществуването им като физически места. Учените не се опитваха да предскажат какво има в тях. Той сигурно беше единственият, изказал хипотезата, че някои животни пресичат границата и са развили тази способност като защитен механизъм за избягване на опасност.

Не можеше да не е вярно. Той самият беше виждал странна котка, и то недалеч оттук. Голяма, черна и страшна. После беше изчезнала — пуф! — пред очите му.

Режещият звук стана по-силен, приближи се.

Брук спря да пее. Гласът ѝ се извиси в нощта:

— Уайли?

Господи, трябваше да се прибере в къщата. Трябваше да вземе пушката си. Ник с право подготви оръжията. Беше умно момче. Имаше предчувствие.

Режещият звук сега беше почти пред него — но той не виждаше нищо. Звукът стана оглушителен — после Уайли усети гъдел, щипане по лицето и врата. Изпищя и се хвърли назад.

Падна върху нещо като метални пречки. Там, където ги докосна, те ставаха видими, и той разбра, че това не са пречки, а краката на онова, което децата наричаха ездачи. А сега режещият звук идваше отгоре. За Бога, той беше точно под проклетото нещо!

Претърколи се и звукът се понесе след него. Уайли изрита силно и там, където се удари стъпалото му, за миг се очерта част от съществото — блестящ жълт корем, сложно око и заострената лапа на единия крак.

Уайли побягна с крясък.

Чу се пневматично, флуидно съскане и бълбукане и жълта слуз се разля по земята около него. Жило с размерите на ръка прониза якето му и изчезна.

Но съществото се връщаше, Уайли чуваше механичното потракване на челюстите, ала по-важното бе, че усещаше как го изучава, и разбра, че следващия път това жило ще го убие.

Чу се рев, който отекна сред дърветата.

Тишина.

Вече нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Тате?

— Ник!

Синът му се спусна по хълма над реката. Носеше пушката му. Беше с пижама и по чехли. Зад него вървеше Брук.

— Уайли! Ник! Какво става?

Луната плаваше величествено, нощните птици се обаждаха. Прекрасното спокойствие на канзаската нощ ги обгърна, а малката река ромолеше тихо и сладостно.

Ник прегърна баща си, Брук притича, протегнала ръце, и почти го блъсна, изпълнена със страх. После заплака и прегърна и двамата.

— Ездач — каза Ник. — Чух го и видях, че нападна татко. Поне така изглеждаше.

Брук кимна.

— Мартин е в беда — заяви Уайли.

— Знаем — отвърна Брук.

— Току-що го прочетохме, тате.

— Опитвах се да отида при него, да пресека.

Внезапно чуха гласа на Келси.

— Има ли някой?

— Идваме, скъпа — извика Уайли и се затичаха към къщата. Келси ги чакаше пред вратата на кухнята с ръце на хълбоците.

Прегърна брат си и каза:

— Благодаря ти, че спаси татко. — После потъна в обятията на майка си.

Уайли не се учудваше, че семейството му знае всичко. Келси беше на осем и четеше добре. Вероятно четеше книгата, докато другите бяха заети.

Брук наля вода в кафеварката.

— Мисля, че трябва да разкажем на Мат — рече тя. — Имаме нужда от подкрепата му.

— Да се борим с тях, означава да ги признаем. Да повярваме в тях. И колкото повече го правим, толкова по-силна става връзката им с тази реалност. Затова вероятно не е добра идея да викаме полицията.

Брук сложи кафеварката на котлона.

— Значи изобщо не бива да се опитваме да минаваме през портала.

— Права е, тате — обади се Ник.

— Ами Мартин — той ще умре.

Ник задържа погледа си върху него.

— Какво?

— Тате, просто го остави да се случи. Ти се бориш, а не бива да го правим. Трябва да пишем и да се надяваме, че те ще прочетат написаното и то ще им помогне. Ако някой от нас направи и една крачка в онзи свят…

Очите на Келси се разшириха от ужас и Ник замлъкна.

Брук наля три чаши кафе и седна. Келси се настани в скута ѝ.

— Ник, трябва ли… толкова късно? — обади се Уайли.

Ник му хвърли още един от изпитателните погледи.

— Не си ли спомняш?

— Не — каза Келси. — Не може.

— Какво да си спомням?

Ник прошепна толкова тихо, че едва го чуха:

— Аз съм пазителят, мама е вдъхновителката, ти си писарят. — Погледна към Келси. — Тя е бдяща. — Повдигна вежди. — Спомняш ли си?

Уайли не разбираше нищо.

Ник се втренчи в кафето си.

— Нашата бдяща ме събуди, когато чу ездача. Ако не го беше направила, вече щеше да си мъртъв.

Дължеше им живота си. Връзката, която чувстваше със семейството си, в този миг беше най-силната емоция, която някога беше изпитвал.

— Благодаря ви — каза той и притихна.

След малко обаче се чуха тихи гласове, идваха от горния етаж.

Келси беше затворила очи и Брук започна да ѝ пее „Денят на Дирийн“. Гласът ѝ беше нежен като бриз, твърде тих, за да заглуши разговора, който Уайли чуваше.

Той погледна към тъмните стълби, после към Ник — момчето скочи и се затича нагоре. Уайли извика след него и го последва, а Брук се загледа подире им, без да спира да пее.

Ник стоеше пред кабинета с пушка в ръце.

Уайли обаче знаеше, че вътре няма никого. Влезе и гласовете станаха по-ясни, по-отчетливи.

Но оттук нищо не можеше да премине. Не и толкова далеч от портала.

— Това е историята ми — обясни Уайли. — Историята ми ме вика.

14. 18 декември, късно Чудовището

Уайли видя влечуги, прекрасни, както са прекрасни змиите, с блестящите си люспи. Бяха в бяла стая с флуоресцентни лампи по тавана над метална маса за аутопсии.

Къде беше това?

После разбра и го написа: Входът на тяхната бърлога беше в планината Шайен, но самото място беше тук, точно под нас. Беше свързано с масата на планетата и енергията, минаваща през вените ѝ — лей линиите, които се сливаха тук. Точно тук.

На осемнайсет километра от къщата се намираше географският център на континенталните Съединени щати. В другия човешки свят базата им беше точно под него. Ако имаше място, откъдето да проникнат в този свят, то беше именно там, където воалът между световете бе най-тънък.

Ръцете на Уайли полетяха. Едва забеляза, че Ник и Брук стоят до него, а Келси спи в ръцете на майка си.

Тримата потънаха в нощта, отнесени от прилива на думите.

Той наблюдаваше движението на собствените си ръце и думите, изплуващи на екрана:

Генерал Самсън се инжектира, пое въздух през зъби, докато познатата агония се разпространяваше по ръката му, прогори дробовете му, а после нахлу в лицето, главата и по цялото му тяло. Беше ужасно и гадно, но трябваше да го прави всеки ден.

Днес не очакваше да се подложи на атмосферата на човешката земя, но го правеше по заповед, която гласеше: „Ще поддържаш физическо състояние, което да позволява свободно придвижване в съществуващите планетарни условия по всяко време.“ Бе недопустимо да е неподготвен, защото не е очаквал да излезе сред проклетия им суров въздух.

— Време — излая той, докато влизаше в кланицата. Краката му нагазиха в кръв. Вонеше на сурово човешко месо.

— Десет и четиридесет и четири — отговори капитан Мейзъл.

Върху стоманена маса лежеше тяло. Самсън се вгледа безстрастно в него. Генерал Ал Норт, голяма работа. Той презираше това нетърпеливо същество заради безпочвения му идеализъм и невежо съзнание.

Вгледа се в устата, забеляза засъхналата груба линия, където бяха изрязани устните, и съсирената кръв в очните орбити.

— Мейзъл!

— Да, сър!

Самсън махна с ръка.

— Ако се провалиш…

— Няма да се провалим.

— Ти, капитане. Ако ти се провалиш…

— Не ме заплашвайте, генерале.

Тя произхождаше от влиятелно семейство. Не му харесваше, но не биваше да го забравя.

— Нищо подобно.

— Но ви се иска. Както и да е, вече казах на баща си какъв нещастник сте.

Самсън се опита да не обръща внимание на заплахата ѝ. Ала баща ѝ можеше да нареди дори неговата екзекуция.

— Капитане, съжалявам, ако стилът ми не ви допада.

— Стилът ви? Имате обаянието на скерикс, а миришете доста по-лошо.

— От антиалергена е, както сигурно ви е известно. Нека ви напомня, че моите задължения не ми оставят голям избор. — Той посочи към обезобразеното тяло на генерал Норт. — Ако ще вкарваме това нещо през портала, не разполагаме с много време, така че да се захващаме, капитане, ако не възразявате.

— Ще ви се да се проваля, сигурна съм, генерале. Но няма да стане.

— Цялата тази операция е пред риск от провал и ако това се случи, дори баща ви няма да може да ви спаси. Все още нямаме достатъчно роби, а не можем да докараме персонал, за да контролира наличните, защото лещите са стари и едва функционират. Губим двадесет хиляди човека на минута, а ни трябват още милиард след четири дни.

— Е, това не е мой проблем, генерале. Моят проблем е писателят в другата човешка земя — в света, в който вашите хора не успяха да проникнат пълноценно през последните петдесет шибани години!

Тя удари гневно неподвижното тяло.

— Ако не успеем в това начинание, и двамата ще се изправим пред самата Ехидна. И двамата, генерал Самсън, и никоя сила в Авадон няма да ни спаси.

Тя прекоси залата и се приближи към чакащия мъж.

— Докторе, време е да изпълните дълга си. Стига да можете.

Докторът сияеше на светлината, люспите му бяха ситни и млечнобели. Тя не знаеше името му, но външният му вид потвърждаваше класата му. Щеше да бъде учтива с него. Вероятно беше платил много за тази работа, с надеждата да сподели плячката от Земята.

Но докторът не направи нищо.

— Е, хайде, действайте!

Самсън се разсмя.

— Кралският прислужник. Персоналът ти е толкова обещаващ, колкото и планът ти.

— Трябва ми повече мощност — заяви докторът. — Поне четиридесет хиляди волта.

— Направете го с двадесет.

— Капитане…

— Направете го. Ще трябва да бъдете по-внимателен, вместо да използвате груба сила, за да прикриете некомпетентността си. Така че или го направете с двадесет, или ще се озовете в наказателния ми доклад. Писна ми от извиненията ви.

— Капитане, но за да продължи…

— Няма нужда да продължи дълго, само няколко часа.

Докторът хвърли отчаян поглед към генерал Самсън, който остана безмълвен.

— Добре — заговори капитан Мейзъл по телефона си, — колко можете да му осигурите?

Тя погледна към доктора.

— Компромисно решение: ще получите четиридесет хиляди, но само за една минута.

— Поисках две, капитане.

— Действай! Веднага!

Докторът измъкна тесен сребърен калъф от джоба си, отвори го и извади инструмент с черна, заострена дръжка и дълго острие, толкова тънко, че беше почти незабележим проблясък сред въздуха.

— Този екземпляр има сериозни артериални увреждания от холестерол — заяви той, — което обикновено се свързва с напредването на възрастта при техния вид. Трябва ли да инвестираме…

— Техния вид! — излая Дженифър. — Какво искате да кажете? Това е единственият друг интелигентен вид, който сме открили в милиарди паралелни вселени. — Тя посочи останките на Ал Норт. — Ако се справи, това същество може да спаси всички ни.

— Не смятам…

— Защо, докторе, не сте ли чували новините от дома? Не знаете ли какво става там?

— Това е възрастен екземпляр.

Самсън се намеси.

— Престанете да се карате, притиснати сме от времето и залогът е огромен. Изоставаме от графика, така че действайте.

— Не мога да нося отговорност, ако работя при такива условия.

— Докторе, ще ви дам на душетехниците.

Люспите на доктора потрепериха и се оцветиха в жълто. Всеки се страхуваше от душетехниците и уменията им да пленяват и унищожават душите.

— На какво основание? Нямате право.

— Може би, но ще го направя, можете да сте сигурен — отвърна Самсън.

— Докторе, нямате избор — добави Мейзъл.

— Млъкни, кучко! — изрева Самсън.

— Как смеете!

— Пак ли ще ме наклеветиш? Татенцето остарява. Татенцето не е това, което беше. Може би ще загуби властта си скоро и аз ще размажа жалката ти душица.

— Празни заплахи.

— Готова ли си да рискуваш?

— Само говорите, а времето лети, генерале. Лесно се разсейвате. Податлив сте на провали. Така мисли татко — изсъска тя.

— И бездруго няма да проработи.

— Смес от биологичен материал от двете земи? Няма начин да не стане.

— Чудесно, защото ако не стане, всички можем да се простим с живота си. Ако се провалим, ще умрем тук — на хиляда и петстотин кубита под Канзас.

Докторът започна да наглася инструментите си.

— Докарайте поддържащ персонал — настоя той. — Ако искате да стане.

— Аз ще ви асистирам. Това е изключително секретно.

— Няма нищо по-лошо от военен идиот, който се прави на медицинска сестра — промърмори докторът.

— Може би съм по-добра, отколкото смятате. Може пък да съм обучена.

— Аз купих своята работа, а баща ви със сигурност е купил вашата. С повечко късмет мога само да промия стомаха на дете. Ако съм голям късметлия.

Дженифър отвори малката кутия, която беше донесла със себе си, беше пълна с червена течност.

— Вижте, докторе. Това е жив материал от земята с една луна.

— Шегувате се.

— Има хора, които преминават между двата свята — каза Самсън тъжно.

— Това е смехотворно — не повярва докторът.

— Смятаме, че е било щастлива случайност. Но може и да не е така. Може да е намесена и ръката на Съюза.

Мейзъл, внезапно заинтригувана, се приближи.

— Не сте ми съобщавали този факт.

— Нямаше нужда да знаете — отговори Самсън.

— Това поставя нещата в съвсем друга светлина.

— В какъв смисъл? — запита докторът. Той също имаше интереси в тази ситуация. Всички имаха.

— Ако бъдем победени от вражески действия, Ехидна може да не бъде толкова… строга.

— По-строга ще бъде, не се съмнявай — заяви Самсън. — Имам опит в двореца.

— Израснах с последните ѝ деца — каза Мейзъл. — Яйцето ми беше почетено с място в нейната кошница.

— Виждал съм да прекарват яйца през въпросната кошница. По едно на всеки десет секунди.

Мейзъл се нахвърли върху наетия от нея лекар и изкрещя:

— Започвай! Веднага!

Той вдигна капака на черната лакирана кутия и се вгледа в окървавения материал вътре.

— Няма ли да избухне при досега с въздуха?

— Няма да стане нищо подобно.

Докторът измъкна нещо дълго и влажно. Устна.

— Това е мъртво.

— Трупът също, но имаме душата му.

Генерал Самсън се замисли за милионите души, събрани дълбоко под тази стая.

Жътвата на телата имаше определена стойност при началото на тераформирането, но жътвата на душите беше наистина ценна плячка. Но това не засягаше нито доктора, нито капитана. За Самсън това беше гаранция за богатство отвъд най-смелите му мечти, богатство, което купуваше безкрайно количество идеално клонирани тела и с тях вечния живот, на който само най-високопоставените благородници се наслаждаваха.

Докторът разви инструментите си, взе ланцет с дългите си слаби пръсти и го прокара по линията край очната орбита на генерал Норт, като отстрани изсъхналата плът от краищата на раната.

После, като използваше два инструмента, прилични на златни палки с разширени краища, той измъкна окървавената ябълка.

— Това око не е в приемливо състояние.

— Приемливо за какво, докторе? — попита Мейзъл.

— За използване.

— Няма да вижда ли?

— О, ще вижда. За малко. Донякъде. Но — погледнете го, виждате ли как се разлага?

— Каква е причината? — попита Самсън.

— Генерале, знам, че сте в идеална форма, защото приготвям антиалергена ви. Помислете си какво ще стане, ако влезете в техния свят без серумите си. Ще се разпаднете. И това око се разпада.

— А ако го върнем в родния му свят, разложението ще спре ли? — попита Мейзъл.

— Подобно предположение е смешно. Няма да подейства.

Тя настоя:

— Можете ли да го имплантирате на трупа?

— Да, без проблем.

— Тогава го направете, по дяволите!

Той започна да докосва с инструмента си лявата очна орбита, нежно, предпазливо. Пръстите му работеха с виртуозността на пианист. Включиха се огромните генератори, извличащи енергия направо от ядрото на планетата.

Малки искри прехвърчаха около окото, докато целият ръб на орбитата не заблестя, сякаш беше направен от хиляди малки звездици, всяка от които невероятно сложен обект. Миниатюрна вселена от милиарди звезди, не по-големи от прашинка.

— Ще експлодира ли тъканта? — попита Самсън.

— Не — отговори Дженифър.

— Не съм сигурен — каза докторът. — Ще видим.

— Ще видим? Всички можем да умрем — извика Самсън и се отдръпна от операционната маса.

— Възможно е — промърмори докторът. После сложи инструментите си в кутията и взе очната ябълка с лявата си ръка.

— Как можете да го кажете! — изсъска Самсън.

— Вижте, тук съм, защото трябва да бъда. Цялата тази работа — да завземем планетата по този начин — е нередна. Тези създания не заслужават подобно отношение заради алчността на шайка разработчици. А да се използват военните, за да вършат работата на няколко лакоми души, е болно и зло, генерале, и не ме интересува кой ще узнае какво мисля. — Той сложи ябълката в орбитата. Чу се всмукващ звук. — Е, не избухна. Какво да се прави. Ще трябва да продължим да живеем.

— Ще ви обездуша — закани се Самсън.

— А, пак празните заплахи. И двамата сте експерти в това. Проблемът е, че не можете без мен, нали?

Той вкара и втората ябълка, после прикачи устните. За няколко секунди се загледа в снимката.

— Побързайте!

— Устните са твърде дебели.

— Изтънете ги тогава. — Самсън се вгледа в Мейзъл. — Време?

— Десет и четиридесет и осем.

Като продължаваше да се взира в снимката на Ал Норт, докторът притисна сияеща кърпа към устните и очертанията им започнаха постепенно да заприличват на тези на генерала.

После насочи вниманието си към гениталиите и ректума, които също бяха извадени от кутията и пришити към тялото. Накрая то отново беше цяло.

Докторът се отдръпна назад и обяви:

— Готово е.

— Вкарайте душата — нареди Самсън.

Дженифър Мейзъл каза нещо по малкото уоки-токи и секунди по-късно двама от душетехниците се появиха с огромна стъклена тръба, която съдържаше живата душа на Ал Норт. Светлината вътре вече не бляскаше и не се гърчеше, но се бе събрала близо медния накрайник, който светеше в червено.

— Смятате ли, че ще проработи?

— Постоперативното реодушевяване не е точно гравитационна наука — каза докторът. — Бихте ли го подготвили, капитане.

Дженифър вдигна тялото нагоре и дръпна главата назад, докато устата не се отвори. Впръска вътре от аерозолна кутия, на която имаше йероглифи в цветове, познати на всеки в паралелните светове, защото и в трите вселени съществуваше спрей „Лизол“. После вдигна дебелия черен кабел, навит на пода, и го вкара дълбоко в дезинфекцираното гърло на Ал.

— Тази душа е била орязана по желания от вас начин, нали, генерал Самсън? — попита докторът.

— Да, одобрих идеята ви.

— Питам, защото с всички тези нови връзки, щом като душата влезе вътре, единственият начин да я изкарате, е да разкъсате тялото на парчета.

— Ще искам ли да сторя подобно нещо, Мейзъл?

— Лишено е от всяка нишка, която внушава независимост.

— А мозъкът? — попита Самсън.

— Спомените му са изтрити до два дни преди да влезе в планината Шайен — отговори Мейзъл.

Единият от душетехниците вдигна тръбата, която беше около метър висока, с диаметър от трийсет сантиметра при основата. Другият включи кабела в контакта.

— Колко старо е това оборудване, Мейзъл?

— Компанията на баща ми го е закопала в египетската пустиня, на място, наречено Дендера.

— Кога?

— Преди осем хиляди години.

— Какви стиснати копелета сте. Ами ако хората го бяха намерили?

— Не беше вероятно.

— И все пак е на осем хиляди години, а трябва да разчитаме на него. Това е престъпна безотговорност според мен.

— Целта е да се натрупа състояние за боклуци като вас, генерале, а не да се харчи за екстравагантно оборудване, без което можем да минем. Трябва да спомена, че семейството ми има успешен бизнес от двадесет поколения, а вие сте безпаричен консуматор.

Тялото започна да помръдва.

— Не го изпускайте, Мейзъл — извика докторът.

Тя повдигна леко трупа и попита:

— Така добре ли е?

— Нормално — излая докторът.

— Пълнете — нареди тя на душетехниците.

Един от тях започна да покачва импеданса в тръбата, докато душата не се превърна в пурпурна искра, танцуваща в края на едната нишка.

Тялото помръдна отново, после още веднъж.

— Сигурен ли сте, че тези гърчове не са проблем? — попита Мейзъл доктора.

— Не можете да очаквате това да работи като модерно оборудване.

Самсън изсумтя презрително, но не каза нищо.

Цветът на нишката бавно се промени от пурпурен на виолетов, после стана бял. Очите на тялото се отвориха, гърдите изстенаха силно. Мускулите се стегнаха и от отворената уста изскочи пронизителен звук като съсък на скъсан маркуч. Крясък, осъзна Самсън. Това беше вик.

А после Мейзъл каза:

— Гледайте.

Тръбата, която беше задържала душата, беше черна като покров. Очите на Ал Норт обаче бяха широко отворени.

Генерал Норт плачеше.

15. 19 декември, преди разсъмване Преследвачът

Бяха създали зъл голем, неспособен да се съпротивлява на заповедите, които бе получил. Но имаше и нещо повече. Уайли разбираше причината за това. Бяха използвали очите, устните и другите части, които бяха изрязали от бедния Джон Нънъли, и ги бяха сложили в тялото на Ал Норт. Явно се надяваха, че щом резултатът беше смесена плът от двата свята, ще може да се движи по-свободно в нашия свят. Така щяха да заобиколят и бариерата на неверието, която спираше тях да навлизат свободно.

За разлика от ездачите и скиталците от другата земя, той щеше да може да влезе в този свят изцяло.

Дотук единственият, който го беше направил без някакви видими ограничения, беше Тревър. Но сега този можеше да дойде с кървясали очи, чудовище във всеки смисъл на думата.

Уайли искаше да спре да пише, да предупреди семейството си, но пръстите му неумолимо продължиха да се движат, водейки го, където искаха да го заведат, на пътуване, което не можеше да спре, нито да контролира.

Забеляза, че зората се сипва, но не можеше да спре, не можеше да заговори. Дори не можеше да се извърне настрани от клавиатурата. Ник спеше в мекия фотьойл в ъгъла. Брук сигурно беше в спалнята.

Проблемът бе, че това чудовище трябваше да премине портала, да се изкачи по този хълм и да ги убие всички, а сега те спяха и не четяха, и следователно не можеха да видят това предупреждение. Той не можеше да ги повика, а беше наясно, че трябва да побърза.

После беше отнесен, далече, към последното място, за което го беше грижа, сякаш някаква неведома сила вършеше всичко, невидим магьосник, който контролираше целия катаклизъм.

Виждаше мрачни купчини по тротоарите, късове хартии, дрехи и счупени парчета, носени от северния вятър. Имаше миризма, плътна, сладка — миризмата на много мъртъвци.

Беше в Ню Йорк, Ню Йорк на света с двете луни, и това бяха хората, скочили от апартаментите си по Пето Авеню. Уайли беше сигурен, че има още като тях по всяка по-голяма улица на града.

Откроиха се някои подробности — портфейл „Армани“ лежеше разтворен на тротоара. Портиер, който се беше застрелял на поста си — мозъкът му бе засъхнал по стената зад него, а добродушното му старо лице беше полазено от мравки. Колело беше подпряно до един от стълбовете.

Уайли се насочваше с лекотата на сънищата, но с ужасяващата прецизност на реалността към една от страничните улици. Имаше малък ресторант, наречен „Ненрис“. Всички маси на открито бяха голи, бутилка шампанско стоеше на сервитьорския плот до списание „Таймс“ от деня, в който Ню Йорк беше поразен, 6 декември. Заглавната страница: „Странни трагедии разтърсват света“.

Някакво знаме се блъскаше в стената на каменна сграда. Беше художествена галерия, но Уайли не влезе, не и в тази студена, мрачна утрин.

Бореше се да спре ръцете си, да се отдръпне от лаптопа. Усещаше как Ал Норт става и тръгва с несигурни крачки, кашляйки, давейки се. Видя как изящната млечнобяла Мейзъл и черният блестящ Самсън с техните гъвкави тела и дълги нокти, с жестоките лица на влечуги, го придържат.

Ню Йорк отстъпи пред океана, огромни зелени вълни, свързани с по-малки вълнички. През белите им пенести гриви се появи черен силует на кораб. Бореше се с бурята и когато приближи, Уайли видя, че е наклонен и всеки път, когато вълна удареше страната с пробойна, нагоре бликваше огромен фонтан от пръски, блъскан от вятъра като малка дъждовна буря.

Хората бяха изчезнали от палубата просто като морска пяна, но той не се задържа дълго там. Озова се в огромния ресторант. Столовете танцуваха от люшкането на кораба. Но тук имаше и още хора, мъже в смокинги, жени с вечерни рокли. Стояха пред високите прозорци и поразяващото бе, че бяха станали скиталци тук и просто бяха умрели от глад. Виждаше издълбаните следи в килимите под нозете им. Бяха продължили да вървят и след като се бяха блъснали в стената. Виждаше подутите им сивкави лица.

Трябва да се прибера у дома! Някой да ми помогне!

После се озова на виеща се улица, задръстена с колички, малки мотори, табели на непознат език, лаещи кучета и подскачащи маймуни сред ярката светлина на деня. Улиците бяха пусти, но водата нахлуваше в тях и сградите се сгърчваха като уморени жени под страшната тежест на нощта. Малки вълнички се разливаха все по-навътре, всеки път, когато мястото се разтърсваше, водата облизваше мотоциклетите, табелите и студените пекарни, където някога се продаваше наан за няколко рупии.

Индия, някакъв огромен мъртъв град, който потъваше.

Стоеше на кръстовище. По-надолу се издигаше луксозна сграда — хотел, чиито завеси висяха през прозорците. Той погледна към плискащата се вода, която леко докосваше голите му стъпала, колко чиста изглеждаше въпреки фасовете и бутилките „Фанта“, найлоновите пликчета и подгизналите, сиви кръгли питки наан от мъртвата пекарна.

После се озова в гората. Неговата гора. И видя мъж.

Ник! Брук! Келси! За Бога, събудете се.

Ал Норт вървеше със странни движения — целенасочени, но странни. Проблясваше, докато вървеше, сякаш не беше изцяло там. Когато се блъснеше в храст, мърмореше и изстенваше и около него избухваха сини искри. Там, където краката му докосваха тревата, пламваше син огън.

— Мамо, тате! Мамо, тате! — извика Келси, като прегърна Уайли — който не можеше да спре да пише. Ник продължаваше да спи.

— Тате, Чичо Мечок е в гората.

Най-накрая Ник се събуди. Поклати глава.

— Хей, миличка — каза той на сестра си. — Татко е зает.

Погледни към книгата, Ник! Погледни насам!

Келси се сгуши в брат си.

— Да, Келси, Чичо Мечок е — каза Ник, пресегна се и потупа Уайли по рамото. — Татко, ще спреш ли за секунда? Едно малко момиченце иска да ти каже „добро утро“.

Като напрегна цялата си воля, Уайли се опита да реагира. Но ръцете му продължиха да тракат по клавиатурата, а гласните му струни си останаха парализирани, както винаги, когато изпаднеше в това състояние.

Погледни какво пиша, за Бога. Опита с главни букви.

ПОГЛЕДНИ ТОВА! ЕХО, НИК, АЛ НОРТ Е В ГОРАТА!!!

— Защо не извадим пушките днес, тате — продължи Ник, а спокойната унесеност на гласа му разкри, че НЕ е погледнал.

— О, Ник, беше само Чичо Мечок.

— Трябва да подготвим оръжията, Келси.

— Мамо, Ник ме плаши!

— Ник! — намеси се Брук. Погледна към Уайли, после към екрана, но Келси изтича към нея и я разсея.

ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ!!!

Начинът, по който се движеха, се промени.

— Тате, ще слезем долу.

Излязоха. Секунда по-късно тракането на клавиатурата спря. Опита се да раздвижи ръцете си — и те се отдръпнаха.

Най-накрая!

Скочи и се затича по стълбите.

— Извадете пушките — извика той. — Ал Норт е в нашата гора.

Бяха във всекидневната, и тримата. Шкафът с оръжията беше отворен. Магнумът лежеше на масичката за кафе. Келси седеше на дивана с палец в уста и свити под брадичката колене. Беше ги спасила, помисли си Уайли. Отиде до нея.

— Как изглеждаше Чичо Мечок, скъпа?

— Ядеше ягоди.

— И как разбра?

— Устата му беше червена.

Грубата операция.

— Тате — каза Ник. — Току-що беше тук. Дойде до къщата. Реших, че ще влезе, но или се е объркало нещо, или е променил решението си.

— Защото не е влязъл? Сигурен ли си?

— Разбира се, че не съм сигурен. Може да е на тавана или да е невидим. Нямам идея.

— Но не го чу да влиза? — Уайли отиде до прозореца.

Ник дойде при него и след малко посочи:

— Там!

— Не го виждам.

После го различи — нещо червено се мярна сред сенчестите дървета. Раните от грубата операция. После видя проблясване на метал.

Сред тези дървета имаше някого, със сигурност, и той държеше в ръце голямо и грозно оръжие.

16. 19 декември, сутринта Лов на души

Мартин беше заобиколил сечището, където се спотайваха зловещите сенки на чудовищните паяци, които децата наричаха ездачи. Беше поел по хребета, по който се стигаше до къщата му. Но не тръгна към нея. Идеята да се приближи до опустошената развалина му бе противна.

Валеше силно, но сега дъждът бе спрял и втората луна се открои ниско над хоризонта, като хвърляше отблясъка си над скалите и изкривените малки дръвчета по склона.

Опитваше се да не мисли за бъдещето, каквото очевидно нямаше, и най-вече се мъчеше да не се ядосва на Тревър.

Разбира се, синът, когото обичаше, малкият Тревър вече не съществуваше. Странното същество, заело мястото му, гледаше на света по съвсем нов начин.

— Но аз те обичам — прошепна Мартин в тишината. Винаги щеше да го обича, малкото дете, което беше държал в прегръдките си през страховитите нощи, което го беше поглеждало с радостни, доверчиви очи, което така бе обожавало баща си.

Независимо колко далеч отвъд границите на познатия свят беше отишъл Тревър, Мартин щеше да го следва в сърцето си, да се опитва да го разбере, да му даде любовта и подкрепата, от които се нуждае.

После внезапно се завърна мисълта: „Той ме изхвърли. Направи го.“ И Мартин не можеше да не се запита: „Какво може да накара един син да извърши такова нещо?“

Никога не беше вярвал в митовете за дявола. Беше се убедил, че християнският дявол е рогатият бог на старите вещерски култове от Северна Европа, нищо повече. А рогатият бог беше древногръцкият бог на веселието, Пан. С други думи, езическото божество беше превърнато във враг на новия бог. Подобни неща се случваха в историята на религиите, боговете на миналото се превръщаха в демони на настоящето.

И все пак нещо беше нарушило баланса между доброто и злото в света и затова Тревър беше постъпил така, затова неговата собствена душа скоро щеше да бъде хваната и унищожена, а тялото му щеше да стане собственост на някой друг.

Отекнаха гръмотевици и отново заваля. На светлината от мълниите Мартин съзря елен. После чу високо в небето писъка на козодой. Зората идваше, но нахлуващите облаци бяха толкова плътни, че все едно още беше нощ.

Той затисна ушите си с длани, после се извърна и опря лицето си в скалата. Цепнатината, в която се беше прислонил, не беше дори половин метър дълбока и на височина едва надминаваше ръста му. Дъждът се плискаше по гърба му и вятърът, смразяващо леден, нахлуваше под разкъсаното му яке.

Беше толкова окаян, колкото не си беше и представял, че е възможно. И може би, помисли си, бе време да умре.

Линди и малката Уини си бяха отишли завинаги, трябваше да го признае. Беше му трудно да го приеме, а отхвърлянето от страна на Тревър бе превърнало съществуването му в чиста агония.

Но как да се самоубие, след като не смееше да помръдне? Може би ако се опиташе да се върне в палатката, децата щяха да го убият. Но как би могъл да накара Тревър да участва в подобно нещо?

Чу се още един вик, изпъден с нетърпение, трептящ над тътена на гръмотевиците. Мартин се премести и се вгледа към сечището. Някъде там беше Сондърс, а Сондърс можеше да прелее. Щеше да е много опасно, ако се случеше, а при този дъжд ги чакаше точно това.

Ако се гмурнеше, ударът в скалите щеше да го повали в безсъзнание, преди острите камъни да го разкъсат на парчета. Неприятно, но определено по-добре, отколкото да прегризе собствените си вени.

Къде ли се намираше спрямо потока? Не можеше да се ориентира, но ако тръгнеше надолу и се придържаше към деретата и поляните, вместо да се опитва да прекоси хребетите, накрая трябваше да стигне Сондърс. Стига, разбира се, да не го заловяха преди това.

Вгледа се в тъмната земя и тя му се стори съвсем чужда, като повърхност от друга планета — тази малка горичка, където се беше разхождал и ловувал, където беше живял.

Същите тези дървета, същите тези скали, прииждащата буря — всичко това щеше да продължи дълго след като него го няма. Бръмбарите, които сега се спотайваха в тревата, скоро щяха да намерят с какво да пируват.

Изправи се под поройния дъжд и се затича към ревящия мрак. Вятърът го накара да се олюлее, а гръмотевиците — да се свие. Би трябвало да е заслепен от дъжда и мрака, но падащите мълнии му помагаха да намира пътя си. Тогава чу друг звук, който не успя да различи съвсем. Беше по-дълбок от гръмотевицата, силен звук, но изпълнен със съскане и тътнещ достатъчно, за да разтърси дробовете му.

Проблясъкът на мълнията разкри стена от мъгла. Мартин спря да тича, защото отиваше към нея. После забеляза формата ѝ — беше дебел фуниевиден облак, огромен и вероятно на не повече от няколко километра разстояние. Движеше се плавно през опустошената прерия.

Мартин отметна глава назад, крещеше и се смееше едновременно. Видя нещо черно да се стрелка сред бурята, козодой. Изглежда се стремеше към него и той изтича към близките дървета, за да се скрие.

— О, Господи, Линди, толкова съжалявам.

Не трябваше да ги води в проклетата църква, трябваше да последва собствените си инстинкти и да скрие семейството си в убежището срещу урагани.

Друга светкавица освети мястото около него. Беше съвсем кратък проблясък, но го накара да завие като бясно куче. Обърна се — но те бяха и зад него, още по-близо от другите. Но освен това се приближаваше издигащото се в небето като огромна стена торнадо, страшен стълб на смъртта с още по-тъмни сенки, ускоряващи се по фунията му. Различи коли, покриви, дървета, тела да се мятат из вихъра. Затича се към бурята — после видя пред себе си нещо, което му заприлича на висока ограда и сред пречките ѝ, нещо черно с жълти ивици. Назъбена мълния проряза облаците и в сребърните ѝ отблясъци видя, че се взира във вдигнатите предни крака на паяк с размерите на малък кон.

После се озова на земята, останал без дъх, главата му се блъсна толкова силно, че изпукването на челюстта му прозвуча като изстрел и пред очите му затанцуваха звезди.

Малкото въздух, който му беше останал, излетя, когато земята се разтърси, и в следващия отблясък на светкавицата той видя създанието, заплашително надвесило се допреди миг над него, да излита като демонична птица, погълната от идващото торнадо.

От мрака избликна светлина с трепетното изящество на зората. Докато лежеше по гръб, а дъждът се стичаше в очите му, той видя смъртта си да идва, видя я с подробности, също както легендите разказват, че съзираме края си — светлината се плъзгаше бавно като сироп, бяла и жива, а капките, които я докосваха, се превръщаха в дим.

Но не го обхвана спокойствие, нямаше я и онази странна безчувственост — а после виждането, виждането: настъпи огромна промяна в зрението му и той усети екстаза с кожата си — бе заобиколен от гора от тапицирани крака на мебели, и осъзна, че гледа през детските си очи в стаята на майка си, където беше направил първите си стъпки. То беше като да летиш, тази прекрасна нова възможност да ходиш на два крака, и го връхлетя радостта, о, Господи, детството беше царството, истинското царство небесно.

И тогава разбра колко ценна е тази стока, наречена памет, целият му живот можеше да се вкуси, докосне, помирише, да се усети, сякаш се случваше отново и винаги, и той осъзна, че човешкото същество е средство, което записва съвършено шумоленето на всяко листо и всяко трудно преминаване, и щастливите дни, и сивите, и последната му мисъл беше колко величествено и невероятно е това създание, какво чудо е то, и че неслучайно на природата са били потребни пет милиарда години, за да го създаде.

А после: „Ще бъда вложен в кутия, каталогизиран и продаден като дрога на някой, който е изгубил цялото си щастие, всяка радост, всякаква почтеност и е по-празен от смъртта и студенината на космоса. Аз — моето вечно същество — ще бъда продаден.“

Червено. Гласове — глас, глас от злато, ангелски, прекрасен глас.

Червеното се превърна в шум, нахлуващ, удрящ. Превърна се в огън. Огън в бедрото му. Някой жулеше кожата му, не, по-лошо — режеше я. Режеха и провираха ножа между мускула и костта.

Колеха го сред полето.

Лицето на Тревър изплува сред дъжда белязано от мъка. Тревър. Древно създание. Пътешественик.

Като мен.

Събрани пътешественици, баща и син.

Вятърът зави, дъжд и градушка се посипаха като куршуми и Тревър изпищя:

— Дръж се, тате. Дръж се.

Мартин се притисна към земята. Всичко утихна. Сякаш и последните остатъци от въздух бяха изсмукани от дробовете му. Почувства краката си да се вдигат, чу зловещ тътен и земята пред него се освети от падащата зелена светкавица.

Чу се оглушителен рев и някакъв камион полетя в небето, а ярките му фарове осветяваха сипещия се дъжд. Беше огромен, тридесет и две кол есен контейнер за пилета.

Пилетата се разлетяха навсякъде.

Пищяха и кудкудякаха, подхвърляни от вятъра като огромни топки перушина.

Тежестта изчезна от гърба на Мартин, някой му помагаше. Силна мъжка фигура. Не можеше да види лицето.

— Ще се върнат след малко. Няма да спрат.

Тревър изтича в мрака и Мартин не се опита да си обясни какво беше станало току-що. Хукна след него с всички сили. Откри, че може да вижда в мрака на бурята — достатъчно бе да го пожелае — и може да тича като ангел пред вятъра.

Тревър спря, сграбчи няколко пилета и продължи да бяга. Мартин последва примера му.

Навлязоха по-навътре в гората. Бурята отмина и първата луна изгря, малка и ярка, със свитата си от звезди. Но от север и запад се задаваше нова вълна облаци. Бурите нямаха край, като че ли разклатената вселена имаше нужда да изразходва енергия на всяко ниво, докато отново постигне равновесие.

Мартин чу барабаненето и разбра, че се движат към палатката.

— Тревър, те ще стрелят…

— Не, няма.

Той прекърши вратовете на пилетата, които носеше, и ги остави до платнището на палатката. Мартин стори същото.

В този миг се чу смразяващ душата вик, после още и още, и десетина огромни сенки се устремиха към тях. Едно от съществата спря пред Тревър. Изкрещя, червените му очи горяха, и се понесе около него, стеснявайки кръга, докато още едно се присъединяваше към лудешкия танц.

После Мартин беше увит в студена кожа, която миришеше сякаш на чесън и препарат за балсамиране. Нокти се спуснаха към гърдите му, разкъсаха якето и ризата, и се забиха в кожата му, както нож потъва в масло.

Страхът, бяха му казали децата, ги водеше. Много добре, щеше да заключи страха си дълбоко.

Съществото се вгледа ядно в него, очите му бяха толкова близо, че Мартин можеше да види огъня в тях. Устата се отвори, белият език потрепери като червей.

Някак си спомни молитвата на Франи Глас и я заповтаря. Това стопи страха му, независимо че не беше вярващ, молитвата пак имаше силата да разсее ужасеното сърце.

Нещото скокна назад, хвърли му поглед, в който се четеше съжаление и ярост, а и нотка на изненада, че този жалък човек е успял да го победи.

Пами отвори палатката и двамата влязоха сред сенките и барабаненето. Нямаше много светлина, но Мартин успя да различи Лен Уард и Клеър Джеймс, които удряха барабаните. Забеляза емблемата на „Кугуарите на Хароу“.

Виждаше ясно всяка подробност, очите на всички блестяха на свещите и той разпозна младостта в миризмата им, младата, мощна миризма на сина му, разцъфтяващата миризма на момичетата, и ги видя, наистина ги видя — и разбра, че само за няколко мига в живота си е виждал хората с такава яснота, с такава любов, с такава невероятна съпричастност.

Майкъл Райън, звездата на „Кугуарите“, му подвикна:

— Ей! — И се вгледа в него със странните си сенчести очи.

После Пами започна да пляска, Тревър прегърна баща си и всички освен барабанчиците запляскаха.

— Какво става? — попита Мартин.

— Тате — каза Тревър, — опитай се да разбереш.

По страните му се стичаха сълзи и Мартин го прегърна. После се приближи момиче, което май се казваше Кристъл. В едната си ръка държеше огледало, а в другата свещ.

В огледалото Мартин видя чуждо лице — мръсно, мокро, възслабо, брадясало. Лице на бездомник, на бродяга, на миньор в мрака на земята.

Очите го гледаха с мрачен блясък, много мрачен в жълтата светлина. Всъщност бяха черни като въглени, като тези на децата наоколо и като на сина му.

Душата му сякаш изпълваше въздуха в палатката, смесваше се с техните души. Беше като да подхванеш песен, която винаги си знаел, и да я запееш отново.

Сега Мартин разбра какво е станало с него — същото, което се беше случило с тези деца, когато светлината се беше опитала и не беше успяла да ги плени.

Нещо си беше отишло обаче. Определено беше загубил нещо. Не същността си. Все още беше Мартин Уинтърс. Усещаше се по-лек и по-свързан със света — но не със света на улиците, компаниите и археологическите разкопки. По-скоро със света, който съществуваше тук и сега. Дъждът, дърветата и децата в палатката.

Беше жив. По-жив от всякога.

Не го бяха отхвърлили. Бяха постъпили с него, както човешките общества постъпваха с шаманите, свещениците и лечителите си. Бяха го накарали да се сблъска със смъртта и така да се освободи.

Това беше разликата. Децата в палатката не бяха пленени от светлината, бяха освободени благодарение на провала ѝ.

Мартин също беше свободен. Тревър му се усмихваше, лицето му беше мокро от сълзите. Бяха се спасили на косъм. Можеше и да не се справи.

— Благодаря ви — каза им Мартин. Тревър дойде при него, облегна се на рамото му и веднага заспа.

Мартин също заспа и животът на децата се понесе към съдбата, която ги очакваше само след няколко часа. Съдба, която щеше да им донесе нов живот или завинаги щеше да угаси искрите на човешката душа.