9-те скорпиона

Пролог

Коприненото небе беше безкрайно, звездите — неизброими, а вятърът отвън сигурно сладостно нашепваше безброй обещания. В нощ като тази миналото е забравено, а бъдещето е вечно.

Тони Кингстън обичаше да лети през нощта. Огромният самолет прорязваше катраненочерното небе като галеон в търсене на приключения. Такива бяха мислите на Кингстън, когато се чувстваше поетично настроен, когато монотонното бръмчене на трите мощни двигателя го обвиваше и омайваше като песента на сирена.

Друг път, потиснат от бремето на действителността и непопулярната в тази криза кариера на летец, той имаше усещането, че управлява препълнен автобус, някаква незнайна стара таратайка. Вече беше приел инструкцията на центъра в Маями и слезе на височина три хиляди и петстотин метра. С ръцете си усещаше мощността на машината. Тя беше удивителен звяр — почти двеста тона мускули с общо един милион отделни части. Този огромен самолет, изглеждащ така, сякаш не би могъл да се отдели от повърхността на земята, бе доказателство за човешката гениалност, мислеше си той, точно така, както човекът бе доказателство за гениалността на Бога.

„По дяволите, корпусът на DC-10 прилича на онези дебели кубински пури — «Робусто», които нося от Хавана.“

Тони Кингстън се взираше в нощта. Отляво бе необятната тъмнина на Атлантическия океан. Долу и вдясно се виждаха трептящите светлини на Златния бряг на Флорида, Палм Бийч се сливаше с Лодърдейл и на юг — с Маями Бийч. След по-малко от двадесет минути щяха да кацнат в Маями. Заслушан в успокояващия шум на въздушната струя, той преосмисляше живота си, изчисляваше приходите и разходите си и прецени, че стои непоклатимо в графата „приходи“.

Кингстън бе бивш военен пилот и понякога му липсваше напрежението, другарството в ескадрилата — този летящ ескадрон. Съзнаваше, че преувеличава. Да управляваш боен самолет бе игра за млади мъже, а той вече правеше кариера — бе главен пилот на „Атлантика Еърлайнс“. Титлата звучеше по военному. Но защо тогава работата му го караше да желае нещо повече?

„Защото гражданската авиация за въздухоплаването е същото каквото е звукът на електронната музика за Моцарт.“

Но какво бе очаквал? Със сигурност не същия устрем, който го изпълваше в любимия му „А-6 Интрудър“, когато се стрелваше право нагоре от борда на самолетоносача, натоварен с поразяващи оръжия под крилата си.

— Маями Център, тук е „Атлантика“ шест-четири-нула на три хиляди и петстотин метра височина — обяви по радиото вторият пилот Райдър.

— Роджър, шест-четири-нула — долетя хрипливият отговор. — Остани на три и петстотин.

След броени минути щяха да ги поемат от контролната кула на летището в Маями и щяха да ги направляват до кацането. От изток имаше постоянен източен вятър. Трябваше да направят широк завой на запад от града над Евърглейдс, да се върнат и да се приземят. Рутинна работа. Тони щеше да следва радиосигналите и да спусне машината на земята.

Вторият пилот щеше да поддържа разговора с контролната кула, а Лари Доузиър — бордовият инженер, щеше да проверява неизброимите измервателни уреди, които потвърждаваха, че стотиците механични, електронни и хидравлични системи работят както трябва. След минути пътниците щяха да се отправят към хотелите, корабите или домовете си.

— „Атлантика“ шест-четири-нула, изчакай „Харвест три“ за подстъп към писта номер девет — чу Кингстън нареждането в слушалките си.

Вдясно от него вторият пилот Райдър разгъна схемата за кацане.

— Потвърди преминаването на височина четири и петстотин — нареди Кингстън на втория пилот.

— Разбрано — каза Райдър, като гледаше схемата, — определеният финален подстъп е „Оскар“.

Кингстън се съсредоточи върху кацането. Макар да имаше компютри, приземяването все още изпотяваше пилотите. Но въпреки всички недостатъци да работиш в гражданската авиация бе сто пъти по-добре от пътуването с метрото и работа от девет до пет.

Защо тогава му липсваше адреналиновият шок от времето на Войната в залива? Дори в този миг той можеше да усети излитането от летище „Кенеди“ в онзи студен и ветровит януарски ден, усиления ритъм на сърцето си, когато приближаваше целта. От борда на един „Съндей Пънчърс“ той насочи оръжието към комина на един иракски товарен кораб — „Алмутанаби“ — на док в кувейтско пристанище. Американците пряко следяха събитията по Си Ен Ен, включително и интервюто, което Кингстън даде от борда на самолетоносача. Бе небръснат и тъмната му коса бе разрошена от вятъра. Зад него един моряк рисуваше очертанията на кораб на носа на бойния му самолет. Кингстън спокойно се усмихваше и говореше пред камерата. Суровата му усмивка и застрашителната му брадичка сякаш символизираха американската сила на духа.

Когато видя зърнистия черно-бял филм от бомбардировката, вниманието му бе приковано от нещо, което не бе в състояние да забележи от самолета си — двама мъже вървяха по палубата на „Алмутанаби“. Спряха и вдигнаха очи. Странно. Сигурно бяха чули шума на самолета или свистящото приближаване на ракетите.

Единият каза нещо и сви рамене. Продължиха да вървят. След няколко секунди детонацията люшна кораба и двамата мъже изчезнаха в огнен облак.

„Защо не се гмурнаха, за да се спасят? Защо не избягаха?“

Кингстън изпитваше задоволство от факта, че управлява дебелата „Робусто“, пълна с туристи. С всички компютри и автоматични уреди той съзнаваше, че вече не е толкова пилот, колкото ръководител на операциите и системите, винаги в готовност да отстрани някоя повреда. Но при опасност лично той носеше отговорността за живота на триста души. Бе добър професионалист. Вече нямаше нужда да чува звука при стремителното отделяна на катапулта от палубата на самолетоносача. Вече нямаше нужда да се перчи като боец мъжкар, не изпитваше и необходимост да усеща завистливите погледи на мъжете, а също така и преклонението на жените. В миналото се увличаше по тях — грешка, характерна и за военните, и за гражданските пилоти. Сега бе обвързан с прекрасна и интелигентна жена. Беше толкова красива, двадесет години по-млада от него! Какво пък, има неща, които просто не могат да се променят.

— „Атлантика“ шест-четири-нула, добър вечер — поздравиха ги от контролната кула в Маями. — Завой на дясно към две — две нула. Спусни се на две хиляди и петстотин метра и поддържай височината.

Райдър потвърди, че е приел съобщението, а Кингстън насочи самолета на запад. След миг бяха над Маями в посока към Евърглейдс. И двамата слушаха разговорите между контролната кула и другите самолети.

На четиридесет и четири години Кингстън бе в по-добра физическа форма от заместника си. Джим Райдър имаше коремче от прекалената злоупотреба с обслужването по стаите. Кингстън бе запазил военната си стойка и волята си, непоклатима като скала.

— „Атлантика“ шест-четири-нула, вие сте номер тринадесети за подход към приземяване.

— По дяволите! Ще изминем половината път до Напълс, преди да ни върнат — каза Райдър и се извърна към бордовия инженер. — Хей, Лари, искаш ли довечера да се поразтъпчем из Саут Бийч?

— Разбира се. Бар „Берлин“, може би „Баш“, и ще приключим в „Амнезия“. А ти, Тони?

— Не, благодаря. Трябва да довърша доклада си за събранието.

— Така става, когато си женен — заяви Лари.

— Аз не съм женен — засмя се Кингстън. — Ти си женен.

— Така е, но ти се държиш като женен, откакто се събра с онази мистериозна жена. Кога ще ни я покажеш?

— Може пък тя да е омъжена — предположи Доузиър.

„Още не. Но аз ще променя това.“

Кингстън никога досега не се бе обвързвал само с една жена. Живееше с надеждата, че следващата ще е фантастичното създание, което ще задоволи нуждите му. Времето минаваше и след многото жени — стюардеси, манекенки и познати за една нощ в леглото, най-накрая бе открил една, чиито нужди копнееше да задоволи, жена, която обичаше повече от себе си.

Лайза. Лайза Фримонт.

Момичето от Бодега Бей, което бе стигнало така далеч. Всъщност бе я познавал през целия си живот, а не беше проумял какъв ад е бил животът й у дома. Ако не беше изпратен да служи толкова далеч, би могъл да направи нещо. Като начало щеше да пречука Хари Фримонт.

„Лайза! Как го направи?!“

От малтретирано дете до малолетна стриптийзьорка… След това под ръководството на по-възрастен мъж — не той, по дяволите — бе завършила Бъркли с отличие, а вече завършваше юридическия факултет и в Станфорд. Изпитваше страхопочитание пред силата на духа й, пред постиженията й и я обичаше с цялото си сърце.

„Открих сродната си душа и ще й бъда верен, докато умра.“

— Хайде, Тони. Само по едно питие — прикани го Доузиър.

Кингстън подробно разчиташе сведенията за скоростта и височината.

— Съжалявам, момчета, имам работа. От службата по поддръжка миналата седмица освободиха още десетина работници. Имаме двадесет процента по-малко механици и тридесет процента повече самолети, отколкото…

— Знам, знам. Но ти вървиш срещу вятъра.

Зад него бордовият инженер гледаше преградата от дясната си страна. След това изви стола си към предната част на самолета.

— Слушай, Тони, трябва да се откажеш. Макс Уонакър ще реже от разходите, докато се натрупат пари. Чак тогава ще промени нещата.

— Древна технология — каза Райдър. — Все старата песен.

— Или ще кажат, че оборудването е било наред — добави Доузиър. — Така че инцидентът е бил…

— Грешка на пилота — подигравателно се изсмя Райдър.

— Едно нещо е да махнеш маслината от салатата — каза Кингстън, припомнил си едно подобно намаление на разходите преди години, — но да освобождаваш хора от поддържащия персонал и да пускаш да летят машини, които би трябвало да са в ремонт или…

— Да бъдат претопени — прекъсна го Доузиър и удари по контролното табло. — Това бебче е по-старо и от момичетата, които чука Тони.

— Които чукаше навремето — възрази Кингстън.

Толкова много неща не можеше да сподели с тях. Едно от тях беше връзката на Лайза с Макс Уонакър, президента на „Атлантика Еърлайнс“.

„Какво толкова е намерила в него? Все пак тогава е била още дете!“

— Тони беше много по-забавен, когато преследваше жените вместо инспекторите от Федералната администрация по въздухоплаване — заяде се пак Райдър.

Кингстън прелистваше справочника на полета и се подготвяше да поиска списъка с инструкции за приземяването.

— Момчета, какво искате? Да приземите този самолет, или да ме провалите?

— Просто си искаме стария Тони.

„Каубои! Всички пилоти започват като каубои, преследващи вълнуващи приключения и леснодостъпни жени. Дяволски се радвам, че поумнях.“

— А знаете ли какво искам аз? — попита Тони и сам отговори на въпроса си. — Джо Дрейтън. Той знае, че хората му правят прекрасни писмени доклади за проверки, които никога не са извършвали. Той ще подпише.

— Няма начин — разсмя се Райдър. — На Дрейтън му остават само три години до пенсия. Ако този факт стане публично достояние, ще зарежда с гориво самолетите в Адис Абеба.

— Грешиш — каза Кингстън. — Той вече ми предаде книжата.

Доузиър се подсмихна.

— Тони, тъкмо ти затрупваш всички с купища книжа. Само да кихне двигателят и ти най-подробно описваш станалото. Всеки път щом стане микроексплозия, пишеш докладна за недобрата подготовка за работа при внезапна промяна в посоката на вятъра.

— Просто си върша работата. Преди три дни в „О’Хеър“ видях, че изтича масло. И ми идва някакъв временно нает механик и ми го бърше! Отказах да управлявам самолета и го написах. Още преди месеци са забравили да сложат уплътнителите след проверката. Самолетът едва успя да се върне на летището в Атланта, след като капитанът забелязал, че свети контролният датчик за налягането на маслото. Обаче прикриха грешката си. Прочете ли бюлетин номер седемстотин петдесет и седем на Том Гънтър, който, след като излетял от Маями миналата седмица, забелязал, че уредите му са повредени?

— Да, в статичните сензори намерили гнездо на оси.

— Глупости. Това е официалната версия. След като се приземили, Гънтър видял, че аварийните врати са облепени с лепенки за тръби. За бога! Почистващият персонал забравил да свали защитната лента. Казвам ви, момчета, въпрос на време е, преди да убием пътниците си.

Безкрайно повтарящ се кошмар. Самолетът пада, паника и писъци, оглушителна експлозия и яростни пламъци, които заглушават всеки вик…

Той не се боеше за себе си. Тони Кингстън вярваше, че е в състояние да овладее всяка криза, стига самолетът да не го провали.

— Успокой се, Тони — каза Доузиър. — В „Атлантика“ никога не е имало фатален край. Никога.

Джим Райдър свали слушалките си и се обърна към капитана.

— Лари е прав. Ти толкова често плашиш, че вълците са в кошарата, че вече никой не ти вярва. Никой не обръща внимание.

— Аз обръщам.

Рита Заславска неловко се изправи, за да даде възможност на седящия до нея мъж да стане и да отвори багажното отделение над главите им. Той измъкна овехтяло кафяво кожено яке и го навлече. Докато сядаше на мястото си, здравата я настъпи по десния крак.

Рита имаше миловидно изражение, тъмна къдрава коса и лице по-скоро приятно, отколкото красиво. Бе висока метър и осемдесет и пет. Всяка неделя играеше волейбол в Еврейския център в Бруклин. Бе поискала да й дадат място до пътеката, защото никъде другаде не би могла да намести болното си коляно. Бе намислила да отиде на лекар. Дори го бе записала като задача в бележника си наред с намерението да си купи контактни лещи, да изправи косата си и да си намери съпруг. Последното бе свързано с предните две. Би го постигнала много по-лесно, ако успееше да се сдържа и да не избива топката извън игрището в разговорите си с всеки приемлив ерген в Бенсънхърст. В това число включваше и красивия деликатен солист в синагогата, който бе флиртувал с нея цели десет минути преди тя пак да избие топката.

„Може пък да е за добро. Той е такъв глупак.“

— Извинете. — Мъжът най-сетне махна крака си от нейния. Откакто бяха излетели от „Ла Гуардия“, той непрестанно ставаше и бърникаше из багажа си. През останалото време се взираше през прозореца в неумолимо мълчание.

— Няма нищо. — Рита оглеждаше старото кожено яке. Мъжът вдигна ципа му чак до адамовата си ябълка. — Не е ли топличко за Маями?

— Ще го сваля веднага щом кацнем.

Беше дребен шкембест човек на около тридесет години, с рядка светла коса и очила с телени рамки. Носеше халка, отбеляза тя по навик.

— Хубаво яке — каза Рита. — Добър материал.

— Автентично копие на якетата на „Еър Форс А2“. Носили са ги през Втората световна война. Всичко е автентично, включително емблемата и месинговият цип. Стив Маккуин носеше същото в „Голямото бягство“.

Рита не можеше да различи Стив Маккуин от Стив Мартин, но се почувства обидена, защото не схващаше логиката.

— Защо го обличате сега, а ще го свалите, когато кацнем?

— Якето не е само топла дреха. То може да те опази при катастрофа или при неприятелско нападение.

Тя се усмихна.

— Живея в Бруклин. Не е зле и аз да си намеря едно.

— Говоря за пожар. При излитане и кацане опасността е най-голяма и затова винаги нося якето със себе си.

Той се протегна и извади от ръчния си багаж нещо, което наподобяваше водолазна маска.

— Моята лична маска. Пречиства отровни вещества. — Той я намести върху лицето си, провери дишането си и я вдигна на челото си, сякаш се канеше да се гмурка, за да огледа екзотичен тропически риф. — Някои може би възприемат моите предохранителни мерки като…

„Луд е“ — помисли си Рита.

— … прекалени. — Той намести възглавницата зад гърба си и здраво затегна предпазния колан. — Знаете ли как трябва да застанете при аварийно кацане?

Преди Рита да отговори, мъжът рязко се приведе напред и застина в молитвена поза.

Тони Кингстън водеше самолета по посоката на вятъра. От време на време поглеждаше през прозореца към смолисточерната нощ над Евърглейдс — праисторическата река, обрасла с острица, пълна с алигатори и блатна растителност.

Тримата мъже в кабината проучваха плана за приземяване и чакаха нареждане да завият наляво и да подходят обратно към летището.

Внезапно някъде зад тях се чу трясък от експлозия, последван от пронизителния звук на разцепващ се метал.

— Господи! Какво беше това? — Райдър инстинктивно се обърна назад.

Кингстън здраво стисна лоста. Самолетът се тресеше.

— Лари, какво виждаш?

Бордовият инженер провери уредите си.

— Налягане във втори двигател — нула. Подаване на гориво — също нула. По дяволите! Сигурно се е взривил двигателят в кърмовата част.

— Действай според инструкцията за изключване.

Райдър изключи подаването на гориво към двигателя в опашката на самолета и спря дросела. Самолетът леко се завъртя надясно. Кингстън упорито се бореше с лоста, за да нивелира машината.

— Аеролоните1 не реагират.

Доузиър провери измервателните уреди.

— По дяволите! И хидравличното налягане е на нула! Хидравликата е извън строя.

— Не може да бъде — каза Райдър. — Имаме три отделни системи. Не могат да изключат и трите само защото е избухнал един от двигателите.

Кингстън се бореше с лоста, който вибрираше в ръцете му и не се обърна. Самолетът продължаваше да се тресе.

— Елеваторите, аеролоните и рулят са неуправляеми. — Гласът му прозвуча глухо и неестествено.

— Не може да бъде — повтаряше Доузиър. — Как ще завием? Как ще кацнем? Как ще контролираме спускането?

„Няма да го правим“ — мрачно си помисли Кингстън, като бързо анализираше ситуацията. Без контрол върху уредите приземяването бе невъзможно. Той се опита да задейства спирачките.

— И спойлерите не работят — обяви той след безполезния опит.

Усили натоварването на левия двигател и крилата се изравниха, но самолетът продължаваше да се тресе. След секунди носът се изви нагоре и машината се затресе още по-силно.

— Ще загазим. — Гласът на Райдър трепереше.

Кингстън натовари и десния двигател. Носът се приведе, но самолетът леко изви вляво.

— Маями, тук „Атлантика“ шест-четири-нула — каза Кингстън в микрофона като се мъчеше да удържи самолета. Гласът му бе неестествено спокоен и издаваше обзелата го тревога. — Изгубихме втория двигател и цялата хидравлична система. Обявяваме опасност.

— Разбрано, шест-четири-нула — прозвуча глас в слушалката. — Ще ви водим по курса. Спуснете се на три хиляди седемстотин и петдесет метра. Завийте наляво до две-седем-нула. Подгответе се за кацане.

— Това е проблем — отвърна Кингстън. — Ще трябва да опитаме да натоварим асиметрично първи и трети двигател, за да опитаме да завием.

Безразличният му глас едва прикриваше растящото напрежение. Изглеждаше невероятно, но бе истина. Бяха изгубили контрол над самолета.

„Как, по дяволите, ще приземим това дебело туловище?“

— Опитайте пак, шест-четири-нула. Съобщете, когато сте готови за финала.

— Ако можем — промърмори Райдър.

На вратата на кабината се почука и Лари отвори. На прага стоеше старшата стюардеса Марша Снайдър, разведена жена, която току-що бе изпратила третото си дете в колеж. Тя влезе и бързо затвори вратата. Лицето й бе пребледняло.

— Бях в кърмовата част — бързо заговори тя. — Експлозията стана точно над главата ми.

— Видя ли нещо? — попита Кингстън.

— Нищо. Отначало помислих, че сме ударили малък самолет, но не видях пламъци — само пушек. Мисля, че липсва част от опашката.

— Подготви пътниците за аварийно кацане — нареди Кингстън. — По кратката процедура. Нямаме много време. Преброй ги.

— Вече го направих. Двеста седемдесет и пет пътници. Тринадесет души екипаж.

Кингстън кимна. Марша излезе в салона на първа класа.

— Джим, включи двигателя и виж дали можем да изкараме нещо от него — обърна се Кингстън към втория пилот.

Помощникът му дръпна лоста. Доузиър не отделяше поглед от уредите. След миг съобщи:

— Увеличих мощността, но без хидравлика сме за никъде.

— Ще приземяваме ръчно — каза Кингстън.

— Как? — попита вторият пилот.

Кингстън не отговори. Щеше да решава в движение.

— Хвани лоста. Ще пробваме заедно. Лари, поеми дроселите. Да опитаме завой наляво. Намали мощността на първи двигател и повиши тази на трети. Аз и Джим ще натискаме с всичка сила. Давай!

Докато двамата, пилоти се опитваха само със силата на ръцете си да завият с двестатонния самолет, бордовият инженер сякаш бе залепнал с двете си ръце върху уредите, с които управляваше дроселите. Самолетът колебливо се отклони наляво, но пък в този момент дясното крило се изви нагоре.

— Много е! — Кингстън за пръв път повиши глас. Още малко и самолетът щеше да се завърти около оста си, а машината не бе пригодена за акробатични номера. Доузиър намали мощността на десния двигател. Самолетът се уравновеси, но носът се вдигна.

— Маями, тук шест-четири-нула. — Кингстън се опитваше да се овладее. — Изгубихме контрол над самолета. Щом коригираме височината, започваме да се въртим. Непрестанно криволичим. Не знам как ще стигнем до пистата.

— Разбрано, шест-четири-нула. Мини на радар. Сега сте на шестдесет километра западно от летището. Екипите са готови и чакат.

Огромният самолет отново изви вдясно. Този път се вдигна лявото крило.

„Екипите.“

Ставаше дума за колите на пожарната, линейките и цистерните с пяна. Но без възможност да завият, да контролират височината и въртенето, единственото, от което имаха нужда, бяха ковчезите.

— Не можем да завием, спирачките не работят. Няма да можем да спрем това чудо дори и да се доберем до летището. Не искаме да паднем наоколо. — Той си представи жилищните сгради на запад от магистралата „Палмето“.

Кингстън посочи с пръст пода. Инженерът и вторият пилот кимнаха.

— Ще трябва да кацаме по корем и ще заорем. Край — с въздишка завърши Кингстън.

В тъмнината пред тях се простираше тресавище. Кингстън се надяваше да улучат мека почва, а не дървета. Не бе идеалният терен за приземяване, но бе по-добър от планински склон.

Доузиър бързо прелистваше справочника.

— Нищо. Няма нищо за повреда на цялата хидравлика.

— Предполага се, че е невъзможно да се случи — каза унило Кингстън.

Той й каза, че името му е Хауард Лобах. Рита отвърна, че се радва да се запознае с него. Всъщност изобщо не се радваше. Бе чула грохота на експлозията и усещаше как самолетът се тресе. Дясното крило се извиваше надолу, а носът се люлееше. Рита попита стюардесата какво става, но тя само профуча край нея и влезе в пилотската кабина. Лицето й бе побеляло.

— Би могло да е всичко — с надежда каза Хауард Лобах. — Възможно е моторът да е засмукал ято птици. Господи! Та това е сваляло самолет. Струва ми се обаче, че капитанът владее положението.

Рита не бе на същото мнение. Имаше чувството, че самолетът непрестанно мени посоката си като пиян, който се опитва да върви по права линия. Някои от пътниците разговаряха нервно, други се молеха, трети се бяха вкопчили в облегалките с побелели пръсти.

На Рита й се гадеше, сякаш бе яла пирожки с развалено месо. Изражението на стюардесата я изпълваше с ужас. Ставаше нещо лошо.

— Изглеждате доста спокоен за човек, който си носи собствен кислород на борда — обърна се тя към спътника си, изпълнена с досада от факта, че той приема ситуацията с безразличие.

— Не е кислород — отвърна Лобах. — Само се застраховам.

И хвана маската си, сякаш се боеше, че Рита ще му я открадне.

— Какъв е този шум? — Тя неспокойно се въртеше на седалката си.

— Колесникът — заяви Лобах. — Спускат го за кацане.

— Къде? Тук?! — Тя се наведе към прозореца и впери очи в тъмнината. Видя единствено бледото лице на разтревожена жена. Трябваше й време, за да се сети, че вижда собственото си отражение.

В кабината гърмяха сигналите на наземната служба с предупреждение за опасност. Кингстън вече бе съобщил броя на хората на борда — двеста осемдесет и осем души.

Това щеше да улесни съответните служби при преброяването на телата.

— Шест-четири-нула, обадете се — чу се в слушалките глас от контролната кула в Маями.

— На път сме да се приземим в блатата — каза Кингстън.

— Разбрано, шест-четири-нула. Следим ви с радара и разпределяме спасителните коли.

— Тони, не мога да задържа носа надолу — каза Райдър.

— Увеличи мощността, Лари.

Доузиър издърпа и двата дросела назад.

— Хайде, миличък — подканваше той самолета. — Равновесие, поддържай равновесие!

Самолетът увеличи скоростта и носът се наведе.

— Намали малко — каза Кингстън. — Движим се твърде бързо.

— Без подкрилки и задкрилки не мога да намаля, без напълно да изгубим скорост.

„Не е безнадеждно“ — каза си Кингстън, но обстоятелствата бяха против тях. Със скорост триста и двадесет километра в час, загубеха ли скорост, щяха да се врежат в мекия терен.

Доузиър намали силата и на двата дросела.

Твърде много.

Обви ги облак дим, чу се трясък.

— Гадост! — изкрещя Райдър. — Номер едно е извън строя.

Вече летяха само с един двигател. Доузиър усили мощността. Уви! Беше късно. Третият двигател се задъхваше и пушеше. Всички мълчаха. Огромният самолет се носеше като в безмоторен полет.

— Кураж, момчета — каза Тони Кингстън. — Кацаме.

В последвалите секунди се чуваше само мекият, но тъжен звук от движението на въздушните маси около корпуса на машината. Изведнъж лявото крило се изви надолу, самолетът тежко се завъртя и крилата застанаха перпендикулярно на земната повърхност. Из кабината се разлетяха листа хартия. Не можеха да изправят крилата. Тони Кингстън се бореше с лоста, но всичко беше безполезно. Чуваше писъците в салона. Същите, които чуваше нощем в кошмарите си. До него вторият пилот шептеше молитва.

Кингстън искаше да удължи мига, да подреди мислите си, да измъкне спомените от паметта си. Нямаше време.

След това я видя. На лицето й бе изписано страдание. Усети остра болка, като си представи мъката й, когато узнае…

Каза думите на глас. Записващото устройство работеше. Тя щеше да ги чуе или поне щеше да ги прочете. Каза й, че я обича.

Неясни образи преминаваха пред очите му: баща му, отдавна погребан, студеното езеро в Минесота, където обичаше да плува като дете заедно със сестра си. След това пред очите му застана зърнистият черно-бял кадър. Двама мъже вървяха по палубата само миг преди да ги удари ракетата.

Какво си бяха казали? И защо не избягаха?