9-те скорпиона

1.

През нощта преди събеседването във Върховния съд на САЩ Лайза не бе уверена, че ще се справи. Тя искаше тази работа — че кой току-що изпечен адвокат не би я искал?! Но мисълта, че за да заплати за старите си дългове трябва да опорочи мястото и самата идея, я караше да се съмнява в онова, което бе постигнала.

„Дали наистина съм се променила? Дали съм Лайза Фримонт, която завърши с magna cum laude Станфорд, или съм Ейнджъл от «Тайки Клъб» в Тендърлойн?“

Преди да посети сградата на Съда смяташе, че би могла да се справи, но там бе обзета от преклонение и изпълнена с благоговение.

„За бога! Полазиха ме тръпки. Как да обясня на човек като Макс, че от мраморните статуи и прашните юридически книги, от допира с историята са ме полазили тръпки? Той се вълнува само когато индексът «Дау Джонс» се качва.“

Точно в шест часа Макс отвори със собствения си ключ и влезе в апартамента й. Целуна я, след това си наля уиски, а за нея приготви коктейл „Гибсън“ с повече водка и по-малко вермут. Разхлаби вратовръзката си, свали сакото си, модел на Армани, и го сложи върху облегалката на един стол. Събу лъснатите си до блясък мокасини.

Лайза носеше опъната по тялото дантелена камизола и високо изрязани бикини, обточени с бял сатенен кант, а сега си облече розовия халат, на чийто фон златисточервените й коси блестяха като мед. Облече го, защото Макс нагласи климатика на седемнадесет градуса. Нямаше значение къде бяха двамата — в нейния апартамент или в хотелска стая, всичко ставаше според желанието на Макс. И ето — сега, когато във Вашингтон бе дошла ранната есен, в хола й се бе настанил студ, сътворен от човешка ръка.

Студ не само в прекия смисъл на думата.

Не излязоха да вечерят навън. Бе твърде рисковано, но не защото съпругата на Макс — Джил, можеше да ги открие. Джил бе безкрайно щастлива, че е сама в Маями, при това от дълго време знаеше за връзката им. Ставаше дума за много по-голям риск. Между нея и „Атлантика Еърлайнс“ не можеше да съществува нито връзка, нито — съгласно юридическата терминология — близост. Ако бъдеха разкрити, тя нямаше да е от полза за големия план на Макс.

„Ако въобще мога да се справя с него.“

За миг се замисли как ли би постъпил Тони. Не беше лесно да си представи. Тони Кингстън бе скаут, елитен пилот, човек, който не пресичаше неправилно улицата, не разхвърляше и не говореше за данъците си. Тони си отиде и сега адвокатите на ищцата го обвиняваха в небрежност. Лъжливи копелета! Хищници, които забиват зъби в тялото на мъртвия. Донякъде й се искаше да помогне на Макс, за да се приключи случаят, но съзнаваше, че е безразсъдно. Ненапразно през всичките тези години се бе учила да разбира правната логика.

След вечеря заяви на Макс, че не може да го направи. Спориха до два през нощта.

— Етичен проблем?! — невярващо запита Макс, като крачеше напред-назад из малкия хол. — Три години кроим планове и накрая — етичен проблем?

— Макс, виждам, че не ме разбираш.

Той спря, за да обмисли думите й.

— Страхуваш се да не те лишат от адвокатски права?

— Бих имала най-кратката кариера в историята на правото — каза тя. — А мога да вляза и в затвора.

— Това било значи — разсмя се той снизходително, така, както го правеше, когато се подиграваше. — Ти се страхуваш. Още си спомням времето, когато можеше да се разхождаш чисто гола сред пияни банкери. Беше в състояние да държиш под контрол всички със съобразителността си и поведението си, а сега се впечатляваш от някакъв си помощник главен държавен адвокат, който кара шевролет.

„Страхотно, Макс, преценяваш хората по нетната им стойност.“

— Ако караше порше, повече ли щеше да те респектира?

Макс я изгледа намръщено, с поглед, който би накарал обляната му в сълзи секретарка да си тръгне. В миналото и Лайза се плашеше. Но сега вече не.

— Какво ще ми направиш, Макс? Ще ме уволниш ли? Късно е. Имам стаж, внасям си осигуровките. Знам и тайните ти.

— Не всички — възрази той студено.

От гласа му я полазиха тръпки.

Двамата се гледаха. Макс Уонакър и Лайза Фримонт, бивши любовници и настоящи конспиратори. Той се чумереше, сивите му мустаци се извиха надолу. Беше красив — мургав, прошарената му коса бе намазана с гел и сресана назад. Добър бегач и тенисист на младини, Макс бе започнал да трупа килограми — прекалено много служебни вечери и твърде много алкохол. Тя си спомняше Макс, когато го видя за пръв път преди десет години. Той беше на тридесет и девет, а тя — на седемнадесет.

„Господи! Беше в някакъв друг живот.“

Тя добре съзнаваше колко се е променила. А какво се бе променило у Макс? Не беше само косата му. В онзи ден, преди „Атлантика“, той се издигаше. Бе изпълнен с големи мечти, безкрайна енергия и оптимизъм. Бе преобърнал света, за да превърне мечтите си в реалност. Защо се чувстваше нещастен? Освен юридическите причини имаше и нещо друго, но напоследък Макс не споделяше почти нищо. Тя му наля още едно уиски с надеждата да го умилостиви.

— Днес ходих в съда — да се поогледам. Господи! Влязох през онези масивни бронзови врати с отливки на сцени от древна Гърция, видях мраморните статуи и бюстовете, навсякъде… Темида, Моисей, Конфуций…

— Конфуций? — стъписа се Макс.

— Влязох и в библиотеката, цялата в резба, с огромни арки. Тихо и спокойно място. Почти свято, сякаш си в църква или катедрала.

— Точно така! — усмихна се Макс. — Точно така искат да мислиш, както във всички онези църкви, из които ме влачеше в Италия. За прослава на Бога?! Не, направили са го, за да плашат пейзаните. Влизаш в църквата и какво е първото, което правиш? Снишаваш глас, шепнеш. Както в мечтания от тебе съд. Съдиите са като свещениците — та те дори се обличат като тях. Всички други са измет. Искат да те изплашат и да сметнеш, че си на свято място. Лицемери! Не искат да разбереш какво правят под тогите си!

Лайза застана до прозореца и се загледа в Дъмбартън Оукс Парк. Макс бе избрал апартамента, но за разлика от преди, вече не плащаше наема. Нито книгите. Преди три години, когато тя завършваше първата година от обучението си по право, броени месеци след катастрофата, Макс се зае да прикрива всички следи, които ги свързваха — анулирани чекове, бордни карти, квитанции. Негова беше идеята, че един ден тя би могла да му помогне. Отначало й прозвуча налудничаво. Също така, както бе възприела като същинска лудост идеята една авиоспедиторска фирма с три остарели самолета да се превърне в „Атлантика Еърлайнс“ — закъснялото дете на бума във въздушния транспорт… Докато не се стигна до ужасната катастрофа на полет Шестстотин и четиридесет.

— Много си убедителен, Макс. Трябвало е да станеш адвокат.

— Нямаше начин, мила. Нали затова вложих в теб почти сто хиляди долара.

— Не съм убедена, че ще получа работата — меко изрече Лайза. — Мисля, че щом ме види, съдията Труит ще разбере, че не съм от неговата среда.

„На това ли се надявам? Лесен начин да се отърва от кавгата, че отказвам да свърша мръсната работа на Макс.“

— Грешиш, твоята среда е там, където ти пожелаеш. Ти си най-амбициозната жена, която познавам.

— Ти ме научи.

— Не. Ти беше амбициозна още на седемнадесет години, но не го беше осъзнала. Аз само маркирах пътя ти. Изкачването е изцяло твое дело. — Той я изгледа, а тя отклони поглед. Срамежливостта бе нейна характерна черта още от детските й години. — Не се тревожи. Съдията ще те погледне и направо ще поиска да те осинови.

— Макс, той е на твоите години.

— Още по-добре. Ще поиска да те чука. — Изражението му се смекчи, може би защото Лайза бе споделила страха си. Толкова рядко показваше, че се чувства несигурна.

— Не се притеснявай — продължи той. — Ще получиш работата. Ще бъдеш най-сексапилният и най-умният адвокат сътрудник в историята на Върховния съд.

— Може би.

— Ще разговаряш с мъж, а дълбоко в себе си всички мъже си приличат.

„Не е така. Ти и Тони не си приличате… Съмнявам се и че ти и съдията Труит имате нещо общо. Освен една и съща конфигурация на хромозомите.“

Не беше казвала на Макс, че след като скъсаха, бе станала любовница на Тони. Когато му го представи, Макс знаеше само, че той е бивш военен пилот. Героят на родния й град — каза му тя — щял да е чудесно допълнение за „Атлантика“. И се оказа права, нали?

— Във Върховния съд е различно. Знаеш ли какво учехме през първата година от следването?

— Как да раздувате сметките на клиентите си?

— Учехме, че Правото е изкуството на доброто и справедливостта.

— И че кротките ще наследят земята — допълни саркастично Макс, доближи се до прозореца и плъзна ръка върху раменете й. — Ако правната система функционираше толкова добре, О Джей Симпсън щяха да го отровят с газ, Клаус фон Бюлов щеше да отнесе иглата, а баща ти… баща ти щяха да го обесят за тестисите.

Тя се извърна и го погледна.

— А пострадалите от полет Шестстотин и четиридесет щяха да осъдят „Атлантика“ за стотици милиони долари.

— Това доказва моята гледна точка, нали?

Вярно беше, но цинизмът му я влудяваше. Ако пък Макс бе прав, защо си бе губила времето цели три години да учи право, а след това една година да стажува във Федералния съд? А дори и Макс да грешеше, как би могла да го накара да разбере? Макс не й бе отказвал нищо. Бе я поддържал, бе я хранил, беше й помогнал да порасне. В отплата тя му беше любовница почти цяло десетилетие. Бе проявил разбиране, когато го остави и когато се върна при него след смъртта на Тони. Сега за пръв път искаше нещо от нея, но то противоречеше на всичко онова, което бе научила през последните четири години.

— Щом справедливостта е нещо рядко срещано — поде тя, — може би бих могла да работя за нея. Може би ще помагам да прибират престъпниците в затвора или ще защитавам несправедливо обвинените.

— Ти си прекалено умна за това. Разговорът е безпредметен. Не искам да те видя в юридическия отдел или пък в някой от обществените офиси на защитата, седнала зад метално бюро с чаша промито като урина кафе.

— Спомням си първия път, когато ми каза, че съм умна. Тогава това беше очарователно, а сега ми звучи като обида.

— Умен е всеки човек, който изучава книгите и те отварят пред него нови врати и — толкова. Умен е и човек, който е добил знание по улиците, знание, каквото никоя диплома не би могла да му предостави. Ти си опознала света и по двата начина. Това е, което ме поразява.

Преди да срещне Макс, никой не бе изразявал възхищение от нейната интелигентност. Нито учителите, нито майка й, нито баща й. Най-малко баща й, който се бе възхищавал единствено на физическите й качества.

Макс й бе казал, че може да бъде каквато пожелае. Бе й вдъхнал вяра и й бе дал шанс за нов живот. Вече го имаше и не желаеше да рискува и да го загуби.

— Помниш ли кога ми каза, че съм по-умна от теб?

— Естествено. Вечерта, когато се запознахме.

Макс Уонакър влезе в „Тайки Клъб“ и се настани на една табуретка пред сцената. Имаше ръждиви пръти, а от таваните висяха вериги. От тонколоните се разнасяха стържещи звуци, а на многоцветното ефектно осветление липсваха крушки. Отзад беше дансингът с дивани, тапицирани с черен сатен. Миришеше на изветряла бира и евтин парфюм, на влага и плесен и на силно дезинфекциращ препарат.

Като познавач на местата, където можеше да се види добър стриптийз, Макс предпочиташе изисканата атмосфера на „Десетте“ в Манхатън, където петдесет и пет екзотични танцьорки се разхождаха бавно по сцената, облечени в дълги, украсени с пайети рокли, осветлението премигваше, а специална машина от време на време обливаше телата им с дим. Тази вечер обаче реши да обиколи бедните квартали. Беше отегчен и щом видя светещия неонов надпис „Живи момичета“, накара шофьора на лимузината да спре.

„Живи момичета? Като антоним на какво? Мъртви момичета?“

Надписът му оказа същото въздействие, каквото оказват песните на сирените, подмамващи моряците към подводните скали. Той влезе в клуба, приближи сцената и огледа залата. Стриптийзьорките имаха изтощен вид, сякаш се бяха възползвали от тях доста грубо. Червенокоси и отпуснати, те неумело вървяха по сцената и не следваха ритъма на „Аеросмит“. Бяха се разсъблекли до златистите си гащи. Гърдите им бяха прекалено големи и се полюшваха тежко. На бара две жени по бельо си поръчваха питиета за чужда сметка. И двете бяха с буйни коси, дълги нокти и силиконови гърди, подобни на пъпеши. Макс изпи едно разредено с вода уиски и тъкмо се канеше да си тръгва, когато на сцената под звуците на Били Джоуел се появи Лайза.

„Господи! Та тя е още дете!“

Изглеждаше жизнерадостна.

Имаше малки гърди, гладка червеникавозлатиста коса, светли сини очи, пълни устни и освен изрисуваните мустаци почти нямаше грим.

Не забеляза веднага, че опънатата по тялото й дреха е с шарките на леопард. На главата имаше две малки леопардови уши. Беше смутена, а той бе очарован. Умееше да танцува, движеше се в кръг и в такт с музиката. Очите й бяха затворени — нещо, което не бе позволено. Изглежда, Макс знаеше за професията й повече от самата нея.

„Очаква се да контактуваш с очи, малката. Очаква се всеки мъж да смята, че искаш да възбудиш точно него.“

Беше млада и очевидно неопитна. Макс се развълнува. Искаше не само да я свали. За бога! Та той бе преспал с половината от секретарките във фирмата си, с няколко стриптийзьорки, а освен това — и с учителката на дъщеря си. Това момиче бе различно. Изглежда, беше попаднало на неподходящо място.

„Как красиво момиче като теб…“

Мъжкото му его вече се бе заело със спасението й. Какво ли само не би направил за нея!

„И обратното.“

Леопардовата рокля я нямаше. Тя бе възседнала месинговия парапет. От време на време бедрата й се отъркваха в гладката тръба или се извиваха около нея — в ритъма на музиката. А стегнатият й задник се движеше в такт с пулса му. Очите й бяха широко отворени, бе почервеняла. Гледаше Макс.

„Виж ти, виж ти!“

Тя срамежливо му се усмихна, стана от парапета и приближи ръба на сцената. Той плъзна банкнота от двадесет долара под жартиерите й. Освен обувките с висок ток жартиерите бяха единственото й облекло. Ягодово червените зърна на гърдите й стърчаха възбудено. Устните й бяха извити в невинна, но съблазнителна усмивка. Не каза нито дума. Само се завъртя, наведе се и постави длани върху коленете си. Изви гърба си. Завъртя задник по посока на часовниковата стрелка, а после — обратно. Бедрата й потрепваха. Той почувства присвиване в слабините.

По-късно, след края на номера, отново облечена с леопардовата рокля и с ушите, Лайза го приближи колебливо, изправена на обувки с петнадесетсантиметрови токове. Като се усмихваше под изрисуваните мустаци, тя го попита дали не би желал да й поръча едно питие.

— Как се казваш? Джелилоръм или Мистофелис?

— Ръмпълтийзър — отвърна мигновено тя.

— Гледала си шоута? — отбеляза изненадано той.

— Не. Няма как. Приятелят ми смята, че да отидеш на театър означава да гледаш три лесбийки в кожи и вериги.

— Тогава как…

— Като дете прочетох стихотворенията на Елиът.

— Като дете — повтори той с усмивка.

— Да. Сториха ми се глупави. Мисля, че е трябвало да си остане при „Изгубеният свят“.

— Много ли четеш?

— Уча. Това е всичко, което правя. Уча през деня, а нощем се събличам.

Забеляза, че тя го оглежда. Отбеляза й факта, че ноктите й са добре поддържани. Не се опитваше да се прикрива и вероятно изчисляваше бакшиша си като съдеше по модела на часовника му.

— Танц ли желаете или нещо друго?

Той се засмя.

— Ти наистина си Ръмпълтийзър.

— Че няма да съм Алфред Пръфрок!

— Как ти е името? Не си го казала.

— Ейнджъл — излъга тя.

— Не! Аз съм твоят ангел.

Така беше. По онова време Макс беше собственик на спедиторска фирма в Маями и току-що се бе справил със стачката на шофьорите. Той спаси Лайза — тийнейджър беглец. Измъкна я от Тедърлойн и я настани в апартамент на Ноб Хил. Лайза не беше като другите и не ламтеше за пари. Тази умна стриптийзьорка четеше Достоевски по време на паузите в съблекалнята. Взе си дипломата за средно образование във вечерна гимназия и възнамеряваше да се запише в държавен колеж. Тогава Макс промени пътя на живота й като й предложи да учи в Бъркли.

— Ти си по-умна от мен — каза й онази вечер. И след това й го повтаряше, докато самата тя не повярва, че е така.

Лайза наля от скъпото уиски, което той бе донесъл. Макс разклати златистата течност в чашата, отпи и изпълнил ритуала, се обърна към нея.

— И сега какво? На една и съща страница ли сме?

— Не мога да го направя, Макс. Не мога да проституирам и да се предлагам сама.

— Какво?! — Лицето на Макс почервеня. Гледаше я невярващо.

— Бих направила всичко за теб, но не и това.

— Това е единственото, за което някога съм те молил.

— Съжалявам. Искам да ти помогна, но…

Макс беше прекрасен. Къде ли щеше да е тя в този миг, ако не беше Макс? Онова, което й бе дал — образование и вяра в собствените сили, я бе променило. Не знаеше кога точно се отказа от начина му на живот, но там някъде между „Тайки Клъб“ и Върховния съд промяната бе извършена окончателно.

— Искаш прекалено много, Макс.

— След всичко, което направих за теб, не мислиш ли, че ми дължиш поне това? — Гласът му режеше като бръснач.

Никога не бе говорил така. Обзе я гняв. Погледът й бе убийствен, а гласът — леден.

— Защо просто не направиш сметката, а аз ще заплатя и лихвите. Колко е първата вноска, Макс?

— Не става дума за пари и ти прекрасно знаеш това. Възмущавам се от отношението ти, ти сякаш ме гледаш отвисоко.

Лайза отиде до барплота и изля питието си в мивката.

— От главата до петите, Макс. Не е толкова много.

— Спря да пушиш, не пиеш. Има ли още нещо, което смяташ да не правиш и за което аз трябва да бъда уведомен?

Лайза не отговори. Изражението й не се промени.

— Новата и по-добра Лайза Фримонт — саркастично процеди той.

— Не ме ли харесваш такава?

„Не. Не те харесвам. Господи! Какъв човек си станала?“

А може би така и трябваше. Искаше Лайза да порасне, бе окуражавал независимостта й и виж какво бе станало. Розата още цъфтеше, но вече си имаше и бодли.

Харесваше момичето Лайза — Ейнджъл, а не Лайза Фримонт — жената. По дяволите! Беше жилаво дете. Трябваше да я спаси. Сега щом видеше статуи и книги, очите й се насълзяваха. Колко време още й трябваше, за да разбере, че нейните превзети клетви и символи са само избеляващо мастило върху плесенясала хартия?

Макс се опитваше да овладее гнева си и да прикрие отчаянието си. Искаше само да съумее да й обясни колко важно е делото за него, че не става дума единствено за пари, дори не и за оцеляването на фирмата. Искаше да й каже истината.

„Ако не спечелиш, съм мъртъв.“

Не! Кажеше ли й, тя щеше да поиска да научи всичко. А ако си признаеше, какво щеше да си помисли за него? Ако й кажеше, че катастрофата е негова грешка, че той бе наредил да се фалшифицират докладите за прегледите на самолета, че бе лъжесвидетелствал пред Националната дирекция по безопасност на транспорта, че ръцете му са в кръв, тя никога нямаше да му помогне.

Да, би могъл да разсъждава разумно. Всички авиокомпании съкращаваха разходите си. Не бе нужно Мери Скиаво от Министерството на транспорта да го убеждава, че е по-добре фирмите да имат застраховка, за да се разплащат в случай на присъда при обвинение в причиняване на смърт по непредпазливост, вместо да дават парите си, за да избегнат известни опасности. Сметката е проста, мила.

Не беше си и помислял, че може да се случи на неговата фирма. Не бе очаквал и чувството си за вина, кошмарите, сънотворните, изпотяването през нощта…

Не! Никога не би могъл да каже истината на Лайза.

— Защо мислиш, че сме заедно от толкова време?

— Инерция, Макс. Свикнали сме един с друг.

— Не. Дълбоко в себе си ние си приличаме.

— Ако това е комплимент…

— И двамата виждаме нещата в истинската им светлина. Вземаме картите от раздаването и ако се наложи да извадим едно асо повече от ръкава си, то — по дяволите, ние го правим. Не играем по чужди правила.

— Не възприемам себе си по този начин. — Думите й прозвучаха колебливо, сякаш търсеше начин да се защити.

— Вълкът кожата си мени… — самодоволно се усмихна той.

— Аз не съм хитрувала нито в колежа, нито в университета — сърдито заяви Лайза. — Работих като вол в Апелационния съд и съм горда с постиженията си.

— Класацията на декана не означава нищо в истинския живот, Лайза. Нищичко. Завърших Харвард като магистър по бизнес администрация. Понякога се питам ти кога се измъкна. Помня бара, знам откъде дойде. Помня бармана. Помня и ударите, и раните.

Тя също ги помнеше. От време на време Крокет работеше като барман. Бе фитнес инструктор с дълга опашка и горещ темперамент. Страдаше от заблуждението, че ще стане следващият Шварценегер.

Лайза заживя с него само седмица след еднодневното пътуване от Бодега Бей. Той й намери работата в „Тайки Клъб“. Даваше му всичките си бакшиши, които никога не стигаха за дрогата и стероидите.

— Довечера се събират няколко момчета — каза й той един ден, когато тя си тръгваше от клуба.

— Какви момчета?

— Бизнесмени, не са от нашия град. Наели са стая в „Рамада“, до летището.

— Искаш да отидеш ли?

— Не аз. Те не се интересуват от моя задник.

— Не ходя на частни събирания. Шийла ми каза…

— Много й разбира главата на Шийла! Да не мислиш, че някой ще плати, за да гледа циците ти? Дават четиристотин плюс бакшишите.

Лайза поклати глава. Той я сграбчи с огромните си ръце и я стисна здраво. Тя се опита да се извие, но той я залепи за стената. Не я пускаше, използваше ръста и силата си, също както някога постъпваше и баща й, за да я усмири и да пречупи волята й.

— Дадох ти покрив — каза Крокет. — Намерих ти работа. Защитавам задника ти от мъжете, които биха те нарязали на парчета за закуска. Ти си ми дяволски задължена!

Замисли се. Нещата се повтаряха.

„Макс, Крокет, добричкият ми татко. На колко мъже съм задължена?“

Онази нощ тя отиде в мотела. Носеше голям касетофон. Съблече се пред тримата пияни търговци, като през цялото време не изпускаше малкия флакон с паралитичен газ — трик, на който я бе научила Шийла. Един от пияниците — шкембест четиридесет и пет годишен мъж с брачна халка, се нахвърли отгоре й. Тя отстъпи встрани и когато другите двама се опитаха да я хванат, пръсна с флакончето в отворената уста на единия, а другия ритна право в слабините. Той се свлече и започна да повръща. Първият замахна към нея с всички сили, но не я улучи. Лайза се втурна към вратата, но той й подложи крак, просна я на пода, заби нокти под колана й и разкървави бедрото й. Бе на възрастта на баща й. Връхлетяха я мъчителни спомени и тя се уплаши. Бе се заклела това никога да не се повтори.

„Ще го убия, но няма да му позволя да го направи.“

Лежеше по гръб, мъжът се бе надвесил над нея. Тя успя да освободи едната си ръка и го напръска. Той заскимтя и падна с ръце върху очите. Лайза бързо се изправи, взе нощната лампа и го удари с нея по челото. Избяга от мотела с чантата и с парите, но остави касетофона.

— Тъпа кучка! — изкрещя Крикет, щом Лайза се прибра. Зашлеви я, когато видя, че в пачката има само една двадесетдоларова банкнота, поставена отгоре, а под нея — деветнайсет по два долара. — Глупава малолетна кучка!

След три нощи на своя бял кон в „Тайки Клъб“ се появи Макс Уонакър. Или по-скоро в бяла лимузина? Каквито и да бяха намеренията му, тя знаеше, че този човек е спасителят й. Лайза бе само на крачка от улицата. Сервитьорка, стриптийзьорка… до проституирането нямаше много път.

Онази вечер й се струваше, че Макс знае всичко. Видя я докато си слагаше грим, за да прикрие раните си.

— Кой ти направи това?

— Приятелят ми. Но той не искаше да ме нарани.

— Къде мога да го намеря?

Още чуваше гласа му, строг и решителен.

„Къде мога да го намеря?“

Оказа се толкова просто. Не бяха нужни обяснения. Лайза знаеше, че Макс няма да го направи сам. Нежните ръце с изискан маникюр не принадлежаха на гангстер, но той работеше с хора и познаваше хора. В света на Макс всичко можеше да се уреди. Лайза видя бармана още веднъж. Беше с патерици и се опитваше да се изкачи на Ръшън Хил.

„Да, Макс, задължена съм ти. Беше ми писнало да се промъквам незабелязано в хотелите.“

Тъкмо бе започнала да учи право и имаше чувството, че е постигнала нещичко. Защо тогава се заплете в тази невъзможна връзка? Искаше да бъде независима, а Макс прояви учудващо разбиране. Предостави й време и пространство. Бе уверен в себе си. Пусна я да си отиде, като й каза, че се надява да се върне при него.

Бе най-прекрасното време в живота й. Откри Тони Кингстън или по-точно — той я откри. Откри, че бавачката на Грег е пораснала. От дванадесетгодишна Лайза бе поела грижата за сина на Тони — Грег. Помагаше в дома им и се възхищаваше на снимките на красивия пилот, издокаран в униформата си.

Тони никога не се бе женил. Приятелката му още от училище — майката на Грег — бе избягала и Тони много бързо бе възмъжал. Лайза помнеше младежкото си вълнение, когато той се прибираше у дома с торба, преметната през рамо, и шалче около врата — шалчето бе знак за принадлежността му към някаква особена ескадрила.

„Толкова е силен и скромен. По нищо не прилича на баща ми.“

Бе учила достатъчно психология, за да разбере, че за нея Тони бе бащата, който никога нямаше да има. Тони не бе неин спасител като Макс. Отнасяше се с нея като с равна — нещо, което Макс не правеше. За нея Тони бе всичко. И тогава, внезапно, той си отиде!

Както се беше надявал Макс, тя се върна при него. Каза й, че се е променила. Бил харесвал повече старата Лайза. „Старата Лайза е мъртва“ — бе му отвърнала тя. Той не я попита с кого е била, а тя не му каза. Не говореше нито за миналото, нито за бъдещето си.

— Ако беше поискала, щях да се разделя с Джил. — Той крачеше край прозореца и се взираше в парка.

Думите му не й направиха никакво впечатление, а само преди десет години тя се молеше да ги чуе. Почувства се объркана.

— Господи! Лайза, обичам те. Винаги съм те обичал.

„Какво каза той? Защо точно сега?“

— Обичаш ли ме, Макс, или имаш нужда от мен?

— Щом свърши делото, ще поискам развод от Джил и можем да се оженим.

— Макс, моля те…

— Добре, няма да те притеснявам. Но за едно нещо имаш право. Нуждая се от помощта ти. Не бих те молил, ако не беше така. Това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш.

— Кажи ми.

— Не мога. Не сега!

Тя се замисли. Макар да му бе трудно да го изрече, Макс я обичаше. Помогна й, когато никой друг не се интересуваше дали спи под мостовете, или е гладна. Сега я молеше да избере между него и идеите си за правилно и погрешно.

„Никой няма да разбере. Това е само едно дело.“

А нейните идеали? Какво щеше да стане с „новата и по-добра Лайза Фримонт“, ако използваше подигравателните думи на Макс? Можеше ли да се откаже само в този случай от идеалите си? А доколко самата тя вярваше в тях?

Въпреки мраморните статуи и бронзовите врати справедливостта беше измамен небесен идеал и подобно на светостта, рядко се срещаше на земята. Справедливостта бе на сигурно място като перла в мидата си. Скрита е и се иска късмет, за да я откриеш. Въпреки възвишените знания, които бе получила от правните книги, възгледите й се бяха оформили благодарение на собствения й опит. Не бе ли така с всички? Какво бе казал съдията Кардозо? „Колкото и да се опитваме, не сме в състояние да погледнем през чужди очи.“

„Каквото са видели моите очи…“

След четирите години в Бъркли — завърши със suma cum laude — и още три години в Станфордския университет, който пък завърши с magna cum laude и след годините практика във Федералния и в Апелативния съд на щата Колумбия тя имаше всички нужни препоръки. Защо тогава се възприемаше като измамник?

Искаше да вярва, но Макс, да го вземат дяволите, бе натиснал верния бутон. Той бе свещеник без вяра, неверник, попаднал в свещен молитвен дом. За Лайза правото не бе всемогъщо. Девизът, издълбан върху фронтона: „Равна и еднаква справедливост пред закона!“, бе благословия, отправена към туристите. В собствената си святост правото бе студено като мрамор.

Като се абстрахираше от извисените символи, тя определяше правната система като остаряла фабрика с пробити бойлери, счупени зъбни колела и ръждясали винтове. Правото се продаваше и се купуваше, разменяше се и се залагаше; търгуваше се и се излагаше на търг също като житото… и момичетата, които бягаха от домовете си завинаги.

Лайза знаеше, че в Съда щяха да постъпят молби за решението на седем хиляди дела, но че щяха да бъдат издадени по-малко от сто решения. Сътрудниците на съдиите, чието основно задължение беше да съберат и да обобщят заявленията, често се оплакваха, че били претоварени с работа.

„Няма проблеми“ — каза си Лайза.

„Ако получа работата, ще ги прочета всичките. Ще преравям проучванията, ще изваждам мненията на съдиите, ще им правя кафе, ако поискат.“

Тя добре познаваше законодателната история и стойността на прецедентите при разглеждането на делата. Щеше да овладее процедурата на независимото правораздаване, щеше да пише съдържателни бележки и да проследява източниците чак до времето на Хамураби. Да подготвя бележките за заседанията, на които се изслушват страните, да подготвя пламенни доклади за конференциите, по време на които се гласува съдебното решение. Щеше да будува със съдиите, посочени за свидетели на екзекуции, и после точно в осем щеше да отива на работа. Щеше да се подготвя да търси истината и да съди справедливо. Така щеше да постъпва при всички дела… с изключение на едно.

Делото „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“ щеше да е различно. Вече познаваше материалите. Знаеше спорните въпроси и аргументите на двете страни. А най-важното бе, че знаеше кой трябва да спечели.

— Ще го направя, Макс. Ще го направя заради теб!

— Страхотно! Знаех си, че няма да ме изоставиш. — Той се успокои и се усмихна доволно. — Щом завършиш работата си в съда, можеш да дойдеш на работа в юридическия отдел на фирмата. След година-две Пит Флахърти ще се пенсионира. Ще ти хареса ли да станеш главен адвокат?

— Моля те, Макс, престани да планираш живота ми. Нека първо се справим с това.

— Както кажеш, мила.

Макс продължаваше да се усмихва. Бе постигнал целта си, при това, без да използва своя коз — истината. Ако Лайза знаеше, че животът му виси на косъм, щеше да се спусне да го спасява. Така, както стана, бе по-добре.

„Прави го от любов, не от съжаление.“

Макс се почувства ободрен. Толкова много още имаше да се прави. Лайза трябваше да получи работата, а след това да убеди съдията, който според Флахърти беше решаващият глас, да приеме становището им. Той вярваше в Лайза. Би й поверил всичко. Тази мисъл го накара да се усмихне, защото сам бе постигнал желаното.

До късно през нощта Лайза лежа до похъркващия Макс и се взираше в светещите цифри на часовника. Опитваше се да приеме неприятната истина. Да, щеше да изпълни молбата на Макс, но не защото го обичаше. В действителност й бе трудно да определи чувствата си. Нямаше да го направи и от чувство за дълг. Това никога не беше било част от споразумението им.

Щеше да го направи, защото лоялността й към Макс й позволяваше да преосмисли новите си принципи. Макс беше прав. Тя не вярваше на думите, издълбани в камъка. Душата й бе опустошена като неговата, а сърцето й бе вледенено. Дълбоко в себе си тя бе същата като Макс.

2.

„Тук е седял Оливър Холмс Младши. Не, не на този стол. А ако трябва да бъдем точни, не дори и в тази сграда“ — помисли си Сам Труит.

„Но е седял в края на съдийската скамейка, вляво от Главният съдия на Върховния съд.“

Това място последователно бе принадлежало на Брандис, Кардозо, Блек, Франкфуртер и Бренан — съдии във Върховния съд на САЩ, до един светила на съдебната практика, чиито размисли и присъди бяха гравирани в камъка за вековете!

„Как бих могъл да се сравнявам с тях?“

Беше един от редките моменти, когато Сам Труит се чувстваше несигурен. Често го описваха като суетен и егоист. Неприятелите му го наричаха интелектуален сноб, откъснат от реалния свят. Но и приятелите, и неприятелите му бяха единодушни, че е блестящ и красноречив. Опонентите му се страхуваха, че ако остане на този пост достатъчно дълго, с времето мнението му ще тежи повече от два или три гласа в Съда. И че ще използва превъзходния си интелект, за да влияе на другите.

Уви! В момента Труит не бе в състояние да убеди и котка да се спусне след мишка. Самочувствието му бе в криза. Люшкаше се по вълните на съмнението в собствените си възможности. Чувстваше се като самозванец, който грози с картините си стените на Лувъра, като грешник пред олтара.

Въпреки че бе висок повече от метър и осемдесет и тежеше стотина кила — той беше бивш атлет и макар и на четиридесет и шест, имаше стегнато тяло — той се чувстваше като джудже сред величествените колони в залата на съда.

Сам Труит още не се бе възстановил от процедурата по утвърждаването му. Парещият сарказъм на личните нападки го бе заварил неподготвен. По Си Ен Ен, преди да започне заседанието на Сенатската комисия по съдебно право, републиканците бяха заявили, че изтеглят своя човек. Болката от нанесените рани още не бе отшумяла. Сети се колко неловко се почувства, когато сенатор Торнтън Блеър от Южна Каролина, говорител на дясноориентираната Фондация за защита на семейните ценности, започна да го пече на шиш.

— И така, ако приемем думите ви, професор Труит — бучеше Блеър и размахваше куп статии на Труит, публикувани в „Харвард Лоу Ривю“, — вие ще назначите хомосексуалисти за учители и ще забраните изучаването на Библията в училище. Ще раздавате презервативи на невинните ни деца и ще отнемете от ръцете на гражданите оръжието. Ще наемете федерални полицаи да защитават привържениците на аборта, но ще оставите лишени от закрила срещу убийства и покушения невинни хора. Така ли е, професоре?

— Това е погрешно тълкуване на възгледите ми. — Труит се потеше под светлината на прожекторите, но външно успя да остане непроницаем и хладен.

— Погрешно, така ли? — изрече сенаторът, като че ли думата бе цинична. — Кога за последен път сте били на черква, професоре?

— Не разбирам какво общо има това? — Труит сякаш се опитваше да се задържи изправен върху камък сред буйно течащите води на някаква река.

— Не съм предполагал, че ще разберете. — Блеър се обърна към председателя на комисията. — При наличието на адвокати, които на брой са повече от бълхите в козината на остаряло куче, човек би предположил, че президентът ще намери някой, който чете Светото писание поне в неделя сутрин.

Писмата, които получаваше в Кеймбридж, бяха изпълнени с омраза, която го шокираше. Протестиращите бълваха нападки и обиди. Наричаха го ляво ориентиран представител на Американския съюз за граждански свободи и почитател на порнографията, който предпочита да се грижи за отрепки и престъпници, вместо за семействата и заетостта на хората.

Въпреки цялата тази врява Сенатът го одобри и ако резултатът от петдесет и три гласа в негова подкрепа срещу четиридесет и седем против не бе доказателство за доверието към него, то всичко губеше значението си. Бе назначен пожизнено или — изразено с думите на конституцията — докато има добро поведение. С главно „П“.

Сам Труит възнамеряваше да води живот за пример, за да не привлича вниманието на Фондацията за защита на семейните ценности. Членовете й го бяха взели на мушка и се бяха зарекли да изготвят петиция още при първото му провинение. В миналото си той имаше една-единствена грешка, отбелязана от ЦРУ по време на разследването, което проведоха, когато бе включен в президентския списък с претенденти за мястото. Преди десет години една студентка по право — Трейси, бе подала оплакване за сексуален тормоз срещу него, след като бе спал с нея. Независимо от това той й бе поставил заслужената оценка на изпита по конституционно право. Бе останал верен на академичните добродетели, макар и да бе погазил брачната клетва.

Трейси обаче бе решила, че не е изпълнил своята част от сделката. Всъщност тя бе тази, която го прелъсти, но той бе престъпил университетските закони. Глупак! С главно „Г“! И не бе проумял колко глупаво бе постъпил, докато един ден жена му Кони не заяви с ледената си усмивка:

— Следващия път, когато чукаш студентка, Сам, спести ми унижението и й пиши отлична бележка.

Преди повдигнатото обвинение да бъде разгледано, Трейси отпадна от университета и му спести моралната дилема. Щеше ли да каже истината?

„Вярно е, че я чуках, но тя поиска.“

Блестящо! Просто блестящо.

„Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината.“

„Докато четях реферата й за легалността на правата на практикуващите стриптийз в граничните петролни платформи, тя влезе в кабинета ми и си вдигна полата.“

„Искаш ли да ме погалиш?“

„Тя беше млада, изпълнена с желание и страст… Бог да ми е на помощ, но аз съм най-обикновен мъж.“

С малко „м“.

Или щеше да излъже?

„Никога не съм я докосвал. Очевидно тя е млада жена с неуравновесена психика и развито въображение.“

Така щеше да измени на принципите си, но за щастие не му се наложи да отговаря на въпроси.

Каква ирония! Личният му живот нямаше нищо общо с високите му професионални стандарти.

Вече бе дал обет за моногамия, което, като се имаше предвид бракът му, бе равнозначно на обет за целомъдрие. Когато сподели мислите си с Кони, тя се разсмя и каза:

— Не забравяй бедността. Трябва да дадеш обет за бедност и да повлечеш и мен.

„Бедността за Кони означава невъзможност да си позволиш лятна къща в Хамптън.“

Труит бе напълно сериозен в намерението си да води безупречен живот. Никакви скандали. Нито в Съда, нито извън него. Никакви амуниции за мускетите на Фондацията. Искаше дълга и продуктивна кариера, искаше да изразява убедително мнението си и възгледите му да останат завинаги в юриспруденцията. Искаше да се присъедини към трийсетгодишния клуб на Маршал, Холмс, Блек, Дъглас и Бренан.

„Ще подлудя неприятелите си, а след това ще ги отстраня.“

В този миг обаче Труит се притесняваше от първия си работен ден в съда и за първото десетилетие. Имаше чувството, че се е промъкнал във величествената сграда тайно. Точно след разсъмване бе изкачил стъпалата. Спря пред огромните шесттонни врати. А преди това бе приседнал на една пейка на Овалния площад. Зад него в розови светлини блестеше Капитолият. В основите на сградата на съда бяха изобразени везните на справедливостта, мечът и книгата, маската и факлата, писалката и жезълът. Взираше се в двете мраморни фигури до стълбите, седнали като на трон — от едната страна седеше Справедливостта, а от другата — Властта. Шестнадесет мраморни колони поддържаха фронтона със скулптурата на Свободата, седнала на трон и заобиколена от други символични фигури. Отдолу бе гравирана възвишената фраза: „Равенство пред закона“. Пред мраморните фигури чувстваше краката си като залепнали.

Сградата бе построена така, че да можеш да влезеш върху гърба на слон, следван от кавалкада със златни тромпети и развети знамена. А той се чувстваше като крадец.

И сега Самюъл Адамс Труит — поне името му звучеше добре — седеше в стола на Холмс до пейката от излъскан махагон и гледаше в небесата или най-малкото тази четиристенна изповедалня, където гърмеше гласът на Бога.

— Съдия Труит — разнесе се бумтящ глас.

Главният съдия Клифорд Уитингтън наистина изглеждаше като бог, ако човек си представи Създателя като шестдесет и седем годишен мъж с огромен гръден кош, грубоват профил и дълга вълниста коса, сресана назад и виеща се на къдри около врата му.

Труит стреснато се обърна към съдебната зала.

— Шефе!

Главният съдия се запъти към пейката. Изглеждаше величествено до бронзовия парапет, който разделяше местата за публиката от галерията на сътрудниците.

— Печелиш преднина, така ли? — Гласът му отекна в подобната на пещера зала. — Или просто проучваш терена преди началото на играта?

„Играта?“

Единственото, което ги свързваше, помисли си Труит, бе фактът, че и двамата бяха играли футбол в колежа — Уитингтън като нападател в Йейл още в дните, когато не бяха използвали защитни шлемове. Някои либерални академици го обвиняваха, че бил играл прекалено дълго без шлем. След това бе отишъл в Оксфорд като стипендиант на Родс2.

Сам бе човек от новия тип, незнайно фермерско момче от Средния запад, победило интелектуалците от Изтока на собствения им терен. Мислеше за себе си като за съдия с прагматичен усет, който уважава традиционните ценности. Възприемаше се и като безкомпромисен човек. Знаеше, че шефът му е заговорничил със сенатор Блеър, като му предоставял списък с опасните въпроси за заседанията на Законодателната комисия. Ако в цялата страна имаше човек, когото Уитингтън да не желае в съда, това бе блестящото момче от Харвард, което се появяваше в новинарските емисии по-често и от най-суетния съдия — тоест от самия Уитингтън.

— За главния съдия е традиция да поговори насаме с новия член на братството — церемониално изрече Уитингтън.

Труит се изправи — не му се виждаше подходящо шефът му да го гледа отвисоко — и попита с усмивка:

— Можем ли все още да се наричаме братство, след като сред нас има и две жени?

— Не знам — отвърна със злобна усмивка шефът. — Дочух, че ти си експертът по сексуален тормоз, професоре.

„Туш!“

— Имам предвид, че работим по една и съща тема — продължи главният съдия с блеснали очи.

— Всъщност аз доста съм писал за сексуалната дискриминация — каза Труит.

— Така е. Четох статията ти за случая във военния колеж. Предполагам, че не се интересуваш особено от моето несъгласие с мнението ти.

— Просто си мислех, че днес вече е късно обществените учебни заведения да препречват достъпа на жени. Щатите не могат да продължават дискриминацията въз основа на половата принадлежност, расата или сексуалните предпочитания.

— Вече? Този израз нещо не ми харесва. Съдържа заключението, че Съдът се е променил, което е факт. Но конституцията е непроменена, с изключение на известните двадесет и седем поправки. Е, какво обяснение ще дадеш, Сам? Как така се отдалечихме от началната тема?

— Не сме. Тя включва тези въпроси в контекста на съвременността. Ако Медисън или Джеферсън бяха живи днес, едва ли щяха да се противопоставят на правото на жените да гласуват, което е и една от поправките към тяхната конституция. Написал съм и статия „Чие е първото намерение?“, в която…

— И нея съм чел. С нищо не съм съгласен. Колкото до нападките ти срещу законовия реализъм и подканата ти съдиите да игнорират прецедента и да използват социалните науки, за да канализират живота — намирам ги за опасни. После имаме и есето ти върху легалния прагматизъм. Има си фундаментални принципи, Сам. „Да бъдеш юридически прагматик означава никога да не можеш да кажеш, че имаш своя теория.“

— Това е прекалено опростенчество.

Главният съдия се усмихна ослепително. Все още носеше загара от лятото, прекарано в „Мартас Вайнярд“, където се бе забавлявал като по коктейли и пикници бе натривал носовете на бостънските либерали. Труит погледна шефа си право в очите. Двамата бяха еднакво високи, над метър и осемдесет, но шефът бе с десетина килограма по-тежък.

— Мислиш си, че съм троглодит, нали? — каза главният съдия.

— Мисля си, че обичате да предизвиквате хората, особено младшите съдии.

— Така е. Но пък казвам това, което мисля. Знаеш ли защо съм добър съдия, Сам… велик съдия?

— Заради скромността си?

Уитингтън се изсмя. Смехът му бе оглушителен като звука на водопад.

— Защото не робувам на принципи. Пукната пара не давам дали жените правят аборти, но категорично възразявам този съд да изтъква конституционните права за права на личността, след като в свещените документи не се казва и дума за това.

— Безполезно е да казвам, че аз…

— Спести си думите, Сам. Ясно ми е какво е мнението ти.

Труит се запита на какво ли приличат съдебните заседания, когато шефът с гърмящ глас отрича всяко несъгласие с мнението си. Напомняше му на напътствието, дадено от Сам Голдуин към някакъв млад сценарист: „Когато се нуждая от мнението ви, аз ще ви го съставя“.

— Ще ти кажа още нещо — избоботи шефът. — Миранда3 е същинско нещастие. По дяволите! Сега ченгетата трябва да настояват и да убеждават арестуваните да не признават. Не бих спазвал и така нареченото правило за изключение. Ако полицаят прави грешка, защо трябва да се освобождава престъпникът?

— Предполагам, че се противопоставяте и на правата, които Петата поправка осигурява срещу самообвинението?

— Не съвсем — без следа от ирония отвърна Уитингтън. — Но какво би могъл да направи съдия от първа инстанция, ако обвиняемият не изразява становището си?

„Този стар лешояд се държи с мен като с първокурсник.“

— Съдията напътства съдебните заседатели и им обяснява, че не е позволено да правят неблагоприятни заключения поради невъзможността обвиняемият да свидетелства. — Труит се постара да прикрие досадата в гласа си.

— Не се ли прави това само в името на простия разум? Защо да не съдят съдебните заседатели? Само защото бедната невестулка дори не прави опит да противоречи на показанията срещу нея?

— Защото този съд задължава подсъдимия да не свидетелства срещу себе си.

— Абсурдно решение! — извика Уитингтън. — Ако зависеше от мен, бих го отменил.

Вратата се отвори и надникна човек в синята униформа на охраната на съда — навярно бе привлечен от шума, вдигнат от съдията Уитингтън. Видя кои са и си излезе.

Главният съдия снижи глас и се приближи до Труит, сякаш възнамеряваше да сподели голяма тайна.

— Сам, запознат ли си с делото за тютюна, което предстои да разглеждаме?

— Още не съм привършил докладите, но знам, че Синият кръст обвинява производителите на цигари, че подправят данните за нивото на никотина и така пушачите се пристрастяват.

— Това е едната страна. Просто една от модерните тенденции хората да обвиняват големите фирми за собствените си слабости. Щом някой иска да пуши, нима законът ще го спре?

— Не в това е същността — Синият кръст иска връщане на медицински разноски въз основата на…

— Наречи го както искаш, но това е още един пример за използването на съда като средство за промяна на социалната политика. Ти не си предразположен да гласуваш в полза на ищеца, нали?

Въпросът го стресна.

— Аз не съм предразположен към никоя от страните, преди да довърша докладите и да изслушам и двете страни.

— Не ставай прекалено добродетелен. — Главният съдия се покашля. — Всички ние, по един или друг начин, сме предразположени и много рядко вървим срещу собствените си пристрастия. Надявах се, че ще мога да разчитам на теб в това дело.

„Така значи. Добре обмислена сделка, типична и за конгресмените в кулоарите. Толкова значи за светостта на храма!“

— Не се опитвате да ми повлияете, нали?

— Опитвам се да разбера позицията ти, но имам чувството, че двамата с теб ще имаме разногласия почти по всичко — каза Уитингтън. — От твоите писания мога да отсъдя, че ще се ориентираш в полза на ищеца.

— Само когато фактите и законът са на негова страна — отвърна Труит.

— Законът е такъв, какъвто кажем, че е — лукаво се усмихна шефът. — А фактите могат да бъдат интерпретирани така, както ние пожелаем. Сам, нека не започваме с кавга. Ще сваля картите на масата. — Главният съдия помълча. Изучаваше Труит. — Предполагам, се досещаш, че ще се противопоставя на мнението ти.

Труит предпочете да си замълчи и призова наум на помощ Петата поправка.

— И ще го направя. Сигурно смяташ, че действията ми са продиктувани от политически причини, но грешиш. В момента съдът е разделен на лагери. Дяволски трудно е да се постигне консенсус. Има твърде много и твърде различни мнения, твърде много гледни точки, които си съвпадат, но са на различна основа, твърде много несъгласия.

— „Девет скорпиона в една бутилка“ — така Оливър Холмс описва Върховния съд.

— В Съда имаме мишки, мушици и навярно поне един истински задник.

— Вие от кои сте, шефе?

Лицето на Уитингтън замръзна за миг. След това той сухо се изсмя, сякаш се чу пукотът на цепеници в огъня.

— Аз съм старият лъв, царят на джунглата. А ти кой си, Сам? Кажи ми защо си тук, но не ми говори глупости и не ми казвай, че служиш на страната си. Знам, че си се блъскал денонощно, за да получиш това назначение.

— Само една забележка. Бих искал след петдесет или след сто години учените да четат изявленията ми и да казват: „По дяволите! Бил е прав, прозрял е истината преди другите“.

— Както и предполагах, ти искаш да си звезда. Това те прави опасен, защото най-бързият начин да те забележат, е да игнорираш прецедента и да поемеш по свой път.

— Уважавам миналото, но не съм неотменимо свързан с него. Правосъдието трябва да признае, че законите се променят заедно с обществото. Всички велики съдии, включително и Холмс, са го признавали.

Шефът погледна към мраморния фриз, където бе изобразено Божественото вдъхновение, заобиколено от Мъдростта и Истината.

— Когато Теди Рузвелт най-накрая го е назначил, великият опозиционер е бил на шестдесет и една, с петнадесет години по-възрастен от теб. Участвал е в Гражданската война, бил е адвокат, съдия и професор в Масачузетс и вече е бил автор на повече от сто „Мнения на мнозинството“4.

— Бил е най-изтъкнатият юрист в страната. Бил е кален от опита си и — уверявам те, когато е преподавал в Харвард, не е подскачал по сцената като някой… — съдията замълча в опит да намери най-точната дума — … като някой водевилен комедиант.

„Водевил? Този човек вероятно мисли, че Боб Хоуп е новопоявил се блестящ комик.“

— Джон Джей е бил само на четиридесет и три, когато Вашингтон го е назначил за главен съдия — каза Труит.

— Познавах Джон Джей — усмихна се Уитингтън. — Бяхме приятели. Повярвай ми, Сам, ти не си Джон Джей. Нито пък Оливър Холмс.

— Разбрах. Вие не одобрявате стила ми.

— Пукната пара не давам за стила ти. Интересува ме единствено съдът. Той не е класна стая, още по-малко пък място за бурлески и пародии. Не очаквай да чуеш ръкопляскане, нито да бъдеш възнаграден с хвалебствия. И не бързай да пишеш за възгледите си. Тук аз възлагам задачите!

— Само когато имате мнозинство.

— Когато си струва, аз си подсигурявам мнозинството. С различните фракции, който разделят Съда, ние сме слаби като институция. Но ти си още нов и аз ти предричам, че ще се прицелват със стрели — несъгласия в самия теб, в Харвард Скуеър и в приятелите на „Нова република“.

— Работата с осем съдии сигурно е истинска досада. — Труит бавно отмерваше думите си. — Би било по-лесно за вас, ако можехте сам да решавате делата и да възложите на някой от почитателите ви да напише становището.

Уитингтън се изсмя.

— Така. Не се плашиш лесно, признавам го. — Той се огледа внимателно, като че ли бе възможно някой да ги наблюдава. — Харесвам те, Сам. Харесвам те като човек. Вие с Къртис Бракстън сте единствените, които могат да ми се опрат. Може би някой ден ще трябва да решим някой казус на канадска борба. Или може би трябваше да кажа „американска“, за да не засегна националните ти чувства?

— Шефе, питам само от любопитство, колко време възнамерявате да ми лазите по нервите?

— Не дълго, Сам. Най-много десет-петнадесет години. И ако си мислиш, че ще се оттегля по отрано, ще ти припомня само, че на деветдесет и една Холмс все още е бил в съда и че се наложи да изведат Бил Дъглас в инвалидна количка, но той беше жилав човек. Господи! След удара започна да пише глупости в докладите си, но винаги гласуваше на заседанията и изваждаше шефа от кожата му.

„И браво на него.“

— Дъглас наричаше Уорън Бъргър „Глупака“ зад гърба му. Когато бе толкова зле, че не можеше да чете съдебните досиета, един адвокат го попита дали ще може да гласува. Знаеш ли какво каза той?

— Ще гледам как гласува главният съдия и ще гласувам за обратното.

— Позна! — кимна Уитингтън.

Разговорът замря и на Труит му се стори, че е време да се оттегли. Шефът му каза:

— Отбий се след обяд за официален разговор и чаша бренди.

— Все още провеждам събеседвания за последния ми сътрудник.

— Моят помощник ще те повика — заяви шефът, сякаш не бе чул отговора му или пък този отговор изобщо не го интересуваше.

— И още нещо, Сам. Прочетох доклада на ФБР за теб. Това са слухове, само слухове и така нататък, разбира се, но имаш репутацията на женкар.

„Женкар. Водевил. Бурлеска. Какво ли още ще изтърси?“

— На младини — поде Уитингтън — самият аз сгазих доста лук, така че те разбирам. Не ме интересува какво си правил, но сега си в моя съд. Съдът на Джей, Маршал и Уитингтън.

— Не знам какво сте разбрали, но сте далеч от истината.

Главният съдия не обърна внимание на думите му и продължи:

— Тъст ти ми е приятел. Не съм съгласен с политическите му възгледи, но той е добър играч на покер. Без него никога нямаше да бъдеш посочен за кандидат и съвсем сигурно е, че нямаше да бъдеш одобрен.

— Сенатор Парам се оттегли от политиката.

— Той все още има приятели и от двете страни на залата. Струва ми се, Сам, че млад мъж като теб, който е зет на знаменито семейство, дължи нещо и на съпругата си.

Труит почервеня от гняв. Искаше му се да хване съдията за реверите и да му каже да си гледа работата.

— Шефе, ще оценя жеста ви, ако ограничим разговора си около работата в съда.

— Това е работа на съда. Франкфуртер веднъж каза, че съдът трябва да бъде като манастир. Е, той имаше предвид, че трябва да се изолираме от опитите за чужди влияния, но съм убеден, че мнението му би трябвало да се разпростира и върху личния живот. Следиш ли мисълта ми, Сам?

„Както малко теле следи майка си.“

— С цялото ми уважение към вас, шефе, мисля, че се отклонявате.

— Не мога ли да чуя едно просто „да“, Труит? — изсъска съдията.

— Да, сър. — Труит се чувстваше като новобранец. — Знам как да се държа и не е нужно някой да ме поучава.

— Не разговаряй с такъв тон с мен! Не разбираш ли, че се опитвам да ти помогна? Имаш врагове наоколо и ако се изложиш, ще те върнат там, откъдето си дошъл.

— Тогава следва да ви благодаря за напътствието — през зъби изрече Труит, добре разбрал посланието.

„Ако се завъртя около шефа и му дам моя глас, той ще ми даде възможност да вървя напред. Не го ли сторя, ще пусне акули като сенатора Блеър и Фондацията за защита на семейните ценности да ме глътнат.“

— Добре дошъл — каза Уитингтън. — Добре дошъл на борда. Имаш цялата ми подкрепа, но направиш ли нещо, с което да злепоставиш съда…

Шефът замълча. Очите му горяха, усмивката му бе заплашителна.

— … ще ти откъсна пишката.

3.

Лайза Фримонт пълзеше из паяжината на съня и се опитваше да се залови за крехките ластари на утринния унес. Като в мъгла се виждаше разпъната на въже между Макс Уонакър и Сам Труит. Те едновременно дърпаха двата края на въжето, с което я бяха завързали.

— Обичам те — казваше Макс и се протягаше към едната й ръка.

— А аз ви уважавам — дърпаше я Труит за другата.

— Нужна ми е помощта ти — умоляваше Макс.

— Дължите своята лоялност на закона — уверяваше я Труит.

„Искам всичко това“ — помисли си тя и се събуди с жестоко главоболие.

Закуси с три таблетки „Тиленол“ и кафе. Макс си беше тръгнал рано. Имаше среща с адвокатите за ново съвещание с Федералната администрация по въздухоплаване. Трябваше да оспорят доклада за инспекциите им.

Лайза бе спала неспокойно. Въртеше се в очакване на събеседването. Събужда се на няколко пъти, а после потъваше в нов сън. Тя и Макс бяха на някакво шоу в Ню Йорк на Бродуей. Докато бяха в офиса, той беше рязък изпълнителен директор, който се зъбеше на подчинените си. Но заведеше ли го да гледа „Клетниците“, можеше да избухне в сълзи още щом Фантин запееше „Сънувах една мечта“.

„Може би затова още ме вълнува, но дали това е любов, или някаква смесица от задължение, благодарност и носталгия?“

Тя се замисли.

„Опитвам се да се променя, да бъда различна от Макс, но защо? Искам да вярвам в етичните норми, в честността, на всички изтънчени изрази от прашните книги. Защо не се получава? Защо не мога?“

Бе преживяла толкова промени в живота си, който някога изглеждаше пределно прост — дали да обуе черни мрежести чорапи и тореадорско сако, под което се вижда всичко. Животът й бе станал сложен и поставяше наистина важни въпроси.

„Коя съм аз? В какво вярвам?“

Не знаеше.

Късно през нощта си бяха поръчали китайска храна и гледаха филм. Точно като женени. Любиха се, но сърцето й не трепна. Дори любовта се бе превърнала в обикновено задължение. Рутинно разтваряне на краката и тялото освобождаваше духа. Точно като женени.

Лайза искаше повече. Искаше да има мъж, по когото да копнее, когато са разделени, и когото да обича, когато са заедно. Да, приличаше на сценарий за сапунена опера, но с Тони вече се бе случило.

Лайза продължи да се облича, а по-точно — да се облича и да се съблича.

Започна с двуредния морскосин блейзър.

Всъщност върху леглото бяха проснати три. Единият по раменете и с бели копчета, вторият беше с подплънки. И двата имаха осемсантиметрови ревери. Третият беше без яка.

След като нагласи и трите пред огледалото в спалнята си, спря избора си на блейзъра със златните копчета.

„Ако ме назначи, вероятно ще получа всички морски дела. Не го ли стори, ще оставя Макс на сухо, нещо, което той никога не е правил.“

Стоеше пред огледалото и държеше сакото под брадичката си. Тъмният наситен цвят подхождаше на свежия тен и на сините й очи. Не, те не бяха съвсем сини. Имаха цвета на дрехата й. Сложеше ли зеления си екип за аеробика, очите й ставаха смарагдови. Приемаха цвета на плитките тюркоазнозелени води на Сейнткитс, ако завържеше синьо копринено шалче на врата си. В деловия костюм с цвят на горчица, който бе купила на разпродажба в „Сакс“ — за което веднага бе съжалила — очите й добиваха лешников нюанс.

Вдигна две перленобели блузи. Едната бе с висока яка, а другата — с остро деколте. Имаше хубав врат, защо да не го показва? По тази теория би трябвало да показва и задника си.

Метна дрехите върху леглото. Копринената блуза се плъзна на пода, а блейзърът се присъедини към бъркотията от костюми, рокли и сака, избрани, а сетне отхвърлени.

Стоеше гола и се изучаваше в огледалото. Бяха минали десет години. Странно. Изглеждаше по-млада, отколкото бе като непълнолетна танцьорка.

„Никога не казвай стриптийзьорка, ти изпълняваш екзотични танци.“

Тогава носеше черен колан с жартиери и сатенено червено болеро. И грим! Дебела линия около очите, разнесена нагоре, за да й придаде котешки поглед със сексуална жестокост. Устните й бяха пурпурночервени.

„Коя бях тогава? Коя съм сега?“

— Аз съм Лайза Фримонт — каза тя на огледалото и протегна дясната си ръка към въображаемия интервюиращ.

— Да, госпожице Фримонт — понижи тя гласа си до мъжки тембър, — прегледах автобиографията ви и трябва да призная, че имате впечатляваща подготовка.

Тя се изсмя.

— Не знаете и половината за мен, съдия Труит.

„Моля те, Господи, наистина се нуждая от тази работа. Трябва да я получа.“

Тя отлично се справяше със събеседванията. В тази област бе от върховна класа — съобщаваше юридически бележки, лишени от интимност, подробности за личния живот и придобитата на улицата опитност. Съперниците й не можеха да се вържат и на малкия й пръст. Защо тогава бе така изнервена? Спомни си за едно друго събеседване. По време на последния й семестър в Станфорд се бе кандидатирала за една от най-големите фирми. С нея разговаряха един старши сътрудник и двама младши — и двамата с неустановено положение, с копчета на ръкавелите и калифорнийски перлени зъби. Бяха в „Голямата четворка“ — махагонов мавзолей, който славеше четирима железопътни магнати. Мястото бе издържано в типично мъжки стил и на нея й се струваше, че тестостеронът замества вермута в мартинитата.

Старият глупак скачаше от мисъл на мисъл, говореше несвързано за честта да представляваш застрахователни дружества, банки и производители с нещастната склонност — това бе негов юридически термин — да произвеждат експлодиращи гуми, падащи стълби или токсични лекарства. Тя го слушаше любезно и напълно игнорира двамата младоци, чийто вид издаваше, че нямат търпение да я приковат към купчината юридически документи. Не бе довършила коктейла си от скариди, когато шефът потупа джоба на сакото си и я погледна виновно.

— Изглежда, съм оставил автобиографията ви в офиса. Ще ме освежите ли орално?

Младшите сътрудници изпръхтяха, а лицата им добиха цвета на бургундовочервените им вратовръзки.

— Не — учтиво отвърна Лайза. — Не бих могла, но имам няколко приятелки, които биха го направили.

Така или иначе, тя не искаше да получи работата. По-скоро Макс не искаше. Вече говореше за работа в Апелативния съд, едно стъпало по-нагоре по пътя към Върховния съд.

„Лайза Фримонт — адвокат в Апелативния съд на САЩ за област Колумбия.“ Сякаш бе стигнала върха. А сега…

След годината работа в Апелативния съд тя кандидатстваше за работа при Самюъл Адамс Труит — най-новия съдия във Върховния съд, от чийто глас се нуждаеха адвокатите на Макс, за да спечелят. Нито Макс, нито неговите съветници биха могли да й помогнат да стане адвокат сътрудник във Върховния съд на Съединените щати, постът трябваше да се заслужи.

Лайза се изучаваше в огледалото. Имаше дълги крака с малко повече мускули в прасците — наследство от танцуването. Коремът й бе плосък, а задникът — стегнат — резултат от стотиците прикляквания в гимнастическия салон като компенсация за проседените дванадесет месеца в офиса на Мери Алис О’Брайън — шестдесет и шест годишна, назначена от Рейгън, която по време на почивките между заседанията пиеше бърбън.

„От «Тайки Клъб» до Върховния съд. Малка крачка за жена и огромен сок за стриптийзьорка.“

Сложи си грим — малко фон дьо тен, за да прикрие луничките около тесния си нос. Ясно изразените си скули тушира със светъл руж. След това нанесе бледоморави очни сенки и коралово червило. Вече бе изсушила късата си червеникаворуса коса, която подобно на очите й променяше цвета си от златисточервено до пламтящо алено под слънчевите лъчи. Докато следваше, а и след това в Апелативния съд косата й бе дълга до раменете. Отряза я седмица след последното си посещение в Станфорд през пролетта — седмица след като професор Сам Труит бе предложен за съдия, но преди да започне изтощителната процедура по утвърждаването му. Бе седяла в задната част на залата, слушаше, гледаше и… се учеше. Не за особеностите на обичайното право, противопоставено на писания закон. Вече познаваше статиите на Труит. Тогава се интересуваше от мъжа.

Залата бе претъпкана. Никакви Сократови въпроси. Бе лекция, дори по-скоро представление. Високият четиридесет и шест годишен професор с широки рамене бе младолик, с пясъчноруса коса. Различаваше се от колегите си във факултета така, както и Лайза се различаваше от състудентите си. Труит крачеше по подиума и пътешестваше със студентите си. Драматично разкриваше историята на правото, целия спектър на права и отговорности от закона на Хамураби до съвременните ограничения, налагани на тийнейджърите. Последователно сменяше ролите си — ставаше Медисън или Хамилтън, нападащи федерализма, преобразяваше се в Зола, който крещи: „Обвинявам!“, в Джон Маршал Харлан5, противопоставящ се на сегрегацията, и в прочутия адвокат Кларънс Дароу, пледиращ за живота на Леополд и Лоб.

— Защо убиха малкия Боби Франкс? Убиха го, защото така са създадени, а това предизвиква не чувство на омраза, а на милост.

После с бостънски акцент и прав като тояга се превърна в Оливър Холмс Младши, незабравимия янки.

— Когато хората искат да направят нещо, а аз не мога да открия в Конституцията думи, които да забраняват това, независимо дали ми харесва, или не, аз казвам: „По дяволите! Нека го направят!“.

Той се изсмя дрезгаво като Дикенсовия господин Бъмбъл, когато му казват, че законът предполага съпругът да контролира действията на жена си. Той отговаря:

— Ако законът предполага това, тогава законът е задник, идиот такъв!

Към края се превъплъти в Уили Ломан, който казва на шефа си:

— Дадох тридесет и четири години на тази фирма, Хауард, а сега не мога да платя и застраховката си. Не можеш да изядеш портокала, без да обелиш кората.

След това Труит помоли студентите си да помислят върху законовите и моралните подбуди за самоубийството на Уили и дали застрахователната компания следва да обезщети вдовицата му. Преди някой да успее да отговори, той вече беше Джордж от „За мишките и хората“, който, за да спаси Лени от доживотен затвор, го застрелва.

Труит ги бе попитал какво трябва да е наказанието за Джордж и каква е разликата в морално отношение между него и доктор Кеворкян.

Като забърка яхния от история и право, морал и философия, факти и измислици, Труит хипнотизира студентите си. Пред тях стоеше един остроумен и забавен преподавател, задълбочен и очарователен. Представлението ги остави без дъх и след това в продължение на няколко минути всички го аплодираха, свиркаха в знак на одобрение, заобиколиха го и го обсипваха с въпроси. Много от жените, включително и Лайза, го желаеха. Наложи се да си припомни, че става дума за работа и че вместо бутилка шампанско от седемдесет и пет долара в „Тайки Клъб“ тя се кани да продаде себе си. Обаче той бе дяволски умен и дяволски красив. Мощна комбинация.

В блудкавия чай на академията Труит бе като освежителна глътка водка с лед.

За миг Лайза се отдаде на фантазиите си. Беше в библиотеката на Върховния съд, заровена в купища книги. Търсеше някакъв забутан прецедент сред прашните томове. Бе се изправила на пръсти и се протягаше, за да свали една книга, която беше прекалено високо. Застанал зад нея, Сам Труит се приближи и я хвана през кръста. Тя се обърна с лице срещу него. Ръцете му се плъзнаха по нея, той я придърпа до себе си. Като грациозна котка тя се отърка в него. Целунаха се. Магическа целувка, която я зашемети. Тя се откъсна от миналото и действителността. Произнесе името — Лайза Труит. Повтори го шепнешком, след това мигом прогони тази мисъл.

Сам Труит бе от елита. Какво би могъл да види в нея? При това беше женен.

В деня след лекцията Лайза висеше в студентското кафе с още няколко момичета. Едно от тях посочи висока блондинка с нацупени устни, която седна, кръстоса крака и измъкна от чантата си клетъчен телефон, и попита:

— Познайте кого ще скъса Труит на семинара?

— Домашният любимец на учителя — отвърна друга закръглена млада жена с кръгли очила. — За бога! Той харесва този европейски боклук с вид на току-що пристигаща от Монако. Спомнете си асистентката от миналата година. Още една късокоса блондинка.

— Защо да влизаш в час, ако можеш да бъдеш приета лично?

— Той харесва такъв гладен поглед — обади се една азиатка.

— Мисля си за Труит — обади се първото момиче. — Но в мислите ми не се появява нищо, свързано със справедливостта на процесуалната клауза.

Другата изхихика.

— Ще играем на „Пустинния остров“ — обърна се тя към Лайза. — Ще участваш ли?

— Естествено. Какви са правилата?

— Чрез елиминиране определяме най-сексуалния мъж на света. Започваме с двама, а ти трябва да избереш с кого от двамата би останала на пустинен остров. Елиминираме другия и продължаваме. Започвам аз. Джон Кенеди и Сам Труит.

— Трудна работа — обади се пълничката. — Ще получи ли Труит бонус, ако пръв мине бариерата?

— От теб зависи. Ти си измисляш.

— Ще остана със Сам Труит — намеси се Лайза. — Напомня ми на кръстоска между Харисън Форд и Джеф Бриджис.

— Не, той е по-порочен.

— Като Ник Нолт.

— Да — съгласи се пълничката. — А пък повечето професори приличат на Пи У и Хърман.

Още смях.

Лайза си тръгна.

Щом се върна от Кеймбридж, отиде в един моден фризьорски салон в Джорджтаун. Подстрига се късо, в стила на лейди Ди. Направи го отчасти за да има по-професионален вид — като телевизионна говорителка, отчасти за да отговаря на вкуса на Труит.

„Ако го привличам, ще бъде по-лесно.“

Всъщност тя бе привлечена от него и се питаше дали това, което трябва да направи, така не става още по-трудно.

Облече бялата блуза и кафеникавосива пола, която покриваше коленете й. Напъха блузата под тънкия колан на полата, след това обу тесните обувки „Ферагамо“ с осемсантиметрови токове, малко по-високи от необходимото. Вдигна брадичка и внимателно постави двуредата перлена огърлица, подарък от Макс. Сложи подходящи обици — две големи перли, всяка разположена в златно легло. Облече блейзъра и пъхна копринена кърпичка в джобчето му. Прибра две копия от автобиографията си в едно бургундовочервено куфарче от мека кожа, като си представяше, че е пълно с писма, документи, юридически записки и молби.

— Ще получа тази работа — изтананика тя.

Вече вървеше към вратата, когато телефонът иззвъня.

— Трябва ми бавачка — изрече мъжки глас.

— Грег!

— Обаждам се само за да ти пожелая успех. Днес е съдбовният ден, нали?

— След двадесет минути.

— Тръгвай тогава! Ти си най-добрата.

— Благодаря ти, детко.

За нея той си оставаше малкият Грег Кингстън с шапката на „Великаните“, който се пъчи с първата си бейзболна ръкавица и я моли да поиграе с него, защото баща му е някъде из Германия или Флорида — на стотици километри от Бодега Бей. Тя си представи облицованата с дъски бяла къща на хълма. От комина се вие сивкав дим, а бабата на Грег стои в кухнята и приготвя плодов пай.

Спомняше си как една нощ избяга от дома си. Пияният й баща хукна подире й, а тя скочи на верандата. Сграбчи я с мазолестите си рибарски ръце. Тя се закова на място и падна на колене. След това побягна към хълма, където бабата на Грег я прегърна и сложи йод върху раната й. Поне за известно време бе намерила убежище от страха, място, където можеше да затвори очите си, без да се страхува какво ще види, когато се събуди.

На дванайсет години тя беше бавачка на Грег и скоро стана член на семейството. Майката на детето отдавна бе избягала, а Тони бе още на служба. Така мършавото осемгодишно момче с коса, която падаше в очите му, стана по-малкият й брат, който винаги й бе липсвал. И макар че момчето вече бе станало върлинест двадесет и три годишен младеж с дяволита усмивка, за нея той си остана детето, което иска да играе.

Когато скъса с Макс, тя се прибра у дома, за да види Грег. Там завари Тони. Той бе с деветнадесет години по-възрастен от нея, но по-млад от Макс. Завладя го още щом се поздравиха.

„Не, вече не съм бавачка.“

Още си спомняше какво изпита в мига, когато очите им се срещнаха. Чувството бе силно и неочаквано. Спонтанно внезапно запалване, миг, зареден с електричество. А най-хубавото бе, че чувството беше взаимно.

Спомни си за първата им нощ. Пълната луна сияеше над океана. Вино и сирене на борда на стария „Бостънски китоловец“. Седяха до котвата, а вятърът пенеше водата. Станаха любовници. Страстта им бе неутолима. Дори сега, затвореше ли очи, тя чуваше скърцането на котвеното въже, звук прекрасен като цигулковия, виждаше блестящата шамандура и преживяното разтуптяваше сърцето й.

Какво у Тони бе по-различно?

Честността и благоприличието? Способността му да дава повече, отколкото взима? Обичаше да са заедно, да я слуша, да споделя мислите й, надеждите й, страховете й. Отношенията им бяха естествени, а връзката им — нерушима.

„Господи! Не знаех, че съществува такъв мъж!“

Животът, който някога бе сив и суров, се превърна в калейдоскоп с пищни багри. Тя имаше семейство.

„Мъж, когото обичам, братче, дори и баба, която пече черешов пай. Ако можеше да остане така завинаги…“

— Къде си, Грег?

— В Маями.

„По дяволите! Кога ще се спре?!“

— Мислех, че ще се върнеш в университета за този семестър.

— Намерих си работа. Карам електрокар.

— Къде?

— В „Атлантика“. В сервиза за двигатели.

„Не! Всичко ще провалиш!“

— Грег, кога ще пораснеш? Минаха три години. Бомба е причината за катастрофата. Баща ти е мъртъв и нищо не може да промени това.

Мълчание. Лайза чуваше само ехото от собствените си думи. Но това бе истината, нали? Какво значение имаше каква е причината за катастрофата? Баща му беше мъртъв.

— Пийнахме по бира с няколко от момчетата по поддръжката — каза Грег. — Държах си устата затворена, но слушах и попивах. Толкова мръсотия. Некомпетентността тук е зашеметяваща.

— От юридическа гледна точка това няма връзка със случилото се. Няма значение дали всички механици са били мъртвопияни или с по две леви ръце.

— Не става дума за тях — прекъсна я Грег. — Трябва да чуеш какво говорят за Макс Уонакър. И татко казваше, че е лайно.

Никога не бе споменавала пред Грег, че е много вероятно баща му да е имал и други причини да презира Макс.

— Грег, не смятам, че за теб е добре да живееш, обсебен от катастрофата.

— Всеки понася загубата по свой начин. Ти можеш и да затвориш очи, но той беше мой баща.

— Аз го обичах! — изкрещя Лайза. — И твоите думи се забиват като нож в раната ми.

— Длъжен съм да разбера какво се е случило.

Тя се заслуша, а Грег изреждаше какво е проучил през изтеклите три години. Беше го чувала и преди.

Мислите й блуждаеха. Не искаше да си го признае, но момчето имаше право. След катастрофата тя правеше всичко възможно да не мисли за загубата си. Мъчеше се да забрави лицето му, усмивката му, прегръдката и силните му ръце.

Господи! Колко й липсваше! Нейният любовник, нейният герой, нейният пилот. Това, което каза на Грег, бе самата истина.

„Тони Кингстън е единственият мъж, когото съм обичала.“

4.

Сам Труит излезе от кабинета си, за да я поздрави. Носеше синя риза и зелена вратовръзка, за която не бе убеден, че е в подходящ цвят. Вратовръзката беше с оранжеви петна, всяко от които имаше очертанията на щата Флорида. Бе му подарена от губернатора, защото той бе първият съдия от Флорида, член на Върховния съд. Труит бе оставил сакото си в кабинета, за да наложи неофициален характер на срещата и да предразположи младата жена. През последните седмици бе докосвал десетки потни длани и добре разбираше напрежението, на което са подложени кандидатите. Труит си помисли, че не бива да забрави да облече сакото си, преди да излезе в коридора. Всяка сутрин главният съдия с възмущение отбелязваше, че някои съдии са били забелязани да вървят из коридорите само по риза. Изкушаваше се от мисълта да сложи напудрена перука и тога за уговорената среща с Негова Светлост.

Труит приближи младата жена, която скромно седеше в чакалнята.

— Аз съм Сам Труит. — Усмихнато й подаде ръка и я погледна за пръв път. Остана изумен от красотата й, но съумя да запази самообладание.

Тя се изправи и любезно се усмихна.

— Аз съм Лайза Фримонт — каза удивителната жена, облечена в морскосин двуреден блейзър. Ръката й бе силна, суха и топла. Имаше бяла кожа, очите й бяха почти толкова сини, колкото и дрехата й. Имаше златисточервена коса, а прекрасното си тяло бе прикрила под дрехи, издържани в консервативен стил.

„Няма начин да я назнача. Прекалено добре изглежда. Твърде привлекателна е и Кони ще ме убие.“

— Виждам, че сте се запознали с Елоиз. — Той посочи пълната шестдесетинагодишна жена пред компютъра. На кристална верижка около врата й висяха очила.

— Ели работи при мен още откакто бях на частна практика, после беше в Харвард, а сега ме последва и тук. Тя следи за ангажиментите ми, коригира произношението ми и ме предупреждава, когато изцапам вратовръзката си със сос.

— В Харвард вие не носехте вратовръзка — вметна Ели, без да отделя поглед от клавиатурата. Гласът й прозвуча неодобрително. — Сини дънки и памучни ризи. Приличахте на каубоя от рекламата за „Марлборо“.

— Ели намеква за времето, когато не можех да намеря вратата на съда.

— Първият му случай бе доброволна защита по едно криминално дело. — Ели спря да пише за миг. — Уж невинният му клиент бе пъхнал фишек в ухото на свой приятел.

— След две-три питиета в бара — поясни Труит.

— Момчетата винаги си остават деца. — Лайза лесно се ориентира в историята.

— Точно така — съгласи се Елоиз. — Младият Скрап6 — това бе прякорът му отпреди да се издигне и да стане толкова важен. Танцуваше из съдебната зала като Фред Астер, докато подлагаше жертвата на кръстосан разпит. Не е ли вярно, господин Фиф, че не сте претърпели непоправими щети? — пропя Ели.

— А свидетелят ме погледна и каза… — намеси се Труит.

— Моля? Не ви чух. — Лайза приведе глава и сложи ръка зад ухото си.

Труит я погледна изумен.

— Точно така. — Явно бе впечатлен. Случката се разказваше, за да даде възможност на кандидата да се отпусне, но беше и проверка на чувството му за хумор. За пръв път някой имаше куража или интуицията да довърши анекдота вместо него. Не се сети, че Лайза знае често разказвания виц от портрета, който му бе изготвил един юридически вестник.

„Само ако не беше така влудяващо красива. Може да съм целомъдрен като игумен, но с моята репутация той веднага ще реши, че те преследвам.“

Труит бе получил петстотин тридесет и две молби от квалифицирани кандидати. Всички бяха отличници от най-добрите юридически университети и до един умееха да пишат, да разследват, да анализират. За екипа си от трима души обаче Труит търсеше хора, които ще бъдат приятели. Имаше право да назначи четирима, но предпочете по-малък състав. Заедно щяха да прекарват дълги часове в работа, но трябваше да са в състояние да излязат и да изпият по една бира заедно. Труит уважаваше трудолюбивите и вероятно заради собствената си подготовка предпочиташе млади хора, за които правото не е наследствен бизнес. Освен това му се искаше да има в екипа си поне една жена и някой, който да е роден и живял на запад от Мисисипи.

Вече бе назначил двама мъже. Виктор Васкес бе от Куба и бе дошъл във Флорида с родителите си. Бе завършил колеж в Маями, работил бе на две места в Тюлейн, а след това бе спечелил пълна държавна стипендия за университета в Мичиган. Там бе станал главен редактор на „Лоу Ривю“.

Другият беше Джери Клайн, с невероятно висок коефициент на интелигентност. Бе изоставил медицината и се бе прехвърлил в правния факултет на Йейл, защото си мислел, че ще му бъде интересно. Получи мястото при Труит, след като му каза, че единствената разлика между лекарската и адвокатската професия е, че адвокатите само ограбват клиентите си, а лекарите ги ограбват и ги убиват.

— Мисля, че това са думи на Фийлдс — реши да изпита топчестия младеж Труит.

— Всъщност са на Чехов.

— Знам. Исках да проверя дали ще ме поправите. Назначен сте.

Клайн или бе безочлив, или му липсваше естественият инстинкт да не поправя шефа си. Все едно, Труит го хареса. Усещаше, че Лайза притежава същата самоувереност. Единствената разлика беше, че Клайн приличаше на наденичка, напъхана в зле прилепващ костюм, а пред него стоеше богиня, сякаш току-що прекрачила корицата на „Космополитън“.

Преди десет, дори преди пет години той би се насладил на сексуалното напрежение, на флирта, който постоянно присъстваше на работното му място. Но между университета и Върховния съд имаше разлика. Главният съдия, да бъде благословен цинизмът му, имаше право в това отношение. Таблоидите щяха да се порадват на скандал, подобен на онзи с Дик Морис.

Труит реши да бъде любезен, но кратък с Лайза Фримонт, да я отпрати любезно и да потърси женски еквивалент на Джери Клайн.

— Да влезем в кабинета и да поговорим — покани я той. — Ако имате желание, Ели ще направи кафе. Много силно го прави. Ако остане нещо, ще го пратим да заредят ракетите в Кейп Канаверал.

— Да-да — обади се Ели.

— Бих изпила едно кафе — каза Лайза. — Сутринта не ми остана време.

И така това бе първата, но не и последната лъжа за този ден.

Седнала скромно с кръстосани крака в един старинен стол, който бе по-скоро красив, отколкото удобен, Лайза оглеждаше кабинета на Труит. Беше разхвърлян в типичния стил на талантливите и гениалните. Преписки по съдебни дела, папки с писмени изложения, официални записки на стотици дела покриваха махагоновото бюро, кафявото кожено канапе и част от златистосиния килим. Лайза знаеше, че някъде сред книжата бе и делото „Лобах срещу Атлантика Еърлайнс“. Вероятно там бяха и копия от отхвърлените искове, единодушното решение на Единадесети окръжен апелативен съд, молбите на ищеца, писма за изискване на документи и разделеното в съотношение четири на четири мнение на съдиите от Върховния съд, съставено преди утвърждаването на Труит.

За промяна на съдебно решение бяха нужни пет от общо девет гласа, но с времето бе утвърдено така нареченото „Правило на четиримата“. Според него за преразглеждане на дело не бе нужно мнозинство.

Лайза вече познаваше документите по делото, благодарение на адвокатите на Макс. Знаеше фактите, познаваше и закона. Това, което не знаеше, бе как да убеди някого — при това ставаше дума за човечния и чувствителен съдия Труит — да затвори вратата на съда за почти триста скърбящи семейства.

По-късно щеше да се заеме с това. Първо трябваше да получи работата. Чувстваше се така изнервена, сякаш пеперуди трептяха с криле в стомаха й. За пореден път се опита да се пребори с чувството, че мястото й не е тук, че нито високата степен на образование, нито изисканото облекло, нито фактът, че лети в първа класа и отсяда в луксозни апартаменти, са в състояние да прикрият същността й. Като облечеш една уличница в коприна, тя не се превръща в херцогиня.

„През цялото време си мислех, че съм се издигнала, но дали е така? Защо все още се чувствам като уплашеното дете, което бяга от дома си?“

Лайза се боеше, че Сам може да проникне зад фасадата й, да я унижи и да не й даде работата. Зави й се свят. Имаше чувството, че ще припадне. Изпи половин чаша кафе и зачака кофеинът да влезе във вените й. И докато слушаше с половин ухо обясненията му за предполагаемите служебни задължения на сътрудника, се опитваше да се съсредоточи.

„Макс разчита на мен. Не мога да го проваля.“

Оглеждаше кабинета и търсеше ключ към същността на Сам.

Едната стена бе изцяло покрита с високи до тавана рафтове с книги. В тях бяха описани всички решения на федералните съдилища от основаването на Републиката. Там беше и последното издание на Конституцията. Федералните статути също бяха там, както и десетки хиляди постановления на федералните власти. Компютърът бе свързан в мрежа и разполагаше с огромна база данни, така че само за секунди човек можеше да направи справка, която преди години би отнела дни и дори седмици. В ъгъла бяха струпани неразпечатани кашони.

До една от стените имаше висока махагонова стойка за книги, в ъгъла бе американското знаме, обточено със златни ресни. Върху бюфета до една полуиздута топка имаше черно-бяла снимка на футболен отбор, поставена в рамка.

Старинни книги с напукани позлатени подвързии бяха изложени под стъклени похлупаци, а над камината висеше портретът на бившия главен съдия Джон Джей.

Труит продължаваше да говори за докладите, които се изготвят от сътрудниците и които помагат на съдиите да решат дали дадено дело ще се преразглежда, или не. Със слаб ентусиазъм отбеляза важността на обективността при съставяне на доклади за заседанията при изслушване на двете страни, колко е важно да се даде правилна оценка на доказателства, които е напълно възможно да не са били включени в досието. Говореше механично — изглежда бе повтарял същото многократно.

„Велики боже! Той е отегчен. Дори не ми обръща внимание.“

— Разкажете ми нещо за себе си. — Труит се облегна в кожения стол и погледна часовника си. — Спестете ми професионалните подробности, прочетох автобиографията ви, говорих и със съдия О’Брайън, която дава блестящи препоръки за вас. Разкажете ми що за човек е Лайза Фримонт.

„Само се държи любезно, преди да ми посочи вратата.“ Лайза се бореше с желанието си да изговори набързо всичко, но си пое дълбоко дъх и поде в обичайното темпо:

— Израснах в Бодега Бей, Калифорния.

— „Птиците“ — кимна Труит.

— Да, там е сниман филмът на Хичкок, но още преди да се родя. За мен мястото е по-скоро подходящо за „Старецът и морето“.

— Баща ми беше рибар.

Тя замълча, а той кимна одобрително. Имаха един и същ произход и плуваха в едни и същи води. Синът и дъщерята на скромни родители се взираха един в друг в пищната като дворец сграда на Съда, разположена само на крачка от Капитолия.

„Съдията, адвокатката и… Джо ди Маджо… — все деца на рибари.“

— Баща ми по-често ловеше скариди и раци, в зависимост от сезона — продължи Лайза. — Понякога се хващаше да работи на друга лодка, но повечето време беше сам.

Когато изобщо работеше, когато не беше пиян и проснат върху сгъваемото легло с щръкнали пружини. Това легло за неин срам той завличаше на терасата и лягаше там, небръснат, вмирисан на пот, бира и повръщано. От това легло той вдигаше бутилката за поздрав към минувачите. На това легло тя плачеше нощем, а нямаше кой да я чуе…

— Тежък живот беше — каза Лайза. — Никой от родителите ми не бе завършил гимназия. Мама била в десети клас, когато забременяла. Знаех, че трябва да се измъкна оттам. Напуснах дома си и отидох в Сан Франциско. Поработих на няколко места срещу мизерна заплата и се убедих, че ми е нужно по-добро образование.

— Не споменавате за това в автобиографията си.

„Нека те освежа орално.“

— Работих като келнерка, сервирах из разни барове — все такива неща. Едно лято работих в Йоусемитския национален парк, чистех пътеките.

— Така ли? — вдигна очи Труит. — И аз изкарах едно лято като охрана в парка „Форт Джеферсън“.

— Къде е това? — попита тя с явен интерес.

Отговори й, че Фортът е от времето на Гражданската война и е разположен в Драй Тортугас, недалеч от Кий Уест, все неща, които тя знаеше. Знаеше още, че Сам Труит е израснал в Евърглейдс Сити, а баща му — Чарли, е бил ловец на раци и е починал на петдесет и седем години от рак на белия дроб. Знаеше, че като момче Сам е ходил на къмпинг в Тен Таузънд Айландс и е ловил риба в Шарк Пойнт…

Знаеше, че е рисувал всички животни, които са се изпречвали на пътя му — водни змии, орли и алигатори. Знаеше, че умее да имитира гласа на птица присмехулник и да запали огън само с две клечки. Знаеше, че само на шестнадесет години с една моторница си бе проправил таен път между островите. Знаеше, че в единадесети клас е спечелил награда от двеста долара за написването на есе за опазването на Глейдс. И че е бил награден с екскурзия до Талахаси, където губернаторът харесал картините му и ги купил.

Лайза знаеше още, че хората от местния Ротари Клъб бяха събрали пари, за да му помогнат да си купи учебници за първия семестър в Уейк Форест, че е работил на две места и е играл във футболния отбор, заради което обаче не бе получавал стипендия. След като се бе дипломирал, една година Труит бе работил в Корпуса на мира в Централна Америка, а след това се бе записал да учи право в университета във Вирджиния. Две години бе прекарал в юридическата консултация и бе помагал на мигриращите в захарните полета на Флорида работници. Не след дълго бе започнал частна практика, а след това бе постъпил в Харвард, където бе станал магистър по право.

Лайза Фримонт бе прочела цели три книги и деветдесет и осем статии, написани от него, и седемстотин шестдесет и седем статии във вестници и списания, в които се споменаваше името му. Благодарение на същия софтуер, с чиято помощ можеше да намери всякаква справка за фразата „смъртно наказание“ за последните двеста години, тя бе открила всевъзможна информация за Сам Труит, включително и бележка в светската хроника на „Нантъкет Уикли“, която описваше как новоизбраният съдия и съпругата му са се забавлявали да пекат омари и сладка царевица в лятната къща на сенатора Парам. Бе направила копия от годишниците на гимназията, колежа и от студентския вестник. Никой не би могъл да отрече качествата й на съвестен изследовател.

Лайза гледаше Труит право в очите, а той разказваше историята на живота си с ентусиазма на човек, който обича живота и му е приятно да говори за него.

„Най-после привлякох вниманието му. А сега — бъди настоятелна, но не съблазнителна, умна, но не и арогантна.“

След като й разкри с известни съкращения пътя си от Евърглейдс Сити до Върховния съд, Труит каза:

— Оценявам факта, че сте работили истински. Признавам, че не изпитвам симпатия към хора, които от детството си са подготвяни за юристи. Опитът е най-важното предимство.

„Дали включва и еротичните танци? Не би повярвал как използвах голямото си предимство.“

— Имате ли някаква принципна юридическа или морална философия?

Лайза отклони поглед. Знаеше, че Труит с възхищение бе писал за хуманизма на Калвин7 и затова как възгледите му поставят основата за защитата на свободата на личността. Би могла да използва това, но…

„В какво вярвам?“

Същият въпрос я бе тормозил цяла нощ. Не искаше да е така, но тя не вярваше в девиза, гравиран върху фронтона. В най-добрия случай бе привърженик на идеологията, почиваща върху теорията на Макс за значимостта на личните интереси.

„Направи го на другите, преди те да го направят на теб.“

— Не съм сигурна, че имам ясно изградена философия — каза Лайза. Думите й прозвучаха гузно и тя се ядоса, че го е разочаровала.

— Ако бяхте съдия — даде й той втора възможност, — с какви морални норми щяхте да влезете в съдебната зала?

Тя допи кафето си, за да спечели време. Печелиш време, за да изсипеш мръсотията в залата. Не бе ли това същността на адвокатството?

В Станфорд бе спечелила фиктивен процес между студентите, като запази позицията си и разумно отговаряше на зададените въпроси, но в този миг бе загубила концентрацията си. Мислите й я връщаха непрестанно към Макс и към отчаянието, изписано върху лицето му предната нощ.

„Това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш.“

Защо, защо не й бе казал нищо повече? Делото беше важно. За бога! Триста души бяха умрели. Исковете за обезщетение можеха да надхвърлят половин милиард долара. Но нали тъкмо затова всяка авиокомпания плащаше луди пари за застраховки? Дори и да загубеше „Атлантика“, къде беше проблемът?

Лайза се сепна и се върна към действителността. Труит я гледаше напрегнато и очакваше отговора й.

— Със своите собствени. — Пропадаше все по-дълбоко в пропастта. От израза му разбра, че е разочарован. В ушите й звънтеше подигравателна песен.

„Наистина се излагам. Как мога да се държа така? Няма да се справя.“

— Да опитаме по друг начин — търпеливо предложи Труит. — Какво е мнението ви за калвинизма?

Тя се насилваше да се съсредоточи.

Ето, седеше в това величествено здание и бе поканена да направи преценка на възгледите на френски теолог от шестнадесети век. Намираше ги за остарели и странни. А Сам Труит, човекът, чиито думи щяха да бъдат изучавани и критикувани от учените след век, наистина искаше да научи мнението й.

„А аз нямам мнение“.

О, да, би могла да цитира възгледите на Калвин за ултимативната мощ на моралното право. Би могла да се справи с всеки тест за Аристотел, Бейкън или Бентам. Беше умна, или както Макс я иронизираше — начетена.

Но под повърхността тя нямаше свое кредо, което да оформя възгледите й. Приличаше на празен съд. Тази мисъл я порази и тя се почувства уплашена и самотна.

Съдията чакаше отговора й. Най-лесно бе да се съгласи с известните писмени разработки, но Лайза знаеше, че той не обича подмазвачите. Трябваше да се овладее и да направи онова, което обеща на Макс.

„О, Макс, в какво ме забърка?! Не мога да се справя.“

Като се бореше със завладелите я чувства, Лайза се отърси от тревогата и страха, които я доближаваха до самоотвращението.

— Може би няма да се съгласите — колебливо поде тя, — но аз не вярвам, че съществува естествен закон, който се проявява независимо от системата за управление. Приемам, че моралните задължения са изкуствено осъществявани и са предпоставени от управлението.

— Аха! — Труит прие предизвикателството, стана и отиде до шкафа. Взе в ръце футболната топка и я запремята в ръце. — Вие сте с Хобс8. Вие сте кървава роялистка!

— Той е по-голям реалист от Калвин — отвърна тя. — Хобс е прозрял, че моралните задължения, а не добрата човешка воля предпоставят законите.

— Владетелят, а не собственото ни съзнание определя правилата.

Тя леко се усмихна и наклони глава. В други условия това би било опит за флирт, но в този миг, насред полемиката между Кромуел и Чарлз I, разговорът бе просто интелектуално предизвикателство.

— Мисля, че влагате обратния смисъл. Ние, хората…

— Да променим фразата — прекъсна го тя. Вече бе в свои води, бе готова да спечели или да загуби спора, в зависимост от обстоятелствата.

Той се разсмя и продължи:

— Хората предоставят на правителството своите правила, но тези правила произлизат от естествените закони. Да вземем Десетте Божи заповеди — не убивай, не лъжесвидетелствай.

„Не прелюбодействай.“

Наблюдаваше как съдията, нейният съдия, крачи из кабинета си по сцена, много по-малка от онази в Кеймбридж. Притежаваше ентусиазма на младеж и мъдростта на философ, без да се споменава за тялото му на атлет и приятното изражение на човек, който намира света за забавен.

„Дяволски отровна комбинация. Ех, само ако не беше женен и не ставаше дума за работа.“

Труит продължи да атакува Хобс заради възгледите му, че правителството може да предписва официалната религия и да осъжда всичко друго, което е грешка.

— Грешка, която съдът единодушно одобрява през 1892 година — каза той и тъжно поклати глава. — Произнася се, че властта има правото да забрани съществуването на други религии, освен християнството. Четири години по-късно съдът издава закон, с който се забранява на негрите да се возят в един и същи вагон с бели. Решението е погрешно, защото променя естествения закон, определен с нашата конституция. Според Калвин гражданите устояват на неморалните подбуди, защото господарят е задължен да следва естествения закон.

— А кой определя какво обхваща естественият закон? — попита Лайза. — През 1870 година Върховният съд постановява, че съгласно закона на Създателя на жените се забранява да стават адвокати. Наскоро един луд от Флорида каза, че Бог му е наредил да убие лекар, който прави аборти. Има ли той правото да игнорира вторичния в този случай закон на правителството?

— Не, защото най-естественият закон е да не се убива.

И така, те продължаваха да говорят, учител и ученик, съдия и адвокат, мъж и жена. Пътуваха през вековете на вълшебното килимче на общите си познания. Труит отбеляза, че „дареният с някакви права от Създателя“ е израз на Калвин, а Лайза отвърна, че „присвояването на нещастие“ е от Хобс. Беше се съсредоточила и бе готова да впечатли съдията с ерудицията и знанията си по теми, които го интересуваха, както бе разбрала от проучванията си.

„Справям се. Мисля, че ме харесва.“

Труит отново седна и разговорът продължи още четиридесет минути. Лайза навлезе в популярната култура. Спомена романи, които са я развълнувани, филми, които са я впечатлили. Сподели каква рокмузика харесва, като песните бяха неизменно от младостта на Труит. Насочи се към американския мюзикъл и изрази учудването си, че вече не се пишат песни в стила на „Момчета и кукли“. Той се съгласи с нея и й разказа как преди сто години бил участвал в едно шоу в колежа.

— Сигурно сте били невероятен Скай Мастерсън.

— Всъщност бях Големия Джил.

— Не! — престори се тя на изненадана.

Вече бе видяла снимка на младия Сам в годишника, мускулест в гангстерския си костюм на тънки райета, с преувеличено широки ревери и достатъчно големи подплънки за раменете. Бе вдигнал с едната си ръка Скай Мастерсън за реверите и го държеше на две стъпки от пода.

— Наистина си мислех, че водещото у вас е романтичното. — Лицето й доби цвета на косата й. — Нямах предвид, че… — Колкото повече се запъваше, толкова по-червена ставаше. Този трик се постигаше лесно: задържаш дъха си или поне не вдишваш, докато говориш. — … Съжалявам, искам да кажа… ако съм казала нещо не на място…

— Не, всичко е наред. Просто бях най-едрият в университета. Можех да взема ролята на Големия или да влача декори по сцената.

Лайза бързо възвърна самообладанието си, което фактически не бе губила. Ефектът бе репетиран пред огледалото. „Щастие е да си жена.“ Струваше й се, че ако се държи съвършено, ще изглежда нагласено. Така моментното й смущение изпълни едновременно две цели — представи се като човек с нормални слабости и в същото време му показа, че го намира за привлекателен.

„Харесвам я — помисли си Сам. — Тя е блестяща и красива, интересна и образована, но над всичко е това, че я харесвам. Би било хубаво да работим заедно. Само да не беше така сексапилна!“

— Има ли нещо, което искате да ме попитате?

— Гледах футболната топка. Дали не съм прочела някъде, че сте били капитан на отбора в колежа?

— Не, не бях достатъчно добър за това. Бях капитан на специалните отбори.

— Какво им беше специалното?

Той се разсмя. Слава богу, тя не беше специалист по всичко.

— В Уейк Форест — нищо, уверявам ви. Подавах топката на дълги разстояния.

— Това нищо не ми говори — сви рамене Лайза.

— По време на цялата игра гледах между краката си и подавах топката към застаналия в подходящо положение нападател. Това означава за десети от секундата да вдигнеш топката със спираловидно движение нагоре, така че играчът да се съсредоточи изцяло върху удара към вратата. Ако е добър, човекът, който подава, прехвърля топката по-бързо, отколкото би направил това предният защитник.

— Така ли? Предполагам, че е по-сложно, отколкото го описвате — каза тя.

— Така е. Хващаш топката с дясната ръка и я водиш с лявата. Преди удара, ако успееш да я промушиш или да извъртиш китката си, защитникът има време да я поеме и да я подаде на нападателя. Най-важното е да заемеш подходящата стойка. Трябва да държиш задника си надолу. Сещам се, че същия съвет ми даде президентът, когато ме посочи да дойда в това гнездо на скорпиони: „Дръж ниско задника си, докато не обхванеш напълно с поглед местността“.

— Остроумно. Вие сте назначен тук до края на живота си. Защо трябва да проявявате нетърпеливост?

— Никога не съм успявал да остана незабелязан.

Той се изправи, отиде до шкафа и пак взе топката.

Лайза също се изправи, приближи се до него и постави ръце върху кожата. Странен интимен жест, с който всеки докосваше другия чрез старата топка. Тя плъзна пръсти по тънкия бял надпис и го прочете на глас: „Уейк Форест 16 — Фърман 10“.

„Тя има красиви ръце. Какво ти става? За бога, Сам! Дръж се като съдия, не като ученик!“

— Беше последната ми игра. Награда за трите години в отбора без нито едно лошо подаване. Това и няколкото опита да отнема топката при първия удар на противниците. За съжаление, не ми се случваше често.

— Знам достатъчно за играта, за да разбера. Не сте отбелязвали често голове, нали?

— Често?! „Демоничните дякони“ имаха напълно безрезултатен октомври.

— Безрезултатен октомври! — повтори тя със смях. — Звучи като заглавие на филм.

— Или като оплакване на самотно момче — подсмихна се той.

— Или като едно от мненията, които съдията пише през първия си месец в състава на Върховния съд — каза тя и пусна топката.

— Боя се, че главният съдия ще се съгласи с това. Доста време ще мине, преди да свикна с мисълта, че съм новият играч в отбора. Вчера играх баскетбол със съдията Бракстън и той започна да ме нарича „Младши“, само за да ме обърка при удара. Знаете ли, че над съдебната зала има баскетболно игрище?

Тя кимна.

— Най-високата съдебна зала в страната.

— Отново сте права. Изглежда, че имате невероятен усет за мястото.

Лайза го гледаше как подхвърля топката, вглъбен в някаква мисъл.

— Говорите с голяма обич за футболния отбор, макар че…

— Бяхме истински несретници — довърши фразата й той.

— Но победата не беше най-важното нещо за вас, нали?

— Не съм мислил много върху това, но ми се струва, че имате право. Преди да победим „Фърман“, загубихме цели десет игри. Обичах играта, обичах и съотборниците си, въпреки че бяхме най-слабият отбор в историята на колежа.

— Е, чак пък толкова! — подигравателно възрази тя.

— Можете да проверите.

Естествено, вече го бе направила.

— През 1974 година загубихме пет игри с общ резултат двеста и десет на нула — каза Труит. — Северна Каролина, Оклахома, Мериленд, Вирджиния и Клемсън.

— О! Да не би и това да е някакъв рекорд?

— Може и така да се каже.

Тя се засмя.

Така бе завъртяла нещата, че от разпитвана се бе превърнала в разпитваща.

— И какво научихте от всички загуби? За живота имам предвид.

— Никой не ме е питал за това — замисли се той.

„Хайде, Сам, няма мъж, който да не обича да говори за себе си.“

— Научих каква е стойността на упорития труд, на търпението и дисциплината — отговори Труит след известно време. — Че за да победиш, трябва да се поизпотиш и да се пожертваш, като на първо място поставиш отбора си. И че дори и да постъпиш така, пак не е сигурно, че няма да загубиш, но поне ще го направиш с чест. Преди всичко обаче научих, че си длъжен да играеш по правилата, както впрочем е и в живота.

Правилата… Макс Уонакър си ги измисляше сам, а Труит следваше онези, които бяха гравирани в мрамора.

Труит започна да обяснява как е получил прякора „Скрап“ и в този момент телефонът иззвъня.

— Шефът нареди веднага да отидете в кабинета му — разнесе се от микрофона гласът на Елоиз.

— Кажи на шефа, че не работя за него — отвърна Труит.

— Не, сър — предизвикателно извика Елоиз. — Няма да започваме да мерим чий е по-дълъг. Ще му кажа, че имате събеседване и ще отидете при него веднага щом се освободите.

Секретарката изключи интеркома. Лайза и Труит мълчаха и се опитваха да си спомнят докъде бяха стигнали в разговора си.

— Навярно това е първият случай, когато някой ви чува да цитирате съдията Макрейнолдс — отбеляза Лайза.

— И това ли знаете? — изумено попита Труит. — В Съда то се пази в тайна.

И я изгледа с неудобство, а тя се засмя.

— През 1930 година — поде Лайза — главният съдия Хюс оставил съобщение на секретарката на Макрейнолдс: „Кажи на съдията да дойде незабавно в кабинета ми и да облече тогата си“. Е, Макрейнолдс отговорил… казал това, което казахте и вие. „Кажи на шефа, че не работя за него.“

— Макрейнолдс е бил истински мизантроп, расист и фанатик — заяви Труит. — Вероятно го знаете, нали?

— Знам, че е отказвал да се снима със съдиите, защото не искал да бъде на една и съща снимка с евреин. Така наричал Луис Брандис.

„Прекрати представлението! Стига толкова, Лайза. Далеч отидох, но въпреки това отговорът може да бъде «да», а може да бъде и «не».“

— Имате право. Точно такъв е бил. Това е първият случай, когато цитирам този кучи син. — Труит погледна часовника си. — Охо! Говорили сме почти два часа.

— Благодаря ви за отделеното време — каза Лайза, като разбра намека.

— Беше ми много приятно. Наистина. — Той замълча за миг, сякаш не искаше тя да си тръгва.

Сам Труит не бе в състояние да определи с точност мига, в който промени решението си за Лайза, нито пък би могъл да каже защо. Тя бе умна и схватлива, двамата очевидно се разбираха добре, а и той бе уморен от безкрайните събеседвания. В присъствието на Лайза се чувстваше спокоен, сякаш я познаваше от цяла вечност. И така, без да влиза в конфликт със съвестта си, Труит стигна до заключението, че тя е най-подходящият кандидат. Не я назначаваше заради прелестния й вид, макар че се съмняваше, че жена му ще се хване на въдицата.

„Какво си мисли? — питаше се Лайза. — Дали не прекалих? Не трябва ли да направя реверанс и да си тръгна?“

— Щом започне сесията, вече няма да има време за това, което Ели нарича „време за приказки“.

„Май получих работата“ — помисли си тя.

— И от сега нататък съм просто „съдия Труит“. Така се обръщат към мен Вик и Джери. Попитайте Еди какви формуляри трябва да попълните и след това си запретнете ръкавите.

„Велики боже! Какво казва той?!“

— Искате да кажете, че съм назначена?

— Не го ли казах? Предполагам, че не съм. Май съм решил, че можете да четете мислите ми.

— Би било ценно качество за младши съдия. — Лайза сияеше. — Ще поработя над това.

— Наред с работата върху десетки молби. — Той й протегна ръка. — Добре дошла на борда.

За втори път този ден Лайза подаде ръка на съдията. Очите им се срещнаха. Погледът му сякаш извираше отнякъде и тя имаше чувството, че се опитва да се вгледа дълбоко в нея. Нямаше нищо неестествено, нищо сексуално. Бе прост жест на приятелство, признание, че ще прекарат заедно следващите няколко години по следите на великите приключения.

„Успях! Вече съм адвокат сътрудник във Върховния съд на Съединените щати. Аз! Лайза Ан Фримонт от Бодега Бей. И Макс с нищо не ми е помогнал.“

Позволи си само няколко секунди блаженство. След това се върна в действителността. Не бе само сътрудник на Сам Труит. Работеше и за Макс Уонакър от „Атлантика Еърлайнс“, ответник по едно от най-големите дела за сезона. Или, казано на юридически закон, налице бе голям конфликт на интереси. Задачата й бе да наруши закона, а не да го спазва. Опита се да отклони мисълта си, за да не разруши щастливия миг.

Усмихна се на Сам. През последните два часа бяха научили много един за друг. Дали бе така? Тя вече го познаваше, а той само мислеше, че я познава. Когато сиво-сините му очи се взряха в нейните, й се стори, че е прозрял същността й, че е проникнал зад фасадата на живота й, че по някакъв начин е отделил онова, което е била, от онова, което бе станала. Но ако бе открил нещо нередно, защо я назначи?

Тя сведе очи и той пусна ръката й.

— Благодаря ви, съдия Труит. Ще се опитам да задоволя очакванията ви.

— Ще го направим и двамата — топло й се усмихна той, сниши глас и почти прошепна: — Лайза, имаме шанса да направим чудеса тук. Не само да разрешаваме отделни спорове, но и да наложим цивилизован тон, да определим границите на поведението и на основните права, да отделим доброто от злото. Ние сме съвестта на обществото и трябва умело да балансираме между държавата и отделната личност. Ние ще се противопоставим на анархията, от една страна, и на тоталитаризма — от друга. Нашата задача е да вдъхнем живот на онзи двестагодишен документ, грижливо пазен под стъклен похлупак на няколко крачки оттук. Бог да ми е на помощ. Надявам се, че и двамата ще се справим с това.

Лайза мълчеше.

Какво би могла да каже?

„Сигурна съм, че въплъщавате мъдростта на Соломон, страданието на Ганди и силата на Зевс. А аз ще бъда до вас… ще опороча процеса и ще разруша всичко онова, в което вярвате.“

Никога не бе срещала човек като Сам. Той наистина се боеше да не се провали, стараеше се да живее според собствените си стандарти и онези на Холмс, на Франкфуртер и останалите. Той беше сър Галахад и най-големият му страх беше, че няма да открие Свещения Граал.

Тя обожаваше и уважаваше този мъж, честен и отдаден на принципите си, а не на властта и личното щастие. Той беше всичко онова, което Макс не беше. Каква ирония! Лайза трябваше да предаде Сам Труит и да опетни обичаните от него бронзови статуи. За миг я обзе такъв срам, че не се осмели да го погледне в очите.

Той я поведе към вратата и взе сакото си, за да се отправи към кабинета на Шефа.

— Почакайте! — извика той в последния момент и тя се сепна.

„Какво става? Да не би да вижда в мен? Или чете мислите ми?“

— Съвсем забравих да ви попитам коя от областите на правото ви интересува.

С типичната си самодисциплина Лайза Фримонт отпъди чувството за вина и страх и каза:

— Въздухоплаването винаги ме е очаровало.

5.

„Разкажете ми що за човек е Лайза Фримонт?“

„Не, личността на Лайза Фримонт няма да ти хареса, но аз мога да се променя. Искам да повярвам в цветистите фрази за дълга, правосъдието и принципите. Сам, искам да приличам на теб!“

Не искаше да бъде като Макс. Беше разгневена от опитите му да я манипулира.

„След всичко, което съм направил за теб, не смяташ ли, че ми дължиш поне това?“

„Не, това не.“

Случва се понякога в живота на човек негово решение да се отрази върху всичко останало. Кривваш по някой страничен път и никога вече не се връщаш на магистралата. Не, все още не бе късно да играе открито и този път Макс няма да може да каже нищо, с което да промени решението й. Щом се прибереше, щеше да му го каже. Не само че нямаше да се опитва да въздейства на съдията Труит, за да гласува в полза на „Атлантика“, но щеше да откаже дори да подготви материалите за процеса.

Мобилният й телефон иззвъня и я стресна. Беше Макс, който се чудеше защо не се връща у дома. Каза му само, че е получила работата, останалите новини остави за по-късно.

Макс не я поздрави, само изсумтя, сякаш не бе постигнала кой знае какво.

„Като че ли всеки ден бедно момиче от Бодега Бей, избягало от дома си и работило като стриптийзьорка, момиче без никаква перспектива, бива прието за адвокат сътрудник във Върховния съд на САЩ.“

Тя вече имаше бъдеще, достъп до най-големите и най-добрите юридически фирми. Преди да приеме работата във Вашингтон бе интервюирана от една чикагска фирма, която имаше офиси в Лондон, Париж, Москва и Рим. Не й ли бе казал единият от съдружниците да му се обади, когато приключи стажът й? Е, добре. Само след година можеше да полети натам.

Юридическите фирми се надпреварваха да наемат млади адвокати, които са седели в краката на трона.

„Хей, Макс, разбра ли? Вълкът може да смени не само кожата си.“

— Ще се върна след десет минути — каза тя. — Трябва да поговорим.

— Да — отвърна той.

В апартамента я чакаха двама мъже в костюми. Макс Уонакър блестеше в модел на Армани — черен костюм на тънки райета. Тиодор Шейкениън носеше антрацитносив провиснал костюм и кафяви обувки. Беше небръснат и от устата му висеше цигара. Лайза го изгледа с раздразнение. Не бе позволявала дори Макс да пуши в дома й. За Шейкениън знаеше съвсем малко — само че е бивше ченге от Ню Йорк и че офисът му се намира в съседство с кабинета на Макс в седалището на „Атлантика“ в Маями. След катастрофата в Евърглейдс двамата прекарваха доста време заедно.

Макс изглеждаше строг и отблъскващ.

— Познаваш Шанк, нали? — каза той и махна с ръка към шефа на охраната на „Атлантика“.

— Да — отвърна тя. — Само не си спомням да съм го канила у дома.

Макс се засмя насила и погледна Шанк умолително.

— Лайза винаги пази територията си. Като котките е.

— Какво става? — попита тя.

— Остави куфарчето си и си отдъхни. Шанк ще ти обясни всичко.

Тя запокити куфарчето към Макс, който го хвана точно в мига, преди да го удари, и внимателно го положи на канапето с тапицерия от бял хаитянски памук.

— Поздравления за новата работа. — Гласът на Шанк бе дрезгав и напомняше звука на кола, която минава по скриптящи камъни.

— Благодаря. Какво става тук? — отново попита тя.

„Защо, по дяволите, Макс разпространява новината?!“

През последните няколко години Лайза на няколко пъти бе виждала Шанк, но никога не бяха разменяли нещо повече от случаен поздрав. Враждебен и грозноват, той бе с няколко сантиметра по-висок от метър и осемдесет и се обличаше демодирано като сержант Джо Фрайдей. Възрастта му не можеше да се прецени — бе някъде между четиридесетте и петдесетте. Той или имаше само един костюм, или цял гардероб, пълен със сиви костюми, които носеше с бяла риза и сиво-черна вратовръзка. Само веднъж го бе виждала без костюм — в хотелския апартамент на Макс в Париж по време на годишното авиошоу. Говореше по телефона и чудновато смесваше английски с японски. Тогава бе с дънки и по фланелка. Лайза бе поразена от големината на ръцете му. В костюм изглеждаше строен, дори слаб. Фланелката бе с къс ръкав и плътно прилепваше към тялото му. Китките му бяха дебели, а ръцете му — мощни, с изпъкнали вени. На едната си ръка имаше татуировка, изобразяваща нож, прерязващ по средата сърце.

— Точно сега ти имаш най-важната работа в нашата фирма — Шанк издиша облак дим, — а твоето начинание е под моята юрисдикция.

С нарастващ гняв Лайза се обърна към Макс. Предполагаше, че само те двамата знаят тайната. А сега тя бе начинание. Спомни си часовете по наказателно право: рекетът бе наказуемо начинание. Представи си адвокатите на ЦРУ, заровени в малкото им начинание.

— По дяволите, Макс! Мислех, че ти правя лична услуга. Кой още знае? Не си ли го написал в доклад за акционерите?

— Успокой се, Лайза. Ще ти приготвя едно питие.

Той отиде до шкафа с напитките, наля в една чаша водка върху кубчета лед и я допълни с портокалов сок от малкия хладилник, разположен в шкафа. Наля и на себе си. Ръцете му трепереха и не смееше да я погледне.

— Не искам да пия — гневно каза Лайза. — Искам да се махнете от дома ми.

Макс сви рамене и с чаша в ръка седна на канапето, очевидно доволен, че не е в центъра на дансинга.

— Този апартамент е платен от „Атлантика“ — със сарказъм произнесе Шанк. — Затова го приемам като корпоративна собственост, а вас, госпожице Фримонт — като корпоративен актив.

Лайза се опитваше да се пребори с гнева си. Толкова упорито се бе трудила, за да постигне независимост, да се освободи от всякаква опека.

— Не можете да нарушавате правото ми на личен живот по този начин! Не можете да се бъркате в живота ми!

Шанк не помръдна. Забавляваше се чудесно и я гледаше сякаш бе някакво петно или пепел от цигара върху златисточервения персийски килим.

Лайза се обърна към Макс в очакване на някакво обяснение. След напрегнато мълчание той каза:

— При създалата се ситуация бях длъжен да уведомя Шанк.

— И кого още?

— Главният адвокат, но никого другиго.

— Казал си на Флахърти? Защо просто не даде обява в „Уошингтън Поуст“?

— Флахърти трябваше да знае. Той се занимава с всички материали по делото. Мненията на всички съдии са въведени в компютър и сравнени с нашите факти по делото. Гласовете са четири на четири. Труит е нов. Той е решаващият глас. Ако го спечелим на наша страна, ще спечелим и делото. Ако не — ще загубим.

Лайза отиде до камината и застана с гръб към двамата, за да събере мислите си.

— Значи сте в голяма опасност. Чел ли е Флахърти статиите и речите на Труит? Знае ли, че още като млад преподавател е бил член на Американския съюз за защита на гражданските права? Че е работил за Корпуса на мира? Знае ли, че всяка година в Деня на благодарността поднася сладки картофи на бездомните? На чия страна мислите, че ще застане по време на спора — на страната на корпорацията или на вдовиците и сираците?

— Всеки човек си има цена — заяви Макс.

— Грешиш. Всеки човек, когото ти познаваш, си има цена, но ти не познаваш Сам Труит. Той наистина вярва в думите, гравирани върху мрамора, в човешкото благочестие, вярва в закона. Той не е човек, когото можете да купите.

— Точно затова ти, Лайза, си толкова важна. — Шанк се прокашля.

За пръв път се обръщаше към нея с малкото й име и по причини, които не бе в състояние да обясни, това й бе неприятно.

— На теб разчитаме да убедиш шефа си, че „Атлантика“ трябва да спечели — каза Шанк. — Само това!

— Когато при самолетна катастрофа умират двеста осемдесет и осем души, нещата не са толкова прости.

— Съдът от първа инстанция се произнесе в наша полза, както и Апелативният съд. „Атлантика“ не е виновна, че някакви луди кубинци са взривили самолета.

— Шанк е прав — намеси се Макс. — Съдията от районния съд отсъди, че няма проява на небрежност.

— Значи нямате причини за безпокойство, нали? Моята помощ не ви е нужна.

Шанк се засмя. Зъбите му бяха неравни като ерозирали камъни.

— Навярно не, но ни се иска да знаем, че сме си купили застраховка.

— Аз не се продавам.

— Макс ме увери, че вече ти е платено. — Зъбите на Шанк изчезнаха и той смръщи чело.

„Да върви по дяволите!“

— Макс — Лайза го изгледа с убийствен поглед — е изостанал от времето. Има нови факти. Не съм учила право толкова време, за да участвам в конспирация, която може да ме отведе до затвора. Не работя за „Атлантика“, нито за Макс. От днес съм служител на правителството на Съединените щати и нямам намерение да проституирам нито за вас, нито за никого.

— Какво?! — Макс я гледаше стъписано. — Лайза. Мила Лайза, нали сключихме сделка?

— Вече няма никакви сделки и няма да има! Вие двамата кроите планове как да попречите на правосъдието и затова искам незабавно да си тръгнете.

— Хей, Макс! Повикай ченгетата — сухо се изсмя Шанк. — Пречим на правосъдието.

Макс бързо се изправи и без да се усмихва, тръгна към Лайза, която се наежи и сложи ръце на кръста си.

— Лайза, моля те, просто изслушай Шанк — развълнувано каза Макс. — Моля те. Заради мен.

Лайза никога не го бе виждала толкова развълнуван. Имаше промяна в разпределението на властта, но защо? „Макс, та ти си му шеф. Защо се подчиняваш?“

— Давам ви пет минути — заяви Лайза. — А след това и двамата изчезвате оттук.

Макс кимна с благодарност, седна отново на канапето и взе чашата си. Шанк остави цигарата си върху една стъклена купа на масичката за кафе.

— Трябва да използваш всяка възможна законна хитрина, която можеш да измислиш, за да спечелим делото.

„Хитрина. Колко умно! Опитай се да изиграеш човек, който е сред най-умните юристи в цяла Америка!“

— В случай че не успееш да го убедиш със средствата на закона и правото — продължи Шанк, — ние имаме резервен план.

— Нима? И какъв е той?

— Макс ми показа спалнята ти. Много е красива. И ухаеща на парфюми. — Шанк се усмихна цинично.

— Ти побъркан ли си? — избухна Лайза. — За каква ме вземаш?

— Не знам. Ти каква мислиш, че си?

Лайза бе така стъписана от тона му и от обидата, че за миг остана безмълвна. Кой беше този тип, как си позволяваше да обижда приятелката на шефа си, да се разпорежда в присъствието на Макс? За бога! Тя нямаше да допусне това. Разярено се обърна към Макс.

— Нима ще му позволиш да се държи така с мен?

— Лайза, моля те…

Макс изглеждаше така, сякаш бе получил удар.

— За теб не е достатъчно, че ме внедряваш като агент в Съда, а искаш да съблазня и Труит.

— Ние се надяваме да направиш най-доброто, което умееш — намеси се Шанк.

— И какво е то? — присви очи тя. — Кажи!

Шанк се приближи до нея. Тъмните му очи я пронизваха като свредели. Лицето му бе точно над нейното. Кожата й настръхна, сякаш бе попаднала в паяжина. Едва се пребори с желанието си да побегне.

„Макс, защо позволяваш на този негодник да ме малтретира?“

Той бе застанал толкова близо до нея, че тя виждаше всяка следа от акне по лицето му и усещаше киселия му дъх. Лайза се присви и изпита осезаем страх, когато той изръмжа:

— Ти ще го изчукаш, Лайза. И ще го направиш наистина добре.

— Копеле! — Тя се обърна към Макс. — Чу ли това? То минава всякакви граници. Откога получавам нареждания от наемното ти ченге, от този лакей?

— Това ли си й казал, Макс? Че съм лакей? — Смехът на Шанк прозвуча като лай на ротвайлер.

— Слушай, Шанк — махна с ръка Макс и разля напитката си. Гласът му трепереше.

„Слушай, Шанк!“ Сякаш е изчерпан герой, облечен в смокинг и изхвърлен от някое шоу с подвита опашка.

— Изчезвайте веднага и двамата! — изкрещя Лайза.

Шанк очевидно се забавляваше.

— Е, шефе, ще си тръгваме ли? Ще опразним ли помещението?

Макс понечи да отговори, но не можа. Бе като залепнал за канапето. Смирено вдигна ръце в знак, че се предава.

— Макс загуби дар слово — каза Шанк. — Така че аз ще продължа вместо него. Ако не си ме разбрала от първия път, ще повторя. Ще чукаш съдията, докато посинее! Ще го чукаш, докато му се кръстосат очите! Ще го чукаш, докато ослепее, онемее и оглушее. Ще го обърнеш с главата надолу, ще изсмучеш силата му, ще го съсипеш напълно! И когато го зашеметиш така, че да не знае и името си дори, ще имаш гласа му, защото той ще направи онова, което ти му кажеш!

Лайза бе замаяна. Връхлетяха я горчиви спомени. Видя баща си, който й казва, че винаги може да си изкарва хляба като лежи на гръб. Спомни си мъжете от „Тайки“, които й предлагаха пачки с банкноти, за да се срещне с тях след затварянето на клуба, Крокет, който беше неин сводник и жестоко я биеше, ако откажеше да му се подчини. Тогава Макс я защити, а сега я обричаше на същото. Внезапно прозря истината — след всичките тези години Макс бе станал неин сводник!

— Накратко, Лайза — продължи Шанк с видимо задоволство, — ще обработиш съдията така, както обработи Макс, макар че с целувка и милувка би било по-добре, нали, Макс? Не беше ли по-добре преди?

— Слушай, Шанк, няма нужда от това. — Макс се изправи, но не направи и крачка, за да приближи другия мъж. Не скочи, за да събори на земята гадната свиня, нещо, което би направил Сам Труит, помисли си Лайза. Представяше си как съдията блъска тази гадина, как й чупи челюстта и цитира някои от принципите на естественото човешко право, което позволява на мъжа да защитава честта на жена си.

— Извинете ме — проточи подигравателно Шанк. — Вие сте влюбени. Рогатият изпълнителен директор, чиято съпруга не го разбира, и стриптийзьорка с невероятен коефициент на интелигентност.

Тя го зашлеви. Шумът от плесницата отекна в апартамента. И Макс най-накрая се раздвижи — заобиколи масичката за кафе, застана пред Шанк и започна да се извинява, да моли за прошка като казваше, че момичето не било разбрало за какво става дума и не е виновно.

— Млъкни, Макс! — решително нареди Шанк.

Внезапно Лайза разбра, че щом Макс се страхува от Шанк, би трябвало и самата тя да се бои. Кой все пак бе този човек?

Шанк се обърна към Лайза и каза със смразяващ шепот:

— Не си наясно със ситуацията, Лайза, и взимам това предвид. Макс те защитаваше и аз му позволявах да го прави. Не исках да го смущавам, да го карам да си реже топките на публично място и затова винаги вървях на две крачки след него като съпругата на японския император. Вече ми писна да се отнасят с мен като със задник. Трябва да разбереш за какво става дума и да оцениш както положението на Макс, така и своето собствено.

„Говори за Макс, сякаш го няма тук. Ами да! Той наистина не е тук!“

Шанк й се усмихна, но това бе усмивката на вълк, който гледа кокошка. Бързо като змия в нападение той вдигна дясната си ръка и яростно сграбчи китката й. С лявата си ръка я хвана за дясното рамо и изви ръката й назад, докато лакътят й не опря в раменете й.

— Ти не си нищо друго, освен малка мръсница, която е забравила къде й е мястото — изсъска той. — Смяташ се за умна, но ако беше такава, отдавна щеше да си разбрала какво става. Щеше да проявиш уважение. Щеше да се страхуваш.

Той вдигна ръката й още по-нагоре. Причерня й от болка.

Шанк се приведе още по-плътно към нея, прокара устни през косата й. Дъхът му беше отвратителен.

— Знаеш ли защо ме наричат Шанк?

— Това… това е името ти — отвърна тя притеснено.

— Не, името ми е Шейкениън. Шанк е острие, което срязва бързо и дълбоко. Аз съм ножът, който може да те прореже. Разбираш ли?

— Да — отвърна тя, но нищо не разбираше.

— Какво знаеш за мен, Лайза?

— Нищо — едва прошепна тя.

— Тогава ще ти кажа. Живея сам. Нямам съпруга, нямам приятели, нямам даже папагал. Но имам много време за размисъл. И така, обмислих добре коя си ти и какво всъщност дължиш на „Атлантика“. Следиш ли мисълта ми, Лайза?

Обзета от болка, тя кимна.

— Добре. — Той отпусна ръката й, но не й разреши да се отдалечи. — Обичаш ли да гледаш филми, Лайза?

Дали от болка и уплаха, или пък защото въпросът й се стори безсмислен, Лайза не продума.

— Обзалагам се, че обичаш — каза той. — Хващам се на бас, че ти харесват чуждестранни любовни филми с надписи и щастлив край. И аз обичам да гледам филми, обичам да се смея и така да забравям неприятностите си. Затова предпочитам комедии — „Глутница кучета“, „Лошият лейтенант“, „Родени убийци“. Гледала ли си някой от тях?

— Това не са комедии — чу тя гласа си.

— Напротив. Да вземем например една сцена от „Глутница кучета“. Един от бандитите хваща ченге. Иска да разбере кой от бандата е информатор. Ченгето не му казва и бандитът му отрязва ухото.

Със свободната си ръка Шанк грубо хвана ухото на Лайза и го изви.

— Сега започва веселата част. Аз вече съм го правил. Отрязах ухото на един човек десет, може би дванадесет години преди да гледам филма. А сега те гледам и си мисля, че от твоето ухо със сигурност няма да потече толкова много кръв. Не беше достоверно. Но писъците бяха истински.

„Той е луд, той ще ме убие.“

Тя познаваше едно момиче от „Тайки“, чийто ревнив приятел бе срязал гърдите й, за да не може да танцува. Парализира се от страх. Ужасено въртеше очи, за да види дали Шанк не държи нож в ръката си.

Шанк пусна ухото й и със съблазнително движение плъзна ръка по врата й. Пръстите му спряха върху обицата. След това целуна врата й, плъзна език като змия и я облиза.

„Ще повърна. Господи, ако не спре, ще…“

Той прибра езика си и зъбите му притиснаха висулката към ухото й. Лайза изтръпна от ужас. Тогава той изви назад главата й и заби зъби като питбул, който се кани да разкъса жертвата си. След това пое обицата й с устни.

Тя изпищя от болка и ужас.

Макс се изправи вцепенен.

Шанк отново изви ръката над рамото й.

— Сега страх ли те е, Лайза? Сега ще ме слушаш ли?

— Моля те, моля те, спри — изхлипа тя.

— Кажи, кучко! — Той отново изви ръката й.

Лайза имаше чувството, че ще скъса сухожилията й.

— Страх ме е — проплака тя, притворила очи. Болката в рамото я зашеметяваше. — Ще те слушам.

Той я пусна. Ръката й пулсираше. Ухото й пареше и от него се стичаше кръв. Чувстваше се изтощена.

— Добре. — Шанк пъхна окървавената обица в джоба си, сякаш бе някаква резервна част. — Вярвам ти, Лайза. Когато се справиш със съдията, той ще е готов да гласува дори и за отмяна на конституцията, ако го помолиш. Свърши си работата и няма да имаме проблеми. — Той сухо се изсмя. — Не го ли направиш, ще взема и другата обица.

Каза го меко, без следа от гняв. Макс застана до Лайза и я прегърна през раменете. Краката й трепереха.

— А сега защо не поизлезете с Макс, за да ти обясни нещата? — все така тихо предложи Шанк.

Макс безмълвно я поведе към вратата. Тя бе смаяна, болеше я и не се възпротиви. В коридора се обърна. Шанк запали нова цигара и хвърли кибритената клечка върху персийския килим.

6.

Самюъл Адамс Труит може да беше станал съдия във Върховния съд, но у дома той хвърляше боклука и разхождаше кучето — червеникавокафяв мелез между ретривър и овчарка. Името му беше Сопчопи, накратко Соп. Съдията често се препираше със съпругата си Кони — жена с благородна осанка и остър ум. На равни интервали през последните години съдията й правеше тест на кръвта и й биеше инжекции „Пергонал плюс“ точно в пет сутринта, с цел да се увеличи производството на яйцеклетки, така че с помощта на специалиста по изкуствено оплождане, чашката на Петри и божествената намеса двамата да могат да станат родители.

За съжаление оплождането „инвитро“ не бе сполучливо. След ултразвуковите процедури, след всички лекарства, които предизвикваха хаотични странични ефекти в поведението на Кони, след часовете, прекарани в кабинета, когато държеше ръката й, докато преглеждаха с ендоскоп яйчниците й, след иглите, с които внасяха оплодените яйцеклетки в матката — нищо.

За известно време, поне според Труит, тези занимания ги свързваха. Те бяха от малкото останали общи теми и интереси. Смееха се заедно на неудобството, което изпитваше Труит, когато минаваше през пълната с подозрителни жени чакалня на гинекологичното отделение и изчезваше в стаята за почивка, за да мастурбира над една пластмасова чашка.

— Как беше? — питаше го тя.

— Ръцете ми бяха студени — отвръщаше той. — Наложи се сестрата да ми помогне.

Кони му бе показвала стотици мостри от тапети, лентички, оцветени с различни бои, и фотоси от „Аркитекчъръл Дайджест“, когато обмисляха наредбата на детската стая. Сам не можеше да различи басма от кретон и като ерген няколко години бе използвал за завеси парчета от стари чаршафи, но проявяваше интерес към митичната детска стая за митичното бебе, защото това караше Кони да се чувства щастлива.

Но по-късно, след като Кони многократно не можа да постигне целта си, след главоболието и гаденето, след изпълнените с възторг надежди, последвани от дълбоко отчаяние, след като бяха платени медицински сметки за повече от двадесет хиляди долара, вече не говореха толкова често за бебета и бебешки люлки. Настроението на Кони стана непредсказуемо. Можеше да избухне в плач при вида на бременна жена или да се смее истерично в неподходящ момент.

Труит знаеше, че е ходила на лекар този ден, за да провери дали последната имплантация на оплодени яйцеклетки, наричана на жаргон „преембрио“ от доктор Колстоун, е дала резултат.

„Господи, дано да е бременна!“

Сам Труит искаше да бъде баща. Искаше Кони да бъде щастлива, искаше да запазят брака си. И трите неща бяха в опасност.

Току-що бе напъхал издута торба с боклук в пластмасовия контейнер на тротоара, бе разходил Соп, бе го нахранил и изчеткал и му каза колко съжалява, че в околността няма птици, които да преследва.

Труит отвори вратата на черната желязна ограда, която водеше към онова, което наричаха свой преден двор. Бе един правоъгълник, обрасъл със суха трева, не по-голям от единично гробно място. На една пресечка от тях бе изкуственият канал „Охайо“, където туристите караха лодки или се разхождаха или тичаха по пътеката с гигантски платани и върби.

Тясната градска къща бе широка само осем метра, с пет метра по-къса от полета на топката, когато я подаваше нападателят, но пък се извисяваше на три етажа. Кони я наричаше „кутията за обувки“.

И все пак се намираше в Джорджтаун, точно там, където тя искаше да живее! В Джорджтаун бе живяло семейството й по времето, когато баща й бе сенатор от Кънектикът. Къщата на сенатора бе три пъти по-голяма от тяхната, но навремето имотите са били по-евтини, а наследството на майка й бе осигурило на баща й не само кариерата, но и начин на живот, доста по-различен от този, който можеха да си позволят избраниците в Сената.

Труит изкачи двата реда стъпала до спалнята, обзет от силно желание да разбере какво е станало на прегледа, но в същото време и доста изнервен. Тя седеше пред тоалетката, гримираше се и очевидно не забелязваше присъствието му.

„Щом мълчи, значи ли това, че е бременна? Не! На съпруга не е разрешено да прави неблагоприятни заключения само защото жена му отказва да даде показания.“

На тридесет и осем години Кони бе пленителна жена с изящна фигура, а маниерите и стойката й говореха за отлично възпитание и скъпо струващо образование. Труит направи стъпка встрани, за да я заобиколи, без да бутне лакътя й.

— У дома имах своя собствена стая — заяви тя вместо поздрав, сякаш бе прочела мислите му за тесните граници на градската им къща.

„У дома.“

Домът беше в Уолтам, Масачузетс. Домът беше там, където бяха похарчили стотици долари за не напълно щастливия си брак. Домът не беше тук, където живееха в момента.

— Живеем в края на деветдесетте — отвърна той. — На мода са малките жилища. Прочетох го в „Ю Ес Ей Тудей“.

— Сам, ти не четеш „Ю Ес Ей Тудей“.

Тя не отделяше поглед от огледалото и мажеше устните си с някаква лъскава течност. Какво ли бе станало с обикновеното червило? Той не беше в крак с дамската мода. Би могъл да каже какво е закусвал Том Пейн в деня, когато е написал „Това са времена, които подлагат на изпитание човешките души“, но не бе забелязал какъв е тоалетът, с който миналата събота жена му беше в „Кенеди Сентър“, където по случайност бяха гледали пресъздаването на пиеса от 1776 година. Не би могъл да каже и имената на двете двойки нейни, не негови приятели, с които „бяха споделили“, по нейните, а не по неговите думи, вечерята след представлението. Той заобиколи леглото и отвори вратата на онова, което брокерът на недвижими имоти бе нарекъл „вграден шкаф“. Там не се побираха дрехи на хора, чиито рамене бяха по-широки от стандартно приетите. Дрехите на Кони заемаха нейната и по-голямата част от неговата половина. Той се съблече и остана по бельо, разбута няколко от роклите за коктейл и окачи костюма си. Обзет от клаустрофобия, Труит нямаше желание да заобиколи Кони с танцовата стъпка на Емит Смит, така че приседна на ръба на леглото, върху покривката, изпъстрена с рози и зюмбюли, и погледна жена си в огледалото. Накрая не издържа и попита:

— Какво стана днес?

— Обядвах със Стефани. — Очите й срещнаха неговите в стъклото.

„Възражение! Не е отговор. Ваша Чест, моля наредете на свидетеля да отговори на въпроса!“

— Строят павилион за гости в задния си двор — продължи Кони.

Труит обмисли новината. Как трябваше да отговори един съпруг на съобщението на жена си, че сестра й прави павилион за гости в задния двор на атрактивната си къща, чиято стойност надвишава два милиона долара? Че ще бъде прекрасно допълнение към ваната за хидромасаж „Джакузи“, басейна и сауната? Че е прекрасно да си съпруга на лобист, чиито претенции за слава се основават само на факта, че е зет на бивш сенатор, и това му осигурява осемстотин и петдесет хиляди долара годишно, пет пъти повече от заплатата на съдия във Върховния съд?

— Павилионът е хубаво нещо — предпазливо изрече той.

— Показа ми плана. Има газов грил, микровълнова печка, голям хладилник, плюс машина за сладолед и мокър бар с два крана за бира.

„Защо протака толкова? Ще бъда ли баща, или не?“

— И без увеселително влакче?

— Не е нужно да бъдеш саркастичен — каза тя. — Нито сноб.

— Какво?!

— Отвратителен сноб.

— Какво искаш да кажеш? Че гледам отвисоко на хора, които са по-добри от мен?

— Не, ти гледаш отвисоко на хора, които постигат цели, които ти намираш за… — тя замълча в опит да намери точните думи — … непоследователни или фриволни.

— Отправям молба. Признавам се за виновен. Каква е присъдата при повторно нарушение?

— Живот! Без право на обжалване.

Труит с удоволствие се засмя. Това беше старата Кони. Животът им наподобяваше фехтовка с непрестанно кръстосващи се шпаги. Понякога той копнееше за миналите дни, когато двамата се смееха и се състезаваха в остроумие. Обикновено печелеше Кони.

Той гледаше как жена му вдигна нагоре косата си в невъобразима купчина, която закрепи с няколко сребърни шноли. Обикновено Кони носеше косата си спусната от двете страни на главата и приличаше на студентка в колеж. А сега, с вдигната коса, имаше величествен вид — като принцеса; с дълъг и слаб врат, издадени скули и безукорна, гладка като порцелан кожа.

Той се замисли над същността на отношенията им. Обичаше ли я? Може би не изпитваше изпепеляваща страст, но в живота им още имаше грижа и привързаност, а понякога — и топлота.

Сам Труит срещна Констанс Парам в третия й семеен дом — една лятна вила в Нантъкет. Труит беше асистент по право в Харвард, без особени интереси в политиката, но изпитваше неприязън към повечето назначени от Рейгън федерални съдии. Сенаторът Лоуел Парам бе демократ, председател на Законодателната комисия, и след като бе прочел една от филипиките на Труит в „Ню Рипъблик“, започна да го кара да съставя въпроси за назначените юристи, за които се предполагаше, че са неквалифицирани.

Макар че Труит не бе съзерцателен тип, той се замисли за силите, които го свързваха с Кони. Констанс Парам бе с осем години по-млада от него и когато се запознаха, се дипломираше по история на изкуствата. Спомняше си мигновеното привличане, което изпита, щом видя дръзката брюнетка с бърза мисъл и смъртоносен език. Тя бе наследила англосаксонските черти на майка си, имаше високо чело и бе получила в дар от баща си веселия смях и интелигентността му. Кони издържаше на мартини, говореше умно и биеше повечето мъже на тенис.

Като се връщаше назад в спомените си Труит си даваше сметка, че се е влюбил в семейството. Сенаторът беше либерал, но не беше лигльо. Бе възпитаник на Харвард, обичаше да ловува, да лови риба и да пие бърбън. Съпругата му бе потомка на пуритани от Масачузетс, които бяха натрупали богатството си в текстилни фабрики в Ню Ингланд и бяха проявили предвидливостта да вложат парите си в имоти в Аризона преди бизнесът им да отстъпи в надпреварата с чужденците. Алис Парам обожаваше съпруга си, а той отвръщаше на обичта й с уважение и привързаност. Констанс Парам бе израснала сред богатство и привилегии; бе учила в Европа по специалност, която изискваше да пребивава в Париж, и бе живяла сред безкрайна върволица от ухажори от семействата на Кабът, Лодж и Кенеди. И нито един Труит!

— Ще бъде добре за децата.

— Какво?

— Машината за сладолед. Може би и крановете за бира, доколкото знам.

— Какво имаш предвид? — Кони бе разгневена.

— Само че павилионът е добро решение за децата на сестра ти, нашите племенници — малкия русокос взвод добре гледани завоеватели от Вирджиния.

Всъщност бяха само четири, всички със скоби на зъбите, всички в частни училища. Всеки имаше собствени коне в собствени обори. Частните учители сами по себе си бяха поразителни. Харолд Белоус, зет му, имаше имение от триста и двадесет декара във Вирджиния. В основата на просторната къща имаше кръчма в английски стил — с оцветени стъкла и дървена ламперия, свалена от една кръчма в Котсуолдс. За Труит тя въплъщаваше грозната същност на американското печалбарство. Мебелировката бе взета от място, където се бяха забавлявали жителите на цяло селище, а сега до стария дървен бар, покрит с многобройни петна от разливана бира, присядаха, и то рядко, свръхзадоволени апологети на производителите на захар или петрол и — Бог да им е на помощ! — производители на оръжие.

— Ти ме нападаш — каза сърдито Кони.

— Какво?! Как?

— Напомняш ми недостойно и малодушно, че аз не мога да имам деца, че тръбите ми са съсипани, но твоята сперма е върховна. Ти си първокласна американска машина за производство на сперма със съпруга, която не може да зачене.

„О, не! Господи, не!“

Сърцето му спря. Тя бе отговорила на въпроса на деня, на цялото десетилетие, на живота им. Той приближи тоалетката и я прегърна. Раменете й бяха студени като парчета лед.

— Кони, съжалявам. Много съжалявам.

Тя срещна погледа му в огледалото.

— Ако наистина съжаляваше, нямаше да използваш децата на Стефани, за да ме унижиш.

Той се запита дали във всеки брак има по някоя незаздравяваща рана.

— Не съм. Само поведох разговор за разглезените ни племенници и проклетия павилион, който сигурно е по-голям от нашата къща.

— Точно така. Ти ме нападна точно заради павилиона. Мислиш, че омаловажавам парите, които получаваш в сравнение с Харолд, и затова използва децата да ме нараниш, да ми напомниш, че съм непълноценна жена.

— Не! Кълна се…

— Вината е колкото моя, толкова и твоя — продължи атаката си тя. — Ти беше копелето, което ме начука на острова и аз забременях.

Жестокостта на думите й го стъписа. Кавгите им ставаха все по-свирепи, нападенията на Кони — все по-безмилостни.

— Кони, какво мога да ти кажа? Не си непълноценна. Ти си блестяща, умна жена, която спира дъха на всекиго, а на мен не ми пука колко пари получава Харолд. Не ме интересува дали ще покани в проклетия си павилион Смитсониън или „Червенокожите“ от Вашингтон да играят в задния двор. Нека забравим за това.

Видя в огледалото как очите й плувнаха в сълзи. Край на закачките за този ден.

Тя върна спомените, които заплашително висяха над главите им като очаквана в лятна буря гръмотевица. Навремето Кони тъкмо завършваше дипломната си работа върху френския импресионизъм. Бяха започнали да се срещат и една августовска нощ, след като бяха плували в студения океан в тъмнината около остров Нантъкет, те се увиха в едно одеяло на плажа и се любиха. Труит още си спомняше соления й вкус, дългата й мокра коса, паднала върху лицето й, и своето тяло, което се търкаше в нейното със силата и страстта на нов любовник.

„Господи, колко топлина излъчваше всеки от нас!“

Представяше си сливането на телата им, скърцането на пясъка и звука на прилива. Виждаха само звездите, изгряващата луна и огъня в очите си. Какво ли не би дал, за да върне това преживяване! От много повече време, отколкото си признаваше, те се любеха нередовно и небрежно.

Но тогава… Боже! Тогава сексът бе в синхрон с вълните. Сам бе извикал името й, то се понесе над морския бряг и той избухна в тялото й. Зад притворените му очи блестяха огнени точици.

Бе го направил без предпазни средства и Кони вече не се обръщаше към него с „мили мой“, а го наричаше „копелето, което ме начука на острова“. Всъщност Сам си бе сложил презерватив, но той се скъса, защото бе пропуснал да отстрани въздуха от върха и презервативът направо се взриви по време на необузданото им съвкупление.

Кони забременя. Това бе първата им криза, която щеше да предизвика всички други. Точно както физиците обясняват популярно теорията за хаоса. Че ако пеперудите в Бразилия плеснат с криле, могат да предизвикат тайфун над Тихия океан. В техния случай експлозията в Нантъкет предизвика заледяване в Джорджтаун петнадесет години по-късно.

Тогава и двамата се справиха със ситуацията учудващо добре. Тя бе решителна и зряла.

Той й каза, че решението е в нейните ръце. И наистина, като мъж тогава, а в този миг и като съдия, смяташе, че всичко зависи от желанието на жената. Не стана дума за женитба. В крайна сметка те почти не се познаваха. Но ако вземеше решение да роди детето, той й обещаваше пълната си подкрепа. Щеше да ги посещава — нея и бебето, да купува подаръци за рождените дни и дори да се погрижи за колежа. Бе си поставил най-високата оценка за хипотетичните си родителски умения, които бяха много по-добри от противозачатъчните.

Абортът бе бърз и без видими последици. Е, не се размина и без психологически проблем. Кони изпадна в депресия. Той се чувстваше виновен. Не бе се замислял тогава, но изглежда, че и двамата се бяха впримчили в съдбовна връзка. Не би могъл да я изостави! Бе попаднал в паяжината на нейната потиснатост и сред плаващите пясъци на незадоволимите й желания.

Ожениха се половин година по-късно. Фалшивата близост, която ги свързваше по времето след аборта, се изпари. По причини, които нито те, нито лекарите проумяваха, тази атлетична, здрава и любеща се всяка нощ двойка не можеше да създаде дете. Няколко години по-късно узнаха, че абортът е причинил инфекция, която е повредила маточните й тръби.

Усложниха живота си. Като невидим призрак над тях бе детето, което така и не се появи. Дори не си изградиха илюзия, не създадоха дете на фантазията си, което да ги поддържа. Съвместният им живот бе започнал с акт на зачеване на брега на океана и отхвърляне на нежеланото дете или — както биха се изразили баптистите на Сам — с акт на библейско възмездие. Изплакаха море от сълзи в опита си да повторят едновремешния подвиг.

— Знаеш ли какво ме вбесява най-много? — най-сетне запита тя.

„Всичко“ — помисли си той.

— Фактът, че ти не виждаш връзката между думите и чувствата си.

Трябваше да излезе някъде. Само за минута спалнята се бе смалила. Той се изправи и се опита да се измъкне, промъквайки се между леглото и жена си, но удари пищяла си в отворената врата на тоалетката.

— По дяволите! „Плеси срещу Фъргюсън!“

Когато бе гневен, Сам ограничаваше богохулството си като споменаваше най-страховитите присъди на Върховния съд. Сопчопи излая.

— Казах ти, че къщата е много малка — заяви Кони, докато той подскачаше на един крак.

Семейството на Труит притежаваше фермерска къща близо до Уолтам — къща на повече от двеста години. Тя бе поне десет пъти по-голяма от тяхната, както неведнъж му напомняше Кони. Земята им бе на седемдесет и два декара. От едната страна границата беше поточе, а от другата — езеро с патици. Но Кони бе нещастна и там и винаги се оплакваше, че къщата е твърде голяма, твърде стара и твърде далеч от Бостън.

Вашингтон бе тяхното приближаване към големия град. Приеми в посолствата, вечери в „Ситронел“, скитане и покупки из антикварните магазини.

Сам Труит не се интересуваше от вечерни тоалети, нито от соте с гъши дроб и смокини, варени в сос с портвайн. Допадаха му обикновените неща. Обичаше да обуе срязани дънки, да хапне печена мексиканска риба и варено блатно зеле — все неща, които го свързваха с детството, прекарано в Евърглейдс. Цели тридесет години му трябваха, за да научи, че така нареченото „блатно зеле“ в изисканите ресторанти се сервира под името „палмово сърце“ и струва цели осем стотачки. За вечеря обичаше да похапне поне половин килограм яхния. Майка му разцепваше палмовото дърво с мачете и вареше гозби с шкембе или свински бут в огромен казан на открит огън. Хранеха се на маса за пикник под един дъб, а около тях пърхаха зеброви пеперуди, които предизвикваха тайфуни, предполагаше той.

Вашингтон трябваше да вдъхне нов живот на брака им, може би да предизвика магическото зачеване, с което не се справиха на север. Така или иначе, очакваха, че преместването ще ги сближи.

„Два скорпиона в кутията за обувки.“

Той предпочиташе откритите пространства на мочурищата, където бе израснал. Кони пък упорито наричаше Евърглейдс „Блатото“, въпреки че той нееднократно поясняваше, че това е широка около девет километра бавно течаща река. Предната пролет, веднага след като го назначиха във Върховния съд, той се върна във Флорида за „Деня на Сам Труит“ — празник, какъвто местните хора не бяха виждали, ако не се брои годишният фестивал на морската храна. Доброволният отряд пожарникари водеше парада, следван от училищния оркестър. Пухтящият трактор на Джон Дийр влачеше Сам и Кони по Конч авеню сред море от моделирани с хартия колони, изобразяващи Върховния съд. Кони се задушаваше от дима на трактора, който се виеше във влажния въздух.

Труит произнесе реч в горещината на Фишърменс Хол, като проследи своя успех, чието начало бе поставено в Тен Таузънд Айландс. Кони бе облечена в жълта лятна рокля и си вееше със сгънат плакат; оплакваше се от жегата и ровеше из чинията с пържена риба и из лимоновия пай, които поливаше с леден чай. По-късно Сам, с бутилка текила в ръка, и неколцина стари приятели, вече рибари с мазолести ръце и присвити очи, се надлъгваха за случки от детството и кой е построил най-бързата моторница от счупени самолетни витла и стари двигатели от шевролет.

Труит не се бе връщал у дома от погребението на майка си преди осем години. Баща му бе починал три години преди нея. Докато потупваше старите си приятели по раменете, той внимателно наблюдаваше Кони, която се чувстваше не на място, сякаш се боеше да не стъпи върху нещо хлъзгаво или противно. Същата нощ, докато седяха от двете страни на леглото в спалнята си в мотела, Кони каза:

— Не знаех, че съм се омъжила за Хък Фин.

— Да, точно това си направила.

Сам съзнаваше, че Кони би била по-щастлива, ако беше омъжена за собственик на недвижими имоти, който изкарва милиони долари, докато строи в защитените райони, или за банкер, който знае курса на германската марка при отварянето на борсата всяка сутрин, за всеки, чийто приход би бил равен на желанието й да харчи пари.

Знаеше, че привързаността на Кони се изпарява с всяка изминала година. По дяволите! Той си го заслужаваше. Беше човек, който не показва чувствата си и не задоволява емоционалните нужди на партньора си. Кой би обвинил Кони, че копнее за мъж, който глези съпругата си, а не за човек, който е чужд на природата й?

И така, още преди дванадесет години Сам бе научил за любовната й афера с учителя по тенис в клуба — мил студент по право, който бе нарушил правилата на университета и се съобразяваше със собствената си етика. Двамата бяха устояли на бурята.

В началото, след като той получи назначението във Върховния съд, Кони изглеждаше щастлива. Край на досадните събирания във факултета на чаша чай с ужасни клюки и всичко това промито с воднист пунш. Животът във Вашингтон щеше да бъде различен. Но вероятно тя имаше предвид социалния живот на баща си като сенатор, който непрестанно е давал приеми и вечери в Джорджтаун. Тя не бе подготвена да приеме монашеския живот на съдия във Върховния съд. Скуката се появи бързо. Кони не бе работила дълги години, но във Вашингтон се зае с дизайн и вътрешна архитектура. Най-голямата й надежда беше, че при следващите избори няма да изберат президента от Демократическата партия. Така искаше да го накаже, защото бе назначил съпруга й за съдия, от една страна, и за да дойдат републиканците с неудържимото желание да пренареждат и наново да мебелират, от друга.

Пищялът още го болеше. Бе излязъл от спалнята и така бе обявил примирие. Седеше до малкото си бюро, когато чу гласа на Кони:

— Назначи ли трети сътрудник, Сам?

— Да — извика той, докато прелистваше бележките за първото заседание от новата сесия. — Първокласна е. Казва се Лайза Фримонт.

— Разкажи ми за нея.

Кони се разхождаше из спалнята. Двамата разговаряха, разделени от площадката на стълбището и от годините на липсващо разбиране.

— От западния бряг е. Завършила е Бъркли, Станфорд, след това една година е работила в Апелативния съд във Вашингтон.

— Калифорнийско зайче?

— Тя е дъщеря на рибар и е дяволски умна.

— Обзалагам се, че е хубава.

Би могъл да излъже, разбира се: „Грозна е като смъртта“ и още първия път, когато Кони поканеше сътрудниците му на вечеря, щеше да му отреже главата.

— Всъщност е доста привлекателна.

— Като се прибра днес, беше като на тръни.

— Бързах за тоалетната.

Тя влезе в кабинета му. Бе облякла черна копринена рокля без ръкави, бе си сложила огърлица с три реда перли и подходящи обици.

— Господи, колко си хубава!

— Погледни се! Още не си готов.

— Готов за какво? — попита той, макар да му мина през ума, че Кони се е приготвила за някакъв прием, а той е с двадесетгодишната си фланелка от „Уейк Форест“.

— За приема в Уотъргейт. Започва в седем. Побързай. Аз ще ти приготвя смокинга.

— Какъв прием?

— Благотворителен. Този, на който ни поканиха Стефани и Харолд, дори ни купиха билети, по хиляда долара единият.

— Не става дума за онзи, спонсориран от Националната асоциация на производителите, нали? — Той смътно си припомни, че бе отказал на зет си.

— Кой се интересува кой е спонсорът? В полза на болницата е. Не е политически, не се устройва от секта, безобиден е и за по-благочестив от теб съдия в гнусния Върховен съд.

— Казах на Харолд, че не може да отидем. — Той се почувства виновен, че е забравил да каже на Кони.

— Какво?! Защо?

— Националната асоциация на производителите е защитник по едно голямо дело за наказателно обезщетение, а освен това е забъркана в още половин дузина висящи искове. Освен това аз не мога да приема подарък от лобист.

— Сигурно се шегуваш. Нима ще бъдеш компрометиран, ако хапнеш от козето им сирене върху цикория?

— Не, но присъствието ми може да се изтълкува като че ли им осигурявам достъп до Върховния съд.

В едната си ръка Кони държеше чифт черни обувки, а с другата насочи четката си за коса към Сам.

— Не го прави, Сам! Не ми причинявай това! Ще полудея в тази кутия за обувки!

— Знам, че звучи глупаво и старомодно, но един съдия във Върховния съд е длъжен да живее като монах.

Той си помисли за главния съдия, който грешеше за много неща, но поне за това имаше право.

— Някои от съдиите дори не присъстват на приемите, давани от президента, заради разделението във властта. А тези, които отиват, не си позволяват нито да ръкопляскат, нито да изказват по какъвто и да било начин одобрението си.

— Това е глупаво, Сам. Ще се обличаш ли, или не?

Очите й пламтяха от неприязън.

Разочарованието от живота, който не протичаше според плановете й, се отразяваше в погледа й, в дишането й, в начина, по който бе вдигнала четката.

— Не мога, Кони. Съжалявам, но не мога!

Тя запрати четката към него. Той дръпна главата си встрани като боксьор, който се извърта, за да избегне удара на противника. Кони набързо обу обувките и приглади роклята върху плоския си корем. Погледна Сам. Устните й бяха изкривени от гняв.

— Добре, господин съдия — провлече тя. — Живейте като отшелник. Станете епископ или кардинал, или какъвто, по дяволите, искате. Не ме засяга.

После се обърна и излезе вдигнала гордо глава, като велика актриса, която изпълнява ролята на мечтите си. Токчетата й затракаха по тясното дървено стълбище, сякаш стреляше с автомат.

— Едно ще ти кажа — извика тя. — Проклета да съм, ако се съглася да стана монахиня.

7.

Вървяха по една слабо осветена алея в Рок Крийк Парк. Макс държеше Лайза, която още трепереше. Тенискортовете бяха празни. Мъж в спортно облекло се мъчеше да удържи за каишката огромна хрътка, която го влачеше към завоя. Чуваше се само шумоленето на листата на вековните дъбове и кленове и ромонът на близката рекичка. Макс я прегърна през раменете и с бяла носна кърпа почисти кървящото й ухо. Бе я предал и само можеше да предполага колко разочарована е тя. Чувстваше се слаб пред единствения човек в света, който го бе приемал за силен. Знаеше, че я е загубил и че никога няма да бъде както преди. Това бе най-лошото, по-лошо дори и от унижението и страха, които изпитваше тя. Мислеше го за страхливец, но не знаеше истината, не знаеше каква болка и вина изпитва той, когато мисли за катастрофата. И как би могла? Той грижливо пазеше истината.

„Кога всичко тръгна надолу? Не стана изведнъж, пропадането ставаше сантиметър по сантиметър.“

— Лайза, много съжалявам. Ако можех да върна времето назад…

— Не можеш. Никой от нас не може. Ако можех, бих го върнала толкова назад, че да не те срещна.

— Лайза…

— Махни се от мен! Ако наистина искаш да ми помогнеш, извикай ченгетата. Накарай ги да арестуват този кучи син за опит за физическо насилие и телесна повреда.

Господи, вече нямаше избор! Трябваше да я пази от собствените й инстинкти. Да се опълчи срещу Шанк бе направо самоубийство. Единственият изход бе да му сътрудничи. Макс все още се нуждаеше от помощта на Лайза, но тя го презираше. Трябваше отново да я спечели на своя страна. Замисли се какво да й каже и реши да й каже истината.

— Знам, че си притеснена, но…

— Просто ме остави на мира. Върви да кажеш на оня луд, че току-що се е сдобил с билет за затвора. Ще извикаш ли полиция, или трябва да го направя аз?

— Не, Лайза, ти не разбираш.

— Разбирам, че ти не си мъжът, за който те вземах. Винаги съм знаела, че играеш бързо и свободно в бизнеса. Знаех, че не уважаваш законите, но да позволиш друг мъж да ме нарани…

Гласът й пресекна, а очите й плувнаха в сълзи.

Стомахът на Макс се сви на топка. Тя имаше право. Какво би могъл да й каже? Че има много начини да предадеш една жена, но никой не е толкова срамен като този? Бе изпълнен с такова самоотвращение и ненавист, каквито никога не бе изпитвал. Бе я бутнал на огневата линия, без да й обясни какъв е рискът. Бе пропуснал да й каже, че няма избор. Имаше само един изход, но тя още не го знаеше.

— Ако отидеш в полицията, няма да мога да те защитя.

Тя се изсмя с презрение.

— Защитата не е най-силната ти страна, Макс.

„Но аз точно това правя. Моля те да ме изслушаш.“

— Можеш да накараш ФБР да те пази денонощно, но въпреки всичко те ще те намерят.

— За какво говориш? Кои са тези „те“?

Той наведе глава. Искаше да й каже всичко, но откъде да започне?

— Не съм предполагал, че може да стане така. Ненавиждам това, което направих, и онова, в което се превърнах. Ужасно съжалявам, че те поставих в такова положение.

— Макс, дърдориш глупости. Какво си направил?

Гласът й се промени. Поне за миг гневът бе отстъпил и тя изглеждаше готова да го изслуша.

— Сключих сделка с дявола — каза Макс.

Започна с Шанк, символа на всичко ужасно, на кошмара, в който се бе превърнал животът му.

Разказа й, че като млад — през седемдесетте години — Шанк бил детектив в нюйоркската полиция. Бил член на Специалните части за разследване, които се занимавали с наркотиците. За съжаление обаче Шанк бил много по-заинтересуван как да напълни джобовете си, отколкото да преследва престъпниците. Бе се хвалил на Макс за играта на детективите от Специалните части с наркодилърите. Ако от отдела планирали да изоставят някоя следа заради недостатъчно улики, Шанк казвал на наркодилъра, че тъкмо той е в състояние да потули случая.

— Аз провалях случай, който и без това бе провален — бе му казал Шанк. — Къде е голямата сделка? Прилича на лека закачка, а не на игра.

Естествено нещата не спрели дотам. Шанк нелегално подслушвал и проследявал наркодилърите, за да разбере къде и кога ще се проведе продажбата. Той биел момчетата, намирал хероина, продавал им го отново и не подавал оплакване. В противен случай Шанк ги арестувал и ги изнудвал. Ако дилърът си платял, документите изчезвали. Но не това било най-лошото.

— Той е убивал хора — допълни Макс. — Предимно наркотрафиканти. Казва, че правел услуга на обществото.

— Свирепостта в служба на цивилизацията?!

— Какво?

— Описанието, което дава Виктор Юго на инспектор Жавер в „Клетниците“.

— Страхотно — заяви Макс, но Лайза се престори, че не е чула, и напрегнато се заслуша в разказа му за Шанк.

След многогодишни разследвания на Вътрешната полиция за бруталността и корупцията, извършвани по „сигнали на клиенти“, срещу Шанк било заведено дело за рушветчийство и други углавни престъпления. Ден преди делото свидетелите — двама души, които видели с очите си заплащането, изчезнали. Намерили ги мъртви след три седмици. Телата им били захвърлени в един камион в Ню Джърси. Група от ФБР се заела с Шанк, проследила го, подслушвала го, внимателно проверили за корупция и накрая той бил принуден да върне значката си.

— Станал бодигард — продължи Макс. — Работел за фирми, които охранявали чужди сановници. След това основал собствена фирма. Официално била регистрирана като фирма за транспортни услуги, но шофьорите били все бивши ченгета като Шанк, а клиентите — наркодилъри. Не улични продавачи, а колумбийски гастрольори, трафиканти на хероин от Азия, такива хора. Шофьорите им били бодигардове — момчета, които добре познавали града и можели да ги карат насам-натам.

По някое време, и Макс не знаеше кога и как, Шанк се бе озовал в Япония и бе започнал да работи за консорциум, инвестиращ в бизнеса на запад.

— Преди четири години, когато бях в задънена улица, те ми дадоха пари на заем.

— Какъв заем? Аз мислех, че работата е потръгнала.

Макс тъжно се изсмя.

— Да, така пише в годишния доклад.

— Ти си подправил книжата. Представил си заема като приход, а всъщност си бил на загуба. Това е измама, Макс.

— Уверявам те, че това е най-малката от грижите ми.

— Кой ти даде заема?

— По-скоро това е инвестиция, но не такава, за каквато си чела в учебниците по корпоративно право. Азиатските ми приятели не са лихвари, които искат сумата плюс два пункта. Искат половината от приходите или главата ми на дръвника.

— Гангстери ли са?

— Да, това е версията на Шанк — че инвестират и не се занимават с наркотици. Изсмукват кръвта на фирми, които са в затруднено положение. Няма никакви документи, нищо, освен че имам нови партньори, по-точно нови шефове.

— Как е името на този консорциум?

— Няма име. Няма адрес. Няма телефон. Работя с човек в Осака на име Кацушика Коширо.

— Не мога да повярвам. Навярно работиш с японската мафия.

— Японска, китайска, сицилианска — каква е разликата?

— Не можеш да научиш, ако си затваряш очите. Ти переш мръсни пари, нали, Макс?

— Предполагам, че е така. Не задавам въпроси.

— Макс, как можа? Как можа да ме забъркаш в това?

— Лайза, ти нямаш представа какво бе положението тогава.

— Не си ми казвал.

Той се замисли за всичко, което бе направил, за да спаси компанията си. За бога! Бе продал и задника си, бе лазил на четири крака, за да вземе парите. Когато бе постигнал целта си, се бе почувствал като комбинация от Доналд Тръмп и принца на Макиавели. Някъде беше чел, че Тръмп не отминавал огледало, без да се огледа и да си каже: „Ти си владетелят… Ти си върхът“. Макс искаше и двете и макар да не бе роден за кралска корона, дори не и за разнообразието на Ренесанса, се бе научил да носи корона. Без да има ореол, се бе превърнал във владетел…

„Виж ме сега. Потънал съм в дългове и животът ми виси на косъм.“

— Всичко стана, след като престанахме да се срещаме — каза Макс. — Експанзията изяде парите, които бях получил по кредитите, а рейтингът ни беше прекалено нисък. Пуснахме всички ремонтирани самолети. Цената беше съсипваща, направо останахме без средства. Акциите ни се продаваха на ниска цена и бяхме на броени дни от фалита. Тогава сключих сделката. Не бих го направил, ако имах друг избор. Щях да загубя всичко, а вече бях загубил теб.

— Какво искаш да кажеш? Че си се забъркал в криминална конспирация, защото съм скъсала с теб?

— Не, но кой знае, ако бяхме заедно, може би щеше да ме спреш.

Макс веднага съжали за думите си, за начина, по който прозвучаха, за факта, че се чувстваше раним и слаб. „Любовницата ми ме изостави и целият ми живот се сгромоляса.“ Все пак в това имаше нещо вярно. Лайза бе първа година студентка по право. Още си спомняше решителното й изражение, когато му заяви, че времето лети и че тя расте заедно с него. Бе го очаквал, но още болеше. Кой можеше да я обвини? Той имаше съпруга и две пораснали деца. С Лайза бяха заедно шест години и през този период не й бе изневерявал, ако така би могъл да се изрази женен мъж само с една приятелка. Обичаше я. Не го бе изричал често на глас, но бе уверен, че тя го знае.

И така, той я остави да си отиде. Молеше се да се върне. Състоянието й е временно, самоубеждаваше се той. Сигурен бе, че има друг мъж. Какво можеше да направи? Да я заключи в жилището й? Бе му разказала за връзката си с учителя по тенис и за младия адвокат, който й преподаваше по някаква програма в Станфорд. Никога не лъжеше, нито криеше нещо от него. Знаеше, че е срещнала човек, който си струва. Макс си спомняше, че бе пътувал до Сан Франциско, върна се в Пало Алто, седна пред къщата й в колата си и зачака. Тя не се появи през цялата нощ.

От Сан Франциско отлетя за Япония и сключи сделката. Продаде душата си и се върна у дома с чек. Така че донякъде това бе станало и по вина на Лайза. Ако не беше толкова обезумял от загубата й, щеше да се справи.

Ако тя се беше прибрала онази петъчна вечер — да сготви замразена пица или да изпере дрехите си, може би щеше да го покани да влезе. Щяха да се любят и да поговорят, вместо да пътува до Кацушика Коширо, който бе алчен като пираня и му поднесе чека на канап, увит около врата му.

Лайза се върна при него почти година по-късно. Никога не спомена кого е срещнала, нито пък какво се е случило. Беше след катастрофата. Беше различна — някак по-възрастна и вече навлязла в правото. Но и светът се бе променил. Макс се утешаваше, че тя само е пораснала, но това не беше вярно.

„Кой не се променя? Да не би аз?“

Когато отново започнаха да се виждат, младата жена бе тиха и сдържана. Старото разбирателство помежду им бе изчезнало. Но тя се бе върнала и това му се струваше достатъчно. Така и трябваше.

Той се наведе и вдигна един паднал клон. Точно пред тях притича катерица с жълъд в устата. Скочи на дървото и изчезна. Само миг напомняне, че зимата наближава. Сякаш му бе необходимо. На него му трябваше нещо повече от жълъди.

Лайза все още не разбираше добре. Някакво парченце от картината липсваше. Помъчи се да се съсредоточи, да анализира нещата.

— Каква работа върши Шанк за консорциума? — попита тя.

— Точно това се канех да ти кажа.

— И защо толкова настоява да ти помогна да спечелиш? Знам, че делото е важно, но много авиокомпании са преживявали тежки присъди. Застрахователят плаща щетите и животът продължава.

— Не е толкова просто.

„Никога не е“ — помисли си тя.

— Една година всичко беше наред — подхвана отново Макс. — Имах голям паричен приток, предимно в брой. Естествено, не бях в състояние да обслужвам заема, но нещата се завъртяха. След това някакви задници взривиха Шестстотин и четиридесет и светът се превърна в ад. Резервациите за нашите полети спаднаха с двадесет и пет процента и повече не се възстановиха. Дадоха ни под съд. Федералната администрация по въздухоплаване оповести, че имало проблеми в поддръжката и това ни съсипа. Тогава стана най-страшното. — Той сниши глас, сякаш думите бяха прекалено болезнени, за да бъдат чути. — По средата на разправиите нашият застраховател ни обърна гръб.

— Какво?! Никога не си ми споменавал. Знаех, че „Лойд“ има неприятности, но не съм чувала да е отказал изплащането на обезщетения.

— Не са отказвали. Аз прехвърлих застраховката на един тръст на Бермудите. Предполагаше се, че имат уставен капитал от един милиард долара.

— О, не!

О, да. Макс й разказа как японските му партньори искали да видят някаква печалба, защото петдесет процента от нищо не ги удовлетворявали. Той имал идея как да постъпи със стойността на застраховката. Можел да отреже половината за себе си, като се прехвърли при застрахователя на Бермудите. Имало риск, но „Атлантика“ никога не била претърпявала катастрофа. Да се плащат огромните вноски било същото като да изгориш парите. Само за едно не помислил — че застрахователят ще обяви фалит. Макс Уонакър, който се славел с острия си ум, се хванал в капана на двама австралийци. Те наистина имали застрахователна компания, но щом станала катастрофата, изчезнали.

Трагичната ситуация просто го съсипала: „Атлантика“ нямала покритие! Полет Шестстотин и четиридесет не бил застрахован. А това означавало, че обезщетението в размер на пет милиона долара било всичко, с което разполагал, и така щял да срути фирмата.

— Японските ми приятели ще загубят всичко.

— Колко е това? Колко им дължиш?

— В началото бяха двадесет и пет милиона, с които поддържах дейността. След няколко месеца получих нови двадесет и пет милиона. А след катастрофата получихме истински кръвоизлив и трябваха много пари, за да запушим раната. Аз се обаждах на Коширо и парите продължаваха да текат. Японците нямаха друг избор — или това, или щяха да изгубят всичко. Сега общата сума възлиза на двеста и десет милиона.

— Господи!

— Да, много е, особено като се доберат до мен. Шанк е кучето, което използват за нападение. Шеф на сигурността е само титла, която измислихме, за да обясним присъствието му. Той ме следи и на практика ми нарежда какво да правя. В основни линии задължението му е да прибере парите им като провали фирмата или продаде акциите. И за двете е нужно да спечелим делото.

— Не разбирам защо трябва ти да отнасяш всичко — каза тя. — Тяхна е грешката, че са ти позволили да откажеш застраховката при „Лойд“.

— Не са те, Лайза. Те не знаят. Това беше тайната ми.

„Господи! Най-сетне всичко става ясно.“

— Макс! О, Макс!

Беше смаяна. Как бе могъл да поеме такъв риск, да прави грешни стъпки — една след друга! Първо се бе свързал с чуждестранните рекетьори, а след това и застраховката… Гневът отстъпи място на съжалението. Този мъж, който я бе спасил от улицата, бе загубил жизнеността си, бе се превърнал в празно чучело. С внезапен жест тя го прегърна и притисна главата му към рамото си. Нямаше нищо общо с романтиката или с любовта — бе само жест на съпричастие. Толкова неща бяха посрещали заедно, а сега и това…

Тя пусна главата му и го изгледа изпитателно. Изглеждаше остарял. Очите му бяха подпухнали, челото му — в бръчки, а раменете му висяха отпуснати. Насили се да разсъждава като адвокат. Макс имаше неприятности и се нуждаеше от помощта й. Как да му помогне, без да компрометира новопридобитите си принципи?

— И няма никакви документи? — запита тя. — Записки, бележки? Нищо?

— Не. Пък и каква ли би била разликата?

Лайза замълча. Бе се стъмнило. Духаше студен вятър, а тя още бе облечена с дрехите за събеседването. Рамото я болеше от мъчението, на което я бе подложил Шанк.

— Заемът вероятно е отменяем.

Макс сухо се изсмя.

— Лайза, мила Лайза, университетът е размекнал мозъка ти. Какво стана с уличните хитрини? Това дело няма да се гледа в съда. Аз съм една от страните. Шанк просто ще направи суши от мен.

— Значи той искаше това да разбера?

„Главата на Макс върху дръвника!“

Не беше нито метафора, нито хипербола, беше самата истина!

— Ти си част от нещата. Шанк е убеден, че ти няма да побегнеш, ако разбереш, че съм в опасност. Кълне се, че ще придумаш Труит.

„По дяволите!“

Животът бе нечестен. Това не бе нейната битка, не трябваше да се занимава с това. Искаше й се да побегне от Макс, от Шанк, който я плашеше със сенките от миналото. Можеше да се върне в Калифорния, да отиде в Тасмания. По дяволите съдийският стаж!

— Прав ли е Шанк? — Гласът на Макс прозвуча умолително. — Ще ми помогнеш ли?

— Скъпи Макс, аз се старая да загърбя миналото.

— Няма да те моля, Лайза.

„Напротив, ще го направиш. Точно това правиш!“

— Нуждая се от помощта ти повече отколкото от всяко друго нещо на света. Ако означавам нещо за теб… — Той я изгледа преценяващо. — Ще ме оставиш ли?

Лайза не бе мислила за него по такъв начин, но все той я направляваше, нали?

„Искам да започна нов живот и това, което означаваш за мен, е равно на онова, което дължа на себе си. Ще се измъкна от старата си кожа!“

Но този човек навремето бе за нея единствената личност на планетата и тя не можеше да му обърне гръб. Предната нощ Макс бе казал, че само е маркирал пътя, а тя сама се е изкачила нагоре.

„Ти се изкачи съвсем сама.“

Лайза добре съзнаваше, че не би се справила без неговата помощ. Очите й плувнаха в сълзи.

— Не, Макс, няма да те оставя — изрече тя с омраза към себе си.

„По дяволите! По дяволите! По дяволите! Не мога да го изоставя!“

Щеше да остане и да направи каквото е необходимо, за да получи гласа на Труит. Щеше да изплати всичките си дългове… Заедно с лихвите.

— Макс, ти веднъж ме спаси и завинаги промени живота ми. Няма да те оставя сам.

За миг напрежението му сякаш изчезна и той се усмихна:

— Страхотно! Може би ще можем да започнем отначало. Този път ще направим нещата така, както трябва.

— Макс, недей, моля те. Ще направя всичко, каквото мога, но щом делото свърши…

— Само ме чуй! Децата ми са вече големи, Джил не се интересува дали съм си у дома, или не. Мога просто да сложа край…

Той се накани да се впусне в приказки за новия им живот, развълнуван, облекчен и изпълнен с надежди… но Лайза още чуваше думите му в ушите си: „Ти си част от това“.

— Можем да си купим местенце на плажа — говореше Макс. — Можем да се оженим и…

— Какво искаше да кажеш с думите, че и аз съм част от това? — прекъсна го тя.

— Какво?

— Преди малко каза, че Шанк държал да знам в какви неприятности си се забъркал и ти каза, че съм част от това.

— Да.

— И какво е останалото?

Макс не искаше да отговаря. Дори не искаше и да мисли на тази тема, но Лайза бе задала въпроса и той й дължеше отговор. Може би трябваше да й каже отговора още преди половин година, още преди академичният живот да размъти мозъка й.

— Мислех, че е ясно. Мислех, че вече си проумяла.

— Какво?

— Ако загубим, Шанк ще убие и теб.

8

Трябваше да го направи. Нямаше избор. Шанк така я бе уплашил, че тя се чувстваше съсипана. Предната нощ я бе обзело безсъние, което се редуваше с кошмари — присънваше й се човек без лице, който остреше дълъг колкото крак бръснач в кожена лента, която ту се появяваше, ту изчезваше под острието. Зад картонената маска мъжът промърмори, че била хубавичка, с малки уши, и се изсмя пронизително. От този звук тя се събуди.

Нищо не можеше да направи. Дори и да отидеше в полицията, какво щеше да каже?

„Участвам в заговор, който има за цел да корумпира съда и щом се отказах, животът ми попадна в опасност.“

В най-добрия случай щяха да я уволнят, в най-лошия — да я лишат от адвокатски права. Не. В най-лошия случай Шанк щеше да я убие.

И така, щеше да го направи заради Макс. И заради себе си. После щеше да бъде свободна.

Нямаше да е лесно. Делото плачеше да го анулират. Дори статистиката бе против нея. Обикновено съдът анулираше осемдесет процента от делата, които се съгласяваше да изслуша.

Чудеше се как да постъпи.

„Все пак става дума само за едно дело. Ще се справя някак.“

Опита се да мисли за бъдещето, за живота след „Атлантика“, живота след Върховния съд. След година можеше да получи блестящи препоръки от своя съдия и да го нарича не „съдия Труит“, а просто Скрап. След това щеше да приеме работата в онази чикагска фирма и да се прицели в някой от европейските им офиси.

Такива мисли я безпокояха, замъгляваха съзнанието й и я разсейваха. Не можеше да се съсредоточи върху дузината книги, разпръснати по полираната маса в библиотеката на третия етаж на Върховния съд. Носеше костюм от три части на Калвин Клайн, който бе дяволски скъп. Сакото беше с остро деколте, в стоманеносиньо, смес от вълна и найлон. Бе го облякла върху светлосива копринена блуза и копринена пола в подходящ цвят.

Лайза погледна към отворения пред нея том с анотации на Върховния съд, но мисълта й се рееше над огромния океан. Тихият океан! Тасмания!

Тасмания бе символ и тя го съзнаваше. Краят на света. Бягството. Беше в шести клас, когато за пръв път прочете за островите. Нова Гвинея, Нова Зеландия, Бора Бора… Тасмания. Беше в шести клас, когато пияният й баща нахлу в банята, докато тя се къпеше във ваната. Искаше да изтрие гърба й, но тя отказа. Той промърмори нещо в смисъл, че била същата като майка си. След това Лайза се къпеше само когато баща й не бе у дома. Мисълта за Тасмания бе като пътешествие в чужда галактика. Толкова екзотична, толкова далечна, толкова сигурна… Нямаше нужда от друга черупка.

За миг й се стори, че надушва цигарен дим. Не. Беше само спомен. Тогава, когато усети цигарения дим, бе дванадесетгодишна, унесена в детските си мечти. Отвори очи и видя светещия край на цигарата и силуета на мъж, застанал в края на леглото й.

— Татко?

Хари Фримонт приседна, смачка цигарата с мазолестите си пръсти и я хвърли на пода. Облегна се назад и отметна бретона й.

— Ти си се прибрал — сънено промърмори момичето.

— Мъжът цял ден гони рибата, прибира се у дома и открива, че няма вечеря.

— Искаш ли да ти направя макарони със сирене, татко?

— Ти си татковото момиче, нали? — В дъха му се усещаха миризмите на бърбън и цигари, дрехите му смърдяха на риба и пот.

Искаше да бъде малкото му момиче, но начинът, по който я гледаше, я плашеше.

— Ти приличаш на мама, но няма да станеш дебелана като нея. — Той прокара пръст по челото й, после надолу по носа и устните.

Тя сви носле като заек.

— Мама е хубава — каза Лайза.

— Заспала е на верандата. Хърка като прасе. Жените не могат да носят на пиене.

— Навън е студено, татко. Трябва да й занесеш одеяло.

— Тя не изпълнява задълженията си. Знаеш ли какво става, когато една жена не изпълнява задълженията си?

В тъмнината Лайза поклати глава.

— Вместо нея ги изпълнява малкото й момиче.

— Какво трябва още да правя, татко? Чистя, готвя и изпълнявам всички поръчки.

— Ще ти покажа, дете. — Със замах той смъкна одеялото от тялото й.

Последваха и други нощи, безкрайни нощи, цели пет години преди тя да избяга.

Пред очите й се върна картината от този ден. Бе прегърнала Грег Кингстън, всеки плачеше на рамото на другия, а тринадесетгодишното момче грабна бейзболната бухалка и започна да я моли да не си отива.

— Не си отивай — беше й казал. — Ако старецът те пипне още веднъж, ще му счупя главата. Ще я размажа.

Грег се опита да се обади на собствения си баща, но Тони Кингстън бе на пет хиляди километра от тях — в базата Хърбърт Хил във Флорида. Тогава Лайза почти не го познаваше. Все пак той бе истински мъж, а тя — седемнадесетгодишно момиче. Спомняше си снимката му в позлатена рамка на стената в хола. Бе в бойна униформа, изправен на палубата на самолетоносача, горд воин с игриви очи. За Лайза човекът от снимката казваше: „Ето така изглежда един мъж“. Сега си даваше сметка, че най-добрата част от тъжното си детство и юношество бе прекарала в дома на семейство Кингстън. Спомняше си, че бе оставала колкото може по-дълго при бабата на Грег — Мери Кингстън, пряма жена, която работеше като сервитьорка в един крайбрежен ресторант, а у дома готвеше превъзходна супа от сьомга. Лайза миеше чиниите и се грижеше за Грег, обградена от топлота, която никога не бе съществувала в дома й. Понякога, докато седяха в малкия хубав хол и сгъваха прането, Мери разказваше за сина си или само гледаха телевизия. Навремето й се струвало, че Тони никога нямало да напусне Бодега Бей, казваше възрастната жена. Още в гимназията приятелката му забременяла. Не се оженили и щом се родил Грег, момичето избягало и зарязало бебето. Тони не искал да напуска малкия град, нито да се възползва от стипендията за колежа, която му предлагали, но Мери го накарала да приеме. След това постъпил във военноморските сили — в Корпуса за подготовка на запасни офицери. По-късно се дипломирал като пилот. Мери останала у дома и се грижела за внука си.

Въпреки разстоянието, което ги деляло, Тони бил грижовен и любящ баща. Няколко пъти, когато се обаждаше, Лайза бе вдигала телефона. Понякога се чуваше и шумът на самолетните двигатели. Тони винаги питаше как е и наистина се интересуваше от отговора й.

Имаше една картина, която винаги можеше да повика в паметта си. Тони в отпуск. Слиза от автобуса от Сан Франциско с маслиненозелена платнена торба през рамо. Бе облечен в риза със защитен цвят, на врата си бе вързал червено шалче — знака на някакви специални части. Сякаш бе видяла материализиралия се образ на киногерой. Не би могла да знае, че солидният баща след години ще стане неин любовник и ще бъде единственият мъж, когото ще обича. И как да не обичаш човек, който е готов да заплаче, когато разказва за цивилните, които е убил по време на войната в Залива. Откъде да знае, че той винаги ще е до нея… До деня, в който умря.

В деня, когато Лайза избяга, Тони не си бе вкъщи. Само Грег бе там и я защити, стиснал бейзболната бухалка. Бе целунала момчето за сбогом и бе тръгнала към Сан Франциско, където заживя заедно с Крокет в пълен с хлебарки апартамент в Дейли Сити. Със себе си бе взела плаката на Тасмания, на който се виждаше водопадът Гордж. Този плакат отдавна бе скъсан и тя окачи друг над бюрото в кабинета си във Върховния съд. Върху новия плакат бе направен монтаж от различни снимки на крайбрежието — Носната дупка на кита, Дяволската кухня и Тасманската арка. Символите трудно умират. Може би някой ден щеше да отиде там. А може би нямаше да й се удаде възможност.

Няколко месеца след бягството на Лайза микробусът на Хари Фримонт, пълен с крадени кошове за раци, излетя от Крайбрежната магистрала и падна върху скалите. Много пъти като в забавен каданс тя си бе представяла как колата пада и лети двадесет и три метра преди да се стовари върху камъните. За разлика от филмите, експлозия не бе последвала. Както й бе казал по-късно следователят, баща й е бил в съзнание — имало следи, че се е мъчил да извие притискащия го като в капан метал — преди да умре от загуба на кръв. Значи има Бог, мислеше си тя и се надяваше да не е бил пиян.

Лайза бе още студентка в Станфорд, когато Тони напусна армията и започна да си търси работа в гражданската авиация. Тя живееше с Макс и му разказа за съседа си, невероятно красив герой от Войната в Залива.

„Атлантика“ се развиваше с бързи крачки, купуваше нови машини, наемаше нови екипажи. Впечатлен, Макс се срещна лично с Тони и триъгълникът бе готов. След това Лайза се раздели с Макс, а тя и Тони станаха любовници. След смъртта му се върна при Макс, без да му каже и дума за любовта на своя живот.

Лайза огледа просторната читалня, стихнала тържествено като катедрала. Огромни дървени арки опасваха залата, в извивките им бяха поставени фигури, представляващи Науката, Правото и Изкуствата. Имаше и медальони с барелефи на гръцки и римски законодатели. От тавана висеше огромен полилей. Обстановката бе изключително тържествена и изискваше уважение и почит.

В библиотеката имаше четиристотин и петдесет хиляди тома, но в момента Лайза не успяваше да задържи погледа си дори върху един от тях. Предполагаше се, че проверява за втори път използваните цитати в доклад, написан от група хора, които се опитваха да анулират постановление, забраняващо протестите в близост до клиники, в които се извършват аборти. На събранието в осем сутринта Труит бе казал на сътрудниците си, че има съмнения, че групата предава погрешно някои от съдебните решения на делата, свързани с Първата поправка. На Лайза възложи да прочете делата и да направи записки. Бе лесна работа. Дори студент във втори курс би могъл да я свърши за половин час. Защо на нея й бе така трудно?

„Шанк.“

Не можеше да спре да мисли за него и всяка мисъл я ужасяваше.

На съседната маса дундестият Джери Клайн почти се бе скрил между две планини от книги. На всеки няколко минути се чуваше възклицание, сякаш Джери правеше зашеметяващо откритие или смачкваше нахална буболечка. Виктор Васкес бе отзад в кабинета си и с помощта на компютъра търсеше какво предизвикателство да се отправи в отговор на искането на Брейди Бил, та щатската полиция да проверява произхода на стоката на всички, които продават оръжие.

Шрифтът стана неясен и Лайза разбра, че е задрямала. Имаше нужда от сън. Не можеше да се съсредоточи. Умът й прескачаше от една мисъл на друга, от една кошмарна представа на друга — от падащия самолет на бръснача в съня й.

Още от времето на катастрофата бе потискала болката си. Макс бе крил истината от нея, а и тя имаше своите тайни. Бе се върнала при Макс от отчаяние. Заливаше я болка и беше сигурна, че е в голяма опасност. Животът й висеше на косъм, а тя не можеше да направи нищо. Не се бе чувствала като хваната в капан, откакто избяга от ада, в който нейният баща бе превърнал живота й. При Крокет, който я биеше, се бе чувствала по-сигурна, отколкото при Хари Фримонт, добрия стар татко, който разтваряше краката й.

„Не е моя грешката, че си толкова сексапилно същество.“

Сега се бе сблъскала с друг вид терор.

Само при мисълта за Шанк я побиваха тръпки. Не се съмняваше, че той ще изпълни заканата си.

— Той е убиец — бе казал Макс. — И най-лошото е, че това го забавлява. Сам ми е разказвал как са биели момчетата с полицейска палка с олово. Все едно да удряш някого с тежък ковашки чук. Блъскал е хора от покривите, потапял е главите им в тоалетна чиния, изхвърлял ги е от движещи се коли.

Лайза си бе представила как се търкулва върху пътната настилка на магистралата.

— Естествено, той знае, че ще ти разкажа това — бе продължил Макс. — Той просто се опитва да те уплаши.

— Добре се справя.

Сега тя седеше в читалнята и четеше исторически справки за свободата на събранията. Опитваше се, но не успяваше да свърже решението с делото за абортите. Чу приближаващи се стъпки и вдигна поглед. Усещаше движението на хора около себе си. Беше разсеяна. Като загубена.

Погледна часовника си. Девет и тридесет и пет. Искаше да е в залата при изслушване на доказателствата.

„Хайде, съсредоточи се!“

До началото на заседанието оставаха няколко минути. Лайза влезе в кабинета си, за да вземе бележника и чантата си. Млад мъж с яке и шапка за бейзбол стоеше до прозореца и се взираше в сградата на Сената. Щом я чу, той се обърна.

— Грег! — ахна тя и се усмихна.

Прегърнаха се. Грег я вдигна на ръце и я завъртя около себе си.

— Как е бавачката ми?

— Още проучва територията. Това място е плашещо за момиче от Бодега Бей.

— Не. Ти можеш да се справиш с всичко.

Грег бе над метър и осемдесет, дългурест като върлина. Усмивката му бе завладяваща, също като на баща му. Имаше неговата добре изразена брадичка и небрежно сресана тъмна коса, която падаше върху челото му. Повече от всякога приличаше на Тони.

— Радвам се, че си тук — каза Лайза. — Притеснявах се, че си играеш на частен детектив в „Атлантика“.

— Те не убиват електрокаристи. Само пътници и екипажи.

Думите му бяха пълни с горчивина. Откакто плъзнаха слухове за пропуски в поддръжката, Грег бе убеден, че има някой виновен за смъртта на баща му, някой различен от безименните терористи.

— Трябва да се върнеш в колежа — промени тя темата с надежда да отклони вниманието му от случая.

„Не знаеш в какво се забъркваш. Трябва да те защитя.“

— Много благодаря за майчинските напътствия — с насмешка отвърна той.

Шегата бе стара. Преди години малкият Грег бе поразен от правилата на Лайза и веднъж й каза:

— Господи, така ми се иска да се омъжиш и да родиш дете. Ако станеш истинска майка, ще имаш някой друг, когото да тероризираш.

Грег имаше право. Той бе събудил майчинските й инстинкти.

— Разкажи ми за работата си — помоли Грег. — Какви са съдиите? Трябва ли да целуваш тогите им?

— Съдиите от Върховния съд са магьосници. Сблъскат ли се с невъзможни проблеми, сваряват от питието на вещиците и в него откриват магическите отговори.

— Ау! Звучи страховито. А ти какво правиш?

— Аз съм чиракът магьосник.

— Великолепно. Знаеш ли, че и аз мисля да уча право?

— Нашата сделка още е в сила. Ще те подготвя за приемния изпит, но първо трябва да станеш бакалавър и…

— Знаеш ли кой е Джо Дрейтън? — прекъсна я той.

„Ето пак! Как да те откажа от всичко това?“

— Разбира се.

Тя си спомни деня, когато Макс й донесе папките, единадесет кашона, пълни догоре с молби, разкрития, записи на свидетели и на всеки един, който имаше връзка с катастрофата. Зловещо бе да се ровиш из документите на екипажа, препоръките към стюардесите, втория пилот, бордовия инженер и накрая — папката, която предизвикваше сърцебиене — професионалния живот на Тони. Спомняше си как от нея върху бюрото й се плъзна лъскавата му официална снимка. Бе облечен с капитанска униформа. Чувствата я погълнаха. Любов и загуба, болка и съжаление. Обзе я студ при мисълта, че вече няма да го види. Бе се насилвала да спре емоциите си при вида на пилота с игриви очи и коса, прошарена по слепоочията. Бе притворила очи в няма молба да вдъхне живот на снимката. Припомни си и деня, когато се бе качила на борда на самолета, управляван от Тони. Преди излитането се бе привела над раменете му. Той й показа как да включи двигателя.

— Ако се наложи да бъдеш мой втори пилот — бе се усмихнал той. — Лесно е като две и две четири — гориво, стартер, запалване. Толкова.

„В живота тези числа не помагат. Кой ще ми покаже пътя?“

Тя прочете записките на Тони за лошите части, недобре провежданото обучение и недостатъците на осигуряващата система. Четеше думите и чуваше гласа му — лишен от емоции и решителен. Виждаше го как трака с два пръста на пишещата машина, борещ се за това, в което вярва.

— Джо Дрейтън беше шеф на поддръжката — каза тя на Грег след минута.

Многократно бе прелиствала и неговите документи и имаше чувството, че знае за него повече, отколкото знаеха адвокатите на ищците или Грег. Преди да започне работа за „Атлантика“ Джо петнадесет години бе работил за „Делта“, където имаше безупречно чисто досие. Никой не бе казвал лоша дума за него. По образование бе авиоинженер и обръщаше еднакво внимание както на чертежите, така и на поддръжката. Преди години списание „Джет Пропължън“ му бе посветило статия, защото той бе открил какви са причините за принудителното приземяване на ранните модели „Седемстотин двадесет и седем“. Бе се оказало, че вината не е на пилотите, а се дължи на грешка в проекта на опашката на машината, която предизвиквала пропадането.

— Веднага след катастрофата Дрейтън се пенсионира и ищците не можаха да го намерят — продължи Лайза. — Така че твоите теоретици конспиратори да имат много здраве.

Тя приседна върху бюрото и загледа как Грег крачи из стаята — още нещо, по което приличаше на баща си.

— Според момчетата в работилницата той си взел изцяло пенсията и изчезнал.

— Доколкото знам, това не е престъпление.

— Но ако попадне под прожекторите на прокурора, може да се покаже някое.

— Много телевизия гледаш. Това е само гражданско дело, не е криминално разследване.

„Как да го отделя от делото? Грег, върви си вкъщи! Прибери се на някое сигурно място!“

Умираше от страх при мисълта, че Грег може да се сблъска с Шанк.

— Смятам, че „Атлантика“ е скрила Дрейтън някъде, за да не свидетелства.

— Стига, Грег, вече сме говорили за това. Дрейтън не е бил налице, за да даде показания под клетва, затова са посочили главния му помощник. Какъв е проблемът?

— Ходих в съда в Маями и прочетох делото. Не е ли подозрително твърдението на „Атлантика“, че не знаят къде е отишъл Дрейтън след пенсионирането си?

— Не, но дори и да имах право, нямаше да обсъждам това с теб.

— Нали сме от едно семейство.

Тя се разсмя и го изгледа с истинска нежност, като се удивляваше колко много прилича Грег на баща си. И двамата бяха готови да се борят за идеите си. И двамата не се предаваха. И двамата бяха със здрави убеждения, упорити и съсредоточени. От Грег би излязъл прекрасен адвокат. Дали? Може би щеше да се уплаши от компромисите и сделките, които съпътстваха адвокатската практика.

— Слушай, Грег, аз трябва да се въздържам от морални съображения.

— Не си права. — Той сниши глас до заговорнически шепот. — Не разбираш ли? Ти си в състояние да помогнеш на жертвите, да им дадеш шанс.

— Би било неетично. — Лайза добре съзнаваше иронията. Грег не предполагаше, че тя работи за Макс Уонакър, не предполагаше, че има нещо общо с мъжа, когото баща му презираше. Би направила всичко, за да не разбере истината. Зарече се да го държи далеч от Макс и — преди всичко — от Шанк.

— Ако мога да открия ново доказателство — Грег повиши глас от вълнение, — ищците може би ще спечелят. Освен това, ако ми кажеш къде да го открия, обзалагам се, че федералните ще насочат фенерчетата си към задника на Макс Уонакър.

— Твърде късно е за нови доказателства — каза Лайза. — Съдът ще гледа документите на следващата сесия. Освен това какво би могъл да откриеш ти, което да не са открили адвокатите на ищците и техните следователи?

— Вече открих Джо Дрейтън.

Всъщност Джо Дрейтън го беше открил, каза той на Лайза. Някой от сервиза вероятно му бе споменал, че синът на Тони Кингстън рови наоколо. През следващите няколко месеца в Бодега Бей в дома на Мери Кингстън бяха започнали да пристигат писма без адрес на подателя с печат от Медончино, Калифорния.

— Бяха адресирани до мен и тя не ги е отваряла. Накрая направила един пакет и ми го изпрати в Маями. Нямаш представа какво имаше вътре!

Той бръкна в един найлонов плик, измъкна няколко листа милиметрова хартия и ги разгъна върху бюрото. На всяка страница имаше по една мастилена рисунка. Грег й посочи първата — шкаф за папки с отворени чекмеджета. Подът бе осеян с документи. Заглавието гласеше: „Прегледай документите, но документите лъжат“.

— Това са докладите от поддръжката — каза Грег. — Искам да кажа, че са били фалшифицирани.

— Не и за съда. Кой ще ги провери? Кой ще приеме достоверността им? Кой ще ги свърже точно с катастрофата? Като доказателство рисунката е без никакво значение.

Той прелисти и посочи изображението на един дебел молив с огромна гума и нещо, увито около него.

— Прилича на змия — каза тя.

Грег постави показалеца си върху рисунката.

— Камшик — заяви той. — Молив с увит около него камшик означава, че формулярите са били попълвани, но работата не е извършена. Разбрах това, докато пиех бира и играех на зарчета с механиците.

Лайза си спомни записа на репликата на Тони в пилотската кабина: „Джо Дрейтън знае, че хората му попълват формулярите, но не правят прегледите“.

Грег отгърна нов лист със заглавие: „Къде е роторният диск?“.

— Погребан е в тинята и мръсотията на Евърглейдс. — Лайза проучваше рисунката на витлото. Половината от перките липсваха.

Бе прочела всички доклади. Федералните следователи бяха преровили Евърглейдс на цели километри около мястото на катастрофата. На бомбастичния език на Националната дирекция по безопасност на транспорта причината за катастрофата бе заради „отделяне и счупване на роторния диск, последвано от катастрофално поражение в двигател номер две на опашката“.

Парчетата от диска се бяха разлетели като шрапнели, бяха пробили хидравличните маркучи и бяха извадили извън строя цялата система. За да потвърдят заключението си, че причината за катастрофата е бомба, следователите трябваше да проверят самия диск, който не бе открит. Но точно това се внушаваше. Два месеца по-късно федералният съдия в Маями се произнесе в полза на „Атлантика Еърлайнс“.

— Помириши. — Грег посочи едно петно върху рисунката на счупения диск.

— Алкохол?

— Бърбън от Кентъки — доверително сподели Грег.

— Това не е доказателство — остро каза Лайза. — Това е игра на думи. Анонимните бележки и символите не са доказателства. Нямаш документи, нямаш факти. Нямаш свидетели…

— Мога да намеря доказателство.

„О, Грег, трябва да те пазя! Желанието ти да бъдеш Шерлок Холмс може да те убие.“

— Предполагам, че Джо Дрейтън е обзет от чувство за вина. — Грег се опитваше да изглежда зрял. — Иска да постъпи както трябва, но не може, без да се забъркат той и някои други приятели, които още работят там. Но той много е обичал татко и е останал потресен от станалото. Сега се опитва да ми покаже истината.

— Истината е, че бомба е свалила самолета — каза Лайза. Тя вярваше в това и ако се окажеше, че не е вярно, ставаше съучастник във фалшификацията. — Дори поддръжката да не е била извършена, баща ти бе убит от бомба. Следователите откриха, че химическо…

— Нитрат. Става дума за нитрат. Това е пластичен експлозив. Какъв точно е бил? Къде са извитите метални парчета?

Лайза го гледаше изумено. Това ли бе момчето, което се интересуваше единствено от бейзбол и момичета?

— Не само ти прекарваш времето си по библиотеките — сви рамене Грег.

— Ти просто търсиш кого да обвиниш. Искаш и друг да страда като теб. Не можа да откриеш терористите и се втурна след авиокомпанията.

— Не съм ти показал последната рисунка. — Той измъкна още един лист. На него бе изобразена избухваща топка. Смешната бомба, с която Елмър Фъд се бе помъчил да накара зайчето Бъни да излезе от дупката си. Топката бе задраскана с две червени линии.

— Какво значи това? — попита Лайза, макар че вече знаеше отговора.

— Не е имало бомба — отвърна Грег.